Велма Барфийлд: Серийната отровителка

Велма Барфийлд: Серийната отровителка

Тази любяща майка и набожна и благочестива баба имала тайно хоби – отравяла съпрузите и любовниците си, застаряващите хора, поверени на грижите й, и дори собствената си майка. Удивителното в този случай е колко дълго тази Черна вдовица успявала да се подвизава безнаказано.

Тя е първата жена в Съединените Щати, осъдена на смърт чрез летална инжекция.

Агонията на Стюърт Тейлър

Едрият и тромав Стюарт Тейлър се радвал, че отива заедно със своята закръглена 46-годишна приятелка Велма Барфийлд на религиозната сбирка на знаменития проповедник Рекс Хъмбард. Самият Стюарт не бил особено религиозен, но знаел, че дълбоко вярващата християнка Велма ще се радва да чуе на живо проповедта на евангелиста. Стюарт осъзнавал, че в характера на Велма съществуват известни противоречия. Тя живеела с него на семейни начала, решение, което шокирало децата й. Освен това имала криминално минало за фалшификация, което Стюарт бил открил съвсем случайно, и това го накарало да преосмисли намерението си да се ожени за нея. Но, както казват християните, това е свят на грешници и мнозина не могат да достигнат собствените си идеали.

Двамата, спретнато облечени в най-хубавите си неделни дрехи, заели местата си в залата на общинския център на окръг Къмбърланд във Файетвил, Северна Каролина.

Службата едва започнала и Стюарт се почувствал зле. „Лошо ми е“ – прошепнал той на Велма. – „Сигурно съм ял нещо развалено“.

Докато Хъмбард проповядвал, Стюарт започвал да се чувства все по-зле. Жестоки болки пронизвали стомаха му. „Ще отида да полегна в колата“ – казал той на любимата си със слаб глас.

Петдесет и шестгодишният фермер се измъкнал от претъпканата зала и вдишал от свежия вечерен въздух навън. Отворил колата си и легнал на седалката. Чувството вътре в него ставало все по-лошо. Едва можел да мисли от свирепата физическа болка.

Стюарт все още бил раздиран от болки, когато службата свършила и Велма се върнала в колата при него. Той се облегнал на седалката, а тя подкарала колата към къщи.

„Спри“ – казал той внезапно, целият покрит с лепкава пот.

Тя отбила встрани от пътя. Бледият и потен Стюарт излязъл, препъвайки се, от автомобила и повърнал на земята.

У дома болките му станали толкова силни, че не могъл да заспи. В ранните утринни часове Велма позвънила на бременната му дъщеря Алис Стормс, за да й каже за обезпокояващото състояние на баща й. Двете стигнали до заключението, че това вероятно се дължи на грип.

След това Велма посетила един от най-добрите приятели на Тейлър, мъж на име Сони Джонсън. „Стюарт е болен и иска да те види“ – казала му очевидно разстроената Велма.

Джонсън се втурнал да види приятеля си. Заварил бледия и слаб Стюарт Тейлър да лежи в леглото с леген отстрани, в който да повръща. „Ще се грижиш ли за прасетата, докато се излекувам от грипа?“ – помолил го Стюарт.

Неговият приятел му обещал, че ще го направи.

Състоянието на Стюарт се влошавало. Гърдите, стомахът и ръцете му били раздирани от болки и той повръщал непрекъснато. Чувствал се така, сякаш го горят отвътре.

На следващия ден Велма закарала болния си приятел в болницата. Докато лекарите го преглеждали, тя се опитала да им даде информация за минали заболявания. Но тъй като не била добре запозната, единственото което могла да им каже е, че Стюарт доста си пийвал.

След като отговорила на въпросите на лекаря, Велма се обадила на Алис. Тя от своя страна се обадила на брат си Били, който дошъл в болницата.

Заедно с Велма той чул диагнозата на доктора за ужасното състояние на баща му  – „гастрит“. Докторът предписал лекарства и казал на Велма, че може да прибере Стюарт у дома тази вечер.

Сони Джонсън отново дошъл да види приятеля си същия следобед. Стюарт най-сетне имал подобрение. Все още изглеждал изпит, но седял в леглото, пушел и говорел. Той помолил Джонсън да стои на вратата, защото не искал да му предаде грипа.

Следващият ден бил петък. Около 20:00 часа състоянието на Стюарт драстично се влошило. Велма се обадила на Джон Макперсън, съсед и приятел. „Стюарт има нужда от линейка“ – казала му тя с ужасен глас. Макперсън се обадил на бърза помощ, след което сам потеглил към дома им.

Той заварил Стюарт Тейлър в покъртително състояние. В стаята се носела ужасна смрад, защото болният имал пристъп на диария в леглото си. Ръцете и краката му били потни, лицето му бяло като тебешир и той издавал несвързани стенания. Понякога крещял. Велма била заобиколила леглото със столове, обърнати с облегалките навътре, за да го предпази от падане.

Линейката пристигнала и откарала Стюарт в болницата, където го последвала и неговата загрижена любима.

Лекарите направили всичко възможно, но Тейлър починал един час след пристигането си в болницата.

В чакалнята чакали децата на Стюарт Алис и Били, и неговата приятелка Велма Барфийлд. Докторът казал, че е объркан от внезапната смърт на Стюарт и предложил да се направи аутопсия.

Алис и Били попитали Велма какво мисли. „Ако не го направите“ – казала тя, – „винаги ще се чудите“.

Децата на Стюарт Тейлър казали на лекаря да направи аутопсията.

„Трябва да я спрете!“

Велма Барфийлд и нейният син Рони Бърк седели заедно със скърбящото семейство на Стюарт на погребението. Велма обгърнала с успокояваща ръка раменете на Алис и изрекла думите, които са общоприети при подобни обстоятелства: „Той сега е на едно по-добро място“.

Рони споделил с един от присъстващите на погребението: „Знаете ли, много е тъжно, но сякаш всеки, с когото майка ми се сближи, умира“.

Рано сутринта на същата тази неделя детектив Бенсън Филипс от полицията в Ламбъртън бил събуден от телефонно обаждане. Жената от другата страна на линията плачела и хълцала. Детективът едва успявал да разбере какво му говори. Онова, което съумял да сглоби, било: „Убийство!… Знам кой го направи!… Трябва да я спрете! Трябва да я спрете!“.

Съненият полицай въздъхнал. Отново шегички по телефона, помислил си той. Неприятен начин да започне деня. Той не бил чувал за никакво убийство в Ламбъртън.

Все пак предложил на жената да му се обади в управлението.

Когато пристигнал там, не заварил никакви съобщения за убийство, както и очаквал. Бързо забравил за шантавото обаждане, погълнат от неотложните си служебни задачи.

