Дейвид Бърковиц: Сина на Сам

Дейвид Бърковиц: Сина на Сам

Дейвид Ричард Бърковиц, известен още като “44-калибровия убиец” и “Сина на Сам”, е един от най-прочутите серийни убийци в САЩ, а също така и изявен подпалвач.

След като е заловен през август 1977 г., Бърковиц признава за убийствата на 6 души и раняването на още 7, в осем престрелки, извършени в Ню Йорк в периода 1976-77 г. Бърковиц упорито твърди, че е командван да убива от демон, вселил се в кучето на съседа му.

През 1979 г. Бърковиц дава интервю на ветерана от ФБР Робърт Реслър, в което признава, че е съчинил историите за “Сина на Сам”, за да може да пледира за невменяемост в съда, в случай че го заловят. Той казва, че истинската причина да убива се корени в негодуванието, което изпитва към майка си и в провалите му с жените. Намира убиването на жени за сексуално възбуждащо.

Днес Бърковиц е прегърнал християнството и е описван като образцов затворник.

Писмата

Капитан Джоузеф Борели от полицията в Ню Йорк е една от ключовите фигури в “Операция Омега”. Отдел “Омега” представлява полицейското подразделение, оглавявано от инспектор Тимъти Дауд, чиято цел е да залови психопата, убиващ жени в различни части на града с пистолет .44 калибър.

“44-калибровият убиец” получава широко отразяване в пресата и името на Борели е често споменавано от журналистите. На 17 април 1977 г. на поредното местопрестъпление полицията намира писмо, адресирано до Борели. Писмото съдържа правописни грешки и гласи следното:

“Уважаеми капитан Джоузеф Борели,

Дълбоко съм наранен, че ме наричате женУмразец. Аз не съм. Но съм чудовище. Аз съм “Синът на Сам”. Аз съм един малък негодник.

Когато татко Сам се напие, става лош. Бие семейството си. Понякога ме връзва зад къщата. Друг път ме заключва в гаража. Сам обича да пие кръв.

“Излез навън и убивай”, заповядва татко Сам.

Някои почиват зад къщатата ни. Повечето са млади – изнасилени и заклани – кръвта им източена – сега са само кости.

Татко Сам ме държи заключен и на тавана. Не мога да изляза, но гледам света навън през таванския прозорец.

Чувствам се като аутсайдер. Аз съм на различна честота от всички останали – програмиран да Обива.

Както и да е, за да ме спрете, ще трябва да ме убиете. Внимание, полиция: Застреляйте ме първи – стреляйте, за да ме убиете или се пазете от пътя ми, защото ще умрете!

Татко Сам вече е стар. Нуждае се от кръв, за да запази младостта си. Получи твърде много инфаркти.”Ъх-х, сърцето, боли, синчето ми”.

Най-много ми липсва моята красива принцеса. Тя си почива в нашата къща за дами. Но аз ще я видя скоро.

Аз съм “Чудовището” – “Велзевул” – пухкав и величаФ.

Обичам да ловувам. Дебна из улиците в търсене на свежа плячка – вкусно месо. ЖенЗките в Куинс са наИ-Убави от всички. Сигурно е от водата, която пият. Живея за лова – моят живот. Кръв за татко.

Г-н Борели, сър, не искам да убивам повече. Не сър, не искам, но трябва да “почитам баща си”.

Искам да правя любов със света. Обичам хората. Аз не принадлежа на земята. Върнете ме при диваците.

Към хората в Куинс, обичам ви. И на всички ви желая щастлив Великден. Господ да ви благослови в този и в следващия ви живот”.

Писмото на Дейвид Бърковиц

Втората страница на писмото е по-долу:

“Казвам ви довиждане и лека нощ.

Към полицията: нека с тези думи ви преследвам: Ще се върна! Ще се върна!

Да се разбира като — бум, бум, бум, бум, бум – ъргх-х!!

Убийствено Ваш, г-н Чудовище”.

По писмото не са открити полезни отпечатъци, пликът е минал през толкова много хора, че дори убиецът да е оставил такива, те са изгубени. Писмото е публикувано в пресата в началото на юни и светът най-сетне чува прозвището “Сина на Сам.”

Една седмица преди последното убийство на Сина на Сам, пенсионер на име Сам Кар, живеещ в Йонкърс, Ню Йорк със съпругата и децата си, получава анонимно писмо, касаещо неговия черен лабрадор Харви. Подателят на писмото се оплаква от лаенето на Харви. На 19 април, два дни след последното убийство, в пощата пристига още едно писмо, написано със същия почерк:

“Помолих Ви учтиво да накарате това куче да спре да вие по цял ден, но то продължава. Умолявах Ви. Казах Ви, че това разрушава семейството ми. Нямаме мир, нито спокойствие.

Сега вече знам що за хора сте Вие и семейството Ви. Не обичате никой друг, освен себе си. Вие сте егоист, г-н Кар. Животът ми вече е разрушен. Няма какво повече да губя. Сега осъзнавам, че няма да намеря спокоен живот за себе си и семейството си, докато не приключа с Вашия”.

Кар и съпругата му се обаждат в полицията, но властите само ги изслушват съчувствено. Десет дни по-късно Кар чува изстрел в задния си двор и намира черния лабрадор да лежи окървавен на земята. Вижда мъж, облечен с джинси и жълта риза, да се отдалечава от мястото.

Кар незабавно закарва Харви във ветеринарната клиника, където успяват да го спасят. Отново се обажда в полицията. Този път патрулиращите полицаи Питър Интервало и Томас Чембърлейн проучват писмата и започват разследване.

По онова време писмото от Сина на Сам до капитан Борели все още не е публикувано в пресата, затова на никой не му хрумва да свърже двата случая.

Операция “Омега”

Мащабът и ресурсите на “Операция Омега” се увеличават неимоверно. Сега по случая работят около двеста детективи.  В това страшно за града време да бъдеш назначен към подразделението “Омега” се счита за чест. Залавянето на извършителя на шестте смъртоносни нападения ще донесе огромни награди за детективите – и те го знаят. Това е още един стимул да се справят с дългото работно време и да хванат ненормалника.

Но допълнителните работни часове започват да се отразяват на нервите на полицаите. Детективите се карат за незначителни неща, а и семейните им отношения страдат значително. В щабквартирата на “Омега” са сложени походни легла, за да могат полицаите да поспиват поне по няколко часа, преди пак да се хванат за работа.

Към операция “Омега” се присъединяват някои много талантливи играчи: сержант Джоузеф Кофи и детектив Редмънд Кийнан. Дъщерята на Кийнан е присъствала на едно от нападенията, в което приятелят й е сериозно ранен. С две думи, “Операция Омега” събира каймака на детективите от Ню Йорк и мисията им е ясна.

Паника

Когато Синът на Сам атакува за първи път в утрото на 29 юли 1976 г., никой не подозира, че това е дебютът на един сериен убиец.

