Изчезването на Маделин О’хеър: Най-мразената жена в Америка

Когато Маделин О’хеър, нейният син и внучката й изчезват мистериозно от дома им в Остин, Тексас през 1995 година, полицията не си мръдва пръста да открие семейството, прокудило Бог от Америка. Минават цели пет години преди един целеустремен репортер да разкрие загадката на тяхното изчезване.

„Няма Бог. Няма рай. Няма ад. Няма ангели. Когато умреш, отиваш в земята и червеите те изяждат“.
– Маделин Мъри О’хеър

Загадъчно изчезване

Дейвид Травис пристига на работа на 28 август 1995 г. в щабквартирата на Американските атеисти в Остин, Тексас и веднага разбира, че нещо не е наред. На заключената врата има бележка: „Семейство Мъри–О’хеър е извикано по спешност извън града. Понастоящем не знаем колко време ще отсъстваме“.

Четейки бележката, Травис, около 50-годишен бивш сержант, чувства как гневът му се надига. Не е особено изненадан, че работодателите му са изчезнали – както изглежда, заедно с работата му. Подозира, че семейство Мъри–О’хеър кроят нещо, още когато е отворил писмо от Нова Зеландия миналата пролет и е открил банкова сметка с почти 1 милион долара, за която не бил чувал никога. А неговата свадлива шефка Маделин О’хеър винаги се е тръшкала, че няма пари и го е предупреждавала, че може да не му плати заплатата.

О’хеър като цяло била особено потайна относно финансовите дела на организацията на Американските атеисти, която основава през 1963 г. Всички счетоводни книги се пазели под ключ в малка стая, далеч от любопитни погледи. Наскоро около имота се издигнала двуметрова ограда с бодлива тел на върха – подходящ символ за отбранителната настройка на Маделин. Според нея светът бил враждебно място, особено към атеистите. Тя и нейното семейство били преследвани 35 години заради смелата им позиция, че църквата и държавата трябва да бъдат отделени. Но в последно време здравето й се влошило, а с него и нейната енергия и борбен дух, и О’хеър започнала да говори, че иска да се измъкне от всичко това.

Август преминава в септември, а от семейството все още няма следа – бабата и матриарх на клана Маделин О’хеър, нейният син Джон Гарт Мъри (40 г.) и внучката ѝ Робин (30 г.). (Робин е дъщеря на другия ѝ син Бил Мъри, който не говорел с майка си, брат си и дъщеря си от години). Американската организация на атеистите е управлявана от петчленен борд на директорите, но до този момент цялата власт била в ръцете на тримата О’хеър, които упражнявали ролите на президент, секретар и ковчежник. Когато членовете на борда Спайк Тайсън, ветеран от Виетнам, и Елън Джонсън, домакиня от Върмонт и верен поддръжник на Маделин, посетили офисите и дома на О’хеър, загадката се задълбочила.

В семейния им дом нямало следи от насилие или взлом, но ясно се виждало, че е напуснат внезапно. На масата стояли чиниите от закуската. Лекарството за диабет на Маделин О’хеър било на кухненския плот. А най-смущаващо от всичко били двете им кучета, оставени без никой да се грижи за тях.

Животът на семейство Мъри-О’хеър се въртял около атеисткото движение и около тях самите. Те живеели заедно, хранели се заедно, почивали заедно и работели заедно. А сега били изчезнали заедно.

Дисфункционално семейство

Маделин е родена с фамилното име Мей през 1919 година в семейство от средната класа в Питсбърг. Семейство Мей били презветерианци и Маделин била заставяна да чете Библията – книга, която според нея е пълна с насилията и жестокостите на един зъл бог. Тя се омъжва за първия си съпруг на 22 години и се записва в Женския корпус с избухването на Втората световна война. Преживява любовна афера със заможния офицер от армията Уилям Мъри, от когото забременява и се развежда със съпруга си с надеждата любовникът ѝ да се ожени за нея. Но той бил вече женен католик и не желаел да напуска съпругата си.

Все още неомъжена, тя започва да използва фамилията на любовника си от войната и ражда втори син, Джон Гарт Мъри, от друг баща. Борейки се да свърже двата края, Маделин често негодува срещу католическата църква, която е осуетила женитбата ѝ с богатия офицер. През 1965 г. тя се омъжва за военноморския офицер Ричард О’хеър и макар че бракът им не потръгва и двамата се разделят, Маделин остава негова съпруга до смъртта му през 1978-а.

Семейството се установява в Балтимор и това завинаги променя съдбата на Маделин. Един ден, докато записва сина си Бил на училище, тя чува, че учениците рецитират Божията молитва в клас. Това се правело в началото на всеки учебен ден. Синът ѝ вече бил добре запознат с нейната неприязън към организираната религия и не вярвал, че Бог съществува. Ядосаната Маделин завежда дело срещу училищното настоятелство да прекрати тази практика и случаят стига чак до Върховния съд. Четири години по-късно, през 1963-а, съдът взима решение да отмени молитвите в училищата. Маделин ликува заедно с децата си.

