Айвън Милат: Австралийският убиец на странстващи авантюристи

Айвън Милат: Австралийският убиец на странстващи авантюристи

Австралия винаги е била Мека за пътуващите млади авантюристи от цял свят, но в периода 1989-91 г. сериен убиец на име Айвън Милат повежда срещу тях лична война. Този заклет любител на оръжията и самотник с огромно его търси отмъщение за неудачния си живот, като отвлича, изтезава и екзекутира млади туристи, обикалящи света само с раница на гърба си.

Находката

Навън сияе чуден пролетен ден, идеален за разходка в гората. Кен Сийли стои сред едно сечище и диша чистия, свеж планински въздух. Мястото се намира далеч от мръсотията и стреса на Сидни, където живее и работи. Винаги очаква с нетърпение това време от седмицата, когато неговият клуб по спортно ориентиране се събира за седмичния си пробег.

Обикновено Кен се движи сам, но тази събота, 19 септември 1992 г., клубът е организирал тренировъчен ден, чийто маршрут обхваща някои от многото пътеки, криволичещи из хилядите акри на красивата гора Белангалоу. Той си помисля, че гората никога не е изглеждала толкова добре. Заобикаля го буйната зеленина на надвисналите евкалиптови дървета и борови плантации.

След кратък навигационен брифинг Кен и неговият партньор Кийт Колдуел потеглят по първата отсечка от пробега. В ранния следобед вече са навлезли дълбоко в гората.

Една от контролните им точки е обозначена от голям заоблен камък. Доближавайки се до каменния блок, Кен надушва някаква лоша миризма, която се засилва все повече. Помисля, че това вероятно е труп на умряло животно.

Готов е да продължи нататък, когато Кийт се провиква от другата страна на камъка: “Подушваш ли това?”. Миризмата се засилва, когато двамата се приближили до западната страна на скалата.

Под една малка издатина се натъкват на купчина клони и гниещи листа, под които се вижда някаква кост и кичур коса. Не са сигурни, че това е човек, докато не зърват част от черна тениска. Двамата заобикалят купчината и се втренчват с невярващи погледи в подметката на обувка, стърчаща от другия й край.

Часът вече е 15:45 ч. Скоро в гората ще настъпи мрак. Внимателно отбелязват мястото на картата и потеглят към колите си. Половин час по-късно двамата разказват за откритието си на останалите от групата. Всички се съгласяват, че властите трябва да бъдат предупредени възможно най-скоро.

Набирайки номера за спешни случаи от мобилния си телефон, Сийли се свързва с оператор, който го пита:Това спешен случай ли е?”. Когато отговаря: “Не съвсем”, отсреща прекъсват връзката.

Няколко обаждания по-късно най-накрая е свързан със служител от местното полицейско управление в Боурал – малко хубаво градче, сгушено в Южните възвишения на Ню Саут Уелс. Сийли се представя и казва на офицера: “Намерих тяло в гората Белангалоу”. Не е сигурен, че са го приели сериозно. Не след дълго се убеждава, че са му повярвали.

Полицията пристига, точно когато светлината започва да угасва. Отвеждат ги до мястото с фенерчета, а пътя маркират със светлоотразителна лента. Местните детективи пристигат скоро след това и поискват да им бъде изпратен екип от криминалисти от Гулбърн, следващият голям град в района. Свързват се и с Бюрото за изчезнали лица, тъй като знаят, че те разследват изчезването на няколко туристи, видени за последно да се насочват на юг към гората.

Никой все още не осъзнава, че откритото тяло ще постави началото на най-голямото разследване на убийства в историята на Австралия.

Търсенето

Претърсвайки района, на следващия ден полицията се натъква на още едно тяло, захвърлено само на 30 метра от първото и покрито също като него с листа и клони.

Първите съобщения в медиите предполагат, че телата са останките на двете британски авантюристки Карълайн Кларк и Джоан Уолтърс. Те са напуснали Кингс Крос в Сидни и са тръгнали заедно на юг преди пет месеца. Полицията обаче все още не е сигурна в самоличността на жертвите.

Няколко семейства от Австралия и по целия свят се свързват с полицията за повече информация, когато научават за зловещите находки.

В Германия Манфред и Анке Нюгербауер слушат напрегнато новините, питайки се дали намерените тела не са на техния син Габор и неговата приятелка Аня, които изчезват без следа, след като напускат хостела си в Кингс Крос в деня след Коледа на 1991 г.

В дома си в Регенсбург, близо до Мюнхен, Херберт Шмидл също следи новините, надявайки се, че никое от телата не е на неговата единствена дъщеря Симон, която изчезва след като напуска Сидни през 1991 г.

На няколкостотин километра южно от гората Белангалоу – във Франсктън, Виктория – Пат Евърист се пита дали дъщеря й Дебора и нейният приятел Джеймс Гибсън не лежат мъртви в гората. Те са изчезнали през 1989 г.

В късния неделен следобед на 20 септември полицията потвърждава, че телата наистина са на Карълайн Кларк и Джоан Уолтърс. Родителите на Джоан – Рей и Джил Уолтърс – вече са в Австралия от един месец и напразно търсят следа от изчезналата си дъщеря. Полицията ги открива в Сидни и им предава лошите вести.

Карълайн Кларк

Полицията телефонира и на Йън и Джаки Кларк в Англия, за да им съобщи, че второто тяло е на Карълайн.

С напредването на разследването става ясно, че убийствата са извършени с изключителна бруталност и жестокост.

Джоан Уолтърс

Джоан Уолтърс е намушкана жестоко в сърцето и белите дробове, като една от раните е толкова дълбока, че се врязва в гръбначния й стълб. Карълайн Кларк също е намушкана с нож и застреляна в главата няколко пъти.

Тъй като телата са захвърлени в изолиран район, детективите предполагат, че е възможно убиецът да живее наблизо. Криминалистите работят денонощно, анализирайки и фотографирайки всеки сантиметър от местопрестъплението. Джоан Уолтърс все още носи бижута по двете си ръце и е облечена в сини джинси и черни обувки. Ципът на джинсите й е свален, но горното им копче не е разкопчано.

На четири метра от тялото на Карълайн Кларк са открити шест угарки от цигари от една и съща марка. Недалеч оттам е намерена гилза от .22 калибър, а до нея парченце зелена пластмаса с размерите на голяма монета.

Балистичните експерти сканират района с метални детектори и откриват още девет гилзи около тялото на Карълайн. От земята, точно под главата й, са извадени три куршума. Експертите от балистичния отдел са сигурни, че ще могат да идентифицират оръжието с помощта на откритите гилзи и куршуми.

На около 35 м от местопрестъплението някои е изградил тухлена пещ.

През следващите пет дни четиридесет полицаи претърсват коридор, широк 150 м и дълъг 2 километра и половина, но не откриват нито още тела, нито личните вещи и къмпинг оборудването на двете момичета. След края на търсенето полицията заявява пред медиите, че отхвърля каквато и да е възможност в гората да има още тела.

Това изявление ще се окаже преждевременно и ще причини голямо неудобство на полицейското управление.

Причина за смъртта

Криминалният патолог д-р Питър Брадхърст се заема с неприятната задача да извърши аутопсиите.

Тялото на Джоан е претеглено и прегледано на рентген, за да се провери дали в него има още куршуми или други метални предмети. Не са открити такива. В тялото на Карълайн обаче са открити още четири куршума.