Тогава жената се обадила отново. Авторът Джери Бледсоу описва разговора в книгата си „Смъртна присъда“:

„Този път тя била по-спокойна и говорела разбираемо. Все още не желаела да дава подробности, но Филипс постепенно успял да ги измъкне от нея. Обаждала се от Северна Каролина, но не можела да си каже името. Не искала никой да знае, че се е обаждала. Убитият, казала тя, бил приятелят на Велма Барфийлд, която го убила по същия начин, по който била убила и майка си. Жената признала, че няма никакви доказателства за това, но била напълно сигурна, че майката на Велма и нейният любовник не са единствените й жертви. Твърде много хора близо до Велма били починали, казала тя, включително и двама възрастни, за които Велма била работила, но на които тя не знаела имената. Когато Филипс я притиснал за доказателства, тя не могла да му предостави никакви.

Откъде знаела всичко това? Попитал Филипс.

„Защото“ – казала жената, – „Велма е моя сестра.““.

Филипс бил напълно объркан от странното обаждане. Той не повярвал на историята, но не можел да я игнорира. Трябвало да провери, за да бъде сигурен. Обадил се в болницата в Ламбъртън и попитал дали някой е умирал пред този уикенд.

Да, казали му оттам, Стюарт Тейлър. Извършвана ли е аутопсия, попитал Филипс. Районният съдебен лекар д-р Боб Андрюс бил извършил такава, но резултатите все още не били готови.

Филипс бил заинтригуван и обезпокоен, но освен това се намирал и в неудобна позиция. Както пише Бледсоу: „Той открил, че Тейлър е докаран в болницата от провинцията близо до Сейнт Пол. Това би поставило разследването под юрисдикцията на шерифа. Той не носел отговорност. Все пак се обадил на своя стар приятел в шерифското управление Уилбър Лавет и му разказал за случилото се“.

Междувременно д-р Андрюс, който не знаел нищо за подозренията на Филипс, бил озадачен от резултатите от аутопсията. Стюарт Тейлър изглежда бил починал от гастроентерит. Странно било здрав мъж като Тейлър да умре само от това и д-р Андрюс решил да разследва по-надълбоко. Той открил необяснима аномалия в тъканите на черния му дроб и изпратил проби на главния съдебен лекар в Северна Каролина, за да направи още тестове.

Д-р Андрюс все още чакал резултатите, когато провел разговор с разстроената Алис Стормс. Баща й бил толкова здрав и жилав. Какво го е убило? Тя имала право да знае!

И така д-р Андрюс се обадил на главния съдебен лекар в Северна Каролина Пейдж Хъдсън. Хъдсън не знаел за тъканите, които Андрюс бил изпратил. Все пак попитал Андрюс за подробности около смъртта. Той му разказал за Велма Барфийлд, която била довела Стюарт Тейлър в болницата, и описал симптомите му.

Хъдсън моментално схванал ситуацията. „Откъде би могла тя да се снабди с арсеник, Боб?“ – попитал той.

Серийна отровителка?

Органите на реда не закъснели да хвърлят още един поглед в свидетелствата за смърт на няколкото починали, които били близки на Велма. В тези случаи била извършена аутопсия, но не и тестове за отрови. Причината за смъртта на тези хора със злокобна последователност била описвана като „гастроентерит“. Разследващите започнали да проумяват, че си имат работа не просто с убийца, а със серийна отровителка.

Полицията винаги прави всичко възможно да изтръгне самопризнания от заподозрените. Какъв бил най-добрият начин да се постигне това с Велма? Решили да я изненадат. Щели да я призоват на разпит уж във връзка с един от невалидните чекове, които тя често пишела, и сетне щели да я изправят пред въпроса за смъртта на Стюарт Тейлър.

Тъй като чековете били писани в Ламбъртън, Бенсън Филипс щял да бъде човекът, който ще провежда разпита. На него присъствали и шериф Лъвет и следователят от отдел „Убийства“ Ал Парнел. Те започнали да я разпитват за чековете. Барфийлд не била подготвена и започнала да се чувства натясно.

След това Филипс започнал да говори за нейния нещастен любим Стюарт Тейлър, който бил починал трагично съвсем наскоро. „Знаете ли, че той е бил убит с арсеник?“ – попитал детективът.

Закръглената баба изглеждала потресена от тази новина.

Филипс я притиснал, настоявайки за подробности за тяхната връзка. Той бил особено заинтересован да разбере дали Барфийлд е имала някаква причина да бъде ядосана на Тейлър.

„Всички вие мислите, че съм отровила Стюарт, нали?“ – зяпнала от изумление тя. Двамата били влюбени и възнамерявали да се женят. Нищо нямала да спечели, убивайки го. Ужасно било от тяхна страна да предполагат подобно нещо. Нали тя била тази, която се грижила за него по време на боледуването му. Тя била тази, която го откарала в болницата. Сега се опитвали да наврат в калта доброто й дело. Би трябвало да се засрамят от себе си.

„Бихте ли минали през детектора на лъжата?“ – попитал Лъвет.

Разбира се. Нямала какво да крие.

Казали й, че ще уредят тест с полиграф и че е свободна да си върви. Точно когато се изправяла, Парнел й подхвърлил: „Велма, нали знаеш, че всичко това може да се проследи назад чак до майка ти?“.

Тя го изгледала гневно и си тръгнала без да каже нищо.

Същата съботна сутрин Рони Бърк бил на гости у тъстовете си, когато майка му Велма Барфийлд позвънила у тях и настояла да говори със сина си.

Рони Бърк бил отговорен млад мъж на 26 години. Той имал жена и тригодишен син. Работел на пълна смяна и учел редовно в Щатския университет в Пемброук, откъдето възнамерявал да излезе с диплома по бизнес администрация. Това щяло да се случи само след два месеца. Бърк често нямал време да спи, но искал да бъде първият член от семейството с университетска диплома, отчасти защото знаел колко много ще се зарадва майка му. Тя била изстрадала твърде много покрай смъртта на толкова много обичани от нея хора. Също така знаел, че тя взима повече лекарства, отколкото й предписвал лекарят.

Майка му звучала разстроена. От полицията я били прибрали в районното, казала му тя.

О, не, помислил си той. Отново е писала невалидни чекове, за да си купува лекарства.

Тогава се стоварил шокът.

„Искаха да говорят за Стюарт“ – информирала го мама. – „Казаха, че е бил отровен. Изглежда смятат, че аз имам нещо общо с това“.

Някое ченге наистина е сгафило този път, помислил си Рони. Майка му била опустошена, когато Стюарт бил починал преди пет седмици. Не знаел кой би могъл да е отровил човека, но знаел със сигурност, че това не би могла да бъде неговата майка.