Две млади жени – 18-годишната брюнетка Дона Лориа и нейната 19-годишна приятелка Джоуди Валенти – разговарят в колата на Джоуди, близо до входа на сградата, в която живее Лориа в Бронкс, Ню Йорк. Родителите на Дона, които тъкмо се връщат от вечеря навън, спират до колата и й казват, че е време да се прибира вкъщи, тъй като е 1 часа през нощта, а кварталът е опасен.

Дона обещава, че веднага ще се прибере. Но след като родителите й влизат вътре, тя забелязва, че някакъв мъж стои от дясната страна на колата. “Кой е този?” – чуди се тя. – “Какво иска?”.

Въпросът й остава без отговор. Мъжът изважда .44-калибров револвер “Булдог” (на производителя “Чартър Армс”) от хартиена торба, навежда се и стреля в колата пет пъти. Дона е простреляна във врата и загива мигновено. Ранена в бедрото, Джоуди се обляга на клаксона, докато мъжът продължава да дърпа спусъка, макар револверът му да е вече празен.

Джоуди Валенти

Джоуди се измъква от колата, викайки за помощ. Бащата на Дона чува шума и изтичва да провери какво става. По пижама и боси крака, той бързо подкарва автомобила към болницата, с надеждата, че лекарите ще успеят да спасят неговата Дона.

Полицията не може да разгадае мотива за нападението. В крайна сметка предполагат, че се касае или за объркано поръчково убийство на мафията (тъй като жертвите са от италиански произход), или за самотен лунатик. Джоуди, която все още е в шок, се опитва да опише нападателя, но тъй като е под огромно напрежение, описанието й е доста оскъдно.

В нощта на 23 октомври 1976 г., три месеца след безсмисленото убийство на Дона Лориа, 20-годишният Карл Денаро пие бира с приятелите си в един бар в Куинс. Само след няколко дни му предстои служба във Военновъздушните сили за най-малко 4 години. Той иска да се позабавлява с приятелите си, тъй като едва ли ще ги види скоро. В компанията е и Роузмари Кийнан, която познава от колежа.

Партито свършва около 2:30 часа сутринта и Карл откарва Роузмари вкъщи. Двойката паркира близо до дома й и двамата се заговарят. Внезапно отстрани на колата се появява мъж. Той изважда оръжие и стреля по тях 5 пъти, ранявайки Карл в главата. Ужасената Роузмари потегля с колата обратно в бара, откъдето приятелите на Карл го закарват в болницата. Там, хирурзите имплантират на мястото на разрушения му череп метална пластина. Травмите от нараняването остават с Карл за цял живот.

Дона Демаси

След малко повече от месец, на 26 ноември 1976 г., 16-годишната Дона Демаси и 18-годишната й приятелка Джоан Ломино се прибират от кино късно вечерта. Автобусът спира недалеч от къщата на Джоан и тя забелязва мъж да стои наблизо. Пришпорва приятелката си да вървят по-бързо, а той тръгва след тях.

“Знаете ли, къде е…” – заговаря ги непознатият, сякаш иска да попита за посоката, но така и не довършва изречението си. Вместо това изважда оръжие изпод якeто си и стреля по тях. И двете момичета са простреляни, а нападателят доизпразва оръжието си, стреляйки по една къща.

Чувайки писъците на момичетата, семейството на Джоан бързо се притичва на помощ. Когато пристигат в болницата, лекарите установяват, че Дона ще се оправи. Куршумът е минал на 6 мм от гръбнака, преди да излезе от тялото й. Джоан няма този  късмет. Гръбнакът й е раздробен от куршума – тя ще оцелее, но ще остане парализирана.

Кристин

При тези две нападения, случили се в два различни квартала, Бронкс и Куинс, само един куршум е намерен непокътнат. Това пречи на полицията да свърже атаките с един-единствен извършител.

Нещата се успокояват за два месеца. Тогава, в ранните часове на 30 януари 1977 г., убиецът излиза на лов за следващата си жертва.

Кристин Фрюнд

26-годишната Кристин Фрюнд и нейният годеник Джон Диел напускат Галерията на виното в Куинс в 12:10 ч. през нощта и се запътват към колата си. Двамата са погълнати един от друг и не забелязват човека, който ги наблюдава.

Когато сядат в колата, два изстрела прокънтяват в нощта, разбивайки предното стъкло. Кристин се хваща за главата; и двата куршума са попаднали в нея. Джон полага главата й на шофьорската седалка и изтичва за помощ, като се опитва без успех да спре преминаващите коли. Хората в съседните къщи обаче чуват изстрелите и се обаждат в полицията.

Няколко часа по-късно Кристин умира в болницата.


Едрият и привлекателен ирландец детектив Джо Кофи е известен със своята твърдост и целеустременост. Той и капитан Борели поемат разследването на последното убийство. Имат две теории: че убиецът е или психопат, или лице, което има зъб на Кристин Фрюнд.

Кофи забелязва, че куршумите, с които е убито момичето, не са типични. Те са от мощно оръжие, с голям калибър. При по-нататъшно разследване установява, че това убийство съвпада с нападенията над Дона Лориа, Дона ДеМаси и Джоан Ломино.

Кофи подозира, че си имат работа с психопат, въоръжен с оръжие .44 калибър, който дебне жени в различни части на града. Когато разследването му започва да носи плодове, е сформиран отдел със специално предназначение под командването на капитан Борели. Балистичните експертизи показват, че оръжието е “Булдог” .44 калибър на оръжейния производител “Чартър Армс”.

След проучване на миналото на жертвите, полицията не успява да намери регистриран заподозрян; нито пък открива нишка, която да свързва жертвите една с друга, или с трето замесено лице. Започва да изглежда, че си имат работа с психопат, който избира за жертви млади привлекателни жени на съвсем случаен принцип.

Вирджиния – българската жертва

Във вторник вечерта на 8 март 1977 г. привлекателна млада студентка от колежа “Барнард”, на име Вирджиния Воскеричиан, се прибира от лекции в дома си във Форест Хилс Гардънс. Вирджиния е много талантлива и трудолюбива млада жена, чието семейство напуска България в края на 50-те години на миналия век.

Докато върви по улица “Дартмут” към вкъщи, срещу нея се задава мъж. Когато я приближава, той изважда оръжие и се прицелва в нея. Момичето вдига учебниците си, за да се предпази, но единственият изстрел я уцелва в лицето и тя загива на място.

Бягайки от местопрестъплението, убиецът подминава очевидец на средна възраст и му казва: “Здравейте, господине”.

Полицейска кола, която патрулира наблизо, забелязва бягащия мъж. Но тогава полицаите чуват по станцията, че жена е простреляна на улица “Дартмут” и тръгват към местопроизшествието без да го догонят.

Полицията се чувства безпомощна в неспособността си да залови убиеца, въпреки че детективите работят неуморно по всяка възможна следа.

В своята книга “Сина на Сам” Лоурънс Д. Клауснър цитира Джо Борели, който разказва за последиците върху полицаите от това убийство:

“Ако можехте да наблюдавате детективите, работещи по случая, щяхте да забележите, че те се опитваха да подхождат към задълженията си без емоции…. не се вглеждаха в жертвата. Знаеха, че е безмислено. Тя е била красива, но сега лежи под чаршафа, с разрушено от куршума лице. Това започваше да им влияе, да ги разстройва и те просто извръщаха глави. Говоря за ветерани, видели какво ли не, но дори и те не можеха да го понесат”.