След това д-р Брадхърст се заема с външния преглед, методично проверявайки телата за веществени доказателства. По тениската и ръцете на Джоан са открити следи от тъмни косми. Изгнилият парцал, с който е запушена устата й, е изваден и в гърлото й са открити парченца от него. Не са открити следи от изнасилване, но имайки предвид състоянието на тялото, това е трудно да се каже. Все пак докторът взима проба от влагалището, тъй като семенната течност би могла да остане в тялото със седмици и дори с месеци.

Надупчената от ножа тениска на Джоан

В гръдния кош на Джоан има три прободни рани отдясно, една отляво и още една в шията. Когато тялото е обърнато по корем, се появяват още рани – общо четиринадесет. Вътрешният преглед показва, че пет от раните са засегнали гръбначния стълб. Д-р Брадхърст предполага, че всяка от тези рани би могла да е парализирала жертвата преди смъртта й, оставяйки я в напълно безпомощно състояние.

Две от ребрата на Джоан са напълно прерязани. По ръцете и дланите й има “защитни рани”, които обикновено се получават, когато жертвата се опитва да се предпази от нападение с нож.

Ръцете на Карълайн са протегнати над главата й, увита с червена кърпа. В черепа й са открити десет дупки от куршуми и само четири изходни рани. От него изваждат четири цели куршума .22 калибър. Предната част на лицето и челюстта й са разбити, вероятно от излизащите куршуми. В горната част на гърба й има прободна рана, идентична с раните на първата жертва.

Куршумите са почистени и изпратени на балистичния експерт. Той е уверен, че ще го доведат до оръжието на убийството. Пресъздаването на сцената разкрива, че изстрелите са дошли от три различни посоки, макар че десетте гилзи са открити почти накуп. Експертът предполага, че убиецът може да е спирал стрелбата, за да наглася главата на жертвата между изстрелите. С една дума – използвал я е като “мишена”.

Както обикновено се прави, полицията разкрива някои подробности от убийствата на множеството репортери, събрали се пред моргата.

Профил на убиеца

Седмици след откриването на двете тела полицията вече е събрала най-различни веществени доказателства, но никак не напредва в разкриването на убиеца.

В опит да се хвърли светлина върху разследването, към него е призован като консултант д-р Род Милтън – криминален психиатър с над двадесетгодишна практика.

Детективите откарват д-р Милтън в Белангалоу по негово искане. Той излиза от колата, разглежда местопрестъплението и се замисля защо убиецът би избрал точно това определено място.

Първата му мисъл е, че той познава местността.

Знае от опит, че убийците много рядко действат в непозната обстановка. Това не е случайно престъпление, а планирано убийство.

Карълайн Кларк е била убита по хладнокръвен и пресметнат начин. Увивайки кърпа около главата й, убиецът е целял да я “обезличи”. Ъгълът на изстрелите предполага, че първите куршуми са били изстреляни, докато жертвата е била на колене. Дрехите й са недокоснати, с изключение на сутиена, който е разкопчан. Това подсказва на д-р Милтън, че убийството й не е сексуално мотивирано, а по-скоро представлява своего рода екзекуция. В действителност, преди идването на д-р Милтън, полицията е смятала, че си има работа с повече от един убиец.

Тялото на Джоан Уолтърс обаче показва неконтролируема ярост и сексуален умисъл. Ризата и сутиенът й са избутани нагоре, ципът на джинсите й е разкопчан, а гащичките й липсват. Д-р Милтън предполага, че джинсите не са били сваляни от тялото, тъй като обувките й все още стоят завързани на краката. По вероятно е просто да са били смъкнати, колкото да улеснят убиеца в сексуалния акт, който е бил извършен преди или след смъртта. Бельото на момичето е било срязано с нож и отнесено като “трофей”.

Когато детективите го питат какъв би могъл да е мотивът на убиеца, д-р Милтън изрича една единствена дума: “Удоволствие”. Вярва, че ако убийците са двама, то единият от тях е по-стар и властен, а другият по-склонен към подчинение, макар и еднакво садистичен. Смята, че биха могли да са братя, любители на оръжията и лова. Вероятно е да са извършвали и други сексуални престъпления заедно.

Доктор Милтън смята, че главният заподозрян:

  • живее в околностите на града или в ненаселен район.
  • работата му не изисква особена сръчност и му дава възможност да бъде навън.
  • има нестабилна или незадоволителна връзка.
  • има история на хомосексуална или бисексуална активност.
  • има история на агресия срещу властта или авторитетни фигури.
  • е над тридесетгодишен.

В нито един момент д-р Милтън не споменава, че убийствата са дело на сериен убиец.

В края на годината разследването позамира, тъй като детективите са разпределени към други случаи. Полицията има нужда от солидно доказателство или невероятен късмет, за да разреши загадката на убийствата в Белангалоу.

Черепът

Брус Прайър често се отбива в гората Белангалоу, за да събира дърва. Тя се e превърнала в специално за него място. Познава добре много от горските пътеки.

Като местен жител той следи репортажите за убийствата с особен интерес, а като родител – съчувства дълбоко на семействата на момичетата.

Официалното претърсване на гората е приключило преди много месеци, а разследването вече почти не съществува.

Една сутрин Брус се отправя към гората. Тръгва по един познат път, но вместо да стигне до края му, както е правел преди, отбива колата си по странична пътека, известна като “Пожарния път на Морис”. Стига до Т-образно разклонение и свива наляво. Пътят скоро свършва в гола скалиста местност. От едната му страна има малка импровизирана пещ, построена от камъни.

Брус излиза от колата си и тръгва из района, без да бъде сигурен какво прави там. На около 45 м от колата спира и се втренчва в земята, а сърцето заблъсква в гърдите му. В краката му лежи голям кокал. Изглежда човешки. Брус вдига внимателно кокала и го сравнява със собственото си бедро – дължината му е същата. По единия край на костта има следи от зъби. Брус решава,че може да е от кенгуру. Поставя кокала обратно на земята и продължава напред.

Изкачва се по едно възвишение, оглеждайки земята, с надеждата да намери останалата част от скелета на кенгуруто. После се насочва към колата си, но променя леко посоката, минавайки през едно буренясало място. Очите му зърват нещо бяло. Разделяйки оплетената растителност, той се изправя пред гледка, от която му се изправят косите.

Празните орбити на човешки череп го гледат втренчено. Той е малък, вероятно на голямо дете или на жена. Част от долната челюст е счупена, а по челото има тънък разрез, приличащ на рана от нож.

Брус не е сигурен какво да прави. Опасявайки се, че никой няма да му повярва, той взима черепа със себе си. На излизане от гората се натъква на местния строител Джон Спрингет, който поправя хижата на клуба по ориентиране. Разказва му за находката си и Джон му дава мобилния си телефон, за да позвъни на детективите от Боурал. Не получава отговор. Тогава решава да се свърже с полицейския участък: “Открих части от скелет в гората Белангалоу” – казва им той.

Половин час по-късно двама униформени полицаи пристигат в хижата. Брус им показва черепа и те се обаждат за подкрепление. Помолват Прайър да им покаже къде е намерил костите.

Научи повече за:   Джеси Померой: Демона с мраморното око

Един от детективите навлиза в гората и се натъква на чифт обувки, стърчащи от купчина клони. След няколко разговора по радиостанцията, търсенето започва отново.

Още две тела

Новините за откриването на още тела се разпространяват бързо. Телевизионни хеликоптери кръжат над гората. Репортери и филмови екипи се подреждат на пътя, надявайки се да получат достъп. Спекулират със самоличностите на последните жертви.

