Айвън Милат: Австралийският убиец на странстващи авантюристи

Айвън Милат: Австралийският убиец на странстващи авантюристи

Австралия винаги е била Мека за пътуващите млади авантюристи от цял свят, но в периода 1989-91 г. сериен убиец на име Айвън Милат повежда срещу тях лична война. Този заклет любител на оръжията и самотник с огромно его търсел отмъщение за неудачния си живот, като отвличал, изтезавал и екзекутирал млади туристи, обикалящи света само с раница на гърба си.

Находката

Навън сияел чуден пролетен ден, идеален за разходка в гората. Кен Сийли стоял сред едно сечище и дишал чистия, свеж планински въздух. Мястото се намирало далеч от мръсотията и стреса на Сидни, където живеел и работел. Винаги очаквал с нетърпение това време от седмицата, когато неговият клуб по спортно ориентиране се събирал за седмичния си пробег.

Обикновено Кен се движел сам, но тази събота, 19 септември 1992 г., клубът бил организирал тренировъчен ден, чийто маршрут обхващал някои от многото пътеки, криволичещи из хилядите акри на красивата гора Белангалоу. Кен си помислил, че гората никога не е изглеждала толкова добре. Заобикаляла го буйната зеленина на надвисналите евкалиптови дървета и борови плантации.

След кратък навигационен брифинг Кен и неговият партньор Кийт Колдуел потеглили по първата отсечка от пробега. В ранния следобед вече били навлезли дълбоко в гората.

Една от контролните им точки била обозначена от голям заоблен камък. Доближавайки се до каменния блок, Кен надушил някаква лоша миризма, която се засилвала все повече. Помислил, че това вероятно е труп на умряло животно.

Готов бил да продължи нататък, когато Кийт се провикнал от другата страна на камъка: “Подушваш ли това?”. Миризмата се засилила, когато двамата се приближили до западната страна на скалата.

Под една малка издатина се натъкнали на купчина клони и гниещи листа, под които се виждала някаква кост и кичур коса. Не били сигурни, че това е човек, докато не зърнали част от черна тениска. Двамата заобиколили купчината и се втренчили с невярващи погледи в подметката на обувка, стърчаща от другия й край.

Часът вече бил 15:45 ч. Скоро в гората щял да настъпи мрак. Внимателно отбелязали мястото на картата и потеглили към колите си. Половин час по-късно двамата разказвали за откритието си на останалите от групата. Всички се съгласили, че властите трябва да бъдат предупредени възможно най-скоро.

Набирайки номера за спешни случаи от мобилния си телефон, Сийли се свързал с оператор, който го попитал:Това спешен случай ли е?”. Когато отговорил: “Не съвсем”, отсреща прекъснали връзката.

Няколко обаждания по-късно най-накрая бил свързан със служител от местното полицейско управление в Боурал – малко, хубаво градче, сгушено в Южните възвишения на Ню Саут Уелс. Сийли се представил и казал на офицера: “Намерих тяло в гората Белангалоу”. Не бил сигурен, че са го приели сериозно. Не след дълго се убедил, че са му повярвали.

Полицията пристигнала, точно когато светлината започнала да угасва. Отвели ги до мястото с фенерчета, а пътя маркирали с отразяваща лента. Местните детективи пристигнали скоро след това и поискали да им бъде изпратен екип от криминалисти от Гулбърн, следващият голям град в района. Детективите се обадили в Бюрото за изчезнали лица, тъй като знаели, че те разследват изчезването на няколко туристи, видени за последно да се насочват на юг към гората.

Никой все още не осъзнавал, че откритото тяло щяло да постави началото на най-голямото разследване на убийства в историята на Австралия.

Търсенето

Претърсвайки района, на следващия ден полицията се натъкнала на още едно тяло, захвърлено само на 30 метра от първото и покрито също като него с листа и клони.

Първите съобщения в медиите предполагали, че телата са останките на двете британски авантюристки Карълайн Кларк и Джоан Уолтърс. Те били напуснали Кингс Крос в Сидни и били тръгнали заедно на юг преди пет месеца. Полицията обаче все още не била сигурна в самоличността на жертвите.

Няколко семейства от Австралия и по целия свят се свързали с полицията за повече информация, когато научили за зловещите находки.

В Германия Манфред и Анке Нюгербауер слушали напрегнато новините, чудейки се дали намерените тела не са на техния син Габор и неговата приятелка Аня, които изчезнали без следа, след като напуснали хостела си в Кингс Крос в деня след Коледа на 1991 г.

В дома си в Регенсбург, близо до Мюнхен, Херберт Шмидл също следял новините, надявайки се, че никое от телата не е на неговата единствена дъщеря Симон, която изчезнала след като напуснала Сидни през 1991 г.

На няколкостотин километра южно от гората Белангалоу – във Франсктън, Виктория – Пат Евърист се питала дали дъщеря й Дебора и нейният приятел Джеймс Гибсън не лежат мъртви в гората. Те били изчезнали през 1989 г.

В късния неделен следобед на 20 септември полицията потвърдила, че телата наистина са на Карълайн Кларк и Джоан Уолтърс. Родителите на Джоан – Рей и Джил Уолтърс – вече били в Австралия от един месец и напразно търсели следа от изчезналата си дъщеря. Полицията ги открила в Сидни и им предала лошите вести.

Карълайн Кларк

Полицията телефонирала и на Йън и Джаки Кларк в Англия, за да им съобщи, че второто тяло е на Карълайн.

С напредването на разследването станало ясно, че убийствата са извършени с изключителна бруталност и жестокост.

Джоан Уолтърс

Джоан Уолтърс била намушкана жестоко в сърцето и белите дробове, като една от раните била толкова дълбока, че се врязвала в гръбначния й стълб. Карълайн Кларк също била намушкана с нож и застреляна в главата няколко пъти.

Тъй като телата били захвърлени в изолиран район, детективите предполагали, че е възможно убиецът да живее наблизо. Криминалистите работели денонощно, анализирайки и фотографирайки всеки сантиметър от местопрестъплението. Джоан Уолтърс все още носела бижута по двете си ръце и била облечена в сини джинси и черни обувки. Ципът на джинсите й бил свален, но горното им копче не било разкопчано.

На четири метра от тялото на Карълайн Кларк били открити шест угарки от цигари от една и съща марка. Недалеч оттам била намерена гилза от .22 калибър, а до нея парченце зелена пластмаса с размерите на голяма монета.

Балистичните експерти сканирали района с метални детектори и открили още девет гилзи около тялото на Карълайн. От земята, точно под главата й, били извадени три куршума. Експертите от балистичния отдел били сигурни, че ще могат да идентифицират оръжието с помощта на откритите гилзи и куршуми.

На около 35 м от местопрестъплението някои бил изградил тухлена пещ.

През следващите пет дни четиридесет полицаи претърсили коридор, широк 150 м и дълъг 2 километра и половина, но не открили нито още тела, нито личните вещи и къмпинг оборудването на двете момичета. След края на търсенето полицията заявила пред медиите, че отхвърля каквато и да е възможност в гората да има още тела.

Това изявление щяло да се окаже преждевременно и да причини голямо неудобство на полицейското управление.

Причина за смъртта

Криминалният патолог д-р Питър Брадхърст се заел с неприятната задача да извърши аутопсиите.

Тялото на Джоан било претеглено и прегледано на рентген, за да се провери дали в него има още куршуми или други метални предмети. Не били открити такива. В тялото на Карълайн обаче били открити още четири куршума.