Съдебната победа я превръща в медийна сензация и я изстрелва на национален поход срещу организираната религия. Списание „Лайф“ я кръщава: „Най-мразената жена в Америка“ и я цитира да казва:

„Ние смятаме, че Библията е отблъскваща, исторически неточна и пълна с бълнувания на лунатици. Смятаме, че Бог е садистично и жестоко олицетворение на омразата„.

Най-мразената жена в Америка

От всички медийни описания на Маделин О’хеър по време на нейното изчезване, тя би била най-вбесена от намека, че е изпаднала в забвение. Медиите я описват като богохулна и вулгарна скандалджийка, която с лекота превръща приятелите и съюзниците си във врагове – с това тя може би би се съгласила. Но идеята, че е забравена, това вече би я разлютило. Тя била „Най-мразената жена в Америка“, както обичала да напомня на себе си и останалите, и предпочитала да бъде ненавиждана, отколкото забравена.

Маделин се превръща в най-мразената жена в Америка през 1963 г., когато нейният протест срещу изучаването на Библията в училищата достига Върховния съд. Снимките в пресата показват Маделин на стъпалата пред съда, заедно с нейните двама сина – Джон Гарт, тогава на 9 години, и Бил, на 16. Тя се усмихва, прегърнала обичливо своите момчета. Но, немислимо за нейните 60 години, традиционно изглеждащата матрона е разведена заклета комунистка, с двама незаконни синове, заченати от двама различни бащи.

Решението на Върховния съд да забрани четенето на Библията в училище позволява на Маделин да захвърли оковите на бедността и анонимността, и да даде на живота си цел и смисъл. Тя се установява в Тексас, където проповядва идеята си за отделяне на църквата и държавата.

Междувременно Маделин създава собствената си персона – на атеист-кръстоносец, преследван от християните и правителството. Хвърля вината за фаталния инфаркт на баща си върху постоянния тормоз, заплашителните телефонни обаждания и писма, получавани от семейството. Но славата ѝ дава поле за изява и неочаквани доходи. Нейните поклонници и привърженици започват да ѝ изпращат чекове и тя често е канена като предизвикателен гост в телевизионни предавания, изумявайки с радикалните си изказвания дори прочутия водещ Джони Карсън.

Атеистите, обяснявала тя, вярват в рационалните сили на човечеството, а не в някакви свръхестествени дрънканици, учещи хората да се задоволяват с положението си в момента.

„Един атеист“, казва О’хеър, „приема, че вместо църква, е по-добре да бъде построена болница. Един атеист приема, че делата са по-силни от молитвите“.

Тя познава Библията по-добре от много християни и с удоволствие посочва жестокостите и капризите на Йехова от Стария завет, както и карнавалното естество на предполагаемите чудеса на Исус. Защо християнският Бог, пита тя, заслужава нечие уважение и благоговение?

Но винаги борбената Маделин не спира дотам. Тя с наслада обижда християните и християнството, и проповядва за свободна любов и открита сексуалност за всеки. Описва монахините например, като:

„Бедни съсухрени женици, лежащи в самотните си постели в копнеж Исус да им се яви някоя нощ и да отнеме девствеността им“.

Нейната безочлива вулгарност е прекалена за някои други атеисти, предпочитащи по-дипломатичен подход. Но не и Маделин.

Но през 1980 година, в Деня на майката идва страшният удар – нейният най-голям син Бил й признава, че е християнин. И то не фиктивен християнин от онези, ходещи на църква само на Великден, а фанатичен баптист. Като дете той е искал онова, което иска всяко дете – обичта и одобрението на майка си. Като възрастен, борещ се със зависимостта си към алкохола и наркотиците, осъзнава, че за нещастие Маделин е от онези хора, които дори не възприемат децата си като отделни човешки същества. Нейните деца са просто продължения на собственото ѝ его, а отношението ѝ към тях зависи от това колко пълноценно изпълняват командите ѝ.

Години наред Маделин е споменавала Бил като първопричината да иска да изхвърли молитвите от класната стая. Писала е сърцераздирателни статии, описващи как другите деца го бият в училище и странят от него заради убежденията му. Но поглеждайки назад, Бил Мъри разбира, че просто е бил използван от майка си в нейната битка срещу всичко, което мрази в буржоазна Америка. С огромни усилия успява да се откъсне от нейната орбита и оттогава всякаква комуникация между тях е прекъсната. О’хеър го запраща в бездната със следната хаплива забележка:

„Бих могла да нарека това следродилен аборт. Отричам се напълно от него завинаги и до веки веков… Той е отвъд човешко опрощение“.

Това изявление показва как тя се смята едва ли не за бог на собствената си вселена; с правото да дарява опрощение и дори живот на децата си.

За евангелисткото движение превръщането на Бил Мъри в християнин изглежда буквално като изпратено от небето. Много християни вярват, че именно забраната на молитвите в училище е положила началото на упадъка на Америка в разврат и престъпност и Бил Мъри е на същото мнение.