“Това германската двойка ли е или тази от Виктория?” – питат се журналистите. Разследващите не казват нищо. Умовете им са заети с други въпроси. Прекалено рано ли са отменили търсенето? Колко още тела има в гората?

Търсач открива край едно от телата мека черна шапка. Детективите се свързват с отдел “Изчезнали лица” в Сидни и оттам им казват, че шапката вероятно е принадлежала на Джеймс Гибсън – младеж от Виктория, за последен път видян в южната част на гората в компанията на своята приятелка Дебора Евърист. Двамата са изчезнали през 1989 г. Преди време раницата и фотоапаратът на Гибсън са били намерени край един път на 125 км северно от Белангалоу.

Джеймс Гибсън

Това обърква полицията. Ако една от жертвите е Гибсън, как неговите вещи са се озовали от другата страна на Сидни?

Криминалистите работят на местопрестъплението до късните часове на нощта. На следващия ден на мястото идват д-р Брадхърст и криминалният одонтолог д-р Крис Грифитс. Двете тела са скелети, от които липсват части. Някои от костите са разпръснати из околността, вероятно от животни. Край първото тяло са открити сребърна верижка, гривна с полускъпоценни камъчета и сребърно разпятие. Тези накити и малкият размер на скелета, навеждат на мисълта, че той е женски.

Вторият скелет е по-едър и все още носи маратонките на краката си. Д-р Грифитс разглежда черепа и сравнява зъбите му със зъбния картон, предоставен му от полицията.

Дебора Евърист

Съвпадението е пълно. Тялото е на Джеймс Гибсън. Положителната идентификация на второто тяло ще бъде направена по-късно, но полицията е почти сигурна, че то е на Дебора Евърист. Останките са внимателно вдигнати и изпратени в моргата в Сидни за реконструкция и послесмъртен преглед.

Освен скелетите, от околността са събрани няколко торби с гниеща материя, която може да се окаже облеклото на жертвите. Едно от нещата, открити по тялото на Джеймс Гибсън, е лесно за разпознаване – ципът на джинсите му. Ципът е отворен, но горното копче е закопчано.

На следващия ден д-р Брадхърст се заема с реконструкцията на скелетите. Костите са сварени в специален разтвор, който да почисти замърсяванията и да направи нараняванията по-видими.

Заема се първо с останките на Джеймс Гибсън. Гниещата материя, придружаваща костите му, е пресята и в нея са открити няколко костици от ръце и стъпала, както и бижута и копчета.

Скелетът започва да придобива форма и степента на травмите става все по-ясна. Една от раните прерязва гръбначния стълб и вероятно е парализирала жертвата преди смъртта й. За да се нанесе подобна повреда на младо и здраво тяло се изисква значителна физическа сила. По гръдния кош на тялото също са нанасяни удари с нож.

Вторият по-малък скелет е в много лошо състояние. Част от челюстта му е счупена. Няколко частици от нея са открити в задната част на черепа. Четирите следи от нож по челото, по две от всяка страна, не са достатъчно дълбоки, за да бъдат фатални, но са проникнали в черепа при линията на косата. Още една рана от нож е проникнала в долната част на гърба, близо до гръбнака.

Докато Брадхърст приключва с анализа си, криминалистите пресяват местопрестъплението за още улики. На девет метра от малкия скелет откриват черен сутиен, с дупка от нож в едната от чашките. След това, в купчина листа наблизо, е открит сив чорапогащник. Двата му края са вързани на примка. По-късно същия ден сравняването със зъбния картон потвърждава, че това са останките на Дебора Евърист.

Специалният отдел

Начело на разследването е поставен старши полицейски офицер Клайв Смол. Неговата задача е да обедини индивидуалните екипи от детективи, занимаващи се със случая, в един общ отдел.

Клайв Смол

Разследването е официално наречено “Специален отдел Air (въздух)”. Названието е трябвало да бъде “Eyre”, кръстено на езеро в централната част на Австралия, но медиите го объркват с “air” и името си остава така.

Смол назначава за своя дясна ръка също така способния и талантлив детектив Род Линч. Работата на Линч е да координира разследването от щабквартирата на екипа, докато Смол контролира операциите на самото местопрестъпление.

Към търсенето се присъединяват екипи с полицейски кучета, специално дресирани да надушват присъствието на фосфор и азот в почвата. Разлагащото се тяло изпуска следи от тези химикали дълго след смъртта.

Междувременно се провежда още едно търсене. Куршумите и гилзите, намерени в гората, се оказват от пушка “Ругер” – единствената положителна следа, която би могла да свърже убиеца с местопрестъплението.

Полицията установява, че в периода от 1964 г. до 1982 г. в Австралия са били внесени над 50 000 такива пушки. Производителите снабдяват властите със списък на своите дистрибутори в Австралия, които от своя страна им осигуряват имената на оръжейните магазини, които ги продават. Макар магазините за оръжия да са задължени по закон да пазят данни за всяко продадено оръжие, няма как да се проследи къде отива оръжието, ако собственикът му реши да го продаде на друг човек. Властите са изправени пред сценария “игла в купа сено”.

Полицията се свързва с членовете на местния оръжеен клуб и прави проверка на оръжията им. Един от тях казва, че миналата година негов приятел е станал свидетел на нещо подозрително в гората. Детективите се свързват с този човек и той им дава изключително точно описание на две превозни средства – форд седан и джип – които е видял да минават по една от пътеките в гората.

Когато първата кола е минала край него, той е погледнал вътре и е видял мъж на шофьорското място и още двама на задната седалка. Между тях е била седнала жена, чиято глава е била увита с кърпа. Във втората кола е имало двама мъже, като единият е карал, а другият е седял отзад заедно с още една вързана жена. Той дава на полицията подробно описание на всички лица, включително цвета на дрехите и приблизителната им възраст. Даже е записал номера на втората кола на парче картон, но после го е загубил. Полицията го кара да прочете официалното си изявление и да го подпише, ако е съгласен с него.

Подписът му гласи: “Алекс Милат”.

Колко още?

Двадесет и шест дни минават от откриването на тялото на Дебора Евърист в гората. Търсачите са уморени. По-голямата част от набелязаната за претърсване територия е покрита и навлизат в последната отсечка.

Водачът на търсачите сержант Джеф Тричтър повежда групата си към малко сечище. Там се натъкват на чифт розови женски джинси и захвърлено на земята синьо-жълто въже. До тях лежи празна кутия от куршуми .22 калибър. Навлизайки по-дълбоко в гората, откриват още предмети. Празни кутии от напитки, надупчени от куршуми; кабели, вързани на примка; гилзи и празни бутилки. В края на сечището сержант Тричтър вижда нещо, което запалва сигналната лампичка в главата му. Примитивна пещ.

Съвсем скоро групата се натъква на човешки кокал. На три метра от него, край купчина дърва, лежи череп. Търсачите веднага извикват екипа от криминалисти.

Зад дървата лежи вече познатата купчина от листа и клони. От единия й край се подава голям кокал, обут в кафява кожена туристическа обувка. Търсачите се разпръскват и оглеждат района около трупа, но не откриват повече останки. Криминалистите установяват, че останките са женски. Изглежда жертвата е била сама.

На черепа й има отличителна лилава лента за глава. Оказва се, че скелетът е на изчезнало германско момиче – Симон Шмидл. Нейната голяма раница и къмпинг оборудване не са открити.

