Даря Николаевна Салтикова: Руската кървава графиня

Даря Николаевна Салтикова: Руската Кървава графиня

През 1768 г. на позорния стълб на Лобното място посред Червения площад е изправена помешчицата Даря Салтикова – знаменитата Салтичиха, измъчвала до смърт 138 от своите крепостни селяни. Докато четат отправените срещу нея обвинения, Салтичиха стои с непокрита глава, а на гърдите й виси табелка с надпис “Мъчителница и душегубка”. След това злата графиня е изпратена на вечно заточение в подземията на Ивановския манастир, където лежи до смъртта си.

Младата вдовица

Даря Николаевна Салтикова, по прякор Салтичиха, е руска помешчица (земевладелка), запомнена в историята като жестока садистка, убила над сто от своите крепостни селяни. Тя е родена през март 1730 г. в семейството на видни московски дворяни; в родата й изпъкват фамилии като Давидов, Пушкин, Строганов и Толстой.

Даря Николаевна Салтикова

Моминската фамилия на Салтичиха е Иванова. Тя се омъжва за капитана от конния полк Глеб Алексеевич Салтиков. Раждат им се двама синове, които също са записани на служба в гвардейски полк.

Удивително, но тогава Даря Николаевна е лъчезарна и освен това много набожна жена. Когато съпругът й умира през 1756 г., 26-годишната вдовица се превръща в еднолична господарка на крупно богатство. Всяка година предприема пътуване до православно свято място и щедро раздава милостиня за църквата.

Младата вдовица става господарка на около шестстотин крепостни селяни в имотите си, разположени в Московска, Вологодска и Костромска губерния. За седем години погубва 138 души, главно жени и девойки. Болшинството от убийствата са извършени в подмосковското селце Троицк.

Основният повод за наказанията, които Салтичиха налагала на жертвите си, е недобросъвестното изпълнение на слугински задължения, като миенето на пода или прането. Господарката се вбесява и започва да удря селянките с каквото й попадне под ръка. След това провинилите се момичета са подлагани на бичуване, понякога до смърт. Салтичиха облива жертвите си с вряла вода или подпалвала косите на главите им. Мори момичетата от глад или ги завързва голи на студа.

В един момент се осмелява да посегне дори и на дворяните. Землемерът Николай Тютчев дълго време е неин любовник, но когато решава да се ожени за друга, Салтичиха едва не убива и него и съпругата му.

Жалба до императрицата

Първите жалби срещу Салтичиха, подадени от крепостните селяни, им донасят единствено наказания, тъй като тя има влиятелни роднини и успява да подкупва длъжностните лица с крупни суми. Но въпреки всичко, двама крепостници, чийто жени са убити от графинята, успяват да предадат жалбата си на току-що възкачилата се на престола Екатерина Втора.

В началото на 1762 г. в Санкт Петербург се появяват двамата избягали крепостници Ермолай Илин и Савелий Мартинов, поставили си почти неизпълнимата цел да предадат на императрица Екатерина Алексеевна жалба срещу своята господарка – крупната земевладелка Даря Николаевна Салтикова.

Бегълците нямат почти никакви шансове за успех: първо, те са в нелегалност и не могат да удостоверят самоличността си с паспорти; и второ, съгласно правилата на тогавашното делопроизводство, императрицата разглежда документи, предадени й единствено от нейните тайни съветници.

До епохата на император Павел Първи, който поставя на стената на Зимния дворец специална кутия за доноси, касаещи “всички лица, без оглед на тяхното звание”, остават още цели четири десетилетия; а това означава, че простият човек по никакъв начин не може да бъде изслушан от Властта, която не го удостоява с аудиенции и не приема прошенията му. Може да се каже и така: висшата власт просто не забелязва своите роби.

Но за Илин и Мартинов няма път назад. Единственият им изход е да апелират към висшата власт в Империята и да се движат само напред към реализирането на своя план. Пътят назад за тях означава сигурна гибел. Удивително, но двамата успяват да доведат до край своето безнадеждно начинание.

Ако бегълците бяха действали, следвайки закона и се бяха опитали да подадат жалбата срещу господарката си по местожителство, вероятно щеше да ги сполети възможно най-печалният край. Такива опити вече са правени от други преди тях и всички завършват доста трагично за смелчаците. Точно затова Илин и Мартинов предпочитат по-дългия и на пръв поглед напълно нелогичен път: в края на април 1762 г. те избягват от московския дом на своята господарка, но не тръгват на юг към волните донски степи, а точно в противоположната посока – към столицата на империята. Минавайки през най-различни трудности и перипетии, безпаспортните крепостници най-накрая се добират до Санкт Петербург.

Бегълците искат да намерят връзка в Зимния дворец в лицето на някого, който би могъл да предаде жалбата им на императрицата. Неизвестно как, но наистина успяват да открият такъв човек. Неговото име остава загадка и вероятно на двамата селяни не им се е разминало даването на тлъст подкуп. Както и да е, Екатерина Втора получава писмената жалба на Илин и Мартинов през първата половина на месец юни.

В нея крепостните селяни съобщават за следното:

  • тяхната господарка Даря Николаевна Салтикова е отговорна за “смъртоубийствени и съвсем немаловажни криминални дела”;
  • погубила е над сто души от 1756 г. насам;
  • ищците молят императрицата да защити всички крепостници на Салтикова “от смъртна опасност и немилосърдно и безчовечно мъчителство”;
  • подчертавайки многочисленността на убитите от Даря Салтикова хора, доносителите заявяват още, че само на единия от тях – Ермолай Илин, помешчицата е погубила последователно и трите съпруги, като ги е изтезавала собственоръчно;
  • лично за себе си подателите на жалбата молят “да не ги дават във владение на помешчицата”.

Следствие

Императрицата не игнорира документа, все пак в него става дума за голям брой пострадали. Макар Салтичиха да принадлежи към знатен род, Екатерина Втора решава да превърне случая й в показен процес, с който да ознаменува нова епоха в правораздаването.

От Канцеларията на Нейно императорско величество доносът на Илин и Мартинов постъпва за разглеждане и приемане на решение в Управителния сенат. Оттам е отправен в московската кантора на Управителния сенат, а после попада в Правосъдния съвет. Там го приемат в производство (т.е. пристъпват към разглеждането му по същество) на 1 октомври 1762 г.

