Синдромът на върколаците: История и психология на върколаците убийци

В продължение на няколко столетия върколаците са били набеждавани за всякакви зверски престъпления. Всеки жестоко изкормен и осакатен труп е изглеждал в очите на средновековния селянин като дело на див звяр, обладан от нечисти сили. Суеверията на миналите епохи са замъглявали преценката както на очевидците, така и на властите. Набедените върколаци са били изгаряни на клада и изтезавани от Инквизицията, а в по-модерните времена – хвърляни в лудницата или просто безмилостно екзекутирани.

Но откъде възниква митът за върколаците и възможно ли е зад него да се крие просто някакво психично разстройство? Лекува ли се ликантропията и заслужава ли си риска да се подлага на терапия някой, който е способен да разкъса човек с голи ръце и да лочи от кръвта му?

Нападение

През 1995 г. млада жена от окръг Дъглас в щата Вашингтон не успява да се свърже със своята майка и 14-годишната си сестра Аманда по телефона. Това й се струва необичайно и тя се отправя към дома им, за да провери какво става. Предната врата е заключена, затова заобикаля къщата, за да влезе през задната плъзгаща се врата, която винаги стои отворена. Вътре открива телата на близките си. Едно от тях е в спалнята, а другото във всекидневната. И двете са потънали в кръв.

Ужасена, тя изтичва до съседите, които се обаждат за помощ. Пристигналите полицаи установяват, че жертвите на гротескното двойно убийство са били сексуално осакатени по най-различни начини от някого, действал повече като животно, отколкото като човек.

Младата жена е говорила с майка си Рита за последен път в 22:00 часа предната вечер. Рита е имала приятел, но неговото алиби бързо е потвърдено. Криминалистите оглеждат за улики вътре и около къщата, а аутопсията на телата стеснява времето на смъртта на двете жени на между 23:00 и 03:00 часа през нощта.

Часовникът на китката на Аманда е спрял, което показва, че борбата се е случила около 23:35 часа. Тя е намушкана с нож и удряна по главата, а след като я е изнасилил, убиецът е заврял в нея бейзболна бухалка. Освен това я е изкормил и е поставил обрезки от гениталиите й върху лицето й. Тя лежи на леглото на майка си.

Рита, която лежи на дивана във всекидневната, е намушкана 31 пъти и жестоко осакатена. Гърдите й са отрязани и поставени близо до Аманда. Областта на гениталиите й е изрязана и натикана в устата й, а тялото й е поставено в унизително шокираща поза. Очевидно е, че двете жертви са страдали изключително много преди смъртта си.

Касапинът

В дома няма признаци за влизане с взлом, така че детективите предполагат, че жертвите или са познавали убиеца си, или той ги е наблюдавал достатъчно дълго, за да знае за незаключената задна врата. Когато проверяват сигналите за инциденти от онази нощ, научават, че мъж в черни дрехи на име Джак Оуен Спилман ІІІ е бил арестуван в 02:00 часа сутринта недалеч от местопрестъплението по подозрение за проникване с взлом. При претърсването на района са открити окървавен нож, а кръвта по него съвпада с тази на една от жертвите. Появява се свидетел, който е видял някакъв джип близо до местопрестъплението в 23:30 часа.

Джак Оуен Спилман ІІІ
Джак Оуен Спилман ІІІ

Макар Спилман да е освободен от ареста, тъй като срещу него няма никакви доказателства, полицията го поставя под наблюдение и проучва миналото му. Веднага става ясно, че той има досие за изнасилване и грабеж, както и опит за изнасилване, и е заподозрян в изчезването на дъщерята на жена, с която е живял преди време; момичето все още липсва.

Докато е под наблюдение, Спилман изхвърля предмет, който полицията прибира и установява, че е подгизнала от кръв ски маска. Кръвта съвпада с тази на една от жертвите. Около един от отворите на маската има кръв, което навежда на мисълта, че носителят й е завирал устата си в кървяща рана. (Впоследствие се разбира, че Спилман е пил от кръвта на Аманда).

Разпитите на жителите в района осигуряват на властите информацията, че Спилман е бил забелязван да се върти около Аманда. Той е арестуван, а колата и къщата му претърсени. При обиска изникват още уличаващи доказателства по формата на кръв, косми и влакна, а той няма алиби за нощта на убийствата. Спилман работи като касапин, което обяснява умелото и прецизно нанасяне на раните.

Амбициите на серийния убиец

Спилман дебне от месеци това семейство, държейки под око Аманда, която всъщност е основната му цел. Майка й Рита се превръща в инцидентна жертва по стечение на обстоятелствата. Въпреки това Спилман се е разправил с нея, показвайки не по-малка ярост. За да избегне смъртната присъда, той признава за двойното убийство и прибавя трето – на липсващото момиче. Когато изравят тялото й, то е поставено в същата поза като онази, в която Спилман е оставил Аманда на леглото.

Съкилийникът на Спилман разказва на властите, как той му се е похвалил, че има амбицията е да стане най-прочутият сериен убиец в страната. Смятал се е за върколак и затова е дебнел „плячката“ си подобно на гладен хищник. Изучавал е други убийци, за да научи как да избягва залавянето си и точно затова е бръснел космите по тялото си. Хранел е дългогодишни фантазии за изтезаване на момичета и е копнеел да изреже сърцето на някоя своя жертва и да го изяде. Мечтаел е също как държи жертвите си в пещера и се е оплакал, че първата му жертва е умряла твърде бързо, докато я е изтезавал с ножа си. Погребал я е в гората, но след това няколко пъти е изравял тялото й за сексуални цели. Ввидимо се е въодушевявал, разказвайки за кръвожадните си фантазии.

Той пледира за виновен по три обвинения в особено жестоко убийство и получава доживотен затвор.

Джак Оуен Спилман ІІІ е съвременен пример за човек, който се идентифицира с кръвожаден звяр. През XІX век такива като него са били описвани като психиатрични случаи.

Дива ярост

През 1879 година алиенистът Рихард фон Крафт-Ебинг от психиатрията „Фелдхоф“ публикува „Учебник на лудостта“, в който класифицира умствените заболявания. Седем години по-късно Крафт-Ебинг представя „речник на перверзиите“ в своята „Психопатия сексуалис“, със специален акцент върху „Противопоказните сексуални инстинкти: Медицинско-криминално изследване“. Тази книга предлага 238 случая, сред които тези на няколко мъже, известни със своите животински апетити.

Рихард фон Крафт-Ебинг
Рихард фон Крафт-Ебинг

През 1872 г. Винченц Вержени (22 г.) е арестуван заради опит за убийство, като е заподозрян в още едно убийство и няколко жестоки нападения. Неговият случай започва с осакатяването на 14-годишно момиче. Вътрешностите й са изтръгнати и захвърлени на известно разстояние, от крака й е откъснато парче месо, а устата й е натъпкана с пръст. Друга жена от същия район е убита по подобен начин, а трета почти се сблъсква със същата съдба, но оцелява и посочва с пръст Вержени.

За Винченц всичко започва на 12-годишна възраст, когато за първи път изпитва насладата от еякулацията. Велико откритие, както повечето мъже ще се съгласят. Но за него то се превръща в неописуемо изживяване, когато прекършва врата на една кокошка. Двете действия остават завинаги свързани в ума му.

Когато е на 18 години, Винченц установява първия си физически „контакт“ с жена. Той стиска шията на момичето и тъй като бързо получава оргазъм, освобождава хватката си преди тя да умре. Тя се оказва късметлийка.