След това д-р Брадхърст се заел с външния преглед, методично проверявайки телата за веществени доказателства. По тениската и ръцете на Джоан били открити следи от тъмни косми. Изгнилият парцал, с който била запушена устата й, бил изваден и в гърлото й били открити парченца от него. Не били открити следи от изнасилване, но имайки предвид състоянието на тялото, това било трудно да се каже. Все пак докторът взел проба от влагалището, тъй като семенната течност би могла да остане в тялото със седмици и дори с месеци.

Надупчената от ножа тениска на Джоан

В гръдния кош на Джоан имало три прободни рани отдясно, една отляво и още една в шията. Когато тялото било обърнато по корем, се появили още рани – общо четиринадесет. Вътрешният преглед показал, че пет от раните са засегнали гръбначния стълб. Д-р Брадхърст предположил, че всяка от тези рани би могла да е парализирала жертвата преди смъртта й, оставяйки я в напълно безпомощно състояние.

Две от ребрата на Джоан били напълно прерязани. По ръцете и дланите й имало “защитни рани”, които обикновено се случват, когато жертвата се опитва да се предпази от нападение с нож.

Ръцете на Карълайн били протегнати над главата й, увита с червена кърпа. В черепа й открили десет дупки от куршуми и само четири изходни рани. От него извадили четири цели куршума от .22 калибър. Предната част на лицето и челюстта й били разбити, вероятно от излизащите куршуми. В горната част на гърба й имало прободна рана, идентична с раните на първата жертва.

Куршумите били почистени и изпратени на балистичния експерт. Той бил уверен, че ще го доведат до оръжието на убийството. Пресъздаването на сцената разкрило, че изстрелите са дошли от три различни посоки, макар че десетте гилзи били открити почти накуп. Експертът предположил, че убиецът може да е спирал стрелбата, за да наглася главата на жертвата между изстрелите. С една дума – бил я използвал като “мишена”.

Както обикновено се прави, полицията разкрила някои подробности от убийствата на множеството репортери, събрали се пред моргата.

Профил на убиеца

Седмици след откриването на двете тела полицията вече била събрала най-различни веществени доказателства, но никак не напредвала в разкриването на убиеца.

В опит да се хвърли светлина върху разследването, към него бил призован като консултант д-р Род Милтън – криминален психиатър с над двадесетгодишна практика.

Детективите откарали д-р Милтън в Белангалоу по негово искане. Той излязъл от колата, разгледал местопрестъплението и се замислил защо убиецът би избрал точно това определено място.

Първата му мисъл била, че той познава местността.

Знаел от опит, че убийците много рядко действат в непозната обстановка. Това не било случайно престъпление, а планирано убийство.

Карълайн Кларк била убита по хладнокръвен и пресметнат начин. Увивайки кърпа около главата й, убиецът целял да я “обезличи”. Ъгълът на изстрелите предполагал, че първите куршуми са били изстреляни, докато жертвата е била на колене. Дрехите й били недокоснати, с изключение на сутиена, който бил разкопчан. Това подсказвало на Милтън, че убийството й не е сексуално мотивирано, а по-скоро представлява своего рода екзекуция. В действителност, преди идването на д-р Милтън, полицията смятала, че си има работа с повече от един убиец.

Тялото на Джоан Уолтърс обаче показвало неконтролируема ярост и сексуален умисъл. Ризата и сутиенът й били избутани нагоре, ципът на джинсите й бил разкопчан, а гащичките й липсвали. Милтън предположил, че джинсите не са били сваляни от тялото, тъй като обувките й все още стояли завързани на краката. По вероятно било просто да са били смъкнати, колкото да улеснят убиеца в сексуалния акт, който бил извършен преди или след смъртта. Бельото на момичето било срязано с нож и отнесено като “трофей”.

Когато полицията го попитала какъв би могъл да е мотивът на убиеца, Милтън изрекъл една единствена дума: “Удоволствие”. Вярвал, че ако убийците са двама, то единият от тях е по-стар и властен, а другият по-склонен към подчинение, макар и еднакво садистичен. Смятал, че биха могли да са братя, любители на оръжията и лова. Вероятно било да са извършвали и други сексуални престъпления заедно.

Доктор Милтън смятал, че главният заподозрян:

  • живее в околностите на града или в ненаселен район.
  • работата му не изисква особена сръчност и му дава възможност да бъде навън.
  • има нестабилна или незадоволителна връзка.
  • има история на хомосексуална или бисексуална активност.
  • има история на агресия срещу властта или авторитетни фигури.
  • е над тридесетгодишен.

В нито един момент д-р Милтън не споменал, че убийствата са дело на сериен убиец.

В края на годината разследването позамряло, тъй като детективите били разпределени към други случаи. Полицията имала нужда от солидно доказателство или невероятен късмет, за да разреши загадката на убийствата в Белангалоу.

Черепът

Брус Прайър често се отбивал в гората Белангалоу, за да събира дърва. Тя се била превърнала в специално за него място. Познавал добре много от горските пътеки.

Като местен жител той следял репортажите за убийствата с особен интерес, а като родител – съчувствал дълбоко на семействата на момичетата.

Официалното претърсване на гората било приключило преди много месеци, а разследването вече почти не съществувало.

Една сутрин Брус се отправил към гората. Тръгнал по един познат път, но вместо да стигне до края му, както правел преди, отбил колата си по странична пътека, известна като “Пожарния път на Морис”. Брус стигнал до Т-образно разклонение и свил наляво. Пътят скоро свършил в гола, скалиста местност. От едната му страна имало малка импровизирана пещ, построена от камъни.

Брус излязъл от колата си и тръгнал из района, без да бъде сигурен какво прави там. На около 45 м от колата спрял и се втренчил в земята, а сърцето заблъскало в гърдите му. В краката му лежал голям кокал. Той изглеждал човешки. Брус вдигнал внимателно кокала и го сравнил със собственото си бедро; дължината му била същата. По единия край на костта имало следи от зъби. Брус решил,че може да е от кенгуру. Поставил кокала обратно на земята и продължил напред.

Изкачил се по едно възвишение, оглеждайки земята, с надеждата да намери останалата част от скелета на кенгуруто. После се запътил към колата си, но променил леко посоката, минавайки през едно буренясало място. Очите му зърнали нещо бяло. Разделяйки оплетената растителност, се изправил пред гледка, от която му се изправили косите.

Празните орбити на човешки череп го гледали втренчено. Той бил малък, вероятно на голямо дете или на жена. Част от долната челюст била счупена, а по челото имало тънък разрез, приличащ на рана от нож.

Брус не бил сигурен какво да прави. Опасявайки се, че никой няма да му повярва, взел черепа със себе си. На излизане от гората се натъкнал на местния строител Джон Спрингет, който поправял хижата на клуба по ориентиране. Брус му разказал за находката си и Джон му дал мобилния си телефон, за да позвъни на детективите от Боурал. Не получил отговор. Тогава Брус решил да се свърже с полицейския участък: “Открих части от скелет в гората Белангалоу” – казал той.

Половин час по-късно двама униформени полицаи пристигнали в хижата. Брус им показал черепа и те се обадили за подкрепление. Детективите помолили Прайър да им покаже къде е намерил костите.

Научи повече за:   Доктор Йозеф Менгеле: Експериментите в Аушвиц

Един от детективите навлязъл в гората и се натъкнал на чифт обувки, стърчащи от купчина клони. След няколко разговора по радиостанцията, търсенето започнало отново.

Още две тела

Новините за откриването на още тела се разпространили бързо. Телевизионни хеликоптери закръжили над гората. Репортери и филмови екипи се подредили на пътя, надявайки се да получат достъп. Спекулирали със самоличностите на последните жертви.

