Джефри Дамър: Чудовището от Милуоки

Джефри Дамър е младеж от нормално семейство, който започва да фантазира за секс с мъртъвци. Скоро загубва връзка с реалността и се отчуждава от близките си. Дамър се изнася от дома на родителите си, намира си нископлатена работа и започва да примамва младежи от малцинствата в апартамента си, където ги подлага на странни експерименти и жестокости, завършващи със смърт. Сякаш това не му е достатъчно и той разчленява телата им, обезглавява ги, прави секс с труповете им и дори ги изяжда.

Жертвата почти се спасява

Конерак е само на четиринадесет години и бяга, за да спаси живота си. Това е единственият му шанс да се измъкне от непоносимо зловонния апартамент, в който зловещият рус мъж го държи упоен. Изглежда късметът е на негова страна, защото идва на себе си, точно когато русият тип излиза от апартамента.

Конерак
Конерак

Конерак използва всичките си сили, за да се изправи и да стигне до вратата. Момчето е толкова дезориентирано и уплашено, че не обръща внимание на голотата си. Това е единственият му шанс да се спаси. Движи се подтикван единствено от инстинктите си. Трябва само да излезе оттук и да бяга…

Малко преди 02:00 часа през нощта съседката Сандра Смит се обажда в полицията, за да подаде сигнал за момче, което тича “чисто голо” наоколо. Не знае кой е той, но вижда, че младежът е ранен и уплашен.

Бърза помощ пристига първа на мястото и медиците намятат с одеяло голото и замаяно момче. Скоро след това пристигат двама полицаи и се опитват да разберат какво се е случило с младия азиатец.

Осемнадесетгодишните Сандра Смит и нейната братовчедка Никол Чайлдрес стоят до момчето, когато пристига полицията. Високият рус мъж, който междувременно се е появил, също стои близо до момчето. Разговорът между двете момичета, русият мъж и полицията започва да се разгорещява.

Високият рус мъж обяснява на полицаите, че Конерак е неговият 19-годишен любовник, който е пийнал твърде много. Упоеното и объркано момче не е в състояние да опровергае твърдението на убедителния блондин, който показва на полицията документ за самоличност.

Двете млади момичета се опитват да се намесят. Видели са как момчето се опитва да се измъкне от русия мъж, преди идването на полицията. Те са ядосани и разстроени. Полицаите обаче ги игнорират и продължават да слушат мъжа.

Двамата полицейски служители се качват заедно с момчето и русия мъж в апартамента на последния, за да се уверят, че всичко е наред. Жилището мирише ужасно, но е изключително подредено. Дрехите на Конерак са сгънати и сложени на дивана. Полицаите забелязват и две снимки на момчето, на които е само по черно бельо.

Конерак сяда тихичко на дивана, без да може да говори разбираемо. Вероятно дори не е разбирал спокойните обяснения, които русият мъж дава на полицията. Той им се извинява, задето неговият любовник е причинил цялата тази суматоха и обещава, че това няма да се случи отново.

Полицаите вярват на русия мъж. Нямат причина да не го правят – той се изразява интелигентно и спокойно. Азиатецът очевидно е пиян и объркан. Не искат да се набъркват в битов скандал между двама хомосексуалисти. Тръгват си и оставят Конерак да седи кротко на дивана. Смятат, че в този квартал има по-належащи проблеми за решаване.

Тялото в спалнята

Онова, което полицаите пропускат да видят, е разлагащото се тяло на Тони Хюс, което от три дни лежи на леглото в спалнята на апартамента.

Пропускат да видят и как веднага след тяхното тръгване русият мъж удушава азиатското момче и прави секс с трупа му.

Джефри Дамър
Джефри Дамър

Пропускат снимките, които русият мъж прави на мъртвото момче, последвалото разчленяване на тялото му и издълбаването на черепа му, който ще бъде запазен като трофей.

Пропускат също да вземат името Джефри Дамър от документа за самоличност на русия мъж и да направят проверка на миналото му, която щеше да им покаже, че този спокоен и сладкодумен човек е осъждан насилник на деца и в момента е освободен условно.

Историята с полицейските пропуски не свършва дотук. Двете момичета, игнорирани от полицията, се прибират обратно в дома на майката на Сандра –  Гленда Клийвланд и й разказват за случилото се. Гленда се обажда по-късно в полицията, за да попита какво е станало с азиатското момче. Интересува се на колко години е било детето. “Не беше дете, а възрастен” – отговаря й един от служителите.

Гленда Клийвланд
Гленда Клийвланд

Когато продължава да задава въпроси, той й казва:

“Госпожо, не мога да се изразя по-ясно. Вече се погрижихме за това. Той е с приятеля си в неговия апартамент… Абсолютно съм сигурен в това… Не мога нищо да направя по отношение на сексуалните предпочитания на хората”.

Два дни по-късно, след като прочита статия във вестника за изчезването на момче от Лаос на име Конерак Синтасомфон, който изглежда точно като младежа, опитващ се да се измъкне от Джеф Дамър, Клийвланд отново се обажда в полицията. Те така и не изпращат някой да говори с нея.

Клийвланд се опитва дори да се свърже с офиса на ФБР в Милуоки, но и от това нищо не излиза.

Междувременно минават два месеца и тогава на 22 юли 1991 г. настава истински ад.

Разкрит

Два месеца по-късно, на 22 юли 1991 г., двама полицаи от Милуоки патрулират в района около Университета “Маркет”, където има висока концентрация на престъпления. Жегата e потискаща, а влагата почти непоносима. Миризмите в квартала стават още по-силни и неприятни от топлината: боклукът по улиците, урината и изпражненията на бездомните, гранивата миризма на стара мазнина за готвене сякаш полепват по тялото.

Някъде към полунощ, докато седят в колата си, двамата полицаи забелязват нисък и жилав чернокож мъж, от чиято китка висят белезници. Решават, че е избягал от техен колега и започват да го разпитват. Мъжът на име Трейси Едуардс им разказва несвързана история за някакъв “странен тип”, който го е оковал в апартамента си.