В атеистката вселена няма богове, подсмихващи се с ирония от връх Олимп или Валхала. Маделин О’хеър продължава без сина си Бил и разчита на по-малкия си син Джон Гарт Мъри и внучката си Робин да носят атеисткия факел. За нещастие Джон Гарт не е долюбван от служителите на организацията и от хората, с които общува. Най-меко казано, липсвали му социални умения. Мнозина го описват като невротично, незряло мамино синче, склонно да крещи и да сипе обиди.

„За малко да напусна още първата седмица, когато чух как Джон крещи на майка си и я псува“, разказва един от служителите. „Аз не съм възпитан да говоря на майка си по този начин, но впоследствие осъзнах, че той говори така, защото тя го е научила“.

Робин също живеела в сянката на своята могъща баба. Бил Мъри се отказва от нея (майката е неизвестна), докато бил наркоман и Маделин я осиновява. Макар да е малко по-приятна от чичо си Джон, Робин рядко се усмихва и има склонност да омаловажава служителите, точно като баба си. Точно поради тази причина понякога Маделин наема бивши затворници в офиса; те приемали всякаква работа и по-лесно се примирявали със сарказма, обидите и ниската заплата.

Съдбовно назначение

А може пък бунтовническата душа на О’хеър да е била привлечена от живеещите извън закона. Каквато и да е причината, тя взима на работа бившия затворник Дейвид Уотърс през 1993 г. и в началото изборът изглежда добър и за двете страни.

Уотърс е около 40-годишен хлъзгав субект с пронизващи очи на лисица. О’хеър знае за криминалното му минало, но по-късно заявява, че не е била наясно точно колко лошо е то. Още в началото установява, че новият служител  е очевидно интелигентен човек, способен на много повече от това да работи като машинописец за 7 долара на час. До пролетта на 1995 г. той служи като офис мениджър. По време на престоя му изчезва скъп компютър. После няколко ценни облигации са откраднати от сейфа. Семейство О’хеър подозират, че кражбите са вътрешна работа, но въпреки това поверяват на Уотърс банковите си сметки и ключовете, за да заминат за Калифорния на дълги преговори с друга атеистка организация.

Когато се завръщат, откриват, че техният офис мениджър е освободил всички служители, затворил е офиса и е изпразнил банковите им сметки – над 50 000 долара. Вбесената Маделин повдига обвинения и нетърпеливо зачаква случаят да отиде в съда.

Но въпреки дългото и сериозно криминално досие на Уотърс, прокуратурата изглежда не бърза да го съди. В крайна сметка след множество отлагания Уотърс получава условна присъда и заповед да възстанови парите.

Недоволна от лекото наказание, Маделин О’хеър решава да го изобличи, като напише дълга статия в своя ежеседмичен бюлетин. Изважда на показ цялото му досие и го описва като хладнокръвен звяр. Разказва как като тийнейджър Уотърс е убил друго момче, пребивайки го с тояга и зарязвайки го в канавката. Когато бил излязъл от затвора е започнал да бие собствената си майка и дори бил уринирал в лицето ѝ. Последвали още присъди за кражби, нападения и измами. О’хеър заключава в статията си, че Уотърс е опасен индивид, а съдилищата са безразлични към осъждането му по заслуги – защото е откраднал от атеисти.

Телефонната връзка прекъсва

Когато членовете на борда на Американските атеисти Спайк Тайсън и Елън Джонсън най-сетне установяват контакт с Джон Гарт Мъри в Сан Антонио по мобилния му телефон в началото на септември, той повтаря, че семейството е е било извикано по спешна работа, но отказва да сподели повече подробности. После Робин взема телефона; тя е притеснена за кучетата, но Елън я уверява, че всичко е наред. Джонсън обаче чувства, че нещо не е както трябва. През следващите няколко седмици семейство О’хеър говорят по телефона с най-различни членове на организацията. Накрая, по време на последния разговор, Робин е толкова разстроена, че почти не може да разговаря с Джонсън. Нейните последни думи са:

„Знам, че ще постъпиш както трябва“.

Сетне, на 28 септември, семейство О’хеър спират да вдигат телефона.

Никой не се свързва с полицията. Напротив, организацията на Американските атеисти се старае да сложи край на вече носещите се слухове, че Маделин О’хеър е мъртва.

Месеците минават. Елън Джонсън и останалите атеисти продължават делото на организацията, отричайки, че нещо не е наред. Джонсън, която заема президентското място, казва на репортерите, че от организацията не липсват пари.

„Ние просто не смятаме, че става дума за престъпление“, добавя тя. „Не мога да ви кажа защо. Просто не смятаме“.

Теории за изчезването

Появяват се няколко теории за изчезването. Една от тях е, че семейството е откраднало парите на движението и е избягало. В това вярва и Дейвид Травис, бивш недоволен служител. Той знаел за едни пари в Нова Зеландия и подозирал, че може би има и други офшорни сметки. Но това не е всичко. Той и един друг служител в продължение на няколко години са виждали писма и бележки от Джон, в които той пишел, че ще емигрира в Нова Зеландия.

Основната причина семейството да иска да избяга е заради съдебен процес, който изяждал купища пари, както и остатъка от репутациите им. Маделин се била опитала насила да превземе друга атеистка организация, наречена „Търсачи на истината“. Търсачите оказали силна съпротива и семейство Мъри-О’хеър се страхували, че ще загубят цялата си организация в съда. (В крайна сметка, след скъпоструваща законова битка, Търсачите на истината запазили своята автономност).

