Тед Казински: Юнабомбър

Тед Казински: Юнабомбър

Тиъдър Джон Казински (роден на 22 май 1942 г.), познат още като Юнабомбър, е американски математик и социален критик, който извършва поредица от бомбени атентати. Казински е роден в Чикаго и е обявен за гений още от ранна детска възраст. Той посещавал Харвардския университет и получил докторска степен по математика от Университета в Мичиган, където специализирал в геометрична теория на функциите. На 25 години станал преподавател в калифорнийския университет Бъркли, но напуснал работата си след две години. През 1971 г.  се преместил да живее в усамотена хижа в Линкълн, Монтана. От 1978 до 1995 г. Казински изпращал по пощата бомби до различни мишени, сред които университети и авиокомпании.

Студент по унищожение

Денят бил 25 май 1978 г.

Внимателно опакован пакет лежал на паркинга на отдела по инженерство към Университета в Чикаго. По него имало червени, бели и сини марки с лика на драматурга Юджийн О’Нийл. Адресиран бил до професор Е. Дж. Смит от Политехническия институт „Ренсълър“ в град Троя, щата Ню Йорк.

Пакетът изглеждал като недоставена пратка, върната на получателя – професор Бъкли Крайст от Северозападния университет в близкия град Еванстън, Илинойс. Без да се запита как пратката е попаднала в различна институция, човекът, който намерил пакета, се свързал с професор Крайст.

Професор Крайст заявил, че не знае за никакъв пакет, но той все пак му бил изпратен. Когато го видял на следващия ден, забелязал, че адресът е написан със собствения му почерк. Това го направило достатъчно подозрителен, за да извика охраната на кампуса – Тери Маркър.

Двамата се шегували – „Може би е някаква бомба!“ – но шегата скоро им загорчала, когато Маркър отворил пакета. Той избухнал в ръката му и охранителят станал първият човек, белязан от изделията на Юнабомбър.

За щастие нараняването било леко, главно защото бомбата била аматьорски направена. Ако била избухнала с цялата си сила, каквито очевидно били намеренията на нейния създател, Тери Маркър и хората около него щели да претърпят сериозни – ако не и фатални поражения. Все пак лявата ръка на охранителя била достатъчно увредена, за да го изпратят в болницата.

Университетът се обадил на ATF (Бюрото за Алкохол, Тютюн и Оръжия) и те веднага обявили бомбата за работа на аматьор поради няколко причини.

Странният уред бил направен от частици и парчета, чиито произход изглежда била някоя домашна работилница. За основа му служело парче от метална тръба – с диаметър около 2,50 см и с дължина около 23 см. Но тръбата била натъпкана с нещо, което определено не било обичаен материал – бездимен барут. Примитивното задействащо устройство – пирон, изопнат с ластици – било поставено така, че да се удари в главичките на шест кибритени клечки, когато кутията се отвори. Тогава клечките би трябвало незабавно да се възпламенят и да подпалят барута.

Забелязвали се и още две отличителни черти. Кутията била ръчно изработена от дърво, както и тапите, запушващи двата края на тръбата. Това бил необичаен детайл – за тръбните бомби обикновено се използват резбовани краища, които биха могли да се купят от всеки железарски магазин – чрез тях напрежението вътре в тръбата постепенно се увеличава до степен, достатъчна да „издуе“ тръбата и тя да избухне. Дървените тапи просто не притежавали разтегливата сила, необходима за да се издържи на това напрежение.

За щастие на онези, които наблюдавали как Маркър отваря пакета, когато пиронът ударил кибритените клечки само три от тях се запалили, така че бомбата не успяла да произведе очаквания ефект. За да я направи по обичайния начин, нейният създател би трябвало да използва батерии и нагряващи се жици, за да може да възпламени експлозивът по-ефикасно.

Останалите компоненти на бомбата биха могли да бъдат изровени от всяко бунище. На този етап Юнабомбър станал известен просто като „Бомбаджията вехтошар“.

Не станало ясно защо професор Крайст е бил избран за мишена. Теориите варирали от зле развила се лоша шега, до недоволен студент, който искал да си отмъсти на професора за слаба оценка.

Агентите от ATF чинно фотографирали останките от бомбата, написали доклад и разпитали оригиналния получател на пратката, професор Е. Дж. Смит от Политехническия институт „Ренсълър“. Смит нямал представа защо някой би искал да го напада или натопява в нещо.

Целият сценарий бил изготвен като „двойна игра“, целяща да всее объркване. Бомбаджията бил направил така, че да изглежда сякаш Крайст е изпратил пакета на Смит и когато той не могъл да бъде доставен по предназначение, пристигнал в една институция, с която никой от двамата нямал нищо общо.

ATF обработили снимките и находките си и се впуснали в поредици от „гонене на Михаля“. До този момент все още не съществувала причина да се вярва, че сериен бомбаджия е направил първата си поява.

В онези ранни дни значението на необичайната употреба на дървени компоненти представлявало пълна загадка. То щяло да бъде разнищено до смъртоносни подробности.

Някой да иска пура?

На 9 май 1979 г. студентът по гражданско инженерство Джон Дж. Харис решил да изследва пакет, приличащ на кутия за пури. Пакетът, направен от облицован с дърво картон, се търкалял в стая 2424 на Северозападния университет от няколко дни. Върху него се мъдрело логото на пури „Филис“ и бил пристегнат с тиксо.

Когато отворил кутията, тя избухнала доста по-мощно от първата. Въпреки това създала повече шум и бъркотия, отколкото нанесла някакви вреди. Наоколо се разлетели дървени отломки и глави от кибритени клечки, но Харис за щастие се отървал само с незначителни порязвания и изгаряния.

Бомбаджията обаче очевидно надобрявал в занаята си. Ластиците и спусъкът-пирон били заменени с батерия и жици, които бързо възпламенили химикалите и главите на клечките, поставени в хартиен контейнер.

Обикновените батерии за фенерче, които били използвани, за да захранват устройството, не носели по себе си никакви отличителни етикети – вероятно за да се попречи на проследяването им.

Другите останки включвали жици, кабел от лампа, корда за риболов, дървени чепове и черно тиксо. И този път бомбаджията бил събрал на едно място колекция от боклуци, които, сглобени заедно, не притежавали силата да отнемат живот. Следващият му опит обаче се появил по първите страници на вестниците.

Полети с мен

Полет 444 на „Американ Еърлайнс“ излетял от Чикаго. Пътниците му, летящи за Вашингтон, окръг Колумбия, внезапно чули силен приглушен звук, идващ от багажното на самолета.

Там, в един пакет, имало домашен барометър, който бил преустроен да действа като висотомер. Когато самолетът достигнал 10 км височина, устройството стартирало електрическата си верига, която възпламенила голямо количество барут. Импровизираната бомба започнала да пуши в трюма. Пасажерите се борели за въздух, тъй като димът нахлул в пътническия салон. Кислородните маски се списнали, а екипажът се приготвил за извънредно приземяване на международното летище „Вашингтон-Дълес“.

Пътниците и екипажът били евакуирани, като дванадесет от тях били закарани в болницата, тъй като били погълнали много дим. Когато източникът на експлозията бил проучен, се оказал бомба „направи-си-сам“ – отново в дървена кутия, изпратена с въздушна поща от Чикаго. Очевидно бомбаджията не би могъл да знае точно кой самолет ще пренесе пратката му, така че властите заключили, че атаката не е била насочена специално към „Американ Еърлайнс“.

Незабавно към случая били въвлечени още две агенции. Тъй като бомбата била изпратена по пощата, инспекторите от Пощенски служби се присъединили към разследването, а понеже престъплението пресичало щатски граници, ФБР също се включило в него.

Този сблъсък на пълномощия попречил и забавил до голяма степен ареста на Юнабомбър. Със сигурност информацията не била обменяна на момента и агентите от различните агенции упорито настоявали, че единствено техните заподозрени си заслужават преследването. Започнали да се появяват териториални проблеми – всяка група искала да обере славата за крайното разкриване на случая. С течение на времето в базата данни от заподозрени лица били добавени над 50 000 души.

Човекът, който получил малко внимание в медиите, но пък успял да се сдобие със звезден статус по друга линия, бил ветеранът инспектор от Пощенски служби Тони Мулджат. Той прекарал 11 години в опити да разкрие Юнабомбър. Мулджат е първият, който забелязал, че употребата на дърво представлява почерка на престъпника.

Мулджат също така заключил, че ако бомбата била конструирана по-ефективно, щяла взриви самолета в небето. В случая повечето експлозив не успял да избухне, а просто бил започнал да пуши.

Инспекторът намирал употребата на бариевия нитрат в бомбата за объркващ и обяснил, че той не притежава експлозивна сила, а е просто „…прах, използван да оцветява фойерверките в зелено“. Неговото значение щяло да бъде разбрано постепенно.