На следващия ден полицията открива, че куршумът е дошъл от същото оръжие, с което е убита Дона Лориа. Знаят, че търсят психопат, който ще убие отново произволна млада жена. Но как могат да предотвратят това?

Научи повече за:   Родни Алкала: Играч на запознанства

На другия ден началникът на полицията провежда пресконференция, на която съобщава на град Ню Йорк, че убийствата с огнестрелно оръжие са свързани. Заявява, че единственото описание на убиеца, с което разполагат е: “бял мъж, на около 25-30 години, ръст около 1,80 м, със средно телосложение и тъмна коса”.

Положени са още повече усилия да се намери психопатът преди да убие отново. Инспектор Тимъти Дауд е натоварен със задачата да организира специалния отдел “Операция Омега” и да привлече в него служители с голям опит. Чистокръвният ирландец Дауд не е типичното ченге. Шестдесет и шест годишният ветеран, с диплома по латинска и английска филология, е прагматичен и упорит, и въпреки политическите спънки, които се отразяват негативно на случая, не се оставя лесно да бъде обезкуражен.

Капитан Борели вече има нов шеф. Тази серия от престъпления е твърде важна, за да бъде поверена само на един капитан.

Валентина

Както се очаква фантомът се появява отново. На 17 арил 1977 г. двама млади влюбени се целуват в паркираната си близо до речния парк “Хътчинсън” кола, недалеч от мястото, където е убита Дона Лориа миналата година.

Изгряващата актриса и модел Валентина Суриани (18 г.) седи в колата с 20-годишния си приятел Александър Исау, шофьор в “Пътна помощ”.

В 3 часа сутринта в неделя кола спира до тяхната. Шофьорът й стреля по два пъти във всеки от тях. Валентина загива на място, а Александър умира малко по-късно в болницата. Точно от това се страхува полицията — следваща неизбежна атака от серията убийства с .44 калибър. Този психопат ще продължи да убива, докато не го открият сред милионите мъже с неговото описание.

Но този път има нещо различно: писмото, което убиецът оставя на местопрестъплението за капитан Борели. Писмото, в което дава на полицията “името” си – Сина на Сам.

Параноиден шизофреник

Кметът на Ню Йорк Ейбрахам Бийм свиква така необходимата според него пресконференция, на която обсъжда случая “Сина на Сам”. Медиите са готови да грабнат името на убиеца и да създадат от него медийна личност. Бийм разкрива голяма част от ужаса:

“Убийствата са чудовищни. Полицията е под невероятен стрес. Всички започват да се съмняват в способността си да хванат стрелеца. Писмото събра всичко в едно. Играта е – един човек срещу целия град. Той е адресирал писмото си до един полицай, но знам, че не го е писал само за капитан Борели. Писал го е за всяко ченге, което е по следите му, а те са цели 25 хиляди”.

Бившият председател на съдебната психиатрия в Белвю д-р Мартин Любин, съвместно с още 45 свои колеги, е призован да даде своя принос в изготвянето на психологически профил на мъжа, когото търсят. През май 1977 г. полицията вече знае, че търси параноиден шизофреник, който може би смята, че е обсебен от демонична сила. Почти сигурно е, че убиецът е самотник, с трудности в общуването и особено в отношенията си с жените.

Подразделението “Омега” е засипано с обаждания. Сякаш всеки си мисли, че познава убиеца: той е съседът, който се прибира късно всяка нощ; странният девер, който непрекъснато си играе с оръжия; чудатият мъж в бара, който мрази хубавите момичета. Списъкът със заподозрени е безкраен. Всяка една от тези хиляди следи трябва да бъде проверена и отметната – трудоемко начинание, за който и да е екип.

Докато полицията е по следите на всеки от заподозрените, проверявайки ги за регистрирани .44-калиброви оръжия и дали са били пациенти в психиатрични клиники, Сина на Сам се чувства окуражен от публичността си. Той решава да пише на репортера от “Дейли Нюс” Джими Бреслин.

Писмата на Бърковиц

“Привет от пукнатините по тротоарите на Ню Йорк и от мравките, които обитават тези пукнатини и се хранят с протеклата там и изсъхнала кръв на мъртвите.

Привет от канавките на Ню Йорк, пълни с кучешки изпражнения, повръщано, вкиснато вино, урина и кръв. Привет от каналите на Ню Йорк, които поглъщат тези деликатеси, когато камионите на “Чистота” мият улиците.

Не си мислете, че щом не сте чули за мен [от мен] за малко, съм легнал да спя. Не разбира се, аз съм още тук. Като дух, бродещ в нощта. Жаден, гладен, рядко спиращ за почивка; желаещ да задоволи Сам.

Сам е жаден момък. Той няма да ме спре да убивам, докато не получи своя кървав дял. Кажи ми, Джим, какво ще пишеш на 29 юли? Можеш да забравиш за мен, защото не ме е грижа за публичността. Но не бива да забравяш Дона Лориа и не бива да оставяш хората да я забравят. Тя беше много сладко момиче.

Не знам какво ще донесе бъдещето. Дали да ти кажа сбогом и ще се видим на следващата ти работа? Или по-скоро, че ще видиш почерка ми на следващата си работа. Помни г-ца Лориа. Благодаря ти.

Окъпан в кръвта им, от канавката – “Творението на Сам 44”.

“Дейли Нюс” не публикува някои части от писмото по настояване на полицията. Изпуснатият пасаж гласи:

“Ето някои имена, които ще ти помогнат. Изпрати ги на Инспектора, за да ги използват в Националния криминален информационен център. Те имат всичко в компютъра, всичко. Имената сигурно ще изскочат от някои други престъпления. Сигурно ще направят връзката.

Херцога на Смъртта. Злия цар Кошничар. Двадесет и двамата последователи на Ада. И накрая Джон Уийтис, изнасилвач и удушвач на млади момичета. П.П., карай нататък, мисли позитивно, стани си от задника, чукай по ковчезите и т.н.”.

От писмото са свалени частични отпечатъци, които едва ли ще помогнат за намирането на заподозрения, но са важни за по-късното му идентифициране в случай, че бъде заловен.

Кучето на Дявола

На 10 юни мъж на име Джак Касара, живеещ в Ню Рошел, намира в пощата си картичка с пожелания за бързо оздравяване, от някой си Кар от Йонкърс. На картичката има снимка на немска овчарка. Тя гласи:

“Скъпи Джак, съжалявам да чуя, че си паднал от покрива на къщата си. Просто исках да кажа “съжалявам”, но съм сигурен, че не след дълго ще се почувстваш много по-добре, здрав и силен: Моля те, внимавай следващия път. След като ще бъдеш прикован на легло за дълго време, ние сме насреща в случай, че Нан има нужда от нещо. Искрено твои: Сам и Франсис”.