Другата сериозно обсъждана възможност е, че Маделин е изчезнала, за да умре на спокойствие. Тя често е изразявала страха си, че когато умре, християните, или „Хритърсите“, както ги наричала, ще се опитат да се молят над тялото ѝ и не желаела да участва в подобен театър.

Колкото до Джон Гарт и Робин – може би им е дошло до гуша от зависимостта им от властващата гранд дама и от задушаващия живот, който водели заедно. Джон се оплаквал, че му е писнало от „семейния бизнес“ и искал да зареже всичко и да започне отначало някъде другаде. Чувствителната и срамежлива Робин, на път да остане стара мома, без съмнение е искала много неща, които никога нямало да постигне, докато живее в сянката на страховитата си баба. Когато двата кокер шпаньола изчезват от двора на дома им през декември 1995 г., спекулациите, че Джон и Робин са живи и здрави – със или без Маделин – и се крият някъде, се засилват още повече.

Друга теория гласи, че са станали жертва на престъпление. Истина е, че Маделин се сдобива с доста врагове през кариерата си. Репортерите, отразяващи случая, се натъкват на множество бивши последователи и служители.

„Минаваше през хората като валяк“, казва един от тях.

Нейният син Бил я обвинява, че е набелязвала самотните, объркани и изолирани от обществото хора – стига да имали пари – със същото безскрупулно лицемерие, за което е обвинявала християните. Тя била атеисткият вариант на водач на религиозен култ. Но защо тогава семейството е отговаряло на телефона си през месец септември? Ако са били отвлечени, защо е нямало искане за откуп?

И последно, носят се слухове, че може би християнските и правителствени преследвания, от които О’хеър се е оплаквала от години, вероятно са се оказали много по-зловещи, отколкото някой си е представял.

„Мисля, че Ватиканът го е направил“, казва един последовател. „Ватиканът или ЦРУ. Някой с достатъчно власт, че да го прикрие“.

Самата Маделин казва за списание „Лайф“ през 1963 година, че един единствен луд човек е достатъчен да сложи край на живота ѝ:

„Тези смъртни заплахи не са шега работа… Рано или късно някоя нощ, някой смахнат ще получи видение от Исус Христос и с мен ще бъде свършено. Но, докато съм тук, ще продължавам да бъда скърцащото колело“.

Когато изчезват, семейство Мъри-О’хеър оставят зад себе си няколко недовършени проекта. Планирали са да протестират срещу Папата, когато пристигне в Ню Йорк. Току-що са били поръчали печатарска преса. Дали това е доказателство, че са били отвлечени или е част от сложен замисъл за отвличане на вниманието на членовете на борда? Дали са се престрували, че всичко е както обикновено, докато са източвали пари извън страната и тихо са опаковали най-важната си придобивка – огромна библиотека с атеистка литература? Както казва обърканата Елън Джонсън:

„Те оставиха всичко в офиса непокътнато, една кола, всичките им лични вещи, домашните им любимци, личните им банкови сметки (недокоснати), както и парите на движението. Трудно е да се повярва, че са заминали за Шангри Ла с парите от касата“.

В добавка към слуховете, има и наблюдения: семейството е забелязано в Тексас, Мексико, Нова Зеландия и на други места. Една от най-упоритите градски легенди е историята, че Маделин О’хеър е подала петиция до Федералната комисия по комуникациите (ФКК) за забрана на всички религиозни телевизионни и радио предавания. Въпреки множеството опровержения от страна на Американските атеисти и ФКК, този слух отказва да умре.

Безразличие към изчезването

Далеч не всеки атеист е обзет от ужас заради изчезването на семейство О’хеър. Напротив, онези, които не одобряват нападателния и вулгарен стил на Маделин, дори са облекчени, че тя вече не е най-видното лице на атеизма.

По времето, когато Бил Мъри научава, че майка му, брат му и отчуждената му дъщеря са изчезнали, в дома на О’хеър се самонастанява Спайк Тайсън – един от членовете на борда. Вместо да си помагат в търсенето, синът на Маделин и Американските атеисти си разменят обиди в медиите. Всеки обвинява другата страна, че не я е грижа за О’хеър, а иска да извлече ползи от тяхното изчезване и публичността около него.

„Един от служителите на майка ми се нанесе в дома ѝ… и спи в леглото ѝ. Нейната най-близка „довереница“ Елън Джонсън незабавно сформира нов борд на директорите, за да сложи ръка над собствеността и банковите сметки на семейната организация. Нито един от техните „приятели“ не подаде сигнал за изчезването им в полицията“, казва Мъри.

Бил Мъри правилно е предрекъл, че когато подаде сигнал за изчезването на собственото му семейство, ще бъде обвинен в „интересчийство и зловещ опортюнизъм“. Точно това се случва година след изчезването, когато Мъри подава сигнала, притиснат от обществения отзвук. Но полицията заявява, че няма доказателства за престъпление и че „според законите в Тексас, не е незаконно да изчезнеш“.

