Илич Рамирес Санчез: Карлос Чакала

Илич Рамирес Санчез: Карлос Чакала

Преди събитията от 9/11 Карлос Чакала е без съмнение най-известният международен терорист в света. В продължение на няколко десетилетия този изкусен и интелигентен наемник е един от най-търсените мъже на планетата. Роден под името Илич Рамирез Санчез, той е син на преуспял адвокат с марксистки възгледи. За младия Санчез е напълно естествено да започне да проявява интерес към комунизма и южноамериканските комунистически герои, като например Че Гевара.

Първи удар

В неделя на 30 декември 1973 г. млад мъж отваря вратата на богатото лондонско имение, в което работи като иконом, за да застане лице в лице срещу друг млад и мургав мъж с пистолет. Непознатият насочва оръжието си към иконома и със силен акцент настоява да бъде отведен при собственика на къщата Джоузеф Сийф. Шестдесет и осем годишният Сийф е един от най-влиятелните еврейски бизнесмени в Лондон. Той е президент на търговската верига “Маркс енд Спенсър”, но по-важно за неговия неканен гост е това, че е почетен вицепрезидент на “Британската ционистка федерация” – организация, занимаваща се с набиране на милиони средства за благотворителни каузи в Израел.

Джоузеф Саиф
Джоузеф Сийф

С пистолет, опрян в гърба, икономът Мануел Перлойра повежда непознатия към стълбището, водещо към спалнята на господаря. Докато се качват, съпругата на Сийф Луиз ги вижда, бързо се заключва в спалнята си и набира номера на полицията. Полицейският диспечер приема сигнала й в 19:02 ч.

През това време Джоузеф Сийф е в банята и се готви за вечеря. Чувайки иконома да вика името му, отваря вратата и се изправя срещу облечена в ръкавица ръка, стискаща автоматичен пистолет. Преди да може да реагира, оръжието произвежда 9-милиметров изстрел от по-малко от метър разстояние, който разкъсва лицето му. Сийф се свлича на пода сериозно ранен, а непознатият пристъпва към него, насочва пистолета си в главата му и дръпва спусъка за втори път. Оръжието засича.

Преди да може да изчисти оръжието и да довърши задачата си, пред къщата спира полицейска кола, която пристига само две минути след обаждането на г-жа Сийф. Стрелецът избягва, като нито икономът, нито Луиз го забелязват да напуска къщата.

Джоузеф Сийф оцелява като по чудо. Куршумът, проникнал в главата му точно над горната устна, е отблъснат от зъбите му и се заклещва в челюстта му. Пътят на куршума минава само на един милиметър от югуларната му вена.

Той е откаран в болницата, където хирурзите прекарват няколко часа в отстраняването на куршума и фрагменти от него от челюстната му кост. Няколко седмици по-късно се възстановява достатъчно, за да може да говори и разказва, че всичко, което си спомня, е облечената в ръкавица ръка, стискаща оръжието, последвано от удара в лицето му.

Този дързък опит за покушение е първият акт на жестокост, извършен от един млад човек с необичайно име. Макар да не съумява да довърши смъртоносната си задача, той успява да се измъкне невредим. Ако беше арестуван в онази студена декемврийска вечер, може би никой никога нямаше да чуе името “Карлос Чакала” – най-прочутият терорист в света.

Роден революционер

Карлос е роден в Каракас, Венецуела, на 12 октомври 1949 г. Неговата майка Елба Мария Санчез възнамерява да му даде християнско име, тъй като твърдо държи на католическите си вярвания. Но бащата на момчето Хосе Алтаграсия Рамирез Навас има други идеи. Като всеотдаен марксист, той настоява първородният му син да бъде кръстен на неговия герой Владимир Илич Улянов, по-добре известен като Ленин. Упорито игнорирайки протестите на своята съпруга, Хосе регистрира сина си под името Илич Рамирез Санчез.

Хосе Алтаграсия Рамирез
Хосе Алтаграсия Рамирез

За ирония, в младините си Хосе е постъпил в Католическата семинария с намерението да става свещеник. Но след като прекарва там три години, се обявява за атеист и се връща в дома си в град Мичелена. По-късно е обвинен от местните власти в укриване на изгнаници, обявяват го за комунист и го изгонват от родния му град. Ядосан от това развитие, той пресича границата с Колумбия и се записва да учи право в университета в Богота. Скоро след като започва образованието си, се влива в редиците на една лява фракция и още преди да получи дипломата си, се превръща в предан на лявата идея марксист-ленинист.

Убеден, че Илич не бива да прахосва времето си в преследване на християнските идеали, Хосе учи сина си на марксистката доктрина и го гощава с истории за геройствата на многобройните леви революционери, подвизаващи се в Южна Америка. Неговата майка от друга страна отказва да стои и да гледа как синът й се откъсва от църквата и тайничко го покръства. Понякога, когато съпругът й отсъства, тя го води на църковните литургии, опитвайки се по този начин да разводни ученията на мъжа си. Макар да обича майка си и да уважава отказа й да се преклони пред догматичния й и нетърпящ възражения съпруг, по-късно Илич прегръща марксизма като своя “единствена истинска религия” и обръща завинаги гръб на църквата.

Елба Мария Санчез
Елба Мария Санчез

През 1951 г. се ражда неговият брат. Хосе отново настоява на своето и кръщава момчето Ленин. Седем години по-късно се ражда третият му син, който получава името Владимир. Години по-късно Карлос казва:

“Беше много глупаво от страна на баща ми да даде на децата си такива странни имена. Подобно нещо може да травматизира едно дете. Аз лично извадих късмет, но нещата се подредиха другояче за братята ми. Те не се срамуват от имената си, но имаха много проблеми заради тях”.

Благодарение на успешната си адвокатска практика, Хосе може да си позволи да наеме частни учители за най-големия си син, които да му преподават тънкостите на комунистическата доктрина.

Илич на 16 години
Илич на 16 години

С времето Илич пораства на ръст, натрупва килограми и неговите приятели започват да го дразнят, наричайки го “El Gordo” (Дебелака). Той мрази този прякор и отвръща на обидите им, заявявайки, че един ден те и целият останал свят ще се страхуват от него. Въпреки обидния прякор, Илич се превръща в естествен лидер на група, състояща се от неговите братя и техни общи приятели.

През 1958 г., провокирана от постоянните изневери на съпруга си, Елба взима синовете си и напуска семейната къща, заминавайки за Ямайка, след това за Мексико и после обратно в Ямайка, преди да се завърне в Каракас през 1961 г. Тези години, прекарани в пътувания, се оказват разрушителни за момчетата и особено за Илич. Учението му не върви, но той открива, че му се отдават езиците и се наслаждава на различните култури, с които се сблъсква.

Периодът на отсъствие на Елба с нищо не помага за укрепването на семейното огнище. Хосе дори е започнал да води любовниците си у дома. Двамата се развеждат две години по-късно. Илич е само на тринадесет години, когато родителите му се разделят, но се чувства облекчен, че раздорите в семейството му най-сетне са приключили.

Обучението на терориста

След развода Илич е изпратен в лицея “Фермин Торо” в Каракас. Училището, избрано от баща му, е известно със своите радикално леви учения и мнозина от учениците взимат участие в улични протести, насочени срещу забраната на либералното правителство за комунистическа партия. През януари 1964 г. Илич се присъединява към Венецуелската комунистическа младеж и се въвлича в нейните революционни дейности, включващи бурни демонстрации срещу управляващата власт. По-късно Илич ще се хвали със своите ученически подвизи и организационни умения, но според тогавашния президент на Венецуелската комунистическа партия Педро Ортега Диаз той не е допринесъл с нищо съществено за каузата.

Въпреки спорния му принос към комунистическата кауза, смята се, че през 1966 г. Илич се е подвизавал като обещаващ млад революционер под ръководството на не кой да е, а на Фидел Кастро и КГБ. Според твърденията, направени в най-различни публикации през годините, младият Илич е бил изпратен от баща си в кубински лагер за индоктринация, където е изучавал техники за саботаж и други терористични дейности. Въпросният лагер се е наричал “Кемп Мантанзас” и е бил под прякото ръководство на кастровската “Генерална дирекция разузнаване” (DGI) и кастровския съветник от КГБ Виктор Семьонов.

Според историите Илич е бил ценен ученик в лагера и е бил лично обучаван от Антонио Дагес-Бувие – еквадорски експерт по партизанско военно дело и висш офицер в КГБ – в употребата на експлозиви, автоматични оръжия, мини, криптиране и фалшификация на документи. Друга история разказва за срещата му с прочутия отец Камило Торес – колумбийски свещеник, който става партизански лидер под ръководството на Че Гевара.

Дали наистина е бил обучаван от кубинците все още е под въпрос, но две неща са сигурни. Първо, той не би могъл да е срещнал отец Камило Торес в Куба, защото свещеникът е убит от колумбийската армия през февруари 1966 г. Освен това генерал Виктор Семьонов става шеф на КГБ чак през 1968 г., около две години след предполагаемото лагерно обучение на Илич.

Тези и други истории, свързани с подготовката на Илич – очевидно пуснати в обръщение от ЦРУ – се основават на информацията, предоставяна от Орландо Кастро Хидалго – бивш служител на DGI, който дезертира от кубинското посолство в Париж. Предполага се, че той е казал на ЦРУ, че Илич е един от многото венецуелци, получили терористична подготовка в Куба. В близките години бивш ръководител от антитерористичния отдел на ЦРУ признава, че ЦРУ никога не е разполагало с доказателства, подкрепящи това твърдение.

Потвърдено е обаче, че през август 1966 г. Елба отвежда синовете си във Великобритания, където да продължат образованието си. След като семейството се установява в Западен Лондон, Илич се записва в колежа “Стафорд” в Кенсингтън. Неговите учители го помнят като дързък, самоуверен и мързелив младеж, който предпочита да преписва, вместо да учи. Известен е също с това, че винаги се облича в елегантни и скъпи дрехи. Въпреки тази лоша репутацията, Илич взима успешно всичките си изпити и продължава образованието си в колежа “Ърлс Корт”.

Смята се, че през този период от живота им Илич и неговият брат Ленин са били членове на Кралския оръжеен клуб в Кенсингтън, където са се обучавали в боравенето с огнестрелно оръжие. В действителност не съществуват писмени данни за тяхното членство. Освен това разследването, проведено от антитерористичния отдел на Скотланд Ярд, установява, че братята никога не са имали нещо общо с клуба.

Времето, прекарано от Илич в Лондон, не показва индикации, че се е стремял да стане терорист. Изглежда е предпочитал да се подвизава като плейбой и често е придружавал майка си на коктейли в посолствата. Животът му обаче не минава изцяло в социални сбирки, тъй като скоро след пристигането си в Лондон Илич се присъединява към група британски активисти, планиращи да създадат международен съюз на комунистическите студенти. По-късно на Илич се приписват заслугите за създаването на такава организация, макар че в действителност той посещава една единствена сбирка и си тръгва, когато му става ясно, че полицията внимателно следи заседанията на групата.

Неговата политическа кариера е можела да започне през 1967 г., когато венецуелската партизанска групировка “Въоръжени сили за национално освобождение” поисква от него да замине за Източна Европа, където да организира група от млади венецуелски комунисти в страните от комунистическия блок. Плановете му са осуетени, когато по-късно същата година баща му пристига в Лондон и заявява на синовете си, че иска да продължат образованието си в Сорбоната в Париж. През май 1968 г. Хосе отвежда Илич и Ленин в Париж, но заварва града в разгара на бурни студентски протести. Макар демонстрациите да са организирани от привърженици на марксистката идея, Хосе изоставя плановете си, защото няма желание да види синовете си въвлечени в жестоки улични боеве.

Майка Русия

Нетърпелив синовете му да получат “подходящо” образование, Хосе се свързва с културното аташе в съветското посолство в Лондон и записва момчетата в Университета “Патрис Лумумба” в Москва. Това поражда много спекулации, според които при пристигането му в Москва Илич е бил завербуван от КГБ, благодарение на препоръките от Венецуелската комунистическа партия. Единственото доказателство за това идва от архивите на Венецуелската комунистическа партия, в които е записано, че Илич е получил стипендия от “Съветско-венецуелската камара на дружбата” – връзка, говореща за евентуално поръчителство.

Университетът “Патрис Лумумба” се смята за учебната площадка на бъдещите лидери на съветските страни от Третия свят. Илич и Ленин се вълнуват от мисълта, че ще продължат образованието си в “Майка Русия” – родината на комунистическите идеали. Тяхната възбуда бързо се изпарява, когато се сблъскват с трудните условия на живот и с още по-тежката дисциплина. През първата си година, прекарана в изучаване на руски език и запознаване с марксистката култура, Илич се бунтува и предпочита да пие и да излиза с момичета, вместо да учи. Учителите не са впечатлени от него.

Разполагайки с щедрата издръжка, пращана от баща му, Илич е в състояние да си позволи цялото пиене и забавления, които може да понесе. Подобно на баща си, връзките му с жени са важна част от неговия живот, но малко от тях продължават дълго. Илич описва една жена в частност – кубинка на име Соня Марин Ориола – като своята “единствена голяма любовна история”. Отношенията им приключват, когато Соня се връща бременна в Куба и не след дълго ражда дъщеря. Горящ от желание да получи новини за детето си, Илич прави няколко опита да се свърже със Соня, но не получава отговор.

Макар да изглежда, че Илич е привърженик на марксистките учения, неговите съученици го помнят повече като романтик, отколкото като идеалист. Въпреки липсата на ентусиазъм към учението, той създава представата за млад човек с голям потенциал, особено според Венецуелската комунистическа партия. Д-р Едуардо Галегос Мансера – висш член на партийното политбюро – му предлага пост като партиен представител в Букурещ. Илич отхвърля предложението и единствената организация, подкрепяла го досега, приема това като чиста обида. Последната обида идва, когато Илич явно започва да поддържа бунтовническа фракция, която партията смята да закрие, и това довежда до неговото изключване от партията през 1969 г.

