Карл Панцрам: Омразата и отмъщението на един мизантроп

Той е безмилостен и жесток убиец, насилник на деца, човек лишен от душа. Роден през 1891 г. в провинциална Минесота, Панцрам тръгва по пътя на престъпленията на осемгодишна възраст. Когато навършва единадесет е обвинен в кражба с взлом и е изпратен в поправително училище. Той е многократно изнасилван и подлаган на физически тормоз през двете години прекарани в изправителното заведение, което още повече влошава емоционалните му проблеми. Като тинейджър обича да подпалва сгради и често си фантазира за извършване на масово убийство. След като през 1922 година изнасилва и убива едно 12-годишно момче, Панцрам радостно си спомня за убийството:

“Мозъкът му изтичаше през ушите, когато го оставих. Не съжалявам. Съвестта не ме гризе. Спя спокойно и сънувам сладки сънища”.

Неговото име е Карл Панцрам, един от най-свирепите убийци в САЩ. Озлобен от годините на мъчения, побои и сексуален тормоз във и извън затвора, Панцрам еволюира в олицетворение на злото. Той мрази всички, включително и себе си.

“Бях толкова изпълнен с омраза, че в мен нямаше място за други чувства като любов, съжаление, доброта, чест и почтеност” – казва той. – “Иска ми се да се бях родил мъртъв или изобщо да не се бях раждал”.

Той води номадско съществуване, извършвайки престъпления по целия свят, като веднъж само за ден убива шестима мъже в Африка и хвърля телата им на гладните крокодили. Прекарва по-голямата част от хаотичния си живот по затворите, където архаичните методи на репресия включват физически мъчения, напомнящи за Средновековието.

Но, когато е на свобода, Панцрам убива, изнасилва и изгаря всичко по пътя си, воден от своята мисия за унищожение. За да обясни своята поквара, той казва:

“Родителите ми бяха невежи и чрез тяхното погрешно възпитание и неподходящо обкръжение, аз постепенно избрах неправилния начин на живот”.

Но Панцрам най-много ненавижда затворите. През целия си живот той е в капана на безнадеждния цикъл престъпление-затвор.

В деня на екзекуцията си във федералния затвор в Левънуърт през 1930 година, той щастливо изкачва стъпалата към бесилката, изплюва се в лицето на екзекутора и изкрещява:

“Побързай, копеле такова, можех да убия десет мъже, докато ти се мотаеш наоколо!”.

Това е историята на човека, който е “твърде зъл, за да живее”. Той е истински мизантроп, човек, който мрази всички човешки същества. Не се извинява за това, което представлява, и хвърля вината за отклоненията си върху обществените институции. Няма нужда да преувеличаваме или доизмисляме живота и престъпленията на Карл Панцрам. Истината е достатъчно красноречива.

Минесота

Карл Панцрам е роден на 28 юни 1891 година в изолирана ферма в северна Минесота. Неговите родители са от германски произход, трудолюбиви, строги и, подобно на повечето имигранти от онази епоха, изключително бедни. Карл има петима братя и една сестра. По-късно той споделя, че всички те са станали честни и работливи фермери, но на него самия са му липсвали тези качества.

“Аз съм животно още откакто съм се родил… бях крадец и лъжец” – казва той. – “Колкото повече растях, толкова по-зъл ставах”.

Когато Карл става на седем години, неговите родители се разделят. Разбира се, за хората от тяхното икономическо ниво няма развод, съдилища и издръжки. Баща му просто напуска фермата един ден и повече не се връща. В резултат на това семейството е изправено пред едно нерадостно бъдеще. Те работят във фермата от сутрин до мрак, но плодовете от труда им са нищожни. През онези ранни години Карл е постоянно бит от братята си с повод и без повод.

“Всички мислеха, че е в реда на нещата да ме мамят, лъжат и подритват, когато си искат и го правеха доста редовно” – пише той по-късно.

Когато е на 11 години, Карл прониква в една съседска къща. Открадва всичко, до което може да се докопа, включително и едно оръжие. Братята му бързо разбират за това и го пребиват до безсъзнание. Не след дълго е арестуван за това престъпление и през 1903 г. е изпратен в щатското поправително заведение за момчета.

Разположено в град Ред Уинг край реката Мисисипи, поправителният дом приютява 300 момчета на възраст от 10 до 20 години. Обитателите на училището са оставени на милостта на пазачите, които не са контролирани от никого – ситуация, поощряваща, или поне позволяваща, такова ниво на насилие, което е недопустимо в наши дни. В приемния дневник от 11 октомври 1903 г. престъплението на Панцрам е записано като “непоправимо”, а отношенията с родителите му като “свадливи”. Когато пристига в Ред Уинг, той е въведен в приемната, където един пазач го подлага на преглед. Изплашеното момче е съблечено чисто голо и разпитано за сексуалните му предпочитания.

Щатското поправително училище Ред Уинг
Щатското поправително училище Ред Уинг

“Той разгледа пениса и ректума ми, питайки ме дали съм правил секс или съм извършвал содомия, или някога върху мен е била извършвана содомия, или дали някога съм мастурбирал”.

Затворниците получават християнско възпитание и когато се държат неприлично, или не си научават уроците, са наказвани от гневните и отмъстителни служители. Тъй като е получил много оскъдно основно образование, Карл почти не може да чете. Затова го бият редовно.

“Макар да не постигнах кой знае какво в учението, докато бях там се научих да бъда първокласен лъжец… и изучих основите на упадъка” – казва той.

Скоро той развива омраза към разсилните и всичко свързано с религията, която смята за първопричина за всичките си страдания.

“Първо си мислех, че съм наказван несправедливо. След това започнах да мразя онези, които ме измъчваха. Накрая започнах да мисля, че ще си отмъстя при първа възможност на колкото се може повече хора”.

Колкото повече побои търпи, толкова повече се изпълва с ненавист. Удрян е с дъски, кожени каиши, камшици и дебели пръчки. Но през цялото това време планира отмъщението си. В нощта на 7 юли 1905 г. Карл поставя в работилницата на училището просто устройство, което да запали пожар, след като той напусне сградата. Огънят бързо поглъща работилницата, а той лежи в леглото си и се смее на гледката на сладкото си отмъщение.

В края на 1905 г. Карл се готви да напусне ужасите на щатското поправително училище. Научил се е да казва онова, което се очаква от него и когато се явява пред комисията по предсрочно освобождаване, успява да ги убеди, че вече е променен и “превъзпитан”.

“Превъзпитан бях и още как… Бях научен от християните как да бъда лицемер и се научих още по-добре да крада, да лъжа, да мразя, да паля и да убивам” – казва той, – “Научих, че пенисът може да се използва и за други работи, освен за пикаене, и че ректумът също има друго предназначение…”.

През същата зима майка му Матилда пристига в Ред Уинг да прибере сина си у дома. Карл е променен. Той и преди не бил особено общително дете, но сега е още по-вглъбен, тих и мрачен. Но Матилда има твърде много други неща, за които да се тревожи. Един от братята на Карл е починал наскоро и нейното здраве се е влошило. Тя няма време за непокорни деца, забъркващи се в неприятности. Може би е смятала, че Карл сам ще се справи с проблемите си. Но дори в онази ранна възраст той изпитва дълбоко негодувание към майка си.

“Майка ми беше твърде тъпа, за да ме научи на нещо добро” – казва той години по-късно. – “Не се обичахме много. Първоначално я харесвах и уважавах. Чувствата ми постепенно се превърнаха в недоверие, неприязън, отвращение и накрая в откровена омраза към нея”.

Той не познава друго в краткото си съществуване, освен страдание, побои и мъчения. Младият му ум се занимава с неща, за които обикновените деца нямат представа.

“Когато си тръгнах, бях твърдо решен как ще живея живота си. Щях да крада, паля, унищожавам и убивам всичко и всеки, когото срещна, докато съм жив” – пише той години по-късно.

През януари 1906 г. Карл Панцрам вече е готов да отмъсти на света.

Одисеята започва

На 14-годишна възраст Панцрам е изпратен да работи на полето във фермата на майка си. Предвиждайки едно мрачно бъдеще на тежък труд без никаква отплата, той убеждава Матилда да го изпрати в друго училище. Там бързо успява да си създаде враг в лицето на учителя, който няколко пъти го пребива с камшик. Карл се сдобива с оръжие и го внася в училището, за да може да убие учителя си пред целия клас. Но планът му пропада, когато се сбива с възпитателя и оръжието изпада от панталоните му на пода на класната стая. Той е изхвърлен от училището и се връща във фермата. Две седмици по-късно Карл скача на един товарен влак и напуска фермата в Минесота завинаги.

През следващите няколко години той обикаля Средния запад, спи в товарните вагони и се крие от железопътната полиция, която в повечето случаи е по-страшна от престъпниците. Проси храна и краде каквото може. Превръща се в част от многобройната подвижна култура на бездомниците и просяците, населяващи американските железници в онази епоха. Онези предвоенни години са време на лудост, истерия и помитащи социални промени. Това е период на разгръщане за Съединените Щати – един финансов възход, чийто внезапен край настъпва със сриването на борсовите пазари в Черния четвъртък на 1929 година. Преди това настъпва време на беззаконие, причинено от “експеримента” със Закона за забрана на алкохола от 1919 година, който създава предпоставка за едно почти универсално незачитане на властите. Престъпниците като че ли действат навсякъде. Железниците не правят изключение.

Скоро след като напуска Минесота Карл се качва на един товарен влак, пътуващ на запад от Монтана. Той се натъква на четирима мъже, лагеруващи във вагон с дървен материал. Те му казват, че могат да му купят хубави дрехи и да му намерят топло място за спане.

“Но първо искаха аз да направя нещо за тях” – пише Панцрам години по-късно. Той е групово изнасилен от четиримата скитници. – “Аз плаках и ги молех за милост, съжаление и състрадание, но нищо, което казвах или правех, не можа да ги накара да отстъпят от намерението си!”.

Той се измъква жив от това премеждие, но инцидентът унищожава и последните човешки чувства, останали у него. Скоро след това е заловен за кражба с взлом в град Бът щата Монтана и получава присъда от една година в щатското поправително училище в Майлс Сити.

През пролетта на 1906 г. 14-годишният Карл Панцрам пристига в изправителното заведение. Той има тялото на мъж и тежи почти 80 килограма. За няколко седмици си спечелва репутацията на роден престъпник и затворническите власти отделят специално внимание на непокорния тинейджър. Един пазач се заема с мисията да направи живота му непоносим.

“Той продължаваше да ме тормози, докато накрая реших да го убия” – пише Карл.

Той подбира тежка дъска в работилницата и една вечер, когато пазачът му обръща гръб, го цапардосва с дървото по главата.

“За това ме биха няколко пъти и бях заключен и наблюдаван по-зорко от всякога”.

Той решава да предприеме опит за бягство, дори това да означава смърт.

През 1907 г. Панцрам и един друг затворник, Джими Бенсън, избягват от поправителното училище. Успяват да откраднат няколко оръжия от близкия селище и се насочват към град Тери.

“Останах с него около месец, пътувайки на запад, като по пътя крадяхме и изгаряхме всичко, което можем. Показах му как да подпали една църква след като я ограбихме. Сериозно се бяхме заели с това и обирахме и подпалвахме църкви при всеки удобен случай”.

През целия си живот, навсякъде, където отиде, Панцрам обира и подпалва църкви – едно от любимите му престъпления.