Касара не е падал от покрива, нито пък познава Сам и Франсис Кар. Той им се обажда и след като обсъждат странната ситуация, се разбират да се срещнат същата вечер в дома на Кар. Семейство Кар разказва на Касара за странните писма, които са получавали и за прострелването на кучето им Харви. Сам Кар казва също, че в квартала е простреляна и една немска овчарка.

Кар кара дъщеря си, диспечерка в полицията в Йонкърс, да извика полицаите Интервало и Чембърлейн, които да проучат случая, а Касара се свързва с полицията в Ню Рошел.

По-късно 19-годишният син на Касара стига до интересно заключение. Младежът си спомня един странен тип на име Дейвид Бърковиц, който за кратко е живял в стая под наем в тяхната къща в началото на 1976 г.

“Той никога не се върна да си вземе депозита от 200 долара, когато напусна. А освен това много се дразнеше от кучето ни”.

Нан Касара, съпругата на Джак, се обажда на семейство Кар, които обещават, че дъщеря им ще натисне полицията в Йонкърс да действа по тази следа. Обажда се също и на полицията в Ню Рошел, които се забавят с отговора си около два месеца. Когато накрая й връщат обаждането, тя е сигурна, че Дейвид Бърковиц е Сина на Сам.

Детективът, който й се обажда, споменава по телефона, че заместник-шерифът и съсед на Бърковиц Грег Гласман, е получил анонимно писмо, в което се говори за демонична група, състояща се от семействата Гласман, Касара и Кар. Всичко това обаче доказва само, че Бърковиц е малко странен, но не и че е убиец и Сина на Сам. Полицията често се сблъсква с чудати, но напълно законни действия от страна на гражданите и не може да помогне много в тези случаи.

Междувременно Чембърлейн и Интервало вкарват името на Дейвид Бърковиц в компютъра и научават адреса му, номера на неговия форд “Галакси” и факта, че книжката му току-що е била отнета.

Годишнина

В 3 часа сутринта на 26 юни 1977 г. привлекателната млада Джуди Плачидо се обръща към Сал Лупо и му казва, че е време да я закара вкъщи от нощния клуб “Елефас” в Куинс. Заведението е почти празно. Сина на Сам е прогонил клиентите в целия град.

“Този Син на Сам е наистина плашещ” – казва тя на Сал. – “Изниква сякаш от нищото и никога не знаеш къде ще удари”.

Тези думи са като пророчество, спомня си тя по-късно: “Изведнъж, чух кънтеж в колата. Не почувствах никаква болка, само звън в ушите. Погледнах към Сал, а той стоеше с широко отворени очи и зяпнала уста. Нямаше писъци. Не знам защо не извиках. Всички прозорци бяха затворени. Не можех да разбера какъв е този тътнещ звук. След това се почувствах замаяна и дезориентирана”.

Първото впечатление на Сал е, че някой хвърля камъни по колата и той изтичва обратно в дискотеката за помощ.

Джуди поглежда в огледалото и установява, че е цялата в кръв. Дясната й ръка е неподвижна. Тя се строполява, когато се опитва да изтича обратно в дискотеката. Сал също е ранен в ръката. И двамата изваждат голям късмет. Въпреки че Джуди е простреляна три пъти, нараняванията й не са сериозни и тя избягва смъртта.

За голяма ирония детектив Кофи е пред “Елефас” само 15 минути преди стрелбата. Когато чува новините по станцията, той веднага се връща на мястото, но не успява да научи нищо от Джуди и Сал за самоличността на нападателя.

Дона Лориа, първата жертва на Сина на Сам, е убита на 29 юли 1976 г. Взимайки предвид писмото от Сина на Сам до репортера Джими Бреслин, в което той споменава само нея, полицията се опасява, че ще има убийство по случай тази годишнина. Вестниците обявяват из целия град, че почти със сигурност ще има убийство през този или в близките дни.

Специалният отдел “Омега” тъне в отчаяние. Как да защитят цял град, пълен с млади жени, от един случаен убиец? Детектив Кофи дори нарежда да се разположат манекени в бронирани коли, в опит да се подмами убиецът. Започва игра на изчакване. Напрежението се усилва до 29 юли и нервите на всички са пред скъсване през целия ден и нощ, но Сина на Сам не се появява. Не и в този ден. Два дни по-късно, когато полицията започва да се успокоява, че годишнината е минала без убийство, Сина на Сам взима последните си жертви.

Стейси Московиц

В ранното неделно утро на 31 юли 1977 г. красива и жизнена млада жена на име Стейси Московиц седи с хубавия си млад приятел Боби Виоланте в колата на баща му. Те са ходили на кино и приключват вечерта в паркираната на тихо местенце, близо до Грейвсенд Бей, кола.

“Какво ще кажеш да се разходим в парка?”- предлага той.

Стейси е резервирана. “Ами ако Сина на Сам се крие там?”

“Това е Бруклин, а не Куинс. Хайде!” – настоява той. Те слизат от колата и отиват на люлките в парка. Боби се навежда да я целуне, но тогава тя вижда нещо.

“Някой ни гледа,” – прошепва Стейси.

Боби забелязва наблизо някакъв мъж , но непознатият се обръща и изчезва зад паркираните коли.

Стейси е уплашена и иска да се връщат в колата. Когато се качват вътре, тя настоява да тръгват, но Боби я убеждава да останат още няколко минутки и да се целуват.

“Внезапно” – спомня си Боби – “чух бучащ звук. Първо си помислих, че чувам счупване на стъкло. След това вече не можех да чуя Стейси. Не чувствах нищо, но я виждах как се свлича в ръцете ми. Не знам кой беше прострелян пръв, тя или аз”.

Боби Виоланте е прострелян два пъти в лицето, а Стейси един път в главата. Боби я чува как стене. Той натиска клаксона на колата, а после се измъква навън и вика за помощ.

Полицията бързо пристига на мястото и Стейси и Боби са откарани в болницата в Кони Айлънд. Родителите на Стейси пристигат точно на време, за да видят как изнасят дъщеря им от сградата. Раната в главата й е твърде сериозна и се налага да я преместят в друга болница в окръг Кингс, където разполагат с по-добро оборудване за подобни травми.

Родителите на Боби и Стейси чакат с часове хирурзите да спасят децата им. Стейси Московиц умира 38 часа по-късно. Боби Виоланте оцелява, но загубва лявото си око и запазва само 20% от зрението си в дясното.

Разследване

На 3 август 1977 г., няколко дни след нападението над Стейси Московиц и Боби Виоланте, двамата полицаи от Йонкърс Чембърлейн и Интервало, обсъждат странните писма, получени от Кар и Касара и стрелбата по двете кучета – черният лабрадор на Кар и простреляната немска овчарка от улица “Уикър”.

Те се опасяват, че ако започнат да разследват този Дейвид Бърковиц, ще изглежда сякаш се опитват да свършат работата на детективите, вместо да изпълняват задълженията си на патрулиращи полицаи. Продължават предпазливо с разследването и проучват Бърковиц в базата данни на щатската компютърна мрежа. Компютърът изважда кратък негов профил, базиран на шофьорската му книжка. Изглежда Бърковиц е приблизително на същата възраст и със същия ръст и телосложение като Сина на Сам.