Въпреки че с прякото разследване на случая се занимава московският правосъден отдел, главното ръководство се осъществява от Сената в Санкт Петербург. Именно тази автономия, позволяваща на следователите да не се подчиняват на московската администрация, прави възможно разследването да бъде доведено до край, както ще стане ясно от последвалите събития.

В московския правосъден отдел случаят попада в ръцете на “най-безпородистия” (т.е. без благороднически, родствени и делови връзки) чиновник – Степан Волков. Във всяка организация има две категории служители: тези, които стоят в сянка, вършат си работата и остават напълно незабелязани, и онези, които си клатят краката, но се подмазват пред началството и обират всички овации. Съдебният съветник Волков е от първата категория.

Когато от северната столица идва заповедта да се започне разследване по жалбата срещу Даря Салтикова, всички чиновници моментално разбират, че им предстои рисков случай: от една страна императрицата очаква резултати, а от друга – Салтикова е почти недосегаема, тъй като има страшно много роднини в Москва. Накратко, накъдето и да се обърнеш – стена! Затова голям брой от именитите колеги на Волков успяват по един или друг начин да се отърват от случая.

Точно това, че именно най-бедният и неизвестен следовател се заема с този случай, предопределя успеха на цялото разследване. Благодарение на него, разтеглилото се няколко години разследване най-сетне успява да спре графинята, не признаваща никакви граници. За помощник на Волков е назначен младият съдебен съветник княз Дмитрий Цицианов. Двамата заедно буквално “разбиват” този случай.

В течение на първата година – до ноември 1763 г. – следователите се занимават с изучаване на конфискуваните счетоводни книги на Салтикова и с разпити на свидетели. Разпитана е и многочислената прислуга на помешчицата, живееща в нейния московски дом на улица “Сретенка”. Въпроси са зададени и на нейните слуги в именията й в Троицк и Вокшине.

Изучаването на счетоводните книги дава на следователите добра представа за кръга от длъжностни лица в московската администрация, поддържащи топли отношения с Даря Салтикова и получаващи от нея най-различни подаръци. Освен това успяват да проследят движението на крепостниците из имотите на графинята; кой на кого е продавала, кого е пращала на работа или да изучава занаяти, кой е умирал и кой се е зачислявал към прислугата.

Тук се разкрива нещо много интересно. Преди всичко на следователите им се струва особено подозрителен процентът на официално починалите крепостници, като смъртността при жените многократно надхвърля тази при мъжете, което не намира никакво логическо обяснение. Смъртта на някои лица много прилича на престъпления, които никой не си е направил труда да разследва.

Например през ноември 1759 г., в московското следствие е попаднало тялото на мъртвия крепостник на Салтикова Хрисанф Андреев, по което ясно са се виждали следи от телесни повреди. Разследването на смъртта му е проведено от длъжностните лица с очевидни нарушения в оформянето на документите, като промяна на датите и подправяне на фактите.

Следователите съставят списък с имената на крепостниците, чиято смърт даже на документи изглежда доста подозрителна. Например една млада и здрава 20-годишна жена попада в дома на Салтикова в качеството си на домашна прислужница и умира след две седмици. Много подозрителна е и смъртта на трите съпруги на Ермолай Илин, за които той споменава в доноса си до императрицата.

Илин е изпълнявал длъжността на личен коняр на Салтикова, което означава, че е бил в близък контакт с нея ежедневно. В продължение на три години една след друга умират и трите му млади съпруги. Според записите в домовите й книги Салтикова е пращала някои от слугите си в своите селски имения, където те някак си или са умирали, или са изчезвали безследно. Според изчисленията на Волков 138 крепостни селяни са станали жертва на престъпленията на своята господарка.

Междувременно се осъществява проверка в архивите на канцеларията на московския граждански губернатор, на правосъдния отдел и на московския началник на полицията. Оказва се, че в периода 1756-62 г. срещу Даря Салтикова са били подадени 21 жалби от крепостните й селяни. Дори за онази мрачна епоха това представлява своеобразен рекорд. Във всяка от жалбите са приведени конкретни примери за побоите и последвалата смърт на селяните.

Съдбата на жалбоподателите е тягостна: полицията ги е връщала на помешчицата, която или ги е наказвала строго, или ги е съдела за клевета. В последните няколко случаи оплакалите се са били изпратени на каторжна работа в Сибир. Подобно на много други земевладелци от онази епоха и Даря Салтикова е разполагала със собствени затвори-подземия, оборудвани с уреди за изтезания. Някои от доносниците прекарват там години наред и са освободени единствено благодарение на разследването.

Московските следователи бързо се убеждават, че Салтикова възпрепятства правосъдието. Докато тази жена е на свобода и разполага с живота на поданиците си, те не могат да разчитат на пълната откровеност на свидетелите. Властната и самоуверена графиня разпръсква около себе си аура на недосегаемост. Нейните слуги, виждайки пълната безполезност от жалбите срещу господарката си, направо казват на Волков и Цицианов, че “с нея не може да се излезе на глава” и отказват да помагат на разследването.

Затова в Управителния сенат в Санкт Петербург е изпратена молба с предложението да бъде разрешено на следствието да прибегне до по-радикални мерки, с цел да се получи необходимата информация. Преди всичко Сенатът трябва да назначи управител на имуществото на Салтикова, а самата заподозряна да бъде отстранена от имотите и средствата си, като по този начин бъде лишена от възможността да заплашва крепостниците и да дава подкупи на чиновниците. Следващата стъпка е графинята да бъде подложена на изтезания. Следователите настояват също за правото да извършат “генерален обиск” в имотите на Салтикова, както и да разпитат всичките й крепостници.

Заплаха за изтезания

Тук е нужно да направим малко отклонение. В средата на XVІІІ век руските законодатели все повече се убеждават, че прилагането на мъчения трябва да бъде ограничено. В проекта за новия Кодекс на съдебната власт е направен опит да се забранят мъченията над родилки и бременни жени, деца до 12-годишна възраст и старци над 70 години, както и на умствено болните. Впоследствие този проект е допълнен с ограничения по отношение на лицата, принадлежащи към висшите рангове на царската власт, минималната възраст на измъчваните се вдига на 15 години и е въведена забрана за изтезаване на лица от дворянското съсловие.

Макар тези предложения да не встъпват официално в действие, идеята за тях продължава да витае във въздуха. В началото на 60-те години на XVІІІ век руските сенатори обсъждат възможността за въвеждането на такива норми за ограничаване на изтезанията, като например “тежестта на мъченията не бива да надвишава тежестта на полагащото се по закон наказание” или “изтезанията са недопустими в случаи, когато присъстват безспорни доказателства за вина”.