Симон Шмидл

Тази млада авантюристка, която семейството и приятелите й наричат “Сими”, е била видяна за последен път на 20 януари 1991 г. в Ливърпул, западно от Сидни. Готвела се е да заминава на юг към Белангалоу.

В Германия  родителите на Симон научават новината по най-лошия възможен начин – от радиото.

Тялото на Симон е открито частично облечено, като ризата и бельото й са вдигнати около врата й. Край тялото й лежат няколко бижута и монети. Розовите джинси не са на Симон, но съвпадат с описанието на друго изчезнало момиче – Аня Хабшид. Тя и приятелят й Габор Нюгебауер са изчезнали през декември 1991 г.

Аня Хабшид

Два дни по-късно търсенето продължава, а останките са транспортирани в Сидни за аутопсия. Д-р Брадхърст преглежда почти пълния скелет. Няма съмнение, че това е дело на същия убиец. Едва приключва с аутопсията, когато получава съобщението: “Открихме още две”.

Габор Нюгебауер

Останките на Габор са идентифицирани на място чрез зъбния му картон. Неговата приятелка Аня е официално идентифицирана по-късно, тъй като стоматологичният й картон все още не е пристигнал от Германия.

Скелетът на Габор е недокоснат, като ципът на джинсите му е отворен, а горното копче закопчано. Горните дрехи на Аня са събрани на раменете й, а долните липсват. Женският скелет има стряскаща особеност – главата му и първите два гръбначни прешлена липсват.

Д-р Брадхърст установява, че главата е била отстранена от тялото с помощта на остър инструмент, вероятно мачете или сабя. Ъгълът на разреза показва, че жертвата е стояла на колене, с наведена глава.

Полицията най-накрая обявява, че си има работа със сериен убиец. Това не е изненада за никого. Медиите са на това мнение още от началото на разследването.

Балистичните експертизи на откритите куршуми и гилзи показват, че жертвите са били убити с едно и също оръжие.

Най-ужасяващ е фактът, че седемте туристи са загинали по най-различни начини. Били са бити, душени, пробождани с нож и обезглавявани, и подлагани на сексуално насилие – както мъжете, така и жените. Взимайки предвид степента на нараняванията и най-различните методи за причиняването им, разследването заключава, че убиецът или убийците прекарват все повече време с жертвите си. Това означава, че освен жесток и садистичен, извършителят е пресметлив и самоуверен индивид.

Единственият оцелял

Пол Аниънс пристига в Австралия, нетърпелив да опознае страната, за която е чувал толкова много. Отсяда в скромен туристически хостел в Кингс Крос в Сидни и прекарва времето си в разглеждане на забележителности и купонясване с приятели. Когато парите му намаляват, решава да започне някаква работа. Визата му важи шест месеца, но средствата му изглежда ще свършат доста преди това. Той разпитва из града, но се оказва, че не е лесно да си намери временна работа.

Пол Аниънс

Един от неговите приятели му предлага да стане берач на плодове. Пол проучва въпроса и разбира, че подобна работа се предлага в област Риверина, намираща се на няколкостотин километра на юг. Решава да съкрати разходите си по пътуването, като хване влака за Ливърпул и измине останалата част от пътя на стоп. На 25 януари 1990 г. слиза от влака и застава на магистрала “Хюм” в Ливърпул, вдигайки палец за стоп.

Жегата е непоносима, а Пол няма никакъв късмет с минаващите коли. Тръгва пеша на юг и стига до малък крайпътен магазин, откъдето си купува питие и сериозно се замисля дали да не се върне обратно в хостела. Тогава към него се приближава добре сложен мустакат мъж и го запитва с характерен австралийски акцент: “Търсиш ли превоз?”.

Пол му казва къде отива и с радост приема предложението на мъжа. Двамата се качват в джипа на непознатия и се насочват на юг. Първото нещо, което Пол забелязва в този човек, освен мускулестото му телосложение, е дългият му хайдушки мустак. Заговарят се и мъжът се представя като “Бил”.

Новият приятел на Пол е пълен с въпроси: “Откъде си?”, “Кога трябва да се връщаш?”, “Кой знае, че си тук?”, “С какво се занимаваш?”.

“Бил” изглежда достатъчно дружелюбен, така че Пол отговаря на питанията му. “Бил” му казва, че работи в Пътна поддръжка и е от югославски произход, живее близо до Ливърпул и е разведен.

Пътуват от около час, когато поведението на “Бил” започва да се променя. Езикът му става по-агресивен, критичен и заядлив. Впуска се в дълга расистка тирада, а после се начумерва и спира да говори.

В средата на следобеда, след като напускат южния град Митагонг, Пол забелязва, че “Бил” се държи все по-странно. Променя скоростта и често поглежда в огледалото. Пол започва да се чувства неспокойно. “Бил” се опитва да настрои радиото и заявява: “Ще взема да спра и да извадя аудиокасети от багажника”. Докато той спира колата, Пол поглежда надолу и вижда цял куп аудиокасети между седалките.

“Бил” излиза и Пол решава също да се разтъпче. “Влизай в колата”, казва му Бил със заплашителен глас. Пол не желае да го дразни допълнително и се подчинява. Когато се качва обратно в колата, “Бил” посяга под седалката си, изважда голям черен револвер и го насочва към него.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: TANYAGeorgiDianaNadezhdaDonika
350
321

“Това е обир” – казва той. Отново се пресяга под седалката и изважда въже. Разтревожен, Пол се опитва да го вразуми.

“Какво става? Какво правиш?” – пита той.

Бил му отговаря с твърд и контролиран глас: “Млъквай и си слагай колана”. Уплашен до смърт, Пол се престорва, че посяга към колана, но вместо това сграбчва дръжката на вратата и се хвърля на земята. Побягва с всичка сила, чувайки зад себе си думите: “Спри или ще стрелям!”.

Паникьосаният мъж се изправя насред пътя, където за малко да бъде ударен от идващите коли. Обръща се назад, очаквайки “Бил” да го гони. Вместо това го вижда да стои небрежно до колата си и да се хили. “Връщай се тука, бе!” – провиква се той.  

Пол успява да спре един микробус. Докато бусът намалява, изтичва до тревната ивица, разделяща пътните платна. “Бил” се нахвърля върху него в гръб и го поваля на земята. Пол успява да се измъкне, затичва се към буса и се хвърля пред него. Шофьорката – местна жителка на име Джоан Бери – натиска спирачките и преди да може да протестира, Пол се мята в колата й, крещейки: “Той има оръжие, помогнете ми!”.

Джоан потегля неохотно. Вътре в колата са сестра й и четирите й деца. Страхува се за безопасността им и се кани да го помоли да слезе. Когато поглежда лицето му обаче и вижда ужасения му поглед, решава да го закара до най-близкото полицейско управление, което е в противоположната посока. Обръщайки микробуса, забелязва, че другият мъж тича обратно към колата си. Сякаш носи нещо. Натиска педала за газта с желанието по-бързо да се махне от него.

Научи повече за:   "Краля на спама" Леонид Куваев изнасилвал момичета с психически проблеми

Полицейското управление в Митагонг се оказва затворено. Тръгват към следващия град – Боурал. Там Пол разказва историята си на дежурния полицай, описвайки нападателя, колата му и раницата си, която е оставил в нея. Вътре са паспортът му и билетът му за връщане в Англия. Полицаят предава описанието на мъжа по радиостанцията и съветва Пол да се върне в хостела. Той обяснява, че е останал без никакви пари и ченгето му дава двайсет долара.

