Черни вдовици: Най-смъртоносната женска порода

Мъжете напълно заслужено държат първенство в класацията за най-жестоки престъпления още от зората на човечеството, но жените също не са нежните цвята така енергично възпявани от ренесансовите поети и това често си личи в днешното общество. Преди да се гмурнем дълбоко в “пленителния” феномен на Черните вдовици, заслужава си да хвърлим бърз поглед върху нарастващата родя на жената в света на жестоките престъпления.

От 70-те години насам се наблюдава тревожно увеличение – 138 процента – на жестоките престъпления, извършени от жени. Макар в сравнение с мъжкото насилие техният процент да е малък (15% на 85%), фактът че бройката се вдига така стремглаво говори, че нещо се променя в обществото.

Социолозите се опитват да обяснят това, както и криминолозите, теолозите, политиците и историците, но посланието е ясно, и то е, че жените не са чужди на насилието. В последните години точно жени извършват някои от най-ужасните престъпления.

Дарли Рутиър
Дарли Рутиър

Дарли Рутиър убива двамата си сина, защото няма пари да ги гледа, а Даян Даунс застрелва трите си деца, убивайки едно от тях, за да спечели сърцето на своя любовник, който не иска деца. Сюзан Смит удавя момчетата си в езерото, защото приятелят й не желае да се нагърбва с отговорността да гледа чуждо поколение. Карла Хомолка и Пол Бернардо изнасилват, изтезават и убиват няколко млади момичета, просто заради тръпката.

През 2010-а в затворите на САЩ е имало 61 жени, осъдени на смърт. Бети Лу Бийтс и Кристина Ригс са екзекутирани през 2000 г.: Бийтс чрез летална инжекция за убийството на съпруга й, а Ригс чрез летална инжекция за убийството на двете й деца.

В цялата човешка история изпъква плеяда от жестоки жени с лоши намерения, създали свои зловещи ниши в света на митовете и легендите. Появата на тези истории показва, че хората са забелязали смъртоносната заплаха на женския чар още преди векове.

Далила отрязва косите на Самсон, за да превърне могъщия мъж в хилаво човече. Майката на римския император Нерон Агрипина учи синчето си как да управлява Рим с непрощаващо сърце. Саломе прави “стриптийз” на цар Ирод, за да получи главата на Йоан Кръстител. Съдбите на много други велики мъже са били съсипани от измамния аромат на парфюми и сладостта на женските устни – от Марк Антоний, до Вилхелм Тел и Джон Дилинджър.

Американската история разказва за много фатални жени – вещиците от Салем, дамите пирати от Седемте морета и лидерките на банди от стария Ню Йорк. Батшиба Спунър е първата жена, екзекутирана за убийство след Американската революция. Мадам Лалори изтезава десетките си черни роби в предвоенен Ню Орлиънс. През 1865 г. федералното правителство екзекутира Мари Юджиния Сурат заради ролята й в покушението над президента Линкълн. Бел Стар ограбва дилижанси и изтезава каубои в Дивия Запад. Марта Плейс убива дъщеря си през 80-те години на XІX век и влиза в историята като първата жена, изпържена на електрическия стол. През 30-те години на XX век, по време на Голямата депресия, Бони Паркър ограбва банки и разстрелва полицаи, докато тексаските рейнджъри не я изпращат в ада заедно с нейния приятел Клайд Бароу. Бони Хийди умира в газова камера през 1953 г. за убийството на дете.

От колониалните времена на Батшиба Спунър до днес американските съдилища са изпратили на смърт над 500 жени.

Любопитни убийци

В своята книга “Жените серийни убийци и техните жертви” авторът Ерик Хики описва най-добре жените, които убиват, като “тихи убийци”. Неговите проучвания на тези жени от XІX и XX век го карат да вярва – и мнозина са съгласни с него – че за разлика от техните бомбастични и фанатично мотивирани колеги от мъжки пол, жените серийни убийци са доста по-коварни.  Те са хлъзгави,  предпазливи и внимателно обмислят своите престъпления и тяхното изпълнение. Рядко оставят след себе си сцени на кърваво насилие, като по-често използват рафинираните методи на отровителството и нещастните случаи в дома.

Има най-различни видове жени убийци, като най-прочути и изобретателни сред тях са Черните вдовици, чието прозвище е вдъхновено от отровните женски паяци, които изяждат мъжкия, когато вече нямат нужда от него. Тези жени умело крият смъртоносните си инстинкти зад фасадата на образцови домакини, съпруги и майки.

В три-четвърти от случаите те убиват главно за изгода. Живеят охолно с парите от застраховки, пенсии и наследства, придобити след внезапната смърт на близките им – съпрузи, деца, внуци, сестри, братя, майки и бащи.

Джуди Буеноано, екзекутирана през 1998 г. в Тексас, се подвизава под най-различни псевдоними години наред, убивайки двама съпрузи, един годеник и собствения си син, за да се домогне до парите им.

Джуди Буеноан
Джуди Буеноан

В периода 1977-90 г. Даяна Лумбрера задушава до смърт шестте си деца, сред които и тримесечната си дъщеря. В крайна сметка тексаските лекари осъзнават, че в случая не става въпрос за нещастна майка с лош късмет. В началото на XX век Лидия Трублъд от щата Айдахо отравя едно от децата си, петте си съпрузи и един свой роднина. През 60-те и 70-те години германката Мария Велтен отравя двамата си съпрузи, един любовник, една леля и дори баща си.

Проучване, направено от Кристиана Еврипиду от Универститета във Вирджиния, обаче показва, че традиционните мишени на Черните вдовици изглежда се променят:

“Наблюдава се увеличаване на непознати жертви в близките години” – казва тя.

Черните вдовици спадат към категорията на многократните убийци. Дали трябва да бъдат наричани серийни убийци е спорен въпрос. Като цяло жените многократни убийци не действат, водени от сексуална мотивация, както правят мъжете. Ако приемем често предлаганата дефиниция, описваща серийните убийци, която включва сексуална мотивация и нужда от упражняване на власт върху друго човешко същество, то тогава терминът не е подходящ за жените убийци, включително и за Черните вдовици.

Удобно е, но е объркващо, да наречем тези жени серийни убийци. Съществува огромна разлика между графиня Елизабет Батори, която открито се е къпела в кръвта на стотици девственици, за да запази младостта си, и Дженийн Джоунс, която задушава може би над 40 бебета, преструвайки се на грижовна медицинска сестра в детската болница.

Дженийн Джоунс

Според “Енциклопедия на серийните убийци” от Брайън Лейн и Уилфред Грег голяма част от серийните убийства се извършват от мъже и включват определени особености. Техните убийства са повтарящи се и обикновено зачестяват във времето, докато извършителят не бъде заловен. Обикновено убиват жертвите си лице в лице, една по една. В повечето случаи няма връзка между жертвата и убиеца. Мотивите често са неясни. Убийствата като цяло се извършват с брутална, ненаситна жестокост и след тях остава кървава баня.

Разликите между мъжете и жените серийни убийци са доста многозначителни.

Докато мъжете често дебнат непознати жертви, жените предпочитат да погубват най-близките си хора – членове на семейството им или хора, зависещи от грижите им. Докато мъжете са склонни да използват физическа сила – стрелят, намушкват с нож, пребиват или удушават – жените често избират много по-незабележим и неагресивен начин – отровата.

Когато мъжете убиват многократно, обикновено мотивът им е сексуален. Жените убиват за изгода (75%), за контрол (13%) или за отмъщение (12%). Средната продължителност на серията от убийства при мъжете варира от няколко месеца до четири години. При жените тя може да продължи от шест до осем години, а в някой случаи дори до десетилетия наред.

Въпреки разликите и при двата пола се наблюдават три общи знаменателя. Първо, те притежават способността да изглеждат привидно нормални на външен вид, когато това е необходимо за техните планове или за оцеляването им. Второ, те може да са психопати, но психопатите не са ненормални. Трето, като психопати те са лишени от съвест.

Бившият ФБР профайлър Джон Дъглас казва в интервю, че най-силната защита на един сериен убиец е способността му да остане незабелязан.

“Обществото като цяло смята, че те изглеждат като Ханибал Лектър” – казва той. – “Всъщност те изглеждат като мен и вас, като пощальона, като доставчика, който чука на вратата ви. Тези хора не са луди” – добавя той. – “Те определено знаят разликата между доброто и злото”.