Научи повече за:   Ед Гийн: Видео биография

За забраната на използването на мъчения се изказва император Петър Първи; тази идея нееднократно е защитавана и от наследилата го на трона императрица Екатерина Втора. Именно затова се налага московските следователи да се обърнат с молба към Управителния сенат официално да разреши разпит с изтезания на Даря Салтикова.

Такова разрешение не е получено. Императрицата се произнася, че следователите трябва просто да заплашват задържаната с изтезания, но да не прибягват до тях. По-късно, на 8 ноември 1774 г., императрицата подписва секретен указ, забраняващ изтезанията по време на разпит в цялата империя. Този указ не е огласен публично, за да могат престъпниците да продължат да треперят от мисълта за изтезанията.

Останалата част от молбата на московските следователи е удовлетворена: Даря Салтикова е отстранена от управлението на своето имущество и средства, които попадат под разпореждането на назначения за временен управител сенатор Сабуров. Получават и разрешение да извършат генерален обиск в имотите на заподозряната, ако възникне такава необходимост.

В началото на февруари 1764 г. съдебният съветник Волков официално съобщава на Даря Салтикова, че я поставя “под стража” и й предстои разпит с изтезания. Съгласно традицията при нея идва свещеник, който да я подготви за изпитанието и възможната смърт, както и да я убеди да не принуждава следствието да стига до крайни жестокости.

По заповед на градоначалника, духовното лице прекарва с Даря Салтикова цял месец; през цялото време той уговаря графинята да очисти душата си с чистосърдечни признания и разкаяние. Салтикова слуша свещеника, впуска се в общи разсъждения за религията и нравствеността, но не признава вината си. След изтичането на месеца – на 3 март 1764 г. – свещеникът подава рапорт до правосъдния отдел, в който официално информира следователите за неуспеха на своята мисия: Салтикова продължава да упорства и се приготвя за неизбежните изтезания.

Следователите нямат намерение, нито пък право, да прибягват до изтезания. Но за да не снижи степента на психологически натиск над задържаната, Степан Волков решава да прибегне до една доста жестока мистификация: на 4 март 1764 г. Даря Салтикова е отведена под строга охрана в имението на началника на полицията, където са извикани и един палач и служители от следствието. Там съобщават на графинята, че е “доставена за изтезания”.

Въпреки това в този ден измъчват не нея, а някакъв разбойник, чиято вина не предизвиква никакви съмнения. Салтикова присъства на изтезанията от началото до края. Но чуждите страдания не правят особено впечатление на графинята и тя отново заявява с усмивка, че “не признава вината си и ще отговаря сама за себе си”. Така надеждите на Волков да я изплаши и да я накара да направи признания не се увенчават с успех.

Безстрашието на Даря Николаевна съвсем не се дължи на нейната вътрешна нравствена сила, а на простия факт, че е добре осведомена за правомощията на следствието. Тя има добри приятели в полицейските среди, които винаги са готови да й се притекат на помощ.

Но Степан Волков не се отказва. Съветникът отново пише до Петербург, разчитайки да получи разрешение не само да заплашва с изтезания, но и да може да ги приложи на практика. Молбата му и този път е отхвърлена.

Генерален обиск

Волков има в резерва си още един инструмент за сдобиване с информация: разрешението за генерален обиск.

На практика тази процедура протича така: голяма полицейска команда (понякога подкрепена и от войскови части) блокира населеното място или градски квартал, като влизането в отцепения район е възможно, но за излизане от него не може и дума да става. Полицейската бригада разпитва поголовно всички и ако се налага, провежда обиск на подозрителните помещения.

“Генералните обиски” могат да продължат с дни. Ефективността на подобен способ за разследване не бива да се подценява; този прийом успешно се прилага в борбата с крупни бандити и разбойници, живеещи нелегално в градовете и селата. Важен е и психологическият ефект: виждайки многочислената въоръжена стража, жителите неволно осъзнават сериозността на намеренията на властите и от страх се впускат в най-откровени и обширни показания.

В началото на юни 1764 г. едновременни генерални обиски са проведени както в Москва – в квартала, в който се намира домът на Даря Салтикова, така и в подмосковското село Троицк, където помешчицата е изпращала провинилите се слуги.

Обискът в Москва се ръководи лично от Степан Волков. За мащаба на проведеното мероприятие можем да съдим по това, че разпитаните наброяват над 130 души. Голяма част от тях съобщават точните дати на извършените от Салтикова убийства и даже назовават имената на загиналите. Сред престъпленията, за които разказват жителите на съседните домове и свещениците от двете близки църкви, присъстват следните:

  • убийство чрез жесток побой на 12-годишна домашна прислужница (вероятно Праскова Никитина);
  • убийство чрез продължителни изтезания на 19-годишната Фекла Герасимова;
  • оковаване на крепостните селяни с вериги (за което разказват четирима отделни съседи на Даря Салтикова);
  • продължително държане на босите крепостници в зимно време на снега (за това дават показания девет свидетели);
  • продължителни телесни наказания на прислугата, командвани лично от Салтикова с думите “бий още!” (петима свидетели).

Следва да се отбележи, че 94 от разпитаните на ул. “Сретенка” заявяват, че не знаят нищо за престъпленията на графинята.

Освен показанията на съседите, много важни за следствието са и разказите на домашната прислуга на заподозряната. В началото на разследването крепостниците изобщо не искат да говорят с Волков. Но сега, когато графинята е лишена от ореола си на лична неприкосновеност, селяните лека-полека започват да вярват, че принципният следовател ще съумее да постави знатната дворянка на мястото й.

И ето че се появяват удивителни разкрития. Преди всичко следствието се интересува от един въпрос – наистина ли трите жени на Ермолай Илин са били измъчвани до смърт от Салтикова?

Оказва се, че през март 1762 г. сред домашните слуги на графинята, обитаващи нейния московски дом, се е заформил един вид заговор. Заговорниците – братя Шавкунови, Тарнохин, Некрасов и Угрюмов – са решили да съобщят на московските власти за безчинствата на графинята.

Трябва да кажем, че това далеч не е първият опит на слугите да разкрият престъпленията на Салтикова, но за първи път не един, не двама, а цели петима души се решават да подадат жалба. Знаейки, че господарката им е в прекрасни лични отношения с висшите служители на полицията, петимата смелчаци решават да се обърнат с жалбата си към Сенатската кантора.