Без подкрепата на партията, спонсорираща неговото обучение в “Лумумба”, дните му в Москва са преброени. Университетската управа прави няколко опита да убеди Илич да престане с извънучебните си занимания и да се концентрира върху учението, но той не им обръща внимание. Става дори още по-дързък и открито обижда всеки, който се опитва да му налива акъл. Накрая през 1970 г., когато взима участие в демонстрация, организирана от арабски студенти, той е открито обвинен в “антисъветска провокация и недисциплинираност” и е изключен от университета. Една теория предполага, че това изключване е постановка на КГБ, целяща да прикрие неговото вербуване като техен агент, но за това няма доказателства.

Народен избор

Докато учи в “Лумумба” Илич се сдружава с няколко палестински студенти и жадно поглъща техните истории, разказващи за борбата на родината им срещу върховния враг Израел. Те описват с възторг един бунтовнически лидер, който е организирал терористична кампания за освобождаването на Палестина.

Името на този човек е Уади Хадад. С партньорството на Джордж Хабаш – негов състудент от Американския университет в Бейрут – Хадад стои в основата на създаването на “Арабското национално движение” в началото на 50-те години. Членовете на движението са предани на идеята за изтръгването на Палестина от пипалата на Израел. Преди Шестдневната война техните методи са мирни, но скоро след това, подтикнат от горчивината, породена от унизителната победа над родината му, Хадад сформира “Народния фронт за освобождение на Палестина” и издава нов манифест, а именно – “Освобождаване на Палестина чрез актове на насилие срещу държавата Израел”.

Джордж Хабаш
Джордж Хабаш

Основната доктрина на организацията е марксистка; новият метод, използван за постигането на идеалите й, е международният тероризъм. Първият подобен акт е извършен през 1968 г., когато въоръжени терористи отвличат пътнически самолет, летящ от Рим за Тел Авив. Самолетът е принуден да се приземи в Алжир, където терористите взимат пътниците за заложници, искайки в замяна освобождаването на шестнадесет палестинци, лежащи в израелските затвори. Първоначално израелското правителство се съгласява с исканията им. Пътниците в самолета са пуснати живи и здрави, но не преди Израел да претърпи на свой ред унизително поражение.

Уади Хадад
Уади Хадад

Новините за постиженията на Хадад бързо се разпространяват по света и през следващите години към каузата му се присъединяват и други терористични групировки, сред които германската Баадер-Майнхоф и италианската Червена бригада. Освен това Народният фронт прави приятно впечатление на КГБ, което довежда до директната подкрепа на Москва. Точно благодарение на този съюз Илич е въвлечен в Народния фронт. Представителят на Хадад в Москва Рифаат Абдул Ауон се среща с него и многократно приканва него и отбрана група студенти да се обучават в терористичен тренировъчен лагер в Йордания. Заинтригуван от предложението, Илич напуска Москва и през юли 1970 г. заминава за Близкия Изток.

Неговата първа спирка е в Бейрут, където отива непоканен в офиса на Басам Абу-Шариф – неофициалният “вербуващ офицер” на Народния фронт. Абу-Шариф е впечатлен от ревностните му убеждения и урежда постъпването му в лагера. Според последвалите разследвания точно на тази първа среща Илич е получил името, което през следващите години ще всява ужас по целия свят. От този ден нататък той е познат просто като “Карлос”.

Няколко седмици след срещата Илич отпътува за палестински тренировъчен лагер, разположен на хълмовете на север от Аман в Йордания, за да започне да изучава боравенето с оръжия и експлозиви, в съчетание с огромни дози политическа пропаганда. Макар да се справя добре с обучението си там, курсовете са подправени с участие във фалшиви атаки и други тестове за войнишка храброст. Карлос отказва да ги приеме сериозно и жадува за “истински екшън”. В последната седмица от обучението желанието му се сбъдва, когато израелски самолети бомбардират един близък лагер и раняват човек от личната охрана на Ясер Арафат. Седмица по-късно Карлос се връща в Аман. Копнеещ да премине към “по-вълнуващи” занимания, той се свързва с Абу Семир – висш член на Народния фронт – и е изпратен в по-напреднал военен тренировъчен лагер.

Черен септември

На 6 септември 1970 г. Хадад нарежда да бъде извършено едновременното отвличане на четири самолета пътуващи за Ню Йорк. Лейла Халед, една от доверените лейтенанти на Хадад, ръководи първата атака. Халед се прочува с успешното отвличане на полет на авиокомпанията ТУА с дестинация Дамаск през 1969 г. През юли 1970г. тя успява да избегне сериозно нараняване, когато, по време на среща в дома на Хадад, къщата е обсипана с ракети с отдалечено насочване. Две от четирите ракети не успяват да избухнат, но съпругата на Хадад и осемгодишният му син получават рани и изгаряния. Хадад обвинява за нападението тайните служби на Израел Мосад.

Мисията на Халед се състои в това да отвлече полет на авиокомпания “Ел Ал”, пътуващ от Тел Авив през Амстердам за Ню Йорк. Планът е тя и нейният съучастник Патрик Аргело да се престорят на семейна двойка и да превземат самолета. Когато самолетът наближава английския бряг, двамата се надигат от местата си и размахвайки оръжия, си проправят път до пилотската кабина. Тогава пилотът насочва носа на самолета рязко надолу и терористите загубват почва под краката си. В последвалото боричкане Аргело хвърля по пътеката между седалките ръчна граната и малко след това е застрелян от въздушен шериф на “Ел Ал”. За щастие граната не избухва. Халед е надвита от пътниците, които я пребиват жестоко, понеже се опитва да извади собствените си гранати, скрити в сутиена й.

След извънредното кацане на летище “Хийтроу” Халед се превръща в предмет на разгорещени спорове, тъй като екипът за сигурност на “Ел Ал” и британската полиция започват да се борят помежду си за това под чия юрисдикция попада затворничката. В крайна сметка Израел се отдръпват и Халед е отведена в британски затвор.

Втората атака също се сблъсква с проблеми, когато се оказва, че самолетът на “Пан Ам” е твърде голям, за да се приземи на пистата в Йордания, която Хадад е избрал. Вместо това е откаран към Кайро, където пътниците и екипажът са свалени, а самолетът взривен. Другите два самолета, на “Суисеър”, летящ за Цюрих, и на “ТУА”, пристигащ от Франкфурт, са успешно похитени и приземени на писта в Зарка, Йордания, както е по план. В чест на събитието палестинците преименуват бившата британска писта от “Полето на Доусън” на “Революционната писта”. Народният фронт прави публично изявление, в което описва атаките като първия удар на отмъщение срещу “американския заговор за ликвидиране на палестинската кауза, чрез предоставяне на оръжия на Израел”. Освен това настояват швейцарското и западногерманското правителство да освободят техните пленени другари.

Полето на Доусън
Полето на Доусън

Следващият удар на Народния фронт е насочен към самолет на “BOAC”, летящ от Бомбай за Лондон, чийто 150 пътници са взети за заложници и държани в Зарка, Йордания, докато терористите преговарят за освобождаването на Халед. След 24 часа напрегнати преговори пътниците и екипажът са освободени, в замяна на Халед и още шестима осъдени терористи. Като последен акт на отмъщение терористите взривяват самолета. Като новобранец без опит, Карлос не е използван в операцията, но прекарва доста време в охраняване на склада с мунициите, намиращ се далеч от центъра на събитията.

Преди отвличанията кралят на Йордания Хюсеин е много благосклонен към палестинската кауза и е позволил на над петдесет терористични групи да се установят в страната му. Но палестинските нападения над еврейски цели започват да увеличават уязвимостта на Йордания и възможността Израел да нанесе ответен удар расте. Напрежението достига връхната си точка през февруари 1970 г., когато йорданските военни части, опитващи се да наложат кралски указ, според който палестинците трябва да предадат оръжията и експлозивите си, се сблъскват с “бойците за свобода” в улична битка, продължила цели три дни. Кралският указ е забравен.

Вбесен от това, че Народният фронт има нахалството да безчинства по този начин на йорданска земя без неговото съгласие, крал Хюсеин обявява военно положение и вдига на крак бедуинската си армия, за да изгони палестинците от Йордания. Възникналият при това конфликт става известен като “Черния септември” и в него Карлос за първи път опитва вкуса на истинско бойно сражение.

Карлос в Лондон

През 1970 г. Карлос вече се бие срещу йорданската армия рамо до рамо с Абу-Шариф, но войната продължава да бушува още една година преди крал Хюсеин да обяви победата над врага си. Повече от три хиляди палестинци загиват в конфликта, в който Карлос си спечелва репутацията на безстрашен боец и хладнокръвен убиец. След поражението си повечето членове на Народния фронт предпочитат да побягнат в Израел, отколкото да бъдат пленени от бедуинската армия. Карлос не е един от тях – Джордж Хабаш има други планове за своето младо протеже.

Той е избран да изпълнява ролята на представител на Народния фронт в Лондон. Неговата задача е да се внедри в британското общество и да създаде списък с “високопрофилни” мишени, които ще бъдат убивани или отвличани. След края на войната в Йордания Карлос е изпратен на обучение в поредния лагер, където да научи “тънкостите” на тероризма. През февруари 1971 г. е готов да замине за Лондон и да се събере отново със семейството си. Благодарение на влиянието на майка му, Карлос бързо приема отново ролята на плейбой и купонджия.

Карлос Плейбоят
Карлос Плейбоят

Той посещава Университета в Лондон, където следва икономика и по-късно се записва на курсове по руски език в Централния лондонски политехникум, като част от добре планираната си фасада. Неговият контакт с Народния фронт се осъществява в лицето на Мохамед Буриа – алжирец, който, като един от най-верните хора на Хадад, отговаря за европейските операции. В търсене на мишени, Карлос преглежда английските вестници, отбелязвайки си имената на изтъкнати хора, които са или евреи, или поддръжници на Израел. Веднъж щом създава списъка си, полага всички усилия да научи колкото се може повече за своите мишени – адреси, телефонни номера, прякори и всякакви лични подробности. Списъкът му съдържа имената на известни филмови лица, шоумени, политици и видни бизнесмени.

През декември 1971 г. вече е събрал информация за стотици хора. Точно в този период неговата ранна кариера на терорист под прикритие за малко да бъде прекратена. Специалните части на Скотланд Ярд получават сигнал и нахлуват в къщата на улица “Уолпоул” в Челси, където той живее с майка си, но не откриват нищо уличаващо. Накарани са да вярват, че Карлос е свързан с укриването на незаконни оръжия, открити и конфискувани при скорошна полицейска акция в дома на един от неговите приятели. По време на акцията полицията открива фалшив италиански паспорт с лика на Карлос, но незнайно защо не счита това за нещо важно. Освен че е поставен под наблюдение за няколко дни след обиска, полицията изобщо престава да се занимава с него. Карлос се премества със семейството си в ново жилище в Кенсингтън.

Въпреки латиноамериканския му чар и безупречни маниери, той често е отблъскван от младите дами от висшето общество, с които контактува. Една от тях обаче е привлечена от неговото излъчване и е още по-омагьосана от политическата му страст. Мария Нидия Ромеро де Тобон е привлекателна, 37-годишна колумбийка, преместила се в Лондон след развода си, за да продължи университетското си образование. Нидия, чийто дядо е основател на Колумбийксата либерална партия, е революционер по рождение и веднага е спечелена от страстта, която Карлос показва към каузата си. Няколко месеца по-късно той успешно завербува Нидия и използва помощта й за създаването на верига от сигурни къщи, в които да пребивават тайните агенти.

Мария Нидия Ромеро де Тобон
Мария Нидия Ромеро де Тобон

В един момент Нидия се представя за съпруга на Антонио Дагес-Бувие – еквадорски партизанин, за когото се предполага, че е обучавал Карлос в Куба – и държи под наем три апартамента в централен Лондон. Другите й задължения включват транспортирането на документи и средства. Карлос по-късно казва на разследващите, че по онова време той и Дагес-Бувие са изпълнили няколко “мисии” по набелязани мишени. За подобни случаи обаче не съществуват писмени данни. Общото мнение е, че времето, прекарано от Карлос в Лондон, е преминало главно в бездействие, докато в другите части на света Хадад е избирал други играчи за своите смъртоносни игрички.

Клане

През февруари 1972 г., докато Карлос линее в Лондон, един от екипите на Хадад отвлича самолет на “Луфтханза”, летящ за Аден. Един от 172-мата пътници, взети за заложници, е Джоузеф Кенеди – синът на починалия Робърт Кенеди. След кратки преговори Кенеди и останалите заложници са пуснати живи и здрави, след като западногерманското правителство се съгласява да изплати сумата от 5 милиона долара за откуп. През следващия месец май Хадад изпраща трима членове на японската Червена армия да извършат брутално нападение над летището в Тел Авив. След като пристигат на летището, тримата мъже изваждат автоматични оръжия и гранати от багажа си и откриват огън по тълпите. Когато огънят затихва, 23 пътници са мъртви и още 76 ранени.

Двама от терористите загиват по време на операцията, но не от отсрещен огън. Единият е убит случайно от приятелски огън, а другият загива, когато гранатата, която държи, избухва преждевременно. В едно ранно утро през септември същата година отряд командоси, съставен от членове на ислямската организация “Фатах” на Ясер Арафат, наричащи себе си “Черен септември”, извършват набег над еврейското общежитие на Олимпиадата в Мюнхен. След като убива един от атлетите и треньора, групата задържа останалите спортисти като заложници и изисква да бъдат освободени 200 души от техните сънародници, лежащи по затворите в Израел.