“Това германската двойка ли е или тази от Виктория?” – питали се журналистите. Разследващите не казвали нищо. Умовете им били заети с други въпроси. Прекалено рано ли са отменили търсенето? Колко още тела имало в гората?

Джеймс Гибсън

Един от търсачите открил край едно от телата мека, черна шапка. Детективите се свързали с отдел “Изчезнали лица” в Сидни и оттам им казали, че шапката вероятно е принадлежала на Джеймс Гибсън – младеж от Виктория, за последен път видян в южната част на гората в компанията на своята приятелка Дебора Евърист. Двамата били изчезнали през 1989 г. Преди време раницата и фотоапаратът на Гибсън били намерени край един път на 125 км северно от Белангалоу.

Това объркало полицията. Ако една от жертвите е Гибсън, как неговите вещи са се озовали от другата страна на Сидни?

Криминалистите работили на местопрестъплението до късните часове на нощта. На следващия ден на мястото дошли д-р Брадхърст и криминалният одонтолог д-р Крис Грифитс. Двете тела били скелети, от които липсвали части. Някои от костите били разпръснати из околността, вероятно от животни. Край първото тяло били открити сребърна верижка, гривна с полускъпоценни камъчета и сребърно разпятие. Тези накити и малкият размер на скелета, навеждали на мисълта, че той е женски.

Вторият скелет бил по-едър и все още носел маратонките на краката си. Д-р Грифитс разгледал черепа и сравнил зъбите му със зъбния картон, предоставен му от полицията.

Дебора Евърист

Съвпадението било пълно. Тялото било на Джеймс Гибсън. Положителната идентификация на второто тяло щяла да бъде направена по-късно, но полицията била почти сигурна, че то е на Дебора Евърист. Останките били внимателно вдигнати и изпратени в моргата в Сидни за реконструкция и послесмъртен преглед.

Освен скелетите, от околността били събрани няколко торби с гниеща материя, която можела да се окаже облеклото на жертвите. Едно от нещата, открити по тялото на Джеймс Гибсън, било лесно за разпознаване – ципът на джинсите му. Ципът бил отворен, но горното копче било закопчано.

На следващия ден д-р Брадхърст се заел с реконструкцията на скелетите. Костите били сварени в специален разтвор, който да почисти замърсяванията и да направи нараняванията по-видими.

Заел се първо с останките на Джеймс Гибсън. Гниещата материя, която придружавала костите му, била пресята и в нея били открити няколко костици от ръце и стъпала, както и бижута и копчета.

Скелетът му започнал да придобива форма и степента на раните ставала все по-ясна. Една от раните прерязвала гръбначния стълб и вероятно била парализирала жертвата преди смъртта й. За да се нанесе подобна повреда на младо и здраво тяло се изисква значителна физическа сила. По гръдния кош на тялото също били нанасяни удари с нож.

Вторият, по-малък скелет, бил в много лошо състояние. Част от челюстта му била счупена. Няколко частици от нея били открити в задната част на черепа. Четирите следи от нож по челото, по две от всяка страна, не били достатъчно дълбоки, за да бъдат фатални, но били проникнали в черепа при линията на косата. Още една рана от нож била проникнала в долната част на гърба, близо до гръбнака.

Докато Брадхърст приключвал с анализа си, криминалистите пресявали местопрестъплението за още улики. На девет метра от малкия скелет открили черен сутиен, с дупка от нож в едната от чашките. След това, в купчина листа наблизо, бил открит сив чорапогащник. Двата му края били вързани на примка. По-късно същия ден сравняването със зъбния картон потвърдило, че това са останките на Дебора Евърист.

Специалният отдел

Начело на разследването бил поставен старши полицейски офицер Клайв Смол. Неговата задача била да обедини индивидуалните екипи от детективи, занимаващи се със случая, в един общ отдел.

Клайв Смол

Разследването било официално наречено “Специален отдел Air (въздух)”. Названието трябвало да бъде “Eyre”, кръстено на езеро в централната част на Австралия, но медиите го объркали с “air” и името си останало така.

Смол назначил за своя дясна ръка също така способния и талантлив детектив Род Линч. Работата на Линч била да координира разследването от щабквартирата на екипа, докато Смол контролира операциите на самото местопрестъпление.

Към търсенето се присъединили екипи с полицейски кучета, специално дресирани да надушват присъствието на фосфор и азот в почвата. Разлагащото се тяло изпуска следи от тези химикали дълго след смъртта.

Междувременно се провеждало още едно търсене. Куршумите и гилзите, намерени в гората, се оказали от пушка “Ругер” – единствената положителна следа, която би могла да свърже убиеца с местопрестъплението.

Полицията установила, че в периода от 1964 до 1982 г. в Австралия са били внесени над 50 000 такива пушки. Производителите снабдили властите със списък на своите дистрибутори в Австралия, които от своя страна им осигурили имената на оръжейните магазини, които ги продавали. Макар магазините за оръжия да били задължени по закон да пазят данни за всяко продадено оръжие, нямало как да се проследи къде отива оръжието, ако собственикът му реши да го продаде на друг човек. Полицията била изправена пред сценария “игла в купа сено”.

Полицията се свързала с членовете на местния оръжеен клуб и направила проверка на оръжията им. Един от тях казал на детективите, че миналата година негов приятел бил станал свидетел на нещо подозрително в гората. Полицията се свързала с този човек и той им дал изключително точно описание на две превозни средства – форд седан и джип – които бил видял да минават по една от пътеките в гората.

Когато първата кола минала край него, той погледнал вътре и видял мъж на шофьорското място и още двама на задната седалка. Между тях била седнала жена, чиято глава била увита с кърпа. Във втората кола имало двама мъже, като единият карал, а другият седял отзад заедно с още една вързана жена. Той дал на полицията подробно описание на всички лица, включително цвета на дрехите и приблизителната им възраст. Даже бил записал номера на втората кола на парче картон, но после го бил загубил. Полицията го накарала да прочете официалното си изявление и да го подпише, ако е съгласен с него.

Подписът му гласял: “Алекс Милат”.

Колко още?

Двадесет и шест дни изминали от откриването на тялото на Дебора Евърист в гората. Търсачите били уморени. По-голямата част от набелязаната за претърсване територия била покрита и навлизали в последната отсечка.

Лидерът на търсачите сержант Джеф Тричтър повел групата си към малко сечище. Там се натъкнали на чифт розови женски джинси и захвърлено на земята синьо-жълто въже. До тях лежала празна кутия от куршуми .22 калибър. Навлизайки по-дълбоко в гората, открили още предмети. Празни кутии от напитки, надупчени от куршуми; кабели, вързани на примка; гилзи и празни бутилки. В края на сечището сержант Тричтър видял нещо, което запалило сигналната лампичка в главата му. Примитивна пещ.

Съвсем скоро групата се натъкнала на човешки кокал. На три метра от него, край купчина дърва, лежал череп. Търсачите веднага извикали екипа от криминалисти.

Зад дървата лежала вече познатата купчина от листа и клони. От единия й край се подавал голям кокал, обут в кафява, кожена туристическа обувка. Търсачите се разпръснали и огледали района около трупа, но не открили повече останки. Криминалистите установили, че останките са женски. Изглежда жертвата е била сама.

На черепа й имало отличителна лилава лента за глава. Оказало се, че скелетът е на изчезнало германско момиче – Симон Шмидл. Нейната голяма раница и къмпинг оборудване не били открити.