Той повтаря същата процедура върху още няколко момичета, като всеки път успява да стигне до оргазъм преди те да умрат, докато не среща 14-годишната Джоана Мота в покрайнините на Рим.

Този път на му трябва повече време, за да свърши и за нещастие горката Джоана умира при нападението. Но душенето вече не е достатъчно за Винченц. Той изважда ножа си и я изкормва. Освен това отхапва голямо парче плът от бедрото й. По-късно разказва, че е изпитал „огромно удоволствие да пие от кръвта на Мота“.

Това не го задоволява и той отрязва още едно парче от бедрото й с намерението да го сготви, когато се прибере у дома. Освен това взима със себе си и вътрешностите й.

По пътя към къщи решава да се отърве от бедрената пържола, понеже не иска майка му да му задава въпроси откъде се е сдобил с нея. Но задържа вътрешностите. Миризмата и докосването на червата на току-що изкорменото момиче го възбуждат. Той достига оргазъм и изхвърля вече ненужните му карантии преди да се прибере у дома.

През август 1871 г. Винченц за пореден път изпитва нуждата да бъде задоволен, така че излиза да търси нова жертва. Намира 28-годишната Фрижени, която удушава с чорапогащник и изкормва. Това престъпление очевидно не успявя да постигне търсения ефект, защото още на следващия ден той напада собствената си братовчедка Мария Превитали (18 г.). Събаря я на земята и започва да я души, но му се счува, че някой идва, затова отслабва хватката си достатъчно, че тя да го убеди да я остави. Момичето отива право в полицията и съобщава какво му се е случило.

Винченц е арестуван още същия ден и бързо признава за двете убийства, както и за другите нападения.

Следвайки медицинските вярвания от онова време, според които формата на главата е показателна за поставяне на диагноза, черепът на Вержени е изследван за признаци на физически аномалии. Оказва се, че неговият краниум е асиметричен и по-голям от нормалното. Двете му уши са дефектни, като дясното е по-малко от лявото. Освен това пенисът му е „много развит“. Всички тези признаци говорят на учените от онази епоха за някаква степен на поквара.

Когато най-сетне признава за делата си, Вержени разкрива, че убийствата и осакатяванията го възбуждат сексуално. Особено много се е наслаждавал да души някого с голи ръце. Ако жертвата е припаднела преди да умре, я е оставял да живее. Признава, че е пил кръв от труп, а други тела е разкъсвал и е взимал части от тях със себе си, защото така е изпитвал могъща еротична възбуда.

На процеса не показва никакви угризения за престъпленията си и дори заявява, че е изпитвал сексуално удоволствие от тях. Този не много мъдър ход осигурява на 24-годишния младеж доживотен затвор. Крафт-Ебинг го дава като пример за върховна степен на изроденост.

Друг мъж, описан в книгата на Крафт-Ебинг, е 24-годишен лозар, който убива 12-годишно момиче, пие от кръвта му, отрязва гениталиите му и изяжда част от сърцето му. Когато го хващат, той доста безразлично си признава за престъплението, като че ли онова, което е сторил, не може да се сравни със собствените му неволи.

„Голям брой от така наречените убийци от страст“ – пише Крафт-Ебинг, – „са повлияни от комбинацията на сексуална хиперестезия (повишена чувствителност към различни видове дразнения, напр. допир, болка и др.) и парестезия. В резултат на това перверзно оцветяване на чувствата при тях биха могли да възникнат допълнителни актове на животинска бруталност“.

Той посочва още, че сред специалистите по сексуални престъпления като цяло е прието, че белите мъже извършват повечето от истински перверзните деяния.

Нека погледнем към още един подобен животински случаи, който в действителност спомага за развитието на криминалната наука.

Скрит в кръв

На 1 юли 1901 г. двамата братя Херман (8 г.) и Петер Щубе (6 г.) от остров Руген, разположен край северния бряг на Германия, излизат да играят навън. Момчетата не подозират, че никога повече няма да се приберат вкъщи. Часовете минават, а малките братя не се връщат. Родителите им се разтревожват и на следващата сутрин е организирано търсенето им. Няколко от търсачите се натъкват на части от човешки тела, разхвърляни из гората. Тръгват след злокобната диря и скоро правят зловещо откритие: изкормените трупове на двете малки момчета. Когато откриват главите им, се оказва, че черепите им са разбити, а сърцето на осемгодишното момче липсва. Оръжието на убийството се оказва един окървавен камък.

Свидетел споделя с властите, че е видял човек на име Лудвиг Теснов да разговаря с децата в деня на изчезването им. Теснов е местен дърводелец, живеещ в съседния град Баабе. Той е разпитан от полицията, но заявява, че няма нищо общо със смъртта на двете момчета.  Все пак властите претърсват дома му, при което намират наскоро изпрани дрехи с подозрителни тъмни петна по тях. Теснов заявява, че петната са от лак за дърво, който използва всекидневно в професията си. По онова време е нямало как да се докаже противното.

Поради някаква неизвестна причина магистратът Йохан Шмидт е настроен много подозрително към Теснов. След проверка на миналото му изниква крайно любопитна информация. Преди три години две малки момиченца са били открити изкормени в гората край дома им. Мъж е бил забелязан да дебне в района на местопрестъплението. Дрехите му са били зацапани с тъмни петна и той е бил задържан и разпитан от полицейските служители. Казвал се е Лудвиг Теснов и е заявил, че петната по дрехите му са от лак за дърво. Полицаите са приели обяснението му и той не е бил разследван повече.

Зловещото откритие подтиква Шмидт и прокурор Ернст Хубшман да продължат да разследват Теснов. Местен фермер съобщава в полицията, че само две седмици преди убийствата на братята Щубе някакъв странен мъж е избягал от имота му. Когато е отишъл да провери какво е правил този човек, открил е закланите трупове на седем овце от стадото му. Животните не просто са били убити, а страховито осакатени, сякаш от ръцете на някакъв лунатик. Изтръгнатите им крайници са били разхвърляни из ливадата. Фермерът е извикан в полицейското управление, където  с лекота идентифицира виновника за овчето клане като Лудвиг Теснов.

Теснов отново е подложен на разпит и все така се придържа към първоначалната си история. Всички доказателства срещу него са косвени и недостатъчни. За да продължат да го държат под арест, властите трябва да се доберат до конкретни доказателства, и то възможно най-бързо. Тогава прокурорът си спомня, че е чувал за биолог, открил техника за различаване на кръв от други течности, както и за разграничаване на човешка от животинска кръв.

Името на учения е професор Пол Улунхуд. Неговите методи са по-сложни от съвременните, но ефективни и достатъчно точни. След като изследва няколко части от облеклото на Теснов и провежда най-различни тестове, той открива, че някои от петната наистина са от лак, но намира и 17 следи от човешка кръв. Освен това се оказва, че една от горните дрехи на дърводелеца е покрита с овча кръв.

Пол Улунхуд
Пол Улунхуд

Благодарение на тези доказателства Теснов е изправен пред съда, признат за виновен и екзекутиран през 1904 г.

Никой тогава не нарича Теснов върколак, но неговото компулсивно разчленяване на животински и човешки трупове напомня на делата на „върколаците“ от по-ранни епохи. В действителност има период, в който тези убийци са се срещали сравнително често. Преди да научим повече за тях, нека се запознаем с легендите за върколаци.