Самите атеисти нямат интерес да обявяват публично разкритията си за империята на Маделин. Тя винаги е твърдяла, че организацията на Американските атеисти има над 50 000 членове. В действителност има само 2400. Семейство Мъри-О’хеър е имало проблеми с данъчните власти и възникват въпроси дали не са харчили парите на организацията като свои.

Загадъчен труп

През 1986 година Маделин О’хеър написва есе за Американските атеисти, споделяйки надеждата си, че след нейната смърт с тялото ѝ няма да бъде правено нищо специално. Не искала някакви „мръсни Хритърси“ да се докопат до трупа ѝ. Вместо това искала Джон и Робин да „хвърлят трупа ѝ в морето“, където рибите да го изядат. Мъртвото тяло, пише О’хеър, не е нищо повече от „паднало листо на дърво, убито куче на магистралата, риба, хваната в мрежата“.

Мъжкото тяло, открито на брега на река Тринити на изток от Далас в началото на октомври 1995 г., лежащо по гръб, чисто голо и изоставено сред бурените и боклука, прилича точно на това – сухо листо, убито куче, риба на брега. Детектив Робърт Бьорклунд иска на открие „наглото копеле“, което е убило, осакатило и захвърлило този човек. Той проверява над 200 сигнала за изчезнали лица, но не може да идентифицира трупа, който сам по себе си не предлага кой знае какви улики.

Тялото е без дрехи. Без татуировки. Почти без кръв. Без отличителни белези. Без ръце.

Без глава.

Така че трупът е фотографиран, взимат му проби и го погребват в бедняшкото гробище. Но детектив Бьорклунд не забравя мистериозния труп.

Репортерът и частният детектив

Есента се превръща в зима, зимата в пролет и лятото се връща отново в Тексас без вест и кост от семейство Мъри-О’хеър.

През лятото на 1996 г. репортер от Сан Антонио на име Джон Маккормак получава задача да пише за историята на Мъри-О’хеър по случай годишнината от изчезването им. Маккормарк има 20 години опит като журналист и лице на дружелюбен булдог. Заинтригува ли го някоя история, той се вкопчва в нея и не пуска. Той интервюира членовете на борда на Американските атеисти, но установява, че устите им са като зашити – даже отричат, че нещо не е както трябва.

Няколко месеца по-късно Маккормак най-сетне се сдобива с неопровержими факти, с които да работи: организацията на Американските атеисти най-накрая признава в данъчната си декларация за 1995 г. за липсата на голяма сума пари и всички доказателства сочат, че крадецът е Джон Гарт Мъри. Той бил уредил превода и тегленето на 600 000 долара малко преди изчезването си. Освен това бил продал мерцедеса си чрез обява във вестника.

Подобна информация обикновено грабва вниманието на данъчните служби и най-накрая колелото на случая О’хеър започва да се върти. Но не смъртта интересува федералната данъчна агенция, а другата неизбежност – данъците. Семейство Мъри-О’хеър дължи значителна сума пари. През февруари 1997 г. данъчните конфискуват къщата и собствеността на семейството, изгонвайки самонастанилия се Спайк Тайсън.

Когато разкритията за липсващите пари излизат на бял свят, никой, който познава О’хеър, не излиза да каже: „Те не биха могли да го направят. Познавам ги. Те не биха откраднали тези пари“. Напротив, Арнолд Виа, описващ се като приятел на семейството, заявява: „Ако са ни заблудили, избягали и откраднали пари от нас, значи са мошеници“.

Репортерът Маккормак се свързва с частния детектив Тим Йънг, който решава, че търсенето на една от най-мразените жени в Америка звучи интригуващо. Йънг се сдобива с разпечатка от телефонните разговори на Джон Гарт от онзи последен, мистериозен месец в Сан Антонио. Двамата заедно започват да проверяват всеки телефонен номер. Преди септември 1995 г. Джон Гарт не бил използвал телефона си много, но през онзи последен месец от него са били направени над 200 обаждания до финансови институции, бижутери, пътнически агенции. Всичко това подсилва идеята, че семейството е планирало да напусне страната.

Маккормак разказва: „Тръгнахме от врата на врата, обикаляйки местата, където се беше обаждал. Почукахме на една от тях и открихме къде са отишли 600 000 долара“.

През месец септември 1995 г. Джон Гарт се бил свързал с бижутерско ателие в Сан Антонио и бил поискал да закупи златни монети на стойност 600 000 долара. Бижутерът го бил инструктирал да преведе парите в сметката му и монетите били поръчани от негово име. Единственият път, когато бижутерът бил срещнал клиента си, е когато Джон Гарт бил пристигнал на 29 септември да прибере своите 1500 монети. Бижутерът Кори Тикнор си спомня, че Джон Гарт изглежда е нямал богат опит със златото и спешно се е нуждаел от душ, но не е изглеждал нервен или разтревожен. Пазачът го бил придружил до колата му и той е изчезнал. Тикнор е последният човек, виждал Джон Гарт Мъри жив.