Симон Шмидл

Тази млада авантюристка, която семейството и приятелите наричали “Сими”, била видяна за последен път на 20 януари 1991 г. в Ливърпул, западно от Сидни. Готвела се да заминава на юг към Белангалоу.

В Германия  родителите на Симон научили новината по най-лошия възможен начин – от радиото.

Тялото на Симон било открито частично облечено, като ризата и бельото й били вдигнати около врата й. Край тялото й лежали няколко бижута и монети. Розовите джинси не били на Симон, но съвпадали с описанието на друго изчезнало момиче – Аня Хабшид. Тя и приятелят й Габор Нюгебауер били изчезнали през декември 1991 г.

Аня Хабшид

Два дни по-късно търсенето продължило, а останките били транспортирани в Сидни за аутопсия. Д-р Брадхърст прегледал почти пълния скелет. Нямал съмнение, че това е дело на същия убиец. Едва приключил с аутопсията, когато получил съобщението: “Открихме още две”.

Габор Нюгебауер

Останките на Габор били идентифицирани на място чрез зъбния му картон. Неговата приятелка Аня била официално идентифицирана по-късно, тъй като нейният стоматологичен картон все още не бил пристигнал от Германия.

Скелетът на Габор бил недокоснат, като ципът на джинсите му бил отворен, а горното копче закопчано. Горните дрехи на Аня били събрани на раменете й, а долните липсвали. Женският скелет имал стряскаща особеност – главата му и първите два гръбначни прешлена липсвали.

Д-р Брадхърст установил, че главата е била отстранена от тялото с помощта на остър инструмент, вероятно мачете или сабя. Ъгълът на разреза показвал, че жертвата е стояла на колене, с наведена глава.

Полицията най-накрая обявила пред пресата, че си има работа със сериен убиец. Това не било изненада за никого. Медиите били на това мнение още от началото на разследването.

Балистичните експертизи на откритите куршуми и гилзи показали, че жертвите са били убити с едно и също оръжие.

Най-ужасяващ бил фактът, че седемте туристи са загинали по най-различни начини. Те били бити, душени, пробождани с нож и обезглавявани, и подлагани на сексуално насилие – както мъжете, така и жените. Имайки предвид размера на нараняванията и най-различните методи за причиняването им, разследването заключило, че убиецът или убийците прекарват все повече време с жертвите си. Това означавало, че освен жесток и садистичен, извършителят е пресметлив и самоуверен индивид.

Единственият оцелял

Пол Аниънс пристигнал в Австралия, нетърпелив да опознае страната, за която бил чувал толкова много. Отседнал в скромен туристически хостел в Кингс Крос в Сидни и прекарвал времето си в разглеждане на забележителности и купонясване с приятели. Когато парите му намалели, решил да започне някаква работа. Визата му важала шест месеца, но средствата му изглежда щели да свършат доста преди това. Той разпитал из града, но се оказало, че не е лесно да си намери временна работа.

Пол Аниънс

Един от неговите приятели му предложил да стане берач на плодове. Пол проучил въпроса и разбрал, че подобна работа се предлага в област Риверина, намираща се на няколкостотин километра на юг. Решил да съкрати разходите си по пътуването, като хване влака за Ливърпул и измине останалата част от пътя на стоп. На 25 януари 1990 г. слязъл от влака и застанал на магистралата “Хюм” в Ливърпул, вдигайки палец за стоп.

Жегата била непоносима, а Пол нямал никакъв късмет с минаващите коли. Тръгнал пеша на юг и стигнал до малък крайпътен магазин, откъдето си купил питие и сериозно се замислил дали да не се върне обратно в хостела. Тогава към него се приближил добре сложен, мустакат мъж и го попитал с характерен австралийски акцент: “Търсиш ли превоз?”.

Пол му казал къде отива и с радост приел предложението на мъжа. Двамата се качили в джипа на непознатия и се насочили на юг. Първото нещо, което Пол забелязал в този човек, освен мускулестото му телосложение, бил дългият му хайдушки мустак. Заговорили се и мъжът се представил като “Бил”.

Новият приятел на Пол бил пълен с въпроси: “Откъде си?”, “Кога трябва да се връщаш?”, “Кой знае, че си тук?”, “С какво се занимаваш?”.

“Бил” изглеждал достатъчно дружелюбен, така че Пол отговарял на питанията му. “Бил” казал на Пол, че работи в Пътна поддръжка и е от югославски произход, живее близо до Ливърпул и е разведен.

Пътували около час, когато поведението на “Бил” започнало да се променя. Езикът му станал по-агресивен, критичен и заядлив. Впуснал се в дълга расистка тирада, а после се начумерил и спрял да говори.

В средата на следобеда, след като напуснали южния град Митагонг, Пол забелязал, че “Бил” се държи все по-странно. Променял скоростта и често поглеждал в огледалото. Пол започнал да се чувства неспокойно. “Бил” се опитал да настрои радиото и заявил: “Ще взема да спра и да извадя аудиокасети от багажника”. Докато спирал колата, Пол погледнал надолу и видял цял куп аудиокасети между седалките.

“Бил” излязъл и Пол решил също да се разтъпче. “Влизай в колата”, казал му Бил със заплашителен глас. Пол не желаел да го дразни допълнително и се подчинил. Когато се качил обратно в колата, “Бил” посегнал под седалката си, извадил голям, черен револвер и го насочил към Пол.

“Това е обир” – казал той. Отново се пресегнал под седалката и извадил въже. Разтревоженият Пол се опитал да го вразуми.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: ?ME 🍺 Nelimira 🍺 Marina 🍺 plamena 🍺 Rosii 🍺
Дарители: NadezhdaNadezhdaDesislavaRumenToni
350
199

“Какво става? Какво правиш” – попитал той.

Бил му отговорил с твърд и контролиран глас: “Млъквай и си слагай колана”. Уплашеният до смърт Пол се престорил, че посяга към колана, но вместо това сграбчил дръжката на вратата и се хвърлил на земята. Побягнал с всичка сила, чувайки зад себе си думите: “Спри или ще стрелям!”.

Паникьосаният мъж се изправил насред пътя, където замалко щял да бъде ударен от идващите коли. Обърнал се назад, очаквайки “Бил” да го гони. Вместо това го видял да стои небрежно до колата си и да се хили. “Връщай се тука, бе!” – провикнал се той.  

Пол успял да спре един микробус. Докато бусът намалявал, изтичал до тревната ивица, която разделяла пътните платна. “Бил” се нахвърлил върху него в гръб и го повалил на земята. Пол успял да се измъкне и се затичал към буса и се хвърлил пред него. Шофьорката – местната жителка Джоан Бери – натиснала спирачките и преди да може да протестира, Пол се метнал в колата, крещейки: “Той има оръжие, помогнете ми!”.

Джоан потеглила неохотно. Вътре в колата били нейната сестра и четирите й деца. Страхувала се за безопасността им и се канела да го помоли да слезе. Когато погледнала лицето му и видяла ужасения му поглед, решила да го закара до най-близкото полицейско управление, което било в противоположната посока. Обръщайки микробуса, забелязала, че другият мъж тича обратно към колата си. Сякаш носел нещо. Натиснала газта с желанието по-бързо да се махне от него.

Научи повече за:   Зодиак: Загадъчния убиец от Сан Франциско

Когато стигнали до полицейското управление в Митагонг, то било затворено. Тръгнали към следващия град Боурал. Там Пол разказал историята си на дежурния полицай, описвайки нападателя, колата му и раницата си, която бил оставил в нея. Вътре били паспортът му и билетът му за връщане в Англия. Полицаят предал описанието на мъжа по радиостанцията и посъветвал Пол да се върне в хостела. Той обяснил, че е останал без никакви пари и ченгето му дало двайсет долара.