Традицията на върколака

В продължение на няколко столетия вълците са били набеждавани за всякакви зверски престъпления. Тези деяния са изглеждали откровено нечовешки, сякаш извършителите им са обладани от сила, която би могла да идва единствено от някое свръхестествено и зло място. Бившият агент на ФБР Грег Макрери предлага теорията, че причината за възникването на мита за върколаците би могла да се дължи на състоянието, в което са намирани осакатените жертви във времената, в които хората все още не са разбирали криминалистиката.

Върколак от френския художник Шарл льо Брюн
„Върколак“ от френския художник Шарл льо Брюн

„Устроени сме така, че обикновено не искаме да признаем, че член на нашето общество е способен на злото, което виждаме в бруталните убийства“ – казва той. – „Злото е толкова неописуемо, че ни се иска да го припишем на някое чудовище, но истината е, че много привидно добри хора страдат от ужасяващи пороци“.

В някои фолклори вълците се свързват с дявола, от което по естествен начин следва заключението, че хората, извършващи зверски и дивашки престъпления, са обладани от Сатаната, който ги е затворил във вълчи образ. Много различни култури споделят тези легенди, а върколаците владеят човешкото въображение от дълги години.

Научи повече за:   Робърт Лирой Андерсън: Изнасилвача от Южна Дакота

Авторката Ан Райс, прочута със своите вампирски книги, вярва, че митичната представа за върколака въплъщава съвкупността от садистичните и мазохистични склонности у хората.

Ан Райс
Ан Райс

„От една страна човек деградира, когато е заставен да се подчини на зверската метаморфоза; от друга страна се превръща в могъщ и садистичен хищник, който може без никакво съжаление да унищожава другите хора“.  

В този случай митът „извиква у нас емоции, които са трудни за определяне“. Чудата смесица от привличане и ужас.

Превъплъщаване в звяр

Вярването, че човек би могъл да променя облика си датира от 600 пр. н. е., когато библейският цар Навуходоносор е повярвал, че страда от заболяване, накарало го да буйства като див звяр в продължение на четири години и да си пусне дълга коса. През XІV век във Франция това състояние е познато като ликантропия. (В някои страни хората вярват, че могат да променят облика си в други същества, като например мечки, леопарди, чакали и птици).

Библейският цар Навуходоносор
Библейският цар Навуходоносор

Два от най-подробните ранни източници за тези митове са „Книгата на върколаците“ от Сабин Баринг-Гулд – археолог и историк от XІX век; и „Върколакът“ от Монтагю Съмърс. Двете проследяват древните митове за метаморфоза на най-различни култури. Съмърс вярва, че хората зверове са истински и са резултат от общуване със Сатаната, което довежда човек до безумие или до действителна способност да променя формата си.

Баринг-Гулд споменава в книгата си типична скандинавска легенда: баща и син бандити се натъкват на двама спящи мъже, облечени във вълчи кожи. Те им отнемат кожите и ги надяват върху себе си, но не могат повече да ги свалят. Скоро започват да се държат и да вият като вълци, скриват се в горите и заедно нападат злочестите пътници.

Но тези практики са табу, а за повечето хора всяко табу притежава някаква еротична аура. Според Съмърс онези, привлечени от злото, се обличат във вълчи кожи през нощта, за да установят контакт със Сатаната и да се сдобият със специални животински сили. Легендата гласи, че когато промяната настъпи, те се впускат в кръвожадно насилие. Из Европа се носят слухове за ловци, които са отрязвали лапата на вълк, само за да намерят след това женска ръка в торбата си, а в същото време в близкия град някоя жена мистериозно е превързвала ръката си.

Известните истории се заиграват с идеята, че превъплъщението се влияе от цикъла на луната, като пълнолунието има силата да преобрази физически човек в мародерстващ вълк. Той или тя след това обикалят наоколо, убивайки на воля и без да имат никакъв спомен за случилото се. С настъпването на утрото те се връщат в човешката си форма, често с вкус на кръв в устата си и понякога с мъртви животни около себе си. Те вярват, че са сънували кошмар за убийствата и доказателствата, сочещи  че наистина са ги извършили ги отвращават.

Онези, които проумяват, че са били прокълнати, опитват да се заключат в залостени стаи, за да предотвратят повече убийства. Предупреждават близките си да не ги пускат, колкото и да им се молят за това. В литературата и филмите от XX век върколаците често са изпълнени с разкаяние и могат да бъдат убити единствено със сребърен куршум в сърцето.

Но всичко това е художествена измислица. В истинския свят ликантропията отдавна е считана за форма на лудост, която кара хората да ядат сурово месо, да нападат околните, да пускат дълги коси и да бягат с часове в нощта. Баринг-Гулд предлага още една интересна история от XVІ век.

Момчето-вълк

Според историята един ден няколко млади овчарки, пасящи стадото си в провинцията на южна Франция, се натъкват на странно на външен вид момче. Още преди това кротко пасящите овце изведнъж се разбягват, сякаш подплашени от нещо. В същото време едно от овчарските кучета започва да ръмжи и да показва зъбите си.

Момичетата се затичват към мястото и попадат на падина, в която виждат 13-годишно момче, седнало върху купчина козина. Външният му вид е повече от чудат.

„Червеникавокафявата му рунтава и сплъстена коса стигаше до раменете му и напълно покриваше тясното му чело. Малките му хлътнали дълбоко в орбитите бледосиви очи блестяха с жестока враждебност и лукавство.“.

Освен това момчето има силни бели зъби, изглеждащи като кучешки резци, тъмна кожа и огромни ръце със заострени черни нокти. Облечено е в парцали. Момичетата си помислят, че той изглежда умира от глад.

Наобикалят го, полуизплашени и много изненадани, а момчето не показва никакъв признак на почуда. Лицето му се разтяга в призрачно злобна усмивка, показваща завиден комплект от блестящи бели и остри зъби. Той ги помолва да изберат коя от тях е най-хубавата; нея ще вземе за булка. Представя се за син на свещеник и им казва, че понякога се облича в наметало от вълча кожа, което го преобразява във вълк. Това се случва по здрач три пъти в седмицата и метаморфозата му трае около час. Преобразеното във вълк момче обикаля околността в глутница от девет други като него. Неговото предпочитано ястие са момичета като тях. Това признание кара девойките да побягнат.

Близо до същото селце 13-годишно момиче на име Маргерит Поари често пасе овцете си в компанията на свой връстник, чието име е Жан Грение. Това се оказва същото момче, което е уплашило момичетата.

Малката овчарка често се оплаква на родителите си от поведението на момчето: казва, че той я плаши със страховитите си истории; но баща й и майка й не обръщат особено внимание на оплакванията й, докато един ден тя се връща у дома преди обичайното време толкова разтревожена, че даже е зарязала стадото си. Родителите й най-сетне обръщат внимание на нейния разказ.

Жан често й е казвал, че е продал душата си на дявола и има силата да се превръща във вълк нощем, а понякога и денем. Уверявал я е, че е убил и погълнал много кучета, но намира плътта им за по-малко апетитна от тази на малките момиченца, които е изяждал с огромна наслада.

Детето казва на родителите си, че през този ден е пасяла овцете както обикновено, но Грение не е бил с нея. Чула е някакво шумолене в храстите и когато се е обърнала, див звяр е скочил върху нея и е разкъсал дрехите от лявата й страна с острите си зъби. Тя се е отбранявала с овчарската си гега и е успяла да прогони съществото. Описва звяра като приличащ на вълк, но по-нисък и набит; козината му е била червеникава, опашката къса, а главата по-малка от нормалното.