Историята на Едуардс намирисва на битов скандал между хомосексуалисти – драма, която полицията обикновено избягва – но двамата полицаи все пак решават, че трябва да проверят случая. Човекът, който е оковал Едуардс, живее в сградата “Оксфорд Апартмънтс” на улица “Норт 25” №924. Вратата на апартамент №213 е отворена от приятен, трийсетина годишен рус мъж, който им се представя като Джефри Дамър.

Домакинът е много спокоен и разсъдлив. Предлага да донесе ключа за белезниците от спалнята. Тогава Едуардс си спомня, че ножът, с който Дамър го е заплашвал, също е в спалнята.

Един от полицаите решава да отиде и да провери с очите си. В стаята вижда разхвърляни навсякъде снимки, които го шокират: разчленени човешки тела и черепи в хладилник. Когато се опомня, изкрещява на партньора си да окове Джефри Дамър и да го арестува.

Главата в хладилника

В този момент кроткият и благоразумен рус мъж внезапно откача и ги напада. Оказва силна съпротива, докато се опитват да го закопчаят. Когато успяват да го усмирят, един от полицаите отива до хладилника и го отваря. Направо изпищява при вида на лицето, което го гледа отвътре, и затръшва вратата.

“В хладилника има някаква шибана глава!” – изкрещява той.

По-старателният оглед на апартамента разкрива, че спретнатостта и ужасът в него вървят ръка за ръка. Малкият едностаен апартамент е чист и подреден, рибката е нахранена и аквариумът й е почистен, а в същото време навсякъде се носи миризмата на разлагаща се плът.

Фризерът на Дамър
Фризерът на Дамър

Кутията с готварска сода, която е сложена в хладилника, за да абсорбира вонята на отсечената и разлагаща се глава, не върши кой знае каква работа. Във фризера има още три глави, спретнато подредени в найлонови торби и завързани отгоре с пластмасови телчета.

Апартамент 213
Апартамент 213

Вратата, водеща към спалнята, килера и банята се заключва с резета. Ан Шуорц, която е първият репортер пристигнал на мястото, описва видяното в своята книга “The Man Who Could Not Kill Enough”:

“…в дъното на килера имаше голяма тенджера, пълна с разложени ръце и един пенис. На рафта отгоре стояха два черепа. В килера имаше контейнери с етилов алкохол, хлороформ, формалдехид, няколко стъклени буркана със запазени мъжки гениталии и полароидни снимки, показващи различни стадии от смъртта на жертвите на Дамър. На една от тях се виждаше мъжка глава с все още недокосната плът, която лежи в мивката. Друга излагаше на показ жертва, чието тяло бе разрязано от врата до слабините, като елен, изкормен от ловци. Разрезите бяха толкова чисти, че ясно се виждаше тазовата кост”.

На някои от фотографиите Дамър е снимал все още живите си жертви в най-разнообразни еротични вързани пози.

Полицията, съдебният лекар, медиите, семействата на изчезналите младежи, семейството на Джеф Дамър, целият град Милуоки и целият свят се опитват да разберат какво в действителност се е случвало в апартамент №213. Постепенно картината започва да се изяснява.

Първа кръв

Първият човек, успял да запълни неизвестността за размера на поквареността на Джефри Дамър, е детектив Патрик Кенеди. Огромният като мечка мъж, с голям извит мустак в стил “Дивия Запад”, спечелва доверието му и канибалът му споделя подробностите за своя тринадесетгодишен смъртоносен поход.

Дамър питае фантазии за убийството на мъже и правенето на секс с техните трупове още от 14-годишна възраст, но започва да ги осъществява чак след като завършва гимназия през юни 1978 г. Още живее с родителите си в заможното селище Бат в Охайо. Там качва в колата си стопаджията Стивън Хикс. Двамата правят секс и пият бира, но когато Хикс пожелава да си върви, Дамър осъзнава, че не иска да го пуска. Удря го по главата със спортна щанга и го убива.

Стивън Хикс
Стивън Хикс

Дамър трябва да се отърве от тялото, затова го нарязва, пакетира го в торби за боклук и ги заравя в гората зад къщата си. Същата есен постъпва в Щатския университет в Охайо, но след един семестър е изключен заради слаб успех.

В края на 1978 г. се присъединява към армията и е разпределен в Германия. Изглежда не е убивал никого по време на служба и това е потвърдено от мащабното разследване, проведено от германската полиция. След две години е изхвърлен от армията заради алкохолизма си и живее известно време във Флорида, преди да се върне в Охайо. Щом се връща у дома, изравя тялото на Хикс, удря разложения му труп с ковашки чук и после разпръсква останките му в гората.

Дамър в гимназията
Дамър в гимназията

Похот, алкохол, убийство

Когато Джефри Дамър е арестуван за пиянство и непристойно поведение през октомври 1981г., баща му решава, че ще е най-добре синът му да отиде да живее при баба си в Уест Алис, в Уисконсин. Там той се държи прилично няколко месеца, докато един ден не сваля панталоните си в компанията на други хора.

Очевидно Дамър има навика да си пийва често. През следващите четири години се контролира, но през септември 1986 г. отново е арестуван, защото мастурбира пред две момчета. Получава условна присъда от една година.

Научи повече за:   Албърт Фиш: Върколака от Уистерия

Дамър убива втората си жертва Стивън Тоуми през септември 1987 г. в една хотелска стая. Преди това двамата се напиват в популярен гей бар. Не си спомня, че го е убил, но когато се събужда, Тоуми е мъртъв, а той самият има кръв по устата. Дамър натиква тялото в един голям куфар и го занася в мазето на баба си, където прави секс с мъртвия и мастурбира върху него, след което го разчленява и го хвърля на боклука.

Стивън Тоуми
Стивън Тоуми

Няколко месеца по-късно Дамър си набелязва трета жертва – 14-годишният индианец Джейми Докстейтър, мотаещ се по гей баровете. До този момент Дамър вече има установен модел на действие. Обикновено набелязва плячката си в заведения за хомосексуалисти или къпални. Примамва жертвите си като им предлага пари, за да му позират за снимки, или да гледат заедно филми и да пият бира. След това ги упоява, удушава ги, мастурбира върху тях или прави секс с труповете им, разчленява телата им и се отървава от тях. Понякога запазва черепите или други части от телата им като сувенир.

