Публикувано на: 5 октомври, 2008

Много време преди да се появи Джак Изкормвача съществувала легендата за Бръснаря демон от Флийт Стрийт, като повечето хора смятали, че това не е нищо повече от един мит. От 18-и век насам легендата успява да завладее въображението на почитателите на страшното и необяснимото, появявайки се в серия от евтини книжки и списания в миналото и след това e пресъздадена в мюзикъла на Стивън Сондхайм, който се играе години наред на сцената на Бродуей. През 2007 г. този мюзикъл стъпва на големия екран под умелата режисура на Тим Бъртън и великолепната игра на Джони Деп и Хелена Бонъм Картър. Така, Суини Тод се превръща от местна легенда в един от най-прочутите злодеи в света.

Предполага се, че истинският Суини Тод е роден през 1748 г. и е бил единствено дете на бедните си родители алкохолици. По онова време Лондон бил потънал в болести, мръсотия, мизерия и поквара и младият Тод израства, работейки заедно с родителите си в текстилните фабрики. Баща му и майка му изчезват при загадъчни обстоятелства и на 14-годишна възраст Тод е арестуван за дребна кражба и изпратен в затвора Нюгейт; това всъщност било проява на милосърдие, тъй като повечето деца крадци по онова време бивали обесвани за престъпленията си.

„Чуйте историята на Суини Тод.
Той беше блед и с поглед жесток.
Бръснеше лицата на разни господа,
които сетне изчезваха без следа.
Малцина видяха неговия възход -
на Суини Тод,
Бръснарят демон от Флийт Стрийт.“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Истинският Суини Тод

Бръснарят демон Суини Тод е английският Торбалан: приказен герой използван, за да се плашат непослушните малки деца. Британските палавници са заставяни да се държат прилично под заплахата, че ще бъдат дадени на Суини и ще свършат като плънка за пайове.

Суини реже гърла на театралната сцена

Суини реже гърла на театралната сцена

За мнозина Бръснарят демон, който използвал своя хитроумно изработен стол с дупка в пода, за да се отървава от закланите си клиенти, не е нищо повече от градска легенда. В края на краищата, всички събития свързани с тази история са крайно невероятни. Неговите подвизи подклаждат най-първичните човешки страхове: да бъдеш нападнат, когато си най-уязвим и да бъдеш сервиран като храна, или самият ти да ядеш човешко месо, без да подозираш за това. На кого не се е случвало да седне в бръснарския стол и да не потръпне щом усети наострения бръснач опрян в шията си? Или да си отхапе от хамбургера и да се зачуди за произхода на косъма, намерен в него? Така, години наред легендата за Суини Тод се предава от поколение на поколение, а хората я приемат за чиста измислица.

Стивън Сондхайм

Стивън Сондхайм

Но повечето митове и легенди произлизат от действителни събития и Суини Тод не прави изключение от това правило. Наистина някога е съществувал един луд бръснар, който наистина е използвал трап в пода и наострен бръснач, за да обира и убива клиентите си, повечето, от които свършват като плънка за пайове. Обширното и старателно проучване на автора Питър Хейнинг доказва това без съмнение. Животът и подвизите на Тод съвсем не са така романтични, както ги описва Сондхайм, но пък кой ли би платил да гледа филм или мюзикъл за психопатичен сериен убиец, ако в историята няма нищо друго освен кръвопролития?

Това, което следва, е истинската история за Бръснаря демон от Флийт Стрийт. В живота и времената на Суини Тод няма нищо романтично или мелодраматично. Той е един аморален, жесток човек, който жадувал за пари и бил готов да убива, за да ги има.

Дълбока, черна яма

„Има място на света като дълбока, черна яма.
И най-гнусната сган я населява.
Тук моралът не струва пукната пара,
и Лондон се нарича тя.“

„Няма друго място като Лондон“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Животът в Лондон бил мизерен през 18-и век. С развиването на индустриалната революция, преселници от провинцията заприиждали в столицата в търсене на работа и градът, току-що отърсил се от чумата, бил неподготвен, и на държавно и на морално ниво, за огромния наплив от хора. Бедността и упадъкът били широко разпространени, а разделението между класите по-ясно от всякога.

Бедните улици на Лондон

Бедните улици на Лондон

В зората на индустриалната революция в Лондон имало основно три класи: дворяните, включващи онези с титли и земи, търговците и собствениците на работилници и фабрики, и работническата класа, която била най-голяма от трите. Нейните членове работели във фабриките и магазините, или слугували на другите две класи. Под всички тях мизерствали отхвърлените от обществото просяци, крадци, проститутки и престъпници. Да се изкачиш нагоре по стълбицата било рядкост и мнозина от работническата класа били заставяни от съдбата да се превърнат в просяци и крадци.

Макар че градът успява да оцелее след чумата през 17-и век, болестите продължавали да върлуват в Лондон, заради лошите санитарни условия, съчетани с огромния наплив от хора. Река Темза била считана за най-мръсната река в Европа: фекалните води и индустриални отпадъци се изхвърляли на улиците без никакъв проблем. Дребна шарка, холера, треска и туберкулоза били най-честите причини за смъртността сред населението – без да включваме инцидентите.

Борейки се да оцелеят, цели семейства, включително и децата им, работели за жълти стотинки във фабриките и заводите, никнещи като гъби около града. Кооперации, приютяващи десетки семейства в малки апартаментчета, осейвали пейзажа, създавайки една неприветлива гледка на мизерия и хаос. Крадци, разбойници и просяци бродели по улиците на столицата и никой не се осмелявал да се разхожда през нощта от страх за живота си.

Чарлз Дикенс обобщава живота на работническата класа в „Оливър Туист“:

„Улицата бе тясна и кална, а въздухът пропит с миризмата на нечистотии… Пияни мъже и жени радостно се търкаляха в мръсотията; а от входовете на сградите от време на време се подаваха предпазливо нездраво изглеждащи хора, очевидно тръгнали да вършат не особено безобидни и благородни задачи.“

Кървав бизнес

Англичаните винаги са имали особено отношение към органите на реда. Неписаните закони, на които се опирало тогавашното обществото, били просто кодекс на моралните норми на времето, а регентите не обичали да систематизират нарушенията на хартия. Лондон представлявал рай за престъпниците, тъй като жертвата имала отговорността да залови и изправи престъпника пред съда. Тъй като кражбата била углавно престъпление, за което обвиняемият можел да бъде обесен, за престъпниците било по-лесно да убиват жертвите си, отколкото да ги пощадят. И без това щели да отивад на бесилката, а всеки знае, че мъртвите не могат да свидетелстват.

Първият опит на Англия да създаде официален орган на реда започва по време на управлението на крал Едгар, в края на 10-и век. Едгар разделя страната на отделни графства и назначава във всяко едно от тях низшестоящ благородник, който да следи за Кралското спокойствие. Тези наместници на графствата (shire reeves, по-късно съкратено на sheriff), не можели да мерят сили с беззаконията в провинциите и дори, подобно на Нотингамския шериф от легендата за Робин Худ, допринасяли за всеобщата поквара. Много по-късно задължението да се пази законът и редът е възложено на войската, която поставя задача на „Кралската конница“ (полицаите) да се справи с престъпността. Тези полицаи се оказват не достатъчно подготвени, за да усмирят непокорните местни жители.

След реставрацията на английската монархия с връщането на Чарлз ІІ, лондонските полицаи били заменени със „Старата гвардия“, пенсионирани военни, които патрулирали през нощта по улиците на града. В продължение на двеста години „Старата гвардия“ си спечелва презрението на подземния свят и демонстрира неспособността си да залавя престъпници и да осуетява престъпления. В края на 17-ти век Парламентът стига до гениалното прозрение, че само крадец може да залови друг крадец, и приема „Наградна система“, предлагаща субсидия от 40 паунда за залавянето на престъпници. Това предизвиква голям брой предателства сред крадците и накрая довежда до издигането на Джонатан Уайлд, кралят на обирджиите в Лондон, до главен началник на органите на реда в града.

