Дяволска психоза: Салемският лов на вещици

Преподобният Самюел Парис се тревожи, че дъщеря му полудява. Лудостта е чест гостенин в рода му, но неговата Бети е твърде млада, за да я погълне старческото умопомрачение на предците му. Деветгодишното момиче винаги е било крехко, деликатно и болнаво дете, но никога преди не е показвало признаци на умствената болест, връхлетяла поколения от семейство Парис. В последно време обаче има явни знаци, че умът на бедното момиче се влошава. Няма друго обяснение за нейната разсеяност, празния ѝ поглед, небрежността ѝ и особено непокорството ѝ.

Подобно на много други момичета в Салем Вилидж, Бети прекарва голяма част от времето си в компанията на робинята Титуба. Самюел Парис притежава тази наполовина африканка, наполовина карибска индианка и нейния съпруг Джон отдавна, още от пристигането си в Барбадос, и им има доверие. Той е довел робите със себе си в колонията Масачузетс Бей, когато е приел поста на пастор в новата църква в Салем Вилидж, и макар Титуба да е сприхава и мързелива, той без притеснения я оставя да се грижи за неговото дете и племенницата му, единайсетгодишната Абигейл. Съмнява се, че Титуба би оказала лошо влияние върху момичетата.

Парис прогонва мисълта за влошаващото се състояние на Бети от ума си, влизайки в молитвения дом на Салем Вилидж. Няма друго такова място като Салем Вилидж, помисля си той, славещо се със своенравна репутация и враждебна атмосфера, наподобяваща на студена война. Градчето е разделено от политически и икономически разкол на два лагера, с Парис по средата.

Преподобният Самюел Парис
Преподобният Самюел Парис

Пристъпвайки в студения молитвен дом, Парис изроптава тихичко, докато се оглежда за дърва за огрев. Градчето би трябвало да го снабдява с достатъчно дърва през зимата, но половината от паството му е пропуснала да даде своя десятък. Алтернативата е да събира дърва сам, но това означава да се откаже от една част от договора си, а той няма намерение да отстъпва повече.

Враждата е започнала дълго преди Парис да пристигне тук от Барбадос. Всъщност тя е започнала още преди той да бъде роден. Кръстен на светия град Йерусалим, Салем е основан през 1626 г. от британски търговци, които се възползват от естественото пристанище и изобилието на риба в местността. С нарастването на пуританското движение в Англия все по-потисканите пуритани започват да емигрират в колонията Масачузетс Бей, за да построят Града на хълма, обещан им от водача на първите заселници Джон Уинтроп.

Разположен недалеч от Бостън, но не и твърде близо за спокойствие на пуританите, градът просперира. Въпреки индианските набези, Салем като цяло е приятно място за живот. Малко суров, може би, но на пуританите така им харесва. Тяхната мисия е да върнат църквата в първоначалния ѝ вид, създаден от Исус Христос, а земните развлечения, като светската литература и забавления, само биха ги отклонили от целта им. Пуританите не празнуват дори езическите празници като Коледа или Марди Гра (Сирни заговезни/Прошка или Мазния вторник, както е известен празника в католицизма).

С процъфтяването на Салем все повече семейства се преместват в покрайнините на града в местност, наричана неофициално “Салемските ферми”. Фермите все още са под юрисдикцията на града и подлежат на теократичните правила на тамошната църква, но с времето разделението между гражданите и фермерите става все по-явно. От фермерите се очаква да плащат данък за издръжка на Салемската църква и трябва да изпращат хора да охраняват града – оставяйки собствените си имоти незащитени. Декларации, молби, петиции и писма летят напред-назад между града и фермите, тъй като последните искат да получат независимост, а гражданите отказват да отслабят контрола си.

Религиозните удобства също изиграват роля в развитието на враждата и точно покрай тях Самюел Парис е замесен в нея. Без тяхна собствена църква, жителите на Салемските ферми трябва да идват два пъти седмично в молитвения дом в Салем, намиращ се на доста голямо разстояние от домовете им.

Според пуританската вяра и съответно теокрацията в Масачузетс Бей, основаването на църква не е толкова просто като издигането на сграда. Пуританската църква е нещо много повече от обикновена къща за богослужения. Църквата и нейните водачи диктуват обществената политика, социалните нрави, назначават общински служители и като цяло налагат настроението в общността. През XVІІ век в Масачузетс не съществува разделение между църквата и държавата.

Десятъкът, наложен на фермерите, е значителен източник на доходи за Църквата в Салем и искането им да построят свой собствен храм не е посрещнато с блага усмивка. Първата молба за издигане на църква в покрайнините на Салем е отправена през 1660 г. от група фермери, пълноправни членове на Салемската църква. Искането им е посрещнато с мълчание; втората молба с отказ, третата с отлагане, а следващите попадат в комитети и стават предмет на безкрайни обсъждания.

Все пак през 1672 г. жителите на Салем Вилидж, както стават известни Фермите, получават разрешение да съберат данъци за построяването на молитвен дом и наемането на пастор. Църковното членство в пуританското общество е привилегия само на малцина. Онези, които не са членове на църквата, се считат за паство и са “задължени да издържат духовенството с материалните си блага и да посещават службите, в които се тълкува Божието слово, но самата църква, като елитен кадър на обществото, се събира отделно… за да споделя привилегията на ритуала на причастието”, пишат историците Пол Бойер и Стивън Нисенбаум в книгата “Обсебеният Салем”.

Първият пастор на Салем Вилидж е преподобният Джеймс Бейли, който пристига през октомври 1672 г. Неопитният Бейли не може да се мери с могъщите сили в Салем, противопоставящи се на неговото духовенство. Не след дълго той попада под ударите на опозицията за нещо толкова дребно, като пропускането на семейните молитви в собствения му дом. Анти-Бейли фракцията спира да плаща данъците си, докато не докарват бедния човек почти до просешка тояга.

В крайна сметка на Бейли му писва от фермите, града и духовенството като цяло и напуска Салем. Впоследствие става лекар в Роксбъри, Масачузетс.

След него идва Джордж Бъроуз, но неговият престой в Салем е не по-малко бурен от този на Бейли. Бъроуз издържа две години и напуска, за да стане пастор в щата Мейн. Следва го неръкоположеният пастор Диодат Ларсън. В църквата отново се надига раздор и опитът на Ларсън да бъде ръкоположен пропада. Той си тръгва и след дълго търсене и продължителни преговори Самюел Парис се съгласява да напусне слънчевия Барбадос, за да дойде в колонията Масачузетс Бей и в Салем Вилидж.

Той не взима това съдбовно решение с лека ръка. Парис знае, че ще бъде забъркан в битки. Не очаква друго, тъй като в строгия морален кодекс на пуританите не е предвиден отдушник за враждебността и агресията. Това, че всеки човек е длъжен да следи за благочестието на съседа си, в комбинация с пуританската вяра, прави конфликтите неизбежни. Онова, което не е очаквал е, че ще трябва да се бори с Дявола. И съвсем не е предполагал, че именно хората в собствения му дом ще доведат Сатаната в Салем Вилидж.

Титуба

Подобно на своя господар робинята Титуба също се тревожи от случващото се в дома на семейство Парис. Тя изпитва истинска привързаност към малката Бети и нейната братовчедка Абигейл Уилямс, но без да знае, че лудостта е проклятието на семейството се страхува повече, че собствените ѝ действия са причинили беда на г-ца Бети.