Една нощ крепостниците бягат от дома на помешчицата, но тя ги усеща и праща да ги гонят. Петимата слуги, опасявайки се от саморазправа на място, се обръщат за помощ към нощния полицейски караул, но са задържани, оковани и отведени в полицейския участък, където са държани в продължение на две седмици, като през цялото време говорят за многочислените убийства, извършени от Салтикова, споменавайки в това число и смъртта на трите жени на Ермолай Илин.

Полицията се опитва да върне петимата слуги на господарката им, но те отказват да отидат в дома й, при което полицаите ги пребиват направо на улицата. В крайна сметка и петимата са отведени в Сенатската кантора, където са официално разпитани и… върнати на Даря Салтикова. Там бежанците са наказани с бой и изпратени в Сибир. Именно неудачният изход от бягството на петимата слуги навежда Илин и Мартинов на мисълта да търсят правосъдието чак в Санкт Петербург.

И така Степан Волков разбира, че доносът за убийството на трите съпруги на Илин вече е бил подаван в полицията, както и в Сенатската кантора. Това, разбира се, повишава доверието към твърденията на Ермолай Илин. Но освен това следователят научава и имената на хората, които са били преки свидетели на убийствата на въпросните жени – Михаил Мартянов, Пьотр Улянов, Василиса Матвеева и Аксиния Степанова. Голям брой хора могат да потвърдят и наличието на явни и значителни телесни повреди по телата на мъртвите (струпеи върху открити рани, изтръгнати коси, следи от обливане с вряла вода, изгорени уши, натъртвания и др.).

Важно доказателство от генералния обиск, проведен в московския дом на Даря Салтикова, е и намирането на доста интересни счетоводни книги, попълвани от ръката на иконома Савелий Мартинов, в които са изчислени всички подкупи, раздавани от графинята на длъжностни лица от московската администрация. Този във висша степен любопитен документ разкрива крайната корупция и безсъвестната алчност на видните чиновници, благодарение на която в продължение на три години в центъра на Москва са били погубени десетки хора.

Едновременно с генералния обиск на ул. “Сретенка” аналогична операция се извършва и в Троицк, както и в прилежащите му села. Обискът се ръководи от Дмитрий Цицианов, към когото по-късно (след приключването на обиска в Москва) се присъединява и Волков.

Броят на разпитаните хора се изчислява на стотици. Добитата от разследването информация потвърждава следното:

  • убийството на слугинята Фекла Герасимова през 1762 г.;
  • побоите, лишаването от храна и последвалата смърт на слугините Афима и Ирина;
  • нееднократните и жестоки издевателства на Салтикова над нейните крепостници са потвърдени от значителен брой слуги от съседните села (80 души) ;
  • голям брой крепостници (22 души) съобщават на следствието, че са чували от личната прислуга на графинята, че тя е извършвала убийства, но самите те не са ставали свидетели на нещо такова.

Като цяло обиските на Волков и Цицианов помагат на разследването да дръпне рязко напред. Сега имат на разположение значителен брой свидетели. Волков държи в ръцете си списък с 138 имена, чиято съдба трябва да изясни. Петдесет души от този списък официално се считат за “починали от болка”, 72-ма са “безследно изчезнали”, за 16 се смята, че са “заминали при съпрузите си” или са “избягали”.

Крепостните селяни на Даря Салтикова обвиняват своята господарка за смъртта на 75 души. Но не във всички случаи има свидетели. Освен това се оказва, че някои от слугите са били замесени в престъпленията, (изпълнявайки заповедите на господарката си), което ги кара да дават объркани и лъжливи показания.

Въпреки всичко следователите успяват да отделят “зърното от плявата” и събирайки огромното количество дребни детайли, да възстановят продължилия с години кървав път на Даря Николаевна Салтикова.

Трите съпруги

Историята на трите жени на Ермолай Илин се оказва общо взето следната: първата му съпруга е прислужницата Катерина Семьонова, в чийто задължения е влизало миенето на подовете в господарския дом. Тя е предизвикала недоволството на господарката си с лошо измит под и е била бита с камшици, след което е издъхнала. Преди да умре, при нея е бил извикан местният свещеник, който е приел мълчаливата й изповед, (момичето не е можело да говори от слабост), и е уредил тялото й да бъде погребано в пределите на църквата. Това се случва през 1759 г. Салтикова бързо оженва своя коняр повторно.

Втора съпруга на Ермолай става Федося Артамонова, която заживява в московския дом на Салтикова и получава слугинска работа. Много скоро тя предизвиква недоволството на господарката си и подобно на предшественицата си е подложена на жестоко бичуване. В резултата на това през пролетта на 1761 г. Федося умира и Салтикова отново извиква своя стар познайник свещеникът Иванов. Но този път той се смущава от очевидните следи от насилие по лицето и тялото на убитата жена и заявява, че не може да я погребе. Даря Николаевна не се стряска изобщо, а изпраща трупа на Федося в Троицк, където е погребан от тамошния свещеник Степан Петров без много суетене.

След по-малко от половин година Ермолай Илин се оженва за трети път, по повеление на графинята. Последната му съпруга – миловидната и тиха Аксиния Яковлева – му е много на сърце. Но и тя, също като останалите, не го радва много дълго, тъй като е убита в края на февруари 1762 г.

Никой от свидетелите не може да си спомни причината за гнева на Даря Салтикова: помешчицата внезапно се е нахвърлила върху слугинята и е започнала собственоръчно да я бие. След няколко удара с ръка се е въоръжила с точилка, но после, считайки я за не достатъчно сериозно оръжие, е грабнала едно дърво. Свидетелите Михаил Мартинов и Пьотр Улянов са наблюдавали сцената на убийството от началото до края, а по-късно към тях са се присъединили Матвеев и Степанов. Помешчицата е заповядала да извикат свещеника, за да даде последно причастие на умиращата и да разреши да я погребат в Москва.

