Страстта и отровата на доктор Хоули Харви Крипън

Виеща се среднощна мъгла, мъждукащи газови лампи, хриплива музика, тяло, заровено в мазето, гонитба през Атлантическия океан и убийство, извършено в името на любовта.

Историята на доктор Крипън притежава всички елементи на класическата английска криминална мистерия. Магнетичен разказ за смърт и любов, грях и добродетел. Макар и стереотипен на пръв поглед, случаят се различава с мотивите за престъплението – фройдистки по природа – и напомня за синдрома „Джекил и Хайд“, така вълнуващ авторите в онази епоха.

Първо действие: Инспекторът

„Похвално е да бъдеш англичанин през 1910 г. – крал Едуард седи на трона и е ерата на човеците…“ — Ричард М. и Робърт Б. Шърман

Домът на улица „Хилдроп Кресънт“ №39 е една от редицата триетажни тухлени, залепени къщи близо до пътя „Камдън Роуд“ в Холоуей, Северен Лондон. През 1910 г. кварталът вече е започнал да запада, но все пак за инспектор Дю чистата и добре поддържана улица не прилича на място, където виреят престъпници.

Домът на улица "Хилдроп Кресънт" №39
Домът на улица „Хилдроп Кресънт“ №39

В онази мъглива юлска утрин инспектор Дю изкачва дългото каменно стълбище, за да позвъни на входната врата, чиято месингова табелка гласи „КРИПЪН“. Вратата отваря дребно деликатно момиче на не повече от 16 години. Простите й черно-бели дрехи подсказват, че е прислужница. “Oui, monsieur?” – пита момичето. Дю се надява, че тя разбира английски.

„Господарят Ви у дома ли е?“ – интересува се детективът.
„Гошподар?“ – обърква се тя.
„Да, докторът – тук ли е?“.
„Дотор?“.

Дю залага на сигурното: „Да, мосю Крипън. Вътре ли е?“.

Това тя разбира. С лека усмивка слугинята пристъпва назад и го пуска да влезе.

„Благодаря Ви“ – казва Дю. – „Кажете на мосю, че съм от Скотланд Ярд и искам да обсъдя с него нещо във връзка с…”.

Може би подплашена от споменаването на работното му място – ефект, наблюдаван често дори у най-почтените граждани – тя изхвърча нагоре по стълбите, за да извика господаря си.

Ако е смятал, че кварталът изглежда напълно лишен от криминална атмосфера, инспектор Дю е двойно по-изненадан от външния вид на Хоули Харви Крипън, когото е дошъл да разпита.

„Той е дребен мъж на около 45 години, със здрав вид, светлокестенява коса, сресана грижливо над плешивината му, и рехав пясъчен мустак над оредяващата му брадичка“ – описва го Том Кълън в своята книга „Кроткият убиец„. – „Сивите му очи, леко увеличени от очилата със златни рамки, са без съмнение неговата най-отличителна черта“.

„Доктор Хоули Крипън?“ – пита Дю. Другият кимва. – „Аз съм главен инспектор Уолтър Дю от Скотланд Ярд. Ще отнема само частица от времето Ви, за да Ви задам няколко въпроса.“.

„О?“ – отговаря Крипън. Дю забелязва, че интонацията на възклицанието съвпада с изражението на лицето на доктора: виновно. – „Точно щях да тръгвам към кабинета си… Защо не отидем в приемната, ако нямате нищо против?“.

Инспекторът следва доктора в мебелираната с вкус, но пълна с твърде много саксии, стая.

„Е, как мога да Ви помогна?“ – Дю забелязва американския акцент на Крипън без да се изненада. Вече знае, че докторът е родом от Съединените Щати.

„Доктор Крипън, тук съм поради две причини. Първо, позволете ми да изразя съболезнованията си за скорошната смърт на Вашата съпруга Бел. Разбирам, че Вашите приятели и съседи усещат тежко липсата й“.

Другият кимва с благодарност. Но изражението му подсказва, че няма търпение да чуе втората причина.

„Но изглежда нейната кончина е, съжалявам да го кажа, загадка, която тепърва ще се разкрива. Доктор Крипън, полицията бе посетена от голям брой познати на Вашата съпруга през последните месеци, които… ами… с две думи изразиха съмнения за нейното внезапно заминаване в Америка, което завърши със също толкова внезапната й смърт в чужбина“.

Домакинът реагира без изненада, сякаш вече знае за слуховете. „Гилдията на Дамите“ – кимва той. – „Знаех си, че ще създават проблеми“. Но тонът му не изразява презрение.

„Значи сте очаквал тяхното поведение?“

„Определено“ – отговаря Крипън. – „Държат се така, сякаш пазя някаква тайна. Виждам недоверие в очите им при всяка наша среща“.

„Съпругата Ви е била член на тази организация. Те са много натъжени от загубата й и тя много им липсва. Те са.. какви?… актриси като жена Ви?“.

„Музиканти – певци, танцьори, акробати, мимове – повечето пенсионирани от сцената. Съпругата ми беше певица, не много известна. Имаше доста отговорности в Гилдията като тяхна касиерка. Събираха пари за благотворителности най-вече“.

„Забележително!“ – отронва Дю и продължва. – „Заради тяхната настоятелност моите началници поискаха да Ви посетя, с надеждата че бихме могли да изчистим доброто Ви име. Затова бих искал да Ви задам няколко въпроса за Вашата покойна Бел. Сигурен съм, че след нашия разговор ще мога да ги уверя, че нищо необичайно не се е случило“.

„Инспекторе, да не би да подозират, че съм убил съпругата си?“.

Дю се стряска леко от тази прямост. Но тя го улеснява.

„Всъщност, не казват това, докторе, но… Твърдят, че тя е имала много поети ангажименти с тях преди заминаването си през февруари и смятат, че не е типично за нея да тръгне без да ги извести лично. Разбират, че пътуването до Щатите може би е било спешно – да се грижи за застаряващ роднина сигурно? – но не могат да спрат да мислят, че нещо не се връзва съвсем“.

Дю премерва мислите си преди да продължи:

„Докторе, ще карам направо: Това, което изглежда развързва езиците на добрите дами, е фактът, че вече живеете в дома на тяхната скъпа приятелка Бел с друга жена. Госпожица Льо Нев, мисля, е нейното име“.

Крипън остава спокоен, макар и леко притеснен.

„Знам.. знам, че изглежда подозрително, испекторе… Заминаването на Бел за Съединените Щати, болестта й, смъртта й… всичко за месец… последвано от моето… ъ-ъ, приятелство с друга жена, преместила се при мен толкова скоро след загубата на съпругата ми. Но… е… можем ли да разговаряме по мъжки?“.

„Моля Ви!“ – окуражава го Дю.

„Инспекторе, изглежда съм лош лъжец и Дамите са ме разкрили. Признавам – излъгах. Съпругата ми не е заминавала в Америка да посети болен роднина. Тя не е мъртва. Всичко това е измислица“.

„Къде тогава е тя?“ – слисва се Дю.

„О. Тя наистина е в Америка, но… много ми е трудно да го призная… напусна ме заради друг мъж, инспекторе. Никога не сме се разбирали и… не можех да я задоволя… по много начини. Каза ми, че отива в Чикаго, но Бог знае дали наистина е там. Знам само, че я няма и че ако наистина е в Чикаго, тя е с друг мъж от онзи град. Името му е Брус Милър“.

Дю се усмихва меко. Не е подготвен за подобна искреност. Докторът продължава:

„Уплаших се, когато ме напусна през онази февруарска нощ, защото виждах какъв скандал ще избухне сред познатите ми. Клюките са разбили не една кариера, а пациентите на зъболекарите са особено чувствителни!“.

„Разбирам“ – Дю се изправя от стола си и прекосява стаята, опитвайки се да проумее чутото току-що. – „Ами, Вашата приятелка госпожица Льо Нев, с която… делите дома си? Тя знае ли, че Бел съществува или също е заблудена?“.

„Тя… вярва, като останалите ми приятели, че Бел е умряла“.

Детективът се намръщва. „Доктор Крипън, мислите ли, че е редно да мамите…“. Но дребният мъж го прекъсва:

„Инспекторе, Бел няма да се върне, познавам я по-добре от всекиго и откакто замина, Етел и аз станахме като мъж и жена. Обичаме се дълбоко. Не можех да кажа на приятелите си едно, а на нея друго. Тя знае историята ми с Бел. За нейните изневери, кавгите ни и семейната ни дисхармония“.

