Паяжината на Джон Бантинг и Убийствата в Сноутаун

За да разберем страховитата сага на един от най-ужасните случаи със серийни убийства в Австралия е необходимо да се върнем назад във времето. Назад до знаменателната 1994 г. и зловещата находка, открита в провинциалното градче Лоуър Лайт, разположено на около 50 км северно от Аделаида, столицата на Южна Австралия.

На 16 август фермер се натъква на скелетни останки в едно голо поле. Жертвата се оказва млад мъж. До 1994 г. „Градът на църквите“ Аделаида вече има зад себе си дълга стряскаща история на отвличания и убийства. Въпреки това никой, запознат с чудатото наследство на града, не може да предскаже последиците от този „единичен труп“: сложна мрежа от убийства и измама. Значението на тялото, открито в Лоуър Лайт, ще бъде разкрито чак през 1999 г.

Когато в Южна Австралия бъде открито тяло на убит човек, медиите и обществото получават неприятно чувство за дежа ву. Един бърз поглед към някои от най-прочутите случаи от миналото обяснява защо.

Познат ужас

Основан през 1837 г., Аделаида е доста добре замислен проект. Проектиран от военния инженер полковник Уилям Лайт, градът е построен с впечатляваща предвидливост и разсъдливост. Лайт вижда в ума си редица от градски карета, свързани с широки улици, обточени с градини и заобиколени от паркове. Мястото, което избира за своя акуратно подреден и просторен град, е идеално: Аделаида ще се издига между планината и морето.

Макар и построен в най-сухия щат на най-сухия континент в света, прясна вода има в изобилие. Река Торенс лъкатуши от скалистите дефилета на планинската верига Лофти, преминава през крайбрежните равнини и се влива в морето. Колонизирането на града също има място в „Замисъла на Лайт“. Докато повечето австралийски градове са наказателни колонии, Аделаида е заселена предимно от свободни хора.

В резултат на това днес градът – с население от 1 милион жители – се радва на репутацията на спокойно място и притежава един особен „английски“ чар в езика и архитектурата си. Домакин на световно известния Фестивал на изкуствата, Аделаида се разстила върху около 1826 кв. км. Но под този културен екстериор винаги се е спотайвала склонност към брутални престъпления. Статуята на полковник Лайт в Северна Аделаида гледа надолу към великолепния център на града – и вижда много ужасни местопрестъпления.

Знаменитият автор Салман Рушди посещава Аделаида през 80-те години на миналия век и по-късно го обявява за „перфектно място за действието на роман от Стивън Кинг или филм на ужасите“, добавяйки, че „сънливите, консервативни градчета са местата, където се случват подобни неща“.

Официалният празник Денят на Австралия на 26 януари, в средата на следвоенния оптимизъм и икономически бум на 1966 г., заварва Аделаида в шок заради предполагаемо тройно отвличане-убийство. Жертвите са деца.

Джейн, Арна и Грант Бюмонт, на възраст 9, 7 и 4 години, изчезват завинаги на път към крайбрежното предградие „Гленелг Бийч“. Случаят сякаш е предупредителен сигнал, предвещаващ ужасите, които ще се изсипят върху Аделаида през 70-те години. За местните хора поредицата от многобройни убийства напълно засенчва други важни събития от десетилетието, като Виетнам, Движението за мир и дори кацането на Луната. Смразяващото словосъчетание „серийни убийства“ влиза в употреба в Южна Австралия дълго преди терминът да навлезе в разговорния език на останалата част от света.

Десетилетието си отива със сърцераздирателна трагедия: поредица от битови убийства. През септември 1971 г. Клифърд Сесил Бартоломю е обвинен в застрелването на десет от роднините си в Хоуп Форест. Сред убитите са Хедър Бартоломю, бебе и няколко деца на възраст от 4 до 19 години. Клифърд Бартолъмю пледира виновен за убийството на съпругата си през ноември същата година и е осъден на смърт, но в крайна сметка излежава само 8 години от наказанието си.

През август 1973 г. единайсетгодишната Джоан Ратклиф и четиригодишната Кърсти Гордън отиват на футболен мач заедно с родителите на първата. На път към тоалетните по време на почивката двете изчезват и никога не са открити отново. Южна Австралия се олюлява, спомняйки си за случая с децата Бюмонт. Полицията и обществото спекулират, че двете отвличания са дело на един и същи извършител. Но въпреки мащабното разследване, случаите остават неразкрити.

В празничния 25 април на 1978 г. берач на гъби открива тялото на млада жена в храсталаците край Труро, на около 80 км от Аделаида. Макар и слабо населен, Труро е разположен близо до световно известната винарска долина Бароса. Съвсем скоро още трупове са открити край Мъри Бридж, крайречно градче на изток от Аделаида, и в сметището на северните предградия. Макар начинът на действие да е различен – една от жертвите е застреляна, а друга пребита и намушкана с нож – всички са изчезнали между декември 1976 г. и февруари 1977 г.

