Смъртта на Джеймс Бълджър

Смъртта на Джеймс Бълджър

На 12 февруари 1993 г. двегодишно момченце е отвлечено от търговски център в Ливърпул от две десетгодишни момчета. Джейми Бълждър се отдалечава от майка си само за секунда и Джон Венабълс хваща ръчичката му и го извежда от мола заедно с приятеля си Робърт Томпсън. Вървят пеша цели четири километра, като от време на време спират, за да измъчват момченцето, което непрекъснато плаче за майка си. Накрая момчетата стигат до железопътните линии, където започват да го изтезават. Когато приключват с него, оставят пребитото му малко телце върху релсите, така че минаващият влак да прикрие стореното от тях зверство.

Двете момчета разбират много добре, че са извършили нещо лошо и се опитват да инсценират нещастен случай.

Видеозаписът

“Всички малки момчета са добри, докато не пораснат.”
— Робърт Томпсън, 11 години

Виждаме ги навсякъде. Охранителните камери тихо ни следят, докато пазаруваме, скрити зад ъглите и монтирани по таваните. Но карат ли ни да се чувстваме по-сигурни? Или просто не им обръщаме внимание, мислейки си, че нищо лошо не може да ни се случи в безопасния рай на кварталните търговски центрове? Милиони камери са поставени във всеки модерен голям магазин, с цел да засичат евентуалните крадци. Но в тихия петъчен ранен следобед на 12 февруари 1993 г. охранителните камери в търговския център “Бутъл Странд” край Ливърпул в Англия записват възможно най-ужасната кражба – в този ден е откраднато нещо безценно.

На този видеозапис се вижда момче, държащо за ръка друго съвсем малко момченце. Изглеждат като семейство – големият батко, който извежда малкото си братче навън от суетнята на търговския център. Минувачите почти не им обръщат внимание без да знаят, че пред очите им се разиграва началото на едно от най-сърцераздирателните убийства в историята на британското кралство. Твърде малко, за да се съпротивлява или да разбира какво става, момченцето се доверява на двамата батковци, които го хващат за ръчичка и го отвеждат, докато изпадналата в паника майка търси изгубения си син – нейно единствено дете.

Джон извежда Джеймс от мола
Джон извежда Джеймс от мола

На лентата е запечатан завинаги двегодишният Джеймс Бълджър в ръцете на неговите убийци. Предстои му да бъде отведен на дълга, безцелна разходка и да бъде жестоко измъчван по пътя. Джеймс ще бъде безчувствено пребит до смърт от своите 10-годишни похитители, които след това коравосърдечно ще захвърлят телцето му на железопътните линии. По време на криволичещата им разходка трите деца срещат възрастни. Само един единствен въпрос от страна на някой от тях би предотвратил трагедията: “Малкият добре ли е? Нека ви помогна да намерите майка му…”. Тези думи и протегнатата ръка на загрижен възрастен биха могли да спасят живота на Джеймс и да спестят непоносимата скръб на неговата майка.

Джон Венабълс и Робърт Томпсън прекарват целия ден в търговския център, задигайки разни неща – бонбони, кукла-тролче, батерии, кутия със синя боя и други дреболии. Защо решават да откраднат и дете? Дали е било предварително замислено или просто някакъв внезапен, непреодолим порив? Веднъж, когато им попада в ръцете, те вече не знаят какво да правят с него. Лесно могат да се отърват от малкия като го зарежат на улицата пред някой магазин, където едно плачещо, само детенце веднага би привлякло вниманието на минувачите. Но Джон и Робърт изглежда са от децата, които по-скоро биха счупили играчката си, отколкото да я дадат на някой друг. Те убиват малкото момче.

Джон и Робърт са известни като хаймани. Но до онзи момент нищо в миналото им не подсказва, че са способни на такава жестокост. Кой от тях е предложил отвличането? Как са стигнали до решението да убият Джеймс? Мнозина смятат, че идеята е била на Робърт. Той е по-буйният от двамата – истински нарушител на реда. Държи се и изглежда като такъв – с голата си глава и якото си, набито телосложение. Джон от друга страна е слабичък и крехък на външен вид. В сравнение с Робърт изглежда чувствителен и наивен. След ареста Джон плаче истерично и потъва в дълбоко разкаяние, а Робърт се носи по течението, стараейки се да изглежда твърд. Това навежда на мисълта, че извършител на престъплението е бил Робърт, а Джон е стоял отстрани. Но с напредване на разследването и след изучаване на поведението и признанията на двете момчета, следователите започват да осъзнават, че нещата са много по-сложни. При Робърт и Джон първото впечатление е грешно.

Разбира се Робърт обвинява Джон, а Джон обвинява Робърт. За децата лъжите изглеждат като лесен начин за бягство, особено когато има върху кого да бъде хвърлена вината. Дори да могат да признаят истината, как едно десетгодишно дете би могло да изрази с думи дълбочината на враждебността и желанието да осакати и убие двегодишно момченце? Детските психолози разнищват разказите на момчетата, ровейки се за отговори. Следователите се опитват да стигнат до истината, но когато детските сълзи преминават в истерия, се налага да смекчават тона. Майките не могат да помогнат. Едно от момчетата накрая си признава, че е убило Джеймс. Дали това признание ще помогне на другото момче да се отърве?

Отвличането

Денис Бълджър води Джеймс навсякъде със себе си. Тя е загубила първото си дете по време на бременността си и не иска нещо да се случи на скъпоценния й син. Денис е на 25 години и планира да има още деца, но засега Джейми е единственото й чедо и тя го държи винаги под око.

Джеймс Бълджър
Джеймс Бълджър

Нейното малко момченце, което следващия месец ще навърши три годинки, има големи сини очи, лъчезарна усмивка и светло-кестенява коса.

В петък на 12 февруари Денис придружава приятелката на своя брат Никола в търговския център “Бутъл Странд” и разбира се взима Джеймс със себе си. Влизат в двуетажния, модерен мол в 14:30 часа. Никола иска да смени някакво бельо в “TJ Hughes”, а Денис я чака наблизо и гледа децата. За момент Джеймс се изгубва от погледа й. Вече му се спи, а й не обича да се вози в количката. Той се отдалечава малко, но скоро се разплаква с цяло гърло, когато вижда, че е останал самичък.

Денис го взима, купува на децата закуски и се надява Джеймс да се успокои. Но момченцето кипи от енергия. В магазин за детски облекла разхвърля наоколо бебешките дрешки, а в друг магазин награбва шоколади и сокове преди Денис да успее да го спре. Остава им само една спирка в месарския магазин и вече ще си тръгват. Денис влиза в месарницата, оставяйки Джеймс до вратата. Тъй като няма опашка, решава, че немирният и неспокоен Джеймс ще може да остане за малко самичък.

Месарят приготвя поръчката, но се забавя повече от очакваното. Придружителката на Денис Никола току-що е видяла Джеймс да си играе с угарка от цигара до вратата на магазина. Когато младата майка излиза да прибере детето си, него вече го няма. Тя изтичва обратно вътре разтревожена. “Бях в магазина само за няколко секунди. Обърнах се, а него го нямаше” – разказва тя.

Същата сутрин Джон Венабълс тръгва от дома си в Мърсисайд за училище. Носи бележка от майка си с молба да вземе хамстерите на класа у дома си, за да може да се грижи за тях през идващата ваканция. По пътя обаче Джон хвърля раницата си на обичайното скришно място. Той вижда Робърт Томпсън, който се мотае с малкия си брат. И двамата са избягали от час, но не защото имат какво друго да правят, а защото мразят училището, където се чувстват отхвърлени. Двамата са повтарячи, от което се срамуват, и затова са се превърнали в експерти по кръшкането.

Джон Венабълс и Робърт Томпсън
Джон Венабълс и Робърт Томпсън

Този петък решават да отидат в “Бутъл Странд”. Докато обикалят магазините в мола, продавачите ги държат внимателно под око. Това че са облечени в униформи показва, че са избягали от училище и следователно са потенциални нарушители.

Джон и Робърт отиват в търговския център, за да крадат. Няма значение какво. Промъкват се из щандовете и задигат всичко, до което могат да се докопат, докато продавачът е зает. Открадват батерии, кутия с боя, моливи и химикалки, кукла-тролче (Робърт колекционира тролове), малко плодове и бонбони, гримове и други джунджурии. Задигат и една играчка войник, поиграват си малко с нея на ескалатора и я хвърлят надолу по движещите се стъпала. Хвърлят почти всичко, което са откраднали. Забавлението е в самата кражба.

Почти навсякъде продавачите ги гонят. В един магазин ритат кутия с боя и тя се разтича. Дразнят една възрастна жена, като я ръчкат в гърба и после бягат. Катерят се по столовете в “Макдоналдс”, докато не ги изхвърлят. Продавачите ги питат защо не са на училище. Лъжат, че в училището има някакъв празник.

Да си откраднем дете

Чия е била идеята да подмамят дете? Робърт твърди, че Джон е казал: “Хайде да си намерим дете, не съм ритал някое от сто години”. Но Джон обвинява Робърт: “Хайде да загубим това хлапе” – цитира той неговите думи, – “да го изведем навън и да го оставим на пътя да го бутне някоя кола”. Може би и двамата казват истината. Може би идеята е възникнала под формата на шега. Момчетата обичат да се изхвърлят, да преувеличават подвизите си и да се предизвикват един друг. Дали Джон отчаяно е искал да впечатли приятеля си? Или Робърт се е опитвал да затвърди хулиганския си статус? Нито един от двамата не понечва да се откаже, веднъж щом думите “хайде да си откраднем дете” са изречени. Отвличайки малкото дете, изглежда са доказвали един на друг, че те самите не са бебета.

В магазин “TJ Hughes” една жена забелязва, че тригодишната й дъщеря и двегодишния й син си играят с две по-големи момчета. Джон и Робърт са коленичили пред децата и щракат със закопчалките на дамските чанти, за да привлекат вниманието им. Жената повиква децата си, но след малко те пак се отдалечават. Тя плаща покупката си, намира дъщеря си и я пита къде е отишло братчето й. “Излезе навън с момчетата” – казва детето. Майката се втурва навън, викайки името на сина си. Вижда Джон и Робърт, които правят знаци на сина й да ги последва. Когато Джон я зърва, двамата замръзват. “Върви при майка си” – казват те на малкия и изчезват.

По-късно Джон и Робърт отиват до щанд близо до месарския магазин, с надеждата да си откраднат малко бонбони, но той е затворен. Докато стоят там и се чудят какво да правят, Джон забелязва малкото момче в син анорак до вратата на магазина. То си похапва бонбонки “Smarties”.

“Ела, бебчо” – казва му Джон. Малкият Джеймс го послушва и Джон го хваща за ръка.

Докато вървят през мола няколко жени обръщат внимание на тримата. Понякога Джеймс тича игриво пред тях. Големите момчета викат след него “Ела, бебе”. Заедно напускат търговския център. Видеокамерата заснема излизането им в 15:42 часа.

Денис е в паника. Насочват я към офиса на охраната, където описва сина си. Облечен е в син анорак и сив суитшърт. На тениската му пише “Noddy”, а на синия му вълнен шал има бяло котешко личице. Охраната не се разтревожва особено – често им се налага да обявяват имена и описания на изгубени деца по високоговорителите. Но този път никой не се отзовава. Денис и Никола претърсват магазините и отново се връщат в офиса на охраната – все още няма следа от Джеймс. В 16:15 часа се свързват с полицейския участък на улица “Марш Лейн”, за да подадат сигнал за изчезнало дете.

Убедителен ритник

Джон и Робърт напускат “Бутъл Странд” и тръгват по улица “Станли Роуд”. Редуват се да носят малкия, който реве и се дърпа. Пускат го близо до пощата и го питат високо: “Добре ли си? Казахме ти да не бягаш”. Джеймс се разплаква за майка си, но момчетата го повеждат нататък без да му обръщат внимание. Джон го държи за ръка. Вървят покрай канала и спират под един мост в уединен район. Започват да се шегуват, че ще бутнат Джеймс във водата.

Точно там на канала нараняват Джейс за първи път. Един от тях (всеки обвинява другия) вдига момченцето и го пуска да падне на главата си. Ако наистина са искали да убият бебето, защо не са го направили в онзи момент? Имали тази възможност. Но Джон и Робърт се уплашват и избягват. Все още не са готови да убиват и оставят Джеймс да ридае сам до канала.