В началото на юни 1980 г. президентът на авиокомпанията „Юнайтед Еърлайнс“ Пърси Ууд получил писмо, изпратено уж от г-н Инок Фишър от Лейк Форест, Илинойс. Фишър пишел:

„Скъпи г-н Ууд, изпращам копия от книгата „Ледените братя“ от Слоън Уилсън на известен брой видни хора в района на Чикаго, защото вярвам, че [тази книга]… би трябвало да се чете от всички, които взимат важни решения, влияещи върху общественото благополучие“.

На 10 юни Ууд току-що бил отпразнувал 60-ия си рожден ден, когато получил този колет в дома си.

Когато отворил книгата, устройството, скрито в издълбаните й страници, избухнало. Парченца от метал и дървени тресчици се разлетели из въздуха, забивайки се във всичко, което заставало на пътя им. Ууд претърпял поражения по ръцете, лицето и едното си бедро, в което се забил голям метален къс.

Впоследствие пощенският инспектор Тони Мулджат забелязал, че адресът върху пакета е написан със зелено мастило и че „дървеният“ подпис присъства четири пъти в тази бомба: тя била адресирана до г-н Ууд (гора, дървесина), съдържала дървени парчета, които действали като шрапнели, а книгата била на издателство Арбър Хауз (дървена къща) , чието лого представлявало символ на листо.

Освен това фалшивият адрес на подателя гласял „Рейвънсууд Стрийт“ (улица „Гарванова гора“) .

Мулджат виждал връзката, но посланието все още му убягвало.

Сега се наблюдавало и нещо ново. Бомбаджията започнал да се подписва на произведенията си. Върху част от металната бомба се мъдрели инициалите КС. Този подпис щял да се повтори в бъдеще. Но през юни 1980 г. единствено изпращачът знаел неговото значение – Клуб на Свободата.

След инцидента с Пърси Ууд ФБР обозначило случая като – ЮнАБом (UnAbom) — акроним от досегашните мишени –  UNiversities and Airlines BOMbings (Бомбардировки над Университети и Авиолинии).

Но бомбардировките в района на Чикаго спрели и терористът изчезнал за 16 месеца. Разследващите агенции започнали да се успокояват и да предполагат, че техният човек може би е умрял, бил е арестуван за някое друго престъпление или се е самоубил. Други просто се надявали, че бомбаджията се е самовзривил!

Но нямали късмет – на 8 октомври 1981 г. бомба, носеща инициалите КС, била открита в Университета в Юта, но била обезвредена преди да причини вреда.

Последвали седем месеца мълчание.

Разработка на Запада

Пакетът бил изпратен в началото на май 1982 г. от пощата на кампуса в Университета „Бригам Йънг“ в град Прово, щата Юта и бил адресиран до професор Патрик С. Фишър от Щатския университет в Пенсилвания. Фактът, че Фишър не бил преподавател в щата Пенсилвания от две години показвал, че Юнабомбър разполагал със стари данни. Колетът бил препратен към новата месторабота на Фишър – Университета „Вандербилт“.

Когато пакетът пристигнал, професорът преподавал в Пуерто Рико, така че секретарката Джанет Смит го отворила. Той експлоадирал и взривът нанесъл сериозни поражения върху лицето и ръцете й. Тя била откарана кървяща и ранена от шрапнел в болницата.

Пакетът бил изпратен без – или с недостатъчно – пощенски разноски. Юнабомбър предполагал, че той ще бъде върнат на предполагаемия му подател – професора по електроинженерство Лирой Ууд Биърнсън в Университетът „Бригам Йънг“.

Биърнсън, разбира се, не знаел нищо за този колет. А и той по принцип бил изпратен на грешен адрес. Г-ца Смит го отворила само защото нейният шеф бил на лекции в Пуерто Рико. Отново изпъквало името Ууд, както и метални части с инициалите КС.

Два месеца по-късно Юнабомбър ударил отново – този път в Бъркли, Калифорния.

На 2 юли 1982 г. професор Дайъджениз Ангелакос влязъл в учителската стая и забелязал там някакво странно приспособление.

Първоначално го помислил за измервателен уред, тъй като част от него наподобявала на шублер. Апаратът се състоял от метален контейнер, върху който имало ръчка, напомняща на дръжка на трион.

Когато повдигнал ръчката, тръбната бомба поставена вътре в металната кутия избухнала. Почти незабавно металните шрапнели и самата ударна вълна нанесли ужасни поражения по лицето и ръцете на Ангелакос. Плътта била свалена от пръстите му, а сухожилията му прекъснати.

Това, че контейнерът с бензин не се възпламенил, представлявало изключителен късмет. По-късно професор Ангелакос обяснил защо: „Идиотът беше напълнил резервоара до горе… и не беше оставил достатъчно въздух, за да може бензинът да избухне“.

И този път Юнабомбър бил подписал по най-аматьорски начин работата си. Парче хартия оцеляло от взрива. На него Юнабомбър бил написал „- работи! Казах ви, че ще работи! РВ“.

Макар първоначално тази бележка да нямала смисъл за разследващите, впоследствие се оказало, че Юнабомбър се е опитвал да натопи своите бивши колеги в Бъркли – Хънг Си Ву и Робърт Вот.

Бомбардировките спрели за почти три години. Но след това Юнабомбър се завърнал, за да преследва отново професор Дайъджениз Ангелакос.

На 15 май 1985 г. капитанът от военновъздушните сили и студент последна година в Бъркли Джон Хаузър влязъл в компютърната лаборатория. Там забелязал до един от компютрите поставена не на място папка. Когато я отворил, тя избухнала.

Това бил най-ефективният терористичен акт на Юнабомбър досега. Хаузър бил ранен много сериозно. Четири от пръстите му били унищожени; загубил отчасти зрението в лявото си око. Кръв бликала от артерията на едната му ръка и той крещял за помощ.

Този, който се притекъл на помощ, бил професор Дайъджениз Ангелакос – предишната жертва на Юнабомбър. Той бързо скалъпил турникет от вратовръзката си и се обадил на 911.

Само за кратък миг мечтата на Джон Хаузър да стане астронавт се изпарила. Той казва по-късно за списание „Тайм“: „Можех да видя, че от ръката ми липсва огромно парче плът… беше направо унищожена… от всичките ми пръсти липсваха части…“

Инспекторите заключили, че през тригодишната си почивка Юнабомбър е усъвършенствал смъртоносните си умения. Сега се бил специализирал в по-смъртоносните експлозиви, използвайки мощната смес от амониев нитрат и алуминий на прах. За шрапнели бил напълнил своята последна тръбна бомба с кабарчета, парченца олово и пирони. И този път  подписът бил отпечатан върху една от запушалките на тръбата – „КС“.

Разследващите били толкова близо до плячката си, колкото и преди седем години, което ги изпълвало с тревожни предчувствия – ако не успеели да спрат Юнабомбър бързо, неизбежно щяло да се случи нещо фатално.

На 13 юни 1985 г. наблюдателен чиновник, работещ за компанията „Боинг“ в град Обърн, щата Вашингтон, забелязал нещо странно.

Колет, адресиран до производствения отдел на „Боинг“, се появил пет седмици след като бил изпратен в Оукланд, Калифорния. Тъй като не било отбелязано име за получател или отдел, чиновникът решил, че работата е достатъчно съмнителна, за да уведоми сапьорската бригада.

Научи повече за:   Вещите на Юнабомбър ще бъдат продадени на търг

Прегледът с рентгенови лъчи установил, че пакетът съдържа експлозиви. Разследването показало, че обратният адрес – компанията „Уийбърг Туул енд Съплай“ в Оукланд – е фалшив.

Уредът позволил на техниците от сапьорския отдел да хвърлят първи ясен поглед върху „новото и подобрено“ изобретение на Юнабомбър. След като разглобили и описали всеки компонент – включително и надписа „КС“ – бомбата била унищожена.

Това бил последният удар на Юнабомбър върху самолетната индустрия и неговото последно осуетено нападение.

Програмирана смърт

На 15 юни 1985 г. професорът по психология в Университета в Мичиган Джеймс Макконъл получил в дома си в Ан Арбър някакъв пакет. Подател бил Ралф Клопенбърг от Университета в Юта. Прикрепеното писмо казвало на Макконъл: „Бих искал да прочетете тази книга. Всеки на вашата позиция би трябвало да я прочете“.

Като известен автор Макконъл често се появявал в медиите. Радвал се на популярност сред журналистите, тъй като в интервютата успявал да опише работата си в сферата на поведенческата психология по един разбираем и същевременно увличащ начин. Подателят на писмото „Клопенбърг“ твърдял, че също изучава поведенческите модели и тяхното влияние върху човешката природа.

Когато асистентът на Макконъл Ник Суино отворил пакета, експлозия разтърсила стята. Шрапнелите се забили в ръката и корема му и се наложило незабавно да бъде извикана бърза помощ. След възстановяването си той разказва: „Извадих относителен късмет. Други бяха загубили пръсти, крайници и дори живота си… аз се излекувах. От силния звук на експлозията вътре в къщата почти напълно загубих слуха си в онзи ден. След това имах трудности в чуването за около три месеца“. Слухът му впоследствие се възвърнал напълно.

