Харолд Шипман: Доктор Смърт

Харолд Шипман: Доктор Смърт

Смята се, че този приятен британски доктор е убил около 260 от своите пациенти, което го прави един от най-продуктивните серийни убийци в историята. Харолд Шипман се подиграва на жертвите си и използва за тях унизителни съкращения, като “ХД” (Хленчеща Дъртачка) или “БКМГ” (Без Капка Мозък в Главата). По време на процеса гледа на себе си като на “звездата” в съдебната зала.

Неговите пациенти – главно възрастни жени – са самотни и уязвими. Те обожават своя доктор Харолд “Фред” Шипман. Дори когато връстничките им започват да умират поголовно, пациентките остават верни на смъртоносния си личен лекар. Те обичат своя доктор – до смърт.

Детството на един убиец

Роден в семейство от работническата класа на 14 юни 1946 г., Харолд Фредерик Шипман, наричан Фред или Фреди, има не особено нормално детство. Той стои настрана от своите връстници – най-вече заради влиянието на майка си Вера. Тази дистанция се проявява и в по-нататъшния му живот.

Един от техните съседи си спомня:

“Вера се държеше сравнително приятелски, но беше убедена, че нейното семейство е нещо повече от нас. Не само това, но тя казваше, че Харолд (Фреди) е нейният любимец – него тя виждаше като най-обещаващ от трите й деца.”.

Вера решава с кого да играе Харолд и кога. Тя държи синът й да се отличава от останалите момчета – той винаги носи вратовръзка, докато останалите са облечени с всекидневни дрехи. Неговата сестра Полин е със седем години по-голяма, а брат му Клайв с четири години по-малък от него. В очите на майка му Харолд е този, на когото възлага най-големите си надежди.

Като ученик Шипман е сравнително умен в началните години, но доста посредствен в по-горните класове. Но той е упорит зубрач, твърдо решен да успее, дори това да означава да се явява няколко пъти на изпита за медицинското училище.

Той разполага с всички възможности да стане част от някоя по-голяма група – обича спорта и се представя добре във футбола и атлетиката. Въпреки това, неговото убеждение за превъзходство над останалите му пречи да завърже близки приятелства със своите връстници.

Случва се и още нещо, което го изолира от останалите. Неговата любима майка е болна в последен стадий на рака и Харолд с готовност се грижи за нея. Всеки ден след училище той бърза към къщи, за да направи на Вера чаша чай и да си побъбрят за това как е минал денят му. Тя намира голяма утеха в неговата компания и брои минутите до прибирането му у дома.

Изглежда точно тогава Шипман усвоява грижовния и внимателен маниер към пациентите на легло, който по-късно използва в практиката си като личен лекар. Към края си Вера изпитва жестоки болки, но тъй като по онова време не съществува начин за прилагане на болкоуспокояващи у дома, нейното облекчение от агонията идва с личния семеен лекар.

Без съмнение младият Харолд е гледал в захлас как мъките на майка му чудодейно изчезват, винаги когато лекарят й поставя инжекция с морфин. С напредването на болестта и без това слабата г-жа Шипман съвсем се стопява и на 21 юни 1963 г. ракът отнема живота й.

Смъртта на Вера оставя в сина й огромна празнина. Тя е онази, която го е карала да се чувства специален и по-добър от останалите. Нейната кончина оставя в съзнанието му един неизличим спомен – пациент, намиращ сладко облекчение в морфина, с чаша чай на нощното си шкафче.

След години той ще пресъздава сцената, отпечатана в 17-годишния му ум, стотици пъти.

И когато това се случва, той е докторът, носещ облекчението – незачитащ нито човешкия живот, нито човешките чувства.

Невидимият студент

Две години след смъртта на майка му Харолд Шипман най-сетне е приет в медицинското училище в Университета в Лийдс. Влизането там е доста трудно за него. Въпреки самопровъзгласеното си превъзходство се налага да се явява повторно на изпитите, тъй като първия път се е провалил. Все пак оценките му впоследствие са достатъчно високи, за да си вземе дипломата и да мине през задължителния стаж в болницата.

Учудващо е, че доста от неговите учители и колеги в университета почти не си спомнят за него. Онези, които го помнят, споделят, че той ги е гледал с пренебрежение и не е разбирал начина им на забавление.

“Държеше се към нас с някаква снизходителна поносимост. Когато някои кажеше шега, се усмихваше търпеливо, но никога не се присъединяваше към майтапите. Това е странно, тъй като беше добър спортист и човек би си помислил, че ще е по-склонен на взаимоотношения в екип”.

Повечето от неговите връстници – особено онези от ранните му години – го спомнят единствено като самотник. Единственото място, на което коренно се променял е футболното игрище. Там освобождавал агресията си и с жар се стремял към победата.

Все пак в медицинското училище Шипман е доста по-общителен, отколкото неговата майка би му позволила. Един от неговите учители разказва:

“Мисля, че нямаше приятелка; даже всъщност беше поканил по-голямата си сестра на училищните танци. Изглеждаха странна двойка. Но той си беше малко странен – и доста превзет”.

Шипман все пак си намира партньорка и се оженва доста преди останалите си връстници. На 19 години той среща Примроуз, която е с 3 години по-малка от него.

Нейното минало е подобно на неговото. Майка й ограничава приятелствата й и контролира живота й.

Примроуз не е момиче от корица на списание и затова е щастлива, че най-сетне си намира приятел. Когато Шипман се жени за нея, тя е на 17 години и е бременна в 5-ия месец.

През 1974 г. той вече е баща на две деца и се присъединява към медицинската практика в йоркширския град Тодмордън. В това северно английско селище Фред преминава през някаква метаморфоза; превръща се в общителен и уважаван член на обществото – в очите на неговите колеги медици и пациентите.

Но служителите в клиниката, където работи, виждат и другата страна на младия практикуващ лекар. Понякога той става ненужно груб и кара някои от тях да се чувстват глупаво – дума, която често използва, за да опише някого, когото не харесва. Спори и се заяжда с хората, докато не ги накара да се чувстват нищожни и притеснени. Освен това винаги настоява да прави нещата по своя си начин – въпреки забележките на по-опитните доктори в клиниката.

Преди още да навърши 30 години, Шипман вече е развил мания за контрол.

Пристрастяването

Трудолюбивият и ентусиазиран Шипман се вписва добре в социалната матрица.

Неговите старши партньори го смятат за манна небесна. Един от тях, д-р Майкъл Грийв, оценява високо приноса на Фред в набавянето на съвременна информация за медицината, тъй като е излязъл съвсем скоро от университета.

Но скоро ходът на кариерата му в Тодмордън е внезапно нарушен, когато Шипман започва да страда от краткотрайна загуба на паметта. Неговите партньори са съкрушени, когато им казва, че причината е епилепсия. Той е измислил тази диагноза като прикритие.