Уайлд бил вербуван от градските власти да залавя крадците и да връща откраднатата собственост на законния й притежател.  Той прегърнал системата и заработил по нея, взимайки такса за намирането на вещи, и, рекетирайки собствениците да споделят част от възвърнатото с него. Той създал Бюро за изгубено и откраднато имущество и бързо се превърнал в мултимилионер, преди накрая, през 1725 г., засраменият Парламент да го хвърли в затвора. Уайлд е обесен за злоупотребите си с властта.

През 1748 г. Хенри Фийлдинг е принуден под натиска на Парламента да изостави успешната си роля на писател, сценарист и социален критик, и да приеме поста на дворцов съдия в Мидълсекс и Уестминстър. Той отваря офис на 4 „Боу Стрийт“ и наема известен брой снажни мъжаги, които да следят за реда в района, създавайки първата в града платена, професионална полицейска част. Групата от „Боу Стрийт“ се отзовавала на сигнал за престъпление за около 15 минути, за което получили прозвището „Бегачите от Боу Стрийт“.

Но и те просто се борели с вятъра. В началото Бегачите наброявали едва 15 мъже, а в същото време 30 000 души в Лондон изкарвали хляба си с кражби.

Това бил светът, в който се ражда Суини Тод през 1748 година.

Светът на Суини

„Гласът му бе мек, обноските благи.
Усмихнат бе рядко, по-скоро злорадо.
За цивилизован човек създава представа,
но нивга не забравя и нивга не прощава.
Не и Суини.
Суини Тод,
Бръснарят демон от Флийт Стрийт…“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Суини Тоди е единственото дете на родителите си, които работели в тесктилните фабрики и живеели в копторите на Степни. И двамата били алкохолици, поставящи джинът на първо място в живота си и малкият Суини бързо осъзнал второстепенната си позиция.

Той не бил единственото дете в тази ситуация. Джинът, който наскоро бил внесен от Холандия, бързо се превърнал в опиат за масите. Художникът Уилям Хогарт, чието изкуство често навява морален привкус, пресъздава отношението на горните класи към тази напитка в своята творба „Улица Джин“, която изобразява полугола пияна жена, нехаеща за детето си, което пада от ръцетете й надолу с главата. На заден план се виждат запуснати сгради, а дяволът държи местната заложна къща, която, заедно с погребалния дом е единственият процъфтяващ бизнес в квартала. Съсухрен, полужив скелет на мъж седи в пиянски ступор срещу пияната си жена.

"Улица Джин" от художника Уилям Хогарт

"Улица Джин" от художника Уилям Хогарт

Произвеждан от евтина царевица и ферментирал хвойнов плод, джинът бил част от причината за нарастващата престъпност и ниската продължителност на живота в Лондон, където кръчмите го рекламирали по следния начин: „Пиян за пени, мъртвопиян за два пенса – осигуряваме чиста слама“. Бирата, виното и шерито били твърде скъпи за работническата класа. В пълна противоположност на „Улица Джин“, Хогарт създава друга картина, в която се виждат здрави хора, пиещи бира в един добре поддържан и чист квартал, където единствените запуснати сгради са заложната къща и погребалният дом.

„Джинът се смятал за напитка на по-низшите класи“ – пише Дейвид Хюсън в „1806 История на Лондон“. – „В основата си той представлявал порок на бедните, евтин, загряващ и носещ пълна забрава за студа и мизерията.“

Според Колин Уилсън, в годините след раждането на Суини Тод, в Англия са били изпити 8 милиона галона джин, като всеки лондончанин е употребил сам 14 галона. С увеличаването на консумацията на джин се увеличавали престъпността и жестокостта.

„Съжалението било странна и рядка емоция“ – пише Кристофър Хибърт в „Корените на злото“. – „Нежеланите бебета били оставяни да умрат на улицата или били захвърляни в някоя купчина тор или отворен канал; измъчването на животни било доста популярен спорт. Хвърлянето на котки и борбите с мечки и бикове били също толкова популярни като боя с петли.“

Нещастно детство

Очевидно Суини Тод не можел да се похвали с безгрижно детство, тъй като то бързо свършило, когато бил принуден да помага на семейството си във фабриките за коприна. Те едва ли някога щели да могат да си позволят да носят скъпите дрехи, които се шиели там. Лен и вълна – от това се състоял гардеробът им, който пък бил един от малкото мебели в дома им.

„Бедността и нищетата на тези хора била неописуема; обикновено цяло семейство живеело в една стая с недостатъчно легла, мебели и дрехи. Няколкото дрипи на гърба им представлявали основната част от тяхното имущество“ – пише един съвременен писател за работниците в копринената индустрия.

Лондон тауър

Лондон тауър

Младият Суини растял в сянката на омразната Лондонска кула, която в детството му била превърната в музей и Кралска зоологическа градина. Според проучванията на Хейнинг, Суини прекарвал голяма част от времето си в кулата, очарован от изложените там инструменти за мъчения и историите на служителите в музея, както и от жестокостите, които пазачите в зоологическата градина причинявали на животните. Склонността му към насилие била допълнително подсилена по време на бунта на работниците в копринената индустрия от 1758 г., когато разярените от вноса на евтини платове работници нападали по улицата жените облечени с евтини дрехи, внесени от Индия.

Историята разказва, че Суини бил обичан от майка си, но пребиван и игнориран от баща си. Любовта на майка му, обаче не била взаимна: „Тя ме прегръщаше, целуваше и наричаше хубаво момче“ – свидетелства той в съда, – „но по-късно започна да ми се иска да съм достатъчно силен, за да я удуша. За какъв дявол ме беше родила на този свят, при положение, че не можеше да ми даде и пукната пара, за да му се наслаждавам?“.

Решаващият момент в живота на младия Суини идва, когато той е на 12 или 13 години. Тогава настъпва една от най-студените зими в Лондон и стотици хора замръзват до смърт в домовете си и по улиците. За неговите родители зовът на кръчмата бил по-силен от страха от измръзване и една вечер те излезли, оставяйки го сам в къщи, за да не се върнат никога повече.

Едва ли двамата съзнателно са изоставили единственото си дете; според Хейнинг те са тръгнали да търсят алкохол и са измръзнали до смърт някъде по студените улици. По време на разпита, последвал ареста му, Суини Тод разказва следното за раждането и семейството си: „Църквата, в която бях кръстен, изгоря на следващия ден заедно с всички документи. Майка ми и баща ми са мъртви, медицинската сестра беше обесена, а докторът си преряза гърлото.“

Как малкото момче е успяло да оцелее, остава загадка. Впоследствие той е изпратен в местното сиропиталище, което намирало на сираците работа като чираци при разни занаятчии.

Чиракът е арестуван

„Мислиш се за умен,
ти глупаво момче.
От утре си на крак,
като мой чирак!
Дано да си разбран
и да харесваш моя план.“

Бръснарят Пирели от мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Историята щяла да се развие по съвсем различен начин, ако пасторът бе пратил Суини да чиракува при някой друг занаятчия. Може би той щеше да стане Кървавият ковач от „Боулър Стрийт“, вместо Бръснаря демон. Но скоро след като става грижа на държавата, Суини е изпратен да работи при един ножар, който, сред много други неща, произвеждал и подострял ножове и бръсначи.

Под табелата „Пистол и Си“ в Грейт Търнстайл Холбърн се намирала работилницата на предприемчивия Джон Крук, в която той произвеждал най-различни неща, от маси за игра на табла, до барут, но специализирал в бръсначите. През 18-и век чираците не били нищо повече от роби за господарите си и побоите били нещо съвсем нормално. Учениците живеели в отчайваща мизерия, а сираците, за които нямало кой да се застъпи, били използвани по най-безмилостен начин.

