Йън Брейди и Майра Хиндли: Тресавищните убийства

Йън Брейди и Майра Хиндли: Тресавищните убийства

Британците Йън Брейди и Майра Хиндли са смъртоносно подхождаща си комбинация – също като Бианки и Буоно. Те набелязват млади жертви, които изнасилват, осакатяват и след това заравят в мочурищата. Смята се, че са убили около шест деца и младежи.

Свидетел на убийство

Старши офицер Талбът тъкмо се готви да замине на дългоочаквана почивка, когато получава особено важно обаждане от инспектор Уилс.

В стаята за разпит на полицейския участък в Хайд седят 17-годишният Дейвид Смит и неговата млада съпруга. Те се обаждат в полицията същата сутрин и разказват една невероятна история. Полицай Талбът уверява жена си, че скоро ще се върне и двамата ще заминат на двуседмичната си ваканция, както са планирали. Той обаче не знае, че му предстои да бъде замесен в събития, които ще се превърнат в един от най-прочутите криминални случаи във Великобритания – “Тресавищните убийства”. Датата е 7 октомври 1965 г.

Когато пристига в участъка, Талбът влиза в стаята за разпити, където разтревожената млада двойка посръбва чай. С помощта на съпругата си Морийн Дейвид Смит започва да разказва историята си.

Предната вечер в дома, където той и жена му живеят с нейната майка, ги посещава Майра Хиндли – неговата балдъза. Тя му казва, че се страхува да се прибере сама в тъмното и Дейвид се съгласява да я изпрати до дома й. Когато стигат до жилището на Майра на авеню “Уордъл Бруук” №16 в Манчестър, тя го кани да влезе, тъй като приятелят й Йън, с когото живее, има за него няколко миниатюрни бутилки с вино. Дейвид се съгласява и тя го оставя в кухнята да разглежда бутилчиците.

Докато чете етикетите на едно от шишенцата, Смит чува дълъг, пронизителен писък. Майра го вика от всекидневната. Той се втурва вътре и вижда Йън Брейди да държи някаква – както първоначално му се струва – кукла с човешки размери. Когато куклата пада до дивана само на две крачки от него, Дейвид с ужас разбира, че това всъщност е тялото на младо момче. Младежът лежи по очи на пода, а Йън се е разкрачил над него с брадва в дясната си ръка.

Момчето надава стон. Йън вдига брадвата високо във въздуха и я спуска върху главата му. За няколко секунди се възцарява тишина и тогава младежът изстенва отново, но този път много по-тихо. Йън спуска брадвата за втори път и стенанията спират. Сега се чува само приглушено гъргорене.

Йън покрива главата на младежа и увива около шията му електрически кабел. Започва да дърпа кабела и да повтаря: “Ти шибано, мръсно копеле”. Когато жертвата най-сетне утихва съвсем, Йън се обръща към Майра с думите: “Т’ва е. Тоя път стана голямо мазало”.

Майра се захваща да вари чай и двамата с Брейди се шегуват за изражението, което младежът е имал на лицето си преди Йън да го удари. През смях разказват на Дейвид за случай, когато полицай ги е засякъл точно докато са заравяли друга тяхна жертва в тресавището Седълуърт. Йън и преди е споделял с Дейвид, че е убивал хора, ала той е смятал приказките му за нездрави фантазии. Но сега се оказва,че това е истина. Дейвид е ужасен и уплашен за собствения си живот. Решава, че ще е най-добре да се преструва на спокоен и да си дава вид, че е съгласен с тях. Помага им да изчистят бъркотията и да отнесат тялото горе в спалнята. Чак на развиделяване успява да се измъкне с обещанието да се върне по-късно сутринта, за да им помогне да се отърват от тялото. Когато се прибира на сигурно място вкъщи, внезапно му призлява. Дейвид разказва всичко на съпругата си Морийн и двамата заедно отиват до обществен телефон, за да се обадят в полицията.

Веднага след като изслушват тази странна история старши офицер Талбът и детектив-сержант Кар се отправят към авеню “Уордъл Бруук” №16. За всеки случай в района са повикани още две дузини полицаи. Всякакви опасения за съпротива се оказват напразни. Майра с готовност им дава ключа от спалнята, където откриват тялото на млад мъж, увито в сиво одеяло. Брадвата, описана от Смит като оръжието на убийството, е намерена в същата стая.

Йън Брейди е арестуван веднага. В участъка той казва на детективите, че между него, Дейвид Смит и жертвата – 17-годишния Едуард Евънс – е избухнал скандал. Счепкали са се и скоро нещата са излезли от контрол. Смит е ударил Евънс и го е ритнал няколко пъти. След това Брейди е използвал брадвата. Според него двамата със Смит са почистили и прибрали тялото. Майра няма нищо общо със смъртта на Евънс.

При разпита й Майра потвърждава историята на Брейди, описвайки колко ужасена и изплашена е била от цялото това преживяване. Арестуват я чак след четири дни, когато полицията намира в колата й четири страници, съдържащи подробно описание на плана, по който тя и Брейди ще извършат убийството.

Разследването вероятно щеше да спре дотук, ако не са показанията на Дейвид Смит за заровените от Брейди тела в тресавището Седълуърт. Появяват се и други следи в подкрепа на тази история. Дванадесетгодишно момиче на име Пат Ходж казва на полицията, че често е ходила с Хиндли и Брейди в тресавището на пикник, а в дома им са намерени многобройни снимки от местността.

След като уточняват най-често посещаваното от Брейди и Хиндли място, разкопките в тресавището започват. Полицията допуска, че е възможно тук да са заровени телата на четири деца, изчезнали загадъчно през последните две години.  Това се оказва вярно, когато на 10 октомври 1965 г. в тресавището е открито тялото на 10-годишната Лесли Ан Дауни, изчезнала безследно на 26 декември 1964 г. Единадесет дни след тази находка е изровено и тялото на 12-годишния Джон Килбрайд, изчезнал на 11 ноември 1963 г.

Разкопките в тресавището
Разкопките в тресавището

През 1965 г. случай като този представлява нещо уникално. За първи път в британската история жена се оказва партньор в серийни сексуални убийства на деца. Обществото не може да проумее как една жена би могла да участва в подобно ужасно престъпление и като че ли точно нейното участие прави убийствата да изглеждат още по-зловещи и непростими.

Майра

Какво е подтикнало тази млада двойка към подобна мерзост? Докато детството на Йън Брейди разкрива много фактори, които вероятно са довели до превръщането му в чудовище, в случая на Майра като че ли липсват такива. Как едно привидно нормално дете се превръща в подобна перверзна личност, наслаждаваща се на сексуалната гавра и убийствата на деца?

Родена на 23 юли 1942 г. в индустриалния квартал “Гортън” в Манчестър, Майра е първото дете на Нели (Хети) и Боб Хиндли. Тъй като през първите три години от живота й нейният баща служи в десантен батальон, тя е отгледана от майка си. Живеят с майката на Хети Елън Мейбъри, която се грижи за Майра, докато майка й работи като шивачка.

