Кражбите на Третия Райх: По следите на изчезналите европейски съкровища

В момента, в който става канцлер на Германия през 1933 г., Адолф Хитлер организира конфискацията на държавната културна собственост. Фюрерът е неуспял художник, но се смята за познавач и ценител на изкуството. Той побързва да наложи своя естестичен идеал върху цялата нация. Творбите, предпочитани от върховните служители на Третия Райх, са класическите портрети и пейзажи от стари германски майстори. Модерното изкуство, разминаващо се с тези изисквания, е наречено „изродено“.

Целта на Хитлер е да създаде чиста германска култура, като премахне напълно „лошото“ изкуство и го замени с германски творби. В хода на тази кампания за културно прочистване изчезват завинаги безброй безценни европейски съкровища.

Изчезналата стая

Цялата стая представлява произведение на изкуството и е една от най-големите творби от скъпоценности, създавани някога. Тонове (буквално) от висококачествен кехлибар, обсипан с диаманти, смарагди, нефрит, оникс и рубини украсяват стените на летния дворец на Екатерина Велика в Русия. Царете, управлявали преди и след нея, безкрайно ценят този уникален скъпоценен спектакъл.

В продължение на повече от 50 години Кехлибарената стая, както става известна, смайва щастливците, попаднали в нея. Но по време на германската окупация в Русия през 1942 г., нацистите посещават двореца. Подобно на мнозина и те са пленени от красотата на Кехлибарената стая. Толкова пленени, че решават да я откраднат. Оправданието им е, че стаята е част от германската култура. Те вярват, че имат право да я притежават. Или поне Хитлер им казва така.

През 1701 г. германският скулптор и архитект Андреас Шлютер проектира Кехлибарената стая за краля на Прусия Фридрих І. След смъртта му стаята преминава в ръцете на неговия син крал Фридрих Вилхелм, който няколко години по-късно я подарява на руския цар Петър Велики. Петър получава кехлибарените панели, опаковани в 18 сандъка, и ги изпраща в Санкт Петербург.

Там сандъците остават неотворени близо 24 години, докато тогава царуващата Екатерина Велика не разпорежда Кехлибарената стая да бъде монтирана в нейния зимен дворец. Тя стои там 15 години и после е преместена в царския летен дом в Царское село. Кехлибарената стая е сглобена и остава там още 171 години.

През 1941 година нацистите окупират Русия и плячкосват многобройните музеи, синагоги, църкви и домове в страната, задигайки произведения на изкуството, религиозни артефакти и лична собственост. Дворецът в Санкт Петербург е ограбен, както и този в Царское село (тогава вече град Пушкин). Точно там нацистите откриват Кехлибарената стая, която представлява специален интерес за Хитлер.

Нацистите разглобяват и опаковат разкошната стая в 27 сандъка, заедно с други ценности от двореца. Съдържанието е натоварено на влак, пътуващ за Кьонигсберг (днес град Калининград), където стаята е сглобена и изложена в Замъка Кьонигсберг. Тя остава там около 4 години.

През януари 1945 г. въздушно нападение на британците принуждава немците да разглобят Кехлибарената стая и да я съхранят на по-сигурно място. Мястото остава неизвестно. Всъщност, сандъците, пазещи Кехлибарената стая, не са видени никога повече. Някои вярват, че те са били скрити в замъка и са унищожени, когато той е изгорял, а други смятат, че стаята е заровена в една сребърна мина. Истината все още е загадка.

Макар Кехлибарената стая да е едно от най-великите липсващи съкровища, тя не е единствена. През Втората световна война изчезват безброй предмети, сред които и някои от най-ценните съкровища и произведения на изкуството в Европа. Смята се, че нацистите са откраднали голяма част от тези скъпоценности, като много от тях са продадени. Някои творби пък са унищожавани веднага, тъй като не са достатъчно „германски“.

Нацистите повеждат кампания, чрез която се опитват да дестабилизират нонконформистките култури, особено евреите, като приемат серия от закони, позволяващи им да оправдаят и регулират законната конфискация на културна и лична собственост. Кампанията е една от многото стъпки, водещи до окончателното решение – унищожаването на еврейската култура. Всичко започва с регулиране и масова конфискация на изкуства от германските държавни колекции. Но конфискацията на културна собственост бързо се разпростира из европейските страни, попаднали под нацистка окупация.

Това отнемане на произведения на изкуството е безпрецедентно, тъй като никога преди творби не са били местени в подобен мащаб. Освен това, за първи път в историята, нацистите се обръщат към помощта на експерти по изкуствата, чието задължение е да снабдяват и запазват движимите творби. Този процес започва много преди Втората световна война и ще има много последствия в идните години.

Конфискация на „изродено“ изкуство

В момента, в който става канцлер на Германия през 1933 година Адолф Хитлер организира конфискацията на държавна културна собственост. Неговата цел е да създаде чиста германска култура като премахне напълно онова, което той нарича „изродено“ изкуство и го замени с германски творби. В началото служителите, натоварени с тази задача, не са наясно кое точно да считат за морално и културно приемливо.

Първоначално всякакви модерни или недовършени произведения на изкуството под формата на музика, книги, архитектура, скулптури и картини са сложени в графата „дегенерирали“. По-късно критериите се разширяват до личната собственост и включват всяка творба, създадена от евреи или комунисти. Дефиницията за „изроденост“ в крайна сметка обхваща всяко произведение, не покриващо нацисткия идеал. Цялото изкуство, обявено за неуместно и морално грешно, е конфискувано.

Освен това, за да бъде предотвратено бъдещо създаване на изродени творби, художниците, композиторите, писателите и търговците на произведения на изкуството са подложени на строги проверки и регулации от страна на нацистките организации. Онези, които не се съобразяват с нацисткия идеал, са лишавани от работа, отказва им се достъп до материали, унижавани са публично и често са арестувани. В резултат на това много творци напускат Германия в търсене на свобода на изразяване.

Първата нацистка кампания, която предприема опит за контролиране на културната собственост, започва през 1937 година. Нацистите организират изложба, в която излагат на показ онова, което считат за неприемливо изкуство. Неуместните творби нарочно са подредени по небрежен и разхвърлян начин. Според книгата на Лин Никълъс „Изнасилването на Европа“, картините са висели лошо окачени, често без рамки и с етикети с цени от периода с най-висока инфлация след Депресията. Освен това по стените около картините и скулпторите са били написани груби политически и морални коментари.

„Изродената“ изложба привлича около три милиона посетители. Хората разглеждат творбите на художници като Пикасо, Матис и Шагал. Макар мнозина да са дошли да видят изложбата, за да разберат какво се счита за неуместно, вероятно много повече са я посетили, за да се насладят на любимите си творби за последен път.

Недалеч от „лошата“ изложба се намира Музеят за германско изкуство, в който са изложени по-уместните и чисти произведения. Посетителите имат шанса да видят творбите на такива германски величия като Дюрер, Кранах и Холбайн, лични фаворити на Адолф Хитлер. Изложбата отваря врати с пищна церемония и парад по улиците, в чест на германското изкуство и култура. Но въпреки празничната атмосфера, заобикаляща музея, изложбата привлича значително по-малко хора от „лошия“ си конкурент.

През следващата година нацистите концентрират усилията си към абсолютно пречистване на останалата част от страната. Организирани са комисии по конфискациите, чиято работа е да изпразнят музеите от неприемливите творби, да ги съберат на едно място и да ги преместят в най-различни складове из цялата страна. Всичко на всичко са конфискувани около 16 000 колекции. Германските музеи са обявени за пречистени.

Творбите, изпратени по складовете, са откраднати, продадени или заменени с германски произведения. Останалото неизползвано изкуство е унищожено в огромни клади, запалени от пожарните команди. Германия не е единствената страна, решила да изчисти „изроденото“ изкуство.

През март 1938 г. Адолф Хитлер превежда германската армия през границата с родната му Австрия. Почти незабавно след анексирането на Австрия, известно като Аншлус, започва ловът на „лошо“ изкуство. Този път нацистите проявяват особен интерес към притежаваните от евреи творби. Те са конфискувани не само от музеите, но и от домовете и магазините на хората.

В резултат на това много австрийски евреи напускат страната, а други се самоубиват в отчаянието си. Останалите са унижавани публично, лишавани от работа, малтретирани физически, огрбвани от имуществото си и често убивани. Творбите, иззети от евреите, са струпани в складове, за да бъдат използвани по-късно, продадени или унищожени. Много ценни за Райха произведения са складирани в град Линц, който Хитлер нарича свое родно място, или в Берлин.

Евакуация и защита

Осъзнавайки, че подобна съдба чака и тях, европейските страни се приготвят за най-лошото. Хиляди музеи, художествени галерии, търговци, собственици на частни колекции, църкви и синагоги събират най-ценните си творби и ги скриват. Стотици хиляди хора работят неуморно, понякога с месеци, за да опаковат и подготвят скъпоценните произведения за евакуация.

Безброй предмети са разпръснати из цяла Европа и по света. Много от изкуството на Франция, включително и прочутата „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, „Робите“ на Микеланджело и статуята на Венера Милоска са складирани в замъците в западната и източна част на страната. Великобритания евакуира много от своите културни съкровища в кариерите в Уелс, както и в различни музеи в САЩ и Канада. В Холандия някои от музеите натоварват своите най-ценни творби в шлепове и ги изпращат на север по каналите, и в бункери по цялата страна. Всяка държава разполага с тайно местенце за своите съкровища. Въпреки това, много от скривалищата не остават тайна за дълго.

След окупацията на Австрия Полша има много малко време да се приготви за нахлуването на германската армия, случило се през септември 1939 година. Веднага след пристигането си нацистите подемат незабавна кампания за унищожение. Голяма част от армията насочва усилията си към задържането на евреи и други политически дисиденти, в разрушаването на паметници, произведения на изкуството, сгради и всеки и всичко, което се сметне за посредствено и безполезно.

Но други по-малки организирани подразделения на армията се фокусират главно към конфискуването на произведения на изкуството, съкровища и лична собственост. Чрез това систематично ограбване райхсмаршал Херман Гьоринг се сдобива със значителни културни придобивки. Само във Варшава са конфискувани общо 13 512 картини и 1 379 скулптури, заедно с десетки хиляди други предмети. Сред ограбените, загубени или унищожени произведения е прочутата картина „Портрет на един млад мъж“ от Рафаел, както и безброй книги и редки ръкописи, които са изгорени, когато нацистите подпалват библиотеката „Красински“ във Варшава.

Мащабните грабежи се случват не само в Австрия и Полша, а в много други европейски страни, завладени от нацистите. През следващите години Холандия, Люксембург, Белгия, Франция и Италия, както и много други, са окупирани от вражеските сили и лишени от културните си артефакти. Много от тях никога не са възстановени.

Имането на Хитлер

Операциите по конфискация са методично планирани и изпълнени от най-различни нацистки организации. Сред най-известните от тях са Einsatzstab Reichsleiter Rosenberg (ERR) – специален отряд, предвождан от водещия идеолог на Хитлер Алфред Розенберг; Sonderauftrag; Kunstschutz, която се занимава с опазването на произведения на изкуството; и организацията Ahnenerbe, която се фокусира основно върху древни артефакти. Тези агенции водят напълно различна политика в Източна и Западна Европа. На изток всеки предмет, който не е от германски произход, е унищожаван. А на запад конфискуваните „нечисти“ творби често се прибират на склад.

Хитлер обмисля какво да прави с огромните съкровища и изкуства, трупащи се в складовете му. Той нарежда всеки конфискуван предмет да бъде описван и понякога сниман, така че да може сам да прецени кои от тях са подходящи. Предметите, които му се харесват, се оставят настрана за колекцията в Линц. Хитлер вярва в запазването на произведенията, отговарящи на неговите принципи и вкусове.

Хитлер назначил изкуствоведа Ханс Поси да му помогне да увеличи колекцията си, като се сдобие с колкото се може повече качествени музейни експонати, които да съвпадат със строгия критерий на неговите вкусове. Все пак, той винаги има последната дума в избора. Творбите, съхранявани в галериите на Линц, се считат за негова лична собственост.

Според книгата на Хектор Фелицианос „Изгубеният музей“, една жена на име Мария Дитрих – довереничка на Адолф Хитлер и приятелка на Ева Браун, се превръща в един от многото негови ловци на изкуства. Тя се подвизава главно във Франция. В периода 1940-45 г. Мария Дитрих купува около 320 картини в Париж, от които 80 отиват в колекцията в Линц. Макар да не разбира много от знания и изкуство, тя успява да продаде със завиден успех множество творби лично на Хитлер, при това със солидна печалба.

Колекцията в Линц е значителна. За пет години картините в нея достигат 8 000. Единственият, който може да се похвали с подобна огромна колекция от изкуства, е главнокомандващият на Луфтвафе райхсмаршал Херман Гьоринг.

Колекциите на Гьоринг

Херман Гьоринг е от богато семейство и е свикнал с луксозна обстановка, дрехи, изтънчена храна и забавления. Особена любов изпитва към изкуството и започва да трупа собствена колекция още през 20-те години. В началото на Втората световна война той се сдобива с достъп до творбите на някои от най-великите творци в Европа.

Много от придобитите от него произведения са конфискувани от музеи, галерии и частни колекции в окупираните от Германия райони. Смятаните за „нечисти“ творби той разменя за по-уместни такива, или продава с огромна печалба. Освен това купува значителна част от произведенията в колекцията си от търговци в Европа и в света. Колекцията му се пази в южната част на Берлин, в неговото имение „Каринхол“, наречено на съпругата му, която умира през 1931 година.

Гьоринг събира най-различни ценности, от римски артефакти, до германски картини от XIX век, както и бижута, произведения на изкуството, килими и гоблени. Особено много му допадат картините на голи женски тела и той ги събира в излишък. Предпочита и готическото изкуство, към което Хитлер изпитва крайна неприязън, защото смята, че е твърде упадъчно.

Операциите на Гьоринг за сдобиване с произведения на изкуството са много добре организирани. Той разполага с множество агенти, търсещи и купуващи творби из цяла Европа. Един от неговите основни доставчици е търговецът Валтер Андреас Хофер, когото Гьоринг лично избира за управител на колекцията си в „Каринхол“. Главната му отговорност се изразява в опазването, описването и съхраняването на предметите, но той прекарва и голяма част от времето си в пътуване из Европа и купуване на нови творби. Хофер често използва заплахи, за да принуди неохотните собственици да продадат имуществото си. Макар методите му да са нетрадиционни, той успява да се сдобие с огромен брой творби на неимоверно ниски цени.

Друг от ценените агенти на Гьоринг е прочутият д-р Кайетан Мюлман – бивш австрийски комисар по изкуствата, назначен в Специалната комисия за защита на произведения на изкуството в окупирана Европа. Много от защитените творби са конфискувани предмети, които той купува и препродава с голяма печалба. Парите използва, за да купува безбройни произведения, отговарящи на нацисткия идеал. Хитлер също е един от най-големите му клиенти.

Гьоринг се интересува и от търговия с изкуство. Той често продава разни произведения на изключително надути цени. Печалбите внася във фонд, който набъбва до два милиона райхсмарки. Голяма част от парите в този фонд са използвани за купуването на още произведения на изкуството.

В периода 1939-45 г. Гьоринг събира около 2 000 творби. Колекцията му включва произведения като „Венера с Купидон“ на Лукас Кранах и „Двамата философи“ на Рембранд, както и няколко картини на Вермеер, които по-късно се оказват фалшиви. Изследователските арт операции на Гьоринг предизвикват бум на пазара на изкуства в Европа, който продължава няколко години.

Бум на изкуствата

През Втората световна война Европа преживява огромен ръст в търговията с изкуства, благодарение на голямото търсене и предлагане на „изродени“ и германски творби. Парижкият художествен пазар чувства особено силен възход. Градът е наводнен от ентусиазирани колекционери, най-вече германци и опортюнисти, нетърпеливи да направят сигурни инвестиции в тези несигурни времена. Творбите се превръщат в алтернатива на парите и често се разменят за продукти от черния пазар, като визи за излизане от страната, луксозни стоки и храна.

Агенти от германските музеи, посолства и централната банка на Германия „Дойче Райхсбанк“ сключват по-голямата част от френско-германските сделки. Много от тези творби се изпращат в Германия. Изненадващото е, че сред чистите произведения има и „изродено“ изкуство. Някои германски дилъри и колекционери са достатъчно смели, че да игнорират директивите на Хитлер и дори купуват творби, класифицирани като еврейски. Ясно е, че целта на Хитлер за пълна „арианизация“ на пазара се е оказала неосъществима.

Десетки хиляди конфискувани творби са приютени в парижкия музей „Жьо дьо Пом“, един от главните офиси на ERR. Набедените за „лоши“ произведения, като тези на Шагал, Моне, Дюфи и Вилар, често се продават за печалба от колекционерите. Може би най-значителните колекции, разпродадени от „Жьо дьо Пом“, са тези, задигнати от еврейските граждани Пол Розенберг и фамилията Ротшилд. Сред тях са картини на Дега, Тулуз-Лотрек и Реноар.

Пазарът на изкуства във Франция просперира през войната, което довежда до забогатяването на много колекционери и търговци. Освен това, бумът на търговията с ценни творби допринася значително за френската икономика. Всичко това става възможно, благодарение на серия от закони, въведени от нацистите.

Легализиране на кражбите

Конфискуването на имущество е регулирано и оправдано чрез един необикновен низ от закони и директиви, базирани на нацистката радикална политическа идеология. Законите, наложени от нацистите, се използват като инструменти за потискане и сплашване на еврейската култура, и на всеки друг, чийто идеи и вярвания се разминават с техните. Освен това, законите играят ролята на предходник на окончателното решение, а именно – изтребването на евреите от европейския континент.

Кампанията на Адолф Хитлер срещу „изроденото“ изкуство от 1937 година е един от неговите първи организирани опити да регулира културната собственост в огромен мащаб. По онова време нацистката машина забранява всякакъв критицизъм и изложби на неуместни творби, които са се конфискували. В началото повечето конфискувани предмети са прибирани по германските музеи или в други държавни колекции, но това скоро ще се промени.

Повечето от творбите в действителност са конфискувани около една година преди да се появи проектозаконът за изроденото изкуство.

Скоро след нахлуването си в Австрия нацистите ограбват държавните колекции, както и еврейските домове и магазини. Нацистите грабят произведения на изкуството, бижута, пари и други лични вещи. Очевидно искат да проверят докъде могат да стигнат с техните радикални практики. Преди Австрия грабежи от подобен мащаб не са се случвали на родния фронт.

С настъпването на април 1938 година вече всички евреи са принудени да регистрират личната си собственост. Регистрираните предмети се описват и се преценяват внимателно. Този Указ за Регистрация на еврейска собственост буквално осигурява на нацистите подробен „списък за пазаруване“ с предмети, които могат да конфискуват, когато си поискат. Макар по-късно Хитлер да въвежда закон, даващ му върховна власт над конфискуваните творби, мнозина не го зачитат и прибират ценностите в джоба си.

Два закона, одобрени от Хитлер през зимата на 1938 г., позволяват на властите да арианизират еврейските бизнеси и да изземват еврейско имущество. Тези закони са известни като Указ за Запор над собствеността на враговете на държавата и Указ за Използване на еврейската собственост. Те са първите законови мерки, взети за регулиране на личната собственост на евреите и са наложени в много от окупираните територии. Законите са само малка част от няколкостотин други мерки, въведени за улесняване на отнемането на собственост от евреите.

През 1940 г. министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс създава проект, чиято цел е да възстанови всички произведения от германски произход, изнесени от чужденците през последните четири века.

Възстановяване

Германците са победени през лятото на 1945 г. след шест години война. До края на войната загиват милиони, милиони остават без покрив над главата си и хиляди градове и села се превръщат в руини.

Някъде под тези отломки лежат безброй скрити съкровища и произведения на изкуството. Нацистите полагат огромни усилия да скрият конфискуваните с години предмети. С края на войната настъпва време хората да започнат да изграждат наново живота си. Сред онези, помогнали за възстановяването на културната собственост в разрушената от войната Европа, е Отделът за паметници, изящни изкуства и архиви (MFA&A) на американските и британски армии, често наричан „Паметните мъже“.

След пристигането си в Европа MFA&A започва да търси местата, където германците са скрили културните съкровища. Тяхната мисия е да възстановят и опазят откраднатите и укрити от нацистите артефакти, да документират находките си, и да съберат доказателства за осъждането на виновните.

Претърсвайки териториите, някога окупирани от нацистите, MFA&A открива някои от най-ценните културни съкровища на Европа, скрити на най-необичайни места. Всевъзможни творби са откривани във ферми, солни мини, празни вагони, бункери и под матраци.

Скъпоценната колекцията на Гьоринг е открита в германското градче Берхтесгаден. Служителите на MFA&A организират претърсване и в Нюрнберг, и в бункерите под замъка Кайзербург откриват една от най-големите си находки след колекцията на Гьоринг. Поставени в специално изработени медни сандъци лежат Свещените римски регалии, сред които мечът на свети Мавриций, скиптър и императорски глобус.

Стотици хиляди открити творби са евакуирани за съхранение в така наречените „Събирателни пунктове“. С времето събирателните пунктове се увеличават, за да приютят нарастващия брой новооткрити съкровища. В действителност, те заприличват повече на музеи, отколкото на складове.

Предшественикът на ЦРУ – Управлението на стратегическите служби на САЩ, изпраща специален екип, наречен Отдел за разследване на присвоено изкуство, да разпита нацистките служители и да анализира техните записки, за да може да издири истинските собственици на произведенията. Този процес ще продължи много десетилетия. В крайна сметка около 3 милиона творби на изкуството са върнати на техните собственици.

Въпреки усилията на MFA&A и на Съюзническите сили, безброй безценни творби, като Кехлибарената стая, никога не са открити. Много произведения и съкровища са били унищожени, загубени или преместени неизвестно къде. Вероятността да бъдат открити намалява с времето. Много от тях навярно са изгубени завинаги.

През 1979 г. започва проект по създаването на реплика на Кехлибарената стая, който приключва точно навреме за 300-ата годишнина от основаването на Санкт Петербург през 2003-а. На церемонията по откриването на новата стая присъстват лично президента на Русия Владимир Путин и германският канцлер Герхард Шрьодер.

Източници: trutv.com, wikipedia.org, ambercave.co.uk

The following two tabs change content below.

• Автор
• Още от автора

Силвия

Автор в Криминални Досиета

Последни досиета от Силвия (виж всички)

• Владимир Романов: Багратионовският маниак - 19.10.2020
• Валерий Асратян: Режисьор на смъртта - 05.10.2020
• Марк Дейвид Чапман: Убиецът на Джон Ленън - 31.08.2020