Междувременно разследването все още се точело. Повече от двеста полицаи претърсвали гората. В щаба пристигали хиляди сигнали. Две от тези обаждания били особено интересни. Едното било от жена, която твърдяла, че приятелят й работи с мъж, когото според нея полицията трябвало да провери. Той притежавал имот близо до гората, карал джип 4х4 и имал много оръжия. Неговото име било Айвън Милат.

Второто обаждане било от Джоан Бери, която описала случката с Пол Аниънс. Тези, както и останалите обаждания, били записани и вкарани в огромната база данни, където били погребани под лавината от многобройни фалшиви сигнали.

Когато научил за откриването на телата близо до мястото, където бил нападнат, Пол Аниънс се обадил на разследването. На 13 ноември 1993 г. разказал по телефона за преживяването си. Полицаят го попитал защо не е докладвал по-рано за нападението. Пол му отговорил, че го е направил още в същия ден. Вместо да го попита в кое управление е подал сигнала, полицаят просто му благодарил за информацията и затворил. Полицията не се свързала повече с Пол и той решил, че вероятно сигналът му не е бил от значение за разследването.

Официалното претърсване на гората било прекратено на 17 ноември 1993 г., без да бъдат открити нито повече тела, нито доказателства.

Претоварване

До декември 1993 г. вече било очевидно, че въпреки невероятното количество информация, разследването не напредва на никъде. От хилядите сигнали, подадени на “горещата линия”, полицията била съставила списък с две хиляди “представляващи интерес лица”.

Самият обем на данните претоварвал компютърната система. Програмата, наречена T.I.M.S. (Task Force Information Management System/ Система за управление на информацията) била съставена от многобройни бази данни, но не била в състояние да направи повече от една препратка едновременно, защото системата не била подготвена да се справи с обема и сложността на толкова голямо разследване.

Било взето решение да се въведе нова, по-мощна и гъвкава програма. Това означавало дълги седмици на ръчно въвеждане и компилиране на данни. Налагало се всеки файл да бъде прочетен, преценен и насочен към определената си секция в базата данни.

Един такъв файл грабнал вниманието на екипа, заради необичайното презиме на замесеното лице. Името било Аниънс (лук), Пол Аниънс. Те прочели доклада и го прибавили към “главния” файл за по-нататъшна проверка. Няколко седмици по-късно се появил още един подобен сигнал. Това били показанията на Джоан Бери, касаещи инцидента на Аниънс. Той също бил отбелязан като заслужаващ внимание.

В началото на следващата година по случая работели денонощно 37 детективи, като главният фокус бил насочен към проследяването на оръжията и мунициите, използвани в убийствата. Двамата детективи Гордън и Макклъски получили задачата да проверят доклад, съдържащ три отделни следи. Името на файла било “Милат”.

Джоан Бери и Пол Аниънс най-накрая били разпитани и потвърдили показанията си. Третата следа била от жена, чийто приятел работел с Айвън Милат във ферма “Редимикс”, но тя не била оставила името си. Детективите решили да отидат и да потърсят Милат.

Братята Ричард и Айвън Милат били работили във фермата по едно време. Полицаите научили, че Айвън е бил трудолюбив и уважаван служител. Ричард, от друга страна, бил описан като луд и непредсказуем.

Братята Ричард и Айвън Милат
Братята Ричард и Айвън Милат

Когато проверили работния им график, сравнявайки го с приблизителните дати на убийствата, се оказало, че Ричард е бил на работа при всяко едно от тях. Неговият брат Айвън обаче бил отсъствал по времето на всички престъпления. Детектив Гордън чувствал, че Милат бързо се превръща в основния им заподозрян, но когато подвигнал този въпрос пред началниците си, те му казали: “Намерете още доказателства”.

Гордън прегледал криминалните архиви и открил, че Айвън Милат е осъждан за най-различни нарушения и е прекарал няколко години в затвора. Никое от тези нарушения обаче не подсказвало, че може да е потенциален сериен убиец.

Гордън се заровило още по-дълбоко в архивите и се натъкнал на нещо, което наистина подсилило подозренията му. През 1971 г. Айвън бил качил в колата си две момичета, пътуващи на стоп от Ливърпул за Мелбърн, и бил обвинен, че е изнасилил едното от тях. Двете момичета дали показания, че той е бил въоръжен с голям нож и е носел въже. Впоследствие бил оправдан, тъй като обвинението не могло да докаже случая си.

Гордън и Макклъски отново се обърнали към началниците си с искането да подслушват телефона в къщата на Милат и да инсталират микрофони в колата му. Шефът на разследването Клайв Смол им отказал. Законът бил много твърд по въпроса с електронното наблюдение. То трябвало да се използва само, когато всички други методи са изчерпани.

Няколко дни по-късно Смол назначил четирима детективи, включително Гордън и Макклъски, да работят единствено по следата “Милат” и съставил екип за наблюдение, наречен “Кучешка бригада”, която да следи заподозрения и да наблюдава дома му.

Екипът се заел с изтощителната задача да разпитва, проверява и сравнява трупащите се доказателства. Тази работа щяла да им отнеме няколко месеца. Това било трудно време за детектив Гордън, но той бил дълбоко уверен, че се доближават до техния човек.

Експертите умуват

Детектив Смол започнал да събира екип от експерти, които да проучат мотивите и “състоянието на ума” на лицето, което би извършило подобни ужасни престъпления. Знаейки, че крайният резултат на тази дълга и проточена сага, в каквато се бил превърнал случаят, ще бъде съдебен процес с епични размери, той имал нужда от мнението на няколко опитни професионалисти, с чиято помощ да подчертае и подкрепи тежестта на събраните доказателства.

Полицейският психиатър д-р Род Милтън изиграл важна роля в този процес. Още от началото на случая той изучавал и преглеждал всяко късче информация. Създаденият от него профил започвал да добива реални форми.

Вторият избор на Смол бил д-р Ричард Бешам – деканът на катедрата по Антропология към Университета в Сидни. Неговата “сила” била в психологическата антропология, но бил добре запознат и с експерименталната и клинична психология. Друг член на екипа бил Боб Йънг – опитен социолог и компютърен аналитик. Той бил експерт в изследователските методи и имал голям опит в боравенето с големи количества данни.

Смол все още вярвал, че убиецът живее някъде из южните възвишения, в района на Белангалоу. Неговият план бил да организира проучване “от врата на врата” в цялата област, в търсене на оръжието на убийствата, но получил отказ за провеждането на подобна операция. Д-р Бешам смятал, че лицето и оръжията, които полицията търсела, най-вероятно вече присъстват някъде в планината от информация, с която разполагал отделът.

Докато екипът преглеждал някои от файловете, експертите обърнали внимание на един определен сигнал – този на Алекс Милат. Смол наблегнал на дълбочината на детайлите в него и предположил, че лицето, подало сигнала, сигурно притежава “фотографска” памет. Бешам допуснал, че подобна точност в описанието на събитията би могла да означава и че лицето може да е било замесено в инцидента. Алекс Милат дори би могъл да е роднина на убиеца, може би негов брат.

Когато разгледал част от балистичните доказателства, екипът обсъдил драскотините, които се наблюдавали върху някои от куршумите и които вероятно били причинени от някакъв недодялан заглушител.

“Един такъв заглушител може да означава, че този човек живее в свой собствен измислен свят” – казал Бешам. – “Може би притежава мотор и се смята за човек извън закона”.