Разказът на девойката предизвиква истинска загриженост в селото. Напоследък мистериозно изчезват малки момичета и родителите им се чудят дали децата им не са станали плячка на ужасното момче, обвинено от Маргерит Поари. Техните подозрения карат властите да разследват случая.

Признанията на канибала

Оказва се, че Жан Грение не е син на свещеник, а потомък на беден работник от селцето Сен Антоан де Пизон. Нает е бил от няколко селяни да пасе овцете им, но често е пренебрегвал задълженията си. Когато го изправят пред съда, той продължава да твърди, че може да се превръща във вълк и след това разказва историята си. Когато е бил на 10 години, съсед го е завел в гората, където го е запознал с мосю Дьо ла Форест – тъмнокож мъж, който го е белязал с ноктите си, и е дал и на двама им някакъв мехлем, и наметало от вълча кожа. Скоро след това Грение е открил, че може да се превръща във вълк. Той казва, че е убил едно куче, но първоначално не признава за нищо по-лошо.

Когато го подлагат на по-суров разпит, признава, че е проникнал в къща, откъдето е откраднал бебе и го е изял. В друго село е убил и изял части от тялото на малко момиченце, и после е повторил същото и на друго място. Вършел е тези неща по заповед на „Господаря на гората“, добавяйки, че неговият баща често го е придружавал, също под образа на вълк. Освен това е виждал как втората му майка повръща кучешки лапи и един детски пръст.

Тъй като признанията на Грение съвпадат със случаите на изчезнали деца, неговите родители също са разпитани. Те потвърждават, че Жан се смята за вълк, но отричат да имат нещо общо с прегрешенията му.

Грение разказва историята си отново на следващия ден в присъствието на баща си без да променя нищо, но срещу възрастния човек няма доказателства и обвиненията срещу него са свалени. Колкото до Жан, съдът смята, че той е слабоумен и страда от халюцинации, или както се казва съдията: „преобразяването може да съществува единствено в ума на лудите“. Следователно, понеже не е отговорен за постъпките си, той не може да бъде наказан и затова го изпращат на вечно заточение в манастир в Бордо. Предупреден е, че ако се опита да избяга, ще бъде екзекутиран.

Монасите се виждат в чудо с него. Опитват се да налеят в главата му християнските учения, но той незабавно хуква по двора на четири крака и изяжда купчина сурови карантии. Все пак духовниците правят каквото могат. Служител на съда посещава затворника след седем години и научава, че той все още копнее за вкуса на сурова плът и продължава да бъде навестяван от черния си господар. Само няколко месеца по-късно Жан Грение умира на 20-годишна възраст.

Адам Дъглас посочва в „Звярът отвътре“, че този случай е сложил ефективен край на преследването и процесите срещу предполагаеми върколаци във френската правосъдна система. Но преди това се случват многобройни сензационни инциденти, свързани с така наречения loup-garou.

Кампанията на църквата

В Средновековието католическата църква трябва да се справи с протестантския метеж, което вдъхновява църковните служители да направят доктрините си по-твърди и убедителни в страните лоялни на Папата. Затова започват кампании из цяла централна Европа за изкореняване на сатанинските елементи от обществото. С други думи правят опит за всяване на страх, предназначен да накара хората да се вкопчат в Бог и Църквата. В резултат на това между 1 521 и 1 600 мъже са изправени пред съда по обвинение в териантропия (превръщане в див звяр).

В действителност в продължение на доста дълъг период на властите са докладвани около 30 000 случаи на вълча „зараза“. Инквизиторите понякога разсичат тези хора на части в името Божие, за да търсят издайническата вълча козина, която уж е скрита в телата им. Никой не е защитен от арест, а заклетите любители на лова на вещици дават всичко от себе, за да задоволят страстта си към изтезанията.

Ловците на вещици са особено дейни във Франция – страна, бореща се за своята предишна политическа слава. По онова време вината за почти всякакво престъпно поведение се хвърля върху демоните, като се смята, че дяволът вдъхновява последователите си да приемат най-различни форми. Лица, които не само убиват, но консумират плътта на жертвите си и пият от кръвта им, се обявяват за прокълнати.

Властите в провинцията издават прокламации, за да предупредят гражданите за опасността от върколаци, и да ги инструктират как да арестуват и наказват зверовете. С две думи лица, водещи изроден начин на живот, застрашаващ околните, се нарочват за „шейпшифтъри“ (зооморфи или хора сменящи формата си).

Но въпреки строгите опити на църквата да преобърне всички в правата вяра, мистичните практики на прекланяне пред горски божества продължават да процъфтяват, особено в отдалечените райони. Много хора смятат преобразяването за дар, а не за проклятие. А за онези, имащи силен сексуален нагон, пактът с дявола изглежда като идеалното извинение – начин да „приемат“, че греховете им не зависят от тях.

Сделка с Дявола

Например през 1521 г. много нашумява съдебният процес срещу двамата френски селяни Пиер Бурго и Мишел Вердун във Безансон. Деветнайсет години преди това, докато отчаяно се опитва да събере изплашените си от идващата буря овце, Бурго се сблъсква с трима загадъчни конници, облечени в черно. Един от тях му обещава бъдеща протекция и му предлага малко пари. В замяна непознатият, който се е представил като Мойет, поисква от Бурго да го почита като Господар. Овчарят приема предложението и се съгласява да се срещнат отново. На втората среща така нареченият Господар му съобщава пълните условия на сделката; Бурго трябва да се откаже от Бог, Светата дева и вярата си в Рая и покръстването.

Но с минаването на годината Бурго все по-неохотно изпълнява условията на Мойет. Тогава Господаря изпраща своя последовател Мишел Вердун да се погрижи за него. Вердун му заповядва да се съблече гол и да натърка тялото си с някаква магическа отвара. Бурго изпълнява инструкциите му и вижда, че ръцете и краката му се окосмяват, а пръстите му се превръщат в лапи. Вердун също се преобразява във върколак и заедно тръгват да бродят из околностите.

Двамата извършват най-различни страховити престъпления. Разкъсват на парчета седемгодишно момче, убиват жена и отвличат четиригодишно момиче. Нещастното дете е изядено напълно от двамата гладни върколаци. Освен това обичат да лочат от прясната кръв и не са в състояние да спрат да убиват. Имат сексуални отношения с женски вълци.

В действителност Вердун е бил заловен с вълчата си дегизировка. Някакъв пътник го е ранил и е последвал дирята до дома му, където е заварил неговата съпруга да мие раната му. Съдът изслушва всичко това и без да прояви никаква толерантност, осъжда двамата мъже да умрат на кладата за магьосничество. Ликовете им са окачени в местната църква като напомняне за злите дела, които хората биха могли да извършат под влиянието на Сатаната.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: GeorgiPetarLucyStefanTodor
360
253

В историите от онези времена се наблюдават много общи нишки: жена или дете са откривани разкъсани и полуизядени, а вълци са виждани да бягат от мястото. После следват признанията на един или повече души, но колко свободно са били давани те в онези дни на страховити изтезания е спорен въпрос. Възможно е виновници да са били истински вълци, а вместо тях да са екзекутирани невинни хора. Екзекуциите са карали хората да се чувстват прочистени от злото и отново в безопасност.

Но вълците все така продължават да се завръщат.