„Всеки човек, занаятчия или пътешественик, мъж или жена, хазяин или наемател, който можел да си позволи да осигурява храна, подслон и обучение, можел да си вземе чирак“ – пише Дороти Джордж. – „Всички печалби на чирака отивали в джоба на господаря му.“

Според един доклад на правителството, съставен по времето на чиракуването на Тод при Крук:

„Господарят може да проявява животинска жестокост… и много малко хора обръщат внимание на това. Голяма част от онези, които взимат бедни чираци, са изпаднали и нечестни хора, и съдбата на много бедни деца е не само да гладуват, без да получават никакво обучение, но и са заставяни да крадат за господаря си, което в крайна сметка ги довежда до бесилото.“

Младият Суини Тод за малко щял да попадне в същия капан, когато две години след постъпването си на работа при Крук е заловен за дребна кражба. Не е ясно дали Крук е бил жертва или подстрекател към кражбата. Суини можел да отиде на бесилото, но тъй като бил само на 14 години, съдията се съжалил над сирачето и го осъдил на 5 години в затвора Нюгейт. Тази милост била необичайна за времето си. Децата, обучени за джебчии, били обесвани за нещо толкова дребно като кражба на носна кърпичка.

Затворът Нюгейт

Наказание и покаяние, а не поправяне и реабилитация, били ключовите думи в британската наказателна система по онова време. Изправени пред увеличаващата се престъпност, властите отвръщали на удара с жестокост. Наказанията се смятали за възпиращ способ, затова тежките присъди за дребни провинения били нещо обичайно.

Килия в затвора Нюгейт

Килия в затвора Нюгейт

Престъпниците често били подлагани на жестоки мъчения преди екзекуцията, а след това телата им били предавани за дисекция на „бръснари-хирурзи“. Дамгосването с нажежено желязо и разпъването скоро били изоставени, тъй като престъпниците станали толкова много, че било трудно да се изтезават ефективно. По-късно били издигнати стълбове с окачени на тях железни клетки, в които били излагани за назидание гниещите тела на екзекутираните. Честа практика била тялото на престъпника да бъде хвърляно пред прага на жертвата, като доказателство за възтържествувалата правда.

Затворът Нюгейт бил мрачно, отблъскващо място в западната част на Лондон; сега на мястото му се издига сградата на криминалния съд, известен като Олд Бейли. Той приютявал затворници от всякакъв тип, от деца джебчии, до стари сводници. В духа на обществената теория за наказанията, целта на Нюгейт не била реабилитацията. Затворът процъфтявал от корупция и само онези, които разполагали с пари, можели да разчитат на човешко отношение от страна на пазачите. За обществото затворниците не били нищо повече от животни в зоологическа градина. Съвсем обичайно било лондончаните да плащат три шилинга вход, за да се порадват на отчаяните затворници в техните килии с размери 3х2 м. Дикенс, който бил един от туристите в Нюгейт, бил много впечатлен от младите затворници, които видял там, и това му послужило за вдъхновение за написването на романа „Оливър Туист“.

Суини Тод успява да убеди затворническия бръснар, че предишната му работа като чирак на ножар е идеална предпоставка той да стане негов помощник. За него било жизнено важно да намери някакъв начин да се издържа в затвора, тъй като осъдените трябвало да дават подкупи на пазачите и за най-дребните удобства. Лишените от пари затворници в Нюгейт скоро оставали голи, боси и умиращи от глад.

Бръснарят Плъмър, който излежавал присъда за злоупотреба, бил намерил своята ниша сред жителите на затвора, благодарение на заможните му обитатели, които държали да бъдат гладко избръснати. Той направил Суини Тод свой чирак и споделял част от мизерната си печалба с него. Едно от задълженията на Плъмър било да бръсне осъдените на смърт и Суини често му помагал в тази работа. Двамата се разбирали добре, бидейки безкрупулни и нечестни, и Суини усвоил не само занята на Плъмър, но и се научил как да измъква парите от джобовете на клиентите си.

Колко ли често огорченият и гневен младеж Суини Тод е поглеждал с копнеж към гърлата на клиентите си и си е представял как острият му бръснач потъва в кожата им. Прекарвайки формиращите си години зад мрачните, каменни стени на затвора Нюгейт, неговата омраза към „по-горните“ от него ставала все по-силна и накрая той решил да изравни резултата веднага щом излезе на свобода.

Първа кръв

„Живееше скромно в празната стая,
от умивалник и стол се нуждаеше само.
Престилка, пешкир и кофа с парцал,
за спретнатост той заслужава медал,
такъв бе Суини Тод.“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Когато бил освободен от затвора на 19-годишна възраст, Суини Тод имал занаят, който да практикува, и отмъщение към човечеството, което да преследва. Първоначално той отворил сергия като „пътуващ бръснар“. Много търговци и занаятчии по онова време практикували занаята си където сварят. Пътуващите бръснари ревниво пазели територията си, а тогавашните вестници често публикували случаи за териториални битки завършили с кръвопролитие.

Предполага се, че точно в онзи момент от практиката си на пътуващ бръснар, Суини Тод е извършил първото си убийство. Въпреки че няма данни той някога да е бил женен, проучванията на Хейнинг показват, че бръснарят е живеел заедно с една жена с доста разпуснат нрав. Тод очевидно е бил ревнивец. Един следобед при него дошъл да се обръсне някакъв пиян роялист, който му разказал как се бил забавлявал с една жена, съвпадаща по описание с изгората на Суини. Тогава Бръснарят демон използвал бръснача си като оръжие за първи път.

„Първият ми беше един млад джентълмен на ъгъла на Хайд Парк“ – признава по-късно Тод. – „Прерязах му гърлото от ухо до ухо.“

Лондонските вестници съобщават за това убийство: „Необичайно убийство от ревност бе извършено от пътуващ бръснар на ъгъла на Хайд Парк… Млад джентълмен влязъл случайно в бръснарницата и под влияние на алкохола споменал, че миналата вечер се е срещнал с приятна девойка, от която бил получил определени услуги. След като младежът описал жената бръснарят решил, че това е била жена му и под влиянието на дива ярост прерязал гръкляна на клиента си от ухо до ухо, след което изчезнал безследно.“

Суини Тод успява да се изплъзне на Бегачите от Боу Стрийт и никога не е съден за това престъпление. Тази случка слага край на отношенията му с младата жена и той е принуден да търси ново място за практиката си.

Бръснарницата на Флийт Стрийт

Няколко години след първото си убийство Суини Тод съумява да спести достатъчно пари, за да купи едно помещение на „Флийт Стрийт“ близо до Темпъл Бар. Да се отвори бръснарница на тази улица било необичайно решение, тъй като бръснарите обикновено не практикували в тази част на града. Вероятно Тод не е можел да си позволи помещение в по-изисканите квартали на Лондон, но това, че бил един от малкото бръснари на „Флийт Стрийт“, му спестявало проблемите с конкуренцията.

Ранните карти на Лондон показват, че църквата Сейнт Дънстън и бръснарницата на Суини Тод се намирали от северната страна на „Флийт Стрийт“, само на няколко пресечки от Кралския съд. От изток се извивала уличката „Фетър Лейн“, а от запад „Чансери Лейн“, и в триъгълника образуван от тях се намирал салонът на Суини.

Подземията на Флийт стрийт

Подземията на Флийт стрийт

Църквата в съседство с бръснарницата на Тод била престроявана няколко пъти до 1785 г., и в миналото заемала повече земя. Под църквата се простирали забравени и рядко посещавани тунели, които някога служели за катакомби, където погребвали поминалите се енориаши. Тод бил научил от някъде за тези тунели, но не е ясно дали това се е случило преди или след като е закупил имота.

