Двете лица на Ричард Уитни

Двете лица на Ричард Уитни

Когато Ричард Уитни пада от златния си трон, той изпотрошава чаените чаши на Четиристотинте. Най-богатите семейства на Америка са смутени, защото от сивите камъни на “Уол Стрийт”, нагоре по течението на река Хъдзън, той стига до червените тухлени стени на Синг Синг.

Ричард Уитни е типично американско “момче” от класата на патрициите. Прадедите му пристигат с първите английски заселници. Той посещава училища за избрани, а след това клубове за избрани. Започва от върховете на бизнеса и накрая става ръководител на едно затворено общество на богаташи – Нюйоркската фондова борса. Имуществата му включват едно селско имение, една къща в града, осем автомобила, четиридесет и седем костюма, дванайсет бастуна и четири яркочервени сака за лов на лисици.

Но всъщност Ричард Уитни има две лица, защото води двойнствен живот, който заблуждава дори най-близките му. Той шарлатантства в течение на дванайсет от двайсетте години, през които е видна личност на “Уол Стрийт”. Уважава семейството, класите и привилегиите, но краде от тъста си, от своя яхт-клуб, от клиентите и от приятелите си. Впуска се в импозантни финансови начинания, ала търговският му нюх е невероятно слаб. Гордостта му е опустошителна и все пак, когато накрая през март 1938г. застава пред света нравствено оголен, той се предава на тези, които го изобличават и са по-нискостоящи от него с изумително безразличие; сякаш и той, и прокурорите, и адвокатите, и съдиите, и пазачите в затвора говорят не за него, а за съвсем друг човек.

Стремителен възход

Малцина биха били по-пригодни за ролята, с която Уитни се нагърбва през една закъсняла мразовита утрин на май 1930 година. На четиридесет и една годишна възраст той става най-младият директор, който Фондовата борса е имала някога.

Син на банкер от Бостън, той е капитан на бейзболния и футболния отбор в Гротънското мъжко училище и уредник в училищния театър. Финансовите му наклонности получават признание, когато го правят касиер на летния лагер в началното училище. В Харвардския университет той също не се посрамва: става касиер на дружеството “Качамак” и се отличава като гребец.

Впоследствие психиатрите откриват в характера на Уитни някои черти, които помагат да се разбере какъв студент е бил. Той има страшна памет за факти, благодарение на която четвърт век по-късно може със задоволство да си спомни пълните имена на всички свои съкурсници от Харвард. Но никак не е педант. Философските понятия го отегчават, а абстракциите го отблъскват; той насочва вниманието си към практически проблеми, като студентската дейност и своята популярност в университета.

С това може би се обяснява обстоятелството, че Ричард Уитни постига по-голям успех в Харвард от брат си Джордж, който постъпва там преди него и после го повежда към “Уол Стрийт”. Джордж е зубрач, а Дик – хитрец.

През 1916 г. Джордж се готви да стане съдружник във фирмата “Дж. П. Морган и С-ие”. Същата година Дик се жени за Гертруд Шелдън Сендс, вдовица на един от синовете на мисис Уилям К. Вандербилт, и решава да си купи място на Нюйоркската фондова борса. Разбира се, той не иска да взема толкова бързо заем от тъста си Джордж Шелдън, председател на клуба на Юнионистката лига и касиер на Републиканския национален комитет, затова за откупуване на мястото иска пари от един свой чичо и се установява като посредник по покупко-продажбите на ценни книжа.

Уитни бързо спечелва уважение. Смел, самоуверен, с авторитета си той се носи стремително към ръководните върхове на борсата. Има остър език, груби обноски и не си губи времето с глупости, т.е. с неща, които не са свързани с бизнеса. Някои негови колеги го смятат за прекалено сериозен, ала повечето са доволни, че отделя толкова много време за организационна работа. Скоро става член на управителния съвет на борсата – пост, който запазва до деня на отстраняването си. Участва в заседанията на Комисията за търговската етика (по-скоро лъжеетика) и накрая става неин председател. През 1928г. го избират за заместник-директор на най-влиятелната борса за ценни книжа в света.

Такъв е напредъкът, отбелязан от единия Ричард Уитни. Другият Ричард Уитни, който живее в същото тяло, в същото време полага дяволски усилия да поддържа собствената си къща в също такъв добър ред, както и къщата на Големия съвет.

Спекулативна треска

Ричард Уитни става известен като борсовия агент на Морган, защото борави с близо тридесет процента от поръчките за покупки на ценни книжа, правени от “Дж. П. Морган и С-ие” – фирма, в която работи и брат му Джордж. Това братско сътрудничество носи на Дик Уитни по 50 000 долара комисионна годишно.

Бедата е в това, че Дик се заразява от спекулативната краста, която постоянно отвлича вниманието му от сделките с ценни книжа, които бавно носят своята печалба. В началото на цветущия период на 20-те години на миналия век например вниманието му привлича една компания във Флорида, която иска да произвежда изкуствени торове от хума за търговски цели. Той започва да влага в нея средно по 200 000 долара годишно. После съзира възможности в една фирма, създадена с цел да копае и продава минерални колоиди. Не разполага с достатъчно пари за такива капиталовложения, но пък не му липсва ентусиазъм, затова брат му Джордж му отпуска редица заеми, които възлизат общо на 575 000 долара само за тези две начинания.

Джордж можел да си позволи това; безпокоял ли се е дали брат му ще му се издължи, не е известно. Трудно е да се установи също дали се е съмнявал в благоразумието на Ричард или просто е мислел, че е излишно да се задълбочава толкова. Както обяснява по-късно: “Ако брат ми трябваше да взема пари в заем, по-добре беше да ги взема от мен.”

Ала инвестиционните почини на Ричард не оправдат надеждите му, а занемарената му служба по покупко-продажбите на ценни книжа изведнъж изпада в дълбока криза. При критично положение някои хора се свиват в черупките си, други обаче стигат върховете на изобретателността. Уитни е изобретателен. Тършувайки в служебната си каса за безстопанствени средства, той попада на ценни книжа за 105 000 долара, зачислени на името на тъста му; Шелдън е умрял, а Уитни е управител на имуществото му. Той се втурва към “Корн ексчейндж банк” и залага поверените му облигации като гаранция за отпускане на заем. Това служи като временно средство за облекчаване на критичното му положение и той не вижда в постъпката си нищо престъпно.

Всъщност той се чувства достатъчно уверен, за да премести “Ричард Уитни и С-ие” в петнайсет стаи в нова сграда на “Брод стрийт”, където частният му кабинет гледа към Фондовата борса.

Когато само две години след това някои негови необмислени борсови спекулации за големи суми създават нова опасност, ценните книжа на Шелдън са все още заложени. За да се справи с новата криза, той ипотекира градската си къща в горната част на Ийст сайд за 110 000 долара, като по този начин прави първата стъпка от цяла верига лихвени погасявания, които накрая довеждат до разоряването му. Момчето от Гротън и Харвард се превръща в идеален клиент за лихварите.

Такива са различните постижения на двамата Ричард Уитни – заместник-директор на Нюйоркската фондова борса и ревностен бизнесмен – когато Америка навлиза в 1929 г., връхната година на невероятното безумие.

Черният четвъртък

Инвеститорите гледат как финансовият балон се надува, чуват, че борсовите цени са все още под своята реална стойност, купуват акции, като например на “Рейдио корпорейшън оф Америка” – които за дванайсет месеца се повишават от 85 на 420 долара за акция, без изобщо да е плащан дивидент по тях. Въодушевлението е толкова голямо, че случайните спадания през пролетта и лятото тревожат малцина. Но както трябвало да се очаква, положението става обезпокоително ясно към октомври, когато на борсата настъпва спадане на цените под съкрушителните удари на масови разпродажби. Големите банкери провеждат съвещание на “Уол стрийт” и Дж. П. Морган издава заповед борсата да се подкрепи.

Точно в този момент директорът на борсата Едуард Симънс е в Европа и Уитни се оказва неин главен ръководител, властен инструмент във вихъра на паниката.

На 24 октомври Черният четвъртък на 1929 г., когато и последните влогове на инвеститорите се стопяват под натиска на най-голямото спадане на курсовете в историята на ценните книжа, Уитни поема ролята, която по-късно го прави прочут и предопределя още по-решително бъдещето му. В 13:30 часа той излиза от залата за заседания и се отправя към Търговски пункт №2, където се правят сделките с акциите на “Юнайтед стейтс стийл”. Няма нужда да се обяснява значението на неговата рядка поява в залата. Борсовият посредник на Морган е пристигнал. В ръката си държи лист хартия. Банкерите правят своя ход. Уитни е техният посланик.

Научи повече за:   Джон Дилинджър: Робин Худ от 30-те

– 204 за “Стийл”! – извиква той. После поръчва 10 000 броя акции по посочената цена – един ангажимент на сума повече от 2 милиона долара. След това Уитни обикаля няколко други търговски пункта и прави поръчки за още 15-20 вида други акции на обща стойност 25 милиона долара, на пакети от по 10 000 акции.

Този жест временно действа. За пръв път от толкова дни вълната от разпродажби се успокоява. Борсовото табло, което със закъснение съобщава за кончината на цели състояния, изпарили се няколко часа преди това, сега започва да показва покачване. Цените се стабилизират и фактически поръчката на Уитни за 10 000 акции на “Стийл” по цена 205 долара е осъществена със закупуването само на двеста акции.

Ала пазарът продължава да върви към крах и Голямата депресия обхваща страната. Уитни загубва в това сгромолясване 2 милиона долара, или поне така твърди, а по-късно неговите приятели изтъкват, че това нещастие го е подбудило към неговите злоупотреби. Но и други хора също загубват пари в краха, други хора, които не водят двойнствен живот.

Ражда се герой

От разрухата на октомври и ноември се появява един герой, човек, който самоотвержено е изоставил собствената си работа, за да работи с банкерите за спасяването на пазара. През май 1930 г. борсовите посредници, предоволни от усилията му, избират Ричард Уитни за директор на фондовата борса. Те му поднасят и трогателен сувенир – миниатюрно изображение на Търговски пункт №2, на който той се е опитал да измени хода на историята. Той поставя сувенира в приемната на канцелариите си на “Брод стрийт”, където да му напомня за “Уол стрийт”.

Другият Ричард Уитни, който не знае мяра, по това време бърка още по-дълбоко в кесията на Джордж, заемайки от него още пари, за да реорганизира фирмата си в съдружие. Това е странно съдружие: макар и да се присъединяват четирима нови членове, “Ричард Уитни и С-ие” е едночленна фирма. Един проницателен човек на Морган характеризира колегите на Уитни като “разсилни” и препоръчва да се включат по-надеждни съдружници, за да обуздават спекулативното въображение на борсовия посредник. Но Уитни предпочита своите разсилни. Той никога не свиква събрание на съдружници, когато сключва огромни заеми от името на фирмата. Игнорира ги, както игнорира, доколкото му е възможно, и останалия свят.

Но той не може да не се замисли над своето състояние, което се топи. Сега вече плаща фантастично високи лихви по разните си заеми – а компенсиращите постижения са мизерни. Работата с хумата не върви, не вървят и минералните колоиди. Така че, едва станал директор на борсата, и новата му фирма изпада в беда. Тогава Ричард Уитни отново проявява находчивостта си. Избират го за касиер на Нюйоркския яхт-клуб, в резултат на което слага ръка на ценни книжа за повече от 100 000 долара. През май, юни и юли 1930г. използва облигациите на яхт-клуба по твърде неджентълменски начин. Срещу тях получава тринайсет отделни заема, като използва единия за изплащане на другия, веднага след уреждане на работата, и така се спасява от удавяне.

Година по-късно положението му е все още критично и единият Ричард Уитни отново успява да спаси другия. След като става директор на “Корн ексчейндж банк”, той преценява, че колегите му съдиректори трудно ще могат да му откажат, и иска заем за 300 000 долара. Той не предлага, а и те не му поискват, никаква гаранция. Получава парите на вяра, както обичал да казва. Възможно е банкерите да са се поддали на възхвалата на стария Дж. П. Морган, който решително поддържа, че характерът на човека струва повече от гаранциите му.

Но един директор на “Корн ексчейндж”, съдружник на Морган на име Франсис Бартоу, не е доволен от сделката. Той казва, че не вижда нищо нередно в постъпката на Уитни, но смята, че други хора може да я изтълкуват криво. Изглежда Бартоу много държи на външното впечатление, което ще се създаде, защото споделя опасенията си с Джордж Уитни. Скоро след това заемът е тихомълком поет от къщата на Морган – като по този начин е затворен в “семейния шкаф”. Естествено съдружниците на Морган имат извънредно голямо доверие в характера на човека и също не поискват от Уитни реална гаранция.

При тези обстоятелства директорът на фондовата борса, сравнително необезпокояван през следващите две-три години, намира за необходимо да си присвои още веднъж ценните книжа на своя тъст. Той преживява добре в селското си имение – рентиерска ферма от 200 хектара при Фар Хилз, щат Ню Джърси, където е член на кварталния комитет, водач на така наречената нюйоркска колония и ръководител на кучетата в Есекската ловна дружина за лисици. Разходите му за работна ръка във фермата възлизат на 1 500 долара месечно – за заплати на един надзирател, пастири, коняри, един ездач,  градинар и впрегачи. Кой друг може да се грижи както трябва за конете му, за породистите му ерширски кокошки и за чистокръвните му бъркширски прасета? Естествено, не икономът, чиито ръце са пълни с големи и малки бутилки шампанско.

Социалистическа ерес

Ако времената създават човека, то този период създава Уитни. Той става признат изразител на политиката и практиката на Нюйоркската фондова борса. Той е неин директор, както Рузвелт, противоположният възпитаник на Гротън и Харвард, е президент на страната по време на депресията.

Уитни ненавижда политиката на “Ню дийл” (социално-икономическа програма на президента Ф. Д. Рузвелт за преодоляване на депресията), а “Ню дийл” невижда фондовата борса поради нейния характер на частен клуб. Уитни ругае “мозъчните тръстове”, предупреждавайки ги да държат своите държавни контрольори настрана от пазара за ценни книжа. Той произнася речи, свидетелства пред комисии на Конгреса и по други начини утвърждава званието си главатар на “старата гвардия” сред дейците на пазара. Някои от по-младите мислят, че реформаторското настроение в страната изисква компромис, но Уитни възнаграждава усилията им с остри нападки.

При огромно мнозинство на Рузвелт в Конгреса политиката “Ню дийл” е в настъпление и един ден Уитни седи в галерията на Сената, където е поставен за окончателно одобрение законопроект, с който се създава Комисията за ценните книжа и борсата. За него тази комисия е социалистическа ерес и той се връща в Ню Йорк с повишено съдържание на адреналин в синята си кръв.

През 1934 г., докато Уитни ораторът прекарва вечерите си на трибуните, Уитни бизнесменът плаща почти по четвърт милион долара лихви по многобройните си заеми. Той дължи на Джордж около 2 милиона долара и е така закъсал финансово, че когато заема от приятел 110 000 долара за тридесетдневен срок (без гаранция), изтичат четиридесет и три месеца, докато го изплати.

Въпреки вече опасното си положение, Уитни тръгва по още по-рискован път. Тъкмо когато се готви премахването на Сухия режим, той чувства влечение към компания на име “Дестилирани спиртни напитки” – фирма за производство на ябълкова ракия.

Ябълки за смет

Когато “Дестилирани спиртни напитки” пускат на пазара първата си емисия акции, Уитни купува 15 000 броя по 15 долара. Това му струва 225 000 долара, повечето от които е взел на заем. После вижда как цената на акциите на тази фирма се покачва, докато стига 45 долара. Други хора биха грабнали печалбата си от почти половин милион долара и биха побягнали. Но не и Уитни. Тъй като има огромна нужда от средства, той залага облигациите си като гаранция за нови банкови заеми.

Ценните му книжа обаче са обречени на гибел. Те се продават добре, но не и ябълковата ракия. Отчасти по препоръка на Уитни, компанията увеличава производството си и разширява търговската си организация. Когато и това не помага, започва да произвежда и уиски от ръж, което също не върви добре. Фирмата губи по 55 000 долара годишно и когато тази новина неминуемо стига до “Уол стрийт”, където пулсът на една фирма се измерва по баланса й, курсът на акциите й пада. Нищо друго не би могло да увреди толкова положението на Уитни. Щом курсът на “Дестилирани напитки” падне, неизбежно ще падне й стойността на акциите им, дадени като гаранция за заем. След това ще дойде очакваното със страх искане на банката или да се изплати заемът, или да се внесе нова гаранция.

Така Уитни е принуден да погаси доброволно част от дълговете си и да ускори собственото си изобличение. В усилие да задържи курса на “Дестилирани спиртни напитки” на равнище, което би запазило стойността на акциите им като гаранционно средство, той започва усилено да ги купува. Купува, докато става собственик на 75 000 акции. Цената им продължава да спада, а той трескаво продължава да купува. Сега вече няма полза от никаква изобретателност; чисто и просто той е хванал една мечка за опашката и не може да я пусне, без да загуби всичко. Използва ценни книжа на клиенти, наследството на Шелби, облигациите на Нюйоркския яхт-клуб, бижутата на жена си и всичко друго, на което може да сложи ръка и да го задържи достатъчно дълго, за да му послужи като залог. Всичко отива за гаранции на банкови заеми, с които или купува нови акции от “Дестилирани напитки” или погасява други банкови заеми. Към водопада от дългове и лихви се трупат и лични, негарантирани заеми от други борсови посредници. Това е невероятен жонгльорски номер, мъчителна операция, не само незаконна, но и със сигурност водеща към несъстоятелност и затвор, освен ако не стане някакво чудо.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
Научи повече за:   Великият измамник Чарлз Понци и неговата Схема

До май 1935г., когато напуска директорския си пост във фондовата борса, Уитни е загубил в спекулации повече от 400 000 долара, без да се смята аферата с “Дестилирани спиртни напитки”. А акциите им продължават да падат, макар че той натрупва повече от 100 000 парчета. В отчаянието си Уитни представя застрахователни полици за живот на стойност 250 000 долара като залог за нови заеми.

Кулминационната точка започва да назрява през пролетта на 1937 г., когато Уитни посещава брат си Джордж и му разказва за новото си затруднение. То има познатите нюанси. Трима приятели са му разрешили да заложи ценните им книжа срещу банкови заеми, ала сега си искат книжата обратно, а той не е в състояние да им се издължи. Джордж му дава 1 225 000 долара и Ричард погасява тези заеми и получава облигациите обратно. Трябва да ги върне в своите каси, понеже фирмата му още не е уредила трите посреднически сметки за ценните книжа; обаче вместо да стори това, той ги отнася в друга банка и ги залага отново. Сега банковите му заеми възлизат на повече от 5 милиона долара, но тази цифра има само ограничено значение, защото едни заеми просто погасяват други в бесен устрем да се спазят сроковете.

Пропуснатото заседание

Гибелта на Уитни е ускорена несъзнателно от самата Нюйоркска фондова борса. Между официалните постове, които заема, след като напуска поста директор на Големия съвет, той е попечител на Помощния фонд – фонд, от чиито членове се правят удръжки в полза евентуално на техните вдовици и сираци. Фондът разполага с 2 милиона долара в ценни книжа и налични пари, а “Ричард Уитни и С-ие” върши неговите инвестиционни транзакции под ръководството на попечителите.

В началото на 1937 г. попечителите гласуват да бъдат продадени два пакета ценни книжа и да се купи един пакет за 175 000 долара. Облигациите са изпратени в кантората на Уитни и сделката е сключена. Обаче, вместо да върне 175 000 долара в нови облигации и остатъка в налични пари, той ги задържа. После по същия начин в касите на Уитни преминават облигации за още 225 000 долара. През октомври той вече държи у себе си 900 000 долара в облигации и 221 000 долара в кеш, принадлежащи на фонда.

Макар да е присъствал ревностно на всички заседания на попечителите на Помощния фонд, кой знае по каква причина той не може да участва в едно заседание, което се състои в понеделник, 22 ноември. Когато събранието почти завършва, Джордж У. Лутс, секретар на попечителите, забелязва между другото, че Уитни не е върнал ценните книжа и парите. Казва също, че пет пъти в течение на шест месеца е напомнял на борсовия посредник за това. По-късно между Лутс и един анкетьор на Комисията за ценните книжа и борсата се развива следният диалог:

Въпрос: Когато месеците течаха, мистър Лутс, не му ли говорехте малко по-настоятелно за тези облигации?

Отговор: Съвсем не, защото мистър Уитни беше повече или по-малко рязък човек и аз не можех да отида при него и да кажа: “Слушайте, мистър Уитни, пратете ни ония облигации”, или нещо от тоя род, тъй като мистър Уитни стоеше по-високо от мен. Като служител на борсата аз бях негов подчинен и бях само секретар на комитета.

Въпрос: Страхувахте ли се за работата си, мистър Лутс?

Отговор: Разбира се.

Когато Лутс прави разкритията си на събранието на 22 ноември, Едуард Симънс, председател на комитета на попечителите, обвинява секретаря, който получава 43,50 долара седмична заплата, в некадърност. Накрая Симънс насочва вниманието си към по-високоплатения злосторник. Той се обажда в кантората на Уитни, откъдето го уверяват, че ценните книжа и парите ще бъдат върнати незабавно.

На другата сутрин Уитни се отбива при Симънс и се съгласява, че авоарите трябва наистина да се съхраняват в трезорите на някоя банка. Симънс настоява това да стане до три часа следобед и Уитни отговаря, че ще направи всичко според възможностите си.

Но възможностите му несъмнено са твърде ограничени. Две трети от споменатите 900 000 долара в ценни книжа той вече е заложил като гаранции за заеми. Освен това има само 74 000 долара в брой за покриване на наличните 221 000 долара на фонда. Дефицитът е огромен.

Уитни постъпва по единствения възможен начин. Унижението пред брат му Джордж е за предпочитане пред публичното изобличение, затова той се завтича при него и му разказва всичко. Както и трябва да се очаква, Джордж е ужасен. Тъй като няма голяма сума на ръка, Джордж отива при друг съдружник на Морган, Томас У. Ламонт, и успява да го убеди да му заеме 1 082 000 долара.

Чашата прелива

Когато Уитни се явява при Симънс в определения краен срок – три часа следобед, той казва, че ценните книжа ще бъдат върнати на другия ден и добавя за успокоение, че е “говорил с Джордж”. Симънс, който сега се тревожи от невъзможността на Уитни да предаде веднага ценните книжа и парите, се обажда лично на Джордж Уитни и получава уверения от типа на Морган. В сряда сумата е върната и – поне официално – въпросът е приключен. В протокола за следващото заседание на попечителите на Помощния фонд е отбелязано, че “всички ценни книжа на комитета на попечителите, съхранявани от “Ричард Уитни и С-ие”, са получени и поставени в касата, а остатъкът от наличните средства е внесен в банката”. Вдовиците и сираците са спасени.

Частно обаче въпросът остава широко открит. В четвъртък, Денят на благодарността, в дома на Джордж Уитни се състоят две съвещания. На сутрешното съвещание братята Уитни преговарят с Едуард Симънс. На следобедното съвещание присъстват само братята. Когато вечерта Ричард си тръгва, е уговорено компанията му да обяви ликвидация. Джордж достатъчно си е напатил. Разбира се той може да продължава да поддържа Дик чак до второто пришествие със заеми, които са се превърнали направо в подаръци, но разкритията на сутрешното съвещание, когато той и Симънс надникват по-надълбоко в работите на Дик, препълват чашата. Картината е ясна: Уитни е присвоявал пари, откъдето му падне. Единственият начин да се избегне публичен скандал е да бъде отстранен от “Уол стрийт” по “приличен” начин.

Ако този начин можеше да бъде приличен, светът може би никога нямаше да узнае за другото лице на Ричард Уитни.

Разобличаването му, както много велики открития, става случайно. За катализатор служи промяната в политиката на управителите на Фондовата борса. Известно време те изискват финансови отчети само от борсови посредници, които следят разликата между курсовете на купувачите и продавачите от името на публично-правни дружества. Уитни, посредник на посредниците, който почти няма работа с инвеститорите, е освободен от задължението да попълва въпросник, който би разкрил положението му. Но в края на 1937 г. е решено всички посреднически къщи да представят отчети.

По някакво съвпадение Уитни се обръща към Бърнард Е. Смит, легендарен пласьор на чужди ценни книжа, и му иска 25 000 долара. Вместо да представи залог, той пак си служи с израза “на вяра”. Смит, когото Уитни рядко поздравявал дори и с докосване на шапката, му отговаря, че му няма вяра и докладва за случая на Чарлз Г. Гей, директор на борсата. Тогава друг един борсов посредник дочува слух, че се извършва спешна разпродажба на акции на “Грейхаунд бъс” и че продавачът е Уитни. Тъй като спешна разпродажба значи заповед за разпродаване независимо от пазарната цена и е признак за срочни финансови затруднения, посредникът добросъвестно донася за този слух на председателя на Комисията за търговската етика. По-късно се установява, че слухът е лъжлив, ала колелата се завъртат. Комисията за търговската етика, която е поне мълчаливо осведомена за случая с Помощния фонд, решава да изпрати незабавно на Уитни финансов въпросник.

Научи повече за:   Х.Х. Холмс и Замъкът на смъртта

Притиснат до стената

Притиснатият борсов деятел сега буквално полита между банки и частни лица. Той залага още 800 000 долара в ценни книжа на свои клиенти, за да получи пари в брой и да купи нови 40 000 броя от акциите на “Дестилирани спиртни напитки”, надявайки се да предизвика покачване на курса им и да си възвърне всичко. Курсът обаче си остава нисък; фактически през януари и февруари Уитни е единственият купувач на акции на компанията. За да скрие, че е заложил много на едни единствени акции, той депозира хиляди акции на името на своите съдружници и тъй като те никога нямат навика да поставят под съмнение поведението му, премълчават и това обстоятелство.

След едноседмично протакане Уитни предава въпросника си. Въпреки всички съдържащи се в него лъжливи сведения, Уитни не може да отчете достатъчно голям оборотен капитал съгласно правилника на фондовата борса. Веднага е заповядано да се извърши ревизия на отчетните му книги и на 1 март ревизорът докладва, че има улики за големи присвоявания. Същия ден Уитни отива при У. Аверил Хариман, по-късно национална фигура и губернатор на Ню Йорк, а тогава съдружник във фирмата “Браун брадърс Хариман и С-ие”, и иска 100 000 долара. Казва, че в момента няма залог, ала след няколко дни ще депозира ценни книжа. Той получава парите, но Хариман не получава залога.

Ако този заем ви се струва необикновен, имайте предвид, че за четири месеца, от ноември 1937 г. до март 1938 г., Уитни е сключил не по-малко от 111 заема на обща сума 27 милиона долара. Той е попаднал във въртяща се врата, която при всяко завъртане заплашва да го притисне.

В събота, на 5 март, Уитни прекарва два забележителни часа при директора на фондовата борса Гей, докато членовете на Комисията за търговска етика изготвят обвинения срещу него. Той нито се моли, нито се защитава, а се държи като бизнесмен и най-вече като практичен човек. Посочвайки, че ако бъде изобличен, фондовата борса ще си навлече лоша реклама, той предлага да си подаде оставката като член на борсата и да напусне “Уол стрийт”. Гей не се съгласява. Уитни остава невъзмутим, продължавайки преговорите, като че ли е адвокат на някой друг човек, изпаднал в беда. После си тръгва, знаейки че с него е свършено и зачаква спокойно да се стовари официалният удар.

Във вторник, на 8 март, след звъна на камбанката за откриване на фондовата борса, директорът Гей се появява на издигнатия подиум в единия край на борсовата зала. Борсовите посредници се обръщат към него и чуват страшната новина: фирмата “Ричард Уитни и С-ие” се закрива поради несъстоятелност.

Окръжният прокурор Томас Е. Дюи бързо се сдобива с обвинителен акт от нюйоркския окръжен прокурор, който обвинява Уитни, че е присвоил незаконно 105 000 долара от имуществата на своя тъст. Общият дефицит на Ричард възлиза на 5 600 000 долара, от които братът Джордж Уитни е ощетен с 2 897 000 долара.

Затвор и последствия

Арестуван, Уитни застава пред съда, с ръце, сключени зад пардесю с кадифена яка, ушито по поръчка, докато се чете формалното обвинение. После го отвеждат да бъде зарегистриран в полицейския участък в долната част на Ийст сайд. Фотографират го, взимат му отпечатъци от пръстите и го освобождават срещу 10 000 долара гаранция.

Няколко дни след това, когато щатските власти също го подвеждат под съдебна отговорност – за злоупотреба на 120 000 долара в ценни книжа на Нюйоркския яхт-клуб, съдията не закрива заседанието на съда чак до пет часа следобед, за да не трябва да пренощува арестантът в затвора, преди да бъде издадено формално обвинение срещу него.

Една седмица по-късно борсовият агент е изключен от Фондовата борса. Тогава той се признава за виновен по съвкупните обвинения и е осъден на затвор от пет до десет години. Оковават го в белезници с един осъден изнасилвач и го пращат на Луис Е. Лос, директор на затвора “Синг Синг“, където се повдига голям въпрос за отношението спрямо него. Затворниците му свалят шапка, дават му път, когато минава и се обръщат към него с “г-н Уитни”. Пазачът вика: “Всички, постъпили в събота, понеделник или вторник и г-н Уитни, моля да излязат от килиите.”. Но скоро той престава да бъде новост и нормалното положение се възстановява.

Реалните проблеми, обществените сътресения, предизвикани от арестуването на Уитни, се разпространяват бързо из страната. Мнозина недоволстват, че един голям мошеник е подведен под съдебна отговорност само за две от многобройните си кражби и че може да бъде помилван след по-малко от три и половина години. Дълбочината на това чувство проличава от случая със съдия в Сейнт Луис, който произнася присъда срещу младеж, откраднал два долара от бензиностанция.

– Някои мислят, че има един закон за богатите, а друг – за бедните – казва съдията. – Сега ние ще изправим тази неправда.

Като взима молив и хартия, той прави грижливи изчисления, след което продължава:

– Ричард Уитни е осъден на пет години за кражба на 225 000 долара. Това прави 45 000 долара на година, 120 долара на ден, пет долара на час. Ти си откраднал два долара. Това прави двайсет и четири минути и именно на толкова те осъждам.

Поуката от необикновената постъпка на съдията може да не е схваната от подсъдимия, ала други я схващат много добре. Нюйоркската фондова борса става прицел на много критики. Анкетата за случая, проведена от Комисията за ценните книжа и борсата, стига връхната си точка с обвинението, че служители на фондовата борса от месеци са знаели за деянията на Уитни и са го прикривали, придържайки се към своето задължение да мълчат. Членовете на комисията посочват, че Уитни е заел над 6 милиона долара от шестнайсет лица, свързани с Големия съвет, че двайсет и един други са му отказали и че подобно масово сключване на заеми е ясен белег за сериозни неблагополучия.

“Така” – заключава Комисията – “Ричард Уитни, като член на братството на борсовите посредници, е могъл в течение на години да крие престъпленията си зад това задължение да се пази мълчание”.

“Частният клуб” започва да се променя под давлението на времената. За пръв път в историята борсата назначава за свой директор човек извън кръга на борсовите посредници и попълва Управителния си съвет с още трима “обществени представители”.

Колкото до Уитни, той мие стените на килиите, работи като писар, играе похвално като бранител в бейзболния отбор на “Синг Синг” и е помилван през 1941 г., след като излежава три години и четири месеца. Джордж Уитни, който междувременно става директор на “Дж. П. Морган и С-ие”, го поема от вратите на затвора и го праща в Масачузетс, където Ричард става управител на млечна ферма, а после от стажант в завод за взривни вещества се издига до поста административен управител и накрая до заместник-директор. През 1946 г., на 57-годишна възраст, той става директор на малко предприятие за производство на изкуствени влакна недалеч от Орландо, Флорида.

Ако Уитни е успял да забрави или поне да замъгли спомените, Нюйоркската фондова борса още се мъчи да стори това. Днес в разкошно обзаведените стаи на членовете на нейния управителен съвет можете да видите големи портрети в маслени бои на нейните предишни директори – всички, с изключение на Уитни. Официалното обяснение за този пропуск е, че няма място. Въпреки че това звучи като изопачение пред обществото, в обяснението на борсата има безспорна логика. Наистина два портрета на Ричард Уитни биха били немислими, а само един би разказвал половината от историята на един човек, водил двойнствен живот.


Из книгата на Харолд Мелинг “Скандалните мошеници”

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира почерпиха: ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺 Malhavoc 🍺 Simona 🍺
Дарители: NadezhdaDonikaNikolinkaTsvetelinOrlin
350
304
The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

Напиши коментар

avatar
  Абонирай се  
Извести ме