Разкритията на Маккормак още повече задълбочават мистерията и спекулациите, но доказателствата продължават да сочат към някаква нечестна игра от страна на Джон Гарт Мъри или на цялото семейство.

Теорията на затворника

Бившият офис мениджър и затворник Дейвид Уотърс изпитва желание да спекулира с изчезването на семейството не по-малко от всеки друг. Всъщност той даже е основният източник за разследващата статия на списание „Венити феър“, публикувана през пролетта на 1997 г., в която репортерът Мими Шуорц заключава, че семейство Мъри-О’хеър са заминали за Нова Зеландия.

Шуорц се натъква на изобилие от доказателства, сочещи, че Мъри-О’хеър са възнамерявали да си присвоят парите на организацията и да избягат. Някои от документите и писмата са ѝ дадени от Уотърс, който ги е задигнал по време на службата си там. Те доказват, че О’хеър са обсъждали да се преместят в Нова Зеландия от години. Уотърс твърди също, че Маделин и Джон Гарт са го обвинили в кражбата на парите, защото е надушил схемата им за пране на пари и намерението им да избягат от страната. Той пишел книга по случая.

Макар не един журналист да проявява интерес към документите и теорията на Уотърс, Бил Мъри все повече се убеждава, че неговата майка, брат и дъщеря може би не са вече между живите. Според него майка му не би могла да устои на публичността, предизвикана от нейното изчезване. Най-опасното място, на което човек би могъл да се озове, е между Маделин О’хеър и камерата, изтъква той.

Мъри също така смята, че колкото и голям да е светът, не е достатъчно голям да скрие семейството му.

„Става въпрос за трима много пълни хора. Робин поръчва две седалки в самолета, където и да пътува. Майка ми псува постоянно. Дори поединично биха ги запомнили. А заедно се забелязват като червено наметало пред бик“.

С настъпването на втората годишнина от тяхното изчезване Бил Мъри е убеден, че семейството му е убито, и то за пари. Макар да не се преструва, че скърби за загубата им, Мъри добросъвестно се опитва да заинтересува най-различни органи на реда в разследването, но без голям успех и винаги изправен срещу враждебността на Американските атеисти.

Сигнал преобръща случая

Джон Маккормак продължава да се интересува от случая и се превръща в авторитетен експерт по изчезването на О’хеър. През юни 1998 г., след като дава интервю за една телевизия, той получава анонимно обаждане, от което научава, че изчезването на дребния измамник Дани Фрай би могло да е свързано с изчезването на Мъри-О’хеър. Човекът на телефона казва, че е близък на Фрай и знае, че той е пътувал от Флорида за Тексас през лятото на 1995 г., за да отседне не при някой друг, а при бившия затворник Дейвид Уотърс, след което е изчезнал в края на септември – по същото време като семейството.

Маккормак е заинтригуван. Знае, че Уотърс, който все още живеел в разнебитен апартамент в Остин, поддържа настойчиво теорията, че семейството е избягало с парите на Американските атеисти.

Но анонимният глас от другата страна на линията му казва, че Уотърс знае прекрасно какво се е случило с Мъри-О’хеър – защото Уотърс ги е отвлякъл и убил. И човекът се страхувал, че същата съдба е сполетяла и Фрай.

Годеницата на Фрай потвърждава, че нейният любим е податлив на схеми за бързо забогатяване: „Дани не е от типа хора, задоволяващи се с 300 или 500 долара на седмица. Той искаше да направи много пари и постоянно ми казваше, че има голям, голям покровител в Тексас“.

Първоначално, Фрай се е обаждал всеки ден на своята годеница и дъщеря си във Флорида, но към края на септември е станал немогословен и уклончив. Годеницата му си спомня:

„Започнах да му задавам въпроси и той наистина много ми се ядоса. Каза ми: „Не питай“. Последният ден, когато се обади, му казах: „Дани, моля те, прибери се вкъщи“, а той каза: „Трябва да свърша още едно нещо. Тогава ще се прибера““.

Но той никога не се връща. Дани Фрай се присъединява към семейство Мъри-О’хеър, за да стане част от близо 100 000-те изчезнали хора в Съединените Щати. Страхът от Дейвид Уотърс пречи на семейството на Фрай да търси публичност, но разследването на Маккормак им дава надежда, че истината може да излезе наяве.

Маккормак обмисля възможностите: Маделин О’хеър уволнява бивш затворник за кражбата на пари от Американските атеисти. Дани Фрай, както се оказва, е лежал в затвора заедно с Уотърс. Фрай напуска семейството си и заминава за Тексас. Изчезва в същия уикенд като семейство О’хеър – точно след купуването на златните монети.

Нещата придобиват доста зловещи нюанси, но липсват солидни доказателства. А Дейвид Уотърс би могъл да погледне журналистите в очите и да каже: „По никакъв начин не съм свързан с тяхното изчезване“.

Междувременно полицията в Остин все още твърди, че няма признаци за извършено престъпление. Семейство О’хеър липсват вече от три години.