Днес „Флийт Стрийт“ е позната като сърцето на лондонските вестникарски издателства, но през 1785 г. тя била рай за любителите на джина. Темпъл бар вече бил историческа забележителност, която граничела от запад с град Аугуста – стар римски военен лагер, който по-късно е наречен Лондиниум – и накрая се слива с Лондон. На мястото се издигали няколко църкви и огромна постройка, съградена от рицарите Тамплиери, от където произлиза името на района. „Флийт Стрийт“ дължи името си на мръсния канал Флийт, който някога минавал покрай улицата и служел за изхвърляне на всякакви отпадъци и боклуци. Каналът и днес минава през Лондон, но е скрит в подземната канализационна система на града.

Лондончани използвали градските порти като затвори и места за наказания и Темпъл Бар не бил по-различен. Когато Суини Тод се преместил там, на върха на решетките на портата били набучени главите на трима екзекутирани предатели. Години след това техните злокобни останки все още привличали зяпачите. Очевидно тези зловещи гледки не успели да стреснат Суини Тод.

Триста години преди времето на Суини „Флийт Стрийт“ била един от най-изисканите адреси в Лондон, където живеели много аристократи и били издигнати множество църкви. Църквата Сейнт Дънстън все още била използвана от заможните лондончани. Един от най-забележителните предмети погребани там е главата на сър Томас Мор, който е обезглавен от Хенри VІІІ, защото отказал да приеме брака на краля с Ан Болейн. Но, когато Суини Тод дошъл тук, духът на квартала вече се бил променил до неузнаваемост.

„Състоянието на улицата се дължало до голяма степен на многото кръчми по нея, а лошото държавно управление създавало благоприятна почва за престъпниците да извършат беззаконията си и сетне да се скрият в близките проходи и алеи, или да се подслонят в пустошта на Уайтфрайърс.“ – пише лорд-канцлерът Е. Бересфорд в своята пълна история на „Флийт Стрийт“.

Бръснарят демон

„С ръцете си сръчни и пръстите силни
той гърлата прерязва, все едно пчела те ужилва.
Онези, които го смятаха за глупак,
гушнаха букета, за да помислят пак.“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Суини Тод окачил своята фирмена табела със закачливия надпис: „Гладко бръснене за пени – най-доброто само при мене“. На витрината на бръснарницата Тод изложил като реклама някои стряскащи артикули, доказващи уменията му на хирург (в миналото част от работата на бръснарите включвала и дребни хирургически манипулации). Той поставил буркани с извадени зъби, пусната кръв, и перуки от човешка коса. Салонът бил тясно, мрачно място с един бръснарски стол по средата на стаята, пейка за чакащите клиенти и лавица, отрупана с гребени, ножици и, разбира се, бръсначи. Сградата била на два етажа и Тод живеел над бръснарницата си. Освен това имало и мазе, за което той скоро намерил подходящо предназначение.

Църквата Сейнт Дънстън

Църквата Сейнт Дънстън

Един от най-трудните аспекти в едно убийство е отърваването от тялото на жертвата. Дори през 18-и век в Лондон, когато разкриването и преследването на престъпленията било меко казано несериозна работа, не било препоръчително да държиш уличаващи те в убийство доказателства при себе си. Използвайки уменията си, придобити от чиракуването му при ножаря, Суини Тод изобретил гениално устройство, чрез което щял да се отървава от уликите. Комбинирайки инженерните си способности, бръснарските си умения и знанието си за подземните тунели, Суини изрязал в средата на пода на бръснарницата си един квадратен отвор, в който поставил голяма тръба, водеща до мазето. След това свързал няколко лоста, чрез които да отваря и затваря капака на трапа. Когато клиентът се облягал на стола, тежестта му карала капака да се завърти, пращайки нищо неподозиращата жертва долу в мазето. Отдолу на капака бил закрепен още един бръснарски стол, който, след пълното завъртане на капака, заемал мястото на предишния в очакване на следващия клиент.

Тъй като падали доста от високо обикновено жертвите умирали от удара в земята, но понякога се налагало Суини  да слиза в мазето и милостиво да слага край на мъките им със своя бръснач. Това че убийствата не ставали в самата бръснарница било голямо удобство, понеже Суини нямал защо да се притеснява, че някой ще нахълта, докато той реже гърла, а резервният стол, закрепен под капака, премахвал опасността някои да се зачуди, защо в салона му няма бръснарски стол.

Зловещ блясък

Не е изненадващо, че няма портрети на Суини Тод, а на начина, по който е описван, би следвало да гледа с голяма доза съмнение. По онова време царували стереотипите и физическите му портрети в жълтите издания едва ли са много точни. Той е описван като страшен индивид, с яркочервена коса и гъсти вежди, събиращи се над носа му. Той рядко бил в добро настроение и често се оплаквал от високата престъпност, бедност и пиянство, които виждал на улицата. Според вестниците, очите му светели със зловещ блясък. „Той изглеждаше доста зловещо с бледото си лице и червена коса“ – пише в ретроспекция през 1853 г. списание „Джентълмен“ – „Приличаше на таласъм, а странните му черни очи светеха алчно и лукаво.“ Друго по-късно описание го нарича: „толкова отблъскващ като външност, че е учудващо как клиентите му не са хуквали да бягат в момента, в който този демон в човешки образ е хващал бръснача.“

Като господар Суини Тод не показвал никаква милост към сирачетата, които взимал за чираци. Едно от тези момчета случайно разбрало какви ги върши господаря му и това го довело до лудост. Суини Тод пиел сам в кръчмите и никога не се докосвал до джин, а предпочитал по-изискания вкус на отлежалото бренди.

До този момент Суини Тод вече бил един завършен убиец. През 1785 година “Дейли Кърънт“, позивно издание разпространявано на „Флийт Стрийт“, съобщава за едно убийство, което почти със сигурност е било негово дело. Заглавието от 14 април гласяло: „Бръснар главорез“.

„Ужасно убийство на млад джентълмен от провинцията, дошъл да посети роднините си в Лондон, бе извършено на Флийт Стрийт. Докато се разхождал из града, той спрял да се порадва на забележителния часовник на църквата Сейнт Дънстън и тогава се заговорил с някакъв човек, облечен като бръснар. Между двамата избухнал спор и внезапно бръснарят извадил бръснач и прерязал гърлото на младия мъж, след което изчезнал в уличките на квартала.“

Единственият бръснар в района на църквата бил Суини Тод. Трудно е да си представим как е успял да избегне правосъдието; едва ли полицаите са били чак толкова некомпетентни, но някак си Тод успява да се измъкне от очевидно късите ръчички на лондонските власти.

Трето убийство

Скоро след това името на Суини Тод се появява във връзка с трето убийство. Един чирак, който носел голяма сума пари на своя господар в себе си, спрял при Суини, за да се подстриже, и изчезнал безследно. Той направил грешката да спомене пред бръснаря за парите, което подпечатало съдбата му. Господарят на момчето отишъл да го търси в бръснарницата, но чиракът никога не бил намерен, а Суини никога не бил подведен под отговорност за това престъпление.

По-късно още един мъж, когото забелязали да спори разгорещено със Суини, бил жестоко убит – с прерязано гърло и счупен гръбнак. Тод бил разпитван, но това не довело до нищо.

След това Тод убил един еврейски лихвар близо до заложната му къща, но това убийство било извинено като „временна лудост“ – може би, заради антисемитските настроения в онзи период – и за пореден път Тод избегнал бесилката.