Минувачка вижда Джеймс, но предполага, че той е с други деца наблизо. Джон и Робърт се връщат при него. “Хайде, бебе”. В пълната си невинност малкият Джеймс за пореден път тръгва с мъчителите си, въпреки голямата цицина на челото си. Те покриват главата на детето с качулката на анорака, така че да не се вижда раната му. Държейки го за ръка, се връщат на “Станли Роуд” и пресичат едно оживено кръстовище. Някои минувачи си спомнят, че са видели детенцето с омазано от сълзи лице. Някои от тях дори са забелязали раната на челото му. Това ги е обезпокоило, но не са знаели какво точно да направят. Ако Джеймс беше пищял и плакал за майка си, или пък ако големите момчета се бяха държали жестоко с него, някой със сигурност щеше да спаси момченцето. Но кой е можел да предположи какво наистина се случва? Самата мисъл е чудовищна – тези десетгодишни момчета се готвят да убият малкото дете.

След случката при канала момчетата сякаш изгубват ясна представа за целта и посоката си. Лутат се безцелно, минавайки покрай магазини, зали, офиси и паркинги. Очевидец зърва от автобуса двете момчета, държащи за ръка малкото дете. Малко по-късно моторист вижда момчетата да влачат след себе си бебето против волята му. То плаче и не иска да върви с тях. Той става свидетел как Робърт изритва детето в ребрата. “Убедителен ритник” – описва очевидецът видяното по-късно.

Джон, Робърт и Джеймс вече са извървели километър и половина по оживен път в Ливърпул. Много шофьори, хванати в задръстването на натоварените пътища, забелязват момчетата. Една жена вижда как Джеймс тича между двамата батковци и предполага, че децата си играят. На друго кръстовище Джеймс отново започва да плаче за майка си. Той им се измъква и за малко да изтича на пътя пред колите, но Робърт го дръпва обратно. Няколко мотористи наблюдават как момчетата пресичат улицата и ясно виждат, че Джеймс плаче и влачи краката си. Някои от тях си помислят, че той плаче, защото не му позволяват да тича. Други се чудят къде са родителите му. Но никой не прави нищо.

Джон хваща Джеймс за краката, а Робърт през гърдите и двамата нескопосано го пренасят през затревен участък близо до езерце, където сядат на стъпалата да си починат, като слагат Джеймс между тях. Жена, разхождаща кучето си, минава покрай тях и вижда малкия Джеймс да се смее. Минути след това друга жена вижда през прозореца си как Джон го удря и яростно го разтърсва. По някаква необяснима причина тази свидетелка решава да дръпне завесите си и да се направи, че нищо не е станало. Вече се стъмва.

Трябваше да направя нещо

На затревената могилка до езерцето възрастна жена забелязва бебето, което очевидно е ранено. Доближава се до тях и ги пита какъв е проблема. Джеймс е потънал в сълзи, с охлузено и зачервено лице.

“Току-що го намерихме долу под хълма” – правят се, че не го познават Джон и Робърт.

Тя казва на момчетата да го заведат в полицейския участък на “Уолтън Лейн” и им дава указания как да стигнат до там. Раните по малкото момче я разтревожват. Упътва ги към полицията, но те тръгват в противоположната посока. Тя вика след тях, но те не се обръщат. Докато стои там и се чуди какво да предприеме, друга жена, която е видяла момчетата по-рано, я успокоява, че Джеймс преди малко се е смеел. Възрастната дама решава, че всичко е наред; вероятно бебето е било поверено на грижите на неопитните му братя.

По-късно същата вечер вижда по телевизията новината за изчезналото дете. Жената незабавно се обажда в полицията и разказва за срещата. “Трябваше да направя нещо” – казва тя.

Момчетата слизат надолу по хълмчето, свършващо на улица “Каунти Роуд”. До този момент са изминали около три километра. Влизат в няколко магазина. Една жена, разхождаща кучето си, ги пита какво правят. Казват й, че са намерили изгубено дете в мола и сега отиват в полицията. Друга загрижена жена, с която има малко момиченце, дочува разговора и се присъединява: “Хм,” – казва тя, – “доста път сте извървели от мола до полицейския участък на “Уолтън Лейн””.

Джон отговаря: “Насам ни насочи един човек”. Когато ги пита къде живеят, Робърт за малко да се изпусне, но Джон го изпреварва: “Полицейското управление ни е на път за вкъщи.”

Робърт пуска гузно ръчичката на Джеймс, сякаш иска да го остави. Жените наблюдават как той извръща поглед и е очевидно нервен. Тогава Джон взима нещата под контрол. “Хвани го за ръка” – казва той. Робърт отново хваща ръчичката на Джеймс.

По-младата жена с детето поглежда към Джеймс, който е наранен и очевидно разстроен. “Добре ли си, синко?” – пита тя. Джеймс не отговаря. Джон продължава да настоява, че трябва да намерят участъка; ще се погрижат за него. Но жената чувства, че нещо не е наред. Навън се смрачава, а й се струва, че момчетата не казват истината. Тя моли другата жена с кучето да гледа дъщеричката й, която е изморена, докато тя съпроводи момчетата до управлението. Но другата жена отказва – кучето й не харесва деца. Докато момчетата се отдалечават, по-младата жена извиква след тях: “Сигурни ли сте, че знаете пътя?”. Джон посочва с ръка в правилната посока: “Ще тръгнем натам, г-жо.”

Те влизат в един магазин и Робърт пита продавача дали могат да купят бонбони за малкото си братче. Магазинерът забелязва синините и ожулванията на Джеймс. След това спират в зоомагазин, където Робърт вижда рибка на дъното на аквариума. “Умряла е” – казва той на продавача. Човекът си помисля, че начинът, по който Джон стиска ръката на Джеймс и отказва да го пусне, е малко странен.

Навън, малко по-надолу по улицата, е избухнал пожар. Децата го наблюдават известно време, след това пресичат натоварената улица “Чърч Роуд Уест”. Там срещат две по-големи момчета, които познават Робърт и имат чифт бутафорни белезници. Смятат да ги използват върху Робърт и Джон, докато не зърват натъртения малчуган. “Кой е той?” – питат те. Робърт им казва, че това е братът на Джон, когото трябва да заведат у дома. По-голямото момче се разтревожва от охлузванията по лицето на детето. “Ако не го заведете вкъщи, ще ви пребия” – заплашва ги той.

Джон и Робърт продължават нататък. Стигат до входа на гарата и спират. Все още не е късно да изоставят ревящото бебе. Полицейското управление не е далеч. Тъй като покрай тях минават хора, единият от двамата казва на достатъчно висок глас: “Писна ми да се грижа за малкия си брат. Все аз трябва да го взимам от детската. Ще кажа на мама, че повече няма да го гледам”. Връщат се назад към “Уолтън Лейн” и застават близо до натовареното пътно платно. После влизат в една малка алея и когато излизат от нея, Джеймс е забелязан от очевидец да се смее. Джон и Робърт го забавляват с някаква игра. Вече е 17:30 часа и навън е тъмно. Полицейското управление се намира от дясната им страна; домът на Робърт от лявата. Но момчетата решават да се върнат обратно на железопътните линии, като заобикалят участъка.

С решението им да отидат на жп линиите, несигурните и лутащи се намерения на Джон и Робърт се превръщат в смъртоносни. По пътя Джон откъсва качулката от анорака на Джеймс и я хвърля в гъсталака. Тази качулка са използвали преди това, за да скрият раните по лицето му. Очевидно са решили, че тя няма да им трябва повече.

Краят на пътя

В кой момент от тяхното коварно пътуване Робърт и Джон решават да убият Джеймс? Ако са смятали да го направят от самото начало, може би са щели да бъдат по-внимателни с пленника си. Вместо това те го превеждат из оживените улици и магазини, представяйки го за свой брат. Но вече е тъмно и Джеймс е пострадал. Те са го ритали и удряли из целия път. Ако сега го заведат в полицейското управление, ченгетата ще видят прясно нанесените рани на Джеймс и вероятно ще ги заключат на място. Дали страхът да не бъдат заловени е накарал десетгодишните момчета да убият Джеймс? Или желанието им да причинят още болка на момченцето е надделяло и е излязло извън контрол?

Пътуването е дълго – над 4 километра. Заедно са от часове. Защитавали са Джеймс, пазейки го от движението по пътищата. Върнали са се да го вземат, след като са го зарязали до канала. Само Джон и Робърт знаят защо са завели Джеймс при железопътните линии. Полицейското управление е точно под хълма.

Мъченията и убийството на Джеймс Бълджър се случват между 17:45 и 18:30 ч. Първо едно от момчетата хвърля боя в лицето му, която попада в лявото му око. Той започва да пищи. Както посочва Блейк Морисън в своята книга “Ако”, Джон и Робърт вероятно са използвали боята, за да “дехуманизират Джеймс, да изтрият нормалните му черти. Опръскан със синя боя, той е изглеждал като нещо друго – кукла-трол или извънземно – и така е бил далеч по-лесен за убиване”. Момчетата хвърлят камъни по него, ритат го и го удрят с тухли. Свалят обувките и панталоните му и е вероятно да са се гаврили сексуално с него. Удрят го с железен лост. Когато решават, че Джеймс вече е мъртъв, поставят тялото му на жх линиите и покриват кървящата му глава с тухли. Тръгват си преди да дойде влакът.

След извършеното Джон и Робърт тръгват обратно към града. Отбиват се да видят свой приятел, който не си е у дома, но все пак се помотават пред къщата му. Отегчени се запътват бавно към видеотеката, едно от любимите места на Робърт. Понякога той помага на жената зад щанда за връщането на просрочените видеокасети. Тя им предлага награда, ако успеят да върнат определен филм същата вечер. Те го правят и тъкмо да получат възнаграждението си, когато през вратата влетява страшно ядосаната майка на Джон Сюзан Венабълс. Тя е търсила сина си навсякъде, включително и на жп линиите.

Сюзан изкарва двете момчета от видеотеката с викове и шамари. Робърт побягва. Отвежда насила Джон в полицейския участък и помолва дежурния офицер да му влее ум в главата. После прибира сина си у дома, целия потънал в сълзи. Сюзан му казва, че от търговския център е било отвлечено малко момченце и че който и да е този маниак, като нищо е можел да похити и него.

Научи повече за:   Изчезването на Кейли Антъни или Хроничните лъжи на една майка

Междувременно Робърт изтичва разплакан у дома и разказва на майка си как го е поступала майката на Джон. Ан Томпсън побеснява и незабавно подава сигнал за побоя в полицията. В участъка полицаите забелязват малка драскотина под лявото око на Робърт. Предполагат, че е оставена от здравата ръка на Сюзан Венабълс.

Десетгодишни заподозрени

Изчезването на Джеймс е отразено във вечерните новини и незабавно заваляват обаждания. Мнозина смятат, че са видели детето. След едно обаждане, че малкият е бил забелязан при канала, полицията планира да драгира водите на следващата сутрин.

Полицаите разпитват родителите Ралф и Денис Бълджър, като карат майката да си припомни всяка своя стъпка в “Бутъл Странд”. Както при всички отвличания на деца и в този случаи родителите са счетени автоматично за заподозрени. Но полицията разполага с твърде много следи, водещи далеч от семейство Бълджър. След полунощ преглеждат видеозаписите от търговския център, с надеждата да зърнат похитителя. Специално ги интересува застаряващ мъж с коса, вързана на опашка, който е забелязан да заговаря деца в същия ден.

Кадърът с Джеймс от видеото скоро е разпространен по всички телевизионни канали. Той е там с две момчета, а не с човека с опашката. Неясни, подскачащи образи, подобни на призраци. Докато гледат с недоумение, полицаите започват да проумяват, че си нямат работа със застаряващ педофил, а с две малки момчета. Няма начин да идентифицират двете по-големи момчета, но дрехите на малкото съвпадат с описанието на Денис. Превъртат записа отново и отново, гледайки с ужас как Джеймс е отвеждан към изхода. Защо две деца биха отвлекли друго дете? Полицията може да разбере мотивите на един педофил, но това е просто непонятно.

На следващата сутрин водолазите се заемат мрачно да претърсват канала. Организирано е и претърсване на района. Полицията разпространява кадри от записа в медиите. Надяват се, че някой ще разпознае момчетата, но за съжаление образите са твърде размазани, така че това би могло да бъде всяко квартално хлапе. Майките започват да подозират синовете си. Ан Томпсън направо пита сина си дали това на видеото е той. Робърт отрича. Но Ан се притеснява и доверява страховете си на своя приятелка и дори заплашва сина си, че ще го отведе в полицията.