Когато се сдобива с разпечатка от междуградските разговори на Фрай, Маккормак вижда, че Уотърс е излъгал, казвайки, че той и Фрай са само бегли познати и съвсем закратко са се видели в Тексас. Още когато Фрай е бил във Флорида през лятото на 1995 г., Уотърс му е звънял по телефона и двамата дълго са разговаряли. Фрай е заминал за Остин и е живял в апартамента на Уотърс, но през септември е започнал да звъни на семейството си от Сан Антонио. Някои обаждания са били направени от уличен телефон в североизточната част на града. В последните дни преди да изчезне, Фрай отново се е върнал в Остин.

Маккормак публикува факта, че Дейвид Уотърс е бил в Сан Антонио през септември 1995 г., където си е купил кадилак за 13 000 долара в брой. Извлеченията от кредитните карти на Джон Гарт и Робин показвали, че по същото време те са теглили големи суми пари.

Обезглавеният труп се сдобива с име

Няколко месеца след анонимното обаждане за Дани Фрай, през есента на 1998 г. Маккормак попада на кратка новина, която грабва вниманието му. Три години са минали от появата на обезглавения мъжки труп на брега на река Тринити. Полицията все още не е разкрила случая.

Маккормак се свързва с властите и обяснява, че може да има връзка между обезглавения труп, тримата липсващи атеисти и купчина златни монети. Полицията смята, че убийството носи всички белези на разчистване на сметки в наркобизнеса, но, за щастие, проявява желание да тества теорията на Маккормак. Семейството на Фрай съдейства, осигурявайки ДНК проби.

След няколко месеца получават отговора си.

„Потвърдено е“, съобщава детектив Робърт Бьорклунд, „че нашата жертва на убийство е Дани Фрай. Вероятността е… 99,99 процента“.

Маккормак смело продължава да пише статии за уличаващите, но косвени доказателства срещу Уотърс, въпреки че вече му е ясно, че той е хладнокръвен убиец и изключително опасен човек. Тогава трети бивш затворник се появява в картината: Гари Кар също е лежал в затвора с Дейвид Уотърс.

Около 50-годишният Кар е груб здравеняк, със склонност към изнасилвания и отвличания, и е излязъл от затвора само преди няколко месеца. Той също е бил отседнал в Тексас в апартамента на Дейвид Уотърс по времето на изчезването на семейство Мъри-О’хеър. Уотърс продължава да се среща с журналисти, хладнокръвно отричайки да е замесен в изчезването им.

Но най-сетне органите на реда си отварят очите. Три месеца след като Маккормак публикува материала си за убийството на Дани Фрай, федералните агенти се сдобиват със заповеди за обиск на дома на Кар и апартамента на Дейвид Уотърс в Тексас. Много от тяхната информация идва от бившата съпруга на Кар и бившата приятелка на Уотърс, двете от които са знаели за загадъчните събития от 1995 г., но са си държали устите затворени цели три години и половина. Разкритията на Маккормак обаче и въпросите на полицията правят чудеса за събуждането на тяхната съвест.

В кратка последователност Кар и Уотърс се озовават в затвора по обвинения, несвързани със случая. В апартамента на Уотърс откриват муниции в нарушение на условната му присъда. Кар също е задържан за притежание на оръжие. С помощта на събраните доказателства, сред които финансови извлечения и ръчен трион, ФБР успява да сглоби пъзела на историята за последния месец на семейство О’хеър на този свят.

Какво се случи със Мъри-О’хеър?

Семейството е било държано в плен в продължение на месец. Няма доказателства, че някой от тях се е опитвал да избяга или да потърси помощ през това време, което озадачава повечето наблюдатели. Маделин О’Хеър е била пазена най-строго, в един мотел в североизточен Сан Антонио, а Робин вероятно е била с нея. Техен основен пазач е бил Фрай, който е нямал сериозно криминално досие и е имал славата на чаровен, но бъбрив добряк. Уотърс го е наел точно заради тези му качества – за да държи пленниците тихи и послушни, докато той се опитва да измъкне парите им.

Джон Гарт е разполагал с най-много „свобода“. Освен разните банкови визити из Сан Антонио, той е пътувал дори до Ню Джърси с Гари Кар, за да уреди трансфера на парите за купуването на златните монети. Бил Мъри предполага, че подчинението на брат му е било купено с помощта на заплахи за сигурността на майка му и племенницата му. Може би Джон Гарт до последно е таял надеждата, че семейството ще бъде оставено живо.

Бившата приятелка на Уотърс свидетелства по-късно, че той е бил толкова ядосан, когато Маделин е написала изобличаващата си статия, че е фантазирал как я изтезава и изтръгва пръстите на краката ѝ с клещи. За хладнокръвен психопат като Уотърс просто да ограби О’хеър не е било достатъчно отмъщение за това, че е загубил работата си и е бил разобличен в статията. Сигурно е предвкусвал как обяснява право в лицето на Маделин как е допринесла за собственото си нещастие – как се е сдобил с писмата им, описващи плановете за бягство в Нова Зеландия. Вероятно се е подигравал на пленниците си. Кой ги търси? Никой. Кой го е грижа за тях. Никой. Никой на този свят.