Впоследствие се установява, че всяка жертва е била отвлечена или от центъра на Аделаида, или от северните предградия. Скоро полицията свързва със случая и други изчезвания на тийнейджърки, но успява да идентифицира заподозрян чак през 1979 г. Дотогава случаят, наричан от местните просто „Труро“, затрива общо седем жертви, на възраст от 15 до 26 години.

Джеймс Уилям Милър, един от двамата мъже, признати в крайна сметка за отговорни за престъпленията, прави признания, уличаващи него и бившия му любовник Кристофър Робин Уоръл. Красивият бисексуален бивш затворник Уоръл е загинал в пътна катастрофа два дни след изчезването на последната жертва през февруари 1977 г.

Милър завежда полицията на местата, където двамата с Уоръл са погребали или скрили другите си жертви. През март 1980 г. той е признат за виновен в шест от седемте убийства и осъден на доживотен затвор. Но през 1979 г., още преди изхода от процеса му друг сериен случай разтърсва Аделаида.

Осакатеното тяло на Алан Барнс (17 г.) се появява на брега на един водоем северно от Аделаида седмица след изчезването му. Причината за смъртта се оказва кръвозагуба от жестоки анални наранявания. Два месеца по-късно Нийл Муър (25 г.) е открит край солените води на река Порт, с нарязано и запечатано в найлонови торби за боклук тяло. През 1981 г. четиринайсетгодишният Питър Стогнеф изчезва, бягайки от училище.

През февруари следващата година Марк Лангли (18 г.) изчезва близо до река Торенс. Обезобразеният му труп със сръчно изрязан стомах е открит девет дни по-късно на хълмовете. Част от червата му са извадени. Четири месеца по-късно тялото на Питър Стогнеф е открито край Порт Гоулър, в същата изолирана местност, използвана за гробище от убийците „Труро“. Скелетните му останки са нарязани с трион.

Година по-късно Ричард Келвин (15 г.) – син на известен телевизионен водещ – е отвлечен само на метри от дома си в престижния район на Северна Аделаида. Тялото му впоследствие е изхвърлено на хълмовете. Патолозите забелязват някои стряскащи прилики; анални наранявания и смърт от кръвозагуба. Но съдебномедицинската експертиза установява и нещо ново, което шокира обществото. Според медиците Ричард Келвин е бил държан упоен в продължение на пет седмици преди да умре.

Медиите скоро заговарят за предполагаемото съществуване на добре организирана хомосексуална банда серийни убийци, с прякор „Семейството“. Според най-популярните слухове „Семейството“ преследва млади мъже, за да прави снъф-филми. Следват още сензационни спекулации.

Говори се, че огромната мрежа от насилници е позната на полицията, а сред нейните членове има хора от висшето общество на Аделаида. Но в крайна сметка само един човек е изправен пред правосъдието. Счетоводителят Беван Спенсър фон Айнем е свързан с убийството на Келвин чрез упойващите лекарства и косми. Бившият студент по медицина е осъден само за това убийство и получава доживотен затвор.

През 1988 г. Беван Спенсър фон Айнем е обвинен също и в убийствата на Алан Барнс и Марк Лангли. Загадъчен свидетел – наричан само „Г-н Б.“ – дава шокиращи показания при досъдебното производство. „Г-н Б.“ заявява, че Фон Айнем е бил замесен във всяко от петте престъпления, наричани от медиите „Семейните убийства“. Но свидетелят не спира дотук. Казва, че Фон Айнем се е уличил и в случаите с децата Бюмонт и Ратклиф/Гордън.

Аделаида е разтърсена от идеята, че толкова продуктивен убиец е можел да оперира незабелязано от 1966 г. насам. Медиите побързват да посочат, че Фон Айнем е достатъчно възрастен, за да бъде извършителят на тези стари престъпления. Но показанията на „г-н Б.“ не са подкрепени от други доказателства и обвинението на може да продължи. Фон Айнем остава в затвора за убийството на Ричард Келвин и отрича всякакво участие в другите отвличания.

С подобна страховита история зад гърба си полицията, журналистите и гражданите на Южна Австралия са се научили да не правят прибързани заключения. Когато „само едно тяло“ бъде извадено от земята или открито край някоя река, те знаят, че това може би е само началото.

Точно такъв се оказва случаят от 16 август 1994 г. с неидентифицирания труп, намерен в Лоуър Лайт. Но Австралия трябва да изчака до 20 май 1999 г., за да види нещо повече от върха на пословичния айсберг. Истината изплува в северно убежище, наречено Сноутаун.

Предпазлива култура

Много подробности от този сложен случай са спестени от властите, включително и името на една от жертвите.

Нужно е да се отбележи, че австралийската правно-медийна култура е като цяло доста по-предпазлива от, да речем, тази в Съединените Щати. Налагане на медийно мълчание и драстично ограничаване на отразяването на случая преди началото на съдебния процес са чести мерки, използвани както от защитата, така и от обвинението.