Научи повече за:   В дома на московски канибал намериха нови човешки останки

Аксиния Яковлева умира без да дойде в съзнание. Свещеникът Иванов, виждайки черните хематоми по лицето и ръцете на трупа на момичето, и струйките кръв от носа и ушите й, отказва да я погребе. Салтикова разпорежда да откарат убитата жена в Троицк със заръката към свещеник Петров да я погребе. Заповедта й е изпълнена от Аксиния Степанова и кочияша Роман Иванов (последният е доверено лице на Салтикова и е взимал участие в много от нейните престъпления). Те предават тялото на старшината на селото Иван Михайлов.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304

Убийството на Аксиния Яковлева предизвиква нервен срив у нейния съпруг Ермолай Илин. Кочияшът плаче, крещи и безстрашно заплашва с мъст злата помешчица, като неговата ярост не на шега изплашва графинята. Салтикова заповядва да го хвърлят в тъмницата. Ермолай е пазен от двама “гайдуци” (пазачи) и му се налага да демонстрира престорено смирение и да помоли графинята за прошка, за да излезе на свобода.

Следва да се отбележи, че следствието не държи да обвини Салтикова в убийството на първите две жени на Ермолай Илин, тъй като не разполага със съществени улики и свидетелски показания. Затова тя е обвинена само в убийството на третата съпруга на кочияша.

Едно от най-скандалните престъпления на Даря Салтикова се оказва убийството на Фекла Герасимова. Слугинята загива през юли 1762 г., точно когато в Санкт Петербург вече се решава въпроса дали срещу Салтикова да бъде възбудено разследване.

Убитата в московския дом на графинята жена е откарана в село Троицк за погребение. Старейшината на селото получава препоръка да организира погребението на Герасимова още докато жената е жива. Няма съмнение, че момичето е било подложено на жесток побой; по думите на старейшината Иван Михайлов: “косите й бяха изтръгнати, главата разбита, а по гърба й имаше гниещи рани”.

Михайлов, който до този момент е прикривал безпрекословно черните дела на господарката си и нееднократно е поставял своя подпис като свидетел на фалшифицираните записи в църковната книга (тези записи удостоверяват естествената смърт на покойника), този път се възмущава.

Трудно е да се каже какво е накарало принципите му да се събудят – дали слухът за бягството на Ермолай Илин и Савелий Мартинов, дали мартенското бягство на петимата други крепостници – но Михайлов изведнъж заявява, че няма да погребе Герасимова. Той изпраща тялото на мъртвата обратно в Москва, като при това се постарава да привлече вниманието на колкото се може повече хора. Обезобразеното тяло на Фекла е видяно не само от селяните в Троицк, но и от жителите на околните села.

Михайлов представя трупа на изтезаваната жена в канцеларията на московския граждански губернатор. Случаят е толкова скандален, че никой от чиновниците не се осмелява да си дава вид, че нищо не се е случило. Извикват лекар и информират полицията. Доктор Фьодор Смирнов преглежда тялото, описва многобройните му телесни повреди и предава доклада си в следствена полиция. Там е изпратено и тялото на Герасимова. То е прието, огледано и след известно време… върнато обратно в Троицк със заповед да бъде погребано.

Следствието установява със съвършена точност началото на убийствата на Салтикова и изтезанията й над нейните слуги. До смъртта на съпруга й през 1756 г. никой не е забелязвал у Даря Салтикова особена склонност към телесни наказания. Но половин година след кончината на мъжа й тя започва все по-често да прибягва до особени методи за вразумяване на прислугата си, като например пребиване с дърво.

Московският й дом се отоплява с печки и камини и дървата лежат буквално във всяка стая; Даря Николаевна е грабвала първата попаднала й под ръка цепеница и е започвала да налага хората. Постепенно засилва тежестта на ударите си, а самите побои стават по-продължителни и рафинирани.

Салтикова започва да използва за мъченията си нагорещени щипци за къдрене на коса: с тях хваща виновника за ушите. Обича много и “дърпането на коса”, тази процедура се съпровожда с удрянето на главата на жертвата в стената в продължение на четвърт час. Според разказите на свидетели много от пребитите от нея хора са останали почти без коса по главата; Салтикова се научава и да изтръгва космите от корен, което хич не е проста работа и изисква особена сила на пръстите.

Когато се изморява от побоите, господарката заповядва на своите “гайдуци” да поемат щафетата. Нейните лакеи-охранители бичуват виновниците с камшици и тояги. Обикновено в наказанието участват двама или трима “гайдуци”; кочияшът Ермолай Илин също някога е бил в числото на доверените слуги и редовно е участвал в побоите.

Систематични убийства

Салтикова започва да убива систематично чак през 1757 г. През декември е пребита до смърт бременната Анися Григорева. По време на бичуването й с камшици (с което според Салтикова са се занимавали нейните кочияши Богомолов и вече споменатият Ермолай Илин), жената прави спонтанен аборт. Салтикова заповядва на съпругата на Илин (Катерина Семьонова, която впоследствие също е убита), да погребе плода във Введенската църква в Москва; Семьонова изпълнява заръката й тайно през нощта. Григорева умира без последно причастие, а извиканият свещеник Иван Иванов отказва да погребе тялото й без официално разрешение.

Наказанията на Салтикова
Наказанията на Салтикова

Полицейският лекар Николай Тележкин официално засвидетелства наличието на многобройни следи от побой и открити рани по тялото. Очевидно е, че Анися Григорева е брала душа в продължение на няколко дни. Докладът, подписан от Тележкин, говори за гниене на кожата й в областта на раните и неговите заключения не оставят никакво съмнение в насилствената причина за смъртта на жената.

Съпругът на мъртвата направо заявява в полицията, че жена му е била пребита до смърт от помешчицата. Хронологично това е първият официален донос за безчинствата на Даря Салтикова. Но властите не реагират по никакъв начин на получения сигнал: тялото на Григорева е върнато на графинята с официално разрешение за погребването му, а жалбоподателят Трофим Степанов е предаден на Салтикова за наказание.

Официално е заявено, че съпругът на мъртвата е извършил бягство, а доносът му е бил продиктуван от желанието да избегне наказание за собственото си престъпление. Степанов е подложен на жестоко бичуване и изпратен в най-далечното имение на Салтикова, където скоро починал.

Бързината, с която помешчицата успява да се измъкне от опасната ситуация, очевидно й завърта главата. През следващите години побоите и убийствата приемат фантастични измерения. От ръцете на Салтикова загиват не само жени, но и мъже – например през ноември 1759 г., след цял час изтезания, е убит младият слуга Хрисанф Андреев, а през септември 1761 г. Салтикова собственоръчно убива момчето Лукян Михеев.