Когато Боб се завръща, купуват собствен дом, само на една пресечка от майката на Хети. Боб трудно се приспособява към цивилния живот и прекарва по-голямата част от времето си в местния пъб. Когато през август 1946 г. се ражда второто им дете Морийн, Боб и Хети, които в момента работят и трудно се справят у дома, решават да изпратят Майра да живее при баба си.

Преместването при бабата разрешава много семейни проблеми – Елън вече не е самотна, положението за Боб и Хети се улеснява, а Майра се радва на всеотдайните грижи на баба си – но за сметка на това момичето никога не успява да опознае добре баща си. Той самият не е склонен да показва чувствата си и неговото отсъствие през формиращите години на Майра създава между двама им пропаст, която никога не е запълнена.

Малката Майра
Малката Майра

На пет години Майра тръгва на училище. Дава вид на зряло и разумно момиченце, но често отсъства, тъй като баба й е склонна да я оставя вкъщи и при най-малката болежка. Многото отсъствия не й позволяват да събере нужните оценки, за да се запише в местната прогимназия. Вместо това отива в основното училище “Райдър Брау Модерн”. Честите отсъствия продължават и там, но тя получава отлични оценки по всички предмети. През този период показва заложби в писането и поезията. Обича спорта и атлетиката и е отличен плувец. Като външност и характер Майра не е особено женствена и получава прякора Ръбестия задник заради широкия си ханш. Носът й също търпи доста подигравки.

Репутацията й на зряло и здравомислещо момиче я прави отличен избор за детегледачка в тийнейджърските й години. Родителите и техните деца са повече от щастливи да ползват услугите й. Тя е много оправна и демонстрира искрена обич към децата.

На 15 години Майра се сприятелява със свенливия и крехък 13-годишен Майкъл Хигинс, за когото се грижи и защитава като свой собствен по-малък брат. Ако зависи от нея двамата ще останат приятели за цял живот. Тя е съкрушена, когато той се удавя в резервоар, често използван за плувен басейн от местните деца. Скръбта й е подсилена от чувството й за вина, тъй като е отказала да отиде с него при резервоара в онзи ден. Вярва, че би могла да го спаси, тъй като е много добър плувец.

През следващите няколко седмици Майра е неутешима, мятайки се между истерията и депресията. Плаче, облича се в черно, ходи на църква всяка вечер, за да пали свещи за Майкъл и събира пари от съседите за надгробен венец. Семейството й е обезпокоено от тази прекалена проява на емоции и настоява да се вземе в ръце. Вместо това тя става католичка – религията на Майкъл – а успехът й в училище се влошава рязко. Не след дълго напуска училище, тъй като не може да вземе изпитите си за основно образование, въпреки че има коефициент на интелигентност от 107 точки.

Първата й работа е като младши служител в електроинженерна фирма. През този период Майра не е по-различна от връстничките си в квартала. Ходи на танци и по кафенета, слуша рокендрол, флиртува с момчета и от време на време пали цигара. Започва да отделя по-голямо внимание на външния си вид, изрусява косата си и използва много тежък грим, за да изглежда по-зряла.

На 17-ия си рожден ден Майра се сгодява за Рони Синклеър, местно момче, което работи като продавач на чай. Очевидното задоволство на Майра от обикновения й живот не продължава дълго. Тя се замисля за стандарта на живот, който я очаква след женитбата. Първо сватбата, после малка къщичка, след това ще дойдат децата и я чакат години на свързване на двата края, докато съпругът й харчи всичките им пари в кварталната кръчма. Майра знае, че този живот не е за нея и отменя годежа.

Тя търси нещо по-вълнуващо. Търсенето й започва с молби за постъпване във флота и армията, които попълва, но така и не изпраща. Хрумва й да работи като детегледачка в Америка, но не следва и тази си идея. Заминава за Лондон, за да си търси работа, което също не дава плодове. Минават две години преди да й се случи нещо наистина вълнуващо. През януари 1961 г. Майра се среща с Йън Брейди за първи път.

Йън

Йън Брейди е роден на 2 януари 1938 г. в “Горбълс”, един от най-бедните квартали на Глазгоу по онова време. Неговата майка Маргарет (Пеги) Стюърт работи като сервитьорка в хотел.

Въпреки че не е омъжена, тя използва за себе си обръщението госпожа, тъй като по онова време не се гледа с добро око на самотните майки. Пеги никога не разкрива кой е бащата на Йън, казвайки само, че е журналист в глазгоуски вестник, починал няколко месеца преди раждането му.

Йън Брейди
Йън Брейди

Лишена от съпружеска опора, Пеги трябва да продължи да работи като сервитьорка, било то и на половин смяна. Тъй като не може да си позволи детегледачка, често оставя Йън сам вкъщи. Не минава много време преди да осъзнае, че не може да се справи сама с бебето. За да разреши проблема, пуска обява във вестника за постоянни надзорници, които да вземат Йън при себе си и да му осигурят грижите и вниманието, които не може да му даде.

На обявата отговарят Мери и Джон Слоун. Те имат свои собствени четири деца и изглеждат надеждни и грижовни хора. На четиримесечна възраст Йън е неофициално “осиновен” от двойката. Пеги им прехвърля детските надбавки и се разбира с тях да го посещава всяка неделя. Когато идва, му носи подаръци, но никога не му казва, че е негова майка. Към Мери Слоун той се обръща с “лелче” или “мамче”. С течение на времето визитите на Пеги намаляват и накрая съвсем спират, когато Йън става на 12 години. Пеги се е преместила в Манчестър с новия си съпруг Патрик Брейди.

Неяснотата около майка му и естеството на пребиваването му при семейство Слоун кара Йън да се чувства не на мястото си през цялото време. Въпреки усилията на приемното му семейство да му осигури любящо обкръжение, той не откликва на техните грижи и внимание. През цялото си детство е самотен, труден и ядосан. Непрекъснато изпада в гневни изблици, при които сам си удря главата в пода.

В началното училище Брейди е считан за умно дете, но никога не полага усилия да го докаже. Останалите деца го смятат за различен, потаен и аутсайдер. Не обича спорта и останалите момчета го наричат “лигльо”.

Когато е на девет години, за първи път излиза извън квартал “Горбълс”. Семейство Слоун отива на пикник в тресавищата на езеро Лох Ломонд, където прекарат целия ден. След обяда Слоун полегват да поспят на тревата. Когато се събуждат, Йън е изчезнал. Забелязват го на около 400 метра, на върха на един стръмен насип. Той стои там цял час, втренчен в огромното небе. Те го викат и свиркат, но не могат да привлекат вниманието му. Тогава двамата синове на Слоун се изкачват по насипа, за да го доведат, но той им казва да се прибират вкъщи без него, защото иска да остане сам.

В автобуса на път за вкъщи той е разговорлив за първи път в живота си. За Йън времето прекарано на онзи хълм представлява проникновено изживяване, което ще повлияе на целия му живот. Той се е почувствал сам в центъра на огромна, безгранична територия. Тя е негова. Принадлежи му. Изпълнен е с чувство за сила и власт. В средата на цялата тази пустош се е почувствал като крал и господар.