В някои щати в Австралия сексуалните насилници не могат да бъдат идентифицирани в пресата, за да не би това да доведе до разпознаването на тяхна невръстна жертва. Дори при не-сексуалните случаи медиите и техните читатели трябва понякога да изчакат самия процес, за да разберат какво точно се е случило в „задния им двор“.

Друг ярък контраст с презокеанските практики е недопускането на каквито и да било камери в съдебната зала. Затова адвокатите често дават интервюта на паркинга на съда, а вестниците наемат художници, които да правят скици на случващото се по време на заседанията.

Когато журналист пише статия, свързана с досъдебно производство, думи като „предполагаем“, „вероятен“ и „евентуален“ трябва задължително да присъстват в текста, за да демонстрират, че никой все още не е намерен за виновен и че все още много факти са предмет на доказване в съда.

В продължение на много години австралийските законотворци и представители на медиите обсъждат разгорещено и емоционално смисъла от тези контролни мерки. Като основен аргумент в тяхна полза обикновено се изтъква правото на индивида на личен живот и защита, срещу нуждата на обществото да знае и да бъде предупредено за опасността.

Трезорът на Пандора

Провинциален Сноутаун, разположен на около 150 км северно от Аделаида, приютява около 500-600 жители. Подобно на повечето селски градчета в Южна Австралия Сноутаун също не избягва икономическите несгоди на щата. Жилищата са евтини, но работа се намира трудно. Докато амбициозната младеж се насочва към големия град в търсене на образование, много от бедните и безработни хора са привлечени от провинцията – единственото място, където биха могли да си позволят дом. Внезапният приток на непознати повишава нивото на дрязги – и престъпност – в сплотените консервативни градчета.

В началото на 80-те години на XX век Сноутаун като че ли все още пази онази носталгична романтика на стария свят, населен с трудолюбиви, мирни хора. В селището няма и следа от напрежението и опасностите, свързвани обикновено с големия град. Но на 20 май 1999 г. тази традиционна и спокойна аура е разрушена.

В края на сложно и дългогодишно разследване на изчезнали хора, полицията пристига в бившия сноутаунски клон на „Стейт Банк“. Подобно на много други провинциални банки, клонът отдавна е затворен. Червената тухлена сграда на главната улица в града се оказва къща на ужасите. Зад дебелата 10 см метална врата на трезора са открити шест черни пластмасови варела, пълни с киселина и части от човешки тела, сред които 15 стъпала, принадлежащи на 8 различни жертви. Полицията предполага, че останките на жертвите са стояли там поне три месеца.

Неверие и отвращение обхващат малкия град с разпространяването на новините. Основата тема за разговори е уникалната противна смрад, освободена с отварянето на трезора.

Полицията претърсва за доказателства и една общинска къща под наем, намираща се на по-малко от километър от банката. Разположена между две църкви, тя е дом на главния заподозрян. Съседите описват обитателите на къщата като отшелници, които никога не са си направили труда да се сближат с местните.

На повече от 100 км разстояние, на сцената се готвят да излязат и северните предградия на Аделаида, простиращи се между хълмовете и морето. Този район винаги е бил населяван главно от работническата и средна класа.

В деня след находката в Сноутаун, полицията нахлува в три адреса в северните предградия. Трима мъже са арестувани и обвинени в убийство „на неизвестно лице, извършено между 1 август 1993 г. и 20 май 1999 г.“.

Джон Джъстин Бантинг (32 г.) от Крейгмор, Робърт Джо Уагнър (27 г.) от Елизабет Гроув (описван от съседите си като „мрачен“ и „неграмотен“) и Марк Рей Хейдън (40 г.) от Смитфилд Плейнс са задържани с очакването, че по-късно срещу тях ще бъдат повдигнати още обвинения. Всички те изчезват от общественото полезрение в ареста, за да се появят отново на 2 юли 1999 г.

В неделя на 23 май полицията се заема да търси още тела. Властите пристигат в предишния дом на Бантинг (който вече е разрушен), въоръжени с високотехнологичен помощник. Вместо традиционните кучета-търсачи и метанови проби, следователите разполагат с радар, разработен да открива мини във Фолкландската война от 1982 г. Компактното изобретение вече се е доказало успешно в откриването на тела в скандално известния британски случай с „Къщата на ужасите“ на серийната двойка Фред и Роуз Уест.

Полицията разбива бетонната плоча, излята пред задната врата на общинското жилище. Щом откриват почвата, датчикът на уреда показва, че площта от 2 кв. м е била разкопавана, а после зарита отново.

В 15:00 часа, след внимателни разкопки, криминалистите откриват човешко тяло на дълбочина около 2 м, опаковано в няколко отделни найлонови торби. Очевидно следователите са пристигнали тук, въоръжени с подробна информация. Всъщност арестите и обиските са кулминацията на дълги месеци задкулисна подготовка.