Казал й, че скоро ще се прибере у дома и ще се видят там. Това била ужасна грешка, но Бърк бил сигурен, че ще успеят да я поправят. Ченгетата щели да осъзнаят, че са по следите на грешния човек. Нямал търпение да успокои майка си и да й каже, че нещата ще се оправят.

Бърк и неговите съпруга и бебе живеели в скромна къщичка в покрайнините на Ламбъртън в Северна Каролина. Когато Велма пристигнала там, той започнал да я успокоява. Не вярвал, че ще има нужда от адвокат. Адвокатите са ужасно скъпи, а той и майка му разполагали със съвсем ограничени средства. Полицията скоро щяла да осъзнае, че тя няма нищо общо със смъртта на Стюарт. Няма защо да се тревожим, уверявал я той.

Научи повече за:   Нани Дос: Веселата черна вдовица

В понеделник Бърк бил на работа, когато се обадила някаква жена. Тя не искала да му каже името си, но споменала: „Аз съм приятелка на майка Ви“.

За какво го търсела?

„Чух, че ще я арестуват днес“ – казала тя. – „Помислих си, че трябва да знаете“.

„Сигурна ли сте?“

„Да, ще й повдигнат обвинения за смъртта на Стюарт… Познавам един човек от шерифското управление“.

Не било възможно полицията да допусне чак такава грешка, помислил си Бърк. Нима ченгетата щели да арестуват невинна жена за убийство? Такива неща се случват по филмите, а не в реалния живот.

Бърк казал на началника си, че се налага да си тръгне поради спешен семеен проблем. Потеглил към полицейското управление в Ламбъртън, където говорил с Уилбър Лъвет. Шерифът му казал, че не планира да я арестува днес, но я счита за заподозряна. Не можел да разкрие защо и Бърк напуснал управлението още по-разгневен и разстроен отколкото бил, когато влязъл там.

От там подкарал колата към дома на майка си. Тя живеела с Мами Уоруик, възрастна жена, която била приютила Велма без наем, в замяна на домакинска работа. Бърк заварил майка си да си дремва. Тя била в леглото, когато той говорил с нея и й разказал, че ченгетата я подозират за смъртта на Стюарт. Велма казала, че не е способна на подобно нещо. След това започнала да ридае. Когато спряла да плаче, казала на сина си нещо, което той изобщо не очаквал да чуе. Думите й били тихи, почти шепот, но въпреки това безпогрешно ясни.

„Просто исках да го разболея“ – казала тя.

В този момент Бърк почувствал как земята се изплъзва под краката му.

Добре, значи е било нещастен случай. Но майка му го била причинила. Трябвало да отиде в полицията и да им обясни.

Велма тихичко хълцала, докато синът й я карал към управлението на шерифа. Бърк не можел да присъства по време на разпита. Тя казала, че не иска адвокат.

Потиснат, но уверен, че е постъпил правилно, Бърк се обадил на сестра си, за да й каже тъжната новина. Уговорили се да се срещнат в дома й. Семействата трябва да бъдат заедно в подобни тежки времена и по-късно към тях двамата се присъединили и сестрите на Велма, Арлийн и Фей.

Телефонът иззвънял и Бърк говорил със следовател Ал Парнел.

„По-лошо е, отколкото смятахме“ – казал Парнел.

Бърк онемял и се зачудил как е възможно да бъде по-лошо от това?

„Има други хора… други хора, които тя е убила“ – казал Парнел на изумения Рони Бърк. Парнел му обяснил, че Велма Барфийлд е признала за убийството на още двама души, при които живеела и за които се била грижила срещу заплащане, както и за убийството на собствената си майка, бабата на Бърк Лили Бълард.

Бърк си припомнил как неговата любяща майка го е хранила и обличала, превързвала раните му и бършела течащия му нос, водела го на църква и го учела как да различава доброто и злото, дисциплинирала го и винаги го окуражавала да постига най-доброто от себе си. Този образ нямал нищо общо с образа на серийна отровителка.

Що за човек била Велма Барфийлд в действителност?

Малкото момиче на татко

Марджи Велма Барфийлд е родена на 29 октомври 1932 година. Занапред всички в семейството щели да я наричат Велма. Тя била второто дете и първата дъщеря на фермера Мърфи Бълард и неговата съпруга-домакиня Лили. Двамата щели да имат всичко на всичко девет деца.

Семейство Бълард живеело в небоядисана, дървена къща в провинцията на Северна Каролина. В дома нямало нито електричество, нито течаща вода. За разлика от повечето други фермери, те не разполагали дори с външна тоалетна. По нужда се ходело или в нощното гърне или на разходка в близката горичка. Родителите на Мърфи и неговата сестра Сюзан Ела, която била осакатена от детски паралич, също живеели при тях.

Със задълбочаването на Голямата депресия за Мърфи Бълард ставало все по-трудно да изкарва прехраната си от продажбата на памука и тютюна, които отглеждал. Той си намерил работа в дъскорезницата на Кларънс Бънч. С негова помощ Мърфи успял да премести семейството си в малка къща близо до града. В този дом щяло да се роди третото му дете.

След това Мърфи започнал работа в текстилния комбинат във Файетвил и преместил семейството си обратно в дома на родителите си. Баща му умрял малко след това, а неговата майка последвала съпруга си в гробището след по-малко от година.

Семейство Бълард било организирано според традиционните, патриархални обичаи. Мърфи Бълард бил неоспоримият владетел на всеки разнебитен дом, който обитавали, а Лили негова покорна жена. Той пиел много и лесно се ядосвал, когато многобройните му деца нарушавали неговата стриктна дисциплина. Не щадял тоягата, в неговия случаи каиша, и малките бълардчета често изпитвали гнева му върху задните си части.

Онова, което най-много го дразнело, било дете с „голяма уста“, а двете му най-големи деца – синът му Олив и дъщеря му Велма, проявявали постоянната тенденция да отговарят на Татко. Олив смятал, че Велма не е наказвана толкова често и жестоко, колкото него самия, което водело до много конфликти между тях двамата. Той бил убеден, че баща им предпочита Велма. Тя била също толкова убедена, че майка им предпочита Олив.

Велма не харесвала покорното отношение на майка си към баща й. Десетилетия по-късно тя пише в мемоарите си, озаглавени „Жена, осъдена на смърт“:

„Приемах лошия характер на татко, защото смятах, че мъжете са такива. Майките са длъжни да обичат децата си и да ги защитават, но мама никога не застана зад мен, или зад когото и да е от нас“.

Седемгодишната Велма започнала училище през есента на 1939 година. В началото го харесвала. Тя била умно момиче и получавала добри оценки и похвали от учителите. Училището също й предлагало отдих от претъпкания живот у дома, от каиша на баща й и от непрекъснатите изисквания на често болната й майка.