Единствените подробни сведения за убийство, случило се в самата бръснарница на Суини, представляват чисто предположение, но фактите си пасват твърде удобно, а личните вещи на жертвата били намерени сред тези на Тод. Един пристав, който бил известен със своята суетност, влязъл в салона на Тод, тъй като не бил доволен от външния си вид. Докато разговаряли, приставът Томас Шадуел гордо показал на бръснаря златния си часовник, който му бил подарен за добра служба. Суини Тод решил, че часовникът си заслужава убийството и Шадуел полетял в трапа. От пристава не била открита и следа, но, след ареста на Суини, неговият часовник бил открит в един шкаф в жилището на бръснаря. Синът на Шадуел по-късно се превърнал в дребна знаменитост, описвайки смъртта на баща си от ръцете на Бръснаря демон.

Колкото повече хора изчезвали в бръснарницата му, толкова повече слухове за лудия бръснар започвали да плъзват в квартала и шепотът за онова, което в действителност се случвало в салона му, се предавал от уста на уста. На никой обаче не му хрумнало да се свърже с Бегачите от Боу Стрийт. „Плъзнали всевъзможни слухове и предположения за него, но никой не можел да докаже, че той има нещо общо с изчезванията.“

Пресни пайове с месо

„Голямо прахосничество ще бъде това,
все пак месото е на дебела цена.“

„Малък свещеник“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Гравюра на г-жа Лъвет

Гравюра на г-жа Лъвет

Съучастникът на Суини Тод е обгърнат в още по-голяма мистерия. Нейното презиме е без съмнение Лъвет, но дали първото й име е било Марджъри или Сара, остава загадка. Хейнинг залага на името Марджъри, тъй като повечето статии написани за нея използват това име. Според описанията от онова време, тя далеч не била красива, а усмивката й изглеждала също толкова фалшива, колкото било телешкото месо в пайовете й.

Г-жа Лъвет била вдовица, чийто първи съпруг умира при загадъчни обстоятелства. Тя никога не се появявала публично заедно със Суини Тод. Двамата били любовници, чиято страст очевидно била подхранвана от убийствата и касапските им изпълнения. Тя харесвала изисканите неща в живота и смятала, че е надраснала работническото си потекло. Затова използвала част от печалбите си, за да мебелира луксозно своето жилище над пекарната, която държала на Бел Ярд.

Не е ясно как двамата са се запознали, но се смята, че той вероятно я бил уредил да вземе пекарната на Бел Ярд. Това се случва след като Суини вече бил започнал да „шлифова“ клиентите си. Преди г-жа Лъвет да започне да използва месото им в пайовете си, той криел своите творби в криптите под църквата Сейнт Дънстън. Там, той складирал телата в отдавна забравените семейни гробници. Но скоро мястото свършило и той имал нужда от нов способ да се отървава от жертвите си.

Томас Пекет Прест е първият автор, който описва историята на Суини Тод и Марджъри Лъвет, скоро след техния арест и съдебен процес. Писателят работел на „Флийт Стрийт“ и познавал пекарната на Лъвет. Пещта била в мазето, където зад една фалшива стена се разкривали катакомбите. Точно през тази стена Тод доставял прясната плънка за пайовете. Прест описва пекарната по следния начин:

От лявата страна на Бел Ярд, в посока към Кари Стрийт, се намираше една от най-посещаваните пекарни за пайове с телешко и свинско месо, съществували някога в Лондон. Тя бе посещавана  от всички, и бедни и богати; славата й се носеше надлъж и нашир; когато първата партида с топли пайове излизаше от фурната в 12 часа всеки ден, пред пекарната се нареждаше огромна опашка от желаещи да ги вкусят.“

Плънка за пай

„О, тези вкусни пайове“ – пише Прест (който вероятно сам ги бил вкусвал неведнъж). – „Вкусът им беше несравним и ненадминат; тестото беше най-майсторски изпечено и пропито с аромата на вкусната плънка, която не се поддава на описание.“

Бръснарите по времето на Суини Тод били нещо повече от стригачи на коси. Тяхната практика обхващала и най-разнообразни медицински манипулации и болните хора често се обръщали към тях. Доброто познаване на анатомията служело добре на Тод, който се втурвал в мазето след падането на своя клиент, и започвал да го разфасова.

Първо претърсвал тялото за ценности – и ако трябва му прерязвал гърлото – след което свалял дрехите на убития. Действайки бързо, за да избегне проблема с послесмъртното вкочаняване, Суини първо разчленявал крайниците и ги отрязвал от тялото, след което одирал кожата, която не ставала за пайовете. След това, на мъждукащата светлина на газената лампа, той изкормвал бедната си жертва, точно както ловец изкормва улова си. Плътта отделял от костите, които струпвал настрани, а органите и месото запазвал за доставка на г-жа Лъвет. Той разхвърлял костите сред останките в катакомбите, където те оставали почти незабележими.

Никой не вярва, че г-жа Лъвет сама е правила прочутите си пайове. Според някои източници, тя била наела момиче и момче, които й помагали с подготовката. Едва ли някои от тях подозирал от къде тя се снабдява с месо, а ако случайно възникнели съмнения, любопитните „също се превръщали в плънка за пай“.

Жандармите стесняват кръга

„Размахай бръснача си, Суини,
в небето високо вдигни го.
Източи кръвта на онези,
които морала издигат!“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Църквата Сейнт Дънстън била стара и мухлясала, а миризмата, която се носела от нея, не се поддавала на описание. В катакомбите под нея били погребвани хора от стотици години, но никога преди вонята на разложение и смърт не била толкова силна. Тя била толкова ужасна, че дамите, които посещавали църковната служба, трябвало да държат на лицата си кърпички, напоени с оцет или парфюм, а самият пастор „се задавял по средата на проповедта си и слагал пред благочестивата си уста кърпичка, напоена с някаква силна и остра есенция, в опит да се пребори с гаденето.“

Това продължило няколко месеца, преди някой да се сети да се свърже с властите. Първоначално църковната управа се опасявала, че в сградата вилнее някаква заразна болест и се свързала със здравните служби, които не открили висока смъртност или заболявания сред енориашите. В крайна сметка отците решили да се обърнат към Бегачите от Боу стрийт. Приставът на Сейнт Дънстън, познат в историята като „г-н Отън“, бил също така и член на Бегачите. Той отнесъл въпроса до своя шеф сър Ричард Блънт, който бил поел ръководството на полицейската служба след смъртта на Хенри Фийлдинг.

Миризмата, казал Отън на Блънт, напомня на вонята на разложен труп, но от много години в Сейнт Дънстън не се правели погребения, а катакомбите под нея били надлежно запечатани. Блънт и Отън започнали разследването, като се спуснали в недрата на църквата и проверили гробниците там. Нито една от тях не била пипана, но миризмата в криптата ставала все по-силна. Каналите, които минавали близо до църквата, също били проверени. Оказало се, че те работят както трябва и не изпускат отпадъци в църквата. Блънт си тръгнал с малко по-ясна представа за проблема, но без никаква идея на какво може да се дължи той.

Един друг Бегач щял да осигури липсващото звено между Суини Тод и загадъчната миризма носеща се от Сейнт Дънстън. След изчезването на няколко моряци, които били посетили бръснарницата му, мълвата тръгнала из квартала и полицаят  надлежно докладвал за този слух на Блънт. Сър Ричард не свързал веднага Тод с миризмата, но проверил миналото му и открил, че той някога е бил обвинен в кражбата на две сребърни катарами за обувки. Случаят не бил отнесен до съда, защото катарамите били доста разпространен модел, но жената, която обвинявала бръснаря в кражбата им, била убедена, че изчезналият й съпруг е носил точно такива.