В неделя следобед четири момчета откриват тялото на Джеймс. Първоначално си помислят, че това е котка, след това кукла, разполовена на две. Джон и Робърт са поставили тялото напряко на линиите, знаейки, че скоро ще мине влак. Вероятно са смятали, че престъплението им ще мине за нещастен случай или са го направили с надеждата, че влакът ще унищожи всички улики.

Полицията търси информация
Полицията търси информация

Горната част на тялото на детето е скрита в дрехите му. Долната част лежи по-надолу на жп линиите, напълно разсъблечена. По него са открити 42 наранявания, главно по главата и лицето. Джеймс не е починал по време на мъченията, а по-късно, малко преди влакът да го премаже. Джон и Робърт са го оставили на линиите все още жив.

Местопрестъплението

Полицията спира всички пристигащи влакове. Под ръководството на детектив Албърт Кърби местопрестъплението е отцепено от любопитните и репортерите. Двете половини от тялото на Джеймс лежат на известно разстояние една от друга, което налага обособяването на две местопроизшествия. Горната част първоначално прилича просто на купчина дрехи, докато долната е чисто гола. Полицията установява, че тялото е било поставено с кръста върху самите релси. Изглежда сякаш главата му е била покрита с тухли, но влакът е развалил подредбата им.

Дрехите, свалени от долната половина на тялото, са оставени близо до главата. Бельото му е силно пропито с кръв. Наблизо полицията намира тежък железен лост, дълъг 60 см и покрит с кървави петна, както и много тухли и камъни покрити с кръв. Близо до тялото откриват и три батерии АА. Тези батерии заинтригуват криминалистите, които се чудят за какво са били използвани. Намерена е и кутия със синя боя. Джеймс е жестоко бит в областта на врата и главата. По него има фрактури, порязвания, ожулвания и синини, причинени от удари с тъпи предмети, както и обилно кървене. На една от бузите му има охлузване с формата на подметка. Въпреки че няма конкретни доказателства, подсказващи за сексуално насилие, криминалистите предполагат, че някои от нараняванията под кръста биха могли да бъдат от сексуално естество.

Местопрестъплението на релсите
Местопрестъплението на релсите

Дори най-опитните следователи са шокирани и поразени от нараняванията по Джеймс. “Включваш се на работен режим, но дори така не можеш никога да забравиш” – казва детектив Кърби години по-късно. Не само че момчето е отвлечено и убито, но побоят върху него е брутално неописуем. Макар вече да е широко известно, че влакът е прерязал тялото на Джеймс (децата, които го откриват, казват това на медиите), полицията решава да запази в тайна информацията за естеството на раните по тялото му.

Денис Бълджър, която е в полицейското управление още от изчезването на сина си, усеща, че нещо се случва. Внезапно всички служители в районното започват да се суетят и да се мобилизират. Когато дочува, че е било намерено тяло, изпада в ужас. Не й остава нищо друго освен да чака в тиха истерия, предчувствайки ужаса от потвърждението, че Джеймс е бил намерен.

По-късно Робърт занася роза на местопрестъплението. Жителите на Мърсисайд са направили собственоръчно мемориал за Джеймс близо до жп линиите. Впоследствие изтъква довода – защо, ако той е убиецът на Джеймс, би носил цветя за него?

У дома Джон показва нарастващ интерес към историята с изчезването на Джеймс. Пита майка си дали са заловили момчетата. “Ако ги видя тези хлапета, ще им наритам тиквите” – заканва се той. В неделя, когато майка му му съобщава, че са открили момченцето мъртво край железопътните линии, Джон изразява загриженост за “неговата бедна майка”. Нийл, бащата на Джон, го пита откъде се е взела синята боя по ръкава на палтото му и Джон обяснява, че Робърт го е опръскал с нея. Когато по новините съобщават, че по тялото на мъртвото момче е била открита синя боя, семейство Венабълс не заподозират веднага сина си, въпреки че е избягал от училище в онзи ден и е носел яке с цвят на “горчица”, същото като момчето от видеозаписа.

Полицията започва да проверява списъците с отсъстващи от училище деца в деня на убийството. Провежда пресконференции с надеждата да се появят още очевидци, но най-вече за да успокои общественото недоволство. Непрекъснато постъпват сигнали за различни проблемни деца. Дори родители се обаждат в управлението и докладват за своите собствени синове. Когато полицията арестува подозрително 12-годишно момче, жителите на квартала нападат къщата му и разбиват прозорците й, докато армия от полицаи отвежда детето. Налага се семейството му да се премести, макар че момчето дори не е обвинено официално за престъплението.

Сигнал за арест

В полицията постъпва анонимно обаждане от жена, която съобщава, че нейната приятелка Сюзан Венабълс има син на име Джон, който е пропуснал училище в петък и има синя боя по ръкава на якето си. Освен това прилича на момчето от видеото. Казва, че той има приятел на име Робърт Томпсън, с когото са избягали заедно от училище в онзи ден. Тъй като не разполагат с други важни следи, следователите решават да привикат Джон и Робърт за разпит.

В 7:30 ч. сутринта в четвъртък на 18 февруари четирима полицейски служители се появяват пред вратата на Ан Томпсън със заповед за обиск. Когато осъзнава, че е заподозрян, Робърт започва да плаче. Разравят се в дрехите му и незабавно установяват, че по обувките му има кръв.

Когато отиват в дома на Джон Венабълс, неговата майка Сюзан отваря вратата и тъй като не подозира за какво идват полицаите, а иска да стресне непослушния си син, казва фалшиво: “Знаех си, че ще дойдете. Казах му, че ще искате да го видите, задето е избягал от училище в петък”.

Сюзан казва на ченгетата: “Джон се прибра в петък с палто цялото в боя”. На ръкава дори е имало малък отпечатък от ръка. Джон сграбчва майка си и се разридава: “Не искам да отида в затвора, мамо. Не съм убил бебето”. Плаче истерично. “Беше Робърт Томпсън. Той винаги ме забърква в неприятности”. Джон казва на полицаите през сълзи, че трябва да говорят с Робърт. Докато го карат към полицейското управление, продължава да пита за Робърт. Дали са го арестували вече и къде ще го отведат?

Въпреки отчаяните реакции на двете момчета при ареста им, полицията все още не е убедена, че те са убийците. Момчетата на видеото изглеждат на 13-14 години. Джон и Робърт са твърде малки деца. Но следвайки процедурата, детективите разпитват Джон в управлението на “Лоуър Лейн”, а Робърт в това на “Уолтън Лейн”, намиращо се на две крачки от лобното място на Джеймс.

Момчетата, особено Джон, са ужасени и същевременно очаровани от полицейските процедури. Докато снемат пръстовите отпечатъци на Джон, той нервно се интересува как точно става работата с тях. Приличат му на невидимо мастило. “Можеш ли да оставиш отпечатъци върху всичко, което пипнеш?” – пита той. – “Ако пипнеш нечия кожа, ще оставиш ли отпечатък? Ако дърпаш някой наистина силно, ще оставиш ли следи от нокти по кожата му?”. Иска да знае дали ще снемат отпечатъците и на Робърт Томпсън. Полицията взима кръвни проби, косми и отпечатъци и от двете момчета.

Междувременно продавач от мола се обажда в полицията. Казва, че момчетата от видеото може би са били в магазина му в деня на отвличането, така че криминалистите отиват на място и снемат отпечатъци. Тези на Джон съвпадат напълно.

Разпитът на Робърт

Робърт Томпсън е разпитан в четвъртък в деня на ареста му от детектив Боб Джейкъбс. Разпитът е записан в присъствието на неговата майка и адвоката му. Да разпитваш десетгодишно момче за убийство е трудна работа. Не се знае дали Робърт е в състояние да проумее своите права. Питат го дали разбира разликата между истината и лъжата. Робърт казва, че разбира, но по време на разпита с лекота прескача от едната в другата крайност. Той е свикнал да заобикаля истината, обикновено за дребни неща, като например дали е бил на училище и къде е домашното му. Отговаря на трудните въпроси с нахаканото “нали аз бях там, а не вие” или “вие така си мислите”. Но скоро лъжесвидетелските му умения ще се счупят като клечки под тежестта на обвиненията.

Робърт признава, че той и Джон са избягали от училище в онзи ден и са отишли в търговския център, където са се разхождали и са разглеждали магазините. Опитвайки се да звучи като свидетел, а не като обвиняем, заявява, че е видял Джеймс с майка му, докато той и Джон са се возили на ескалатора. Това се струва странно на детективите – защо Робърт би обърнал внимание на някакво малко момченце и неговата майка? Молът е пълен с майки с деца. Но той настоява, че е видял именно г-жа Бълджър и Джеймс. После той и Джон са напуснали “Странд”, отбили са се до библиотеката и след това са се прибрали в къщи.

По време на почивката разпитващите екипи на двете момчета се събират да обменят информация. Джон е казал, че е бил с Робърт, но не си признава, че са ходили в “Странд”. Когато разпитът на Робърт продължава, детективите го питат защо Джон би лъгал, че са били в мола.

Робърт предполага, че може би Джон е извършил нещо наистина лошо. Може би той е подмамил момченцето да го последва навън и след това го е загубил някъде, но Робърт не е забелязал това, защото не се е обръщал назад. Когато детективите обръщат внимание на факта, че той носи същото яке, като момчето на записа, Робърт отговаря: “Продават се много якета като моето”. Но какво ще каже тогава за по-рядко срещаното яке на Джон? “Да, ами, той нали не върви до мен”. През целия разпит отговорите на Робърт са невъзмутими. Той e свикнал да бъде корав през целия си живот и знае как да пази хладнокръвие. Не признава нищо.

Детектив Робъртс: “Според нас ти си излязъл от мола с малкия Джеймс и Джон”.
Робърт Томпсън: “Кой го казва?”.
Детектив Робъртс: “Ние го казваме”.
Робърт Томпсън: “Не. Никога не съм тръгвал с него”.
Детектив Робъртс: “Добре, кажи ми тогава какво се случи”.
Робърт Томпсън: “То се вижда на записа, че Джон държи ръката му”.

Той лукаво хвърля вината върху Джон, без да заявява направо, че го е виждал да го прави. Но твърди също така, че е прекарал целия ден с него. Съвсем малко остава и ще го притиснат в ъгъла. Когато го хващат в лъжа, Робърт започва да плаче, но детективите не му вярват особено. Плачът е без сълзи и спира веднага, щом престанат да го притискат. И сега започва да хълца: “Никога не съм го докосвал”.

Робърт твърди, че Джон е хванал Джеймс за ръка и после са се разхождали наоколо. Разстроен, започва да се вайка, че ще обере цялата вина за убийството.

Накрая късно вечерта му съобщават, че ще бъде задържан и не може да се прибере у дома. “Защо трябва да стоя тук?” – пита той. – “Джон е този, който взе детето”.

На следващата сутрин Робърт казва, че е оставил Джон и Джеймс на железопътните линии, след като Джон е хвърлил боя в очите на малкия и няма представа какво се е случило след това. Когато детективите го питат дали е откраднал батерии, лицето му почервенява от смущение. Отрича, но е очевидно, че е дълбоко притеснен от споменаването на батериите.

Не съм перверзник

След още няколко часа отричане и неволни признания, майката на Робърт съветва сина си, че ще бъде много по-лесно, ако просто каже истината. Той започва да хълца отново.

Робърт Томпсън: “Джон хвърли тухла в лицето му”.
Ан Томпсън: “Защо?”.
Робърт Томпсън: “Не знам”.
Детектив Робъртс: “Добре, опитай се да помислиш. Вече сме близо до истината”.
Робърт Томпсън: “Да, бе, и аз ще поема цялата вина, само защото намерихте кръв по мен”.

Робърт продължава да описва как Джон е изпаднал в неконтролируема убийствена ярост. Заявява, че Джон е хвърлил още тухли по детето и след това го е ударил с “голямо метално нещо с дупки по него”. След това го е ударил с пръчка. Джеймс е паднал върху релсите и е лежал там неподвижен с отворени очи. Джон е взел батериите и е хвърлил една от тях в лицето му. Робърт твърди, че през цялото това време се е опитвал да дръпне Джон настрани, викайки му да спре.

Удивени, детективите го питат: “Защо Джон правеше всичко това?”. Робърт не знае. “Аз само го щипах”- казва той. Когато му казват, че според тях и той е удрял детето, Робърт отговаря: “Ами, щом така мислите”.