Но детето скоро започнало да изпитва трудности със съучениците си. Велма не носела нови, купени от магазина дрехи, като останалите момичета. Обувките й били груби и износени. Другите деца често правели коментари за облеклото й и за скромния й обяд от царевичен хляб и малко месо. Велма започнала да се крие от останалите, за да яде. След това започнала да краде дребни монети от джобовете на баща си, за да си купува бонбони от магазинчето срещу училището.

Веднъж тя откраднала 80 долара от един възрастен съсед. Мърфи Бълард приложил лечението с колана и вероятно успял да излекува желанието й да краде поне през остатъка от детството й, тъй като не съществуват данни за други нейни провинения от това естество.

Колкото повече растяла Велма, толкова повече задължения й давали у дома. Трябвало да помага във фермата и да се грижи за по-малките си братя и сестри. Ненавиждала работата, но не смеела открито да се противопостави на строгия си баща. „Чувствах се така, сякаш мама и татко ме искаха само заради работата, която вършех“ – казва тя по-късно. – „Просто искаха да им бъда робиня“.

Не всичко било лошо в живота на малката Велма. Нейният баща можел да бъде и любящ родител и да им организира страхотни забавления. Мърфи Бълард организирал бейзболни мачове за своите и съседските деца. Велма често била единственото момиче в играта. Бащата водел децата и на плуване на местното езеро.

Въпреки неговата сурова дисциплина, Велма често се наслаждавала да бъде момиченцето на татко. Веднъж десетгодишната Велма се разхождала с баща си из търговската част на Файетвил. Видяла на една витрина рокля на розови цветя и казала на баща си колко много я харесва. За нейна голяма изненада таткото влязъл веднага в магазина и й купил роклята!

За съжаление, по-късно в живота Велма може би се е превърнала в момичето на татко в един по-друг, негативен смисъл. Тя разказва на пресата, че веднъж баща й бил влязъл в спалнята й и я бил изнасилил. Преди това имало и други объркващи епизоди, в които той я бил докосвал, но тя не била сигурна дали го е правел по сексуален начин.

Няколко от братята и сестрите на Велма яростно отричат нейното твърдение, че е била жертва на кръвосмешение. Въпреки че нейното семейство носи отличителните характеристики, които се наблюдават в подобни случаи, като например силен дисбаланс на силата между съпруг и съпруга, както и баща, който пие много, не може да се твърди със сигурност дали нейните обвинения са верни.

През 1945 година Мърфи Бълард решил, че е изморен да работи в комбината и решил да се върне към фермерството. Той купил още няколко акра и малък, но доста по-модерен дом за своето семейство. Но само след година осъзнал, че не може да изхранва голямото си домочадие с това, което отглеждал, и подновил работата си в комбината.

По-късно си намерил работа в текстилния комбинат в град Ред Спрингс и преместил семейството си там. Къщата, в която се нанесли, не разполагала с модерните удобства на дома, в който били живели през последните две години.

Велма сега била ученичка в гимназията. Вече не получавала добрите оценки, които получавала в началното училище. Имало само едно нещо, което харесвала в училище, и това бил баскетболът. Но майка й настояла Велма да напусне отбора. Лили наскоро била родила близнаци и имала нужда от най-голямата си дъщеря, за да й помага в домакинската работа. Велма била жестоко разочарована и натъжена от искането на майка си.

Томас Бърк и Велма
Томас Бърк и Велма

Междувременно Велма развила интимна привързаност към момче от гимназията на име Томас Бърк. Томас бил с една година по-голям от нея, със слабо лице, клепнали уши и тъмна коса. Той бил нежно момче с добро чувство за хумор.

Когато тя изразила желание да се вижда с Томас извън училище, баща й казал, че ще може да излиза с момчета чак на 16 години. Но 16-ият й рожден ден отминал и изглежда баща й си бил променил мнението. Той все още не позволявал на дъщеря си да излиза. След много молби Велма най-сетне го накарала да се съгласи. Той й поставил ограничения, като да се прибира у дома точно в 22:00 часа и винаги да излиза заедно с някоя друга двойка. Въпреки че се ядосвала на тези ограничения, Велма се съобразявала с тях. Нямала голям избор, ако не искала да предизвика гнева на баща си.

Борба с алкохола

Когато била на 17 години, Томас й предложил брак и Велма приела. Последвал жесток скандал с баща й, в края на който Мърфи Бълард избухнал в сълзи. Велма никога не била виждала твърдия си и мъжествен баща да плаче преди това. Въпреки това все още искала да бъде с Томас.

Томас и Велма напуснали училище малко след като се оженили. Той работел на различни места – в памукопреработвателната фабрика, като работник във ферма и като шофьор на товарен камион. Велма работила за кратко в една дрогерия, но Томас искал от нея да си стои в къщи и тя напуснала.

Младоженците живеели в малка къща в Парктън, в която Велма забременяла през 1951 година. На 15 декември същата година родила Роналд Бърк. Неговата сестра Ким била родена на 3 септември 1953 г.

Велма Бърк обожавала да се грижи за бебетата си. Тя била грижовна и закриляща майка, която често четяла на малките си и не можела да се отдели от тях дори за малко. Искала и двете й деца да бъдат отдадени християни и редовно ги водела в баптистката църква.

Ким и Рони
Ким и Рони

Щом децата й тръгнали на училище, Велма Бърк бързо станала известна като една от най-дейните майки. Участвала във всякакви организирани училищни събития и децата обожавали да ходят с нея на излети.

По онова време Велма започнала отново работа и Томас очевидно нямал нищо против. Семейството имало нужда от допълнителни доходи. Поела среднощната смяна във фабриката за текстил, а Томас станал доставчик за „Пепси-Кола“. Семейството вече разполагало с достатъчно пари, за да се премести в по-хубава къща в Парктън.

През 1963 година Велма имала здравословни проблеми и й се наложило да мине през хистеректомия. Велма и Томас не били особено разстроени от този факт, защото и двамата смятали, че две деца са им напълно достатъчни.

Операцията изглежда имала драстичен негативен ефект върху Велма. Тя станала нервна, депресивна и често свадлива. Започнала да се тревожи, че неспособността й да забременее я прави по-малко женствена и следователно по-малко привлекателна за съпруга й. Освен това имала и още здравословни проблеми, сред които силни болки в кръста.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: plamena 🍺 Rosii 🍺 Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21

Томас Бърк решил да се присъедини към младежката организация „Джейсийс“. Той посещавал ежеседмичните им сбирки, докато Велма стояла сама с децата вкъщи. Тя започнала да ненавижда неговите отсъствия.

Ненавиждала още повече неговото пиене. Велма била твърд трезвеник и била съгласна със своята църква, че алкохолът е дяволско питие. Следователно била дълбоко разстроена, когато разбрала, че Томас редовно излиза със своите приятели, за да пийнат по няколко бири.

