Артър Гари Бишъп: Мормонът убиец

Слабостта на счетоводителя мормон от Юта Артър Гари Бишъп към детската порнография ескалира в отвличането, измъчването и убийството на пет малки момчета. От отличен ученик и почетен бойскаут Бишъп се превръща в маниакален педофил и убиец на деца. Впоследствие заявява, че вината за престъпленията му се дължи на порнографията.

Бойскаут

Малкото пустинно градче Хинкли в щата Юта има по-малко от 700 жители. Намира се на 160 км югозападно от Солт Лейк Сити, в сушавия окръг Милард, където туристите са рядкост, а местните хора с мъка изтръгват прехраната си от изпепелената от слънцето земя. Този пейзаж ражда корави мъже и жени, скорпиони и гърмящи змии.

През 1951 г., без никакво предупреждение, той ражда и едно чудовище.

Дълго след този факт адвокатите на Артър Гари Бишъп ще го опишат като „самотно, уплашено дете“, но нищо от спомените на неговите близки не потвърждава техните твърдения. Той е образцов син и никога не е подлаган на насилие. Неговите родители мормони го напътстват в своята вяра и Бишъп е отличен ученик и горд бойскаут. Бившите му съученици го описват като задръстен и не особено популярен сред момичетата.

Неговият по-малък брат Дъглас боготвори своя батко. Ще минат близо три десетилетия преди изуменото общество да научи колко много общи неща имат двамата братя помежду си в действителност.

След като завършва гимназията през 1969 г., Гари следва догмите на своята църква и заминава за Филипините в ролята на мисионер. Когато се връща у дома, постъпва в колежа „Стивънс-Хенагър“ – бизнес училище в Юта, обещаващо на учениците си „динамично кариерно ориентирано образование“ – и взима дипломата си за счетоводител с отличен успех. Готов е да прекрачи прага към истинския свят.

Но светът не е готов за него.

Гари Бишъп има тъмна страна, която бавно изплува с течение на годините и не е забелязана нито от близките, нито от колегите му. Образцовият син е пристрастен към порнографията и по-специално към детското порно. Онова, което отвращава повечето хора, го очарова. Той подхранва своите сложни фантазии години наред, но накрая те вече не му са достатъчни.

Никой не знае със сигурност точно кога Гари Бишъп е пресякъл границата от злокобните мечти към активната педофилия. Години по-късно голям брой родители от Юта ще се оплачат, че е посягал на децата им, но преди това никой от тях не прави нищо – дори когато фантазиите му преминават в убийство. Хората си мълчат, предупреждават децата си да избягват непознатите и никой не си прави труда да се свърже с полицията навреме.

Първият сблъсък на Бишъп със закона няма нищо общо с децата или секса. През февруари 1978 г. той открадва 8 714 долара от компания за продажба на автомобили втора ръка, в която е започнал работа като счетоводител през юли 1977 г. Приятелите и семейството му са изумени, но той изглежда си взима поука от случката. Пледира виновен и получава пет години затвор в замяна на обещанието, че ще върне парите. Разкаянието му изглежда напълно истинско.

Поне докато не си плюе на петите.

Гари Бишъп минава в нелегалност и през следващите пет години живее под различни псевдоними, като краде пари, когато не може да си намери работа.

Следващият път ще влезе в затвора за убийство и ще се превърне в най-прочутия убиец в щата Юта за XX век.

Големият брат

Бишъп не отива далеч, когато тръгва да бяга от закона. Проста смяна на името се оказва достатъчна, за да заблуди полицията и той остава в Солт Лейк Сити, прероден като „Роджър Даунс“. Използвайки това име, се присъединява към благотворителната програма „Големи братя“, поставяйки се в непосредствена близост до момчета, лишени от бащинска фигура в живота си. По-късно говорителят на организацията признава, че управата на програмата е получавала сигнали, че „Даунс“ е посягал на поне две деца, докато е бил техен член. Тези оплаквания са били докладвани в полицията, която не е предприела никакви действия.