Църквите имат особено значение в ума му, още откакто се е научил да мрази християнството в Ред Уинг.

“Естествено, сега много обичам Исус. Да, обичам го толкова дяволски много, че ми се иска да го разпна отново!”.

Бенсън и Панцрам пътуват край междущатската граница, минавайки през градовете Глендайв, Крейн и Сидни, обирайки хора и домове по пътя си. Когато най-сетне пристигат в западна Минесота, те са въоръжени с по два пистолета и стотици откраднати долари. Решават да се разделят в град Фарго и да тръгнат по различни пътища. Панцрам, който е сменил името си на Джеферсън Болдуин, се насочва на запад, минава обратно през целия щат и накрая навлиза в обширните полета на Северна Дакота.

Военен съд

През декември 1907 г. Панцрам пристига в град Хелена, щата Монтана, където има слаб полицейски контрол, а хората все още носят пистолети на коланите си. Населено предимно с канадски търговци на кожи и сурови рибари, това не е място за тийнейджъри. Една вечер Панцрам пие сам на бара в местната кръчма, когато чува речта на офицер, набиращ хора за армията. По-късно същата вечер той излъгва за възрастта си и се записва в американската армия.

Изпратен е в тренировъчен лагер във форт “Уилям Хенри Харисън”, далечен пост в западна Монтана. Назначен е за редник към Рота А в Шеста пехота. Още в първия си униформен ден Панцрам получава наказание за неявяване на наряд. През следващия месец е затварян няколко пъти за други най-различни дребни провинения. Постоянно пиян и невъзможен за контролиране, той не е в състояние да следва военната дисциплина.

През април 1908 г. той прониква в продоволствената сграда и открадва дрехи на стойност 88.24 долара. Докато се готви да се изпари без предупреждение, е арестуван от военна полиция и хвърлен в затвора. На 20 април 1908 г. е изправен пред военен съд и пледира виновен.

Според съдебните архиви го осъждат на “освобождаване без почести от армията, глоба за нанесените щети и тежък физически труд в продължение на три години”.

По онова време федералните затворници обикновено са изпращани във Форт Левънуърт, щата Канзас. Бъдещият американски президент Уилям Хауърд Тафт, който тогава е военен министър, одобрява присъдата на Панцрам. Това няма да бъде последният път, в който пътищата им ще се пресекат.

Американският президент Уилям Хауърд Тафт
Американският президент Уилям Хауърд Тафт

Панцрам е отведен на местната железопътна гара заедно с няколко други затворници. Те са оковани в един вагон за добитък и не получават храна и вода през цялото 1 600-километрово пътуване. Влакът напуска гарата в Хелена и запълзява на юг към Уайоминг, през царевичните поля на Небраска, и пристига в източен Канзас, където заплашителните стени на федералния затвор в Левънуърт се извисяват от калните брегове на река Мисури като гигантски надгробни плочи.

Федералният затвор Левънуърт

Федералният затвор във Форт Левънуърт представлява страховита гледка. Заобиколена от 12-метрови бетонни стени, потъващи на шест метра в земята, сградата е същинска крепост. Разположен на повече от 1 500 акра равна земя, затворът първоначално е построен през Гражданската война, за да приютява военнопленници и макар да е използван без прекъсване оттогава, през 1890 г. потъва в разруха заради липса на средства и занемаряване. През 1895 г. е изготвен план за нова конструкция и строежът започва сериозно след няколко години. Затворниците, обитаващи стария затвор, извършват цялата физическа работа. Главната секция е завършена в средата на 1903 г. По-късно през същата година повече от 400 затворници са преместени в новата сграда. До 1906-а, две години преди пристигането на Панцрам, всички затворници от стария затвор вече обитават новото заведение.

През май 1908 г. Панцрам влиза в мрачната обител на федералния затвор в Левънуърт за първи път. Затворническите власти не знаят, че той е само на 16 години, така че се отнасят с него като с всички останали. Затворниците трябва да се строяват всяка сутрин без значение от времето. Пазачите изискват да се спазва режим на строга дисциплина и задължително подчинение. Подобно на много други институции от онези дни, в затвора е наложен стриктен код за мълчание (известен като Системата на Обърн), и ако някой затворник е хванат да говори без разрешение, получава бой с камшик и е хвърлян в изолатора. Този код за мълчание възниква в затвора Обърн в щата Ню Йорк през XIX век и е поддържан от легион затворнически реформатори в продължение на десетилетия, като могъщо средство за контрол над осъдените.

Федералният затвор Левънуърт, Канзас
Федералният затвор в Левънуърт, Канзас

Панцрам понася доста побои и скоро вече отчаяно копнее да се измъкне.

“Не бях вътре от дълго време, когато се опитах да избягам, но късметът не беше на моя страна” – разказва той.

Тогава решава да подпали една от работилниците в затвора, причинявайки щети за над 100 000 долара. Макар никога да не е обвинен за това престъпление, Панцрам постоянно се забърква в неприятности, нарушавайки множеството правила на затвора.

Пазачите с лека ръка изтезават затворниците, тъй като смятат, че само така могат да ги контролират. Един осъден не може да остане ненаказан, ако наруши правилата. Това би предизвикало още повече нарушения и в крайна сметка би довело до анархия. Затворници и пазачи водят едно крехко съжителство, изтъкано от ограничения и страх. Всеки пазач знае, че ако избухне бунт, шансът му да излезе жив е нищожен. Единственият начин да се държат в подчинение обитателите на затвора е да се мачкат и наказват жестоко онези, които си позволяват да се бунтуват или бягат.

Панцрам е окован за 23-килограмово гюле. Той го мъкне със себе си навсякъде и дори спи с него. Изпратен е да разбива камъни на кариерата, където работи по 10 часа на ден, седем дни в седмицата. Благодарение на каторжния труд Карл заяква физически.

“Освободиха ме от този затвор през 1910 г. Бях се превърнал в олицетворение на злото… Е, и преди това не бях стока” – пише той след години, – “но, когато си тръгнах от там, всичко добро, което може би ми бе останало, вече беше избито и изритано от мен”.

Освободен е през август 1910 г. Карл излиза на чист въздух твърдо решен никога повече да не види Левънуърт и омразните му стени отново. Двадесет години по-късно той отново ще се върне тук. Но този път ще бъде настанен в крилото на смъртниците.

Остра психоза

След излизането си от затвора Панцрам няма къде да отиде. Макар да е само на 19 години, той вече е прекарал значителна част от младия си живот в поправителни училища и затвора. В Левънуърт всяка надежда, че ще може някога да се превърне в зрял и продуктивен гражданин, изчезва безвъзвратно. Годините на насилие и психически тормоз си казват думата. Той няма семейство, което да го е грижа за него, нито истински дом и бъдещи перспективи. Вероятно никога не е бил докосван от жена досега и не е успял да възмъжее по нормалния начин.

“Всичко, което се въртеше в ума ми тогава, беше силната целеустременост да вгорча живота на колкото се може повече хора” – казва той.

През следващите няколко години Панцрам обикаля Канзас, Тексас, и пресичайки Югозапада, пристига в Калифорния. През това време е арестуван няколко пъти под името “Джеф Болдуин” за скитничество, кражби с взлом, палежи и обири. Той избягва от затворите в Тексас и Орегон.

“Подпалвах хамбари, бараки, огради, колиби и всичко, което можех, а когато не можех да изгоря нещо друго, подпалвах тревата в прерията или горите, всичко и навсякъде”.

Когато прониква в къщите на хората, първо се оглежда за оръжия.

“Изгърмявах всичките си куршуми. Целех се в къщите на фермерите, в прозорците. Ако видех крави или коне в полето, стрелях по тях” – пише той.

Изминава с влаковете огромни разстояния и прекарва време във Вашингтон, Айдахо, Орегон и Юта, прокарвайки си методично и неумолимо път през цялата страна. Изнасилва без милост и рядко подминава възможността да грабне нова жертва.

“Щом срещнех някой, който не изглеждаше особено дърт, го карах да си вдигне ръцете и да си смъкне панталоните. Хич не ги подбирах. Яздех и стари и млади, високи и ниски, бели и черни. За мен нямаше значение друго, освен това, че са човешки същества” – казва той години по-късно.

През лятото на 1911 г., представяйки се под името “Джеферсън Дейвис”, Панцрам пътува от град на град, ограбвайки хората по пътя си, и използва влаковете за бързо бягство. Във Фресно, щата Калифорния е арестуван за кражбата на велосипед. Изпращат го в окръжния затвор за шест месеца, но той избягва само след 30 дни. Скача на товарния влак и се насочва на северозапад, отнасяйки със себе си няколко откраднати оръжия, които е заровил извън града преди да го арестуват. Докато пътува в един от вагоните заедно с двама други скитници, той вижда поредната възможност за изнасилване.

“Хвърлих око на по-младия и привлекателния от двамата и чаках удобен момент да извадя револвера си и да ги сгащя” – разказва той.

Но железопътен полицай спипва бездомниците във вагона и се опитва да им измъкне пари, за да не ги изхвърли от влака. Панцрам обаче има друга идея.

“Извадих оръжието си и му казах, че аз съм човекът, който обикаля по света и върши добрини на хората”.

Панцрам задига часовника и всичките пари на ченгето. Сетне, наблюдаван от двамата скитници, изнасилва злощастния пазител на реда под дулото на оръжието си. После заставя другите двама мъже да сторят същото като, както сам обяснява: 

“… използвах морално убеждаване и много размахване на пистолета и те също пояздиха г-н “Ръчна спирачка””.

Панцрам изхвърля всичките мъже от влака и продължава пътуването си до Орегон, където става един от сезонните дървосекачи, обикалящи провинцията в търсене на работа. Когато не може да си намери такава, той оцелява по други начини.

Научи повече за:   Дженийн Джоунс: Смъртоносна смяна

Диър Лодж

С настъпването на 1913-а, годините на пиене, побои, затвор и живот на пътя са превърнали Карл Панцрам в закоравял престъпник. Той е доста едър физически, с квадратни рамене и големи мускули. Неговата тъмна коса и привлекателен външен вид привличат жените, но Панцрам не проявява интерес към противоположния пол. Очите му имат странно, враждебно изражение, което изнервя хората и ги кара да се чудят какво се крие зад този студен и пуст поглед. Докато продължава пътуването си из Северозапада, той е арестуван в няколко щата под името “Джак Алън”.

“Под това име бях заловен за магистрален обир, нападение и содомия в Дъ Делз, щата Орегон… Лежах там 2 или 3 месеца и после избягах от затвора”.

Град Дъ Делз представлява бандитско речно пристанище, сборище на пирати, комарджии, дървари и престъпници, бягащи от закона. След като бяга от затвора, преследван от шайка бесни шерифи, Панцрам напуска Орегон и прекосява източната щатска граница с Айдахо.

Само след седмица той е арестуван отново за кражба и е хвърлен в окръжния затвор в Харисън, щата Айдахо. Този път използва името “Джеф Дейвис”. Затворът е слабо охраняван и Панцрам скоро избягва с още няколко затворници. Бързо се насочва на север към Монтана.

