Дж. Едгар Хувър: Създателят на ФБР

Дж. Едгар Хувър: Създателят на ФБР

Дж. Едгар Хувър е високо уважаван от американската общественост, но по време на кариерата и след смъртта си се превръща в учудващо противоречива фигура. Сред многото критики, отправени към него, са тези за злоупотреба с властта и превишаване на юрисдикцията на ФБР. Той използва Федералното бюро, за да притеснява политически дисиденти и активисти, да трупа тайни досиета за политически лидери и да използва незаконни методи за събиране на доказателства. Точно заради неговото дълго и противоречиво царуване, днес директорите на ФБР са ограничени с десетгодишен мандат.

02 май 1972 г.

В онзи вторник сутринта Джеймс Крауфорд пристига на работа малко по-рано. Шефът е поръчал розови храсти и Крауфорд му е обещал, че ще бъде там в 8:30 ч., за да му помогне да ги засадят.

Той паркира отвън пред симпатичната дървена двуетажна къща на улица “Търтиът Плейс” №4936, зад лъскавия, брониран черен кадилак. Тъй като Шефа още не е станал, Крауфорд заобикаля зад къщата и започва да разопакова розовите храсти.

Не след дълго домашната помощница Ани моли Крауфорд да се качи горе и да провери какво става с Шефа. Не е в негов стил да спи толкова до късно. Ани не иска да се качва в спалнята му, защото Шефа спи гол, така че Крауфорд тръгва нагоре и чука на вратата.

Почуква отново и зачаква, но никой не отговаря. Бавно отваря вратата на тъмната стая и вижда тялото на Шефа на килима до леглото. Крауфорд се затичва към него и вдига една от ръцете му. Един от най-могъщите хора в света е мъртъв, жертва на недиагностицирано сърдечно заболяване. Умира на 77-годишна възраст.

Макар и шокирана, Ани знае точно какво трябва да направи. Първо се обажда на доктора и след това на Клайд Толсън, най-близкият приятел и довереник на Шефа.

Толсън не казва почти нищо по телефона. Той също е в шок. Неговият живот ще се промени завинаги. Десетилетията, през които е защитавал Директора от всевъзможни беди, внезапно приключват и сега трябва да изпълни последните му заповеди.

Той се обажда на Хелън Ганди, доверена секретарка на Директора от 44 години насам. Трябва да следват железен протокол като осведомят за случилото се заместника на Директора Джон Мор, министъра на правосъдието, 59-те полеви служители и разбира се президента Ричард Никсън.

В своята чудесна биография за Дж. Едгар Хувър Кърт Джентри описва огромното чувство на объркване и загуба, което обхваща Бюрото с новината за кончината му:

“Чувството е като при края на една епоха… За мнозина от агентите, секретарките, машинописките, лабораторните техници и класификаторите на пръстови отпечатъци то е подобно на чувството при загубата на баща, макар повечето да не го познават лично. Федералното бюро за разследване е без съмнение най-бащински устроената агенция в правителството на САЩ. Неговият строг управител (Хувър)… им казва как да изпълняват всеки аспект от работата си; съветва със заповеднически тон кои трябва и кои не трябва да бъдат приятелите им, към кои организации бива или не бива да се присъединяват; решава къде трябва да живеят; следи за техния морал; дори им казва как да се обличат и колко трябва да тежат; и им налага похвали и награди, обвинения и наказания, когато той реши, че е необходимо”.

Когато президентът Никсън чува новината, той също е шокиран: “Боже Господи! Тази дърта педеруга!”. Публично обаче той нарича Хувър “наистина забележителен човек” и “един от моите най-близки приятели и съветници”.

Никсън урежда погребение с цялото необходимо великолепие и церемонии. Тялото на Хувър е отнесено до Ротондата на Капитолия в оловен ковчег, тежащ над 450 кг. Върховният съдия Уорън И. Бъргън, когото Хувър е подкрепил при номинацията му за съдия, говори на церемонията, наричайки Хувър човек, който не изоставя принципите си заради “общественото недоволство”.

Журналистът Джак Андерсън, един от най-достойните противници на Хувър, излиза с премерено становище:

“Дж. Едгар Хувър преобразува ФБР от сбирщина драскачи, неудачници и придворни, в един от най-ефективните и уважавани органи на реда. Под неговото управление нито един агент от ФБР не се опита да подправи случай, да измами данъчните или да продаде страната си”.

“Ню Йорк Таймс” пише: “За близо половин век Дж. Едгар Хувър и Федералното бюро за разследване бяха неразличимо цяло. Това бе едновременно неговата сила и слабост…”.

Сутринта на 4 май 1972 г. тялото на Хувър е преместено в Националната презветерианска църква за погребението. Поканени са около 2 000 гости и телевизионните мрежи излъчват службата на живо. Това е голямо политическо събитие, на което присъстват президентът Никсън, Първата лейди и Мейми Айзенхауър.

Хувър е погребан в Конгресното гробище, недалеч от къщата, в която е роден, редом с родителите и сестра му, която е починала като дете.

Макар Директора да е мъртъв, неговите бюрократични войни продължават така, сякаш е още жив. Най-неотложната битка се състои заради прочутия архив от унищожителна информация, която Хувър е събирал в течение на десетилетия.

Легендарните тайни досиета са на първо място в ума на Клайд Толсън, върховния ешелон на Бюрото и много частни и публични личности, които някога са ставали обект на проучванията на Хувър, който се ровел в техните тайни, слабости и морални ценности.

Архивите

Минути след като чува новината за смъртта му, Клайд Толсън вече е на телефона и разговаря с Хелън Ганди за мерките, които следва да се предприемат относно крайно чувствителната документация на Хувър. Малко по-късно министърът на правосъдието Ричард Клайндинст се обажда на заместника на Директора Джон Мор и му казва да обезопаси личния кабинет на Хувър. Мор изпълнява нарежданията и сменя ключалката на вратата.

Мор не си прави труда да обременява Клайндинст с информацията, че документите на Хувър не се съхраняват в кабинета му. Въпросните досиета се пазят в кабинета на мис Ганди. Тя и други служители вече систематизират папките, така че някои от тях да бъдат унищожени, а останалите да бъдат отделени за особени цели.

Съществува документ, наречен “Списъкът Д”, който в случай на смъртта на Хувър или друго катастрофално събитие, описва кои досиета, филми и аудиокасети да бъдат унищожени. Веднага след кончината на Хувър “Списъкът Д” е раздаден на няколко ключови служители от ФБР.

На следващата сутрин Л. Патрик Грей ІІІ посещава Джон Мор. Той иска незабавно да узнае къде се съхраняват тайните досиета. Мор отрича да съществуват такива и Грей доста се разтревожва. Само след няколко часа той ще бъде назначен за действащ директор на ФБР от президента Никсън.

Назначаването на Грей – външен човек без никакъв опит в органите на реда – е голям шок за служителите и управата на ФБР. Грей е командир на подводница и военен съветник на Никсън. Той е заемал и още няколко поста в администрацията на Никсън.

Когато в онзи ден вижда мис Ганди, Грей забелязва, че тя опакова разни неща, които изважда от чекмеджетата и шкафовете в кабинета си. Секретарката му обяснява, че това е личната кореспонденция на Хувър и документи, касаещи негови инвестиции.

Той не осъзнава, че й позволява да продължи с унищожението на секретната документация на Хувър. Мис Ганди разполага със специален индекс за тези папки. Много от етикетите на най-горещите досиета са сбъркани нарочно. Досието на Ричард Никсън например носи етикета “Безнравствени въпроси”.

На следващия ден, 4 май, мис Ганди предава около дванайсет кутии на младши заместник-директор Марк Фелт, който да ги пази в кабинета си. През същата седмица мис Ганди пренася още 32 кашона с документи в дома на Хувър.

Общият брой на папките е 167. Три от тях, засягащи служители на Бюрото, успяват удобно да изчезнат. Останалите 164 досиета съдържат 17 750 страници материал, обхващащ период от петдесет години. Повече от половината от тези папки съдържат уронващи престижа доказателства от сексуално, морално и етическо естество.

В своята книга “Джей Едгар Хувър: Човекът и неговите тайни” Кърт Джентри описва естеството на досиетата:

” … тяхното съдържание описва изнудването на патриарха на една американска политическа династия, неговите синове, техните жени и други жени; два ареста на хомосексуалисти, за които Хувър разпространява информация, за да може да срази един остроумен и изтънчен кандидат-президент на Демократите; доклади от наблюдението на една от най-известните първи дами на Америка и нейните любовници, които са не само от двата пола, но и чернокожи и бели; документация, свързана с гавра с малолетни, която директорът използва, за да контролира и манипулира едно от комунистическите протежета; списък с шпионите на Бюрото в Белия дом за осемте президентски администрации, през които Хувър е директор на ФБР; забраненият плод на стотици незаконни подслушвателни устройства, съдържащ например доказателство, че министърът на правосъдието (по-късно съдия във Върховния съд) е получавал подкупи от престъпния синдикат в Чикаго; както и досиетата на знаменитости, съдържащи всевъзможни отвратителни клюки за едни от най-големите имена в шоубизнеса, до които Хувър е успял да се добере”.

Младият мъж

Джон Едгар Хувър е роден в новогодишния ден на 1895 г. във Вашингтон окръг Колумбия. Той е най-малкото от трите деца на Дикерсън Нейлър Хувър и Ани Мари Шайтлин Хувър. По-големият брат на Джей Едгар Дикерсън младши е с 15 години по-възрастен от него, а сестра му Лилиан с 13. Той има и още една сестра, Сейди Маргърет, която е родена през 1890 г., но умира от дифтерит през 1893 г.

Малкият Дж. Едгар Хувър с родителите си

Дикерсън старши е от английско-германски произход и също като баща си работи за Бреговата охрана и Геодезически проучвания. Ани Хувър е от швейцарски произход. Нейният чичо е почетен консул на Швейцария в САЩ.

Семейство Хувър живее в двуетажна къща на площад “Сюърд” №413. Този някога приятен квартал е населяван предимно от служители на правителството от средно управленско ниво. Площад “Сюърд” се намира на три пресечки от Капитолия, където се пресичат авеню “Норт Каролайна” и авеню “Пенсилвания”. Хувър ще живее в този дом цели 43 години и ще се изнесе чак след смъртта на майка си.

Ани Хувър е начело на домакинството и има много силно и продължително влияние върху най-малкото си момче, което тя нарича Едгар. През 1937 г. Джак Александър пише в своя статия за “Ню Йоркър”, че Ани е била възпитателката в семейството:

“Тя награждава послушанието и наказва непокорството с военна безпристрастност. Нейната домашна справедливост изгражда у Едгар модел на добросъвестно зачитане на законите и ревностно наказване на провиненията, който днес, бидейки Директор, той се опитва да възпита в американското съзнание”.

Домът на сем. Хувър на 413 Сюърд Скуеър

Едгар получава прякора “Бързия”, когато е на 12 години и изкарва пари, помагайки на хората с покупките им. Хувър си спомня:

“В онези дни магазините не наемаха момчета за доставка, но аз открих, че ако застана пред магазина, натоварените с торби клиенти с радост се съгласяваха да приемат помощта ми и ми даваха бакшиш. Осъзнах, че колкото по-бързо правя доставката, толкова повече пари печеля и затова през по-голямата част от времето тичах като стрела”.

Неговият по-голям брат Дик е важен ролеви модел за Едгар. Дик го запознава с църковните организации, които придобиват изключителна важност за Едгар с течение на годините.

Той е много религиозен и посещава Лютеранската църква на реформацията всяка неделя. Като тийнейджър се изправя срещу желанията на майка си и се присъединява към презвитерианската църква заради предаността си към преподобния д-р Доналд Кембъл Маклеод, който има особено въздействие върху младежите в квартала. Хувър преподава в неделното училище и става заместник-ръководител на младежката църковна група.

Двамата братовчеди на Хувър, които живеят в съседната къща, си спомнят него и майка му като две изключително твърди личности, които обаче не се конфронтират често. Хувър е много привързан към майка си и често й прави хубави подаръци, като например скъпи бижута.

“Той беше тиранин, що се отнася до храната”, разказва единият братовчед, “Любимата му закуска беше яйце на око върху препечена филийка и ако жълтъкът не беше цял, отказваше да го яде. Храната се връщаше в кухнята и му се приготвяше наново”. Давал яйцето с несъвършения жълтък на кучето си Спий Дий Бозо.

Хувър много обича кучета и седемте му любимци са погребани в Гробището за домашни любимци “Аспен Хил”. Надгробната плоча на Спий Дий гласи: “В памет на Спий Дий Бозо. Роден на 3 юли 1922 г. Починал на 24 май 1934 г. Нашият най-добър приятел”.

Едгар заеква като дете. Твърдо решен да отстрани проблема, той започва да чете за различните методи на лечение. Една статия твърди, че бързото четене дава по-добри резултати от бавното. Той започва да говори много бързо и успява постепенно да преодолее заекването. Не само това, но се присъединява към отбора по дебати в гимназията, където се превръща в доста убедителен публичен оратор.

Справя се много добре в училище и ходи на курсове по математика, физика, латински и френски език. Когато се опитва да се запише във футболния отбор, е отхвърлен, тъй като е много слаб и висок едва 1,55 м. Тогава се пробва в леката атлетика и заедно с отбора си спечелва четири национални първенства.

Неговият главен интерес в гимназията е кадетският корпус. Преминава успешно квалификационните изпити и е повишен в чин капитан на рота от клас А. Хувър приема задълженията си изключително сериозно и оставя след себе си ясна следа: внушава на младите мъже стремеж към съвършенство и воля за победа.

