Опасна фрустрация или Масовите убийства в бившия Съветски съюз

В криминалните архиви на бившия Съветски съюз се крият забравени много случаи на жестоки масови убийства, извършени с дивашка, необуздана агресия от привидно нормални хора. В онези времена на безмилостна държавна цензура никой не се наема да изучи подбудите на тези престъпници. Обявяват ги с лека ръка за крадци и алкохолици, за да бъде приключен случая възможно най-бързо. А един поглед върху психическото им състояние би довел до крайно интересни заключения.

Mежду масовите и серийните убийства има голяма разлика. Произходът им, по принцип, е един и същ. Престъпникът предприема несъзнателно насилствени действия, искайки да снеме натрупалата се фрустрация. Или както казват психолозите – “да компенсира”.

Фрустрация

Фрустрация е термин от психологията, който обозначава емоционално състояние на човек, излъган в своите очаквания и/или лишен от възможността да постигне силно желана цел. Проявява се най-често под 3 форми: агресия – когато човек „експлодира“; регресия – когато човек не е в състояние да избухва и таи всичко в себе си; ресигнация – това е по-характерно за жените поведение – избухване в сълзи. Характеризира се с двигателно безпокойство, апатия или агресия. Фрустрацията се дели на два вида: псевдо-фрустрирано поведение – частична загуба на контрол, но остава целесъобразно и регулирано; действителна фрустрация – без контрол, ограничено осъзнаване на действията.

Според психолога Н.Е. Милър „фрустрацията предизвиква подбуди към различни видове реакции, една от които е подбуда към някаква форма на агресия“.

Фрустрацията може да се дължи както на липсата на обекта на желанието, така и на срещане на препятствие по пътя към неговото задоволяване. Препятствията или трудностите са външни и вътрешни. Външните произлизат от средата (Детето не може да извади играчката, защото шкафът е заключен.), а вътрешните зависят от индивида (от неговите вътрешни ценности, морал). Все пак фрустрацията не се определя чрез препятствието, защото нищо не помага да се разбере, какво точно ще бъде възприето като препятствие от субекта. Една и съща ситуация може да се приема като благоприятна от един човек и като фрустрираща от друг. Следователно, само когато се изучава поведението на един субект, може да се разбере дали той изпитва фрустрация.

Под “фрустрация” криминалната психология разбира състоянието на остър вътрешен конфликт, при който не съществува приемлив изход. Убийците, за които става дума по-долу, са решили, че за тях няма изход. Много хора в различни моменти от живота преживяват фрустрация – боксьорът, който е бил нокаутиран, невинно осъденият, изоставеният съпруг и т.н. Абсолютното мнозинство от тези хора се старае да придаде на своята психологическа компенсация разумна форма. Или такава, която е обяснима – когато войник взривява под себе си граната, за да не попадне в плен, действията са логични и понятни. Същото може да се каже за тежко болен човек, който е решил да приключи живота си със самоубийство…

За съжаление съществуват незначително малък брой хора, при които компенсирането на фрустрацията приема формата на крайна, дивашка, необуздана агресия, направена не към самите тях, а към заобикалящите. Подобен изблик на насилие се струва на околните немотивиран, неоправдан и лишен от всякакъв смисъл. Ето защо престъпленията се наричат “немотивирани”. Точно такива престъпления са и серийните и масови убийства.

С термина “масови убийства” съвременната криминалистика определя убийството на четирима или повече души в един криминален акт. Задължително жертвите са групирани на едно и също място. Много често масови убийства се оказват семейните – когато член от семейството избива в дома си своите роднини. Разновидност на масовото убийство е “верижното”, което се характеризира с дълга продължителност. Жертвите на този вид деяние се откриват на различни места, а отдалечеността зависи от мобилността на убиеца. Разбира се – ако е с кола, ще има възможност да нанесе по-големи поражения на по-далечни разстояния.

Масовите и верижни убийства се различават коренно от серийните. При първите два вида липсва всякакъв вид “емоционално охлаждане” на престъпника. С други думи – той е винаги във възбудено агресивно състояние. Тази фаза може да продължава десетки часове. Между престъпните епизоди серийният убиец се намира в състояние на “емоционално охлаждане”. Успокоил се, той смята, че с убиването е свалил натрупаното чувство на неудовлетвореност. Неговото спокойствие може да продължи седмици и месеци. Съществуват примери, в които паузата между две последователни убийства надхвърля няколко години, макар че такива дълги паузи са нетипични.