Джейми Докстейтър
Джейми Докстейтър

Още убийства и арести

Той извършва този ритуал и в края на март 1988 г. с Ричард Гереро – привлекателен младеж от мексикански произход. Среща го в гей бар в Милуоки, макар семейството на жертвата да отрича синът им да е бил хомосексуалист. До лятото на тази година Дамър вече е убил четирима мъже. Макар баба му да е в пълно неведение за ужасните неща, случващи се в мазето й, тя е абсолютно наясно с пиянството на Джеф и неговите мъжки приятели. Нещо трябва да се направи.

И така на 25 септември 1988 г. Джефри е принуден да се премести в апартамент на улица “Норт 24” в Милуоки. Още на следващия ден се забърква в сериозни неприятности. Предлага 50 долара на 14-годишно момче от Лаос да му позира за снимки. Упоява момчето и си поиграва с него, но без да става агресивен и да прави секс с него. По някаква невероятна случайност фамилията на момчето е Синтасомфон; той е по-големият брат на Конерак, когото Дамър ще убие през май 1991 г.

Родителите на момчето виждат, че с него нещо не е наред и го закарват в болницата, където лекарите потвърждават, че е бил дрогиран. Полицията прибира Дамър от работата му във фабриката за шоколад “Амброзия Чокълит”. Той е арестуван за сексуална експлоатация на дете и сексуално нападение от втора степен. На 30 януари 1989 г. пледира за виновен, макар да твърди, че е сметнал момчето за по-голямо от действителната му възраст.

Докато Дамър очаква произнасянето на присъдата си, той отново живее в дома на баба си и продължава да посещава гей клубовете, където се запознава с 24-годишния чернокож хомосексуалист Антъни Сиърс. Предлага на изгряващия модел да спечели малко пари, позирайки за снимки. Щом стигат в дома на баба му, Сиърс е упоен и удушен. Дамър прави секс с трупа му и след това го разчленява.

Антъни Сиърс
Антъни Сиърс

Ан Шуорц описва какво се е случило след това:

“… запазва главата и я сварява, за да махне кожата. След това я боядисва в сиво, така че ако бъде заловен, черепът да прилича на пластмасов модел, като онези, използвани от студентите по медицина. Дамър пази трофея в продължение на две години и на 23 юли 1991 г. той е открит в апартамент №213. По-късно обяснява, че е мастурбирал пред черепите, преживявайки отново убийствата и удоволствието, изпитано от тях”.

Истински психопат

На 23 май 1989 г. адвокатът на Дамър Джералд Бойл и прокурорът Гейл Шелтън излагат аргументите си във връзка със случая Синтасомфон пред съдия Уилям Гарднър. Шелтън настоява за присъда от поне пет години.

“По моя преценка е абсолютно ясно, че г-н Дамър не би могъл да се лекува на свобода… Неговото схващане, че единственото зло, което е сторил, е това, че е избрал твърде млада жертва, е част от проблема. Той изглежда готов да съдейства и възприема, но под повърхността му се крие дълбоко стаен гняв и психологически проблеми, за съществуването на които не желае да признае”.

Трима психиатри преглеждат Дамър и стигат до заключението, че той е манипулативен, издръжлив и уклончив. Препоръчват да бъде хоспитализиран и подложен на интензивно лечение.

Защитникът Бойл изтъква, че Дамър е болен и се нуждае от лечение, а не от затвор. Набляга на похвалния факт, че е успял да се задържи на работа.

“Тук нямаме работа с многократен извършител. Смятам, че той бе заловен преди нещата да се влошат, което е истинска благословия”.

Джералд Бойл
Джералд Бойл

Дамър говори в своя собствена защита, обвинявайки алкохолизма за поведението си. Говори доста разбираемо и убедително за човек, който до този момент вече е убил тайно няколко мъже.

“Онова, което сторих е доста сериозно. Никога преди не съм бил в подобно положение. Не и толкова ужасно. Това за мен е един сбъднат кошмар. Ако нещо може да ме стресне, за да поправя поведението си, това е то. Единственото нещо, с което се гордея и което ми дава някаква стабилност, е работата ми. Сега съм на път да я загубя заради действията си, за които поемам пълна отговорност… Всичко, за което Ви моля, е да пощадите работата ми. Моля Ви, дайте ми шанс да ви докажа, че мога да поема по правия път и никога вече няма да попадна в такава ситуация… Съблазняването на дете бе връхната точка на моята идиотщина… Аз наистина искам помощ. Искам да преобърна живота си”.

Изумително представление на един истински психопат! Съдията се връзва на казаното и дава на Дамър условна присъда от пет години. Трябва да прекара една година от присъдата си в изправителен дом, но има право да ходи на работа през деня и прекарва само нощите в изправителното заведение.

Смъртоносен маратон

След десет месеца съдията го освобождава предсрочно, въпреки писмото, в което бащата на Дамър настоява да не освобождават сина му преди да бъде лекуван. В началото на март Дамър отново се нанася временно у баба си, но само при условие, че бързо си намери свое собствено жилище.

На 14 май 1990 г. се премества на улица “Норт 25” №924, в апартамент №213, където се захваща наистина сериозно с убийствата.

През следващите 15 месеца Дамър се впуска в един смъртоносен маратон, в който отнема животите на 12 мъже. Скоростта на неговата лудост се ускорява френетично през май и юли 1991 г., когато започва да убива по един човек на седмица. Всички жертви, без трима, са чернокожи; един бял, един от Лаос и един латиноамериканец. Повечето, но не всички, са хомосексуални или бисексуални. Най-младата жертва е Конерак на 14 години, а най-възрастната – на 31 години. Много от жертвите водят “рисков” стил на живот. Повечето имат криминална история за сериозни престъпления като палежи, сексуални нападения, изнасилвания и побои. Ан Шуорц прилага списъка на жертвите в своята книга “The Man Who Could Not Kill Enough”:

  1. Едуард Смит – юни, 1990г.
  2. Рики Лий Бийкс – юли, 1990г.
  3. Ърнест Милър – септември, 1990г.
  4. Дейвид Томас – септември, 1990г.
  5. Къртис Стротър – февруари, 1991г.
  6. Ерол Линдзи – април, 1991.
  7. Антъни Хюс – май, 1991г.
  8. Конерак Синтасомфон – май, 1991г.
  9. Мат Търнър – 30 юни 1991г.
  10. Джеремая Уайнбъргър – 5 юли 1991г.
  11. Оливър Лейси – 12 юли 1991г.
  12. Джоузеф Брейдхофт – 19 юли 1991г.