Научи повече за:   Мата Хари: Прелъстителната шпионка

След ден на сбити преговори, западногерманците се съгласяват да осигурят самолет, който да откара групата и нейните заложници в Кайро. Всичко върви по план, докато германските снайперисти на летището не откриват огън по командосите. В последвалата огнестрелна битка са убити 11 израелски атлети и петима от терористите. Когато новините за тази операция стигат до Карлос, той се ядосва, че е бил оставен извън тези важни удари, разтърсили света. Неговият яд се засилва още повече, когато узнава за подвизите и на друг верен на партийната идея герой.

Гневът Божи

Мохамед Будиа служи като оперативен шеф на Народния фронт в Париж под прикритието на театрален режисьор. Той е известен със своето умение да прелъстява млади жени и да ги обръща за каузата си. През 1971 г. Будиа, който е експерт по експлозивите, взима своята млада приятелка германка и заминава за холандския град Ротердам. Тяхната мисия е да взривят склад с израелски стоки, но експлозивите не са поставени правилно и вместо това избухва една от петролните рафинерии на Залива. Невъзмутимият Будиа по-късно изпраща същата своя приятелка и две други жени в Йерусалим по време на великденските празници, за да взривят верига от ваканционни хотели. Планът се проваля, когато израелската полиция ги задържа на летището в Тел Авив, където момичетата са претърсени и се установява, че носят пластични експлозиви и таймери, скрити в облеклото и гримовете им. Освен това бельото им е напоено с леснозапалима течност.

След няколко месеца Будиа и жена на име Терез Лефебр се опитват да атакуват замъка Шьонау в Австрия, който се използва като транзитен лагер от руските евреи, пътуващи за Израел. Този план също се проваля, но тяхното следващо нападение, над петролна рафинерия в Триест, Италия, надминава и най-дивите им очаквания. Двадесетте килограма пластични експлозиви не само че унищожават рафинерията, но повреждат и Трансалпийския газопровод, снабдяващ Бавария, Виена и Централна Европа. Последвалият пожар гори в продължение на два дни и унищожава 250 000 тона суров петрол, причинявайки щети за 2,5 милиарда долара.

На 28 юни 1973 г., малко преди обяд, Будиа напуска дома на една от своите любовници във Франция. Приближава колата си и тъй като е предпазлив човек, проверява дали с нея всичко е наред. Задоволен от проверката, сяда на шофьорското място, но още преди да се настани, колата е раздрана от експлозия, която го убива на място. Последвалото разследване на френските тайни служби установява, че група израелски наемници, наричаща се “Гневът Божи”, са поставили мина под шофьорската седалка на Будиа. Елементарното според израелските стандарти устройство,  задействащо се чрез пластина, свършва добра работа. Будиа е една от целите на групата “Гняв Божи”, сформирана, за да отмъсти за убийствата от Олимпиадата в Мюнхен. Групата оперира с изричното съгласие на тогавашния министър-председател на Израел – Голда Майер.

Три седмици след покушението Карлос се завръща в Бейрут и помолва да бъде изпратен в Париж на мястото на Будиа. Макар да са впечатлени от работата му в Лондон, лидерите на Народния фронт не смятат, че той притежава достатъчно опит за тази позиция и го изпращат обратно в Лондон. При завръщането си там узнава, че за наследник на Будиа е назначен Мишел Мукхарбал, а Карлос ще бъде вторият в командването му. Той не е доволен от това решение и негодува срещу назначението на Мукхарбал, понеже смята, че той не е годен за този пост. Въпреки разочарованието си, Карлос полага всички усилия да помага на новия си лидер и се съгласява, че смъртта на Будиа трябва да бъде отмъстена с удари по ционистки мишени в Европа. Нападението над Джоузеф Сийф в Лондон е първият подобен удар, за който Карлос поема отговорност.

Мишел Мукхарбал
Мишел Мукхарбал

Това е само началото.

Кампания

Месец след покушението над Джоузеф Сийф Карлос извършва неуспешен бомбен атентат над израелската банка “Хапоалим” в Лондон. Нападението е просто. Той пристига в банката сутринта и отваряйки вратата, хвърля вътре устройството. Бомбата, направена от руска ръчна граната, прикрепена към 600 г пластичен експлозив, не се детонира напълно и успява само да направи дупка в пода и да счупи един прозорец. Единствената жертва е 19-годишна секретарка, получила леки драскотини.

Следващата стъпка в кампанията, разработена от Карлос и Мукхарбал, е бомбардирането на офисите на три френски вестника, славещи се като про-израелски. Коли, пълни с експлозиви, са оставени преди офисите на L’Aurore, L’Arche, Minute и Maison de la Radio. Бомбите са нагласени да избухнат в 02:00 ч през нощта и впоследствие Карлос твърди, че часът е бил специално избран, за да се сведат до минимум човешките жертви. Освен това предупреждава вестниците за атаката. В уреченото време три от четирите бомби избухват, причинявайки огромни щети. Няма жертви. Единственият вестник, спасил се от щети, е Maison de la Radio, тъй като колата-бомба не се детонира.

Докато Карлос се вихри с пълна сила в Париж, Хадад замисля нов план. Той съветва Карлос и Мукхарбал да се съюзят с членовете на японската Червена армия. Преди планирания съюз японецът Ютака Фуруя, член на Червената армия, е арестуван на летище “Орли” в Париж. Задържан е, понеже носи три фалшиви паспорта с различни имена и 10 000 долара във фалшиви банкноти. Когато го разпитват, признава, че е член на Червената армия и поддръжник на палестинската кауза. Френското разузнаване преглежда досиетата си и установява, че Фуруя е бил замесен в атаката над рафинерията на “Шел” в Сингапур, организирана от Народния фронт. Криптираните документи, намерени у него, разкриват планове за нападения над японски посолства и компании в няколко големи европейски градове.

По-късно Фуруя е обвинен в дребни провинения, свързани с фалшифицирането на паспорти и пари, и е затворен за няколко месеца. Докато лежи зад решетките, други осем членове на японската Червена армия са пропъдени в Швейцария. Швейцарците, не желаещи да си имат работа с терористи, ги пращат в Западна Германия, която на свой ред ги отправя към Холандия. Няколко дни след експулсирането им в Холандия, Червената армия напада френското посолство в Хага. Тримата терористи, взели участие в атаката, са екипирани и организирани от Карлос и Мукхарбал.

Планът се състои в това терористите да пленят френският посланик при пристигането му в посолството. Атаката закъснява, но японските терористи успяват да заловят шофьора на посланика и го принуждават да ги вкара в неговия офис. В този момент случаен полицейски патрул засича терористите и избухва престрелка, в която са ранени двама полицаи и лидерът на групата. Японците успяват да пленят посланика Жак Сена и още десет души и ги задържат като заложници в неговия офис.

Исканията им са да бъде освободен Фуруя и да им бъде осигурен самолет “Боинг 707”. По време на преговорите Фуруя е отведен под въоръжената охрана на френската бригада антикомандоси до летище “Схипхол” в Амстердам, където да изчака изхода от заложническата криза. Бригадата има строгата заповед да екзекутира Фуруя, в случай че някои от заложниците бъде наранен, идваща директно от френския премиер-министър Жак Ширак.

По време на преговорите Карлос съставя план, чрез който се надява да ускори освобождаването на терористите. В натоварен неделен следобед той влиза в кафе “Дю-Маго”, проправя си път до балкона на първия етаж и хвърля долу в тълпата осколочна граната.

Изнася се преди взривът да разпръсне в тълпата стотици смъртоносни фрагменти, които убиват двама и раняват 34 невинни граждани.

Два дни по-късно френското правителство се съгласява с исканията на терористите. Не само освобождават Фуруя и осигуряват самолет, но им плащат и 300 000 долара откуп. Впоследствие властите настояват, че граната в “Дю-Маго” не е имала отношение към решението им. Макар да не отдават важност на атаката, тя успява да привлече вниманието на Хадад и като резултат той “ъпгрейдва” Карлос и през декември 1974 г. предлага на него и Мукхарбал да похитят самолет на “Ел Ал” от летище “Орли”.

Най-сетне Карлос е избран да вземе участие във “високопрофилна” операция. За негово нещастие планираната атака е осуетена от стачката на служителите на “Ел Ал”, която попречва на много израелски самолети да кацнат в Париж. Карлос, нетърпелив да се докаже, трябва да седне и да чака края на стачката. Най-сетне на 13 януари 1975 г. той и новият му съучастник Йоханес Вайнрих са изпратени да действат.

Йоханес Вайнрих
Йоханес Вайнрих

Малко след обяд терористите седят в наета кола отстрани на пътя, водещ към летището, и чакат самолетът на “Ел Ал” да излети. Планът е да изчакат, докато самолетът се издигне във въздуха и да го свалят с RPG-7 – базука, произвеждана в Русия.

В уреченото време Вайнрих се изправя на пътя, вдига оръжието на рамо и се прицелва в приближаващия се “Ел Ал” 707. Веднага е забелязан от служител на “Луфтханза” и от охранител на “Ел Ал”, който стои на близкия покрив. Когато самолетът е на 130 м разстояние, Вайнрих стреля, но ракетата пропуска целта си и се удря в паркирана кола. Бойната глава не избухва.

Откатът от втория изстрел изхвърля Вайнрих назад и базуката счупва предното стъкло на колата им. Ракетата излита към летището и минава през един югославски “DC9”, преди да се удари в сградата, където се помещава кухнята. За щастие сградата е празна в момента. След неуспешната атака Карлос и Вайнрих отпрашват към близкото гробище, където изоставят колата и се качват в друга, оставяйки базуката след себе си. Малко по-късно агенция “Ройтерс” получава обаждане, в което отговорността за нападението се поема от командо Мохамед Будиа. Човекът, който се обажда, обещава: “Следващият път ще ударим целта си”.

Докато охраната около летище “Орли” се затяга с помощта на допълнителна жандармерия, Карлос и Мукхарбал поставят основите на план за следващия си опит. Четири дни след първата атака, очевидно необезпокоени от засилената охрана, Карлос и трима други палестински партизани се озовават на летището, “репетирайки” за новия удар. Следващата неделя терористите се връщат на летището и след като взимат предварително скритата в тоалетните друга не толкова мощна базука, се качват на терасата за наблюдение и се приготвят да обстрелят близкия джъмбо на “Ел Ал”. Преди да успеят да заемат позиция един от охранителите на съседния покрив открива огън по тях с автомат. Докато тълпите се разпръскват, търсейки скривалище, един от терористите стреля пистолета си във въздуха и хвърля граната. Терористът с RPG-то изважда оръжието изпод палтото си и се прицелва в самолета, който вече се приготвя да излети и е на 400 м разстояние – твърде далеч, за да бъде улучен.

За да си проправят път за бягство, терористите се втурват в пътническия салон, стреляйки и хвърляйки гранати. Карлос не е сред тях, тъй като се е измъкнал още в началото на стрелбата. Малко след като влизат в салона, пътят им е преграден от охраната. След кратка престрелка осем души, сред които един охранител, падат сериозно ранени на земята, а терористите си избират заложници и се барикадират в една тоалетна. Успяват да вземат всичко на всичко десетима заложници, сред които свещеник, четиригодишно момиченце и бременна жена. Десет часа по-късно, след кратки преговори, френското правителство се огъва и осигурява “Боинг 707”, който да отведе палестинците в Багдад, в замяна на заложниците.

Подразнени от поредната провалена атака, Карлос и Мукхарбал заминават за Лондон и след това за Париж, където се укриват и започват да кроят планове за следващата фаза от тяхната кампания.

Измяна

Докато Карлос пребивава в Париж и прекарва времето си в намирането на нови скривалища за своя растящ арсенал от оръжия, Мукхарбал редовно пътува до щабквартирата на Народния фронт в Бейрут. На 7 юни 1975 г., по време на едно такова пътуване, ливанската полиция го арестува на летището в Бейрут, докато се готви да се качи на самолета обратно за Париж. Откриват у него подробни записки за движенията на няколко изтъкнати политици и бизнес личности в Париж и Лондон.

Нетърпелива да свърже Мукхарбал с терористични дейности, бейрутската полиция помолва бивш служител от френското разузнаване, живеещ в Ливан, да проведе разпита. След като разпитва затворника в продължение на почти два дни, Жан-Пол Морие научава, че Мукхарбал е член на Народния фронт и работи за човек на име Джордж Хабаш. По време на разговора той споменава също друг човек на име Нуредин. Когато му поискват още подробности, Мукхарбал им казва, че въпросният мъж е “наемен убиец”.

Мукхарбал е освободен на 13 юни и качен на самолет за Париж без да знае, че е следен от полицай под прикритие от ливанската полиция. Когато полетът каца в Париж, ливанският офицер го посочва на екипа от тайното разузнаване, чакащ на летището. Те следват Мукхарбал, който си хваща такси до Латинския квартал и влиза в малка кооперация на улица “Тулие” №9. Малко след това Мукхарбал напуска апартамента заедно с тежкосложен мъж с тъмна коса, който носи куфар. Агентите от френското разузнаване правят няколко фотографии на мъжете, но скоро след това прекратяват следенето.

На 20 юни, вероятно под непрекъснато наблюдение, Мукхарбал напуска Париж и заминава за Лондон. Осъзнавайки твърде късно, че техният човек се е измъкнал, разузнаването информира Специалния отдел в Лондон, които го прибират и връщат обратно в Париж. При пристигането си в Кале Мукхарбал е задържан и разпитван от служители на “Главно разузнаване” – местният отдел на френските тайни служби. Първоначално отказва да съдейства на властите, но седем дни по-късно, след като му казват, че неговите началници не са впечатлени от това, че е говорил с ливанската полиция и е заплашен с експулсиране в Бейрут, той се пречупва и им дава информация касаеща Нуредин. Част от информацията, която не разкрива, е фактът, че Нуредин всъщност е неговият втори по ранг в командването човек, а именно Карлос.