Александър Лабуткин – Убиецът с “правилен” произход, действал 1933-35 г.

Лабуткин е роден 1910 г. в семейство от работническата класа. Будните пролетарски родители очакват техният син да изгради комунизма и да стане господар на света. Имайки такова хубаво отношение към съветската власт, те без проблем намират работа на Саша, когато завършва училище на 17 години. “Правилният” му произход го урежда като работник-прострелчик във военния завод “Краснознаменец” – изключително престижна работа, предназначена само за предани на властта хора. А и без друго Лабуткин от малък обожава оръжията.

През 1930 г. младият работник губи дясната си ръка. За нещастния случай, който довежда до това, че успешен представител на властващата класа се превръща в кървав убиец, има няколко версии. Според една версия Лабуткин е откраднал от фабриката блокче тринитротолуол (TNT) да изкорени един пън в семейната градина и тогава се е случил инцидента. Но има втори вариант, който е по-вероятен.

През почивните дни Александър, по линия на Комсомола, е ходел да помага на земеделските стопани. Участвал е в разширяването на обработваемата земя, взривявайки пънове в областта. Каквото и да е – случило се е нещо лошо и той е загубил дясната си ръка. По-вероятна е втората версия. Ако е било установено, че е крадял от военен завод, от местоработата си – тогава са щели да му дадат и 20-ина години затвор.

С такова нараняване Лабуткин не може да остане повече в “Краснознаменец”. Пенсионират го с почести на 20-годишна възраст. По препоръка на Комсомола го уредиждат на друга работа – парнаджия в Охтинския комбинат.

Година и половина по-късно се оженва за някоя си Мария, родена 1913 г. Тя вече има присъда за кражба, но се е поправила. Преместват се да живеят в Ржевка – покрайнините на Санкт-Петербург.

Всичко започва на 30 август 1933 г. На този ден в горичката до един от заводите в Ржевка намират четири трупа (двама мъже и две жени) и тежкоранена жена. Последната умира няколко дни по-късно без да дойде в съзнание и без да успеят да вземат показания от нея. Петимата загинали се намират по протежението на пътечка в гората на разстояние около 500 метра един от друг. Внимателният оглед на местността установява, че убиецът е действал сам. За умъртвяване на жертвите си е използвал револвер, тъй като не са намерени гилзи. Стрелбата е била от упор.

Най-голямото откритие обаче е, че куршумите са самоделни. Изпилени сачми от лагер, нагласени да са с размера на дулото. Това означава, че убиецът ги е изготвял сам или ги е получавал от нелегален майстор. И в двата случая това е лесно откриваемо.

Всичките жертви са били ограбени. Но грабежът не изглежда някак си “естествен”. Престъпникът е обискирал труповете на съпрузите Костромини, но по някаква причина не е взел паспортите им. Откраднал е дреболия – кошничка с гъби, нещо за което не би трябвало да се убиват хора!

Предприемат се енергични мерки по издирването на жестокия убиец. Разследването се води по няколко направления. Особено перспективна се оказва версията, че престъпникът е искал да се разправи само с една от жертвите, а останалите са били лъжливи “цели” за замаскирване на деянието. Властите очакват, че убиецът си е свършил “работата” и повече няма да посегне към оръжието.

Да, но на 2 декември 1933 г. тайнственият стрелец убива още двама човека в същата тази гора зад завода. Този път плячката е чифт валенки, кошница с продукти (риба, зърнени храни, брашно) и 85 рубли в брой. За да имате представа за размера на парите – месечната заплата на работник четвърти разряд тогава е била около 120 рубли. Цената на чифт кожени ботуши – 220-250 рубли. Извършителят отново е стрелял с домашни муниции и не е оставил гилзи.

След това убиецът изчезва за по-дълго време – четири месеца и половина. На 11-и април 1934-а жертва става възрастен механик, служител в завода, който е минавал през гората. Оръжието, разбира се, е същото. Плячката – чанта с шлосерски инструменти, части за брави, както и 150 рубли. Убиецът не се е притеснил дори да извади от устата на трупа три златни коронки!

Разследващите започват да разбират, че убиецът неслучайно е активен в този район. Явно живее наоколо, работил е или работи в завода, а може да има приятели в близкото работническото общежитие. През пролетта на 1934-а започват масови проверки на лицата, живеещи в околността.