През 1965 година Томас претърпял катастрофа със своя тригодишен форд „Галакси“. Както пише в „Смъртна присъда“:

„Колата излязла от магистралата, ударила се в дренажна тръба, изхвърчала във въздуха и се приземила на гумите си в алеята пред една къща. Томас ударил главата си във волана и изпаднал в безсъзнание“.

Той имал сътресение на мозъка и щял завинаги да бъде измъчван от свирепи главоболия. Настоявал, че не е бил пиян, а просто е бил уморен и е заспал на волана, но жена му не му вярвала. Тя била убедена, че е бил пиян и удвоила натякването си по този въпрос.

Научи повече за:   Кратка криминална история на Австрия

Томас ненавиждал шумните й опити да го откаже от пиенето. Той не пиел повече от останалите мъже, с които се събирал. Защо жена му се опитвала да контролира живота му?

Скандалите за пиенето се превърнали почти в ежедневие. Обикновено ги започвала Велма, разстроена че е надушила алкохол в дъха му. После следвало крещене и обиждане, на което неизменно присъствали уплашените и разстроени деца. Рони бил особено разтревожен, защото се страхувал, че баща му най-накрая ще разреши спора по начина, по който го правели толкова много други мъже – с юмруците си.

Трябва да му се признае обаче, че Томас никога не прибягнал до грубата мъжка сила.

През 1967 година Томас бил арестуван за шофиране в нетрезво състояние, в резултат на което изгубил книжката и работата си в „Пепси-Кола“. Той бил съкрушен. Срамът и отчаянието го хвърлили в депресия и той пиел повече от всякога, за да притъпи болката. Децата не канели вече приятели у дома, защото не искали да чуят кавгите на родителите им или да видят мъртвопияния им баща.

Напрежението у дома се отразявало зле на Велма. Тя станала още по-тревожна и френетична и започнала да слабее със страшна сила. Един ден Рони се прибрал у дома и заварил майка си в безсъзнание на кухненския под.

Той успял да я свести и настоял да я заведе в болницата. Лекарите препоръчали тя да остане там за една седмица. Давали й витамини и седативи и накрая я изписали с лекото успокоително либриум.

Впоследствие Велма започнала да приема повече либриум, отколкото й било предписано. Освен това отишла при друг лекар, който й предписал валиум. Скоро започнала да ходи от лекар на лекар и да получава рецепти, без да им казва, че вече приема други лекарства. По този начин поглъщала лекарства, които не бива да се приемат заедно.

Един ден през април дома на семейство Бърк се подпалил. Единственият човек в къщата бил Томас. Децата били на училище. Велма казала, че е била в пералнята и била заварила дома си в пламъци. Томас Бърк починал от поглъщане на дим.

Когато в болницата й съобщили за смъртта на съпруга й, Велма колабирала. Рони и сестра му я хванали преди да успее да падне на пода.

Дженингс Барфийлд

Няколко месеци след тази загуба Велма Бърк изпитала огромна радост и триумф от постиженията на сина си. Рони завършил гимназията като почетен ученик. Неговата майка седяла гордо в публиката, докато той изнасял реч. Рони избрал темата, която била най-близка до сърцето му – неговата майка. Велма се разплакала, слушайки неговите похвали.

Въпреки това лошият късмет на семейството продължавал. В дома им станал още един пожар. Този път нямало жертви. Докато чакали парите от застраховката, с които да покрият щетите, се преместили у родителите на Велма Мърфи и Лили Бълард.

Скоро след смъртта на Томас Велма започнала да излиза с вдовец на име Дженингс Барфийлд. Барфийлд се бил пенсионирал по-рано, заради многобройни здравословни проблеми. Страдал от диабет, емфизема и сърдечно заболяване. Той бил загубил съпругата си по същото време, по което Велма била загубила съпруга си, и двамата вероятно били привлечени един към друг, търсейки утеха в скръбта си.

Оженили се на 23 август 1970 година. Велма се преместила в малкия дом във Файетвил, който той споделял с дъщеря си Нанси.

Младоженците скоро започнали да изпитват проблеми, свързани основно с нейното предозиране с лекарства. Един ден Дженингс заварил жена си в полусъзнание и я откарал в болницата. Лекарят казал, че е прекалила с лекарствата. Разделили се, но после се събрали отново, когато тя обещала да спре да взима толкова много хапчета. Велма не спазила обещанието си и пак се озовала в спешното отделение. И двамата били споделяли с хората около себе, че смятат брака си за грешка. Разводът започнал да витае във въздуха и въпросът бил само кой ще си тръгне пръв.

До това обаче не се стигнало.

Дженингс Барфийлд починал на 21 март 1971 година, очевидно от сърдечното заболяване, от което страдал от години.

Оставайки отново вдовица, Велма изглежда не се справяла добре. Тя била унила и безжизнена, често се дрогирала до безсъзнание и прекарвала по-голямата част от времето си в леглото.

Работела в местния универсален магазин, но работата й била повлияна от крайните й настроения и очевидната й зависимост от лекарствата. Нейният шеф бил състрадетелен човек и вместо да я уволни я преместил в склада, където нямала допир с клиентите.

За отчаянието на Велма допринесло и отделянето на сина й. Виетнамската война била в разгара си и Рони чувствал, че е само въпрос на време да го мобилизират, затова решил сам да се запише. Но след смъртта на Дженингс Барфийлд започнал да се колебае, а и майка му го умолявала да се опита да убеди военните, че трябва да остане да се грижи за болната си майка. Рони наистина се опитал. Накарал докторите да пишат до армията за крехкото здраве на Велма, с молба Рони да бъде освободен от договора. Номерът не минал и той бил разпределен във Форт Джаксън в Северна Каролина.

Когато изглеждало, че нещата не могат да станат по-лоши, те станали. Къщата на Велма се подпалила за пореден път! Велма изпаднала в истерия. Защо продължавали да й се случват такива неща?

Тя и дъщеря й отново се преместили при Мърфи и Лили Бълард. Точно навреме, защото тя била уволнена от магазина, тъй като закъснявала за работа и не била в състояние да изпълнява задълженията си. Безработицата накарала хроничната депресия на Велма да се задълбочи още повече. Положението станало още по-зле, когато научила, че Мърфи Бълард има рак на белите дробове. Неговата смърт на 61 години я хвърлила в неописуема скръб. Животът просто не си заслужавал. Баща й бил мъртъв, а синът й можел да бъде изпратен във Виетнам и да бъде убит.

Дори Рони да не бъдел убит, изглежда пак щяла да го загуби, защото той имал намерение да се ожени. Тя не дала благословията си за този брак. Вместо това била съкрушена. Казала на сина си: „Винаги съм била най-важната жена в твоя живот, а сега ще бъдеш с нея и няма дори да искаш да ме виждаш!“.