Издевателството над Андреев е особено изтънчено: по заповед на Салтикова той е съблечен гол и подложен на бой с камшик. Бичуван е от собствения си чичо, конярът Федот Богомолов. Никой не брои ударите, получени от Андреев, известно е само, че след прекратяване на наказанието младият човек не е можел да стои на краката си. Оставят го да пренощува под охрана в снега на двора.

На сутринта Хрисанф е все още жив. Салтикова нарежда да го доведат в кабинета й, където собственоръчно го бие с тояга известно време. След това дърпа ушите му с нагорещени щипци, после полива главата му с вряла вода от чайника и накрая отново го бие с тоягата. За завършек рита безчувственото му тяло с крака. Вече напълно изтощена, заповядва да го изнесат.

Изпадналият в безсъзнание слуга е изнесен от кабинета на ръце от “гайдука” Леонтиев. Цялата вина на починалия след два часа Хрисанф Андреев се е състояла в “недобросъвестно следене за измиването на подовете”; той е трябвало да наблюдава слугините, натоварени с тази работа, и според графинята не се е справил добре със задълженията си.

Следва да отбележим, че убийството на Хрисанф Андреев се явява изключение: Салтикова никога повече не изтезава мъже. Лукян Михеев е убит по невнимание – графинята удря няколко пъти главата му в стената, при което момчето умира. Нямала е намерение да го убива. Следствието установява, че по заповед на помешчицата е загинал още един мъж – Никифор Григорев – но той е бил убит от “гайдуците”, самата Салтикова не го е докоснала с пръст.

Списъкът с убити от Салтикова мъже се изчерпва с тези три лица. Превесът в полза на женската прислуга е очевиден, макар следствието да не се интересува от причината за това странно предпочитание. В крайна сметка следователят Волков стига до заключението, че Даря Салтикова е “несъмнено виновна” в смъртта на 38 души и е “заподозряна” в смъртта на още 26.

Канибализъм и покушение

Следствието обръща особено внимание на три важни момента, които не са свързани непосредствено с извършените от Салтикова убийства, но се нуждаят от разяснение.

Първо, в началото на 1764 г. в Москва, а после и в други градове, тръгват слухове, че Салтикова не само е убивала хора, но е консумирала и човешко месо. Неразбиращите граждани обясняват факта, че тя избира главно жени точно с кулинарните й предпочитания – предполагат, че женското месо е по-крехко от мъжкото, а според тях предварителният побой над жертвата е с цел месото да се отделя по лесно от костите, позволявайки на людоеда да получи качествена вечеря.

Следствието доказва с абсолютна сигурност, че всички тези приказки са безпочвени – Даря Салтикова никога не е опитвала човешко месо и никога не е заповядвала разчленяването на убитите от нея хора. Срещу нея не са повдигнати обвинения в канибализъм именно поради отсъствието на каквито и да било основания за това.

Второ, обвинителното заключение набляга особено силно на факта, че голям брой от слугите систематично са търпели жестоките издевателства на господарката си, а побоят понякога по чудо ги е спасявал от сигурна смърт. Така например старшата прислужница Аграфена Агафова е била жестоко пребита по заповед на Салтикова и ръцете и краката й са били счупени на няколко места. Превърналата се в инвалид жена е била изпратена в далечно имение, благодарение на което и е останала жива.

Подобни жестоки издевателства търпят и много други слугини на помешчицата: Екатерина Устинова е бита с желязо; Салтикова лично изгаря с факла косите на Акулина Максимова и т.н. Графинята фактически е установила в дома си режим на постоянен терор и периодичните убийства на слуги са просто крайни проявления; самият терор никога не спира.

Трето, следователите с особен интерес проучват въпроса за подготовката на Салтикова в убийството на дворянина Николай Андреевич Тютчев. Този капитан, работещ в Областния комитет по земите и владенията, се занимава с проверката на границите между имотите на различните земевладелци. Младият капитан, който през 1760 г. вкарва границите на подмосковските владения на Салтикова в земеделския регистър, става любовник на младата вдовица (тогава тя е на 30 години).

В началото всичко върви добре, но през януари 1762 г. Тютчев решава да се ожени за друга. Салтикова иска да унищожи неверния любовник, и то в съвсем буквален смисъл. По нейна заповед конярът Савелев се сдобива с 2 кг прах, към която добавя сяра и барут, получавайки лесно възпламеняваща се смес, или с други думи мощна бомба.

По заръка на Салтикова са направени два опита да се заложи тази бомба под московския дом, в който живеят капитан Тютчев и неговата невеста. И двата опита се провалят, тъй като изпратените с бомбата крепостници се страхуват от залавяне. Покорните коняри – Иванов и Савелев – са жестоко бичувани, но неудачните опити за атентат заставят Салтикова да преразгледа плана си. Решава да организира засада по пътя на капитана към селището Трамбов, където ще ходи по работа през април 1762 г.

В засадата участват дузина мъже от подмосковските имения на Салтикова. Това не е шега работа: нападението на дворянин при изпълнение на държавна работа прилича не на грабеж, а на чист заговор! Мъжете са застрашени не от каторга, а направо от обезглавяване. Затова крепостниците на Салтикова подхвърлят на капитана анонимно писмо, в което го предупреждават за готвещото се срещу него покушение. Тютчев уведомява официално властите и получава охрана за пътуването си. Когато научава за охраната, Салтикова отменя засадата.

Следователите проучват информацията за подготовката на покушението над Тютчев и стигат до заключението, че Салтикова наистина е организирала засада за капитана. Заподозряната е обвинена в “умишлено застрашаване на живота на капитан Тютчев”.

Корупция

Следователите не могат да пренебрегнат факта, че длъжностните лица от московската администрация са се опитвали и са успявали да скрият престъпленията на Салтикова. Днес подобно взаимодействие между пазителите на реда и престъпниците се нарича “корупция”, но в онези времена се използва терминът “солидарност”.

Научи повече за:   Джо Бол: Касапина от Елмендорф

Замесените длъжностни лица са записани в една от специалните тетрадки на Салтикова; там са се вписвали данните за раздаването на крупни суми и най-различни подаръци в знак на благодарност на чиновниците. От една страна наличието на тази тетрадка много облекчава задачата на следствието, а от друга – поставя Волков в крайно незавидна позиция: приятелите на Салтикова са особено влиятелни люде.

През януари 1765 г. следователите разпространяват сред чиновниците на градската администрация, полицията и духовенството искане за получаване на информация за получените от тях подкупи. Надяват се, че корумпираните лица ще поемат отговорност за действията си, но надеждите им не се оправдават: нито един чиновник не признава, че е взимал каквито и да било подаръци от Салтикова.