Убиецът се скрива за повече от половин година. Може да се помисли, че е разбрал за издирването на милицията и се е укрил. Но почивката трае до 13-и ноември 1934 г. Тогава престъпникът застрелва възрастен ловец на птици, плячкосвайки клетката с уловените животинки.

Служителите от издирването изпадат в безизходица. Повече от година усилията им не дават резултат. Не им остава нищо друго освен да организират съвместно с други служби патрулиране в гористия район около завода. Но на 11 януари 1935 г. добилият самочувствие убиец удря пак. Това убийство би могло да се класифицира като “верижно”. В интервал от два часа той застрелва две семейни двойки. Разстоянието от последното убийство на 13-и ноември до новите местопрестъпления не надвишава километър.

Месец по-късно стрелецът със самоделни патрони отново се появява в гористия район – на 17-и февруари 1935 г. е застрелян възрастен работник.

Трябва да се отбележи, че убийствата от ноември, януари и февруари дават на следствието важни детайли. Става ясно, че този, който устройва засадите, очаква жертвите си скрит зад дърветата. С голямо изумление издирвачите откриват също, че към престъпника се е присъединил съучастник, по-точно съучастничка! На едно от местопрестъпленията ясно се виждат стъпки от жена, които се пресичат с тези на убиеца. Съвсем явно престъпникът и неизвестната жена са дошли заедно и са продължили да се придвижват съгласувано.

Попадат и на друга следа – шлосер от местната кооперация, за когото получават информация, че има връзки с криминално проявени лица и се занимава с незаконни дейности. Следствието все още не знае, че този човек е изготвял патроните за убиеца, че дори е никелирал неговия револвер. Правоохранителните органи са съвсем близко до решаване на случая, но продължават хаотичните действия, а това може да продължи дълго време.

Разбира се – случайността е в основата за разобличаване на убиеца. По-точно – уникалната му самовлюбеност и наглост.

През един топъл и слънчев ден – 18-и март 1935 г., той напада влюбена двойка, които се разхождат из гората. Застрелва мъжа и смъква златните накити на жената. А после… После я помолва да й запише адреса и да излязат на среща! Най-уникалното в случая е, че жената, връщайки се от разходката, при която е убит нейния любим – не отива в милицията! Изтърчава директно при нейна другарка, за да й разкаже за случката. Трупът на мъжа е вече открит, а в милицията получават информация, че някаква жена се е хвалила на приятелката си как пред нея са убили приятеля й. Издирват за нула време тази жена. Тя описва в детайлни подробности убиеца. Накрая отбелязва, че той няма дясна ръка.

През това време Лабуткин живее в отделна къщичка с двор и малко стопанство. Заедно с него са неговата жена и майка му. От милицията го знаят – все пак в района няма много едноръки мъже, които да са работили във военен завод и да разбират от оръжия. Ограбената на 18-и март жена го разпознава веднага. При обиска на дома откриват както револвера със самоделни патрони, така и много вещи, принадлежали на жертвите от нападенията в периода 1933-1935 г. Фактът, че убиецът не е продал тези вещи, недвусмислено говори за липсата на каквито и да било користни цели, с които да са извършвани нападенията.

Лабуткин, заедно с още четирима човека застава на подсъдимата скамейка още през лятото на 1935 г. Неговата жена Мария, не само е знаела за убийствата, а и е примамвала някои от жертвите. Майката на престъпника също е знаела за деянията на сина си, но го е снабдявала със самоделните патрони. Подсъдим е и шлосерът, който ги е правел. Техен съсед също е разбрал кой е виновен за убийствата, но не е казал в милицията. Това му струва само пет години затвор. Лабуткин е осъден на разстрел, а останалите получават присъди между 10 и 20 години.

За съжаление този убиец не е предоставен на специалистите по криминална психология и съдебна психиатрия. Мотивите за убийствата са претупани набързо – “с цел грабеж”. Да, но семейството на Лабуткин живее достатъчно охолно – имат прасе, кокошки, кожени обувки, прилични костюми, че дори скъп радиоприемник – нечуван разкош по онова време. Видно е, че той не е разглеждал грабежа като източник на доходи още повече, както отбелязахме – нищо не е продал от плячката си…

Масовото убийство в Челябинск или клането от 13-и април 1973 година

Фамилията на 15-годишния Владимир никога не е огласявана поради неговата възраст. Тогава съдебните заседания с непълнолетни обвиняеми винаги са се провеждали при закрити врата.