Без знанието на предполагаемите извършители, полицейски комисар Нийл Макензи е сформирал специален отдел за разследване, с кодово име „Карта“, под командването на ветеран старши детектив Пол Шрам. Първоначалната задача на „Карта“ е да разследва връзката между три изчезнали лица.

Обектите на първоначалното разследване са Били Уейн Лейн, 40-годишен травестит и осъждан педофил, който изчезва през октомври 1997 г., неговият приятел Клинтън Дъглас Тресайз, видян за последно през 1993 г. на 22-годишна възраст, и Елизабет Хейдън, майка на осем деца, омъжена за един от обвиняемите и обявена за изчезнала през 1999 г. на 37-годишна възраст.

Свързването на тези самоличности и техните последни местонахождения и познати в крайна сметка довежда детективите до банковия трезор. Една от главните следи в предходните месеци е било придвижването на определени превозни средства в Сноутаун. Тези коли принадлежат на ключови партньори на основните заподозрени. Заподозрени, които очевидно са нямали представа, че примката се стяга около тях.

Шокираната общественост с трудност преглъща подробностите около „трезора на ужасите“ в Сноутаун, а сетне и опакованото в торби тяло, намерено в северните предградия на Аделаида. Криминалистите от отдел „Карта“ обявяват, че последното тяло вероятно е стояло под земята в продължение на 3-4 години. Но няма време да се размишлява над значението на този факт.

Срядата на 26 май донася нов обрат в случая. Второ по-старо тяло е открито, погребано буквално под първото. Първоначалната проверка с радара показва, че почвата под първия труп не е била разравяна. Но последвалите сканирания разкриват слягане на почвата над по-ранни разкопки. При повторното разравяне полицията открива скелетни останки на 3 м дълбочина, този път неопаковани в торби. Бройката на телата достига до десет.

Общественото безпокойство се засилва, заедно с медийните спекулации за самоличността на жертвите. Сестрата на липсващата Елизабет Хейдън казва на журналистите, че тя не би могла да е изчезнала „по собствена воля“, защото много е държала на синовете си. Братът на Елизабет Гарион Синклеър и неговата съпруга Рей също споделят мрачните си опасения за изчезването й с медиите.

На 27 май полицията съобщава, че първото от десетте тела, открити до сега – това на мъж – е било идентифицирано по пръстовите му отпечатъци. Името на жертвата не е съобщено дори на роднините му. С трима обвинени и куп разпити на съседи, роднини и приятели, започва да се оформя картина на случилото се. Очертава се изненадващ мотив за убийствата: социално-осигурителни пенсии.

Федералната осигурителна агенция „Сентърлинк“ пресява базата си от данни за пенсии по инвалидност, търсейки връзка със списък от изчезнали лица, предоставен им от полицията. Някои от тези изчезвания не са били съобщени официално на властите. Други са, но и в двата случая пенсиите са продължавали да бъдат изпращани. И някой очевидно ги е получавал.

Някои медии предполагат, че зад престъпленията се крият второстепенни мотиви от психосексуално естество. Други намекват за възможна връзка на един от предполагаемите извършители с неонацистки организации. Но като цяло пресата остава фокусирана главно върху финансовия мотив. Някои следователи подозират, че пенсиите на жертвите са били източвани в продължение на години след тяхното изчезване. Серийни убийства за серийна изгода.

Разследването прибягва до помощта на американския криминален психиатър от ФБР д-р Парк Дийц. Той сравнява техниката на изхвърляне на телата в Сноутаун с тази на серийния убиец Джефри Дамър, който убива сам 17 млади момчета и мъже. Научавайки, че в случая „Сноутаун“ са замесени трима извършители, д-р Дийц добавя коментар към мнението си за мотива. Неговото експертно мнение е, че в случаи, в които са замесени трима или повече убийци, мотивът обикновено се оказва финансов, а не сексуален. Това със сигурност съвпада с гледната точка на специален отдел „Карта“.

Но предстои неочакван обрат. Тримата предполагаеми извършители скоро се сдобиват с компания.

Четирима

На 2 юни детективите от „Карта“ извършват пореден арест в северните предградия и 19-годишният Джеймс Спиридон Власакис се превръща в четвъртия обвиняем по случая. Според собствените му показания той е извършил убийство в Сноутаун на 4 май. Изявленията му обаче се запазват в тайна от публичното внимание.

Прокуратурата се сдобива със забрана за разгласяване на повечето подробности от признанията на Власакис, сред които и името на неговата жертва. След искане на медиите забраната да бъде вдигната, мировият съдия Дейвид Суейн провежда заседание край леглото на Власакис в психиатричната болница в Глендейл, където е бил изпратен след ареста му. Суейн налага временна забрана, но се съгласява да изслуша правни аргументи по въпроса на следващия ден. След дебата част от забраната е намалена, позволявайки публикуването на името на Власакис, и на датата и мястото на предполагаемото престъпление. Власакис прави два опита за самоубийство в първата си седмица в ареста, след което го изпращат в психиатрична клиника с максимално ниво на сигурност.