Това мнение се допълва и от Харолд Шектър, съавтор на “Енциклопедия от А до Я за серийните убийци”, който отбелязва:

“Серийните убийци са психопатични личности… лишени от основни човешки емоции, като разкаяние например. Останалите човешки същества са просто обекти, които използват за целите си”.

Класификация на жените убийци

През 1991 г. Ерик Хики разделя жените серийни убийци на две отделни групи: Черни вдовици (жени, омъжващи се с една единствена цел – да убият съпруга си за финансова изгода) и Ангели на смъртта (жени, убиващи хора, за които се грижат – например бебета, майки, баби – за да получат власт и може би внимание).

Но през 90-те години спектърът на жените убийци се разширява и последователите на Хики допълват неговия списък, добавяйки още категории. През 1998 г. книгата на С. Л. Келехър “Най-рядко убийство” разделя вселената на многократните жени убийци на девет категории:

  1. Черни вдовици
  2. Ангели на смъртта
  3. Сексуални хищници
  4. Убийци отмъстителки
  5. Убийци за изгода
  6. Партньорки
  7. Със съмнителна вменяемост
  8. С неясна мотивация
  9. Неразкрити престъпления

Ангелите на смъртта се смятат за богове и преследват онези, които според тяхната преценка вече са белязани от смъртта – болни или възрастни хора, поверени на грижите им. Техните оръжия са или отровни вещества, като летална инжекция с калий, или задушаване с възглавница – и двете трудни за проследяване. Класически пример за ангел на смъртта е случай от британския град Грантам. През 1991 г. 23-годишната медицинска сестра Бевърли Алит убива поне 4 деца и инжектира над 20 други с калий или инсулин, с намерението да ги убие. Тя е осъдена през 1993 г. и излежава 13 доживотни присъди.

Бевърли Алит
Бевърли Алит

Сексуалните хищници, както подсказва името им, са водени от сексуалните си фантазии. Айлийн Уорнос, една от шепата жени, които попадат в тази  категория, убива най-малко 7 мъже в периода 1989-90 г. Тя прави с тях секс за пари, след което ги надупчва с куршуми, и се изпарява с колите и личните им вещи. Уорнос е осъдена на смърт през 1992 г.

Айлийн Уорнос
Айлийн Уорнос

Спорен е въпросът дали наистина сексуалните фантазии имат някакво място в мотивацията на Айлийн Уорнос. Съществуват доказателства, че отмъщението, омразата й към мъжете и кражбата са имали много по-силно влияние над постъпките й. Освен това нейните хомосексуални предпочитания още повече разбиват теорията, че е убивала мъже, водена от някакви сексуални фантазии.

Убийците отмъстителки обикновено са водени от някаква мания. Омраза, любов или ревност са най-честите фактори. Те са също толкова редки като сексуалните хищници, но веднъж предизвикани, са способни на всичко. Макар много от жените убийци обикновено да са по-млади – средната им възраст е 20-30 години – Марта Уайс от Охайо извършва престъпленията си на 40-годишна възраст. Когато най-сетне намира истинската любов, старата мома не може да си намери място от щастие. Но семейството й и нейният пастор се противопоставят на избора й, тъй като годеникът й е доста по-млад от нея.

За отмъщение тя гощава трима от семейството си със смъртоносна доза цианид и подпалва църквата. Когато е задържана и престъпленията й се разчуват, пресата я кръщава “Американската лейди Борджия”, на името на скандално прочутата италианска отровителка. Уайс казва на съдията, че дяволът я е накарал да го стори, но тъй дяволът не може да бъде заловен, съдът в Охайо хвърля цялата вина върху нея и я заключва до края на живота й.

Убийците за изгода убиват стриктно и само за пари; те извършват убийства като “наемници”. Докато еднакво алчните Черни вдовици избират сами жертвите си (приятели и роднини) и сами извършват убийствата си, убийците за изгода убиват за други срещу заплащане – обикновено са наемани от ревниви съпруги, които искат да видят мъжете си на два метра под земята.

Тъй като са “мълчаливи свидетели”, техните кариери могат да продължат с години. Например руската “тиха” професионалистка мадам Алекс Попова. Нейното първо убийство се случва през 1879 г. и впоследствие наемницата убива около 300 мъже – съпрузи и любовници на нещастни жени – докато не е заловена и екзекутирана чрез разстрел през 1909 г.

Партньорките идват в най-различни форми и окраски, и съставляват две-трети от цялото документирано войнство на жените убийци. Съществуват три вида партньорски групи. Най-преобладаващата сред тях е дуетът “мъж-жена”: в повечето случаи те не са нищо друго, освен търсещи силни преживявания любовници. Втората най-често срещана група е тимът “жена-жена”. И накрая идва “семейството убийци”, състоящо се от трима или повече души, сплотени от общата им страст към смъртта.

По-горе споменахме, че жената сериен убиец обикновено избягва кървавите бани; но това е само когато действа самостоятелно. Това правило не винаги важи, когато е в партньорство с друг, особено с мъж, който мисли вместо нея.

Когато 24-годишната Синтия Кофман се съюзява с Джеймс Грегъри Марлоу през 1986 г., основната им дейност се състои в обири и удушаване на жертвите. В крайна сметка двамата са осъдени на смърт за убийствата на четири жени. Четиридесет години преди това закръглената Марта Бек и нейният дребен и незначителен любовник Рей Фернандез застрелват, удавят или удушават с връв най-малко дузина невинни жени, преди да бъдат екзекутирани в затвора “Синг Синг” през 1951 г.

Екипите “жена-жена” са склонни да следват по-познатия модел на убийство чрез финес. Любовниците лесбийки Гвендолин Греъм и Катрин Мей Ууд, работещи като медицински сестри, задушават петима възрастни пациенти в старчески дом в Гранд Рапидс, щата Мичиган през 1987 г. През 80-те години Мария Грубер, Ирене Лидолф, Степания Майер и Валтранд Вагнер заедно или поотделно убиват с летална инжекция над 200 пациенти, поверени на грижите им, във виенската болница “Линц” в Австрия.

При “семейните екипи” един човек, обикновено мъж, който се провъзгласява за гуру или мислител на групата, ръководи останалите. Тези групи обикновено действат импулсивно по няколко определени модела. Никой не илюстрира по-жестоко подобен съюз от Семейство Менсън, които убиват ритуално холивудската актриса Шарън Тейт през 60-те години.

Последните три класификации на жените серийни убийци не са толкова ясно очертани.

Начело на категорията Съмнителна вменяемост стоят шепа жени, които успяват да се спасят от екзекуция, пледирайки невменяемост. Джийн Уебър отървава въжето през 1908 г., след като е заподозряна в удушаването на децата си. Тя убеждава съдебните заседатели, че й хлопа дъската и е изпратена в лудница. Обесва се собственоръчно в килията си през 1910 г.

Втората група от този жанр се състои от малък брой жени, чиято вина е несъмнена, но мотивите им остават неизяснени. Одри Мари Хили е най-известният такъв случай. Убивайки трима членове на своето семейство, тя би могла да бъде сложена в категорията на черните вдовици, ако мотивите й бяха по-ясни. Но Хили изглежда не се е стремяла към финансова изгода и не е спечелила нищо от убийствата. Всичко, което доказват уликите, е че тази нормална на вид 42-годишна домакиня от щата Алабама е отстранявала близките си един след друг в продължение на четири години. Хили е отравяла жертвите си, но нито тя, нито нейните обвинители, успяват да разгадаят причината.

Накрая на дългия списък с жени серийни убийци се мъдрят няколко неразкрити случая, за които се подозира, че са дело на жени, но властите не разполагат със солиден заподозрян или мотив. Сред тях са убийствата в болница “Принц Джордж” в щата Мериленд, извършени в периода 1984-85 г. Някой инжектира калий в системите на пациентите в интензивното отделение, убивайки ги моментално. Полицията най-накрая притиска един заподозрян (жена), но прокуратурата решава, че тя е невинна и я освобождават.

Всички тези безсърдечни жени са хладнокръвни убийци. Но никой не изобразява жената убиец по-добре от Черната вдовица, към която сега ще обърнем вниманието си. През нейното дълго и демонично царуване тя успява да се превърне във вдъхновение за легенди, песни и дори, по един много зловещ начин, за любовен романс.