Научи повече за:   Томас Лий Дилън: Снайперистът от Охайо

Полицаите говорят с жената, която отдава под наем жилищата на улица “Пайн” №35, където живее Бърковиц. Тя може да им каже само, че той си плаща наема навреме и в договора е написал, че работи като охранител в “АйБиАй Секюрити” в Куинс. Тази оскъдна информация сочи, че Бърковиц най-вероятно разбира от оръжия, щом работи в охранителна фирма.

Свързват се с “АйБиАй” и разбират, че Бърковиц е напуснал през юли 1976 г., за да работи в таксиметрова компания. Първото убийство на Сина на Сам се случва през юли 1976 г. Все още разследвайки самостоятелно, полицаите се обаждат на около двеста таксиметрови фирми със седалище в Бронкс. Нито една от тях няма служител на име Бърковиц. Тъй като в останалата част на Ню Йорк оперират стотици други таксиметрови компании, решават, че е непосилно да се обаждат на всичките.

Двамата са сигурни, че са попаднали на нещо и споделят това с шефа си, който е впечатлен от събраната информация. Той ги насърчава да говорят с Ричард Салвесън, детектив от полицията в Ню Йорк. Показват на Салвесън всички писма. Той е приятно впечатлен и се съгласява да предаде информацията на специален отдел “Омега”.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: Sophia 🍺 GattaNegra 🍺 Karmen 🍺 ?ME 🍺 Nelimira 🍺
Дарители: OrlinAleksandarKalinaNadezhdaNadezhda
350
222

Друго развитие по случая има два дни след стрелбата по Московиц и Виоланте. Г-жа Сесилия Дейвис, привлекателна австрийска имигрантка на средна възраст, неохотно споделя с полицията, че е видяла мъжа, който е прострелял двойката. Детектив Джо Страно отива да се срещне с нея в дома й на улица “Бей” №17, само на една пресечка от местопрестъплението.

Полицейски робот
Полицейски робот

Дейвис казва на Страно, че в нощта на стрелбата се е прибрала рано сутринта и трябвало да разходи кучето си Сноубол. Сторило й се, че някакъв мъж я следи. “…опитваше се да се скрие зад едно дърво. Но дървото беше твърде малко и тясно. Виждаше се. Не спираше да ме гледа…След това тръгна към мен, усмихвайки се по един особен начин. Не беше злокобна усмивка, а някак приятелска, почти”.

Когато се приближил й се сторило, че държи оръжие в ръката си. “Изплаших се. Влязох вкъщи и се заех да свалям повода на Сноубол. Тогава чух гърмежи, като от пиратки. Бяха силни, но идваха отдалече. Тогава не се замислих много над това”.

“На следващата сутрин…на улица “Шор Роуд” имаше тълпа от хора. Тогава научих какво се бе случило предишната нощ. Внезапно осъзнах, че може да съм видяла убиеца. Но ме обзе паника и не можех да кажа нищо…”.

“Никога няма да забравя лицето му, докато съм жива. Беше плашещо”.

Пъзелът се нарежда

Междувременно отвсякъде изскачат нови следи. Полицай Чембърлейн от полицията в Йонкърс приема сигнал за умишлен палеж в сградата на улица “Пайн” №35, където живее Бърковиц. Сигналът е подаден от Крег Гласман, медицински работник и заместник-шериф на почасово работно време. (Гласман е човекът, когото Бърковиц е описал в писмото си като член на демоничен кръг, заедно с Касара и Кар.)

Гласман обяснява какво се е случило: “Усетих дима и се затичах към вратата. Когато я отворих, огънят бе почти изгаснал…Сигурно куршумите не са се нагрели достатъчно, за да избухнат”. И показва на Чембърлейн куршумите .22 калибър, оставени пред вратата му.

Крег Гласман показва писмата на Бърковиц
Крег Гласман показва писмата на Бърковиц

После Гласман показва криво написаните писма, които е получавал от Бърковиц, който живее точно над него. Почеркът изглежда същият като в писмата на Кар.

Този следобед Сам Кар, все още разстроен от стрелбата по кучето му и от бездействието на полицията, решава да вземе нещата в свои ръце. Качва се в колата си и потегля към щаба на “Операция Омега”.

Когато Сам Кар разказва историята си за стрелбата по кучето, странните писма и ексцентричния Дейвид Бърковиц, не се случва нищо особено. От месеци насам отделът е заливан със сигнали на хора, които говорят също тъй убедително като Сам Кар. Те регистрират информацията като второстепенна и забравят за нея – поне засега.

Факт е, въпреки последвалите им оправдания, че Сам Кар им поднася името на убиеца на тепсия, а те не правят нищо по въпроса.

Залавяне

Два дни по-късно, на 8 август, Чембърлейн и Интервало се обаждат на детектив Салвесън, за да му разкажат за палежа у Гласман и за писмата, които е получил. Едно от писмата е удивително откровено: “Наистина, аз съм убиецът, но Крег, убийствата стават по твоя команда”. Салвесън обещава незабавно да уведоми специалния отдел, но тази информация стига до тях чак след няколко дни.

Междувременно са открити няколко глоби за неправилно паркиране, написани в нощта на стрелбата, точно пред апартамента на свидетелката Дейвис. Всички актове, без един, са разследвани и не довеждат до нищо. Остава само един – издаден на мъж от Йонкърс, на име Дейвид Бърковиц.

Детектив Джими Джъстъс се свързва с полицейския участък в Йонкърс и говори с Уийт Кар, дъщерята на Сам Кар.  Тя му разказва за Дейвид Бърковиц и за опита на баща си да уведоми “Операция Омега” за него няколко дни по-рано. Полицай Чембърлейн също се свързва с Джъстъс и двамата обменят информация.

След като семейство Кар и полицаите Чембърлейн и Интервало вече са наредили пъзела за полицията в Ню Йорк, последната е повече от готова да обере лаврите за разкриване на случая. На 10 август детективите Ший, Страно, Уилям Гардела и Джон Фалотико поставят жилището на Бърковиц под наблюдение. Желаещите да участват са много, тъй като всеки полицай иска да бъде там, когато се извърши арестът.

Малко след 7:30 часа вечерта тежко сложен, бял мъж излиза от сградата и се запътва към форда на Бърковиц. Полицаите започват да го обкръжават. Фалотико изважда оръжието си и спира мъжа. “Дейвид, остани на място!” – предупреждава го той.

“От полицията ли сте?” – поискал да знае мъжът.

“Да. Не мърдай ръцете си”.

Това не е Дейвид Бърковиц, а Крег Гласман, почасовият заместник-шериф, който осъзнава, че обградилите го офицери не са от полицията в Йонкърс, а са “каймакът” на нюйоркската полиция. Гласман осъзнава, че Бърковиц е заподозрян в убийствата, извършени от Сина на Сам.

Няколко часа по-късно от сградата изниква друга фигура, носеща хартиена торба. Тежкият мъж с тъмна коса върви бавно към форда. Този път полицаите го изчакват да влезе в колата и да остави хартиената торба на пътническата седалка. “Да вървим!” – извиква Фалотико и полицаите пристъпват напред. Мъжът в колата не вижда приближаващите се фигури. Гардела се промъква откъм задната част на колата и насочва дулото на оръжието си в главата на мъжа. “Не мърдай!” – извиква той. – “Полиция!”.

Дейвид Бърковиц заловен
Дейвид Бърковиц заловен

Мъжът в колата се обръща към тях и им се усмихва идиотски. Фалотико му дава изрични заповеди да излезе бавно от колата и да сложи ръцете си на покрива. Мъжът се подчинява, все още усмихвайки се.

“Сега, като те хванах” – казва Фалотико – “кого съм заловил?”.

“Знаеш” – отговаря учтиво мъжът.

“Не, не знам. Ти ми кажи”.

Все още усмихвайки се като малоумен, той отговаря – “Аз съм Сам. Дейвид Бърковиц”.

Осиновеният син

Сержант Джоузеф Кофи е извикан да проведе разпита на Бърковиц. Спокойно и откровено, Дейвид му разказва подробно за всяка една от стрелбите. След приключването на разпита няма никакво съмнение, че Бърковиц е Сина на Сам. Детайлите, с които описва всяко нападение, могат да бъдат известни само на убиеца.

Заловен!
Заловен!

В края на разпита Бърковиц учтиво му пожелава “спокойна вечер”. Кофи е изумен от него. “Когато първоначално влязох в стаята, бях побеснял от гняв. Но след като говорих с него… започнах да го съжалявам. Човекът показа емоции колкото умряло мушкато!”.

Но кой е Дейвид Бърковиц и как се превръща в Сина на Сам?

Въпреки че Дейвид не започва живота си при най-благоприятни обстоятелства, той е отгледан в семейство от средната класа от любящи осиновители, които го засипват с подаръци и внимание. Неговата истинска майка Бети Бродър израства в Бруклин. Тя е от беден произход и трябва да се бори за оцеляването си по време на Голямата депресия. Нейното еврейско семейство се противопоставя на брака й с италианеца Тони Фалко.

Двамата успяват да заделят малко пари и да отворят рибен магазин през 1939 г. Тогава Бети се сдобива с дъщеря си Роузлин. Впоследствие нещата не потръгват добре и Тони я напуска заради друга жена. Рибният магазин фалира и Бети трябва сама да отглежда дъщеря си.

Самотата на майчинството е облекчена, когато започва авантюра с женен мъж на име Джоузеф Клайнман. Но нещата тръгват наопаки, когато забременява от него. Клайнман отказва да плаща издръжка за детето и се зарича, че ще я напусне, ако не се откаже от бебето. Така, още преди Дейвид да се роди на 1 юни 1953 г., неговата майка вече е уредила осиновяването му.

Тъгата й, че изоставя детето си, е донякъде утешена от знанието, че за Дейвид ще се грижи добро еврейско семейство. След като се разделя с новороденото си дете, Бети подновява връзката си с Клайнман и остава с него чак до смъртта му от рак през 1965 г.

Нейтън Бърковиц
Нейтън Бърковиц

Дейвид има късмет да бъде осиновен от Нат и Пърл Бърковиц, бездетна двойка, която е напълно отдадена на новия си син. Той има нормално детство в Бронкс и не показва никакви признаци в какво ще се превърне впоследствие. Може би най-значимият фактор в живота му е това, че е самотник. Родителите му не са особено общителни, а такъв е и Дейвид.

Той винаги е по-едър от връстниците си и се чувства различен и непривлекателен. През цялата си младост се чувства неудобно сред други хора. Обича да играе бейзбол – и се справя доста добре.

Съседите му го помнят като симпатично момче, но със свирепа жилка, побойник, който напада съседските деца без основателна причина. Той е хиперактивен и за Пърл и Нат е трудно да го контролират.

Дейвид не знае, че Пърл е болна от рак на гърдата още отпреди той да се роди. Когато се разболява отново през 1965 г. и пак през 1967 г., Дейвид е шокиран. Нат не споделя подробностите от лечението със сина си и Дейвид още повече се разстройва, когато вижда страшните последици от химиотерапията и болестта върху майка му. Той е опустошен, когато Пърл умира през есента на 1967 г.

Когато Дейвид е в ранния пубертет, родителите му искат да напуснат променящия се квартал и да се заселят в бързо развиващия се Ко-оп Сити. Но докато апартаментът им стане готов, Пърл вече не е между живите и Дейвид и баща му заживяват в новия си дом сами.

Свят на фантазии

Поведението на Дейвид започва да се влошава след смъртта на Пърл. Успехът му в училище рязко спада. Вярата му в Бог е силно разклатена. Той започва да си представя, че нейната смърт е част от някакъв план, замислен да го унищожи. Става все по-затворен в себе си.

През 1971 г. Нат се жени за друга жена, която не се разбира добре с Дейвид. Двойката се премества в пенсионерска комуна във Флорида, оставяйки го да се носи по течението без цел и посока. Той просто съществува, докато вътрешният му измислен свят не надделява и става по-силен от реалността.

Дейвид има една връзка с момиче на име Айрис Герхард. Но отношенията им са до голяма степен фантазия от негова страна. Айрис го приема просто като приятел. Той се записва закратко в обществен колеж, най-вече за да успокои Нат, че прави нещо с живота си.

Дейвид се присъединява към армията в лятото на 1971 г. и остава там три години. Той е отличен стрелец, особено го бива с пушките. По време на службата си закратко сменя еврейската си вяра с баптизма, но после загубва интерес към религията.

В един момент Дейвид открива биологичната си майка Бети Фалко. Тя и дъщеря й Роузлин правят всичко възможно Дейвид да ги почувства като семейство. Това дава резултат за известно време и Дейвид изглежда щастлив в тяхната компания, но впоследствие се отдръпва от тях и измисля всякакви извинения, за да не ги посещава.

Гневът и безсилието му към жените, в комбинация със странния му измислен вътрешен живот, го повеждат към пътят на насилието, когато напуска армията през 1974 г. Единственият консумиран сексуален контакт, който е имал, е с проститутка в Корея, от която хваща венерическа болест.

Още преди да започне да убива Дейвид извършва 1 488 палежа в Ню Йорк, за които си води подробен дневник. Той действа чрез контрол на фантазиите. В своята книга “Кой се бори с чудовищата” Робърт Реслър обяснява:

“Повечето подпалвачи се опиват от чувството, че са отговорни за възбудата и гнева, които предизвиква огъня. Само чрез запалването на няколко клечки те поемат контрол над събития, които обикновено стават случайно; режисират пожара, писъците на сирените и пристигането на пожарните коли и огнеборците, прииждащите тълпи от зяпачи, разрушаването на собствеността и понякога смъртта на хората в нея”.