Нова информация – вероятно предоставена от Власакис – кара разследващите да проведат обиски и в други имоти. Посещават къща на авеню „Бурдекин“ в крайречния град Мъри Бридж, но очевидно не намират там нищо полезно.

До 3 юни специалният отдел вече е успял да установи възрастта и пола на шест от осемте тела, намерени в банковия трезор. Самоличността на телата е установена по пръстови отпечатъци и дентални картони, но имената на жертвите са запазени в тайна.

Разследващите изваждат стари досиета от неразкрити случаи с неидентифицирани човешки останки, сред които и онези, намерени в Лоуър Лайт през 1994 г. Някои детективи подозират, че си имат работа с убийства, извършени чак през 1992 г. Подозират също, че изчезнал мъж от съседния щат Виктория на име Гавин Портър също може би е сред мъртвите. Детективите от „Карта“ се обръщат към новостите в науката, за да потвърдят следите и подозренията си.

В търсене на самоличности

Сравнително новата дисциплина на ДНК профилирането предлага най-добрата надежда за идентифициране на крайно разложените тела. За щастие отделът разполага с информация за определени изчезнали лица, чийто самоличности биха могли да бъдат потвърдени чрез кръвните им връзки. ДНК профилирането е скъпа процедура, като всеки тест струва около 300 австралийски долара. Успехът й зависи от възможността на полицията да издири роднините на починалия, които да осигурят проби за изследване.

ДНК „идентифицирането“ на потомък означава, че е 20 милиона пъти по-вероятно обектът на изследване да е дете на родителите дали пробата, отколкото на някой друг. Това е доста убедително съотношение, а процедурата на тестване е сравнително бърза. Това, което би могло да спъне процеса на сравняване, е времето и трудностите, свързани с намирането и взимането на проби от роднините.

Но силата на процеса се крие в устойчивостта на човешката ДНК. Дали тялото е било погребано, изгорено или, в случая с труповете в трезора, потопено в киселина, често остатъците са повече от достатъчни. Костен мозък, кръв и дори космени фоликули могат да продължат – дори потопени в корозивна течност – да държат ДНК в ядрата на клетките си. Без значение от цялостното състояние на човешкото тяло или частите от него, архитектурният му план би могъл да бъде извлечен, картографиран и сравнен.

До следващия ден са идентифицирани седем от осемте жертви от трезора. Двете тела, изкопани в имота в Салисбъри Норт, все още нямат съвпадение на ДНК. Все пак се оформя картина на миналите събития, разкриваща един стряскащ случай. Полицията се чувства достатъчно уверена, че да сподели – откъслечно, разбира се – разкритията си с пред чакащите с нетърпение медии и граждани.

Самоунищожаваща се група

Непознати коли, минаващи често през градче с размерите на Сноутаун, рядко остават незабелязани. Този факт помага на детективите да свържат сънливото селище със случаите на изчезнали хора от северните предградия на Аделаида. Но „заподозрените моторни превозни средства“ повдигат и други въпроси. Дали зад четиримата задържани не стои цяла организирана мрежа? Ако е така, то колко голяма е тя?

Тестовете на ДНК продължават. Полицията разкрива имената на три от идентифицираните жертви. Стават ясни минали взаимоотношения между обвинените и мъртвите. Това е „група, самоунищожаваща се отвътре“. Полицията потвърждава, че Гавин Портър, липсващият мъж от щата Виктория също е сред убитите.

Друга идентифицирана и назована жертва е Бари Лейн, на 40 години по време на изчезването му през 1997 г. Лейн е осъждан сексуален насилник и травестит, подвизаващ се под псевдонима „Ванеса“. Оказва се, че той е живял в продължение на 8 години с един от обвинените – 27-годишният Робърт Уагнър. Техният общ дом се намира на една пресечка от „къщата на смъртта“ в северните предградия, обитавана от задържания Джон Бантинг. Жертвата Бари Лейн от своя страна е бил забъркан в сексуална връзка с друга ключова изчезнала фигура, която е задействала цялото разследване на „Карта“: Клинтън Дъглас Тресайз, на 22 години по време на изчезването му.

Джон Бантинг е бил сгоден за Джоди Елиът, сестра на изчезналата – и вече идентифицирана и назована жертва – Елизабет Хейдън, която от своя страна е била съпруга на третия от обвинените – Марк Хейдън.

Всички тези сложни разкрития правят пълен кръг и довеждат до предисторията на убийствата в Сноутаун, с която започва всичко, а именно – тялото, открито в Лоуър Лайт. Специалният отдел се сдобива с рентгенова снимка на Клинтън Тресайз от бившия му работодател. Оказва се, че скелетните останки от Лоуър Лайт принадлежат на Тресайз. По ирония на съдбата той е първият открит труп и един от последните разпознати.