Крокодилски сълзи

Дълга редица автомобили е спряла на ветровита алея край надгробните камъни в сенчесто гробище. Шестима мъже в черни костюми изваждат от катафалката платинен ковчег и мрачно го полагат до прясно изкопания гроб. Оплаквачите излизат от колите си и се присъединяват към тях. Пасторът кимва на семейството, приятелите и съседите да застанат около гроба, след което подхваща съкратената версия на химна “Скала на вековете”. Гласовете заглъхват, той прошепва няколко молитви, предавайки тялото на мъртвия на земята, а душата му на Бог. Докато се моли, полага успокояваща длан на раменете на прясната вдовица, която ридае в носната си кърпичка до него. Членовете на семейството я подхващат под лактите, за да не припадне на земята. Тя изглежда толкова крехка, толкова отчаяна и раздирана от непоносима скръб.

Научи повече за:   Треска за злато: Рая и Сакина, египетските сестри-убийци

И докато стене, ридае и мокри кърпичката с драматични сълзи, тя се пита колко бързо – надява се, че ще стане бързо – застрахователната компания ще й изпрати чека с парите от застраховката на скъпия й покоен съпруг.

Тя е Черна вдовица, кръстена на отровното многокрако създание, което изкача от нищото, хапе бързо, силно и убива с отровата си. Горният сценарий, макар и леко шеговит, е доста типичен. Стереотипен може би, но верен. Сцената със скърбящата вдовица-измамница се повтаря отново и отново в реалния живот.

Филмите, с участието на красиви звезди, убиващи нищо неподозиращите си съпрузи, не представят честно Черните вдовици. Холивуд има навика да омаловажава лукавството на Черната вдовица, като ни кара да вярваме, че мъжете-жертви са привлечени от нея, заради невероятната й красота, но това просто не е истина. В действителността най-успешните Черни вдовици са нито сексапилни, нито сладки, нито чаровни. Повечето от тях са най-обикновени “сиви мишки”.

Но тяхната непривлекателност се компенсира с коварство. Черната вдовица е в състояние с точните думи, усмивка и дълбок женски чар, надминаващ всяка външна красота, да оплете мъжа в мрежите си, да се добере до пълното му доверие и, разбира се, до банковата му сметка. До всяка стотинка.

В миналото Черните вдовици са се срещали с бъдещите си съпрузи чрез обяви за запознаства, във вдовишки клубове или чрез общи познати. Често се е случвало след смъртта на един съпруг Черната вдовица да се премести в съвсем друга част на страната, да смени името си и да си измисли изцяло ново минало.

Някои Черни вдовици имат деца от по-ранните си бракове. Обикновено децата са доста наблюдателни, което понякога им коства живота. Но повечето млади жертви изглежда не подозират за смъртоносните намерения на своите майки.

Лъжовната фасада на Черната вдовица се възприема удивително добре в едно общество, което винаги е издигало на пиедестал добродетелите на вярната съпруга и любяща майка.

Повечето Черни вдовици започват да убиват в средата на 30-те си години, макар някои да го правят много по-рано. Според статистиките средният брой на жертвите им е от 6 до 13 в САЩ и от 10 до 15 в други страни. Убийствата се случват със средна продължителност от 11 години в САЩ и 16 в останалата част на света. Мотивът е изгода и само в редки случаи в престъплението е мотивирано от ярост. Понякога жертвите са хора, прозряли истинската им същност. В останалите случаи всяко убийство е добре планирано и методично изпълнено произведение на изкуството.

Пепелянката

Мери Ан Котън е може би една от първите в категорията убийци, взаимствала името си от отровния паяк, но хората, останали живи след срещата си с нея, я сравняват метафорично с пепелянка, което най-добре приляга на змийската й същност.

Мери Ан Котън
Мери Ан Котън

Тя е родена през 1822 г. в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Нейните родители са младата методистка двойка Майкъл и Маргарет Робсън. Скоро след като премества семейството си в по-почтената атмосфера на Мъртън, баща й загива в инцидент в мината. Но благодарение на усилията на г-жа Робсън, тя и нейната осемгодишна дъщеря избягват домовете за бедняци. Малката Мери Ан Котън никога не забравя гладните оскъдни дни и се заклева, че никога няма да умре с празен стомах. Речено сторено.

Мери Ан става булка за първи път през 1844 г., когато се омъжва за 26-годишния железопътен работник Уилям Моубрей и се премества с него в Корнуол. В следващите седем години двамата се сдобиват с пет деца, но всички умират още като бебета. Медицинската диагноза за всяка смърт е “гастритна треска”. След тези големи разочарования Моубрей получава същите симптоми и отива при децата си на небето през януари 1865 г. Неговата смърт настъпва след подписването на застраховка за живот на стойност 35 лири. Парите естествено преминават в наследство на неговата скърбяща вдовица.

След смъртта му Мери Ан си търси работа. Намира си такава като помощник медицинска сестра в болница “Съндърленд” в Сийхам. Получава достъп до складовете на болницата, където се съхраняват арсеник и други отровни субстанции. Никой не забелязва, че шишенцата с течности понякога изчезват.

Тя се омъжва отново, този път за пациент, с когото се запознава в болницата. Младият Джордж Уорд е много щастлив с новата си съпруга, но не след дълго започва да изпитва хронична замаяност, стомашни болки и изтръпване. Смятайки, че тези симптоми са реакция от лекарството, което лекарите са му предписали в болницата, той никога не се оплаква. Умира петнайсет месеца след сватбата.

Мери Ан не си губи времето. Тя бързо си намира нов спътник в живота, омъжвайки се за вдовеца Джон Робинсън. Заможният търговец охотно я приема в богатия си дом като нова майка за петте му деца. Само за година умират три от тях. Диагнозата: гастритна треска. Робинсън скърби и се пита какво ли проклятие е надвиснало над дома му, докато една сутрин не се събужда и открива, че съпругата му е изчезнала, а заедно с нея са се изпарили няколко сандъчета с ценности и счетоводните му книги. Първоначално е съкрушен, че е бил изоставен в момент на нужда, но по-късно осъзнава какъв късмет е имал, че той и другите му две деца са останали живи.

Мери Ан се връща в Мъртън, за да се грижи за възрастната си и немощна майка. Тя донася със себе си някои лекарства, с които обещава, че ще подобри състоянието на крехката старица. Смята се, че едно от тези “лекарства” е било шишенце с арсеник. Старата жена умира скоро след пристигането на дъщеря си. Поредната жертва на “гастритната треска”.

Необвързана и свободна, Мери Ан пристига в Нюкасъл през 1870 г. и там научава, че нейната приятелка Маргарет Котън има богат брат на име Фредерик, който току-що е овдовял. Фредерик Котън е привлечен от закачливата малка “вдовица” – тя му казва, че последният й съпруг е починал – и все по-често търси компанията й. Тя не се дърпа много и скоро заченва извънбрачно дете. За да спазят благоприличието, двамата се оженват и спретват уютен семеен дом.

В началото съседите нямат причина да подозират, че нещо нередно се случва в дома на семейство Котън. Но странни, трагични и необясними инциденти започват да се случват в града им. За няколко месеца всички прасета във фермите около града заболяват и умират, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосява местните жители. Маргарет Котън умира. След това и Фредерик си отива внезапно. После неговият 10-годишен син. Както и един наемател в къщата на семейство Котън. Следва го мъничкият Робърт, когото Мери Ан е родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син на Котън от предишния му брак.

“Голям брой фактори помагат на Мери Ан Котън да избегне разкриването си дълго време” – пише Ангъс Хол в своята антология “Престъпления на ужаса”. – “Нивото на медицинските познания, леснината, с която се е купувал арсеника, доверието, което е създавала, казвайки, че някога е била медицинска сестра, фактът, че винаги е викала лекар да се грижи за жертвите й и постоянството, с което е сменяла домовете си”.

Но сега съседите започват да говорят, и то много. Подозренията се засилват и когато умира малкият Чарлз, местният доктор, който е чул слуховете, разпорежда да бъде направена аутопсия. Той знае, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, покосяваща членовете на семейство Котън. В организма на момчето е открит достатъчно арсеник да убие петима души. Мери Ан е арестувана и властите нареждат ексхумацията на всички починали досега. Разследващият професор по медицина д-р Томас Скетъргуд, един от водещите учени криминалисти от Университета в Лийдс по онова време, се произнася, че цялото семейство е починало от една и съща отрова.

Мери Ан Котън, която пресата нарича “Лейди Гнилост” набързо е призната за виновна и обесена на 24 март 1873 г. Говори се, че домът на семейство Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.

Трупове в кочината

Това, което г-жа Котън доказва в Англия – че човек би могъл да се измъква безнаказано от убийство в продължение на много, много години – доказва и нейната американска “колежка” Бел Гинес. Бел обаче се оказва по-хитра, успявайки да се измъкне от правосъдието и да изчезне в неизвестност, но не и в анонимност. Тя дори оставя след себе си един вероятно невинен човек да обере цялата вина.

Бел Гинес и трите й деца
Бел Гинес и трите й деца

Когато нейната ферма изгаря до основи в едно априлско утро на 1908 г. и в пепелта намират телата на Бел и децата й, жителите на град Лапорт в щата Индиана си помислят: “Бедната, Бел!”. Но в следващите седмици съчувствието им се изпарява, когато се оказва, че “бедната Бел” е най-продуктивната убийца в страната. Доброволците, заели се с разчистването на руините от изгорелия дом, откриват едно след друго отровени и обезобразени тела, закопани под кочината на прасетата.

Бел Полсдатер емигрира от родната Норвегия в Америка през 1883 г. и първоначално заживява със своята сестра Анна и нейния съпруг в Чикаго. Там се запознава и омъжва за пазач в търговски център на име Мадс Соренсон, превръщайки се в негова вярна съпруга, без да дава никакви поводи за съмнителни машинации. Тъй като не могат да заченат, двамата осиновяват три деца – Джени, Мъртъл и Луси – от други норвежки имигранти, които не могат да си позволят да ги гледат. Семейният живот е щастлив до 1900 г., когато Мадс умира от неустановени причини. Скръбта на неговата съпруга изчезва, когато получава 8 000 долара от застраховката му за живот.

Стягайки покъщнината и децата си, Бел напуска Чикаго и се премества в тихото пасторално градче Лапорт, разположено малко над границата на щата Индиана. Предимно норвежкото население се появява с подаръци за добре дошли на прага на изоставената ферма край града, в която се нанасят Бел и нейните деца.

Физически вдовицата Соренсон е доста едра жена, около 135 кг, с лице на обрулен от природата викинг. Но тя притежава сексуален чар, с който привлича мъжете като магнит. Излъчва подканваща разпуснатост, доста рискована за онези времена. Жените в местната църква вече си шушукат, че деколтето на неделната й рокля е прекалено изрязано.

Скоро след пристигането й в Лапорт във фермата й се появява един добър човечец на име Питър Гинес. Тя го наема като общ работник, но всъщност отношенията им са много по-лични. Не след дълго вдовицата се омъжва за любовника си. Вдовецът Гинес внася малко богатство в семейната хазна. Финансовите тревоги на Бел приключват.

Но не минава много време и жителите на града, които преди това са присъствали на сватбата им, сега обличат черните си дрехи за погребението на Гинес. Смъртта му е неочаквана и трагична. Голяма желязна месомелачка е паднала от кухненския рафт и е разбила черепа му.

Областният патолог е скептично настроен към причината за смъртта, но няма други доказателства за насилствена смърт, освен собствените му подозрения. Впоследствие свидетел разказва:

“Бел ридаеше, покрила с ръце очите си, но надничаше чевръсто през пръсти, за да види какъв ефект предизвиква у околните”.

Смъртта е обявена за нещастен случай и Бел прибира парите от застраховката на Гинес.

През следващите четири години работниците във фермата на Бел идват и си отиват. Пристигат в началото на жътвата и изчезват с прибирането на реколтата. Някои от тях се превръщат в нейни любовници, подобно на покойния Гинес. Тя шества из града в компанията на тези мускулести типове, перчейки се с техните подаръци. Гражданите тъкмо научават имената им, когато те изчезват в неизвестното. Кършейки ръце, тя казва на съседите си, че те “просто си тръгват” един ден. Бедната Бел, мислят си те, бедната Бел.

Вдовицата публикува обяви за работна ръка във вестник “Скандинавиан”, чийто читатели са главно норвежки имигранти. Описвайки се като вдовица, нуждаеща се от помощта на мъжка сила, тя избира онези кандидати, притежаващи нещо повече от мускули. От значение е банковата им сметка. С тези работници търси възможност за по-дълга връзка. Много от тях я посещават, влюбват се в нейните домашно приготвени гозби (и сексуалните намеци, които им подхвърля) и остават при нея. За малко, разбира се, преди да изчезнат завинаги.

Съдбата в крайна сметка застига Бел Гинес. Или по-вероятно… Бел Гинес манипулира собствената си съдба. Какво наистина се е случило остава предмет на спорове до ден днешен.

В свежото утро на 28 април 1908 г. фермата на Гинес избухва в пламъци и изгаря до основи. В избата, под срутените греди, спасителите откриват и разпознават телата на децата на Бел. Край техните останки лежи тялото на по-възрастна обезглавена жена. Веднага се предполага, че Бел и децата й са били убити от някого, който след това е подпалил къщата.

Последният й любовник работникът Рей Лемпхер е арестуван за убийство. Но претърсвайки земите около изгорялата ферма, доброволците започват да се натъкват на труп след труп, повечето заровени под кочината до основите на къщата. Фермата се оказва гробище на всичките любовници на Бел. Когато изследват телата, много от тях показват следи от отравяне с арсеник. На други пък черепите са разбити с тъп инструмент.

Сред погребаните е и най-голямата дъщеря на Бел, за която всички в града знаят, че е отишла да учи в колеж.

Бедната Бел се оказва не тази, за която са я смятали жителите на Лапорт.

Но накрая остава въпросът: Тялото на Бел ли е било в руините или тя е инсценирала собствената си смърт? Съдът избира по-простия отговор и осъжда Лемпхер за убийство. Макар самата Бел да е била без съмнение убийца, официалната присъда гласи, че нейният любовник и вероятен съучастник е убил работодателката си от ревност или за отмъщение.

Жителите на Лапорт обаче възроптават срещу тази присъда. Те вярват и все още вярват до днес, че Бел Гинес се е измъкнала на косъм и вероятно е продължила да убива някъде другаде.

Старците на Гилиган

Ейми и Джеймс Арчър отварят старческия дом “Сестра Ейми” през 1901 г. в град Нюингтън в щата Кънектикът и бързо се сдобиват с репутацията на грижовни пазители на заможните старци в Нова Англия. Макар в квалификациите им да няма и следа от медицинско образование, тяхното заведение предлага точните терапии и медикаменти за щастливото и удобно пребиваване на възрастните пациенти. Клиниката става толкова успешна, че шест години по-късно нейните собственици се преместват на няколко мили извън Нюкасъл в Уиндзор, където отварят дори още по-луксозния и модерен старчески дом “Арчър”.

Ейми Арчър-Гилиган
Ейми Арчър-Гилиган

Точно тогава, макар първоначално бавно и незабележимо, започват да се случват странни неща. Зад белите болнични стени пациентите умират мистериозно и без причина. Завеждащият лекар, личен приятел на Арчър на име Хауърд Кинг, приписва всяка смърт на старостта на пациентите. Дори когато съпругът на Ейми умира, изкуфелият д-р Кинг невинно описва смъртта му като “естествена”. Ейми ридае дълго над ковчега на Джеймс, д-р Кинг утешава дребната брюнетка, след което тя отива в офиса на застрахователната компания и прибира парите от застраховката му за живот.

Ейми не остава вдовица задълго. Омъжва се за Майкъл Гилиган през 1913 г. Богатият вдовец се притича на помощ в бизнеса и слива банковата си сметка с нейната. Не вижда нищо необичайно във високия брой на смъртни случаи в старческия дом на неговата съпруга – над десет смъртни случая на година, всичките от “естествена смърт”. Очевидно никога не се замисля, че в повечето от случаите пациентите са били напълно здрави и дори доста активни физически.

В крайна сметка той самият се сдобива с висока температура и болки в корема след като похапва от една от типичните “питателни” гозби на Ейми. Д-р Кинг за пореден път написва “естествена” в полето “причина за смъртта” в смъртния акт на г-н Гилиган.

Макар повечето Черни вдовици да са крайно предпазливи, тактиките на Ейми Арчър-Гилиган са всичко друго, но не и прикрити. Роднините на починалите пациенти се чудят защо техните родители или дядовци са изглеждали в отлично здраве до момента, в който са подписали съгласие сестра Гилиган да тегли баснословни суми от техните пенсионни фондове. Подобно нещо се случва на Франклин Андрюс, Алис Гауди и много други стари хора. Приблизително над 40 души. Местната полиция най-сетне се заема да разследва случая през 1916 г.

Властите откриват в складовете на клиника “Арчър” огромни запаси от шишенца с арсеник; Ейми обяснява, че го използва, за да убива плъхове и други гризачи. Нито полицията, нито следователите се връзват на думите й. Тялото на последния починал пациент е ексхумирано и, както и са подозирали, в организма му откриват смъртоносни количества арсеник. Още тела са изровени и резултатите съвпадат. Дори нейният съпруг Гилиган е бил сполетян от тази съдба.

Научи повече за:   Зад заключени врати: Убийството на Аруши Талвар

След дълъг и нашумял процес Ейми Арчър-Гилиган е намерена за виновна в убийство и получава доживотна присъда. Но ексцентричното й поведение зад решетките кара властите да вярват, че тя в крайна сметка е луда. Изпращат я в болница за душевно болни, където умира, говорейки си сама в тясната килия, през 1928 г.

Врачката

В Чикаго винаги е имало голям брой полско население и в първата половина на XX век повечето от тях живеят в Ниър Норт Сайд. Но тези богобоязливи и спазващи закона хора искат да забравят една своя сънародничка. Нейното име е Отилия (Тили) Гбурек.

Отилия Гбурек (Тили Климек)
Отилия Гбурек (Тили Климек)

Съседите смятат Тили за екстрасенс. Тя притежава обезпокоителната дарба да предсказва бъдещето. Успява да съзре в сънищата си почти точната дата на смъртта на всичките си пет съпрузи, както и на няколко съседи в квартала. Никога не греши. Е, само веднъж.

Нейните лоши навици започват, когато е на 49 години – по-късно в живота, за разлика от средностатистическите черни вдовици, които обикновено прекратяват дейността си на тази възраст.

През 1919 г. тя предрича смъртта на Джон Миткевич, неин съпруг от 29 години. Тили разказва на своя приятелка, че е сънувала как намира трупа му в един определен ден след няколко седмици. Разбира се, съпругът й ляга болен точно в уречената сутрин и умира същата нощ. Приятелката й е изумена, още повече когато вижда с какъв устрем се втурва Тили към застрахователната компания, за да прибере чека си.

Тили обича мъжете и не остава в траур задълго. След по-малко от два месеца се омъжва за работника Джон Русковски. За негово нещастие Русковски бързо става герой в един от пророческите й кошмари. Поне така казва тя на съседките в квартала. Онези, които се присмиват на предсказанието й, зяпват от учудване, когато съпруг номер две наистина се гътва на посочената дата.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115

Следва го Франк Купчик – само шест месеца след сватбата. Също като Миткевич и Русковски, Купчик е заможен човек; неговата булка е проверила това. Тя също се е погрижила да бъде единствени получател на застраховката му, преди да подправи зеленчуковата му супа с арсеник.

След по-малко от година Тили отново произнася брачни клетви с Джозеф Гушковски; а после отива на погребението му, проклинайки на всеослушание лошия си късмет и злокобните си сънища.

Тили е предсказала и неговата смърт. Дори е казала това на жертвата си Гушковски, който й се е изсмял. Сега, след четвъртото й успешно предсказание, врачката се е превърнала в местна знаменитост. Хората започват да я избягват на улицата, защото не искат да чуят за собствената си смърт.

Бабини деветини, казват някои, но хората имат основателни причини да странят от нея. Всички знаят, че е имала видение за ужасната болест, която ще покоси цяло семейство в квартала. Само няколко седмици след съня й трите деца на това семейство умират от агонизираща смърт. Тили и въпросното семейство са имали ожесточена разправия.

Семейство Климек се разтревожва, когато техният син и брат Антон решава да загърби всякакъв здрав разум и да се ожени за Тили през 1921 г.

“Тя е добра жена” – крещи той на по-здравомислещите хора в квартала, – “а аз съм здрав човек, който възнамерява да си остане здрав!”.

Здравият мъж и новата г-жа Климек подписват заедно завещанията си, оставяйки един на друг цялото си имущество. Само след една нощ здравият човек ляга болен.

Когато вече бере душа, неговото семейство прави онова, което Тили сякаш няма намерение да направи. Откарват го в болницата. Той оживява, но прегледът показва, че е погълнал отрова. Болницата уведомява полицейското управление.

Изправена пред възможността да изровят останките на бившите й съпрузи и да бъде обвинена в четири убийства, Тили си признава, че е отровила Климек.

Актриса до последно, тя се изправя в съдебната зала сякаш в транс и занарежда, че отвъдното не позволява на смъртните да я изпратят в гроба. Заклева се, че няма да бъде екзекутирана за престъпленията си. Но сега идва ред на съдията да се прави на пророк. Той й обещава да я държи в затвора до края на живота й.

Пророчеството му се сбъдва.

Страст и параноя

Най-странният герой в тази история е Вера Ренци от Букурещ. Тя се различава от повечето Черни вдовици, тъй като мотивът й е ревност, а не изгода. Обсебена е не от парите на мъжете, а от тяхната вярност. Унгарската хубавица има много обожатели, но няма доверие на никого от тях. Преди да бъде заловена Вера убива двама съпрузи, един син и около 32-ма любовници.

Родена през 1903 г., тя е дете на залязващо аристократично семейство. Неспособността й да задържи връзка с мъж като млада жена се обяснява с възпитанието й на разглезена богаташка щерка. Щом престане да бъде център на вниманието на своя любим, тя бяга от връзката. Корените на проблема й обаче са много по-дълбоки, здраво вкопани в убеждението, че не може да има вяра на мъжете. Ниското й самочувствие става все по-опасно с възрастта й. Щом усети, че нейният мъж е привлечен от друга жена, вече не просто го зарязва – а направо го убива.

Първият й брак с по-възрастен мъж е пълен провал. Тя го подозира в изневери с патологична страст. Оставена у дома сама с единствения им син, Вера си представя как мъжът й не е там, където й е казал, че е, а е в прегръдките на някоя от колежките му например. Подозренията й са безпочвени и непрактични, но за нея – плашещо реални. За да не може той повече да погледне друга жена, една вечер тя подправя виното му с арсеник и се отървава от тялото му. Сетне с безутешен плач споделя с приятелите и роднините си, че я е изоставил.

Вера разиграва същата драматична сценка пред своите близки за втори път няколко години по-късно, когато изчезва и вторият й съпруг. Отравя и него, защото е убедена, че й изневерява.

Единственият разумен избор в живота на мадам Ренци е, че никога вече не се омъжва. Но това няма голямо значение, тъй като продължава да се обвързва с любовници, погубвайки ги един след друг в разстояние на седмици или месеци – а понякога дни. Нейните мъже са бедни и богати, високи и ниски, красиви и невзрачни. Вероятно много от тях наистина са я обичали, но тя ги смята за неверници. Празната привързаност, която вижда у тях, макар да не го осъзнава, в действителност е собственият й огледален образ.

В един момент от нейната криволичеща кариера синът й Лоренцо, който вече е станал мъж, се препъва в истината за мамините занимания. Той се опитва да я изнудва, но научава по трудния начин, че не бива да притиска отровителка в ъгъла.

Понеже няколко от любовниците на Вера са женени мъже и се налага да лъжат, за да поддържат връзката си с нея, често съпругите им стават подозрителни. Точно една от тези измамени жени разкрива деянията на Черната вдовица. Дамата проследява съпруга си до дома на Вера и когато той не излиза на следващата сутрин, а Вера отрича да го познава, тя се обръща към полицията.

Полицията извършва рутинен обиск в имението на Ренци и открива много повече от липсващия съпруг.

В избата се натъкват на картина, достойна за роман от Едгар Алан По: 32 мъжки трупа, всеки положен в собствен ковчег. Вера, която обикновено не си затваря устата, не може да намери думи да обясни как тези мъже са се озовали в мазето й.

Тя прекарва остатъка от живота си в затвора, може би питайки се защо просто не ги е погребала. Все пак една лопата е щяла да й струва много по-малко.

Лоши новини в Йоханесбург

Позната като “Дамата на смъртта”, Дейзи Луиза Димелкер от британската република Южна Африка довършва набързо двама съпрузи и подобно на Вера Ренци преди нея – един потомък, застанал на пътя й. Предполага се, че е извършила и други убийства – на един годеник, още едно дете и седем нейни познати – които вероятно са се случили преди известните й престъпления.

Дейзи Луиза Димелкер
Дейзи Луиза Димелкер

Дейзи Ханкорн-Смит се спасява от скуката в Родезия (и от военната дисциплина на своя строг баща, офицер в британската армия) съвсем рано в живота. През 1907 г. тя се сгодява за мъж на име Фулър в Южна Африка. Но в деня на брачните им обети младоженецът умира от треска с грижовата Дейзи край леглото му, оставяйки на своята възлюбена 100 лири. Тя използва парите, за да отпътува за развиващия се Йоханесбург, където си взима апартамент под наем.