В малкото монтанско градче Чинуук Панцрам е заловен под името “Джеферсън Дейвис” за кражба с взлом и получава една година в щатския затвор в Диър Лодж. Разположен на 48 км северно от Бът, в средата на Скалистите планини, затворът напомня на средновековен замък. Той е построен през 1895 г., когато американските затвори са се изграждали по подобие на европейски замъци. Четири заострени кули се издигат величествено над тъмния и заплашителен комплекс, заобиколен от дебели каменни стени. На равни разстояния по стените са разположени бойни кули. Вътре в тях въоръжени пазачи наблюдават внимателно огромния двор, готови да застрелят всеки затворник, който се осмели да избяга. Според архивите на затвора Панцрам е пристигнал в Диър Лодж на 27 април 1913 г. Записал е заниманието си като “сервитьор и шофьор на камион”.

Карл Панцрам под името Джеф Дейвис в щатския затвор в Монтана
Карл Панцрам под името Джеф Дейвис в щатския затвор в Монтана

По време на престоя си в Диър Лодж той се натъква на Джими Бенсън, неговият стар другар от поправителното училище в Монтана. Бенсън излежава 10-годишна присъда за обир. Заедно започват да планират бягство, но в последната минута Бенсън е преместен в друг затвор и не успява да участва. На 13 ноември 1913 г. Панцрам бяга от Диър Лодж и се насочва към Бът. Само седмица по-късно той отново е арестуван под името “Джеф Роудс” в град Три Форкс за кражба с взлом. Получава още една година и се връща в щатския затвор.

Животът в Диър Лодж е бавен и монотонен. Затворниците не получават много работа и прекарват дните си в лежане и обикаляне на двора.

“На онова място се превърнах в опитен вълк” – разказва той. – “Започвах деня с изнасилване и продължавах през целия ден, а понякога и през нощта”.

Благодарение на физическите си размери и своята репутация, той е в състояние лесно да подчинява другите затворници.

“Бях толкова зает със содомиите, че не ми оставаше време да служа на Исус, както бях научен да правя в онези поправителни училища”.

Панцрам излежава пълната си присъда в Диър Лодж и е освободен на 30 март 1915 г.

“Когато си тръгнах от там, директорът ми каза, че съм чист като сълза и освободен от всички грехове” – пише той. – “Даде ми пет долара, един кат дрехи и билет до близкия град, който се намираше на десет километра”.

Бягство от Орегон

Където и да отиде Карл Панцрам краде, за да се сдобие с храна, дрехи, пари и оръжия. За няколко месеца през 1915 г. той пропътува течението на река Колумбия, минавайки през Вашингтон, Айдахо, Небраска и Южна Дакота. Панцрам е ветеран на железниците. В нощта на 1 юни 1915 г. прониква в една къща в град Астория в Орегон. Задига малко дрехи и други вещи, не струващи повече от 20 долара. Арестуват го по-късно, когато се опитва да продаде откраднат часовник. Получава седем години в щатския затвор в Сейлъм, под името “Джеферсън Болдуин”.

Панцрам под името Джеф Болдуин
Панцрам под името Джеф Болдуин

Панцрам пристига в затвора на 24 юни 1915 г. и се превръща в затворник №7390. Записва месторождението си като Алабама, а заниманието си като “крадец”. На същата страница в архивите е отбелязано, че той използва и две други имена: Джеферсън Дейвис и Джеф Роудс. Пазачите моментално обръщат внимание на начумереното и непокорно поведение на новака. Но това не ги притеснява. Затворът в Сейлъм е прочут в Северозапада с наказанията си за неподчинение. Тогавашният директор е жилав и груб бивш шериф на име Хари Минто, вярващ с цялото си сърце в строгата дисциплина. Бичуването, поливането с вода, побоите, глада и изолацията са основна част от живота в Сейлъм.

Минто е привърженик на Системата на Обърн и наказва затворниците за всяка излишна дума. Те често са оковавани за стената и провесвани от гредите с часове, а понякога и с дни. Бичувани са с ужасния камшик с девет опашки.

“Заклех се, че никога няма да излежа тези седем години” – разказва Панцрам, – “и предизвиках директора и всички негови пазачи да ме принудят. Директорът се закле, че ще излежа всеки божи ден или ще ме убие”.

Той почти веднага се забърква в неприятности за нарушаване на правилата и наказанията се превръщат в рутина. Архивите показват, че на 1 януари 1916 г. е бил провесен за “по 10 часа на ден, в продължение на два дни, заради сбиване, причиняване на безредици в килията му и псуване на служител”.

Месец по-късно, на 27 февруари, Панцрам е поливан със силна струя вода в продължение на “12 часа, заради влизане в друго крило и притежание на опасно оръжие”. По-късно у него откриват палка и е хвърлен в “дупката” за три седмици на хляб и вода.

“Събличаха ни голи и ни оковаваха за вратата” – разказва той, – “и след това насочваха пожарния маркуч към нас, докато телата ни не посинееха и станахме полуслепи”.

Въпреки всичко това Панцрам продължава с войнственото си поведение. Той подпалва няколко пожара и изгаря три сгради. Прекарва 61 дни в изолатора, където лови хлебарки в тъмнината и ги изяжда. В началото на 1917 г. помага на един свой съкилийник, на име Ото Хукър, да избяга от затвора. Впоследствие Хукър прострелва и убива директор Минто, когато случайно се натъква на него в близкия град. Убийството предизвиква обществено недоволство и условията в затвора стават още по-лоши.

С настъпването на септември 1917 г. репутацията на Панцрам вече е добре известна както в затвора, така и навън. Той е предприел няколко опита за бягство, прерязвайки решетките на килията си. На 18 септември 1917 г. най-сетне успява да избяга. Прониква в една къща в град Тенджънт и задига дрехи, храна, пари и зареден .38-калибров пистолет. Няколко дни по-късно местно ченге го разпознава и се опитва да го арестува. Панцрам изважда оръжието си и открива огън по помощник-шерифа.

Награда за залавянето на Джеф Болдуин
Награда за залавянето на Джеф Болдуин

“Стрелях и се съпротивлявах, докато не останах без куршуми и без кураж” – казва той по-късно.

Накрая мунициите му свършват и Панцрам е заловен. По пътя към затвора се опитва да сграбчи оръжието на полицая и в колата се разразява ожесточена борба. Панцрам е пребит до кръв и изпада в безсъзнание. Отвеждат го обратно в Сейлъм и го хвърлят в изолатора. Но не за дълго.

На 12 май 1918 г. Панцрам отново бяга от затвора. Той прерязва решетките на прозореца си и се скрива в горите. След това скача на един товарен влак и напуска тихоокеанския Северозапад завинаги. Променя името си на Джон О’Лиъри и си обръсва мустаците. Бавно и методично, все още обирайки и изгаряйки църквите по пътя си, Панцрам се насочва към Източното крайбрежие.

Щатският затвор в Орегон
Щатският затвор в Орегон

Убийство в Сити Айлънд

През лятото на 1920 г. Панцрам прекарва доста време в град Ню Хейвън, щата Кънектикът. Предпочита оживените места с много хора. Повече хора означава повече пари и повече жертви. Също така означава, че полицаите са заети; може би твърде заети, за да се занимават с такива като него. Той излиза нощем и обикаля улиците на града, търсейки лесни мишени. Ако не успее да ограби някой пияница или да изнасили някое младо момче, се оглежда за къща, в която да проникне с взлом. През август намира една къща, намираща се на авеню “Уитни” № 113, която изглежда обещаващо. Надява се, че триетажната сграда е дом на някой аристократ. Панцрам влиза през прозореца и започва да тършува в спалните. Натъква се на голямо количество бижута, облигации и един .45-калибров автоматичен револвер. Името върху облигациите е “Уилям Х. Тафт”, същият човек, който го е осъдил на три години затвор в Левънуърт през 1907 г. Тогава Тафт е бил министър на войната. През 1920 г. той вече е бивш президент на САЩ и настоящ професор по право в Университета “Йейл” в Ню Хейвън. Панцрам се натоварва с каквото може да носи и избягва с огромната си плячка.

Той продава повечето бижута и облигациите в долната част на Ийст Сайд в Манхатън за около 3 000 долара, но запазва револвера за себе си. С тези пари купува яхта, която нарича “Акиста”. Регистрира я под името Джон О’Лиъри и отплава нагоре по течението на Ийст Ривър в посока към каменните брегове на Кънектикът. По пътя си ограбва десетки лодки, задигайки пиене, оръжия и провизии. Накрая закотвя лодката си в яхтения клуб в Ню Хейвън, където остава известно време.

Докато е в долната част на Ийтс Сайд, Панцрам забелязва, че тълпи от моряци напускат корабите си, закотвени в Ийст Ривър. Осъзнава, че много от тях търсят работа на заминаващите товарни кораби и местните лодки. Корабоплаването е доста развито в онези времена и международните пътувания се осъществяват главно чрез презокеански лайнери. Панцрам бързо измисля схема за кражби и убийства.

“Тогава осъзнах, че ще е добра идея да наема няколко моряци да работят за мен, да ги кача на яхтата си, да ги напия и след това да ги обера и убия. Точно това и сторих”.

В продължение на няколко седмици той обикаля в района и накрая се спира на една или две жертви. Казва им, че се нуждае от помощ на борда на яхтата си. Обещава им всичко, само и само да ги качи на “Акиста”, която е закотвил край Сити Айлънд. Той остава там през цялото лято на 1920 г.

Сити Айлънд е малко парче земя с площ около две квадратни мили близо до Бронкс. През 1920-а островчето представлява усамотено крайбрежно градче на рибари, моряци и граждани, не обичащи да се бъркат в чужди работи. Първоначално хората не обръщат много внимание на “капитан Джон О’Лиъри” – сновящият наоколо непознат, който всяка седмица слиза на брега за провизии и винаги си тръгва с новонает член на екипажа.

“През ден-два отивах в Ню Йорк и се мотаех около “Саут Стрийт”, преценявайки моряците” – разказва Панцрам. Наетите от него моряци не остават на борда на яхтата му повече от ден. – “Хапвахме и пиехме вино и като се напиеха достатъчно, отиваха да си легнат. Щом заспяха, взимах .45-калибровия “Колт”, който откраднах от къщата на г-н Тафт, и им пръсвах мозъка”.

След това връзва камък за телата им и подкарва лодката си към Лонг Айлънд Саунд, близо до Фара за екзекуции, наречен така, защото по време на Войната за независимост британските войници са връзвали бунтовниците колонисти на скалите и са чакали прилива да ги удави. Там, на по-малко от 90 метра от фара, Панцрам хвърля жертвите си в морето.

“Те са все още там, десет от тях. Занимавах се с тази работа около три седмици. Лодката ми беше пълна с крадени неща”.

Но жителите на Сити Айлънд скоро се настройват подозрително към “Акиста” и нейния капитан. Панцрам осъзнава, че трябва да смени мястото. Той отплава надолу по крайбрежието на Ню Джърси с последните си двама пътници в посока към Лонг Бийч Айлънд, където възнамерява да ги убие. Но в края на август 1920 г. се разразява силна морска буря, която разбива “Акиста” на парчета в скалите. Панцрам доплува до брега, спасявайки живота си на косъм.

Двамата моряци също се добират до брега северно от Атлантик Сити. “Къде са отишли не знам и не ме е грижа” – казва Панцрам. Те бързо изчезват във фермерските земи на Джърси, без никога да осъзнаят какъв късмет са имали да избегнат сигурна смърт от куршумите на президентското оръжие.