Сър Ричард бил достатъчно схватлив и предположил, че там където има дим има й огън, затова поставил Тод под строго наблюдение. Той докладвал за своите подозрения на началниците си и те му дали зелена светлина „да използва всички необходими мерки“. През следващите няколко месеца Бегачите, които наблюдавали бръснарницата, докладвали за клиенти, които влизат, но никога не излизат оттам. Сър Ричард ставал все по-уверен, че Тод убива клиентите си и миризмата в църквата има нещо общо с това. Той решил да посети отново гробниците, този път придружаван от каймака на Бегачите, за да стигне до дъното на цялата тази работа.

Въоръжени с компас, пръти и газени лампи, мъжете се спуснали в зловонната паст на църковната крипта. След известно търсене се натъкнали на гробницата на семейство Уестън, която била едно от любимите места за изхвърляне на останки на Бръснаря демон. Откритото било описано от вестниците с ужасяващи подробности:

„Разлагащи се човешки останки били натрупани едни върху други, почти до тавана. Зловещите скелети, с висящи от костите им парчета плът и силно разложени глави, биха могли да ужасят до смърт всеки един човек“.

Осъзнавайки че най-сетне са открили източника на ужасната смрад, Бегачите продължили нататък, следвайки кървавата диря от стъпки, която стигала до гърба на пекарната на Бел Ярд. Сър Ричард, известен с острия си ум, стигнал до заключението, че Суини Тод не само убива клиентите си, а върши нещо още по-страшно – отървава се от доказателствата като ги сервира в пайовете с месо.

Надпревара с времето

Но били нужни още доказателства. Нямало начин да идентифицират останките и да свържат убийствата със Суини Тод и Марджъри Лъвет. Бегачите трябвало да действат бързо и предпазливо, за да не подплашат смъртоносния дует. По онова време не било необходимо издаването на заповед за обиск и сър Ричард наредил на служителите си да придружават всеки клиент в бръснарницата, за да предотвратят ново клане, докато друг полицай претърсва жилището на Тод за още доказателства. През следващите няколко дни Бегачите от Боу Стрийт били най-гладко обръснатите полицейски служители в света. Два дни след находките под църквата им се удал случай да претърсят къщата на Суини, където открили доста уличаващи го съкровища. Бегачът, който извършил обиска, си записал имената и инициалите, които намерил по откритите дрехи и бижута, и докладвал за това на сър Ричард.

Без да губи време Блънт изпратил служителите си да арестуват Марджъри Лъвет и Суини Тод. Арестът на г-жа Лъвет не минал без инциденти. Когато някои от постоянните й клиенти разбрали за отвратителното съдържание на нейните вкусни ястия, те се опитали да я линчуват.

„Хората в пекарната разпространили новината из целия квартал и скоро на мястото се събрала многобройна, разярена тълпа. Те прииждали по Флийт и Кери стрийт, твърдо решени да я разкъсат на парчета и да я провесят на стълба за осветление по средата на Бел Ярд“ – разказва анонимен автор.

Бегачите успели да спясат г-жа Лъвет от саморазправа, вкарвайки я във файтона си. Тя била откарана в затвора Нюгейт.

Арестът на Тод, от друга страна, минал спокойно. Бръснарят демон бил сам в салона си, когато Бегачите нахлули вътре и го оковали. Преди гражданите да успеят да разберат, че и той е замесен в ужаса на Бел Ярд, Суини Тод вече бил на сигурно място в Нюгейт.

Марджъри отървава бесилото

„Отмъщението може да те прати в ада,
а никой тъй низко за разплата не пада,
като Суини,
Суини Тод,
Бръснарят демон от Флийт Стрийт.“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Новините за случилото се на Бел Ярд бързо се разпространили от уста на уста в цял Лондон. Улицата пред бръснарницата на Суини скоро била превзета от любопитни и жадуващи за мъст граждани, а Бел Ярд, по който минавали адвокатите на път към съдебните сгради наблизо, станал непроходим от безбройните зяпачи, дошли да погледнат през прозорците на прочутата пекарница на Марджъри Лъвет.

Вестниците публикували развитието на историята всекидневно, смесвайки слухове и факти със завидно усърдие. Хората обявили сър Ричард за герой. Той продължил да събира улики за предстоящото дело, но публичният интерес до голяма степен отвличал вниманието му.

Марджъри Лъвет бързо признала греховете си пред началника на затвора Нюгейт. Тя разкрила целия план и ролята на Суини Тод в него, „вярвайки, че е с единия крак в гроба“, и пожелала да се покае преди да бъде обесена. От признанията й ставало ясно, че тя иска да завлече Суини със себе си. Но Марджъри Лъвет отървава бесилката и почти успява да провали усилията на Короната срещу Бръснаря демон.

Натоварен с двойната роля на прокурор и полицай сър Ричард бил зашеметен, когато през декември 1801 г. научил, че г-жа Лъвет се е отровила в килията си в Нюгейт. Как се е сдобила с отровата не станало ясно. Предлолагало се, че е подкупила пазачите, тъй като малко преди да умре била получила пратка с дрехи донесени от дома й. Хейнинг допуска, че тя била скрила отровата в тези дрехи преди ареста си, просто за всеки случай.

Процесът – Короната

С наближаването на процеса срещу Суини през декември 1801 година, цял Лондон говорел за това.

„Никога преди криминален процес не е предизвикал такъв огромен публичен интерес, като този срещу Суини Тод“ – пише „Дейли Кърънт“. – „Общественото оживление е тъй голямо, че един здравомислещ човек би се отвратил от интереса на публиката към деянията на този толкова ужасен престъпник. Дори и така, случаят на Краля срещу Суини Тод, със сигурност ще бъде делото на века.“

Това прозорливо предсказание на вестника се оказало вярно. До началото на процеса Суини Тод не знаел за смъртта на Марджъри Лъвет и, когато научил, пребледнял като „някакъв зловещ призрак.“

Тод бил изправен пред съда само за едно убийство, това на моряка Франсис Торнхил. Въпреки огромния брой тела и доказателства намерени в дома му, полицията не успяла да идентифицира успешно останалите жертви. Сър Ричард решил, че обвинението в само едно убийство ще бъде достатъчно, за да го прати на бесилото.

Министърът на правосъдието, облечен в червена роба и бяла перука, открил заседанието от името на крал Джордж ІІІ. Един репортер от „Нюгейт Календар“ – дългогодишен наблюдател на криминалните хроники в Англия – прилежно записвал изявленията.

„Г-н Торнхил бил натоварен със задачата да предаде на една млада дама в Лондон наниз от ориенталски перли на стойност 16 000 лири“ – започнал прокурорът. – „Той бързал да изпълни поръчението и веднага щом корабът му акостирал, слязъл на брега с перлите. Изглежда по пътя си е влязъл в салона на обвиняемия и никой повече не го видял“.

Капитанът на кораба и един приятел на моряка тръгнали да го търсят и стигнали до Тод. Суини потвърдил, че е обръснал моряка, но казал че след това мъжът бил тръгнал по пътя си. Полковник Джефри, приятелят на Торнхил, останал в града след заминаването на кораба, уверен че нанизът от перли ще се появи отнякъде.

„И това стана, господа“ – продължил прокурорът. – „Той се появи в дома на г-н Джон Мъндел, който дава заеми срещу депозит. Вечерта, в която изчезва Торнхил, обвиняемият е заложил перлите при г-н Мъндел срещу сумата от 1000 лири.“

Описвайки криптите под църквата Сейнт Дънстън, прокурорът разкрил някои от най-ужасяващите факти в процесът срещу Бръснаря демон:

„Почти всяка гробница била пълна с пресни останки на мъртъвци. Сър Ричард открива в два от ковчезите, чиито обитатели били отдавна превърнати в прах, свежи тела, по които нямало почти никаква плът – и все пак достатъчно, за да произведат ужасната миризма, носеща се от църквата“.

След това прокурорът описал тунела свързващ „Флийт Стрийт“ и Бел Ярд и свързал това с доказателствата, открити в бръснарницата на Тод.