Отшелникът от Дол

Жил Гарние е чудат и болнав на вид отшелник, живеещ в Дол, близо до град Лион във Франция, със съпругата и децата си. Те са доста бедни и Гарние често ходи в гората на лов, за да сложи храна на масата. Един ден, както по-късно разказва при разпита с изтезания, той се сблъсква с някакъв „призрачен човек“, който му предлага мехлем и му показва как с негова помощ да се превърне във вълк. Така по-лесно ще преследва дивеча и ще храни семейството си. Но Гарние признава, че жертвите му често са били човешки. Той е заловен през 1573 г., когато напада дете и е принуден да си признае чрез мъчения.

Научи повече за:   Некрофилът бунтар Михаил Новоселов

Гарние разказва как след празника на Св. Мишел е попаднал на десетгодишно момиче, разхождащо се из едно лозе. Под образа на вълк той я е грабнал и „я е убил с ръце или по-скоро с лапи и зъби“. Завлачил е тялото й в гората, разкъсал е дрехите й и е задоволил страстта си за сурова плът. След това е откъснал още малко месо, за да го занесе у дома на съпругата си.  Опитал е да стори същото и с друго малко момиче, но група хора са се приближили и са го прекъснали.

Около седмица по-късно е нападнал едно малко момче, ял е плът от бедрата и корема му, и е изтръгнал единия му крак. След това е направил грешката да нападне друго дете, докато е в човешкия си облик и този път е бил разпознат от очевидци. Той и съпругата му са арестувани.

Гарние обвинява за случилото се някаква сила извън него самия. Съдът се съгласява, че той е жертва на тъмни сили, но това не попречва на решението му, че е виновен. Съдията решава, че той трябва да бъде премахнат от средата на хората и че само чистотата на огъня може да постигне това.

Поради скандалността на случая, властите решават да го направят за пример. За да покажат на хората какво може да ги постигне, ако сключат сделка с дявола, изгарят Гарние жив. След това разпространяват памфлет, в който ярко описват неговите престъпления и наказание.

В действителност възможно е той да не е бил виновен, а децата в района да са били нападани от вълци, като в светлината на битуващите суеверия е било твърде лесно за очевидците да „видят“ човешки черти в тези зверове. Факт е, че на процеса срещу Гарние се явяват няколко свидетели, чийто показания са доста противоречиви. Повече от вероятно е той да е станал жертва на заразителна масова истерия.

Не след дълго във Франция се появява друг случай, в който се наблюдават действия, подобни на тези на действителен сериен убиец, пристрастен към мъченията и кръвта.

Върколакът от Шалон

„Демона шивач“, познат също като „Върколака от Шалон“, е изправен пред френския съд на 14 декември 1598 г. по обвинение в убийство, толкова шокиращо, че всички документи са унищожени след края на процеса. Властите не искат никой да види черно на бяло какво е сторил той. Въпреки това плъзват слухове, които са описани и оцеляват във времето.

Неизвестният мъж се слави с това, че е подмамвал деца в своята шивачница в Париж, където ги е изтезавал със завидна сексуална перверзия преди да пререже гърлата им. След това ги е разчленявал, одирал ги е като касапин и е консумирал останките им. Когато не е успявал да се сдобие с жертва по гореописания начин, обикалял е из горите, според легендата в образа на вълк, където е успял да отнеме живота на още няколко дузини. Властите нахлуват в шивачницата му и откриват в мазето му бъчви, пълни с избелени кости, както и други зловещи останки, предимно човешки, макар да не е ясно дали властите са успели в действителност да стигнат до това заключение или са били повлияни от суеверията на епохата.

Убиецът бързо е осъден да изгори на кладата. Голяма тълпа се събира да гледа екзекуцията му. Дори когато пламъците се разгарят и нажежават плътта му, той не показва никакво разкаяние за делата си и никога не признава, нито поисква прошка за тях. Вместо това псува и богохулства до последния си дъх. Хората приемат това като знак, че душата му принадлежи на Дявола.

През същата година една жена, нейният брат и две от децата му – семейство Гандилон – са съдени заедно във Франция. Розмари Елън Гайли разказва историята в своята книга „Вампири, върколаци и други чудовища“:

Перне Гандилон вярва, че е вълк и се държи като такъв. Един ден тя напада две деца, но по-голямото се спасява и я предава на властите. Тя е заловена и „разкъсана на парчета“. След това обвиняват нейния брат Пиер във вещерство и преобразяване. Той и синът му признават, че притежават мазило, което им позволява да се променят във вълци. Белезите по телата им са оставени от кучета, които са ги атакували във вълчия им облик. В затвора ходят на четири крака и вият. Дъщерята на Пиер също е обявена за вещица и тримата са обесени и изгорени. Но единственият убиец е била Перне Гандилон.

Не само Франция страда от проблем с върколаците. Друг прочут случай се появява в Германия.

Вълчият пояс

В средата на XVІ век в град Бедбург, намиращ се близо до Колон, се случва дълга поредица от необясними убийства. В продължение на 25 години от време на време е откривано по някое дивашки осакатено тяло. Всички жертви са имали проблемни отношения с иначе скромен човечец на име Петер Щуб (Щумп, Щумпф или Щубе). Възможно е истинското му име да е било Абал (Абил, Убел) Гризволд, а прозвището „Щумпф“ да се дължи на факта, че лявата му ръка е била отрязана (на немски “stumpf” означава чуканче). 

От подобна съдба са сполетени и млади момичета, които не го познават. Известно време откъснати от телата крайници са намирани редовно в полята и жителите на града се страхуват, че в околностите дебне освирепял вълк. Някои автори смятат, че Петер Щуб е бил наистина брутален убиец, но други вярват, че той просто е станал жертва на системата, която е имала нужда от изкупителна жертва. Невъзможно е да разберем истината.

Не е известна датата му на раждане, тъй като местният църковен регистър е унищожен по време на Трийсетгодишната война. Петер Щуб е бил заможен и влиятелен човек в родния си край. През 80-те години на XVІ век семейният му статус е вдовец с две деца – момиче на име Беел (Сибил) на около 15 години и син на неизвестна възраст. От няколко години поддържа интимна връзка със своя далечна роднина, на име Катарина Трумп (Тромпен).

Според легендата през 1589 г. властите използват хрътки, за да надушат следите на звяра. Според илюстрирана книжка от онзи период Щуб е свалил пред тях изплетения си от вълчи косми пояс и се е преобразил обратно в човек. Предложил е „доброволно“ признание, вдъхновено от уредите за мъчения , описвайки поредица от зверства, вариращи от кръвосмешение до канибализъм.

Щуб признава, че е практикувал черна магия от дванайсетгодишна възраст и заявява, че Дяволът му е дал магически пояс, чрез който се е превръщал в „ненаситен, настървен вълк, силен и могъщ, с огромни очи, които през нощта светят като огън, с широка уста, пълна с най-острите и жестоки зъби, с грамадно тяло и мощни лапи“. Когато махнел пояса си, казва той, отново се е връщал в човешката си форма.

В продължение на 25 години се е подвизавал като ненаситен и кръвожаден звяр, пируващ с плътта на кози, агнета и овце, както и с мъже, жени и деца.

Когато му заповядват да предаде пояса си, Щуб заявява, че го е загубил. Властите изпращат хора да го търсят, но тъй като не успяват да го открият, стигат до заключението, че Сатаната си го е прибрал обратно, за да го използва върху някоя друга злочеста душа.