Володя започва да попийва на седем годинки. На 15 вече е алкохолик със стаж. В навечерието на престъплението на 12-и април, той празнува Деня на космонавтиката. На 13-и сутринта зачаква хокейния мач СССР-Чехословакия. За изтрезняване вкарва девет половинки наливна бира, а после четири бутилки евтино вино. “Заредил” стабилно, Владимир забравя за хокея и привечер се отправя в търсене на приключения.

На спортната площадка седи пийнала жена, която се чуди с кого да си поприказва. В съда младежът така и не успява да обясни причината за своя гняв. След втората разменена дума с нея той забива четири пъти нож в гърба й. Медиците спасяват жената, въпреки че малолетният изверг твърди убедено и в съда, че я е убил.

Владимир продължава нататък. Насреща му попада 13-годишен младеж, който по принцип не му е симпатичен и той решава да се разправи с него. Заплашва го с ножа и го завежда на спортната площадка, за да се похвали какво е направил. Там – за негова голяма изненада труп няма, а убитата жена е изчезнала! Това спасява живота на младежа. Докато търси трупа, Владимир се натъква в храсталаците на трима спящи мъже, който са мъртво пияни. По заповед на Володя момчето започва да ги пребърква. Единият от тях се разбужда. Без да се замисля малолетният изверг го намушква с ножа и продължава да го удря яростно по главата с намерената наоколо тръба. Пребива го до смърт, а на другите двама прерязва гърлата. Това не му стига. Продължава известно време да налага телата с тръбата. Обискира труповете и, прибирайки парите им, Владимир неочаквано пуска 13-годишното момче да си върви. Решава, че трябва да отиде при другарите си да догледа мача.

Арестуват непълнолетния убиец на следващия ден. Психиатричната експертиза го признава за вменяем с едно единствено отклонение – алкохолна зависимост. Осъждат го на 10 години колония – това е максималното наказание за непълнолетен убиец.

Този “герой” определено е масов убиец. Нищо, че от неговата ръка загиват само трима човека, а по щастлива случайност първата жертва е останала жива. Убиецът е нямал мотивация. Такава не откриват и по време на делото. Всъщност съветското правосъдие не набляга особено много на мотивацията. Психиатрите казват – “виновен е алкохолът”, а следователите виждат в извършеното банален обир. При това – извършен по предварителна уговорка! Да! Момчето, което е било заложник на Владимир и едва не загива, попада в ареста! Прокурорът го включва като съучастник в престъплението на основание това, че младежът е пребърквал дрехите на жертвите и не е оказал съпротива на въоръжения престъпник. По думите на самия Владимир, той е завел момчето на спортната площадка, за да се похвали с убийството на жената и да го убие, но някой си следовател е решил, че това е “постановка”.

Междувременно косвените доказателства потвърждават думите на Владимир. Бащата на 13-годишното момче като дружинник към Доброволните отряди (ДНД – Добровольная народная дружина – организация оказваща помощ на милицията в СССР – б.пр.) е задържал на няколко пъти бъдещия убиец, че дори го е и ошамарвал. Пред свидетели Владимир неколкократно се е заричал да отмъсти на дружинника. Знаейки, че 13-годишното момче е негов син, това е било удобен повод като го убие да отмъсти на бащата. Е, съдът оправдава момчето, но е важно да се отбележи шаблонното мислене на следователя в това не твърде обичайно дело.

Това, че Владимир С. се е напил здраво преди убийствата, по никакъв начин не обяснява поведението му. Алкохолното опиянение, както и наркотичната интоксикация, не подменят и не унищожават човешката личност – пада единствено функцията за самоконтрол, за която отговаря кората на човешкия мозък. В рода на непълнолетния убиец се забелязват и видимо се усилват девиантните тенденции – сред роднините му има алкохолици, самоубийци и откачени. Безусловно за криминалните психолози малкият изверг би бил много интересен като живо въплъщение на теорията на Ломброзо за “родения убиец”¹. Но, както е казал другарят Вишински² – социализмът не поражда престъпност, значи за всичко е виновен алкохолът! И това обяснение устройва всички. Мисълта, че причината за страшните немотивирани убийства на непознати хора се крие не в пиянството, а в самата личност на престъпника, дори да е минавала на някого през главата – веднага е отзвучавала. За такива скандални разсъждения идеолозите от КПСС биха взели партийния билет на следователя и биха разбили неговите кариера и живот.