Научи повече за:   Джак Изкормвача: Убиецът от Уайтчапъл

На единадесет години Йън взима кандидатските изпити за академията “Шоулендс”, училище за деца с ниво на интелигентност над средното. Потенциалът му обаче никога не е реализиран, защото е мързелив, не се подготвя за час и се държи неприлично. Започва да пуши, съвсем забравя за ученето и скоро се забърква в неприятности с полицията. Точно по това време възниква интересът му към Втората световна война и специално към нацистите. Книгите, които чете, и темите на разговорите му са винаги за нацизма. Дори игрите му са повлияни от тази мания и той винаги настоява да бъде германец във военните игри с приятелите си.

Между тринадесет и шестнадесетгодишна възраст Брейди три пъти е обвиняван за влизане с взлом и грабеж. При третия случай съдът решава да не го осъжда при условие, че се премести в Манчестър при майка си и нейния съпруг Патрик Брейди. Той не е виждал Пеги от четири години и изобщо не познава втория си баща.

В края на 1954 г. Брейди се премества в Мос Сайд, за да започне отначало. Животът сред непознати и силният му шотландски акцент, белязващ го като различен, карат Брейди да стане още по-саможив от преди. Сменя фамилията си от Стюърт на Брейди, но въпреки това не се разбира особено добре с втория си баща, който му намира работа като носач на местния пазар. Чувството, че не е на мястото си продължава да го измъчва и той търси съвет в книгите. В романите, като “Престъпление и наказание” от Достоевски, трудовете на маркиз дьо Сад и садистични заглавия като “Джъстин, Целувката на камшика” и “Килията на мъченията”, Брейди открива нещо вълнуващо, с което може да се асоциира.

Малко повече от година след преместването си Брейди отново се връща към престъпния живот. Той е напуснал работата си на пазара и работи в пивоварна, където е арестуван за кражба на оловни пломби. Този път съдът не е толкова снизходителен и го осъжда на две години в дом за непълнолетни престъпници. Но тъй като там няма свободни места през следващите три месеца, го изпращат в затвора “Стрейнждуейс”, в Манчестър, където на 17-годишна възраст бързо се научава да бъде корав.

След време е преместен в поправителния дом в Хатфийлд, в Йоркшир, където режимът е много по-лек. Възползвайки се от намалените охранителни мерки, Брейди започва да произвежда и да пие свой собствен алкохол и да организира хазартни игри. Пияна схватка с един от пазачите го приземява в много по-тежките условия на дома към затвора “Хъл”. Тук започва усилено да изучава престъпния начин на живот, чрез който възнамерява да изкара много пари. Очакванията му са толкова високи, че дори се записва на курсове за счетоводител.

Когато е освободен през ноември 1957 г., семейството му забелязва, че е станал още по-тих и мрачен от преди. Минават няколко месеци преди да си намери работа като общ работник, на която не се задържа дълго. През това време се опитва да измисли някаква криминална схема, която да го направи богат, като междувременно решава да приложи счетоводителските си умения в законна дейност. През 1959 г. става служител в “Милуордс Мърчандайзинг”, където след малко повече от година пристига нова секретарка.

Първа среща

За Майра тяхната първа среща е началото на едно “незабавно и фатално привличане”. Докато останалите виждат в Брейди навъсен и враждебен човек, за Хиндли той е тих и резервиран, качества, които според нея са “мистериозни, земни и показват интелигентност”. Той е различен от останалите момчета, които познава. В сравнение с него подобните на бившия й годеник Рони Синклеър изглеждат тъпи, наивни и лишени от амбиции. Всяка вечер описва в дневника си своите нарастващи копнежи по Брейди, които остават едностранни за доста дълго време. Разкъсва се от “обичам го” до “мразя го”, а Брейди не й обръща никакво внимание в продължение на цяла една година.

Тогава, на коледното парти на фирмата, отпуснат от няколкото питиета, Брейди кани Хиндли на среща. Това е началото на нейното въвеждане в тайния му свят. Тази първа вечер той я завежда да види Нюрнбергския процес. През следващите седмици й пуска плочи с хитлеристки маршове и я окуражава да прочете някои от любимите му книги – “Моята борба”, “Престъпление и наказание” и произведенията на маркиз дьо Сад. Хиндли с удоволствие се съгласява. Толкова дълго е чакала да й се случи нещо различно и ето че това е станало. Нейната неопитност и копнеж й пречат да различи кое от тези нови преживявания е здравословно и кое е очевидно опасно.

Щастливата двойка
Щастливата двойка

Иън Брейди е първият й любовник и скоро тя е окончателно заслепена от него, попивайки всичките му изкривени философски теории. Нейното най-голямо желание е да му угоди. Заради него започва да се облича в немски стил с високи ботуши, мини-поли и силно изрусена коса. Позволява му да й прави порнографски снимки. Разполагайки с такава отдадена публика, идеите на Брейди стават нарастващо параноични и насилнически, но Хиндли е сляпа за това. Когато й казва, че няма Бог, тя спира да ходи на църква, а когато заявява, че в изнасилването и убийството няма нищо нередно и че всъщност убийството представлява “най-върховното удоволствие”, тя не задава никакви въпроси. Нейната личност е напълно слята с неговата.

Семейството, приятелите и колегите й бързо забелязват тези промени в нея. В работата си става груба, арогантна и агресивна и започва да носи “ексцентрични” дрехи. Сестра й Морийн впоследствие свидетелства на процеса, че след като се е запознала с Брейди, Майра е приключила с нормалния си живот и е спряла да ходи на танци и да се вижда с приятелки, а вместо това е станала потайна и е заявявала, че мрази бебетата, децата и хората.

Снимка на Майра направена от Брейди
Снимка на Майра, направена от Брейди

В началото на 1963 г. Брейди подлага сляпата вярност на Хиндли към него на изпитание. Планира банков обир и иска тя да го чака отвън с кола. Хиндли незабавно започва шофьорски курсове, записва се в клуб по стрелба с пушка и си поръчва две оръжия. Обирът така и не се състои, но Брейди е постигнал целта си. Майра е изявила безпрекословно желание. Брейди знае, че тя е готова да скрепят напълно връзката си.

Брейди смята, че също като Разколников в “Престъпление и наказание” е стигнал до фаза, в която каквото ти хрумне, тръгваш и го правиш… Водех такъв живот, който бе немислим за останалите хора”. Романът на Достоевски се е превърнал за Брейди не в изследване на разрушителната сила на едно необуздано его, а в оправдание и облагородяване на собствените му деградирали фантазии.

В нощта на 12 юли 1963 г. Йън Брейди и Майра Хиндли взимат първата си жертва, 16-годишната Полин Рийд.

Без следа

В нощта на изчезването си Полин Рийд ще ходи на танци в Социалния клуб на железопътните работници. Първоначално с нея трябва да дойдат трите й приятелки – Линда, Барбара и Пат, но когато родителите им научават, че там ще се сервира алкохол, им забраняват да отидат.

Твърдо решена да не изпусне танците, Полин тръгва сама.

Полин Рийд
Полин Рийд

В осем часа, облечена в най-хубавата си розова рокля, Полин излиза от къщи. Тя е забелязана от приятелката си Пат и още едно момиче. Двете са любопитни дали Полин наистина ще посмее да отиде сама на танците и тръгват след нея. Момичетата решават да минат напряко, за да стигнат пред клуба преди нея, но тя така и не се появява там.

Когато в полунощ Полин все още не се е прибрала вкъщи, нейните родители Джоан и Еймъс тръгват да я търсят. Търсят я цяла нощ без никакъв успех и на сутринта се обаждат в полицията. Полин сякаш се е изпарила във въздуха.

Второто дете изчезва на 11 ноември 1963 г. Този следобед 12-годишният Джон Килбрайд и неговият приятел Джон Райън отиват на кино. Филмът свършва в 17:00 ч. и те решават да припечелят малко джобни пари като помогнат на продавачите от местния пазар да приберат стоката от сергиите си. Джон Райън оставя Джон Килбрайд до един магазин за килими и хваща автобуса за вкъщи. Тогава Килбрайд е видян за последен път.

Джон Килбрайд
Джон Килбрайд

Когато Джон не се прибира за вечеря, родителите му Шийла и Патрик се обаждат в полицията. Целият квартал и околностите са старателно претърсени, но не са намерени никакви следи от момчето.

След шест месеца изчезва още едно дете. 16 юни 1964 г. се пада във вторник, а всеки вторник вечерта 12-годишният Кийт Бенет прекарва нощта в дома на баба си. Този вторник не е различен. Тъй като къщата на баба му е само на километър и половина, той отива до там сам. Майка му гледа след него, докато стигне улица “Стокпорт Роуд” и след това отива на бинго в обратната посока.

Кийт Бенет
Кийт Бенет

Когато Кийт не идва в дома на баба си, тя решава, че сигурно майка му не го е пуснала. Изчезването му е открито чак на следващата сутрин, когато баба Уини се появява в дома на дъщеря си без Кийт. Полицията отново е извикана и отново се провежда издирване и за пореден път изглежда детето е изчезнало без следа.

Минават още шест месеца преди да изчезне четвъртото дете, 10-годишната Лесли Ан Дауни. В следобеда на 26 декември 1964 г. Лесли, двамата й братя и няколко техни приятели отиват на местния панаир, отдалечен на около десет минути от дома им. Не след дълго парите им свършват и те се отегчават. Всички без Лесли си тръгват към къщи. Неин съученик я вижда за последно около 17:30 ч. да стои сама до една от въртележките.

Лесли Ан Дауни
Лесли Ан Дауни

Когато Лесли Ан не се прибира за вечеря, майка й Ан и нейният годеник Алън тръгват да я търсят. Не могат да я намерят и се обаждат в полицията. Местността е претърсена, хиляди хора са разпитани и навсякъде са разлепени плакати на момичето, но нищо не е открито. Никой не е в състояние да обясни на родителите на Лесли Ан какво се е случило с тяхното малко момиченце.

Ще минат още десет месеца преди да бъде разкрита цялата грозна истина.

Уличаващо доказателство

Когато голото тяло на Лесли Ан е намерено в плитък гроб с дрехите й, струпани на купчина около краката й, полицията разполага само с косвени улики срещу Брейди и Хиндли. Имат нужда от много повече.

След второто, много по-старателно претърсване на къщата на авеню “Уордъл Брук”, проведено на 15 октомври, те се сдобиват с нужните доказателства.

16 Уордъл Брук Авеню
16 Уордъл Брук Авеню

Квитанция за оставен на съхранение багаж отвежда полицията до шкафче на Централната гара в Манчестър. Вътре в него има два куфара, пълни с порнографски и садистични принадлежности. Сред тях има девет полу-порнографски фотографии на Лесли Ан Дауни в най-различни пози, заснети в спалнята на Майра Хиндли, на които тя е гола, завързана и със запушена уста. Намерена е и аудиокасета, на която се чуват писъците, плачът и молбите за милост на момичето. Два други гласа, мъжки и женски, заплашват детето. Полицията успява да идентифицира възрастните гласове като тези на Брейди и Хиндли, но има нужда от помощта на майката, за да идентифицира детския глас. Жената изслушва с ужас последните мигове на дъщеря си.

Въпреки тези уличаващи доказателства, Брейди и Хиндли отричат убийството на Лесли Ан. Също както в случая с Едуърд Евънс, те се опитват да натопят Дейвид Смит като заявяват, че той е довел момичето, за да може Брейди да я снима. Хиндли казва, че е викала на момичето, само защото се е опасявала да не я чуят съседите. Доколкото знаят Лесли Ан е напуснала дома им заедно със Смит, който сигурно я е убил след това.

Доказателствата, свързващи Брейди и Хиндли с убийството на Джон Килбрайд, не са толкова убедителни, но са достатъчни, за да се повдигне обвинение срещу тях. Полицията намира името “Джон Килбрайд”, написано в тетрадката на Брейди с неговия почерк, както и снимка на Хиндли, направена на гроба на Джон в тресавищата. В деня на изчезването му Хиндли е наела кола, която е върнала в доста кален вид, а според сестрата на Майра, двамата всяка седмица са пазарували на местния пазар, където момчето е видяно за последно.

Въпреки всичките й усилия, полицията не успява да открие телата на другите две липсващи деца, нито други доказателства, които да свържат Брейди и Хиндли с изчезването им. Трябва да се задоволят с това да повдигнат обвинения само за убийствата на Едуард Евънс, Лесли Ан Дауни и Джон Килбрайд.

На 27 април 1966 г. Майра Хиндли и Иън Брейди са призовани пред съда, където пледират за невинни по всички обвинения. По време на процеса продължават да се опитват да обвинят Дейвид Смит в убийствата – страхлива стойка, която задълбочава обществената омраза към тях. В нито един момент не показват каквото и да било разкаяние за престъпленията си или съжаление към семействата на жертвите. За присъстващите в залата Брейди и Хиндли изглеждат студени и безчувствени.

Брейди в полицейска кола
Брейди в полицейска кола

Въпреки протестите му за невинност, Йън Брейди е признат за виновен в убийствата на Лесли Ан Дауни, Джон Килбрайд и Едуард Евънс. Майра Хиндли е призната за виновна в убийствата на Лесли Ан и Евънс, както и в прикриването на Брейди, въпреки знанието й, че той е убил Джон Килбрайд. Те се спасяват от смъртното наказание на косъм, тъй като то е отменено във Великобритания само четири седмици преди ареста им.

Без право на помилване

Влиянието на Брейди над Майра се задържа през първите няколко години в затвора; те постоянно си пишат писма и дори искат разрешение да сключат брак. Но между тях постепенно се образува пропаст, повлияна от различния начин, по който им влияе затворническият живот. Брейди бързо се примирява с присъдата си, а по този начин и с вината си, и скоро се аклиматизира към затвора. Хиндли от своя страна продължава да отстоява своята невинност и твърди, че Брейди и Смит са отговорни за убийствата. Веднага след произнасянето на присъдата й, тя започва да обжалва, спечелвайки подкрепата на лорд Лонгфорд. Правото на обжалване й e отнето, тъй като апелативният съд решава, че процесът срещу нея е бил справедлив. През 1970 г. Хиндли скъсва всякакви контакти с Брейди. Влиянието му върху нея вече няма същата сила, тъй като е осъзнала, че едва ли някога ще го види отново.