Съучастници и жертви

Макар да се знае малко за Джон Бантинг, изплуват факти за миналото на неговите предполагаеми съучастници Марк Рей Хейдън и Робърт Уагнър, както и за жертвите Елизабет Хейдън и Бари Лейн.

Марк Хейдън живее с баща си в северните предградия, само на няколко километра от „къщата на смъртта“ в Салисбъри Норт. Семейство Хейдън изгубва единствения брат на Марк в автомобилна катастрофа няколко години по-рано. Съседите помнят Хейдън като „тих човек“, който е използвал името Марк Лорънс и често е работел по колата си. Макар очевидно да е бил безработен, Хейдън е посрещал чести и многобройни гости, много от които са били „прости и недодялани“. Въпреки това, разказват съседите, в дома му никога не е било шумно, нито са ставали скандали.

Около 1995 г. предполагаемата жертва Елизабет Синклеър се премества да живее у семейство Хейдън и две години по-късно става г-жа Хейдън. Впечатлението на един от съседите за нея е „малко бавна, но… безгрижна“.

Старият г-н Хейдън напуска дома си през 1998 г. Синът му казва на съседите, че баща му е отишъл в старчески дом. Когато научават за случая „Сноутаун“ и за възможните финансови мотиви, стоящи зад убийствата, същите съседи се обръщат с молба към властите да проверят местонахождението на стареца.

През септември 1998 г. Марк Хейдън продава порутената къща на строителен предприемач и се премества в съседното северно предградие Смитфилд Плейнс. Г-жа Елизабет Хейдън изчезва точно от този адрес.

В неделя вечерта на 22 ноември 1998 г. Марк Хейдън пристига в дома на брата на Елизабет Гарион Синклеър. Гарион и неговата съпруга Рей, които живеят на около 5 км южно от Смитфилд Плейнс, гледат синовете на Елизабет – на 11 и 12 години – за уикенда. Те очакват и двамата Хейдън да дойдат да приберат децата си, но Марк се появява сам.

Преди да вземе момчетата Хейдън казва на Гарион, че двамата с Елизабет са се скарали и тя го е напуснала. На следващия ден заявява, че жена му е избягала с „един от нейните приятели“ на неизвестно място, като преди това е изпразнила неговата и на баща му банкови сметки. Няколко дни по-късно Хейдън измисля трета история, според която е ходил да види баща си в старческия дом, а когато се е върнал у дома е установил, че Елизабет е изчезнала.

Единствената константа в разказите му е незаинтересоваността на Хейдън да съобщи на властите за бягството на жена си, за кражбата или за изчезването й. Гарион и Рей Синклеър претеглят трите противоречащи си истории и познавайки добре Елизабет, се настройват подозрително. На 25 ноември 1998 г. Гарион подава сигнал за изчезнало лице в полицията, без да има представа, че добавя парченце към един сложен криминален пъзел.

Освен с подозрителните обяснения на Марк Хейдън за изчезването й, бързата реакция на Гарион би могла да се обясни и с историята на самата Елизабет и обстоятелствата в живота й през 1998 г. Елизабет Хейдън е родена като Върна Синклеър, най-малкото от шест деца. Близките й разказват, че е имала труден живот. Серия от нещастни връзки – повечето кратки – оставят Елизабет с шест дъщери и двама синове от най-различни бащи.

Но през 1998 г. изглежда животът на Елизабет поема в друга посока. Тя показва подновена решимост да се грижи за синовете си и запознавайки се с Марк чрез приятели през 1994 г., се отдава на най-дългата си връзка досега. За нещастие нейното тъй дълго отлагано щастие не продължава много.

Робърт Уагнър и неговата жертва Бари Лейн живеят заедно на „Бингам Роуд“ в Салисбъри Норт, на една пресечка от „къщата на смъртта“, намираща се на „Ватерло Корнър Роуд“. Техните съседи хвърлят светлина върху начина им на живот.

Бари Лейн боядисва косата си руса и се прекръства на „Ванеса“. Често носи розови шорти през лятото. Заради крещящия му стил и репутацията на педофил, понякога е преследван от местните хлапета. Макар тормозът им да е главно словесен, къщата на Лейн и Уагнър често е замеряна с яйца.

За да прекратят това, двамата издигат двуметрова желязна ограда около дома си и се сдобиват с две кучета, порода доберман-пинчер. Съседите описват Лейн като „отворен“, но отбелязват, че очевидно „страда от сериозни болки в гърба“. Двамата мъже получават пенсии по инвалидност от социалните служби.

Майката на Бари Лейн дава сензационно интервю за „Сидни Морнинг Хералд“, в което разказва за участието на сина си в серията от убийства. Г-жа Лейн описва как Бари е живеел в страх, откакто бил помогнал за укриването на едно убийство преди осем или девет години. Той е бил заплашван от останалите замесени. Междувременно Уагнър е описван от своите бивши съседи като мрачен, донякъде зависим от Лейн и неспособен да чете или пише.