Зов за помощ

Авторът Лоурънс Д. Клауснър посочва в своята книга “Сина на Сам”, че умственото състояние на Дейвид е доста мрачно, когато решава да пише на баща си във Флорида през ноември:

“Тук в Ню Йорк е студено и мрачно, но това ме устройва, защото времето съвпада с настроението ми – мрачно. Татко, светът потъва в тъмнина. Чувствам го все по-силно. Хората започват да ме мразят. Няма да повярваш колко много ме мразят някои хора. Много от тях искат да ме убият. Аз дори не познавам тези хора, но те ме мразят. Повечето са млади. Когато вървя по улицата, ме плюят и ритат. Момичетата ми казват, че съм грозен и най-много ме тормозят. Мъжете просто ми се смеят. Както и да е, нещата скоро ще се оправят”.

Това писмо е истински зов за помощ. След като го написва, той се заключва в малкия си апартамент за цял месец, като излиза само за храна. Пише откачени неща по стените с маркер: “В тази дупка живее Злия Крал. Убивам за Господаря си. Превръщам децата в Убийци.”

Научи повече за:   Х.Х. Холмс и Замъкът на смъртта

По-късно Дейвид споделя с психиатрите си, че около Коледа на 1975 г. е започнал да се предава на демоните си с надеждата, че ще спрат да го тормозят, ако прави онова, което искат. В коледната вечер изпада в умствена и емоционална криза. В по-ранните часове на вечерта взима един голям ловджийски нож и шофира с часове по улиците в търсене на млада женска жертва. Демоните ще му кажат, когато попадне на подходящата жена.

През нощта се връща в своя квартал, където вижда една жена да излиза от магазин за хранителни стоки. Внезапно демоните на Дейвид му нареждат да я убие. “Тя трябва да бъде пожертвана” – казват му те.

Той забива ловджийският си нож в гърба й, изважда го и пак го забива. Изненадан е от реакцията й. “Аз я наръгах, а тя не направи нищо. Просто се обърна и ме погледна.” Но после жената започва да крещи и той побягва. Полицията се опитва да потвърди тази история, но безуспешно.

После вижда друга млада жена. Скрива ножа си и я напада в гръб, пронизвайки я в главата. Петнадесетгодишната Мишел Форман е тежко ранена, но се опитва да се отбранява. Писъците й изплашват Дейвид и тя успява да влезе в една от сградите наблизо и да намери помощ. По тялото й са нанесени шест рани от ловджийския му нож.

Нападението над Мишел укротява демоните на Дейвид за известно време. Той се успокоява и отива да похапне бургер с картофки.

Демоните надделяват

След двете нападения в коледната вечер Дейвид се връща към работата си в “АйБиАй Секюрити”. През януари се премества от малкия апартамент в Бронкс в семейната къща на Джак и Нан Касара. Той наема стая за 2 години и плаща 200 долара депозит.

Спокойният Дейвид
Спокойният Дейвид

Немската овчарка на Касара е шумно куче, което често лае. Съседските кучета подемат воя. С болния си ум Дейвид смята, че демоните живеят в кучетата и техният вой е знак за Дейвид да започне да търси кръв – кръвта на хубави млади жени.

Бърковиц е на ръба:

“Щом стигнех до авеню “Колини”, някъде в 6:30 сутринта воят започваше. В почивните дни го слушах по цяла нощ. Караше ме да крещя. Понякога крещях, молейки се шумът да спре. Но той не спираше.

Демоните никога не спираха. Не можех да спя. Нямах сили да се боря. Едва успявах да шофирам. Една нощ като се прибирах с колата замалко да загина. Имах нужда от сън… Демоните не ми даваха мира”.

След три месеца той се изнася от къщата на Касара и се премества на улица “Пайн” №35 в Йонкърс, без да си поиска депозита. Без да знаят семейство Касара изиграват страховита роля в странния вътрешен живот на Дейвид:

“Когато се нанесох у Касара, всичко изглеждаше тихо и спокойно. Но те ме изиграха. Излъгаха ме. Мислех ги за човешки същества. Те не бяха такива! Изведнъж семейство Касара започна да се появява заедно с демоните. Виеха и крещяха “Кръв и смърт!”. Зовяха имената на господарите! Кървавото Чудовище, Джон Уийтис, Генерал Джак Космо”.

Във фантазиите на Дейвид Касара се превъплъщава в образа на генерал Джак Космо, водачът на дяволските кучета, бродещи из улиците на Ню Йорк. Демоните имат постоянна нужда от кръв и Дейвид ги снабдява с нея чрез смъртоносните си нападения.

Около новия апартамент на Дейвид на улица “Пайн” също има кучета. Черният лабрадор на Сам Кар например. Първо Дейвид се опитва да убие демона, криещ се в кучето Харви, с коктейл “Молотов”, а после го прострелва с револвера си.

В сложните фантазии на Дейвид Сам Кар е приемникът на могъщ демон на име Сам, който работи за Генерал Джак Космо. Когато Дейвид се нарича Сина на Сам, той има предвид точно този демон. Дейвид предупреждава, че демонът Сам не е шега работа: “Този Сам и неговите демони са отговорни за много убийства”. Сложната митология на Дейвид предвижда, че само Бог може да унищожи Сам по време на Армагедон. Много често в ума му Сам и Дяволът се припокриват.

В деня преди да убие Дона Лориа Дейвид напуска работата си в охранителната фирма и започва да работи като таксиметров шофьор. Твърди, че не е искал да убива Дона и приятелката й Джоуди, а демоните са го заставили да стреля. Накрая обаче изпитва удоволствие и сладка умора от добре свършената работа. Сам е доволен. Толкова доволен, че му обещава Дона за булка. Сам кара Дейвид да вярва, че някой ден Дона ще възкръсне от мъртвите, за да бъде с него.

Психиатрите на защитата определят Дейвид като параноиден шизофреник. Смятат, че неспособността му да има нормални човешки взаимоотношения го е подтикнала към още по-голяма изолация. Изолацията е благоприятна почва за налудничави фантазии. В крайна сметка фантазиите надделяват над реалността и Дейвид заживява в свят, населен от демоните, измислени от самия него. Докато умственото му състояние се влошава, той става все по-напрегнат и нападенията се оказват единственият начин да се успокои. Убийствата свалят напрежението закратко, но то неизбежно се завръща отново и цикълът се повтаря.

Когато го арестуват, Дейвид остава спокоен и усмихнат, сякаш изпитва облекчение, че е заловен. Може би е мислел, че в затвора кучетата-демони най-накрая ще спрат да вият за кръв.

Но психиатърът на обвинението д-р Ейбрахамсън смята: “Въпреки че обвиняемият показва елементи на параноя, това няма нищо общо с годността му да бъде съден… обвиняемият е напълно нормален. Може би леко невротичен”.

В крайна сметка това няма значение, защото Дейвид Бърковиц пледира за виновен. Той е осъден на 365 години затвор.

Интервюто на Реслър

През 1979 г. ветеранът от ФБР Робърт Реслър посещава Бърковиц в затвора Атика три пъти. На Бърковиц е разрешено да събира изрезки от вестници и той има колекция от всички статии за убийствата. Използва ги, за да подхранва фантазиите си.