Истината скоро излиза наяве, когато рецепционистката на клиниката Марджъри Уокър се натъква на някои обезпокояващи данни в книгата за контролираните наркотични лекарства. Записките показват че Шипман е предписвал огромни и чести количества петидин на няколко пациенти.

Освен това е издавал многобройни рецепти от името на клиниката за същото лекарство. Въпреки че това не е необичайно (лекарствата се държат под ръка за спешни случаи, изискващи незабавно лечение), предписаните количества са главозамайващи.

Първоначално се е смятало, че петидинът – аналгетик, подобен на морфина – не притежава пристрастяващи качества. Днес, около 60 години след като учените го синтезират за първи път, за пристрастяващите свойства на петидина все още се водят разгорещени дебати.

Клиниката провежда тайно разследване на случая, в което участва и д-р Джон Дейкър. За своя тревога той установява, че много от пациентите в списъка с предписаното лекарство нито са го искали, нито са го получавали.

Дейкър повдига въпроса пред Фред по време на събрание. Ето как д-р Майкъл Грийвс описва сцената:

“Седяхме около масата и тогава влезе Джон и каза: “Фред, млади момко, можеш ли да обясниш това?”. И постави пред него доказателствата, които бе събирал старателно и които показваха, че Фред е предписвал петидин на пациентите, но те не са го получавали, като петидинът най-вероятно се е озовавал във вените на самия Фред.”.

Шипман се опитва да разреши проблема като си покаже рогата. Осъзнавайки, че кариерата му е застрашена, той първо се примолва за втори шанс.

Когато му отказват, той разярено изхвърчава навън, хвърля медицинската си чанта на земята и заплашва, че ще напусне. Партньорите му онемяват от това яростно – и привидно нехарактерно – поведение.

Малко след това в стаята, където колегите му обсъждат какъв би бил най-добрият начин да се отърват от него, влетява Примроуз. Тя грубо ги уведомява, че нейният съпруг няма да напусне сам: “Ще трябва да го принудите!”.

Така и става. В крайна сметка през 1975 г. той е изгонен от клиниката и вкаран във възстановителен център.

Две години по-късно многобройните обвинения срещу него за злоупотреба с лекарства и подправяне на рецепти довеждат до изненадващо ниска глоба – малко повече от 600 лири. На неговите опити за фалшификация си заслужава да се обърне внимание. Първо, защото уменията му в тази област са повече от нищожни; второ, защото той така и не проумява, че некадърността му в това поприще е вече разкрита.

Въпреки това ранно предупреждение, след 22 години той действително вярва, че ще му се размине, ако подправи подписите в завещанието на последната си жертва – Катлийн Грунди.

Тази липса на здрав разум – или безочие – задвижва механизма на неговото падение.

Колкото до обвиненията, свързани с петидина, остава въпросът: дали наистина сам си е инжектирал лекарството (както твърди), или вече е бил започнал да го използва, за да убива нищо неподозиращите си пациенти? Отговорът на това все още се търси.

Обратно в бизнеса

Имайки предвид досието му, днес едва ли някой би позволил на Харолд Шипман да работи с лекарства без надзор. Въпреки това след две години той се завръща в бизнеса като общопрактикуващ лекар.

Шипман е приет на работа в медицинския център “Донибрук” в град Хайд близо до Манчестър. Леснотата, с която е назначен, демонстрира неговата абсолютна самоувереност – и способността му да убеждава околните в своята искреност. Д-р Джефри Мойзи от центъра обяснява:

“Неговият подход беше следният: “Аз имах проблем и бях осъден за злоупотреба с петидин. Подложих се на лечение. Сега съм чист. Мога само да ви помоля да ми се доверите по този въпрос и да ме наблюдавате””.

Но очевидно той не е наблюдаван особено внимателно.

Шипман отново заиграва ролята на отдадения, трудолюбив и общителен доктор. Спечелва абсолютното доверие на пациентите си и уважението на колегите си.

Някои от неговите служители се оплакват помежду си от неговия сарказъм и оскърбително поведение, но той умее да замаскира това си поведение пред онези, които иска да впечатли. Колкото до пристрастяването, вече няма признаци за загуба на паметта или злоупотреба с лекарства.

В Хайд Харолд Шипман се чувства свободно като у дома си – свободен да убива.

Поради естеството на престъпленията на Шипман може би никога няма да е възможно да бъде документирано всяко убийство, което той е извършил.

Проверка, направена от здравното министерство, установява, че той е отговорен за смъртта на най-малко 236 пациенти, за период от 24 години.

Тази проверка, извършена от професор Ричард Бейкър от Университета в Лестър, проучва броя и характера на смъртните случаи в практиката на Харолд Шипман. След това те са сравнени със случаите на други практикуващи лекари. Появяват се значителни разлики, най-вече в несъразмерно високия брой на смъртните случаи при възрастните пациенти на Шипман.

Другите явни отклонения са: висок процент смъртност в определен период от деня и грешки в картоните и болничните листове на пациенти, допуснати обикновено в смяната на Шипман.

Старши детектив Бърнард Посълс, който отговарял за първоначалното разследване, казва в доклада: “Много от заключенията в него съответстват с нашите разкрития до момента”. Той отбелязва, че бройката на жертвите спомената в доклада, е “общо взето сходна с бройката, до която стигна и Главно полицейско управление в Манчестър в хода на разследването.”.

Дори и така, за истинския брой на жертвите може само да се гадае – както съдебният лекар Джон Полард веднъж спекулира: “нищо чудно да стигнат и до 1 000”.

Ранни предупреждения

Бившите пациенти на Шипман в тази зловеща история са наистина благодарни, че той най-сетне е спрян. Мисълта Аз можех да бъда следващият сигурно ще ги преследва завинаги. Без съмнение някои от тях дължат живота си на една целеустремена и интелигентна жена на име Анджела Уудраф.

На 31 януари 2000 г. нейната твърда непоколебимост помага Харолд Шипман да бъде осъден за убийствата на 15 негови пациенти и за подправянето на завещанието на обичната й майка Катлийн Грунди.

Но г-ца Уудраф не е първата, която осъзнава, че д-р Шипман е замесен в нещо наистина опасно.

Местният погребален агент Алан Мейси забелязва странна тенденция: не само че пациентите на Шипман умират един през друг, но телата им са заварвани от Алан в доста сходни положения.

“Всеки може да умре в стола си” – отбелязва той, – “но това се случва рядко, а при д-р Шипман случаите бяха еднакви или поне сходни. Мъртъвците бяха починали или в стола си, или на канапето, и в 90% от случаите бяха напълно облечени. В домовете им нямаше абсолютно нищо, което да подсказва, че тези хора са били болни преди да умрат. Сякаш бяха умрели на момента. Нещо не се връзваше.”.