Макконъл, който бил наблизо, също претърпял частична загуба на слуха. За съжаление, особено за човек обичащ музиката, неговото увреждане останало за постоянно.

Хю Скрутон
Хю Скрутон

Парче дърво със забити в него пирони лежало на паркинга зад компютърния магазин „Рентек“ в Сакраменто, Калифорния. Собственикът Хю Скрутон го забелязал, когато си тръгвал с колата и си помислил, че подобно нещо би могло да спука нечий гуми.

Той отишъл да го махне – вероятно възнамерявал да го метне в боклука наблизо. Но в момента, в който докоснал парчето дърво, се разнесъл чудовищен гръм. Силата му била толкова голяма, че отнесла по-голямата част от ръката му. Бомбата запратила метални частици в органите му и една от тях пронизала сърцето му.

Юнабомбър достигнал зловещ етап от кариерата си – вече бил отнел човешки живот.

Самата бомба била произведение на жестокостта. За да бъде сигурно, че ще убие или нарани някого възможно най-фатално, бомбата била заредена със заострени парчета метал, пирони и трески. Това била най-мощната бомба на терориста до този момент, направена от 25-сантиметрови тръби, натъпкани със супер експлозивна смес от четири химикала – калиев сулфат, калиев хлорид, амониев нитрат и алуминий на прах.

Дори механизмът, който задействал експлозията, бил подсигурен по нов начин. Както обикновено била очевидна употребата на дърво и инициалите „КС“.

Следващото престъпление дало на разследващите истинска надежда, че ще могат да идентифицират убиеца.

Полицейска скица на Юнабомбър
Полицейска скица на Юнабомбър

На 20 февруари 1987 г. в периметъра на компютърната компания „CAAMS, Inc.“ в Солт Лейк Сити бил забелязан непознат. Секретарка видяла мъж, облечен в суитшърт с качулка, който поставял нещо – не била сигурна какво – на земята.

Тя описала мъжа като висок около 1,80 м, с тегло около 75 кг. Носел авиаторски слънчеви очила. Нейното описание по-късно било използвано за скиците на Юнабомбър. Човекът я погледнал и се отдалечил.

По-късно вицепрезидентът на „CAAMS“ Гари Райт паркирал колата си на паркинга. „…забелязах, че на земята има парче дърво с пирони, стърчащи от него…“. Когато Райт понечил да изрита опасното нещо встрани от пътя, то експлоадирало със същата сила като предишната бомба. Райт по-късно описва взрива: „Първо си помислих, че съм прострелян… Целият подскачах и когато погледнах видях, че панталонът ми липсва под коляното на левия ми крак. Обувките ми бяха изгорени… по тялото ми имаше доста дупки…“.

„Бяха необходими три отделни операции, за да се опитат да реконструират нервите и сухожилията в лявата ми ръка. Лицето ми бе подложено на обширна пластична хирургия. Стотици метални и дървени частици бяха извадени от тялото ми. До ден днешен (11 години по-късно) ми се налага да отстранявам шрапнелите, които са останали вътре в мен и понякога си пробиват път до повърхността на кожата ми.“.

Бомбата, която вкарва Райт в болница, представлявала леко подобрение на предишната, която била оставена пред компютърния магазин. Задържащата система с накрайниците била рафинирана и задействащият механизъм бил по-чувствителен.

Бомбите спрели за повече от шест години. Някои смятали, че Казински се е подплашил, защото бил забелязан, което довело до разпространяването на скицата му. Други развивали множество различни теории, сред които и тази, че Юнабомбър бил открил религията.

Не било точно така.

Прероден бомбаджия

През 1993 г. той се завърнал с чисто нов арсенал и нова жажда за мъст.

След шестгодишното си отсъствие Юнабомбър чувствал, че е оставил много сметки за уреждане. Властите щели да научат впоследствие как е пренесъл няколко бомби от дома си в Монтана до Сакраменто – база на операциите му за цяла една кръвопролитна седмица.

На 18 юни 1993 г. Юнабомбър изпратил по пощата две подобни бомби; всяка от тях била поставена в дървена кутия и опакована в хартиен плик.

Първата пристигнала в дома на генетика д-р Чарлс Ъпстайн от Университета в Калифорния, Сан Франциско. Ъпстайн нямал причина да подозира, че пакетът представлява някаква заплаха, но когато го отворил жестока експлозия разтърсила стаята. Шрапнели попаднали в гърдите и лицето му, а взривът откъснал три от пръстите му и счупил ръката му. Бърза помощ и полицията пристигнали бързо на мястото и той бил откаран в болницата. Благодарение на бързата реакция на лекарите, д-р Ъпстайн продължил да живее.

Обратният адрес бил подвеждащ – професор Джеймс Хил от щата Калифорния не бил изпращал пакета.

По-късно д-р Ъпстайн разказва как случилото се би могло да бъде още по-зловещо: „Ако беше някоя друга вечер, а не тази на 22 юни 1993 г., дъщеря ми, която донесе бомбата от пощенската кутия, и жена ми щяха да седят до мен, когато отварях писмата си.“.

Подобна бомба била доставена и на д-р Дейвид Гелърнтър, професор по компютърни науки в Университета Йейл. Предполагаемият подател – Мери Джейн Лий от отдела по компютърни науки в щата Калифорния – не знаела нищо за този колет.

На 23 юни ученият получил пакет с размерите на кутия за обувки. Когато го отворил, настанал истински ад. Димът от експлозията задействал противопожарните аларми и пръскачки, а самият той претърпял жестоки наранявания.

Взривът откъснал част от дясната му ръка, унищожил зрението в едното му око и слуха в едното му ухо. Кървящ, той успял да слезе, влачейки се пет етажа надолу и да се добере до медицинския център в кампуса. Когато стигнал дотам, жизнените му показатели вече били критични.

Той бил стабилизиран и изпратен в болницата. Гелърнтър обичал да рисува и му се наложило да се научи да борави с лявата си ръка. Той оцелял и е последният човек, който преживява нападение на Юнабомбър. „Съществуват къде по-способни компютърни учени от мен… аз дори не обичам компютрите кой знае колко“ – казва Гелърнтър, когато го питат защо според него е станал мишена на терориста, който смятал компютрите за зло.

Скоро след атентата някакъв човек се обадил в болницата, където работел братът на Гелърнтър, който бил генетик. Съобщението било кратко и заплашително: „Ти си следващият“.

В същия ден, в който бил хоспитализиран Гелърнтър, редакцията на вестник „Ню Йорк Таймс“ получила писмо с пощенско клеймо от Сакраменто, Калифорния. То било предадено на редактора Уорън Хоуг. Според написаното вътре, писмото било дело на група, наричаща себе „КС“. Неговата автентичност не будела никакво съмнение. То не само че предричало последните две бомби, но споменавало по-ранните актове на Юнабомбър чрез закодирани указания.

„Ние сме анархистка група, наричаща себе си „КС“. Обърнете внимание, че пощенското клеймо на този плик предшества събитие, което си заслужава да влезе в новините и, което ще се случи горе-долу по времето, когато получите това писмо, ако нещо не се обърка. Това ще докаже, че ние знаем за събитието предварително и поемаме отговорността за него. Попитайте ФБР за „КС“. Те са чували за нас. Ще разкрием информация за целите ни в бъдеще. Точно сега искаме само да разкрием самоличността си и да предоставим идентификационен номер, който ще осигури за властите бъдещата комуникация с нас. Пазете този номер в тайна, за да не може никой друг да се преструва, че говори от наше име.“.

Идентификаторът — 553-25-4394 — приличал на социалноосигурителен номер. Оказало се, че представлява точно това и принадлежи на помилван затворник. По стечение на обстоятелствата той имал видна татуировка, гласяща „Чиста гора“. Единствената възможна връзка, която ФБР можело да измисли е, че Юнабомбър някак си е откраднал личната карта на затворника, който твърдял, че я бил изгубил.

Медиите и обществото настоявали ФБР да даде отговори за хода на разследването. В същото време директорът на ФБР Уилям Стийл Сешънс бил подложен на натиск да си подаде оставката. За всеки било очевидно, освен за него самия, че дните му като директор са преброени. Шест месеца по-късно Министерството на правосъдието съобщило, че срещу него са повдигнати обвинения за нарушения на морала.

В отчаянието си да се задържи на поста, Сешънс се опитал да привлече подкрепа като свикал пресконференция в Сан Франциско, на която говорил за Юнабомбър. Разказал за писмото и обяснил как предишните атентати се връзват с двата скорошни взрива. Но неговото изявление не предложило никакви удивително нови разкрития. Сешънс просто потвърдил очевидното, казвайки: „ФБР ще се върне назад и ще разследва всички подобни бомбени атаки и, ако там бъдат намерени солидни връзки, то те ще дойдат от доказателствата.“.