„Етел е истинска дама и отлична помощница в работата ми“ – продължава Крипън. – „Тя е моя секретарка. Всъщност в момента е в кабинета ми. И аз се готвех да тръгна на там“.

„Е, ще трябва да Ви помоля да останете още малко. Имаме още работа“ – казва полицаят. – „Първо, докторе, трябва да открием Бел. Чиста формалност. Трябва да напишем обява за вестниците, с молба жена Ви да отговори или лично, или чрез адвокат. Отговорът й ще ни помогне да затворим случая и устите на Гилдията на дамите“.

„Напълно съм съгласен!“ – вълнува се Крипън.

„Трябва да сте наясно, че съм длъжен да информирам Гилдията на дамите за нашия разговор. Ще бъда дискретен, разчитайте на това“.

Дю е доволен. Той е чул обяснението на доктора, наблюдавал е очите му, неговото изражение… човекът е изглеждал напълно искрен. Макар изчезването на Бел Крипън да предизвиква подозрение, сега инспекторът вярва, че подозрението се дължи изцяло на съпругата, а не на нейния съпруг, който – както вярва Дю – не е в състояние да настъпи и мравка.

Преди да си тръгне, двамата мъже съчиняват обява, която ще бъде изпратена от Скотланд Ярд до всички големи вестници в света. Тя е адресирана до Бел Елмор (нейното сценично име, което предпочита), и гласи:

„Свържете се с Х. Х. К. или с властите незабавно. Сериозни проблеми заради Вашето отсъствие. Двадесет и пет долара награда за всяка информация за нейното местонахождение“.

Дю извършва рутинно претърсване на къщата и не намира нищо подозрително. Няма кървави петна или следи от борба. Крипън обяснява, че .45-калибровият револвер в гардероба е само за защита, нищо повече. Дю написва изявление, което Крипън прочита и подписва, и детективът смята, че е свършил добра работа тази сутрин.

Крипън затваря вратата след него и въздъхва дълбоко. Подът се завърта под краката му. Главата му пулсира, затреперва. По дяволите, мислех, че никога няма да си тръгне! Какъв актьор съм само! Най-големият му подвиг е, когато следва инспектор Дю в мазето. Гузната му съвест го кара да вярва, че ченгето ще усети ударите на сърцето на Бел, заровена под каменния под.

Но после си спомня нещо. Нали е изрязал сърцето й и го е хвърлил в канала, след като я е убил и я е погребал под камъните.

Второ действие: Съпругата

„Някои никога не се женят и това е техният ад; други го правят и това е тяхното наказание.“ — Робърт Бъртън

Семейният живот на Бел и Крипън е несъвместима комбинация от огън и лед. Тя жадува за блясък и слава, а той се задоволява с тихото си съществуване. За нея едно добро прекарване на вечерта означава фалцетното й пеене да бъде бурно аплодирано от публиката в музикалния салон. За него – кротко да седи в частната ложа в операта, хванал жена си за ръка.

Доктор Хоули Харви Крипън
Доктор Хоули Харви Крипън

Хоули Харви Крипън е роден в протестантския град Колдуотър в американския щат Мичиган. Възпитан е в себеотрицателната религия на родителите си. Тежкият труд и страхът от дявола са основните й догми… В отговор на първата повеля – трудът – неговият дядо Файло отваря магазин за дрехи, с които облича траперите на кожи и дърварите, минаващи през града им на път за северните гори. Когато бащата на Хоули Майрън Огъстъс Крипън наследява бизнеса, той вече е достатъчно проспериращ, че да му позволи да се ожени за Андреси Скинър. На 11 септември 1862 г., когато се ражда Хоули, къщата на семейство Крипън е една от най-внушителните в района, а улица „Крипън“ съществува в града до ден днешен.

Като дете Хоули проявява интерес към професията на своя чичо Брадли – градският лекар. Интересът му никога не избледнява и той вярва, че един ден ще стане доктор. След като завършва Университета в Мичиган, през 1892 г. той става доктор по медицина в Хомеопатичната болница в Кливланд. Практикува там няколко месеца и се премества в Ню Йорк Сити, където развива уменията си като специалист по очни и ушни заболявания.

През 80-те и 90-те години на XІX век хомеопатията е популярна и нова медицинска дисциплина – донякъде сравнима с днешната алтернативна медицина.

Докато стажува в болница „Ханъман“ в Манхатън, Крипън ухажва и спечелва сърцето на ирландската девойка Шарлот Бел – медицинска сестра. Двамата се преместват в Сан Диего, където Крипън отваря частен кабинет. Точно там на 19 август 1889 г. Шарлот ражда техния син Ото.

Шарлот Бел
Шарлот Бел

Семейството се премества отново, този път в Солт Лейк Сити. Щастливо женени с едно дете и още едно на път, животът им изглежда като дар от боговете. Но не за дълго. Малко преди термина й за раждане, през януари 1892 година Шарлот внезапно умира от апоплексия. Смазан от отговорностите на самотното бащинство и взискателната медицинска практика, Крипън оставя Ото на родителите си в Калифорния и се връща на изток. Тогава среща Бел.

За мъж като Крипън, отгледан буквално с идеята, че работата е всичко, което има значение, Бел – младо, идилично и стремящо се към звездите яркооперено 19-годишно момиче – му изглежда като странно и пленително животно. За разлика от починалата му съпруга, за разлика от всяка друга, която е познавал, Бел излъчва почти развратна енергия, която сграбчва либидото на 30-годишния Хоули Крипън.

Бел, от своя страна, чувства влечение към Крипън единствено заради професията му. Да се омъжиш за доктор по медицина е повече от похвално. Тя е влюбена в театъра, не в него, но Крипън ще бъде нейната стълбица към небето от ярки звезди и диамантени пръстени.

Това е светът, на който Бел чувства, че принадлежи. Тя не се възприема като Кунигунде Макамоцки – името, дадено й от нейните родители-зарзаватчии при раждането й в Бруклин през 1873 г. Не я грабват сергиите за плодове и зеленчуци и претъпканите улици в квартала. Убедила е родителите си да платят уроците й по пеене при местни професори, които са направили каквото могат, за да изгладят тенекиените й октави, без да имат сърце да й кажат, че изобщо не я бива за певица.

Бел Крипън
Бел Крипън

Напускайки дома си на 16 години, тя се премества у един преуспяващ индустриалец, който я изпраща при първокласни учители в замяна на любовните й ласки. Тогава се появява Хоули Крипън, готов да предложи портфейла си, за да я има и индустриалецът остава в историята. Кунигунде решава да скрие балтийския си произход зад харизматичното име „Бел“ и да се омъжи за Крипън през септември 1892 г.

Но съдбата може да бъде мрачно комична. Крипън е срещнал Бел, точно когато тя е посещавала негов колега за някакви „женски оплаквания“ (най-вероятно спонтанен аборт). Почти веднага след като си казват „Да“ на 1 септември 1892-а, върху самия Крипън се изсипват женски оплаквания от друго естество. Съпругата му бързо разбира, че докторът по медицина, за когото се е омъжила, е почти толкова безполезен, колкото листа хартия, върху който е отпечатана дипломата му. Малко след сватбата им интересът към хомеопатията в страната е заменен от подновена вяра в традиционната медицина. Чакалнята на доктор Крипън опустява, а недоволството на Бел се превръща в горчилка.

Семейство Крипън усеща кризата; парите за пеене и театрални уроци пресъхват. За още по-голямо отчаяние на Бел страната изпада във финансова депресия. Изгладнелият народ не дава пет пари за изкуство. Най-големите театри в Ню Йорк едва оцеляват, а малките, които биха могли да дадат шанс на Бел, затварят врати поради липса на посетители. Тя се оказва затворена в дома си с ютия в ръка, задушаваща се от безсилие.

За известно време Крипън окачва табелка пред апартамента си, че практикува дентална медицина, но скоро осъзнава, че правите бели зъби са последната грижа на обикновените мизерстващи нюйоркчани. Тогава си намира работа по обява като консултант в „Хомеопатични лекарства Мъниън“. Въпреки падението на хомеопатията в медицината, тя си остава популярно перо в една друга цъфтяща индустрия: поръчки по пощата. Поръчването на буквално всичко – от супа, до ядки – от специални каталози се е превърнало в начин на живот. Лекарствата не правят изключение. За бедните, неможещи да си позволят посещение при лекар, домашните лекове, предлагани от хомеопатията, са доста достъпни. Компанията „Мъниън“ се развива с невиждани обороти.