Международното медийно внимание за кратко е привлечено от антисоциалните наклонности на Уагнър, за които разказват познатите и съседите му. Според някои от тях Уагнър е вярвал в надмощието на бялата раса и е казвал на съседите си, че той и „неговите приятели“ споделят омраза към хомосексуалистите и азиатците, и че се е присъединил към националистическата партия „Национално действие“. Според британския вестник „Дейли Телеграф“ на скрийнсейвъра на Уагнър е пишело „Адолф Хитлер е жив“.

Но специалният отдел „Карта“ не смята, че зад това би могъл да се крие възможен мотив за убийствата. А и в пълен контраст с този неонацистки образ един възрастен съсед си спомня как Уагнър и Лейн са отишли да купят храна за домашните му любимци. Друг пък се сеща, че двамата са свирели „църковна музика“ в дома си.

Някои от съседите споменават за един редовен посетител в дома на Уагнър и Лейн: обвиняемият Джон Джъстин Бантинг.

Паяжината на Бантинг

Цялата история зад страховитите убийства се развива около 32-годишния Джон Джъстин Бантинг, роден през 1966 г. в Инала, Куинсланд – безобиден на вид, очилат човечец, чиято външност прикрива отмъстителен манипулатор.

Самият той преживява сексуално насилие в детството си и израства с патологична омраза към хомосексуалистите и педофилите. Бантинг пристига в Сноутаун в началото на 80-те години, с намерението да се преустанови в Пърт, но колата му се разваля и той така и не продължава нататък. Скоро, благодарение на любовницата си Сюзан Алън, се запознава с известния като педофил и травестит Бари Лейн. Отвращението му към Лейн го изяжда отвътре и той започва да крои и премисля убийството му. Създава на стената в стаята си „паяжина“ – диаграма с Лейн в центъра и вълнени конци, свързани с други фигури, които смята за педофили.

Чрез Лейн Бантинг се сприятелява с Робърт Уагнър – млад мъж, прибран от травестита на 14-годишна възраст. Уагнър е бил сексуално малтретиран като дете от приятел на семейството му и затова е избягал от къщи. Лейн го е приютил, склонявайки го към хомосексуална връзка и двамата са пътували из страната 4 години, преди да се установят в Сноутаун. Бантинг се сближава с Уагнър и успява да го измъкне от „ласките“ на Лейн. Под негово влияние Уагнър става все по-агресивен и гневен, заради отношението, което е търпял.

Убийствата на Бантинг започват с Клинтън Тресайз – млад гей и настоящ любовник на Бари Лейн. През 1992 г. двамата с Уагнър го подмамват в Салисбъри Норт, където го убиват и погребват тялото му в плитък гроб в Лоуър Лайт.

Междувременно Бантинг се впуска във връзка с жена на име Елизабет Харви. Тя има двама сина – Трой Юд и Джеймс Власакис. Власакис е насилван сексуално от брат си и когато открива това, Бантинг се постарава да се сближи с него, напътствайки го в същата омраза, която вече е налял у Уагнър.

Въпреки че живее в дома на Елизабет Харви, той има връзка с друга жена – съседката Сюзан Алън. През 1995 г. Алън дава под наем каравана на някой си г-н Рей Дейвис и не след дълго нейната дъщеря се оплаква, че новият наемател насилва сексуално децата й. Бантинг и Елизабет Харви убиват Рей Дейвис и погребват тялото в задния си двор.

Самата Сюзан Алън също изчезва през 1996 година. Впоследствие Бантинг заявява, че той и Уагнър са я намерили мъртва в дома й. Те разчленяват тялото й и го погребват над трупа на Дейвис, опаковано в 11 торби за боклук.

В крайна сметка през 1997 г. Бантинг и Уагнър най-сетне се решават да изпълнят замисъла си с убийството на Бари Лейн. С помощта на бившия любовник на Бари Томас Тревилиан те отвличат травестита и го удушават след продължителни изтезания. Без да се задоволят само с едно убийство, Бантинг и Уагнър решават да премахнат и Майкъл Гардинър, известен в квартала като „най-голямото хомо“. Не след дълго, не е ясно точно как, един от приятелите на Власакис – Гавин Портър – също се замесва с групата и е убит от Бантинг и Уагнър.

Власакис разбира за убийствата и скоро – воден от омразата си, подхранвана непрекъснато от манипулаторските умения на Бантинг – решава да убие своя брат-насилник Трой.

Убийствата на триото продължават. Те изтезават и премахват всеки, който смятат за педофил или просто не харесват. През 1998 г. убиват Фред Брукс след ужасни мъчения, само защото Бантинг не го харесва. В същата година убиват Елизабет Хейдън – сестра на Джоди Елиът, за която Бантинг е сгоден по онова време – защото си е позволила да изрази любовта си към Бантинг, макар да е била омъжена. Страховито обезобразяват и убиват Гари О’Дуайър, понеже Бантинг е споменал на Власакис, че той прилича на убития му вече брат.