Достатъчно обезпокоен, за да изрази на глас тревогите си, Мейси решава да повдигне въпроса пред Шипман:

“Попитах го дали има причина да се тревожа и той каза “не, няма”. Показа ми книгата, в която си водеше свидетелствата за удостоверяване на смърт и продължаваше да казва “няма за какво да се тревожите, всеки може да дойде и да прегледа документите””.

Успокоен от лекотата, с която Шипман приема въпросите му, погребалният агент не предприема нищо повече. Но неговата дъщеря Деби Брамфор – също погребален агент – не може да бъде задоволена така лесно. Тя намира съмишленик в лицето д-р Сюзан Буут, която разказва:

“Тя беше притеснена от броя на смъртните случаи сред пациентите на д-р Шипман. Освен това беше озадачена от начина, по който заварва мъртвите. Повечето от тях са самотни жени, починали в стола си напълно облечени”.

Буут разговаря с колегите си. Една от тях, д-р Линда Рейнолдс, се свързва със съдебния лекар Джон Полард. Той от своя страна се свързва с полицията. При тайно проведена акция полицията се сдобива с документите на Шипман и заключава, че няма нищо нередно, тъй като причините за смъртта и лечението преди това съвпадат напълно.

Научи повече за:   Майкъл Джексън: Животът и смъртта на Краля на попа

Онова, което полицията пропуска да установи, е че Шипман е пренаписвал картоните на убитите от него пациенти след смъртта им.

Компетентността на това разследване е поставена под въпрос, тъй като полицията не се е сетила да провери миналото на доктора. Ако го бяха направили, криминалното досие на Шипман за злоупотреба с лекарства и фалшификации щеше да накара разследването да тръгне в съвсем друга посока.

Анджела разследва

Внезапната смърт на Катлийн Грунди на 24 юни 1998 г. е ужасен шок за всички, които я познават. Осемдесет и една годишната жизнена старица е добре известна сред хората в град Хайд.

Тя е богата, бивша кметица, с огромна енергия и неуморима радетелка за местните благотворителни каузи.

Катлийн Грунди
Катлийн Грунди

Отсъствието й е забелязано, когато не се появява в клуб “Грижа за възрастните”. Там помагала да се сервира храната на възрастните пенсионери. Тя е известна с точността си и нейните приятели заподозират, че й се е случило нещо лошо.

Когато отиват да проверят в дома й, я откриват да лежи на дивана напълно облечена и мъртва.

Незабавно се обаждат на личния й лекар д-р Харолд Шипман.

Оказва се,че той е посетил къщата й преди няколко часа и е последният човек, който я е видял жива. Твърди, че причината за посещението му е била да й вземе кръвни проби, които да използва в някакво изучаване на стареенето. Шипман я обявява за мъртва и новината е предадена на дъщеря й Анджела Уудраф.

Домът на Грунди
Домът на Катлийн Грунди

Докторът обяснява компетентно на дъщерята на починалата, че не е необходима аутопсия, тъй като е прегледал майка й малко преди смъртта й.

След погребението на майка си г-ца Уудраф се прибира у дома, където получава разтревожено обаждане от адвокатска кантора. Оттам твърдят, че разполагат с копие от завещанието на г-жа Грунди.

Самата Анджела също е адвокат и притежава собствена кантора, която се занимава с финансите на майка й. Кантората на Анджела разполага с оригиналното завещание, написано през 1986 г. В момента, в който вижда несръчно напечатания и зле скалъпен документ, Анджела Уудраф разбира, че това е фалшификат. Според завещанието майка й оставяла на д-р Харолд Шипман 386 000 лири.

“Майка ми бе изключително подреден човек” – казва тя по-късно в процеса срещу Шипман, – “и мисълта, че би могла да подпише подобен зле скалъпен документ, нямаше никакъв смисъл. Подписът изглеждаше странно, някак твърде голям. Идеята, че майка ми би подписала завещание, оставящо всичко на нейния лекар, бе просто невероятна.”.

Първоначално Анджела си помисля, че някой може би се опитва да натопи Шипман. Но след като разговаря със свидетелите на “завещанието” е напълно убедена, че докторът е убил майка й заради парите.

Тогава отива в местната полиция. Резултатите от нейното разследване стигат до старши детектив Бърнард Посълс.

Неговото собствено разследване потвърждава заключенията на Анджела. Относно подправеното завещание Посълс коментира:

“Само като го погледнете и ви се струва, че е излязло от първата печатарска машина в света. Не е нужно да сте детектив от 20 години, за да разберете, че е фалшиво…”.

Детектив Посълс вече разполага с най-стария мотив на света, по който да работи – алчността.

Морфиновият фактор

За да се осигурят солидни доказателства за убийството на Катлийн Грунди трябва да бъде извършена аутопсия, което от своя страна изисква преди това да бъде направена ексхумация.

Подобна процедура рядко се случва във Великобритания (поне по-онова време) и Главно полицейско управление в Манчестър няма никакъв опит в ситуацията.

“Не разполагахме с нито един служител, който да е присъствал някога на ексхумация. Обърнахме се за помощ към Националния криминален отдел” – обяснява старши-детектив Посълс.

Хората на Посълс се превръщат в специалисти по ексхумация преди началото на процеса. От петнайсетте убити, девет са погребани и шест кремирани. Гробът на Катлийн Грунди е първият, който отварят. Нейното тяло е първото подложено на аутопсия.

Пробите от тъкани и косми са изпратени в различни лаборатории за анализ и чакането на резултатите започва.

Междувременно полицията претърсва дома и кабинета на доктора. Акцията е проведена преди Шипман да има време да научи за ексхумацията. Полицията иска да бъде сигурна, че той няма да укрие или унищожи доказателства преди обиска. Шипман не показва никаква изненада от идването им. Държи се по-скоро арогантно и презрително, докато му четат на глас заповедта за обиск.

Един от жизненоважните за полицейското разследване предмети е пишещата машина, на която е напечатано фалшивото завещание. Шипман изважда стара машина “Брадър” и разказва неправдоподобна история за това как г-жа Грунди понякога му я е искала назаем. Тази невероятна измислица ще му излезе през носа – особено когато криминалистите установяват, че това е машината, на която е написано фалшивото завещание, както и други подправени документи.

Претърсването на къщата му донася подправени медицински картони, бижута и някои изненади. Домът на Шипман е обсипан с мръсни дрехи, стари вестници и с две думи далеч не е толкова хигиеничен, колкото се очаква да бъде дома на един лекар.

Но предстои още по-голяма изненада.

Когато токсикологът Джули Еванс предава доклада си за причината за смъртта на г-жа Грунди, старши-детектив Посълс е поразен.

Причината за смъртта й се оказва високо ниво на морфин в тялото. Смъртта на жената би трябвало да е настъпила до три часа след поемането на фаталната свръхдоза.