Пресконференцията не помогнала за неговото спасяване и президентът Бил Клинтън бил принуден да го уволни, когато отказал да си подаде оставката. На 20 юли бил назначен нов директор на ФБР – областният щатски съдия Луис Дж. Фрий.

Разследването все още безуспешно се опитвало да открие някакви следи, водещи към убиеца. През същия месец юли било обявено решение, което би трябвало да бъде направено години по-рано – създаването на специален отдел „ЮНАБОМ“.

Трио за Тед

Главният прокурор, оглавяващ Департамента по правосъдието, Джанет Рино съобщила, че тази нова формация, съставена от три агенции – ФБР, ATF и Пощенски служби – ще работи заедно по решаването на случая. До този момент мнозина агенти се оплаквали, че всяка една от трите групи се стреми да обере славата за разкриването на Юнабомбър като крие информация от другите две.

Очевидно било, че териториалните спорове са възпрепятствали работата още от самото начало на разследването. Сега групата била базирана в Сан Франциско и всеки екип бил задължен да споделя информация и да работи рамо до рамо с останалите. За съжаление, не разполагали с кой знае каква информация, по която да работят в продължение на почти година и половина.

Томас Мосер
Томас Мосер

На 10 декември 1994 г. рекламният изпълнителен директор Томас Мосер преглеждал пощата си, натрупала се по време на командировката му. Сред нея имало пакет, адресиран до него и носещ името на предишната компания, в която бил работил – „Бърстън-Марстелър“. Важно е да се отбележи, че една публикация за опазване на околната среда го била свързала по погрешка с разливането на мазут от танкера „Ексон Валдес“. В статията Мосер бил неправилно набеден за доктор, който се опитва да възстанови положителния имидж на „Ексон“.

Въпреки неправилно изписаното име на бившата му компания, Мосер отворил старателно опакования пакет. Незабавно жестока експлозия разлюляла къщата и живота на Мосер приключил. Главата му била почти откъсната от тялото, пръстите едва-едва се крепели на ръката му, а раните по корема му били огромни.

Самата бомба била по-зловеща от всякога – натъпкана с бръснарски ножчета, метал и пирони, тя била замислена така, че да разкъса и надупчи Томас Мосер по-най жесток начин.

Неговата съпруга Сюзан описва взрива с думите:

„… гръмотевичен звук отекна из къщата… бяла мъгла се просмукваше изпод кухненската врата… когато мъглата се уталожи, изникна ужасяваща гледка. Тялото на съпруга ми лежеше по гръб на пода, стомахът му беше напълно отворен, а лицето отчасти обгорено и неузнаваемо. Кръв. Ужас… Набрах 911 и изкрещях „Трябва ми линейка!“.

В този ден щяхме да избираме коледна елха. Денят, в който щяхме да отпразнуваме последното му повишение. Вместо това, се превърна в деня, в който моят съпруг бе убит – денят, в който трябваше кажа на децата си „Татко е мъртъв““.

Знакът „КС“ лежал между отломките, а смъртоносният товар отново бил скрит в ръчно резбована дървена кутия. Обратният адрес бил фалшив.

„Ние взривихме Томас Мосер, защото беше директор на „Бърстън-Марстелър“ … „Бърстън-Марстелър“ са може би най-голямата организация в сферата на връзки с обществеността. Това означава, че работата им е да развиват техники за манипулиране на общественото мнение – Юнабомбър“.

Предстояла още една трагедия, в която Казински представил най-смъртоносната си бомба.

Гилбърт Мъри
Гилбърт Мъри

На 24 април 1995 г. президентът на Калифорнийската лесовъдска асоциация Гилбърт Мъри се захванал да разгледа пакет, изпратен до неговия предшественик – Уилям Денисън. Преди година Денисън бил назначил Мъри за свой наследник.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Топ дарители: AngelKristinaMiroslavaKatinaAleksandar
350
116

Мъри предположил, че пакетът е свързан с работата му, а неговите податели – компанията „Клозет Дайменшънс“ от Оукланд, Калифорния – са използвали за адрес остаряла информация.

Един от неговите служители отбелязал: „… тежичко е – сигурно е бомба!“. Духовитата му забележка имала предвид скорошния бомбен атентат в Оклахома Сити.

Когато Гилбърт Мъри отворил пакета, настъпил истински ад. Офис оборудването се превърнало в купчина трески, докато отломките от бомбата пробивали дупки в стените. Мъри загинал моментално и жестоко. Лицето му било раздробено, а разкъсаното му тяло било разпръснато из цялата стая.

Имате поща

Същият ден няколко човека получили писма от Юнабомбър. През следващия месец той ограничил пощата си до безопасна кореспонденция. Писмата не съдържали нищо избухливо, но често били пълни с язвителност.

Писмото, изпратено до жертвата на бомба от 1993 г. д-р Дейвид Гелърнтър, било пълно с несвързани обиди:

„Хората с високи научни титли не са толкова умни, за колкото се смятат. Ако имахте и капка мозък щяхте да осъзнаете, че съществуват хора, които горчиво презират начина, по който технически зубъри като вас променят света и нямаше да бъдете толкова тъп, че да отворите неочаквана пратка от неизвестен подател.

Опитахте се да оправдаете изследванията си под предлог, че всеки колежанин би могъл да се научи да работи с компютър – очевидно хората без диплома не се броят. Но разбирането от компютри няма да помогне на никого да спре нахлуването в личното пространство (чрез компютрите), генетичното инженерство (за което компютрите имат голям принос), упадъка на околната среда поради прекомерно отглеждане на култури, за което компютрите имат важен принос. Ние не вярваме, че прогресът и растежът са неизбежни.

Имаме още какво да кажем по въпроса.

КС

П.П. Уорън Хоуг от „Ню Йорк Таймс“ може да потвърди, че това писмо идва от КС.“

Писмото потвърждавало кои са враговете на Юнабомбър: компютрите, прогресът, генетичното инженерство и проблемите с околната среда.

Научи повече за:   Лий Харви Осуалд: Атентатора на Кенеди

Доктор Филип Шарп от Масачузетския технологичен институт също получил писмо, което заплашвало: „Ще бъде полезно за здравето Ви, ако спрете изследванията си по генетика.“.

Последното писмо, получено в онзи ден, било до Уорън Хоуг от вестник „Ню Йорк Таймс“. В него „КС“ бил представен като растяща група от хора и се обяснявало защо са били избрани за мишени дадени хора и институции.

С несвързан и педантичен тон писмото обяснявало, че растящата група се усъвършенства в правенето на бомби и заплашвало:

„Тъй като не ни се налага повече да ограничаваме експлозивите в тръба, вече нямаме ограничения за размера и формата на бомбите ни. Знаем как да увеличим мощността на експлозивите и да намалим броя на нужните батерии. Надяваме се да бъдем в състояние да опаковаме смъртоносни бомби в още по-малки, леки и безопасни на вид пакети. От друга страна вярваме, че ще бъдем в състояние да правим и много по-големи бомби, с които да можем да взривим стените на важни сгради.

Очевидно сме в позицията да нанесем огромни щети. И не изглежда вероятно ФБР да ни хване скоро. ФБР е майтап“.“

После писмото излагало основното си искане. „КС“ щели да спрат бомбардировките, ако уважаван вестник се съгласял да публикува техния „Манифест“, състоящ се от 35 000 думи. Свършвало така:

„Ако отговорът е задоволителен, ще довършим ръкописа и ще ви го изпратим. Ако отговорът е незадоволителен, ще започнем да работим по следващата си бомба“.

Макар да казвали в писмото, че ще спрат да изпращат бомби, ако вестниците се съгласят на сделката, „КС“ все пак си запазвали правото да извършват саботажи. С други думи нямало да убиват хора, но щели да унищожават собственост.

Три дни по-късно „КС“ станали по-недвусмислени. В писмо до вестник „Сан Франциско Икзаминър“ заплашили, че ще взривят самолет, излитащ от Лос Анджелис в рамките на шест дни. Властите предполагали, че това е блъф, но все пак полетите били спрени за известно време. Заплахата никога не била изпълнена.

В друго писмо от същата седмица „КС“ писали до издателя на „Пентхаус“ Боб Гучиони, който се бил съгласил да публикува „Манифеста“. „КС“ отказали предложението под предлог, че предпочитат трудът им да се появи в по-престижно издание като „Ню Йорк Таймс“ или „Уошингтън Поуст“. Все пак не отхвърлили напълно предложението на „Пентхаус“, но ако никой друг не публикувал манифеста им до една седмица, щели да изпратят още една бомба.

Манифестът на един луд

След като обсъдили идеята с главен прокурор Джанет Рино и директора на ФБР Луис Фрий вестниците „Ню Йорк Таймс“ и „Уошингтън Пост“ решили да публикуват налудничавите послания на Юнабомбър. Изданията, които се договорили да си разделят разходите по публикуването на манифеста, били на едно мнение с Рино и Фрий – все някой щял да разпознае автора по неговия специфичен стил на изразяване и философията му.