Положението на корумпираните чиновници се подобрява значително през октомври 1764 г., след смъртта на московския свещеник Иван Иванов, който е погребвал жертвите на Салтикова без изповед и причастие. Документите на свещеника се оказват в пълен безпорядък: в архива на Иванов не са открити документите, получени от полицията, на чието основание е погребвал трупове с явни телесни повреди. Тези документи биха дали възможност да се разбере името на чиновника, прикривал престъпленията на Даря Салтикова, но това вече е невъзможно.

Ситуацията на корумпираните се подобрява още повече с неочакваната кончина на съдебния съветник Пьотр Михайловски през февруари 1765 г. Този човек е работел в Следствено управление и често е помагал на Салтикова да “крие скелетите в гардероба“.

Даже след смъртта на Иванов и Михайловски следствието има реалната възможност да си разчисти сметките с престъпниците. Но това не се случва. Всички разпитани по случая на Салтикова чиновници отричат своето участие в прикриването на престъпленията, заклевайки се в Светото писание.

Присъда и наказание

Следствието приключва официално през пролетта на 1765 г. и случаят е предаден за по-нататъшно разглеждане в Шести департамент на Управителния сенат.

Висшият орган на съдебната власт в Руската империя функционира съвсем различно от днешните съдилища. В съда не се призовават страни и свидетели, и съответно няма разпити и дебати. Сенаторите разглеждат следственото производство по кратка записка, съставена от най-съществените фрагменти, необходими за разбирането на документите по случая. В случай, че нещо в записката изглежда съмнително или неразбираемо, сенаторът може да се обърне към оригиналния документ, но това е по-скоро изключение, отколкото правило.

Сенаторите обикновено не работят със самото следствие. С тях работят адвокати, които изготвят доклад по случая за заседанието на сенатския департамент и различни справки по делото. От адвокатите зависят много неща – те могат да сложат акцент върху едни обстоятелства и да пренебрегнат други, поради което често има опити, и то успешни, за подкупването им от заинтересовани лица.

“Делото на душегубката Салтикова” се разглежда повече от три години. В крайна сметка съдиите признават обвиняемата за виновна в убийствата и изтезанията на слугите й. Мъдрите сенатори не произнасят конкретна присъда, а предават доклад на Нейно Величество, прехвърляйки тежестта на това решение върху царските плещи. Подобно самоотстраняване на съда е напълно законно: монархът се явява източник на права и по принцип може да взима всякакви решения по съдебните дела.

Екатерина Втора Велика
Екатерина Втора Велика

В продължение на втората половина от септември 1768 г. императрицата на няколко пъти разглежда въпроса за окончателната присъда на Даря Николаевна Салтикова. Известни са най-малко четири чернови, написани собственоръчно от Нейно Величество. Очевидно този въпрос е бил изключително важен за Екатерина Втора, която е изправена пред трудна дилема: от една страна, следвайки буквата на закона, трябва да осъди Салтикова, но от друга – не бива да го прави, тъй като това ще срине старателно изграждания й имидж на “хуманна и човеколюбива” владетелка.

В крайна сметка на 2 октомври 1768 г. императрица Екатерина Втора изпраща до Управителния сенат указ, в който подробно описва какво да бъде наказанието на графинята и в какъв ред да бъде изпълнено то.

Екатерина Втора нарича Даря Салтикова с най-унищожителни епитети, като: “безчовечна вдовица”, “урод на човешкия род”, “съвършено безбожна душа”, “мъчителница и душегубка” и др. Осъжда я на лишаване от дворянското й звание и пожизнена забрана да се нарича с фамилията на баща си и съпруга си; тя трябва да изтърпи един час на позорния стълб с надпис на гърдите си, гласящ “Мъчителница и душегубка”; и след това да бъде изпратена на доживотен затвор без светлина и право на контакти с външни хора.

Наказанието на осъдената помешчица е изпълнено на 17 октомври 1768 г. на Червения площад в Москва. Според спомените на съвременниците няколко дни преди тази дата древната столица на Русия се вълнува в очакване на събитието. За всеобщото вълнение спомагат публичните обявления за наказанието, както и раздаването на специални “билети”, които получават всички московски дворяни. В деня на разправата Червения площад е претъпкан от народ, а хората се бутат по тесните прозорци и покривите на околните здания.

В 11 часа сутринта Даря Николаевна Салтикова е докарана на площада под конна охрана. Качена е на високия ешафод, където е прочетен указът на Екатерина Втора. После е вързана за позорния стълб, а на гърдите й е окачена дървена табелка с надпис “Мъчителница и душегубка”. След изтичането на единия час е свалена от ешафода и е качена в черна шейна, която се отправя към Ивановския женски манастир под военна охрана.

На същия ешафод през този ден получават наказанието си и свещеникът Петров и двама от слугите на Салтикова. Тримата са изпратени на каторжна работа в Сибир.

Погребана жива

В манастира, където е изпратена Салтикова след наказанието си на Червения площад, я чака специална килия за “покаяние”. Височината на вкопаното в земята помещение не надвишава три аршина (т. е. 2,10 м), и се намира изцяло под повърхността, което изключва наличието на каквато и да е светлина. Затворничката лежи в пълна тъмнина, като само по време на хранене й дават парче свещ. Тя няма право да се разхожда, както и да получава или да изпраща писма. На големите църковни празници я извеждат от затвора й и й позволяват да седи до едно малко прозорче в стената на храма, откъдето може да слуша литургията.

За духовната храна на Салтикова се грижи настоятелката на манастира. За съжаление, не се знае дали затворничката се е разкаяла за постъпките си. Синодалният архив не е съхранил никакви документи за поведението й и разговорите й с настоятелката.

Остава да добавим, че режимът на Салтикова символизира “погребване на живо”. Въпреки своята суровост, подобен режим не е нещо необикновено за времето си. Например много затворници в Соловецкия манастир са били държани в къде по-тежки условия.

Даря Салтикова живее в подземния си затвор до 1779 г., тоест 11 години. Тогава режимът й е значително облекчен: преместват я в каменна пристройка до храма, в която има прозорче с решетки. Посетителите на манастира могат да гледат през прозорчето и даже да разговарят със Салтикова. Съвремениците разказват, че много жители на Москва и околностите са идвали в Ивановския манастир заедно с децата си, специално за да видят знаменитата Салтичиха.