Според Посълс Шипман е допуснал огромна грешка, използвайки лекарството. Като лекар той би трябвало да знае, че морфинът е една от малкото отрови, които могат да останат в човешките тъкани с векове. Посълс отбелязва: “Бях изненадан… Очаквах, че ще се сблъскаме с трудности, ако например им беше дал отрова, замаскирана с друга субстанция.”. Той дава за пример инсулина, който се произвежда от тялото по естествен път.

Шипман заявява впоследствие, че стилната и консервативна стара дама е била наркоманка. Психолозите днес спекулират с възможността той да е искал да бъде заловен. В противен случай защо би предал доброволно пишещата машина и би използвал лекарство, което толкова лесно се проследява? Според други той се е смятал за недосегаем и е вярвал, че думата му на доктор никога няма да бъде поставена под въпрос.

Полицията осъзнава, че случаят обхваща много повече от една смърт и радиусът на разследването се разгръща незабавно.

Подбор на мъртвите

Трябва да се реши чия смърт да разследват най-напред. За целта е създадена таблица с характера на смъртните случаи.

Онези, които не са кремирани и са починали след домашната визитация на Шипман, се ползват с предимство. Съществуват и други важни фактори, но очевидно е, че само от некремираните тела биха могли да се вземат проби за анализ.

За следващата група смъртни случаи са използвани малко по-различни критерии. Всички кремирани са разследвани въз основа на здравословното им състояние преживе, записаните причини за смъртта им и присъствието на Шипман преди да се споминат.

Властите научават, че добрият доктор обикновено е насърчавал семействата на починалите да ги кремират и е настоявал, че не е нужна аутопсия. Странно е как роднините не са сметнали това за съмнително, но факт е, че хората обикновено се доверяват на лекарите си, особено в момент на голям стрес.

В края на краищата Шипман им е представял съвсем рационални причини за смъртта, макар близките често с изненада да са научавали, че любимите им хора са били зле със здравето, а не са им споменали нищо.

Дори да бяха възникнали съмнения в него, той е въвеждал в компютъра записи, чрез които да докаже, че пациентите са го посещавали с оплаквания за същите симптоми, които по-късно е определял като причина за смъртта им. Полицията установява, че е подправял файловете в компютъра, за да съвпадат записките с неговите твърдения. Повечето от тези промени е правел едва часове след кончината на пациентите си. Веднага след убийството е бързал към кабинета си, за да нагласи данните.

В случая с 82-годишната Катлийн Грунди той подкрепя твърдението си, че тя е била зависима от морфин, като просто е променил данните в компютъра си.

Самото безочие на твърдението, че една високо уважавана жена е замесена с наркотици, е невероятно глупаво от негова страна. В момента, в който прави това изявление, реномето на доктор Шипман се срива със земята.

Кибер следа

Когато за първи път се сблъсква с компютър, Харолд Шипман се страхува от техниката. Но веднъж щом неохотно се съгласява да прегърне новата (тогава) технология, той се провъзгласява за компютърен специалист. Това е напълно нормално като имаме предвид нуждата му да изтъква превъзходството си.

Но този самопровъзгласил се компютърен гений не знае, че на твърдия диск са записани до последния байт всички фалшификации, които е правил с файловете на пациентите си.

Той демонстрира своето невежество по време на разпита си:

Полицай: Ще ви припомня датата на смъртта на тази жена – 11 май 1998 г. След 3 часа в онзи следобед Вие сте въвели в компютъра диагнозата “болки в гърдите”, с дата 1 октомври 1997 г. – десет месеца преди това.

Д-р Шипман: Нямам спомен да съм вкарвал това в машината.

Полицай: Това е Вашата парола; това е Вашето име.

Шипман: Това не променя факта, че не си спомням да съм го правил.

Полицай: Вие сте посетили къщатата й в 3 часа. Тогава сте убили жената. Върнали сте се в кабинета си и незабавно сте започнали да променяте медицинския картон на убитата. Вие ще ми кажете защо това е било необходимо.

Шипман: Нямам отговор.”

При друг записан разпит, старши-детектив Мари Снитински също демонстрира как Шипман е попаднал в капана на собствения си компютър. Разпитът се отнася до смъртта на 73-годишната Уинифред Мелор, която е убита със свръхдоза морфин и в чийто медицински картон са записани ангина и болки в гърдите.

Полицай: Според анализите тази жена е починала от отравяне с морфин, а Вие сте поставили грешна диагноза. С две думи Вие сте я убил… Нейните роднини не могат да повярват, че майка им може да е страдала от ангина и болки в гърдите без са информирани за това.

Харолд Шипман: От кого?

Полицай: От нея.

Шипман: От нея, благодаря Ви.

Полицай: Трудно им е да повярват и защото… тя не се е оплаквала преди това от болки в гърдите и ангина, нали докторе?

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: Sophia 🍺 GattaNegra 🍺 Karmen 🍺 ?ME 🍺 Nelimira 🍺
Дарители: OrlinAleksandarKalinaNadezhdaNadezhda
350
222

Шипман: Щом е въведено в картона й, значи е имала оплаквания и следователно…

Полицай: Простата истина е, че Вие сте изфабрикували историята на заболяването й, за да прикриете онова, което сте направили – убил сте я и сте измислил ангината и гръдните болки, за да можете да издадете акт за смърт, с който да успокоите подозренията на нейните роднини, нали?

Шипман: Не.

Полицай: Разполагаме с показанията на детектив-сержант Джон Ашли, който е компютърен специалист. Той направи подробно проучване на компютъра Ви, докторе, и на медицинските картони, които той съдържа… той установи, че много от данните са грешно въведени в нейния картон, така че да изглежда, че жената е имала история на ангина и болки в гърдите. Какво ще кажете за това, докторе?

Шипман: Нищо.”

Очевидно Харолд Шипман няма желание да съдейства на полицията по никакъв начин. По време на разпитите е арогантен и високомерен. Това негово поведение не му създава много приятели по време на последвалия процес, който започва в хубавия и слънчев ден на 5 октомври 1999 г. в град Престън, Ланкашър.

Предварително разглеждане

Първата седмица от процеса преминава в обичайното съдебно суетене. Защитничката на Шипман Никола Дейвис е първа на ход. Четиридесет и шестгодишната г-ца Дейвис е медицински адвокат и обикновено не се занимава с криминални дела. Тя има три искания към съда.

Първо, процесът да бъде прекратен. Г-ца Дейвис заявява, че д-р Шипман не би могъл да получи справедлив процес заради предварителното нечестно и подвеждащо огласяване на случая. Адвокатката дава за пример голям брой вестникарски статии, в които бройката на неговите жертви е описана като надхвърляща 1 500. Тя изважда и някои финансови проучвания, показващи, че разходите по ексхумациите са били фрапиращо високи.

Научи повече за:   Родни Алкала: Играч на запознанства

Второто искане на Дейвис е съдът да проведе три отделни процеса. Тя настоява случаят на Катлийн Грунди да се разглежда самостоятелно – само в него докторът разполага с евентуален мотив – алчност.