Мъртвешки ритуал

Ритуалът на Дамър за подмамване, убиване и отърваване от жертвите му обикновено е един и същ. Кани мъжете в апартамента си, за да гледат порнофилми или да му позират за снимки. Стрива на прах предписаните за самия него лекарства и ги сипва в питието им. Веднъж упоени Дамър ги удушава със собствените си ръце или с кожен колан. След това честичко прави секс с труповете им или мастурбира върху тях.

Преди да се захване с почистването Дамър използва Полароида си, за да заснеме цялото преживяване и да може да му се наслаждава по-късно. След това разрязва торсовете на жертвите си. Цветът на вътрешностите и топлината, излъчвана от телата, го възбуждат сексуално. Накрая разчленява мъжете, фотографирайки всяка стъпка от този процес за бъдещо наслаждение.

Отървава се от повечето от телата, експериментирайки с най-различни химикали и киселини, превръщащи плътта и костите в черна, зловещо смрадлива каша, която излива в тоалетната.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺 Kristina 🍺 chichkata 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304

Някои части от телата запазва като трофеи – най-често половите органи и главите. Гениталиите съхранява в буркани с формалдехид. Главите сварява, за да отдели плътта от тях. Боядисва вече оголените черепи със сива боя, за да изглеждат като пластмасови.

Контрол

Канибализмът не е необичаен за некрофилите. Джефри Дамър твърди, че е консумирал плътта на жертвите си, защото е вярвал, че ще оживеят вътре в него самия. Изпробва най-различни подправки и маринати, за да направи човешкото месо по-вкусно. Поглъщането на човешка плът предизвиква ерекцията му. Прочутият му фризер съдържа парчета замразено човешко месо. Той опитва също и кръвта на жертвите си, но тя не допада на вкусовите му сетива.

Също като Ед Гийн, той се опитва да усъвършенства изкуството на съхранението и препарирането, за да може да упражнява най-новаторските техники от тези свои умения върху жертвите си.

Еди Гийн
Еди Гийн

Контролът е от важно значение за Дамър. Не може да понася да бъде отхвърлен или изоставен. Дори в хомосексуалните си връзки не желае да задоволява партньора си; просто иска да получи собствено удоволствие. Удоволствието за него означава да прави орален или анален секс с партньорите си, без значение дали те са живи или мъртви.

Тази абсолютна нужда да упражнява контрол го подтиква към някои доста странни действия. Едно от тях е лоботомията, която прилага на няколко от жертвите си. След като ги дрогира, той пробива дупки в черепите им и инжектира солна киселина в мозъка им. Смъртта настъпва незабавно при повечето от жертвите, но една от тях продължава да показва минимални жизнени функции още няколко дни преди да умре.

Потребността от контрол го кара да прояви и повърхностен интерес към сатанизма. В действителност само това, че държи телата на жертвите си наоколо, го кара да се чувства “съвършено зъл”.

“Трябва да се запитам дали на света съществува зла сила и дали аз съм бил повлиян от нея. Макар да не съм сигурен, че има Бог” – казва Дамър, – “или дявол, напоследък доста често мисля за тези неща”.

Той има намерение да направи олтар в апартамента си, където да изложи всичките си трофеи и да изгаря есенции в черепите на жертвите си, за да може да се сдобие със “специални сили и енергии, които да му помогнат в социален и финансов план”.

Защо?

Защо Джефри Дамър е станал такъв? Как един човек се превръща в сериен убиец, некрофил, канибал и психопат? Отговорите на тези въпроси са доста оскъдни, въпреки изобилието от книги, които се опитват да обяснят източника на проблема.

Научи повече за:   Канадски пилот се оказа сериен убиец и любител на детско бельо

Много от теориите твърдят, че отговорът винаги може да бъде намерен в детството на убиеца – лоши родители, сексуално или физическо насилие, психически тормоз, травма на главата, алкохол по време на бременност и употреба на наркотици. Вероятно в повечето случаи това са благоприятстващи фактори, но не и в случая на Джефри Дамър.

Неговият баща Лайънъл Дамър написва една много тъжна и мъчителна книга, озаглавена “Бащинска история”, която изучава често срещаното явление на родители, които отчаяно се опитват да дадат на детето си добър старт в живота и изведнъж за свой ужас проумяват, че детето им е изградило около себе си стена, през която тяхното влияние не може повече да си пробие път. За щастие на повечето родители не им се налага да отглеждат Джефри Дамър, но много от тях виждат как децата им се поддават на наркотиците, алкохола и престъпленията, въпреки огромните и често отчаяни усилия, които полага семейството им да ги измъкне от пропастта.

“Това е описание на най-големия родителски страх… ужасното чувство, че детето се измъква от твоята власт, че малкото ти момче се спуска в бездната, погълнато от водовъртежа – изгубено, изгубено, изгубено”.

Лайънъл изглежда ясно осъзнава негативните влияния в живота на Джефри. Идеални семейства не съществуват. Майката на Джеф страда от най-различни психически неразположения и е напрегната и раздразнителна, което е вследствие от алкохолизма на баща й, повлиял на детството и на целия й живот.

Лайънъл, който е химик, остава на работа до по-късно от необходимото, за да избегне скандалите на семейния фронт. В крайна сметка, когато Джеф е на 18 години, бракът на родителите му приключва с развод. Все пак подобни битови неприятности се срещат твърде често, за да могат да обяснят серийните убийства, некрофилията и другите странни привички на Джеф.

Щастливо, малко момче

Синът на Лайънъл и Джойс Дамър се ражда здрав и напълно нормален на 21 май 1960 г. в Милуоки. Той е желано и обожавано дете, въпреки трудната бременност на Джойс. Неговата поява на бял свят предизвиква бурна радост. Като бебе е щастливо и весело дете, обичащо плюшените зайчета и дървените кубчета. Джефри има и куче на име Фриски, което страшно много обича.