Междувременно разследването все още се точи. Повече от двеста полицаи претърсват гората. В щаба пристигат хиляди сигнали. Две от тези обаждания са особено интересни. Едното е от жена, твърдяща, че приятелят й работи с мъж, когото според нея полицията трябва да провери. Той притежава имот близо до гората, кара джип 4х4 и има много оръжия. Името му е Айвън Милат.

Второто обаждане е от Джоан Бери, която описва случката с Пол Аниънс. Тези, както и останалите обаждания, са записани и вкарани в огромната база данни, където са погребани под лавината от многобройни фалшиви сигнали.

Когато научава за откриването на телата близо до мястото, където е бил нападнат, Пол Аниънс се обажда на разследването. На 13 ноември 1993 г. разказва по телефона за преживяването си. Полицаят го пита защо не е докладвал по-рано за нападението. Пол му отговаря, че го е направил още в същия ден. Вместо да го попита в кое управление е подал сигнала, полицаят просто му благодари за информацията и затваря. Полицията не се свързва повече с Пол и той решава, че вероятно сигналът му не е бил от значение за разследването.

Официалното претърсване на гората е прекратено на 17 ноември 1993 г., без да бъдат открити нито повече тела, нито доказателства.

Претоварване

С настъпването на месец декември 1993 г. вече е очевидно, че въпреки невероятното количество информация, разследването не напредва на никъде. От хилядите сигнали, подадени на “горещата линия”, полицията е съставила списък с две хиляди “представляващи интерес лица”.

Самият обем на данните претоварва компютърната система. Програмата, наречена T.I.M.S. (Task Force Information Management System/ Система за управление на информацията) е съставена от многобройни бази данни, но не е в състояние да направи повече от една препратка едновременно, защото системата не е подготвена да се справи с обема и сложността на толкова голямо разследване.

Взето е решение да се въведе нова, по-мощна и гъвкава програма. Това означава дълги седмици на ръчно въвеждане и компилиране на данни. Налага се всеки файл да бъде прочетен, преценен и насочен към определената си секция в базата данни.

Един такъв файл грабва вниманието на екипа, заради необичайното презиме на замесеното лице. Името е Аниънс (лук), Пол Аниънс. Служителите прочитат доклада и го прибавят към “главния” файл за по-нататъшна проверка. Няколко седмици по-късно се появява още един подобен сигнал. Това са показанията на Джоан Бери, касаещи инцидента на Аниънс. Той също е отбелязан като заслужаващ внимание.

В началото на следващата година по случая работят денонощно 37 детективи, като главният фокус е насочен към проследяването на оръжията и мунициите, използвани в убийствата. Двамата детективи Гордън и Макклъски получават задачата да проверят доклад, съдържащ три отделни следи. Името на файла е “Милат”.

Джоан Бери и Пол Аниънс най-накрая са разпитани и потвърждават показанията си. Третата следа е от жена, чийто приятел е работил с Айвън Милат във ферма “Редимикс”, но тя не е оставила името си. Детективите решават да отидат и да потърсят Милат.

Братята Ричард и Айвън Милат са работили във фермата преди време. Детективите научават, че Айвън е трудолюбив и уважаван служител. Ричард, от друга страна, е описан като луд и непредсказуем.

Братята Ричард и Айвън Милат
Братята Ричард и Айвън Милат

Когато проверяват работния им график, сравнявайки го с приблизителните дати на убийствата, оказва се, че Ричард е бил на работа при всяко едно от тях. Неговият брат Айвън обаче е отсъствал по времето на всички престъпления. Детектив Гордън чувства, че Милат бързо се превръща в основния им заподозрян, но когато повдига този въпрос пред началниците си, те му казват: “Намерете още доказателства”.

Гордън преглежда криминалните архиви и открива, че Айвън Милат е осъждан за най-различни нарушения и е прекарал няколко години в затвора. Никое от тези нарушения обаче не подсказва, че той може да е потенциален сериен убиец.

Гордън се заравя още по-дълбоко и се натъква на нещо, което наистина подсилва подозренията му. През 1971 г. Айвън е качил в колата си две момичета, пътуващи на стоп от Ливърпул за Мелбърн, и е бил обвинен, че е изнасилил едното от тях. Двете момичета са дали показания, че той е бил въоръжен с голям нож и е носел въже. Впоследствие е оправдан, тъй като обвинението не е могло да докаже случая си.

Гордън и Макклъски отново се обръщат към началниците си с искането да подслушват телефона в къщата на Милат и да инсталират микрофони в колата му. Шефът на разследването Клайв Смол им отказва. Законът е много твърд по въпроса с електронното наблюдение. Подобни специални средства трябва да се използват само, когато всички други методи са изчерпани.

Няколко дни по-късно Смол назначава четирима детективи, включително Гордън и Макклъски, да работят единствено по следата “Милат” и съставя екип за наблюдение, наречен “Кучешка бригада”, която да следи заподозрения и да наблюдава дома му.

Екипът се заема с изтощителната задача да разпитва, проверява и сравнява трупащите се доказателства. Тази работа ще им отнеме няколко месеца. Това е трудно време за детектив Гордън, но той е дълбоко уверен, че се доближават до техния човек.

Експертите умуват

Детектив Смол започва да събира екип от експерти, които да проучат мотивите и “състоянието на ума” на лицето, което би извършило подобни ужасни престъпления. Знаейки, че крайният резултат на тази дълга и проточена сага, в каквато се е превърнал случаят, ще бъде съдебен процес с епични размери, той има нужда от мнението на няколко опитни професионалисти, с чиято помощ да подчертае и подкрепи тежестта на събраните доказателства.

Криминалният психиатър д-р Род Милтън изиграва важна роля в този процес. Още от началото на случая той изучава и преглежда всяко късче информация. Създаденият от него профил започва да добива реални форми.

Вторият избор на Смол е д-р Ричард Бешам – декан на катедрата по Антропология към Университета в Сидни. Неговата “сила” е в психологическата антропология, но е добре запознат и с експерименталната и клинична психология. Друг член на екипа е Боб Йънг – опитен социолог и компютърен аналитик. Той е експерт в изследователските методи и има голям опит в боравенето с големи количества данни.

Смол все още вярва, че убиецът живее някъде из южните възвишения, в района на Белангалоу. Неговият план е да организира проучване “от врата на врата” в цялата област, в търсене на оръжието на убийствата, но получава отказ за провеждането на подобна операция. Д-р Бешам смята, че лицето и оръжията, които полицията търси, най-вероятно вече присъстват някъде в планината от информация, с която разполага отделът.

Докато екипът преглежда някои от файловете, експертите обръщат внимание на един определен сигнал – този на Алекс Милат. Смол обръща внимание на дълбочината на детайлите в него и отбелязва, че лицето, подало сигнала, сигурно притежава “фотографска” памет. Д-р Бешам допуска, че подобна точност в описанието на събитията би могла да означава и че лицето може да е било замесено в инцидента. Алекс Милат дори би могъл да е роднина на убиеца, може би негов брат.

Екипът разглежда част от балистичните доказателства и обсъжда драскотините, наблюдаващи се върху някои от куршумите, вероятно причинени от недодялан заглушител.

“Подобен заглушител може да означава, че този човек живее в свой собствен измислен свят” – допуска д-р Бешам. – “Може би притежава мотор и се смята за човек извън закона”.