Последната им жертва, преди да бъдат заловени от полицията, е Дейвид Джонсън – 21-годишният доведен брат на Власакис. Премахват го главно заради парите му – изтръгвайки ПИН номера на картата му чрез безмилостни изтезания.

Защо правят всичко това? Основният мотив се крие в непреодолимата омраза на Джон Бантинг към хомосексуалистите и педофилите. Той се заобикаля със слаби и лесни за манипулиране хора, които също споделят тази омраза. Раздухва ненавистта и кръвожадността им, за да ги накара да станат доброволни партньори в неговите убийства. Все пак това не е единственият мотив.

Убийците са се опитали да изтеглят пари от банковата сметка на доведения брат на Власакис, записали са гласа на Гари О’Дуайър на касета, която са пуснали на телефонния секретар на близките му, за да оставят впечатлението, че той е още жив. Прибирали са социалните помощи и пенсии на още няколко жертви. Групата се е сдобила с общо 97 200 долара по този начин, но властите вече не смятат, че тази измама е била основният им мотив за действие.

Криминалният психиатър професор Кевин Хоуелс смята, че поведението на Бантинг се дължи на липса на емоции и способност за съпричастност към чувствата на другите. Хоуелс установява, че той съвпада с профила на психопатичен убиец, който извлича удоволствие от упражняването на контрол над жертвите си. Като малък едно от любимите му занимания е било да гори насекоми с киселина. Като тийнейджър е станал неонацист, а вече като възрастен е развил дълбока омраза към педофилите и хомосексуалистите.

Епилог

На 3 юли 1999 г. Робърт Джо Уагнър, Джон Джъстин Бантинг и Марк Рей Хейдън са обвинени заедно в 10 убийства. Преди това са били обвинени само в предполагаемо убийство на „неизвестно лице“.

Джеймс Спиридон Власакис също е обвинен в убийство на неназовано лице – вероятно последната жертва на групата – неговият доведен брат.

Много малко се знае за хода на процеса, заради мълчанието, наложено от съда. Все пак излизат наяве някои зловещи подробности. Когато намират осемте тела в банковия трезор, властите осъзнават, че жертвите са били изтезавани, а после убити чрез удушаване или задушаване.

Британският „Телеграф“ разказва:

„Няколко са намерени със запушени усти. Други с въжета около врата им. От телата са рязани крака и ръце, а по някои има следи от изгаряния… Смята се, че убийствата са извършени като част от зловещ замисъл за измама със социални осигуровки…

Обвинението твърди, че четиримата са събирали помощите и пенсиите на убитите си жертви. Дори са се представяли за някои от мъртвите, за да извършват банкови транзакции или да подписват документи в социалните служби.

Преди да бъдат убити, част от жертвите са били принуждавани да рецитират заучени фрази, които са се записвали и са се оставяли в телефонните секретари на близките им, за да се отклони подозрението за изчезването им.

В трезора на банката са намерени също и… белезници, комплект ножове, въжета и тиксо, голям брой гумени ръкавици и уред за електрошокове, използван върху гениталиите и други чувствителни части от тялото на жертвите“.

На 21 юни 2001 г. 22-годишният Джеймс Власакис пледира виновен в четири убийства пред Върховния съд в Аделаида. Той се превръща в звездния свидетел на обвинението. Получава четири доживотни присъди с минимален срок от 26 години.

Макар да пледира невинен, Джон Джъстин Бантинг е осъден на доживотен затвор за убийствата на всички открити жертви, с изключение на Сюзан Алън. За съжаление съдебното жури не успява да реши извън всякакво съмнение дали тя наистина е била убита.

Марк Хейдън не е осъден за никое от убийствата, но пледира виновен в съучастие в укриването на телата. Елизабет Харви, майката на Власакис, която е знаела за убийствата и окуражена от Бантинг дори е участвала в едно от тях, умира от рак след ареста на четиримата.

Бантинг и Уагнър се сдобиват със славата на най-страшните серийни убийци в Австралия, конкурирайки се за първото място с Убиеца на туристи Айвън Милат.

Подробностите около случая и особено начинът, по който са открити жертвите, ужасява и същевременно очарова обществото. Убийствата привличат много нежелани посетители в Сноутаун и сега градът е известен най-вече с тях.

В началото на 2011 г. съдът вдига забраната за медийно мълчание в отговор на молба от продуцентите на филма „Snowtown“, който предлага драматичен и въздействащ поглед върху събитията.

---

Книги и филми по случая:
Книгата Snowtown: The Bodies in Barrels Murders от Jeremy Pudney
Филмът The Snowtown Murders (2011)
Документален филм на Discovery Channel – Serial Killers – The Bodies In The Barrels (2009)

Материалът е написан по идея на bibi
Източници: trutv.com, wikipedia.org, kuro5hin.org, adelaidenow.com.au