Клането в Лобито Бей

През 1921 г. Карл Панцрам излежава шест месеца в затвора в Бриджпорт, щата Кънектикът за кражба с взлом и носене на заредено оръжие. Когато излиза, се присъединява към моряшки профсъюз и участва в трудова стачка. Противниците на стачката в съюза се сбиват с метежниците и Панцрам бързо е арестуван отново, защото стреля по полицията. Той си плаща гаранцията, но не се явява в съда, напускайки Кънектикът. Няколко дни по-късно се качва тайно на презокеански кораб и се озовава в Ангола на брега на западна Африка – тогава португалска колония.

Намира си работа в петролната компания “Синклер” като бригадир на сонда. По онова време американската петролна индустрия предприема изследователски експедиции в търсене на нови източници на черно злато в Африка. В крайбрежния град Луанда Панцрам изнасилва и убива едно 11-годишно момче. Примамва детето на територията на компанията, където го насилва сексуално и разбива главата му с камък.

След това убийство Панцрам отива в Лобито Бей на атлантическия бряг, където прекарва няколко седмици в едно рибарско селище. Местните го подозират за убийството, но така и не успяват да го докажат. След няколко седмици наема шестима местни жители да го отведат в джунглата на лов за крокодили, които се купуват на висока цена от европейските спекуланти в Конго. Местните впоследствие поискват част от печалбата. Отправят се с лодка към джунглата, без да подозират какво си е наумил Панцрам. Докато пътуват по течението на реката, той застрелва в гръб шестимата мъже и след това вкарва по един куршум в тила им за по-сигурно. После нахранва с телата им гладните крокодили и се връща в Лобито Бей. Щом акостира на брега, осъзнава, че ще трябва да изчезне от Конго, тъй като “десетки хора ме бяха видели да наемам шестимата мъже и кануто в Лобито Бей”.

Насочва се на север по река Конго, към място, наречено Пойнт Банана, и накрая се добира до Златния бряг. Там обира няколко фермери и се сдобива с достатъчно пари, за да си купи билет до Канарските острови. Оттам, разорен и неспособен да намери нещо за крадене, незабавно се качва на кораб за Лисабон, Португалия. Но, пристигайки в града, открива, че местните власти знаят за престъпленията му в Африка и ченгетата са предупредени за него и го търсят. Успява да се скрие на борда на друг кораб и отплава за САЩ. През лятото на 1922 г. отново е на американска земя.

Панцрам се удивлява на това колко лесно е да убиваш. Представя си как се превръща в професионален наемник, който убива за пари. Връща оръжието, което е използвал за убийствата в Конго, обратно в САЩ. През 1922 г. се урежда със заглушител от “Максим Сайлънт Файърармс” в Хартфорд, щата Кънектикът. Но когато го изпробва, установява за свое голямо разочарование, че оръжието все още издава много силен шум.

Неговият престъпен живот му налага да се движи постоянно. Никога не се застоява за дълго на едно и също място. Знае, че полицията е винаги по следите му. Често сменя името си и никога не споделя с никого подробности за миналото си.

Убийство в Сейлъм

Само няколко дни след завръщането си в САЩ Карл Панцрам подновява лиценза си за капитан и възстановява документите на корабокруширалата си яхта. Той възнамерява да открадне друга лодка и да й промени името на “Акиста”. Търсенето го отвежда в град Сейлъм в щата Масачузетс, прочут със Салемския лов на вещици от XVII век. Там, в горещия следобед на 18 юли 1922 г. се натъква на 12-годишно момче, вървящо само в западната част на града.

“През целия си живот постоянно преследвах една идея” – казва той по-късно. – “Преследвах слабите, беззащитните и нищо неподозиращите”.

Името на момчето е Джордж Хенри Макмахън, живеещ на улица “Бостън” №65 в Сейлъм. Той е прекарал по-голямата част от деня в кварталния ресторант, преди неговата собственичка г-жа Маргарет Лайънс да го изпрати да й свърши някаква работа.

“Около 14:15 часа му дадох 15 цента и го изпратих до магазина за мляко” – разказва по-късно пред съда г-жа Лайънс. След около час съседката г-жа Маргарет Крийн вижда Джордж в компанията на някакъв непознат:

“В следобеда на 18 юли погледнах през прозореца и видях едно момче и един мъж да вървят по улицата. Мъжът беше облечен в синя риза и носеше шапка” – разказва тя по-късно. Този човек е Карл Панцрам.

“Не знаех името на момчето” – спомня си той. – “Той ми каза, че е на 11 години… носеше кошница или кофа в ръка. Каза ми, че отива до магазина да купи нещо. Каза ми, че магазинът е на леля му. Попитах го дали иска да изкара пет цента. Той каза да”.

Панцрам влиза с Макмахън в магазина и дори се осмелява да говори с продавачката. Няколко минути по-късно убеждава момчето да се повозят заедно на тролея. След около километър и половина двамата слизат от тролея в един усамотен район на града.

“Сграбчих го за ръката и му казах, че ще го убия” – казва Панцрам в самопризнанията си. – “Прекарах с него около три часа. Изнасилих го шест пъти и после му размазах мозъка с камък… Бях натикал в гърлото му няколко листа от списание”.

Сетне покрива тялото с три клона и побързва да напусне града. “Оставих го да лежи там, а мозъкът се стичаше от ушите му”. Но когато излиза от гората, където е оставил трупа на Макмахън, той е забелязан от двама минувачи. Те обръщат внимание на странния забързан мъж, носещ нещо като вестник. Той изглежда нервен и леко екзалтиран. Но двамата свидетели продължават по пътя си.

Веднага след убийството Панцрам се отправя към Ню Йорк. Тялото на Макмахън е намерено три дни по-късно на 21 юли. Полицията в Сейлъм и околните селища организира хайки и задържа всеки непознат в района. Няколко мъже, сред които и един местен педофил, който е нападал деца в Сейлъм, са арестувани. Убийството е по първите страници на вестниците в продължение на седмици, но остава неразкрито в продължение на много години, чак до деня, когато през 1928 г. същите онези двама свидетели ще видят Панцрам отново, задържан във Вашингтон, окръг Колумбия за друго убийство.

Речният пират

След като напуска Сейлъм, Карл Панцрам се връща в окръг Уестчестър и продължава да търси подходяща лодка. В началото на 1923 г. наема апартамент в Йонкърс, Ню Йорк, под псевдонима Джон О’Лиъри. Намира си работа като пазач в “Абико Мил Къмпани”. Там среща 15-годишно момче на име Джордж Уалосин.

“Започнах да го обучавам в изящното изкуство на содомията, но открих,че той вече знае всичко за нея и тя доста му допада” – пише той по-късно.

В началото на лятото на 1923 г. Панцрам си проправя път обратно до Провидънс, Роуд Айлънд, откъдето задига една малка яхта. Той вече е умел моряк, преплавал много морета във всякакви метеорологични условия. Лодката е дълга 11 метра и с най-модерно оборудване. Той вдига платна към Лонг Айлънд Саунд – район, който познава добре и където се чувства “в свои води”. Прекарва няколко седмици в Ню Хейвън, излизайки през нощта и обикаляйки улиците в търсене на жертви, които да обере и изнасили. През следващите няколко седмици той ограбва домовете и лодките в Кънектикът. Задига бижута, пари, оръжия и дрехи. В град Ню Рошел, щата Ню Йорк прониква в голяма яхта и открадва от нея .38-калибров пистолет, а когато проверява документите на борда, открива, че лодката е собственост на полицейския комисар на града.

През юни 1923 г. Панцрам се отправя с яхтата си нагоре по река Хъдсън към Йонкърс, където я закотвя за през нощта. Среща се с Джордж Уалосин и обещава на момчето, че ще работи на лодката му.

Двамата се отправят нагоре по реката към Кингстън, където Панцрам закотвя яхтата в малък залив. Той бързо пребоядисва корпуса и променя името, написано на кърмата. След това слиза на брега, за да потърси купувач. Скоро един млад мъж се съгласява да погледне лодката. Панцрам го качва на борда в нощта на 27 юни и двамата изпиват заедно няколко питиета. Но младежът има друго на ум.

“Опита се да ме подхлъзне, но аз бях настроен подозрително към действията му и бях подготвен за него” – разказва Панцрам.

Той застрелва мъжа два пъти в главата с оръжието, откраднато от лодката на полицейския комисар. След това завързва метална тежест за тялото му и го хвърля през борда.

“Той все още си е там, доколкото ми е известно” – признава Панцрам след години.

На следващата сутрин Панцрам и неговият придружител Джордж Уалосин, който става свидетел на убийството, напускат залива и опъват платна надолу по течението. В същия ден пускат котва в Пукипси. Панцрам слиза на брега и открадва голям брой рибарски мрежи на стойност над 1 000 долара. След това двамата прекосяват реката и акостират в Нюбърг. Там Джордж скача през борда и плува към брега. Успява да се добере до Йонкърс и разказва на полицията, че е бил изнасилван от Панцрам.

Научи повече за:   Анджело Буоно и Кенет Бианки: Хилсайдските удушвачи

Полицията в Йонкърс предупреждава всички градове по река Хъдсън да внимават за “капитан Джон О’Лиъри”, плаващ по течението на борда на 11-метрова яхта. Ченгетата не знаят,че лодката е открадната в Провидънс. Панцрам успява да стигне до градчето Ниак. Закотвя лодката си в “Пристана на Питърсън” и ляга да спи. Но ченгетата в Ниак са бдителни и в утрото на 29 юни 1923 г. се качват на борда и го арестуват.

Панцрам е обвинен в содомия, кражба с взлом и обир. На следващия ден детективите от Йонкърс Джон Фицпатрик и Чарлс Уорд пристигат да го приберат. Той е откаран в затвора в Йонкърс, където ще изчака явяването си пред съда. При задържането си “О’Лиъри” описва заниманието си като “мореплавател”, казва, че е роден в Невада и е на 40 години.

В нощта на 2 юли 1923 г. той се опитва да избяга от затвора заедно със затворника Фред Федероф. Двамата пробват да изкъртят решетките на прозореца, като дълбаят в зидарията с откъртена от леглото част, но са заловени от пазачите при рутинна проверка. Речният пират Джон О’Лиъри е хвърлен в изолатора.

Тогава Карл Панцрам се обръща за помощ към адвоката си.

“Имах адвокат там, някой си г-н Кашин. Казах му, че лодката ми струва пет или десет хиляди долара и че ще му я дам, ако ме измъкне от затвора” – разказва той.

Адвокатът му урежда да го пуснат под гаранция и Панцрам е освободен няколко дни по-късно. Той никога не се връща. Когато Кашин отива да регистрира яхтата, открива, че е крадена. Полицията незабавно я конфискува, а адвокатът изгубва парите, които е дал за гаранцията на Панцрам.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: zornitsaChavdarVasilAleksandaratanas
360
160

Убийство в Ню Лондон

Карл Панцрам отървава кожата в Йонкърс и се връща в познатия пейзаж на южен Кънектикът. Познава крайбрежието добре и се надява да сложи ръка на друга лодка, с която да замине за Южна Америка. Пътят го отвежда в Ню Хейвън, където бързо ограбва няколко души на улицата, за да се сдобие с пари за храна.

Той се насочва на изток от Ню Хейвън към Ню Лондон. В нощта на 9 август 1923 г., докато обикаля района в търсене на жертви, Панцрам забелязва едно малко просещо момче. Той изважда ножа си и завлича детето в близката гора. Там го изнасилва, с нож опрян в гърлото.