Мормонската църква изключва Бишъп от редиците си през октомври 1978 г., но дори да го е знаел, той не показва никакво притеснение от този факт. Продължава да си намира временни работи в близост до деца и да се бори с тайните си импулси.

Година след изключването му от църквата, той загубва тази битка и се отдава на обземащата го тъмнина.

На 14 октомври 1979 г. четиригодишният Алонзо Даниълс изчезва безследно от двора на кооперацията, където си играе. Разтревожената му майка и роднините му претърсват комплекса и околните улици, разпитвайки хората от врата на врата. Един от първите посетени съседи е Роджър Даунс, живеещ в апартамента отсреща, но той отрича да знае нещо за местонахождението на момченцето.

Полицаите не могат да знаят, че Алонзо е вече мъртъв. Бишъп го е бил подмамил в жилището си, обещавайки му бонбони, и се е опитал да съблече и да насили момчето. Паникьосал се е, когато детето е започнало да плаче и да го заплашва, че ще каже на майка си за случилото се. Заудрял е малкия с чук, но Алонзо е запищял още по-силно. Накрая го е отнесъл в банята и го е удавил във ваната. Сетне е натикал трупа в голям кашон и понасяйки го към колата си, е подминал в двора майката на Алонзо, която е викала името на детето си.

Стотици цивилни се присъединяват към търсенето на момченцето. Снимките и описанието на Алонзо са разпространени из целия щат. Полицията разпитва стотици хора, но никой не е виждал детето.

В нощта на 14 октомври Бишъп откарва трупа на малкия Алонзо в Сидър Форт, намиращ се на 32 км югозападно от Солт Лейк Сити, и го погребва в пустинята.

Връщайки се у дома, той е обладан от смесени чувства. Отвращението към убийството се съревновава със страха му от залавяне и перверзна еуфория. Но доминираща над останалите му емоции е увереността, че ще убие отново.

Кънкьорът

През следващата година Бишъп решава да потърси по-безопасен отдушник за своите смъртоносни копнежи. Вместо деца, ще убива кученца. През следващите 13 месеца прибира 15-20 палета от приют за животни и ги използва като заместители на децата.

„Беше толкова стимулиращо“ – казва той по-късно. – „Кученцата скимтяха също като Алонзо. Дразнех се от скимтенето и ги удрях с чук, давех ги или ги удушавах“.

Съседите на Бишъп изглежда не забелязват неговото хоби. Но кученцата не могат да задоволят напълно нуждите му. Той продължава от време на време да посяга на деца, като използва чара си или лакомства, за да им попречи да говорят. Единствено съпротивата или страхът от затвора потушават неговия инстинкт на убиец и му пречат да прекрачи границата.

В събота на 8 ноември 1980 г. 11-годишният Ким Петерсън се среща с Бишъп на ледената пързалка в Солт Лейк Сити. Заговарят се за кънки и Ким споменава, че иска да продаде своите и да си купи нови. Бишъп проявява интерес и казва, че ще ги купи за 35 долара. На 9 ноември в неделя Петерсън излиза от дома си, казвайки на родителите си, че е намерил купувач. Не им казва името на човека, но обещава да се прибере у дома веднага след сделката.

Не удържа на обещанието си.

Когато не се прибира за вечеря, родителите му извикват полицията. Започва поредното безплодно издирване. Кънкьорите, посетили ледената пързалка в събота, са разпитани и няколко от тях си спомнят, че Петерсън е разговарял с очилат мъж на около 25-30 години, с пълно лице, сини джинси и маскировъчно яке или парка. Двама от очевидците се съгласяват да бъдат подложени на хипноза и в резултат от сеанса осигуряват още подробности: тъмна коса и гъсти вежди, тегло около 90 кг. Един от кънкьорите заявява, че мъжът е потеглил в сребрист шевролет „Камаро“ с регистрационни номера от друг щат, вероятно от Невада.

Следите са безполезни.

Полицията отново разпитва „Роджър Даунс“, който живее на няколко пресечки от дома на Ким Петерсън. Не правят връзка с изчезването на Алонзо и не забелязват прилика с описанието на очевидците. Нищо в поведението на 29-годишния мъж не подсказва, че е пребил Ким Петерсън до смърт и е заровил трупа му до този на Алонзо край Сидър Форт.

В пустинята има предостатъчно място, а второто убийство се е получило много по-лесно. Бишъп все още се страхува от арест и продължава да щади жертвите си, които обещават да не говорят, но бързо се учи, че убийството му носи единствена по рода си тръпка.

С времето ще се пристрасти към нея като към наркотик.

Красиво момченце

Минават единадесет месеца преди Бишъп да убие отново. На 20 октомври 1981 г. той се разхожда в местен супермаркет, когато вижда красиво малко момченце да коленичи на алеята. Четиригодишният Дани Дейвис си играе с машината за дъвки, опитвайки се да извади от нея лакомството без да пуска пари. Бишъп му предлага шоколадче, но момчето не пожелава да го вземе. Бишъп се отказва и тръгва да излиза от магазина, когато вижда, че детето го следва към изхода. Той го изчаква и го повежда към паркинга.

Бабата на Дани усеща липсата му, когато приключва с покупките. Разтревожената жена извиква управителя и служителите и клиентите в магазина се впускат да търсят детето, но вече е твърде късно. Няколко очевидци си спомнят за малкото момче при автомата за дъвки, с което е говорел някакъв млад и усмихнат мъж, но не успяват да разпознаят Дани Дейвис на снимка.

Издирването се пренася към близката пустиня и планините. През нощта температурите падат под нулата, което напомня на полицията, че Дани за последно е бил облечен само по тениска, сини джинси и гумени сандали. След два дни водолази претърсват дъното на река Биг Котънууд Крийк на изток от града. Шерифите драгират езерата, оглеждат крайпътните канавки и ровят в боклука по алеите.

Всичко е напразно.

Търсенето на Дани Дейвис бързо се превръща в най-напрегнатото издирване в историята на Солт Лейк Сити. Снимката на момчето е разпространена из цялата страна, а наградата за всякаква информация, в размер на 20 000 долара, не дава никакви резултати.

„Роджър Даунс“, който живее на една пресечка от магазина, където е изчезнал Дани, няма какво да сподели с полицаите, когато почукват на вратата му. Въпросите им и този път са рутинни. Отново никой не осъзнава, че същият този съсед живее в непосредствена близост до изчезналите жертви Алонзо Даниълс и Ким Петерсън. Впоследствие жителите на квартала разказват на полицията и пресата, че „Даунс“ е проявявал необичайна привързаност към децата. В същото време обаче е канел на гости в дома си разни хипита и чорлави мотористи.

Хората си спомнят всичко това едва години по-късно. Твърде късно.

„Роджър Даунс“ не се изкушава от обявената награда. Разполага с достатъчно пари благодарение на последната си измама. Няколко седмици преди отвличането на Дейвис счетоводителят „Лин Джоунс“ започва работа в магазин за ски екипировка в Солт Лейк Сити. Един ден просто не се връща след обедната си почивка и собственикът на магазина установява, че му липсват 10 000 долара – заедно с личния файл на „Джоунс“.

Когато полицията идва в дома му, за да му зададе въпросите си, Дани Дейвис вече е мъртъв. След като изнасилва момчето, Бишъп прекратява неговите ридания, като защипва носа му с пръсти и покрива устата му с другата си ръка. На следващия ден предприема още едно пътуване до Сидър Форт и погребва своята трета жертва до другите две.

Всичко върви като по мед и масло.

Полицията в Солт Лейк Сити няма представа за съществуването му.

Паника

Полицията в Юта може и да е безсилна пред лукавството на Бишъп, но щатските законодатели са галванизирани от честотата на детските изчезвания. Когато през август 1982 г. тригодишната Рейчъл Ръниън е отвлечена от училищния двор в Сънсет, градче на 50 км от Солт Лейк Сити, публичното недоволство достига невиждани размери. Откриването на удушения й труп не след дълго превръща страха в паника. Притиснати от призивите за незабавни действия, политиците правят онова, което правят обикновено: прокарват нов закон.

Предумишленото убийство се счита за наказуемо със смърт в Юта, но законодателите показват своята загриженост с нов указ за детските отвличания, който се нарежда по строгост на едно от първите места в страната. В зависимост от обстоятелствата на дадено отвличане, осъдените похитители ги очакват присъди в размер на 5-15 години затвор. Гражданите аплодират това усилие, но то не допринася с нищо за откриването на убиеца на деца.

Разследващите скоро отхвърлят възможността за връзка между убийството на Рейчъл Ръниън и изчезналите момчета от Солт Лейк Сити. Из целия щат се получават сигнали за непознати, които притесняват деца по улиците, парковете и детските площадки – но никой все още не забелязва педофила Артър Бишъп, подвизаващ се като „Роджър Даунс“. Плъзват слухове за окултни мотиви в престъпленията, но полицията ги игнорира напълно.

Властите са объркани. Отчаяни за нови следи, каквито и да са те, представителите на полицията, шерифите и агентите на ФБР се събират и преглеждат неразкритите си случаи, търсейки някаква обща нишка между тях. Всяко от липсващите момчета е отвлечено по различно време, в различен ден от седмицата, което пречи да се установи каква би могла да е професията на похитителя. Повечето убийци преследват жертви от собствената си раса, но Алонзо Даниълс е афроамериканец, а другите две жертви са светлокоси и бели деца. Ким Петерсън е двойно по-голям от Даниълс и Дейвис, което хвърля съмнение върху версията за педофил, преследващ деца от предучилищна възраст.

Срещата не довежда разследващите до никъде. До 23 юни 1983 г. случаят вече е изстинал. От последното изчезване в Солт Лейк Сити са изминали почти две години, но убиецът скоро ще се върне с гръм и трясък.

Трой Уорд празнува шестия си рожден ден в онази сряда следобед. Неговите родители му позволяват да си играе в близкия парк, откъдето ще бъде прибран в 16:00 ч от семеен приятел. В уговорения час обаче от Трой няма и следа. Когато не го намира в парка, семейният приятел отива в дома на момчето, решавайки, че се е прибрало само, но Трой все още не се е върнал.

Полицията е извикана веднага и патрулките започват да обикалят улиците около парка. Един очевидец си спомня момче с описанието на Трой, което си е тръгнало с някакъв мъж пеша няколко минути преди 16:00 ч. Мъжът и момчето са изглеждали като баща и син.

Всъщност този човек е Артър Гари Бишъп и неговата четвърта жертва изчезва без следа. В дома си той повтаря своя злокобен ритуал с опипването и изнасилването. Първоначално смята да пусне Трой, но в последния момент, когато момчето заплашва, че ще го издаде, променя решението си. Чукът и ваната чакат. След това, вместо да отиде в своето частно гробище край Сидър Форт, Бишъп потегля на изток и погребва Трой близо до река Биг Котънууд Крийк.

Всичко минава толкова лесно.

Той не иска да чака още две години, за да погуби следващата си жертва.

Всъщност, не е в състояние да изчака дори до края на месеца.

Играта свърши

В четвъртък на 14 юли 1983 г. Греъм Кънингам (13 г.) очаква с нетърпение да замине на къмпинг. Приготвил е багажа си и това приключение е главната му тема на разговор с приятелите. Ще бивакува със свой съученик и възрастния им придружител – Роджър Даунс.

Греъм така и не стига до къмпинга. Изчезва безследно от квартала си още същия следобед и родителите му се разтревожват, когато не се прибира за вечеря. Изчезването му е отразено в новините, а Роджър Даунс предлага на майката помощта си. По-късно казва на детективите, че импулсът му е бил искрен.

„Исках да й помогна“ – казва той. – „Просто не знаех как да й кажа, че аз съм убил сина й“.

Още преди края на седмицата ще разказва тази история в полицията.

Властите предприемат обичайните си действия при изчезването на Греъм Кънингам. Издирването му е безплодно; въпросите им предизвикват единствено празни погледи или загриженост към скърбящото семейство. Този път обаче нещо щраква в главите на детективите, разследващи детския убиец в Солт Лейк Сити от 1979 г. насам. Най-сетне разпознават името „Роджър Даунс“.

Все още не знаят истинското му име, но осъзнават, че „Даунс“ е бил разпитван след всяко едно от петте неразкрити отвличания. Невероятно е и това, че живее в непосредствена близост до четири от жертвите и познава родителите на петата.

Възможно ли е това да е отговорът, след всичките тези напразни усилия? Четири години по-рано Джон Уейн Гейси е заловен, благодарение на подобна грешка, след като е видян да говори с последната от 33-те си жертви, малко преди младежа да изчезне. В действителност много от серийните убийства се разрешават точно по този начин – убиецът става твърде самоуверен, сваля гарда си и допуска някоя глупава грешка.

Сержант Брус Уайт и детектив Стивън Смит отиват да разпитат „Даунс“ отново. Все още не разполагат с доказателства срещу него, но нещо в поведението му им подсказва, че са на прав път.

След кратък разговор „Даунс“ се съгласява да отиде в управлението. Няма търпение да помогне в откриването на Греъм Кънингам. Ветеранът от отдел „Убийства“ детектив Дон Бел очаква пристигането му. Опитният детектив бавно и уверено разбива на пух и прах историята на лъжеца. Скоро се сдобива с истинското му име. До залез слънце Артър Бишъп признава за петте убийства, извършени в период от четири години.

Бел и Бишъп прекарват по-голямата част от нощта заедно, изяснявайки подробностите.

Намирането на телата трябва да изчака до сутринта.

„Бих го направил отново“

На следващата сутрин Бишъп отвежда полицията до останките на жертвите си – три скелета край Сидър Форт и още два по-пресни трупа край Биг Котънууд Крийк. Дава неясни причини за мотивите си, заявявайки първоначално, че е убивал само онези жертви, които са заплашвали да го издадат, но впоследствие си признава, че е изпитвал удоволствие от убийствата. И в двата случая престъпленията му са били компулсивни.

„Радвам се, че ме заловиха“ – казва той, – „защото бих го направил отново“.

След публичното обявяване на ареста и признанията му полицията е залята от обаждания на родители, обвиняват Бишъп в насилие над децата им през изминалите десет години. Но никой от тях не е предприел нищо, докато той е бил на свобода и властите са объркани от това продължително мълчание.

„Иска ми се да знам“ – казва капитан Джо Полей, – „къде бяха тези хора преди две-три години, когато нямахме нищо“.

Обискът на последното жилище на Бишъп осигурява доказателства, подкрепящи неговите признания. Полицията конфискува .38-калибров револвер, окървавени чукове и дузина фотографии на голи момчета. На повечето от снимките няма лица, което прави разпознаването на децата невъзможно, но те представляват достатъчно свидетелство за дългата кариера на Бишъп като педофил. В дома му е намерена книгата „100 начина да изчезнеш и да живееш свободно“, която подсказва, че той е учил усърдно за ролята си на беглец от правосъдието.

Срещу Артър Бишъп са повдигнати пет обвинения в убийство, пет в отвличане, две обвинения за принудителен секс и едно за сексуална гавра с малолетен. Последните се отнасят единствено до най-скорошните му жертви, при които все още могат да се открият улики за сексуално посегателство. Той е изправен пред реалната опасност да получи смъртна присъда.

Неговият пример не остава подминат от брат му. Докато Артър очаква процеса си, става ясно, че по-малкият му брат Дъглас е бил задържан за сексуално насилие над малки момчета в град Прово, намиращ се южно от Солт Лейк Сити. Нищо не подсказва двамата братя някога да са действали заедно, но новината предизвиква догадки за това, какво в миналото им би могло да е повлияло на престъпните им импулси.

Денят на правосъдието

Екипът от защитници на Артър Бишъп не храни никакви надежди, че ще може да оневини клиента си. Неговите самопризнания му гарантират най-малко живот зад решетките, но адвокатите все пак се опитват да се борят за осъждането му за непредумишлено убийство с аргументите, че е бил подтикнат към престъпленията от емоционален и психологически „дефицит“.

Един от козовете им, решават те, ще бъде порнографията. Свидетелят експерт на защитата д-р Виктор Клайн заявява в съда, че порното е изкривило разума на Бишъп до такава степен, че повече не е можел да се бори с привличането си към децата и с желанието си да ги убива.

Това обаче никак не впечатлява съдебните заседатели и те го признават за виновен по всички обвинения.

В съда са пуснати записите от разпита на Бишъп, в които признава за деянията си, кикотейки се и имитирайки с фалцет молбите за милост на жертвите си. За никого не е изненада, че съдебните заседатели препоръчват той да получи смъртна присъда.

Съдията се съобразява с тяхното искане и осъжда Бишъп на смърт. Според щатските закони убиецът може да избира между екзекуция чрез разстрел или летална инжекция.

Без да се замисля много той избира иглата.

„Нетърпелив съм да умра“

Скоро след произнасянето на присъдата му, когато Бишъп вече е изпратен в отделението за смъртници в затвора „Пойнт оф дъ Маунтин“, плъзват слухове, че неизвестно лице е обявило награда в размер на 5 000 долара за онзи, който го убие. Не само това, но според историята същата сума е била обявена и за главата на брат му Дъглас.

В действителност няма посегателства срещу живота на братята, макар че статутът им на насилници на деца ги превръща в изгнаници дори сред главорезите в затвора. Артър не се притеснява особено от това, защото си има по-важна работа, като това да преоткрие религията от детството си.

„С огромна тъга и разкаяние“ – казва той, – „осъзнавам, че съм позволил да бъда подведен от Сатаната“.

Неговите адвокати се опитват да обжалват присъдата му, но Върховният съд в Юта отхвърля молбата им на 3 февруари 1988 г. Едва тогава Бишъп престава да се надява и се примирява със смъртта. Освобождава адвокатите си и се явява пред съда, където прочита кратко изявление:

„Гледайки назад в миналото си“ – казва той, – „помня много добри неща, но те са помрачени от злините, които съм сторил. Иска ми се да можех да върна всичко назад, но не виждам как. Бих искал да дам живота си в замяна на този на петте невинни деца. Наистина искрено съжалявам за цялата мъка, която съм причинил“.

Без да се трогне, съдията подписва официалната му смъртна присъда и насрочва екзекуцията му за 10 юни 1988 г.

Психологът на затвора казва пред репортерите, че Артър Бишъп е като нов човек. Той е прочел Книгата на Мормон от кора до кора цели десет пъти. Страхува се обаче, че старите му импулси ще се върнат, ако някога бъде пуснат на свобода.

Той споделя с пазачите си, че е „готов и няма търпение да умре“.

Кърваво изкупление

Има причина за това щатът Юта да дава право на осъдените да избират смърт чрез разстрел. Това не се прави от обикновена вежливост, а идва от ранните години на Църквата на Мормон, когато през 50-те години на XІX век нейните лидери Бригъм Йънг и Хебър Кимбъл проповядват своята доктрина за „кърваво изкупление“. През декември 1857 г. в една от своите зловещи проповеди, Кимбъл заявява, че Юда Искариотски не се е обесил, както е описано в Библията, а останалите апостоли са „го ритали, докато червата му изхвръкнат“. В онези дни Църквата учи последователите си, че грешниците най-добре могат да покажат разкаяние, като пролеят собствената си кръв – а ако не го направят, другите членове на сектата са длъжни да им помогнат.

За щастие, тази мрачна доктрина е изоставена днес, като се спазва единствено от екстремисти като „Мормонския Менсън“ Ървил Лебарон и неговия полигамен култ, но тя оставя отпечатъка си в законите на Юта, който е единственият щат, където се практикува екзекуция чрез разстрел. През 1977 г. двойният убиец Гари Гилмор избира този начин да умре и макар той да е последният разстрелян, изборът все още съществува.

Преоткрилият религията Артър Бишъп обаче се спира на леталната инжекция.

Той се среща с родителите си за последен път на 8 юни 1988 г., след което прекарва последните си часове в пости и молитви.

Артър Бишъп се среща със смъртоносната инжекция на 10 юни 1988 г. Юта най-сетне си отдъхва.

---

Източник: trutv.com