Някъде след 1779 г. Салтикова ражда дете от един от пазачите си – достоверността на тази информация обаче е съмнителна, тъй като по онова време тя трябва да е била на около 50 години.

Даря Николаевна Салтикова лежи в каменната пристройка на Съборната църква в Ивановския манастир чак до смъртта си на 27 ноември 1801 г. Погребана е в Донското гробище, където гробът й стои до ден днешен.

Психиатрия

Макар общата фабула от разследването на престъленията на Салтикова да е достатъчно проста и да не предизвиква особени въпроси, не можем да не признаем, че мотивите за действията на помешчицата остават някак си неизяснени. Следствието така и не установява от какво е била предизвикана неудържимата й агресия или по-точно – разследващите изобщо не се интересуват от този въпрос. В един момент всички започват да гледат на Даря Николаевна като на луда; но подобен поглед едва ли е оправдан.

Известно е, че Салтикова е била не особено интелигентна жена. Не е умеела да пише и всички документи са били подписвани от най-големия й син. Неграмотността обаче не е пречка за развитието на силни религиозни чувства в душата й, даже напротив: строго е следяла за съблюдаването на православните обреди, посещавала е московските манастири и дори е предприела едно доста дълго поклонение до източноправославния пещерен манастир Киево-Печерска Лавра.

Известно е, че графинята е била щедра дарителка на църквите и манастирите. Няма основание за подозрения, че религиозността й е била показна и неискрена; нейната власт и влияние са били толкова големи, че е можела да прави каквото си иска, без да играе комедии.

Това, че един искрено вярващ човек е способен да извърши такива чудовищни злодеяния, обективно говори за някаква сериозна психическа аномалия. Най-вероятно Салтикова е била епилептичен психопат, понеже тези индивиди са най-склонни към немотивирани и крайно жестоки убийства. Те извършват нападенията си в състояние на дисфория (раздразнение) – непредизвикано с нищо мрачно и злобно настроение, напрежението от което е невъзможно да бъде снето без конфликт. Тези хора приличат по много черти на епилептиците, макар самите епилептици да не са психопати. Демонстрират ред специфични черти на поведение, които ги поставят редом до истинските психопати, като например :

а) безпричинно мрачно и меланхолично настроение, усилващо се в продължение на няколко дни;
б) садизъм, както към животните, така и към хората;
в) неспособност за бързо потушаване на гнева, даже след установяване на външната причина за неговото възникване;
г) неспособност да се контролира гневът даже в случаите, когато развитието на конфликта би представлявало опасност за самия психопат;
д) относително ниска сексуална активност, обременена от аномални влечения (като например крайни прояви на ревност);
е) склонност към пестеливост, разчетено изразходване на материални ценности и средства.

Всички гореизброени черти на епилептичния психопат могат да се видят в поведението на Даря Салтикова. Това е една мрачна, неусмихваща се жена, винаги в бурно разположение на духа. Садистичните й наклонности са описани много добре от следственото производство.

Безусловно Салтикова е избирала жертвите си, повлияна от тяхната полова и възрастова принадлежност. От всичките й жертви само две са мъже и едно момче, а всички останали – млади жени и девойки. Този избор на обекти на посегателство сякаш свидетелства за латентна хомосексуалност.

Разбира се, всичко казано дотук е чиста догадка. Никой не е провеждал психиатрична експертиза на Даря Николаевна, защото самата наука психиатрия не е съществувала в онази епоха.

Необходимо е да се подчертае, че Салтикова в никакъв случай не е била луда. Напълно е осъзнавала степента на престъпленията си, което се вижда от упорството й да скрие всички улики. Считайки себе си за искрена християнка, тя даже не е помисляла за това, че щедрите й дарения към църквата и богомолските й пътувания не могат да отменят християнското отношение към живите хора.

Неспособността й да проумее тази не особено трудна мисъл произтича не от умствена изостаналост, а от дефект във възпитанието на Салтикова. В условията на крепостничеството наглите и безсъвестни хора са се сдобивали с правото да се разпореждат с живота на своите роби, единствено благодарение на знатния си произход.


*статията е публикувана по идея на Буржоа-бохем

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

11
Напиши коментар

avatar
11 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
10 Автори на коментари
ПетърСтенлиДоневИВАН КИРЯЗОВНякой си Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Моника
Гост
Моника

Много ми хареса – страхотно изчерпателно !

Nanny
Гост
Nanny

Да, действително се е получил доста добър материал. А дали няма да е възможно по-нататък да се публикува статия за децата – убийци в България?

комунист
Гост
комунист

Такива зверства в царска Русия! Какво чудно тогава в гнева на народа и разстрела на царското сеемйство от болшевиките.

Нани
Гост
Нани

До предния коментирал: Трудно ще ме убедиш, че има по-големи зверства и масови убийства от извършените точно по време на комунистическия режим в Русия.СМЪРТ ЗА КОМУНИЗМА И ЗАБРАНА НА ЛЕВИТЕ ДВИЖЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ!

Буржоа-бохем
Гост
Буржоа-бохем

Благодарност и поздравления за изчерпателната статия!
Светът на руските садистични нрави е необятен, за жалост, малко е известно за огромния брой “второстепенни герои” на тамошния небосклон, останали в сянката на суперзвездите – Чикатило и Ко.

Някой си
Гост
Някой си

Ще си позволя да се намеся,сайта е за убийства и престъпления не за политически спорове – за тях има достатъчно форуми.Не си избивайте комплексите тук,че току виж точно заради тях сте го докарали до описваните “герои”.

ИВАН КИРЯЗОВ
Гост
ИВАН КИРЯЗОВ

Браво доста изчерпателен материал!!!!!!

Донев
Гост
Донев

абе май няма значение какъв е режима в Русия

Стенли
Гост
Стенли

Нани доста се е поуляла. Какво значи “…ЗАБРАНА НА ЛЕВИТЕ ДВИЖЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ?” Ами това говори за политическа неграмотност и агресия най-малкото. Далеч не всички леви партии и движения са комунистически. Има социалдемократически, умерено социалистически, социаллиберални, лейбъристки, земеделски и други високо хуманни леви идеи. Комунизмът е само уродливо отроче на Социалдемокрацията!

Петър
Гост
Петър

Благодаря за положения труд. Такива самодейни инициативи правят интернет място за информиране с по-голямо удобство от библиотеките. Благодаря!