Вторият процес според нея би трябвало да разглежда само случаите с погребаните пациенти, в които съществуват доказателства за причината за смъртта – отравяне с морфин. Третото дело би следвало да се заеме с кремираните жертви, при които не съществуват доказателства.

Обвинението протестира с аргумента, че случаите са взаимосвързани и съвместното им разглеждане е наложително за изясняването на цялата обща картина.

Тогава г-ца Дейвис представя третото си искане – което изумява съда. Иска да се отхвърлят всички доказателства, споменаващи се в “том 8”.

Като цяло в том 8 се изброява подробно как Шипман се е сдобивал с морфин от 28 пациенти – много от които вече са починали. Докторът е продължавал да им предписва лекарството дори след смъртта им, като го е прибирал за своя собствена употреба. Изписвал е опиата и на все още живите си пациенти, които са нямали никаква нужда от силни болкоуспокоителни, още по-малко от морфин.

След като обмисля трите искания на защитата, съдия Форбс внимателно обяснява защо отхвърля всяко едно от тях.

Процесът ще продължи; повдигнати са 16 обвинения в обвинителния акт и доказателствата в том 8 ще бъдат допуснати. Съдът се оттегля до следващия понеделник, 11 октомври 1999 г., когато ще бъде съставено съдебното жури.

И ще потече стремителен поток от унищожителни доказателства.

Процесът

Процесът започва наистина, когато прокурор Ричард Хенрикс излага своята встъпителна реч. Той е виден британски адвокат и през него са минали много трудни дела, сред които сензационният процес за случая Джейми Бълджър, в който двама десетгодишни хлапаци отвличат, измъчват и накрая убиват двегодишно момченце. Обръщайки се към съда, г-н Хенрикс заявява: 

“На никой от погребаните – или кремираните – не е предписван морфин или диаморфин. Всички умират съвсем неочаквано. Всички са били посетени от д-р Шипман в деня на смъртта си”.

Ричард Хенрикс
Ричард Хенрикс

Докато обобщава накратко случая, Хенрикс отхвърля възможността за евтаназия или убийство от милосърдие, тъй като никой от починалите не е страдал от фатална болест. Според него Шипман е убил петнайсетте си пациентки, защото се е наслаждавал на стореното:

“Той упражнява върховната си власт да контролира живота и смъртта, което вероятно му се е услаждало, тъй като повтаря този акт нееднократно.”.

Първата свидетелка на обвинението е Анджела Уудраф. Самата тя е преуспял адвокат и прави същото поразително впечатление каквото е създавала у хората нейната майка преживе. Облечена в моден сив костюм, тя трудно успява да задържи обичайното си хладнокръвие на свидетелската скамейка.

Анджела първо обяснява подробно полицейските фотографии от къщата, в която нейната мама е живяла така щастливо. След това разказва за мъчителното телефонно обаждане на полиция, които я уведомяват за смъртта на майка й. Тогава, в желанието си да изясни случая, тя провежда разговор с д-р Шипман:

“Трудно ми е да си спомня точно какво каза той… Спомените ми са замъглени, защото бях много, много разстроена. Д-р Шипман каза, че е видял майка ми сутринта в деня на смъртта й. Каза, че я е посетил в дома й”. Тя не може да си спомни каква причина е изтъкнал докторът за посещението си.

Разказвайки за нескопосания опит за фалшифициране на завещанието, Анджела споменава за педантичността на майка си към всяка подробност и как старицата е държала всичко да се върши по-възможно най-прецизния и подреден начин. Последвалият опит на г-ца Дейвис да покаже отношенията между майка и дъщеря като нехармонични претърпява пълен неуспех, когато е прочетен дневникът на жертвата и са изслушани показанията на няколко свидетели.

Няколко дни по-късно се появява д-р Джон Ръдърфорд – виден патолог. Той подхожда тактично и внимателно, докато излага пред съда зловещите подробности свързани с аутопсиите. Обяснява в големи детайли как протича процедурата, фокусирайки се върху важността от събирането на тъкани за анализ. Резултатите от тестовете са се оказали подобни. В случай след случай д-р Ръдърфорд установява, че жертвите не са починали от старост или болест. Причината за смъртта им е отравяне с морфин.

За да анализира откритите пръстови отпечатъци на помощ е призован експертът д-р Ръдърфорд – който е работил по случая с инцидента в Уейко. Той обяснява как са били снети отпечатъци от ръцете на починалата г-жа Грунди.

Експертът по отпечатъци на защитата заявява, че методологията е неубедителна, но експертизата на д-р Ръдърфорд помага да се унищожи това твърдение. След това един от колегите на д-р Ръдърфорд обяснява как отпечатъците от фалшивото завещание са свързани само с трима души – двамата свидетели на подписването му и д-р Шипман.

Тъй като по документа отсъстват отпечатъците на Катлийн Грунди, може да се заключи, че тя самата никога не го е държала в ръцете си. Това заключение е подсилено от показанията на калиграфиста Майкъл Алан, който определя подписите като недодялана фалшификация.

Компютърният експерт детектив-сержант Джон Ашли свидетелства за това как Шипман е “лекувал” компютъра си, създавайки за мъртвите си пациенти симптоми, от които те никога не са страдали.

Джон Ашли
Джон Ашли

Процесът: Втора седмица

През втората седмица от процеса на свидетелското място са призовани бившите колеги и служители на Шипман.

Участъковата медицинска сестра Марион Гилкрайст избухва в сълзи моментално след като полага клетвата си. После, взимайки се в ръце, разказва за реакцията на Шипман, когато е осъзнал, че може да бъде арестуван всеки момент:

“Чета трилъри и предвид доказателствата, които са налице, аз самият бих се смятал за виновен. Единствената ми грешка е, че не я кремирах. Ако я бях кремирал, сега нямаше да имам всички тези неприятности.”.

Шипман и служителите му
Шипман и служителите му

Друга пациентка, чийто показания са прочетени на глас в съда, описва чувствата на Шипман към завещанието: “Ако можех да я върна… щях да й кажа – виж колко неприятности ми донесе то. Щях да кажа, че не съм искал парите, но заради всичките тези неприятности, сега ще ги взема”. След това е заявил, че би използвал по-голямата част от парите за благотворителни каузи.

Последният свидетел е общопрактикуващият лекар д-р Джон Гренвил. Анализирайки записките на Шипман, той отбелязва как самият той би подходил доста по-различно при подобни обстоятелства. Например, вместо да обяви набързо смъртта на Катлийн Грунди, както е направил д-р Шипман:

“Аз щях да прегледам внимателно тялото, за да се уверя, че смъртта е настъпила… ако не откриех пулс на шията, щях да проверя на друго място.”.

Гренвил заявява, че е щял да се опита да съживи пациента – стандартна медицинска практика.