Петер Щуб поема отговорността за убийствата на около 13-14 деца, както и за нападенията над две бременни жени, в резултат на които е настъпила смърт на плода. Една от жертвите е собственият му син – продукт на кръвосмешение с неговата дъщеря. Според историята той е пирувал с мозъка на момчето и е описал преживяването си като „най-апетитното и изтънчено вкусно“ ястие. Освен това е изнасилвал деца и е изтръгвал сърцата им, за да ги погълне, докато са още топли и туптящи. Той обявява за съучастници в престъпленията си своята любовница Катарина и дъщеря си Беел. Признава също, че е правил секс със зъл дух, изпратен му от Дявола.

Петер Щуб е съден заедно с любовницата и дъщеря си като „глутница“ и тримата са признати за виновни. Сетне е завързан на колелото за мъчения, където плътта му е късана с нажежени до червено клещи, а крайниците му са счупени с тъпата страна на брадва, за да не може да излезе от гроба си след като умре. Накрая е обезглавен, главата му е изложена на показ, а тялото му е изгорено на клада.

Любовницата му и дъщеря му са заставени да гледат екзекуцията му, а след това също са изгорени живи. (Според друга версия са били „бичувани, изнасилени и душени“, а след това погребани живи до тялото на Щуб). Като предупреждение за подобно поведение, властите издигат нависоко колелото за изтезания, украсено с фигура на вълк, а най-отгоре поставят отрязаната глава на Петер Щуб.

До 1603 г. по подобен начин са изгорени около 600 предполагаеми върколаци. Макар да се надигат протести, и то понякога от влиятелни особи, делата и мъченията продължават. През 1764 г. кръвожадният „Звяр от Льо Жевудан“ слага началото на тригодишна паника във Франция. Според легендата той е бил огромен вълк, който е можел да ходи изправен на два крака и е нападал жени и деца. Звярът е бил убит със сребърен куршум от хайка ловци.

Няколко жени също признават, че са участвали в ритуали, в които са убивали деца, животни и други жени. Франсоа Секретан признава, че е имала сексуални отношения с демон, явяващ й се под формата на черен мъж, за което е екзекутирана.

Но времената се променят и църковните суеверия лека-полека губят почва, благодарение на медицината и науката. В крайна сметка ликантропията се превръща в едно от психическите разстройства, изучавани от алиенистите. Малко или много началото е поставено от „върколака“ Жан Грение и впоследствие всички подобни индивиди се считат за по-подходящи за психиатрията, отколкото за кладата.

Ваше Изкормвача

През 1824 г. 20-годишният Антоан Лежер избира да живее като отшелник в гората, но не се задоволява да се храни само с животни. Той примамва една девойка в пещерата си, убива я и изяжда части от трупа й. Заловен е и е изправен пред съда във Версай. Алиенистите го диагностицират като психопат.

В края на века, през 1897 г. скитник на име Жозеф Ваше (29 г.) е съден във Франция за единадесет убийства. Той е арестуван след като 17-годишна овчарка е намерена удушена, намушкана с нож и с изкормен стомах. Ваше написва самопризнания, в които твърди, че е страдал от неустоим импулс и не е бил на себе си, когато е извършил убийството. Вярва, че кръвта му е отровена, понеже е бил ухапан от бясно куче като дете. Пиел е кръв от шията на жертвите си.

Жозеф Ваше
Жозеф Ваше

Екип от психиатри преглежда обвиняемия. В крайна сметка, тъй като си спомня добре за престъпленията и понеже се е опитал да избяга, лекарите решават, че той е показал достатъчна осъзнатост, за да бъде съден като вменяем и отговорен за деянията си. Все пак те отчитат наличието на шизофренични симптоми като „объркана реч“, пристъпи на делириум, мания за преследване и изключителна раздразнителност.

Наистина три години по-рано, след като убива жена и прави секс с трупа й, Ваше е бил лекуван в лудница. На други свои две жертви – момче и момиче – е отстранил половите органи. Ако някой може да пледира за невменяемост, това е той. Въпреки тези смекчаващи вината обстоятелства през 1898 г. Жозеф Ваше е осъден и екзекутиран два месеца по-късно.

По ирония на съдбата през 1897 г., точно по време на буйствата на Ваше, в Англия е публикуван романът „Дракула„, описващ шокиращия образ на хищник-кръвопиец, който командва вълците и може да приема техния образ.

Умствена болест?

Съществуват много обяснения за самозаблудата на върколаците – от заболяването порфирия, при което хората развиват свръхчувствителност към светлината, до бяс или халюцинации, причинени от консумирането на гранясали зърнени храни. „Лековете“ също са най-разнообразни, от изгаряне на клада, до търкане на ноздрите с опиум. Но нито едно от тези лечения не може да повлияе на човек, страдащ от умствени разтройства. Нито да промени апетита към насилие на един сексуален хищник. Възможно е някои от „върколаците“ да са просто садистични убийци, намиращи във фолклорната легенда удобен и готов образ, чрез който да реализират фантазиите си.

Д-р Стивън Джананджело адресира серийните убийци, извличащи удоволствие от убийствата си, в своята книга „Психопатология на серийното убийство“. Той казва, че те изпитват „проникващо чувство на загуба на личността и интимността, или неадекватност на самоличността, чувство на липса на контрол“. Тези усещания по-късно се проявяват чрез най-крайния акт на контрол – убийството.

Подобни убийци развиват злокачествена сексуална мотивация, която се превръща в поглъщащи ги фантазии, които от своя страна водят до първото убийство. Тъй като намират награда в деянието си, те продължават да търсят още възможности, усъвършенствайки подхода си и реализирайки и другите си отклонения. Формата, която приема убийството, е повлияна от образа или предмета, които играят ролята на сексуален „задействащ бутон“ във фантазиите им. Животинските парафилии, които окуражават дивашките нападения, са очевидно потенциално опасни.

Някои учени намират случаите на ликантропия за интересен материал за изследване. И до днес съществуват хора, които вярват, че могат да се превръщат в зверове.

Медицинска литература

Не всеки, който страда от самозаблудата, че е вълк, в действителност убива хора. Някои случаи в психиатричната литература от последните десетилетия биха могли да ни помогнат да разберем повече за това разстройство. Сред случаите, споменати през 70-те години в „Журнала на канадския психиатричен съюз“ и на „Американския журнал по психиатрия“, са:

  • Господин Х. (21 г.) е убеден, че може да се превръща във вълк, след като взима комбинирана доза от ЛСД и стрихнин. Той казва, че е наблюдавал как козината расте по лицето и ръцете му, и не след дълго е усещал нужда да преследва и консумира живи зайци. По време на терапията чува гласове, които приписва на Сатаната, и вярва, че е обладан от свръхестествени сили. Токсикологичните тестове помагат на лекарите да му дадат диагнозата токсична психоза. Предписват му антипсихотични лекарства, на които той отговаря добре, но след като приключва лечението изчезва безследно.
  • Господин У. (37 г.) се държи в съответствие с мита за върколаците, като вие срещу луната, пуска косата и брадата си да растат, и спи на странни места навън. Мозъчната биопсия открива израждане на церебралната му тъкан. Отговаря положително на антипсихотичните лекарства, но продължава да показва умствена изостаналост далеч над нивото на онази, която е проявявал преди настъпването на психозата.
  • Г-ца Б. (49 г.) преживява упорити фантазии, свързани с вълци и в крайна сметка започва да вярва, че се превръща в звяр. Проявява тенденцията внезапно да се съблича гола и да ходи на четири крака пред хората, както и да гризе с часове краката на леглото. Вярва, че е обладана от дявола и се чувства безпомощна да спре ненаситните си апетити и импулси. Подложена е на лечение и показва подобрение, с изключение по време на пълната фаза на луната. Когато се погледне в огледалото, твърди, че вижда вълча глава. В крайна сметка тя е освободена от болницата и е привидно излекувана от делюзиите си.
Научи повече за:   Антъни Морли: Мистър Гей канибал

Самозаблуда?