Улица Тулие, №9
Улица “Тулие” №9

Казва им, че Нуредин често посещава улица “Тулие” №9 – домът на една от неговите приятелки. Комисар Херанз и още трима офицери веднага потеглят към адреса заедно с Мукхарбал с надеждата, че мъжът ще бъде все още там. По време на тяхното пристигане Карлос забавлява няколко венецуелски студентки и е полупиян. Когато полицията чука на вратата на апартамента, той е в банята с едно от момичетата, показвайки й полуавтоматичния си пистолет – едно от многото оръжия, които крие в жилището.

Полицията се опитва да разпита Карлос, но той се дърпа и заплашва, че ще се оплаче в посолството. Разговорът се разгорещява и Карлос се връща обратно в банята, взима оръжието си и го пъхва отзад в панталоните си. На влизане в стаята предлага на полицаите питиета и помолва една от жените да изпее нещо. Атмосферата в мъничкото жилище се поотпуска, докато един полицай не влиза в стаята с Мукхарбал. Когато го питат дали може да разпознае някого в помещението, той вдига ръка и посочва Карлос.

Карлос незабаво изтегля пистолета си и прострелва Мукхарбал в шията. След това обръща оръжието към Херанз и също го уцелва в шията. Със смъртоносна прецизност застрелва другите двама офицери, преди да успеят да избягат на улицата през съседния апартамент. По-късно тежко раненият Херанз е качен в такси от две от студентките и закаран в болницата – той е единственият оцелял. Невероятно, но атаката протича толкова бързо, че телата на Мукхарбал и двамата детективи са паднали едно връз друго. Френските власти не знаят нищо за Карлос и неговите дейности, но показанията, предоставени им от Херанз, им дават достатъчно информация, за да започнат един от най-мащабните лов на хора в история.

Няколко дни след нападението, докато властите са заети да залавят всекиго, имащ и най-малка връзка с него, Карлос прави среднощно посещение в дома на своя стара приятелка, откъдето взима няколко документи, сред които чилийски паспорт, който използва за да избяга в Бейрут през Брюксел.

“Прочутият Карлос”

При връщането си в Бейрут Карлос е посрещнат като славен герой заради подвизите му в Париж. Той е в състояние да убеди Хадад, че е екзекутирал Мукхарбал заради предателството му към каузата; всъщност по-късно агент от Мосад разкрива, че Мукхарбал е работел като двоен агент за Израел от 1973 г. и точно той им е предоставил информацията, която е довела до смъртта на Мохамед Будиа.

Като доказал се кадър в очите на Хадад, Карлос е окуражен да подбере нов екип, който да му помогне в операция, която е не само амбициозна, но и доста опасна. Той заминава за Франкфурт и избира двама западногерманци – Вилфред Босе и Хоаким Клайн. Те са шокирани, когато ги уведомява, че ще участват в мисия, която ще допринесе значително за палестинската кауза; атака над щабквартирата на Организацията на страните износителки на петрол (ОПЕК) във Виена. Целта е да се промъкнат на конференцията, планирана за декември 1975 г., да отвлекат всички присъстващи правителствени министри и да ги държат за откуп – с изключение на арабския министър на петрола шейх Ахмед Заки Ямани и иранския премиер Ямшид Амузегар, които ще бъдат екзекутирани на място.

Вилфред Босе
Вилфред Босе

Карлос успокоява първоначалния им скептицизъм, уверявайки ги, че разполага с вътрешни сведения за охранителните мерки на конференцията, които не са никак на ниво. Към екипа се присъединяват още четирима души. Първият е Габриел Крьошер-Тайдман – германка, лежала в затвора за прострелването на полицай.

Габриел Крьошер-Тайдман
Габриел Крьошер-Тайдман

Другите трима са двама палестинци и един ливанец, известни единствено с кодовите им имена – Джоузеф, Халед и Юсеф.

След като съставя екипа си и разпределя оръжията, от които ще имат нужда, Карлос отлита за Аден, за да проведе последен брифинг с Хадад. Връща се в Европа през Швейцария и взима влака за Австрия, където отсяда в разкошен апартамент във виенския “Хилтън”. Останалите членове на екипа трябва да се задоволят с доста по-мизерни условия и критикуват Карлос за неговия “буржоазен начин на живот”. Без да се притесни от това, той настоява, че изборът му на настаняване е пряко свързан с неговата сигурност.

Макар Карлос все още да обича добрата храна, изтънчените вина и разкоша, той вече не прилича на добре поддържания плейбой от младостта си.

В месеците преди атаката над ОПЕК той пуска косата и бакенбардите си да растат, отглежда си козя брадичка и носи черна берета; точно като своя герой от детството Че Гевара.

След като наема два малки апартамента в покрайнините на Виена, екипът започва да наблюдава щабквартирата на ОПЕК и да проучва записките от провеждането на предишни конференции. Впоследствие Карлос напуска хотела и премества екипа си в по-голям апартамент, разположен близо до центъра на града. По негово настояване срещите им се провеждат в луксозни ресторанти винаги когато това е възможно. На една такава среща Карлос уведомява групата, че по време на нападението всеки от заложниците или другите присъстващи, който причинява проблеми, следва да бъде екзекутиран на място. Клайн не е съгласен и възразява, че подобни действия биха могли само да доведат до неконтролируема паника. Двамата спорят по въпроса в продължение на повече от два часа преди да осъзнаят, че другите клиенти в ресторанта ясно могат да чуят повишените им гласове и подробностите от техния план.

В петък на 19 декември Карлос напуска апартамента, за да се срещне със своя контакт, чието име остава неизвестно, но се предполага, че е бил агент на тайните служби на един от министрите на ОПЕК. Не след дълго се връща, носейки две големи торби, пълни с пушки “M-16”, револвери “P38”, автоматични пистолети “Skorpion” и 15 килограма експлозиви. Революционната клетка на Клайн по-късно ги снабдява с още един куфар с оръжия. След като прекарва по-голямата час от вечерта в чистене и подготвяне на оръжията, екипът е готов за действие.

В следващата неделя сутринта Карлос, Клайн, Крьошер-Тайдман и тримата араби напускат апартамента, носейки оръжията и експлозивите в спортни сакове. Бос не взима участие в атаката. След кратко пътуване с трамвая в 11:30 ч. пристигат пред седеметажната сграда, приютяваща щабквартирата на ОПЕК. Карлос влиза в лобито пръв и след като поздравява двамата млади полицаи на входа, кимва на останалите да го последват. В коридора пита малка група журналисти дали срещата на ОПЕК е все още на дневен ред. Когато потвърждават това, Карлос им благодари и повежда дружината си нагоре по стълбите към първия етаж, където се намира заседателната зала.

Щом стигат до рецепцията на горния етаж, терористите изваждат оръжията си, застават на входа на конферентната зала и започват да стрелят. Единствената охрана на етажа е в лицето на двамата австрийски полицейски инспектори – Йозеф Янда и Антон Тиклер. Клайн се е отделил от останалите, за да окупира контролното табло. Докато той приближава, рецепционистката Едит Хелер набира полицията и успява да съобщи за атаката преди Клайн да стреля в телефонната слушалка, която тя държи до главата си.

Без да се стресне Хелер вдига друг телефон и отново се опитва да набере номера на полицията. Тогава Клайн обръща оръжието си към контролното табло и изпразва пълнителя в него.

Междувременно Карлос и останалите от групата вече са влезли в коридора, водещ към заседателната зала. Когато стигат до двамата охранители, инспектор Тиклер грабва дулото на пистолета на Карлос и се опитва да го обезоръжи, но той се оказва твърде силен за 60-годишния полицай и се измъква от хватката му. Крьошер-Тайдман минава в гръб на Тиклер и го пита дали е полицай. Когато й отговаря утвърдително, тя изстрелва отзад във врата му куршум, който пробива дупка в гърлото му. Фатално раненият мъж е качен в асансьора и изпратен на приземния етаж.

Връщайки се от асансьора, Крьошер-Тайдман пристига точно навреме, за да види как едър мъж се показва иззад рецепцията. Тя се затичва към него и опира пистолета си в гърдите му. Човекът – цивилно облечен иракски охранител, я сграбчва здраво и я притиска до гърдите си. Борбата между двамата не продължава дълго, тъй като Крьошер-Тайдман успява да измъкне втория си пистолет и да застреля мъжа в главата.

Докато тя извършва втората си екзекуция в разстояние на няколко минути, Карлос сграбчва инспектор Янда и го подкарва насила по коридора, водещ към вътрешните офиси. Без да знае, че човекът е полицай, Карлос набутва затворника си в един празен кабинет и заключва вратата. Янда незабавно намира телефон и се обажда в управлението си. Съобщението му е кратко и ясно – “Криминален офицер Янда от Първи отдел, нападение в ОПЕК. Стрелба с автоматични пистолети”. Спешността на обаждането е подсилена от изстрелите, чуващи се от коридора, където Карлос в момента екзекутира либийски икономист, опитал се да го обезоръжи.

След като стреля в последната си жертва четири пъти, Карлос влиза в конферентната зала, изпращайки залп от куршуми в тавана. Докато присъстващите залягат за прикритие, той разпознава шейх Ямани и тръгва към него, като му говори саркастично. Тогава зърва венецуелския министър на петрола Валентин Хернандез Акоста и приятелски го заговаря. В този момент Ямани осъзнава, че маскираният нападател е терористът Карлос. Този факт му действа като студен душ, тъй като знае, че Карлос и преди е кроял планове за убийството му.

Шейх Ямани
Шейх Ямани

Докато Карлос и съучастниците му разпитват заложниците си, в отговор на обаждането на Янда пред сградата пристига специално полицейско подразделение. Трима от членовете на специалната виенска част влизат във фоайето и са посрещнати от тялото на инспектор Тиклер, подаващо се от асансьора. Мъжете, облечени в бронежилетки и каски, се отправят към горния етаж, където са посрещнати от изстрелите на Клайн и Джоузеф, охраняващи района на рецепцията. Леко затруднени от оскъдното осветление и пушека от изстрелите, полицаите прострелват Клайн в стомаха и бедрото, а с третия куршум избиват оръжието от ръката му. По време на престрелката водачът на полицейската част Курт Леополдер е ранен в бедрото. Без да обръща внимание на раните си Клайн извиква: “Махайте се оттук или всички ще бъдат убити”, и се приготвя да хвърли граната към полицията. Замахът му обаче не е особено силен и тя се приземява едва на четири метра от него. Граната се търкаля по пода и всички залягат в очакване на взрива, който обсипва стените с метални отломки.

Хвърлянето на гранатата и заплахата на Клайн да убие всички заложници убеждават полицията да се изтегли и да потърси сигурност на приземния етаж. Клайн преглежда стомаха си и се връща в конферентната зала, за да покаже раната си на Карлос. Той го потупва по главата и го праща да помага в пазенето на заложниците. Карлос поглежда надолу през прозореца, където се организират полицейските части. Заповядва заложниците да бъдат разделени на три групи: “либерали и полулиберали”, “престъпници” и “неутрални”. “Либералите”, състоящи се от делегати от Алжир, Кувейт, Либия и Ирак, са заставени да застанат срещу прозорците, гледащи към улицата. Юсеф залага около тях експлозиви и настройва таймерите им. “Неутралните” делегати, представляващи Венецуела, Нигерия, Индонезия, Еквадор и Габон, са накарани да застанат в противоположната част на стаята.

Последната група на “престъпниците” от Саудитска Арабия, Обединените Арабски Емирства, Иран и Катар е събрана пред Карлос. Пристъпвайки към шейх Ямани, Карлос го пита: “Познаваш ли ме?”.

“Много добре” – отговаря Ямани.

Тогава Карлос обявява на арабски, че стои начело на палестинските командоси, чийто главни цели са Иран и Саудитска Арабия. Обещава им, че ако съдействат, няма да пострадат. След това кара една британска секретарка да напише съобщение, съдържащо исканията му, до австрийските власти. Бележката е кратка и ясна:

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304

“До австрийските власти.

Държим като заложници делегатите на конференцията на ОПЕК. Искаме нашето официално съобщение да бъде предавано по австрийските радио и телевизия на всеки два часа, започвайки от сега. Голям автобус с покрити със завеси прозорци трябва да бъде приготвен да ни откара до летището във Виена утре в 07:00 ч, където да ни чака зареден с гориво DC9 с тричленен екипаж, който да отведе нас и заложниците до набелязана от нас дестинация.

Всякакво забавяне, провокация или неразрешен достъп по какъвто и да било повод ще застраши живота на нашите заложници.

Ръката на Арабската революция

Виена 21/XII/75″

Освен това Карлос диктува официално съобщение на френски, в размер от 7 страници, възхвалявайки “добродетелите” на палестинската кауза и изисквайки, освен всичко останало, възобновяване на арабското обединение. Когато документите са готови, той заповядва на секретарката Гризелда Кери да ги отнесе на властите. Също така й позволява да помогне на ранения Леополдер да напусне сградата при условие, че полицията спре да стреля по терористите.

След като разпитват секретарката и научават за разделянето на делегатите на групи, и за експлозивите, австрийските власти нямат друг избор освен да започнат преговори.