Научи повече за:   Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт

Професор Хоръс Мъниън харесва очилатия ерудиран Крипън, за когото казва по-късно пред „Ню Йорк Таймс“: „Той бе един от най-интелигентните мъже, които някога съм познавал“. През 1895 г. Мъниън го назначава за генерален управител на централния офис на компанията във Филаделфия. Крипън увеличава значително продажбите в сектора и отново е повишен, получавайки задачата да отвори нов офис в Канада. Звездата му изгрява. Тя заблестява година по-късно, когато Мъниън му дава шанса на живота му: да отвори и управлява първия презокеански клон на компанията. Крипън заминава в Лондон с гарантирана заплата от 10 000 долара годишно – екстравагантна сума за 1897 г. (около 250 000 долара в днешни пари).

Докато Крипън полага основите на лондонския клон на компанията „Мъниън“, Бел остава във Филаделфия и без да губи време възобновява връзките си с най-добрите учители по пеене и актьорско майсторство. Това общуване й донася много запознаства с противоположния пол. Да се каже, че е флиртувала, би било смекчаване на фактите. Според слуховете Бел се е славела с доста разпуснат морал.

Дали Крипън е бил наясно с нейните флиртове в Щатите? Вероятно е подозирал за тях в голяма степен. След шест месеца той най-сетне я призовава в Лондон в техния нов луксозен апартамент, близо до площад „Пикадили“. Надява се, че в Англия тя ще се заеме с изкуството и ще забрави за мъжете, без да осъзнава, че покрай едното, Бел получава и от другото. Едно от нейните многобройни завоевания е бившият боксьор и настоящ шоумен от Чикаго Брус Милър.

Благодарение на подкрепата на драматурга и автор на песни Аделин Харисън, която харесва кипящата от живот г-жа Крипън, Бел провира крак в театър „Олд Мерилбоун“. Дебютира с написано от Харисън либрето, но не успява да очарова публиката си – една вечер дори я освиркват – и продукцията слиза от сцената след седмица. Това се повтаря в още няколко второкласни театъра в предградията.

Когато се захваща с британската си кариера, Бел приема сценичното еврейско име Кора Моцки, което смята за достатъчно екзотично, но нейните хулители – такива, за съжаление, има много – започват да я наричат „Кора, бруклинската Маца“ („маца“ е безквасна питка в еврейската кухня). Тя побеснява, когато научава това и побързва да смени псевдонима си на Бел Елмор.

Промяната на името не помага. Съпругът й понякога идва да гледа нейните изпълнения. Макар да не разбира особено от театрално изкуство, той вижда как публиката си шепне, разсейва се и изобщо не обръща внимание на съпругата му. А когато се тя осмелява да изпълнява опера, дори й се присмиват.

Но Бел обича нощния живот в театъра; в този аспект е доста успешна. Никога не отказва покани за вечери, докато Крипън изтърква ориенталските килими у дома. Често нейните късни гостувания имат интимен характер – с мъже, като Брус Милър. Милър се оказва всичко, което нейният Хоули не е; изтъкан от мускули, къдрокос и грухтящ като животно.

Бел Крипън
Бел Крипън

Не че Крипън нарочно се държи студено към нуждите й, но нейното театралничене му се струва повърхностно и изморително.

Скоро след пристигането й в Лондон става ясно, че тяхната връзка се развива на две нива: или се карат непрекъснато, или изпадат във вакуум и се разминават почти без да си говорят. Междувременно Крипън се потапя в света на епруветките и растителните лекарства, пакетирани в шишенца и изпращани по пощата из цяла Великобритания.

Единственият път, когато Крипън показва подкрепа за нейната сценична работа, свършва трагично. През ноември 1899 г. той плаща за обява на цяла страница в един вестник, за да рекламира театралните усилия на жена си, вписвайки себе си като неин бизнес мениджър. Не е известно дали тя е оценила постъпката му, но някой със сигурност не го прави: професор Мъниън. Работодателят на Крипън разбира погрешно обявата и решава, че той отделя твърде много време на странични занимания, вместо да се грижи за интересите на компанията.

Крипън е незабавно уволнен.

„Загубата на 10 000 долара годишно оставя Крипън съкрушен“ – пише авторът Том Кълън, – „и минават много месеци преди отново да стъпи на краката си. Първо си намира работа в конкурентна компания, но… се проваля след осем месеца. После опитва да наложи на пазара ново ободряващо лекарство, но към него няма интерес“.

Двамата са принудени да се преместят от първокласния си апартамент в много по-евтино жилище. И, за да стане още по-лошо, Крипън намира писма, адресирани до Бел от Брус Милър.

Тези събития се случват в изключително труден за Крипън момент. Грубо лишен от финансите си и изтръгнат от света на медицината, неговата гордост се изплъзва, заедно с чувството му за мъжественост. Реакцията на Бел към откриването на любовните писма на Милър не е разкаяние, а враждебна отбранителност. Тя обвинява съпруга си за своето падение от сцената и за неговото падение в бизнеса.

Трето действие: Секретарката

„Има само едно-единствено щастие в живота – да обичаш и да бъдеш обичан.“ — Жорж Санд

През декември 1901 г., две години след уволняването му от „Мъниън“, доктор Крипън си намира постоянна работа в Института на глухите „Друе“. Въпреки претенциозното си име институтът не е нищо повече от офис за поръчки на лекарства по пощата, предназначени главно за хора с ушни заболявания. Шарлатанската фирма предлага например малки пластири, обещаващи чудодейни въздействащи сили, които пациентът залепва зад ушите си. Крипън работи като един от няколкото консултиращи лекари, чиято задача е да поставят диагноза на изпратените в писмо симптоми на пациента и да му предпишат най-подходящия за страданията лек.

Месечните приходи не могат да се сравняват със някогашната му заплата, но работата има и своите предимства. Урежда се с прекрасен кабинет, с гледка към „Хайд Парк“. Другата му придобивка е хубавичката и уравновесена Етел льо Нев.

Етел е на 18, а Хоули Крипън на 39 години. Въпреки разликата във възрастта, между тях възникват романтични чувства. През 1901 г., когато среща шефа си г-ца Льо Нев току-що е завършила секретарски колеж, сдобивайки се с работа като машинописка в „Друе“, благодарение на своята по-малка сестра Нина – секретарка на Крипън. Когато Нина напуска компанията, Етел заема нейното място, превръщайки се в лична секретарка на Крипън и негова счетоводителка.

Етел льо Нев
Етел льо Нев

Родена в град Дис, Норфолк, през 1883 г., Етел Клара льо Нев е едно от шестте деца на Уолтър и Шарлот Нев. Семейството й се премества в Лондон, когато тя е на седем години.

Под зацапаните бузи и одраните колена на пакостливото момиче разцъфтява сантиментална девойка, мечтаеща за далечни земи и рицари в бляскави доспехи. Щом се сдобива с независимост, тя придава на името си галски блясък – Льо Нев.

Етел намира Крипън за безмерно галантен. Ако работят до късно, той я придружава до дома й, награждава постиженията й с вечеря в любимия й ресторант и нито веднъж не нарушава ролята си на джентълмен. Най-много я впечатлява това, че разговорите им винаги остават професионални – дори насаме.

За Крипън Етел е всичко, което му липсва у Бел – мила, деликатна, изящна, с мелодичен глас, дама при всякакви обстоятелства.

Двамата се влюбват – дълбоко, страстно и безнадеждно. С настъпването на 1903 г. шефът и неговата секретарка вече са неразделни.

Поне духом.

Защото пречка на фантазиите им, здраво застанала на пътя им, е Бел.

Макар настроението на съпруга на г-жа Крипън да се е подобрило значително откакто работи в „Друе“, Бел изобщо не забелязва това. Когато не е в прегръдките на Брус Милър, тя маневрира умело, за да се интегрира в „Гилдията на дамите“. Дамите харесват американския й ентусиазъм, а онези, които разбират за извънбрачната й афера с Милър, премълчават това, защото тя е от полза за организацията.