Милтън се съгласил. Той се върнал на теорията с братята: “Може би си имаме работа с група братя, които прекарват времето си в гората, стреляйки по консерви и животни, доказвайки се на един на друг”.

Смол наострил уши: “Ние имаме в архива точно едно такова семейство” – казал той.

“Наблюдавайте ги внимателно” – отговорил Бешам. – “Един или повече от тях би могъл да се окаже онзи, когото търсите”.

Дискусията се насочила към вероятното местоположение на убиеца. Милтън предположил, че той може би не живее в непосредствена близост, но вероятно посещава редовно района и дори може да притежава или държи под наем имот наблизо. След като проучили картата, решили, че убиецът сигурно живее недалеч от магистрала “Хюм”. Фактът, че всички жертви били забелязвани близо до Ливърпул, а телата им били открити в гората Белангалоу, подкрепял тази теория.

Затягане

Старателното търсене на подкрепящи доказателства продължило и през март 1994 г. Екипът “Милат” се сдобил с информация за всички имоти и превозни средства, които семейството е притежавало някога. Открили, че трима от братята Милат притежават малък имот на пътя “Уомбиян Кейвс”, на около 40 км от Белангалоу. Полицията попаднала и на сребрист нисан “Патрол” 4х4, който някога бил собственост на Айвън Милат.

Новият собственик на колата бил разпитан и показал на полицията куршум, който бил намерил под шофьорската седалка. Той бил .22 калибър и съвпадал с гилзите, открити край жертвите Кларк и Уолтърс. Милат продал джипа си два месеца, след като били открити телата на двете английски момичета.

Детектив Гордън и неговият екип все още търсели нещо, с което да свържат Айвън Милат и неговата кола с местопрестъпленията. Опитали да използват “новата” база данни, но не открили никакви съвпадения.

Захванали се с незавидната задача да прехвърлят всички сигнали на ръка, тъй като някои от тях все още не били вкарани в компютъра. Тази работа им отнела седмици. Най-накрая, на 13 август, Гордън попаднал на бележката, касаеща обаждането на Пол Аниънс на горещата линия преди пет месеца.

Той прочел доклада, описващ събитията от януари 1990 г., и осъзнал, че този човек би могъл да е важен свидетел, а показанията му можели да осигурят така търсената връзка. Показанията на Аниънс описвали колата, района на нападението и шофьора. Гордън занесъл своето новооткрито доказателство право при детектив Смол.

Смол се вбесил, че толкова важно доказателство е било пренебрегнато. Незабавно се обадил да поиска оригиналния доклад от полицията в Боурал, но той липсвал от архивите им. За щастие, дежурният полицай, който взел показанията на Аниънс в деня на нападението, бил запазил записките си в една тетрадка. Полицията проверила работния график на Ричард и Айвън Милат и установила, че първият е бил на работа в онзи ден, но вторият е отсъствал.

Освен това, докато проверявали графика му, детективите установили, че Айвън Милат е работил в района, където била открита раницата на Джеймс Гибсън. Колегите му споделили с полицията за неговия интерес към оръжията.

Приятелят на Айвън Тони Сара казал на полицията, че Милат притежава мотоциклет и нисан 4х4 и държи цял “арсенал” от оръжия в дома си. Разказал им как веднъж, докато пътували по работа през гората Белангалоу, Айвън му бил подметнал: “Няма да повярваш какво има в гората”. Когато Сара го натиснал за подробности, Айвън само се усмихнал, но не казал нищо повече.

В края на април Пол Аниънс, който вече се бил прибрал в Англия, получил важно телефонно обаждане от Австралия. Детектив Смол му казал, че е важен свидетел в случая с “авантюристите” и го помолил да дойде в Сидни възможно най-скоро.

Седмица по-късно Аниънс пътувал в колата на детективите от Сидни за Ливърпул. По пътя им посочил малкия магазин, в който бил срещнал “Бил”.

Когато наближили мястото на нападението, Аниънс започнал да се чувства неспокойно. Той предал разговора си с “Бил” дума по дума, а гласът му затреперил, когато си спомнил за аудиокасетите, оръжието и въжето. Показал мястото, където бил успял да се измъкне. То се намирало на по-малко от километър и половина от началото на гората.

На следващия ден детективите му показали видео с образите на няколко заподозрени, номерирани от едно до тринадесет. Аниънс бил оставен насаме да разглежда лицата им колкото иска. Той превъртал записа отново и отново. Две лица изпъквали сред останалите, номер четири и седем.

След малко извикал детективите и посочил едно от лицата на екрана: “Това е той, номер четири”.

Пол Аниънс разпознал Айвън Милат.

Смол бил незабавно уведомен и след кратка консултация с дясната си ръка Род Линч, взел решение. Сега разполагали с достатъчно доказателства, за да арестуват Айвън Милат за нападението над Пол Аниънс. Освен за арест, подали молба и за заповед за обиск в дома на Милат в Ийгълвейл – предградие, разположено край магистрала “Хюм”, само на няколко километра от Ливърпул.

Предполагайки, че Айвън не е действал сам, полицията също поискала заповеди за обиск в домовете на майка му и братята му Ричард, Уолтър и Бил. Имотът край гората също щял да бъде претърсен, както и домът на Алекс Милат, който се бил преместил в град Уумбай, намиращ се близо до Брисбейн в Куинсланд.

Набезите

Логистиката и организирането на няколко едновременни операции в два щата са трудна задача. В набезите щели да участват над триста полицейски служители. За да се запази секретността, повечето от тях получили информацията за мястото и времето на операциите непосредствено преди самото събитие. Нахлуването в къщата на Айвън Милан получило кодовото наименование “Еър-1”.

Тъй като работният график на Айвън бил доста хаотичен, решено било операцията да се извърши в 06:30 ч. сутринта на 22 май 1994 г. В два часа през нощта петдесет полицейски служители се събрали в полицейското управление в град Кембълтаун, който се намира точно по средата между Ливърпул и дома на Айвън.

Освен Смол и Линч, на ранния брифинг присъствал и д-р Род Милтън. Той инструктирал парламентьора Уейн Гордън как най-добре да подходи към Айвън, с когото щели да се свържат по телефона след като обградят къщата. Милтън предложил на Гордън да използва твърд и авторитетен тон, тъй като вярвал, че Милат ще се опита да поеме контрол над ситуацията. Екипът по следенето докладвал, че приятелката на Милат Чалиндър Хюс също е в къщата. Планът бил да ги подканят спокойно да излязат навън, след което да ги арестуват и да проведат обиск на периметъра.

Научи повече за:   Антон Коста: Вампира от Кейп Код

Точно в 06:36 ч. екипът вече бил по местата си. Детектив Гордън набрал номера на Айвън. Отговорил му мъжки глас. На въпроса дали той е Айвън Милат, мъжът отговорил “Не”. Гордън уточнил адреса и телефонния номер и когато разбрал, че не става въпрос за грешка, се представил и уведомил Айвън, че полицията е заела позиции около имота му, разполага със заповед за обиск и възнамерява да претърси дома му във връзка със сигнал за въоръжено нападение. Посъветвал Милат да излезе навън със своята приятелка и да се предаде. Айвън измърморил нещо и затворил.

Няколко минути по-късно нищо не се случвало. Полицията не желаела да нахлува веднага в къщата, тъй като знаела, че Милат разполага с цял арсенал от оръжия. Присъствието на приятелката му също било пречка. Гордън вдигнал отново телефона и говорил с Милат за втори път. Когато го попитал защо не е излязъл още, Айвън отговорил, че бил помислил, че това е някаква шега. Гордън го уверил, че не е никаква шега.