Джойс Дамър
Джойс Дамър

Въпреки че боледува повече от обичайното от инфекции на ушите и гърлото, Джеф се превръща в щастливо малко момче. Неговият баща си спомня деня, в който семейството пуска на свобода една ранена птичка, за която се е грижило:

“Аз носех птичката в свитата си длан, вдигнах я във въздуха и отворих ръката си, за да я пусна. Всички почувствахме невероятно задоволство. Очите на Джеф се разшириха и заблестяха. Това може би беше един от най-щастливите моменти в живота му”.

Семейството се премества в Айова, където Лайънъл започва работа в щатския университет.

Когато Джеф е на четири години, баща му измъква изпод къщата останките на малки животни, убити от дребни хищници. Докато той събира мъничките животински кости, Джеф изглежда

“… странно възбуден от звука, който те издаваха. Малките му ръчички се заровиха дълбоко в купчината кости. Вече не мога да гледам на това като на обикновен епизод от детството. Тъмното и сенчесто усещане за някаква зла сила, която е растяла през цялото време в сина ми, сега оцветява всеки мой спомен”.

На шестгодишна възраст е установено, че Джефри страда от двойна херния и се нуждае от операция за отстраняването й. След нея той така и не възвръща своята предишна буйност и жизнерадостност.

“Изглеждаше по-малък, някак си по-уязвим… с израстването си се затваряше все повече, седеше мълчаливо за дълго време без да помръдва, а лицето му бе странно безизразно”.

През 1966 г. Лайънъл получава работа като химик в Ейкрън, Охайо. Джойс е бременна с втория им син Дейвид. Джеф вече е в първи клас и:

“… някакъв особен страх започна да се появява в неговото поведение, ужас от околните, комбиниран от пълната липса на самочувствие. У него се развиваше нежеланието да се промени и нуждата да усеща сигурността на познатата обстановка. Перспективата да ходи на училище го плашеше. Малкото момче, което някога изглеждаше толкова щастливо и уверено, сега беше съвсем друго дете – болезнено срамежливо, отчуждено и необщително”.

Метаморфоза

Лайънъл подозира, че факторът, причинил метаморфозата на Джеф, е преместването на семейството от Айова в Охайо. Поведението му всъщност представлява често срещана реакция у деца, извадени от познатата им обстановка и преместени в изцяло нови условия. Лайънъл също е страдал от срамежливост, интровертност и несигурност като дете, но се е научил да преодолява тези проблеми. Предполага, че синът му също ще се научи да се справя с тях. Онова, което не осъзнава е, че детството на Дамър е доста по-мрачно от неговото и че “Джеф беше започнал да изпада в почти пълна изолация”.

През април 1967 г. семейството купува нова къща. Джеф изглежда се приспособява по-добре към това ново преместване и завързва близко приятелство с момче на име Лий. Много е привързан и към една от своите учителки, но която подарява буркан с попови лъжички, уловени от него. По-късно Джеф разбира, че учителката е дала поповите лъжички на приятеля му Лий. Тогава се промъква в гаража на Лий и убива животинките, заливайки ги с моторно масло.

Нещата не се подобряват с времето.

“Стойката му и начинът, по който се държеше, се промениха драстично между 10-ата и 15-ата му годишнина. Подвижното момче изчезна и бе заменено от странно вдървена и скована фигура.

Държеше тялото си много изправено и изглеждаше напрегнат. Ставаше все по-срамежлив и се изопваше, когато хората го заговаряха. Оставаше вкъщи все по-често, затворен в стаята си или втренчен в телевизора. Изразът на лицето му бе празен и създаваше впечатлението за човек, който не умее нищо друго, освен да се мотае наоколо без цел и посока. Имаше един приятел, но се отдръпна от него, когато стана на петнайсет”.

По време на съдебния процес Лайънъл разбира, че през този период синът му е имал навика да обикаля с колелото си и да събира в найлонови торбички останки от разни животни, които е погребвал в свое собствено гробище. “Свалял е плътта от телата на тези гниещи, убити на пътя животни, и дори е забил главата на едно куче на кол”. Съществуват подозрения, че Джеф е измъчвал животни като малък, но това е малко вероятно. Имал е куче и котка домашни любимци в детството си и е гледал рибка като възрастен. Дамър е обсебен главно от мъртви същества.

Сексуални фантазии

Израствайки, Джеф става все по-пасивен и изолиран.

“С него не можеше да се разговаря, отговаряше едносрично и неохотно на въпросите. Отдръпваше се в един кошмарен свят, населен от невъобразими фантазии. През следващите години тези фантазии започнаха да надделяват и да го превземат. Мъртвите щяха се превърнат в главни обекти на неговото растящо сексуално желание. Невъзможността му да говори за своите странни и обезпокоителни възгледи го караше напълно да прекъсне връзката със заобикалящия го свят”.

Докато другите момчета преследват своите кариери, образование и създават домове за семействата си, Джеф остава все така немотивиран. “Вероятно е стигнал до един момент, в който е започнал да гледа на себе си като на същество, което няма нищо общо с човешкия свят и се намира извън общоприетата и нормална даденост”. Бихме могли да очакваме, че човек като Дамър, питаещ подобна страст към смъртта и разчленяването на трупове, би показал и някои други признаци на умствено заболяване в тийнейджърските му години. Но той просто става все по-отчужден и необщителен. Далеч не е бунтарски настроен – никога не спори с родителите си, защото нищо не изглежда да го интересува.

Джеф има среден успех в гимназията и участва в някои училищни мероприятия: играе тенис и работи по училищния вестник. Неговите съученици го смятат за самотник и алкохолик, понеже внася пиене в час. Дори отива с момиче на абитуриентския бал и след това я кани за “сеанс” в дома родителите си.

Междувременно, когато Джеф е почти на осемнадесет, отношенията между Лайънъл и Джойс стават все по-бурни и накрая приключват с развод. Тогава се развихря битка за родителските права над по-малкия му брат Дейвид. Няколко месеца по-късно Лайънъл се оженва повторно. Той може и да не е забелязвал алкохолизма на сина си, но новата му съпруга Шари веднага обръща внимание на това.