Докато чака отговора на исканията си, Карлос си играе на “психологични игрички” със заложниците. След като освобождава още една изпаднала в истерия секретарка, той оставя пистолет на масата близо до делегатите, като продължава да държи картечницата в ръцете си. Заложниците по-късно споделят, че според тях се е опитвал да ги изкуши да грабнат оръжието и по този начин да му дадат основание да ги убие.

Докато Карлос играе болните си игрички, състоянието на Клайн бързо се влошава. Алжирският министър на енергетиката Белаид Абдесалам, който е доктор, преглежда терориста и се съгласява да предаде съобщение на властите, потвърждавайки, че той се нуждае от спешна медицинска помощ. Карлос изпразва джобовете му и казва на Абдесалам да го изведе от сградата. Когато двамата стигат до фоайето, Клайн е попитан на немски дали е заложник.

Научи повече за:   Хамбали: Осама бин Ладен на Югоизточна Азия

Той отговаря на развален английски – “Моето бойно име е Анджи” – преди да се строполи в безсъзнание. Отведен е в болницата, където лекарите установяват, че куршумът е разкъсал дебелото му черво, панкреаса и артерията на дванадесетопръстника му. Изненадани са, че все още е в състояние да функционира с подобна сериозна рана.

Преговорите започват, като Карлос настоява либийският посланик във Виена да бъде посредник, но се оказва, че той е извън страната. На негово място услугите си предлага иракският дипломат Рияд Ал-Азауи, което устройва и двете страни. Когато Ал-Азауи осъществява първия си контакт с терористите, Карлос му казва: “Кажи им, че съм от Венецуела и моето име е Карлос. Кажи им, че аз съм известният Карлос, те ме познават”. Повтаря исканията си и настоява Клайн да бъде освободен от болницата навреме за полета им.

Когато Ал-Азауи му казва, че Клайн в момента е на животоподдържащи системи и не бива да бъде местен в продължение на месец, Карлос се съветва с другарите си и казва на посредника: “Не ме е грижа, ако той умре в самолета, дойдохме заедно и заедно ще си отидем”.

В 18:22 ч същата вечер се стига до първото съгласие и комюникето на Карлос започва да се излъчва на интервали през два часа. В полунощ кабинетът свиква спешно заседание за оценка на ситуацията. Взимайки предвид случилите се убийства и предпоставката за още такива, австрийският канцлер Бруно Крайски и неговият кабинет се съгласяват да удовлетворят исканията на терористите при условие, че всички служители на ОПЕК бъдат освободени преди заминаването на групата. Когато чува това, Карлос побеснява и изкрещява на посредника, че той е този, който решава кой да бъде пуснат. Само след минути променя драстично тона си и се съгласява с условията, казвайки на Ал-Азауи, че е решил да освободи служителите още преди канцлерът да го предложи.

В 6:40 ч на следващата сутрин жълт пощенски автобус с пердета на прозорците сприра пред задния изход на сградата на ОПЕК. Малко след това Карлос застава нахално до него, докато заложниците се качват вътре. След като отделя хората, които ще пусне, предоставя материал за телевизионните камери, като започва да се здрависва с всеки от пуснатите заложници. Когато останалите 42 заложници са натоварени, автобусът потегля към летището, ескортиран от две полицейски коли с пуснати светлини. Линейката с Клайн и един лекар, който доброволно се съгласява да го придружи, е тръгнала към летището по-рано.

Докато конвоят си проправя път през сутрешния трафик, Карлос ясно се вижда, изправен на прозореца в предната част на автобуса до шофьора, махайки на минувачите.

След пристигането на летището заложниците са натоварени в самолет DC9 на австрийските авиолинии и точно когато Карлос се готви да се качи на борда, Ото Реш – австрийският министър на външните работи и бивш член на Хитлеровата младеж – се приближава и се здрависва с него. Сцената е уловена от пресата и се появява на първите страници на вестниците под заглавието “Ръкуването на срама”, което предизвиква критики в световен мащаб не само към Реш, но и към цялото австрийско правителство.

Щом се качва на борда, Карлос разделя заложниците, поставяйки експлозиви под седалките, заемани от Ямани, Амузегар и техните делегати. Най-накрая в понеделник на 22 декември в 09:00 ч. самолетът излита в посока Алжир. По пътя Карлос изглежда спокоен и небрежно разговаря с Ямани и другите делегати. По-късно се разхожда важно между седалките и раздава автографа си. Възползвайки се от тази промяна в настроението му, Ямани пита накъде отиват и му е отговорено, че след кратък престой в Алжир ще се насочат към Триполи в Либия. Карлос изглежда не се притеснява, че един от заложниците му е либийски делегат и когато Ямани повдига въпроса, му казва, че либийският премиер-министър ще ги посрещне и ще им осигури самолет, който да ги отведе в Багдад.

Два часа и половина след напускането на Виена самолетът каца на летище “Ел Бейда” в покрайнините на Алжир. Карлос слиза от борда невъоръжен и е посрещнат топло от алжирския външен министър Абделазиз Бутефлика, който го придружава до ВИП салона. Пристига линейка, която да откара Клайн в болницата. След кратък разговор с Бутефлика, Карлос се съгласява да освободи тридесетте не-арабски делегати и служители. Въпреки топлото посрещане, алжирското правителство отказва да осигури на Карлос друг самолет. Той е принуден да презареди австрийския DC9 и с него се отправя към Триполи.

Посрещането в Триполи е коренно различно от това в Алжир, тъй като либийците отказват да предоставят самолет и настояват за освобождаването на либийските заложници. Ситуацията на борда се изостря, когато Карлос заплашва, че ще застреля заложниците, ако не получи своето. Най-накрая рано във вторник сутринта той освобождава либийците и петима други делегати. Нетърпелив да се сдобие с по-голям самолет, годен за полет на по-дълги разстояния, той се свързва с правителството на Саудитска Арабия, но те също отказват да му съдействат, докато шейх Ямани е държан против волята му.

Разтревожен, че планът му се проваля, Карлос отново нарежда да се зареди самолетът и дава заповед за връщане в Алжир. Когато полетът наближава Тунис, служител от въздушния контрол се свързва с пилота и го осведомява, че на самолета е забранено да каца в Тунис.

Карлос е вбесен от това съобщение и заповядва на пилота да започне снижаване към пистата, но контролът на летището изгася светлините и приземяването става невъзможно.

Изморен и стресиран от близо четири дни безсъние, Карлос отново насочва пилота към Алжир. В 03:40 ч се приземяват за втори път на летище “Ел Бейда”, където пак са посрещнати от външния министър Бутефлика, който е очевидно изненадан от завръщането им. Провеждат кратка дискусия, след която Карлос се връща на борда в мрачно настроение и осведомява заложниците си, че съдбата им ще бъде решена след като разговаря с другарите си. Шейх Ямани наблюдава как терористите си говорят в друга част на самолета, но може да разбере само че спорят ожесточено за нещо.

Карлос на летището в Алжир
Карлос на летището в Алжир

Когато Карлос се връща, заложниците се чудят дали това не е краят им. Вместо това той им казва: “В крайна сметка решихме да ви освободим по обяд и с това решение животът ви е напълно извън опасност”. Когато Ямани пита защо не могат да ги освободят по-рано, му казват, че първо трябва да поспят. Крьошер-Тайдман очевидно не е доволна от решението и проклина Карлос на висок глас. Когато лягат да спят, Карлос отново е извикан за разговор с алжирските власти. Връща се след два часа и казва на Ямани и Амузегар: “Сега напускам самолета, а вие ще ме последвате след пет минути”.

След пет минути заложниците правят каквото им е казано и напускат самолета, чудейки се дали той няма да избухне. Когато са на сигурно място във ВИП салона, виждат, че терористите са вече там. Заложниците започват да разказват с подробности изпитанието си на Бутефлика, а ядосаният Халид се приближава към тях, ровейки за нещо в ризата си. Реагирайки бързо, Бутефлика подава на Халид чаша сок, давайки на алжирската полиция достатъчно време да го задържи и да го претърси. Когато откриват скрит под ръката му пистолет, той казва на полицията: “Дойдох тук да извърша съгласуваната екзекуция на тези двама престъпници, но вие ми попречихте”.

Малко по-късно група журналисти наблюдават как конвой от черни официални коли напуска летището. С приближаването им една от колите спира край тях. Карлос се подава от прозореца и ги гледа втренчено в продължение на няколко минути преди да потегли отново. Карлос Чакала и този път се е измъкнал невредим.

В годините, последвали нападението над ОПЕК, Абу Шариф и Хоаким Клайн потвърждават, че Карлос е получил огромна сума в замяна на освобождаването на арабските заложници, която е задържал за лична употреба. Не се знае със сигурност точният размер на парите, но се спекулира за сума от порядъка на 20-50 милиона долара. Кой е платил тези пари също не е известно, но според Клайн те са дошли от “един арабски президент”.

Впоследствие Карлос казва на адвокатите си, че парите са били платени от саудитците от името на иранците и са “отклонени по пътя и загубени от Революцията”. Той настоява, че ако е взел парите за себе си е щял да бъде издирен и убит преди да може да ги похарчи.

Терорист под наем

Предполага се, че след триумфалното напускане на летището и заиграването му с медиите, Карлос си е намерил скривалище някъде в Алжир. Малко след драматичната развръзка с нападението над ОПЕК, австрийското правителство подава искане за неговата екстрадиция. Австрийците съвсем не са доволни, когато алжирските власти ги уведомяват, че тъй като между двете страни не съществува такава спогодба, не са в състояние да удовлетворят молбата им. Онова, което австрийските власти не знаят, е че Карлос е получил политическо убежище като част от сделката за освобождаването на заложниците.

Френското правителство, поддържащо приятелски отношения с Алжир, също се интересува от неговото местонахождение, но избира да не подава молба за екстрадиция, заявявайки, че подобен ход само би обидил тяхната бивша колония. Това е любопитно решение при положение, че разполагат с писмено доказателство под формата на писмо, което Карлос е дал на Хернандез Акоста по времето на освобождаването на последния. Писмото е адресирано до майката на Карлос и ясно заявява, че той е отговорен за атаката над ОПЕК. Поради някаква причина френското правителство първоначално отрича съществуването на подобен документ, но впоследствие променя историята си. Те са поставени в още по-притеснителна ситуация, когато експертите от Скотланд Ярд идентифицират положително почерка в писмото като този на Карлос Чакала.

Докато много световни агенции по сигурността, включително и ЦРУ, активно го издирват, Карлос си живее в луксозната вила с панорамна гледка, предоставена му от алжирския президент Хуари Бумедиен. Прекарва във вилата две седмици, докато чака Клайн да се възстанови в болницата. През това време външният министър Бутефлика, началникът на полицията и ръководителят на алжирските тайни служби го забавляват почти всяка вечер. За да се увери в сигурността на госта си, Бутефлика му осигурява бодигарди, охраняващи го денонощно.

Седмица по-късно, когато Клайн е изписан от болницата, той и Карлос отлитат за Либия, където са сърдечно посрещнати от полковник Муамар Кадафи и са снимани за телевизията. Сърдечното отношение на Кадафи е объркващо, като се има предвид предишният му отказ да разреши кацането на самолета по време на драмата със заложниците. Няколко години по-късно съучастник на Карлос изразява гледището си, че Кадафи в действителност е упълномощил атаката над ОПЕК и е платил на Карлос 1 милион долара като награда. Френското разузнаване разкрива впоследствие, че Кадафи също така е отпускал средствата за пребиваването му в Алжир.

На 10 февруари Карлос и Клайн заминават за Аден в Южен Йемен с частен самолет, осигурен им от Кадафи, за да присъстват на среща на Народния фронт. Срещата е свикана от Уади Хадад с цел да се обсъди ефективността на нападението над ОПЕК. Тя продължава два дни, през които Карлос, Клайн и Крьошер-Тайдман се обвиняват взаимно за неуспеха си да проведат мисията според инструкциите на Хадад. Хадад не взима участие в разгорещените дискусии, но старателно си води бележки през цялото време. Към края на срещата той неколкократно задава на Карлос въпроса защо не е екзекутирал Ямани и Амузегар, както е било по план.

Когато срещата приключва, на Карлос и Клайн е заповядано да се явят в тренировъчния лагер на Народния фронт в Аден, където да изчакат присъдата на Хадад за действията си. След няколко дни в лагера Карлос е извикан от Хадад , който го уведомява, че тъй като се е провалил в екзекуцията на арабските заложници, повече не е добре дошъл като член на Народния фронт. Освобождавайки го, той му казва:

“Звездите трудно изпълняват инструкции. Ти не последва моите инструкции. Няма място за звезди в моята оперативна група. Можеш да си вървиш”.

От уважение към него Хадад запазва изгонването му в тайна, докато бившето му протеже реши какво да прави оттук нататък. Години по-късно Карлос си спомня инцидента по малко по-различен начин, твърдейки, че е напуснал Народния фронт по своя собствена воля. Неговото освобождаване остава в тайна няколко месеца, през които пресата съобщава, че Карлос е бил начело на отвличането на самолет на “Еър Франс”, летящ за град Ентебе в Уганда през 1976 г. Нападението всъщност е предвождано от Вилфред Босе, който е убит, когато израелските части извършват успешна акция за освобождаването на заложниците.

През септември 1976 г. Карлос и Клайн заминават за Белград и прекарват три седмици, почивайки си в Югославия. Техните движения привличат вниманието на западногерманското разузнаване, което съобщава за тях на Националния съвет по сигурността в Белград, настоявайки двамата да бъдат арестувани и екстрадирани обратно в Германия. От НСС удовлетворяват искането им и ги арестуват. При задържането им у Карлос е намерен алжирски дипломатически паспорт под фалшиво име.