В новия град Дейзи се запознава със собственика на доходоносен ВИК бизнес Уилям Каул. Омъжва се за него през 1909 г. и започва живот, белязан от семейни трагедии. Четири от петте й деца умират малки – три от естествени причини, едно при съмнителни обстоятелства. Оцелява единствено синът й Сесил.

Тези страдания изкопават дълбока пропаст между двамата родители. След почти 14 години посредственост и липса на интимност, съюзът им приключва със смъртта на Каул. През януари 1923 г. той се разболява внезапно и фатално. Лекарите не успяват да го спасят, просто защото не могат да му поставят диагноза. Той умира, пищейки от болка. В отчаяно търсене на отговор, един доктор определя причината за смъртта му като “церебрален кръвоизлив”.  Вдовицата получава 1 700 лири от застраховката му за живот.

Три години по-късно Дейзи се омъжва повторно, този път за Робърт Спрот. След четири месеца брачно блаженство, в една мразовита ноемврийска вечер Спрот се събужда от следвечерна дрямка треперещ и потънал в пот. С напредването на вечерта симптомите му се влошават. Прекарва последните си часове в гърчове и конвулсии. Официалната причина за смъртта му е описана като “мозъчен кръвоизлив”. Скръбта на опустошената Дейзи очевидно е преодоляна с осребряването на тлъстия застрахователен чек.

През март 1932 г. Дейзи убива сина си. Приписват й се най-различни мотиви за това. Някои автори казват, че тя се е стремяла към парите от застраховката му за живот, но “Съндей Таймс Онлайн” цитира други интересни възможности:

“Синът изглежда е бил останал с впечатлението, че ще получи наследство, когато навърши 21 години. Може би е искал повече, отколкото Дейзи е можела да му даде… Но най-очевидният отговор е, че тя просто не го е харесвала”.

От много месеци обаче някой наблюдава лудориите на Дейзи отстрани и си съставя съответното мнение. Братът на втория й съпруг Алфред Спрот вярва, че Боб е бил убит и се заклева да държи под око действията на зълва си. В първите месеци на 1932 г. се случват два епизода, които засилват подозренията му. Единият е смъртта на 19-годишния Сесил, а другият – бракът на Дейзи със заможния предприемач Сидни Димелкер.

Алфред вярва, че животът на Димелкер е в опасност и споделя впечатленията си с полицията в Йоханесбург. Властите обръщат сериозно внимание на сигнала му и скоро научават, че Дейзи Димелкер е закупила огромни количества стрихнин от аптеката. Изравят телата на последните й двама съпрузи и сина й Сесил за аутопсия. В костите и органите на всеки труп са открити следи от отрова.

Последвалият срещу Дейзи процес, изпълнен с напрегната драма и безвкусни сценарии, се превръща в медийна сензация, гъделичкаща сетивата на отегчената континентална тълпа. Самата г-жа Димелкер обаче хич не се забавлява. Особено когато съдията я осъжда на обесване през декември 1932 г.

Модна убийца

Мари Александрина е красива жена. Никога няма проблеми с привличането на силния пол в своя роден град Лиеж в Белгия. На 33 години тя се омъжва за Шарл Бекер, който се смята за щастливец, че е успял да спечели такава прекрасна жена. И в продължение на 20 години тя наистина е вярна съпруга. Но след две десетилетия Мари се отегчава до такава степен от живота с лишения от романтика работник, че направо й се иска да крещи. Тя е вече на 53 години и знае, че светът предлага много, много повече. Нейното време, мисли си Мари, е дошло. Затова подправя чая на Бекер с арсеник.

Почти веднага след това тя побързва да се влюби и омъжи за Ламбер Байер, но той се оказва поредното разочарование. Затова отравя и него само след месец. Вече развенчала мита за брачното блаженство, Мари решава да прекара остатъка от живота си във флиртуване и преследване на любовници.

Остава обаче един проблем. За да се намърда в бляскавия свят, за който копнее, и да срещне мъжа на мечтите си, трябва да достигне нивото на заможната класа в Лиеж. Като вдовица на двама бюрократи от средната класа, Мари не е наследила достатъчно пари, с които да финансира мечтите си. Парите от наследствата й осигуряват достатъчно за един нормален живот и тя дори е в състояние да отвори малък бутик за дрехи в моден квартал на града, но далеч не стигат за осъществяване на фантазиите й.

Мари измисля решение. Чрез магазина си, предлагащ модно женско облекло, тя се запознава с известен брой дами от висшето общество. Бързо се сприятелява с тях и започва да получава покани за техните соарета и чаени партита, организирани в разкошните им имения и градини. Убеждава доста от тези жени да я наемат като моден консултант. Това е първата й стъпка към целта.

Стъпка номер две й донася истински пари. Методът е прост. Веднъж щом е поканена на частно модно ревю, по време на което се сервират чай и сладкиши, Мари издебва, когато никой не я гледа и смесва напитката на домакинята със смъртоносна доза стрихнин. Жената се хваща за гърдите, бореща се за въздух, почервенява като рак и се срива мъртва. Мари прибира от трупа й бижутата, парите и всичко, което сметне за ценно.

За повече от година – от март 1935 г., до септември 1936 г. – тя убива десет дами от висшето общество на Лиеж.

Мари допуска една голяма грешка. Говори твърде много. Една вечер в края на 1936-а тя безразсъдно се доверява на приятелка за източника на доходите си. На следващата сутрин жандармите чукат на вратата й. Тя обвинява приятелката си в клевета и почти успява да се измъкне, но полицията претърсва жилището й и открива в чекмеджетата й повече диамантени дрънкулки и златни накити, отколкото са изложени в Лувъра.

Мари Александрина се спасява от бесилото само защото в Белгия рядко се екзекутират жени. Тя умира в затвора, излежавайки доживотната си присъда. Без бижута, без мъже и без мечти.

Кралицата на отровите

Срещат се понякога Черни вдовици, които въплъщават смесица от характеристики, наблюдавани обикновено при жените убийци от останалите категории. Една такава вдовица е Мари Беснар. През по-голямата част от 22-годишната си “кариера” тя действа със съучастник от мъжки пол, което е рядко срещано явление в породата на Черните вдовици. Въпреки това тя е представител на тази порода, защото всичките й убийства са мотивирани единствено от изгода, а мнозинството от жертвите й са нейни близки роднини.

Мари Беснар
Мари Беснар

Родена във френския град Лудон, Мари Давейло се омъжва за своя далечен роднина Аугуст Антини през 1920 г. Тя е на 23 години, а той наближава 30-те. Щастието от семейния живот бързо се изпарява и с настъпването на 1927 г. Мари вече не може да понася съпруга си. Последният не доживява да види новата 1928-а.

Година по-късно вдовицата се омъжва за Леон Беснар. Той е същият негодник като жена си, а бракът им сякаш е скрепен в ада. Двамата се превръщат в измамници, мошеници и накрая в серийни убийци. Заедно замислят успешна схема за бързо забогатяване. Тровят роднините си един по един, за да се доберат до наследствата им.

Действат доста лукаво и коварно, за да постигнат целите си. В продължение на месеци се подмазват потайно на двете си семейства – родители, деца, братовчеди, лели и чичовци, на всеки, за когото могат да се сетят от родата на Беснар и Давейло – за да си осигурят място в техните завещания. Мари и Леон очевидно притежават завиден актьорски талант, защото планът им работи безотказно.

Смята се, че Мари е била “мозъкът” на операцията. Дали това е вярно или не, Беснар изглежда е бил охотен и възприемчив ученик. Първо се насочва към своите две неомъжени богати лели, които смятат своя племеник и неговата прекрасна съпруга за чудесна двойка. Едната леля отива в гроба през 1938-а, а другата две години по-късно, след като си сръбва от бутилка с подарено вино. Двете женици завещават солидна сума на семейство Беснар в знак на благодарност за добрината им към тях преживе.

Научи повече за:   О Джей Симпсън: Делото на века

В периода 1940-47 г. двете свързани семейства започват да си мислят, че над тях е надвиснало някакво проклятие. Членовете на фамилиите Давейло и Беснар капят като мухи – бащата на Мари, бащата и сестрата на Беснар, братовчедите Полин и Виржини Лалерон си отиват в този ред. Причините за смъртта им са подозрително подобни – вода в дробовете или церебрален кръвоизлив, но нито един лекар не забелязва сходството.

Сетне зловещият дует насочва отровните си стрели към хора извън семействата им – още един признак, по който Мари се разминава с профила на Черните вдовици. Съседите също се превръщат в техни мишени. Смъртоносните Беснар убеждават възрастните болнави и много богати семейство Ривет да отседнат при тях, за да могат да се грижат за крехкото им здраве. Наивните старци се преместват при Мари и Леон и умират скоро след пристигането си. Преди да се споминат, те показват благодарността си, като оставят цялото си богатство на своите ангели-пазители.

Леон Беснар пада в собствения си капан, когато през 1947 г. Мари подправя виното му с отрова. Дамата се е влюбила в друг мъж и е решила, че е време Леон да напусне сцената.

Вече контролирайки всички пари, Мари се замайва от властта. Става по-алчна. И глупава. Убива майка си, след което научава, че съседите шушукат и отива лично да заплашва живота им в домовете им. Това довежда до ареста й.

Леон Беснар е ексхумиран и в тялото му откриват отрова. Както и в телата на другите членове на семейството. Мари Беснар е обвинена в 13 убийства. Но в крайна сметка, колкото и невероятно да звучи, тя отървава присъдата.

Благодарение на огромното си богатство, Мари наема най-добрите адвокати във Франция, които спасяват кожата й в три отделни процеса, проведени от 1951 г. до 1961 г.

“Спасявайки се от правосъдието по този забележителен начин” – пише Келехър, – “Мари Беснар пренаписва дефиницията за перфектното престъпление и засенчва дори легендарната Бел Гинес”.

Черната вдовица на Джорджия

Черните вдовици обикновено нямат криминално досие преди да започнат да убиват. Преди да извършат първото си убийство много от тях се радват на безупречна репутация и околните често ги дават за пример. Рядко издават признаци за приближаващите беди. С други думи, в един момент те просто превъртат.

Но… дали тази дума не е подвеждаща? Експертите по серийни убийци биха поспорили, че Черните вдовици не са ненормални. Те биха се съгласили, че дълбоко религиозната мирянка и предана майка Джейни Лу Гибс е била напълно с всичкия си и е действала обмислено, когато е убила своя съпруг, трите си деца и един от внуците си в град Кордел, щата Джорджия, за да се добере до застраховките им.

Джейни Лу Гибс
Джейни Лу Гибс

Нейната първа жертва е съпругът й Марвин Гибс, който умира, похапвайки от вкусните гозби на жена си през 1965 г. Марвин колабира у дома и е откаран в болницата, където лекарите приписват смъртта му на недиагностицирано заболяване на черния дроб. Следват изблици на обичайно съчувствие към вдовицата Гибс. Членовете на нейната фундаменталистка църква предлагат на нея и децата й утеха и подкрепа. В знак на благодарност Джейни дарява част от парите от застраховката на Марвин на църквата.

Една година по-късно 13-годишният Марвин младши също умира от подобно заболяване. Миряните отново скланят глави в молитва за злощастното семейство Гибс. И този път Джейни дарява на своето паство процент от застрахователната полица.

Месеци след погребението на брат си Лестър Гибс, който току-що е навършил 16 години, започва да се оплаква от замайване и главоболия. Когато умира през януари 1967 г., лекарите обявяват за виновник хепатита. На опелото, зад гърба на ридаещата върху ковчега майка, гражданите шепнешком си задават въпроса каква ли чума покосява семейство Гибс.

Когато сълзите й пресъхват, Джейни обявява, че иска отново да дари на църквата част от наследените пари.

Спокойствието изглежда се връща в семейството през по-голямата част на 1967 г. Най-големият син на Джейни Роджър и неговата съпруга очакват първото си дете. Вдовицата сякаш е забравила мрачните дни и очаква с нетърпение раждането на бебето. През август обявява с грейнало лице, че е станала баба.

С настъпването на септември и бебето и неговият баща вече са мъртви.

Лекарите не могат да разберат какво се е случило с новороденото. Бебето е здраво, силно, с перфектно работещи органи. Дори аутопсията не успява да открие нищо нередно в анатомията му.

Колкото до Роджър, неговите бъбреци изглежда просто са спрели да работят без никаква видима причина и резултатът от аутопсията му е също така неясен. Болницата се настройва подозрително най-вече защото новороденият му син е умрял от неизвестни причини само няколко седмици преди него. Семейният лекар се обръща за консултация към щатската криминална лаборатория.

Резултатите показват силни следи от отравяне с арсеник. Въоръжени с тази информация, властите изравят останките на другите деца на Гибс и внука й. Когато получават доклада от техните аутопсии, Джейни е арестувана.

Адвокатите й пледират за невменяемост, но съдебните заседатели остават непреклонни. Черната вдовица на Джорджия умира в затвора на 7 февруари 2010 г., където излежава по една доживотна присъда за всяка от жертвите си.

Една заета жена

Бланш Тейлър Мур от окръг Аламанс в щата Северна Каролина вероятно несъзнателно, но със завиден успех, копира своята предшественичка Нани Дос. Но докато Нани е симатична веселячка по характер – поне на повърхността – Бланш клони към мрачните и лоши настроения.

Бланш Тейлър Мур
Бланш Тейлър Мур

Продукт на баща-алкохолик от ерата на Голямата депресия, който я заставя да проституира, за да си плаща дълговете от хазарт, Бланш Кайзър намира спасение от дисфункционалния си дом и напуска малкото градче Тархийл, омъжвайки се за първия мъж, който й предлага брак. Тя е на 19, а съпругът й Джим Тейлър на 24 години. Годината е 1952-а.

Макар прибързан, бракът им протича щастливо много години. Бланш ражда две деца – през 1953 г. и 1959 г. След десетилетия хармония обаче връзката им започва да се разклаща. Джим си намира друга любов – кехлибарената “лейди Уиски”, с която се забавлява в кръчмата всяка вечер след работа. За да компенсира изоставянето си и да заглуши болката от новото занимание на съпруга си, Бланш също си намира заместник. Но нейният е от плът и кръв. Всъщност става въпрос за поредица от много мъже.

До 1966 г. Бланш вече се е наситила на безперспективните си изневери. Може би пиянските гуляи на Джим Тейлър са събудили наново кошмарите й от детинство и Бланш решава да павира пътя си към един нов пълноценен живот.

Тя извършва първото си престъпление, убивайки баща си Паркър Кайзър, добавяйки лъжица арсеник в бирата на киселия старец. След погребението му, когато осъзнава, че нищо не е постигнала с постъпката си, тя се връща в спасителните прегръдки на любовника си Реймънд Рийд – склададжия в местната бакалия. Междувременно се захваща да обмисля премахването на съпруга си Тейлър.

Тейлър трябва да си отиде и той си тръгва с помощта на една от гозбите на съпругата му, но преди това си заминава неговата майка-инвалид, за която Бланш готви всекидневно. Веднага щом Тейлър депозира наследството на починала си майка на сигурно място в семейната банкова сметка, той също подписва смъртната си присъда. Смъртта на старицата и нейния син е сметната за естествена.

Упоритото нежелание на любовника Рийд да сключи брак скоро започва да дразни Бланш. Възможно е той да е изпитвал подозрения към твърде лесния начин, по който са изчезвали всички препятствия по пътя на любимата му към олтара. Скоро Бланш усеща неговата неохота и Реймънд Рийд се заселва под надгробен камък в местното гробище. Тя го трови малко по-малко, бавно и постепенно, за да обърка градските лекари. В крайна сметка те решават, че смъртта му се дължи на някаква трудна за лечение болест.

Преди да зарови Рийд на два метра под земята Бланш го кара да й припише половината от имуществото си. Загубва годеник, но се сдобива с 50 хиляди долара.

Сетне се заема да спечели следващата си мишена. Сега е вперила взор в новия пастор на местната църква. Преподобният Дуайт Мур се запознава с нея през 1985 г. на една църковна сбирка. Бланш се обвива в мантията на благородна застаряваща вдовица, търсеща комфорт в християнството. Пасторът захапва въдицата. Връзката им продължава четири години преди двамата да се оженят през 1989-а.

Щом името й се озовава в завещанието му и банковата му сметка, Бланш побързва да се отърве от духовника. На медения им месец се погрижва закуската му да включва бекон, вафли и арсеник. Мур се чувства зле и трябва да бъде закаран в болницата. Някак си той оцелява. Лекарите му казват, че е пипнал някакъв вирус.