Бел става близка с няколко от дамите и често посещава домовете им заедно със съпруга си. Сред тези дами са основателката на клуба Мари Лойд – бивша певица; Лил Наш – някога част от римокатолическия орден „Сестрите на Хоторн“; и най-добрата й приятелка Клара Мартинети, чийто съпруг Пол е прочут мим. Сега, когато заплатата на Хоули е станала отново редовна, Бел го пришпорва да се преместят в къща, отговаряща повече на стандартите на нейните нови приятелки. Той се съгласява. През септември 1905 г. двамата се нанасят в триетажната тухлена къща на улица „Хилдроп Кресънт“ №39 срещу наем от 52 лири на година.

Улица "Хилдроп Кресънт"
Улица „Хилдроп Кресънт“

Техният нов дом се състои от предна и задна гостна, кабинет, няколко спални, две тоалетни, обширен таван, кухня и килер, и прелестна градина в задния двор. Под нивото на улицата, зад градинското стълбище, лежи мазето за въглища.

Бел предекорира къщата с настървение, наблягайки на любимия си цвят – розовото. Обзавежда стаите с мебели втора ръка и имитации на изкуството, без да я е грижа дали си подхождат. Крипън намира вкуса й за крещящ, дори отвратителен, но се е научил да не му обръща внимание. Все пак той прекарва голяма част от времето си с Етел.

Макар влюбените да вечерят заедно, да се прегръщат и целуват, тяхната връзка продължава дълго без консумация. Но в края на 1906 г. нещата се променят. Крипън не се поддава на изкушението, но Етел не издържа и му се отдава.

След преместването им в новия дом Бел настоява да настанят наематели в неизползваните спални, за да могат да живеят по-нашироко с парите. Крипън се съгласява и през ноември 1906 г. стаите на третия етаж са дадени под наем на трима германски студенти.

Един от немците, Рихард Ерлих, плаща допълнително за уроци по английски при Бел. Един декемврийски следобед докторът се прибира по-рано от работа и заварва Ерлих и Бел заедно в леглото.

Крипън се втурва при Етел и изплаква болката си пред нея. Тя за първи път осъзнава объркването и фрустрацията му. Когато се събудиждат на следващата сутрин в спалнята на Етел, двамата решават, че това е била първата им „брачна нощ“.

Макар Крипън да продължава да живее с Бел – да готви, да чисти и да се грижи за градината – сега той е щастлив мъж. Оставя Бел да го хока и да мрънка и се оттегля в мечтите си за жената, която обича.

Всичката му вярност към Бел е изчезнала. Живее за деня, когато ще може да я захвърли като умряло канарче. Онова, което го спира да я напусне засега – или да я изрита през вратата – е опасението, че ще причини неприятности на Етел. Бел може да бъде много подла – даже зла. Дори има вече някакви подозрения и когато настоява да знае коя е другата жена, това е една от малкото й заповеди, на която Хоули отказва да се подчини.

Хората започват да говорят. В началото се съмняват в слуховете, докато доктор Крипън не напуска „Друе“ и започва нова работа, взимайки секретарката със себе си. Той отдавна мечтае да се измъкне от шарлатанските продажби по пощата и да се върне към истинската медицина. Знаейки, че някога е бил зъболекар в Ню Йорк, Етел го убеждава да отвори дентална клиника. В партньорство с друг стоматолог, Крипън отваря кабинет с името „Зъбни специалисти Йейл“ на улица „Ню Оксфорд“ – по една случайност намиращ се в сградата, помещаваща както старата му фирма „Мъниън“, така и „Гилдията на дамите“.

"Ню Оксфорд Стрийт"
„Ню Оксфорд Стрийт“

Ако Бел не е знаела до този момент коя е „другата жена“, сега е разбрала. Тя шпионира през отворената врата на кабинета как съпругът й и асистентката му Етел скланят глави над пациентите, очевидно наслаждавайки се на близостта си. Дамите от Гилдията й споделят, че често са виждали съпруга й да обядва заедно със същата млада жена.

Нещата бързо се усложняват. Една сутрин Етел признава, че е бременна. Крипън приема новината както се е надявала – с въодушевление. Този импулс най-сетне ще го задвижи да се отърве от баналния си живот – и от съпругата си. Етел се премества от дома на родителите си в пансион, където коремът й може да расте без любопитните очи на семейството й.

„В следващите месеци от бременността Етел е по-щастлива, ведра и оптимистична от всякога… сияеща млада жена“ – пише Том Кълън в „Кроткият убиец“. – „Но после Етел загубва детето, което носи, и цялото човешко уравнение се променя“.

Помятането на Етел се случва преди Крипън да има шанса да каже на съпругата си, че иска развод, но Бел вече знае за бременността и за намеренията му. Тя и Дамите имат очи и Бел се е подготвила да контраатакува ходовете на съпруга си. Помятането не я успокоява, защото знае, че Етел е млада и лесно ще зачене отново.

„Въпреки нейните собствени нагли изневери, Бел не поглежда философски на връзката на съпруга си“ – пише Филсън Йънг в „Процесът срещу Хоули Харви Крипън„. – „Не изпитва нищо към него и не го щади нито пред приятелите си, нито у дома. Но макар да не желае вече Крипън, суетата й не позволява да му даде да обича друга“.

В следващите месеци Бел осъзнава отегчението си – от Крипън, от къщата, от бижутата и приятелите си – и започва да търси извинение да си тръгне.

С наближаването на 1910 г. отдавна разклатеният съвместен живот на Хоули и Бел се разпада напълно. Вече не приемат наематели в къщата и се карат непрекъснато. Бел се надява да уплаши Крипън достатъчно, че той да напусне къщата, позволявайки й да подаде молба за развод под предлог, че е била изоставена, или да го вбеси и той да подаде молбата пръв. Тогава с чиста съвест ще може да намери поредния Брус Милър или ще издири самия Милър, който междувременно се е върнал в Чикаго.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: GeorgiPetarLucyStefanTodor
360
253

Но Бел може би е отишла твърде далеч, в опитите си да докара Крипън до отчаяние – все пак е била актриса, макар и некадърна. Подходът й вероятно е бил твърде драматичен:

„Ако продължаваш да се срещаш с този боклук, ще кажа на всичките ти пациенти каква разбивачка на семейства е тя! Цял Лондон ще научи името на тази курва! Или аз, или тя!“.

Разбивачка на семейства? Боклук? Курва?

За един кавалер, така страстно влюбен в дамата на сърцето си, няма прошка за подобни думи, изречени по адрес на неговия ангел. Бел е преминала границата. Обидила е и е заплашила да опозори любимата му. Да приеме ултиматума на Бел ще означава да се съгласи с нейните определения, че Етел е разбивачка на семейства, боклук и курва.

Не, той никога няма да позволи тези обиди да излязат наяве.

По-скоро би умрял…

Или би убил Бел.

Четвърто действие: Убийството

„Имам малък списък с отхвърлени от обществото, които няма да липсват никому“ – из оперетата „Микадо“ на Гилбърт и Съливан.

С настъпването на новата 1910 година семейство Крипън и техните гости семейство Наш чуват възгласите на празнуващите по улицата, които почти заглушават песента на камбаните на църквата „Олд Соулс“. Хоули обаче, захласнат в мечти по Етел, не чува нищо. Не желае да чака съдбата да вземе решение. Сам ще изкове бъдещето си през настъпващата нова година.

На 17 януари Крипън закупува пет грана от отровата хиосциамин (скополамин) от аптеката, от която зарежда кабинета си. Алкалоидът, съдържащ се в кучешкото грозде, е често използван в много малки дози от докторите в прочутата лудница „Бедлам“, за да усмиряват агресивните луди. Лекарството е толкова отровно, че инжектирането на количество над четвърт гран би довело до незабавна смърт.

Научи повече за:   Анатолий Москвин: Повелителя на мумиите

Две седмици по-късно Бел изчезва.

Последните приятели, видели я жива, са Пол и Клара Мартинети, които са вечеряли с Бел и Хоули на 31 януари. В 1:30 часа, когато са решили да си тръгват, домакините са поискали да ги изпратят навън до чакащата карета. Г-жа Мартинети е спряла Бел с думите: „Недей, ще те тръшне настинка“.

Бел наистина се тръшва преди изгрева на слънцето. Убива я не зимният вятър, а нейният съпруг.