Робърт плаче от самосъжаление, но показва и истинска загриженост за майка си, която изслушва целия разпит в дълбоко недоумение. Много от отговорите на Робърт са предназначени за нея: “Опитах се да го спра, но той продължаваше да удря ли удря и аз нищо не можех да направя”. Когато го питат защо е занесъл роза на мемориала, казва: “За да знае малкият Джеймс, че се опитвах да му помогна там и че сега си мисля за него”. Робърт изразява също известен страх, че духът на момченцето може да се завърне и да го преследва от отвъдното.

На следващия ден в събота Робърт си признава, че е докосвал Джеймс, но само защото се е опитвал да го махне от релсите. (Това е извинението за кръвта по обувките му). Когато е видял многото кръв, го е поставил обратно на земята. Страхувал се е, че майка му ще му се кара, ако нацапа дрехите си. През цялото време на разпита Робърт много се притеснява, че Джон ще се отърве лесно. В един момент възкликва: “Можете да питате учителката ни кой от нас е по-лош и тя ще ви каже, че това е Джон”. Изтъква, че си има свое собствено малко братче. “Защо ще искам да го убивам, когато аз самият си имам братче? Ако исках да убия бебе, щях да убия моето, нали така?”.

Детективите запазват най-трудните въпроси за накрая. Джеймс има някакви травми по интимните части и полицията вярва, че едно (или и двете) момчета са пъхали батерии в ректума му. Тези въпроси разстройват Робърт повече от всички останали досега. Когато го питат кой е свалил панталоните и бельото на Джеймс, започва да плаче. “Не съм перверзник, да знаете” – протестира той, внезапно развълнуван. “Според теб какво ще ни каже Джон за стореното от теб на Джеймс?” – питат го те. Робърт вече е неимоверно разстроен. Отговаря, че Джон сигурно ще го натопи като каже, че той е свалил панталоните на момчето и си е играл с “ония му работи”.

Към края на разпита Робърт казва, че Джон е покрил главата на Джеймс с камъни, но си признава, че и той самият е поставил една тухла, за да скрие кръвта.

Разпитът на Джон

Докато Робърт успява през по-голямата част от разпита да се контролира и да се ежи на детективите, Джон е в истерия от самото начало. Той е ужасно изплашен от следователите, на които им се налага често да спират с въпросите, защото момчето толкова много се разстройва, че не може да говори. Той не толкова лъже, колкото избягва истината. След като се поуспокоява и е окуражен да бъде честен, Джон започва да си признава някои неща (за разлика от Робърт, който отрича всичко.)

Неговата майка Сюзан е там и нейното присъствие разстройва Джон. Момчето започва да признава за участието си в убийството, чак когато полицаите дръпват майката и бащата настрани и ги помолват да уверят сина си, че ще го обичат независимо от това какво се е случило.

В първата сутрин от разпита Джон се опитва да подлее вода на приятеля си, казвайки, че Робърт е лошият и се е забърквал в проблеми, а Джон го е избягвал в училище. Робърт си е играел предимно с момичета, защото всички останали са го смятали за лош. “Той самият си е момиче” – казва той. Джон разказва за колекцията на Робърт от кукли-тролчета, особено за голите: “Вижда им се задника и онова”. Добавя услужливо, че Робърт си смуче палеца. Въпреки това Джон изглежда очарован от приятеля си и неговата способност да върши лошотии. Описва как Робърт е “кръшкал” и двамата са отивали да крадат заедно и казва, че с него му е забавно. Заедно вършат неща, които не прави с другите си “добри” приятели. Неща, които не би направил и сам, защото: “Много ме е страх”.

Джон казва, че идеята да избягат от училище в петък е била на Робърт. Разтяга доста дълги локуми, що се отнася до онзи ден; отишли са в парка, до старите железопътни линии и в гробището, където Робърт е искал да краде цветя, но Джон е казал не. Казва, че Робърт е откраднал боя и го е опръскал с нея. В цялата тази заплетена история нито веднъж не споменава “Бутъл Странд”. Когато му съобщават, че Робърт си е признал, че са ходили там, Джон извиква, че той лъже.

Детектив Дейл: “Виж сега, Робърт казва, че сте били в “Бутъл Странд” заедно”.
Джон Венабълс: “Не бяхме”.
Детектив Дейл: “Робърт казва, че сте били”.
Джон Венабълс: “Да, бяхме, но не сме виждали никакви деца там. Никога не сме взимали деца”.
Детектив Дейл: “Значи сте били в “Бутъл Странд””.
Сюзан Венабълс: (крещейки ядосано) “Бяхте ли в “Бутъл Странд””?
Джон Венабълс: (през сълзи) “Да, но не сме взимали дете, мамо. Ние никога… никога не сме взимали дете”.
Детектив Дейл: “Г-жо Венабълс, ако обичате. Трябва да ви помоля да не му викате”.
Джон Венабълс: (в истерия) “Но ние никога не сме взимали дете, мамо. Никога. Видяхме онези две момчета заедно, наистина. Никога не сме взимали дете, мамо. Мамо, никога не сме взимали дете. Ти мислиш, че сме. Никога, мамо, никога”.

В този момент Джон е ужасно разстроен и не иска да седне. Сюзан му казва: “Ако знаех всичко това, Джон, щях сама да те доведа в полицията, вместо да ми тропат по вратата за сеир на цялата улица…”.

На следващата сутрин детективите посрещат Джон с още няколко от версиите на Робърт за случилото се, според които Джон е взел бебето. Джон подскача на стола си. “Не съм пипал никакво момче” – крещи той отново и отново. “Не съм го убивал. Мамо, мамо, ние го взехме и го оставихме на канала. Мамо, това е всичко” – ридае към Сюзан той. Питат го как са взели бебето от мола и той казва, че детето се е разхождало само наоколо. Джон разбира, че започва да си противоречи и лъжите му са очевидни. Колкото повече го притискат в ъгъла (и колкото повече се доближава до истината), толкова повече се разстройва.

Детективите смятат, че той иска да каже истината, но е твърде уплашен от това какво ще си помисли майка му за него. След като Сюзан и Нийл Венабълс уверяват сина си, че ще го обичат въпреки всичко и го насърчават да каже истината, Джон се покатерва в скута на майка си и се разхлипва.

“Аз наистина го убих. Ще кажете ли на неговата майка, че съжалявам?”.

Точно от това имат нужда детективите – Джон си признава чисто и просто. Но се чудят за “Аз”-а в признанието му. Сигурни са, че и Робърт е участвал – въпросът е до каква степен.

Разпитът продължава до края на деня. Джон разказва, че Робърт е откраднал боята от магазин за играчки в мола. После са видели някакво дете и Робърт е казал: “Хайде да загубим това хлапе”. Успели са да го подмамят вън от магазина, но майка му ги е настигнала. Натъкнали са се на Джеймс пред месарския магазин. Джон признава, че се е приближил до детето и го е хванал за ръка, но идеята да го убият е била на Робърт.

Казва, че са смятали да потърсят майката на малкия, докато се разхождат наоколо, но Робърт е предложил да го хвърлят в канала. Робърт се е опитал да накара момченцето да се наклони към водата, надявайки се то да изгуби равновесие и да падне, но Джеймс не е искал да се приближи до ръба. Джон казва, че Робърт е вдигнал Джеймс и го е пуснал да падне на главата си. Малкият се е разпищял от болка и те са избягали уплашени, но после са се върнали и той не знае защо. Просто са искали да се разхождат наоколо с бебето. Признава си, че той е откъснал качулката от анорака на Джеймс и я е захвърлил, докато са отивали към жп линиите.

Засега не иска да каже нищо повече. Колкото повече се приближават до убийството, толкова повече се разстройва Джон. Не иска да говори за “най-лошата част”.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
Научи повече за:   Харолд Шипман: Доктор Смърт

Най-лошата част

Когато е готов да говори, Джон прехвърля цялата отговорност за насилието върху Робърт. “Заведохме го при релсите и започнахме да хвърляме тухли по него”. На въпроса кой е хвърлял тухлите Джон отговаря, че това е бил Робърт, който е хвърлил също и железния лост. Признава, че хвърлил две тухли, “съвсем мънички”, с които е ударил бебето по ръцете, а не по главата.

Според Джон Робърт е хвърлил синята боя в лицето на момченцето. Джеймс е започнал да плаче и Робърт го е попитал с престорено съчувствие: “Боли ли те главата? Ще ти сложим лепенка” и го е замерил с тухла по главата. Джеймс е изпищял и е паднал по гръб, но после се е изправил. Джон казва, че в един момент се е опитал да спре Робърт. Джеймс се е изправял след всяко падане и Робърт му е казвал да стои долу. Крещял му е и го е обиждал. След като Робърт го е ударил с металния лост, Джеймс е паднал по корем на релсите и двете момчета са побегнали. Джон твърди, че е казал на Робърт: “Не мислиш ли, че вече направихме достатъчно?”.

Джон казва, че не е изпитвал злоба към Джеймс: “Не, не исках наистина да го нараня, не исках да го нараня изобщо, ‘щото не исках да го заболи от тежките неща, само от леките… нарочно пропусках…”. Казва също, че Робърт е свалил панталоните и бельото на Джеймс. Джон му е помогнал с обувките, но не може да обясни защо го е направил. Робърт е покрил лицето на Джеймс с бельото му. Въпреки твърдението му, че не е изпитвал лоши чувства към детето, Джон показва физически признаци на вълнение, докато говори за убийството му, стискайки и разпускайки неволно юмруците си.

Джон казва, че е ритал Джеймс, но “само лекичко” и го е удрял също леко в гърдите и лицето. Робърт е ритнал момченцето в ребрата около десетина пъти, а също и в лицето.

Но, когато се появява въпросът с батериите, Джон отново става истеричен и започва да плаче. “Не знам какво е правил Робърт с батериите”. Страхува се, че “ще ме изкарате виновен, защото бяха у мен”. На въпроса дали Робърт е причинил нещо на гениталиите на Джеймс, Джон загубва самообладание и започва да удря баща си Нийл, който седи до него.

С настъпване на съботния ден Робърт и Джон вече са изтощени и прекършени емоционално. Детективите знаят, че вече разполагат с достатъчно доказателства, за да ги изправят пред съда и приключват разпитите им. Въпреки че момчетата са трудни за разпит и от двамата е измъкната информация по различни начини. Робърт отрича и нарича очевидците лъжци, но когато говори, се придържа по-близо до истината. Той определено е по-манипулативният от двамата и плаче тогава, когато му изнася. Джон от друга страна непрекъснато обвинява Робърт за всичко, но в крайна сметка си признава повече неща от него. Неговите лъжи са по-засукани, но за сметка на това бързо си ги признава. Пътят до истината е улеснен най-вече благодарение на прекомерно разстроения Джон.

Полицията решава да обиколи с момчетата маршрута, по който са минали с Джеймс. Джон влиза пръв в цивилната кола. Пита полицаите: “Могат ли да се снемат отпечатъци от кожа?”. Когато извеждат Робърт, той се тревожи, че ще види Джон. И двамата очакват първата си среща след престъплението със смесени чувства. Дали са ядосани един на друг, или се страхуват, че другият ще им се сърди за лъжите, които са наговорили?

В събота в 18:15 часа срещу Джон са повдигнати обвинения за отвличането и убийството на Джеймс. (Двете момчета са обвинени също и в опита за отвличане на другото дете). Джон седи и си рисува, докато чака да бъде прочетен обвинителния акт. Той плаче, само когато и майка му плаче. Когато е обвинен същата вечер, Робърт просто казва: “Джон го направи”.

Двете момчета са задържани до началото на процеса, определено за ноември 1993 г. Очакват ги психиатрични оценки и допълнителни разпити. Междувременно британската правосъдна система трябва да подготви подходящи условия за престоя на двамата млади обвиняеми зад решетките.

Психологически профил: Джон

“Жестокото дете е най-яркият пример за отнета невинност, който може да съществува. Щом човешкият вид е способен на това, може би вече е късно за изкупление.” — Йън Макюън

Жителите на Мърсисайд са изумени от възрастта на заподозрените, но облекчени от залавянето им. В понеделник репортерите се струпват в училището на Джон и Робърт, опитвайки се да научат повече за младите убийци от техните съученици. Не всички обаче са облекчени. Семействата Венабълс и Томпсън са принудени да избягат от домовете си, заобиколени от разгневени тълпи.