Само след четири дни Карлос е освободен по заповед на маршал Йосип Броз – Тито, който не желае политическият негатив от присъствието на терориста в Белград да се отрази на предстоящата официална визита на френския президент Валери Жискар д’Естен. Когато САЩ и германското правителство разкритикуват решението му, Тито им отговаря, че не съществуват каквито и да било доказателства за пребиваването на Карлос в Югославия. Междувременно Карлос и Клайн са качени на самолет за Багдад, през Дамаск. Когато самолетът каца в Дамаск, на двамата им е отказано разрешение да излетят отново. Понеже нямат оръжия, Карлос смята, че той и Клайн ще бъдат застреляни, ако напуснат самолета. Страховете им се потвърждават, когато въоръжен екип на тайната полиция, преоблечени като чистачи, се опитва да се качи на борда, но са спрени от пилота, който заявява, че самолетът представлява чужда територия.

Следват пет часа на разгорещени преговори, през които “чистачите” разхлабват колелата на самолета, за да му попречат да излети. Чак след интервенцията на двама югославски дипломати самолетът е освободен и пуснат да излети за Багдад, където терористите са осигурени с безплатно отсядане в хотел и лимузина с шофьор. Карлос остава в Ирак в продължение на три седмици, но непрекъснато се страхува от репресивни мерки, особено когато научава, че Саудитска Арабия е обявила награда за главата му в размер на 1 милион долара.

В крайна сметка Карлос избира да се установи в Аден, Южен Йемен, където се чувства по-сигурен. Разноските му и този път са заплащани от Муамар Кадафи. По време на престоя си обучава други терористични групи, заливайки ги със знанията и опита си, но това не е нещо, с което иска да се занимава до края на живота си.

Още от мига на постъпването си в Народния фронт Карлос мечтае само за едно – да управлява своя собствена терористична организация. Преди да постигне целта си трябва да разреши няколко проблема – основно къде да базира операцията си и как да събере средствата, необходими за поддържането на подобна група. Друг фактор е вербуването на верни последователи. Точно както Хадад го е научил, Карлос се оглежда в западногерманските революционни клетки, търсейки способен помощник. Първият му избор Вилфред Босе е убит в Ентебе и Карлос се обръща към Йоханес Вайнрих – човекът, асистирал му в нападението с базука над летище “Орли”.

След нападението над “Орли” Вайнрих е задържан и вкаран в затвора. Само след осем месеца е освободен предсрочно поради здравословни причини и моментално нарушава гаранцията си. Все още се крие от властите, когато Карлос му отправя предложението си, което той веднага приема. Първата му задача е да вербува Ханс-Йоаким Клайн, но след като го проследява до Италианските Алпи, се натъква на различен Клайн, който е загубил илюзиите си по отношение на революционната кауза.

Скоро след като получава тези новини, Карлос заминава за Колумбия, където се надява да се докаже като един съвременен Че Гевара. Бързо установява, че атмосферата в Латинска Америка не е никак гостоприемна и бързо се завръща в Близкия Изток.

Междувременно Хадад е събрал нов екип, който да извърши нападение в отговор на проваления удар в Ентебе. Карлос се надява, че той ще промени решението си и ще го избере да води атаката, но това не се случва. Вместо на него, Хадад се спира на Сухалия Андравес. На 3 октомври 1977 г. Андравес и трима нейни съучастници отвличат Боинг 737 на “Луфтханза”, летящ за Сомалия, и задържат 86-те пътници и екипаж с искане за 15 милиона долара откуп и освобождаването на палестинските партизани и членовете на Баадер-Майнхоф.

През следващите пет дни капитанът на самолета е заставен да лети до Италия, Кипър, Бахрейн, Дубай и Южен Йемен, докато пътниците седят завързани на седалките си, напоени със запалителна течност. Когато самолетът стига до Южен Йемен, Махмуд – един от терористите – обвинява пилота, че се е опитал да организира бягство. Пилотът настоява, че просто е говорил със служителите на летището в Аден за неща, касаещи полета. Махмуд извлича пилота пред пътниците и след като го пита дали е виновен или не, го застрелва в главата. Андравес, която става свидетелка на екзекуцията, избухва в смях, а тялото на пилота изхвърлят от самолета.

Помощник-пилотът получава нареждане да отлети за Могадишу в Сомалия. Малко след приземяването си, самолетът е нападнат от западногермански командоски отряд. С помощта на гранати, предоставени им от британските Специални въздушни служби, командосите превземат самолета и убиват терористите, с изключение на Андравес, която се крие в тоалетната. Щом откриват тайното й място, командосите стрелят през вратата, ранявайки я в раменете и краката. Докато я отнасят на носилка, въпреки сериозните й рани, тя вдига ръка в победен поздрав и извиква: “Арабите ще победят”.

След провала на още един от плановете на Хадад, Карлос е вдъхновен да действа за своята собствена независима групировка. През декември 1977 г., придружен от служители на либийското разузнаване, Карлос заминава за Багдад, където се среща със Садам Хюсеин, който пръв му предлага подкрепата си. Това е важна победа за Карлос и също така му гарантира подкрепата на обучаваните от КГБ иракски тайни служби – Ал Мухарабат.

Неговият план получава и друг неочакван тласък през март 1978 г., когато току-що навършилият 49 години Уади Хадад умира от левкемия. Неговата смърт разчиства пътя на Карлос към държавите от Близкия Изток, на които предлага услугите си като “терорист под наем”. Известно време се смята, че Карлос, който така копнее за позицията на Хадад, е имал нещо общо със смъртта му. Любимата теория гласи, че иракчаните, които открито подкрепят Чакала, са отровили Хадад.

Ново начало

След смъртта на Хадад Карлос може спокойно да вербува много от действащите фигури в Народния фронт, които са останали без лидер. Неговият план е да създаде група от опитни хора, които да са в състояние да въртят многобройни операции с подкрепата на “спящи” агенти, отговарящи за разузнаването на място, които биха могли да се активират при нужда. Карлос успява да вербува опитни радикали от Сирия, Швейцария и Ливан, като централните фигури са привлечени от западногермански революционни клетки. По това време Вайнрих запознава Карлос със своята приятелка Магделана Коп, която се е присъединила към революционните сили през 1970 г.

Карлос казва на Вайнрих, че иска да се срещне с Коп и й урежда среща в Алжир. Тя му прави толкова силно впечатление, че той не се посвенява да я съблазни, въпреки че е приятелка на Вайнрих. В началото Коп не показва интерес към авансите му, но скоро е надвита от чара му. Животът е добър с Карлос: има организацията си, подкрепяна от няколко арабски държави, и нова приятелка, която става негова съпруга през януари 1979 г. Всичко, от което има нужда сега, е име за неговата терористична група и той решава този проблем, взимайки името, измислено от Мишел Мухарбал по време на престоя му в Париж – “Организация на въоръжената арабска борба”.

Докато Карлос нанася последните щрихи в своята нова организация, ЦРУ и “Службата за чуждестранна документация и контрашпионаж” (SDECE) усилено го издирват. Още преди това ЦРУ е наело един европеец, познаващ Карлос, да събира информация и ако му се удаде възможност да го убие. SDECE от тяхна страна натоварват блестящия агент Филип Рондо, разполагащ с безупречни контакти в арабския свят, да издири прочутия терорист.

За да научи повече за плячката си, Рондо решава да започне със семейството на Карлос, тъй като разполага със сведения, че той често посещава майка си. Тръгвайки по тази следа, Рондо изпраща в Колумбия таен агент, който да се сприятели с разведената Елба. Клопката проработва и Карлос е забелязан в колумбийски ресторант, от който обаче веднага си тръгва, понеже чува как агентът говори на френски. Друг агент е изпратен в Сан Кристобал, за да се сближи с Рамирез Навас. Една теория предполага, че SDECE са възнамерявали да заразят Навас с хепатит В и когато Карлос пристигнел да види болния си приятел, са щели го заловят, но подобен план никога не е осъществяван.

По време на пътуване до Източен Берлин през 1979 г., Карлос привлича вниманието на Министерството на държавната сигурност, или Щази, занимаващо се главно с шпионирането на 17-те милиона жители на Източна Германия. Щази за първи път се сблъскват с пропалестинския тероризъм през 1972 г. по време на Олимпийските игри в Мюнхен и скоро след това установяват отношения с палестинските терористични групировки. В замяна на информация за Израел и арабските страни, Източна Германия осигурява на палестинците обучение в шпионаж и партизанско бойно дело.

По време на престоя му в Берлин към Карлос не е подходено директно, но агентите на Щази наблюдават движенията му така, че той да усети ясно тяхното присъствие. По-късно установяват директен контакт с Йоханес Вайнрих, за да се уверят в намеренията на лидера му и в крайна сметка изразяват подкрепа към действията му. По-късно Карлос заминава за Куба и сключва съюз с Фидел Кастро, но последвалото пътуване до Москва не дава същия резултат от страна на СССР. Унгарските власти, макар да не поддържат официално Карлос и неговата група, са му позволили да разполага с верига от къщи-убежища в Будапеща.

Войната на един мъж

През януари 1982 г. Карлос започва да крои планове за атака във Франция. След като сключва съюз с швейцарска екстремистка група, той замисля да разруши ядрената електроцентрала, строяща се в централна Франция. Малко преди полунощ на 18 януари екип, в който участва и неговата съпруга Магделана Коп, стреля с RPG-7 през река Рона към външната обвивка на реактора, но нито една от петте ракети не успява да пробие дебелия бетон.

Преди това нападение участието на Коп е ограничено до подправяне на документи и поддръжка на комуникацията с други партизански групировки, но скоро е избрана за нова мисия. През февруари 1982 г. тя напуска Будапеща и заминава за Париж. Неин спътник в пътуването е швейцарски революционер на име Бруно Бреге, който е лежал седем години в затвора за опит да внесе експлозиви в Израел. Като активен член на Народния фронт по онова време, той е първият европеец, хвърлен в затвора заради пропалестински занимания.

При пристигането им в Париж мисията претърпява лек неуспех, когато чантата на Коп, в която има 50 000 долара в брой и фалшиви паспорти, е открадната. Два дни по-късно тя и Бреге са спрени от охраната на подземен паркинг, тъй като старата им кола с чисто нови номера предизвиква подозрение. Когато не са в състояние да покажат документи за автомобила, двамата са задържани до идването на полицията. Бреге изважда пистолета си, насочва го към охранителите и побягва. Коп също побягва, но и двамата са заловени на улицата.

При ареста у Коп намират 2 000 долара в брой, а у Бреге два паспорта. Претърсването на колата донася един пистолет, два килограма експлозиви, две гранати, часовник с будилник и батерия, свързана към електрическа жица. Въпреки че са разпитвани усилено в продължение на няколко часа, двамата отказват да говорят и заявяват само, че са международни революционери, които не са имали намерение да действат на френска почва. Онова, което не искат да кажат, е че мисията им се състои в залагането на бомба в парижкия офис на “Ал Уатан ал Араби” – списание, публикувало история, намекваща за участието на сирийското правителство в покушението над френския посланик в Бейрут Луи Деламар. Публикацията вбесява сирийското правителство и от SDECE вярват, че Карлос е бил нает да изпълни атаката от тяхно име.

При ареста си Коп не разполага с лични документи, а паспортите, намерени у Бреге, се оказват фалшиви. Последвалите проверки успешно идентифицират и двама им, както и факта, че Бреге вече е лежал в затвора за внасяне на експозиви и че германските власти търсят Коп за снабдяването на групата Баадер-Майхоф с експлозиви.

Карлос научава за ареста един ден по-късно в Будапеща, но му отнема цяла седмица, за да реагира. Неговият отговор под формата на писмо, адресирано до френския вътрешен министър Гастон Дефер, изисква освобождаването на Коп и Бреге до тридесет дни и свободното им напускане на Франция. То не съдържа каквито и да било директни заплахи, но завършва така: “Надяваме се, че този въпрос ще приключи скоро и ще има щастлив край”.

Писмото е подписано: “Карлос – Организация на въоръжената арабска борба – Ръката на арабската революция” и носи отпечатъци от палците на Карлос.

Писмото е дадено на Криста-Марго Фрьолих – жена, която Вайнрих е вербувал от германските революционни клетки – която го отнася от Будапеща във френското посолство в Хага, където е предадено на посланик Юргенсен с препоръката да го предаде на Дефер. Макар Карлос и Дефер да искат да запазят в тайна съдържанието на писмото, по-късно то е публикувано в парижки вестник, което ядосва и двама им.

Действайки срещу желанията на съветниците си, Дефер започва преговорите с Карлос чрез своя дипломатически пратеник Жак Верге – изтъкнат адвокат-защитник, който има история като комунистически революционер. Верге лобира пред френското правителство за освобождаването на затворниците на няколко пъти, но му е отказано. С наближаването на процеса срещу Коп и Бреге, съдията сваля обвиненията в опит за убийство и решава двамата да бъдат изправени пред мирови съд на 15 април, където ще получат по-леки присъди.

Докато текат правните машинации, тридесетдневният срок, поставен от Карлос, почти изтича без никакви индикации, че френските власти ще удовлетворят исканията му. Макар писмото му да не съдържа директни заплахи, от SDECE вярват, че репресиите са неизбежни. Не им се налага да чакат дълго. На 15 март, десет дни преди крайния срок, пет килограма експлозиви избухват във Френския културен център в Бейрут, ранявайки петима души. Четири дни след крайния срок бомба разкъсва част от “Капитол” – трансевропейският експрес, пътуващ между Париж и Тулуза, убивайки петима пътници и ранявайки тридесет други. Отговорността за взрива впоследствие е хвърлена върху Карлос от името на групировка, наричаща себе си Международни терористи – действащият отряд на баската сепаратистка групировка ЕТА, която Карлос е наел да нападне влака в замяна на оръжия. Бомбата, сложена в малък куфар, е поставена във ВИП секцията на влака. По-късното разследване разкрива, че парижкият кмет и бивш президент Жак Ширак е щял да пътува с влака по същото време, но е променил плановете си в последния момент.

Капитол след бомбата
Капитол след бомбата

На 5 април Фракцията на Червената армия изпраща още едно писмо от името на Карлос до Хага, заплашвайки с още насилие, ако Коп и Бреге не бъдат освободени. Когато исканията не са изпълнени до 15 април, служителят във френското посолство в Бейрут Ги Кавало е застрелян, отваряйки вратата на жилището си. Неговата съпруга, бременна в седмия месец, също е убита. Макар властите да описват жертвата като низш служител в посолството, в действителност той е агент на SDECE. Този факт, заедно с информацията, която е имал Карлос за пътуването на Ширак, показва, че той разполага с много добре развита разузнавателна мрежа.

Научи повече за:   Андрей Луговой и убийството на Александър Литвиненко

На 21 април избухва още една бомба пред френското посолство във Виена, която убива полицая, охраняващ сградата. В 09:02 ч. на 22 април, докато Коп и Бреге са водени към съда, пред ресторант на улица “Марбо” с огромна сила се взривява кола-бомба. Над ресторанта се намират офисите на “Ал Уатан ал Араби”. При инцидента загива една жена, десет души са сериозно ранени, а 58 други се отървават с леки наранявания. Същият този следобед Магделана Коп е осъдена на четири години затвор, а Бреге на пет. Само няколко часа след произнасянето на присъдата им Дефер обявява експулсирането на двама сирийски дипломати и обяснява на медиите, че отстраняването им не е свързано с бомбата на ул. “Марбо”, а се отнася до предишни шпионски машинации.

Пораженията на ул.Марбо
Пораженията на ул.Марбо

Няколко седмици по-късно е хвърлена граната в жилищна сграда на френското консулство в Бейрут, но за щастие няма жертви. Две седмици по-късно голяма бомба избухва на територията на френското посолство в Бейрут, убивайки единадесет и ранявайки 27 души. През юни Криста-Марго Фрьолих – жената, отнесла писмото на Карлос в Хага – е заподозряна, че е шофирала колата-бомба от ул. “Марбо” и е арестувана на летище “Леонардо да Винчи” в Рим. Тя е пътувала с фалшив германски паспорт и е носела куфар, съдържащ над три килограма експлозиви, детонатори и таймери. Фрьолих е осъдена на шест години затвор.

В по-късен инцидент група въоръжени мъже, вероятно изпратени от терориста Абу Нидал, нападат клиентите в ресторант “Голденбърг”, намиращ се в еврейския квартал в сърцето на Париж. След като хвърлят граната през прозореца, терористите откриват огън с автоматични оръжия, убивайки четирима и ранявайки още тридесет души, някои от тях доста сериозно. Макар Карлос да не е директно свързан с нападението в “Голденбърг”, от SDECE вярвалт, че то е било извършено по негова поръчка. През следващите месеци Карлос крои множество планове, с помощта на които да освободи съпругата си и нейния съучастник, но нито един от тях не дава плодове.

На лов за Чакала

След последната терористична атака френският президент Франсоа Митеран изразява недоверието си към съществуващите антитерористични организации и призовава за създаването на нова формация за контратероризъм, която да отговаря лично пред него. Човекът, когото Митеран избира да застане начело на екипа, е бившият ръководител на елитната френска паравоенна полиция полковник Кристиан Прото; неговата задача е да “ръководи мисиите по координирането, разузнаването и действията срещу тероризма”. Назначението му предизвиква разцепление сред полицейските служители и тези на разузнаването, като някои представители на Дирекцията за териториална сигурност и SDECE обявяват Прото и неговите хора за “сбирщина от каубои“.

Митеран отдавна е критично настроен към френските разузнавателни агенции и открито го показва при всеки удобен случай. Следва още едно изненадващо назначение, при което началникът на SDECE граф Александър де Маренчес е притиснат да се откаже от поста си. На негово място Митеран назначава Пиер Марион, бивш лидер на Френската служба по акциите – организация, която успешно се е инфилтрирала в някои терористични групи и си е набелязала няколко видни терористи за “неутрализация”. Смята се, че Службата по акциите е отговорна също за стотици “официално одобрени” убийства, включително и нападението над кораба на Грийнпийс “Воин на дъгата”. “Службата за чуждестранна документация и контрашпионаж” (SDECE) е преименувана на “Главна дирекция за външна сигурност” (DGSE). Заемайки новия си пост, Марион получава зелена светлина да издирва и елиминира всякакви “удобни мишени” сред терористичната общност.

Срещайки се по-късно с президента, Марион му представя за одобрение своя “черен списък”, съдържащ повече от дузина имена. Когато срещата приключва, Марион напуска Елисейския дворец с разрешението да убие само двама терористи – Абу Нидал и Карлос Чакала. През декември 1982 г., докато Марион изготвя плановете си, ръководителят на парижката квартира на ЦРУ Джон Сидел свиква среща с новото началство на DGSE. На тази среща ще бъдат обсъждани последните разузнавателни сведения за местонахождението на Карлос. Според Сидел ЦРУ е установило връзка с надежден сирийски информатор, който твърди, че Карлос се крие в Дамаск и планира да замине за швейцарския курорт Гщаад.

Сидел дава на Боне името на хотела, в който ще отседне Карлос, и датата на пътуването му, и изразява мнението си, че ще бъде най-добре Дирекцията за териториална сигурност да го прихване. Когато донася информацията на своя началник, вътрешния министър Дефер, Боне е изненадан от ентусиазирания отговор: “Ние ще поемем риска по залавянето му, ние ще го застреляме. Поемам пълна отговорност. Не съм длъжен на питам президента; той не може да упълномощи това покушение”. Макар да е ентусиазиран от възможността да елиминира Карлос, Дефер е притеснен от знанието, че Дирекцията за териториална сигурност не може да действа независимо, тъй като носят отговорност само за вътрешната сигурност на Франция и нямат право да провеждат международни операции.

Поради жестокото съперничество, съществуващо между Дирекцията за териториална сигурност, Френската служба по акциите и новопрекръстената DGSE, Дефер с нежелание предава информацията на новооперения разузнавателен екип на полковник Прото. Нетърпелив да докаже себе си и своята група, в уреченото време Прото лично повежда екипа си към Гщаад, където се дегизират като туристи и зачакват плячката си. Чакането им е напразно, тъй като от Карлос няма и помен. Изпадналият в неловко положение Боне по-късно се конфронтира със Сидел относно достоверността на информацията му, само за да му бъде отговорено, че ЦРУ е получило тези сведения, подлагайки информатора си на “детектор на лъжата” – метод, считан за доста ненадежден. През следващите месеци, въпреки изтощителното разследване, нито DGSE, нито Дирекцията, нито екипът на Прото успяват да открият каквато и да било информация за Карлос. В безизходицата си DGSE се обръщат към спонсора на Карлос, сирийското правителство, използвайки дипломатически способи, за да пледират за спиране на всички спонсорирани от Сирия терористични актове на френска земя.

След дълги преговори, минали от заплахи за репресивни мерки, до обещания за близки отношения с Франция, сирийците се съгласяват на взаимна спогодба за не-агресия, макар ожесточено да отричат всякаква връзка с терористични актове. Когато са притиснати за Карлос, сирийците го описват като човек без значение, самоунищожаващ се с алкохол и наркотици. Без значение от точността на това описание, пактът успява да предотврати всякакви актове на насилие в продължение на почти една година.

На 25 август 1983 г. силна експлозия разрушава четвъртия етаж и отнася покрива на “Мезон де Франс” в Западен Берлин. Взривът, причинен от приблизително 20-30 кг експлозиви, унищожава френското консулство, културния център, няколко офиси и един ресторант. Младият мъж, който е влязъл в сградата, за да връчи на консула петиция в протест срещу ядрените опити на Франция в Южния Пасифик, загива погребан под тонове зидария. Летящите отломки раняват още 22 души, които са в сградата или отвън на улицата.

Ударът е планиран от Йоханес Вайнрих и осъществен от неговите другари. Преди една година Щази са конфискували същите тези експлозиви от Вайнрих, когато се е опитал да ги вкара контрабандно в Източен Берлин. След дълги напрегнати преговори с Вайнрих и Карлос източногерманците се съгласяват да върнат експлозивите. По-късно Вайнрих дава доказателство, че е пренесъл чанта пълна с експлозиви през границата със Западна Германия, която е предал на съхранение при своя контакт в сирийското посолство в Берлин, докато не са му потрябвали за удара над “Мезон де Франс”.

В началото на септември Карлос изпраща писмо до западногерманския вътрешен министър Фридрих Зимерман, поемайки отговорност за атаката. Писмото съдържа подробен план на етажа, с маркираното местоположение на бомбата. Документът призовава също за освобождаването на Габриел Крьошер-Тайдман и обещава бъдещи репресии в случай, че срещу нея бъдат взети мерки. Крьошер-Тайдман по-късно е освободена, тъй като свидетелят по делото й отказва да даде показания срещу нея.

С увеличено самочувствие след успеха си в атаката над “Мезон де Франс”, Карлос финализира плановете си за своя следващ удар по Франция. Мишената е модерният, високоскоростен влак, пътуващ между Марсилия и Париж. В 07:34 ч. на 31 декември 1983 г., когато пътуващият към Париж експрес се доближива до малко градче в долината на Рона, в един от вагоните му избухва бомба, която пробива огромни дупки в стените и тавана. Макар влакът да е почти празен, двама от пътниците загиват на място, а десетки други са ранени. Четиридесет минути по-късно още една бомба избухва в друг влак, който е спрял на гара Сен Шарл в Марсилия. Взривът, чийто епицентър е в багажното отделение, убива двама пътници, стоящи на платформата, и ранява още 34-ма.

Дни след атаките Карлос изпраща три отделни писма до различни новинарски агенции, в които поема отговорност за ударите като отмъщение срещу френското въздушно нападение над терористичен тренировъчен лагер в Ливан от предишния месец. Ден по-късно още една бомба разрушава Френския културен център в Триполи. Макар Карлос да не поема отговорност за този удар, той също е приписан на него.

Този низ от атаки причинява големи тревоги на Щази, тъй като едно от писмата, поемащи отговорност за влаковите нападения, е изпратено от Източен Берлин и те се опасяват, че Западът ще ги обвини в приютяването на Карлос. Няколко месеца по-късно, по време на подновени търговски преговори между Държавния департамент на САЩ и източноевропейските държави, е повдигната темата за защита срещу тероризма. След тази среща много от държавите в Източния блок се дистанцират от Карлос и му забраняват да влиза на тяхна територия. Тази забрана е наложена първо от Източна Германия, последвана от Румъния и Чехословакия. Откривайки, че вратите на Европа се затварят пред него, Карлос се връща в Аден, за да вземе участие в среща на палестинските екстремисти, но бързо осъзнава, че вече не е съмишленик на тяхната кауза. Неговата мрежа от поддръжници се разпада и Чакала има отчаяна нужда от сигурно убежище.

Падане от високо

В ранните часове на 4 май 1985 г. Магделана Коп е освободена от френския затвор и е откарана в Западна Германия от агентите на Дирекцията за териториална сигурност, които искат да я махнат от Франция колкото се може по-скоро. Въпреки кампанията на Карлос за нейното освобождаване, тя е излежала почти цялата си присъда.

След като е предадена на западногерманската полиция късно вечерта, тя получава позволение да отиде при майка си в родния си град. Часове след пристигането си получава обаждане от Карлос и малко след това заминава за Франкфурт, където се среща с един от неговите другари, който я придружава до Дамаск. Пет месеца по-късно Бреге също е освободен от затвора. Той също като нея е образцов затворник и е използвал времето зад решетките, за да довърши образованието си. Карлос се свързва с него впоследствие, но Бреге отказва да се завърне в организацията и предпочита да остане със семейството си.

След като се среща с Коп в Дамаск, Карлос я отвежда в своето ново убежище в Будапеща, но след няколко месеца унгарското правителство ги прокужда. Тогава я изпраща обратно в Дамаск, а той самият отлита за Багдад. Нетърпелив да осигури убежище, Карлос изпраща един от хората си в Триполи, за да прецени какво е нивото на поддръжка там, но е информиран, че Муамар Кадафи е изгубил вярата си в него и му отказва подкрепата си. В отчаянието си Карлос се обръща за помощ към Куба, но оттам му заявяват, че единствено могат да му издадат виза за престой от няколко дни.

В крайна сметка Сирия му предлага протекцията си, а в замяна той трябва да им предостави “услугите” си, за да се отплати за тяхното гостоприемство. Щом се установява в Сирия, Карлос отвежда своята бременна съпруга на пътешествие до Прага. Пътувайки с фалшиви дипломатически паспорти, двамата влизат в Чехословакия с намерението да приберат голяма сума пари, която Карлос е депозирал в местна банка. Техният план е осуетен, когато чешките тайни служби научават за присъствието им и ги изгонват от страната. Връщат се в Дамаск, където Карлос заживява полулуксозен живот под новата си самоличност на мексикански бизнесмен.

На 17 август 1986 г. Коп ражда момиче, което кръщава на двете си баби – Елба Роза.

Карлос - семейният мъж
Карлос – семейният мъж

Въпреки искането на домакина му да се възползва от неговите услуги, Карлос скоро осъзнава, че сирийците нямат голяма полза от уменията му. В крайна сметка е информиран, че може да остане в Дамаск единствено ако прекрати дейността си. Прекарва по-голямата част от времето си вкъщи със семейството си. Карлос е принуден да се пенсионира преждевременно на 39-годишна възраст. Световната разузнавателна общност го счита за минало. Според ръководителя на отдела за контратероризъм в ЦРУ по онова време Винсънт Канистраро:

“Карлос беше просто една историческа забележителност… една доста тъжна фигура. Застаряващ комунист, който не вярва в Господ, и вече не е нужен на мюсюлманските правителства. Единствената причина, поради която операциите бяха приписвани на негово име е, че хората не знаеха кой е отговорен за тях. В Дамаск той беше непрекъснато мъртво пиян”.

Мосад също го смятат за фигура без значение и дори Дирекцията за териториална сигурност решава, че той не заслужава повече интереса й, макар да знае къде живее понастоящем.

Карлос би могъл да изживее дните си в относителна неизвестност, ако не се случват две важни исторически събития. Първото е падането на Берлинската стена през ноември 1989 г., с което се разпада системата, защитавала него и неговите кадри от преследване. Второто и по-важно събитие се случва през август 1990 г., когато Садам Хюсеин заповядва на войските си да окупират съседен Кувейт. Като следствие на тази инвазия западните разузнавателни агенции получават информация, че Хюсеин планира мащабна терористична кампания, насочена основно срещу САЩ и че Карлос ще да бъде човекът, който ще я води.

В отговор на тази информация ЦРУ и британското М16 изпращат своите полеви агенти да издирят Карлос. Със започването на Войната в Залива, Сирия, която е против инвазията в Кувейт, решава да съдейства на Запада. В подкрепа на този нов съюз, сирийският президент Хафез ал-Ассад решава да се отърве от Карлос и заповядва на своята разузнавателна служба да съдейства на ЦРУ и Дирекцията за териториална сигурност за залавянето му. Макар официално да е съгласен с този план, Ал-Ассад отказва Карлос да бъде задържан на сирийска земя, което означава, че трябва да го заловят извън страната. Такава възможност се предоставя, когато Карлос, чийто пари започват да привършват, решава да се върне в Чехословакия за втори опит да опразни банковата си сметка.

Сирийското разузнаване изпраща информацията за предстоящото пътуване на ЦРУ, но американците са възпрепятствани от закона да задържат терористи на чужда територия, освен ако не са извършвали престъпления срещу САЩ. Нетърпеливи да се възползват от информацията, от ЦРУ предават сведенията си на Дирекцията за териториална сигурност, но техният план за залавянето на Карлос пропада, тъй като той отменя пътуването си.

Най-сетне през септември 1991 г. Карлос е изгонен от Сирия и заминава за Либия с дипломатически паспорт. Пристига на летището в Триполи в компанията на съпругата си, петгодишната си дъщеря, майката си и Йоханес Вайнрих. Карлос казва на летищните власти, че той и придружителите му са били прокудени от Сирия и че би искал да остане в Либия. Получават разрешение да останат в страната за няколко дни, но молбата им за по-дълъг престой не е уважена и групата е принудена да се върне в Сирия. Сирийците не са въодушевени от завръщането на Карлос и му предлагат да отиде в Ливан. Той отказва и вместо това изпраща Коп и Вайнрих в Йемен, за да постелят път за неговото пристигане, но и там молбата им е отхвърлена и те са изпратени обратно в Дамаск. Месец по-късно, подпомогнати от сирийците, той и неговото семейство успяват да се промъкнат незабелязано в Йордания. Любопитно е, че нито Дирекцията за териториална сигурност, нито някоя друга агенция, се опитват да го заловят по време на тези негови пътувания.

Скоро след пристигането му в Аман, йорданските власти разбират за неговото присъствие и му позволяват да остане още няколко месеца. През това време Карлос изоставя Магделана Коп заради друга жена – 33-годишна йорданка на име Абдел Салам Джарар Лана. Раздялата е приятелска и Коп, заедно с дъщеря си и свекървата си, напуска Йордания и заживява във Венецуела. Седмици след това Карлос се жени за Абдел по мюсюлманския закон, позволяващ полигамията. През следващите две години продължава да търси страна, която да му предложи сигурно убежище и най-накрая, след като е отхвърлен от Кипър и Иран, се установява в суданската столица Картум, под протекцията на могъщия мюсюлмански фундаменталистки лидер шейх Хасан ал-Тураби. Карлос бързо се приспособява към своя нов живот в Картум, прекарвайки голяма част от времето си в забавления по нощните клубове и ресторанти в блажено неведение, че неговата относителна свобода е на път да приключи.

Заловен със сила

Френското правителство е наясно, че единственият начин да измъкнат Карлос от неговото убежище е да убедят суданците да го предадат. Дирекцията за териториална сигурност и DGSE канят главите на двете судански разузнавателни секции в Париж и им предлагат да им продадат така нужното им комуникационно оборудване и дори да ги снабдят със сателитни снимки на позициите на техните врагове. Подмазването им е в пълен ход, когато ЦРУ получава сигнал за точното местонахождение на Карлос. Французите незабавно изпращат Филип Рондо – служител от разузнаването, който преди това е проследил Чакала до Алжир и Колумбия – в Судан, за да потвърди верността на информацията. При пристигането си той се среща със суданските власти, които твърдо отричат да знаят за каквото и да било терористично присъствие. Рондо решава да разнищи нещата самостоятелно и без да губи време локализира Карлос и успява да го заснеме като доказателство за местонахождението му.

Изправени пред тези твърди доказателства, суданските власти признават, че Карлос е гост в тяхната страна и така започват преговорите за измъкването му от неговото убежище. За да подслади допълнително сделката, френският вътрешен министър Шарл Паскуа поканва шейх Хасан ал-Тураби в Париж. При първия им разговор шейхът дава да се разбере, че предаването на човек, който е гост в неговата страна, би граничило с измяна. Паскуа му предлага помощта си в преговори със Световната банка и Международния валутен фонд от името на Судан за отпускането на заеми, с които да бъде изплатен външният дълг на държавата. Макар Паскуа да няма пълномощията за изпълняването на предложението си, то отваря вратите за по-нататъшни преговори.

Домът на Карлос в Картум
Домът на Карлос в Картум

Суданското правителство получава допълнителен натиск от египетските тайни служби, които също откриват следите на Карлос в Картум. Тъй като сега голям брой държави искат експулсирането на Карлос, суданците са принудени да решат дали да го предадат или да бъдат обявени за поддръжници на терористи.

Последната капка, преляла чашата на Ал-Тураби, е показаният му секретен видеозапис на Карлос, забавляващ се на парти. Когато узнава за репутацията му на купонджия, пияница и женкар, религиозният мюсюлмански шейх решава да се почувства обиден. Най-сетне през август 1994 г. Ал-Тураби споделя с французите, че Судан смята да предаде Карлос, понеже:

“Подслонихме го като боец, като човек борил се за палестинската и за други благородни каузи. Сега той е един нехранимайко и поведението му е достойно за срам. Той пие и излиза с жени толкова често, че не знам дали изобщо е мюсюлманин. Имайки предвид, че неговото присъствие се превръща в истинска заплаха, ние сме готови да го предадем. Неговото поведение смъква вината за това предателство от нас”.

Ал-Тураби поставя едно последно условие: настоява Карлос да не бъде нараняван по време на залавянето му, тъй като не иска това негово решение да му докара отмъщение.

В събота на 13 април Карлос е приет в болницата “Ибн Калдун” в Картум за лека операция за корекция на ниско количество сперма. Тъй като неговата дъщеря е останала с Коп, той изгаря от желание да има друго дете от новата си съпруга. След процедурата Карлос се възстановява в стаята си, охраняван от своите бодигарди, когато судански полицай влиза вътре и му доверява, че полицията е открила заговор за неговото убийство. След това му предлага да бъде откаран под охрана във военна болница, където ще бъде на сигурно място до изписването си. Карлос се съгласява и под въоръжен ескорт той и съпругата му са изкарани от болницата, но вместо да бъдат отведени във военна такава, първо са закарани в щаба на Суданската държавна сигурност и после в една вила в предградието Таиф, близо до дома на шейх Ал-Тураби. Възраженията на Карлос за тези промени в първоначалния план бързо са потушавани с обяснението, че това се прави за неговата сигурност.

Карлос изобщо не е впечатлен, когато пристига на новото място. Вилата е в лошо състояние, с много малко удобства. През първата нощ двамата съпрузи нямат търпение да се приберат у дома, но скоро осъзнават, че ще трябва да прекарат още един ден там. В опит да направи престоя им по-поносим, Карлос изпраща жена си до техния дом, за да донесе някои вещи от първа необходимост. Когато тя не се връща до 22:00 ч., той си ляга да спи.

Около 3 часа сутринта е събуден от група мъже, притискащи го към леглото. Преди да може да окаже някаква съпротива, те му слагат белезници на ръцете и краката и нахлузват качулка на главата му. Тогава към него се приближава лекар, който му инжектира някакво успокоително. Появява се носилка, на която Карлос е завързан и безцеремонно натикан в микробус, който го откарва на летището в Картум, където го чака държавен самолет.

По времето, когато самолетът напуска суданското въздушно пространство, Карлос вече е осъзнал, че похитителите му са французи, но не знае, че е попаднал в ръцете на Дирекцията за териториална сигурност. Той е натикан в чувал и завързан здраво, като само закачулената му глава се подава навън. Шест и половина часа по-късно самолетът се приземява на военното летище “Вилакублей” извън Париж, където е предаден на друг екип на Дирекцията и откаран в парижката й щабквартира. Веднага щом Карлос е вкаран в сградата, съдия Жан-Луи Брюже издава национална заповед за ареста му заради убийството на двамата агенти на Дирекцията на улица “Тулие” през 1979 г. Издавайки тази заповед, френското правителство избягва мъчителния процес по търсенето на разрешение за екстрадиция от Интерпол.

За да бъде потвърдена самоличността на затворника, снемат негови отпечатъци, които са сравнени с онези от улица “Тулие” и с отпечатъците от писмото, изпратено до Гастон Дефер. Доволна, че е заловила своя човек, Дирекцията съпровожда Карлос до затвора с максимална сигурност “Ла Санте”. Официалното съобщение за залавянето на Карлос се разминава до известна степен с истината, тъй като Шарл Паскуа заявява, че суданското правителство е оказало помощ в изпълнението на заповедта за арест и че Дирекцията е заловила Карлос при кацането му на летище “Вилакублей”, докато всъщност те са нарушили няколко международни закони, отвличайки насила Карлос от Судан.

Дела и изпитания

В петък на 12 декември 1997 г. Карлос е отведен в съдебната зала на Правосъдната палата и поставен на подсъдимата скамейка. Минути след започването на заседанието терористът, обвинен официално под името Илич Рамирез Санчез, настоява процесът да бъде прекратен на база на незаконния му арест. Никой не обръща внимание на искането му. Делото продължава, като обвинението призовава низ от свидетели, които дават показания, доказващи неговото участие не само в престрелката на улица “Тулие”, но също и в бомбения атентат в Марбо. Карлос, подпомогнат от няколко адвокати, се опитва да обори доказателствата, но те са твърде силни.

С напредването на процеса Карлос се скарва с адвокатите си и наема други, като в крайна сметка се отказва от всички тях, включително и от главния си съветник Изабел Кутан-Пейре, която е защитавала Магделана Коп преди 15 години. Когато неговият адвокатски екип се оттегля, Карлос поема защитата си в собствените си ръце. През следващите осем дни изпробва всяка тактика, която му идва на ум, за да опровергае тезата на обвинението, настоявайки, че неговите престъпления са от военно естество и че той, като революционер, е бил просто поредният боец на международната арена.

След хаотичната си заключителна реч, продължила четири часа, Карлос се оттегля и журито започва да решава присъдата му. На 23 декември 1997 г., след три часа и четиридесет и осем минутен дебат, заседателите се връщат с решението си – виновен по всички обвинения – и присъдата – доживотен затвор. За ирония, смъртното наказание, което Карлос би могъл да получи, е отменено години по-рано от президент Франсоа Митеран – същият човек, заповядал на агентите си да издирят Чакала и да го убият.

Карлос е изпратен в крилото с максимална сигурност на затвор “Ле Санте”. Там прекарва времето си в четене, писане и гледане на телевизия, имайки право на много малко посещения. В затвора сключва брак със своята адвокатка Изабел Кутан-Пейре, която споделя неговите марксистки възгледи. Появяват се някои истории, според които той се е ползвал със “специални привилегии” в затвора, като например че е бил снабдяван му с кубински пури, но както и с другите неща, касаещи живота му, и в този случай митът надделява над истината.

Затворникът Карлос
Затворникът Карлос

Едно нещо е сигурно, човекът, започнал живота си като Илич Рамирез Санчез и впоследствие приел псевдонима Карлос Чакала, се подвизава в затвора под съвсем не толкова звучно заглавие. В “Ле Санте” той е познат просто като “Затворник 872686/X” – титла, която вероятно ще остане с него до края на живота му.


Източник: trutv.com

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

4
Напиши коментар

avatar
4 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
4 Автори на коментари
BoDark_SiteLiLith BankovaEmilios Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Emilios
Гост

Neveroiatno ,sled tolkova ybiistva vse oste e jiv!

LiLith Bankova
Гост

Интересна история!Гледах и филма от 2010 г. и ме впечатли, ако трябва да бъда честна…Да!Лош човек е, наранил е много хора, но ако бях на негово място, не знам дали бих се справила със всичко това което…хммм:)Пък и каузата , за която действа така доста сериозна.Кой е навит да ми помогне да го махмем от пандиза :О?

Dark_Site
Гост
Dark_Site

Кой е филмът от 2010? Аз гледах един, но беше отдавна…

Bo
Гост
Bo

Защо той да е виновен и да е лошият? Той просто е свършил черната работа на няколко правителства!