Сестрите Папен: Скандалното престъпление на две смъртоносни камериерки

Странният случай на сестрите Папен е прочут не само заради шокиращата си жестокост, но и защото извършителките и техните жертви са жени. Престъплението се превръща в медийна сензация във Франция благодарение на зловещите му отсенки на лесбийство и кръвосмешение;  мотивът никога не е изяснен напълно – дали убийствата са били продукт на буйна лудост или представляват пресметнато (и някои биха казали справедливо) отмъщение на две момичета от работническата класа срещу техните самозабравили се господарки?

Семейство Папен

Дори по мизерните стандарти на селския живот във Франция от началото на XX век Кристин и Леа Папен преживяват едно изключително печално детство. Техният баща Густав е жесток алкохолик, а майка им Клеменс – вятърничава и лековата жена с нищожен майчински инстинкт, която през 1901 г. е заставена да се омъжи за баща им, само защото е бременна с първото им дете Емилия. След раждането на втората им дъщеря Кристин през 1905 г. Клеменс решава, че не може да се справи с две деца и изпраща бебето да живее при сестрата на Густав. През 1911 г. тя ражда третото си дете, Леа. Скоро след появяването на Леа открива, че съпругът й е изнасилвал най-голямата им дъщеря Емилия, която тогава е само на 10 години.

Клеменс незабавно подава молба за развод и напуска Густав. Нейните действия обаче не са продиктувани от загриженост за добруването на дъщеря й, а от желанието да накаже съпруга си за неговата изневяра. Тя очевидно вярва, че малката Емилия е съблазнила баща си и решавайки да я накаже, я изпраща в приют за сираци, управляван от манастира Льо Бон Пастьор, известен със суровите си възпитателни методи. Майката изтръгва и другата си дъщеря Кристин от грижите на лелята и също я изпраща в манастира. Освен това се освобождава от „непосилното“ тегло на току-що проходилата Леа, като я предава на грижите на свой чичо.

Емилия и Кристин се привързват силно една към друга в сиропиталището. Когато Емилия навършва достатъчно години и става монахиня, Кристин има твърдото намерение да тръгне по нейните стъпки. Но Клеменс, която разчита, че дъщерите й ще я издържат, когато пораснат достатъчно, за да работят, се вбесява от факта, че е загубила една-трета от потенциалния си приход в лицето на Емилия и забранява на Кристин да стане монахиня. Тя незабавно прибира момичето от манастира и му намира работа като слугиня в богаташките домове в град Льо Ман.

Монахините са я обучили добре в „изкуството“ на чистенето, поправянето и готвенето и Кристин бързо се нагажда към слугинския живот. Но момичето често сменя работодателите си в първите години на своята кариера, защото надниците, които й плащат, никога не са достатъчни, за да угодят на майка й. Подобно на по-голямата си сестра, Леа също е изпратена да работи веднага щом навършва достатъчно години и двете сестри, макар да са били разделени от дълго време, все още са много близки и се стремят да работят заедно винаги, когато това е възможно.

Живот със семейство Ланселин

През 1926 г. 22-годишната Кристин си намира работа в дома на семейство Ланселин в град Льо Ман. Семейството се състои от пенсионирания адвокат Рене Ланселин, неговата съпруга Леони и двете му пораснали дъщери, едната от които – 27-годишната Женевиев – все още живее с родителите си. Те са скромно, уважавано семейство с хубав дом на улица „Бруйер“ №6.

След като Кристин прекарва при тях два месеца, те решават да наемат и сестра й. Кристин е готвачката, а Леа прислужница. Двете работят по 12-14 часа на ден и получават само половин ден почивка в седмицата, за да отидат на църква в неделя.

Понякога сестрите посещават една квартална врачка. Впоследствие Кристин споделя вярването си, че в предишния си живот е била съпруг на сестра си – идея, която вероятно й е била втълпена от местната гледачка.

Освен посещенията в църквата и при врачката, двете прекарват всяка свободна минута от времето си в малката си стаичка на третия етаж в дома на Ланселин. Никога не ходят на кино или на танци, нито имат ухажори или каквито и да е приятелства с другите слуги в района.