Д-р Милтън се съгласява. Той се връща на теорията с братята: “Може би си имаме работа с група братя, които прекарват времето си в гората, стреляйки по консерви и животни, доказвайки се на един на друг”.

Смол наостря уши: “Ние имаме в архива точно едно такова семейство”.

“Наблюдавайте ги внимателно” – отговаря д-р Бешам. – “Един или повече от тях би могъл да се окаже този, когото търсите”.

Дискусията им се насочва към вероятното местоположение на убиеца. Д-р Милтън предполага, че той може би не живее в непосредствена близост, но вероятно посещава редовно района и дори може да притежава или да държи под наем имот наблизо. Проучват картата и решават, че убиецът сигурно живее недалеч от магистрала “Хюм”. Фактът, че всички жертви са били забелязвани близо до Ливърпул, а телата им са открити в гората Белангалоу, подкрепя тази теория.

Затягане

Усърдното търсене на допълнителни доказателства продължава и през март 1994 г. Отдел “Милат” се сдобива с информация за всички имоти и превозни средства, които семейството е притежавало някога. Откриват, че трима от братята Милат притежават малък имот на пътя “Уомбиян Кейвс”, на около 40 км от Белангалоу. Полицията попада и на сребрист нисан “Патрол” 4х4, който някога е бил собственост на Айвън Милат.

Новият собственик на колата е разпитан и показва на полицията куршум, който е намерил под шофьорската седалка. Той е .22 калибър и съвпада с гилзите, открити край жертвите Кларк и Уолтърс. Милат е продал джипа си два месеца, след като са открити телата на двете английски момичета.

Детектив Гордън и неговият екип все още търсят нещо, с което да свържат Айвън Милат и неговата кола с местопрестъпленията. Опитват се да използват “новата” база данни, но не откриват никакви съвпадения.

Захващат се с незавидната задача да прехвърлят всички сигнали на ръка, тъй като някои от тях все още не са вкарани в компютъра. Тази работа им отнема седмици. Най-накрая, на 13 август Гордън попада на бележката, касаеща обаждането на Пол Аниънс на горещата линия преди пет месеца.

Той прочита доклада, описващ събитията от януари 1990 г., и осъзнава, че този човек би могъл да е важен свидетел, а показанията му могат да осигурят така търсената връзка. Показанията на Аниънс описват колата, района на нападението и шофьора. Гордън занася своето новооткрито доказателство право при детектив Смол.

Смол се вбесява, че толкова важно доказателство е било пренебрегнато. Незабавно се обажда да поиска оригиналния доклад от полицията в Боурал, но той липсва от архивите им. За щастие, дежурният полицай, който е взел показанията на Аниънс в деня на нападението, е запазил записките си в една тетрадка. Полицията проверява работния график на Ричард и Айвън Милат и установява, че първият е бил на работа в онзи ден, но вторият е отсъствал.

Проверката на графика му показва още, че Айвън Милат е работил в района, където е била открита раницата на Джеймс Гибсън. Колегите му споделят с полицията за неговия интерес към оръжията.

Приятелят на Айвън Тони Сара твърди, че Милат притежава мотоциклет и нисан 4х4 и държи цял “арсенал” от оръжия в дома си. Разказва как веднъж, докато са пътували по работа през гората Белангалоу, Айвън му е подметнал: “Няма да повярваш какво има в гората”. Когато Сара го е натиснал за подробности, Айвън само се е усмихнал, но не е казал нищо повече.

В края на април Пол Аниънс, който вече се е прибрал в Англия, получава важно телефонно обаждане от Австралия. Детектив Смол му казва, че е важен свидетел в случая с “авантюристите” и го помолва да дойде в Сидни възможно най-скоро.

Седмица по-късно Аниънс пътува в колата на детективите от Сидни за Ливърпул. По пътя им посочва малкия магазин, в който е срещнал “Бил”.

Когато наближават мястото на нападението, Аниънс започва да се чувства неспокойно. Той предава разговора си с “Бил” дума по дума, а гласът му затреперва, когато си спомня за аудиокасетите, оръжието и въжето. Показва мястото, където е успял да се измъкне. То се намира на по-малко от километър и половина от началото на гората.

На следващия ден детективите му показват видео с образите на няколко заподозрени, номерирани от едно до тринадесет. Аниънс е оставен насаме да разглежда лицата им колкото иска. Той превърта записа отново и отново. Две лица изпъкват сред останалите – номер четири и седем.

След малко той извиква детективите и посочва едно от лицата на екрана: “Това е той, номер четири”.

Пол Аниънс разпознава Айвън Милат.

Смол е уведомен незабавно и след кратка консултация с дясната си ръка Род Линч, взима решение. Сега разполагат с достатъчно доказателства, за да арестуват Айвън Милат за нападението над Пол Аниънс. Освен за арест, подават искане и за заповед за обиск в дома на Милат в Ийгълвейл – предградие, разположено край магистрала “Хюм”, само на няколко километра от Ливърпул.

Предполагайки, че Айвън не е действал сам, полицията поисква също заповеди за обиск в домовете на майка му и братята му Ричард, Уолтър и Бил. Имотът край гората също ще бъде претърсен, както и домът на Алекс Милат, който се е преместил в град Уумбай, намиращ се близо до Брисбейн в Куинсланд.

Набезите

Логистиката и организирането на няколко едновременни операции в два щата са трудна задача. В акциите ще участват над триста полицейски служители. За да се запази секретността, повечето от тях получават информацията за мястото и времето на операциите непосредствено преди самото събитие. Нахлуването в къщата на Айвън Милан получава кодовото наименование “Еър-1”.

Тъй като работният график на Айвън е доста хаотичен, решено е операцията да се извърши в 06:30 ч. сутринта на 22 май 1994 г. В два часа през нощта петдесет полицейски служители се събират в полицейското управление в град Кембълтаун, намиращ се точно по средата между Ливърпул и дома на Айвън.

Освен Смол и Линч, на ранния брифинг присъства и д-р Род Милтън. Той инструктира парламентьора Уейн Гордън как най-добре да подходи към Айвън, с когото ще се свържат по телефона след като обградят къщата. Милтън предлага на Гордън да използва твърд и авторитетен тон, тъй като вярва, че Милат ще се опита да поеме контрол над ситуацията. Екипът по следенето докладва, че приятелката на Милат Чалиндър Хюс също е в къщата. Планът е да ги подканят спокойно да излязат навън, след което да ги арестуват и да проведат обиск на периметъра.

Научи повече за:   Голямата любов на Пол Бернардо и Карла Хомолка

Точно в 06:36 ч. екипът вече е по местата си. Детектив Гордън набира номера на Айвън. Отговаря му мъжки глас. На въпроса дали той е Айвън Милат, мъжът отговаря “Не”. Гордън уточнява адреса и телефонния номер и когато се уверява, че не става въпрос за грешка, се представя и уведомява Айвън, че полицията е заела позиции около имота му, разполага със заповед за обиск и възнамерява да претърси дома му във връзка със сигнал за въоръжено нападение. Съветва Милат да излезе навън със своята приятелка и да се предаде. Айвън измърморва нещо и затваря.

Няколко минути по-късно нищо не се случва. Полицията не желае да нахлува веднага в къщата, тъй като знае, че Милат разполага с цял арсенал от оръжия. Присъствието на приятелката му също е пречка. Гордън вдига отново телефона и говори с Милат за втори път. Когато го пита защо не е излязъл още, Айвън отговаря, че е помислил, че това е някаква шега. Гордън го уверява, че не е никаква шега.