Освен психологическите симптоми, изглежда съществуват и физически проявления на самозаблудата, изразяващи се в поникването на гъста коса по лицата и горната част на телата на „върколаците“. Биологът д-р Брайън К. Хол от Университета „Далхаузи“ в Канада взима кръвни проби от 19 такива индивида и открива, че за състоянието им е отговорен мутирал ген. В някои от случаите той е наследствен, като се наблюдава в няколко поколения на едно и също семейство.

Клиничният психолог д-р Ричард Нол твърди, че от 1975 г. насам са документирани 18 случая на ликантропия. Шест от тях се изразяват в делюзии за вълци, а останалите са фантазии за най-различни други животни. Най-често даваната диагноза за поведението на тези хора е биполярно разстройство, но също и депресивна самозаблуда и шизофрения. Нол вярва, че ликантропията наподобява най-много на зоантропията – „състояние, при което човек се самозаблуждава, че е преобразен в животно“, която би могла да се опише най-добре като дисоциативно разстройство.

Сред трудовете, споменати от Нол, е този на Пол Кек, публикуван през 1988 г. в издание на „Психологична медицина“, в който са изучени 12 пациента с диагноза ликантропия. Проявленията на състоянието им варират като продължителност от един ден до 13 години, а пациентите са на възраст от 16 до 38 години.

Всички те са открити в болница „Маклийн“ след изследване на общо 5 000 случая на психоза. Десет от тях са мъже, а останалите две жени. Повечето са диагностицирани или с депресивна самозаблуда, или с шизофрения, макар че проявяват симптоми и на други разстройства, така че експертите по умствено здраве заключават, че ликантропията не е специфична за определено психично разстройство. Седем от 12-те пациента са излекувани напълно и само двама не откликват по никакъв начин на лечението. Заключението на лекарите:

„Подобно на други любопитни и забележителни синдроми… ликантропията упорства като случаен, но колоритен белег за тежка и понякога привидна психоза. Все пак изглежда самозаблудата за превръщане в животно предвещава не повече вреди от която и да е друга делюзия“.

Убиецът при пълнолуние

В Италия така нареченото „Чудовище от Флоренция“ спира да убива през 1985 г., след като 32 жертви умират в период от 17 години, като повечето от тях са убити при пълнолуние. „Чудовището“ изглежда е обсебено от влюбени двойки, които правят секс в колата си, паркирана на някоя безлюдна улица. Всички те са простреляни през прозореца, а жените често са осакатявани; в някои случаи половите им органи или гърдите им са отстранени с остър инструмент, подобен на скалпел.

Първият инцидент се случва през август 1968 г., когато мъж и неговата любовница са застреляни, докато се отдават на ласките си край гробище в околностите на Флоренция.  Жената – Барбара Лочи – е омъжена и нейният съпруг е съден, обявен за виновен и хвърлен в затвора. Първоначално той признава за престъплението, но после оттегля показанията си. Никой не му вярва, тъй като той има очевиден мотив и освен това точно е напускал дома си с куфар, когато полицията е пристигнала в деня след убийството, за да го разпита.

Шест години по-късно, на 14 септември 1974 г. още една двойка е простреляна край Флоренция и балистичната експертиза установява, че куршумът е дошъл от същата „Берета“ .22 калибър, с която е била застреляна двойката през 1968 г. Жената е намушкана 96 пъти, очевидно в пристъп на луда ярост.

Отново минават години преди друг подобен случай да бъде свързан с този извършител. На 6 юни 1981 г. е убита поредната двойка, като половите органи на жената са осакатени. Вагината й е изцяло изрязана и отстранена. През 1983 г. убиецът застрелва със същото оръжие двойка хомосексуални любовници, но те не са осакатени. Според властите той е допуснал грешка с това убийство.

Скица на Чудовището от Флоренция
Скица на Чудовището от Флоренция

След като последната двойка е убита през 1985 г., като мъжът е преследван като дивеч, а жената ужасно накълцана, един помощник-прокурор получава плик, съдържащ ивици от кожата на гърдите на жената. Чудовището от Флоренция очевидно обича да играе игрички, но властите са все по-близо до залавянето му.

В годините, изминали след първото убийство през 1968 г., са разпитали над 100 000 души. Най-сетне в началото на 90-те е идентифициран като заподозрян 68-годишния фермер Пиетро Пачиани. Той е любител таксидермист, лежал е в затвора за убийството на човек, когото е намушкал и е тъпкал с крака до смърт. Освен това е посягал сексуално на двете си дъщери и се говори, че е замесен в някакъв култ.

Въпреки претенциите му за невинност и съвсем нищожните косвени доказателства срещу него, Пиетро Пачиани е осъден за седем от убийствата. Но той обжалва присъдата си и е освободен. Все пак двама от неговите съучастници, Марио Вани и Джанкарло Лоти, са арестувани и осъдени за участието си в пет от убийствата.

Пиетро Пачиани в съда
Пиетро Пачиани в съда

Съдът нарежда делото на Пачиани да се преразгледа отново, тъй като обществото вярва, че той е виновен. Но преди това да се случи той умира от свръхдоза наркотици, така че убийствата останават официално неразкрити. Според някои източници двамата затворени мъже са невинни, но досега никой друг не е обвинен в убийствата.

Фактът, че инцидентите са се случвали при пълнолуние и са били извършени в състояние на дива ярост, напомня твърде много на деянията на гореописаните хора във вълчи облик.

Серийни зверове

Не всички серийни убийци, сдобили с прякора „върколак“ или „вълк“, се държат в действителност като вълци. Майкъл Лупо от Лондон харесва това, че името му означа вълк – той дори е наречен „Човека-вълк“ – но извършва убийствата си чрез удушаване. Подобно на него „Върколака от Сан Франциско“ Уилям Джонсън използва бръснач, за да убие трите си жертви през 30-те години, вместо да ги разкъса на парчета като див звяр. Тъй като има навика да прокарва бръснача си по телата им, раните изглеждат като следи от остри нокти. Две от жертвите му са проститутки, а третата – собствената му съпруга.

Майкъл Лупо
Майкъл Лупо

И не всички „върколаци“ убиват наистина. Лондончанинът Бил Рамзи за първи път преживява странно усещане, придружено от противна миризма, когато е на девет години. Той започва да се мисли за вълк и изпада в яростни пристъпи, каращи го да буйства и да хапе. Тази болка го преследва с години, но той успява да я държи под контрол до една нощ през 1983 г. Рамзи постъпва в болницата за лечение, но там не издържа и ухапва една сестра. След това побягва в ъгъла и кляка на четири крака като вълк, ръмжейки срещу всеки, който го доближи.

Полицията пристига, за да го задържи. Няколко души го грабват и го приковават на носилка, за да му бият успокоително. Оттам е отведен в психиатрична болница. Никой не знае как да постъпи с него.

Скоро в случая се намесват демонолозите Ед и Лорейн Уорън, които вярват, че Рамзи е обсебен от „демон на върколак“ и трябва да бъде подложен на екзорсизъм. С разрешението на семейството му те канят епископ Робърк Макена да извърши ритуала. Всички се събират в Кънектикът за обреда, заедно с четирима полицейски служители, повикани в случай че нещата излязат от контрол. Според слуховете Рамзи притежава огромна сила и те се страхуват, че би могъл да избяга. По време на церемонията епископът докосва части от тялото на „обладания“ с разпятие и напява заклинания на латински.