1. Чезаре Ломброзо – италиански психиатър. Роден на 18 ноември 1836 година във Венеция. Известен е именно с теорията си за „родения“ престъпник. От 1855 година започва да публикува статии на тема психиатрия и в частност кретенизъм. През 1862 година става професор по психиатрия, известно време след това е директор на клиника за душевно болни, а след 1876 година е професор по юридическа психиатрия и криминална антропология в университета в Торино. Остава там до смъртта си на 19 октомври 1909 година. Теорията на Ломброзо за „родения престъпник“ се основава основно на наблюдения и опитни проучвания. Според тази теория човек става престъпник заради определени черти, предавани по рождение. При това става въпрос за нещо съвсем естествено и непреодолимо. Престъпните наклонности са заложени, като инстинкт – също както половото влечение или пък страхът от високо. В този ред на мисли няма нищо неестествено при извършването на дадено престъпление – не можем да укоряваме тигъра, че убива антилопата. При такава представената постановка основното, което правилно прави Ломброзо, е да определи биологическите аномалии и антопометричните белези, по които може да бъде познат престъпника. Според него работата на съда е единствено да открие тези признаци в подсъдимия и евентуално да го осъди на биологическо лечение и изолация.

2. Андрей Вишински – роден 1883 г. в Одеса, произхожда от стар полски род. Дълго време главен прокурор на РСФС, по-късно външен министър на СССР. Един от хората, чиито имена се свързват с репресиите по времето на Сталин. В периода 1937-38 г. Вишински и шефът на МВР Н.Ежов са в състава на комисия (т.нар. “двойка”), която извънсъдебно разглежда делата за шпионаж. Всеки ден в МВР събират по 200-300 “дела”, оформят ги надлежно, дават ги за подпис на Ежов, надвечер куриер ги носи при Вишински. На следващия ден “шпионите” биват или разстрелвани, или пращани в Сибир на каторга. Особено много пострадали има сред поляците, живеещи на територията на СССР.

Масовото убийство в Пермска област или декемврийската касапница от 1975 г.

Това престъпление е извършено по каноните на американските убийства от този род. Удивително е как обикновен съветски рецидивист успява да повтори действията на свои американски предшественици без дори да подозира за тяхното съществуване.

Събитията се развиват във втората половина на деня – 13-и декември 1975 г. Сутринта Александър Жидков, 29-годишен рецидивист с 16 години “стаж” в изправителни заведения и затвори, и 18-годишният Михаил Веретелник, също престъпник с опит, се чудят какво да правят. Решават да отскочат до селцето Силва при някакъв приятел от затвора. Искат да го поканят да се присъедини към тях, за да оберат колхозната каса в съседното село Денисово. Въоръжават се с четири ловни пушки и два ножа.

Срещата се състои. Дори поливат идеята със самогон (самогонът е домашно приготвен алкохол, който правят руснаците, ферментирайки каквото имат – картофи, цвекло, плодове – б.пр.). И потеглят. Недалеч от селото Жидков се скарва с приятеля си и без много да му мисли го застрелва. Продължават нататък, но се сещат, че една от пушките я няма. Решават да се върнат, защото загубата на оръжие не е хубаво нещо. Представете си какво е изумлението им, когато на мястото, където са оставили трупа, няма нищо! Съдейки по следите в снега, “убитият” просто си е тръгнал…

Жидков и Веретелник се втурват да преследват беглеца. Настигат го буквално след сто метра, но той е вече в компанията на две жени и един мъж. Това са неговата майка, сестра и съсед. Дошли са да видят какво става след като са чули изстрел в гората. Сега влачат ранения и не подозират, че зад гърба им са се появили убийците. Разяреният Жидков, без каквито и да е обяснения открива огън. Майката и сестрата загиват на място, ранен – съседът успява да избяга. Саша се доближива до своя приятел и го прострелва от упор в стомаха. По странно решение на съдбата го откриват половин час по-късно – замръзнал в снега с изтичаща кръв. Натоварват го на линейката и го пращат в болница, където благополучно се оправя.