Лайънъл и Шари го убеждават да отиде в колеж. През есента на 1978 г. го откарват до Щатския университет в Охайо, но той не изтрезнява през целия семестър и е изключен. Вече на всички е ясно, че има проблем с пиенето, но Джефри така и не търси помощ. Лайънъл му разяснява правилата: да си намери работа или да отиде в армията. Тъй като отказва да си намери работа и се напива през цялото време, през януари 1979 г. баща му го откарва до офиса за набиране на новобранци.

Пиян и смъртоносен

От този момент, до последния арест на Джеф през 1991 г., животът се превръща в низ от неочаквани обрати за Лайънъл и съпругата му. Понякога им се струва, че Джеф се справя добре, но изведнъж се оказва, че съвсем не е така. Сякаш се чувства отлично в армията, но неочаквано е изхвърлен заради постоянното му пиянство. След това се премества при баба си, намира си работа, но скоро е арестуван за пиянство и неприлично поведение. Положението се влошава със засилването на алкохолизма и емоционалните му проблеми; неприлично излагане на публично място, гавра с дете и накрая най-ужасното – арест за многобройни убийства. Всеки път Лайънъл застава зад него, плаща на адвокат, убеждава го да потърси лечение и стиска палци, че Джеф ще се поправи. Всеки път надеждите му са попарвани от някоя нова и още по-сериозна трудност. Лайънъл започва да разбира, че синът му е напълно неподатлив на неговото влияние.

Още през 1989 г., когато Джеф е съден за гавра с дете, Лайънъл чувства, че неговият син:

“… никога няма да бъде нещо повече от това, което е – лъжец, алкохолик, крадец, ексхибиционист и насилник на деца. Не можех да си представя как се е превърнал в толкова развалена душа… За първи път не вярвах, че моите усилия и помощ ще бъдат достатъчни да го спася. Нещо липсваше у Джеф… ние го наричаме “съвест”… което бе или мъртво, или изобщо никога не бе съществувало”.

Д-р Джеймс Фокс, декан на Колежа по криминално правосъдие към Университета в Бостън и признат експерт по серийните убийци, твърди, че: “Не бихме могли по никакъв начин да предскажем тази трагедия, без значение колко странно е било поведението му”. Той отбелязва също, че е неправилно да се обвиняват родителите на Дамър за това, в което се е превърнал.

“Още от времето на Зигмунд Фройд обвиняваме родителите за всичко лошо, което вършат децата им… Виновникът е Дамър. Не баща му, нито неговото семейство, нито полицията”.

Според Фокс, Дамър е необичаен сериен убиец:

“Той се вписва в стереотипа за човек, който е напълно извън контрол, а самият той е контролиран от собствените му фантазии. Разликата е в това, че повечето серийни убийци спират, веднъж щом жертвата им умре. Това е тяхната крайна цел. Те ги връзват; харесват звука от писъците им и как се молят за живота си. Това кара убиеца да се чувства велик, превъзхождащ, могъщ, доминиращ… В случая с Дамър всичко се развива постмортем… цялото “забавление” започва, след като жертвата умре… Той живее в богат измислен свят, в който се фокусира върху пълния контрол над хората… Тази фантазия, в комбинация с омразата, която вероятно изпитва към себе си, проектира върху жертвите си. Ако изобщо се е чувствал неудобно от собствената си сексуална ориентация, за него е било много лесно да проектира това чувство върху жертвите си и да ги накаже, наказвайки индиректно самия себе си”.

Серийни убийства, психопатология, некрофилия, канибализъм – тези явления не са уникални за нашите модерни времена. Отговорите, обясняващи тези феномени, влизат и излизат от мода. Днес  генетиката е предпочитаното пред бихевиоризма обяснение на въпроса защо хората се превръщат в престъпници. В случая с Джефри Дамър това може би е единственото обяснение.

Научи повече за:   Еди Гийн: Гробокопача от Плейнфийлд

Делото започва

Охранителните мерки, взети за процеса срещу Джефри Дамър, са уникални за историята на град Милуоки:

“Съдебната зала е проверена за бомби от обучено да надушва експлозиви куче, а всеки допуснат вътре е претърсван и проверяван с метален детектор… В залата е монтирана бронирана преграда от стъкло и метал, с височина 2,50 м, която да изолира Дамър от публиката”. (Шуорц).

От стоте места в залата, 23 са предназначени за репортерите, 34 за семействата на жертвите, а останалите 43 за обикновени зрители.

Дамър е въведен в съда
Дамър е въведен в съда

Ключовите играчи в тази съдебна зала, освен самия Джеф Дамър, са съдия Лорънс Грам, окръжен прокурор Майкъл Маккан и адвокатът от защитата Джералд Бойл, който е защитавал Дамър и в миналото. Лайънъл и Шари Дамър присъстват на заседанията всеки ден.

На 13 юли 1992 г. Дамър игнорира съвета на адвоката си и пледира за виновен, но поради невменяемост. Според Дон Дейвис в книгата “Убийствата в Милуоки”:

“… изявлението му обръща делото нагоре с краката. Сега, вместо да трябва да доказва, че клиентът му не е извършвал убийствата, адвокатът на защитата Джералд Бойл трябва да разгърне един от най-кървавите свитъци, разглеждани някога в американска съдебна зала. Неговата задача е да убеди съдебните заседатели, че Дамър е луд, тъй като само умопобъркан човек би могъл да извърши подобни неща”.

Майк Маккан от друга страна трябва да докаже, че обвиняемият не е луд според буквата на закона. Той е знаел, че онова, което върши е лошо, но го е направил въпреки това. С други думи Джефри Дамър е зъл психопат, който е подмамвал жертвите си и ги е убивал хладнокръвно.

Лайънъл и Шари Дамър
Лайънъл и Шари Дамър

Кандидатите за бъдещи заседатели са предупредени: “Ще чуете неща, които не сте мислели, че съществуват в истинския свят. В този случай” – казва им Бойл, – “ще слушате за сексуални сношения преди смъртта, по време на смъртта и след смъртта. Ще бъдете толкова отвратени от чутото, че може би няма да искате да слушате повече”. Бойл и Маккан отхвърлят потенциалните заседатели, които им се струват предубедени към хомосексуалистите или не одобряват лечението при психиатър.