Вестник “Сън” публикува снимка на Джон, отиващ към съда с близалка в уста, придружена от статия, описваща луксозния живот на хулиганите зад решетките. Гражданите са възмутена от удобствата, в които тънат малолетните престъпници.

Джон и Робърт се сдобиват с фалшиви самоличности в името на собствената им безопасност. Живеят в специални строгоохранявани учреждения, отделно един от друг, като се представят за по-големи от годините си и лъжат, че са обвинени в друго престъпление, а не в убийството на Джеймс Бълджър. Двамата отричат побоя и убийството, като всеки обвинява другия за най-бруталните действия. Мнозина смятат, че това окуражава още повече склонността им да потискат истината за случилото се. Единствено признанието на Джон “Аз наистина го убих”, свидетелства за някаква виновност у двамата.

На 14 май 1993 г. Джон и Робърт се явяват пред Кралския съд в Ливърпул и пледират за невинни. Процесът ще се състои в Престън, който е близо до мястото, в което ги държат. Джон се превъзбужда по време на заседанието, а и не може да участва в разпознаванията в полицията, защото е твърде разстроен. Обвинението и защитата се тревожат дали ще бъде способен да участва в собствената си защита.

Полицията разпитва родителите на двете момчета. Семейство Венабълс вярва, че Джон е добро и възпитано дете, но понякога е хиперактивен. Сюзан се тревожи, че синът й често е ставал жертва на побойници и твърди, че това е причината да го местят от едно училище в друго. Тя смята, че Джон се е сприятелил с Робърт Томпсън, защото го е съжалявал. Но се е притеснявала, че Робърт може би го тормози.

По-големият брат на Джон Марк е бавноразвиващ се с говорни проблеми и посещава специално училище. Той също показва неконтролируем характер. По-малката му сестра Мишел също се оказва ученичка със специални потребности. Джон може би е ревнувал от допълнителното внимание, което се оказва на брат му и сестра му. Родителите му неколкократно са се разделяли и събирали отново, което е подривало чувството за стабилност в семейството. Джон е показвал ниско самочувствие и е имал склонност се ядосва, ако някой спомене, че семейството му не е идеално.

Доктор Сюзан Бейли, която преглежда Джон преди процеса, смята, че поведенческите му проблеми не се дължат на физически или мозъчни увреждания. Заключава, че е годен да бъде изправен пред съда. Психологическите експертизи потвърждават, че не страда от никакви умствени заболявания, като депресия или халюцинации. Той е неспокоен, нервен и лабилен по природа. Джон лесно се разстройва и не е в състояние да говори за убийството. (обаче е разказал на майка си, че често го преследват откъслечни, обезпокояващи спомени за кръв, бликваща от устата на Джейми. Джон има също фантазии на спасител, мечтаейки си как спасява Джейми от беда и го връща невредим на майка му).

Важно е да се установи дали Джон разбира непреходността на смъртта, за да се види дали е способен да осъзнае жестокостта на престъплението си. Според него смъртта означава, че хората не могат да се върнат обратно и има ясно изградена идея за вечността в ада или рая. Даже твърди, че се плаши от насилието, показвано по телевизията. Казва, че ако гледа филм, в който “тече кръв”, се извръща от екрана и си запушва ушите.

Психиатрите проявяват интерес към прекомерно силната връзка на Джон с неговата майка. На въпроса какво би си пожелал, ако могат да му бъдат изпълнени три вълшебни желания, той отговаря: 1) да го освободят от затвора; 2) да превърне света в шоколадена фабрика, и 3) да живее вечно с пари, без инциденти и болести. Човекът, който би искал да бъде, ако има възможност, е героят на Силвестър Сталоун Роки или таралежът Соник, защото”тича бързо и спасява приятелите си”.

Психологически профил: Робърт

Докато Джон не желае да говори за убийството, Робърт е поне склонен да преразказва своята версия. Психиатърът Ейлин Визард се среща с него и донася няколко кукли, които да пресъздадат главните герои в престъплението. Подрежда наоколо дори и миниатюрни релси и копия на оръжията на убийството. Когато взима куклите, за да пресъздаде убийството, Робърт демонстрира как “куклата Джон” безмилостно бие “куклата Джеймс”, докато “куклата Робърт” се опитва да го спре. Показва как се е опитал да дръпне Джон настрани и двамата са паднали назад. Но не може да обясни как “куклата Джеймс” е претърпяла сексуално насилие. Когато психиатърката продължава да повдига въпроса за това, Робърт възприема отбранителна позиция и започва да се ядосва. Пресъздава всичко останало съвсем охотно, но не и това. Когато психиатърката изказва предположението, че цялото престъпление от самото начало е било сексуално мотивирано, Робърт почти не реагира, сякаш не е изненадан. Но нито потвърждава, нито отрича тази възможност.

Какво е чувствал Робърт към Джеймс? Той няма кой знае какво да каже по въпроса, освен че Джеймс е бил по-тих от неговото малко братче и че през цялото време е питал за майка си. Твърди, че Джон не харесва бебета, но той самият ги обича. Иска му се да нарита Джон по физиономията. Давай, казва му психиатърката, посочвайки куклите. Робърт взима куклите и с едната започва да бие другата.

Когато обсъжда семейството си с психиатърката, тя забелязва, че Робърт се настройва отбранително, щом стане въпрос за пиенето на майка му. Преследван е от повтарящ се кошмар, в който гони някого, изтичва на улицата и го блъска кола.

Като заключение психиатърката написва в доклада си, че Робърт е средно интелигентен и не показва признаци на умствено заболяване или депресия, но понастоящем изразява симптоми на посттравматично стресово разстройство.

Началото на процеса

В съдебната зала е издигната специална платформа, на която да седят двете момчета по време на процеса, за да могат да виждат какво се случва. Столовете в залата са заковани за пода, за да не могат да бъдат хвърляни. Времетраенето на заседанията наподобява учебните часове – от 10:30 до 15:30 ч. Момчетата ще бъдат съдени заедно. Съдията сър Майкъл Морланд постановява момчетата да бъдат назовавани “Дете А” (Робърт Томпсън) и “Дете Б” (Джон Венабълс). Въпреки това всички знаят тяхната самоличност и внимателно наблюдават поведението им.

На издигнатата платформа Робърт изглежда понапълнял и по-голям за своите 11 години. Зяпа пред себе си или в тавана, изритва обувките си и се прозява. Показва малко емоции. Наблюдателите го възприемат като “виновния”. При него няма представител на семейството, а социален работник, който съвсем не изглежда привързан към момчето. Наблюдателите са убедени, че едрият, лишен от емоции Робърт е подстрекателят за убийството на Джеймс Бълджър.

Джон от друга страна спечелва до известна степен съчувствието на присъстващите в залата. Той изглежда по-разкаян, неспокоен и непрекъснато се обръща да погледне майка си за подкрепа. Блейк Морисън описва гледката на двамата на платформата:

“Поглеждам към Джон и той ми напомня на хамстер. Блестящите му, стрелкащи се очи; начинът, по-който се свива в реверите на сакото си, когато е разстроен; премигването му при шума и светлината. Робърт е по-улегнал, дебел и прилича повече на агресивно морско свинче. Джон го стрелка с нервни погледи, търсещи одобрение; Робърт ги игнорира, поставяйки мухльото на мястото му. Джон сякаш е напълно контролиран от него.”

Семейство Бълджър присъства в залата всеки ден, с изключение на Денис, която сега е бременна в седмия месец. Съвсем разбираемо тя е ужасно разстроена, а нейната скръб нарушена от неспирното медийно внимание.

Защитникът на Робърт Дейвид Търнър започва с изявлението, че справедлив процес е невъзможен. Вестниците подстрекателски са нарекли момчетата зли, демонични чудовища и злодеи. Адвокатът иска също двете доказателствени снимки на нараняванията по главата на Джеймс да не бъдат допуснати в съда, поради техния потенциален емоционален ефект върху заседателите. Но съдията отхвърля и двете му искания. Адвокатът на Джон Брайън Уолш е по-резервиран в исканията си.

Обвинението, водено от Ричард Хенрикс, представя случая си, поддържайки тезата, че двете момчета са причинили смъртта на Джеймс. Тъй като са под 14-годишна възраст, обвинението трябва да докаже, че двамата обвиняеми са съзнавали жестокостта и погрешността на деянието си. Когато разглеждат снимките от престъплението, заседателите са очевидно развълнувани. Майката на Джон започва да плаче и той се навежда над перилата, за да види дали тя е добре.

Свидетелите са призовани един по един и потвърждават маршрута на момчетата. Много от тях променят историята си от първоначално дадените им показания пред полицията в по-благоприятна за себе си светлина, защото се чувстват гузни заради бездействието си. Таксиметров шофьор разказва как Джон е разтърсвал грубо детето. Свидетелка е казала на полицията, че е видяла от автобуса как момчетата люлеят силно Джеймс и че е обърнала внимание за това на дъщеря си. Но в съдебната зала заявява, че е изкрещяла при тази гледка и целият автобус се е обърнал към нея. Възрастната жена с кучето, която ги среща при езерцето, се чувства много виновна, че не е помогнала и също променя показанията си.

Джон и Робърт не взимат участие в процеса – не са призовавани на скамейката и съдът рядко се обръща към тях. Те не са в състояние да разберат процедурите. Показанията на Денис Бълджър, която не се появява, са прочетени на заседателите. Представени са и очевидно уличаващите доказателства: видеозаписът от мола, опръсканите с кръв тухли, камъни, дрехи, кутията със синя боя и тежкият лост. Експертите обясняват, че не могат да преценят кое от многобройните наранявания е причинило смъртта на Джеймс. Отпечатъкът от подметка на бузата му е свързан с кървавата обувка на Робърт, уличавайки го без съмнение като участник в убийството.

Присъдата

Дали момчетата осъзнават разликата между правилното и погрешното? Това е важен проблем за обвинението. Викторианското понятие “doli incapax” (неспособен на престъпление) е въведено, за да защитава невинните (и необразовани) деца от телесни наказания. В по-ранните епохи дивите улични деца са били екзекутирани за престъпленията си. “Doli incapax” означава, че децата не са способни да вършат злини, защото не могат да осъзнаят последиците от действията си.

До този момент учителите на Джон и Робърт вече са свидетелствали. На скамейката се качват психиатрите, които са на мнение, че и двамата обвиняеми са наясно с жестокостта на престъплението си. След това е пуснат запис от полицейските разпити, който също показва, че те са наясно с обвиненията към тях. Истеричният, пронизителен плач на Джон повлиява доста на присъстващите в залата. Единствено в този момент от процеса двете момчета проявяват за първи път жив интерес. Всеки от тях иска да разбере какво е казал другият и двамата възмутено слушат как се обвиняват един друг на записа. Робърт, който се опитва да се прави на твърд през цялото време, се разстройва, когато чува Джон да го оприличава на момиче, защото си играе с кукли. Джон с овчи поглед следи реакциите на приятеля си, докато последният слуша как той го обвинява в побоя над Джеймс.

В заключителната си реч обвинението изобразява момчетата като еднакво виновни:

“Те са предпочели да избегнат разкриването си, което очевидно е представлявало за тях по-висок приоритет от добруването на Джеймс. Заедно са пребили Джеймс. Робърт Томпсън му е нанесъл “убедителен ритник”, а Джон Венабълс е предпочел да го раздруса. Венабълс го е извел от мола, а Томпсън е показвал пътя… На железопътните линии ролите им са се разменили. Томпсън го е пренесъл през насипите, а Венабълс е вървял отпред. И двамата са лъгали възрастните… едва ли друго престъпление е било извършвано с такава съгласуваност и взаимност. Пределно ясно е, че двамата са отговорни за нараняванията на Джеймс.”

Защитата се възпротивява: нито едно от момчетата не е показвало жестокост преди, само кражби и бягство от училище. Цялата работа е немирна пакост, излязла от контрол. Ако бяха планирали да убият дете, щяха да го хвърлят в канала или пред минаващите коли, но не са го направили. Ако планът е бил да го убият на жп линиите, защо са минали през най-оживените улици на Ливърпул, където са могли да бъдат забелязани от потенциални очевидци? Казвали са на възрастните къде са намерили детето – ако са имали намерение да го убиват, защо ще им дават възможност да ги спрат?

Адвокатът на Робърт изразява убеждението, че двамата са били уморени и не са знаели как да приключат с шегата и какво да правят с Джеймс. Страхували са се да го оставят или да го поверят на някой възрастен. Търнър заявява, че вероятно Джон е бил под контрола на Робърт и напомня на журито, че точно той си е признал: “Аз наистина го убих”. Защитникът на Джон Брайън Уолш казва “двамата обвиняеми са всъщност доста различни момчета”. Уолш се опитва да предизвика у заседателите съчувствие към Джон, като изобрази Робърт като лошия, което за повечето е лесно за вярване. Заявява, че въпреки участието му, Джон не е искал да убиват Джеймс.

Сетне съдията се обръща към съдебните заседатели и казва, че въпросът не е в това дали Джон и Робърт са възнамерявали да убият Джеймс в момента на отвличането или докато са го разхождали. Въпросът е в това дали Джон и Робърт са възнамерявали да го убият на жп линиите? На 24 ноември, повече от 3 седмици след началото на процеса, журито се оттегля на заседание.

Докато чака решението им, Робърт изплита ръкавички за малкото си братче и е сигурен, че ще го признаят за виновен. Присъдата идва същия следобед. Денис пристъпва в съдебната зала за първи път със своя съпруг Роджър. Както и се очаква Робърт Томпсън и Джон Венабълс са признати за виновни. Джон се разхлипва, а Робърт седи безучастно.

Съдията се обръща към момчетата:

“Убийството на Джеймс Бълджър представлява несравнимо по жестокост и варварство деяние. Това дете е отнето от майка му и след четирикилометрово пътуване е безмилостно пребито до смърт на железопътните линии. Сетне тялото му е поставено напряко на релсите, така че да бъде прегазено от влак, в опит да се прикрие убийството. Осъждам поведението ви като лукаво и извънмерно жестоко.”

“Присъдата, която произнасям за двама ви, е да бъдете затворени, докато благоволи Нейно Величество, на място и при условия, които ще се решат от министъра на Вътрешните работи. Ще бъдете задържани на сигурно място за много, много години, докато министърът на Вътрешните работи не се убеди, че сте съзрели, напълно реабилитирани и не представлявате опасност за обществото”.

Съдията постановява също така, че медиите вече могат да публикуват имената на момчетата.

Някой от зрителите в залата се провиква: “Как се чувствате сега, малки копеленца?”.

Робърт Томпсън

Робърт Томпсън е по-твърдият от двамата и всички предполагат, че той е подстрекателят в случая. Но поведението на Робърт не е толкова израз на агресия, колкото способ за самозащита. Той живее в трудна, дори брутална среда. За да избегне побоя от петимата си по-големи братя и алкохоличната си майка, той е надянал маската на коравосърдечността. Не търси неприятностите, а по-скоро се старае да се измъкне от тях. Когато е притиснат в ъгъла, започва да лъже, да плаче или приема боя с показно безразличие.

Бащата на Робърт бие безмилостно майка му и в един момент ги изоставя завинаги. Възпитанието на Робърт Томпсън старши дава плодове: оставени без надзор от възрастните, по-големите момчета усърдно тормозят по-малките си братя.

Неговата майка също е израснала в насилническо семейство. На 18-годишна възраст Ан се омъжва за връстника си Робърт Томпсън, за да избяга от жестоките побоища на баща си. Но новото й семейство не е по-различно. Новият съпруг на Ан е агресивен алкохолик също като баща й. Той я бие пред момчетата, а тя от своя страна разтоварва напрежението си, като налагала синовете си с пръчки и колани. Прави опит за самоубийство, поглъщайки свръхдоза приспивателни, но в крайна сметка се спира на пиенето като способ за бягство от реалността. Шестимата братя са оставени да се оправят и да се гледат сами. Но вместо да се защитават взаимно, на момчетата им се налага да се пазят един от друг.

Един от по-големите братя на Робърт обича да краде и често го води със себе си. Друг от братята му е подпалвач и освен това е заподозрян в сексуална гавра с малки деца (възможно е Робърт също да е бил негова жертва, което обяснява загадката с батериите). Трети от братята заплашва с физическа саморазправа учителите си. Когато големите трябва да гледат по-малките си братя, те ги заключват в гълъбарника на двора. Един от братята напуска дома си, за да отиде доброволно в център за социални грижи. Някои от другите правят опити за самоубийство. Полицията и социалните работници познават добре братята Томпсън. Когато е извършвано престъпление в района, полицията проверява първо тях.

Робърт е петото от шестте деца. Опитва се да бъде добър син. Помага на майка си в кухнята, опитва се да й угоди и да й дава подкрепа. Гледа седмото дете на майка си, бебето Бен, което е от различен баща. Робърт не е агресивен, а по-скоро лукав. Той е слаб ученик и често бяга от училище, но когато влиза в час не прави проблеми. Учителите го смятат за тих и срамежлив, но и манипулативен към останалите. Не очакват големи постижения от него, а останалите деца го избягват. Джон се превръща в един от малкото му приятели.

Понякога говори тежко, опитвайки се да се прави на корав мъж, но никой не го смята за жесток и агресивен. Той е добре известен като “беглец” и често е забелязван да броди по улиците в 1:00 ч. през нощта. Ан понякога крие обувките му, за да го задържи вкъщи.

За нещастие насилието от страна на големите му братя върху него започва да се повтаря в отношенията му с неговия по-малък брат Райън. Той непрекъснато го тормози, но между двамата има някаква странна връзка. През нощта спят заедно в едно легло, смучейки палците един на друг. (По време на процеса с Райън настъпват обезпокоителни промени. Започва редовно да се напикава в леглото, пали огън в стаята си и рязко напълнява. Проявява ревност към вниманието, което получава Робърт, и майка му се страхува, че малкият ще извърши нещо също толкова ужасно, само за да получи същото отношение).

Научи повече за:   Софийският касапин-абитуриент Николай Арабаджиев

Отношенията между Робърт и Райън носят известни прилики с престъплението срещу Джеймс Бълджър. Робърт заставя Райън да бяга от училище и да го придружава в приключенията му. Веднъж изоставя уплашения Райън при канала, на същото място, където след време той и Джон ще оставят Джеймс.

Робърт отнася повечето неприятни отзиви в пресата по време на процеса. Един журналист описва как момчето “се беше втренчило в мен като някакъв миниатюрен Чарлз Менсън”. Робърт се държи твърдо и самоуверено като част от стратегията си за оцеляване, но това негово поведение е използвано срещу него. Не показва пристъпи на разкаяние, а само пълна безчувственост. Но това не означава, че единствено той е отговорен за жестокостта срещу Джеймс Бълджър. Джон Венабълс показва доста по-обезпокояващо предразположение към изблици на жестокост.

Според Смит Джон е бил виновен за най-свирепите жестокости, но и Робърт не е бил безучастен свидетел:

“Представям си огромното и вълнуващо нервно напрежение между тях двамата. Смях, страх, гняв, злоба. Веднъж щом е започнало, нападението не е можело да бъде спряно. Тяхната компулсивна жестокост се е разиграла до неизбежния си завършек.”

Робърт вероятно е бил отговорен за предполагаемото сексуално насилие над Джеймс. Смята се, че той самият може би е бил жертва на по-големия си брат и се допуска, че може от своя страна да е посягал на братчето си Райън. По време на разпита се разстройва от обвиненията и изразява притеснение, че Джон може да излъже полицаите, че той си е играл с половите органи на детето. Плаче и се терзае, че хората могат да го помислят за “перверзник”. Джон също се е разстроил от тези обвинения, но далеч не реагира толкова гузно като приятеля си. За съжаление няма начин да разберем какво точно се е случило и кой го е направил. Както казва Робърт: “Нали аз бях там, а не вие”.

Въпреки цялата му твърдост, Робърт все пак показва известни детски слабости, за които е подиграван. Играе си с кукли-тролчета и си смуче палеца. Джон използва това, за да го засегне, наричайки го момиче по време на разпита. Вероятно поради факта, че е принуден да развие безчувственост и твърдост, неприсъщи за възрастта му, и да потиска детското у себе си, Робърт е насочил агресията си към невинно малко детенце, каквото той самият никога не е бил допуснат да бъде.

Джон Венабълс

В деня преди отвличането на Джеймс Джон е необичайно възбуден. Той е неспокоен и трудно контролируем.

Учителите забелязват опитите му да търси внимание още през 1991 г., когато това негово поведение се появява за пръв път. Той прави странни неща – люлее се напред-назад в стола си, държейки се за чина, и издава особени стонове и звуци. Учителката му го премества на първия чин, за да го държи под око, но тогава започва да бута разни неща от бюрото й. Първоначално насилието на Джон е насочено към самия него. Удря главата си в мебелите, в стената и се тръшка на пода. Порязва се с ножици и разкъсва дрехите си. Но понякога тази саморазруха се насочва навън. Броди из класната стая и сваля и скъсва от стената картините, нарисувани от съучениците му. Учителите документират неговите подривни лудории – никога преди това не са виждали подобно нещо.

Неговото странно поведение става все по-жестоко. Веднъж издебва изотзад свой съученик и започва да го души с дървена линия. (Нужни са двама възрастни, за да го откопчат от жертвата му). Скоро е преместен в друго училище. Той е хиперактивен и лесно се разсейва. Неговата нередовност с уроците и домашните е може би допълнителен способ за търсене на внимание. Никой не го смята за “лош”, даже някои учители го мислят за сладко дете и го съжаляват. Според тях действията му са зов за помощ.

Какво се случва с Джон у дома? Дали семейните отношения вкъщи имат нещо общо с нарастващо обезпокоителното му поведение?

Джон се ражда на 13 август 1982 г. Негови родители са Сюзан и Нийл Венабълс. Нийл е шофьор на виличен кар, но често остава без работа. Джон е средното дете, а неговите брат и сестра имат проблеми в развитието си. По-големият му брат се ражда със заешка устна, което довежда до проблеми в комуникацията и нарастващо разстройство и нервни изблици. Той посещава специално училище, а родителите прекарват голяма част от времето си в опити да го контролират. Понякога е изпращан и в приемни семейства. По-малката сестра на Джон също има проблеми в развитието си и посещава училище за деца със специални нужди. Джон остава по средата, чувствайки се игнориран и изпитващ завист към вниманието отделяно на другите деца. Понякога имитира нервните пристъпи на брат си.

Сюзан и Нийл имат бурни взаимоотношения, като многократно се разделят и събират отново. Семейството се мести непрекъснато. Когато Нийл ги напуска, Сюзан и децата отиват да живеят при майка й, после пак се преместват у Нийл, само за да се изнесат отново в общинско жилище под наем в Ливърпул. Понякога Нийл се връща и те се сдобряват. Тази нестабилност повлиява на трите деца. И двамата родители имат история на клинични депресии, а Сюзан е особено склонна към истерии. Тя произхожда от “строго и дисциплинирано” семейство и често е забелязвана да упражнява физическо и психическо насилие върху Джон. Когато е под стрес, има навика да праща Джон при баща му, тъй като не може да се справя с него. Той мрази съседските деца, които се подиграват на него и на брат му и сестра му. Джон е леко кривоглед с едното око, за което децата го дразнят постоянно. Той е лесна мишена за останалите, тъй като лесно се поддава на провокациите им.

Джон е преместен в друго училище, тъй като е труден за контролиране, но остава да повтаря годината. Точно там се запознава с Робърт Томпсън – още един повтарач. Сюзан твърди, че синът й е бил преместен, тъй като другите ученици са го тормозели, но когато той среща Робърт, изведнъж и двамата се превръщат в побойници. Набелязват по-слаби и чувствителни деца и ги тормозят. Джон се чувства силен и смел с Робърт до себе си. Двамата започват редовно да бягат от училище.

Учителите забелязват, че двамата заедно изваждат наяве най-лошото у себе си и правят опит да ги разделят. Седят отделно в класната стая, но когато бягат от час, нищо не може да се направи. Никой не смята момчетата за потенциално опасни или по-проблемни от останалите деца. Джон не желае да работи и нарушава дисциплината в час. Робърт е тих, но е изпечен лъжец, умело манипулиращ останалите ученици. Изглежда по-зрял от Джон.

Майката на Джон променя диетата му, надявайки се това да го успокои, но нищо не помага. Той непрекъснато се бие с брат си. Робърт идва понякога на гости, когато Джон е при баща си, но Нийл го прогонва. Робърт има лоша репутация и Нийл предупреждава сина си да стои далеч от него.

Според мнозина обаче Джон е подлаган на далеч по-лоши влияния в дома на баща си. Не чрез насилие, а чрез филми на ужасите. Но всъщност Нийл не му позволява да гледа езотерични или особено брутални филми. Джон си пада по каратистки филми и иска да бъде като Роки. Рисува сцени от поредицата “Хелоуин”. Но видеокасетата, която привлича вниманието му към насилието, е “Детска игра” 3.

В този филм душата на сериен убиец обитава кукла, наречена “Чъки”. Злата кукла, висока колкото Джеймс, тича наоколо и избива злополучните си жертви. Накрая Чъки е убит на влакчето на ужасите в един лунапарк. Последната битка с Чъки се развива на релсите, лицето му е опръскано със синя боя от една предишна сцена и накрая тялото му е разпръснато на парчета. Няма доказателство, че Джон е гледал целия филм, но съвпаденията са многозначителни. Малкото дете-кукла в ролята на злодея, който е унищожен накрая от героите. Вероятно в този филмов образ момчетата са припознали Джеймс като нещо зло, което заслужава да умре. Джон често си фантазира, че е добрият герой.

Джон има огромно въображение, но очевидно потиска голяма доза враждебност. Отрича да има някакви проблеми вкъщи, въпреки истеричното си поведение в училище. Твърди, че семейството му е обично и грижовно, но проявява враждебност към баща си, когато е повдигнат въпросът за сексуалното насилие над Джеймс. Започва да го налага с юмруци, плачейки: “Татко мисли, че знам, а аз не знам”. След първия ден от процеса изкрещява гневно към мястото на липсващия му баща. За семейство Венабълс има твърде малко информация. Нийл не изглежда способен на насилие. Сюзан от друга страна очевидно има доста силно влияние над момчето. Повече от всичко той се страхува от нейното неодобрение и отхвърляне.

Джеймс беше като кукла

Според повечето очевидци Джон е изиграл главната роля в опитите на двамата да отнемат деца от майките им. Джон е този, който е почукал по витрината на магазина, за да привлече вниманието на първото дете, което са се опитали да подмамят. Той е този, който хваща Джеймс за ръка. Когато момчетата са срещали възрастни по време на разходката си из Ливърпул, Джон изглежда е упражнявал контрол над ситуацията. Най-уличаващото доказателство срещу него е собственото му признание: “Аз наистина го убих”. Не “ние”, не Робърт. Признава си, че е участвал в побоя над Джеймс, но твърди, че нарочно е пропускал или е хвърлял само леки камъни по него. Вероятно в онзи момент неговият проблемен характер е набрал скорост, превръщайки пакостта в убийство.

Запознатите със случая са по-склонни да приемат теорията, че идеята да вземат Джеймс и да го отведат на канала вероятно е била на Робърт. Но кой е нанесъл първия удар? Дали на Робърт, израснал сред побои, му е било по-лесно да пусне Джеймс да падне по глава? Или Джон се е опитал да се докаже пред коравия си приятел? И двамата изглеждат грижовни към по-малките деца – Робърт има две по-малки братчета, а Джон си играе с по-малки от него деца. Може би затова са се върнали да вземат Джеймс, след като са избягали от него при канала. Но поради някаква причина техният импулс за насилие се е оказал по-силен от инстинкта им за състрадание. Докато са се мотаели из квартала, са срещали възрастни хора, които биха могли да се намесят, но не са го направили. Хора, които са заподозрели, че става нещо нередно, но не са можели или не са желаели да помогнат.

В живота си Джеймс Бълджър е сладък и очарователен като кукла. В смъртта си той първоначално е помислен за такава – машинистът на влака е помислил, че на релсите е поставена кукла. Не е обърнал внимание – децата в квартала често слагат разни неща по линиите. По-късно, когато разполовеното тяло на Джеймс е открито от играещи наблизо момчета, и те в първия момент го помислят за изхвърлена играчка. “Тогава видяхме краката на куклата и всички хукнаха да бягат, а аз си казах не, не е кукла” – казва едно от момчетата пред репортерите.

Куклите са едновременно скъпоценни и заменими. Колкото и любим подарък да е една играчка, децата като че ли винаги изпитват необходимост да я разглобят, преди да се откажат от нея. Кофите са пълни с изхвърлени кукли, обикновено голи и често разглобени. Липсваща глава, липсващи ръце и надраскани с пастели лица.

Дали Джон и Робърт са гледали на Джеймс като на кукла, с която могат да си поиграят и сетне да захвърлят? Според Джон той е станал приятел на Робърт, когато последният му е подарил кукли-тролчета, на които “се вижда задника и онова”. В търговския център Робърт е искал да открадне кукла-трол за своята колекция. Отишли са да търсят кукли и са си тръгнали с Джеймс.

Джон също може да си е мислел за кукли. Подобно на троловете на Робърт и той си има комично отмъстителната кукла Чъки. Техният най-обезпокоителен символичен жест е, че двамата вероятно са използвали батериите, за да ги поставят в ректума на Джеймс и по този начин да го превърнат в ходеща и говореща кукла на батерии. Дали това е бил просто някакъв особен детски опит да “го съживят отново”, както Робърт твърди, че се е опитал да направи?

Робърт пресъздава убийството с помощта на кукли. Отрича да е участвал, но използва куклите на психиатърката, за да покаже какво се е случило. Много възрастни убийци обезличават жертвите си, за да могат да ги убият. Разбира се Джон и Робърт са наясно, че Джеймс е живо същество. Но той е дребен, висок колкото кукла и твърде малък, за да може да им каже името си. Само плаче непрестанно за майка си. Джон и Робърт от своя страна също копнеят за отчуждените си майки. Убивайки Джеймс, може би са изразили своята вътрешната необходимост да се откъснат от собствените си зависимости. Но всичко това са само догадки. Също като при “кой” и “как”, на въпросите “защо” за убийството на Джеймс Бълджър няма отговор.

Имаше ли справедливост?

В каква възраст свършва “Doli incapax” или с други думи, кога едно дете загубва невинността си? В британското кралство това е десетгодишна възраст. Джон и Робърт са на десет години и шест месеца по време на убийството, с което прекрачват границата на невинността според закона. Разбира се не е възможно да се определи точна дата за подобно нещо. Джон например е по-незрял за възрастта си, но това няма значение в съда.

Повечето проучвания на детската жестокост се правят, за да се обясни жестокостта у възрастните. Дали са наранявали животни? Палели ли са огньове? Според някои проучвания децата минават през “фаза на жестокост”. Дали някои от тях не остават в нея завинаги? Нарастващите случаи на стрелба в училищата се обяснява с няколко неща – филмите и видеоигрите с насилие и лесния достъп до оръжия. Но убийството, извършено от Джон и Робърт, няма нищо общо с оръжията. При него най-обезпокояваща е интимността. Те разхождат Джеймс цял следобед. Държат го, понякога го успокояват и го пренасят през улицата. Как са били способни да го пребият с камъни и да го удрят с железен лост, след като цял ден са държали малката му ръчичка?

Председателят на Върховния съд увеличава присъдите на момчетата от 8 на 10 години. В отговор на общественото неодобрение министърът на вътрешните работи Майкъл Хауърд ги повишава на 15 години. Адвокатите протестират, че правителството няма право да променя криминални присъди и обжалват това постановление. Случаят стига до Европейската комисия по правата на човека. В края на 1999 г. Европейският съд решава, че Робърт Томпсън и Джон Венабълс не са съдени справедливо на процеса през 1993 г. и заключава, че двете десетгодишни момчета не е трябвало да бъдат съдени като възрастни. Издигнатата платформа, на която обвиняемите седят по време на процеса, е счетена за неуместна и заплашителна. Формалностите на британската правосъдна система са непосилни за възприемане от двете момчета. Европейският съд определя 15-годишната присъда за незаконна. Момчетата получават като компенсация сумата за разходите по несправедливото дело.

Новият председател на Върховния съд лорд Улф ще преразгледа присъдите на момчетата. “Смятам, че всички замесени в случая лица трябва да получат възможност да се изкажат по въпроса…” – обявява той. Това означава, че родителите на Джеймс Бълджър ще могат да дадат мнението си за продължителността на присъдите им.

Денис Бълджър, която вече има втори брак, е против освобождаването на момчетата толкова скоро. Според нея те все още са способни на подобни зловещи деяния. Детектив Албърт Кърби, водил първоначалното разследване на убийството на Джеймс, е възмутен от твърденията на Европейския съд, че момчетата не са получили справедлив процес и са били неправилно третирани зад решетките.

Денис Бълджър
Денис Бълджър

Приемат се промени в закона, за да се забрани на момчетата да продадат историята си на издателски къщи. Някои издатели, нетърпеливи да изкарат пари от случая, вече са се свързали с тях и с техните семейства.

След освобождаването си Джон и Робърт щ еполучат нови самоличности, подсигурени с нови актове за раждане, паспорти и други документи. Освен това ще разполагат с полицейска закрила дотогава, докато бъде сметнато за необходимо. “Не е имало такава суетня от случая с Мери Бел насам” – казва източник от вътрешното министерство.

Реабилитирани

За живота зад решетките на Джон Венабълс и Робърт Томпсън няма много информация. При Робърт са наблюдавани симптоми, свързани с посттравматично стресово разтройство, като обриви, боледувания, кошмари и безсъние. Той е уплашен от собствената си известност, навсякъде му се привиждат фотографи и се страхува, че психиатрите ще го издадат на медиите. Страхува се да излезе от килията си и е тормозен от останалите обитатели на затвора. Участва в няколко сбивания, за които е наказан. Робърт с неохота говори за престъплението си и веднъж казва, че не изпитва никакви чувства по въпроса. Но през 1995 г. изглежда прави пробив. Започва да говори за убийството, признавайки участието си наравно с това на Джон. Набляга на образованието си, с надеждата да вземе университетска диплома. Робърт проявява интерес към дизайна, шиенето, готвенето, кетъринга и компютрите.

Джон Венабълс е преследван от своите спомени за убийството и е измъчван от непрекъснати кошмари, в които му се явява обезобразеният Джеймс. Според психиатрите той е преживял “две трудни години”, през които е пресъздавал убийството в ума си отново и отново. Постоянно си фантазира как връща Джеймс обратно към живота. Джон понася терапията по-добре от Робърт. Разкаянието и вината винаги ще го преследват, казва той самият, но фактът, че поема отговорност за стореното, му помага да се примири. Прекарва времето си в затвора като запален спортен запалянко и играе на видеоигри. Според психиатрите Джон не представлява повече опасност за обществото.

Робърт и Джон не са разговаряли един с друг от деня на убийството на Джеймс Бълджър.

Двамата трябва да останат в заведението за непълнолетни, докато навършат 19 години през 2001 г. След това ще бъдат преместени в учреждение за млади нарушители за две години и накрая в истински затвор. Пенсионираният вече детектив Албърт Кърби горещо се надява да прекарат известно време в затвор за възрастни. Но неговите надежди и тези на близките на малкия Джеймс остават излъгани.

Освободени

С осъждането им за отвличането и убийството на двегодишния Джеймс Бълджър през 1993 г. Джон Венабълс и Робърт Томпсън се превръщат в най-младите осъдени убийци в Британското кралство от 250 години насам. Първоначално са осъдени на задържане “докато благоволи Нейно Величество” и не се предвижда да бъдат освобождавани поне 20 години. След произнасянето на присъдата им двете момчета са изпратени в отделни учреждения някъде на север, където ще останат до 19-годишна възраст и след това ще бъдат прехвърлени в истински затвор. Но след като Европейският съд по правата на човека се произнася, че момчетата не са получили справедлив процес и ги компенсира с разходите по делото – 15 000 лири за Томпсън и 29 000 лири за Венабълс – планът се променя.

През март на следващата година британският вестник “Обзървър” публикува съобщението на вътрешния министър Джак Строу, че Томпсън и Венабълс ще бъдат освободени до 2003 г. Решението на Стоу е основано на постановлението на Европейския съд, че неговият предшественик министър Майкъл Хауърд е “действал незаконно, като е увеличил присъдата им на 15 години”.

На 26 октомври 2000 г. в-к “Гардиън” съобщава, че председателят на Върховния съд лорд Улф е намалил минималните присъди на момчетата, “което означава, че те ще могат да бъдат освободени рано следващата [2001] година, ако комисията за предсрочно освобождаване реши, че това е уместно”.

На 14 ноември 2000 г. в-к “Гардиън” съобщава, че Джон Венабълс и Робърт Томпсън са “подложени на риск от репресивни мерки, застрашаващи живота им, ако се разкрият тяхното местонахождение и нови самоличности”, и са поискали “безпрецедентни доживотни съдебни разпореждания, забраняващи на медиите да разкриват информация, която би могла да ги идентифицира”.

Техните искания са основани на коментарите на бащата на Джеймс Ралф Бълджър, който се е заклел “да се разправи с убийците на сина си”. Адвокатът на Венабълс заявява, че “извадено от контекста е пределно ясно какво разбира той по разправа”.

В отговор Ралф Бълджър казва на репортерите: “Джеймс имаше правото да живее, правото да порасне, да обича и да бъде обичан, и да има свои собствени деца. Но те му отнеха тези права, така че те самите не би трябвало да имат такива, без значение дали говорим за правото на личен живот или правото да се скриеш”.

Джеймс Бълджър
Джеймс Бълджър

Майката на Джеймс Бълджър Денис Фъргъс заявява на пресконференция:

“Чувствам се предадена и разочарована от системата. Единствената надежда, която ми остава е кралица Елизабет да отхвърли исканията на Робърт Томпсън и Джон Венабълс да получат анонимност до края на живота им. Като деца е разбираемо да получават някаква защита, но какво право имат да изискват специално отношение и като възрастни? Седем години системата ме убеждаваше да разчитам на правосъдието и да си мълча, въпреки че се страхувах от най-лошото. Венабълс и Томпсън влачиха мен, моето семейство и името на Джеймс във всеки възможен съд в страната и в Европа, за което разполагаха с неограничени парични суми. Това е в пълен контраст с помощта, оказана на жертвите на престъплението. Европейският съд се превърна в приятел на престъпниците и във враг на техните жертви”.

През януари 2001 г. искането на момчетата е одобрено Джон Венабълс и Робърт Томпсън получават доживотен имунитет от разкриване на самоличността им.

На 22 юни 2001 г. британският министър на Вътрешните работи Дейвид Блънкет потвърждава, че комисията по предсрочно освобождаване е одобрила освобождаването им.

Говорител на Денис Фъргъс казва за пресата:

“Денис е напълно опустошена и зашеметена. За подобно престъпление би трябвало да има елемент на наказание, но всичко, което вижда Денис е, че Венабълс и Томпсън бяха наградени. Не става въпрос за отмъщение, а за това, че няма справедливост. Венабълс и Томпсън ще бъдат върнати на семействата им, които преди това не са могли и да мечтаят за подобен уреден живот. Ако бяха давали любов и подкрепа на тези момчета, Джеймс нямаше да бъде убит”.


Източник: trutv.com

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

28
Напиши коментар

avatar
27 Дискусии
1 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
26 Автори на коментари
СилвияЛораТанясветлаЛилия Костова Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Павел
Гост
Павел

Ето до какво води родителското безхаберие. Според мен в този случай са виновни и родителите на убийците и майката на жертвата – тръгнала тя, моля ти се, да вършее из мола, зарязвайки детето си (почти бебе) без надзор. Хич, да не ми ги разправя тия, че се била обърнала само за минутка. А пък другите как са могли да оставят тия момчета да се шляят по улиците и да не ходят на училище – това не са тинейджъри, а десетгодишни деца! Всички родители трябва да спрат да мислят, че децата им са невинни душички – оставиш ли ги без контрол… виж още »

Вики
Гост
Вики

Абсолютно съм съгасна с коментара на Павел

Галина
Гост
Галина

Потресаваща статия. Наистина, вината е в родителите на двете момчета, но аз все пак мисля, че е трябвало да излежат по-дълги присъди.

гага
Гост
гага

tova e ujasno,prosto.tova ne sa deca za men.ili po-skoro teoriqta mi e 4e decata sa mnogo jestoki,osobeno takiva ,koito sa ostaveni ot roditelite si po te4enieto i na koito ne im se obry6ta vnimanie.ne moje da mi go pobere glavata kak moje da pri4ini6 takava jestokost na edno malko bebe,o6te pove4e tova se e rodilo v glavite na dve deca???te ne trqbva da sa na svoboda i o6te po-malko da sa s nova samoli4nost!tova e kraino nespravedlivo!postapkata im nikoga ne moje da bade oprostena,NIKOGA!

Gergana
Гост
Gergana

Децата наистина са жестоки.В отношенията помежду си,дори в най-обикновените игри пред блока.Тези присъди са обида за родителите на убитото детенце.Сега тези хладнокръвни изтезатели на деца ще се върнат при семействата си и най-вероятно ще си живят нормално,а убитото дете никога няма да се върне вкъщи.И това равнодушие и безхаберие в хората които са ги срещали и са си затваряли очите,а са могли да го предотвратят.Явно на хората не им пука за нищо друго освен за собствената кожа.

Москвич 412
Гост
Москвич 412

За да им пука само за собствената кожа значи има защо,всяко простъпление си има мотив (сега някой “убавец” да не напише,че оправдавам такива действия)

А на снимката на убийците,тия малки пишлемаци на външен вид си приличат доста.

Almirena
Гост
Almirena

1. http://www.youtube.com/watch?v=pX8syQSwNYM

2. http://www.youtube.com/watch?v=DviHzZgHb7Y

3. http://www.youtube.com/watch?v=BIYfxsutrvM

4. http://www.youtube.com/watch?v=hxweZXS8sq4

5. http://www.youtube.com/watch?v=z5Oktr9ldKs

6. http://www.youtube.com/watch?v=R0_Uxh1g8Sc
(извинявам се,че към клипчетата няма субтитри.Не успях да намеря такива със…)
Искрено се надявам само за едно нещо,след като останах погнусена от случая,че това,което са сторили тези изродчета (които днес вече са пораснали изроди,живеещи в уюта на своята несправедлива анонимност,че и пари са взели за престъплението си!???), ще се връща хилядократно на техните деца и внуци (ако Господ все пак допусне те да имат такива,защото не заслужават!)!!! Дано душата на малкото момченце е намерила покой във вечността…Т_Т

Джу
Гост
Джу

Просто такива малки изродчета не трябва да се помилват … на 10 убиваш бебе на 20 знае ли се какъв ще станеш .. той Ралф Бълджър го е казал много добре „Джеймс имаше правото да живее, правото да порасне, да обича и да бъде обичан и да има свои собствени деца. Но те му отнеха тези права, така че те самите не би трябвало да имат такива, без значение дали говорим за правото на личен живот или правото да се скриеш“.

Ani
Гост
Ani

Takova hubavo i slyn4evo detence ;(
Trqbva6e da izgniqt v zatvora tiq dvamata!

мими
Гост
мими

не мога да си предстажя какъв ужас е преживяло детето,което е обгрижвано и виждало само хубаво.затова и именно се доверява на тези батковци-дяволи за мен.тези изроди изобщо не трябва да са живи камолу да имат нова самоличност!срам за английското правосъдие!

Виктор
Гост
Виктор

Мими хайде недей така! Отначало е било игра, нали знаеш? Оу, но обществото винаги се усеща след това! Защо никой възрастен не е отишъл и да помогне на малкия Джеймс. Иначе жалко за момченцето, но за мен Робърт е виновен за всичко!!! Той е виновен!!

Led
Гост
Led

Срам за правосъдието в Англия да даде доживотен имунитет без да знаят къде са на двама социопати.

Според мен трябваше да обявят публично къде се намират тия двамата шебеци.

мариела
Гост
мариела

Интересувам от серийни убийци,не точно самите убийства а психиката на убиеца,така че може да се каже че сън чела за какви ли не жертви и малки и големи.Свикнала съм да не обръщам толкова внимание на самите жертвите,а да разглеждам извършителя като цяло,но признавам след прочита на тази статия съм плакала буквално със сълзи…Заради една на пръв поглед невинна шега на по големи “батковци” едно толкова малко,невинно и изплашено същество е било измъчвано в такъв голям интервал от време и след това безмилостно убито,а извършите си живеят със нова самоличност и ще си имат деца на неговата възраст? Убиецът дори и… виж още »

Marti
Гост
Marti

Според непотвърдени информации Роберт Томпсън живее с любовник си от няколко години. Английското правителство е похарчило над ЧЕТИРИ МИЛИОНА паунда за да им осигури анонимност и нови самоличности. Джон е осъден през 2010 на две години затвор за притежание и разпространение на педофилски снимки. Освен злоупотребата с алкохол и кокаин Джон в продължение на една година се представял в различни чатове за жена и ужким “продавал” осемгодишната си дъщеря за секс.

JKTT
Гост
JKTT

Миличкото,направо се разплаквам,защото и аз имам малко братче като него.Да почива в мир мънинката му душичка.

dinko.gospodinov17
Гост
dinko.gospodinov17

В тия така наречени “демокрации” в западна европа има,изглежда,нещо тотално сбъркано.Освен поредицата абсурдни обстоятелства,довели до фаталния край,решаващ фактор е и средата,в която са израстнали тия гаменчета.Лесно е да ги съдим постфактум,ама я си задайте въпроса:Колко ли още ги има такива като тях,отрочета на нехранимайки и татковци,които в “благоприятния” момент ще избухнат,извършвайки нещо чудовищно и непоправимо?

Москвич 412
Гост
Москвич 412

Уместно е да си зададем този въпрос и тук-в България.

Kpaxian
Гост
Kpaxian

Джон Венабълс, единият от малолетните убийци, с новата си идентичност през 2010 г.е арестуван и върнат в затвора за разпространение на детска порнография в интернет.

Лилия
Гост

Заслужават смъртно наказание извергите , ако не бяха те момчето сега щеше да е на 23 години вече и да се радва на живота си да празнува абитуриентски си бал , да се радва на стунтските години и т .н

Лилия
Гост

Дано си получат някой ен заслуженото наказание за злодеяние та това детенце да почива в мир най – накрая

c.zdravkova
Сътрудник

Това е ужасна история и потресаващо престъпление,за което би трябвало да има подобаващо наказание,независимо дали убийците са възрастни или деца!Най-малкото,което можем да пожелаем на тези момчета е споменът и вината за това,което са извършили да ги преследва цял живот,да нямат капка спокойствие и съвестта им да ги осъди така като истинския съд не го е направил!Колкото до Джеймс,дано да почива в мир!

Maggie
Гост
Maggie

И в крайна сметка, Джон миналата година получава трета нова самоличност след като е хванат с детска порнография и лежи отново в затвора, станал наркоман и на няколко пъти разкрива, че е убиец. Да, браво, на психиатъра, който 2001 казва, че те са напълно реабилитирани и едва ли отново ще постъпят по криминален начин..

ivi
Гост
ivi

Няма такова нещо като бивш наркоман, бивша проститутка и бивш убиец. И който твърди обратното, значи просто никога не му се е налагало да разбере….и като идиот все ще повтаря – “те са били само деца”, “миличките,средата е виновна”, “бедните, майка им ги е шамарила” и т.н.
И моята майка и баща са ме поступвали сериозно, но не съм сериен убиец, нито само убиец.
Имам прекрасно семейство и най-страхотния 2-годишен син на света.
Лично аз без колебание бих “светил маслото” на двете уродчета при първа възможност… мръсни гадове, нямало с какво да си играят….

Лилия Костова
Гост
Лилия Костова

Ако това беше моето дете тези лично щях да очистя тези изродчета още тогава и после да ги лежа ! Те очевидно не са се поправили и няма и да се поправят щом единия от тях го хващат на няколко пъти с детска порнография . А относно това че родителите им са ги шамарили малко им е било трябвало е повече да ги бият , за да станат хора !

светла
Гост

Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега ще ви кажа моето мнение и личен опит от англичаните след толкова години прекарани в Англия. Както повечето коментират е от невъзпитание и незаинтересованост от майките и бащите,така е но има и други причини.Имам приятел англичанин и така разбрах много неща за тях.Те учат до 16 г. задължително и после отиват в колеж или почват работа. Момичетата почват да раждат деца за да взимат помощи и до 30 г.имат поне 4 или 5 (като нашите цигани) и са сменили 4 мъже най-малко.Тези деца минават през какво ли не до 16… виж още »

Таня
Гост
Таня

Браво Светла, много добре казано. Аз макар, че препрочитам почти всички статии за ен- ти път просто почти не мога да го направя със статиите за убийство на деца. Няма по- страшно нещо, от затрит мъничък живот

Лора
Гост
Лора

Следя вашия сайт с интерес, но моля ви направете даренията да могат да се пускат със смс