Жидков с чувство на дълбоко задоволство, че най-накрая е доубил приятеля си, продължава по пътя към гарата. Михаил Веретелник, подтичвайки като пале около по-възрастния си другар, не използва много оръжието си. По-късно експертизите показват, че повечето от куршумите, попаднали в телата на жертвите, са от пушката на Александър Жидков. На перона чакат възрастни мъж и жена. Саша стреля в жената, после и по мъжа, който успява да скочи през релсите и това спасява живота му. Престъпниците решават да не хабят повече муниции и, изоставяйки ранената жена на платформата, тръгват нататък.

Недалеко от гарата Жидков и Веретелник нападат девойка. Престъпниците й нанасят 12 удара с нож и прибират дамската й чантичка с три рубли и малко козметика. Жертвата умира след минути. Извергите продължават пътя си. Харесват си една барака, която се ползва като работническо общежитие. Рано е и мъжете са на работа. Издевателствайки над беззащитните деца и жени, двамата успяват да съберат 22 рубли. После поискват от млада бременна жена да им прави орален секс. Изплашена, че ще я изнасилят, тя успява да избяга в стаята си и се заключва отвътре. Разярен от неподчинението, Жидков стреля през вратата. Нероденото дете загива на място, а младата жена е тежко ранена.

Дотук от ръцете на Жидков са загинали четири човека. Това обаче му се струва недостатъчно и той решава да не спира. Влакът, който трябва на Саша и Веретелник, ще дойде след известно време. Двамата решават да минат през село Троица, където живее майката на Жидков. По пътя престъпниците се натъкват на участъковия милиционер в компанията на две жени. Саша отдавна мечтае да убие служител на реда и на гарата специално е погледнал в милиционерската стая дали има някого, но тя е била празна. Сега с радост насочва пушката към участъковия, който в този ден не е на работа и не носи оръжие. Нареждат му да легне по лице, но той отказва и им предлага да се предадат. Побеснял Жидков се нахвърля върху него, нанасяйки шест удара с ножа в гърдите и ръцете му. Убедени, че падналият милиционер не дава признаци на живот, престъпниците продължават. За щастие не обръщат внимание на неговите спътнички, които успяват да извикат бърза помощ и участъковият по-късно се възстановява.

Междувременно “героите” достигат ж.п. прелеза и решават да устроят засада и да отмъкнат автомобил. Успяват да спрат камион, в който се возят две момчета и две момичета. Измъкват ги от кабината и ги пребиват жестоко. За щастие, по някаква причина този път не употребяват оръжие и пострадалите се отървават леко. В Троица престъпниците решават да се разделят. Жидков тръгва към майка си, за да превърже дланта си, която е порязал докато е мушкал хората. Веретелник е останал без патрони и се чуди от чий дом да задигне. Разбива вратата на първата къща. Не намира патрони. За щастие хората не са у дома и това ги спасява от разправа. Михаил открива бутилка водка и я изпива почти цялата. От алкохола внезапно придобива сили и смелост. Обира чаршафите и бельото на хората, натъпква ги в раницата си и се отправя към колхоза в Денисово да ограби сам касата.

През същото време Жидков бинтова ръката си и излиза на улицата да изчака своето другарче. Веретелник го няма никакъв и той почва да обикаля безцелно из селото. Вниманието му е привлечено от сватба в една къща. Саша снема пушката и открива огън по прозорците. Когато изплашените хора заизлизат навън, открива стрелба по тях. По време на разстрела на беззащитните хора Жидков ранява смъртоносно бащата на невестата. Още пет човека получават различни рани. Неудовлетворен от устроената касапница, Саша се вмъква в опустелия дом и започва да троши с приклада на оръжието всичко, което му се изпречва. Не след дълго се изморява, а и успява да строши пушката. Остава му още една. Решава, че е крайно време да отиде да ограби колхозната каса. Веретелник вече етръгнал по същия път.

От село Денисово, където ги чака колхозната каса, тръгват два милиционерски патрула, тъй като са разбрали за стрелбата в Троица. Пияните “герои” с пушки на рамо и затъкнати в пояса ножове привличат вниманието на милиционерите. Арестуват ги един след друг. Веретелник се предава без бой, стреснат от насочените към него пистолети. На Жидков му се приисква да се постреля малко със служителите на реда, но получава набързо куршум в корема. Вече в болницата, под въздействие на анестезията, Александър се разбърборва:

“Много ми се искаше да убия за един ден двадесет, че дори повече човека”!