„В къщата на Суини Тод имаше купища от вещи и дрехи, достатъчни за 160 души.“ – казва той пред изумената съдебна зала. – „Да, господа съдебни заседатели, казах 160 души, и сред тези дрехи беше открито парче от горна дреха, която със сигурност е принадлежала на Франсис Торнхил. Дали един ръкав е достатъчен, за да се осъди човек? Законът мъдро повелява, че не е, и настоява за тялото на убития човек. Ние ще осигурим това доказателство. Сред скелетите открити в подземията има един, който със сигурност е на починалия г-н Торнхил.“

Полковник Уилям Джефри се изправил на скамейката и разказал за търсенето на Торнхил и как се бил обърнал за помощ към Бегачите от Боу Стрийт. Той бил слязъл в катакомбите заедно със сър Ричард и един лекар.

След това обвинението призовава главния си свидетел, героят на деня, сър Ричард Блънт. Той разказал как е научил за слуховете за Суини Тод и как го е свързал с миризмата в църквата.

„След внимателно проучване установих, че от 13 изчезнали, десетима са заявили намерението си да отидат на бръснар преди да изчезнат. Вниманието ми бе насочено към странната миризма носеща се от църквата и от този момент нататък аз свързах Суини Тод с нея и изчезналите хора. Освен това получих сигнал за изчезването на г-н Франсис Торнхил, който също е бил клиент на обвиняемия.“

Последният свидетел на обвинението бил д-р Силвестър Стиърс, който помогнал за идентифицирането на жертвата. Прокурорът го запитал как е постигнал това.

„Г-н Торнхил преживя много необичаен и болезнен инцидент“ - отговорил докторът. – „Бедрената му кост бе счупена там, където се съединява с колянната става и освен това получи диагонална фрактура на около три инча по-нагоре по костта. Аз го лекувах след инцидента и, въпреки че лечението протече успешно, костта му остана деформирана завинаги. Поради честите прегледи аз съм много добре запознат с неговия случай и се кълна, че тази кост принадлежи на г-н Торнхил.“

Дотогава подобни доказателства не били представяни в съдебно дело и не било ясно дали съдебните заседатели ще ги приемат. Ако можело да се вярва на косвените доказателства, вината на Тод била очевидна. Работата на прокурора щяла да бъде много по-лесна, ако Марджъри Лъвет била жива, за да свидетелства.

Процесът – Защитата

Сега било ред на защитата да се обърне към съдебните заседатели. Защитникът, назначен от съда да представлява Бръснаря демон, побързал да изтъкне невероятната и косвена същност на случая срещу Суини Тод.

„Вместо доказателства ние слушахме дълги истории за гробници, лоши миризми в църкви, подвижни дъски в пода, въртящи се столове, тайни проходи и пайове със свинско“ – започнал той. – „Аз наистина смятам, господа съдебни заседатели, че начинът, по който обвинението подхожда към моя добродетелен и благочестив клиент е обида към здравия разум.“

След това той атакувал доказателствата представени от обвинението едно по едно. Първо, запитал той, какво общо има Суини Тод със изчезването на уважавани граждани от техните домове. След това, отговаряйки на собствения си въпрос, казал: „Беше ни казано, че тези уважавани господа са искали да се обръснат и че самият сър Ричард Блънт е използвал услугите на моя клиент няколко пъти, и въпреки това, той е жив и здрав.“

А какво да кажем за миризмата в Сейнт Дънстън? „Със същия успех можем да обвиним клиента ми в престъпление, само защото тази съдебна зала не е проветрявана както трябва!“.

Най-сериозното доказателство срещу Суини Тод било изчезването на Франсис Торнхил. „Наистина, това не е хубаво. Може би стотици хора са го видели да излиза – и със сигурност е било така – но те просто не са го познавали. Само защото в онзи ден по улицата не е минал нито един познат на г-н Торнхил, моят клиент е обвинен в убийство.“

Колкото до бедрената кост, защитникът нямал уважение към подобни доказателства. „Господа съдебни заседатели, бихте ли повярвали на човек, който ви покаже тухла и твърди, че тя е взета от определена къща?“.

Наричайки твърденията на обвинението „софистика“, той поставил под съмнение смъртта на Марджъри Лъвет. Той хвърлил вината за убийствата върху нея и заявил, че тя е обвинила Суини Тод, „този милосърден и набожен човек“, от чиста завист. След това, отказвайки се от правото си да призове свидетели, се оттеглил.

Съдията бързо обобщил случая за журито. Както било обичайно по онова време, той просто преразказал изявлението на обвинението срещу Суини Тод. След това изпратил журито да вземе решението си относно вината или невинността на Бръснаря демон.

Суини Тод отива на бесилото

Суини Тод отива на бесилото

Следващата фаза от процеса, обмисляне и произнасяне на присъдата, отнела по-малко от 10 минути. Журито се оттеглило, за да обсъди фактите по случая, и след пет минути се върнало с присъдата виновен. Съдията поставил черен плат върху бялата си перука и попитал Суини Тод дали иска да каже нещо преди да бъде осъден.

„Не съм виновен!“ – изкрещял Тод.

„Мое тежко задължение е да произнеса присъда според закона. Осъждам ви да бъдете отведен незабавно до мястото за екзекуция, където да бъдете обесен. Нека Господ се смили над душата ви. Единственият изход на обществото е да отнеме живота на човек като вас, който всява ужас и гнет.“

На 25 януари 1802 година Суини Тод увисва на бесилката в двора на затвора Нюгейт пред тълпа от хиляди зяпачи. След екзекуцията неговото тяло е предадено в ръцете на умелите „бръснари-хирурзи“, които му направили дисекция. Суини Тод свършва също като жертвите си, превръщайки се в купчина от месо и кости.

Легендата за Суини Тод

„В Лондон бръснарница държеше той,
клиенти му бяха хора от сой.
Той не пожали ни една душа,
и те отиваха в рая с избръсната брада,
от Суини,
Суини Тод,
Бръснарят демон от Флийт Стрийт.“

„Балада за Суини Тод“ из мюзикъла „Суини Тод“ на Стивън Сондхайм.

Скоро след като Суини Тод е разфасован от бръснарите-хирурзи, зараждащият се пазар за криминална литература грабва историята му и, както обикновено правят писателите, започва да я украсява. Първите истории, които се появяват в евтините „ужаси за пени“ – популярни жълти книжки с истински криминални истории – били пълни с ужасяващите описания на някакво нечовешко същество, което използвало бръснарски стол и трап в пода, за да погубва жертвите си.

Така наречените „Нюгейтски новели“, историйки с морален привкус, които показвали безумията на престъпния живот, били популярни в британското общество още от първото си издание през 1776 г. Това издание, наречено „Аналите на Нюгейт“ или „Престъпен регистър“, било изготвено по заповед на Негово Величество от началника на затвора и незабавно се харесало от масите. По-късно се появява „Нюгейт Календар“, който наблягал на престъпленията на такива видни личности като „Мол Режи-кесия, господаря на крадците“, „Даниел Дейвис, безчестния пощальон„, „Мери Карлтън, немската принцеса-авантюристка“ и „Чарлз Фокс, боклукчията-злодей“. Почти всички „герои“ включени в „Нюгейт Календар“ отивали на бесилото.

Историите били издавани на части, за да се усили любопитството на читателите, и били доукрасявани с мелодраматични детайли, липсващи в действителните събития. Една от най-популярните истории за Суини Тод забърква неговия злочест чирак в любовна история. „Перленият наниз“ от Томас Пекет Прест се сдобива с широка популярност и Джордж Дибин-Пит бързо адаптира историята за сцената на театър „Британия“.

Актьорите започват да пресъздават Суини Тод и г-жа Лъвет на сцената.