Рамзи смята ритуала за пародия още от самото начало, но епископът уж разпознава духа на демона вътре в него. Ритуалът продължава половин час, през който свещеникът заповядва на демона да напусне тялото на обладания. Полицаите сграбчват здраво Рамзи, когато в един момент той се опитва да нападне Макена, но в крайна сметка болният чувства как някаква сила напуска тялото му. Според историята той се освобождава от демоните си завинаги.

Не е известно дали Рамзи е бил наистина „излекуван“. Дори да е така, церемонията вероятно е имала просто силен психологически ефект върху него. Впоследствие той трябва да е вярвал достатъчно силно в религиозното си прочистване, за да може да продължи спокойно живота си.

Същото не може да се каже за един от най-чудовищните серийни зверове в историята на човечеството. Само куршумът е в състояние да сложи край на неговото „проклятие“.

Руска варварщина

През 1990 г. руските власти съобщават за залавянето на един човек, издирван от близо десетилетие за убийствата и осакатяването на десетки жени и деца. Престъпленията на „Убиеца от лесополосата“ за първи път са обявени за серия през 1982 г., когато в гората са открити три трупа. Официално властите ги третират като три отделни инцидента, но варварският им стил е толкова необичаен и сходен, че съветските следователи вярват, че си имат работа със сериен убиец.

Извършителят издълбава гърдите на жертвите си, и унищожава вагината, матката, пикочния мехур и стомаха им. Осакатява пениса, скротума и ануса на момчетата, а веднъж дори е дъвкал езика на едно от тях. Няколко от по-ранните му жертви са прободени в очите. „Подписът“ е ясен, но технологията на съветския екип е архаична, което пречи на адекватното разследване. Успяват да установят, че убиецът е с кръвна група AB, което им помага да елиминират заподозрени, но държавната цензура не им позволява да публикуват информация за убийствата в медиите, за да получат съдействие от гражданите в разобличаването на убиеца.

Начело на разследването стои Виктор Бураков. Скоро се появяват още тела. Вдъхновен от научната програма на ФБР за изучаване на поведението, Бураков потърсва помощта на психиатъра д-р Александър Бухановски, който се съгласява да изготви доклад. Убиецът, казва той, е на възраст 25-50 години. Според него мъжът страда от сексуална неадекватност и може би е ослепявал жертвите си, за да не го гледат. Той е садист и изпитва трудности да получава сексуално удовлетворение без да използва жестокост.

Подозирайки, че убиецът избира жертвите си по железопътните гари, Бураков поставя милиционери под прикритие на пост. Този ход се оказва правилен. Андрей Романович Чикатило (54 г.), който е бил разпитван и преди във връзка с убийствата, но е бил освободен, е забелязан да излиза от гората край гарата в Донлесхоз. По палтото му има клончета, а на бузата му червено петно. Недалеч е открито поредното удушено и осакатено тяло.

Андрей Романович Чикатило
Андрей Романович Чикатило

Смразяващо признание

Андрей Чикатило е задържан за разпит. Той отказва да признае каквото и да било. Когато вече изглежда, че ще трябва да го освободят, властите решават да извикат на помощ д-р Бухановски. Психиатърът разпознава в Чикатило типа мъж, който е описал в доклада си. Започва да му чете профила си и той в крайна сметка се пречупва и признава за деянията си.

Чикатило казва, че е извършил първото си убийство през 1978 г., когато е грабнал едно 9-годишно момиче и се е опитал да го изнасили. Тъй като не е могъл да постигне ерекция, използвал е ножа си като заместител, като по този начин я е убил. Скоро е станал обсебен от идеята да преживее отново престъплението си. През 1981 г. е убил бездомно момиче, предлагащо се за пари, и е отхапал и погълнал зърното на гърдата й. Когато я е изкормил, е почувствал сексуално облекчение. Отнесъл е със себе си половите й органи.

Намушкването с нож е замествало сексуалния акт, който той не е можел да извърши, а за да се възбуди е било необходимо да прибегне до насилие. С течение на годините е ставал все по-извратен, но не е можел да се спре. Мъжките жертви са имали върху него различен ефект. Фантазирал е, че те са негови пленници. Тяхното изтезаване и осакатяване го е превръщало в герой – важен човек. Признава също, че е практикувал канибализъм и понякога е отстранявал матката на жертвите и е поставял в нея семенната си течност, след което я е дъвчел, отдалечавайки се от местопрестъплението. Или е отхапвал парче от нея и го е поглъщал.

Андрей Романович Чикатило
Андрей Романович Чикатило

„Но цялото това нещо“ – казва Чикатило, – „виковете, кръвта, агонията – ми носеха облекчение и определено удоволствие“.

В крайна сметка той признава за 56 убийства, макар че само 53 от тях са потвърдени със сигурност: 31 жени и 22 мъже.

Опитвайки се да разберат дивашката природа на подобни престъпления, психиатрите неизбежно търсят еротични връзки в детството на убиеца, както и възможни източници на гняв и омраза. Чикатило е бил самотно дете, подигравано от останалите заради непохватността и чувствителността си. Вместо да им се опълчи, той е подгрявал гнева си и е измислял фантастични сценарии за изтезаване на мъчителите си.

Неговият първи сексуален опит като подрастващ е приключил с преждевременно изпразване, докато се е боричкал с 10-годишния приятел на сестра си. По-късно в живота, тъй като изпитвал трудност в постигането на ерекция, образът на това еротично боричкане му е помагал да се възбуди. Към това са били прибавени и честите унижения от страна на жените, включително на неговата съпруга и майка му. Целият този гняв е започнал да се преплита с фантазиите му.

Чикатило в съда
Чикатило в съда

Неговите варварски зверства и канибализъм се свързват с инциденти, на които Чикатило е бил изложен като дете. В началото на XX век, след като Йосиф Сталин смазва частните земеделски предприятия, Съветският съюз е връхлетян от няколко гладни вълни. Милиони загиват от глад, а много отчаяни хора прибягват до консумирането на плът от току-що починалите. Според една история майката на Чикатило му е казала, че някога е имал по-голям брат, който е бил убит и изяден като дете. Дали това е истина или не, възможно е Чикатило да е повярвал на тази история.

Маниака от Ростов е обявен за вменяем, осъден за многобройните си убийства и надлежно екзекутиран с куршум в тила. Властите не са сметнали, че е нужно да го изследват допълнително. Но, подобно на други съвременни зверове, той е рядка порода. Колкото повече научава науката за подобни фантазии и самозаблуди, толкова по-добре би могла да помогне на тези хора с лечение и медикаменти. Факт е, че някои от тях отговарят положително на терапията и се връщат към своя „човешки“ облик.

Въпросът е заслужава ли си риска? Или народът е бил прав, казвайки:

„Вълкът козината си мени, но нрава не“.

Материалът е вдъхновен от Петя Пеева
Източници: trutv.com, associatedcontent.com, wikipedia.org, users.on.net, gaslight.mtroyal.ca, ladyofspiders.wordpress.com, nightbringer.se

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: GeorgiPetarLucyStefanTodor
360
253
The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!
Абонирай се
Извести ме
guest
0 Comments
Inline Feedbacks
Виж всички коментари