Няколко минути по-късно входната врата се отваря и Айвън Милат и Чалиндър Хюс пристъпват на предната морава, където са арестувани от двама полицаи. Останалите служители влизат в къщата и я претърсват за други хора.

Айвън Милат, любителят на оръжията
Айвън Милат, любителят на оръжия

След подсигуряване на периметъра започва обискът на къщата. Айвън е закопчан с белезници и изслушва правата си. Уведомяват го, че ще бъде разпитан във връзка със седем тела, открити в гората Белангалоу. В отговор на това той казва: “Не знам за какво говорите”.

Останалите операции също преминават гладко. Полицията започва претърсването на всички домове буквално по едно и също време.

Уличаващи доказателства

Първото нещо, открито в дома на Айвън Милат, е пощенска картичка. Питат го от кого е. Той отговаря, че е получил картичката от свой приятел в Нова Зеландия. Тя започва с думите: “Здрасти, Бил”. Питат го, дали прякорът му е “Бил”, но той отговаря: “Не, това сигурно е някаква грешка”. В една от спалните е открит куршум, но Айвън твърди, че не притежава оръжия. Куршумът е останал от един път, когато е ходил да стреля с брат си. Във втората спалня, в един гардероб, са открити два спални чувала. По-късно те са разпознати като собственост на жертвите Симон Шмидл и Дебора Евърист.

В една от другите спални е открита торба, съдържаща лични вещи. Айвън казва, че това е работната му чанта. В същата торба е открит и нож с 30-сантиметрово острие. В спалнята има технически учебник за управление на пътната машина, с която Айвън е работил в службата си. Вътре в нея е намерена малка книжка, която се оказва ръководство за боравене с .22-калиброва пушка “Ругер”. Айвън отказва да коментира находката.

В един фотоалбум има снимки на мотор “Харли-Дейвидсън” и на кобур. В кобура има оръжие, приличащо на 45-калибров “Колт”. То е точно като оръжието, описано от Аниънс. В спалнята на Айвън е открита кутия от муниции за .45 калибър. На друга снимка се вижда Чалиндър Хюс, пременена с раирана тениска на “Бенетон” – същата като онази, която е имала жертвата Карълайн Кларк.

Следва гаражът, залепен до къщата. Там, на един от рафтовете е открита найлонова калъфка от спален чувал. В нея има навита на руло палатка, завързана с лилава лента за глава, идентична с онази, открита на черепа на Симон Шмидл. В чувала е скрит и саморъчно направен заглушител. Милат заявява, че никога преди не го е виждал.

В тавана има отвор, който води към една кухина. Един от полицаите се качва там, но не открива нищо, докато не маха изолационната вата. В нея има части от пушка “Ругер” 22-калибър.

Милат е отведен в полицейския участък в Кембълтаун, където е подложен на разпит. Целият разговор е записан на видео и аудиокасети. Той отговаря уклончиво и отказва да съдейства. Разпитът приключва след един час и Айвън Милат е обвинен в обир и опит за убийство на Пол Аниънс.

Обратно в къщата полицията намира изолирбанд, кабелни връзки (“свински опашки”) и торба с жълти и сини въжета, подобни на онези, открити на местопрестъпленията. След по-старателно претърсване на един от гардеробите е открита още една част от пушка “Ругер”, скрита в кожен, работен ботуш.

В кухненския килер е открито още къмпинг оборудване, принадлежащо на Симон Шмидл. Полицията се надява, че ще попадне на някакво доказателство, което да свърже Милат с убийствата, но е напълно неподготвена за количеството предмети, които открива в дома му.

С напредването на обиска изскачат още вещи: фотоапаратът на Карълайн Кларк и манерка за вода, от която очевидно е зачегъртан някакъв надпис. По-късно, когато манерката е подложена на светлинен анализ, на изтритото място се появява името “Сими”. Под пералнята машина е заврян напълно зареден автоматичен пистолет “Браунинг”.

При другите обиски също са открити доказателства. Пушки, пистолети, ножове, арбалети и невероятно количество муниции. Почти всичкото къмпинг оборудване на жертвите е открито при претърсването на имотите. Най-обезпокоителното доказателство е намерено в заключен шкаф в дома на майката на Айвън. Дълга закривена сабя – оръжието, с което вероятно е била обезглавена Аня Хабшид.

Оръжията открити при обиските
Оръжията открити при обиските

Балистичният експерт Джералд Дътън установява, че куршумите и гилзите от местопрестъпленията съвпадат напълно с пушката “Ругер”, открита в дома на Милат.

Айвън Робърт Марко Милат е обвинен в убийствата на седемте пътуващи авантюристи. По време на заседанието за определяне на гаранцията му той освобождава адвоката си, тъй като го е посъветвал да пледира за виновен. Процесът, който първоначално е щял да се състои през юни 1995 г., е отложен с повече от година, тъй като съдебно назначените адвокати на Милат настояват за по-голямо заплащане. В крайна сметка те се съгласяват с оригиналната оферта и са готови да започнат работа.

Процесът

Айвън Милат седи пасивно в съдебната зала, докато членовете на журито заемат местата си в първия ден от най-голямото дело за убийство в криминалната история на Австралия. Обвинението не губи никакво време и призовава първия си свидетел – Пол Аниънс.

Айвън Милат
Айвън Милат

Милат наблюдава втренчено как той се качва на свидетелската скамейка, а по устните му играе почти недоловима усмивка. Аниънс посочва Айвън Милат като своя нападател, разказва за инцидента и зачаква да бъде разкъсан от защитата при кръстосания разпит. Но адвокатът на Милат оспорва само някои точки от показанията му, и то не с яростта, която Аниънс е очаквал.

Списъкът с представените доказателства продължава: 356 веществени доказателства и стотици фотографии. Дните се точат в горещата и претъпкана съдебна зала, докато свидетелите дават показанията си един по един. Медии от цял свят се борят за място в претъпканата прес галерия, знаейки, че случаят е гаранция за вдигане на рейтинга им.

Постепенно при кръстосаните разпити на свидетелите на обвинението се разкрива и тактиката на защитата. Адвокатите на Милат са решили да убедят журито, че той не е отговорен за убийствата и намекват, че неговите братя Ричард и Уолтър са извършили престъпленията и са “подхвърлили” доказателства в дома му. Дванадесет седмици и 145 свидетели по-късно обвинението се оттегля.

Първият свидетел, призован от защитата, е самият Айвън Милат. Неговата защита е проста: отрича всичко. Прокурорът е безмилостен при кръстосания му разпит, успявайки да опровергае всичките му твърдения, че е бил натопен.

Заключителната реч на обвинението продължава три дни, в които прокурорът изрежда многото неоспорими факти, че Айвън Милат е убиец.

Защитата уверява съдебните заседатели, че очевидно някой друг от семейство Милат е отговорен за убийствата, а не техният клиент. Адвокатът се опитва да обясни уличаващите доказателства като конспирация срещу Айвън, замислена от собствените му братя.

На съдията му трябват два дни, за да обобщи изложените доказателства пред съдебните заседатели. В 14:42 ч. на 24 юли той изпраща журито да решава присъдата. Минават три дни, но присъда все още няма. Междувременно семейство Милат – убедено, че Айвън ще бъде оправдан, прави планове за отпразнуване на освобождаването му. Странен ритуал, имайки предвид, че стратегията на защитата на Айвън е да уличи собствените му братя.