Това някак си напомня на кървавите фантазии на американския сериен убиец Карл Панцрам, който в своите записки разсъждава как може да се убият повече хора: да се взриви язовирната стена над града или да се изсипе отрова в главния водопровод…

Жертвите на Жидков и Веретелник са почти двадесет, а от тях загиват пет. Престъпниците никога не успяват да дадат какъвто и да е логичен мотив за своите действия. Нека да си припомним – първоначално са тръгнали да ограбят колхозната каса. Вместо това в продължение на няколко часа с маниакална упоритост натворяват куп безчинства, пребиват и убиват абсолютно непознати, случайни хора. При това тези им действия изобщо не ги доближават, както би трябвало да е, до основната им цел. Те не успяват дори да зърнат колхозната каса!

Безусловно този ден Жидков се е намирал в някакво състояние на умопомрачение и крайна неадекватност. Следствието не си дава особен труд да разгадава действията му – бил е пиян и толкова! Да, но Александър не е бил безпаметно пиян. При следствените ескперименти помни отлично детайлите, единствено се затруднява да обясни защо е правил така.

Събитията от декемврийската касапница през 1975 година не привличат вниманието на криминалните психолози и психиатри. Тълкуването на това, което се е случило, би било полезно за разгадаването и обяснението на условията, при които се е формирала дисфория (дисфорията е форма на болестно потиснато настроение, характеризиращо се със злоба, мрачни мисли, раздразнителност, чувство на враждебност към другите – б.пр.) у Александър. Няколко дни преди 13-и декември заедно с двама съучастници Жидков е извършил друго зверство. В продължение на две денонощия той и другарите му са подложили на нечовешки изтезания и накрая са убили един мъж. Били чули, че имал много пари, но така и не успели да ги намерят. Жидков е решил да ликвидира единия от съучастниците си, но той – бидейки стар рецидивист с богат опит от затворите, скочил от влака и успял да се спаси. Другият също е изоставил Александър и затова по-късно се е наложило той да търси компанията на младия Веретелник.

Безусловно Жидков е бил безкрайно потиснат, защото нищо не вървяло според неговите планове – останал е и без пари, и сам. Трябвало е да “компенсира” своята фрустрация, започнала в началото на декември. Когато не е успял, неговата потиснатост е преминала в дисфория. С тази дума криминалните психолози наричат немотивираното злобно-раздразнително насторение, съчетано с желанието за конфликти и необуздана агресия. Би могло да се каже, че дисфорията е агресивна депресия.

Защо трябва да се знаят тези неща за фрустрацията и дисфорията? Познаването на техния механизъм и развитие може да даде важна информация за престъпника. На практика всички серийни убийци са започнали да извършват престъпленията си след събития, които са предизвикали у тях фрустрация. Американските профайлъри поставят на първо място между тези “събития” уволняването от работа, т.е. загубата на източника на доходи. Почти всеки ден в САЩ стават убийства, в чиято основа е уволнен служител. (Много ми е интересно защо в други държави загубата на работа не е причина да хванеш пистолета и да гръмнеш шефа и двама-трима колеги, а е 99% “патент” на САЩ? – Б.пр.)

Съществуват много други най-различни “събития”, които могат да отпушат “компенсиране”. Около 20 май 1991 г. под заплаха с нож обират Джефри Дамър на улицата. На 24-и и 27-и май той убива двама тийнейджъри. Месец и нещо по-късно случката се повтаря – отново ограбват Дамър. Неговата компенсация – убити трима младежи (на 5, 15 и 19-и юли). Това наблюдение е валидно и за съветските/руски престъпници. Пикът на убийствата извършени от Чикатило е през първите осем месеца на 1984 г. – 15 жертви. Тогава той е бил в състояние на краен стрес – уволнили са го от работа, повдигнали са му обвинение за разхищение на акумулатор, дали са го на партийна комисия, а това е довело до изключването му от КПСС. През лятото на 1984-а Чикатило окончателно е станал импотентен – никога повече през живота си не осъществява полов акт. Стресът, по-скоро стремежът да го преодолее, довеждат до почти безумната активност на убиеца.