До този момент наблюдателите са си създали представата за един много безсърдечен и некомпетентен обвиняем – това впечатление ще се засили още повече през следващите изтощителни седмици.

Монолог от лъжи

Случаят на Катлийн Грунди отнема повече от седмица, но следващите обвинения са разгледани по-бързо.

Онова, което ускорява изхода от процеса, са някои характерности, сред които фалшиви телефонни обаждания до спешна помощ. Шипман се е преструвал, че се обажда за линейка, но веднага след като е “установявал” смъртта на пациента, отново е вземал слушалката и се е правел, че отменя повикването.

Тъжен пример за този трик е жизнената 77-годишна Лизи Адамс.

Лизи Адамс
Лизи Адамс

Лизи обичала да танцува със своя партньор по танци Уилям Катлоу – тя играела Джинджър Роджърс, а той Фред Астер. В деня на смъртта й Уилям се отбива да я види.

Когато пристига, заварва там д-р Шипман да изучава нейната впечатляваща колекция от порцелан и кристал. В съседната стая Лизи лежи и бере душа. Катлоу разказва в съда:

“Просто се втурнах покрай него… тя беше топла. Казах: “Усещам пулса й””.

Шипман казва: “Не, това е твоят. Ще отменя линейката”.

Но телефонните протоколи показват, че Шипман изобщо не се е обаждал в Спешна помощ в онзи ден.

В случая с Нора Натол нейният син Антъни разказва, че е оставил майка си сама само за 20 минути. Когато се е връща, вижда д-р Шипман да напуска къщата й. “Попитах го какво става. Той каза “Повиках линейка за нея”. Изтичах вътре и… тя изглеждаше жива, сякаш бе заспала в стола си. Хванах ръцете й и я разтърсих, викайки “Мамо, мамо…””.

Малко след това Шипман докосва шията й едва-едва и казва на сина: “Съжалявам, отишла си е”.

Разказите за телефонни обаждания, които докторът никога не е направил, продължават.

Сестрата на Нора Натол отива в кабинета на Шипман, за да провери картона на починалата – тя иска да научи подробности за нейната смърт.

Раздразненият Шипман се обръща към персонала си: “Знаех си, че ще се случи, казах ви, че така ще стане.”.

Той набързо изфабрикува история, според която Нора му се е обадила в кабинета и му е казала, че е болна. Шипман по-късно казва, че му е бил подаден сигнал на пейджъра и той просто се е оказал наблизо. Когато е установено, че такова обаждане не е имало, веднага измисля друга история.

Но той наистина надминава себе си с разказа за липсващите кръвни проби. Шипман твърди, че причината да посети последната си жертва Катлийн Грунди е, за да й вземе кръвни проби за някакво изследване на старостта. Когато го питат какво е станало с тях, той първо казва, че са пратени за анализ.

Когато обвинението доказва, че не съществува такова изследване, той внезапно си “спомня” какво се е случило. Оставил е пробите под купчина листове и после ги е изхвърлил, тъй като вече са били развалени.

Закоравяло поведение

И други свидетели разказват за липсата на съчувствие у Харолд Шипман към опечалените.

Шофьорът на камион Албърт Лили се разплаква, когато си спомня за начина, по който Шипман му е съобщил за смъртта на неговата съпруга, 59-годишната Джийн Лили.

Джийн Лили
Джийн Лили

“Той каза: “От доста време се опитвах да накарам жена Ви да отиде в болницата, но тя не желаеше. Щях да се върна по-късно, за да си поговоря с Вас и с жена Ви, но вече беше твърде късно”. Аз казах: “Какво имате предвид с твърде късно?”. Той каза: “Вие не ме слушате внимателно””.

Вероятно Шипман се е наслаждавал, карайки Лили да отгатва, че любимата му съпруга е починала. Той повтаря тази тактика и с Уини Мелор, здрава и общителна 73-годишна жена, която все още играе футбол с внуците си.

Уини Мелор
Уини Мелор

Въодушевена от предстоящото си пътуване в Светите земи, тя умира след посещението на Шипман в дома й. Когато се обажда на дъщеря й Катлийн, той се прави нарочно на недосетлив, заставяйки я сама да отгатне, че майка й е починала:

“Той каза: “Осъзнавате ли, че майка ви страдаше от болки в гърдите?” и аз казах “Не”. Той каза: “Тя ми се обади тази сутрин и… Отидох да я видя, но тя отказа лечение”. Аз казах, че тръгвам веднага натам. Той каза “Не, няма нужда да го правите”. И аз попитах дали я е пратил в болницата. А той каза: “Нямаше смисъл да я пращам в болницата”. И после просто млъкна и не казваше нищо. Тогава осъзнах онова, което не казваше. И казах: да нямате предвид, че майка ми е мъртва? Той каза “Виждам, че разбирате”‘.

Грубостта на Шипман към една съседка – Глория Елис – е в съгласие с неговия характер. Но Елис изиграва важна роля за разкриването му.

Тя е станала очевидец на визитата на Шипман у Уини Мелор само часове преди смъртта й. Той ще се върне по-късно, както обяснява главен инспектор Майк Уилямс:

“На вратата на една съседка се почуква и д-р Шипман й казва, че е дошъл да види Уинифред Мелор, но тя не отваря. Виждал я, че седи в стола си и предполагал, че е починала. Те влизат заедно в къщата и намират Уинифред Мелор мъртва на стола. Когато съседката Глория го пита: “Вие бяхте тук преди, нали?”, Шипман не отговаря. Когато пита: “Глория удар ли е получила?”, той се раздразва и я обижда: “Ти, глупаво момиче!””.

Съседката далеч не е глупава и знае до секундата кога докторът е идвал и си е отивал. Тя съобщава на съда с усмивка, че се е изненадала, когато е разбрала, че той е доктор: “Смятах, че е застрахователен агент”.

Възмутителен пример за безсърдечното поведение на Шипман е начинът, по който убиецът се е подигравал с Айви Ломас – от петнайсетте смъртни случая, единствено Ломас е починала в кабинета му.

Детектив-сержант Филип Рийд – редови полицай по онова време, разказва как е отишъл до кабинета на доктора, за да получи информация за роднините й. Той си спомня странната среща с него:

“Той се смееше. Каза, че тя е била толкова досадна, че е наредил част от чакалнята да се резервира със специална табелка за нея – “Мястото е постоянно запазено за Айви Ломас””.

Дори още по-лошо, Шипман казва на полицая, че когато е напускал стаята, Айви “може би точно е издъхвала”. Но той не е направил никакво усилие да съживи жената. Вместо това я е оставил, за да види другите си пациенти.

Медицинският експерт на обвинението д-р Гренвил казва в съда: “Това е било спешен случай. Аз бих посветил цялото си внимание на този пациент”.

Но вероятно е било късно за съживяването на 63-годишната Айви. Шипман отново е използвал морфин, за да убива.

Защитата

По време на целия процес защитата на Шипман – основно Никола Дейвис с помощта на Йън Уинтър – смело и професионално се опитва да го изобрази като мил и грижовен човек. Адвокатите рисуват мила картина, описваща обикновен, старомоден семеен лекар – който е готов да извърви цяла миля, за да стигне до пациентите си.

Научи повече за:   Ерик Смит: Малолетният детеубиец от Савона

Неговото предишно криминално досие за злоупотреба с петидин и фалшификация не е споменато. Вместо това г-ца Дейвис се фокусира върху щастливия му семеен живот със съпругата му Примроуз и техните четири деца. Но защитата е изправена пред стена от самото начало. В единствения случай, когато изглежда, че г-ца Дейвис ще набере преднина, тя губи почва под краката си.

Никола Дейвис разпитва един от експертите за валидността на тестовете на тъкани за наличието на медикаменти:

“Като учен Вие трябва да сте навлезли в нова неизследвана област с този анализ?”.

“Точно така” – отговаря експертът.

Г-ца Дейвис му задава въпроса дали морфинът, открит в тъканните проби, може да докаже наличието на една или повече дози.

“Не мога да кажа” – отговаря експертът.

Ясно е към какво се стреми защитата. Ако не може да бъде доказано, че количеството морфин в тъканните проби идва от една доза, това може да означава, че нивото на лекарството в телата на жертвите е било в резултат от многогодишна употреба.

Но това е отчаян ход, обречен на провал. И той се проваля с трясък, когато д-р Карх Стивън се изправя на свидетелското място. Този американец, чийто референции са впечатляващи колкото и самите доказателства, обяснява една относително нова технология.

Доктор Стивън описва проведения от него тест. Методът е толкова нов, че престижният британски медицински журналЛанцет пише за него едва преди година. Чрез този анализ се изследват косми, за да се установи постоянната употреба на наркотици.

Този забележително точен тест доказва, че нито една от жертвите не е била зависима от морфин. Очевидно наркотикът в тъканните проби на убитите жени е бил резултат от една единствена, огромна доза.

Най-сетне процесът преминава към доказателствата, разкриващи как Харолд Шипман се е запасявал по непочтени начини с лекарството, за да убива.

Рецепта за смърт

По време на процеса Шипман заявява, че никога не е носил със себе си морфин, следователно не би могъл да убие с него пациентите си. Но семейството на Моли Дъдли (друга негова жертва) опровергава това твърдение. Въпреки че не е обвинен за смъртта на Моли, Шипман веднъж си признава, че й е давал морфин.

Снахата на жертвата Джойс Дъдли получава обаждане от Шипман, който й казва: “Страхувам се, че на тъща ви й остава не повече от половин час живот”. Моли вече е мъртва, когато нейният син Джефри и жена му пристигат. Шипман им обяснява, че е починала от сърдечен удар.

Джойс Дъдли разказва: “И тогава той каза на Джеф и на мен, че й е поставил инжекция с морфин за болката.”.

Това доказва, че д-р Шипман е носил със себе си морфин. Скоро ще се разкрие и как точно е събрал толкова много от лекарството, че да може да убива с него. Шипман разказва всякакви истории – но малко от тях са така нелепи като тези свързани с морфина. Според него той е предписал 2 000 милиграма морфин на пациента Франк Кромптън, който имал рак на простатата. Шипман твърди, че просто е искал да се запаси в случай, че болките на пациента се появят по-късно.

Според версията на Шипман пациентът му е казал, че “не иска да се превърне в наркоман” и затова докторът е счупил ампулите и ги е хвърлил на боклука. По-късно обаче г-н Кромптън си е променил мнението и Шипман отново го е снабдил с морфин, който пациентът е държал у дома си. Разбира се тъй като човекът вече е мъртъв, няма как да се докаже, че Шипман си е присвоил и двете партиди.

Персоналът на Шипман разказва как докторът ги е обърквал относно контролираните лекарства. Обяснявал е липсата на морфин с това, че просто го е дал на свой колега, който преди това му е направил същата услуга, когато негов пациент е имал спешна нужда от лекарството.

Но докторът съвсем надценява доверчивостта на съда със следната нелепа история: казва, че една партида диаморфин (медицинското название на хероина) трябва да е била пъхната под вратата на кабинета му, защото го е намерил на изтривалката, когато е пристигнал на работа.

Прокурор Ричард Хенрикс саркастично пренебрегва тези глупости, иронизирайки “вълшебното килимче” на д-р Шипман, което магически произвежда лекарства през нощта.

В повечето случаи Шипман се е сдобивал с морфин чрез пациентите си, които изобщо нямали нужда от него или е конфискувал неизползваните лекарства от починалите. Старши-детектив Бърнард Посълс обяснява:

“Той е имал навика да надписва лекарството за пациентите, нуждаещи се от него, особено в дните преди смъртта им. След това е отивал в дома на починалия и е предлагал на роднините да ги отърве от излишните вече лекарства, прибирайки ги за себе си.”.

Джим Кинг за малко ще се превърне в нищо неподозиращ снабдител на Шипман. През 1996 г. му е поставена неправилна диагноза за рак. Шипман му предписва огромни количества морфин. Джим Кинг разказва: “Непрекъснато казваше:”Можете да взимате колкото морфин искате”, защото това всъщност нямаше значение, аз се водех умиращ.”.

Когато състоянието на Джим се влошава, Шипман го посещава в дома му. Установява, че Кинг има пневмония и казва, че трябва да му бие инжекция. Джим поглежда към жена си, която изглежда разтревожена. Вероятно нейното безпокойство се дължи на факта, че лелята и бащата на Кинг са починали след домашните посещения на Шипман. Тя си спомня:

“Попита ме, дали искам мъжът ми да получи инжекция и аз казах не. Предложих да му напише рецепта. Той продължи да настоява за инжекцията и да се дърпа за рецептата. Държеше се малко арогантно, с някакво пренебрежително отношение към мен.”.

Впоследствие семейство Кинг научава, че Шипман е убил техните роднини.

Присъдата

Съдия Джъстис Форбс има нужда от две седмици, за да подложи на щателна дисекция доказателствата чути от журито.

Той призовава съдебните заседатели да бъдат предпазливи, отбелязвайки, че всъщност никой не е виждал Харолд Шипман да извършва самите убийства.

Съдия Форбс
Съдия Форбс

В 16:43 ч., в понеделник на 31 януари 2000 г., председателят на журито съобщава, че са стигнали до единодушно решение:  признават Шипман за виновен в 15 убийства и една фалшификация.

Шипман изслушва присъдата си
Шипман изслушва присъдата си

Опозореният доктор седи неподвижно и не показва никаква емоция, докато го обявяват за виновен.

Облечената в черно съпруга на Харолд Шипман също остава невъзмутима. Нейните момчета – едно до нея, а останалите седнали отзад – свеждат главите си и сякаш се опитват да изчезнат, слушайки присъдата на баща си.

Адвокатът на защитата Никола Дейвис иска присъдата да бъде произнесена незабавно. Съдията уважава искането й, обръщайки се към Шипман:

“Вие най-сетне ще получите правосъдие, благодарение на решението на това жури. Нямам никакви колебания относно правилността на това решение. Сега настъпи моментът да обявя присъдата Ви за тези ужасни, ужасни престъпления. Всяка от жертвите Ви е била Ваш пациент. Вие сте убили всяка една от тях, използвайки по пресметлив и безчувствен начин лекарската си професия за своите собствени отвратителни и злонамерени цели. Вие сте се възползвали и жестоко сте злоупотребили с тяхното доверие. Все пак сте били лекар на всяка една от жертвите. Не се съмнявам, че те са Ви се усмихвали и са Ви благодарили, докато сте им оказвали смъртоносната си помощ.”.

Съдията произнася 15 доживотни присъди за убийствата и една 4-годишна присъда за фалшификацията. След това нарушава традицията, която обикновено се състои в това съдията да изпрати в писмен вид препоръките си за продължителността на присъдата на министъра на вътрешните работи:

“При нормални обстоятелства не бих направил това по време на процеса, но във Вашия случай чувствам, че справедливостта изисква да оглася мнението си сега… Моята препоръка е Вие да прекарате остатъка от дните си зад решетките.”.

Процесът за петнайсетте убийства приключва, но степента на престъпленията на доктора тепърва предстои да бъде разкрита.

Защо?

Британската полиция е толкова убедена, че убийствата на Шипман са започнали преди дълго време, че открива специална телефонна линия, на която да се обаждат гражданите, подозиращи, че техни роднини може да са убити под грижите на доктора.

Докладът на професор Ричард Бейкър, споменат по-рано, е пълен със смразяващи статистики. Когато сравнява пациентската листа на Шипман с тази на други лекари, Бейкър установява, че при него има 236 повече смъртни случаи по домовете от обичайното. Повечето от случаите са на жени над 75-годишна възраст.

Какво е карало Харолд Шипман да убива може никога да не стане ясно. Докато той продължава да твърди, че е невинен, тази загадка ще остане неразкрита, тъй като този сериен убиец е единствен по рода си. При него не се наблюдават признаци на ярост, няма сексуални нюанси, не е известен и мотив – с едно изключение.

Серийните убийци често обичат да играят с жертвите си преди да ударят, за да затвърдят пред самите себе си илюзията за собственото си могъщество. Но жертвите на Шипман умират мирно и тихо, в сигурната и спокойна обстановка на собствения им дом.

Според някои психоаналитици той е изпитвал омраза към старите жени. Те цитират неговите коментари за досадните старици, смучещи от здравната система. Според други е пресъздавал момента на смъртта на майка си, за да задоволи някаква своя неосъзната мазохистична нужда.

Фактът, че той оставя след себе си толкова неизличими улики според някои показва, че е искал да бъде разкрит и спрян; че се е борел с натрапчив импулс, който не е бил способен да контролира.

Но най-голям процент се пада на мнението, че илюзията за собственото му превъзходство го е карала да смята, че може да прави каквото си иска без да се страхува, че ще бъде разкрит. Дори това изглежда трудно за вярване – той вече е бил заловен веднъж за фалшификация и злоупотреба с лекарства.

Дали Шипман е наистина чудовище единствено по рода си? Съществуват все повече разкрития, доказващи, че той далеч не е единствен. Облечени с мантията на почтеността, която обгръща лекарската професия, изникват все повече чудовища подобни на Шипман, но едва след като успяват да извършат голям брой убийства. Тези “ангели на смъртта” са не само лекари, но и медицински сестри, терапевти, санитари и служители в домове за болни и стари хора. Доктор Майкъл Суанго убива пациентите си заради тръпката и чувството за власт; педиатричните сестри Бевърли Алит и Дженийн Джоунс убиват малките си пациенти, за да получат повече внимание за себе си; доктор Марсел Петио и доктор Х.Х. Холмс убиват за пари; доктор Йозеф Менгеле убива заради политическите си убеждения и т.н. Лекарската професия очевидно има нужда от повече контрол, ако светът иска да се отърве от този проблем.

Последно предателство

На 13 януари 2004 г., в 6:00 ч. сутринта, един от най-прочутите британски серийни убийци д-р Харолд Шипман е намерен обесен в своята затворническа килия. Той се самоубива в затвора Уейкфийлд, където излежава присъдата си от юни 2003 г., след като е преместен от затвора в Дърам.

Смъртта му повдига въпроси за това как е успял да се обеси в килията си, макар че подобни опити не са необичайни за осъдените на доживотен затвор. За разлика от затвора в Дърам, където е наблюдаван като потенциален самоубиец, в Уейкфийлд не е поставен под наблюдение. Говорителят на управата на затвора казва пред медиите, че Шипман е използвал чаршафите си, за да се обеси на решетките на прозореца в килията си. Не е показвал никакви признаци, че е склонен на самоубийство.

Затворът в Уейкфийлд
Затворът в Уейкфийлд

Според в-к “Гардиан” Шипман се е държал “арогантно и неприятно със служителите на затвора. Малко преди Коледа привилегиите му са били сведен до нула. Той е бил лишен от телевизора в килията си и е бил заставен да носи затворническа униформа, вместо собствените си дрехи”. Някои от тези привилегии са били възстановени малко преди смъртта му.

Съпругата и децата на Шипман никога не признават вината му. Примроуз Шипман е много предана на съпруга си. Неговото прехвърляне в затвора в Уейкфийлд улеснява посещенията й при него.

За мнозина от семействата на жертвите на Харолд Шипман неговото самоубийство изглежда като последно предателство: те никога няма да разберат със сигурност дали е убил близките им и освен това той се спасява от наказанието да прекара остатъка от живота си в затвора.

Дани Мелор, чиято майка е една от жертвите на Шипман, казва за “Ройтерс”, че Шипман е страхливец. “Винаги се надявах, че един ден ще мога да се изправя пред него и да го попитам защо. Сега това ми беше отнето”.


Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: Sophia 🍺 GattaNegra 🍺 Karmen 🍺 ?ME 🍺 Nelimira 🍺
Дарители: OrlinAleksandarKalinaNadezhdaNadezhda
350
222
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

1
Напиши коментар

avatar
1 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
1 Автори на коментари
Таня Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Таня
Гост
Таня

Лудо, откачено старче! Никой никога няма да узнае кои са механизмите задвижващи убийствените наклонности на един невежа- комплексар, облечен в мантията на хуманната медицина. Според мен този има дори и някаква форма на “Аспергер” или дотолкова е манипулиран от мама, че нереалната самооценка, която е изградил за себе си, съвсем го е отдалечила от реалния свят.