Тъй като Хоули Крипън никога не признава за престъплението си, а последвалият съдебен процес не успява да обясни в детайли какво точно се е случило в онази утрин на 1 февруари 1910 г., остават само догадки, сглобени от състоянието на тялото и от различните показания. Няколко уважавани съвременици на Крипън излагат предположенията си за случилото се в дома му в тъмните часове на нощта.

Най-правдоподобната теория е предложена от лондонския съдебен лекар и адвокат С. Ингълби Оди.

Хипотезата на Оди:

Крипън е забъркал горещ пунш на съпругата си преди лягане – нещо, което е правел редовно. Но този път е подправил питието с отрова. Изчакал е хиосциамина да подейства, да я приспи, да обезсили мускулите й и драстично да намали биенето на сърцето й. Планът му е бил да изчака много часове след смъртта й и после да се обади, симулирайки шок, на своя близък приятел и колега д-р Джон Бъроус и да му съобщи, че е заварил Бел мъртва в леглото.

Причините на д-р Оди да вярва, че Крипън би се обадил на д-р Бъроус са две: 1) Бъроус е изпитвал голямо уважение към Крипън и би се съгласил с неговата диагноза без сам да преглежда тялото; и 2) Крипън е казал на Бъроус в средата на декември, че се тревожи за здравето на съпругата си, която напоследък се е чувствала зле.

Бел обаче не е реагирала на токсина според очакванията му; вместо да я обхване летаргия, тя е започнала да бърбори несвързано, а сетне да крещи. Крипън е осъзнал, че е приложил твърде голяма доза. При тази отрова границата между упояването и причиняването на лудост е тънка; половин гран може да убие без инциденти, а само частичка от процент повече да причини повръщане, халюцинации и лудост.

Крипънс се е стреснал. Уплашен, че съседите ще се събудят от писъците й, той е грабнал панически .45-калибровия си револвер от гардероба. Докторът е застрелял жена си в леглото.

Първоначалният план на Крипън се е провалил. Сега е трябвало да се отърве от доказателствата и от самото тяло. Единственото решение е била дисекцията. Но подобна операция би довела до обилно леене на кръв – освен ако не бъде извършена в емайлираната вана, разположена до спалнята.

Знаейки вече, че ще я погребе в мазето, което не е много голямо – 1,80 на 2,70 м – той е разчленил трупа на части, отрязвайки ръцете, краката и главата. Бел е била яка жена с голям скелет, затова, за да сведе останките й до възможно най-малки размери, той буквално я е филетирал, отстранявайки ребрата и гръбнака. Увивайки тези кости в мушама, ги е занесъл в кухнята, където ги е изгорил в пещта. На сутринта е стрил на прах каквото е било останало. Във ваната, накиснат в собствената си кръв и плуващи органи, е лежал спихналият балон от плът, който някога е представлявал Бел Крипън.

Увивайки торса в собствената си пижама, Крипън го е погребал под каменните плочи в мазето, точно под задното стълбище. Върнал се е банята, събрал е крайниците, главата и отстранените органи, сред които и сърцето, и ги е опаковал в дебела покривка, която е поставил в сандъче в кофата за боклук.

Слънцето отдавна е било изгряло. Той е хвърлил окървавените си дрехи в огъня и после е подремнал малко. В уреченото време е станал. Събуждайки се, е огледал местопрестъплението за следи от кръв, които би могъл да е пропуснал с уморените си очи. Облякъл се е, избръснал се е и е тръгнал за работа, пристигайки точно навреме в 9:00 часа. Държал се е така, сякаш нищо не се е случило.

Същата вечер, във вторник, Крипън се е прибрал у дома и е вечерял сам. Събрал е няколко тухли от градината и торбата с човешки части от боклука, и се е насочил към санитарния канал, намиращ се на няколко пресечки. Приклекнал е в сенките в края на пътя „Клиф Роуд“, поставил е тухлите в чувала и го е потопил в мътните разпенени води.

Вече смъртно уморен, без да е спал от 48 часа, Крипън си е легнал рано и е заспал като пребит, вероятно сънувайки щастливото си бъдеще с любимата Етел.

Пето действие: Дамите

„Любовта и скандалът са най-добрите подсладители за чая“ — Хенри Филдинг.

Според неговите колеги Крипън е изглеждал много спокоен, пристигайки на работа във вторник сутринта след убийството на Бел. В сряда сутринта, на 2 февруари, той дръпва Етел настрана и й съобщава, че Бел го е напуснала. Казва й, че не я е видял да си тръгва.

Бел Крипън
Бел Крипън

Сетне докторът я изненадва като изважда от джоба си шепа женски бижута – огърлици, гривни, пръстени, обици и брошки.

„Тя ги остави“ – казва й той, – „и искам да си избереш някои от тях“.

Етел, останала без дъх, отговаря: „Моля те, подбери ми ти нещо. Познаваш вкуса ми“.

Той кимва и избира комплект пръстени с диаманти и рубини, и един великолепен медальон.

Когато впоследствие Етел е обвинена в съучастие в убийството на Бел, нейните обвинители се обосноват до голяма степен с факта, че тя не е показала почти никаква съпротива в приемането на тези бижута, а след време е приела и някои от дрехите на „изчезналата“ съпруга.

Крипън продава останалите бижута.

Преди да си тръгне от работа той подава на Етел запечатан плик и пакет, които да занесе в Гилдията на дамите. Етел предполага, че писмото има нещо общо с изчезването на Бел, а пакетът съдържа счетоводните документи на Гилдията. Оказва се права. Писмото гласи:

„Скъпи приятели,

Моля, простете ме за припряното писмо и за всяко неудобство, което бих могла да ви причиня, но току-що научих новината за болестта на мой близък роднина и се налага спешно да замина за Америка. При тези обстоятелства няма да мога да се върна няколко месеца и затова ви моля да приемете това писмо като моята оставка“.

Още на секундата добрите дами от Гилдията надушват нещо гнило. Първо, почеркът не прилича на този на Бел; даже всъщност е доста мъжки. Второ, приемат скептично това, че Бел би написала и изпратила бележката чрез Хоули, вместо направо да се обади на някоя от тях. Трето, Хоули е казал на Клара Мартинети, срещайки я случайно на улицата, че Бел е заминала в Калифорния да се грижи за болен роднина, но Клара никога не е чувала Бел да споменава за други свои близки, освен тези в Ню Йорк.

Но слуховете са си слухове и сами по себе си нищо не означават, поне докато Крипън не се появява на годишния благотворителен бал на Дамите, хванат под ръка с Етел льо Нев.

Етел изглежда зашеметяващо в своята рокля от коприна и шифон. Докато двамата с Крипън се въртят на дансинга здраво прегърнати, устите по масите зяпват от възмущение. И тогава някой забелязва, че брошката, която носи Етел, много прилича на онази на Бел.

Възмущението на Дамите продължава да расте през идните месеци. Тормозейки Крипън за повече информация – Как е Бел, чувал ли сте я? Как е болният й роднина? Кога ще се върне? Можем ли да й пишем? – те не получават задоволителни отговори. Крипън отговаря с недомлъвки, пазейки в тайна местонахождението и заниманията на съпругата си.

Гилдията на Дамите
Гилдията на дамите

Най-сетне, в края на март, докторът посещава семейство Мартинети, за им каже, че е чул много обезпокоителни новини за жена си. Очевидно, казва им той, бедната Бел е пипнала пневмония и сега е на легло в Калифорния. Когато го питат за адреса й, за да й изпратят картичка, докторът ги обезкуражава с думите:

„Не, тя е толкова болна, че е по-добре да я оставим на мира. Очаквам много тъжни новини всеки момент, съдейки по телеграмите, които получавам напоследък“.

Сетне, на 24 март, той изпраща телеграма на семейство Мартинети, съобщавайки им: „Бел е починала вчера в 6 часа“. Клара се опитва да се свърже с него, само за да научи, че той е заминал извън града.

Избирайки точно това време за официалната смърт на Бел, Крипън не само се опитва да се отърве от Дамите, а и да изиграе ролята на романтик. Двамата с Етел заминават за Франция, където той й съобщава за кончината на съпругата си и възкликва, че тази ваканция може да се счита за техен меден месец.