“Не знам името на това момче, но той беше евреин и ми каза, че домът му е в Бруклин, Ню Йорк” – разказва Панцрам, – “където чичо му е полицай”.

Момчето се моли за милост, но той го изнасилва отново. Впоследствие Панцрам пише, че от всичките си убийства, най-много се е наслаждавал на това. Измъкнал е колана от панталоните на жертвата си и го е удушил с могъщите си ръце.

“После се погаврих още малко с него” – пише той. – “Оставих тялото на убитото момче от дясната страна на онзи път, с колана все още омотан около шията му”.

След това Панцрам продължава “разходката” си. Все още е рано вечерта и по улиците има хора. Подминават го коли и минувачи, но никой не забелязва нищо. Момчето, което никога не е разпознато със сигурност, е открито в храстите след два дни. На 11 август местен жител, отиващ на работа, забелязва парче скъсана дреха да се подава от тревата край пътя. Приближава се и открива трупа на момчето – вече разложен и частично унищожен от животните.

На 6 октомври 1928 г. Карл Панцрам признава за това убийство и написва писмо до шефа на полицията в Ню Лондон: “Ако има още нещо, което искате да знаете за този случай, аз ще Ви кажа”. В края на писмото си се извинява за оскъдността на детайлите за някои от убийствата му.

“Убил съм много хора на най-различни места и някои от фактите убягват на паметта ми” – обяснява той.

След убийството Панцрам се мята на бавния товарен влак, пътуващ за Манхатън. Там обикаля кръчмите в долен Ийст Сайт, където капитаните набират екипаж за товарните си кораби, в търсене на работа. Успява да си намери място като разпоредител в тоалетните на армейския кораб “U.S. Grant”, заминаващ за Китай след една седмица. Но още преди кораба да вдигне котва, той се напива на борда и се сбива с другите членове на екипажа. Заради което е изхвърлен. Тогава се качва на влака за Кънектикът, но тъй като няма пари, а е гладен, решава да слезе в градчето Ларчмонт, Ню Йорк и да ограби някого.

Смъртоносна секира

Ларчмонт е тихо, добре поддържано градче на южния бряг на окръг Уестчестър, намиращо се на няколко километра от щатската граница с Кънектикът. През 20-те години то е известно с красивата си крайбрежна ивица и първокласните кънтри клубове, в които елитът на нюйоркското общество прекарва уикендите си. Панцрам и преди е посещавал Ларчмонт. През юни 1923 г. открадва от местното пристанище яхтата на д-р Чарлс Пейн. Лодката е открита скоро след това край брега на Ню Рошел, където Панцрам я е разбил в скалите.

В нощта на 26 август 1923 г. Панцрам прониква в железопътното депо на авеню “Чатсуърт”. Разбива с брадва един голям прозорец и пропълзява вътре. Там намира десетки куфари, собственост на заминаващите пътници. Докато тършува из багажа, е забелязан от полицай Ричард Груб, правещ сутрешната си обиколка.

“Погледнах през прозореца и го видях да клечи пред печката в депото с един отворен куфар пред себе си и го заплаших с оръжието си” – разказва Груб на репортерите. Но Панцрам не се поколебава. Вестник “Порчестър Дейли Айтъм” описва какво се е случило после:

“Гигантът Джон О’Лиъри е бил въоръжен със смъртоносна на вид брадва. Полицаят веднага се е нахвърлил върху него и след ожесточена борба в мрака го е разоръжил и арестувал”.

Той е отведен в полицейското управление, където се идентифицира като Джон О’Лиъри и е обвинен в още три кражби с взлом. На следващата сутрин градският съдия определя гаранцията му на 5 000 долара и го изпраща в окръжния арест, където ще изчака Голямото жури да реши са налице достатъчно основания, за да да бъде съден.

В ареста Панцрам казва на ченгетата, че е избягал затворник от Орегон, където е излежавал 17-годишна присъда за убийството на полицейски служител. Разказва още доста неща. Може би твърде много. Някои ченгета смятат, че той си измисля тези престъпления, за да бъде преместен на друго място.

Полицията в Ларчмонт изпраща телеграми в Орегон, за да провери твърденията му. На 29 август полицейския началник Уилям Хайнс получава отговор от директора на щатския затвор в Орегон Джонсън Смит:

“Джеф Болдуин е издирван усилено в Орегон, неговият случай привлече голямо внимание из цялото Тихоокеанско крайбрежие и ние бихме искали да изпратим наш служител да го прибере при първа удобна възможност”.

Панцрам е известен като “Джеф Болдуин” в Орегон и все още има да излежава 14 години от присъдата си. За залавянето му е обявена награда от 500 долара, която той се опитва да прибере за собствения си арест.

“О’Лиъри е казал на полицията, че тъй като доброволно им е споделил информацията за бягството си от затвора, то би искал да прибере 500-те долара за себе си” – съобщава в-к “Стандарт Стар”.

Панцрам осъзнава, че бъдещите му възможности са ограничени. Знае, че в Орегон го търсят усилено и че трябва или да избяга, или да прекара десетилетия в затвора. Докато е в ареста в Ларчмонт, той пише писмо до някакъв мистериозен “Джон Ромеро” от град Бийкън, намиращ се точно от другата страна на реката, където Джордж Уалосин е скочил от яхтата му.

“Това вероятно е последният път, когато ще чуеш нещо от мен” – пише той. – “Скоро ще вляза в затвора за голяма част от живота ми, така че виждаш, че няма какво повече да губя. Никога не съм казвал на никого за теб, но запомни, че ако трябва да говоря и да кажа каквото знам, мога да го направя и ще те пъхна на топло за дълго време”.

В писмото си Панцрам настоява Ромеро да му изпрати незабавно 50 долара, за да забрави “всичко, което знае”. Пише, че лодката е загубена, но Ромеро “би могъл все още да изкара пари от далаверата в Нюбърг” и подписва писмото си с “Кап. Джон К. О’Лиъри”. Парите така и не пристигат, а полицията никога не открива този Ромеро. Панцрам остава в ареста.

Няколко седмици по-късно Голямото жури го привлича под отговорност за кражбата в Ларчмонт.

“Разбрах, че ще бъда осъден, затова незабавно се видях с прокурора и сключих сделка” – разказва той. 

Той се съгласява да пледира виновен в замяна на по-лека присъда. Но това няма да се случи.

“Аз удържах моята част от сделката, но той не го направи. Пледирах виновен и веднага получих най-високата присъда по закон, пет години. Изпратиха ме в Синг Синг”.

Карл Панцрам в затвора Синг Синг
Карл Панцрам в затвора Синг Синг

Но той не остава там дълго. Мъже като Панцрам, трудни за контролиране закоравели престъпници, обикновено се изпращат в затвора “Клинтън” в Данемора, в горната част на щата, където се държат в изолация от обикновените затворници и са оставени изцяло на милостта на група необичайни пазачи, с голям опит в справянето с враждебни затворници.

Данемора – Адската дупка

Американските затвори в началото на XX век предизвикват страховити чувства дори и при съвсем кратък престой. Условията в някои институции са изключително тежки. Направо варварски. Места като затвора Синг Синг в Ню Йорк, скандалните лагери за изтезания във Флорида и окованите във вериги затворници в Джорджия са пример за широко разпространените злоупотреби в американските затвори. Не съществува национален, единен стандарт за това как да бъдат третирани, реабилитирани и обгрижвани затворниците. Идеята за наказание и възпиране, макар недоказана и непроверена, е широко приета в наказателната система.

В повечето случаи директорите имат задачата да формулират и осъществят работеща линия на поведение към затворниците. В някои затвори това се получава добре. В други обаче резултатите са ужасяващи. Затворите представляват автономни кралства на директорите, които често прибягват до побои, бичуване, изолация и дори изтезания, за да контролират поверениците си. Точно такова място е затворът “Клинтън”, по-добре известен като “Данемора” – адската дупка, от която няма връщане – най-жестоката и репресивна затворническа институция в САЩ.

Карл Панцрам е изпратен в Данемора, разположен само на 16 км от канадската граница, през октомври 1923 г. Подобно на много други затвори, пазачите там носят пръчки със стоманени върхове, с които ръчкат и понякога бият осъдените. Панцрам е съблечен чисто гол и всичките му вещи са отнети. Отговарянето и неуважението към пазачите не се толерира. Персоналът в Данемора е единствен по рода си. Много от пазачите са роднини, предимно от френско-канадски произход, отгледани и все още живеещи в околностите. Методите им на надзираване и отношение към затворниците се предават на всяко следващо поколение. Става въпрос за десетилетия на репресии и насилие.

Животът е брутално тежък за осъдените, работещи под смазващото иго на няколко поколения пазачи. В техните очи затворниците са животни, заслужаващи най-сурово отношение. Много от осъдените полудяват. Онези, които губят разсъдъка си, просто са откарвани в болница криминално луди, чийто коридори са пълни с умопобъркани, забравени затворници, загубени в морето от бюрокрация и покъртителна липса на грижи. Последната спирка преди Ада.

Карл Панцрам в затвора Данемора
Карл Панцрам в затвора в Данемора

За няколко седмици Панцрам сглобява бомба, с която да подпали работилниците. Но пазачите откриват устройството и го разглобяват. Работата е дълга, тежка и много изморителна. Храната представлява мазни буламачи, които дори животно не би помирисало. Панцрам прави първия си опит за бягство само след няколко месеца. Покатерва се на стените на затвора и скача от 10 метра височина върху бетонната настилка. Счупва и двата си крака в глезените. Гърбът му също е тежко контузен. Не получава никаква медицинска помощ за травмите си. Просто е отнесен в килията си и хвърлен на пода.

Щатският затвор в Клинтън, Данемора
Щатският затвор “Клинтън”, Данемора

“Бях захвърлен в килията без никакво медицинско внимание, да не говорим за хирургическа намеса. Счупените ми кости не бяха наместени. Глезените и краката ми не бяха гипсирани… Изобщо не бях посетен от лекар и никой не получи разрешение да ми помогне… След 14 месеца на постоянна агония бях откаран в болницата, където бях опериран и един от тестисите ми бе отстранен”.

Но това не променя привичките му. Скоро след операцията Панцрам е заловен да прави секс с друг затворник. Хвърлен е в изолатора, където е буквално забравен от служителите на затвора:

“Страдах в агония още много месеци. Постоянна болка, без човешки отговор от никого, само ръмжене и псуване, или лъжливи, лицемерни обещания, които никога не се изпълняваха. Пълзях наоколо като змия със счупен гръбнак, кипящ от омраза и жажда за отмъщение, пет години живях така. Последните две години и четири месеца в изолация нямах какво друго да правя освен да мисля… Мразех всеки, когото виждах”.

Той започва да гради сложни планове как ще убие колкото се може повече хора. Иска да взриви железопътен тунел, докато през него минава влак и да пусне смъртоносен газ в разбитите вагони. Иска да взриви с динамит някой мост в Ню Йорк и след това да ограби мъртвите и ранените. Панамският канал ще бъде последван от същата съдба, ако Панцрам успее да се добере до него. Но най-сложният му план, който със сигурност ще погуби най-много хора, е да сложи отрова във водоснабдителната система и да убие всички в градчето Данемора.

“Най-накрая измислих начин да избия всички в целия град: мъже, жени, деца и дори котките и кучетата” – пише той по-късно.

Възнамерява да пусне огромно количество арсеник в потока, пълнещ градския резервоар.

През юли 1928 г., след като излежава пет дълги, трудни години, Карл Панцрам е освободен от Данемора. Завинаги осакатен от липсата на медицинско внимание и загубен в дебрите на лудостта, той отново се озовава в нищо неподозиращия свят.

“Аз реформирам хората”

След освобождаването си Карл Панцрам е погълнат от жажда за отмъщение заради начина, по който са се отнасяли с него в Данемора. За две седмици той извършва дузина обири с взлом и убива поне един човек по време на обир в Балтимор. В момента, в който е арестуван и доставен в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия, той представлява страховито зрелище. Висок 1,80 м, този 90-килограмов мъж изглежда изтъкан от мускули, злоба и жарка омраза към всичко човешко. На лявата му ръка се мъдри огромна татуировка на котва, на дясната му ръка още една котва с орел и глава на китаец, а на масивните му гърди са изрисувани два орела с думите “СВОБОДА и ПРАВОСЪДИЕ”, татуирани под крилата им. Очите му са стоманено сиви, а гъстият му черен мустак покрива горната му устна, придавайки на лицето му изражение на постоянна ехидна усмивка. При ареста той казва истинското си име за първи път от години насам.

През първите няколко дни в затвора той прави няколко забележки за убийства на деца, които пазачите забелязват. След проверка в няколко щата се оказва, че е издирван в няколко юрисдикции.

Карл Панцрам в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия
Карл Панцрам в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия

По онова време в затвора работи нов пазач, 26-годишен новак и син на еврейски имигрант, нает през същата година. Неговото име е Хенри Лесър. Докато Панцрам минава през процедурите по ареста, Лесър го пита какво престъпление е извършил.

“Това, което правя, е да реформирам хората” – отговаря му Панцрам без усмивка.

През следващите няколко седмици младият пазач наблюдава чудатия човек, който не говори с никого. Неспособен да стои за дълго на едно място, Панцрам се опитва да избяга като бавно изчопля бетона около металните решетки на прозореца в килията си. Но един от другите затворници казва на директора.

Панцрам е преместен в изолатора. Окован е за дървен кол, а за белезниците му връзват въже. След това пазачите го издърпват нагоре, така че пръстите на краката му едва докосват земята, а ръцете му са вдигнати високо над главата. Оставен е така за цял ден и половина. Пазачите го бият до безсъзнание и го оставят вързан за стълба през цялата нощ. По някое време през онази нощ Панцрам си признава за убийствата на няколко малки момчета и казва на пазачите, че е изпитвал удоволствие от стореното.

Това скоро се разчува и пресата грабва историята за садистичния убиец в местния затвор, признал за много убийства. Вестник “Уошингтън Поуст” съобщава на 28 октомври 1928 г., че Панцрам е признал за убийството на 14-годишния Александър Лушек и за това на 12-годишния Хенри Макмахън в Ню Сейлъм. С всеки изминал ден той разказва още и още.

“Ако това не е достатъчно” – казва той, – “ще ви дам още много. Бил съм по целия свят и съм видял всичко, освен ада, но предполагам, че и това ще видя скоро”.

Поради някаква причина пазачът Хенри Лесър изпитва съжаление към гневния мъж, когото всички други мразят. Той се сприятелява с него като му дава един долар да си купи цигари и храна. Този акт на доброта означава много за Панцрам, който не е свикнал с дори най-дребен жест на състрадание. Двамата мъже стават приятели и се доверяват един на друг. Скоро, Панцрам се съгласява да напише историята на живота си за Лесър. И така, през следващите няколко седмици пазачът му осигурява хартия и моливи, а той описва с подробности своя извратен живот, изпълнен с омраза, перверзии и убийства.

Признанието

Видният психолог д-р Карл Менингър казва впоследствие, че ръкописът на Панцрам “представлява един непоколебим самоанализ, в който затворникът не спестява нищо нито на себе, нито на обществото… Никой не може да прочете ръкописа в пълната му цялост без да изпита емоционална тръпка”. Започвайки с фермата в провинциална Минесота, където е роден, Карл Панцрам разказва бруталната история на живота си. От времето, когато е изпратен в щатското поправително училище Ред Уинг в Минесота през 1903 г., до момента, в който пристига в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия, той е извършил хиляди престъпления и десетки убийства, прекарвайки живота си в целеустремен стремеж към унищожение.

Статия за Карл Панцрам от 1930 г.
Статия за Карл Панцрам от 1930 г.

“Всичките ми познати” – казва той, – “цялото ми обкръжение, атмосферата на измама, предателство, жестокост, упадък, лицемерие и всичко зло, и нищо добро. Защо съм това, което съм? Ще ви кажа защо. Не съм се направил аз такъв. Другите ме създадоха.”

В своето необикновено самопризнание от 20 000 думи Карл Панцрам предлага подробности за убийствата си, впоследствие потвърдени от местните власти. Осигурява датите, часовете и местата, където са извършени престъпленията, както и дългата история на арестите си. Разбира се, в периода 1900-1930 г. комуникацията между органите на реда не е била толкова усъвършенствана като днес. Престъпниците често са избягвали залавянето си като просто са сменяли името си и са си държали устата затворена. Панцрам научава този трик рано в кариерата си и е арестуван под няколко имена, сред които Джеферсън Болдуин (1915), Джефри Роудс (1919), Джон Кинг (1920) и Джон О’Лиъри (1923).

Но той не пише само за живота си. Панцрам има определено мнение за правосъдната система и за влиянието на обществото над индивида.

“Цялата ви полиция, съдии, директори на затвори, лекари, криминални комисии и писатели обединяват усилия, за да открият и отстранят причините и последствията от престъпленията” – казва той. – “С цялото това знание и власт на тяхно разположение, те не постигат друго, освен да направят условията още по-лоши, вместо по-добри”.

Той хвърля вината за престъпността върху обществото, което според него се обезсмъртява, произвеждайки още престъпници.

“Аз съм на 36 години и съм бил престъпник през целия си живот” – пише той. – “Бил съм осъждан за 11 углавни престъпления. Излежал съм 20 години от живота си по затвори и поправителни училища. Аз знам защо съм престъпник”.

Той хвърля вината за жестокия си живот върху онези, които са го изтезавали и наказвали. “Силата прави справедливостта” е единственото правило, което някога научава и той носи тази вяра със себе си навсякъде, където отива.

“В живота си съм нарушил всеки закон, който някога е създаван от човек или Бог” – казва той. – “Ако бяха създали още, щях с удоволствие да наруша и тях”.

Страница след страница Карл Панцрам описва своята одисея на убийства и изнасилвания, обхващаща няколко континента. Той не съжалява за никое от тях. Никога не е поглъщан от чувство на вина или разкаяние. Гледа на престъпленията и насилието като на начин да си го върне на света. Няма значение, че хората, които погубва, не са причината за болката му. Някой, който и да е, трябва да плати.

“Посещавай ме!”

Вечният бунтар Карл Панцрам така и не успява да свикне със затвора. Въпреки многото години, прекарани в най-различни затвори в цялата страна, той не е в състояние да спазва правила или да се подчинява на пазачите. Дори осъзнавайки, че го чакат физически наказания за непокорството му, той си остава все така агресивен. След опита за бягство и наказанието с провесването той напада трима пазачи и отново се озовава на стълба. В доклада на служителите на затвора пише: “този затворник нарече капитана на смяната “проклет кучи син” и заяви, че би искал да му счупи главата”. Следват още наказания. Но бавните и масивни колела на правосъдието вече се въртят.

Научи повече за:   Владимир Романов: Багратионовският маниак

По-късно същия месец, на 29 октомври, в затвора в окръг Колумбия пристига заповед за ареста на Карл Панцрам, придружена с обвинителен акт от Филаделфия за убийството на Александър Лушек, извършено на 26 юли 1928 г.

Полицията в Сейлъм, щата Масачузетс също научава за ареста на Панцрам и за неговите обширни самопризнания. Сейлъмските полицаи довеждат във вашингтонския затвор двамата свидетели на убийството на Джордж Макмахън. И двамата го разпознават като човека, когото са видели в онази вечер. Щатският затвор в Орегон се свързва с полицията във Вашингтон с искане той да бъде задържан като беглец, който все още има да излежи 14 години от присъдата си.

Карл Панцрам през 1928 г.
Карл Панцрам през 1928 г.

В началото на 1929 г. Панцрам най-сетне осъзнава, че никога повече няма да излезе от затвора. Той пише писмо до окръжния прокурор Кларк в Сейлъм за убийството на Макмахън. В това шокиращо писмо Панцрам повтаря признанията си за убийството:

“Направих пълни самопризнания за това убийство на Макмахън… Вие изпратихте свидетели от Сейлъм да ме разпознаят, което те направиха. Не променям предишните си показания по никакъв начин. Извърших това убийство. Аз самият съм виновен… Не само извърших това убийство, но и още 21 освен него и Ви уверявам, че ако някога се освободя и имам възможност, ще пречукам още 22!”.

Процесът, разглеждащ обвиненията в кражба с взлом започва на 12 ноември 1928 г. Панцрам прави грешката да се защитава сам и често хвърля в ужас съдебните заседатели със своето непредсказуемо, агресивно поведение. Когато свидетелят Джозеф Червински от Балтимор дава показания срещу него, той се надига да му зададе въпрос.

“Познавате ли ме?” – пита Панцрам, приближавайки се на сантиметри от лицето на мъжа. – “Добре ме погледнете!” – прошепва той. Докато изплашеният свидетел се взира треперещ в стоманено сивите му очи, Панцрам прокарва пръсти през гърлото си, сякаш си прерязва шията. Посланието е ясно: “Ето това ще ти се случи!”.

В края на процеса Панцрам сяда на свидетелската скамейка и не само признава за обира, но казва на съда, че нарочно е останал в къщата още няколко часа с надеждата, че собствениците ще се приберат и ще може да ги убие. На 12 ноември 1928 г. той е намерен за виновен по всички обвинения. Съдията го осъжда на 25 години във федералния затвор в Левънуърт, Канзас. Когато чува присъдата си, лицето на Панцрам се разтяга в широка, зла усмивка.

“Посещавай ме!” – казва той на съдията.

Буйство

В деня на пристигането си в Левънуърт Карл Панцрам е отведен при директора Т. Б. Уайт. Окован във вериги, с мускули играещи под затворническата му униформа, той все още впечатлява с физиката си. Външният му вид е мрачен; обгръща го зловеща аура, сякаш предупреждаваща хората да се пазят от него. Докато директорът му чете правилата на затвора, Панцрам стои тихо с безразличен израз. Когато той свършва, затворникът го поглежда право в очите и казва:

“Ще убия първия човек, който ме закачи”.

Карл Панцрам в затвора Лийвънуърт
Карл Панцрам в затвора в Левънуърт

Панцрам е смятан за твърде луд, за да бъде държан заедно с другите затворници. В едно писмо до директора на затвора, с дата 26 март 1929 г., той настоява да му бъде дадена друга работа и пише:

“Искам тази работа, защото ще лежа дълго време и съм много раздразнителен, и искам да бъда сам. Аз съм сакат и работата, която имам сега не ми харесва, трудно ми е да стоя прав на счупените ми глезени. Искрено Ваш, Карл Панцрам №31614”.

Прехвърлят го в пералнята на затвора, където може да работи сам по цял ден, сортирайки дрехите на затворниците. Там има възможност да се вглъби в себе си и да избегне контактите с хората. Негов отговорник е Робърт Уорнки – дребен, плешив човечец, известен с това, че прави доноси за другите затворници за най-малкото нещо.

Нарушенията на правилата са сериозно провинение в Левънуърт. Наказанията включват изолация, отнемане на вещи и достъп до библиотеката, и понякога мъчения. Уорнки, който работи в пералнята на граждански договор, използва позицията си, за да упражнява власт. Още от началото Панцрам се забърква в неприятности заради него. Пращан е в изолатора няколко пъти заради доносите на Уорнки. Когато излиза от “дупката” за последен път, той предупреждава останалите затворници да стоят далеч от Уорнки, защото няма да живее дълго.

На 20 юни 1929 г. Панцрам е на работа в пералнята както обикновено. Подпряна до вратата стои дълъг железен лост, използван като подпора при пренасянето на сандъци. Без да каже дума, той грабва тежкото желязо и се приближава към Уорнки, който се занимава с документацията. Вдига лоста над широките си рамене и го стоварва право върху главата му, разбивайки черепа му.

Ето ти още, кучи син такъв!” – крещи Панцрам и не спира да налага падналия на земята човек, опръсквайки с кръв и мозъчна тъкан цялото помещение. В пералнята има и други затворници, които стоят и с ужас наблюдават случващото се. Мъжете се опитват да избягат, но Панцрам решава, че след като е убил един, ще трябва да убие и другите. Той приклещва един от затворниците в ъгъла на стаята и успява да му счупи ръката, преди той да успее да избяга. Останалите се опитват отчаяно да излязат навън, но вратата е заключена. Крещят за помощ, а Панцрам ги гони из помещението, викайки, псувайки и размахвайки голямото желязо. Чупи кости, бюра, лампи и мебели на парчета, а треперещите затворници се опитват да се сраснат със стените, за да избягат от този побеснял луд.

В затвора зазвучава аларма и десетки пазачи, въоръжени с автомати и пушки, се затичват към пералнята. Поглеждат през решетките в стаята и виждат маниакалния Панцрам, хванал 10-килограмовото желязо като бейзболна бухалка, с окъсани дрехи и покрит от главата до петите с прясна кръв.

“Току-що убих Уорнки” – съобщава им той спокойно. – “Пуснете ме да вляза!”. Те отказват, докато не хвърли лоста.

“О” – казал той особено, – “предполагам, че днес ми е щастлив ден!”.

Желязото издрънчава на земята и пазачите предпазливо отварят вратата. Панцрам тихо влиза в килията си, без да каже нито дума и сяда на койката си.

Процесът

Още преди началото на процеса Карл Панцрам става добре известен сред органите на реда, а слуховете за неговата страст към изнасилването и убийства на деца плъзват надлъж и нашир. Неговата история се появява в десетки вестници. През март 1929 г. той пише писмо до директора на затвора:

“Разбирам, че срещу мен са повдигнати голям брой обвинения. Няколко за убийство и едно, че съм избягал от Орегон. Ще ми кажете ли, моля, колко заповеди има срещу мен, откъде са и за какви обвинения?”.

На 16 април 1920 г. в-к “Чикаго Ивнинг Американ” съобщава:

“Въпреки факта, че се хвали с убийствата на 21 души – че би искал да убие още хиляди и след това да се самоубие – Панцрам е вменяем и прави разлика между добро и зло”.

Властите в Сейлъм, Филаделфия и Ню Хейвън усилено подготвят случаите си срещу него, докато той остава затворен в изолация в Левънуърт.

През този период Панцрам поддържа кореспонденцията си с Лесър и написва серия от писма за живота си в Левънуърт. Оплаква се от липсата на книги за четене, но похвалва качеството на храната. Казва, че престоя в затвора го кара да се чувства повече “човек” и по-малко като животното, за което се смята. Още с пристигането си в Левънуърт решава, че така или иначе ще бъде пребиван и тормозен, затова е по-добре да си го заслужи. Незабавно предприема опит за бягство и е заловен. Държи се враждебно и непокорно с пазачите. Въпреки това няма побои.

“Никой не вдигна ръка срещу мен. Никой не ме нарани по какъвто и да било начин… Опитвам се да разбера защо и стигнах до заключението, че ако в началото бях третиран така както сега, нямаше да има толкова много хора… които ограбих, изнасилих и убих” – пише той.

Процесът за убийството на Уорнки започва на 14 април 1930 г. Карл Панцрам се държи предизвикателно и непокорно. Влиза с куцукане в съдебната зала в 9:30 часа. Странната му походка е незабравим спомен от “медицинското лечение” което е получил в тъмницата на Данемора.

“Имате ли адвокат?” – пита го съдия Хопкинс.

“Не, и не искам такъв!” – отговаря Панцрам.

Хопкинс се опитва да го посъветва, че има конституционно право да бъде представляван в съда и би трябвало да използва услугите на адвокат, който може да му бъде назначен безплатно. Панцрам му отговаря с висока псувня. Когато по питат как ще пледира, той просто стои и се усмихва подигравателно.

“Пледирам невинен! Сега вие заповядайте и докажете, че съм виновен, ясно?” – казва той.

Обвинението призовава цял парад от свидетели. Един от тях е директор Т. Б. Уайт, който донася оръжието на убийството в съда, както и петима пазачи и десет затворници. По време на показанията им Панцрам седи на стола си и се усмихва на свидетелите. Съдебните заседатели се оттеглят само за 45 минути преди да се върнат с решението си. Без изненада за никого Панцрам е признат за виновен в убийство, като журито препоръчва към него да не се проявява милост. Съдия Хопкинс го изпраща обратно в Левънуърт до “петия ден на септември 1930-а, когато между часовете от 6 до 9 сутринта ще бъдете отведен на подходящо за целта място в пределите на затвора, за да бъдете обесен за врата, докато умрете”. Панцрам изглежда облекчен, почти щастлив. Огромна ухилена гримаса се появява на лицето му, докато бавно се надига от стола си.

“Със сигурност искам да Ви благодаря, съдия, само ми позволете да докопам шията Ви за 60 секунди и повече никога няма да седнете на съдийското място!” – казва той пред шокираната публика.

Карл Панцрам стои изправен, с разкопчана риза, частично разкриваща огромната татуировка на широките му гърди, могъщите му ръце са оковани, а лицето му разтегнато в изкривена усмивка. Щатските шерифи го наобикалят и го извличат от съдебната зала, докато той продължава да псува съдията. Съдебните заседатели, освобождаващи местата си, все още могат да чуят маниакалния му смях, отекващ в стерилните стени.

Възмездие за греха

През 20-те години на ХХ век д-р Карл Менингър, възпитаник на Харвард и един от пионерите на модерната психология, е запленен от идеите на Зигмунд Фройд за психоанализата. През 1930 г. той вече участва в изследване на тази дисциплина, когато научава за случая на Карл Панцрам и неговата всепоглъщаща омраза към човечеството. По време на процеса съдът иска оценката на Менингър за умственото състояние на обвиняемия. В утрото на 15 април, в един малък кабинет в сградата на съда в Топека, е уредена среща между двамата мъже.

Панцрам е въведен в стаята в 8:30 часа. Дебели, тежки вериги са оковани около ръцете и краката му. Заобикалят го трима федерални пазачи. Той сяда начумерено на стола и се втренчва в д-р Менингър.

“Добро утро, г-н Панцрам” – поздравява го доктора. Затворникът изпръхтява раздразнено и му обръща глава без да каже нито дума. Оглежда се наоколо, сякаш търси възможност за бягство и д-р Менингър има чувството, че ако има шанс, той ще убие всички в стаята без да се замисли два пъти. Веригите му издрънчават, докато се намества в стола си и пазачите се доближават още малко.

“Искам да бъда обесен и не желая да ми се месите нито Вие, нито друг от Вашата мръсна порода” – казва той. – “Просто зная доста за света и за същинската зла природа на човека, и не обичам да си играя на лицемер. Горд съм, че съм убил неколцина и съжалявам, че не убих повече!”.

Д-р Менингър се опитва да го накара да говори за живота си, но той отказва и става все по-гневен и нетърпелив с всяка изминала минута.

“Казвам, че съм отговорен и съм виновен, и колкото по-скоро ме обесят, толкова по-добре ще бъде и по-доволен ще съм аз. Така че да не сте посмял да ми се пречкате!”.

Интервюто е прекратено и Панцрам се затътря към изхода.

На следващия ден, 16 април, Менингър пише писмо до директор Т. Б. Уайт. В него моли да разговаря отново със затворника:

“С чисто научна цел бих желал да разгледам по-обстойно случая на Карл Панцрам. Както знаете неговият случая е необикновен и съм много заинтересован да открия какви са били ранните признаци на неговата умствена нестабилност”.

Но директора му отказва достъп. Не е изненадващо, че д-р Менингър хвърля вината за враждебността на Карл Панцрам върху отношението, на което е станал жертва като дете в поправителното училище. Той смята, че той е получил психологическа травма в ранна възраст и по-късно, когато описва случая му, казва, че “несправедливостите, които преживява едно дете, предизвикват у него нетърпимо желание за отплата, която детето може да подтисне или отложи, но която рано или късно се появява под една или друга форма. Възмездието за греха е смърт, убийството поражда желание за самоубийство, и убиваш единствено, за да бъдеш убит”.

“Побързай, копеле!”

Последният човек, екзекутиран в Канзас преди 1930 година е Уилям Диксън през 1870-а. Макар други да са осъждани на смърт след него, екзекуциите им са отменяни от поредица от губернатори. Но най-прочутата смъртна присъда в историята на щата е тази на Робърт Страуд, известен като “Птичаря от Алкатраз”. Той е осъден на смърт за убийството на пазач в затвора, извършено на 26 март 1926 г. Страуд е заедно с Карл Панцрам в крилото на смъртниците в Левънуърт и понякога двамата разговарят.

Робърт Страуд, известен като "Птичаря от Алкатраз"
Робърт Страуд, известен като “Птичаря от Алкатраз”

Подобно на Панцрам, Страуд също е навъсен, маниакално егоцентричен, същински мизантроп, рядко говореш с някого. Прекарва времето си в разиграване на системата, подавайки обжалвания и отправяйки безкрайни искания към служителите на затвора. Двамата мъже нямат много какво да си кажат, но внимателно следят прогреса на издигането на бесилките, които ясно се виждат през прозорците им. Птичаря в крайна сметка отървава бесилото, но остава в затвора до смъртта си през 1963 г.

Смъртната присъда е облекчение за Карл Панцрам и той се бори срещу всякакви опити за отлагането й.

“С нетърпение очаквам да седна на електрическия стол или да танцувам на края на въжето, точно както някои хора очакват първата си брачна нощ” – казва той.

Дори през 30-те години съществуват обществени организации, противопоставящи се енергично на смъртното наказание от морални и етични съображения. Една от тези групи, наречена Дружество за изоставяне на смъртното наказание, подава петиция до кабинета на губернатора за помилване или отмяна на присъдата на Карл Панцрам – факт, който го вбесява. На 23 май той пише на дружеството и казва:

“Единствената благодарност, която вие и вашата пасмина ще получите някога от мен за усилията, които полагате от мое име, е, че желая да имате един общ врат, който да стисна с ръцете си… Нямам никакво желание да се поправям. Единственото ми желание е да поправям хората, които се опитват да поправят мен, а аз вярвам, че единственият начин да поправиш човек е да го убиеш!”.

На 30 май Карл Панцрам пише писмо до президента Хърбърт Хувър, в което изразява загрижеността си от възможна промяна на присъдата му. Казва, че е “напълно доволен от процеса и присъдата. Не искам друг процес… Абсолютно отказвам да приема нито помилване, нито смекчаване, нито каквото и да било друго”.

В студеното и прашно утро на петък, 5 септември 1930 г., Карл Панцрам е изведен от килията си за последен път в 5:55 часа, и съпроводен до бесилката. Шепа журналисти и дузина пазачи играят ролята на свидетели.

“Малко хора в групата показваха признаци на емоционално напрежение” – пише един репортер.

“Ето ги, идват!” – провиква се някой в тълпата.

Поведението на Карл Панцрам е непокорно както винаги. Той псува собствената си майка, че го е родила на този свят и “цялата проклета човешка раса”. Придружен от двама щатски шерифи, той върви с отривисто накуцване към дървената платформа “със стиснати зъби, гледайки предизвикателно лицата на тълпата от служители на властта, новинари и пазачи, събрани в двора”.

Той изкачва тринайсетте стъпала до площадката и застава прав, а шерифите се опитват да сложат черна качулка на главата му. Преди да успеят да го направят, Панцрам заплюва палача в лицето и изръмжава:

“Побързай, копеле такова, да съм убил десет човека, докато ти се мотаеш наоколо!”.

Шерифите му слагат качулката и отстъпват назад. Точно в 6:03 часа трапът се отваря с трясък и Карл Панцрам увисва на въжето. Огромното му тяло се загърчва и после се залюлява напред-назад във внезапно настъпилата тишина. Обявен е за мъртъв в 6:18 часа.

Вестник “Съндей Стар” описва екзекуцията:

“Тази сутрин примката на бесилото в Левънуърт, Канзас, отне живота на Карл Панцрам, един мъж, който се закле, че мрази цялото човечество с всепоглъщаща страст”.

Статия, описваща екзекуцията на Панцрам
Статия, описваща екзекуцията на Панцрам

Статията описва последните няколко минути от живота на Панцрам и казва, че той е “най-престъпният ум в цяла Америка”. Робърт Страуд пише по-късно, че Панцрам е бил неспокоен в нощта преди екзекуцията си:

“През онази последна нощ той цяла нощ обикаляше килията си и пееше една малка порнографска песничка, която сам си беше съчинил”.

След като го свалят от бесилото Панцрам е подложен на аутопсия в затворническата болница. Никой не потърсва тялото му и по-късно същия ден той е откаран в гробището на затвора с ръчна количка. Единственият надпис на надгробния му камък е затворническият му номер “31614”.

Епилог

Карл Панцрам е имал ясна идея защо е такъв какъвто е. Когато д-р Менингър пише отново за неговия случай, той прави следното наблюдение:

“Никога не бях виждал индивид, чийто импулси за унищожение да са толкова напълно приети и осъзнати от съзнателното му его”.

Имайки предвид насилието в ранното му детство и физическите мъчения в американските затвори, не е изненада, че Карл Панцрам се е превърнал в престъпник.

“Неестествено ли е, че трябваше да изтърпя тези неща и да се превърна в това, което съм днес – коварен, изроден, брутален, човешки дивак, лишен от всякакви нормални чувства… без съвест, морал, съжаление, състрадание, принципи и всякакви добри качества? Защо съм това, което съм?” – пита той.

Неговите въпроси показват човек с известна интелигентност и способност за самоанализ, саморазкриване, което малко осъдени на смърт убийци успяват да постигнат, въпреки годините, които прекарват в размисли в очакване на екзекуциите си.

За разлика от Джефри Дамър и Тед Бънди, Карл Панцрам не е сексуален садист или убиец от страст в класическия смисъл. Той е просто един неразкайващ се убиец, чиято мотивация се дължи на мъченията и сексуалното насилие в ранната му възраст. Може би нещата са можели да се развият по друг начин. Може би той е можел да стане друг човек, различен от чудовището, което познаваме. Никой никога няма да разбере това. Но неговата серия от престъпления е наистина удивителна. И въпреки всичките брутални убийства и изнасилвания, невъзможно е да не проявим слаба искрица на разбиране. Не опрощение, разбира се, а просто символично признаване на ветровете причинили бурята. Може би Панцрам е бил просто човек, който в живота си е раздавал онова, което е получавал. Реликва от една жестока епоха, когато времената са били трудни, а затворите брутални, репресивни институции, които не учат на нищо друго, освен на оцеляване.

През 1922 г., докато лежи в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия, и детективите го разпитват за убийството на Макмахън, един от тях му задава въпроса какъв е смисълът да убиеш беззащитно дете. Панцрам го поглежда със студените си мъртви очи на гладна акула.

“Мразя цялата шибана човешка раса” – казва той. – “Кефя се да убивам хора”.

Това би могъл да е неговият епитаф. Той е погребан в ред №6, гроб №24, завинаги обречен да остане в сянката на злокобните стени на затвора в Левънуърт.


Хенри Лесър се опитва да публикува ръкописа на Карл Панцрам в продължение на 40 години и най-накрая той е издаден под името “Убиец: Дневник на едно убийство”. Едноименният филм от 1996 г., с Джеймс Ууд в ролята на Карл Панцрам, разказва за последните години от живота му. Лесър дарява документите на Панцрам на Щатския университет в Сан Диего през 1980 г. Предстои и излизането на документалния филм “Карл Панцрам: Духът на омраза и отмъщение” (2011) на режисьора Джон Боровски.


Материалът е публикуван по идея на Петя Пеева
Източник: trutv.com, wikipedia.org

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: zornitsaChavdarVasilAleksandaratanas
360
160
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!
Абонирай се
Извести ме
guest
14 Comments
най-стари
най-нови най-гласувани
Inline Feedbacks
Виж всички коментари
Hanna Montana
Hanna Montana
14.03.2011 21:20

Много хубава статия,Силве. А сега по въпроса-разбира се,не е чудно за никого защо този човек е тръгнал по този път водещ към Ада…път,по който след себе си е оставил само ненавист,нещастие и смърт. Детството на Карл Панцрам е било белязано от бедност и насилие.През живота си той не е бил свикнал на друго освен на побоища,изнасилвания и т.н. Не е изненада,че той накрая осакатява душевно и става неадекватен във схващанията си и разбиранията си за това какви трябва да бъдат човешките взаимоотношения.Той сам осъзнато посява във душата си омразата към света и я оставя да расте.Тя е толкова дълбоко внедрена… виж още »

Някой си
Някой си
14.03.2011 21:57

Браво за статията,Силвия – изключително интересна и увлекателна. Що се отнася до Панцрам, за първи път чух за него,но ми беше наистина много интересно да се запозная. Докато четях статията,четейки мотивите и собствените му думи,бях поразен.Висчко това някак твърде познато и близко ми се струва. Способен съм изцяло да влеза под кожата му да разсъждавам от неговата гледна точка и някак си вниквам в мотивите,от които е бил ръководен през целия си този унищожителен рейд,който е водел, зад цялата тази омраза, неприязан, ненавист. Това вътрешно целеустремление към злото и то към злото в най-черната му и прогнила форма. Тази огромна… виж още »

Deiman
Deiman
17.03.2011 11:44

Благодаря за инзънредно интересната статия! Не бях чел автобиография със такъв интерес досега. Живот ли бе, да го опишеш, все едно гледах филм, докато го четох.. Според мен зависи и от двете, зависи от генетиката на даден индивид(как психиката му обработва заобикалящата го действителност) и разбира се средата в която е израстнал. Аз също съм отмъстителен, но не бих си го връщал на хора, които не са ми виновни с нищо. Искаш да отмъстиш, добре, но на тези, които заслужават! Със какво са ти виновни децата? Ако беше убил по жесток начин, тези които са го тормозели,не бих го упрекнал.… виж още »

Deiman
Deiman
17.03.2011 15:34

Който иска филма, ето го : http://www.filestube.com/9333c1c56e8f353f03e9,g/Killer-A-Journal-of-Murder-virtthemaest.html

Password : tehparadox.com . Трябва да е ръчно написан, а не копиран!

longevilo
longevilo
30.03.2011 22:47

“Ако, ако… ако леля ми беше чичо ми, щеше да носи шапка, да има топки и да си свирка Дикси”.
Дж. Уудс – Карл Панцрам към Хенри Лесър (цитат по спомен)

longevilo
longevilo
30.03.2011 22:50

Горещо препоръчвам филма! Сценарият, режисурата и играта на актьорите (най-вече на великият Джеймс Уудс)са покъртителни!

Marina
Marina
06.07.2011 17:23

Родители, общувайте с децата си! Не създавайте социопати!

albul alhazred
albul alhazred
22.08.2011 19:01

евала Карл
големец си

6666
6666
15.10.2011 12:51

Напълно го разбирам.някои просто имат толкова тежък живот,че няма измъкване,а и хората наистина повечето са боклуци,особено с такива са пълни институциите,които уж тр да всяват ред.Глупости,там са най-големите глупаци и изверги.мога да кажа само:горкия,без майка,баща,братя,вечно бит и поруган,това е резултата.

JJR
JJR
06.04.2014 22:52

Страхотна статия!
Ужасен живот с ужасен край, без капка светлина и доброта както в самият себе си, така и в другите.
От всички истории, които съм чела в този сайт, само към този човек изпитвам уважение (не, че го правдавам, но той извървява пътя на безмерната си човеконенавист с неистово достойнство и никога не се предава). Сравнени с него, всички останали психопати, описани така интригуващо в сайта, са олигавени плазмодии със сплескано, объркано съзнание. Исключение прави само може би още само Дребосъка Гаскинс, и той с неимоверно печална съдба…

djugs
djugs
29.08.2014 2:43

Хахах , Ханна монтана , статията вярно е стара и коментарите под нея и едва ли някои ще ги прочете но все пак …. С толкова много думи съвсем нищо не каза.Още като прочетеш първите редове и разбирам същата информация която и от твов текст от 1000 думи …. глупости .

Вяра
Вяра
27.09.2014 14:35

Да и аз не мога да разбера Хана Монтана под всяка статия повтаря написаното по-горе по различен начин. Не мога да разбера смисъла на коментарите й, явно иска да покаже колко е умна, ама може да напише нещо в допълнение, а не това което току що прочетохме.

Мария
Мария
05.10.2014 10:17

Има поразителна прилика във външността с бившия ми приятел, като акцента пада върху “бившия”, но той е от другата страна на закона. Въпреки, че свирепостта е еднаква и при двете страни…

баязид
баязид
31.12.2015 15:07

Не мога да разбера що за лигаво общество сме,как може да го съжалявате тоя изверг,няма значение какво е преживял,това не е оправдание.Трябвало е да не са толкова милосърдни с него тъпите американци,а да го убият с камъни и кучетата да разнесат и изядат трупа му.да убие толкова много деца и да се намират тъпи джофри дето да го изкарват жертва,а бе я се осъзнайте бе курволяци,ами ако някой изнасили и убие вашето дете,то тогава най добре си го приберете в къщи да се грижите за него,може и той да е жертва на някоя институция.Институциите не са мисионерски мисии,а държавни репресивни… виж още »