Интервюто на Бърковиц
Интервюто на Бърковиц

Реслър ясно му показва, че изобщо не се връзва на историята му за кучето демон и в крайна сметка успява да измъкне истината от Бърковиц. Демонската история е скалъпена, за да убеди властите, че е луд, в случай че го заловят. Той признава на Реслър, че: “Истинската причина за стрелбата по жени се корени в негодуванието му към неговата майка и неспособността му да общува адекватно с женския пол”. Чувства се сексуално възбуден от дебненето и стрелянето по жените и след това мастурбира.

Освен това Бърковиц признава на Реслър, че приемал дебненето на жени като нощно приключение. Ако не намерел жертва, се връщал на предишните местопрестъпления и се опитвал да си ги припомни. “За него представлява еротично изживяване да види кървавите петна по земята и тебеширените очертания на телата: често седи в колата си, съзерцавайки тези зловещи останки и мастурбира”. Убийците се връщат на местопрестъплението не от чувство за вина, а защото искат да съживят спомена за престъпленията си и да изпитат сексуално удоволствие.

Бърковиц иска да отиде на погребенията на жертвите си, но се страхува, че полицията ще го заподозре. Все пак това не му пречи да се навърта в закусвалните край полицейските участъци, с надеждата да чуе как полицаите си говорят за неговите престъпления. Също така безуспешно се опитва да открие гробовете на жертвите си.

Както много други серийни убийци и той подхранва егото си от медийното внимание, което получава за престъпленията си. Идеята да изпрати писмо до Джими Бреслин взима от книга за Джак Изкормвача. Реслър разбира, че “след като пресата го кръщава Сина на Сам, той приема прякора като свой собствен и дори се опитва да си направи лого от него”.

Това се случва непрекъснато във всеки град, в който върлува сериен убиец. Задоволяването на нуждата от информация на гражданите следва да бъде балансирано от факта, че споменаването на убиеца в медиите подхранва егото му и го кара да убива отново. Работата на полицията също е сериозно затруднена от пороя безполезни обаждания, които получава от добронамерени граждани, прочели поредната шокираща статия. Единствените облагодетелствани от този проблем са медиите.

Дейвид в затвора

Първото изслушване на Дейвид Бърковиц за предсрочно освобождаване се състои на 9 юли 2002 г. в затвора “Фолсбърг” в Ню Йорк, където излежава присъдата си. Четиридесет и девет годишният Бърковиц е пропуснал предишната си дата. Членът на комисията Айрин Плат го пита защо не се е явил през месец юни.

Бърковиц в затвора, 2002г.
Бърковиц в затвора, 2002г.

“Бях силно обезпокоен” – отговорил Бърковиц, – “сметнах, че ще е най-добре за семействата да не се явявам изобщо, но след дълга духовна борба и много молитви просто реших, че ще е най-удачно да се изправя пред вас и да се извиня. Не искам да бъда освободен. Не чувствам, че го заслужавам”.

Айрин Плат го пита защо смята, че не заслужава да бъде освободен.

Отговорът на Бърковиц е: “Заради извършените престъпления и хората, които днес страдат от моите действия. Знам, че са натрупали много болка, която може би никога няма да бъде облекчена. Иска ми се да мога да се върна назад и да променя миналото. Но тъй като не мога да го направя, се примирих с факта, че съм в затвора.”

Плат заявява, че желае да продължи изслушването, ако той не възразява.

Бърковиц изпитва смесени чувства. Особено се притеснява от медиите: “Надявах се, че след като всичко това приключи и след като за 25 години медиите изговориха всичко, което имаха да кажат, че всички – аз, моето семейство и семействата на жертвите, ще можем да продължим с живота си”.

Плат го пита какво “те привличаше към тях и те караше да ги убиваш?”.

Бърковиц отговаря: “Съжалявам, г-жо, не знам. Не разбирам какво се случи тогава. Беше кошмар. Умът и духът ми бяха изтерзани. Животът ми беше извън контрол по онова време и нищо друго не ми остава, освен да съжалявам за случилото се”.

“Какво беше това терзание?” – задълбава се тя.

“Просто умът ми не беше фокусиран правилно. Смятах, че съм воин на дявола и всякакви други откачени неща. Например четях сатанинската библия и от нея извлякох доста глупави идеи. Не се измъквам от вината или нещо такова, поемам цялата отговорност. Просто по онова време нещата бяха изкривени”.

В края на краткото изслушване Плат изказва мнението, че Бърковиц все още не е осъзнал мотивацията за престъпленията си. Бърковиц отговаря: “Госпожо, съвсем искрен съм като казвам, че наистина не съм. Все още се мъча да разбера какво се случи тогава. Все още има въпроси, на които да намеря отговора. Не съм готов все още”.

Не е изненада, че молбата му е отхвърлена. Въпреки това комисията отчита неговото добро поведение, помощта, която оказва на другите затворници, ролята му на църковен служител, дипломирането му в щатския университет, успешното участие в различни рехабилитационни програми на затвора, както и угризенията, които показва за престъпленията си. Становището на комисията е: “… огромната болка, страдание и гняв, причинена на семействата на жертвите и на обществото, все още продължават. Освобождаването на този етап би омаловажило сериозността на тези брутални престъпления и уважението към закона”.


Първите години на Бърковиц в затвора са изпълнени с конфликти. Той е проблем за дисциплината и дори е извършено покушение срещу живота му през 1979 г. Но след като прегръща християнството, поведението му се променя драстично и проблемите с дисциплината приключват. Мнозина са скептични към този внезапен интерес към религията, но в крайна сметка няма значение дали хората вярват на Бърковиц, или не. Той е достатъчно умен, за да разбере, че никога няма да излезе от затвора и се научава да се приспособява към реалността на този живот.

Дали новият му облик на християнин е измама, целяща да заблуди Комисията по помилванията? Може би вярата му дава духовен комфорт и социален начин на живот в тежките условия на затвора. Въпреки че Бърковиц технически не е луд по време на убийствата, все пак е бил доста затормозен и емоционално нестабилен индивид. Сега, вече на средна възраст, той се опитва да преодолее страшния образ, който създава за себе си като млад.

Бърковиц далеч не е нормален човек и никога не е бил. Изглежда той осъзнава това и се опитва да направи всичко по силите си, за да го преодолее. Ще има достатъчно време да работи върху себе си в затвора, където сам осъзнава, че е мястото му.

През март 2010 г. Бърковиц заявява пред един репортер, че няма да се явява пред Комисията за предсрочно освобождаване през 2010 г.


Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: Sophia 🍺 GattaNegra 🍺 Karmen 🍺 ?ME 🍺 Nelimira 🍺
Дарители: OrlinAleksandarKalinaNadezhdaNadezhda
350
222
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

1
Напиши коментар

avatar
1 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
1 Автори на коментари
Marti Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Marti
Гост
Marti

Хмм… Virginia Voskerichian май е арменка. И то са живели май само в САЩ роднините й…