Животът на Титуба в Масачузетс е труден, особено през зимата. Тя е родена и израснала в Барбадос, където е толкова горещо, че дори робите на плантациите почиват през деня, за да не изнемогнат от жега. Но тук в Масачузетс е по-студено, отколкото си е представяла. Дори през лятото е хладно, тъй като девствените гори пречат на слънцето да докосне земята. Освен това студът означава, че няма извинение за мързела.

Тя не смята преподобния Парис за лош човек. Той ѝ позволява да държи в колибата си бяла покривка, цветя и тенекиени фигурки, подредени в олтар на божеството Обатала, създател на човечеството и владетел на земята според вярата на нейния народ Йоруба. Уважава способността ѝ да прави мехлеми от местните растения и начина, по който се грижи за Бети, когато е болна. И най-важното, Парис умее да я оставя на мира. Тя има определени задължения, но пасторът е твърде зает с енорията си и рядко забелязва дали подът е изметен или чаршафите са сменени.

Г-жа Парис е също толкова заета със задълженията си на съпруга на пастора. Пуританите вярват, че е нужно да съблюдават съседите си, но не от доброта, а по-скоро от половинчата загриженост за собствените си души и никой не е по-деен в общността от г-жа Парис. Така че грижата за дома, двете момичета и техните приятелки се пада на Титуба. И тя се възползва от това.

Разказва с часове на момичетата за красивите бели плажове на Барбадос и за тъй сладката и изобилна захарна тръстика. Те слушат като омагьосани разказите ѝ за вещици, предсказващи бъдещето, и лекуващи болните с билки и тамян. Момичетата задават толкова много въпроси за магията, вещиците и ясновидството, че Титуба накрая се пречупва и им показва как да счупят прясно кокошо яйце – от бяла кокошка – така че белтъкът да обгърне водата и да се превърне в кристална топка за предсказване на бъдещето.

Това е рисковано занимание, разбира се, и момичетата го знаят. Пазят тайната от всеки извън техния малък кръг, защото осъзнават, че ако ги хванат според строгия пуритански кодекс ги очаква камшик, последван от часове на молитви и дни на пости. Но това прави всичко още по-вълнуващо. За Титуба също. Потайността придава правдивост на нейните истории.

Титуба разказва историите си на момичетата
Титуба разказва историите си на момичетата

Тайните срещи в енорийския дом в отсъствието на преподобния и неговата съпруга служат като отдушник на тези потиснати млади жени, минаващи през страданията на пубертета без друга възможност за облекчаване на стреса. Повечето от тях живеят в тесни домове с многочленни семейства и често споделят едно легло със сестрите си. Уединението е анатема за пуританите, защото хората прегрешават именно в самотата си. Разговорите за промяната в техните тела и умове са нещо необичайно. Много от тези въпроси могат да обсъждат единствено тайно с приятелките си.

Между сладките приказки с Титуба, и уроците в дома и църквата, много от момичетата, подобно на Бети, долавят бушуващата в градчето тиха война. Идеята, че флиртуват с дявола и вероятно рискуват безсмъртната си душа притеснява някои и вълнува други, в зависимост от тяхното разбиране на предопределеността. Пуританите вярват, че Бог е решил съдбата им дълго преди да се родят, така че дали ще бъдат спасени не зависи от действията им на земята. Това не е извинение за своеволия, разбира се, тъй като Бог е наложил правила за земния живот и да тръгнеш против Неговата воля означава сигурна покана за Божествено възмездие.

Абигейл е по-палава от братовчедка си и гледа на черната магия и предсказанията като на игра. Макар Аби да не вижда нищо лошо в тях, Бети е преследвана от чувство за вина и страх заради дяволиите им. Срамежливото и покорно момиче не е в състояние да спре вудуто и се страхува да признае на баща си. Конфликтът я разкъсва отвътре и започва да се проявява и физически. Тя става бледа и слаба, не може да се храни, и забравя задълженията си. Понякога изглежда сякаш сънува наяве и когато се “събуди”, започва да пищи. На въпросите защо се държи така, отговаря гневно или с недомлъвки.

Поведението на Бети рано или късно ще доведе до Титуба. Поне така си мисли робинята. Все пак нали точно тя е научила момичетата как да предсказват бъдещето и как да разберат имената на бъдещите си съпрузи, гледайки в яйчения белтък. Титуба е тази, която е разказвала за вуду и за духовете, обитаващи дърветата и реките. Тя самата не вярва напълно в тези неща, но за впечатлителните млади дами на Салем подобни истории изглеждат не само възможни, но и доста вероятни. В крайна сметка Ан Пътнам–Младата е експерт в Книгата на Откровението, благодарение майка си, обсебена от темата за Страшния съд, и именно Ан подкрепя с жар всичките твърдения на Титуба.

Когато Сара Коул, чудеща се “с какво ще се занимава любимият ѝ”, вижда ковчег в псевдо кристалната топка, сякаш адът избухва за тези момичета. Точно тогава Бети започва да се държи странно. Титуба се тревожи, че става въпрос за магия.

Господарят Парис никога не би допуснал това и би побеснял, ако разбере. Затова Титуба се опитва да улови демона, като изпече магически кейк от ръжено брашно, смесено с урината на Бети и Абигейл. Тя нахранва кучето с него с надеждата, че песът ще я отведе до човека, омагьосал девойките. Но кучето просто се помотава безцелно наоколо и накрая хуква след зайците в гората.

Миеща чиниите над ведрото с вода, Титуба претегля на ум възможностите си, когато от една от стаите на енорийския дом се разнася звук, подобен на вледеняващия писък на банши.

Ръката на злото

Елизабет Парис лежи на пода, ръцете и краката ѝ се мятат във въздуха и слюнки хвърчат от устата ѝ. Тя е преобърнала масата за хранене, счупвайки керамичната кана, при което е порязала ръката си. Наблизо стои Абигейл Уилямс, и я гледа с широко отворени очи и зяпнала уста.

“Върви доведи господаря Парис” – казва Титуба на момичето и Аби изтичва от стаята.

Титуба коленичи до гърчещото се момиче и се опитва да го успокои. Успява да грабне кървящата ръка на Бети и да я увие с кърпичка. Раната не ес ериозна, само одраскване. Бети бавно започва да се отпуска и докато Парис и Абигейл стигнат до стаята, тя вече спи в ръцете на Титуба. Парис се оглежда и вижда пораженията в стаята. Досега се е опитвал да запази тайната в собствения си дом, но повече не може да го прави. Изпраща Абигейл да доведе градският лекар доктор Григс.

Научи повече за:   Фатално привличане: Джоди Ариас и убийството на Травис Александър

Доктор Григс пристига след повече от час и изслушва внимателно симптомите на Бети. Парис му казва, че дъщеря му забравя задълженията си, гледа втренчено в една точка и когато се осъзнае, започва да крещи. Отказва да сведе глава по време на молитва, казва Парис, споделяйки най-лошия симптом. Точно в този момент Бети се изправя в леглото си, поглежда наобиколилите я възрастни и започва да реве като магаре. После отмята завивките си, застава на четири крака и залайва като куче.