Хувър в кадетска униформа

Едгар загърбва намеренията си да става свещеник и решава да следва право. Отхвърля стипендията на престижния Университет във Вирджиния и се записва в учебно-работната програма за правителствени служители на Университета “Джордж Вашингтон” в окръг Колумбия. За да се квалифицира за програмата започва работа в Библиотеката на Конгреса.

Да работи на държавна служба е нещо естествено за Хувър. Неговият баща и неговият дядо са работили за правителството. Неговият по-голям брат работи за Параходната инспекционна служба на САЩ. Той гледа на държавната работа като на начин на живот и благодарение на разказите на близките си има ясна представа как човек може да издигне във федералната бюрокрация.

Хувър – висшист по право

Работейки в Библиотеката на Конгреса, Хувър има шанса да наблюдава Хърбърт Пътнам, майстор в изкуството на създаването на една бюрократична империя. Под ръководството на Пътнам библиотеката се превръща в една от най-продуктивните институции на федералното правителство.

Хувър се справя добре в библиотеката. През четирите и половина години (1913-1917 г.), в които работи там, заплатата му постепенно се увеличава до 70 долара на месец. Присъединява се към колежанското братство “Капа Алфа”. През 1916 г. Хувър получава бакалавърската си диплома по право и започва да работи за господарите си.

Издигане във властта

През пролетта на 1917 г., след решението на президента Удроу Уилсън за участие в Първата световна война, мъжете между 21 и 31 години са задължени да се регистрират за военен набор. Хувър също го прави, но така и не постъпва в армията.

Причината за това е, че той и брат му са се превърнали в основен източник на доходи за родителите им. През април същата година бащата на Хувър, който се бори с остра депресия от няколко години, е принуден да се пенсионира заради болестта си. Братът на Хувър Дик има съпруга и три деца, за които да се грижи и Едгар трябва да поеме голяма част от издръжката на родителите си.

Според Харолд Хитц Бъртън, братовчед на Хувър – който впоследствие става републиканския кмет на Клийвланд и след това върховен съдия – чичото на Едгар, Уилям Хитц, предлага да го отърве от военна служба, уреждайки му служба в Министерството на правосъдието. Уилям Хитц е добър приятел на Джон Лорд О’Брайън, който ще бъде началник на Едгар.

Първата работа на Хувър в министерството е чиновник в архивния отдел за 900 долара на година. За по-малко от година е повишен в “пълномощник”, със заплата от 1 800 долара на година.

Дори и без влиянието на чичо му, издигането на Хувър в администрацията ще стане бързо. Мнозина млади мъже от министерството са вербувани в армията, оставяйки след себе нужда от млади таланти. Както посочва Джентри:

“Той се облича по-добре от останалите, леко контешки. Проявява изключително внимание към детайлите и изпълнява и най-малките си задължения с ентусиазъм и старание. Непрекъсно търси нови отговорности, с които да се нагърби и с желание работи извънредни часове”.

Скоро идва и следващото повишение. О’Брайън го избира за отговорник на новия отдел в Секцията за регистрация на вражески чужденци. Там работи по заплетени съдебни дела и води статистиките на регистрациите.

По време на войната американците преследват всичко немско. Хората са погрешно карани да вярват, че в САЩ действа огромна германска шпионска мрежа, чиято цел е да осуети американските военни действия. Много хора вярват, че правителството не прави достатъчно, за да се бори с тази предполагаема заплаха и бързо възникват доброволни организации за поддържане на реда. “Американската лига за сигурност” има армия от четвърт милион аматьори – ловци на шпиони. Когато Лигата не успява да намери достатъчно германски шпиони, тя обръща вниманието си към “Индустриални работници по света” (IWW) – радикална организация, съставена от социалисти и анархисти.

Лигата и Бюрото за разследване работят съвместно по организирането на акции срещу членовете на IWW и измъкналите се от военна служба лица. Хувър не е пряк участник в тези действия, но ги наблюдава отблизо и е техен поддръжник.

А. Мичъл Палмър

В края на войната шефът на Хувър О’Брайън се оттегля от поста си, за да започне частна практика и на негово място идва генерал А. Мичъл Палмър. Хувър моли О’Брайън да му помогне да запази позицията си в Министерството на правосъдието, тъй като неговият Отдел за регистрация на вражески чужденци вече е в историята.

Борба с радикалите

1919-а е година на истерия. Комунистическата революция в Русия се е разпростряла до Централна Европа и заплашва и други части на света. Американските вестници разпространяват страха от комунизма като вирус. Сякаш отвсякъде се събират сили, които застрашават американския начин на живот. Когато същата година избухва серия от стачки, сблъсъкът между американските трудещи се и американското правителство изглежда неизбежен. Стачките, поставени извън закона по време на войната, все още изглеждат родоотстъпнически на американското общество, дори и след края й.

На 2 юни в къщата на министър генерал Палмър избухва бомба, убивайки анархиста-терорист и разпръсквайки неговите анархистки позиви из развалините. Това е несравнима възможност за младия Хувър, който е антирадикал до дъното на душата си. Палмър предприема ответен удар срещу американските радикали и Хувър е натоварен с ръководството на акцията. Заплатата му скача от 1 800 на 3 000 долара.

Решението на Палмър за тази “национална криза” е да залови всички радикали и да ги депортира, без значение от факта, че много от тях дори не са чужденци, а освен това Министерството на правосъдието няма правомощия да депортира чужденци. Палмър създава Главен разузнавателен отдел (GID) под ръководството на Хувър, който да събира и обработва цялата информация за радикалите, постъпваща от другите федерални, щатски и местни организации.

Хувър веднага се захваща с това ново предизвикателство. “Бившият библиотекар изготви каталожна система, включваща всеки радикален лидер, организация и публикация в САЩ… за три месеца успя да събере 150 000 имена, а до 1921 г. – около 450 000”, (Джентри). Информацията постъпваща в GID се базира както на факти, така и на несъществени слухове.

Той започва да чете всичко, което попада в ръцете му, касаещо комунистическото движение. За да се бори с този враг се налага подробно да изучи и разбере неговите цели. Подготвя се да се превърне в най-запознатия с тази материя правителствен служител.

През 1919 г. са създадени две нови леви политически партии: Комунистическата партия на Америка и Комунистическа партия на трудещите се в Америка. Те не постигат нищо съществено, освен да засилят антикомунистическите усилия на федералното правителство. Хувър се установява като бастион на антикомунистическите действия, бързо доказвайки се като експерт по въпроса.

Към края на 1919 г. Палмър вече е готов да започне залавянето и депортирането на радикалите. Акциите ще бъдат приведени едновременно в действие в 33 градове на 2 януари 1920 г. Мишени са лидерите и членовете на двете комунистически партии.

Хувър има две цели за тези акции: (1) да арестува възможно най-голям брой хора, за да направи силно впечатление на общественото мнение и да накърни морала на радикалите, и (2) да запази документацията и регистрите на членовете, за да могат да бъдат използвани за целите на депортирането им.

Арестувани са над десет хиляди души, но повече от половината от тях са освободени след няколко дни, защото не са чужденци или защото не съществуват достачъно доказателства за участието им в комунистическите партии. В по-голямата си част заповедите са издадени след арестите, а заповедите за обиск са ненужни.

“Ню Йорк Таймс” съобщава:

“Митингите, отворени за публиката, бяха безкомпромисно разгонени. Всички присъстващи лица – граждани и чужденци – бяха своеволно претърсени и арестувани, като че ли са крадци, хванати на местопрестъплението. Без заповеди за арест, хората бяха откарвани в полицейските управления и други временни затвори, и подлагани там на вътрешно-полицейско разследване, обикновено познато като “трета степен”, техните показания бяха записвани по категории върху циклостилни въпросници и бяха заставяни да се закълнат в тях, без значение от точността им”.

В този момент Хувър организира внимателно обмислено публично изявление, което цели да възпламени още повече страха на американците от радикалите и да създаде благоприятен отзвук от акциите на Палмър. Той дава интервю за “Ню Йорк Таймс”, в което заявява, че три хиляди от заловените радикали са идеални кандидати за депортация.

В действителност са издадени около 1 600 заповеди за депортиране, но заместник-министърът на труда Луис Ф. Пост отхвърля над 1 100 от тях. Всеки път, когато на пътя му в борбата за изчистване на страната от радикалите се изпречват критики или препятствия, Хувър отваря досие за лицето, лицата или организациите, които му се противопоставят. Луис Пост не прави изключение.

Хувър прави подробен анализ на радикалното движениe “Революцията в действие”, според който всяка страна в света е обсадена тайно от въоръжени комунисти, които само чакат знак от Москва, за да започнат международна революция. Той завършва своя анализ с предупреждението:

“Днес цивилизацията е изправена пред най-ужасната заплаха от времето на нахлуването на варварските орди в Западна Европа и началото на тъмните векове”.

Пропагандната машина на Хувър прави ежедневни прогнози, според които комунистическата революция ще се вдигне на 1 май 1920 г. В големите градове са разпределени войскови части и органите на полицията се подготвят за неприятности. Първи май идва и си отива мирно и тихо, дълбоко уронвайки престижа на министър Палмър, Бюрото за разследване и Дж. Едгар Хувър.

Назначаването

Критиците на палмъровата акция обединяват сили и заклеймяват действията на Министерството на правосъдието. Най-унищожително е проучването на Националната народна правителствена лига, високоуважавана градска реформистка група. Някои от най-престижните имена в американското право подкрепят проучването. Палмър бързо се превръща в сериозен политически пасив само месец преди началото на конгреса на Демократите. През ноември 1920 г. републиканецът Уорън Дж. Хардинг е избран за президент и федералната кариера на Палмър започва да залязва.

Безумието, наречено Червен страх, започва да се уталожава, тъй като в действителност за него не съществува реална причина. Освен това крупните работодатели са разтревожени от затягането на имиграционния контингент, което заплашва да спре сигурния приток на евтина работна ръка.

Новият министър на правосъдието на Хардинг Хари М. Доуърти остава приятно изненадан, когато научава, че досиетата, събрани от Главния разузнавателен отдел на Хувър, съдържат информация, касаеща политическите опоненти на Хардинг, както и стотици хидяди радикали. За щастие на Хувър, той се е сдобил с репутацията на безпристрастен бюрократ, който служи вярно на господарите си. Когато Доуърти планира да замени всички демократи в министерството с републиканци, Хувър лобира за работата, която искал най-много – заместник-началник на Бюрото за разследване. На 22 август 1921 г. получава това, което искал.

Хувър започва работа под командването на новоназначения шеф Уилям Дж. Бърнс, който е използвал своята кариера в Тайните служби, за да създаде собствена детективска агенция. Хувър успява да стане незаменим за Бърнс, придружавайки го и подготвяйки го за годишните преговори за бюджет в Конгреса.

При Бърнс не се налага да се работи извънредно и Хувър има доста свободно време. Той все още живее при родителите си. Започва да играе голф и да бъде по-активен в своята масонска ложа.

През 1922 г. преуспелият млад бюрократ се превръща в единствена опора за своята волева майка. Баща му умира от “меланхолията”, която го измъчвала от години.

Огромната корупция в администрацията на Хардинг не подминава и Бюрото за разследване. Агентите на Бюрото са използвани в частната детективска агенция на Бърнс. Гастон Мийнс, един завършен измамник и приятел на Бърнс, става служител на Бюрото и използва поста си, за да упражнява влияние, да укрива престъпления и да продава информация.

Този вид поведение е недопустимо за твърдия моралист Дж. Едгар Хувър, но той не може да направи кой знае какво. Когато Хардинг умира на 2 август 1923 г., вицепрезидентът Калвин Кулидж поема неговата раздирана от скандали администрация. В крайна сметка Доуърти е изправен на съд по обвинения в измама, а Гастон Мийнс е осъден на две години за кражба.

Новият министър на правосъдието на Кулидж е Харлан Фиск Стоун, един от най-енергичните критици на акцията на Палмър, която Хувър така прилежно е поддържал. Стоун е разтревожен от състоянието, в което се намира Министерството и в частност Бюрото за разследване. Той споменава пред колеги, че търси нов шеф за Бюрото и заместник-министърът на търговията Лорънс Ритчи препоръчва своя добър приятел и колега масон Дж. Едгар Хувър. Тази неформална номинация е подкрепена и от заместник-правосъдния министър Мейбъл Уилебранд.

Харлан Фиск Стоун

На 10 май 1924 г. Стоун вика Хувър в кабинета си и му казва, че го назначава за действащ директор, докато намери най-добрия човек за работата. Хувър си спомня своята реакция:

“Ще приема работата при определени условия. Бюрото трябва да бъде разделено от политиката и да не бъде замесвано в политическите дела. Назначаването трябва да става по заслуги. Второ, повишения ще се правят само въз основа на доказана кадърност и Бюрото ще носи отговорност пред министъра на правосъдието”.

Стоун разбира се се съгласява с тези условия, но възнамерява внимателно да ревизира тази силно корумпирана агенция. Той и Хувър замислят основна реконструкция на цялото бюро.

Директора

Когато Хувър поема ръководството на Бюрото през 1924 г., новият екип на президента Кулидж разчиства корупцията в администрацията на Хардинг. Хувър си е спечелил репутацията на напредничав, честен, способен и модерен ръководител. Онези, запознати с плачевното състояние на Бюрото, се чудят дали дори неуморимият, амбициозен и предприемчив Хувър ще успее да го измъкне от блатото.

Министърът на правосъдието Харлан Стоун, който наставлява всяка стъпка на Хувър в преустройването на Бюрото, му казва, че иска да намали драстично персонала и бюджета на агенцията. Стоун дава ясно да се разбере, че Бюрото прекратява операциите си по събиране на информация за политиците и знаменитостите и ще се концентрира върху разследването на престъпления. Дейността на Главния разузнавателен отдел е почти напълно спряна до 1936 г., когато Рузвелт нарежда нейното възобновяване.

Научи повече за:   "Мъжът на честта" Джоузеф Бонано и неговата престъпна фамилия

Хувър съкращава персонала от 441 агенти през 1924 г. до 339 агенти през 1929 г. Той фокусира цялата си енергия върху задачата да направи от Бюрото модел за добра и ефективна организация. Няколко дни след заемането на поста си Хувър преглежда личните досиета на служителите и решава кои от тях да бъдат уволнени. През първата година са освободени 61 служители и са закрити пет от 53-те полеви клонове, като ще последват и други. Той връща 300 000 долара от 2,4 милионния си бюджет.

Агентите, които не са уволнени, преминават през опреснителни курсове. Стандартите за назначаване на нови служители са вдигнати значително, като се изисква опит в правото или счетоводството. Наново е създадено тренировъчно училище, в което се преподават различни умения и се изучават новите процедури и морален кодекс на Бюрото. Хувър е твърдо решен да превърне Бюрото в най-елитната правоохранителна агенция в света. Повишенията се базират на ефективност и изпълнителност – освен ако не си близък с някой висш служител на Бюрото или със самия Хувър.

Джентри посочва как личните принципи на Хувър “се превръщат в стандарт и за агентите, счетоводителите, секретарките, служителите от архива и останалия персонал на Бюрото. Не е достатъчно да се придържаш към буквата на закона; дори привидното неспазване на правилата трябва да бъде избягвано”. По време на Сухия режим Директора ясно показва, че се въздържа от алкохол и че е най-добре служителите на Бюрото да сторят същото или ги грози уволнение.

Да разполага с точния калибър агенти е само част от предизвикателството. Също толкова важно е тяхното ръководство и оценката на свършената от тях работа. Хувър увеличава пълномощията им, но те носят пълна отговорност за действията си. Той разработва система за надзор и съхраняване на данни, която е уникална за правителствена организация. Контролът и стандартизацията представляват основата, която крепи всички негови правила и процедури. “Бюрото не е създадено от един човек, но дори един човек би могъл да го съсипе”. Но не и докато той е жив.

През 20-те години Хувър качва килограми и започва да показва симптоми на язва. Неговият лекар го кара да пие по една кварта кисело мляко всеки ден и да изпушва по една цигара след хранене за успокояване на нервите.

Франк Бауман

Бившият преподавател в неделно училище е еволюирал в доста суетен към облеклото си мъж. Той и неговият близък приятел Франк Бауман показват особена привързаност към белите ленени костюми. Хувър винаги има копринена кърпичка в джобчето си, която си пасва с вратовръзката му. Колекционирането на антики се превръща в едно от най-любимите му хобита.

Хувър работи директно под министъра на правосъдието, но в действителност докладва на неговия заместник. Впоследствие Стоун назначава Уилям Джоузеф Донован (Дивия Бил) за шеф на Хувър. Донован е ярка личност с много постижения и с амбицията да стане първият католически президент на САЩ.

Хувър като новоназначен директор

Химията между двамата куца още от самото начало. Хувър счита Донован за аматьор и навлек, а Донован гледа на Хувър като на лишен от въображение, досаден държавен служител. Когато Стоун се допитва до Донован за постоянното назначаване на Хувър за директор, Донован го съветва да не го прави, а вместо това да уволни Хувър.

Стоун обаче не го послушва и на 10 декември 1924 г. дава на Хувър титлата, която ще носи до края на живота си. Той е провъзгласен за Директор. Хувър е завинаги благодарен на Стоун и държи портрета му окачен на стената в своя личен кабинет.

Хомосексуалист?

През целия живот на Хувър около него се носят слухове, че е хомосексуалист. Той се вбесява, когато разбира за тях и преследва лицата, осмеляващи се да говорят подобни неща.

От друга страна много неща в неговия начин на живот карат мнозина да се чудят. Той никога не е имал романтична връзка с жена, дори в училище. Никога не е ходил на среща. В градината му стоят класически статуи на голи мъже. Живее с майка си до момента на смъртта й. Облича се контешки. За мнозина тези фактори са причина за съмнение.

Факторът, който предизвиква най-силните слухове, е доживотната близост на Хувър с Клайд Толсън. Толсън е висок, хубав мъж от Мисури, с диплома по право от Университета “Джордж Вашингтон”. Той е с пет години по-млад от Хувър.

Клайд Толсън

Толсън се присъединява към Бюрото през април 1928 г. и бързо се превръща в най-близкия, личен приятел и бизнес партньор на Хувър, заменяйки Франк Бауман, който се е оженил. Повишението на Толсън в Бюрото е без прецедент. Той скоро става вторият най-могъщ човек в агенцията. Когато Хувър е канен на светски събития, Толсън никога не е пропускан.

Пауърс описва отношенията между двамата мъже, считани от мнозина за “съпружески”:

“Те отиват и си тръгват от работа заедно, обядват заедно и ходят на почивка заедно… Когато Хувър пътува по официална работа, Толсън го придружав… Отношенията им са така близки, трайни и привързани, сякаш изпълняват ролята на брак за тези двама ергени”.

Хувър и Толсън на ваканция

Дали тази трайна връзка е била хомосексуална? В подкрепа на това не съществуват никакви преки доказателства. Хувър е много тесногръд и религиозен човек, който може би е потискал у себе си всякакъв физически интерес към Толсън.

От друга страна връзката им може да е била чисто братска, като онази, която Хувър е имал с брат си Дик, преди той да се ожени.

Имайки предвид гнева на Хувър, когато научава за слуховете и непрекъснатата му загриженост за неговия имидж и този на Бюрото, би било необичайно за него да се впусне в подобна хомосексуална връзка. Дори да е така, това нито опрощава греховете му, нито може да омаловажи неговите постижения.

Гангстерската ера

В началото на 30-те години Америка е залята от сензационна престъпна вълна. Ярката контрабандна империя на Ал Капоне предизвика нечуван публичен интерес. Вестниците, списанията и филмовата индустрия възхваляват престъпленията и престъпниците. Органите на реда изглеждат бавни и неефективни, както и останалата част от правителството. Сривът на стоковата борса потопява нацията в Голямата депресия и президентът Хърбърт Хувър изглежда неспособен да се справи с нея.

Веселбата започва през 1933 г., когато престъпната вълна помита Средния Запад. Имена като Джон Дилинджър, Кели-Картечницата , Флойд-Хубавеца, Нелсън-Бебока и Мама Баркър, завладяват въображението на милиони американци. Медиите превръщат тези разбойници в романтични фигури и популярни герои, подобни на Робин Худ. Когато ограбват някоя банка, те унищожават и архивите с ипотеки и заеми, като по този начин оправдават престъпленията си в очите на “малкия човек”, изправен пред заплахата да загуби всичко по време на Депресията.

Дж. Едгар Хувър изобщо не се забавлява от възвеличаването на тези убийци и крадци. Гледа на него като на “предизвикателство към реда и закона и самата цивилизация”.

Министърът на правосъдието Хоумър Къмингс безрезултатно обмисля идеите за американска версия на Скотланд Ярд и концепцията за национална полицейска сила, но осъзнава, че те ще бъдат невъзможни за осъществяване. Вместо това той вижда в Бюрото възможност за ръководство на местните полицейски органи и модел, който те да следват.

На 17 юни 1933 г. четирима специални агенти от Бюрото и трима полицаи ескортират банковия крадец Франк Наш-Пихтията към затвора “Лeвънуърт”, когато трима мъже с картечници им устройват засада на гара “Юниън Стейшън” в Канзас Сити. Четирима служители на реда са убити, включително и един специален агент, а двама са ранени. Наш също загива в този опит за спасяването му.

Хувър побързва да потърси справедливост. Конгресът е на негова страна и гласува девет законопроекта, които дават на Хувър много повече правомощия и пари. Специалните агенти вече не са просто следователи с правно или счетоводителско образование. Хувър започва да наема хора, които се чувстват удобно с оръжие в ръка, способни да арестуват и преследват престъпниците.

На 23 юли 1933 г. Джордж Кели-Картечницата и неговата съпруга отвличат петролния магнат Чарлз Ършел. Кели получава искания от него откуп в размер на 200 000 долара и пуска Ършел да си върви. Магнатът разказва на агентите, че е бил държан във ферма в близост до летище. Тези и други следи помагат на Бюрото да открие фермата. Агентите залавят един от съучастниците в отвличането и той им казва къде са двамата Кели. Накрая, през септември, агентите обграждат Кели в една ферма и той се предава без нито един изстрел.

Вестниците се влюбват в новината. Бюрото започва да изгражда съвсем нов образ в очите на американската общественост.

Джон Дилинджър

Най-големият случай на Бюрото започва, когато специален агент Мелвин Първис се свързва с Хувър на 3 март 1934 ., след като прочутият Джон Дилинджър избягва от затвора. Хувър е повече от доволен да даде старт на мащабна операция за залавянето на този дързък разбойник. През следващите два месеца лукавият Дилинджър успява да се измъкне от внимателно заложените капани на Бюрото. Тогава Първис получава сведения, че Дилинджър и петима от неговата банда се крият в курорта Малка Бохемия в Уисконсин.

Въпреки добре организираната и обмислена операция, всичко приключва с един убит специален агент, един ранен, едно убито местно ченге и един убит и двама ранени местни жители. Бандата на Дилинджър успява да избяга.

Фиаското е доста болезнено за Първис и дори повече за Хувър. Той си поема дълбоко въздух, удвоява ресурсите по проекта и увеличава наградата за залавянето на Дилинждър на 10 000 долара.

Мелвин Първис и Хувър

Няколко седмици по-късно Първис отново прави пробив. Ана Сейдж, съдържателка на публичен дом в Чикаго, се съгласява да предаде Дилинджър, ако ФБР й съдейства за отмяната на депортирането й. Агентите на Бюрото обграждат кино “Биограф”, където ще бъде Дилинджър. Когато излиза от киното, той вероятно забелязва агентите, защото се затичва надолу към уличката, минаваща покрай сградата. Закънтяват изстрели и “Обществен враг №1” пада мъртъв.

Този път пресата наистина обръща внимание на случилото се и разглежда смъртта на Дилинждър като важна повратна точка във войната срещу престъпността. Първис обира цялата слава и това изобщо не се харесва на Хувър. Неговата цел е той и Бюрото да оберат лаврите. За още по-голяма досада на Хувър Първис успява да хване следите на Флойд-Хубавеца и да го убие. Този път на снимките се виждат Хувър и Първис, но Директора така и не прощава на последния. Той е уморен да гледа огромните заглавия с името на Мелвин Първис.

Национален герой

Първис изглежда не си взима поука и обръща взора си към Нелсън-Бебока. Когато агентите обкръжават Нелсън, избухва престрелка, която завършва със смъртта на агентите Сам Каули и Хърман Холис. Първис се заклева, че ще залови Нелсън и го прави: Бебока умира малко след престрелката от огнестрелните си рани.

Хувър страшно ревнува от неговата публичност. Никога не прощава на Първис за това, че е обрал цялата слава за убиването на гангстерите. В крайна сметка той така започва да притеснява Първис, че агентът се принуждава да си подаде оставката. Дори след като напуска, Хувър продължава да го преследва като осуетява длъжностите, за които кандидатства. През 1960 г. Първис се самоубива със същото оръжие, с което е стрелял по Дилинджър. Вдовицата на Мелвин благодари на Хувър, че не е дошъл на погребението му.

Хувър от своя страна няма проблеми да се кичи с чужди заслуги. През 1932 г., когато е отвлечен и убит невръстният син на Чарлз Линдберг, Хувър иска да изиграе роля в залавянето на похитителите, но началникът на полицията в Ню Джързи Норман Шварцкопф му казва в общи линии да си гледа работата.

Изключително умният Елмър Айри от Специалния отдел на Държавната хазна нарежда в парите за откупа да се сложат златни сертификати с регистрирани номера. Златните сертификати са банкноти, обезпечени със злато. През 1933 г., когато САЩ изоставят златния стандарт, хората трябвало да обменят златните си сертификати за пари.

Междувременно е гласуван Законът Линдбърг, който дава на ФБР юрисдикцията при случаи на отвличане. Хувър убеждава Рузвелт да даде на Бюрото абсолютна юрисдикция и по този начин сваля Айри от случая. Когато в крайна сметка похитителят е заловен, Бюрото няма никакви заслуги в разследването. Просто служител от бензиностанция записва номера на колата, чийто шофьор е платил за бензина си със златен сертификат.

Когато комисарят на полицията в Ню Йорк обявява залавянето на похитителя Бруно Хауптман, Хувър се завтича към Ню Йорк за снимките на пресата. Макар Бюрото да не е направило почти нищо по случая, американците са накарани да вярват, че арестът е станал благодарение на супер-детектива Дж. Едгар Хувър.

Холивудските студия не стоят безучастно в цялото това въодушевление. От 1935 г. те започват да продуцират цяла поредица от гангстерски филми. Създадени са нови закони за цензура, които позволяват на големия екран да се появяват единствено гангстери, заловени или убити от ФБР.

За да укрепи още повече имиджа си на супер-детектив, Хувър решава да се заеме лично с двама известни престъпници. През 1936 г. последният член от бандата на Мама Баркър Алвин Карпис се превръща в “Обществен враг №1”. През април 1936 г. Хувър и Толсън заминават за Ню Орлиънс, където са получили сведения, че се крие Карпис. След като агентите на Бюрото се справят със ситуацията, Хувър се появява, за да направи ареста. Действителният арест обаче е извършен от агентите Кларънс Хърт и Дуайт Брантли.

Хувър съпровожда Карпис

Тръпката от залавянето и чудесните заглавия и снимки, които следват, карат Хувър да повтори номера. Следващата седмица заминава за Толедо, за да води залавянето на Хари Кембъл, още един член от бандата на Карпис-Баркър.

Когато Хувър е в Ню Йорк през декември същата година, специалните агенти успяват да приклещят в един апартамент банковия крадец Хари Брюнет. Хувър моментално пристига на мястото и започва да раздава заповеди. Следва половинчасова престрелка и Хувър извършва ареста лично.

Толсън отвежда Брюнет

През 1937 г. Хувър залавя Луис Бухалтер-Лепке, гангстерът, стоящ начело на прочутия синдикат Убийство ООД. С помощта на приятеля на Хувър Уолтър Уинчел, играещ ролята на посредник, Лепке склонява да се предаде, тъй като е подведен да вярва, че има сделка с Хувър. Той се предава в ръцете на Хувър в замяна на десетгодишна присъда. Но в действителност такава сделка няма и главният прокурор на Ню Йорк се постарава Лепке да бъде осъден за убийство и екзекутиран.

Хувър и ФБР навлизат в нова фаза: ерата на славата. Хувър е национален герой и сила, с която всеки трябва да се съобразява. Започва да гледа на себе си като на пазител на законите, гражданите и морала на нацията.

Годините на Рузвелт

Никой не очаква, че Хувър ще може да намери общ език с Франклин Делано Рузвелт и неговия правосъден министър Франсис Бидъл, назначен през 1941 г. Рузвелт и Бидъл произхождат от знатното, либерално потекло, което Хувър така ненавижда. Противно на очакванията, Хувър успява да поддържа забележително добри отношения с двамата мъже. В резултат на това той и Бюрото се радват на завиден просперитет по време на управлението на Рузвелт.

През август 1936 г. Рузвелт извиква Хувър на частна среща, в която да обсъдят проблем, който Хувър по-късно описва като “подривни действия в Съединените Щати, предимно от страна на фашисти и комунисти”. Рузвелт иска Хувър дискретно да му предостави “пълна картина” и за двете движения.

Хувър, застанал зад гърба на Рузвелт

Хувър тълкува молбата на президента като разрешение да възобнови операциите по наблюдение на местно ниво, тъй като политическата ситуация в Европа се влошава. В края на есента на 1939 г. Хувър вече напълно е възкресил своя Главен разузнавателен отдел и е изготвил Списък за задържане на лицата, които би трябвало да бъдат арестувани в случай на война.

“ФБР се разширява неимоверно – като пълномощия, юрисдикция и размер (по време на първите две администрации на Рузвелт). Президентът дава бащинската си благословия на своя директор, първо като отказва да замени Хувър и след това като се застъпва за него, когато той изпада в беда” – разказва Джентри.

Тези преимущества не идват безплатно за Хувър. Рузвелт иска да бъде следен неговият потенциален политически противник Хюи Лонг, както и други негови опоненти.

Къщата на Търтиът Плейс

През 1938 г., когато Хувър е на 43 години, си отива най-важният човек в неговия живот, майка му Ани Хувър. Тя е болна от рак и в безпомощно състояние от няколко години. Като грижовен син Хувър плаща за денонощна болногледачка в техния дом. Брат му и сестра му не допринасят с нищо към разходите за тези дълготрайни грижи, което предизвиква дълбока неприязън към тях у Хувър.

Неговата отдаденост към майка му е много специална. Той й прави много подаръци и й се обажда по няколко пъти на ден, когато е далеч от Вашингтон. Когато кварталът става по-малко безопасен, Хувър започва да я убеждава да се преместят в добър район, но тя не иска и да чуе, така че той живее с нея до смъртта й.

Година по-късно той намира къща в района на парк “Рок Крийк”, на улица “Търтиът Плейс”.

Навсякъде в неговия нов дом са изложени снимки на майка му.

Стаята с антики на Хувър

Невероятно, но през този период във верен поддръжник на Хувър и неговото ФБР се превръща Морис Ърнст, главата на Американския съюз за граждански свободи (АСГС). Двамата мъже сключват сделка, според която АСГС обещава да се отърве от всички комунисти в редиците си, а Хувър да държи далеч от тях Комитета за антиамерикански дейности на конгресмена Мартин Дайс. Хувър безсрамно използва Ърнст и когато повече няма нужда от него, го зарязва.

След избухването на Втората световна война в Европа Хувър енергично лобира за разширяване на юрисдикцията на ФБР в световен мащаб, за да се превърне то в единствената агенция за разузнаване на САЩ. Вбесява се, когато разбира, че неговите усилия са осуетени от стария му враг Уилям Донован.

Уилям Донован

Самият Рузвелт е въодушевен от идеята за близки отношения между ФБР и британското разузнаване. Нещата тръгват добре, докато за Хувър не става ясно, че началникът на британския разузнавателен екип е поддръжник на Донован. Донован се стреми към създаването на нова агенция, която ще бъде наречена Служба на стратегическите работи (OSS), предшественик на ЦРУ.

След като Рузвелт назначава Донован начело на тази важна нова агенция, Хувър изгубва интерес за каквото и да било съдействие с британското разузнаване. Това негово отношение се превръща в голям въпрос, след като японците бомбардират Пърл Харбър.

Британският двоен агент Душан Попов-Душко, за когото се смята, че е послужил за вдъхновение на Йън Флеминг в създаването на Джеймс Бонд, получава предложение от германците да стане техен шпионин. Попов се съгласява, но снася информацията си и на британците.

Когато германците изпращат Попов да създаде огромна шпионска мрежа в САЩ, той е натоварен със задачата да събере известна провокативна информация за японците. Искането на японците, наречено “Японският конспект”, включва осигуряването на специфична информация за Хаваите и Пърл Харбър. През август 1941 г. британското разузнаване и Попов стигат до заключението, че японците се готвят да нападнат САЩ при Пърл Харбър.

ФБР не изпитва приятелски чувства към Попов. Хувър не харесва двойните агенти, особено богатите плейбои като Попов, който е чест посетител в любимото нощно заведение на Хувър в Ню Йорк – “Сторк Клуб”. Хувър добавя “Японския конспект” към другите доказателства, с които разполага, показващи, че японците твърде много се интересуват от Хаваите, но не прави нищо с информацията, получена от Попов и някои други източници.

Според Джентри възможно е огромното количество информация, която постъпва в Бюрото, да е затруднило преценката на Хувър за това кое е важно и кое не.

“Все пак е трудно да се обясни защо Хувър… не предупреждава президента за това, че японците са наели двама немски агенти да проучат защитата на Пърл Харбър, като са наблегнали, че това е задача “с най-висок приоритет”, което подсказвало, че факторът време е от решаващо значение”.

Когато Америка най-сетне се включва във войната, Бюрото бързо се разгръща. Само за две години то почти удвоява размера си от 7 420 служители на 13 317. Специалните агенти достигат бройката от 5 702 души.

Подслушвателните устройства навлизат в широка употреба, а Хувър никога не е искрен със своите надзорници, когато го питат за мащабите на употребата им. ФБР дори си позволява да прониква с взлом, за да получи онова, което търси.

Неочакван късмет дава на Бюрото чудесната възможност да създаде за себе си мита за недосегаемост. През юни 1942 г. служител на Бреговата охрана забелязва четирима мъже, бедстващи на сал край Амангасет, Лонг Айлънд. Мъжете казват, че са рибари, но полицаят има съмнения и докладва за инцидента на началниците си.

Когато на следващия ден случаят стига до ушите на ФБР, Бреговата охрана вече е открила експлозиви, както и немски униформи и цигари. Четиримата мъже и подводницата, която ги е стоварила, са изчезнали.

Хувър се разтревожва от възможността за саботаж или дори за началото на военна инвазия, затова със съгласието на Рузвелт заповядва историята да не се допуска в пресата и организира най-мащабния лов на хора в историята на ФБР.

Четиримата мъже са се разделили и са отседнали в хотелски стаи в Ню Йорк. В този момент лидерът на четиримата Джордж Дж. Даш казва на партньора си Ърнст П. Бергер, че няма намерение да продължава с мисията по саботажа, защото в действителност предпочита американската кауза. Бергер се съгласява с него и предлага да избягат с 84 000-те долара, които са им дадени от германските военни.

Вместо това Даш взима парите и отива при Хувър. Той не само че предава сумата на ФБР, но е и чудесен източник на информация за подготовката за саботажа, която са получили той и колегите му, и за целите, които са им били възложени. Освен това издава самоличността на още седем замесени лица, които впоследствие са арестувани.

Хувър отказва да издаде подробностите, свързани с тази сензационна история, предпочитайки да накара германците да вярват, че разузнавателните им мрежи са компрометирани от агентите на ФБР.

Един от най-могъщите врагове, които Хувър успява да си създаде в годините на войната, е съпругата на президента Елинор Рузвелт. Двамата по принцип са на коренно противоположни мнения, що се отнася до тактиките на Бюрото, но два инцидента правят тази неприязън още по-лична.

Елинор Рузвелт

Първият се състои в проверката на миналото на Едит Хелм, която е организатор на обществените мероприятия на Първата лейди от повече от десет години. Когато г-жа Рузвелт се оплаква на Хувър, той отговаря, че ако ФБР знаело коя е Едит, това проучване нямало да бъде необходимо. Но малко след това още един от асистентите на г-жа Рузвелт е подложен на разследване. Първата лейди хвърля цялата вина главно върху Хувър и той никога не й прощава за това. Според него тя е враг на Бюрото, който трябва да бъде неутрализиран и той засилва наблюдението си върху нея.

Хувър решава, че тя е лесбийка, защото се среща и поддържа отношения с доста лица, за които се “знае”, че имат такива наклонности. Той получава информация, показваща че Първата лейди е давала стаите си на свой приятел за дискретни рандевута с неговата любовница, която изкривява така, че да изглежда, че тя самата е имала афера. Тази уронваща информация е съхранявана до момента, в който ще влезе употреба.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115

Друг път Хувър е помолен от Белия дом да разследва Съмнър Уелес, ключов държавен служител. Оказва се, че Уелес има проблем с пиенето, който го кара да прави обидни хомосексуални предложения на чернокожи железопътни служители. Хувър с охота поема ангажимента, защото от негова гледна точка Уелес е “мек” към комунистите. Докладът на Бюрото довежда до оставката на Уелес и до края на неговата кариера като експерт по латиноамериканските въпроси.

На 12 април 1945 г. Елинор Рузвелт иска среща с вицепрезидента. С тих глас тя му съобщава, че президентът е мъртъв. От тук насетне нещата ще бъдат много трудни за Хари Труман и доста по-различни за Дж. Едгар Хувър.

Комунистически шпиони

В момента, в който Труман влиза в Белия дом, Хувър вече се е превърнал в експерт, що се отнася до справянето с потенциално враждебни началници. Отношенията между двамата не тръгват гладко и за Хувър е необходимо да използва специални методи, за да създаде у Белия дом зависимост от услугите на ФБР.

Труман ясно показва, че не желае личен контакт с Директора и настоява комуникацията да се извършва чрез правосъдния министър или чрез адютанта на Труман, бригаден генерал Хари Воган.

Хувър, Труман и Макграт

Хувър отговаря на това неочаквано отрязване по обичайния си тих и подмолен начин. Той позволява на Воган и другите асистенти на Труман да дирижират Бюрото в наблюдението и разследването на голям брой изтъкнати лица в правителството. Стръвта е захапана и Труман без да знае е компрометиран от действията на подчинените си.

Труман уволнява Франсис Бидъл и го заменя със служител, когото Бидъл се е опитал да уволни за некомпетентност – Том Кларк. Макар Кларк да е човек с доста съмнителни етика и морал, той се разбира добре с Хувър, най-вече защото не се бъркал в работите на ФБР.

В края на войната Труман уволнява врага на Хувър Уилям Донован и разпуска Службата на стратегическите работи (OSS), която той така добре управлявал. В така създалия се от закриването на OSS вакуум в разузнаването в чужбина, Хувър отново поставя въпроса с разширяването на правомощията на ФБР към международното разузнаване. Той изпраща на Труман своя “План за световно покритие на тайното разузнаване от САЩ”.

Труман няма намерение да позволи на Хувър да разшири властта си и даже всъщност крои планове да ограничи сегашното му влияние. Той вече е орязал в значителна степен поискания от Бюрото бюджет за 1946 г.

През 1945 г. Бюрото започва да осъзнава, че са налице някои доста тревожни признаци, говорещи за наличието на огромна съветска шпионска мрежа, оперираща под носа му. Прочутият случай с Алджър Хис започва доста невинно със сведенията на старомодната и жестоко изнервена информаторка Хелън Бентли.

Хелън Бентли

Бентли е образована и често пътуваща жена, която се присъединява към Американската комунистическа партия и впоследствие става куриер и любовница на съветския агент Джейкъб Голос. След смъртта на Голос през 1943 г. тя закратко продължава да изпълнява функциите си на куриер за друга съветска мрежа в Щатите.

Бентли не знае какво съдържат документите, които пренася, но знае имената на 14 лица от двете шпионски мрежи. От тези 14 имена почти половината са работили за OSS, а останалите са работили за Министерството на финансите. Най-видната фигура в списъка е Хари Декстър Уайт, който освен това е и главният съветник на един от враговете на Хувър, финансовият министър Хенри Моргентау.

Научи повече за:   Мата Хари: Прелъстителната шпионка

По време на разпитите на Бентли изникват още много имена, особено това на Алджър Хис, много забележителен човек, вече известен на ФБР. Преди няколко години, през 1939 г., бивш комунист на име Уитакър Чеймбърс е разпознал Хис и неговият брат Доналд, и двамата служители от държавния департамент, като симпатизанти на Комунистическата партия.

Алджър Хис и Труман

До март 1945 г. Алджър Хис е определен за действащ вътрешен министър на Обединените нации и, ако обвиненията се окажат верни, това ще има сериозни последици. С одобрението на министъра на правосъдието Бюрото стартира много старателно наблюдение над Алджър Хис и неговата съпруга Присила. Наблюдението включва влизане с взлом и поставяне на подслушвателни устройства, но не са открити доказателства за шпионаж.

Шпионин или не, Хувър е твърдо решен да изхвърли Хис от правителството. Той решава да пусне известна информация да изтече в публичното пространство и така да принуди Хис да си подаде оставката. Но Хис си подава оставката чак през 1946 г., и то за да приеме престижния пост като глава на фондацията “Карнеги” за международен мир.

В добавка към изявленията си за Алджър Хис, Уитакър Чеймбърс нарочва също и Хари Декстър Уайт като организатор на инфилтрирането на правителството, и особено на Министерството на финансите, с комунистически шпиони. Хувър нарежда пълно наблюдение над Уайт, но не успява да се сдобие с никакви конкретни доказателства за шпионаж.

През 1947 г. между Хувър и Комитета за антиамерикански действия (HUAC), се развиват отношения на топла симбиоза.  HUAC съобщава, че разследва комунистическото влияние в американската филмова индустрия и Хувър прави всичко възможно, за да му помогне. Бюрото предоставя анонимен доклад за комунизма в Холивуд, списък с лицата, които принадлежат или някога са принадлежали към Комунистическата партия, или са участвали в комунистически организации, и списък с кооперативни свидетели.

Хувър и Никсън

HUAC се отплаща на Хувър, когато последният се съюзява с опонента на Труман, Томас Е. Дюи, в изборите през 1948 г. Стратегията на Хувър е да изложи Труман по време на кампанията и това включва явяването на Елизабет Бентли и Уитакър Чеймбърс пред Федерално голямо жури. Младият републикански конгресмен Ричард Никсън е член на HUAC и съдейства с всички сили за изваждането наяве на комунистите в администрацията на Труман.

През август 1948 г. Хис предизвиква Уитакър Чеймбърс да повтори обвиненията си извън пределите на HUAC. Чеймбърс го прави и Хис завежда срещу него дело за клевета. Впоследствие се оказва, че Уитакър Чеймбърс далеч не е надежден свидетел.

Той променя историята си много пъти: (1) първоначално Чеймбър отрича Хис да е бил замесен в шпионаж. Хис е единствено комунистически симпатизант, чиято задача е да повлияе на правителствената политика на САЩ. Внезапно Чеймбърс изважда няколко документи (“Тиквените книжа”), уж напечатани на пишещата машина на Хис, които обобщават доклади на Държавния департамент и четири бележки с почерка на Хис. Името “Тиквени книжа” идва от факта, че документите са открити в издълбана тиква във фермата на Чеймбърс в Мериленд. (2) Чеймбърс непрекъснато променя датата, в която е напуснал Комунистическата партия. Първо посочва 1935 г., след това 1937 г. и накрая февруари 1938 г. Документите на Хис носят дати от 5 януари до 1 април 1938 г. (3) Когато е доказано, че Хис не може да пише на пишеща машина, Чеймбърс заявява, че Присила е напечатала документите.

За облекчение на Ричард Никсън, който води разследването по случая на Хис, Бюрото потулва противоречивите изявления. Хувър също позволява на Никсън да обере лаврите за откриването на “тиквените книжа”, вместо славата да отиде за Министерството на правосъдието на Труман.

В началото на декември 1948 г. Чеймбърс отвежда двама служители на HUAC във фермата си, където е скрил пет ролки с микрофилм в издълбана тиква. Някои от микрофилмите представляват документация от Държавния департамент и свръзка, които довеждат до обвиненията срещу Хис в лъжесвидетелстване.

Чеймбърс продължава да променя историята си пред агентите на ФБР, що се отнася до това дали Хис в действителност е бил член на комунистическа група от Вашингтон и дали той му е дал документацията от Държавния департамент. Когато идва време да свидетелства, Чеймбърс отговаря положително и на двата въпроса и за да усложни нещата още повече, си признава, че е “бивш хомосексуалист”.

Хувър е смаян, когато съдебното жури в първия процес на Хис не стига до съгласие. След няколко месеца Хис е изправен на втори процес по същите обвинения, но този път за свидетел е призована съветска агентка, която заявява, че през 1935 г. тя и Хис са се срещали, за да решат кой от тях двамата ще вербува техен общ познат за вашингтонската бойна група. През януари 1950 г. журито признава Хис за виновен по двете обвинения и той получава по пет години за всяко от тях.

Управлението на Айк

Пак в този отрязък от време на повърхността изплува още един шпионски случай, в който е замесен служител от Държавния департамент. С помощта на гениалната разкодираща експертиза на Мередит Гарднър Бюрото научава, че през 1945 г. в нюйоркския клон на Департамента е работила жена-шпионин, която по-късно е прехвърлена във Вашингтон.

С профила съвпада само едно лице – 28-годишната Джудит Коплон, която веднага е поставена под стриктно наблюдение. Бюрото я арестува през март 1949 г., когато пренася няколко доклада на ФБР в Ню Йорк, които ще предаде на съветски служител от Обединените нации. През юни 1949 г. е обвинена в кражба на държавни документи и конспирация за предаването им на чужда власт. Престъпленията й донасят 25-годишна присъда, отхвърлена по-късно от апелативния съд.

Джудит Коплон

Изборите през 1952 г. изобилстват от сексуални инсинуации. Кандидатът на демократите Адлай Стивънсън е преследван от слухове, според които е бил арестуван за хомосексуализъм, докато неговият избраник за вицепрезидент Естес Кефавър е набеден за женкар. От своя страна демократите разполагат срещу републиканците с копие от писмото на генерал Маршъл до Айзенхауер, в което генералът съветва Айк да се разведе със съпругата си Мейми и да се ожени за своята шофьорка от войната Кей Самърсби. Хувър е източникът на слуховете за Стивънсън и Кефавър, а писмото до Айзенхауер идва от Пентагона.

Маккарти (вляво) и Хувър (вдясно)

Когато Айзенхауер сменя Труман, отношенията между Хувър и Белия дом значително се подобряват. “Айк” уважава и се възхищава на Хувър и възнамерява да му оказва пълна подкрепа. Вицепрезидентът Ричард Никсън вече е голям длъжник на Хувър покрай помощта, която му е оказана в случая с Хис.

Новият правосъден министър Хърбърт Браунел се разбира добре с Хувър. Той дава разрешение на Директора да използва микрофони, но единствено в случаите, засягащи националната сигурност – разрешение, което Хувър разширява и върху друг тип случаи по времето на Кенеди. От гледна точка на Браунел: “Методите бяха оставени на усмотрението на ФБР”.

Разполагащ с огромната поддръжка на главнокомандващия, както и с безкрайно задължения му вицепрезидент и доверяващия му се правосъден министър, Хувър достига до върха на могъществото си през годините на управлението на Айзенхауер.

Айзенхауер и Хувър

Един от най-големите шпионски случаи на ФБР започва, когато Бюрото идентифицира британския теоритичен физик Клаус Фукс като комунист. Като част от това разследване агентите на ФБР се сдобиват с признанията на химика Хари Голд, които уличават Дейвид Грийнглас. Грийнглас от своя страна уличава съпругата си Рут, сестра си Етел Розенбърг и шурея си Джулиъс Розенбърг.

Веднага щом Грийнглас е арестуван, изчезват няколко от близките приятели на Джулиъс Розенбърг. Решено е, че Джулиъс стои начело на голяма шпионска мрежа и през юли 1950 г. той също е арестуван. Бюрото счита Джулиъс за ключа към идентифицирането и залавянето на цялата мрежа. Неговата съпруга Етел ще бъде използвана, за да го накарат да говори.

Етел и Джулиъс Розенбърг

Първоначално срещу Етел няма истински случай, но въпреки това е арестувана, за да бъде използван натискът върху съпруга й. По-късно, през февруари 1951 г., Дейвид и Рут Грийнглас уличават Етел като лицето, напечатало цялата шпионска информация, дадена на Джулиъс.

Процесът срещу семейство Розенбърг и техния съобвиняем Мортън Собел започва на 6 март 1951 г. Защитата не свършва особено добре работата си и когато са призовани, двамата Розенбърг не успяват да си помогнат с показанията си. Джулиъс продължава да се позовава на Петата поправка, а надменното поведение на Етел отблъсква заседателите. За по-малко от един ден тримата обвиняеми са признати за виновни по всички обвинения.

До Хувър стигат слухове, че съдия Кауфман възнамерява да осъди двамата Розенбърг на смърт. Нито той, нито висшето ръководство на ФБР желаят смъртно наказание за Етел, така че Хувър подтиква правосъдния министър да настоява за смъртна присъда само за Джулиъс и Мортън Собел, а Етел и нейният брат Дейвид Грийнглас да получат дълга присъда зад решетките.

Съдия Кауфман не се съобразява с препоръката на Хувър и осъжда и двамата Розенбърг на смърт. Собел получава 30 години, а Грийнглас 15. Екзекуцията е отлагана заради обжалвания до юни 1953 г. Чак до последния момент един равин им казва, че животът им ще бъде пощаден, ако се съгласят да си признаят.

Стратегията за натиск на Хувър не проработва. Джулиъс и Етел Розенбърг посрещат смъртта си без да си признаят или уличат членовете на своята мрежа.

Скоро след екзекуциите на Розенбърг удобните отношения между Джоузеф Маккарти и Хувър започват да се влошават. Маккарти е станал неконтролируем и е започнал да критикува президента Айзенхауер, че е твърде мекушав с комунистите. Той се превръща в пасив за Хувър в много различни отношения.

Докато Хувър разполага със значителна унищожителна информация, касаеща тежкото пиянство на Маккарти, изфабрикуваното му военно досие, незаконното финансиране на кампании и компулсивния хазарт, нито едно от тях не е толкова обезпокоително, колкото няколкото правдоподобни алегации за гавра с деца. Близки приятели на сенатора са чувани да предупреждават своите познати да не оставят Маккарти насаме с малки момичета. Съществуват два такива документирани случая с момичета под десетгодишна възраст.

До пролетта на 1954 г. Хувър се оплаква на президента, че Маккарти в действителност възпрепятства разследването на Бюрото, касаещо комунистите. Съществуват подозрения, че Маккарти се стреми към спечелването на президентските избори през 1956 г. и би направил всичко, за да подрони авторитета на администрацията на Айзенхауер.

Хувър отрязва каквато и да е подкрепа за Маккарти от страна на Бюрото точно преди заседанията, свързани с американската армия, през март 1954 г. Падението на Маккарти е незабавно. До края на годината Сенатът гласува с огромно мнозинство за санкционирането му. Той загубва всичките си поддръжници и няколко години по-късно умира от злоупотреба с алкохол.

За да защити още повече американската система от злото на комунизма, през 1956 г. Хувър стартира контраразузнавателната програма COINTELPRO. Целта на тази кампания е да се проникне в Комунистическата Партия на САЩ и да се подрие дейността й. COINTELPRO прекрачва границите на досегашните методи на ФБР за събиране на доказателства и преследване на шпиони и нарушители. COINTELPRO подхожда към унищожаването на партията чрез “мръсни номера”, подкопавайки авторитета на партийните лидери с помощта на фалшиви слухове и манипулирайки партийната политика чрез проникване във висшите й управленски нива.

Но това, което прави Хувър за унищожението на Американската комунистическа партия, просто бледнее пред онова, което правят самите руснаци. 1956-а е лоша година за публичния облик на комунизма. В началото на годината Хрушчов произнася смразяващата си реч за престъпленията на Йозеф Сталин, но когато избухва въстанието в Полша и съветските танкове настъпват към Унгария, краят на Комунистическата партия в САЩ вече се вижда.

Странно, но Хувър сякаш не разбира, че комунистическата заплаха в Щатите умира. Той публикува книгата “Господари на лъжата”, която представлява обосновка за продължването на антикомунистическата крусада. Книгата, публикувана през 1958 г., жъне невероятен успех и се продава в над 2 и половина милиона екземпляра. Начинанието е доста успешно за Хувър и в личен и в професионален план, въпреки че книгата не е написана от него, а от държавни служители.

Семейство Кенеди

Изборите през 1960 г. възвестяват някои неприятни промени за г-н Хувър. Неговото любимо хоби – комунистическата заплаха – вече не представлява реална опасност за националната сигурност. Хувър е работил под много администрации, но тази на Кенеди е доста различна от останалите.

Джон Кенеди е с двадесет и две години по-млад от Хувър. И още по-лошо – новият правосъден министър и шеф на Хувър Робърт Кенеди е с трийсет години по-млад. Всички фактори, каращи възрастните и опитни хора да негодуват срещу младите идеалисти, са налице и разклащат основите на отношенията между Хувър и неговите нови господари.

Хувър и братята Кенеди

След осемте години в старите и опитни ръце на администрацията на Айзенхауер, Кенеди донасят със себе си млада, жизнена енергия и желанието да вършат работа. Нови идеи. Нови подходи. Нови програми.

Възрастта на Хувър (65 г.) и неговите строги вярвания го изолират от “младежката култура”, която надига глава в американското общество. Младите хора оспорват традициите и политиката. Косите стават по-дълги, а облеклото все по-малко официално. Студентите в Сан Франциско организират протест срещу ексцесиите на любимата правителствена организация на Хувър – HUAC. Расовите размирици се увеличават.

Въпреки слуховете за противното, отношенията на Хувър с братята Кенеди не са наистина лоши. Хувър е дългогодишен приятел на непоколебимо консервативния патриарх Джоузеф Кенеди. Джон Кенеди, чийто легендарен любовен живот е старателно документиран в досиетата на Хувър, е достатъчно умен, за да не ядосва стария човек. Вместо това, той се държи много любезно и в отговор Хувър е също така учтив и покровителствен.

Когато Джудит Кембъл, смятана за любовница на мафиотските босове Сам Джианкана и Джон Розели, си пробива път в сърцето на Кенеди, Хувър счита за своя отговорност да направи нещо по въпроса. През март 1962 г. той предупреждава президента за опасността от подобна интимна близост. Кенеди се вслушва в съвета му, осъзнавайки, че щом Хувър знае за тази връзка, американската общественост също може да научи.

Отношенията между Боби и Хувър са напрегнати, но според техния посредник Кортни Еванс, никога не се е стигало до открита конфронтация. Повечето от протестите на Хувър се изразяват в тривиални неща, като начинът на обличане на служителите на Боби; това, че Боби води кучето си в офиса, където зацапва килима; това, че играе на дартс в кабинета си, а стреличките оставят дупки по дървените повърхности. Според Еванс двамата мъже всъщност доста си приличат:

“Когато си спомням за Боб Кенеди през 1961 г., осъзнавам, че Хувър е действал по същия начин през 1924 г… същият темперамент, нетърпимост към некомпетентността, внимание към детайлите, изискване за логична обосновка за назначаване на длъжност и общо взето майстор в решаването на проблеми”.

Още преди Боби Кенеди да стане шеф на Хувър, директорът на ФБР значително е променил отношението си към престъпността. Още от времето на Сухия режим Хувър настоява, че не съществува престъпен синдикат в национален мащаб. Да, извършват се престъпни действия от италиански, ирландски и еврейски гангстери, но те са на местно ниво и трябва да се разследват от местните органи на реда. Но един инцидент от 1957 г., когато 62-ма пенсионирани бизнесмени са арестувани в нюйоркското имение на Джоузеф Барбара старши, за негов срам го накарва да научи някои неща за организираната престъпност. По онова време ФБР дори не може да разпознае имената на мафиотските босове, управляващи престъпните си владения из цялата страна.

Затова кръстоносният поход на Боби Кенеди от 1961 г. се превръща в задача от първостепенно значение за Хувър. Кенеди подпомага неговите усилия чрез прокарването на нови криминални закони в Конгреса, които затягат юрисдикцията на Бюрото в случаите на организирана престъпност. Единственият проблем е, че Хувър използва в огромен мащаб незаконни техники за следене и се страхува, че Боби Кенеди може да разбере за това. Като добавка към традиционното подслушване, Бюрото нарушава границите на частни имоти, за да инсталира електронни микрофони. Хувър не иска разрешение за това, но представя на Боби събраните по този начин доказателства и последният едва ли ще може да пледира за незнание в случай, че всичко излезе наяве.

Походът на Боби срещу организираната престъпност среща известни затруднения. Първо, съществува връзката между патриарха Джоузеф Кенеди и могъщия бос на Чикаго Сам Джианкана, който е помогнал да се събере решаващия вот за Кенеди по време на изборите. Отношенията със семейство Кенеди се задълбочават още повече, когато Франк Синатра урежда запознанството между президента и Джудит Кембъл.

Още преди изборите Хувър разполага със сведения, че Джианкана работи съвместно с наемен убиец за отстраняването на Фидел Кастро. Мафията притежава значителни хазартни и други порочни начинания в Куба, които са заплашени от режима на Кастро. Впоследствие Хувър научава, че мафиотите Джианкана и Джон Росели са били в съюз с ЦРУ, за да извършат покушение срещу Кастро. Подслушвателните устройства също разкриват, че Джудит Кембъл е телефонирала в Белия дом от къщата на Джианкана.

През декември 1961 г. Хувър информира Боби Кенеди, че Джианкана смята, че не е “получил това, за което е платил”, визирайки даренията си за предизборната кампания на Кенеди. Това вероятно се превръща в огромен източник на напрежение между братята и техния баща. Не само че тази връзка с мафията заплашва да урони имиджа на семейство Кенеди, ами не друг, а точно Хувър я е документирал старателно. След по-малко от седмица Джоузеф Кенеди претърпява сериозен инсулт, който го лишава от способността да говори.

Джон Кенеди разбира съвсем ясно съобщението и се дистанцира напълно от Кембъл и Синатра. Джианкана е бесен. Не само че влиянието му върху семейство Кенеди изчезва напълно, но и Хувър изпраща агентите на ФБР по следите му.

“Имам една мечта!”

Връзките на семейство Кенеди с мафията не са единственият източник на напрежение между Боби Кенеди и Хувър. Друга причина е отношението на Бюрото към афроамериканците и движенията за граждански права. Боби непрекъснато натяква на Хувър да увеличи броя на агентите от малцинствата. Мнозина намекват, че Хувър има нещо против афроамериканците, но това не е така. Неговата домашна помощница, както и петима служители на Бюрото, грижещи за личните му нужди, са чернокожи. Хувър просто не вижда друго бъдеще за цветнокожите, освен да прислужват на белите хора. Естествено този фанатизъм, също като останалите вярвания на Хувър, става част от културата на Бюрото. Пасивният фанатизъм – да не се наемат или повишават хората заради тяхната раса – е безпорно осъдителен за една държавна агенция, но не и необичаен за времето си. Но агресивната, систематична кампания за унищожението на един от най-надарените черни лидери в страната е нещо непростимо.

Водаческите дарби на Мартин Лутър Кинг и неговата способност да възбужда множеството от черни и бели последователи притесняват Хувър. Кинг за първи път привлича вниманието на Хувър в края на 50-те години, когато се сближава с чернокож комунист на име Бенджамин Дейвис. С възхода на Кинг до статута на черен водач, Бюрото засилва наблюдението си върху него.

Мартин Лутър Кинг във ФБР

Според книгата на Овид Демарис “Джей Едгар Хувър такъв, какъвто го познаваха” изглежда пределно ясно, че той е решен да се справи с Кинг:

“Още от първите дни на правосъдния министър на Кенеди, Хувър го засипва със сведения, свързващи Кинг с “двама твърди, авторитетни комунисти”, един от които има директни връзки със съветския “апарат”. Според твърдо изразеното мнение на Хувър тези мъже целят да контролират Кинг и оттам Южняшкия християнски конгрес на лидерите, а в по-голям мащаб и движението за граждански права”.

През юни 1963 г. Боби споделя с Хувър, че смята да предупреди Кинг за неговите опасни връзки. На срещата в Белия дом Кинг получава съвсем ясно съобщение:

“Първо, Бърк Маршал, началникът на Правосъдния отдел за граждански права, шепне в ухото му. Станли Левисън и Джак О’Дел трябва да си вървят. Железните доказателства, които нито той, нито Кинг могат да видят, показват, че двамата работят за Комунистическата партия. И ако това се разчуе, политическото бъдеще на Джон Кенеди ще бъде застрашено. Джон Кенеди, поддръжникът на законодателството за гражданските права…” (Джентри).

Това изглежда не свършва работа. Кинг е скептичен и се налага самият Кенеди да говори с него за сериозността на положението. Накрая той освобождава О’Дел, но отказва да предприеме каквито и да било действия срещу Левисън. Самият Левисън решава да се оттегли, за да не позволи движението за граждански права да бъде злепоставено заради връзката му с Кинг.

На 28 август 1963 г. Кинг произнася своята могъща реч “Имам една мечта!” пред тълпите, събрали се във Вашингтон. Подслушвателните устройства, поставени през онази нощ в хотел “Уилард”, обаче разкриват богатия извънбрачен, сексуален живот на преподобния д-р Кинг. Пуританът Хувър е отвратен от мисълта, че един духовник би могъл да се държи по този начин, но от друга страна тържествува, че доказателството от микрофона, поставен от полицията, е попаднало в ръцете му.

На следващия ден началникът на Бюрото за вътрешно разузнаване Уилям Съливан коментира:

“Аз лично смятам, че в светлината на силната, демагогска реч, която Кинг изнесе вчера, той стои с една глава и едни рамене над всички останали негърски лидери взети заедно, когато се касае до въздействането върху многобройните негърски маси. Сега ние трябва да го бележим, ако все още не сме го направили, като най-опасния негър за бъдещето на тази нация, застрашено от гледна точка на Комунизма, Негрите и националната сигурност”.

Атентатът срещу Кенеди

След убийството на Кенеди възниква неизбежният въпрос: защо Бюрото не е знаело за намеренията на Лий Харви Осуалд? При всичките хвърлени пари, които превръщат Бюрото в извор на знания за комунистите в САЩ, защо Осуалд е бил оставен да обикаля Далас без никой да го наблюдава?

Наистина президентът Кенеди успява да си създаде доста могъщи и опасни врагове, но вероятно самият той, както и Боби и Хувър, подценяват степента на омраза, която той привлича:

“Работническите профсъюзи, гангстерите, про-Кастро настроените кубинци, анти-Кастро настроените кубинци, расистите, крайно десните фанатици и самотните, заблудени лунатици, мърморещи си сами в нощта”. (Пауърс)

Вечерта в деня на покушението новият президент Линдън Бейнс Джонсън се обажда на своя стар приятел Дж. Едгар Хувър, за да поиска пълен доклад за смъртта на Кенеди. На следващия ден Хувър изпраща на Джонсън предварителен доклад, показващ, че Лий Харви Осуалд е убиец-самотник – версия, която никога не се променя, независимо от информацията, доказваща противното.

Специален агент Гордън Шанклин от отдела в Далас е поставен начело на разследването. Шанклин се обажда на Хувър посред нощ, за да му докладва за анонимен сигнал, според който Осуалд ще бъде застрелян по време на прехвърлянето му от полицейското управление в друг затвор.

Хувър казва на Шанклин да се обади незабавно в даласката полицията и да им предаде съобщението. Полицията вече е получила същия сигнал и обсъжда предохранителни мерки, които да осуетят стрелбата. Малко след обяд на същия ден, 24 ноември, Джак Руби ранява смъртоносно Осуалд в мазето на далаското полицейско управление.

Същият този следобед щабът в Далас започва да работи по прикриването на истината за действителната роля на ФБР в случая Осуалд. Бюрото е отворило досие за Осуалд още през 1959 г., когато дезертира в СССР. През 1962 г., когато се връща от там със своята съпруга Марина, той отново е разпитван от ФБР. Когато специален агент Джеймс Хости, назначен към неговия случай, забелязва, че Осуалд се абонира за комунистически издания, той отваря наново случая му през март 1963 г. Друг отдел на ФБР открива, че Осуалд се е присъединил към активистката група “Честна игра за Куба”, но новината за това стига до Хости чак в края на юни.

Осуалд се премества в Ню Орлиънс през август 1963 г., където са концентрирани голяма част от антикастровските усилия. Изглежда така, сякаш се опитва да проникне в антикастровските групировки. При поредния разпит, проведен от ФБР, той отрича своите комунистически дейности, въпреки че малко след това се появява по радиото, където говори в защита на Кастро.

През септември Осуалд заминава за Мексико Сити, където се среща с офицер от съветското КГБ и се опитва да се срещне с кубински официални лица. След това, в началото на ноември, се връща в Далас и си намира работа в Тексаското книгохранилище. Хости провежда разпит и с неговата съпруга Марина Осуалд.

Две седмици преди да застреля Кенеди Осуалд оставя бележка за Хости, казвайки му, че ако не стои далеч от Марина, ще взриви офиса на ФБР и полицейското управление в Далас. След атентата Хости заявява, че е унищожил тази бележка по заповед на свой началник.

Според Пауърс:

“Вътрешното разследване на Бюрото след покушението убеждава Хувър, че начинът, по който ФБР се справя със случая е дотолкова неефикасен, че единственият изход да приведат критиките до минимум… е да хвърлят цялата вина върху Лий Харви Осуалд като единствен извършител, неподпомаган от каквато и да било конспирация”.

По-късно, когато Хувър научава, че нескопосаните опити на ЦРУ да убият Кастро не са приключили през 1962 г., а са продължили още два месеца преди атентата над Кенеди, той укрива тази информация от Комисията Уорън. Пауърс съобщава:

“На 7 септември 1963 г. Кастро дава необичайно интервю на репортер от “Асошейтед Прес”, в което заявява, че знае за планирани срещу него покушения и казва: “Ние сме готови да се борим и да отвърнем на удара по всякакъв начин. Лидерите на Съединените Щати би трябвало да помислят, че ако подпомагат терористични планове, целящи премахването на кубински лидери, то и те самите няма да са в безопасност””.

Въпреки предупрежденията на своите PR-и, Хувър предприема строги действия срещу служителите на ФБР, допринесли за провала в разузнаването на Осуалд.

“Нямам намерение да омаловажавам действията, в резултат на които образът на Бюрото като разузнавателна агенция от най-високо ниво бе завинаги унищожен”, казва той в изненадващо изявление пред двама началници във ФБР.

Скрити от външни погледи са също и твърденията на различни мафиоти, според които Кенеди е щял да бъде ударен. Ако Хувър се надява, че един доклад на ФБР ще бъде достатъчен, за да отговори на въпросите на нацията за убийството на Кенеди, очевидно се самозалъгва. На 29 ноември Джонсън го предупреждава, че учредява комисията Уорън като независима група разследваща случая.

По време на наблюденията си над организираната престъпност Бюрото попада на множество заплахи срещу семейство Кенеди. През лятото на 1962 г. Джими Хофа казва на друг профсъюзен лидер: “Трябва да направя нещо с този кучи син Боби Кенеди. Той трябва да си ходи”. След това двамата обсъждат подробностите, свързани с покушението срещу министъра на правосъдието. Хувър предупреждава двамата Кенеди за заплахата. Също през лятото на 1962 г. богат кубинец се среща с гангстера Сантос Трафиканте младши и се оплаква от Боби Кенеди. Гангстерът казва на богатия кубинец, че срещу президента се готви атентат, имайки предвид плана на Хофа.

Научи повече за:   Масовото убийство в Саратов

Най-интересната информация идва от Ню Орлиънс, където Осуалд е живял след връщането си от СССР. Карлос Марчело, мафиотски бос от Луизиана, мрази Боби Кенеди, защото го е отвлякъл и е организирал депортирането му в Гватемала. Когато Карлос се промъква пак в Щатите, Боби го залавя отново.

“Не се тревожи за малкия кучи син Боби. Взета му е мярката”, казва той на свой приятел на италиански. Приятелят му осъзнава, че планът на Марчело е в процес на развитие, защото последният споменава, че възнамерява да използва “някакъв смахнат” за атентата, вместо някой от своите хора.

Джентри смята, че Марчело е говорил не за премахването на Боби, а за това на президента: “Кучето ще продължава да хапе, ако само му отрежеш опашката”, обяснява Марчело, “Ако Боби бъде ударен, Джак ще прибегне до армията. Но ако се отреже главата на кучето, то цялото ще умре”.

Връзките на Джак Руби с организираната престъпност са доста сериозни, макар ФБР да научава за тях от репортер, а не от собствените си архиви. Руби поддържа близки отношения с организацията на Марчело, както и чичото на Осуалд в Ню Орлиънс. Собствената майка на Осуалд е близка приятелка с гангстера Сам Термине, който работи за Марчело.

Комисията Уорън не е обременена с тази информация. Тя разчита основно на информацията получавана от ФБР и в доклада си обявява, че Руби не е имал връзки с организираната престъпност. По-късно Комитетът за разследване на атентатите към Камарата на представителите забелязва определена последователност в телефонните обаждания на Руби преди той да застреля Осуалд, която или не е забелязана от ФБР, или нарочно е премълчана. Руби се е обаждал многократно на гангстери и служители на профсъюзи.

През 1979 г., дълго след смъртта на Хувър, Комитетът установява:

“Разследването на ФБР за конспирация е неефективно в областите, които комитетът смята за заслужаващи най-голямо внимание – организираната престъпност, про- и анти-Кастро настоените кубинци и възможните връзки на лица от тези области с Лий Харви Осуалд и Джак Руби”.

Линдън Бейнс Джонсън

Президентството на Линдън Бейнс Джонсън означава още цял един живот за Хувър. При управлението на Кенеди той най-вероятно е щял да бъде освободен от поста си през 1965 г., при достигането на задължителната пенсионна възраст. Джонсън обаче е един от неговите най-стари и близки приятели в държавата. Хувър има всяка причина да вярва, че Джонсън ще го освободи от правилото за пенсиониране.

Линдън Джонсън става съсед на Хувър, когато той и съпругата му Лейди Бърд си купуват къща в същия квартал. Двете дъщери на Джонсън израстват пред очите му. Хувър често му помага да търси кучето си, когато бяга от двора и редовно закусва с тях в неделните утрини. Отношенията между двамата мъже са топли и приятелски.

Хувър и Линдън Джонсън
Хувър и Линдън Джонсън

Естествено, когато държавата задържа на работа лица в следпенсионна възраст, се налага те да бъдат преназначавани всяка година. Вместо това Джонсън така нагласява нещата, че правилото за пенсионната възраст да не важи за Хувър и в бъдеще единствено някой президент да може да го свали от поста му.

Хувър му се отплаща, предоставяйки му своята непоколебима лоялност. Всичко, което Джонсън иска от него, се прави на мига. И отново, също като в годините на Рузвелт, Бюрото е използвано за събиране на политическа информация, свързана с враговете на Джонсън и преустановяването на действията на всяка организация, която той възприема като заплаха.

Първият и най-важен от враговете на Джонсън е Робърт Кенеди. Президентът се страхува, че Боби ще предприеме действия за свалянето му. Хувър незабавно прехвърля директната линия, която го свързва с правосъдния министър, към бюрото на секретарката на Джонсън. След това започва да заобикаля Кенеди и да го напада чрез бюрократични способи.

Министерството на правосъдието в годините на Кенеди и Джонсън подхожда по коренно различен начин към престъпността от този на Дж. Едгар Хувър и ФБР. По времето на Кенеди целта е да се разберат причините за нея и да се атакуват тези причини чрез различни социални програми. Хувър винаги е гледал на престъпността като на отклонение от моралните норми, което би следвало да се наказва сурово.

При ескалирането на социалните движения под формата на студентски протести, граждански неподчинения и националистически движения, подходът на Хувър е доста по-популярен в очите на средния американец. “Меките към престъпността” либерали се превръщат в неудобство за Джонсън.

Пауърс описва пропастта между Бюрото и Министерството на правосъдието:

“Едно от съществените различия между Хувър и министрите на правосъдието на Джонсън (Никълъс Каценбах и Рамзи Кларк) се изразява в подхода им към гражданските бунтове: Хувър иска да се бори с тях чрез подмолни средства; Министерството на правосъдието настоява за преговори и отворени дебати с протестиращите. Хувър третира бунтовниците и техните лидери като подривни елементи, целящи да свалят правителството и да унищожат обществото; Министерството гледа на тях като на продукт на неравностойните социални условия”.

Самият Хувър вижда в нарастващата криминална вълна падението на традиционните морални ценности:

“Бедността не е единствената причина, допринасяща за престъпността, но социолозите наблягат на нейната роля и непрекъснато искат огромни суми за разни програми, които няма да усилят защитата на обществото срещу престъпленията… Вниманието трябва да се фокусира върху младежта, да им се отнеме “геройския” блясък и родителите да се задължават да присъстват в съда, където да се изправят пред унижението, произхождащо от факта, че са били неспособни да дадат на децата си нормален семеен живот и адекватна дисциплина”.

Може би най-голямото постижение на Джонсън като президент е да смачка дълбоко загнездения расов тероризъм, който се вихри в Юга. Хувър изиграва значителна роля в това монументално усилие.

“Хувър режисира мащабни разследвания на расови жестокости и предотвратява по-нататъшно насилие като разбива и впоследствие напълно унищожава мрежата от кланове-убийци в Юга”. (Пауърс).

Като се има предвид личния фанатизъм на Хувър, от страна на Джонсън е доста голямо постижение да мотивира Хувър да превърне Бюрото в инструмент за защита на гражданските права. Това е една демонстрация за лоялността на Хувър към Джонсън, която той поставя пред собствените си предразсъдъци.

В края на март 1965 г., когато активистката за граждански права Вайола Лиузо е убита от членове на Ку-клукс-клан, ФБР е огряно от лъчите на публичната слава. Бюрото разкрива случая за един ден, за огромно удоволствие на президента Джонсън. Той се появява по телевизията заедно с Хувър и похвалва него и ФБР за звездното им изпълнение.

Методът, който Хувър използва срещу клановете е същият, който използвал успешно за борбата си срещу Комунистическата партия – програмата COINTELPRO. Този път целта й стои по-високо от събирането на информация и разследването на нарушения на федералния закон. Целта на програмата е да унищожи цяла една организация и напълно да я дескридитира.

Съществуват доста предимства в използването на COINTELPRO. Например полицейските служители и съдебни заседатели в Юга често постигат обезкуражаващи резултати, когато престъпниците са идентифицирани и изправяни пред съда. Също така, тъй като акциите са секретни, Хувър може да избегне Министерството на правосъдието и нуждата от въвличането на органите на реда от Юга.

Акции на COINTELPRO са стартирани не само срещу Ку-Клукс-Клан, но и срещу радикални групировки като Координационния студентски комитет за ненасилие (SNCC); черни нацоналистически организации, като партията на Черните пантери; новите леви групировки, като Студенти за Демократично общество (SDS), и не на последно място всяка по-голяма групировка, настроена против войната във Виетнам.

Колкото и на Джонсън да му се иска тези групи да са финансирани и ръководени от чуждестранни комунисти, Хувър знае, че нещата не стоят така. В крайна сметка акциите на COINTELPRO, насочени срещу Новите леви, радикалните черни групировки и антивоенните протестиращи не правят нищо, за да предотвратят престъпленията или да наказват престъпниците. Те представляват мерки за разрушаването на групи, чиято идеология е противна на Хувър и Джонсън.

Хувър прави всичко по силите си, за да дискредитира Мартин Лутър Кинг. Колкото повече опознава Кинг посредством следенето и подслушването му, докато последният се забавлява, пие и прави извънбрачен секс, толкова повече го намразва Хувър.

“На един от записите Кинг се шегува, описвайки сексуалните постижения на свои приятели, смесвайки сексуални и религиозни метафори и разказва виц за сексуалния живот на Джон Ф. Кенеди, в който участва г-жа Кенеди на президентското погребение”. (Пауърс)

Въпреки огромните усилия на Хувър да унищожи Кинг, популярността и важността на черния лидер растат. През октомври 1964 г. той получавя Нобелова награда за мир. Хувър откача от ярост и инициира опетняваща кампания, целяща да предпази податливите хора от попадането им под влиянието на бореца за граждански права.

Колкото и Хувър да мрази Кинг, когато последният е убит през 1968 г., той организира най-мащабното разследване в историята на ФБР дотогава, използвайки над 3 000 агенти в един единствен случай и успява да залови атентатора Джеймс Ърл Рей за два месеца. Не е изненадващо, че Хувър не се заема особено ентусиазирано със случая, а е принуден да го направи от министъра на правосъдието Рамзи Кларк.

Когато Линдън Бейнс Джонсън оттегля кандидатурата си от президентската кампания през 1968 г., Хувър му пише писмо, в което изразява тъгата си:

“Скъпи мой г-н Президент,

Исках да Ви изпратя тази лична бележка, за да Ви уведомя за дълбоката тъга, която ме обзе снощи, когато Ви чух да обявявате Вашето решение за оттегляне през следващия януари. Никой не може да отрече, че Вие и Вашето семейство заслужавате възможността да прекарвате повече време заедно и да се наслаждавате на някои удоволствия, от които бяхте лишени по време на брилянтната Ви кариера в услуга на обществото. Въпреки това нацията трудно може да си позволи да загуби един така отдаден и способен водач…”.

Тази лична тъга на Хувър е подсилена и от влошаващото се здраве на неговия близък приятел Клайд Толсън. Толсън преживява удари през 1966 и 1967 г. и трудно изпълнява поглъщащите времето му задължения към Хувър и Бюрото. Хувър все по-горчиво и гневно преживява разрухата на американското общество, която застрашава така важните за него ценности. Отдръпва се вътре в себе и се превръща в особняк, което пречи на способността му да държи Бюрото под контрол.

Никсън

“Дик, ще ти се наложи да разчиташ на Едгар. Той е като могъщ опорен стълб в един град на слаби мъже. Ти ще се облягаш на него отново и отново, за да поддържаш сигурността. Той е единственият, на когото можеш да имаш абсолютно доверие”.

Това на 12 декември 1968 г. казва Линдън Джонсън на избрания за президент Ричард М. Никсън.

Не че Хувър има нужда от милите думи на Джонсън. През 1947 г., когато Ричард Никсън е новооперен конгресмен, Хувър му помага неимоверно, като му оказва подкрепа в случая с Алджър Хис. Тогава Хувър спомага за първия голям скок на Никсън в политиката. Освен това в последвалите години Никсън поддържа приятелски отношения с Хувър.

Хувър и Ричард Никсън
Хувър и Ричард Никсън

Известен като не особено топъл и открит човек, Никсън, както го описва Пауърс:

“… навлиза в президенството дълбоко белязан от загубата на президентските избори, които Кенеди спечелва през 1960 г., и катастрофалната загуба на губернаторския пост в Калифорния през 1962 г. Той е научил, че не бива никога да се отпуска пред политическите си врагове, без значение колко сигурен изглежда постът му… В мислите си той е жертва, принудена да се защитава постоянно от неумолими и безкрупулни врагове”.

Никсън вижда в Хувър човек, който може да му помогне в борбата срещу това множество от врагове, така както е правил за Линдън Джонсън и другите президенти преди него.

“Едгар”, казва му той, “ти си един от малкото хора, които ще имат пряк достъп до мен по всяко време. Говорих с (министъра на правосъдието Джон) Мичъл за това и той прояви разбиране”.

Това в действителност не е съвсем вярно, тъй като Никсън не желае Хувър да нахлува в кабинета му постоянно, но по този начин иска да покаже уважението си към човека, на когото дължи възхода си.

Уважението на Никсън към Хувър не се споделя от служителите му, които считат Директора за уморена, стара реликва, която живее изцяло в миналото. Директната свръзка с Белия дом на Хувър е Джон Ърлихман, който трудно скрива презрението си към Хувър и ФБР. Той нарича Хувър “Магьосника от Оз” зад гърба му и се оплаква как му се е налагало да слуша неговото дърто и отегчително бръщолевене за отминалите славни дни.

“Знам”, утешава го Никсън, “но така се налага, Джон. Налага се”.

Нещата се подобряват при министър Джон Мичъл, който е ръководител на предизборната кампания на Никсън и негов партньор по право. Мичъл е строго съблюдаващ законите адвокат и по принцип се съгласява с политиката на Хувър. Никсън моли Хувър да не прави проучване на Мичъл, вероятно за да спести на последния срама от продължаващата борба на съпругата му Марта с алкохолизма.

Въпреки недружелюбното отношение на служителите на президента, нещата тръгват много добре за Хувър, когато Никсън се качва на президентския пост. Хувър продължава с акциите на COINTELPRO срещу Черните пантери и Новите леви. Джентри разказва:

„Най-висок приоритет е даден на създаването на разкол сред водачите на Пантерите и в частност между Хюи Нютън и Елдридж Клийвър… Бюрото използва фалшиви съобщения и липсваща кореспонденция, за да разшири разцеплението. ФБР така умело играе с техните идеологически различия, его и параноя, че всеки от двамата лидери вярва, че другият се готви да го убие”.

Една от най-трагичните истории, случили се по онова време, е съдбата на актрисата Джийн Сийбърг. Бюрото разбира, че тя носи дете от Черна пантера и пуска слуха сред холивудските жълти хроникьори. Целта е да я изложат и да сринат имиджа й. Хувър одобрява този план:

Джийн Сийбърг
Джийн Сийбърг

“Джийн Сийбърг е била финансов поддръжник на ПЧП (Партията на Черните пантери) и трябва да бъде неутрализирана”.

Негативната публичност е опостушителна. Сийбърг се опитва да се самоубие. Няколко дни след това нейната дъщеря се ражда преждевременно и умира. Впоследствие Сийбърг загубва разсъдъка си и се налага да бъде изпратена в психиатрична клиника. След много опити, през 1979 г. тя най-накрая успява да се самоубие.

Също като Джонсън, най-големите проблеми, с които Никсън трябва да се справи в началото на управлението си, са демонстрациите и изтичането на информация. Ричард Пауърс обяснява как те застрашават способността на Никсън да ръководи държавата:

“Нуждата да се води мащабна, необявена война в Азия и същевременно да се преговаря със Северен Виетнам, принуждават Джонсън и Никсън да разчитат на секретността, за да прикриват действията си. Те трябва да попречат на врага да узнае техните позиции по преговорите и да предотвратят мобилизирането на антивоенните движения, което би могло да осуети стратегиите им”.

Никсън разчита на Хувър да контролира тези проблеми, които подронват президенството. Хувър го уверява, че в допълнение към физическото наблюдение и проверка на миналото, телефонното подслушване и електронното следене са най-добрите начини да се реши проблема. Никсън нарежда на Хенри Кисинджър да осигури на Хувър имената на лицата, заподозрени в разпространяването на критична информация.

С продължаващото изтичане на информация списъкът с имена расте и Хувър все повече се притеснява, че подслушването ще бъде разкрито. Накрая, когато Никсън иска да бъде подслушван телефонът на хроникьора Джоузеф Крафт, Хувър отказва. От негова гледна точка подслушването на един журналист би било безразсъдно и много опасно, ако някога стигне до ушите на американската общественост.

Проблемът с изтичането на информация продължава и Хувър постоянно е натискан да увеличава наблюдението, на което той се противопоставя. С настъпването на 1970 г. отношенията между Белия дом и Хувър вече са много обтегнати. Страната е погълната от ужасни вълнения на няколко фронта. Новите леви групи стават войнствени и започват да поставят бомби и да превземат студентски кампуси. Когато Никсън оторизира американските части в Камбоджа, кампусите в цялата страна започват да експлодират. Няколко дни по-късно Националната гвардия ранява девет студенти и убива четирима други в Университета Кент Стейт, Охайо.

Макар Хувър да проявява разбиране към трудностите на Никсън в контролирането на студентските активисти и черни националисти, той няма намерение да рискува собствената си позиция, като въвлече Бюрото в каквато и да е мащабна разузнавателна програма, с изключение на такива, върху които той има пълен контрол, като COINTELPRO.

Никсън не е доволен и на 5 юни 1970 г. свиква началниците на всички разузнавателни агенции в Белия дом, за да ги нахока, че са били неорганизирани и неефективни в осигуряването на сведения за антивоенното движение. Сформиран е комитет, на който Хувър е избран за председател. Планът, съставен от членовете на комитета, предлага мащабна разузнавателна операция, насочена към всички антивоенни групировки. Хувър настоява тази крайно противоречива и безразсъдна програма да бъде одобрена от някой по-висшестоящ от него. Никсън не пожелава да го стори, така че програмата умира в зародиш.

На 8 март 1971 г. се случва нещо, което дава възможност на американското общество да надникне зад кулисите на тайните програми на ФБР. Един малък офис на ФБР в Мидиа, щата Пенсилвания, е разбит от група, наричаща себе си “Гражданска комисия за разследване на ФБР”. Стотици документи са откраднати. Повечето от тях са като бомби със закъснител за имиджа на Бюрото.

Откраднатите документи разказват историята за мащабното следене и подслушване на Черните пантери, Студенти за Демократично общество и други Нови леви организации, Еврейският съпротивителен съюз, и Ку Клукс Клан. Копия са изпратени до сенатор Джордж Макгавърн и конгресмен Парън Мичъл от Мериленд, но и двамата предават документите на ФБР. Накрая откъси от документите са публикувани в ляво издание.

Обществото сега знае, че ФБР е виновно за мащабно нарушаване на личната собственост и личния живот. Висш ръководител на ФБР нарича кражбата “превратно събитие, което промени облика на ФБР в умовете на американците, вероятно завинаги”.

Карл Стърн, новинар от NBC, забелязва думата “COINTELPRO” в горната част на един от откраднатите документи и решава да разбере какво означава тя. Нужни са му две години, за да научи, но тогава Хувър вече не е сред живите.

ФБР е под обсада. В началото на 1971 г. са публикувани серия от негативни статии и разкрития за Бюрото, за неговите огромни разноски, хвърлени за бронирани лимузини, за нищожния брой агенти от малцинствата, своенравното уволняване на един агент с умираща съпруга и потъващият морал. Хувър вече не е недосегаем. Той се превръща в мишена.

През април му се налага да отблъсква мащабно разследване на практиките на Бюрото. Сенатор Едуард Кенеди иска оставката на Хувър. На сенатор Сам Ървин, председател на Комисията към Сената за Конституционните права, е дадена възможност да разследва ФБР, но той отказва с думите:

“Смятам, че Хувър е свършил много добра работа на един много труден пост”.

През същия този месец Хувър разпуска COINTELPRO. Рискът от излагане на показ е твърде голям, за да продължи с акциите. Това не означава, че всички местни разузнавателни програми са прекратени. Само няколко избрани операции ще продължат в напълно контролирана среда.

През юни 1971 г. документи, наречени “Пентагонските книжа”, изтичат в “Ню Йорк Таймс”. “Пентагонските книжа” представляват историята на решенията на САЩ, засягащи Виетнам, по времето на администрациите на Кенеди и Джонсън. Мичъл заповядвапна Хувър да разбере кой е разпространил този топ секретен документ. Бързо е установено, че това е бившият служител от Министерството на отбраната Даниел Елсбърг, но не е ясно дали го е направил сам, или с помощта на съучастници.

Хувър решава задачата за не особено спешна. Когато разбира това, Никсън побеснява, защото смята действията на Елсбърг за част от огромна конспирация, целяща да подрони политиката му. Богатият свекър на Елсбърг е приятел на Хувър и последният отказва да го разпита. Това е последната капка за Никсън:

“Исках разследването на ФБР върху Елсбърг да се засили… Ако съществуваше конспирация, исках да знам и исках всички ресурси на държавата да бъдат използвани за целта. Щом ФБР не желаеше да работи по случая, тогава се налагаше да го сторим сами”.

През юли Никсън кара Ърлихман да намери начин да свърши работата извън ФБР. Ърлихман нарежда на Иджил Крог да сформира екип, който включва бившия служител от ФБР Г. Гордън Лиди и бившия агент от ЦРУ Хауърд Хънт. Целта им е да спрат изтичането на секретна правителствена информация. Групата получава подходящото прозвище “Водопроводчиците на Белия дом”. Никсън по-късно обвинява Хувър, че го е блъснал към пропастта на аферата “Уотъргейт”.

Есента на 1971 г. не е добра за Хувър. Уилям Съливан, енергичният лидер, когото Хувър гласи за свой заместник, предава директора. Освен другите му действия, които карат Хувър да се съмнява в него, Съливан написва и писмо до шефа си:

Хувър през есента на 1971г.
Хувър през есента на 1971г.

” …Това, което се опитвам да Ви кажа по моя груб и нетактичен начин е, че голям брой от решенията Ви, взети през изминалата година, не бяха добри; трябва да направите хладнокръвна и безпристрастна инвентаризация на Вашите решения, идеи, политика и т.н. Не искам да видя как Вашата, градена от толкова много години репутация бива унищожена от собствените Ви решения и действия… Не искам да видя тази ФБР организация, в която с радост дадох 30 години от живота си… да се разпадне или омърси по какъвто и да било начин…”.

Няколко дни по-късно Хувър спори със Съливан часове наред и иска оставката му. Тази раздяла е много горчива и цялата история стига до ушите на Никсън. Публичността, заобикаляща напускането на Съливан, е много неблагоприятна за Хувър. Неохотно, Никсън взима решение да се отърве от Хувър, но изпуска нервите си, когато Хувър отказва да приеме внимателния намек на президента за оставката му.

В края на годината Хувър все още се държи твърдо на седлото.

“С Марк Фелт, като дясната му ръка, той за пореден път упражнява твърд контрол над ФБР. Прекратява операциите на COINTELPRO, оказали се такава голяма заплаха за него и Бюрото, и устоява на всякакви външни усилия да се вкара ФБР в нови безразсъдни начинания”. (Пауърс)

Помощниците на Никсън правят още един драматичен опит да накарат Хувър да подкрепи една от техните схеми. Избухва скандал, причинен от вътрешна бележка, която лобистката на ИТТ (интернационална корпорация) Дита Биърд е написала до служители на компанията. В нея тя твърди, че правосъдният министър Джон Мичъл се е съгласил да подеме антитръстови действия срещу ИТТ, в замяна на дарение от 400 000 долара за кампанията на републиканците.

Разработва се план, според който Биърд трябва да се закълне, че бележката е фалшива и след това лабораторията на ФБР трябва да “докаже”, че това е така. Един от хората на президента, Джон Дийн от аферата “Уотъргейт”, е изпратен при Хувър, за да говори с него по въпроса с участието на лабораторията на ФБР в плана. Хувър с готовност се съгласява. Единственият проблем е, че бележката не е фалшива и лабораторията доказва точно това. За чест на Хувър, той отказва да промени лабораторния доклад.

Хувър казва на Марк Фелт: “Повикай Дийн обратно и му кажи да скочи в езерото! Искам да съдействам, когато това е възможно, но това искане е напълно неуместно!”. В крайна сметка докладът е пуснат в публичното пространство и Никсън е бесен. Отново тръгват приказки за “повишаването на Хувър” от неговата сегашна позиция в “заслужил директор”, но от това нищо не излиза.

През май 1972 г. Хувър наближава своята 55-та годишнина в Министерството на правосъдието. На 10 май 1924 г. Министърът на правосъдието генерал Харлан Фиск Стоун натоварва Хувър с отговорността да реформира разкъсваното от корупция Бюро за разследване. След всички заплахи и компромиси, които е принуден да прави през изминалите десетилетия, той все още може смело да заяви, че ФБР остава една организация, построена изцяло въз основа на неговите принципи и стандарти – едно уникално постижение в историята на федералното правителство.

Хувър така и не успява да отпразнува своята 55-та годишнина. Той умира на 2 май, на 77-годишна възраст.

Епилог

След смъртта на Хувър Бюрото никога не успява да възвърне своята сила и мощ. Действащият директор Л. Патрик Грей е принуден да си подаде оставката, след като е замесен в скандала “Уотъргейт”. Между 1973 и 1976 г. Бюрото поема още директни удари, когато делото на репортера Карл Стърн за Свобода на информацията довежда до разкриването на операциите на COINTELPRO.

След Уотъргейт са осъждани всякакви правителствени ексцесии. Не е изненадващо, че ФБР е преследвано най-често. Няколко бивши служители на Бюрото са обвинени в одобряването на нахлуване в частна собственост във връзка с разследването на радикалната група “Уедър Ъндърграунд”.

Очевидно Хувър е позволил нещата да излязат извън контрол в периода на COINTELPRO. Все пак заклеймяването му е реакция, произлизаща от по-късните години на управлението му. Неговият осезаем принос е забравен покрай повсеместното изваждане на кирливи ризи в ерата след Уотъргейт.

Както и при други личности, натоварени с огромна власт в продължение на дълги години, върху силите и слабостите на Хувър се гледа през призмата на неговото могъщество.

В собствените си очи той е абсолютен монарх на Бюрото и успява да вдъхне в него своите стандарти и идеи. Не толерира различията, нито променя възгледите си с хода на времето. От друга страна, неговата представа за елитна и некорумпирана правоохранителна агенция се оказва ефективна от самото начало и като цяло остава незасегната до смъртта му. В началото на 20-те години той поема една корумпирана, неефективна и дисфункционална организация и я връща във форма за рекордно време, полагайки основите на най-прочутата агенция за криминално разследване в света.


Източник: trutv.com, wikipedia.org

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

1
Напиши коментар

avatar
1 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
1 Автори на коментари
Таня Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Таня
Гост
Таня

Страшната статия! Браво!