Рони се опитал да я увери, че неговата любов към бъдещата му съпруга няма да отнеме любовта, която изпитва към нея. Това негово уверение с нищо не намалило ревността й към младата жена, с която щял да споделя живота си. Но ревността на майка му не разубедила Рони в неговите планове за женитба.

През март 1972 година Велма Барфийлд била арестувана за подправяне на рецепти. Тя пледирала за виновна през април и се отървала с намалена присъда и глоба. След това най-сетне получила една наистина приятна новина: Рони бил освободен от армията!

Баба Бълард

Въпреки светлия лъч от завръщането на Рони, Велма все още имала доста неприятности. След смъртта на баща й тя и нейната майка започнали често да се карат. Велма твърдяла, че Лили непрекъснато я командва. Старицата очаквала да й се прислужва, но Велма не възнамерявала да бъде ничия робиня. Лили, от своя страна, била поразена от огромното количество хапчета, които взимала Велма, и от тенденцията й да загубва съзнание от предозирането с тях.

Лили се разболяла много зле през лятото на 1974 година. Стомахът й бил раздиран от жестоки болки. Започнала да повръща неконтролируемо и страдала от свирепа диария. Състоянието й толкова се влошило, че се наложило Велма да я откара в болницата. Лекарите не могли да установят причината за внезапното заболяване. След няколко дни Лили се почувствала по-добре и била изписана.

На 23 август мъжът, с когото Велма се срещала, загинал в автомобилна катастрофа. (Велма не присъствала на смъртта му, така че това изглежда било меланхолично съвпадение). Той я бил направил получател на застраховката му за живот и тя получила чек за 5000 долара.

Тази Коледа изглежда щяла да бъде, както е обичайно за този празник, време за споделяне, прошка и помиряване. Лили и Велма се забавлявали да приготвят заедно коледната пуйка и празничната трапеза за своето голямо семейство. Всички в къщата на баба Бълард се радвали, шегували и забавлявали и накрая отворили подаръците си.

Но Лили дръпнала един от синовете си настрани, за да говори с него за нещо, което я притеснявало. Тя била получила писмо от кредитоискатели, в което я уведомявали, че е закъсняла с вноската за колата си и тя ще й бъде иззета, ако не си плати. Лили не била взимала никакъв заем за кола – колата си била нейна! Това вероятно бил някакъв опит за измама.

Няколко дни по-късно Лили отново се разболяла. Гадене и повръщане, след което жестока диария. Вътрешностите й сякаш изгаряли. Казала на Велма, че изпитва ужасни болки в корема и горната част на гърба си. Ръцете и краката й не я слушали. В поредното повръщане имало кръв.

Велма се обадила на брат си Олив, който незабавно пристигнал. Той бил ужасен от състоянието на майка си и се обадил за линейка. Служителите на бърза помощ позволили на Велма да придружи майка си в линейката.

Лили Бълард починала два часа след пристигането си в болницата.

В началото на 1975 година Велма отново имала проблеми със закона. Тя пак била писала невалидни чекове. Съдията я изпратил в затвора за шест месеца, но била освободена след три.

Грижовната Велма

Малко след като си върнала свободата, Велма започнала да си търси работа като помощница на стари и болни хора. През 1976 година живеела и работела за Монтгомъри и Доли Едуардс. Монтгомъри бил на 94 години и прикован на легло. Той бил диабетик, заради което загубил зрението си, а освен това и двата му крака били ампутирани. Не можел да се храни сам. Осемдесет и четиригодишната Доли била в малко по-добра форма, но й била извършена колостомия, заради рак на дебелото черво. В началото Велма била щастлива, че се мести в тяхната удобна, тухлена къща. Разбирала се добре с двамата Едуардс и си намерила църква, която да посещава наблизо.

С течение на времето между служителката и работодателите се получило някакво напрежение. Доли смятала, че Велма не си изпълнява добре задълженията и често й го казвала по не особено любезен начин. Велма се оплаквала, че Доли е изискваща и капризна. Кавгите им ставали все по-чести и разгорещени.

Монтгомъри починал през януари 1977 година. Велма останала, за да се грижи за Доли. Двете продължили да се карат.

Доли се разболяла на 26 февруари, в събота. Споделила с доведения си син Престън Едуардс, който й бил на гости, че сигурно е хванала грип. Започнала да повръща и имала диария. Синът й дошъл да я види на следващата вечер и се ужасил от слабия й и болнав вид. Настоял да отиде в болницата. Послушната Велма се обадила за линейка. Доли била прегледана от лекарите в спешното и била изпратена обратно у дома, вместо да я оставят за през нощта. На следващия ден състоянието й се влошило още повече и тя се върнала обратно в болницата във вторник. Починала същата вечер.

Велма останала без препитание, но това не продължило дълго. Скоро вече се грижела за друга възрастна двойка – 80-годишният фермер Джон Хенри Лий и неговата 76-годишна съпруга Рекорд. Рекорд била тази, която имала нужда от помощ, защото наскоро си била счупила крака.

Работата изглеждала подходяща за Велма. Семейство Лий живеело в тухлена къща в околностите на Ламбъртън. Те нямали нищо против Велма да почива в неделя и сряда, за да може да посещава църквата.

Но отново възникнали проблеми. Рекорд Лий обичала да приказва и непрекъснатото й бърборене лазело по нервите на Велма. Тя и съпругът й често се карали, а Велма не обичала да присъства по време на скандалите им.

Освен това се появил чек, който озадачил Рекорд. Тя знаела, че не го е подписвала. Джон Хенри се обадил на ченгетата, но случаят се проточил, защото никой не можел да се сети кой би могъл да подправи името на Рекорд.

На 27 април Джон Хенри се разболял. Стомахът му бил разстроен и получил диария. Състоянието му се влошило и Велма се обадила на бърза помощ. Линейката откарала потния и посивял от болки мъж в болницата. Той постепенно се възстановил и бил изписан след четири дни, на 2 май. Докторите били озадачени от причината за болестта, но решили, че вероятно е бил някакъв вирус.

„През целия месец май Джон Хенри продължил да боледува“ – пише в Смъртна присъда“. – „Той се оправял за няколко дни, но след това повръщането, диарията, болките и студената пот се завръщали отново. Теглото му продължило драстично да спада. Неговите дъщери били много благодарни за грижите, които Велма полагала за него. Тя била толкова мила и грижовна. Чувствали се късметлии, че тя е там“.

Състоянието му отново значително се влошило и Велма се обадила за линейка. Лекарите не можели да направят много за обезводнения и ужасно болен човек. Той починал на 4 юни.

Известно време след погребението на Джон Хенри Лий Велма се преместила в дома на Стюарт Тейлър.

Научи повече за:   Ричард Трентън Чейз: Вампира от Сакраменто

Процесът срещу Велма

Прокурор в процеса срещу Велма Барфийлд бил едър и арогантен човек на име Джо Фрийман Брит. Той бил яростен привърженик на смъртното наказание и го наричали „най-смъртоносния прокурор в света“. За период от седемнадесет месеца Брит бил спечелил тринадесет дела за предумишлени убийства. Това бил рекорд, който му донесъл статия в „Нюзуик“.

Защитник на серийната отровителка бил Боб Джейкъбсън. Той бил нисък, луничав адвокат и един от малкото в Ламбъртън, които биха приели случаи, назначени от съда. Това било първото му дело за смъртно наказание.

Велма била съдена по обвинение в предумишленото убийство на Стюарт Тейлър. Нейната защита била, че не е искала да го убива, а само да го разболее, докато успее да прикрие кражбата на парите, които била задигнала от него. Ако това се докажело, щяла да бъде призната за виновна в непредумишлено убийство, за което не я грозяла смъртна присъда.

Тъй като въпросът за намеренията й бил особено важен, Брит поискал журито да чуе и за останалите отровителства, извършени от нея. Джейкъбсън протестирал, че това би било в ущърб на клиентката му, понеже тя била обвинена само за смъртта на Тейлър.

Съдия в процеса бил Хенри Маккинън. Той постановил доказателствата, свързани със смъртта на Джон Хенри Лий, Доли Едуардс и собствената й майка, да бъдат допуснати в съда.

Първо прокурорът призовал за свидетели болничните служители и семейството на Стюарт Тейлър, които били очевидци на ужасната му смърт. Брит също така изтъкнал факта, че животът на Стюърт е могъл да бъде спасен, ако на болния е била дадена противоотрова. Но, за да направят това, лекарите е трябвало да бъдат уведомени, че Тейлър е бил отровен с арсеник, а единственият човек, който знаел това – Велма Барфийлд, не им била казала нищо.

Адвокатът от защитата Джейкъбсън попитал лекарите за ефекта от различните лекарства, които Велма приемала, и за възможното им влияние върху нея от тяхното взаимодействие. Някои от медиците, лекували Стюарт,  били предписвали и успокоителните на Велма. Техните показания показали, че тя е била на лекарства, които биха могли неимоверно много да нарушат нейната преценка и да я направят зависима.

Джейкъбсън призовал самата Велма да свидетелства в своя защита. Знаел, че поема огромен риск, но чувствал, че е необходимо да й позволи да обясни на журито обърканите си причини. Тя се справила добре с неговите въпроси, казвайки че е дала отровата на приятеля си, за да го разболее, а не за да го убие. Не била казала на докторите какво е направила, защото се страхувала да не отиде в затвора. Адвокатът изтъкнал нейната зависимост към различни успокоителни. Признала, че е подправяла чекове, защото била пристрастена към лекарствата, а не е можела да плаща за тях.

Според мнението на прокурор Брит Велма Барфийлд била хладнокръвна и лукава убийца, която се криела зад маската на мила, малка старица и благочестива християнка. Той би могъл да свали тази маска и да покаже на журито каква наистина е тя. Прокурорът започнал кръстосания разпит без да се преструва на добронамерен и дружелюбен. Цялото му същество излъчвало враждебност.

Тя му отвръщала със същото, но той целял точно това. В един момент се опитала да спори, че не е убивала жертвите си. Просто хората по чиста случайност умирали, след като тя ги отравяла! Все пак всички първоначални аутопсии показвали смърт по естествени причини.

„Бих искала, Ваша чест“ – започнала Велма, – „да кажа на журито и на всички – тези аутопсии…  когато човек умре… и поискат да бъде извършена аутопсия, не е ли вярно, че това се прави, за да се разбере причината за смъртта?… Така че аз не смятам, че наистина съм ги убила. Точно така се чувствам по този въпрос“.

Поразеният Брит попитал – „Моля?“.

„Не смятам, че съм ги убила.“

В един друг момент Велма станала особено арогантна и заядлива.

„Вие разболяхте г-н Едуардс с отрова за мишки, нали?“

„Не, мислех, че това е отрова за хлебарки и мравки.“

„Значи сте знаели, че това вещество със сигурност ще разболее човек?“

„Знаех, че би разболяло някого“ – отговорила свидетелката.

„Знаехте, че би убило и човек, нали?“

„Не, не знаех.“

Защитата призовала няколко медицински експерти, които свидетелствали за продължителната история на хроничната и застъпваща се злоупотреба с лекарства на Велма. Никой от тях не се осмелил да твърди, че лекарствата биха могли да я докарат до лудост, но потвърдили, че нейната преценка би могла да бъде ужасно замъглена.

След като прокурорът приключил заключителната си реч, Велма показно започнала да ръкопляска, допирайки дланите си една до друга, без всъщност да издава звук. Нейният адвокат и семейство били напълно обезкуражени. Брит разцъфтял. Той бил сигурен, че с този си жест Велма Барфийлд е подписала смъртната си присъда.

Съдебните заседатели се върнали с решението виновна в предумишлено убийство. След това препоръчали „смъртно наказание“, поради утежняващи вината обстоятелства. Съдия Маккинън я уредил с такова.

Единствена на смърт

Подобно на повечето други щати, Северна Каролина също не разполагала с отделение за осъдени на смърт жени. Велма Барфийлд била единствената жена в щата, обречена от закона.

Велма в килията си
Велма в килията си

Тя била приютена в секцията на Централния затвор за психично болни, особено агресивни затворници и такива, които са склонни към бягство.

В началото на престоя й в затвора на Велма й се наложило да откаже лекарствата. По време на процеса успявала да се снабдява с хапчетата си, но първите й дни като обречен затворник минали без тях и тя започнала да показва класическите симптоми на абстиненция: липса на апетит, безсъние, гадене, студено потене и разцепващо главоболие. Лекарите, които се грижели за нея, й предписали антидепресанти. След това, постепенно, в период от една година, тя се изчистила от тях.

Велма се опитала да превърне килията си в дом, доколкото това било възможно. Подредила в нея фотографиите на своите деца и внуци. Обикновено не пушела, но винаги разполагала с кутия цигари и понякога припалвала, отивайки до тоалетната.

Радиото на Велма обикновено било включено на някое религиозно предаване. Твърдяла, че е преоткрила християнството откакто е в затвора.

Въпреки че навремето била редовна посетителка в църквата сега Велма смятала, че никога не е била искрена християнка. Правела го от лицемерие и показност. Сега, в най-тежките моменти от живота й, най-сетне била отворила сърцето си за Исус и била получила прошка и спасение.

Нейното преобразяване било посрещнато със скептицизъм от мнозина, включително и семействата на жертвите. Тя била говорила за Исус и спасението и докато отравяла техните близки. Нейната вяра винаги е била измама, смятали те, и сега продължавала да бъде. Това бил просто номер, с който се опитвала да спаси живота си.