Професионалната им репутация е отлична и семейство Ланселин се превръщат в обект на завист за останалите буржоазни семейства, чиято прислуга прахосва времето си в скитосване и флиртове с млади мъже. Местните магазинери обаче, с които двете сестри общуват ежедневно, ги намират за странни и сдържани.

Макар като цяло работодателите на сестрите Папен да превъзнасят трудолюбието им, една от бившите господарки на Кристин изпитва резерви към характера й. Дамата, при която момичето е работило само 15 дни, я описва като изключително докачлива и толкова надменна и непокорна, че тя се е притеснявала да й нарежда да прави каквото и да било.

Семейство Ланселин обаче изглеждат предоволни от нея и на последвалия съдебен процес мосю Ланселин заявява, че чак до деня на убийствата не е имал никакви оплаквания от работата на двете сестри в дома му.  Но също така признава, че не е разменил и една дума с тях през седемте години, в които те са работили за него. Всичките заповеди са идвали от неговата съпруга, която е общувала единствено с Кристин, и то обикновено чрез бележки, а не лично.

Макар този метод на общуване с прислугата да изглежда странен, той трудно би могъл да се счита за жесток и като че ли сестрите Папен са били третирани сравнително добре в дома на Ланселин. Като типично „малко буржоазно семейство“ те са се отнасяли със слугините си по същия начин, по който са го правели и другите от тяхната класа, и дори може би по-добре от тях.

Освен оскъдната, но стандартна заплата (3 000 франка на година, което прави по-малко от 2 000 долара в днешни пари), Кристин и Леа получават не само достатъчно храна, но и топла стая. Когато разбира, че сестрите изпращат всичките си надници на майка си, Леони Ланселин незабавно настоява на това да се сложи край. Окуражава ги да пазят парите за себе си и да уведомят майка си, че повече няма да я издържат. След този инцидент сестрите започват да наричат помежду си мадам Ланселин с гальовното обръщение „Маман“, а когато говорят за собствената си майка, използват израза „онази жена“.

Отношението на мадам Ланселин към момичетата не винаги е приятно. Тя има високи стандарти за чистотата и редовно извършва „теста с бялата ръкавица“, за да провери дали мебелите са избърсани както трябва от прах. Тя проявява лошата си страна в един инцидент, в който Леа пропуска да вдигне някаква хартийка от пода. Мадам Ланселин я сграбчва за ръката и стискайки я като с клещи, я заставя да падне на колене и да вдигне злополучния къс хартия. След този случай обикновено кротката Леа казва на сестра си:

„По-добре да не се опитва да го прави отново или ще се защитя“.

Престъплението

Кристин е на 28, а Леа само на 21 години, но на фотографиите, заснети на 2 февруари 1933 г. от пресата, двете изглеждат с няколко десетилетия по-стари.

В онзи ден жените от семейство Ланселин излизат на пазар. След това ще ходят на вечеря в дома на брата на мадам Ланселин, където ще ги чака и главата на семейството. Цялото семейство ще отсъства през целия ден и слугините не очакват никой от тях да се завърне преди късните часове на вечерта.

Сестрите Папен  прекарват деня в изпълнение на обичайните си задължения и задачи. Леа занася на поправка счупената ютия. Когато се връща и я включва, за да изглади, уредът дава на късо и спира електричеството в цялата къща. Кристин решава, че няма смисъл да си прави труда да оправя бушона веднага, тъй като семейството така или иначе няма да се прибере скоро.

Но някъде между 17:30 и 19:00 ч. мадам и мадмоазел Ланселин неочаквано се прибират у дома. Кристин ги посреща на вратата и им казва, че токът е спрял и че ютията отново се е повредила.

Според по-късните показания на слугинята мадам Ланселин е побесняла при тази новина. Уж при самозащита Кристин грабва една оловно-калаена кана и удря с нея господарката си по главата. Притичвайки се на помощ на майка си, Женевиев се нахвърля върху нападателката, която крещи: „Ще ги заколя“.

Тогава Леа, чула суматохата от другата стая, се присъединява към боя, нахвърляйки се върху мадам Ланселин, която вече започва да се осъзнава след удара по главата. Това е началото на така цветисто и уместно наречения от френския психоаналитик Жак Лакан „брутален кадрил“.

Кристин крещи на Леа: „Разбий й главата (на мадам Ланселин) в земята“ и „Извади й очите!“. Леа прави точно това, а Кристин сторва същото с Женевиев.

Жертвите им се свличат безпомощно с невиждащи очи, а сестрите Папен се захващат да събират оръжия. Използват нож, чук и оловната кана. Първо пребиват жените до смърт, редувайки чука и каната помежду си. Според Кристин жертвите са пищели, но тя не може да си спомни дали са казвали нещо и ако да, какво.

След като преценяват, че двете им господарки най-сетне са мъртви, сестрите приготвят телата – според описанието на Кристин – така както се подготвят зайци за яхния. (Наистина в готварската книга, по която работи тя, има такава рецепта).

Като последен зловещ щрих, покриват вече неузнаваемите глави на жените с полите им и дълбаят с нож в задните им части и бедрата им. Женевиев Ланселин е неразположена и те намазват с менструална кръв майка й така, сякаш поливат печено със сос.

След като свършват работата си, сестрите Папен почистват създадената бъркотия, приготвят се за спане и си лягат заедно.

Зловеща находка

Междувременно мосю Ланселин чака съпругата и дъщеря си да дойдат на вечерята, на която са поканени. След известно време решава да се върне вкъщи, за да види защо се бавят толкова. Когато пристига, не може да влезе, защото вратите са заключени и залостени. В този момент мосю Ланселин предполага, че съпругата и дъщеря му вече са излезли и че двете слугини вероятно са твърде заети с домакинска работа и не чуват звънеца.

Решава да се върне в дома на зет си, очаквайки, че ще завари семейството си там. Но когато пристига, тях все още ги няма. Мосю Ланселин отново се връща в дома си, този път придружен от свой приятел. Къщата е напълно тъмна, с изключение на една свещ, грееща на третия етаж в стаичката на слугините.

Двамата мъже безуспешно се опитват да влязат и накрая отиват за помощ и се връщат с двама полицаи. Един от тях се прехвърля през оградата в задния двор. Впоследствие Кристин ще заяви, че тя и сестра й са били барикадирали вратите от загриженост към чувствата на мосю Ланселин. Двете сестри не са искали той да бъде човекът, който ще открие телата на съпругата и дъщеря си.

Влизайки в къщата през кухненската врата, всичко изглежда чисто и подредено, докато първият полицай не осветява с фенерчето си една очна ябълка, лежаща на стълбището към втория етаж. В този момент полицаите нареждат на мосю Ланселин да не прави нито крачка по-навътре в къщата. На втория етаж откриват двете жени – с извадени очи и пребити до неузнаваемост. Очите на мадам са открити в гънките на шала, увит около врата й.

Предполагайки, че това е дело на побъркан психопат, полицаите продължават нагоре по стълбите, очаквайки да заварят слугините в същото зловещо състояние, но когато стигат до стаята им, тя е заключена отвътре, а свещичката все още гори. Мъжете разбиват вратата и заварват сестрите Папен живи и здрави, сгушени една до друга в общото им легло. На нощното шкафче до тях лежи окървавен чук.

Процесът и последиците

Сестрите веднага си признават за престъплението, като Кристин се заема с говоренето, а Леа просто се съгласява с казаното от сестра й. Не показват никакво разкаяние и твърдят, че мотивът им е бил самозащита.

„Въпросът беше тя или ние“ – описва простичко ситуацията Кристин.

На следващата сутрин новината за престъплението се разчува из цяла Франция и вестниците започват да следят всекидневно случая. Гражданите са на противоположни мнения за това каква трябва да бъде съдбата на сестрите Папен; мнозинството иска главите им, но друга значителна част от населението им съчувства, проявявайки разбиране към мизерните работни условия, тъй често срещани в живота на домашната прислуга. Сред тези симпатизанти са много хора от тогавашния интелектуален елит, сред които Жан Пол Сартр, Симон дьо Бовоар и Жан Жене, според когото това престъпление е ярък пример за войната между класите.

Погребението на двете Ланселин е посетено от много хора, а погребалната процесия е придружена от армейски части. На процеса срещу сестрите Папен, който започва през септември, се явява още повече народ и се налага полицията да контролира тълпите пред съда по време на 13-часовото заседание.

Кристин се държи престорено скромно през цялото време, избягвайки да гледа хората в очите, а Леа гледа с празен поглед в една точка и очевидно е в състояние на шок. Основната им грижа изглежда е да се защитават взаимно.

Адвокатите на сестрите изграждат защитата си върху тезата, че двете са невменяеми. Разказват за майка им и баща им; за техен братовчед, който е починал в лудницата; за дядо им, който често е изпадал в агресивни пристъпи на ярост; и за техен чичо, който е извършил самоубийство, опитвайки се да докажат, че двете имат наследствена склонност към лудостта.

Но тримата медицински експерти, които свидетелстват за обвинението, заявяват, че намират сестрите Папен за напълно нормални и следователно виновни. Съдебните заседатели възприемат осакатяването на телата и факта, че двете слугини са почистили след убийствата и са отишли да си легнат сякаш нищо не се е случило, по-скоро като доказателство за „хладнокръвие“, отколкото за лудост.

Присъдите са готови. Кристин е осъдена да умре на гилотината на площада в Льо Ман на 30 септември 1933 г. По онова време във Франция е прието присъдите на осъдените на смърт жени да се намаляват автоматично преди екзекуцията им, но поради извънредно жестоката природа на това престъпление е решено, че Кристин Папен няма да получи никакво снизхождение.

Съдът проявява повече разбиране към Леа, която очевидно е действала под влиянието на по-голямата си сестра и тя е осъдена на 10 години тежък физически труд.

Очаквайки екзекуцията си в килията на смъртниците, Кристин сякаш започва да губи все повече разсъдъка си. Получава пристъпи на ярост и халюцинации, последвани от периоди на депресия, в които отказва да се храни и да пие, и желае единствено да види сестра си.

През юли 1933 г. тя прави опит да изтръгне собствените си очи, след което е прикована в усмирителна риза. Впоследствие заявява на мировия съдия, че е имала същите пристъпи на лудост и по време на убийството.

В един момент лудостта й става толкова буйна, че управата на затвора й позволява да се види с Леа. По време на срещата им Кристин се държи по неуместно сексуален начин с по-малката си сестра, опитвайки се да разкопчае дрехите й с думите: „Кажи да, моля те!“.

На 22 януари 1934 г. президент Албер Льобрюн отменя екзекуцията на по-голямата сестра Папен. Тя получава доживотна присъда с тежък физически труд, но само след няколко години е преместена в лудница в Рен. Прекарва там едва няколко месеца преди да почине от общо изтощение на организма, причинено от самоналоженото й гладуване. Кристин Папен умира на 18 май 1937 г. на 32 години.

През 1941 г. Леа е освободена предсрочно от затвора за добро поведение и се връща да живее при майка си в Нан. Намира си работа под чуждо име като камериерка в хотел. Датата на нейната смърт не е ясна. Някои източници твърдят, че е починала през 1982 г., а други, че е живяла чак до 2001 г.

Случаят се превръща в предмет на дисекция за много психолози, сред които и Жак Лакан, който вярва, че сестрите Папен са страдали от folie à deux (лудост за двама), споделена параноидна психоза, симптомите на която включват чуване на гласове, чувство на преследване, пристъпи на агресия към въображаеми опасности и неуместна проява на сексуалност.

Страдащите от параноя често виждат враг в майчинската фигура, като в случая на сестрите мадам Ланселин е заместила майка им в ролята на преследвача. Обикновено едната половина от двойката доминира над другата, точно както Кристин е доминирала над Леа. Поставянето на диагноза за параноидна шизофрения понякога не е лесно, тъй като параноикът може да изглежда доста нормално на повърхността.

Подобен случай на folie à deux е убийството, извършено от Полин Паркър и Джулиет Хюм в Нова Зеландия през 1954 г., по който е направен филма на Питър Джаксън „Божествени създания“.

източник: crimemagazine.com

The following two tabs change content below.

• Автор
• Още от автора

Силвия

Автор в Криминални Досиета

Последни досиета от Силвия (виж всички)

• Владимир Романов: Багратионовският маниак - 19.10.2020
• Валерий Асратян: Режисьор на смъртта - 05.10.2020
• Марк Дейвид Чапман: Убиецът на Джон Ленън - 31.08.2020