Д-р Григс зяпва пастора в почуда. Той не е суеверен по природа и се смята за учен, така че не е склонен да прави прибързани заключения. Но все пак това със сигурност не е епилепсия. Не е и Танцът на свети Витий (хорея на Сиденхам). Григс остава още няколко дни в Салем Вилидж, изучавайки Бети, а после и Абигейл, която е започнала да показва същите симптоми. Не може да си обясни какво става. Двете момичета ядат същата храна като всички останали. Не излизат много и не са били ухапани от животно. Уверяват го, че не са пили бира или сайдер, и наистина не миришат на алкохол. Бети и Аби не успяват да му обяснят поведението си, но един човек, с когото Григс се консултира тайно, отбелязва, че момичетата се държат така, както биха се държали деца, оставени без дисциплина. Може би най-доброто лекарство ще се окаже здравият пердах? Григс игнорира този съвет и извиква преподобния Парис.

“Преподобни Парис, страхувам се, че Ръката на злото е над тях” – казва Григс тъжно.

“Магия?” – пита невярващо Парис.

Страхът от магии се е уталожил в последните години, след почти пет века енергично преследване на вещици. Наистина дори влиятелният пуритански духовник Котън Медър е писал за опита си с магьосничество в неговата църква в Бостън, но възможно ли е това да се случи тук, чуди се Парис. Как е бил поканен Дяволът в неговия дом, за да поквари децата му? Какъв грях е извършил, че така да разгневи Господ и Той да оттегли закрилата си. Нима борбата му с онези, все още подкрепящи управлението на град Салем, е довела до това?

Котън Медър
Котън Медър

След като д-р Григс си тръгва, Парис пристъпв към лавицата с книги. Издърпва памфлета на Медър “Паметни провидения, свързани с магии и обсебване”, публикуван в Кембридж, щата Масачузетс през 1689 година.

В него Медър описва демоничното обсебване на едно бостънско семейство, проследено впоследствие до тяхната съседка, която ги е омагьосала. Децата са били подхвърляни наоколо и са се огъвали под странни ъгли, имитирали са животни, крещели са сквернословия и са показвали много от симптомите на Бети и Абигейл. Парис прочита отново истеричната тирада на Медър и забелязва, че бостънският духовник показва нищожно съжаление към жената, набедена за вещица.

“Заподозряната болна жена, чието име е Гловър… даде такова окаяно описание за себе си, че намерихме за нужно да я поставим под опеката на тъмничаря” – пише Медър. – “Гудуин (бащата на жертвата) нямаше никакво доказателство срещу нея; но вещицата не намери сили да отрече интереса си в омагьосването на децата; и когато я попитахме вярва ли в Бог, отговорът ѝ бе твърде богохулен и ужасен, за да бъде описан от моето перо”.

Парис оставя книгата настрана, разтревожен от мисълта, че някой от собственото му паство би могъл да е омагьосал децата. Връща се при Бети точно навреме, за да я завари в средата на един от пристъпите ѝ. Сграбчва я за раменете и я разтърсва нежно, за да ѝ привлече вниманието. По брадичката ѝ потича слюнка и тя го поглежда с широко отворени очи.

“Какво е това, що те измъчва?” – настява Парис. – “Кой е?”

Бети не казва нищо, а вместо това измучава като теле. Парис повтаря:

“Кой те измъчва? Някой тук ли?”

Бети завърта очи и се втренчва в баща си, но сякаш не го вижда.

“Нима е…” – Парис се оглежда, без да може да си спомни името на никого от паството си. Очите му се спират на Титуба, люлееща се напред-назад с почти изпадналата в кататония Абигейл в скута ѝ. – “Титуба ли е?”.

За секунда очите на Бети се задържат върху неговите. Тя е изненадана да чуе определено име; никой досега не я е питал това, задавали са ѝ само общи въпроси.

“О, Титуба… тя… Титуба” – казва Бети и отново млъква.

За Парис това е достатъчно добро доказателство. Той нежно полага дъщеря си в леглото и се приближава към робинята. Изпаднала в паника, Титуба заговаря без да мисли. Казва на Парис за магическия кейк и за собствените си опасения за направена магия. Извън себе си от ярост, пасторът чува единствено признанието ѝ за магьосничество. Нарежда на съпругата си да доведе полицията. Титуба е отведена във вериги.

Мировите съдии

Магьосничеството е твърде важен въпрос, за да бъде оставен на решението на един пастор на разделена църква и Парис знае това. Ще има нужда от помощ в разследването на твърденията и в разпитването на обвиняемата. Той съобщава надлежно в град Салем за обвиненията и иска случаят да бъде поет от мирови съдия. Само за дни бедствието прераства от личен медицински проблем на семейство Парис в юридически проблем за цялата колония.

През XVІІ век е трудно да се постави граница между закона и религията в щата Масачузетс; всъщност такава няма. Демоничните обсебвания могат да се разглеждат както в съда, така и в молитвения дом. Що се отнася до Салемските вещици, мъжете в расо поемат нещата в свои ръце.

Двама мирови съдии – най-близките служебни лица от малкото такива в Масачузетс – пристигат от града в селския молитвен дом, всеки от тях с различни очаквания, желания и вярвания. И двамата са добри пуритани, разбира се, но единият – Джон Хоторн, е може би малко по-ревностен от колегата си Джонатан Коруин. Никой от тях няма юридическа подготовка, но като членове на законодателната власт в колонията са квалифицирани не по-малко от всеки друг да разпитат Титуба и още няколко набедени вещици. В колонията Масачузетс Бей няма съдии с реално юридическо образование. Всъщност такива не се намират никъде в Новия свят.

Първият молитвен дом на Салем Вилидж
Първият молитвен дом на Салем Вилидж

Когато се разчува, че в Салем са открити вещици, мировите съдии започват да проучват как най-добре да подходят към разследването. Първо, разбира се, прочитат Библията, която споменава магьосничеството само мимоходом и не дава определение на термина. Сетне хвърлят поглед в историческата литература, като “Чук за вещиците” (1486 г.), “Дискурс за прокълнатото изкуство на магьосничеството” (1608 г.), творбата на Инкрийз Медър “Есе за записките на прочути провидения”, и не на последно място – “Последни паметни провидения” на неговия син Котън Медър.

Щом пристигат в Салем Вилидж през март 1692 г., Хоторн и Коруин се срещат с пастора и лидерите в селото, за да им обяснят процеса. Проблем, пред който са изправени мировите съдии, е как точно да докажат магьосничеството. Лесно са постигнали съгласие, че заподозрените трябва да бъдат прегледани за “вещерски цицки” – всякакви белези по телата им, които една вещица би могла да използва, за да кърми демон. Най-доброто доказателство за магьосничество е самопризнанието на вещицата, но мъченията веднага са отхвърлени като средство за изтръгване на такова. Ако няма самопризнание, физическите белези, които биха могли да бъдат проверени на практика, са почти толкова добри.

Спектрални доказателства също ще бъдат допускани, казва Хоторн. Причините и следствията ще бъдат считани за доказани, когато има доказателство за проклятие и за резултата от него. Хоторн нарича това “вреда, последвана от гняв”. С други думи, случай с гавга между съседи, последвана от смъртта на кравата на един от тях, би бил счетен за достатъчно доказателство, че другият съсед е магьосник. Не на последно място Хоторн и Коруин ще изхождат от предпоставката, че Дяволът не може да използва “невинна” форма, за да причинява зло. Така, ако вещицата се яви в съня на жертвата и я измъчва, то вещицата не би могла да бъде невинна.

Разпит и преглед на вещица
Разпит и преглед на вещица

Свръхестествени способности у подсъдимите или съответно тяхна слабост в сфера, смятана за свята, също са доказателство за магьосничество. Неспособността да бъде изречена Божията молитва без грешка означава, че Дяволът контролира езика на подсъдимия и е очевидно доказателство за вината му.