В събота на 27 юли 1995 г. съдебните заседатели се връщат в залата, за да обявят решението си. Съдията нарежда на Айвън Милат да се изправи, докато председателят на журито чете присъдата му. Той е признат за виновен по всичките осем обвинения. Съдията го пита дали има нещо да каже.

Той отговаря: “Не съм виновен за нищо. Само това имам да кажа”.

За нападението над Пол Аниънс той получава шест години затвор. За останалите обвинения в седем предумишлени убийства получава седем доживотни присъди.

Много повече

Следващата неделя Айвън Милат е транспортиран в затвора с максимална сигурност в Мейтланд, югозападно от Сидни. След нормалното въвеждане в затвора, включващо задължителния душ и снабдяване с униформа и легло, той е “приветстван” по доста неочакван начин. Докато чака в редицата да му бъде определена килия, е доближен от висок, добре сложен затворник, който го поваля с удари на земята.

Айвън Милат
Айвън Милат

Въпреки това лошо начало, Айвън свиква със затворническия живот в блок “А”. Няколко месеца по-късно, на 17 юли взима участие в осуетено бягство от затвора, след което е прехвърлен в крилото с повишена сигурност на затвора “Гулбърн”, намиращ се само на няколко километра от гората Белангалоу.

Няколко журналисти се опитват да изкопчат интервю от семейството на Милат. Някои от неговите роднини отказват да говорят, а други искат пари.

Ричард Милат, запитан от журналистите, дали се страхува, че ще бъде арестуван за участие в убийствата, отговаря: “Не наистина, ако ме искаха, да са ме хванали досега”. Майката на Айвън Маргарет е шокирана от присъдата, но казва на репортерите: “Ако е извършил тези престъпления, заслужава да бъде наказан”.

Други репортери издирват брата на Айвън Борис, който се крие от семейството си на някакво тайно място. Когато го питат дали смята, че Айвън е невинен, Борис отговаря:

“Всичките ми братя са способни на изключителна жестокост. Нещата, които мога да ви разкажа, са много по-лоши от онова, което се предполага, че е сторил Айвън. Навсякъде, където е работил, са изчезвали хора”.

После Борис пита репортерите дали мислят, че Айвън е виновен. Те му отговарят утвърдително и той им казва: “Ако Айвън е сторил онези убийства, вярвам, че е извършил много повече от тях”.

“Колко повече” – питат го те.

Отговорът му е доста обезпокоителен: “Около двадесет и осем”.

Айвън Милат продължава да настоява, че е невинен. Дори събира група поддръжници, които лобират пред правителството за неговото освобождаване.

Изпращат го в изолатора, след като пазачите в затвора намират в килията му ножовка, скрита в кутия от бисквити. Милат неколкократно заявява, че ще се опита да избяга при първа възможност.

Още жертви?

В затвора Айвън Милат решава да се обърне към самонараняването, в опит да ускори обжалването на присъдата си пред Върховния съд в Сидни. Смята, че като гълта бръснарски ножчета, скоби и пружината от механизма на тоалетната чиния, и като гладува периодично, ще привлече вниманието на съдиите. Но отчаяният му замисъл не проработва.

През юли 2001 г. Върховният съд отхвърля обжалването на присъдата му, заявявайки, че няма причина да се съмнява в правилността на решението на криминалния съд.

Айвън Милат, скорошна снимка
Айвън Милат, скорошна снимка

Въпреки твърденията за невинност на Айвън, полицията се опитва да го свърже с още шест изчезвания на млади жени в периода 1978-80 г. Всички те се смятат за мъртви, въпреки че телата им не са открити. По времето на изчезванията им Айвън е работил или е живял в непосредствена близост до местата, където момичетата са виждани за последен път.

През лятото на 2001 г. Айвън е разпитан за Лиан Гудал (20 г.), Робин Хики (17 г.) и Аманда Робинсън (14 г.), всяка от които е изчезнала от Ню Саут Уелс и Нюкасъл през 1978 и 1979 г.

Детективите отварят наново случаите с изчезналите момичета, след като на плажа в Нюкасъл е открита челюстна кост на жена. Оказва се, че костта не принадлежи на нито една от трите жени. Въпреки това, Айвън е работил по поддръжката на пътищата само на минути разстояние от местата на изчезването на две от тях. Срещу него не са повдигнати обвинения поради липса на доказателства.

През 2003 г. Айвън е разпитан отново във връзка с изчезването на две 20-годишни медицински сестри – Джилиан Джеймсън и Дебора Болкан, видени за последно да напускат хотел заедно с мъж, облечен в мръсни работни дрехи. По онова време Айвън е работил към Отдела по поддръжка на пътищата, на по-малко от километър от същия хотел. Той твърдо отрича да има нещо общо с тези жени и разследването се запъва поради липсва на доказателства.

През 2005 г. той е разпитан за още едно момиче, на име Анет Брифа (18 г.), изчезнало, пътувайки на стоп към дома си през януари 1980 г. Тя никога не се появява вкъщи и се смята за убита. Не е сигурно, че Айвън е бил в района по време на изчезването й, но тъй като нейният случай много прилича на останалите, той продължава да бъде заподозрян.

Истината е, че има голям шанс Айвън да е убил много повече жени от тези, за които е осъден. Никой никога не разбира истинския брой на жертвите му. Айвън Милат отнася тази тайна в гроба си.

Най-прочутият сериен убиец в Австралия умира на 27 октомври 2019 г. на 74-годишна възраст, след дълго и мъчително боледуване от рак на стомаха.


Още за Айвън Милат: Серийният убиец Айвън Милат направи гладна стачка заради Плейстейшън

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: TANYAGeorgiDianaNadezhdaDonika
350
321
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

5
Напиши коментар

avatar
5 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
5 Автори на коментари
еленаlegionivanSvilenklachiankata Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
klachiankata
Гост
klachiankata

Според мен историята разказана от Алекс Милат е напълно вярна.Всичките братя са участвали.Борис не се крие напразно.

Svilen
Гост
Svilen

Много интересен сайт. Прави ми впечатление, че във филмите за серийни убийци и даже в ужасите използват модела на поведение на повечето известни истински убийци. Което доказва, че в крайна сметка няма как да се измисли нещо “нечовешко” ако то преди това не се е случило. Искам да кажа, че нормален човек няма как да си измисли подобно нещо.

ivan
Гост
ivan

loshoto e 4e sashtestvuvat takiva xora
a oshte po-loshoto e 4e v nashata strana ako se poiavi takav 4ovek nashata politisa niama da napravi i 1/2 ot neshtata koito tezi xora sa napravili

legion
Гост
legion

Шибани туристи, не знам защо, но много ги мразя…

елена
Гост
елена

Направи ми доста голямо впечатление, че голяма част, да не кажа всички сериини убийци са израснали в проблемни семейства, където са били подложени на терор от своите родители или братя, или просто никой не им е обръщал никакво внимание. Навярно отговорът защо тези хора толкова хладнокръвно и жестоко са се заели с работата да унищожават други човешки животи се корени в тяхното собствено минало. Вярвам, че ако на тези млади бъдещи сериини убийци е било обърнато внимание, когато е трябвало, те едва ли щяха да станат известни със своите нечовешки постъпки. Що се отнася до този конкретен случай – не… виж още »