Връщайки се към касапницата от декември остана да се добави, че и двамата – Жидков и Веретелник, са осъдени на разстрел. Първият сам поисква от съда това наказание с мотива, че е по-добре да загине, отколкото още петнайсетина години да търпи “затворническото тегло”.

Дедовщина, фрустрация и масови убийства

Дедовщина – руски термин, с който се нарича традиционно наложената йерархическа система между низшите чинове (редници, ефрейтори, сержанти) във въоръжените сили на дадена държава, която не се регулира от каквито и да било нормативно правни актове. Свързана е най-вече със срока на отслужено време. Проявява се обикновено във вид на експлоатация, психическо и физическо насилие. Повече или по-малко е присъща на всички войнски колективи, включително и на най-елитните части. На български няма точна дума, която да съответства на типа взаимоотношения, който руснаците наричат “дедовщина”. Всеки, който е ходил в казарма знае какво означава “новобранец”, “бомбе”, “киртак” и защо може да ти се наложи при “проверка” от стар войник в джоба ти да има камък, пирон и сламка – за да може, ако му се прииска, “да забие с камъка пирона в тъпата ти манерка и да ти изпие мозъчето”. В СССР и по-късно в Русия дедовщината е нещо, за което има издадени хиляди изследвания и статии, а ако пуснете думата в Youtube ще видите доста интересни случаи…

Това явление не толкова ясно изразено съществува в някои училища, интернати и други образователни и социални учреждения. Жертвите обикновено са по-слабите, по-неуверени, по-млади или новодошли.

В криминалната история на СССР дедовщината и породените от нея престъпления са специфично и забележително явление. В армиите на НАТО през 20-и век също са се случвали конфликти между старослужещи и новобранци, но те никога не са стигали то такива безумия и извращения, каквито са се случвали в гарнизоните на Съветската армия. Печално следствие от дедовщината са множество масови убийства извършени от новобранци, които разчистват сметки със “старите”. Въпреки че тези масови убийства формално не се отнасят към “престъпленията без очевидни мотиви (най-очевидният от тях е отмъщение)”, ще е грешка, ако не се споменат и те. Психологическата верига, отключващият механизъм и “спусъкът”, който се натиска, съответстват точно на онези, които наблюдаваме при класическите масови и серийни убийци: тежка фрустрация, безизходица, от която сякаш няма изход и нарастваща дисфория. Това кара новобранеца, току-що застъпил наряд с бойни патрони, да обърне автомата и да отмъсти на насилниците.

Типичен пример е масовото убийство, извършено от служещия във Вътрешни войски редник Артурас Сакалаускас. На 23 февруари 1987 г. той разстрелва седем души от конвоя, в който участва, и един жп служител. Сакалаускас напуска вагона с убитите си колеги на спирка Бабаево във Вологодска област и е задържан четири дни по-късно в Ленинград (на около 400 километра по-далеч – б.пр.). Властите по онова време правят нещо нечувано – снимката на Артурас е излъчвана във всички телевизионни новини, а описанието му четено по всички радиостанции. Случаят вдъхновява филма „Караул“ (1989) на режисьора Александър Рогожкин.

Двадесет години по-рано през септември 1968 г. – двама новобранци, дезертирали от частта си с автомати, устройват в Курск истинска касапница. Напивайки се до безпаметност, те първо разстрелват семейството, което ги е приютило – загиват пет човека. След това от прозореца на къщата откриват огън по хората на площада. В резултат на това още осем човека са убити. След събитията в Курск всяко дезертьорство от войсковите части с оръжие предизвиква остра реакция у правоохранителните органи. Те не се спират пред нищо, дори разпространяват новината по медиите. Това е нещо нечувано и нетипично за онези времена, в които не е трябвало да има каквито и да било лоши новини!

Автор: Марти
Източници: allkriminal.ru, murders.ru, areal.ucoz.ru, wikipedia.org, rpgazeta.ru

Филм: „Караул“ (1990)

The following two tabs change content below.

• Автор
• Още от автора

Марти и Христинка

Сътрудник в Криминални Досиета

Надявам се, че статията ти е харесала! Не забравяй да коментираш и да споделяш!

Последни досиета от Марти и Христинка (виж всички)

• Оксана Макар: Момичето, което събуди Украйна - 17.12.2012
• Игор Миренков: Светлогорският кошмар - 03.12.2012
• Александър Николаевич Спесивцев: Маниакът надомник - 09.04.2012