Научи повече за:   Уилям Бонин: Магистралният убиец от Калифорния

Седем години по-късно, след почти десет години в затвора, Хиндли подема кампания за свободата си. През следващите две години съставя документация от 20 000 думи, в която се описва като невинна жертва на манипулативната личност на Брейди. Продължава да поддържа първоначалната си версия, че Брейди е виновен, а Смит е негов съучастник.

Документът е подаден в Министерството на вътрешните работи, в опит да се издейства разрешение за подаване на молба за помилване. Тогавашният министър Мерлин Рийс сформира комисия, съставена от служители на министерството и членове на комисията по помилванията, които стигат до решението, че Хиндли ще може да подаде молбата си чак след три години.

През 1978 г. Брейди прави първото си публично изявление. Казва, че не възнамерява да кандидатства за помилване, тъй като:

“…съм приел тежестта на престъпленията, за които двамата с Майра бяхме осъдени на доживотен затвор, въпреки че изпитвам разкаяние и мога да докажа, че съм се променил.”

Скоро той изчезва напълно от публичното пространство, тъй като умственото му състояние започва да се влошава. Страда от зрителни и слухови халюцинации и вярва, че Министерството на вътрешните работи се опитва да го убие.

През 1982 г. следващият министър на вътрешните работи Уилям Уайтлоу отлага молбата на Хиндли за помилване с още три години. Когато най-сетне е разгледана през 1985 г., двайсет години след влизането й в затвора, молбата на Хиндли е отхвърлена. Министърът по онова време Лион Бритън обявява, че нова молба за помилване в случая на Хиндли може да бъде разгледана след не по-малко от още пет години. Личното му мнение, което споделя неофициално, е, че Хиндли следва да стои в затвора поне още 15 години.

Когато през 1986 г. Европейският съд за правата на човека отхвърля случая на Хиндли като “недопустим”, тя като че ли най-сетне се убеждава, че твърденията й за невинност звучат напълно недостоверно. В края на 1986 г. писмо от майката на Кийт Бенет, в която тя умолява Хиндли да разкрие какво е станало със сина й, вдъхновява Майра да прибегне до нова тактика. В началото на 1987 г. нейното пълно признание се появява на първите страници на вестниците. Тя признава за пълното си знание и замесеност във всичките пет убийства, включително и тези на Полин Рийд и Кийт Бенет, но продължава да твърди, че тя самата не ги е извършвала. Малко след това идва и признанието на Брейди, но той отказва да даде публично изявление или да изкаже съжаление към семействата на жертвите.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115
Майката на Кийт Бенет
Майката на Кийт Бенет

Признанията потвърждават подозренията на полицията, че останките на Полин Рийд и Кийт Бенет са заровени някъде в тресавищата. Хиндли и Брейди не могат да посочат точното място, но тялото на Полин е най-сетне открито на 1 юли 1987 г. и разпознато по розовата й рокля.

Докато спомените на Хиндли и Брейди за събитията, довели до смъртта на Полин, си съвпадат напълно, то описанията им за ролята на Майра в убийството й се разминават значително. Според Хиндли тя е подлъгала Полин да дойде с нея в тресавището, като е обещала да й подари няколко музикални плочи, ако момичето й помогне да си намери изгубената ръкавица. Щом са стигнали в тресавището, Брейди е пристигнал с мотоциклета си и той и Полин са тръгнали да търсят ръкавицата, докато Майра ги е чакала в колата. Брейди е изнасилил Полин и е прерязал гърлото й, след което се е върнал при колата, за да накара Хиндли да му помогне да заровят тялото. Според Брейди нейната роля е доста по-дейна, като тя е блудствала и физически е наранявала момичето наравно с него.

Тялото на Кийт Бенет не е открито никога, но признанията на Хиндли дават някаква представа на семейството му за начина, по който е умрял. Хиндли го е подмамила в колата си под претекст, че се нуждае от помощ в разтоварването на някакви кашони. Щом са стигнали в тресавището Седълуърт, Брейди е завел Кийт в дерето на някакъв поток, където го е изнасилил и го е удушил, а тялото му е заровил някъде наблизо.

В описанието си на смъртта на Лесли Ан Дауни Хиндли отново се изважда от уравнението що се отнася до момента на смъртта й. Този път тя е била в банята, докато Брейди е изнасилвал и е удушавал момичето. Брейди твърди, че в този случай самата Хиндли е удушила детето със собствените си ръце. Неговата версия съвпада по-точно с онова, което се чува на аудиокасетата, намерена в апартамента им.

След признанието й адвокатът на Хиндли изразява увереност, че шансовете й за помилване са многократно увеличени, поради показаното от нея разкаяние и очаква, че ще успее да уреди освобождаването й в близките 10 години. Имайки това наум и въпреки заявлението й, че няма повече да се бори за свободата си, Хиндли отново подава молба за помилване през 1986 г. Съобразявайки се с общественото мнение и свирепата кампания на семействата на жертвите, министърът на вътрешните работи Майкъл Хауърд обявява, че Хиндли никога няма да бъде освободена.

През 1997 г. Хиндли е допусната да оспорва решението на бившия министър Хауърд пред Върховния съд. Зад гърба й застават лорд Лонгфорд и лорд Астор, бивш редактор на “Обзървър”, заявявайки, че продължителното й задържане в затвора е отричане от британското правосъдие. През 1998 г. адвокатът на Хиндли г-н Едуард Фицджералд повтаря техните думи пред Върховния съд. Според него Хиндли е единственият случай, в който “косвено замесен” в убийство е получавал доживотна присъда. Също така споменава, че докато министърът на вътрешните работи Джак Строу публично се е изказвал, че случаят Хиндли е отворен за разглеждане, е споменал неофициално: “Аз няма да съм министърът, който ще я пусне на свобода”. Според Фицджералд подобно изказване затваря тази възможност окончателно и за следващите министри.

Предизвикателството на Хиндли претърпява неуспех.

Епилог

През 1998 г., докато Брейди чезне зад решетките, британското общество все още не е готово да прости на Майра Хиндли. Едва ли някой от бъдещите министри ще рискуват кариерата си, за да я освободят. Може би ако Хиндли бе подходила по-търпеливо и бе изчакала да минат първоначалните 30 години, преди да подаде молбата си за помилване, обществените емоции щяха да имат шанс да се уталожат. А така постоянното присъствие на Майра в медийното пространство припомня на обществото за първоначалния шок, изпитан при новината за убийствата. Онзи пръв образ на изрусената, мрачна и тъмноока Хиндли е оставил неизличим спомен в умовете на британското общество, което я смята за въплъщение на злото, образ, който очевидно никога няма да бъде забравен.

В последните дни на 1999 г. 57-годишната Майра колабира и закратко напуска затвора “Хайпойнт” в Съфолк, за да й бъдат направени изследвания в болницата. Управата на затвора се опасява, че може да е получила удар. Но говорителят на болницата заявява: “Лекарите прецениха, че състоянието на пациентката е достатъчно добро, за да бъде поверена на грижите на затворническия лазарет”. Майра е заклет пушач и страда от ангина и високо кръвно налягане.

На 1 януари 2000 г. е обявено, че Хиндли ще отнесе битката си за свобода към Камарата на лордовете. В този момент Майра е излежала 33 години в затвора. Йън Брейди, вече на 61 години, прави тримесечна гладна стачка с надеждата да успее да се самоубие, преди да умре в затвора.

Живот зад решетките

Въпреки че продължава да се бори за свободата си, Майра Хиндли е наясно, че животът й извън затвора далеч няма да бъде нормален, тъй като роднините на нейните жертви са се заклели да се разправят с нея, ако някога излезе навън. Тя получава диплома по хуманитарни науки, прекарва голяма част от времето си в четене и изучаване на езици и според съветника на затвора: “…дълбоко съжалява за стореното с Брейди”.

Откакто “преоткрива” католицизма през 70-те години, Хиндли продължава да изразява съжаление и угризение за своите престъпления. “Искам хората да ме съдят такава, каквато съм сега, а не каквато бях тогава” – заявява тя.

По време на престоя й в затвора, тя спечелва за своята кауза дълъг списък с поддръжници, сред които лорд Лонгфорд, адвокат Андрю Маккоуи, преподобният Питър Тимс и Дейвид Астор, бивш редактор на “Обзървър”.

лорд Лонгфорд
лорд Лонгфорд

Въпреки различния им произход, всички те вярват, че Хиндли е получила двойно по-голяма присъда от нужното, имала е добро поведение през годините зад решетките и заслужава да излезе на свобода. “Тя не е проявявала криминални наклонности преди да срещне Брейди и не е показвала такива, откакто вече не е с него” – казва Дейвид Астор.

Нейните адвокати също изткъкват, че тя е преглеждана от психиатри, лекари, служители на затвора и свещеници, които са на мнение, че вече не преставлява опасност за обществото. Това, заедно с препоръките на системата за помилване от 60-те години, означава, че е повече от подходяща за предсрочно освобождаване.

Обществена анкета, проведена от “Би Би Си Радио 5 Лайф”, опровергава това, като 66% от слушателите на радиото гласуват за това Майра никога да не бъде освободена, а само 34% вярват, че трябва да й бъде даден шанс да излезе от затвора. Майката на Кийт Бенет, една от жертвите на Хиндли, се съгласява с резултатите от анкетата: “Правителството трябва да се вслуша в хората и никога да не я пуска”.

Влошено здраве

В петък, 19 декември 1997 г., Хиндли е откарана в болницата за изследвания. По време на престоя й там е настанена в единична стая, под надзора на въоръжен пазач.

Месец по-късно е преместена в затвор със средна степен на сигурност в Съфолк, който има репутацията по-скоро на летен лагер, отколкото на изправително заведение.

Хиндли, която е класифицирана като затворник от клас “А”, тъй като се смята, че съществува голям риск от опит за бягство, обикновено е поставяна под възможно най-стриктни охранителни мерки.

Нейните поддръжници виждат в преместването й в по-слабо охранявания затвор “пробив в нейния поход към освобождението”.

През септември 1999 г. на Хиндли е поставена диагнозата ангина, резултат от дългите години тютюнопушене. Лекарят, който я преглежда, определя състоянието на сърцето й като “влошено” и предупреждава, че то “може да я убие във всеки един момент”.

Източник от затвора потвърждава, че Хиндли наистина е много заклет пушач. “Многократно й беше казвано, че при положение, че страда от ангина и пуши толкова много, поставя здравето си на риск.”

Научавайки новините за влошеното здраве на Хиндли, майката на една от нейните жертви Кийт Бенет, я призовава да каже на властите къде е погребано тялото на сина й “преди да е станало твърде късно”. Тя добавя, че се надява Хиндли да страда преди да умре.

В петък на 7 януари 2000 г., след други две пътувания до болницата, Майра Хиндли е вкарана спешно в операционната за мозъчна операция.

Състоянието й е описано като “сериозно” и лекарите смятат, че без лечение то би било фатално.

След три дни Хиндли моли докторите “да я оставят да умре”, ако мозъчната операция не мине успешно. Тази молба идва, след като дава указания на своите адвокати за завещанието си.

Операцията се оказва успешна, но лекарите продължават да определят състоянието й като “нестабилно”.

Във вторик на 29 февруари 2000 г. телевизия “Би Би Си” обявява излъчването на документален филм, в който Хиндли заявява, че й се иска да е била обесена за престъпленията си. Филмът, озаглавен “Модерни времена”, показва Хиндли, която пита: “наистина ли някои престъпления са толкова ужасни, че хората, които са ги извършили, трябва да умрат зад решетките?”.

Във филма са прочетени и откъси от стотиците писма, които Хиндли е изпращала на продуцента на шоуто, описващи срещата и връзката й с Брейди.

В едно от тях тя пише:

“Знам, че бях егоистична страхливка, но не можех да понеса мисълта да бъда обесена, но сега ми се иска да беше така. Това щеше да реши много проблеми. Семействата на жертвите щяха да намерят покой и таблоидите нямаше да могат да ги манипулират, както правят в момента.

Щях да направя пълни признания пред свещеника преди да ме обесят и пак нямаше да съм и наполовина освободена от чувството на вина. Но не бях обесена.”

В писмата обяснява как силата на любовта й към Брейди е била част от причините, довели я до извършване на убийство. Тя го описва като човек, притежаващ “толкова силен характер и такава изумителна харизма. Ако ми кажеше, че луната е направена от зелено сирене или че слънцето изгрява от запад, щях да му повярвам.”

Семействата на жертвите протестират срещу излъчването на филма, описвайки го като “позорен и обиден”. Алан Уест, бащата на Лесли Ан Уест, пита в интервю: “Защо не спестят на семействата постоянното унижение от навирането на Хиндли в публичното пространство?”.

Изпълнителният продуцент Алекс Холмс защитава програмата с думите: “Този филм не е платформа за Хиндли, а опит да се разберат ужасните престъпления, които е извършила. Той е изследване на това дали доживот, трябва да означава до живот, един важен дебат, който се води в момента.”

На 30 март 2000 г. напъните на Хиндли за свобода претърпяват сериозен неуспех, когато Камарата на лордовете отхвърля молбата й. Комисия от петима лордове постановява, че нейната доживотна присъда “трябва да означава доживотна”, имайки предвид нейните “изключително жестоки и забележително отблъскващи” престъпления. Лорд Стайн коментира: “В цялата история на престъпленията срещу деца убийствата, извършени от Хиндли и Брейди, са едни от най-забележително отблъскващите.”.

След това решение адвокатите на Хиндли обявяват намерението си да изложат случая пред Европейския съд по правата на човека.

На 23 април 2001г. медиите в цялото кралство разпространяват новината, че Майра Хиндли страда от напреднал стадиий на рак на белите дробове и й остават само няколко седмици живот. Управата на затвора опровергава тези слухове.

Майра умира

“Умира прочута убийца на деца”

Това заглавие казва всичко – убийцата от тресавищата Майра Хиндли умира на 60-годишна възраст. Причината за смъртта й е респираторен срив, в резултат от сериозна инфекция в гърдите, като само две седмици преди това Майра е претърпяла и сърдечен удар.

Майра Хиндли
Майра Хиндли

Хиндли, която преди това е страдала от ангина и остеопороза, умира приблизително в 17:00 ч., на 15 ноември 2002 г., като преди това получава последно причастие от католически свещеник. Говорител на затвора обявява, че роднините на Хиндли са уведомени за смъртта й.

Научи повече за:   Уесли Алан Дод: Кошмарният педофил

В изявление за пресата адвокатът на Хиндли Тейлър Никъл казва, че клиентката му се е “разкаяла истински” за престъпленията си, но е “съвсем наясно”, че не може да търси прошка за тях. “Майра бе напълно наясно с ужасните престъпления, които е извършила и за страданието, което е причинила на загиналите и техните роднини”. Той казва още, че тя е оставила след себе си приятели, семейство и възрастната си майка, “които я подкрепяха през цялото време”.

Уини Джонсън, майката на 12-годишния Кийт Бенет, една от жертвите на Хиндли, изразява опасението си, че тялото на сина й никога няма да бъде намерено. “Винаги се надявах, че тя ще ми каже нещо по този въпрос и не се отказвах от тази надежда. Каквото и да се случи, никога няма да спра да търся Кийт и ще продължавам да питам Брейди за него. Не я съжалявам дори след смъртта й. Тези двама души направиха сърцето ми на камък и силно се надявам, че тя ще гори в ада.”.

Полицията в Манчестър заявява, че разследването по Тресавищните убийства продължава. “Ще разследваме всички нови следи, които биха могли да ни подскажат местоположението на тялото на Кийт Бенет”.

Тери Килбрайд, братът на 12-годишната жертва Джон Килбрайд, казва, че семейството му така и не е успяло да преодолее загубата. “Чувството е като кама, която се забива все по-дълбоко, дори след смъртта на Хиндли.”.

Партньорът на Хиндли в престъпленията 64-годишният Брейди в момента на нейната смърт лежи под строга охрана в болницата, където провежда дълга гладна стачка, опитвайки се да се самоубие и е сложен на принудително хранене.

Писмото на Йън

През 1997 г., по времето когато Хиндли се бори за свободата си, нейният партньор Йън Брейди пише писмо до министър Джак Строу, изразяващо подкрепа за решението му да държи Хиндли в затвора до края на живота й.

Писмото дава възможност на Брейди да “изясни някои неща”.

Това са откъси от писмото, публикувано в “Би Би Си Онлайн”:

За тяхната връзка

“Решаващият фактор бе, че ние с Майра се обичахме. Двамата заедно бяхме едно цяло, а не две отблъскващи се страни. Връзката ни не беше основана на делюзията от общата ни лудост, а на съзнателно и подсъзнателно, емоционално и физическо привличане. Тя възприемаше периодичните убийства като ритуали на взаимно стимулиране, нещо като брачни церемонии, които ни обвързваха още повече. Преди да се срещнем моите криминални прояви бяха предимно користни. След това се разви някаква двустранна мотивация. Екзистенциалната философия се смеси с душевността на смъртта, която се превърна в доминиращ фактор. Експериментирахме с идеята за абсолютната възможност. Вместо една реквизитна лейди Макбет, аз имах Месалина. Поотделно бъдещето ни щеше да поеме по-съвсем различни пътища.”

За неговото влияние над нея

“Причината, поради която между мен и Майра бе направено разграничение по време на процеса: Преди да се кача на свидетелското място, инструктирах и нейния и моя адвокат да ми задават само такива въпроси, отговорите на които да осигурят защита за Майра. Това успя да свали от нея едно от обвиненията в убийство. Посътветвах я, когато се изправи на свидетелското място, да използва стратегия на дистанциране, като си признае за малките престъпления и отрича големите. Следвайки съвета ми, тя обжалва присъдата си под предлог, че е трябвало да бъде съдена самостоятелно и съдия Паркър отхвърли молбата й, заявявайки, че бидейки съдена заедно с мен, съвсем не е била онеправдана, а напротив, извлякла е полза, тъй като всичките ми показания са били в неин интерес. Цели двадесет години продължавах да поддържам прикритието й, а тя от своя страна започна систематично да се изказва в моя вреда. Затова, когато научих, че тази седмица е казала в програмата “Панорама” по телевизията, че съм заплашвал да я убия, ако не участва в Тресавищните убийства, сметнах това за най-низката от всичките й лъжи. Фактът, че продължаваше да ми пише по няколко дълги писма на седмица в продължение на седем години, противоречи на скорошните й цинични изявления. Може би някак съм успявал да упражня демоничното си влияние над нея в продължение на седем години и от 500 км разстояние? Тя е като хамелеон – слага подходящата маска и казва нещата, които смята, че другите искат да чуят. По този начин изиграва наивните и невинните. Колкото до Комисията по помилванията, съветът ми към нея беше да работи по три неща: образованието, контакти със силните на деня и религията. И тя го направи. Самият аз никога не съм кандидатствал за помилване и никога няма да го направя, затова мога да си позволя лукса да се изказвам свободно и правдиво.”

За нейната кампания за свобода

“В гореспоменатото телевизионно предаване “Панорама” бившият министър на вътрешните работи А. Уидикомб заяви, че в страната има 23-ма затворници, които никога няма да бъдат освободени. Защо обществото не е чувало нищо за тях? В тази и други специализирани затворнически болници също има пациенти, за които никой не е чувал и които гният зад решетките от 40-50 години за относително по-леки престъпления. Това поставя настоящия дебат за Майра Хиндли в подходяща перспектива и кристализира причината, поради която от дълго време се боря за каузата пациентите и затворниците в Обединеното кралство да имат право на доброволна евтаназия.”.

Право да умреш

През октомври 1999 г. Йън Брейди, държан в строго охраняваната психиатрична клиника “Ашуърт”, започва гладна стачка, заявявайки, че предпочита да умре, отколкто да “гние бавно” в затвора. След като отказва да приема храна е подложен на изкуствено хранене от болничния персонал. През декември колабира и е изпратен в друга болница за изследвания. Това е първият път, когато Брейди напуска “Ашуърт” след приемането му през 1985 г.

Член на болничния персонал казва за “Би Би Си”: “Изследванията не показаха нищо тревожно и г-н Брейди ще продължи да бъде на изкуствено хранене в болница “Ашуърт””.

След публикуването на тази новина, Брейди пише писмо до “Би Би Си”, в което споделя намерението си да съди болницата за решението им да го подложат на изкуствено хранене.

По-рано той е прехвърлен в строго охранявано крило, след като болничният персонал открива дръжка от метална кофа, залепена под мивката му, която би могла да се използва за хладно оръжие.

В писмото си той излага обвиненията, че е бил третиран зле от мъжките сестри и са го претърсвали на голо. Част от писмото гласи: “Предпочитам да умра здрав, отколкото да гния бавно заради техните интереси и изгоди”. Казва също, че е прекарал в плен 35 години и му е писано да умре в “някаква кофа за боклук”.

Адвокатът на Брейди Робин Мейкин казва за пресата: “Той иска да му се даде правото да не бъде хранен насила и, ако така реши, правото да не се храни изобщо и да умре. Търси правото да гладува до смърт, но не мога да кажа нищо повече за състоянието на ума му”.

Адвокат Стивън Грош добавя: “Всеки, който е със запазен разсъдък и не е малолетен, може да гладува до смърт или да се самоубие по друг начин. Все още е незаконно да се подпомага и подстрекава самоубийство”.

Една от главните пречки в борбата на Брейди за правото му да умре е фактът, че е обявен за умствено болен, поради което трудно може да му се даде правото да откаже медицинска помощ.

Ответен удар

През март 2000 г. Брейди пише още едно писмо до новинарска агенция в Ливърпул, в отговор на предаване на “Би Би Си”, в което Хиндли заявява, че е била “завладяна от властната личност на Брейди”. Казва също, че е взимала участие в убийствата “само заради изкривената й любов към Брейди и защото е била емоционално незряла и наивна”.

Писмото на Брейди гласи: “Майра е хамелеон, който просто показва онова, което смята, че би удовлетворило отсрещната страна. Тя може да убива хладнокръвно или от ярост. В този аспект ние представлявахме един безмилостен съюз”.

Писмото обвинява Хиндли и в изпадане в “разрушителни делюзии и абсурди”.

“Тя пада все по-ниско, заявявайки, че съм я принуждавал към серийните убийства чрез наркотици, изнасилване, изнудване, физическо насилие и всякакви други мерзости, за които можете да се сетите. Всички конкретни доказателства срещу нея са пожертвани за сметка на прозрачните й лъжи. Сега тя поддържа версията, че е действала от омразата си към мен – абсолютно нерационална хипотеза по всички стандарти в контекста на серийните убийства.”.

През март 2000 г. молбата на Брейди да му се даде законно правото да гладува до смърт е отхвърлена от британския Върховен съд. Съдия Морис Кей подкрепя аргументите на болничната управа, според които те са в законното си право да сложат Брейди на изкуствено хранене, тъй като решението му да направи гладна стачка е било повлияно от умственото му състояние.

Брейди заявява, че ще продължи с гладната стачка, въпреки решението на съда. В писмо от 5 страници до “Би Би Си”, той пише:

“Решението на съда бе политически фарс. Съдията не желаеше да създава прецедент. Цялото шоу беше козметично. Пиночет не е бил годен да се яви на съд, аз пък не съм годен да умра. Страната ни е идеална почва за диктатори и нацистки военопрестъпници. Всички доказателства и здрав разум от моя страна бяха пренебрегнати. Ясно показах, че единствената ми цел е смъртта и не поставям условия и не преговарям, а просто искам да бъда върнат в затвора, за да продължа със гладната си стачка, защото в затвора няма как да ме хранят насила. Продължавам да стачкувам двойно по-твърдо и уверен в правотата си”.

Той се оплаква от охранителните мерки в съда, където е държан по три часа на ден в килия с голи стени, в очакване на заседанията.

По-късно Брейди говори с адвокатите си да изпратят оплакванията му под формата на жалба или подаване на иск в Европейския съд по правата на човека.

“Във всеки случай бих искал да бъдат призовани повече психиатри, които да удостоверят моята компетентност. Ако някои си мислят, че блъфирам, нека спрат изкуственото хранене. Искам животът в плен да бъде отменен. Искам смъртта в плен да бъде отменена. Те просто ме държат тук, в болницата. Събитията през тези шест месеца на гладна стачка, завършили с политически нагласеното решение на съда, просто потвърждават и подсилват моята първоначална преценка и увереност да търся смъртта. Нека обществото реши кой казва истината”.

През септември 2000 г. Брейди отново обжалва решението. Той е в добра форма.

“На това съдебно заседание един известен психиатър заяви, че имам по-ясен поглед към реалността от цялата медицинска колегия в “Ашуърт”. Изминалата година доказа, че моето решение да умра беше – и е – валидно, рационално и прагматично. Не изпитвам никакви съмнения или колебания. Просто искам да умра. В болницата не получавам никакви други грижи освен насилственото хранене”.

Той продължава с атаки към болничната система.

“Пациентите се държат в “Ашуърт” в продължение на десетки години на разноските на обществото, въпреки че не са извършили никакви или съвсем тривиални престъпления. Защо на първо място подобни безвредни пациенти са оставени да гният в строго охранявана болница? Принципът на работа на “Ашуърт” сам по себе си е жестоко прост. Всичко е ясно от самото начало. Сложи етикет. Постави маймуната в клетката. Започни непрекъснато да я бодеш с остен. Когато най-сетне тя реагира, интерпретирай реакцията й така, че да съвпадне с написаното на етикета”.

Говорителят на болница “Ашуърт” по-късно казва: “Не можем да коментираме лечението на всеки отделен пациент или пък техните оплаквания”, но потвърждава, че Брейди все още е хранен против волята си, определяйки състоянието му като “удобно”.

През април 2001 г. адвокатите на Брейди искат съдебна заповед за прекратяване на изкуственото хранене. Вече 500 дни Брейди е хранен с течна храна чрез тръба, поставена в носа и гърлото му. Две седмици преди подаването на молбата за съдебна заповед, той издърпва тръбите и докторите възнамеряват да му ги поставят обратно против волята му, действие, което адвокатите на Брейди определят като “незаконно”. След изваждането на тръбите, Брейди приема само кафе без захар или чай с таблетки захарин и вода.

Съдът в Ливърпул отхвърля правото на Брейди да умре и постановява, че лекарите в “Ашуърт” имат право отново да го хранят против волята му.

Сделка за книга

През август 2001 г. се разнася новината, че Брейди се готви да получи 12 000 британски паунда за книга, разказваща за серийни убийци. Самата книга изследва психологията на серийните убийци, сред които и Йоркширския изкормвач Питър Сътклиф, но не споменава за престъпленията на Брейди.

Решението да се публикува тази книга, озаглавена Портите на Янус”, е заклеймено от мнозина, включително и от семействата на жертвите на Брейди.

Говорител на издателството защитава решението с думите: “Брейди разглежда идеята за доброто и злото и смята, че хората трябва да правят онова, което искат. Много е убедително”.

Видният автор Колин Уилсън също защитава творбата, казвайки, че е “убедил Брейди да напише книга, която да даде представа на криминолозите за това, кое кара хората да убиват”.

Уилсън обявява също, че Брейди е написал автобиография, чийто ръкопис се съхранява от адвоката му и ще бъде публикуван чак след смъртта му.


източник: crimelibrary.com

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

3
Напиши коментар

avatar
3 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
3 Автори на коментари
Зелен денДесиФлаш игри Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Флаш игри
Гост

Каква история самo. Интересно ми е дали книгата му я има на БГ език.

Деси
Гост
Деси

Интересна ми е психологиятя на този човек,значи той е отнел толкова човеши живота при това деца,а претендира за нарушаване на човешките права,когато не го оставили да умре от глад!Да,ако си живее в къщи-да се храни или не е негово право,но управата на затвора е лесна мишена в случей,че това създание умре от недохранване.И не само това те ще си изпатят много сериозно!Не съм влизала на такива места,сигурно е тежко да знаеш,че няма път назад,но той дал ли е шанс на жертвите?За мен този човек не би следвало да има избор,да е доволен,че е отменено смъртното наказание.. .

Зелен ден
Гост
Зелен ден

„наистина ли някои престъпления са толкова ужасни, че хората, които са ги извършили, трябва да умрат зад решетките?“

ДА!