Манифестът на Качински, публикуван в Уошингтън Пост
Манифестът на Казински, публикуван в Уошингтън Пост

Манифестът представлявал дълга и хаотична декламация, насочена срещу прогреса. Едно от най-налудничавите изречения в него гласяло: „За да успеем да предадем нашето послание на обществото така, че то да остави дълготрайно впечатление, трябваше да убиваме хора“.

Юнабомбър определял индустриалната революция и използването на технологиите като „бедствие за човешката раса“. Все пак очевидно „КС“ нямали нищо против напредъка в печатарството, който бил направил възможна масовата дистрибуция на тяхната филипика.

На пръв поглед голяма част от доводите му изглеждали основателни, но в крайна сметка Юнабомбър разчитал на псевдоинтелектуални аргументи, за да оправдае своите напълно неприемливи действия. Колкото до въпроса дали е луд или не, това зависи от мнението, което ще изберете да слушате. Той със сигурност е социопат, тъй като постъпките му не предизвикват у него никакво чувство на разкаяние или вина – неговата способност да рационализира и да хвърля вината за поведението си върху другите е изключително голяма.

Друг симптоматичен факт е това, че когато Юнабомбър нямал възможност да насочва агресията си навън, атакувал самия себе си – опитал да се самоубие в затвора като се обесил със собственото си бельо.

Учени и аматьори от цяла Америка разнищвали Манифеста с надеждата да открият някаква следа, която да ги доведе до Юнабомбър и да им донесе наградата от 1 милион долара, обявена за идентифицирането му.

Тогава човек на име Дейвид Казински стига до ужасното прозрение, че стилът и философията в Манифеста силно напомнят на тези на неговия по-голям брат Тиъдър (Тед) Казински. Дейвид и неговата съпруга Линда били опустошени от мисълта, че Тед би могъл да е прекарал 18 години в тероризиране и убиване на много невинни хора. Но колкото повече четяли, толкова повече съвпадения откривали.

Най-издаваща била поговорка, която Юнабомбър използвал: „Агнето цяло и вълкът сит“, вместо „Вълкът си и агнето цяло“. Пишейки за негативните последици от елиминирането на индустриалното общество, той казвал: „… няма как агнето да е цяло и вълкът да е сит. За да получиш едно нещо се налага да жертваш друго“. Дейвид и съпругата му забелязали обърнатия словоред на този афоризъм. Точно така говорел Тед и неговата майка.

Присъствали и много други сходства – твърде много, за да бъдат пренебрегнати. Така че след доста колебания Дейвид и Линда решили, че са морално задължени да се свържат с ФБР преди да се случат още нещастия.

Все пак те искали да бъдат сигурни. Затова се свързали със стар приятел – частния детектив Сюзан Суонсън – за да я помолят за помощ. Изказали пред Сюзан подозренията си, че техен „приятел“ би могъл да е Юнабомбър и я помолили да анализира и сравни почерка на Тед с този от Манифеста.

Суонсън се върнала с отговора, който Дейвид се надявал никога да не чуе. След като лингвисти и профайлъри били направили преценка и сравнение на писанията, заключили, че авторът е вероятно един и същи човек. Тогава Дейвид и Линда взели болезненото решение да отнесат подозренията си до ФБР.

Суонсън уредила неин приятел – адвокатът Тони Бишели, да действа като посредник между Казински и ФБР. Но преди това Дейвид и Бишели договорили някои условия. Те включвали най-вече въпроса с анонимността на Дейвид. ФБР се съгласило да не казва на Тед, че неговият брат го е посочил като възможен заподозрян.

По-късно, когато Бюрото нарушило обещанието си за конфиденциалност, медиите започнали безмилостно да преследват Дейвид и Линда. Някои от праволинейните членове на агенцията били вбесени от това изтичане на информация – не заради случая на Юнабомбър, а поради възможността понижената степен на доверие към тях да се отрази на желанието на бъдещите свидетели да излязат на открито.

Все пак ФБР спазило своето обещание да подходи дискретно към работата. Агентите осъзнавали, че един вероятен натиск би могъл да подтикне терориста към зрелищна саможертва.

Дейвид и Линда все още се надявали да са сгрешили. Шест седмици по-късно, на 13 април 1996 г., специалният отдел арестувал Тед Казински в неговата усамотена хижа в покрайнините на град Линкълн, Монтана.

Мъничкото убежище било осеяно с доказателства, ясно показващи, че най-сетне са успели да открият Юнабомбър.

Отшелникът от Монтана

Планирането и привеждането в действие на операцията били старателно обмислени. Най-деликатният аспект се състоял в следенето и наблюдението. Ако специалните агенти можели да наблюдават Тед Казински, щели да са в състояние да спрат евентуалните бъдещи пратки, които би се опитал да изпрати до мишените си. Техният подход бил просто да се слеят с хората, които посещават тази околност. По този начин се надявали потайно да се снабдят с информация за човека, когото хората в Линкълн, Монтана, наричали просто „Отшелника“.

В своята книга „Юнабомбър: Желание за убийство“ Робърт Грейсмит описва растящия брой агенти на ФБР, които прииждали в града – „планинари, които бяха твърде спретнати, пощальони, отклонили се твърде далеч от своя маршрут… туристи, пристигащи извън сезона, дървари и рудотърсачи…“. Той разказва как местните жители забелязвали, че колите и снегомобилите им са твърде нови и лъскави. Един от тях казал на Грейсмит – „Ние веднага разбрахме, че става нещо“.

Хижата на Казински в Монтана
Хижата на Казински в Монтана

Изолираността на Тед Казински му изиграла лоша шега – той нямал съседи, от които случайно да научи за странните събития, случващи се в града. Постепенно били установени наблюдателни постове, снайперистите заели позиции, а районът бил наблюдаван с електронна апаратура. В небето сателитни системи педантично картографирали местността, за да осигурят на ченгетата подробни карти. Казински бил буквално обграден. Заслужава си да отбележим, че технологиите, които така презирал, работели твърде успешно срещу него.

Първоначално ФБР възнамерявало да изчака Казински да отиде до града за провизии или да посети местната библиотека. Но това не се случвало и те започнали да стават нетърпеливи.

За да подсили напрежението, телевизия „CBS“ искала да предава пряко следенето на терориста – слуховете за операцията някак били изтекли в медиите. Накрая разследващите се обърнали за съвет към местния жител Бъч Геринг.

Бъч им казал, че отшелникът е дълбоко притеснен, че част от имота му би могла да лежи върху държавна земя. Така че ФБР извикало в редиците си лесничея Джери Бърнс и го пратило в хижата, за да подмами Казински навън под претекст, че иска да провери границите на имота му.

С карта в ръка Бърнс направил точно това. Когато Казински излязъл, за да говори с горския, двама агенти се хвърлили върху него.

Окован в белезници, заподозряният бил отведен в хижа наблизо, където го сложили да седне и му казали да чака, докато се извърши обиск на къщата му. Когато го попитали дали влизането в дома му ще представлява опасност, Казински не им дал определен отговор.

Агент Кандис Делонг, която пазела Казински по време на обиска, разказва, че той бил отговорил уклончиво: „Ами, работата изглежда доста сериозна, а както всеки е наясно, когато имаш сериозни неприятности, не бива да говориш без адвокат. Така че мисля да почакам, докато си намеря адвокат“.

Докато чакали, Делонг нахранила задържания и му дала да пие безалкохолно. „… Показах му много повече състрадание, отколкото той е показвал на която и да е от жертвите си“ – отбелязва тя.

Агент Делонг и Казински разговаряли за всичко друго, освен за неговите престъпления. Тя го попитала как се прехранва и той обяснил, че сам отглежда храната си и описал как се готвят репи и моркови в първобитни условия. Г-ца Делонг разказва: „Докато слушах монотонните му обяснения, започнах да се чувствам като на несполучлива среща“. Може би това е причината Казински никога да не е имал връзка с жена.

Скоро екипът по претърсването намерил достатъчно доказателства, за да арестува Тед Казински по три обвинения в убийство.

ФБР прекарало дванадесет дни в описване на откритите части и чертежи на бомби, експлозивни химикали и – най-уличаващото – подробни описания на атаките. Всичко на всичко конфискували и описали над 700 предмета, иззети от малкото бунгало. Агентите съобщили, че Тед е имал под леглото си готова за изпращане по пощата бомба и още една в процес на създаване.

Повечето от конфискуваните записки и дневници на Казински били написани на английски и испански. Някои дори били кодирани – доста несериозно, тъй като ключът за кода бил открит в близост до писанията му. Била открита и пишещата машина, използвана за отпечатването на Манифеста, както и черновите от документа.

Агентите осъзнали, че едва ли някога са щели да открият Юнабомбър с помощта на широко разпространената през 1987 г. негова скица. Но все пак намерили в хижата суитшърта с качулката и очилата, които носел тогава.

Местопрестъплението скоро било отцепено, живата бомба била обезвредена, а доказателствата изпратени за по-нататъшни анализи. По-късно цялото бунгало щяло да бъде преместено в бившата военновъздушна база „Матър“, близо до Сакраменто, Калифорния. Там съдебните заседатели щели да се запознаят от първа ръка със зловещата работилница на обвиняемия.

Въпреки обещанието на Юнабомбър да приключи с тероризма веднага щом Манифеста му бъде публикуван, до медиите стигнала информацията, че той е имал списък с бъдещи мишени, съдържащ имената на академици и видни лица от дърводобивната индустрия. Първоначално властите отрекли за съществуването на този списък.

Ядосан от тези изтичания на информация, които очевидно идвали от собствената му агенция, директорът на ФБР Фрий издал строго предупреждение към служителите си:

„В началото на този месец наредих да се извърши разследване на всички служители от ФБР, работещи по случая „Юнабом“, във връзка с изтичащата от него информация. Разследването се извършва от Отдела на ФБР за „Професионална отговорност“ и целта му е да разкрие всякаква информация, сочеща за неуместни действия от страна на служителите на Бюрото. Неправомерното излагане на информация от разследване или друг секретен материал ще доведе до незабавно уволнение от ФБР и попадане под ударите на закона“.

По-късно станало ясно, че изтеклата информация за списъка с мишени е вярна. Взимайки предвид минималния шанс „КС“ да има и други членове освен Тед, потенциалните мишени били предупредени да внимават.

Но както и предполагали профайлърите, „Клуб на свободата“ не съществувал. Юнабомбър бил изваден от бизнеса и изпратен в затвора, където да изчака явяването си пред съда.

„Той миришеше на топли изпражнения и беше толкова мръсен, че даже дългите му мигли – над най-сините очи, които съм виждала някога , бяха покрити със сажди. Липсваше му един преден зъб“ – разказва за срещата си с Юнабомбър бившият агент от ФБР Кандис Делонг.

Няма такова дело

Едно от най-дългите заглавия на книга, занимаваща се с един от най-кратките съдебни процеси състояли се някога, е това на произведението на Майкъл Мело „Съединените Американски Щати срещу Тиъдър Джон Казински: Етика, власт и изобретателността на Юнабомбър“. Авторът, бивш обществен защитник, поставя под въпрос подхода на защитниците на Казински. Той правилно отбелязва, че защитата ловко е вкарала своя клиент в позиция, от която Казински истински се страхувал. Той категорично предпочитал доводите на защитата му да почиват на неговата философия, а не на вменяемостта му.

Но тъй като адвокатите му осъзнавали, че доказателствата срещу него са непреодолими, насочили приоритетите си към спасяването на живота му. Най-сигурния начин да успеят в това бил да поставят под съмнение здравия разум на клиента си. Казински изобщо не желаел да участва в това и първоначално отказал да се подложи на психиатрична оценка – може би от страх да не се окажат прави.

Втората опция на защитата била да пренебрегне въпроса с вменяемостта по време на самия процес, а да я представи в момента на решаването на присъдата, за да избегне смъртното наказание. Техният прагматизъм бил очевиден от самото начало. Защитата се концентрирала в елиминирането на най-уличаващите доказателства от представянето им в процеса, чиято начална дата била определена за 12 ноември 1997 г.

На 4 март 1997 г. защитата отправила искане към съда да отхвърли всички доказателства, събрани от хижата на Казински, тъй като според тях ФБР било получило заповедта за обиск едва след като било изкривило смисъла на показанията на роднините на Юнабомбър.

За да подсилят своето твърдение, те представили клетвена декларация от брата Дейвид Казински, който заявявал, че е имал единствено подозрения, че брат му е Юнабомбър – а ФБР било извъртяло думите му така, че да изглежда сякаш е вярвал, че брат му е извършителят.

Научи повече за:   Андрей Луговой и убийството на Александър Литвиненко

Защитата отправила подобно искане отново месец по-късно, твърдейки че на съдията, който издал заповедта за обиск, е била дадена фалшива и подвеждаща информация.

Съдия Гарланд Бюрел
Съдия Гарланд Бюрел

На 29 юли 1997 г. съдия Бюрел се съгласил с последния отвод на доказателствата от претърсването, с изключение на дневниците на обвиняемия, които щели да бъдат допуснати като доказателство на обвинението. Това решение не било от голяма полза за Казински, тъй като собствените му писания били толкова уличаващи, че целият случай можел да се изгради само върху тях.

На 12 ноември 1997 г. делото започнало с избор на заседателите. В период от една седмица защитата събирала доклади и декларации от много психиатри, описващи умственото заболяване на Тед Казински и презрението му към терапевтичното лечение. Вярвали, че ако успеят да убедят журито в нестабилността на клиента си, той ще може да се спаси от смъртната присъда. Казински не бил дал на екипа си разрешение да използва тази тактика.

Обвинението заявило, че отказа на Тед Казински от терапевтично лечение представлява рационално действие, защото той ставал враждебен към експертите по умствено здраве, само когато повдигали въпроса за заболяването му. Съдия Бюрел се опитал отново да накара Казински да се съгласи на психиатричен преглед, но той отказал, захвърляйки ядосано химикалката си през масата.

До 5 януари 1998 г. изглежда всички вече били съгласни, че няма да се използват медицински прегледи. Но преди да започнат заседанията Тед Казински пожелал да обсъди със съдията някакъв „важен въпрос“, засягащ адвокатите му. Последвала тричасова закрита среща в кабинета на съдия Бюрел. Казински му казал, че иска да смени адвокатите си и съдебното жури било разпуснато за два дни, докато съдът обмисли молбата му.

В последвалите дебати съдията казал, че искането на Казински да използва знаменития адвокат Тони Сера е неуместно и че делото ще продължи със защитата в оригиналния й състав.

Тогава Казински отново прекъснал заседанието и пожелал да се представлява сам. Изненадващо съдия Бюрел се съгласил, но при условие, че ще се подложи на психиатрична оценка. Заставен да доказва компетентността си, Казински неохотно се съгласил да мине на преглед. На следващия ден дошла новината, че през нощта се е опитал да се обеси в килията си със собственото си бельо.

На 9 януари д-р Сали Джонсън била назначена да прегледа Казински. Психиатър от федералното изправително учреждение в Бътнър, Северна Каролина, тя била работила по случаи като този на прочутия телевангелист-мошеник Джим Бакър и неуспелия атентатор на Роналд Рейгън Джон Хинкли; тя била преценила, че и двамата са вменяеми и годни за процес.

Нейният подробен доклад ни дава изключително дълбок поглед в личния живот на Тед Казински.

Светло начало

Тед Казински влязъл в света по съвсем нормален начин. С изключение на кратък престой в болницата, когато бил на девет месеца, обичайните детски болести не оставили върху него някакъв отпечатък. Неговата майка Уонда чувствала, че този болничен престой – причинен от жестока алергична реакция към лекарства – го е направил отдръпнат и страхуващ се от раздяла с нея. Негова учителка си го спомня като изключително умно, но не много общително дете.

Домът от детството на Тед
Домът от детството на Тед

Тед не помни детството си с нещо значимо, но намеква, че е бил словесно и емоционално нараняван – проблем, който за първи път идентифицирал, когато бил на около двадесет години. Загатва, че майка му е била доста взискателна, тъй като го насърчавала да говори с по-добро произношение от останалите деца.

Той бил много способен в училище, но когато прескочил шести клас, не могъл да се приобщи към по-големите деца. Твърди, че е бил мишена на обиди и закачки. Най-близкият му контакт вероятно е бил с неговия по-малък брат Дейвид.

В гимназията Тед прескача 11-и клас и на крехката 16-годишна възраст започва да учи в Харвард. На 25 години вече имал магистърска и докторска степен. Не участвал в спортни или други групови занимания, с изключение на уроци по свирене на тромбон.

Дейвид и Тед
Дейвид и Тед

След дипломирането си през 1967 г. Тед Казински станал помощник-професор по математика в Университета Бъркли в Калифорния, но напуснал през юни 1969 г. Казвал, че не вижда смисъл в онова, което преподава. От тогава до 1971 г., когато започнал да се изхранва от природата, рядко си намирал работа. Нуждата го заставяла да поработва от време на време, но до момента на ареста му бил главно безработен.

В Университета в Мичиган Тед започнал много да се тревожи относно своята сексуалност. За първи път я поставил под въпрос, когато изпитал силна и упорита сексуална възбуда, фантазирайки си, че е жена. Казински изпаднал в убеждението, че трябва да се подложи на промяна на пола и отишъл в университетския здравен център, за да започне процеса.

Тед в гимназията

Докато чакал консултацията с доктора, обмислял какви са начините да убеди лекарите, че е идеален кандидат за смяна на пола. Но, когато най-накрая влязъл в кабинета, се престорил, че е дошъл по друг повод. След това си тръгнал, изпитвайки срам, гняв и унижение.

В гората

Един от любимите му писатели Хенри Дейвид Торо вдъхновявал Казински по не един начин. Торо си бил построил колиба в пустошта и се прехранвал от природата. Така направил и Казински – дори копирал дизайна на къщичката на Торо.

В своята изолация Торо написва любимата американска класика „Уолдън“. В неговото усамотение Тед написва своя ненавистен Манифест. Казински също така бил повлиян и от интереса на Торо към Канада. След като поетът посетил страната написал „Един янки в Канада“. Преди Юнабомбър да се установи в Монтана, той се бил опитал да купи земя на север.

Когато канадското правителство отхвърлило молбата му, Тед и неговият брат Дейвид купили имота в Монтана, който се превърнал в негов постоянен адрес до ареста му през 1971 г.

Като дете Тед бил недоверчив към останалите деца. В гимназията бил аутсайдер . „До момента, в който напуснах гимназията, определено бях считан за чудак от по-голямата част от учениците“ – казал той на д-р Сали Джонсън.

Тед й разказал и как бил направил малка тръбна бомба в час по химия. Този факт му донесъл известна популярност и внимание.

Тед в колежа
Тед в колежа

Дори в колежа бил асоциален. Казински си спомня как е бил неспособен да се приспособи в студентското общежитие. Дразнел се от шумовете, идващи от съседните стаи – особено на звуците, издавани от студентите, правещи секс. Докладвал за шумовете с наивната вяра, че „университетската система“ ще вземе някакви мерки. Вместо това статута му на отшелник се задълбочил още повече, едновременно с параноята му. Оттогава насетне бил убеден, че управата на общежитието настройва останалите студенти срещу него.

Когато д-р Сали Джонсън разговаряла с майката на Тед Уанда и с брат му Дейвид установила, че той постоянно е изисквал извинения от семейството си за начина, по който се отнасяли с него. Но не считал техните извинения за достатъчно искрени, за да ги приеме.

В частност д-р Джонсън усетила разбираемо чувство на вина у Дейвид, породено от приноса му към залавянето на брат му. Близостта между двамата била прекъсната от Тед, когато Дейвид му съобщил, че възнамерява да се ожени за Линда. Тед проклинал всички жени, наричайки ги манипулаторки.

Дори в малката монтанска общност, където рядко общувал с други хора, той държал нещата винаги да стават по неговия начин. Всъщност Казински се оказал доста опасен съсед. Д-р Джонсън пише:

„Той реагирал срещу хората в околността като разрушавал имуществото им, крадял вещите им или се опитвал да ги нарани, залагайки тел и капани. В записките си сериозно обмисля убийството на учен през 1971 г. В края на 70-те години започва да експериментира с експлозиви, които биха могли да убиват хора. Описва също желанията си да нарани хората, които някога са го унижавали… планирал да обезобрази лицето на жена, която го била унижила като не проявила интерес за романтична връзка с него“.

Един от малкото хора, които наистина искрено харесвали Тед, била Шери Уудс – библиотекарка от Линкълн, Монтана. Тя го описала на д-р Джонсън като: „изключително любезен, тих и деликатен, макар в началото да била стресната от външния му вид…“.

Докладът на д-р Джонсън подчертавал най-вече решимостта на Тед Казински да бъде възприеман като нормален. Той бил извънредно разстроен от намеренията на защитниците му да използват неговата умствена нестабилност в съда.

Все пак признавал, че би допуснал защитата да използва този коз, но само при условие, че съществува най-малко 80% възможност за успех. Разбирал, че това е малко вероятно.

Д-р Сали Джонсън приключила с доклада си на 17 януари 1998 г. Нейната диагноза е параноиден шизофреник. Той бил склонен към делюзии и често към насилие. Тя заключила обаче, че Тед Казински е умствено способен да се защитава в съда, така че процесът продължил.

Обратно в съда

До 22 януари и двете страни вече били на единодушното мнение, че Казински е годен да бъде изправен пред съда и че има законното право да се защитава сам. Но съдия Бюрел имал други идеи – той отхвърлил желанието на Казински да бъде свой собствен защитник, наричайки го „неуместно“.

Казински в съда
Казински в съда

Процесът вече бил претърпял три фалш старта и Бюрел смятал, че обвиняемият „последователно и недвусмислено“ се стреми да отложи заседанията. Съдията определил молбата му като „…. неприемлива и очевидно неразумна“.

Час по-късно било обявено, че двете страни са постигнали споразумение за сделка. Въпреки че сделката била обсъждана в продължение на месеци, правителството постоянно отхвърляло идеята, тъй като Казински настоявал твърдо на своите изисквания – най-вече на правото си на обжалване и да не бъде изпращан в заведение за умствено болни.

Понеже това никога нямало да бъде допуснато, страните стигнали до компромис и оттук насетне събитията в съда се развили главоломно.

Съдът: „Желаете ли да промените апела си?“

Обвиняемият: „Да, Ваша чест“.

Съдът: „Г-н Казински, как пледирате по обвиненията 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 10 от обвинителния акт по този случай и обвиненията 1, 2, и 3 от обвинителния акт по случая от район Ню Джързи: виновен или невинен?“

Обвиняемият: „Виновен, Ваша чест“.

До края на деня Тед Казински пледирал за виновен по тринадесет обвинения за нападения в три щата, при които били убити трима и ранени двама души. Съобразно сделката щял да получи доживотна присъда без право на помилване, но щял да бъде пощаден от смъртното наказание.

На излизане от съда Казински игнорирал майка си и брат си, които седели зад него.

Произнасянето на присъдата се състояло на 4 май 1998 г. Обвиняемият и жертвите били допуснати да говорят пред съда – Казински бил пръв.

Той се оплакал, че обвинението е изкривило мотивите и вярванията му. Нарекъл доводите им „…чисто политически. Дискредитирайки моята личност, те се надяват да дискредитират идеите, изразени от Юнабомбър… Искам само хората да се въздържат от правенето на заключения за мен… докато всички факти не бъдат направени публично достояние“.

Съвсем разбираемо отговорите на жертвите не били никак съчувствени.

Сюзан Мосер, чийто съпруг Том бил убит през декември 1994 г., направила силно впечатление, описвайки убийството:

„Пирони. Бръснарски ножчета. Жици. Тръба. Батерии. Обикновени предмети във всяко домакинство. Събери ги заедно, взриви ги със силата на огнестрелно оръжие и ето че разполагаш с бомба. Дръж я в ръката си, когато избухне, както направи моят съпруг Том и ще изпиташ непоносима болка… болезнено страдание, причинено от стотици пирони, начупени бръснарски ножчета и метални частици, които пробиват сърцето ти, отрязват пръстите ти, изгарят кожата ти, разбиват черепа ти и вкарват шрапнели в мозъка ти…

Моля ви, Ваша чест, направете така, че тази присъда да бъде защитена от куршуми, защитена от бомби… Заключете го, някъде толкова далеч, че да бъде близо до ада. Там е мястото на дявола!“.

Д-р Чарлз Ъпстайн, ранен през юни 1993 г., казал, че е „… единственият човек от модерните времена, който е бил избран да умре само защото е генетик“.

Д-р Дейвид Гелърнтър, който не успял да присъства, изпратил бележка в полза на смъртното наказание, която била прочетена в съда: „Налагането на смъртна присъда е лесно… Да убиваш хора с бомби е лесно, но да направиш това, което е правилно и уместно, обикновено е трудно. Трябва да го направим за доброто на тази страна и от дълг към тримата убити мъже“. Гелърнтър похвалил брата на Тед за „неговото героично поведение“.

Дейвид Казински
Дейвид Казински

Гари Райт, ранен в Солт Лейк Сити през февруари 1987 г., разказал за продължаващия ефект от произведението на Казински: „До ден днешен ми се налага да изваждам парчета от шрапнелите, които са останали вътре в мен и понякога си пробиват път до повърхността на кожата ми“. Райт също похвалил Дейвид Казински и неговата майка Уанда, отбелязвайки: „Без тяхната честност, почтеност и способност да постъпят правилно, Тед все още щеше да разполага със свободата да наранява невинните си жертви“.

Последната жертва, която взела думата, бил Ник Суино, ранен през 1985 г. Той разказал за травмата, нанесена от бомбата, и се изказал в полза на смъртното наказание: „Ако съществува идеален кандидат за смъртна присъда, то това е г-н Казински… най-важното нещо за мен е да го видя осъден и да се уверя, че повече няма да може да изпраща смъртоносните си колети на никого“. Суино отбелязал странната еволюция на бомбаджията с думите: „Той в действителност се превръща точно в онова, от което най-много се страхува. Не в жертва на прогреса, а в празна машина, лишена от съвест…“.

В заключение Ник Суино посъветвал оцелелите си събратя: „Моля ви, не се оставяйте да бъдете жертви. Вие и аз имаме по-важни неща за вършене. Когато си тръгнем оттук днес, ще можем спокойно да продължим живота си“.

Казински получил четири последователни доживотни присъди, които излежава във федерален затвор с максимална сигурност в Колорадо. Когато го запитали дали се страхува, че ще загуби ума си зад решетките, Казински отговорил:

„Не, това, което ме тревожи е, че мога по някакъв начин да се приспособя в тази среда и да започна да се чувствам удобно тук и да спра да негодувам. И се страхувам, че с течение на годините мога да забравя, да загубя спомените си за планините и горите – това е, което наистина ме тревожи, че мога изгубя това чувство за контакт с дивата природа. Но не се страхувам, че ще пречупят духа ми“.

———————————————————————————————————————————————

Новини за Тез Казински: Вещите на Юнабомбър ще бъдат продадени на търг
———————————————————————————————————————————————

Източник: crimelibrary.com, wikipedia.org

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Топ дарители: AngelKristinaMiroslavaKatinaAleksandar
350
116
The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

20
Напиши коментар

avatar
20 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
13 Автори на коментари
русские идутД-р УотсънDoby_SarutadimisDoby_Saruta Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Деница
Гост
Деница

Според мен Деница Красимирова Димитрова (12години) Тет е катастрофа за някои .
Тези хора са напълно прави ,но те не виждат колко е постигнал колко същотолкова прав . Те не преминават барерата да видиш това свое удоволстви например кола какво прчинява на околната среда.какво причинява на свят който ни е дал толкова много и толкова много трябва да дава

Силвети
Гост
Силвети

Границата е твърде тънка. Много от най-големите престъпници привидно се борят за справедлива кауза, но начинът им на действие преминава всякакви общочовешки норми. Вероятно, може би точно съвремието, в което живеем – свръх-консуматорското общество, прахосничеството на природни ресурси, отчуждеността между хората и т.н. – се явява като стресор за подобни умопобъркани елементи и те решават, че са избрани да променят света, с цената на човешки животи.
За мен те не са прави. По-скоро напълно са загубили връзка с реалността.

dimis
Гост
dimis

Много слаба и пристрастна статия, абсолютно некадърен превод от английски. „ратифицира своите напълно неприемливи действия“, „били опустошени от мисълта“, „живата бомба“… Върха обаче е „евалюация“! Може би преводача не знае, че на български тази дума означава просто ‘оценка’? Освен това правилната транскрипция на името на ‘Юнабомбър’ е Качински, а не Казински. Изглежда и оригинала е малоумно написан. „Заслужава си да отбележим, че технологията, която той така презирал, работела твърде успешно срещу него.“ А как иначе??! Може би истински автор очаква ФБР да излезе срещу заподозрения с дървени тояги? И още: „нямал нищо против напредъкът в печатарството, който направил възможна масовата… виж още »

Legion
Гост
Legion

Което не ми хареса в цялата работа – малоумния му брат, и също най-вероятно „манипулативната“ му снаха, все пак са се надявали на 1 млн. долара, а се правят на ударени. По-голямата част от американци са малоумници, които предават своите – недопустимо в едно нормално общество. Съжелявам за думата малоумници, за съжаление не успях да измисля друга дума, която да се вписва в кодекса на тъй-наречените интелегентни хора. Те роднините му са за клане. А човека успял да направи много здрав експеримент. Така че някой като ви прати 5 килограмова пратка с грешен адрес не бързайте да я отваряте ))

dimis
Гост
dimis

1. Да, приемам го лично. Истината е, че полагам големи усилия да бъда обективен (вкл. и тук). Сигурен съм, че постигам, доколкото е възможно. Ако бях написал абсолютно искрено какво мисля, думите ми щяха да бъдат много по-остри. Но ми е пределно ясно, че вие също приема нещата лично, не само от гледна точка на превода. 2. Не ми се иска да притежавам неговите умения и да вдигна некадърната преводаческа особа във въздуха. Приемам това като шега. 3. Никъде не съм изказвал каквото и да е твърдение за сайта като цяло, а единствено за тази статия. 4. Ще дам само… виж още »

dimis
Гост
dimis

Сигурна ли си кой е необратимо потънал в Матрицата? Цитирам думите ти: „Безусловната любов е нещо, което се среща толкова рядко, че все едно го няма. Така е било и така ще бъде, докато съществуваме като вид. Ничия идеология и революция не може да промени това.“ В матрицата любовта не е на почит, да не говорим за безусловната! Нея все едно я няма 🙂 Хората преди хилядолетия НЕ са живели здравословно. Разликите между тях и нас са две: били са прекалено малко (като брой) и прекалено слаби (като ниво на технологии). Вследствие на това, Природата е била доста по-добре съхранена.… виж още »

dimis
Гост
dimis

Предлагам да престанем да си отговаряме лично един на друг. Защото всичко заприлича за личен конфликт, а такъв няма. Извинявам се за думата „идиотска“ с която нарекох анкетата по-долу. Освен всичко друго, трудно може да се включи и някой друг, ако пожелае да го стори. Това е ТВОЯ сайт. Аз уважавам това, но беше важно да напиша всичко дотук. То е много добре обмислено и не цели да навреди на никого. Разбирам, че упоритостта ми се дължи до голяма степен на егото ми, но за мен човека и Природата са едно и ощетявайки нея, той ощетява и себе си. Всичко… виж още »

dimis
Гост
dimis

В момента съм 50,01% на 49,99% в полза на глобалното затопляне 🙂 Но същественото е, че хората силно влияят върху климата. Факт, който никой не може да оспори. Просто защото механизмите, поддържащи живота на тази планета са много фино регулирани и всяко вмешателство (дори и по-слабо от нашето) може да ги резцентрова. Тоест дългосрочни промени в климата, причинени от човека ще има, но не се знае какви и кога. Учените са безпомощни и това е една от причините да си противоречат. А за главната буква ‘П’ беше по-скоро шега, става дума повече за уважение и любов, отколкото за преклонение. Но… виж още »

dimis
Гост
dimis

В крайна сметка всеки вярва, в това, в което иска да вярва.

Трейси
Гост
Трейси

По повод манифеста на норвежеца Андерш, днес попаднах на тази статия. И ако dimis все още чете тук, бих искала да попитам – какво всъщност е постигнал Качински с бомбените атентати? С какво е допринесъл за опазване на околната среда? Ако мотивите му бяха толкова благородни, колкото се опитвате да ги представите, дали не би било логично още с първия атентат да постави и исканията си в защита на природата?
Термин луд няма, но параноидна шизофрения е медицинска диагноза. Други доводи в подкрепа на статията, мисля че не са нужни.

Сталкер
Гост
Сталкер

И аз попаднах на тази статия вчера,търсейки информация за събитията в Норвегия. Прочетох и дискусията ви, направиха ми силно впечатление мненията на dimis. Съгласна съм с него. Разбира се, насилието не би могло да е приемлив начин за постигане на каквито и да е цели. Трябва да се търсят други пътища. И Качински, и Андерш, си остават изверги. Изобщо максимата „целта оправдава средствата“ не бива да се прилага в случаи, когато става дума за човешки живот.

michaela
Гост
michaela

Името всъщност е КаЗински, произнасят го така абсолютно навсякъде, освен ако само dimis e прав и от National Geographic така за спорта го казват грешно.

Doby_Saruta
Гост
Doby_Saruta

Започнах да пиша ,но спрях защото обърнах внимание на коментара,на Трейси.Обръщам се към всички ,които мислят че не е права.Според мен е права ,защото ако мотивите на Казински/Качински са с цел(опазване на природата и негодуването срещу изсичането на горите) то тогава защо създава тези бомби?Според мен,действията му са плод на неговите изблици на гхяв към съучениците му.Питате се защо?Ами аз гледах един епизод на Нешанъл Джиографик за него,миналата година по това време.И без да съм чел тази статич ,много добре помня че той е бил игнориран от съучениците си защото е бил беден или защото бил с една година по-малък…Не… виж още »

dimis
Гост
dimis

Oтказа да осъдиш нещо не означава, че го одобряваш. Означава само, че се отказваш да бъдеш негов съдия.

Doby_Saruta
Гост
Doby_Saruta

Много ми е интересно как се справя в затвора дали е избягал или дали е починал.Димис,понеже забелязах,че си писал доста коментари много искам да се запознаем.Без значение дали ще говорим за това или за друго.Ако имаш Фейсбук,скайп,ютуб,вбокс,абв, или какъвто и начин за комуникация те моля да го напишеш като коментар. 🙂 Бих искал да се запознаем! 🙂

Д-р Уотсън
Гост
Д-р Уотсън

Без съмнение това е човек с качества на сериен убиец но няма нужната смелост да се изправи лице в лице с демоните си.90 процента от серийните убийци изпитват удоволствие от това да преследват,наблюдават и убият жертвата си в близост до нея дори ако може с голи раце за да се почустват господари на света,този човек обаче убивал от разтояние,без да изпитва желание да гледа жертвата, (далече от очите-далече от сърцето)за този убиец не е важна бройката ,а неговата кауза която все пак би могъл да преследва по доста по нормален начин предвид интелекта му но тогава нямаше да четем за… виж още »

русские идут
Гост
русские идут

статията има обучаваш характер???????????