Етел може и да му е повярвала, но не и Дамите. Те започват собствено разследване. Научават от съседите на Крипън, че той живее с любовница. Етел се е нанесла в дома му, а докторът се е отървал от вещите на Бел още преди тялото й да е изстинало. Съседка разказва как една вечер е видяла през прозореца Етел да мери рокля след рокля, подавани й от доктора. Тя пренарежда градината по собствения си вкус и си наема френска камериерка.

Завръщайки се от „медения си месец“, Крипън съобщава на нахалните приятелки на Бел, че няма да има погребение, защото тя е била кремирана в Америка. Прахът й ще му бъде изпратен скоро и той ще ги уведоми.

Това също се струва подозрително на Дамите. Бел е католичка, а по онова време католиците не практикуват кремация.

От името на Гилдията на дамите Лоуиз Смайтсън се свързва със Скотланд Ярд и излага подозренията си пред инспектор Уолтър Дю, който никак не я окуражава. Казва й, че жени постоянно изоставят съпрузите си, а това, че любовницата на Крипън е носела брошката на Бел, също му се струва нормално.

„Мъжете често танцуват със секретарките си и ги кичат с бижутата на отсъстващите си съпруги. Полицията нищо не може да направи. Ние не сме пазители на морала“.

Междувременно Дамите продължават да си играят на хрътки и се натъкват на стряскащи следи, каращи ги да се съмняват, че Бел изобщо е напускала Лондон. Клара Мартинети и Ани Сътън проверяват доковете, за да видят кои кораби са заминали за Америка в сутринта, в която Бел уж е била отплавала; откриват, че „Ла Турейн“ – единственият кораб, който е трябвало да пътува тогава – се ремонтира на пристанището в Хавър. Президентката на Гилдията Изабел Гинет се свързва с властите в Калифорния през лятото и разбира, че в щата не е умирало лице с името Бел Крипън или Бел Елмор.

Въоръжени са тази нова информация, Дамите се връщат в Скотланд Ярд на 30 юни, този път срещайки се с инспектор Дю и неговия началник директор Франк Фроест. Групата на жените е представлявана от Лил Наш и нейният съпруг Джон. Двамата разказват за откритията на Гилдията, както и за разговора, който Джон Наш наскоро е провел с д-р Крипън. Според г-н Наш докторът не е можел да си спомни в кой град е умряла жена му, нито в кой крематориум са били изгорени останките й.

Детективите са впечатлени. Вече заинтригуван от ситуацията, Дю се съгласява да говори с Крипън. Няколко дни по-късно, на 8 юли той посещава дома му и докторът му признава, че съпругата му в крайна сметка не е умряла, а е измислил цялата история, за да избегне скандал. Дю решава, че в това има смисъл. Написва изявление, което докторът подписва, и потегля обратно към управлението.

Но Дамите остават все така скептично настроени. Дю, макар и раздразнен, решава, че тяхната преданост към Бел Крипън заслужава още едно усилие от негова страна. Той взима със себе си своя адютант сержант Артър Мичъл и двамата се отбиват в денталната клиника в понеделник на 11 юли. Чиновник във фирмата им казва, че Крипън няма да се върне известно време, тъй като внезапно е заминал някъде. Когато Дю поисква да разговаря с г-ца Льо Нев, служителят му доверява, че нея също я няма и вероятно придружава доктора в пътуването му. Не знае къде са заминали. Дю и Мичъл забързват към къщата на улица „Хилдроп Кресънт“ №39.

Вечерта на 8 юли, след разговора си с инспектор Дю, Крипън признава на Етел, че я е излъгал за смъртта на Бел. Тя се чувства предадена. Крипън предлага двамата да заминат за Канада, тъй като всичко ще излезе наяве и ще избухне грандиозен скандал. Етел се съгласява, без да подозира, че той е заровил скелет в мазето си.

На следващия ден двамата се качват в метрото и слизат на спирка „Ливърпул“, откъдето взимат влака за Харуич. От там, казва Крипън на Етел, ще отплават за Ротердам, после за Антверпен, за да се качат на кораб, заминаващ за Канада.

Инспектор Дю и сержант Мичъл пристигат в дома на Крипън и заварват там само прислужницата. Всичко, което тя знае е, че е била уволнена, но са я оставили да живее в къщата. Няма ни най-малка представа къде са отишли докторът и неговата дама.

Останките на жертвата в мазето
Останките на жертвата в мазето

„Сега подозренията на Дю се събуждат с пълна сила… и той предприема ново претърсване на къщата“ – пише авторът Филсън Йънг, – „… разравя части от градината, оглежда мазето, бута тухлите с крак, но не открива нищо.

С щастливо упорство той се връща към търсенето на следващия ден и на по-следващия 13 юли, когато побутва с ръжен плочите на пода в мазето, открива, че една от тях се повдига. Открива още няколко разхлабени камъка по същия начин, взима лопата и започва да копае.

На няколко инча дълбочина се натъква на компактна маса от животински останки, които след огледа на експертите се оказват солидни части от човешко тяло, от което липсват главата, крайниците и кости…“.

Градината на д-р Крипън. Инспектор Дю е най-вдясно.
Градината на д-р Крипън. Инспектор Дю е най-вдясно.

Инспектор Дю излиза на чист въздух в задния двор, за да не припадне от гледката и вонята. Спомня си утрото, когато е била намерена една от осакатените жертви на Джак Изкормвача Мери Кели през 1888 г. Макар работата на Джак да е била дори още по-отблъскваща, този убиец спокойно може да го конкурира.

„Медицинската експертиза на останките установява, че трупът е на яка жена, с изрусена коса, която има белег от коремна операция“ – гласи историческият сайт на полицията в Северен Холоуей. – „Следи от хиосциамин в достатъчно количество, че да причинят смърт, са открити в различни органи“.

Разследването показва, че Бел е претърпяла подобна операция в младостта си и наскоро е боядисала кестенявата си коса в русо.

Три дни по-късно столичната полиция издава заповед за ареста на доктор Хоули Харви Крипън и г-ца Етел льо Нев.

Шесто действие: Корабът

„Какво е един кораб, ако не затвор?“ — Робърт Бъртън.

Всички на борда на парахода „Монтроуз“ ги смятат за мила и отдадена двойка – баща и син, пътуващи към новия си живот в Канада. Господин Робинсън и неговият син никога не се разделят и макар да са учтиви и любезни, не говорят с никого, освен ако не им се наложи.

„Господин Робинсън“, разбира се, е Крипън, а неговият „син“ – Етел льо Нев, маскирана като младо момче. Тя смята, че така опазва добродетелта си – неомъжена жена не може да дели кабината на мъж през 1910-а – но Крипън я е убедил да се дегизира, защото знае, че властите ще търсят привлекателна брюнетка на 27 години в компанията на мъж с мустаци. Той е обръснал мустака си.

Научи повече за:   Греъм Йънг: Чаеният отровител от Бовингтън

През деня двамата седят на палубата, разговаряйки тихо за морето, времето и чудото на новоинсталираната антена на италианския изобретател Маркони, която тихо пращи над главите им, изпращайки съобщения към двата бряга на Атлантическия океан… Но с напредване на пътуването капитан Кендал започва да подозира нещо, когато забелязва, че панталоните на младия Робинсън са твърде големи за слабото момче и са закопчани с безопасна игла.

Капитан Кендал
Капитан Кендал

Крипън и неговата любима са се качили на борда на „Монтроуз“ в Антверпен на 20 юли. Същият ден параходът е потеглил надолу по река Шелд към открито море на път за Канада. Бегълците, пътуващи във втора класа, са двама от 280-те пасажери на борда. Капитанът на кораба Хари Кендал наблюдава високото слабо момче с нелепо закрепените панталони и скоро осъзнава, че „неговите“ устни се движат неестествено за мъж, а косата му е забележимо по-мека и женствена, въпреки шапката, която почти изцяло я скрива.

На борда няма нови вестници, но капитанът е донесъл със себе си копие от местен ежедневник, излязъл в деня на отплаването. На първата му страница се мъдрят снимки на издирваната двойка доктор Крипън и Етел льо Нев. Изучавайки фотографиите, Кендал установява, че г-н Робинсън страшно напомня на хлъзгавия зъболекар, а неговият компаньон, момчето с хубавото лице, като нищо би могло да бъде Етел.

Капитан Кендал влиза в историята, когато на 22 юли 1910 г. изпраща първата в света безжична телеграма, в резултат на която е заловен престъпник. Изпратена от 193 км западно от полуостров Корнуол до компанията „Уайт Стар“ в Ливърпул, тя гласи:

„Имам силни подозрения, че Крипън – Лондонския убиец в мазето – и неговата съучастничка са сред пътниците. Мустакът го няма, пуска си брада. Съучастничката –  облечена като момче. Гласът и телосложението – несъмнено женски. Двамата пътуват под името Робинсън. Кендал“.

Телеграмата е препратена незабавно в Скотланд Ярд до разследващия случая на Крипън инспектор Дю. Той се свързва с „Уайт Стар“, за да си резервира билет за следващия им трансатлантически кораб за Канада. Има късмет, защото научава, че „Лаурентик“ напуска Ливърпул в утрото на 23 юли и бидейки по-бърз от „Монтроуз“, ще пристигне в Квебек един ден по-рано. С одобрението на началниците си, Дю се качва на борда заедно със сержант Мичъл и две тъмничарки – г-ца Фостър и г-ца Стоун – които ще поемат грижата за г-ца Льо Нев при ареста й.

Сержант Мичъл и госпожици Фостър и Стоун
Сержант Мичъл и госпожици Фостър и Стоун

На борда на „Монтроуз“ без достъп до вестници главните действащи лица в тази драма нямат идея, че са се превърнали в медийни звезди. Лондонските вестници и списания пълнят страниците си с всичко, свързано с „Убийството в мазе в Северен Лондон“. Инспектор Дю и капитан Кендал се превръщат в герои. Сценичната кариера на Бел Крипън най-сетне привлича публичното внимание, макар и не по начина, на който се е надявала преживе.

Устремен към целта си, Дю е готов за действие. „Лаурентик“ подминава „Монтроуз“ в полунощ на 27 юли на път за Фадър Пойнт, Квебек. Вторият кораб трябва да акостира на същото място 24 часа по-късно на 31 юли, когато Дю ще се качи на борда и ще арестува бегълците. Капитан Кендал е известяван за местонахождението на Дю.

Крипън и Етел продължават да бъдат неразделни. Един ден Етел се превръща в героиня. Малко белгийско момченце се подхлъзва на палубата пред нея и благодарение на бързите й рефлекси не пада във водата. Писъкът, който тя надава, сграбчвайки ръчичките му, определено е женски.

С наближаването на кораба до Квебек, сякаш тъма обгръща до този момент доброто настроение на Крипън. Етел забелязва това и го пита какво го тревожи.

„Може би ще трябва да те оставя, когато пристигнем“ – казва той.
“Как така ще ме оставиш?“ – слисва се тя.
“Няма да е зле да си припомниш машинописа, защото съм сигурен, че ще си намериш добра работа в Канада. Препоръчвам ти Торонто – чувал съм, че е страхотно място”.
“Ами ти?“ – настоява тя, изумена от чутото.
“О, нищо“ – отговаря той. – „Просто мисля за бъдещето”.

Тя чувства, че има още, но не иска да го притиска повече в онзи момент. Етел не предполага, че времето им заедно е към края си.

Ако Хоули Харви Крипън е имал лоши предчувствия, те се оправдават напълно. Той не реагира с голяма изненада, когато пристигайки в Квебек към него и Етел се приближава висок мъж и казва с вежлива усмивка:

„Добро утро, доктор Крипън“.

Крипън веднага го познава: „Добро утро, инспектор Дю“.

Арестът на доктор Крипън и Етел льо Нев
Арестът на д-р Крипън и Етел льо Нев

Седмо действие: Процесите

„В раздялата ние узнаваме рая –
и искаме ада“ — Емили Дикинсън

Доктор Крипън и Етел льо Нев са съдени отделно през месец октомври 1910 г. в съда „Олд Бейли“ – той за убийството на Бел, а тя като съучастничка след престъплението и бегълка от правосъдието.

Процесът срещу Етел льо Нев, продължил един ден, е просто формалност. Общественото съчувствие е в нейна полза. Нейният брилянтен защитник Фредерик Едуард Смит предизвиква прокурор Ричард Муър да докаже извън всякакво съмнение, че Етел е знаела за престъплението на любовника си и че докато е била на борда на „Монтроуз“, е осъзнавала, че пътуването им всъщност е бягство от правосъдието. Обвинението не успява да установи вината й по нито едно от обвиненията. След двайсетминутно обсъждане Етел е обявена за невинна.

Етел льо Нев в съда
Етел льо Нев в съда

Делото на Крипън, продължило от 18 до 22 октомври, протича също толкова експедитивно, но в съвсем различен тон. Страховито обезобразено тяло е намерено в мазето му. Тялото на неговата съпруга, с която е делил един нещастен и понякога враждебен живот. Стореното от него на жертвата е непростимо и невъзможно за разбиране. Той е лъгал отново и отново за местонахождението на Бел. И най-уличаващото – в деня след признанието си пред инспектор Дю е напуснал страната със своята възлюбена.

Крипън пледира невинен, макар да знае, че фактите не са на негова страна. И не прави нищо, за да разруши образа на мъж, заловен с нож в ръка. Неговият защитник Алфред Тобин прави каквото може и вероятно би сторил повече, ако е имал съдействието на Крипън.

“Повечето правни експерти са съгласни, че единствената надежда на Крипън да се спаси от бесилото е да пледира невинност, да се възползва от всички смекчаващи вината обстоятелства и да разчита на милостта на съда“ – пише биографът Том Кълън. – „Да пледира виновен би довело до излагане на показ на цялата мръсна история за брачния му живот с Бел… Етел е щяла бъде призована като свидетел, а историята за аферата му с нея – включително нейната бременност и помятането – разнищена в съдебната зала… Крипън, разбира се, не би допуснал това”.

Заемайки свидетелското място, обвиняемият отстоява позициите си и отрича да е убивал някого. Не може да обясни как тялото на Бел е било погребано под къщата му. Напуснал е Англия, защото не е знаел, че от него се очаква да остане.

Крипън избира да умре с чест. Основната му грижа е да оправдае Етел, което се струва похвално дори на хулителите му.

След пет дни на слаби усилия от страна на защитата и смазващи удари на обвинението, съдебното жури намира Харви Крипън за „виновен в предумишлено убийство“. Когато главният съдия лорд Алвърстън пита затворника дали иска да каже нещо, Крипън измърморва:

Съдия лорд Алвърстън
Съдия лорд Алвърстън

„Все още настоявам, че съм невинен.“.

Черен шал е поставен върху бялата перука на лорд Алвърстън, той прочиства гърлото си и без да мига хваща погледа на обречения мъж.

„Хоули Харви Крипън“ – започва той, – „Вие бяхте осъден според доказателствата… че жестоко сте отровил съпругата си, че сте укрил престъплението си, обезобразил сте тялото й и сте изхвърлил надробените й останки; сдобил сте се с нейното имущество и сте го използвал за собствени цели. Също така бе установено, че с появата на подозренията сте избягал от правосъдието… Умолявам Ви да се помирите с Всемогъщия. Сега трябва да Ви наложа присъдата на съда, която е, както следва, да бъдете отведен в затвора, а оттам на мястото за екзекуции, където ще бъдете провесен на бесилото… И нека Господ се смили над душата Ви!“.

Крипън обжалва присъдата, но апелативният съд отхвърля молбата му. Единственият му шанс остава в лицето на тогавашния министър на вътрешните работи Уинстън Чърчил. На 19 ноември управителят на затвора „Пентонвил“ донася на Крипън лошата новина, че Чърчил е стъпкал всичките му надежди.

Екзекуцията му ще се състои на 23 ноември 1910 г.

Етел посещава любимия си всеки ден. След всяка визита двамата си изпращат писма. Нейните изчезват завинаги, тъй като са погребани заедно с осъдения, но неговите изричат думи на обожание и растяща вяра, че Бог ще запази любовта им след смъртта. „Ще се срещнем отново!“ – заклева се той.

Той иска и му е позволено да отнесе нейната снимка и писмата й в гроба. Те ще му донесат утеха. И ще обезсмъртят мечтите му.

Епилог

„Опитът никога не е ограничен и никога не е окончателен“ — Хенри Джеймс.