Ан Шуорц си спомня втория ден от избирането на заседатели. Преди кандидатите да бъдат повикани в залата Бойл вдига над главата си един жълт вестник, чието заглавие на първа страница гласи: “Убиец-канибал от Милуоки изяжда своя съкилийник”.

“Всички се засмяхме” – спомня си Шуорц, – “особено Джефри Дамър… Той беше привлекателен, когато се смееше… Сега можех да разбера как толкова много хора са се подлъгали по него”.

На 29 януари 1992 г. е избран съставът на журито, плюс двама резервни заседатели. Сред тях има само един чернокож, което предизвиква негодувание у семействата на жертвите. Целият случай успява сериозно да наелектризира расовите полюси в обществото, още от момента в който хората чуват историята на Гленда Клийвланд и разбират, че повечето от жертвите са били черни. Сега изглежда сякаш това жури от шестима бели мъже и седем бели жени е просто още един пример за расова несправедливост.

Зъл или болен

Защитата на Бойл включва 45 свидетели, които ще говорят за странното поведение на Дамър и ще се опитат да покажат, че неговите сексуални и умствени отклонения са му попречили да разбере природата на престъпленията си. Наяве ще бъдат изкарани всички зловещи подробности от онова, което Дамър е причинявал на жертвите си, и всяка кошмарна идея, която се е зараждала в главата му. Целта е да се убеди журито, че подобни действия и мисли не биха могли да се родят в съзнанието на здравомислещ човек.

Дамър в съда
Дамър в съда

Бойл подхвърля следния въпрос на съдебните заседатели: “Той зъл ли е или е болен?”. Ако съдебните заседатели могат да гласуват в онзи момент, вероятно ще се съгласят с тезата на Бойл за невменяемостта на клиента му.

Маккан се изправя, за да представи случая си:

“Дамър е майстор в манипулациите и измамите, който е знаел точно какво прави във всеки един момент. Той е в състояние да пуска и възпира импулсите си с лекотата, с която се включва и изключва осветлението. Дали е нападал останалите войници, докато е служил в армията? Или колегите си студенти в Щатския университет в Охайо? Убийствата не са дело на луд човек, а резултат от педантично планиране”.

Двама детективи се редуват да прочетат признанията на Дамър, състоящи се от 160 страници – истински каталог от сексуални перверзии. Детектив Денис Мърфи заявява, че Дамър е “чувствал огромна вина за стореното. Чувствал е, че е съвършено зъл”. След това цитира самопризнанията на Дамър: “Трудно ми е да повярвам, че едно човешко същество би могло да извърши онова, което съм направил, но знам, че съм го сторил”. Той твърди, че страхът му да не бъде заловен е бил надвиван от възбудата, която е изпитвал, когато е упражнявал пълен контрол.

Битката на психиатрите за това дали Дамър е бил отговорен и способен да контролира действията си според буквата на закона, изглежда обърква журито.

В своята заключителна реч Бойл рисува за журито диаграма, която приема формата на колело. В центъра на колелото е Дамър, а всички спици, излизащи от него, представляват елементите на неговото умствено отклонение. Адвокатът ги изрежда на глас:

“Черепи в килера, канибализъм, сексуални отклонения, пробиване на дупки в черепа, създаване на зомбита, некрофилия, непрекъснато пиене, намерение да създаде олтар, лоботомии, сваляне на плътта от костите, препариране, ходене по гробищата, мастурбация… Това е Джефри Дамър, влак-беглец, спускащ се по релсите на лудостта…”

Маккан го опровергава:

“Той не е влакът-беглец, а неговият машинист! Задоволявал е собствените си необичайни сексуални потребности. Дами и Господа, заблудил е много хора. Моля Ви, не се оставяйте да бъдете изиграни от този убиец”.

Журито заседава в продължение на пет часа и решава, че Джефри Дамър не заслужава да прекара остатъка от живота си в болницата, а в затворническа килия. Той е признат за виновен по всяко от петнадесетте обвинения.

Ан Шуорц, която отразява процеса на Дамър за “Милуоки Джърнъл”, казва:

“Бях удивена от това колко нормален изглеждаше и звучеше този човек… В денят, когато бе прочетена присъдата на Дамър, чух неговото спокойно и убедително изявление пред съда и се замислих колко лесно самата аз бих могла да се излъжа в него”.

Краят на пътя

Извинението на Дамър за продължилата 13 години кървава баня покрива цели четири, напечатани на пишеща машина, страници:

“Ваша Чест:

Всичко свърши. Никога не съм се опитвал да се измъкна. Никога не съм искал свобода. Исках смърт за себе си. Този процес разкри пред света онова, което съм извършил, и показа, че не съм го направил подтикнат от омраза. Никого не съм мразил. Знаех, че съм болен или зъл, или и двете едновременно. Сега смятам, че съм просто болен. Докторите ми разказаха за моето заболяване и сега получих някакво спокойствие. Знам колко много вреда съм причинил… Благодаря на Бога, че няма да мога да причинявам повече. Вярвам, че само Исус Христос може да ме спаси от греховете ми… Не моля за снизхождение”.

Той е осъден на 15 последователни доживотни присъди, което се равнява на 957 години затвор.

Дамър се приспособява много добре към затворническия живот в изправителния институт “Колумбия” в Портидж, Уисконсин. В началото не е допускан до останалите затворници, заради собствената му безопасност. Така се случва, че на 3 юли 1994 г. Дамър е нападнат по време на църковната служба от кубинец, когото вижда за първи път.

Джефри Дамър
Джефри Дамър

Примерният затворник успява да убеди управата на затвора да му позволи повече контакти с другите затворници. Той е пуснат да се храни в столовата и получава санитарна работа, която върши в екип с други осъдени.

Поради някаква странна причина го слагат да работи заедно с двама крайно опасни мъже: Джеси Андерсън – бял мъж, който е убил съпругата си и след това е хвърлил вината върху чернокож – и Кристофър Скарвър – чернокож, халюциниращ шизофреник, осъден за убийство и вярващ, че е син Божи. Не е трудно да си представим как Скарвър е гледал на Андерсън и на Джеф Дамър, погубил толкова много черни мъже. Комбинацията е катастрофална.