Завръщайки се в Северна Каролина само след няколко дни, симптомите на Мур се проявяват отново. Още по-лоши от преди. И този път неговата булка го завежда в болницата. Рутинните изследвания отново показват признаци за вирусно заболяване.

Но за разлика от предишните медици, лекарите в Мемориалната болница са доста по-проницателни – и подозрителни – и правят токсикологични изследвания. С това не само спасяват живота на преподобния Мур, но без съмнение и животите на още много заможни мъже, които Бланш е щяла да улови в мрежите си. Резултатите от тестовете показват, че той е погълнал голямо количество арсеник. Това, че оцелява е чудо, пратено от Бога.

Мур при произнасянето на присъдата й
Бланш Мур при произнасянето на присъдата й

Бланш Мур е обвинена в убийството на Рийд и призната за виновна на 14 ноември 1990 г. Съдебните заседатели препоръчват смъртна присъда. Съдията се съгласява с тях и я осъжда на смърт чрез летална инжекция. Благодарение на автоматичните обжалвания обаче тя успява да отлага екзекуцията си вече 20 години и упорито настоява, че е напълно невинна.

Коравосърдечната Хана

Защо, за Бога, една жена би искала да убие съпруга си? В наивния свят отпреди появата на телевизията повечето мъже дори не са си представяли, че нежните създания, с които споделят леглото си, са способни на мисълта за убийство.

Трудно е да си представим колко ли много мъже са загинали от мъчителна смърт, след като техните “малки жени” са решавали, че им стига толкова и са планирали перфектното убийство. Отровата е била предпочитаното им оръжие. Тя е била лесна за намиране, а причините за смъртта често са се приписвали на някоя болест.

В своята книга “Жени, които убиват” Ан Джоунс разказва за Хана Хансън. След проваления й брак с Уорд Уитман тя се премества в Бостън в началото на 30-те години на XІX век, където издържа себе си и трите си деца като шивачка. Там се запознава с Джордж Кини и двамата стават близки приятели. Освен това поддържа контакт и с пастор Инок Фрийман от град Лоуел в щата Масачузетс, който е неин братовчед и стар приятел.

Хана става г-жа Фрийман през 1835-а, но за нещастие една година по-късно преподобният й съпруг се среща със своя създател при доста необичайни обстоятелства.

Находчивата Хана побързва да напусне град Лоуел и се връща в Бостън, където се омъжва за приятеля си г-н Кини. Но бизнесът на Кини фалира и се налага тя да се върне към шиенето, за да издържа цялото семейство. Работи без да се оплаква, докато не разбира, че съпругът й се е впуснал в пиянски гуляи и хазарт.

Обаче не алкохолът го довършва, а билковият чай, който Хана му сварява през август 1840 г. Когато лекарите откриват арсеник в тялото му, властите се чудят как е попаднал там.

Дали Кини не се е самоубил, заради провала на бизнеса му? Или се е предозирал с лекарствата, предписани му от най-различни лекари? В онези времена арсеникът се е приемал в малки дози срещу сифилис и за други медицински цели. Ако Кини го е приемал заедно с други мощни опиати, той би могъл да доведе до смъртта му.

Или пък Хана е възнегодувала, че трябва да работи за парите, които той е пилеел за собствени удоволствия? Всъщност няма директни доказателства, свързващи я със смъртта на съпруга й, освен факта, че преподобният Фрийман е починал по идентичен начин.

Тя е съдена и оправдана, защото дванайсетте съдебни заседатели не могат да повярват, че една привлекателна, трудолюбива и морална жена е способна на подобно нещо.

Сто години по-късно жена на име Шърли Алън действа доста по-организирано от Хана.

Шърли се омъжва за Джо Синклеър през октомври 1968 г. и се опитва да го отрови само след осем месеца. Той мъдро се изнася от живота й. Шърли се омъжва отново през 1977 г., този път за Джон Грег, смятайки че той ще я направи наследница на застраховката си за живот. Когато Джон колабира неочаквано и умира, тя установява с неприятна изненада, че нищо няма да получи.

Лойд Алън е мъжът, за когото се омъжва през 1981 г. Той започва да линее почти незабавно и умира от неустановени причини на следващата година. Застраховката му за живот на стойност 25 000 долара и някои неприятни слухове довеждат до аутопсия и до откриването на следи от антифриз в тялото му.

Шърли най-накрая е заловена, когато нейната дъщеря казва на полицията, че е видяла майка си да сипва антифриз в чашата на Лойд. Тя няма късмета на Хана и е осъдена на доживотен затвор през 1984 г.

Най-агресивната нова порода

В един свят много по-пригоден към насилието – за което основен фактор е Втората световна война – гладът на Черните вдовици се засилва. Нови термини като социопат навлизат в езика, за да придадат дори още по-тъмни отсенки на човешкото его. Психопатите излизат от образа на чудаците в черно-белите филми и прекрачват декорите в улиците на истинския свят.

С минаването на десетилетията серийният убиец се превръща в нещо познато до болка. Историите за съпруги, които убиват мъжете си, и майки, които задушават бебетата си, вече нямат място на първа страница.

Въпреки всичко горчивият вкус в устата след убийство, извършено от жена, продължава да преследва “нормалния” ум, настроен да не възприема тази концепция. Авторът Ерик Хики може да спори, че “Жените убийци… не предизвикват същия страх като мъжете”, но убийците от силния пол не предизвикват чувството на гадене, което усещаме, когато научим, че миловидна млада дама е застреляла трите си деца от упор, защото са й пречели в любовта.

В “По-смъртоносни от мъжете” авторът Тери Менърс представя статистики от края на XX век за жените серийни убийци. 32% от тях са домакини; 18% са медицински сестри; 97% са бели жени. Средната им възраст е 33 години. Техният основен мотив продължава да бъде същият, като този на пионерката Мери Ан Котън – изгода.

Наблюдава се една ужасяваща разлика – или тенденция – в последните серии от убийства на черни вдовици. Сравняйки ги със случаите на черни вдовици, подвизавали се в края на XX век, тяхната порода е станала по-безсърдечна и зла, ако това изобщо е възможно. Ако тези случаи могат да се считат за представителна извадка на черните вдовици от тази епоха, то техните мишени вече включват още повече деца и други роднини, както и случайни свидетели, които без да искат се изпречват на пътя им.

Перспективата е тревожна и показва, че с настъпването на новия век Черната вдовица е по-жива и по-дейна от всякога.


Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Bobby2000bg 🍺 Katerina 🍺 ?ME 🍺 Vladislav 🍺 Ba?ep?? K. 🍺
Дарители: AleksandaratanasNikolaPavelNadezhda
360
115

Материалът е написан по идея на Secret
Източници: trutv.com, wikipedia.org, deathpenaltyinfo.org, crimecircle.com, findagrave.com

The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

7
Напиши коментар

avatar
7 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
5 Автори на коментари
СталинМосквич 412abvданиСилвия Русева Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Силвия Русева
Гост
Силвия Русева

Много интересна статия. Благодаря!

дани
Гост

Поразителни прилики между случаите. Поздрави за статията.

p.s

Киното развинтва фантазията на доста хора. Това може би е фактор в преминаването на границите между нормално и престъпно.

Поздрави.

abv
Гост
abv

Точно заради това,че жените предпочитат да убиват чрез отравяне по статистика разкриваемостта при тях е по-трудна отколкото при мъжете.

abv
Гост
abv

Жените социопати са голям ужас, особенно ако са красиви! Привлекателния външен вид е голямо оръжие при жена социопат. Знае се,че мъжете сме доста податливи на женския чар, и това е много изгодно за социоПатките. Познавам жена социопат с ефектна външност. Те те обсипват с ласкателства за да те оплетат в мрежите си и да ти вземат парите, но когато се усетиш вече е късно! По какво ще ги познаете? Еми те са патологични лъжци и манипулатори, действията им са противоположни на думите, говорят с меден гласец и винаги обвиняват другите за постъпките си. Не изпитват никаква вина и разкаяние. Големи… виж още »

Москвич 412
Гост
Москвич 412

По-скоро заради хитрините,които използват за да скрият от съседи и роднини какво се е случило,иначе я си представете млад прав и здрав човек изведнъж се тръшка и най-глупавият полицай ще се усъмни в “естествената” му смърт.

Сталин
Гост
Сталин

Това да убиеш и собствените си деца минава всякакви граници ! Такива изродки трябва да се дерат бавно с дни ! Да умират много много бавно в адски мъки !

Москвич 412
Гост
Москвич 412

И това го казва човек,който явно е фен на най-големият убиец в човешката история.Тц тц тц…