Двама видни учени, занимаващи се с феномена на Салемския лов на вещици, наблягат на факта, че не е честно просто да пренебрегнем доказателствата, приемани от съдиите, като наивни и суеверни. Бойер и Нисенбаум посочват в своята книга “Обсебеният Салем”, че магьосничеството се е считало за незаконно както по божиите, така и по английските закони в Масачузетс, но е било много трудно за доказване обвинение.

“Причината за това е, че злите действия, на които почиват обвиненията, не са извършени физически от вещиците, а от неуловими духове, които понякога биха могли да приемат тяхната форма. Престъплението лежи в първоначалната спогодба, в която лицето е разрешило на Дявола да приеме неговата или нейната човешка форма, или в упълномощаването му да върши определени актове на вреда”.

След като определят основните правила на разследването, Хоторн, Коруин и Парис се заемат да изгонят Дявола от Салем.

Вещицата Сара

Ако в Салем Вилидж има истинска вещица, то това вероятно е Сара Гуд. Тази заядлива женица притежава нрав, който само Дяволът може да обича. Благоверната Сара Гуд няма никаква собственост; тя допълва мизерния доход на своя съпруг-работник, като проси от къща на къща. Сара обича да пуши тютюн, внасян с търговски кораби от южните колонии, и рядко я виждат без лулата ѝ. Гъстият тютюнев дим е придал на очите ѝ набръчкан, крив поглед, още повече допринасящ за приликата ѝ с вещица. Отдавна се подозира, че Сара е внесла злото в Салем Вилидж; хората все още вярват, че тя е отговорна за скорошната епидемия от едра шарка.

Когато Ан Пътнам–Младата е повалена от болест, подобна на тази на Бети и Абигейл, пастор Парис разбира, че Титуба няма как да е отговорна за омагьосването ѝ. Той пита Ан дали Сара Гуд я измъчва.

“Видях духа на Сара Гуд, който наистина ме изтормози страшно” – казва му Ан. – “Не знаех името ѝ допреди 27-и февруари, а после тя ми каза, че се казва Сара Гуд и сетне ме бодеше и щипеше ужасно”.

“Това всичко ли е, дете?” – пита я Парис.

“След това се появи няколко пъти и силно настояваше да пиша в нейната книга” – добавя Ан.

Парис разбира това твърдение като доказателство, че Сара Гуд се е опитала да накара дванайсетгодишното дете да се подпише, отказвайки се от душата си.

Сетне Парис се среща със седемнайсетгодишната Елизабет Хъбард, която също изглежда е омагьосана.

“Сара Гуд дойде при мен боса и с разголени крака” – казва Елизабет на Парис. – “Бодеше ме и ме щипеше. Вярвам, че Сара Гуд ме е омагьосала”.

Мировите съдии нареждат бременната Сара Гуд да бъде арестувана и доведена за разпит. Мнимата вещица е изкарана във вериги пред почти цялото село, за да отговори на обвиненията. При влизането ѝ в молитвения дом омагьосаните момичета – вече наброяващи около дузина – избухват в измъчени писъци. Гърчат се сякаш от болка, причинена им от щипане и убождане с игли.

Процесът срещу Сара Гуд
Процесът срещу Сара Гуд

“Сара Гуд, с какъв зъл дух имаш отношения?” – иска да знае Хоторн, навеждайки се от амвона над унижената жена.

“С никакъв” – отговаря Сара. Момичетата надават агонизиращ писък.

“Защо нараняваш тези деца?” – настоява той.

“Аз не ги наранявам” – умоляващо казва тя.

Тогава Хоторн се обръща към момичетата, които малко са се успокоили. Накарва децата да погледнат към Сара Гуд и ги пита дали тя е тази, която ги е измъчвала. Те отново надават протяжни писъци. Някои падат на пода, гърчещи се в спазми, а други просто ридаят. Хоторн смята това за достатъчно убедително доказателство.

“Сара Гуд, нима не виждаш какво си сторила?” – пита я той. – “Защо не ни кажеш истината? Защо измъчваш тези деца така?”.

Почти без никаква емоция, сякаш знае, че каузата ѝ е загубена, Сара отрича отново обвиненията, казвайки, че не е измъчвала децата и не е наемала друг да го стори. Хоторн упорства. Кой тогава ги наранява, пита той.

“Сара Осбърн” – казва Сара, свивайки рамене. – “беше една от тях”.

Сара Гуд е обречена малко по-късно от показанията на съпругата на полицая, който я е арестувал.

“Забелязах Сара Гуд онази сутрин” – разказва Мери Херик. – “Една от ръцете ѝ беше окървавена от малко под лакътя до китката. А видях ръцете ѝ и предната вечер и тогава по тях нямаше следа от кръв”.

Хоторн иска да знае кога е станало това.

“Ами, бе в нощта, когато тя посети Елизабет Хъбард” – отговаря Херик.

Изглежда страхът се е вкопал здраво в семейството на Гуд. Нейният съпруг Уилям е призован пред съдиите и разпитан. Той казва, че е забелязал “брадавица или цицка малко под дясното ѝ рамо”, която никога преди не е виждал. Това очевидно е дяволски белег. Дори дъщерята на Сара Дороти Гуд е призована да свидетелства срещу майка си.

Хоторн описва по-късно нейните показания:

“Дороти Гуд обвини майка си, че имала три птици, които наранявали децата и омагьосвали хората”.

Не са останали записки от делото, показващи как точно Хоторн е съумял да извлече тази информация от Дороти.

Раздухване на пламъците

Титуба приема, че е мъртва в момента, когато я отвеждат окована в затвора в Ипсуич. Тя се е признала в магьосничество пред господаря си, а милостта със сигурност не е пуританска черта. Страховете ѝ се задълбочават, когато Сара Осбърн е арестувана и хвърлена в затвора при нея. Щом арестуват добри набожни пуритани заради казаното от онези момичета, какви шансове има тя – дивачка в техните очи?

Научи повече за:   Джейн Топан: Новата Лукреция Борджия

Неволно обаче страховете и възмущението проработват в нейна полза. Тъй като знае, че ще бъде обесена, Титуба решава, че няма да си отиде сама. Затова, когато я изправят пред Коруин и Хоторн за разпит, тя си признава, че е вещица.

За три дни робинята разгръща невероятна история за среднощни сборища в гората, където вещиците от Салем са правели магии, и са призовавали демони и питомци да вършат работата им. Разказва как Сара Гуд и Сара Осбърн са я научили на черните изкуства, и как са докарвали смърт и нещастие на враговете си.

“Господарката Гуд е много силна и ме завлече до дома на Пътнам, където ме накара да нараня бедното дете” – признава тя. – “Качи ме на върлината си. Не знам как се озовахме там, защото не видях нито дървета, нито път, но изведнъж се намерихме пред къщата на Пътнам”.

Титуба разказва пред заплененото паство как благоверната Гуд е контролирала вълк, жълта птица и “едно нещо, цялото космато”. Сякаш за да потвърди историята ѝ, Ан Пътнам се изправя и посочва към гредите на тавана, където уж е кацнала жълтата птица на Гуд. Това, че никой освен омагьосаните момичета не може да я види, не е от голямо значение. В крайна сметка това е доказателство.

“Разполагаща единствено с оръжието на робската си приспособимост, тя (Титуба) прихваща всяка реплика на мировите съдии и я раздухва до неузнаваемост” – пише историкът Марион Старки.

Сетне Титуба помолва за милост. Изразява съжаление, че е била принудена на нарани момичетата, но все пак тя самата е била контролирана от вещица. Коруин и Хоторн приемат самопризнанията ѝ и я изпращат обратно в затвора. Тогава тя все още не знае, че признанията са спасили живота ѝ. В крайна сметка Сара Гуд ще бъде обесена, Сара Осбърн ще умре от болест в затвора, а Титуба ще бъде върната на господаря си.

Макар признанието на Титуба да спасява собствения ѝ живот, то кара хората в Салем да се чудят колко ли е голямо сборището на вещици сред тях. Трите жени, назовани от момичетата, вече са в затвора, но никой в Салем не е толкова наивен да вярва, че дяволът е вече прогонен. Нужно е допълнително разследване.

Истерия

Ловът на вещици в Салем набира скорост като лавина, спускаща се по билото на планина и събираща всичко след себе си. Притиснати за повече подробности, момичетата започват да назовават още вещици. Дали защото вече не могат да се върнат назад, дали защото наистина вярват, че са омагьосани или просто са крайно отмъстителни, не е ясно, но каквато и да е причината, заразата се разпростира, а уж “омагьосаните” жертви стават все по-нагли.

Ан Пътнам първа обвинява Марта Кори в магьосничество. Марта е съсухрена старица на около 70 години, чиято първоначална реакция на приказките за вещици в селото е да изкудкудяка с насмешка и да поклати глава.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: GeorgiPetarLucyStefanTodor
360
253

“Дайте им мъж и всички ще се укротят” – казва тя, пренебрегвайки слуховете.

Ан Пътнам, любимка, и първа гордост и радост на майка си, не е свикнала да се отнасят с нея с подобно пренебрежение. Само ден след обидното изказване на бабата, тя започва да бъде измъчвана от дух с “формата” на Марта Кори.

Старицата е обречена от едно странно съвпадение.

Старейшините на града искат да са сигурни преди да обвинят в магьосничество член на църквата и ценен гражданин на Салем. Те питат Ан, която се гърчи уж от убожданията и щипането на невидимия за всички, освен нея, дух на Марта Кори, с какво е облечена “формата”. Ан се унася за момент и после тъжно поклаща глава.

“Не мога да кажа” – отговаря тя. – “Вещицата Кори ме е ослепила”.

Църковните настоятели не могат да оставят обвиненията на Ан непроверени и затова чинно се появяват пред Марта Кори и ѝ съобщават, че е обвинена в чародейство. Марта реагира по същия начин, както когато е чула за първи път, че в колонията върлуват вещици. Изсмива се в лицата им. После се ядосва. Наругава старейшините и сетне им задава въпроса, който ще я отведе право на бесилото:

“Можа ли да каже с какво съм облечена?” – пита ги тя.

Не, отговарят те, любопитни защо Кори им задава този въпрос.

“Знаех си” – изкудкудяква Кори отново. – “Знаех си”.

В техните умове единствената причина Марта Кори да знае, че Ан Пътнам не е могла да каже с какво е била облечена е, че е вещица. Още същия ден е издадена заповед за ареста ѝ и полицията отвежда един от най-здравомислещите хора в Салем окован във вериги.

Арестът на Марта Кори
Арестът на Марта Кори

Скоро към Марта Кори се присъединява Доркас Гуд, която е видяна от момичетата да лети из околността на “върлина” и освен това се е вмъквала в стаите им през нощта, за да ги хапе. Лукавата и страшна “вещица” Доркас очевидно е била нетипично мъдра и развита за годините си. Тя се озовава в затвора при своята майка Сара Гуд едва на петгодишна възраст.

Завръщането на Инкрийз Медър

Колонията Масачузетс Бей е в средата на друга криза, разиграваща се отвъд Атлантическия океан, далеч от Салем и неговата битка с дявола. Безкръвният бунт от 1689 година принуждава кралския губернатор – дърдорещ и сенилен старец – да си стегне куфарите. Водещият теолог на колонията Инкрийз Медър заминава на дълго пътуване до в Лондон, за да окаже натиск върху крал Джеймс ІІ да излъчи нов губернатор и нова харта. След години на усилено лобиране той получава и двете, и се отправя обратно към Бостън с новоназначения губернатор сър Уилям Фипс. Хартата не е толкова про-пуританска, колкото Инкрийз и останалите колонисти са се надявали, но е по-добре от нищо.

Сър Уилям Фипс
Сър Уилям Фипс

Но докато колонията не получи нова харта и губернатор е невъзможно да се направи каквото и да е по въпроса с вещиците в Салем. Колонията не може да свика съд, за да ги съди, затова вещиците са изпратени в затвора в Ипсуич в очакване на процеса. Ако колонистите решат да продължат с процеса, резултатите от него ще бъдат анулирани и отменени веднага щом новата харта пристигне от Англия.

Когато Фипс и Медър слизат от фрегатата “Нансъч” в късната пролет на 1962 г., затворите в Салем вече се пръскат от вещици. Откакто момичетата са обвинили Марта Кори на 21 март, до края на април 23 души, сред които много видни жители на селото, са изпратени в Ипсуич в окови. В щата Мейн е изпратена хайка, за да арестува бившия салемски пастор Джордж Бъроуз, който е описан от едно от момичетата като “малък черен духовник”, който ги е измъчвал и е боготворял Сатаната. Той е върнат в Масачузетс в окови.

Дори пристигането на новия губернатор не успокоява хода на нещата. Фипс пристига на 14 май 1692 г. и до края на месеца са арестувани и обвинени още 39 души.

Губернаторът се заема бързо за работа, за да успокои напрежението. Той не е очаквал, че първата му криза в Новия свят ще бъде свързана с вещици, но се справя със ситуацията възхитително добре. Някои от обвинените са в затвора от няколко месеца и е повече от ясно, че трябва да се състави съд, който да даде ход на правосъдието. Фипс сформира Съда на Ойър и Търминър и назначава лейтенант-губернатор Уилям Стотън за главен съдия.

Процесите

Първата вещица, чиято съдба ще бъде решена от Съда на Ойър и Търминър е Бриджит Бишъп, макар тя да е една от последните арестувани. Най-злата ѝ магия се изразява в това, че е поразила мъжете в Салем със смъртоносния грях на Страстта, тъй като е привлекателна млада жена, пренебрегваща с начина си на обличане пуританския морал изискващ скромна черна рокля и алено боне. Нейната “форма” е посещавала мъжете в Салем Вилидж посред нощ и ги е скланяла към грях. А когато са ѝ се противели, сукубата на Бриджит Бишъп е измъчвала злощастните си жертви.

Бриджит Бишъп
Бриджит Бишъп

Когато я довеждат пред Хоторн за разпит, Бишъп заявява, че не знае какво е това вещица, а чувайки обвиненията, завърта отвратено очи.

Омагьосаните млади дами на Салем също завъртат очи, както се сторва на Хоторн по заповед на Бриджит.

Това и нейният “ласкателен маниер към мъжете”, в комбинация с арогантното ѝ “Не!”, когато Хоторн я пита дали видът на агонизиращите млади дами я притеснява, подпечатват съдбата ѝ.

Сега, месец по-късно, Бриджит отново е в Салем, този път в най-голяма градска зала, за да се бори за живота си.

Уилям Стейси, 36-годишен чифликчия, когото Бриджит е излекувала от едра шарка, е първият свидетел, призован срещу нея.

“Скоро след оздравяването ми” – казва той на седемте съдии, – “Бриджит Бишъп ме нае да ѝ свърша малко работа, за което ми даде три пенса. Парите ми се сториха добри. Но още в началото на работата посегнах към джоба си и парите ги нямаше”.

“Това ли е единственият път, когато ви омагьоса?” – пита главният съдия Уилям Стотън.

“Не, милорд. След известно време, през зимата, бях заспал и почувствах нещо между устните си” – свидетелства Стейси. – “Беше толкова студено, че се събудих и като седнах в леглото, видях благоверната Бишъп да седи в краката ми”.

Колективна въздишка преминава през публиката при мисълта как един добър пуритан е бил изкушен от подобен женски демон. Стотън задава следващия си въпрос:

“Какво се случи тогава?”.

“Тогава тя или нейната форма притисна дрехата си към краката си и скочи на леглото, сетне през стаята и после изчезна” – свидетелства Стейси.

Уилям Стотън
Уилям Стотън

Всичко на всичко единайсет жители на Салем Вилидж – освен омагьосаните момичета – обвиняват Бриджит Бишъп в магьосничество. Те са я виждали да лети на “върлина” и знаят, че контролира котки и птици. Един човек я обвинява за инцидент, в който фургонът му е паднал в дупка малко след като се е карал с нея, а много други мъже се оплакват, че Бриджит ги е посещавала през нощта и ги е изкушавала. Друг свидетел, работил в нейната кръчма, разказва, че е виждал парцалени кукли и марионетки в мазето на къщата ѝ.

Когато 42-годишният Самюел Грей свидетелства, че е видял как формата на Бриджит Бишъп е погледнала детето му, а после то е залиняло и умряло, става ясно, че похотливата кръчмарка, чието истинско провинение може би е била прекалената ѝ суета, трябва да увисне на бесилото.

Лято в ада

В края на юни Съдът на Ойър и Търминър се събира за втори път. Един от назначените съдии Уилям Салтънсол подава оставка след обесването на Бриджит Бишъп, притеснен от лекотата, с която съдът е издал смъртната ѝ присъда. Между 10 юни, когато Бишъп е обесена на вече познатия “Хълм на вещиците”, до 29 юни, когато съдът се събира за второто си заседание, водещите духовници на Масачузетс, сред които Инкрийз и Котън Медър, са провели консултация помежду си и са публикували памфлет, опитващ се да успокои кръвожадността на салемските обвинители.

“Преценяваме, че в преследването на тези и всички подобни магьосничества” – пишат духовниците до губернатор Фипс, – “има критична и спешна нужда от предпазливост, за да не би твърде голямата доверчивост към неща, възможни единствено по волята на Дявола, да отвори врата към дълга поредица от злощастни последствия…”

В писмото, озаглавено “Доклад от консултацията на няколко духовници”, теолозите призовават съда да не отсъжда единствено според думата на обвинителите. Спектралните доказателства са допустими, съветват те, но не би трябвало да са единственото доказателство за изпращането на някого на бесилото.

Така, в края на юни пет жени са изправени пред съда по обвинения в магьосничество. Сред тях е Ребека Нърс, една от най-видните жителки и член на църквата в Салем. Семейството на Нърс е доста влиятелно в селото и обвиненията срещу нея са повдигнати с не малко безпокойство. Главният ѝ обвинител не е едно от омагьосаните момичета, а Ан Пътнам–Старата, която отдавна изпитва неприязън към Нърс и нейното семейство.

Процес срещу жена, набедена за вещица
Процес срещу жена, набедена за вещица

Благоверната Пътнам е мрачна и отмъстителна жена, а животът ѝ – пълен с трудности и несгоди. Тя е погребала деца и е губила имущество, което доста се е отразило на нейното умствено здраве, и я е направило податлива на видения, блянове и поличби. Крехкото състояние на ума ѝ я прави сприхава и склонна към прищявки, което има фатални последици за някои от обвинените. Старата Пътнам особено недолюбва Ребека Нърс, което си проличава в нейните завладяващи, но крайно клетвопрестъпнически показания.

“Видението на Ребека Нърс ме връхлетя по най-страховит начин” – свидетелства тя пред вглъбената си публика. – “Тя се появи само във формата си и носеше малка червена книга в ръка, в която настойчиво ме караше да пиша; и тъй като аз не се поддадох на адските ѝ изкушения, тя ме заплаши, че ще изтръгне душата от тялото ми!”.

Увлечена от собствените си измислици, Ан прави ефектна пауза преди да продължи с обвиненията си.

“Тя богохулствено отрече светия Бог и силата на Исус Христос да спаси душата ми, както отрече и няколкото откъса от Светото писание, които ѝ споменах, за да отблъсна дяволските ѝ изкушения”.

Седнали на обичайните си места в молитвения дом, близките на подсъдимата не могат да повярват на ушите си. Едно е да слушат обвиненията на истерични момичета, но казаното от тази жена е пълно безумие. Журито със сигурност ще оневини тяхната благочестива майчица и ще сложи край на този фарс.

Но Ан Пътнам не е свършила. Тя продължава да описва как формата на Ребека Нърс я е изтезавала дори по времето, когато истинската Ребека е била разпитвана от Хоторн и Коруин.

“Бях най-страховито измъчвана от нея по времето на разпита ѝ, до такава степен, че уважаемите съдии дадоха разрешение на съпруга ми да ме изнесе от молитвения дом” – казва тя, потръпвайки при спомена за онзи ужасен мартенски ден. – “Веднага щом бях изнесена през вратите на молитвения дом, Всемогъщият Бог прояви милост и ме измъкна от лапите и челюстите на ръмжащите лъвове и мечки!”

Научи повече за:   Филмите ме карат да убивам!

Невярващо сумтене се разнася от мястото на семейство Нърс, но Ан продължава невъзмутимо.

“От тогава, досега бях оставена на мира” – завършва тя. – “В момента, в който уважаемите съдии прочетоха показанията ми, отново бях нападната и изтезавана от старата си мъчителка Ребека Нърс”.

Изслушвайки обвиненията срещу Благоверната Нърс и четиримата други обвинени в същия ден, съдът се оттегля да обмисли присъдата си. От една страна разполагат с обвиненията на толкова много хора, включително и тези на злощастните момичета, според които някакъв мъж в черна роба е шепнел в ухото на подсъдимата по време на заседанието. Те твърдят, че жълта птица е кълвяла вещерската цицка между пръстите на ръката ѝ. От друга страна единствено момичетата са виждали мъжа и птицата, а Ребека Нърс е била болна на легло през последните няколко месеца. Тя винаги е била толкова благочестива и богобоязлива жена, а не развратна кръчмарка като Бриджит Бишъп или ужасна жена като Сара Гуд. Ребека Нърс е стожер на обществото; тя не би могла да бъде вещица. Журито обсъжда въпроса надълго и нашироко и решава да оневини Ребека.

Когато съобщават решението си на Стотън, съдията ги поглежда строго от мястото си.

“Нима не взехте предвид думите на самата подсъдима, когато каза: “Какво? Тези хора сега ме обвиняват? Та те бяха едни от нас!”. Това не е ли признание за вина?”.

Заседателите поглеждат Ребека Нърс в очакване да каже нещо, да обясни какво е имала предвид с “те бяха едни от нас”. Но Ребека е стара и е уморена след дългия изтощителен ден. Освен това е доста глуха и не осъзнава, че от нея се иска обяснение. Стои мълчаливо, втренчена в съдията. Когато тя не отговаря, някои от заседателите зашепват помежду си и председателят на журито Томас Фиск помолва съда за разрешение да преразгледат присъдата си. Само след няколко минути те се връщат в залата и обявяват Ребека за виновна в черно магьосничество. Подобно на останалите, тя е осъдена на смърт чрез обесване.

Правосъдието се раздава светкавично в колонията Масачузетс Бей и единствено губернатор Фипс може да спаси Ребека. Нейното семейство няма намерение да се предаде без борба и апелира към губернатора за помилване. Фипс взема под внимание напредналата ѝ възраст и благочестивия ѝ живот, и отменя присъдата ѝ. Но Стотън е твърдо решен да освободи Салем от вещиците и лобира усилено срещу решението на Фипс. Преди заповедта за помилване да стигне в Ипсуич и Ребека Нърс да бъде освободена, губернаторът я отменя.

На 19 юли Сара Гуд, Ребека Нърс, Сузана Мартин, Елизабет Хоу и Сара Уайлдс са отведена на Хълма на вещиците. Последните думи на Сара Гуд, докато я приканват да се признае за вещица, са пълни с отрова:

“Аз съм вещица, колкото вие сте магьосник и ако отнемете живота ми, Бог ще ви накара да пиете кръв”.

Ребека Нърс се качва на бесилото, чудейки се какъв грях е извършила, за да ядоса Бог толкова много, че да реши да отнеме живота ѝ по този начин.

Третото заседание на съда в началото на август приключва по подобен начин. Джордж Бъроуз, който е напуснал Салем преди години, премествайки се в щата Мейн, е доведен обратно във вериги и осъден като магьосник. Джон и Елизабет Проктър – двама от най-преданите защитници на Ребека Нърс – са осъдени за магьосничество и Джон е обесен в края на август заедно с Бъроуз, Джон Уилард, Джордж Джейкъбс и Марта Кериър. Елизабет Проктър също е осъдена, но пощадяват живота ѝ, защото е бременна.

Процесът срещу Джордж Джейкъбс
Процесът срещу Джордж Джейкъбс

В началото на септември още шест жени са осъдени на смърт за черна магия. Десет дни по-късно ги следват още девет души. Петима от тях се признават за виновни, за да спасят живота си, но до края на месеца всички останали са мъртви.

Джайлс Кори

Преди съпругата му да бъде затворена като вещица фермерът Джайлс Кори е искал да отиде в Салем Вилидж, за да гледа съдебното представление. Марта, която е не по-малко борбена от 80-годишния си съпруг, свидетелства по-късно, че е скрила седлото му, но Джайлс е тръгнал въпреки това.

Джайлс Кори
Джайлс Кори

Дългогодишен противник на Томас Пътнам, чийто съпруга и дъщеря са уж омагьосани, Кори иска да присъства на разпитите на Титуба, Сара Гуд и Сара Осбърн, не защото вярва, че са вещици, а защото вече е отявлен публичен критик на цялата история и последиците от нея.

Кори е един от малкото хора, осмелил се още в началото да изкаже мнението, че един здрав пердах ще отърве завинаги момичетата от техните демони.

Той и Пътнам са врагове още от дните на пастор Джордж Бейли в Салем Вилидж. Затова за никого не е изненада, че Ан Пътнам–Старата обвинява жената на стария си съперник в магьосничество.

След като вкарват съпругата му в затвора Джайлс Кори е призован пред съда, за да се изправи срещу обвиненията на семейство Пътнам, според които той ги е омагьосвал няколко пъти в миналото.

Разпитът през април е чисто формален. Ан Пътнам свидетелства с обичайните си живописни описания на това как формата на Кори е поискала от нея да се подпише в книгата му и когато тя е отказала, той е започнал да я щипе и боде. Сетне деветнайсетгодишната Мърси Луис заявява, че е преживяла същото, а Сара Бибър настоява, че е видяла как Джайлс тормози Мърси Луис, Ан Пътнам и Мери Уолкот. Изправен пред тези уличаващи обвинения, Джайлс Кори се озовава при жена си в затвора. Двамата прекарват там пет мъчителни месеца в очакване на пристигането на губернатор Фипс и създаването на Съда на Ойер и Търминър.

Още преди съпругата му да се озове в съда, Кори вече има доста добра представа какво го очаква и решава, че не иска да има нищо общо. Не желае да пледира виновен и да се остави на милостта на съда, и добре разбира, че съпротивата няма да му донесе нищо добро. Гледал е обесването на Бриджит Бишъп в началото на юни и на другите, които са я последвали в средата на юли и средата на август. Когато го изправят за разпит на 8 септември, той знае, че няма да доживее да види октомври.

Заставайки пред съдиите, Кори прави единственото, за което се сеща. Отказва да пледира каквото и да е. Според английските закони човек не може да бъде съден, ако не пледира вина или невинност, така че съдът не е в състояние да продължи. Кори знае, че това няма да спаси живота му, защото съдиите няма да го оставят на мира, докато не пледира нещо. Но също така знае, че ако си държи устата затворена, имотите му няма да бъдат конфискувани от колонията след неговата смърт. Той вече е приписал фермата на зетовете си, но това няма да попречи на държавата да я присвои, след като го обеси. Но ако умре в затвора без да пледира, няма как да пипнат имуществото му.

Лейтенант-губернатор Уилям Стотън, главен съдия в процеса, няма намерение да остави Кори да линее в затвора. По един или друг начин той трябва да пледира. Седмица след мълчанието му в съда, Стотън накарва отново да доведат стареца пред него и му нарежда да говори. Кори отказва.

“Не ни оставяш избор, Джайлс Кори” – казва Стотън, – “Съдът нарежда да бъдеш подложен на мъчения, докато не решиш да пледираш по обвиненията, отправени срещу теб”.

Съдебните пристави трябва да подхванат Кори преди да се свлече на земята, тъй като коленете му омекват, когато чува заповедта на съда.

Членовете на паството са не по-малко изненадани от решението на Стотън. Изтръгването на показания чрез изтезания е незаконно от известно време насам. Но никой не се осмелява да противоречи на Стотън.

В случая наказанието се изразява в поставяне на тежки камъни върху гърдите на жертвата, правейки дишането невъзможно. Ако страдалецът извади късмет, гръдният му кош се счупва и смъртта е бърза – в противен случай го чака бавно и мъчително задушаване. Камъните не се поставят едновременно, а един по един, давайки на жертвата достатъчно време да преосмисли позицията си.

Няколко дни по-късно, в двора на затвора в Ипсуич, Джайлс Кори е съблечен гол и положен върху широка дъска на земята. Друга дъска е поставена върху него, а отгоре ѝ – големи камъни и тухли, докато той не започва да се бори за въздух. Един от мъчителите коленичи и надава ухо към главата му. След малко поклаща глава и се изправя.

“Продължете” – казва равно Стотън.

Добавят още тежести и под каменния куп се разнася стенание.

“Спрете” – нарежда Стотън. Той махва на пазача, който отново коленичи край главата на Кори. Стотън вижда как устните на стареца се мърдат и със задоволство си помисля, че той е решил да промени мнението си. Пазачът остава вгледан в лицето му още малко. Очите на стареца са затворени, ноздрите му разширени, а устата му широко отворена в опит да хване всяка глътка въздух.

Сетне пазачът се изправя.

“Готов ли е да пледира?” – пита Стотън.

“Не, милорд” – отговаря мъжът.

“Какво каза тогава?”.

“Той каза: “Още тежест”, милорд”.

Стотън изглежда ядосан.

“Тогава нека я получи”.

Прибавят още тежест върху купчината, докато Кори не изпуска висока измъчена въздишка. Стотън нарежда да спрат с камъните и сам се навежда над него.

“Помисли за душата си, човече” – казва той на стареца. – “Пледирай и позволи на Бог да прояви милост”.

Но за Джайлс Кори е вече твърде късно.

Здравият разум се връща

Броят на осъдените на смърт се трупа. Три дни след мъчителната смърт на Джайлс Кори още осем вещици – сред които и съпругата му Марта – са обесени, с което бройката на мъртъвците достига 20. Трима души – включително и сукалчето на Сара Гуд – са умрели в затвора в очакване на процеса. Поне още 40 човека са затворени, няколко са избягали с помощта на семействата и приятелите си, а други просто са напуснали района до преминаване на бурята.

Откакто Елизабет Парис е решила да се прави на обсебена и ужасът е погълнал колонията са изминали шест месеца. Ан Пътнам и Абигейл Уилямс, заедно със свитата си от омагьосани приятелки, са призовани в близкия град Андоувър, където посочват с пръст още 50 души, повечето непознати. Окуражени от властта си, жените от семейство Пътнам и няколко от по-големите момичета започват да обвиняват дори още по-видни люде от Ребека Нърс. Стигат дотам да обвинят лейди Фипс, съпругата на губернатора, което най-накрая принуждава духовниците от Бостън да се намесят.

Инкрийз Медър пази публично мълчание още от юни, когато е подписал пасторското писмо, подканващо към здрав разум в разправата с вещиците. През октомври той изнася проповед, в която се отрича от вярата си в свръхестествени доказателства.

Инкрийз Медър
Инкрийз Медър

Седмица след неговата проповед Томас Братъл от Кралското научно дружество, заедно с такива видни личности като Едмънд Халей, Исак Нютон и ковчежникът на Харвардския университет, изнася в публични писма своите съмнения относно справедливостта на обвиненията.

Писмото на Братъл предизвиква силни вълнения в колонията и губернатор Фипс забранява всякакви по-нататъшни арести за магьосничество. В края на октомври пасторите в колонията се събират за молитва и пости, за да обмислят посоката на процесите. На 29 октомври Фипс разпуска Съда на Ойер и Търминър. Той позволява на Стотън да продължи разглеждането на няколко дела в по-висш съд, но когато съдебните заседатели се връщат с присъди виновен, губернаторът незабавно помилва осъдените вещици. Това вбесява Стотън, който провежда още една сесия в Бостън през януари 1693 г., но си тръгва оттам без нито една осъдена вещица. Повече дела няма да има. До май 1693 г. фурорът вече е утихнал и губернатор Фипс е наредил всички останали набедени вещици да бъдат освободени от затвора в Ипсуич.

През следващите няколко години семействата на осъдените вещици, особено на онези загинали в затвора или на бесилото, съдят колонията за обещетение. Някои успяват, други не.

Преподобният Самюел Парис остава пастор в Салем Вилидж още няколко години, но през 1697 г. е заставен да напусне поста си и селото завинаги. Той многократно изразява разкаяние за ролята си в тази лудост, отнела живота на над 20 души, и особено съжалява, че цялата бъркотия е започнала в собствения му дом.

Омагьосаните момичета също изразяват публично разкаяние за ролята си в процесите. През 1702 г. Ан Пътнам–Младата се изправя пред паството в Салем Вилидж и се извинява за действията си. Доркас Гуд – петгодишната дъщеря на Сара Гуд – е освободена от затвора скоро след екзекуцията на майка си, но остава белязана емоционално за цял живот.


Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer Име на номер 1092 (2.40лв.). Примерен SMS: beer Ivan
Направи дарение чрез Revolut (без такси) 👉 👉 👉 @silviypcf
С бира почерпиха: Kristina 🍺 sekwent 🍺 Mihaela 🍺 Megi 🍺 Bibi 🍺
Дарители: GeorgiPetarLucyStefanTodor
360
253

Материалът е публикуван по идея на cvetity_9311
Източници: trutv.com, etext.lib.virginia.edu

The following two tabs change content below.
Силвия
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!
Абонирай се
Извести ме
guest
12 Comments
най-стари
най-нови най-гласувани
Inline Feedbacks
Виж всички коментари
cvetity_9311
cvetity_9311
29.03.2012 12:18

Благодаря ти за труда. :)Уникална статия.Вещерството винаги ми е било интересна тема, особено процесите в Салем.

Крем
Крем
31.03.2012 9:35

Изключително интересна статия.Браво!!!!

avangard
31.03.2012 18:48

Определено си заслужаваше дългото чакане!

zimmer55
zimmer55
23.04.2012 17:36

Силвия,само Вие ли имате право да пишете статии? Защото имам няколко идеи!

Мария-Магдалена
Мария-Магдалена
06.06.2012 19:29

Страхотна статия само да попитам и да сравня информация. Понеже съм чела,че Обатала е бог от религията Сантерия,която племето Йоруба е считало за традиционна, а в статията се споменава,че Йоруба е вярата..Да не би аз да съм се объркала?

Вероника
Вероника
16.01.2014 21:02

Това просто не е за вярване, какви хора е имало. Знаете ли понякога си мисля, че точно във времената, в които е нямало закони, може да се види истинската природа на човека – най-долната твар. Може би има причина цялото човечество да тегли толкова много, отвратителни твари сме. Но както и да е, мен ме изумява този човечец – Уилям Стотън. Според мен човека е бил по някакъв начин психично увреден и жадуващ за кръв и болка. Има ли някаква друга информация за него? Може би е обичал да измъчва жените си по време на полов акт или нещо подобно.… виж още »

гергана велчева
гергана велчева
16.06.2014 11:24

Аз не мога да разбера що за завист е това да обвиниш местната хубавица или йената на знахаря, която е изродила твоите деца и ти е помагала да ги отгледаш. Каква е била тая омраза, какво е било това отмъщение, което са търсели всички… Едната се родила по-привлекателна, ама не давала на всеки мъж – хайде вещица е. То по тая логика и аз съм вещица, заради зелените ми очи и медната ми коса!! Другата – дете, умно за възрастта си – хоп, и тя е вещица, а дали изобщо е знаела какво е това – на кого му пука?..… виж още »

Globul Magestik
Globul Magestik
18.02.2016 22:17

Това за мен тези описаните в статията, са си били, психично болни садисти, със чисто криминално съзнание и мислене. Изпитващи, умопомрачително удоволствие, от страданието и смъртта на хората. И така са си търсили формален повод за да убиват, и са си организирали този съдебен театър на абсурда, за да не ги подлагат самите тях на съдебно преследване за убийствата им. А и завършека на статията е много отблъскващ. Значи. Ще си развихрят фантазиите разни глезли, и отмъстителни застаряващи вещици, явно добре халюцюниращи. И накрая ще се изправи с цялото си нахалство, и ще се извинява. А от там нататък ще… виж още »

Мария
Мария
26.02.2016 20:30

Нищо не се е променило с години, човекът е най – отблъскващия хищник, който убива за удоволствие. Сега, откакто Светът е на една ръка разстояние и обикновено в джоба ни, ставаме все по – информирани и все по – тъпи… Абсурд, но факт! ;(