Велма намерила смисъл в ограничения си живот, помагайки на останалите затворници. Тя била поразена от броя на неграмотните обитатели на затвора и често пишела писмата им.

За Велма важели специални правила, заради статута й на осъдена на смърт, и това включвало забраната да контактува с други затворници. Но управата на затвора често нарушавала правилата, защото считала, че тя ще окаже благотворно влияние на останалите. Заместник-директорът на затвора Джени Ланкастър настанил 15-годишно момиче на име Бет в съседната на Велма килия. Ланкастър помолил Велма да се опита да помогне на момичето, което било осъдено за съучастие в убийство.

Двете държали ръцете си през решетките и Бет споделяла с нея страховете си, докато Велма се молела на глас и се опитвала да я успокои. За първи път в живота си Велма била наричана с първото й име, а Бет била първата затворничка, която започнала да я нарича „Мама Марджи“. Нямало да бъде последната.

Времето на Велма минавало в писането на нейни и чужди писма. Тя пишела до семейството си и на подръжниците си, които никога не била срещала. Четяла Библията и се молела всеки ден. Синът й и дъщеря й я посещавали и понякога водели и внуците й. С помощта на пастора работела върху мемоарите си, озаглавени „Жена, осъдена на смърт“.

„Райски порти“

Всяка смъртна присъда се обжалва автоматично, но Върховният съд отхвърлил молбата й, защото не намерил никакви противоконституционни елементи в решението на Северна Каролина за смъртно наказание.

Случаят на Велма бил поет от нов адвокат. Тридесетгодишният Ричард Бър бил адвокат към Комитета за защита на южняшките затворници и се бил посветил да помага на осъдените на смърт. Велма била първият обречен затворник, когото щял да защитава.

На 17 септември Върховният съд отхвърлил още едно обжалване, подадено от Бър от името на Велма. Той заключил, че най-добрият вариант за нея биха били щатските съдилища в Северна Каролина, но нямал лиценз за практика там.

Велма Барфийлд и Джими Литъл
Велма Барфийлд и Джими Литъл

Така за неин адвокат бил привлечен 36-годишният Джими Литъл, а Бър му асистирал. Литъл някога бил обществен защитник. Той също имал репутацията на бунтар. Когато бил студент в Университета на Северна Каролина се бил борил за свободата на словото, заставайки срещу забраната да се изнасят комунистически речи в студентския кампус. Като офицер от армията по време на войната във Виетнам, нееднократно бил изразявал на глас несъгласието си с този конфликт.

Литъл се спрял на Върховния съд в окръг Блейдън. Подал молба за разглеждане, което да установи дали неговата клиентка има право на нов процес. Тази молба съдържала няколко оплаквания, сред които „неефективни действия на защитата“, с което се визирал Боб Джейкъбсън, предишният адвокат на Велма. Според Литъл Джейкъбсън не бил успял да изпълни дълга си на защитник.

Съдията се произнесъл против Велма и определил нова дата за екзекуцията й. През следващите шест години нейните адвокати се опитали да обжалват още няколко пъти без успех.

Рони и Ким продължавали да я посещават. Майка и син осъзнавали, че времето им изтича и Рони повдигнал болезненият въпрос за смъртта на баща си в един от техните разговори. Той с ужас очаквал отговора, но имал нужда да зададе въпроса.

„Ти ли го уби?“ – попитал Рони.

„Мисля, че може би съм го направила“ – тъжно отговорила тя. Бавно, историята започнала да се разплита. Паметта й била замъглена, но тя си спомнила, че той е бил пиян и заспал, а тя хвърлила цигара или запалена клечка кибрит до леглото му, след което затворила вратата.

Тя признала пред свещеника, който й помагал да напише мемоарите си, че е убила и Дженингс Барфийлд.

Джеймс Хънт
Джеймс Хънт

След като обжалванията се изчерпали, за Велма и нейните поддръжници останал само един тънък лъч надежда за милост от губернатора на Северна Каролина. Губернатор Джеймс Хънт отхвърлил молбата за помилване на Велма, казвайки че нейните жертви са били „буквално изтезавани до смърт“.

Както при всеки подобен случай в Америка, преди смъртта на Велма пред затвора се събрала тълпа демонстранти против смъртното наказание. Те държали запалени свещи и пеели любимите химни на Велма. Сред поддръжниците на смъртната присъда, от друга страна, царяло празнично настроение. Те държали знак, на който пишело: „Велма дяволски ще се позабавлява“ и скандирали „Умри, кучко, умри!“.

Велма взела последното си причастие в своята килия. Под памучната пижама, с която избрала да умре, бил сложен памперс за възрастни.

„Велма, време е“ – й казали.

Велма помолила, и й било разрешено, да си облече халат. Сетне оправила косата си в огледалото и пристъпила в коридора. Отвели я в „стаята за подготовка“ и я попитали дали иска да каже нещо за последен път. Тя искала.

„Искам да кажа, че съжалявам за цялата болка, която съм причинила“ – започнала тя с твърд глас. – „Знам, че всички са минали през много страдания, всички семейства, и съжалявам и искам да благодаря на всички, които ме подкрепяха през тези шест години. Искам да благодаря на семейството си, което беше до мен и на адвокатите ми, на всички, които ме подкрепяха от служителите на затвора. Оценявам тяхната доброта и всичко, което сториха за мен през тези шест години.“

Стаята за екзекуции
Стаята за екзекуции

След това осъдената била ескортирана до „райските порти“. Това е една малка, стерилна стаичка, в която има носилка. Велма се качила на тази носилка и легнала. В ръцете й били забили игли, през които щяла да получи първо приспивателно, а после отровата, която щяла да спре сърцето й.

В стаичката имало трима екзекутори.

„Велма“ – казали й те, – „моля те, започни да броиш от сто на обратно“.

Велма послушно започнала: „Сто, деветдесет и девет, деветдесет и осем…“. Гласът й утихнал и тя заспала. Дишането й ставало все по-леко и по-леко. Кожата й придобила пепеляв оттенък. Мониторът, свързан със сърцето й, показал права линия.

Велма Барфийлд, серийна убийца и преродена християнка, любяща майка и черна вдовица, била обявена за мъртва в 2:15 часа на 2 ноември 1984 година.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: plamena 🍺 Rosii 🍺 Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21
The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

3
Напиши коментар

avatar
3 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
3 Автори на коментари
ТаняАделайдеjune Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
june
Гост
june

bah mu mamata

Аделайде
Гост
Аделайде

aha…

Таня
Гост
Таня

Как пък всички откриват Бог, когато им запари под задника? Много правилно се е изразили губернатора, отказал помилването, че тя буквално е“ изтезавала жертвите си до смърт“. Пада й се!