Кристофър Скарвър
Кристофър Скарвър

В утрото на 28 ноември 1994 г. пазачът оставя тези трима мъже сами, за да си вършат работата. Двадесет минути по-късно пазачите се връщат, за да намерят Дамър с разбита глава и Андерсън фатално ранен. Изглежда Скарвър им е показал какво мисли за тях с помощта на окървавената дръжка от метла, която държи в ръцете си. Джефри Дамър е обявен за мъртъв в 9:11 часа.


Източник: trutv.com

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺 Kristina 🍺 chichkata 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

21
Напиши коментар

avatar
21 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
19 Автори на коментари
ТаняpschmnogoloshastatiqВяраmoon_gurl Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
dora
Гост
dora

tozi naistina e lut ama mnooo lut

june
Гост
june

oh, i o6te kak

Pride
Гост
Pride

Отвратително. Наистина, много,много болно.
Поздрави за автора на текста, чудесен е!

lolii
Гост
lolii

toq e otvraten psih0pat male3e kak m0je tak0wa nesht0 akala mi ne g0 p0bira

beti
Гост
beti

kolkoto i da mislq ne moga da proumeq kak ima hora s tolkova izvrateno i bolno saznanie…

Dream Walker
Гост
Dream Walker

Цялата вина не е нег0ва… Моет0 мнение е, че при такива случаи винаги са виновни р0дителите. Но в такъв случай явн0 не е м0гло да му бъде оказана п0мощ. Имал е психично разстройство.

Night Walker
Гост

Не мисля че някой може да обясни какво му е имало.

дсайкдса
Гост
дсайкдса

Super pi4 i az iskam da sam kato nego

beti
Гост
beti

bravo be дсайкдса…ne iskam da obijdam nikoi no takiva izkazvaniq sa absolutno absurdni…naistina ne moga da si predtavq normalen 4ovek koito da ne se otvrati ot deistviqta na tozi lud.a o6te po malko si predstavqm 4ovek koito mu se vazhi6tava.qvno 4e si po-bolen i ot nego…

versa
Гост
versa

Родителите не са виновни за нищо .. ако те се държат тъпо с теб и колкото повече растеж искаш да убиеш това че можеш да станеш като тях .. просто нещо ми е кривнало в психиката .. Той се признава за виновен .. и мосля че ако имаше съвест щеше да спре само с 1 убийство но на него му е липсвала такава .. :]

versa
Гост
versa

Просто нещо МУ е кривнало в психиката

albul alhazred
Гост
albul alhazred

ултра тежък тип е дамер
но очевидно по тежък се оказва Кристофър Скарвър
хихихихихихи

dinko.gospodinov17
Гост
dinko.gospodinov17

Тоя черния като се срещне един ден със създателя,ще има на сметката си и едно добро дело.

Marti
Гост
Marti

Гледам в момента филм за Дамър (Serial Killer documentaries, #2 – Jeffry Dahmer). Има интервюта с неговия баща – Лайънъл Дамър. Е, освен, че прави впечатление на хомосексуалист, има и нещо сбъркано в него! Описва с такова желание, интерес, страст дори – детството на сина си Джефри, че чак звучи нелогично. Малки детайли, на които нормален човек не може да обърне внимание (а в случая -май си ги измисля!!) – примерно как бил извадил кости от дребни животни изпод къщата, а Джефри (на 4-ри годинки!)още малко се възбудил И сексуално, докато ръчичките му ровели из тях!!! Това да го видиш… виж още »

Antonov
Гост
Antonov

Класически пример на Шизофрения . Според мен господин Джефри Дамър е се е чувствал някак си потиснат , до един момент докато алкохолът , гей-баровете , т.н. не са го унищожили , като личност . Аз мисля , че той е имал още от самото си детство такава вътрешна его-борба , която несе е проявила във неговия пубертет а оше по рано . Много хубав материал за “Русият мъж от Милуоки “. Браво Силвия !!!

К
Гост
К

Не е задължително да бъде по вина на родителя. До 9 поколения може да се запази ген за шизофрения, психопатия, агресия и т.н. Въпреки че на психолозите много им харесва да обвиняват родителите за всяка малка “Грешка в системата”, всъщност експерименталната психология, заедно с генетиката и медицината, в последните 10 години показват, че всъщност някои хора просто се раждат така. Обикновено(но не задължително) в живота на въпросният човек се случва нещо, което го кара да “прещрака”. Вероятно финалният период, в който Дамър наистина е тръгнал на убийствен марш, е предизвикан от травма по време на първият му престой в затвора.… виж още »

moon_gurl
Гост
moon_gurl

Не ме разбирайте погрешно,аз определено не се възхищавам на Дамър,но донякъде го разбирам,и е доста тесногръдо да го наречето ‘чудовище’ и айде това е,трябв да се опитате да сепоставите на мястото на този човек,и на него не му е било лесно.Първият път когато четох за Дамър и аз се отвратих,но след това гледах едно негово интервю от затвора(интервюиращия е Стивън Филипс ако някой се позаинтересува) и начинът по който говори,много интересен човек наистина…

Вяра
Гост
Вяра

Съгласна съм с коментара на К, не може за всяко нещо да се обвиняват родителите, някои хора просто се раждат такива. Много хора преживяват травми и имат тежко детство, но не на всеки му хрумва да убива хора и да прави секс с трупове, нали? Пък и американците обожават да драматизират, неслучайно много серийни убийци са от там, като цяло лесно откачат.

mnogoloshastatiq
Гост
mnogoloshastatiq

Много тъпа статия, ЗАЩО ВСЯКО ВТОРО изречение е ИЗМИСЛЕНО от автора на статията и доста доокрасено”с напълно невярни факти?! все пак хората искат да научат нещо, а не измислици и лъжи и все пак този сайт не е за истории а за действителноста? Някой го е променил както на него си му харесва или пък английския ДОСТА му куца.

psch
Гост
psch

dora
юни 9, 2009 13:07
tozi naistina e lut ama mnooo lut
……………….
Уффффффф ноооо ‘лута’ работа . Неее викам , ноо ‘лутааа’ история!
п.с.
От време оно следа сайта , великолепен е!

Таня
Гост
Таня

Жалко и за този болен мозък и за всичките му жертви