Маделин О’хеър обаче трябва да се е опънала на Уотърс с типичния ѝ кураж, тъй като той така и не е узнал за другите банкови сметки в Нова Зеландия на името на Джон Гарт, които останали непокътнати, нито за сметката в Сан Антонио, в която имало 23 000 долара. Уотърс се сдобива само с мерцедеса, парите от кредитните им карти и половин милион долара в златни монети. Всъщност имало още една партида от златни монети за 100 000 долара, която остава неприбрана от бижутера.

Краят на септември трябва да е бил своеобразен краен срок за Уотърс – може би трудността да държи и да транспортира тайно трима души в средата на един малък град се е оказала твърде тежко и опасно начинание. Семейството вероятно е срещнало смъртта си някъде около 29 септември 1995 г. Сигурно са били удушени от Уотърс в мотела или са били траспортирани, живи или мъртви, в склад, нает от друг негов съучастник на име Чико Осбърн.

Вътре в складовото помещение Уотърс, вероятно заедно с Кар и Фрай, се е заел със зловещата задача да нареже телата с трион на части. По-късно са ги поставили във варели, които са закарали в усамотено ранчо, намиращо се на 190 км разстояние. Семейство О’хеър са били захвърлени в плитък гроб, където остават неоткрити повече от пет години.

Фрай надживява семейството с един или най-много два дни – после и той ги последва, вероятно застрелян в главата и също разчленен.

След като Уотърс почиства склада с белина, той и приятелката му се настаняват в хотел, където се заемат сериозно да празнуват успеха си. Уотърс и Кар си купуват най-хубавите и скъпи костюми, поръчват шампанско и размахват гордо новопридобитите си часовници „Ролекс“. Повечето от парите са закътани в каса, наета от приятелката на Уотърс, но те все пак успяват да похарчат сериозна част от задигнатите 80 000 долара.

Във вселената на атеистите няма отмъстителен бог, нито дори върховен враг, който да раздаде възмездие. Но няколко дни след убийствата Уотърс се връща при касата, за да открие, че е отворена, а парите и монетите липсват. До стотинка. След всичките месеци на планиране и усилия всичко, което му остава, е отмъщението и знанието, че може би е извършил перфектното престъпление. Но така ли е? Кой е знаел за онези златни монети?

Епилог

Гари Кар е изправен пред съда през май 2000 г., където съдебните заседатели чуват историята на едно хладнокръвно убийство. Без никакви тела обаче журито не осъжда Кар за убийство, но обвиненията в изнудване са достатъчни, за да го пратят в затвора до живот, тъй като имал много предишни провинения.

Дейвид Уотърс е обвинен в отвличането, ограбването и убийството на семейство О’хеър и получава присъди от 20, 60 и 25 години. Той сключва сделка с прокуратурата и разкрива местонахождението на телата на убитото семейство. Уотърс умира от рак на белите дробове през януари 2003 г. в болницата на федералния затвор в Северна Каролина.

Освен че разкриват убийствата на О’хеър и Дани Фрай, агентите най-накрая успяват да проследят липсващите златни монети. Оказва се, че група крадци от Сан Антонио са отворили с шперц касата, където Уотърс е държал откраднатото си богатство. За тяхно изумление са попаднали на куфарче със златни монети, които незабавно са се заели да похарчат. Само една монета е възстановена от полицията. Кражбата на монетите изглежда толкова чудата, толкова невероятна, че трудно би могла да се нарече съвпадение, но федералните агенти и самите крадци се кълнат, че точно така се е случило.

Липсващите кокер шпаньоли не се появяват никога отново след изчезването им от дома на семейство Мъри-О’хеър.

През януари 2001 година телата на семейството най-накрая са открити в земите на ранчо край тексаското градче Кемп Ууд. Агентите, заведени до мястото от Дейвид Уотърс, намират черепи, овъглени парцали, нарязани кости и металния хълбок на Маделин О’хеър, по чийто сериен номер успяват да я идентифицират. В гроба откриват и отрязаните ръце и глава на Дани Фрай.

Враждата между Американските атеисти и Бил Мъри продължава. Президентът на организацията Елън Джонсън смята, че Бил Мъри няма право да иска останките на хората, които очевидно презира. Мъри от своя страна заявява, че Джонсън иска да използва останките като реликва за набиране на средства.

След като самоличността на останките е потвърдена, те са предадени на Бил Мъри за погребение. Той съобщава, че ще уважи желанието на майка си и няма да се моли на гроба ѝ.

Една от многото иронии в тази история е, че Маделин О’хеър се била борила с правителството през целия си живот и съзнателно избягвала да плаща данъците си. Тя била особено подозрителна към ФБР, вярвайки, че организацията на Дж. Едгар Хувър е отмъстителната сила на злата теокрация, която представляват Съединените Щати. Но в крайна сметка именно ФБР и данъчните служби отмъщават за нейното убийство.

“Надявам се да изживея живота си така, че когато умра, някой да го е грижа – дори това да са само кучетата ми. Все пак ми се иска за мен да поплаче някое човешко същество“.

– Маделин Мъри О’хеър

---

Източници: wikipedia.org, crimemagazine.com, beliefnet.com, trutv.com