Къщата на улица „Хилдроп Кресънт“ №39 остава празна през следващите 30 години. Тогава един шотландски комик се опитва да я превърне в музей, посветен на Крипън, но не улучва правилния момент. Лондончани все още помнят ясно зловещото убийство, а някои смятат, че това би било проява на неучтивост към Етел льо Нев, която е изстрадала достатъчно. Необитаваната и недолюбвана къща посреща своя тъжен край в ръцете на германското Луфтвафе, по време на блицкриг бомбардировките над Лондон във Втората световна война.

Капитанът на „Монтроуз“ Хари Кендал за малко да загине четири години след инцидента с Крипън през 1914 г., когато корабът, който командва – „Императрицата на Ирландия“, потъва край Фадър Пойнт, Квебек – мястото на ареста на Крипън и Етел. Загиват повече от хиляда души, но спасителният екип спасява Кендал. Капитанът живее до 91 години.

През 1914-а, същата година на трагедията с „Императрицата“, корабът „Монтроуз“ потъва в сянката на белите скали на Дувър.

Случаят на Крипън е последен за инспектор Уолтър Дю. Той се оттегля от активна служба на 47 години, три седмици преди обесването на доктора. Смята се, че е взел това решение заради симпатията, която е чувствал към затворника, заклевайки се никога вече да не изиграва такава роля в подобна човешка трагедия. За това свидетелства мекотата, с която описва кроткия убиец в своите мемоари, озаглавени „Аз залових Крипън“ и публикувани през 1938 г. Дю умира през 1947 година.

Отказвайки да живее в Англия, където спомените са толкова живи, Етел решава да прекара живота си в Торонто. Тя се качва на борда на „Маджестик“ в утрото на екзекуцията на нейния любим. Работи като секретарка в Канада пет години, като междувременно пише мемоарите си, но в крайна сметка закопнява да види семейството си отново. Отплава обратно за Лондон през 1916 г.

Скоро след завръщането си в Англия тя сменя фамилията си на Нелсън и се омъжва за счетоводителя Станли Смит от Кройдън, където заживява със съпруга си. Мнозина казват, че Смит много е приличал на Хоули Крипън. Бракът им е щастлив и двамата се сдобиват със син и дъщеря. Съпругът и обаче умира от сърдечен удар без никога да узнае, че Етел Нелсън всъщност е прочутата г-ца Льо Нев.

Вдовицата продължава живота си, фокусирана върху няколкото си добри приятели и главно върху децата си. Заема се с шиене. Катарактът е единственото й оплакване на стари години и Етел умира през 1967 г. като доволна баба.

Етел никога не забравя Хоули Крипън и пази спомена за него в сърцето си – но в тайна. Когато британската авторка Урсула Блум я издирва през 1954 г., с идеята да напише книга за нейната история с доктора, Етел е непоклатима. Макар двете да стават добри приятелки, Блум не успява да я накара да говори нито за Крипън, нито за случилото се.

Един следобед обаче, докато двете пият чай, Блум набира достатъчно смелост, за да попита старата дама: „Ако Крипън се появи днес, ще се омъжиш ли за него?“.

„Очите й почти ме пронизаха“ – пише Блум. – „Да, ще го направя – отговори тя“.

През октомври 2007 г. случаят отново се появява на първа страница, този път с предположението, че Крипън е невинен, а останките, намерени в мазето, изобщо не принадлежат на Бел Елмор, а на някакъв мъж. Двамата криминалисти Дейвид Форан и Джон Трестрейл сравняват ДНК-то на жертвата с това на три пра-племенници на Бел.

Митохондричната ДНК се предава от майка на дъщеря в яйцеклетката и остава относително непроменена през поколенията. Двамата учени твърдят, че ДНК-то не съвпада. Но за това би могло да има обяснение. Роднините биха могли да не са преки потомци или пробите да са били замърсени и повредени по някакъв начин.

Белегът, открит по кожата на жертвата
Белегът, открит по кожата на жертвата

Белегът от операция на корема на жертвата също е подложен на съмнение. Твърди се, че това всъщност не е белег, тъй като има фоликули на косми, а такива при белезите няма.

Появяват се две теории за това коя е жертвата. Едната гласи, че това е неизвестен мъж. Другата – че Крипън е извършвал незаконни аборти в дома си и една от пациентките му е починала. Няма доказателства в подкрепа на нито една от версиите.

Восъчната фигура на д-р Крипън в музея на мадам Тюсо
Восъчната фигура на д-р Крипън в музея на мадам Тюсо

Комисията за преразглеждане на криминални случаи разглежда отново случая през декември 2009 г. и обявява, че апелативният съд няма да изслуша делото за посмъртно помилване на Крипън.

Далеч от описанието на един лукав престъпник, доктор Хоули Харви Крипън е по-скоро неумел аматьор. Неговата история притежава всички необходими елементи на романтичен трилър. Невъзможна любов, зла жертва, надъхан детектив и вълнуваща гонитба. И, разбира се, Крипън избира смъртта, за да спаси своята любима. Няма как да не изпитаме съчувствие към дребния доктор. Или, както казва криминалният автор Реймънд Чандлър за Крипън:

„Няма как да не харесаш поне малко този човек. Един убиец, който умира като джентълмен“.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: GeorgiPetarLucyStefanTodor
360
253

Материалът е публикуван по идея на Secret
Източници: trutv.com, crimemagazine.com, wikipedia.org

Филми и книги по случая:

Разказът на Arthur Machen „The Islington Mystery„, адаптиран в мексиканския филм El Esqueleto de la señora Morales.
Филмът „Доктор Крипън“ от 1962 г.
Книгата на Никълъс Конъл „Уолтър Дю: Човекът, който залови Крипън
Книгата „Кроткият убиец“ на Том Кълън
Романът на Джон Бойн „Crippen: A Novel of Murder

The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!
Абонирай се
Извести ме
guest
8 Comments
най-стари
най-нови най-гласувани
Inline Feedbacks
Виж всички коментари
Secret
Secret
21.11.2011 12:24

Силве , много благодаря за труда! Статията е чудесна!

myownhell
myownhell
02.12.2011 23:00

Възхищавам се на толкова подробно описаните събития и статии в целия сайт.Прекланям се!!! Тук е просто цяла енциклопедия ! Много благодаря!

legion
legion
07.12.2011 13:20

Благодаря за труда по статията, която е наистина голяма и добре написана. За съжаление в целата тази история няма оригинална мисъл – история, които има хиляди на смотаняци, оженили се за погрешни жени, търпяли ги, после превъртяли и ги „отрепали“, при това доста нескопосано, че и са ги хванали най-накрая.

А морала на приказката е – изучавайте хората, за да се сверзвате само с подходящи за вас хора.

Таня
Таня
24.09.2018 8:41

Няма как „добрият“ доктор да не ми е симпатичен, незнам защо, но не може да извика в мен нито отвращение, нито погнуса, както при други герои на този сайт.Човекът нееднократно е поставян във фрустриращи ситуации и в един момент убийството се явява единствено спасително действие за човек търпял толкова много унижения

Силвия
Силвия
Отговори на  Таня
16.10.2019 13:31

Защо просто не се е развел с нея? Можел е да се разведе, да й остави къщата или да й даде пари и да се ожени за жената, която обича. Защо е трябвало да я убива? Можеше да помисли за Етел, че хората ще я линчуват, ще изкарат нея виновната и ще я мразят. Етел льо Нев я обвиняват за всичко. Че тя е рабила семейството му и че тя го е подтикнала да убие жена си. Както винаги жената е виновна за всичко.

Таня
Таня
Отговори на  Силвия
31.07.2021 19:45

Не можем да разберем онези времена и нрави. Вярвам,че доктор Крипън е взел най- правилното решение,предвид всичко. Все пак ние коментираме от позицията на 21- ви век,където всичко е доста по- лесно. И все пак по никакъв начин не подкрепям убийството.

Елена
Елена
26.02.2020 20:32

Аз също симпатизирам на доктора. И аз не бих търпяла в къщата си дебело, нагло и бездарно същество, което да ми харчи парите, да ме излага пред хората и да не си мръдва пръста да прави каквото и да е. Само че не бих стигнала до убийство, според мен по-добрият начин е бил да забремени любовницата си отново и под предтекст, че трябва да отговаря за дете, да се събере с нея за постоянно. По този начин по-лесно би се спечелило одобрението на хората, от което, за съжаление, са зависели много неща в ония времена. 🙁