Няколко минути по-късно входната врата се отворила и Айвън Милат и Чалиндър Хюс пристъпили на предната морава, където били арестувани от двама полицаи. Останалите служители влезли в къщата и я претърсили за други хора.

Айвън Милат, любителят на оръжията
Айвън Милат, любителят на оръжията

След подсигуряване на периметъра започнал обискът на къщата. Айвън бил щракнат с белезниците и изслушал правата си. Уведомили го, че ще бъде разпитан във връзка със седем тела, открити в гората Белангалоу. В отговор на това Милат казал: “Не знам за какво говорите”.

Останалите операции също преминали гладко. Полицията започнала претърсването на всички домове буквално по едно и също време.

Уличаващи доказателства

Първото нещо, открито в дома на Айвън, била пощенска картичка. Попитали го от кого е. Той отговорил, че бил получил картичката от свой приятел в Нова Зеландия. Тя започвала с думите: “Здрасти, Бил”. Попитали го, дали прякорът му е “Бил”, но той отговорил: “Не, това сигурно е някаква грешка”. Когато открили куршум в една от спалните, полицаите попитали Айвън дали притежава оръжия. Той казал, че не притежава такива. Куршумът бил останал от един път, когато ходил да стреля с брат си. Във втората спалня, в един гардероб, били открити два спални чувала. По-късно те били разпознати като собственост на Симон Шмидл и Дебора Евърист.

В една от другите спални била открита торба, съдържаща лични вещи. Айвън казал, че това е работната му чанта. В същата торба бил открит и нож с 30-сантиметрово острие. В спалнята имало технически учебник за управление на пътната машина, с която Айвън работел в службата си. Вътре в нея била намерена малка книжка, която се оказала ръководство за боравене с .22-калиброва пушка “Ругер”. Айвън отказал да коментира находката.

В един фотоалбум имало снимки на мотор “Харли-Дейвидсън” и на кобур. В кобура имало оръжие, приличащо на 45-калибров “Колт”. То било точно като оръжието, описано от Аниънс. В спалнята на Айвън била открита кутия от муниции за .45 калибър. На друга снимка се виждала Чалиндър Хюс, пременена с раирана тениска на “Бенетон” – същата като онази, която имала жертвата Карълайн Кларк.

Следвал гаражът, залепен до къщата. Там, на един от рафтовете била открита найлонова калъфка от спален чувал. В нея имало навита на руло палатка, завързана с лилава лента за глава, идентична с онази, открита на черепа на Симон Шмидл. В чувала бил скрит и саморъчно направен заглушител. Милат заявил, че никога преди не го е виждал.

В тавана имало отвор, който водел към една кухина. Един от полицаите се качил, но не открил нищо, докато не махнал изолационната вата. В нея имало части от пушка “Ругер” 22-калибър.

Милат бил отведен в полицейския участък в Кембълтаун, където бил подложен на разпит. Целият разговор бил записан на видео и аудиокасети. Милат отговарял уклончиво и отказвал да съдейства. Разпитът приключил след един час и Айвън бил обвинен в обир и опита за убийство на Пол Аниънс.

Обратно в къщата полицията намерила изолирбанд, кабелни връзки (“свински опашки”) и торба с жълти и сини въжета, подобни на онези, открити на местопрестъпленията. След по-старателно претърсване на един от гардеробите била открита още една част от пушка “Ругер”, скрита в кожен, работен ботуш.

В кухненския килер било открито още къмпинг оборудване, принадлежащо на Симон Шмидл. Полицията се надявала, че ще попадне на някакво доказателство, което да свърже Милат с убийствата, но била напълно неподготвена за количеството предмети, които открила в дома му.

С напредването на обиска изскочили още вещи: фотоапаратът на Карълайн Кларк и манерка за вода, от която очевидно бил изчегъртан някакъв надпис. По-късно, когато манерката била подложена на светлинен анализ, на изтритото място се появило името “Сими”. Под пералнята машина бил заврян напълно зареден автоматичен пистолет “Браунинг”.

При другите обиски също били открити доказателства. Пушки, пистолети, ножове, арбалети и невероятно количество муниции. Почти всичкото къмпинг оборудване на жертвите било открито при претърсването на имотите. Най-обезпокоителното доказателство било намерено в заключен шкаф в дома на майката на Айвън. Дълга, закривена сабя – оръжието, с което вероятно е била обезглавена Аня Хабшид.

Оръжията открити при обиските
Оръжията открити при обиските

Балистичният експерт Джералд Дътън установил, че куршумите и гилзите от местопрестъпленията съвпадат напълно с пушката “Ругер”, открита в дома на Милат.

Айвън Робърт Марко Милат бил обвинен в убийствата на седемте пътуващи авантюристи. По време на заседанието за определяне на гаранцията му той освободил адвоката си, тъй като го бил посъветвал да пледира за виновен. Процесът, който първоначално щял  да се състои през юни 1995 г., бил отложен с повече от година, тъй като съдебно назначените адвокати на Милат настоявали за по-голямо заплащане. В крайна сметка те се съгласили с оригиналната оферта и били готови да започнат работа.

Процесът

Айвън Милат седял пасивно в съдебната зала, докато членовете на журито заемали местата си в първия ден от най-голямото дело за убийство в криминалната история на Австралия. Обвинението не губило никакво време и призовало първия си свидетел – Пол Аниънс.

Айвън Милат
Айвън Милат

Милат наблюдавал втренчено как той се качва на свидетелската скамейка, а по устните му играела почти недоловима усмивка. Аниънс посочил Айвън като своя нападател, разказал за инцидента и зачакал да бъде разкъсан от защитата при кръстосания разпит. Но адвокатът на Милат оспорил само някои точки от показанията му, и то не с яростта, която Аниънс очаквал.

Списъкът с представените доказателства продължавал: 356 веществени доказателства и стотици фотографии. Дните се точели в горещата и претъпкана съдебна зала, докато свидетелите давали показанията си един по един. Медии от цял свят се борели за място в претъпканата прес галерия, знаейки, че случаят е гаранция за вдигане на рейтинга им.

Постепенно, при кръстосаните разпити на свидетелите на обвинението се разкрила и тактиката на защитата. Адвокатите на Милат били решили да убедят журито, че Айвън не е отговорен за убийствата и намекнали, че неговите братя Ричард и Уолтър са извършили престъпленията и са “подхвърлили” доказателства в дома му. Дванадесет седмици и 145 свидетели по-късно обвинението се оттеглило.

Първият свидетел, призован от защитата, бил самият Айвън Милат. Неговата защита била проста: отричал всичко. Прокурорът бил безмилостен при кръстосания му разпит, успявайки да опровергае всичките му твърдения, че е бил натопен.

Заключителната реч на обвинението продължила три дни, в които прокурорът изредил многото неоспорими факти, че Айвън Милат е убиецът.

Защитата уверила съдебните заседатели, че очевидно някой друг от семейство Милат е отговорен за убийствата, а не техният клиент. Адвокатът се опитал да обясни уличаващите доказателства като конспирация срещу Айвън, замислена от собствените му братя.

На съдията му трябвали два дни, за да обобщи изложените доказателства пред съдебните заседатели. В 14:42 ч. на 24 юли той изпратил журито да решава присъдата. Изминали три дни, но присъда все още нямало. Междувременно семейство Милат – убедено, че Айвън ще бъде оправдан, правело планове за отпразнуване на освобождаването му. Странен ритуал, имайки предвид, че стратегията на защитата на Айвън била да уличи собствените му братя.

В събота на 27 юли 1995 г. съдебните заседатели се върнали в залата, за да обявят решението си. Съдията наредил на Айвън да се изправи, докато председателят на журито чете присъдата му. Той бил признат за виновен по всичките осем обвинения. Съдията го попитал дали има нещо да каже.

Той отговорил: “Не съм виновен за нищо. Само това имам да кажа”.

За нападението над Пол Аниънс той получил шест години затвор. За останалите обвинения в седем предумишлени убийства Айвън Милат получил седем доживотни присъди.

Много повече

Следващата неделя Айвън бил транспортиран в затвора с максимална сигурност в Мейтланд, югозападно от Сидни. След нормалното въвеждане в затвора, включващо задължителния душ и снабдяване с униформа и легло, Милат бил “приветстван” по доста неочакван начин. Докато чакал в редицата да му бъде определена килия, той бил доближен от висок, добре сложен затворник и свален с удари на земята.

Айвън Милат
Айвън Милат

Въпреки това лошо начало, Айвън свикнал със затворническия живот в блок “А”. Няколко месеца по-късно, на 17 юли, взел участие в осуетено бягство от затвора, след което бил прехвърлен в крилото с повишена сигурност на затвора “Гулбърн”, намиращ се само на няколко километра от гората Белангалоу.

Няколко журналисти се опитали да изкопчат интервю от семейството на Милат. Някои от неговите роднини отказвали да говорят, а други искали пари.

Ричард Милат, запитан от журналистите, дали се страхува, че ще бъде арестуван за участие в убийствата, отговорил: “Не наистина, ако ме искаха, да са ме хванали досега”. Майката на Айвън Маргарет била шокирана от присъдата, но казала на репортерите: “Ако е извършил тези престъпления, заслужава да бъде наказан”.

Други репортери издирили брата на Айвън Борис, който се криел от семейството си на някакво тайно място. Когато го попитали дали смята, че Айвън е невинен, Борис отговорил:

“Всичките ми братя са способни на изключителна жестокост. Нещата, които мога да ви разкажа, са много по-лоши от онова, което се предполага, че е сторил Айвън. Навсякъде, където е работил, са изчезвали хора”.

После запитал репортерите дали мислят, че Айвън е виновен. Те му отговорили утвърдително и той им казал: “Ако Айвън е сторил онези убийства, вярвам, че е извършил много повече от тях”.

“Колко повече” – попитали го те.

Неговият отговор бил доста обезпокоителен: “Около двадесет и осем”.

Айвън Милат продължавал да настоява, че е невинен. Дори събрал група поддръжници, които лобирали пред правителството за неговото освобождаване.

Изпратили го в изолатора, след като пазачите в затвора намерили в килията му ножовка, скрита в кутия от бисквити. Милат неколкократно заявявал, че ще се опита да избяга при първа възможност.

Още жертви?

В затвора Айвън Милат решил да се обърне към самонараняването, в опит да ускори обжалването на присъдата си пред Върховния съд в Сидни. Смятал, че като гълта бръснарски ножчета, скоби и пружината от механизма на тоалетната чиния, и като гладува периодично, ще привлече вниманието на съдиите. Но отчаяният му замисъл не проработил.

През юли 2001 г. Върховният съд отхвърлил обжалването на присъдата му, заявявайки, че няма причина да се съмнява в правилността на решението на криминалния съд.

Айвън Милат, скорошна снимка
Айвън Милат, скорошна снимка

Въпреки твърденията за невинност на Айвън, полицията се опитвала да го свърже с още шест изчезвания на млади жени в периода 1978-80 г. Всички те се смятат за мъртви, въпреки че телата им не са открити. По времето на изчезванията им Айвън е работил или живял в непосредствена близост до местата, където момичетата са виждани за последен път.

През лятото на 2001 г. Айвън бил разпитан за Лиан Гудал (20 г.), Робин Хики (17 г.) и Аманда Робинсън (14 г.), всяка от които била изчезнала от Ню Саут Уелс и Нюкасъл през 1978 и 1979 г.

Детективите отворили наново случаите с изчезналите момичета, след като на плажа в Нюкасъл била открита челюстна кост на жена. Оказало се, че костта не принадлежи на нито една от трите жени. Въпреки това, Айвън бил работил по поддръжката на пътищата само на минути разстояние от местата на изчезването на две от тях. Срещу него не били повдигнати обвинения поради липса на доказателства.

През 2003 г. Айвън бил разпитан отново във връзка с изчезването на две 20-годишни медицински сестри – Джилиан Джеймсън и Дебора Болкан, видени за последно да напускат хотел заедно с мъж, облечен в мръсни работни дрехи. По онова време Айвън работел към Отдела по поддръжка на пътищата, на по-малко от километър от същия хотел. Той твърдо отрекъл да има нещо общо с тези жени и разследването се запънало поради липсва на доказателства.

През 2005 г. той бил разпитан за още едно момиче, на име Анет Брифа (18 г.), което изчезнало, пътувайки на стоп към дома си през януари 1980 г. Тя никога не се появила вкъщи и се смята за убита. Не е сигурно, че Айвън е бил в района по време на изчезването й, но тъй като нейният случай много прилича на останалите, той продължава да бъде заподозрян.

Истината е, че има голям шанс Айвън да е убил много повече жени от тези, за които е осъден. Никой никога не разбира истинския брой на жертвите му. Айвън Милат отнася тази тайна в гроба си.

Най-прочутият сериен убиец в Австралия умира на 27 октомври 2019 г. след дълго и мъчително боледуване от рак на стомаха на 74-годишна възраст.

Още за Айвън Милат: Серийният убиец Айвън Милат направи гладна стачка заради Плейстейшън

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: ?ME 🍺 Nelimira 🍺 Marina 🍺 plamena 🍺 Rosii 🍺
Дарители: NadezhdaNadezhdaDesislavaRumenToni
350
199
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

5
Напиши коментар

avatar
5 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
5 Автори на коментари
еленаlegionivanSvilenklachiankata Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
klachiankata
Гост
klachiankata

Според мен историята разказана от Алекс Милат е напълно вярна.Всичките братя са участвали.Борис не се крие напразно.

Svilen
Гост
Svilen

Много интересен сайт. Прави ми впечатление, че във филмите за серийни убийци и даже в ужасите използват модела на поведение на повечето известни истински убийци. Което доказва, че в крайна сметка няма как да се измисли нещо “нечовешко” ако то преди това не се е случило. Искам да кажа, че нормален човек няма как да си измисли подобно нещо.

ivan
Гост
ivan

loshoto e 4e sashtestvuvat takiva xora
a oshte po-loshoto e 4e v nashata strana ako se poiavi takav 4ovek nashata politisa niama da napravi i 1/2 ot neshtata koito tezi xora sa napravili

legion
Гост
legion

Шибани туристи, не знам защо, но много ги мразя…

елена
Гост
елена

Направи ми доста голямо впечатление, че голяма част, да не кажа всички сериини убийци са израснали в проблемни семейства, където са били подложени на терор от своите родители или братя, или просто никой не им е обръщал никакво внимание. Навярно отговорът защо тези хора толкова хладнокръвно и жестоко са се заели с работата да унищожават други човешки животи се корени в тяхното собствено минало. Вярвам, че ако на тези млади бъдещи сериини убийци е било обърнато внимание, когато е трябвало, те едва ли щяха да станат известни със своите нечовешки постъпки. Що се отнася до този конкретен случай – не… виж още »