Векове след кончината си Суини Тод се връща отново и отново към живот на британските сцени за огромно удоволствие на масите. Повечето пиеси повече или по-малко са базирани на „Перления наниз“ на Прест, но злодеите в тях винаги си остават Суини Тод и Марджъри Лъвет.

С раждането на киното съвсем нормално било Бръснарят демон да се появи и на големия екран. Неговата първа поява във филм е в нямата кино версия на „Перленият наниз“ от 20-те години на 20-и век. Въпреки че лентата е безвъзвратно загубена, според Хейнинг филмът е бил романтична комедия. Две години по-късно излиза първият сериозен филм на ужасите със Суини Тод, а през 1936 г. Бръснарят демон получава първата си говоряща роля.

Успех на Бродуей

Суини Тод добива огромна популярност със създаването на мюзикъла на Стивън Сондхайм „Суини Тод, Бръснарят демон от Флийт Стрийт“, в която версията от „Перленият наниз“ е комбинирана с известна доза черен хумор.

В пиесата на Сондхайм Суини Тод е човек, несправедливо обвинен в престъпление и осъден на каторга в Австралия. Бръснарят се завръща на „Флийт Стрийт“, за да открие, че жена му и дъщеря му са изчезнали. Неговата съпруга става мишена на страстта на един съдия и е докарана до лудост, а дъщеря му е осиновена от същия този съдия, който е обзет от моментно чувство на разкаяние.

Тод се среща с г-жа Лъвет, която прави „най-лошите пайове в Лондон“ и заедно те съставят план за отмъщение към съдията и неговия съучастник приставът. Подлуден от гнева си, Суини Тод започва да убива клиентите си, а г-жа Лъвет използва месото им за своите пайове.

Антъни, млад моряк, който спасява Суини Тод в откритото море и го довежда в Лондон, се влюбва в повереничката на съдията и се опитва да я спаси от лапите му. В класическата формула на трагедията жаждата за отмъщение на Суини Тод става причина за неговия крах.

Пиесата за първи път е поставена на Бродуей с Анджела Лансбъри в ролята на Лъвет и Лен Карио като Бръснаря демон. Мюзикълът спечелва множество награди Тони, сред които за най-добър мюзикъл и за най-добър актьор и актриса.

Но Суини е най-добре помнен по улиците и детските площадки, където децата се събират, за да си разказват страшни истории. Както казва Ана Паворд от „Лондон Обзървър“: „Суини Тод никога няма да умре. Всеки има нужда от страшилище, а той е по-плашещ от много други злодеи.“

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

18 Коментари за “Суини Тод: Бръснарят демон от Флийт Стрийт”

  1. AvatarЕМИЛИЯ

    СТРАХОТНА СТАТИЯ! МНОГО МИ ХАРЕСА. НАЙ-СЕ ВПЕЧАТЛЯВАМ ОТ ИСТОРИИ ОТ МИНАЛИТЕ ВЕКОВЕ. ВКЛЮЧЕНИ СА ИНТЕРЕСНИ ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТИ, ОТ КОИТО И ХАБЕР СИ НЯМАХ.
    АКО МОЖЕ ДА ПУСКАТЕ ПОВЕЧЕ ПОДОБНИ РАЗКАЗИ БАЗИРАНИ НА МИТОВЕ ИЛИ ДЕЙСТВИТЕЛНИ СЛУЧАИ ОТ МНОГО ДАЛЕЧНОТО МИНАЛО, ЩЕ СЪМ ВИ МНОГО БЛАГОДАРНА :)

  2. AvatarСилвия

    Привет, Еми! Ще се постарая да удовлетворя молбата ти:)

  3. AvatarEmilios

    Mislia 4e tova e edno ot nai interesnite dosieta!!!!!

  4. AvatarВал

    Страхотна статия! Евала! Страшно ми помогнахте, защото на мен ми трябваше един материал относто истинския Суини Тод .. Но се чудех, тези откъси от песните от мюзикъла ваш превод ли са и, ако не са, бихте ли ме насочили към източника им .. Искам да кажа, че в интернет никъде не намерих всички песни преведени, a mnogo ми се иска да ги намеря с хубав български превод. Много благодаря предварително !! ..

  5. AvatarСилвия

    Здравей, Вал, радвам се че съм ти помогнала. Преводът на песните е мой (само на тези откъси всъщност). И аз като теб не можах да намеря нищо на български. Защо не потърсиш субтитри за филма, може някои от тях да се окажат с добър превод?

  6. AvatarВал

    За това не се бях сетила, благодаря! Ще потърся субтитри с хубав превод :) ..

  7. AvatarТеди

    Уоа,супер статия сте спретнали, евала.Историята на Суини определено е много интересна и още по-странна.Един въпрос имам- наистина ли е имало статии във тогавашните вестници за убиствата на Суини?Защото ако е имало, тогава защо има толкова много противоречия за това дали е съществувал или не?
    А по History също бяха споменали за него и дори показаха тунелите свързавщи църквата, бръснарницата и пекарната…Което ме води до друг въпрос.Мисис Лъвет не е ли работила във пекарната на същата улица, или това си идва от самата история?

  8. AvatarСилвия

    @Теди
    Не съм запозната с историята – намерих тази статия на английски и я преведох, защото съм почитателка на мюзикъла:) Доколкото знам подобна легенда съществува и за един бръснар в Париж. Авторът Питър Хайнинг написва две книги, в които твърди, че Суини настина е същестувал и горната история е написана по неговата творба. Както и да е няма исторически доказателства, че такъв бръснар е живял някога.
    Колкото до мисис Лъвет – във филма и в мюзикъла пекарната й е в същата сграда с бръснарницата, но според Питър Хайнинг тя се е намирала на друга улица наблизо.

  9. AvatarТеди

    Да, аз също знам, че е имало много книжлета по това време точно свързани със Суини, но един господ знае за какво точно става въпрос :D
    Мерси за информацията :)

  10. AvatarАделайде

    Олеле, че покъртителна история! Докъде може да стигне човешката природа!!! Силвия, можете ли да ми пратите на имейла повече за Суини Тод? Завзе ме тази история, искам да узная повече. Благодаря!

  11. AvatarТеди

    Току що намерих The string of pearls само дето е на английски, но пак ще свърши работа http://www.victorianlondon.org/mysteries/sweeney_todd-01.htm

  12. AvatarСилвия

    @Аделайде
    За съжаление нямам нищо на български – то и на английски общо взето е това, което вече си прочела тук. Можеш да гледаш филма на Тим Бъртън, мюзикъл е, но атмосферата е много мрачна, приказна и има доста черен хумор:)
    Теди, мерси за линка

  13. AvatarАделайде

    Теди, и аз благодаря за линка. Разбирам английски, ще прочета с удоволствие. Силвия, благодаря и на теб.

  14. AvatarMitaka-Barca

    О да, определено много добра и грабваща статия!Поздравления!За мен това са едни от най – интересните материали (Суини Тод, Джак от Уайтчапъл..). Ако има още подобни случаи, свързани с онези времена в Лондон ще се радвам да го прочета във сайта Ви!!!

  15. AvatarJason Voorhes

    Много яки стихове.

  16. AvatarЦецо

    Лелеее , много ме кефят такива истории :O .
    Надявам се , че и филмът си го бива :) .
    Историите от миналите векове са много по интересни .

  17. Avatarelena

    хареса ми

    ————————————————-
    Коментарът е транслитериран от модератор. Моля, пишете на кирилица!

  18. Avatarelena

    но защо няма и други така интересни статии все едни и същи са прочела съм ги всичките но има само 5-от тях които ми харесват тази е една от тях………..

    —————————————————————–
    Коментарът е транслитериран от модератор. Моля, пишете на кирилица!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –