Джеси Померой: Демонът с мраморното око

Джеси Хардинг Померой е социопат и сериен убиец. Макар да убива само двама души, той изтезава брутално мнозина други по време на краткия си престой на свобода и вероятно е щял да убие още много, ако не е бил спрян. А е едва на 14 години. Въпреки възрастта си Джеси извлича огромно удоволствие от преследването на жертвите си и отнема живота им без да се замисли два пъти.

Фактът, че Джеси Померой е започнал да убива на толкова крехка възраст не е толкова необичаен, колкото смятат повечето хора – дори за XІX век, когато е роден. Децата, които убиват, са сред нас откакто свят светува.

В средата на XVІІІ век десетгодишният Уилям Йорк е осъден на доживотна служба в британския флот заради убийството на петгодишно момиченце, напишкало се в общото им легло. Йорк първо е изтезавал детето, прерязвайки китката й до кокал, след което е направил същото и с лакътя й и накрая е отворил бедрото й с ножа си. Съдията отменя смъртната му присъда, решавайки, че тежките условия във флота, който тогава е бил пълен със затворници, ще бъдат достатъчно наказание за малолетния убиец.

През 1847 г. 12-годишно момче на име Уилям Олнът е осъдено за убийството на дядо си. Той отравя стареца с арсеник и разболява останалите членове на семейството си, подправяйки с отрова захарницата. Осъждат го на обесване, но е пощаден заради младостта си и прекарва остатъка от живота си в британски затвор.

Три години по-късно, отново в Англия, 14-годишно дете жертва на побойници се изправя срещу мъчителите си и застрелва двама от тях с пистолет. Момчето – Алфред Денси – е изпратено в изгнание в Австралия. Век и половина по-късно Люк Уудхам внася оръжие в училището си в Мисисипи и убива двама души (както и майка си у дома), заради подигравките и тормоза, на които са го подлагали.

Люк Уудхам
Люк Уудхам

Майкъл Карнийл, също жертва на училищен тормоз, открива огън по време на училищна молитва в град Падука в щата Кентъки, убивайки трима и ранявайки петима души.

Майкъл Карнийл
Майкъл Карнийл

През 1855 г. две момчета от Ливърпул са осъдени на 12 месеца затвор, след като убиват свой приятел с тухла, ядосани, че са загубили някаква игра.

През 1886 г. 12-годишното германско момиче Мари Шнайдер е осъдена за убийството на тригодишно дете, което е бутнала през прозореца на втория етаж. Тя е била известна като садистично и непочтено дете, никога не пропускащо възможността да тормози и измъчва по-малките от нея.

Джеси Померой е също толкова жестоко дете, наслаждаващо се на болката и страха на своите жертви. Подобно на Мари Шнайдер той никога не пропуска шанса да нанесе страдание на по-малко дете. Изпитва удоволствие да изтезава по-слабите от него и да ги гледа как се гърчат в страх и агония. Престъпленията му започват с побой и мъчения, но скоро стават много по-смъртоносни.

Обликът на злото

Криминолозите и биолозите се опитват от десетилетия да открият връзка между външния вид и престъпната нагласа. По времето, когато Джеси Померой кара второто си десетилетие в затвора, Чарлз Дарвин публикува своя прочут труд “Произход на човека”. В него споменава за така наречените “атавистични белези” или повторната поява на вече изчезнал от няколко поколения белег в организма, обикновено причинен от случайната рекомбинация на гени. С други думи може да се счита, че човек, роден с атрофирала опашка например се е върнал към по-ранна фаза от човешкото развитие. По-необразованите читатели решават, че това означава, че хората, изглеждащи като маймуни – с ниско чело, повече окосмяване или просто различни – са подчовеци.

Италианският криминолог Чезаре Ломброзо прегръща идеите на Дарвин и изковава термина “стигма на дегенерацията”, който уж показва престъпната нагласа. Той смята, че хората, с не толкова “еволюирала” външност, вероятно не могат да използват висшите мозъчни функции на хомо сапиенс и следователно са по-склонни да действат, водени от първичните импулси, забравени от цивилизования човек. По-нататъшните изследвания показват, че стигмата на Ломброзо се среща също толкова често и при спазващите закона граждани, и италианският учен е принуден на преразгледа теорията си.

Чезаре Ломброзо
Чезаре Ломброзо

Но какво общо има външният вид и неговата връзка с престъпното поведение с Джеси Померой?

Джеси изглежда различно от другите деца. Тези разлики са толкова жестоки, че околните с невежа лекота приемат неговата “малформираност” като белег за “подчовек”. Първото, което се забелязва у него, е чисто бялото му дясно око. Една от неговите жертви го описва като “мраморно”, а много хора, включително и собственият му баща, едва могат да го гледат в лицето без да потръпнат.

Неговата майка казва, че катарактът му се дължи на реакция от ваксина срещу едра шарка, но други приписват ослепяването на окото му на някаква вирусна инфекция, прекарана в бебешката му възраст. Без значение от причината, липсата на ирис и зеница “даряват” бедното момче с една зловеща аура дори още преди неговите деяния да се разчуят.

Померой е свръхчувствителен и по отношение на твърде голямата си глава. Всъщност той като цяло е по-едър от връстниците си, а чертите на лицето му изглеждат огромни дори на фона на великанската му глава. Устата му, въпреки тънката горна заешка устна, е много по-широка от нормалното, а ушите му – големи и щръкнали. В добавка към това описание той рядко се усмихва, предпочита да си играе сам и страда от подобни на епилептични припадъци. С две думи Джеси Померой е лесна мишена за подигравките на останалите деца в квартала.

Безчовечен негодник

Бостън е процъфтяващ град в края на XІX век, когато там през 1859 г. се ражда вторият син на Чарлз и Рут Померой – семейство от долната средна класа, живеещо в района на Челси. Семейство Померой не е щастливо. Чарлз пие и има жесток характер. Безмилостно бие децата си, често до кръв. Обикновено ги съблича преди да ги бичува с конски камшик и вероятно по този начин е помогнал на Джеси да изгради връзката между сексуалното удоволствие, болката и наказанието. Впоследствие той ще пресъздаде тормоза на баща си върху своите малки жертви.

Джеси Померой
Джеси Померой

Семейство Померой не може да гледа домашни любимци, защото незнайно как на животните се случват странни и жестоки неща. Рут иска да си вземе две птички, които да освежат мрачния дом, но се страхува, че нещо ще им се случи. Последният път, когато са имали птичета, те са свършили мъртви, с прекършени вратове. Не след дълго Рут разбира, че Джеси е бил хванат да изтезава котето на съседите и вече за нищо на света не би допуснала друго животно в дома си.

Подобно на много други убийци, Джеси Померой се отегчава от изтезаването на животни и започва да се оглежда за човешки жертви. Естествено подбира по-малки от себе си мишени. Нападенията му имат зловещо познато сходство – той пресъздава и допълва онова, което е преживявал у дома си.

Неговата първа известна жертва е Уилям Пейн.

Около Коледа на 1871 г. двама мъже изкачват хълма Паудър Хорн, край потока Челси в южен Бостън. Наближавайки малка колиба, чуват тих плач, не по-силен от скимтене. Плачът става все по-силен и ясен, колкото повече се доближават. Плаче малко дете.

Мъжете влизат в колибата и са шокирани от гледката. Едва четиригодишният Били Пейн виси вързан с въже за китките от централната греда на тавана. Детето е в полусъзнание и полуголо. Кожата и устните му са посинели от студ, а стегнатите му с въжета ръце – тъмно лилави от спрения приток на кръв.

Мъжете побързват да свалят тялото, ахкайки от ужас при вида на жестокия побой, на който очевидно е бил подложен малкият Били. Гърбът му е покрит с червени и грозни резки от камшик.

Били не е в състояние да даде на полицията каквато и да било следа за самоличността на нападателя си и властите могат просто да се надяват, че става въпрос за изолиран случай.

За нещастие на децата от Челси и южен Бостън случаят съвсем не е изолиран.

През февруари 1872 г. седемгодишният Трейси Хейдън става следващата жертва на Померой. Джеси го подмамва на хълма Паудър Хорн с обещанието да му “покаже войниците”.

Щом двете момчета остават насаме, Померой се нахвърля върху дребния Хейдън, завързва го и го изтезава също тъй безмилостно, както е сторил с Били Пейн. Избива предните му зъби, насинява очите му и счупва носа му в неконтролируемата си ярост.

Също като Били Трейси Хейдън е съблечен и бичуван с пръчка до кръв. Впоследствие жертвата казва на полицията, че нападателят му го е заплашил, че ще му отреже пениса. Хейдън също не може да даде по-подробно описание на злодея, освен че е имал кестенява коса.

Без да разполагат с нищо друго, освен с описанието на тийнейджър с кестенява коса, властите са безсилни да спрат нападенията. Но знаят, че си имат работа с умопомрачен човек и предполагат, че той ще нападне отново.

В ранната пролет на 1872 г. Джеси наистина атакува отново. Този път обещава на осемгодишния Робърт Майер да го заведе в цирка “Барнум”, но вместо това го отвежда през тресавищата в любимото си леговище, където го напада. Съблича го, бие го с пръчка и го заставя да повтаря мръсни думи през цялото време. Майер разказва на полицията, че похитителят му е мастурбирал, докато го е изтезавал. Щом стига до оргазъм от гледката на страданията му, Джеси освобождава момчето, заплашвайки, че ще го убие, ако разкаже на някого.

Под натиска на многобройни гневни и изплашени бостънски родители, полицията предприема мащабно издирване, разпитвайки стотици тъмнокоси момчета от южен Бостън, но без успех. “Безчовечният негодник”, както вестниците наричат неизвестния перверзник, се изплъзва от мрежите им и се превръща в нещо като Торбалан за децата в града. Родителите предупреждават рожбите си да не говорят с никакви непознати момчета и подобно на игра на развален телефон, скоро сред гражданите се разпространява описание на злодея различно от това на полицията: той придобива един по-дяволски облик. Хората го описват като червенокос мъж с тънка червена брада, без да знаят, че Джеси Померой е едва на 12 години и лицето му е гладко като на девица.

Мраморно око

Спазвайки цикъла на атаките си, случващи се през 60-90 дни, Джеси напада отново в средата на юли 1872 г., подмамвайки едно невнимателно седемгодишно дете в колибата на хълма, с обещанието да му даде 30 цента, ако му свърши някаква услуга. Нападението прилича на предишните: момчето е съблечено, вързано, бичувано и бито, докато Джеси не получил оргазъм. После, заплашвайки детето със смърт, ако напусне колибата, той изчезва в блатата.

По същото време вече е обявена награда от 500 долара за залавянето на “дяволското момче”. Гневни доброволци тръгват на обиколки из улиците на Челси, в опит да намерят подлеца, гаврещ се с градските деца.

Няколко дни след това Рут Померой решава да премести семейството си от Челси в по-евтин квартал на южен Бостън. Според автора Харолд Шектър тя е подозирала, че синът й е свързан с нападенията, но, както ще прави през целия си живот, е отказвала да повярва, че Джеси е способен на чудовищните престъпления, за които е осъден впоследствие. Също така е възможно да се е преместила поради икономически причини. Но когато е видяла, че момчето-мъчител премества операциите си от Челси в южен Бостън по същото време, все пак сигурно е заподозряла нещо.

Болнавият седемгодишен Джордж Прат се мотае по брега, търсейки съкровище, когато е доближен от по-голямо момче, което му предлага 25 цента, за да му свърши някаква работа. Подобно на последната жертва на Джеси, мисълта колко много бонбони би могъл да си купи трябва да е замъглила преценката на Прат, защото той се съгласява да придружи Померой и свършва вързан и изтезаван.

Този път Померой повишава жестокостта си, отхапвайки парче месо от бузата на Прат и разкъсвайки кожата му с нокти. Сетне взима дълга игла за шиене и започва да я забива надълбоко в тялото на момчето. Накрая се опитва да отвори клепача на Прат, за да забие иглата в окото му, но детето успява да се превърти по корем.

Очевидно заситен, Джеси оставя малкия и си тръгва, но не преди да си отхапе още едно парче месо от задника му.

Ясно е, че това последно нападение е дело на разстроен ум и полицията издирва всеки “умствено слаб” младеж в града, но нито една от жертвите не успява да различи нападателя си измежду тях. Гражданите негодуват срещу безсилието на властите, а доброволните патрули засилват стражата си.

Следващите две нападения на Джеси показват колко далече се е спуснал в бездната на извращенията. По-малко от месец след гаврата с Джордж Прат Померой отвлича шестгодишния Хари Остин, когото съблича и бичува също като предишните си жертви. Този път обаче Джеси не се задоволява само да бичува момчето с колана си. Изважда джобното си ножче и го забива под всяка от ръцете на безпомощно завързаната си жертва и между раменете.

Докато Остин лежи и се гърчи под него, Померой коленичи и се опитва да отреже пениса му. Но нещо го подплашва и той избягва преди да довърши работата си.

Нападенията стават все по-жестоки и чести, въпреки усилията на полицията да открие извършителя. Само шест дни след нападението над Остин Джеси подмамва седемгодишния Джозеф Кенеди в блатата край залива и го подлага на свиреп побой. Подобно на Остин Кенеди е намушкан с нож, след което Померой го е заставил да коленичи и да рецитира скверна пародия на “Отче наш”, пълна с нецензурни думи.

Кенеди се е възпротивил, при което Джеси го е ударил с ножа си през лицето и го е завлякъл до брега, където е измил раните му със солена вода.

Шест дни по-късно едно пешгодишно момче е намерено, завързано за стълб край железопътните линии в южен Бостън. То разказва как някакво по-голямо момче го е подмамило в усамотен район с обещанието да му покаже войници. Когато са останали сами, похитителят го е съблякъл, бил го е с колан и е порязал главата му с нож.

Но точно когато е опрял острието на ножа си в гърлото на момчето, Померой е бил подплашен от приближаващи се железопътни работници и е избягал. Момчето, на име Робърт Гулд, дава на полицията първата истинска следа в случая. Той описва нападателя си като огромно момче с око, приличащо на мраморно топче.

Арест и присъда

Подобно на много други серийни убийци, залавяни по привидно случайна прищявка на съдбата, първият арест на Джеси Померой става почти случайно. Бостънската полиция е убедена, че е само въпрос на време преди Момчето с мраморното око да се превърне от садист в смъртоносен маниак. Властите продължават да претърсват градските училища за негови жертви, с надеждата късмета да им се усмихне и да открият садиста.

На 21 септември 1872 г. полицията идва в училището на Джеси Померой заедно с Джо Кенеди и тръгва от стая на стая с директора. Кенеди не успява да разпознае нападателя си в нито една от стаите и Джеси Померой за малко да се измъкне.

Воден от неизвестни подбуди, по пътя си към къщи същия този ден Померой влиза в полицейското управление, където в момента детективите за пореден път разпитват Джо Кенеди. Тъй като през целия си живот Джеси никога не е изразявал особено разкаяние за престъпленията си, малко вероятно е да е отишъл в полицията, воден от пристъпи на гузна съвест. По-правдоподобно обяснение е, че може би се е опитвал да въвлече властите в някаква игра.

Научи повече за:   Джеси Тимендекас: Педофилът в съседство

Джо Кенеди е там, когато той влиза в управлението. Померой го вижда, обръща се и бързо излиза обратно на улицата. Но е твърде късно. Кенеди го е забелязал и възбудено го посочва на полицаите, които се втурват след него и го хващат преди да измине и половин пресечка.

Заключват Джеси в килия и го разпитват. Разпитът е груб и принудителен, но Джеси настоява, че е невинен. След няколко часа полицаите се отказват и го оставят да обмисля съдбата си, докато се свържат с майка му.

Оставят го сам в тъмната килия до полунощ, когато го събуждат и отново се опитват да изтръгнат признанията му. Заплашват го със 100-годишна присъда, ако не си признае. При тази заплаха Джеси се пречупва и си признава за убийствата.

Правосъдието действа светкавично.

На следващия ден Джеси Померой е отведен в централния бостънски арест, където всяка от жертвите му потвърждава, че именно той е техният нападател. Същият следобед е изправен пред съда и всяка от жертвите му отново разказва историята си. Рут Померой заема свидетелското място в защита на сина си. Той е добро момче, ридае тя. Той е послушен и трудолюбив. Не споменава обаче за инцидента с домашните любимци.

Джеси също свидетелства, страхливо извинявайки деянията си:

“Не можех да се спра” – казва той, навеждайки глава от срам.

Съдията не губи време във взимането на решение. Джеси Померой ще бъде изпратен в поправителен дом в Уестбъроу до навършване на 18 години.

Джеси и неговата майка плачат горко и неутешимо, докато го извеждат от залата.

Поправително училище

Тежък труд, дисциплина и наложено мълчание са предпочитаните методи за справяне с малолетните престъпници в края на XІX век. Поправителният дом в Уестбъроу е място, където са изпращани малки негодници на всякаква възраст, осъдени за всякакви престъпления. Но самите родители също могат да вкарват в дома своите непокорни и трудни за контролиране деца.

Уестбъроу е жестоко място, където силните преследват слабите. Дисциплината е сурова, а дали “поправителният” дом в действителност изпълнява предназначението си да поправя младите нарушители е спорен въпрос. От затворниците се очаква да работят през по-голямата част от деня по задачи като изработка на пирони и плетене на столове, а после следва четиричасов учебен ден.

Дисциплината следва военните правила. Въпреки крехките опити за реформа и по-хуманно отношение към осъдените, във всяка затворена система, в която се държат хора със социални отклонения, неизменно се появява манталитетът на джунглата.

В тази среда жестоко момче като Джеси Померой би могло да процъфтява. Повечето от децата, изпращани в Уестбъроу, не са насилници. Най-честите им престъпления варират от дребни кражби до просто “упорство”.

Джеси научава много бързо, че единственият му шанс да напусне Уестбъроу преди 18-ия си рожден ден е да демонстрира, че се е променил към добро. Досието му показва, че той е бил образцов затворник и е избягвал наказанията и бичуването, налагани и за най-дребните провинения.

Любопитното е, че е проявявал необичаен интерес към тези наказания и често е разпитвал техните получатели за най-болезнените подробности. Архивите на Уестбъроу показват също, че Джеси е прекарал почти цялата си присъда в самота; по-големите момчета са го дразнели, а по-малките, които са знаели защо е там, са го избягвали отдалече.

Скоро след като е изпратен в поправителния дом Джеси е назначен за отговорник в спалното. Той се наслаждава на своя авторитетен пост, раздавайки с удоволствие заповеди на останалите момчета.

Джеси предпочита да прекарва времето си в тишина и спокойствие; дори отказва да участва в опита за бягство, предприет от почти половината възпитаници на училището.

Той все пак участва в един инцидент. В края на 1873 г. една учителка се доближава до него и му казва, че е видяла змия в задния двор. Помолва го да й помогне да я убие.

С голяма охота Джеси я следва в градината, грабвайки пръчка по пътя. След кратко търсене открива змията и сякаш изпада в див бяс – удряйки я отново и отново, докато не превръща гърчещото се животно в грозна кървава пихтия.

Свобода

Отвън Рут Померой започва кампания за освобождаването на сина си, когото смята за напълно невинен. Той е твърде малък, казва тя, за да извърши подобни престъпления. Полицията е арестувала грешното момче. Рут пише писма до ръководителите на поправителния дом и до всеки друг, който би могъл да помогне на сина й. Посочва (напълно правилно), че той е бил притиснат да направи самопризнания и че е трябвало да бъде разпитван в присъствието на адвокат или родител.

Рут Померой
Рут Померой

Но онова, което убеждава ръководството на Уестбъроу да освободи сина й, е той самият. Няма причина да го държат, решават те, когато посещават дома на семейство Померой и установяват, че Рут е трудолюбива, честна и грижовна жена. Братът на Джеси Чарлз също е смятан за уважаван гражданин. Той продава вестници на щанд пред магазина за дрехи на майка му.

Семейство Померой обещават да впрегнат Джеси в работа на будката за вестници и в магазина, и Рут е твърдо решена да държи по-малкия си син, чието поведение според ръководството е било породено от липсата на контрол, под око. Разбитото семейство е оставило Джеси “на пълен самотек”, смятат специалистите.

Въпреки ужасяващите престъпления на Джеси, полицията също е настроена опрощаващо:

“Не е хубаво едно момче да се наказва твърде тежко и дълго” – изказва се капитана на управлението. – “Дайте му шанс да изкупи греховете си”.

И така, по-малко от година и половина след ареста му, Джеси Померой е освободен от поправителния дом и пуснат на свобода сред нищо неподозиращите граждани. Властите дори не намират за необходимо да предупредят съседите му, повечето от които вярват, че Момчето с мраморното око е заключено на сигурно място и няма да се върне у дома, докато не навърши 18 години.

За родителите на две малки деца това неведение ще има трагични последици.

Шест седмици след помилването му, на 18 март 1874 г. Джеси отваря магазина на майка си и будката за вестници на брат си, които се намират срещу дома им. Часът е малко след 8 сутринта и децата точно се готвят да тръгват за училище.

Рудолф Кор, момче на възрастта на Джеси, което понякога работи в магазина, се появява, точно когато той привършва с метенето. Двамата се заговарят.

Тогава в магазина влиза десетгодишната Кейти Къран, облечена в карирана черно-зелена рокля и одърпано палто.

“Имате ли тетрадки” – пита тя Джеси. Кейти има нова учителка и няма търпение да отиде на училище тази сутрин. С разрешението на майка си тя е излязла след закуска, за да си купи нова тетрадка. У дома я очакват да се прибере към 8:30 часа, за да заведе малката си сестричка на училище. Кейти обяснява на Джеси, че вече е ходила в друг магазин наблизо, но тетрадките там били свършили.

Джеси казва, че има една останала тетрадка, но корицата й е зацапана с мастило.

“Ще ти я дам с два цента отстъпка” – предлага той, оглеждайки Кейти с едното си здраво око.

Сетне помолва Рудолф да изтича до касапина, за да купи храна за котките и така остава насаме с Кейти.

“Долу има склад” – казва й той. – “Може да са останали някакви тетрадки там. Хайде да проверим”.

Кейти кимва и двамата слизат по стълбите. Стигайки долу, тя прави няколко крачки в мазето преди да осъзнае, че е била изиграна.

Но вече е твърде късно.

“Последвах я, с едната ръка я стиснах за гушата, с другата запуших устата й и прерязах гърлото й нож” – ще признае по-късно Джеси. – “След това я завлякох зад тоалетната и я покрих с камъни и пепел”.

Това признание, което ще дойде след много време, спестява някои подробности, които изникват при намирането на тялото на Кейти. Главата й е напълно отрязана, а разлагането на торса й пречи да се прецени какви други рани са й били нанесени. Роклята и бельото й са разрязани отпред.

Най-смущаващата следа е дивашката бруталност, с която Джеси е наранил корема и гениталиите на момичето.

Точно когато привършва, Джеси чува брат си да влиза в магазина. Измива ръцете си и изтичва горе. Заема се с работата си, сякаш нищо не се е случило.

Естествено изчезването на Кейти Кълан причинява тревога в квартала. Само след час нейната майка Мери тича по улиците да я търси. Момичето никога преди не е изчезвало така, а тя рядко оставя децата си без надзор. Майката отива първо в магазина на Тобин и собственикът й казва, че Кейти е идвала, но си е тръгнала разочарована, защото са нямали тетрадки.

“Изпратих я при г-жа Померой” – казва Томас Тобин.

Тази новина почти накарва Мери да припадне. Тя е чувала за Джеси Померой и се страхува от най-лошото. Минавайки покрай полицейския участък по пътя си към магазина на Померой, тя спира и говори с началника. Той я уверява, че Джеси Померой не е заплаха за Кейти Къран.

“Доколкото знам, той е напълно реабилитиран в поправителното училище” – казва капитан Хенри Дайър. – “Освен това е наранявал само момчета. Никога не е нападал момиче”.

Полицията изпраща Мери вкъщи с покровителствен тон, казвайки й, че Кейти просто се е изгубила и властите ще я върнат обратно след ден. Но денят минава. Слухът за изчезването на момичето се разнася и Рудолф Кор си спомня, че е виждал Кейти в магазина на Померой.

Мери отново отива в полицията.

“Момчето Кор е известен лъжец” – смята капитан Дайър. – “Но ще изпратя детектив Адамс в магазина да огледа. Не се тревожете, г-жо Къран”.

Детектив Адамс посещава магазина и е посрещнат доста враждебно от Рут Померой. Тя не знае нищо за тялото в мазето, но знае, че в квартала се носят слухове за нейния Джеси. Гневна, че момчето й е обвинено отново, тя рязко дава позволението си Адамс да претърси помещенията. Както и е очаквал, детективът не открива нищо нередно.

Седмиците минават, а полицията продължава да работи по всяка следа, включително и по спекулацията, че бащата на Кейти е изпратил момичето в манастир. Детето е продукт на протестантско-католически брак, а в протестантски град като Бостън антикатолическите настроения са познато явление.

Накрая се появява един “надежден” свидетел, който заявява, че е видял с очите си как Кейти е била натикана във фургон. Полицията почти закрива разследването си, вярвайки, че злощастното момиче е било отвлечено.

Кръвожадност

Кръвожадността на Джеси Померой далеч не е задоволена. Без да го е грижа за опасността от залавяне, той продължава да се опитва да примами малки деца в блатата и изоставените сгради на южен Бостън, с обещания за пътувания до цирка, бонбони и пари. Повечето от децата са достатъчно умни да му откажат, макар че едно от тях за малко да стане следващата жертва в капана му.

Померой заговаря петгодишния Хари Фийлд и го пита дали знае къде е улица “Върнън”. Когато момченцето потвърждава, че знае къде, той му предлага пет цента, ако го заведе дотам.

Тръгват хванати за ръка по улицата, а Джеси държи дръжка от метла в свободната си ръка. Щом стигат улица “Върнън”, Хари иска монетата си. Вместо да му я даде Джеси го дръпва в един вход и му заповядва да си държи устата затворена. Сетне го повежда из лабиринт от улици, в търсене на подходящо място за извършване на следващото си престъпление.

Но съдбата е благосклонна към малкия Хари в онзи ден. Завивайки зад един ъгъл, двете момчета се сблъскват с познат младеж от квартала на Джеси, който знае за неговата репутация. Младежът му се развиква и двамата започват да се карат, а Хари използва момента, отскубва ръката си и хуква да бяга. Тича по целия път до вкъщи, блъска входната врата и се хвърля в прегръдките на майка си.

Неизвестният младеж, появил се случайно в най-подходящия момент, без съмнение е спасил живота на Хари Фийлдс. Следващото момче, подмамено от Джеси Померой, няма да има този късмет.

През април 1874 г. семейство Милън се нанася в новия си дом на улица “Дорчестър”, точно срещу дома на злощастното семейство Къран. Най-малкото им дете, четиригодишният Хоръс, прилича на истинско ангелче с тъмните си очи, купидонови устенца и блестящи руси къдрици. Неговата майка обича да го издокарва в хубави дрехи и в последния си ден на този свят Хоръс е облечен по-добре от всякога. Носи фина черна кадифена шапка със златен пискюл, черно-бял жакет, риза на червени и бели карета, и черни панталони.

Хоръс обожава сладкиши и в онази мразовита ранна пролетна сутрин е успял да измъкне няколко цента от майка си, които се готви да похарчи в близката пекарна.

По пътя се натъква на по-голямо момче, което го пита къде отива. Двамата се отправят към пекарната заедно. По-голямото момче е Джеси Померой.

Хоръс купува едно малко кексче и го разделя с Джеси, който невинно му предлага да се разходят до близкото пристанище. Хоръс щастливо пъхва ръчичката си в неговата и двамата потеглят.

Няколко свидетели са видели двете момчета, вървящи към залива. Една жена си спомня възбуденото лице на по-голямото момче. Изражението му е било толкова чудато, свидетелства жената по-късно, че тя е влязла вътре да си сложи очилата, за да може да го види по-добре.

Вторият очевидец, който се е мотаел край отдалечените железопътни линии в блатистата местност на юг от града, си спомня, че двама братя са минали оттам. Това се е случило около 40 минути след като Джеси и Хоръс са напуснали пекарната. Не е обичайно деца да се разхождат толкова далече сами, но по-голямото момче е изглеждало отговорен младеж, затова очевидецът не е казал нищо.

Едно момче малко по-голямо от Джеси, събиращо миди, се сблъсква с двамата, докато пресичат канавката в местност, известна като “краве пасище”. В далечината се чуват изстрели и Джеси го пита по какво стрелят. Диви патици е отговорът. Събирачът на миди си помисля, че малкото момче е твърде добре облечено за разходка из калните блата.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115

Накрая, около 20 минути по-късно, последният човек, който вижда Хоръс Милън жив освен Джеси, наблюдава двете момчета отдалеч. Той забелязва, че по-голямото момче се оглежда през рамо, сякаш го преследват, но зад тях не идва никой. Мъжът свива рамене и се връща към заниманието си да претърсва боклука по крайбрежието.

Смърт на малко момче

Джеси е решил да изтезава и убие Хоръс Милън в момента, в който го е видял. Този път, решава той, няма да има квартални познати, които да му попречат. След като Хоръс разделя кексчето си с него, Джеси му предлага да отидат до пристанището да видят парахода, закотвен там. Напускайки познатия квартал, чувството, задвижващо неговата враждебност, се усилва и той едва успява да потисне кръвожадността си.

Научи повече за:   Дейвид и Катрин Бърни: Убийствата на улица "Мурхауз"

В блатата Джеси спира да помогне на Хоръс да прескочи една широка канавка и се сблъсква с 15-годишния Робърт Бенсън, който събира миди край брега. Бенсън живее в южен Бостън, но не познава Джеси, нито е чувал за неговата репутация. Джеси бдително оглежда Бенсън, несигурен дали младежът няма да му попречи. Тогава в далечината се чуват изстрели.

Стреснат, Джеси пита непознатото момче по какво стрелят ловците и той му казва, че двама мъже са излезли на лов за диви патици. Сетне Бенсън ги отминава, мислейки ги за голям брат, който е тръгнал с прекалено нагизденото си братче на някакво приключение.

Джеси сменя посоката, за да не попадне на ловците. Двете момчета се озовават в блатиста низина, предоставяща достатъчно усамотеност.

“Хайде да си починем за малко” – казва той на Хоръс, който все още не осъзнава в каква опасност се намира.

Хоръс сяда на земята, а Джеси изважда джобния си нож – същото острие, с което е убил Кейти Къран – и в дива ярост сграбчва момчето и му прерязва гърлото. Руква доста кръв, но Хоръс все още е жив. Вбесен, че първата му атака е била неуспешна, Джеси буквално обезумява и забива ножа си отново и отново в безпомощното дете. Хоръс се защитава, но едно ранено четиригодишно момче не може да мери сили с тийнейджър-психопат, въоръжен с нож. По ръцете и дланите му има защитни рани, подсказващи, че той е бил жив през по-голямата част от нападението.

Накрая Джеси успява да пререже гръкляна на Хоръс, с което битката приключва. Но той не е приключил. Продължава да мушка тялото, особено в областта на гениталиите. Пробожда дясното око на момчето през клепача и впоследствие патологът преброява най-малко 18 рани по гърдите му. Опитва се и да кастрира момчето, обезобразявайки скротума му.

Дълбоко изровените бразди в пясъка, оставени от ритащите му крака, дузината разрези по ръцете му, както и самото им състояние – юмруците му са стиснати толкова здраво, че ноктите са забити в дланите му – показват, че Хоръс Милън е загинал от болезнено мъчителна смърт.

Залавяне

Хоръс Милън умира в ранния следобед, вероятно не много след пладне. Обезобразените му останки са открити около 16:00 часа. Двама братя, играещи си край брега, изтичват нагоре по хълма, скриващ тялото на Хоръс. От върха едно от момчетата забелязва нещо, приличащо на парцалена кукла, в дъното на малка долина. Приближавайки се, децата осъзнават, че това съвсем не е загубена играчка.

Братята извикват двамата мъже, които все още ловуват патици. Един от тях и едно от момчетата остават да пазят тялото, а другите двама се разделят, за да потърсят полицията.

Семейство Милън търси изгубеното си дете още отпреди пладне и около 17:30 часа Джон Милън отива в полицията, за да го обяви за изчезнал. Той описва сина си, кадифената му шапка, карирана риза и панталони. Полицията обещава да започне издирване. Тогава новините са се разпространявали бавно, но не минава много време преди властите в южен Бостън да научат, че Хоръс Милън (все още неидентифициран) е бил открит и отнесен за аутопсия.

В присъствието на шестчленно жури съдебният лекар започва да проверява обезобразеното тяло на момчето за доказателства. Смъртта е настъпила от два разреза на шията, всеки от които би могъл да е фатален. Почиствайки тялото, лекарят преброява дузина защитни рани, 18 прободни рани по торса, прободена очна ябълка и осакатени полови органи. Това е дело на някакъв лунатик, помисля си той.

Щом приключват със зловещата си задача, членовете на журито правят изявление пред многото репортери, събрали се пред моргата с надеждата за сензация. Полицията разпространява бюлетин до всички управления с искане за помощ при идентифицирането на жертвата. Не след дълго управлението в южен Бостън иска повече подробности и малко след 21:00 часа един полицейски служител е изпратен в дома на семейство Милън с ужасяващата вест.

Налице е само един логичен заподозрян: онзи младеж със странното око, който обича да изтезава момчета. Престъплението идеално съвпада с неговия почерк. Единственият проблем според репортерите и властите е, че Джеси Померой е надлежно заключен в поправителния дом в Уестбъроу. Възможно ли е наоколо да върлува друг злодей?

Отговорът идва бързо, когато началникът на бостънските детективи докладва, че Джеси Померой е бил освободен предсрочно. Полицията в южен Бостън получава заповед да го задържи незабавно. Откриват го у дома му и го арестуват, въпреки протестите на майка му. Джеси уверява майка си, че не е направил нищо и обещава да се върне скоро.

Това е последната му нощ в дома на семейство Померой.

Разпит

Джеси Померой е отведен в стаята за разпити и заобиколен от шестима детективи, засипващи с въпроси. Къде е бил цял ден? Кой го е виждал? Познава ли Хоръс Милън? Как се е сдобил с тези пресни драскотини по лицето си?

Джеси устоява на обсадата известно време, отричайки да знае нещо за престъплението и предлага обяснения за това как е прекарал времето си. Историята му съдържа огромни празнини от време, за които няма спомен, но дава подробни описания на всичко, което е видял и правил през останалото време. Най-важното обаче е, че не може да предостави алиби за движенията си между 11:00 и 15:00 часа.

Детективите изучават внимателно своя заподозрян. Забелязват нещо като блатна трева, залепена на покритите му с кал обувки. Сваляйки връхните си дрехи, Джеси застава пред тях по долна фланела. Отпред на нея има червеникавокафяво петно с големината на палец. Полицията конфискува доказателството.

“Как си одраска лицето?” – пита го един детектив.

“При бръснене” – е отговорът.

Джеси се поколебава, когато го питат дали притежава нож, но накрая признава, че има един вкъщи. Изпращат един сержант до дома му да го донесе. Ножът със седемсантиметрово острие е покрит с мръсотия, а по дръжката му изглежда има засъхнала кръв.

Съдебният лекар взима оръжието, за да провери дали съвпада с раните на Хоръс Милън, а Джеси е отведен в килията си, където моментално заспива като невинен младенец.

На следващата сутрин детективите се отправят към блатата с обувките на Джеси и Хоръс, в опит да поставят момчетата на местопрестъплението и на други места, водещи до него. Разбира се, отпечатъците от обувките на Хоръс са намерени в падината, а друга криволичеща диря от стъпки – едни големи, други малки – водят обратно към железопътните линии.

Предприемайки нещо, което впоследствие ще се превърне в стандартна полицейска процедура, детективите проследяват стъпките до място, наречено “Кея на Маккей”, където правят отливки на отпечатъците. На петата от отливката на по-големите стъпки се наблюдава специфичен нарез, показващ, че отпечатъкът би могъл да е оставен само от един определен чифт обувки. Обувките на Джеси Померой.

Въоръжени с доказателството, че Джеси е бил на местопрестъплението, детективите се втурват обратно към управлението и събуждат сладко спящия 14-годишен затворник за повторен разпит.

Показвайки типичното за социопат поведение в подобни ситуации, Джеси продължава да настоява, че е невинен.

“Арестуваме те по обвинение в убийството на Хоръс Милън” – обявява капитан Хенри Дайър, който само няколко месеца по-рано е подкрепил освобождаването на Джеси от Уестбъроу и който само преди няколко дни е игнорирал молбите на Мери Къран да разпита Джеси Померой за изчезването на дъщеря й.

Джеси запазва спокойствие.

“Нищо не можете да докажете” – казва той.

Дайър му обяснява, че могат да го свържат с местопрестъплението и изтъква, че ако е невинен, не би имал нищо против да отиде в моргата и да види тялото на Хоръс Милън. Джеси се поколебава и казва, че не иска да ходи. Не ме интересува, казва Дайър и нарежда на детектив Ууд да го заведе в моргата.

Изправен пред плодовете на престъплението си, Джеси се пречупва и признава за убийството на Хоръс Милън. Следващото му изявление пред полицията показва, че няма никаква идея колко сериозно нещо е извършил.

“Съжалявам, че го сторих” – разридава се той. – “Моля ви, не казвайте на майка ми”.

Детектив Ууд го пита дали знае какво ще му се случи сега.

“Ще ме затворите някъде, за да не мога да върша такива неща” – казва той.

След неговото самопризнание пресата на Източния бряг разтръбява новината за вината на Джеси Померой. Концепцията за клевета или невинен до доказване на противното не тревожи никого. Всъщност на никого изобщо не му хрумва да говори за милост към този малък и очевидно психически обременен убиец.

“Момчето Померой изглежда е някаква морална изроденост” – обявява вестник “Бостън Глоуб”. – “Той не е имал подбуда или някакъв рационален мотив за отвратителните си деяния. Не е познавал малкото момче Милън изобщо, но го е подмамил, нарязал го е и го е намушкал до смърт с нож просто за удоволствие”.

Оправдателната система също попада под огъня на пресата и всеки държавен служител, имал пръст в освобождаването на Джеси, е публично порицан.

Момчето демон

Процесът по раздаване на правосъдие се движи бавно в случая на Джеси Померой, въпреки че никога не изчезва от вестниците за дълго. Публикуват се истории за признанието му, за неговото семейство, за миналите му престъпления, а излизат и напълно измислени материали, претендиращи да са интервюта с обвиняемия, когото пресата нарича “Момчето демон” и дори се пръква една фалшива “автобиография” на Джеси Померой, в която той признава мерзките си деяния.

Скоро след ареста му съдебният лекар провежда предварително разследване, което определя причината за смъртта на Хоръс Милън и установява, че властите имат основание да обвинят Джеси Померой в убийство. Преди дознанието Джеси е имал възможността да се срещне с адвокати и няколко свои подръжници, след което е оттеглил признанията си. Когато го призовават да свидетелства в разследването, той отрича всичко и предлага много по-убедителна история за това как е провел деня на 21 април 1874 г. Доказателствата срещу него обаче са достатъчни за повдигане на обвинения и той е обвинен в предумишлено убийство.

Наказанието за убийство в щата Масачузетс тогава е смърт чрез обесване, но щатът никога не е екзекутирал толкова млад престъпник като 14-годишния Джеси Померой. Още преди делото му да влезе в съда се водят спорове какво би трябвало да се направи с “Момчето демон”.

За Рут Померой и нейният син Чарлз нещата не изглеждат никак розово. Те живеят в непосредствена близост до семействата Милън и Къран и макар че тялото на Кейти Къран не е открито, Джеси е главният заподозрян на улицата. Клиентите в магазина намаляват драстично и единствените хора, влизащи вътре, са любопитни зяпачи, дошли да видят къде е работило Момчето демон. Рут Померой не си улеснява живота като продължава да настоява, че синът й е невинен и да обвинява семействата на жертвите за съдбата му.

Малко повече от месец след ареста на Джеси става ясно, че трябва да затворят магазина. За нещастие, техният колега магазинер, помещаващ се в същата сграда, решава да разшири бизнеса си, като наеме освободения магазин. Но преди това иска да ремонтира мазето. Не след дълго работниците откриват останките на Кейти Къран, от които се разнася зловеща миризма на разложение.

Дали заради грубите лопати на работниците или заради яростта на Джеси не е ясно, но главата на Кейти е отделена от тялото. Горната част на тялото й е по-разложена от долната и е трудно да се установи до каква степен е наранена. Половите й органи обаче изглежда са били основна мишена на убиеца, който в яростта си почти ги е отделил от тялото.

Никой не се запитва два пъти кой е извършил това убийство. Единственият въпрос, останал за разрешаване, е дали семейството на Джеси е знаело за неговите деяния. Рут и Чарлз Померой са арестувани като съучастници в убийство. Друга причина за задържането им е да ги защитят от тълпата, която се събира на тяхната улица и крещи за саморазправа.

Научавайки новината за откритото тяло и ареста на семейството му, Джеси остава непоклатим.

“Не знам нищо за това” – казва той и свива рамене.

Детективите дават на Джеси два дни да си помисли преди да му дадат последна възможност да очисти имената на майка си и брат си. Тогава той признава за убийството на Кейти Къран. Разказва за него стъпка по стъпка, със смразяващо ярки подробности, отбелязвайки, че неговите близки не знаят абсолютно нищо.

Когато го питат защо е убил момичето, Джеси поглежда с празен поглед и казва: “Не знам”. После замълчава, сякаш се сеща за нещо и отговаря: “Исках да видя как ще реагира”.

Огледът на съдебния лекар е бърз и точен. Кейти е убита и вероятният заподозрян е Джеси Померой. Сега той е обвинен в две убийства. Изглежда все по-вероятно, че 14-годишният Джеси Померой ще се превърне в най-младия екзекутиран осъден в щата Масачузетс.

Правилата на Макнотън

Единственото, което може да спаси Джеси Померой от бесилото е да покаже, че е бил невменяем по времето на извършване на престъпленията. “Невменяемост” е правен, а не медицински термин и това прави една защита, базирана на него, рискована и трудна за доказване.

Концепцията за невменяемост пред закона е изкована от “Правилата на Макнотън”, кръстени така на случая, предизвикал създаването им. През 30-те години на XІX век Даниъл Макнотън е изправен пред съда в Англия за убийството на секретаря на премиер-министъра Робърт Пийл. Макнотън е лунатик, вярващ, че Пийл е част от някакъв заговор за убийството му, макар никога да не е виждал премиер-министъра. Той е отишъл в резиденцията на Пийл на улица “Даунинг” и е нападнал първия човек, когото е видял – който се е оказал асистента на Пийл.

От показанията на Макнотън пред съда става ясно, че човекът е умствено нестабилен и журито е притеснено от този факт. Те не искат да обесят един болен човек и оправдават Макнотън, който незабавно е изпратен в лудницата.

Суматохата около оправдаването на Макнотън предизвиква създаването на “Правилата на Макнотън” и концепцията за юридическа невменяемост. Правилата определят начините, по които журито би могло да установи дали обвиняемият е неспособен да разбере обвиненията, повдигнати срещу него, дали е в състояние да съдейства на защитата си или най-важното – дали е осъзнавал разликата между добро и зло, когато е извършвал престъплението си.

Това е разликата между Дейвид Бърковиц и атентатора Джон Хинкли. Бърковиц, чийто умствени дефекти го карат да вярва, че дяволът в облика на съседското куче Сам му е заповядвал да убива, е умствено болен. Той обаче е съзнавал прекрасно, че онова, което Сам го кара да прави, е грешно, но го е направил въпреки всичко. Хинкли, от друга страна, не е осъзнавал колко безумно нелепо е да стреля по президента Роналд Рейгън, за да привлече вниманието на холивудската звезда Джоди Фостър.

Въпросът, вълнуващ адвокатите на Джеси Померой, е дали техният клиент е чисто и просто болен или е невменяем според закона. За тях разликата е на живот и смърт.

Докато пресата и обществото крещят за главата му, лекарите започват да изследват Джеси, за да открият какво става в ума му.

Някои престъпници просто не могат да бъдат поправени. Едни избират престъпния живот и никаква заплаха от наказание не може да ги разубеди. Други са принудени от обстоятелствата да се обърнат към престъпленията като начин за оцеляване. Но съществуват и такива, които са патологично неспособни да слязат от криминалния влак. Джеси Померой вероятно спада към последната категория. Когато го освобождават от Уестбъроу, той нито е поправен, нито жаждата му за кръв е утолена.

Научи повече за:   Лудият касапин от Кингсбъри Рън

Трима алиенисти – двама за защитата и един за обвинението – практикуващи в специалността на умствените заболявания, преглеждат Джеси Померой. Провеждат общо 14 сеанса и разговарят с него часове наред, опитвайки се да сондират ума му.

Доктор Джон Тайлър най-много се сближива с Джеси по време на тези разговори. При първата им среща той му разказва цялата си история за насилването на деца и обвинява за нападенията си “някакъв внезапен импулс или чувство”, което го е превземало.

Джеси казва на алиениста, че преди всяко престъпление е бил пронизван от остра болка в лявата част на главата, която впоследствие е преминавала в дясната и след това обратно. Болката е предизвиквала насилието, твърди той.

“Чувството, което придружаваше болката, беше, че трябва да бичувам или да убия момчето или момичето според случая, и ми се струваше, че не можех да се възпра да не го правя” – казва Джеси на доктора.

Той свободно споделя престъпленията си с тримата лекари, докато не получава бележка от майка си, която го съветва да “не казва “Направих го”, освен ако го е направил и да казва “Не съм го сторил”, ако не го е сторил”. Започва да отрича ролята си в убийствата, казвайки, че чува глас в главата си, призоваващ го да се защити, защото е невинен.

Два месеца преди да се изправи пред съда Джеси Померой оттегля самопризнанията си и в един разговор с д-р Тайлър отрича непреклонно да има нещо общо с двете убийства. Никакви сеанси повече не са в състояние да променят мнението му.

Финалният доклад, изготвен от д-р Тайлър, гласи, че Джеси “не изпитва съжаление за изтезаваните момчета или за жертвите на убийствата, както и никакво разкаяние или покаяние за действията си”.

Д-р Тайлър обобщава доклада си, излагайки две противоречиви мнения. Първо, казва той, Джеси може да разграничава правилно от неправилно. Второ, момчето е и винаги ще бъде заплаха за обществото. Той трябва да бъде “грижливо ограничен в свободата си, така че околните да не бъдат застрашени”. Докторът приключва с извода, че Джеси Померой е душевно болен.

Съд и присъда

Фактите в случая на Джеси Померой са неоспорими. Макар да отрича убийството на Хоръс Милън, неговите адвокати не се надяват да постигнат свободата му. Да спаси Джеси от въжето на палача ще бъде достатъчна победа за неговия адвокат Чарлз Робинсън.

От своя страна Джеси предполага, че ще бъде изпратен в затвора за може би 5 години, докато порасне, и след това ще му позволят да се присъедини към флота, където ще го научат на дисциплина.

Процесът започва на 8 декември 1874 г. в претъпканата съдебна зала в Бостън. Това е събитието на сезона, главна тема за всички вестници от Монпелие, щата Върмонт, до Чарлстън в щата Южна Каролина. Въпреки известността си, процесът се оказва кратък и скучен – окаяна развръзка на един трагичен живот. Прокурор Джон Мей започва със суха рецитация на закона за убийство, представя също толкова неинтересно доказателствата срещу Джеси Померой, и приключва с молба към съдебните заседатели да изпълнят дълга си безстрашно и честно.

Сетне Мей започва да призовава свидетелите, които са видели Джеси с Хоръс в деня на убийството, онези, които са открили тялото, и полицаите, които са проследили стъпките и са ги сравнили с отпечатъците от обувките му. Следват полицаите, пред които Джеси е направил самопризнания и затворническият свещеник, който също е чул признанието му.

По време на понякога скучните, а друг път зловещи показания, Джеси седи стоически на масата на защитата, с удължено от отегчение и равнодушие лице.

Щом обвинението се оттегля, думата взема адвокат Робинсън.

С мъчително ярки подробности Робинсън разказва за живота и престъпленията на Джеси Померой, изваждайки предишните му провинения, както и убийството на Кейти Къран, за което не е съден. Сетне засяга въпроса с неговата вменяемост.

Джеси не е можел да контролира импулсите си. Той е бил неспособен да властва над своите демони, казва Робинсън. Той ще бъде заплаха, докато ходи свободно по тази земя, но законодателството е предвидило закон, който да защити обществото.

Това не е смъртното наказание, казва Робинсън, а законът, засягащ юридическата невменяемост:

“Когато човек, обвинен в убийство, е оправдан от журито поради невменяемост, съдът следва да изпрати това лице в заведение за душевно болни до края на живота му”.

След като полага основите на защитата си за невменяемост, Робинсън започва да призовава свидетели, които биха могли да подкрепят тезата му. Първа е Рут Померой. Под напрегнатия разпит на Робинсън Рут си спомня голям брой детски заболявания, които биха могли да са нарушили ума на Джеси. Най-важното от тях е болестта, която го е повалила малко преди първия му рожден ден – мозъчна треска, предизвикала тридневен делириум, последван от необяснимо тръскане на главата. Оттогава Джеси е страдал от многобройни умствени проблеми: безсъние, замаяност и чести жестоки главоболия. Рут Померой свидетелства, че нейният по-малък син “често сънува екстравагантни сънища, които го преследват на следващия ден”.

Следващите свидетели дават показания в същия дух. Съседите описват особеното му желание да наранява животни и как понякога по време на игра е тичал наоколо, стискайки главата си като в жестока агония. Друг разказва, че е видял как Джеси пробожда с нож малко котенце, а учителката му се качва на свидетелската скамейка и описва едно избухливо момче, причиняващо безредици в класната стая, което е негодувало срещу несправедливостта на налаганите му наказания. Не съм виновен, казвал е Джеси на учителката си, просто не мога да се спра.

Допълнителни ключови показания идват от жертвите на насилието на Джеси. Последната му жертва Робърт Гулд все още носи белезите от неговия нож по лицето си. Мъчителният разказ на жертвата за жестокостите, причинени му от Джеси Померой, биха могли да сложат прът в колелата на тактиката на Робинсън, който се е надявал, че те ще докажат невменяемостта на клиента му. Вместо това те биха могли да причинят такъв гняв у съдебните заседатели, че дванайсетте мъже никога да не поискат да оправдаят Джеси, без значение колко луд е той.

Сетне Робинсън призовава алиенистите на свидетелското място.

Първият свидетел-експерт д-р Тайлър повтаря своето становище, че Джеси Померой е луд. Той е лунатик, твърди докторът, заради липсата на мотив, привидното му безразличие към престъпленията и техните последици, и варварството им. Дали Джеси е различавал правилното от грешното, когато е извършвал престъпленията не е съществено, смята докторът. Лунатиците могат да имат свое собствено чувство за морал, заявява той.

При кръстосания разпит становищата на д-р Тайлър са направени на пух и прах от прокурор Мей, който принуждава алиениста да признае, че Джеси не е показвал други признаци на лудост, освен престъпленията му и че любовта му към насилието би могла да бъде мотив сама по себе си.

Вторият доктор, макар да твърди, че Джеси “не е бил отговорен, когато е извършвал деянията, за които е обвинен”, освен това признава факта, че това, че е бягал след извършване на престъпленията, “за да избегне наказание, означава, че е правил ясна разлика между правилното и грешното”.

Алиенистът на обвинението д-р Джордж Чоут се разграничава напълно от мненията на двамата експерти на защитата. Той нарича Джеси лукав и крайно манипулативен, и казва, че момчето не страда от никакъв умствен дефект.

След заключителните аргументи, произнесени на следващия ден, съдебните заседатели се оттеглят да решат съдбата на Джеси. След пет часа обмисляне журито стига до решението си. Намират Джеси Померой за виновен в убийство първа степен – предумишлено убийство, извършено по особено жесток начин. Присъдата за подобно престъпление е задължителна: смърт.

Съдебните заседатели обаче настояват за снизхождение към момчето заради възрастта му. Тази милост е в правомощията единствено на губернатора и съдията няма друг избор, освен да произнесе смъртната присъда.

Произнасянето на наказателната присъда е отложено с няколко седмици, но в средата на февруари 1875 г. съдия Хоръс Грей се вторачва в спокойния, почти отегчен Джеси Померой и съветва момчето да “помисли за обжалване пред Вечния съдия и да се приготви за съдбата, която го очаква”. Сетне заповядва да отведат Джеси в затвора, където да изчака екзекуцията си.

Погребан жив

Смъртното наказание в САЩ през XІX век обикновено се е изпълнявало бързо, като средното време от произнасянето на присъдата до екзекуцията рядко е надвишавало година. Но в случая с 14-годишния Джеси се появяват безброй аргументи срещу изпълнението на присъдата. В щата Масачузетс никога не е екзекутиран толкова млад затворник и от всички страни се носят призиви за милост. Също толкова силни апели се носят и за възтържествуване на правосъдието в памет на жертвите Хоръс Милън и Кейти Къран.

Решението е оставено в ръцете на губернатор Уилям Гастон, който прави онова, което би сторил всеки добър политик. Свиква комисия, която да проучи въпроса и да му докладва изводите си. Когато комисията не успява да стигне до съгласие, Гастон се обръща към гражданите в публично заседание. След цял ден изслушване на показания от двете страни, губернаторът благодари на хората и на комисията и казва, че ще обмисли въпроса.

Минават много седмици, през които друго дете загива в ръцете на поредния умствено увреден млад маниак и публичното недоволство към застоя в случая на Джеси Померой достига своя апогей. Гастон отново събира комисията си за още един дебат и финално гласуване. С вот от 5 на 4 комисията препоръчва присъдата да остане в сила. Веднага щом Гастон подпише смъртната му присъда, Джеси Померой ще увисне на бесилото.

Но Гастон остава непреклонен в своята неохота да екзекутира Джеси. Неговата позиция вероятно му е струвала преизбирането, защото през 1876 г. Александър Райс, който по време на кампанията си се е заклел да обеси Джеси Померой, става следващият губернатор на Масачузетс.

През август 1876 г., две години след процеса, когато жаждата на гражданите за кръв е вече постихнала, Райс събира съветниците си и преразглежда съдбата на Джеси Померой. Хората вече са позабравили времето на престъпленията му и могат да приемат наказание по-леко от смъртта, смятат съветниците, но то все пак трябва да бъде тежко.

Райс е съгласен. Тихо, без много медиен шум, той заменя смъртната присъда на Джеси Померой с живот зад решетките. За да бъде присъдата му по-тежка от просто доживотен затвор, той трябва да излежава наказанието си в принудителна изолация. С две думи губернаторът нарежда Джеси Померой да бъде погребан жив.

Възкресение

Годините минават. Настъпва новият век и колите заменят конските впрягове по улиците на Бостън. Живите жертви на Джеси Померой изпадат в забрава, съзрявайки и опитвайки се да водят нормален живот. Семействата на Хоръс Милън и Кейти Къран продължават живота си, доколкото това е възможно за родители, погребали детето си.

Джеси Померой
Джеси Померой

Рут Померой също е загубила син, но веднъж в месеца може да го посещава в затвора в Чарлстън, където той излежава присъдата си. Тя е единственият му посетител.

Джеси води мъчително и отегчително съществуване в своя малък свят от бетон и стомана. Храни се сам в килията си, упражнява се сам в изолирания двор и периодично му позволяват да се къпе. Има достъп до материали за четене и бидейки умно момче, се превръща в жаден за знания ученик. Научава се да пише на няколко езика, но нямайки с кого да разговаря, може да го прави единствено на английски.

Тъй като няма какво друго да прави, Джеси използва ума си, за да избяга. През годините прави няколко опита за бягство, като веднъж спира газовата тръба в килията си, с намерението да взриви вратата (според някои това е било опит за самоубийство) и веднъж дори успява да излезе от килията си.

Единствените хора, които вижда, са пазачите, патрулиращи пред килията му и веднъж в месеца неговата майка. Когато тя умира, остава без посетители.

Периодично историята на Джеси Померой се появява отново във вестниците и някой репортер се обажда в затвора, за да провери състоянието му. Не получават разрешение да го интервюират. През цялото си заточение Джеси настоява, че е невинен за престъпленията си и сякаш вярва, че е осъден по погрешка. Не показва разкаяние или съжаление за жертвите си.

Губернатори идват и си отиват, пазачи са назначавани в затвора в Чарлстън, запознават се с най-известния му затворник и продължават.

Четиридесет и една години изолация.

Накрая през 1917 г., четири десетилетия след като е бил погребан жив, присъдата на Джеси Померой е облекчена и го преместват при другите затворници. Известно време той се наслаждава на славата си на най-прочутия затворник. Обича да се представя на новите затворници и да ги пита дали са чували за него. Повечето от тях са израснали с историите за прочутия Джеси Померой и са или отвратени, или изплашени, когато осъзнават, кой е този старец. Това радва Джеси страшно много – фактът, че хората все още го познават и са чували за деянията му.

Джеси Померой
Джеси Померой

Но скоро идва времето, когато младите затворници в затвора в Чарлстън никога не са чували за него и той се превръща в просто поредното старческо лице сред анонимната затворническа тълпа. Това е върховното наказание за социопат като Джеси Померой и здравето му постепенно започва да се влошава.

През 1929 г. 71-годишният Джеси Померой е отведен в клиниката за душевно болни престъпници в Бриджуотър, където ще получава по-добри медицински грижи. Това е неговото първо и единствено пътуване в кола, но той не показва никакъв признак на вълнение или любопитство.

Джеси Померой
Джеси Померой

“Този затворник… е умъртвено създание, зяпащо с безжизнени очи свят, който не означава нищо за него” – пише един репортер.

Джеси Померой умира в Бриджуотър две години по-късно. Пресата го описва неуважително като “най-самотното същество на света” и “психопат”.

След 58 години в затвора, повечето от тях прекарани в изолация, последното желание на Джеси Померой е тялото му да бъде кремирано, а прахът му разпръснат в четирите посоки на света.


Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115

Източници: trutv.com, wikipedia.org, celebrateboston.com, “Fiend: The Shocking True Story Of Americas Youngest Serial Killer” от Харолд Шектър

The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

12
Напиши коментар

avatar
12 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
12 Автори на коментари
ивчосмятайMononokeЕмилияThe Undertaker Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Secret
Гост
Secret

Дяволът е пазил този изрод , за да стигне до дълбока старост. Трябвало е да бъде екзекутиран още на 12. Доказано е , че серийните убийци не се поправят!

Москвич 412
Гост
Москвич 412

И аз съм на мнение е,че е трябвало да го екзекутират.Интересно е,как след всичките му дела,са се намерили хора,които да го съжаляват и да искат той да остане жив.Както гласи една поговорка “Обществото подготвя престъплението,извършителят е само инструмент”

Deiman
Гост
Deiman

Много интересна статия! Накрая ми стана малко зле, понеже се запитах защо хората си причиняват толкова много болка?

Марти
Гост
Марти

Люк Уудхам изобщо не е убил майка си и двете момичета в училището, защото някой му се подигравал. Първо е бил леко пернат, второ започнал да обвинява и негови съученици, че правили заедно сатанинска секта и това го било подтикнало да извърши стрелбата. Убил е майка си с бухалка и пушка, докато спяла. Едната от жертвите е бившата му приятелка.

Другият стрелец – Майкъл Карнийл на тези си млади години няколко пъти е бил прибиран в психиатрия заради шизофренията си. На него са му се подигравали съучиниците. Май още му се точи процесът заради шизофренията му.

mlimma
Гост
mlimma

Strahotna statiq! Mnogo interesni fakti, naistina si zaslujava da se pro4ete. Blagodarq, 4e q spodelqte s nas!

klachiankata
Гост
klachiankata

А на мен наказанието му ми се стори напълно удовлетворяващо – 40 години абсолютна изолация – много по-жестоко от бързата екзекуция.Справедливо.

Emiliya
Гост
Emiliya

Secret, напълно поддържам и споделям твоето мнение. Идеално точен изказ!

The Undertaker
Гост
The Undertaker

До Secret и Емилия,Луциферианец съм и не ми харесва когато някой глупак убижда Луцифер.А относно наказанието на Джеси Померой е напълно заслужено.

Емилия
Гост
Емилия

Тези деца, които са убили хората, които са ги измъчвали или унижавали, те не се броят за престъпници и родени убийци. Те просто са изразили праведния си гняв, напр. Алфред Денси и Майкъл Карнийл. Майкъл Карнийл според Ломброзо въобще няма белезите на лице на престъпник. Майкъл Карнийл е наказал своите мъчители и гонители.

Mononoke
Гост
Mononoke

Само аз ли се възбудих докато четох как е измъчвал жертвите си? о_о

смятай
Гост
смятай

само на мен ли ми прилича на роби уилямс на първата снимка?

ивчо
Гост
ивчо

И защо той нее екзекутиран?какво е спечелило обществото като го е оставило жив?защо така се толерират убииците?как ще убедиш едно подрастващо че убииството е силно наказуемо?какво толко ще му стане на съдията ако го осъди на смърт?И защо по дяволите няма смъртна присъда в БГ????????