Публикувано на: 24 януари, 2011

В продължение на няколко столетия върколаците са били набеждавани за всякакви зверски престъпления. Всеки жестоко изкормен и осакатен труп изглеждал в очите на средновековния селянин като дело на див звяр, обладан от нечисти сили. Суеверията на миналите епохи замъглявали преценката както на очевидците, така и на властите. Набедените върколаци били изгаряни на клада и изтезавани от Инквизицията, а в по-модерните времена хвърляни в лудницата или просто безмилостно екзекутирани. Но откъде възниква митът за върколаците и възможно ли е зад него да се крие просто някакво психично разстройство? Лекува ли се ликантропията и заслужава ли си риска да се подлага на терапия някой, който е способен да разкъса човек с голи ръце и да лочи от кръвта му?

Нападение

През 1995 година една млада жена от окръг Дъглас в щата Вашингтон не успява да се свърже със своята майка и 14-годишната си сестра Аманда по телефона. Това й се сторило необичайно и тя се запътила към дома им да провери какво става. Предната врата била заключена, затова тя заобиколила къщата, за да влезе през задната плъзгаща се врата, която винаги стояла отворена. Вътре в къщата открила телата на близките си. Едно от тях било в спалнята, а другото във всекидневната. И двете били потънали в кръв. Тя изтичала до съседите, които се обадили за помощ. Пристигналите полицаи установили, че жертвите на гротескното двойно убийство са били сексуално осакатени по най-различни начини от някого, който е действал повече като животно, отколкото като човек.

Младата жена била говорила с майка си Рита за последен път в 22:00 часа предната вечер. Рита имала приятел, но неговото алиби бързо било потвърдено. Следователите претърсили за улики вътре и около къщата, а прегледът на телата стеснил времето на смъртта на двете жени на между 23:00 и 03:00 часа през нощта.

Часовникът на китката на Аманда бил спрял, което показвало, че борбата се е случила в около 23:35 часа. Тя била намушкана с нож и удряна по главата, а след като я изнасилил, убиецът бил заврял една бейзболна бухалка във вагината й. Освен това я бил изкормил и бил поставил обрезки от гениталиите й върху лицето й. Тя лежала на леглото на майка си.

Рита, която лежала на дивана във всекидневната, била намушкана 31 пъти и жестоко осакатена. Гърдите й били отрязани и поставени близо до Аманда. Областта на гениталиите й била изрязана и натикана в устата й, а тялото й било поставено в унизително шокираща поза. Очевидно било, че двете жертви са страдали изключително много преди смъртта си.

Касапинът

Джак Оуен Спилман ІІІ

Джак Оуен Спилман ІІІ

Нямало признаци за влизане с взлом, така че следователите предположили, че жертвите или са познавали убиеца си, или той ги е наблюдавал достатъчно дълго, за да знае за незаключената задна врата. Когато детективите проверили сигналите за инциденти от онази нощ, те научили, че един мъж в черни дрехи на име Джак Оуен Спилман ІІІ е бил арестуван в 02:00 часа сутринта недалеч от местопрестъплението по подозрение във влизане с взлом. При претърсването на района били открити един окървавен нож, а кръвта по него съвпаднала с тази на една от жертвите. Появил се и очевидец, който бил видял някакъв джип близо до местопрестъплението в 23:30 часа.

Макар Спилман да бил освободен от ареста, тъй като срещу него нямало никакви доказателства, полицията го поставила под наблюдение и проучила миналото му. Веднага станало ясно, че той има досие за изнасилване и грабеж, както и опит за изнасилване, и е заподозрян в изчезването на дъщерята на една жена, с която бил живял преди време; момичето все още липсвало.

Докато бил под наблюдение, Спилман изхвърлил един предмет, който полицията прибрала и установила, че е подгизнала от кръв ски маска. Кръвта съвпаднала с една от жертвите. Около един от отворите на маската имало кръв, сякаш той бил завирал устата си в кървяща рана. (Впоследствие се разбира, че той е пил от кръвта на Аманда).

Разпитите на жителите в района осигурили на властите информацията, че Спилман е бил забелязван да се върти около Аманда. Той бил арестуван, а колата и къщата му претърсени. При обиска изникнали още уличаващи доказателства по формата на кръв, косми и влакна, а той нямал алиби за нощта на убийствата. Спилман работел като касапин, което обяснявало умелото и прецизно нанасяне на раните.

Амбициите на серийния убиец

Той дебнел от месеци това семейство, държейки под око Аманда, която всъщност била основната му цел. Нейната майка Рита се превърнала в инцидентна жертва по стечение на обстоятелствата. Въпреки това, Спилман се разправил с нея, показвайки не по-малка ярост. За да избегне смъртната присъда, той признал за двойното убийство и прибавил трето – липсващото момиче. Когато намерили тялото й и го изровили, то било поставено в същата поза като онази, в която Спилман бил оставил Аманда на леглото.

Съкилийникът на Спилман разказал на властите, как той му се похвалил, че неговата амбиция е да стане най-прочутият сериен убиец в страната. Смятал се за върколак и затова дебнел „плячката“ си подобно на гладен хищник. Той бил изучавал други убийци, за да научи как да избягва залавянето си и точно затова бръснел космите по тялото си. Спилман хранел дългогодишни фантазии за изтезаване на момичета и копнеел да изреже сърцето на някоя своя жертва и да го изяде. Той също мечтаел как държи жертвите си в пещера и се оплаквал, че първата му жертва е умряла твърде бързо, докато я изтезавал с ножа си. Той я погребал в гората, но след това няколко пъти изравял тялото й за сексуални цели. Спилман видимо се въодушевявал, разказвайки за кръвожадните си фантазии.

Той пледирал за виновен по три обвинения в особено жестоко убийство и получил доживотен затвор.

Спилман е съвременен пример за човек, който се идентифицира с кръвожаден звяр. През 19-и век такива като него са били описвани като психиатрични случаи.

Дива ярост

Рихард фон Крафт-Ебинг

Рихард фон Крафт-Ебинг

През 1879 година алиенистът (психиатър) Рихард фон Крафт-Ебинг от психиатрията „Фелдхоф“ и един професор по психиатрия от Страсбург публикуват „Учебник на лудостта“, в който класифицират умствените заболявания. Седем години по-късно Крафт-Ебинг представя „речник на перверзиите“ в своята „Психопатия сексуалис“, със специален акцент върху „Противопоказните сексуални инстинкти: Медицинско-криминално изследване“. Тази книга предлага 238 случая, сред които тези на няколко мъже, известни със своите животински апетити.

През 1872 година Винченц Вержени (22 г.) бил арестуван по обвинение в опит за убийство и бил заподозрян в още едно убийство и няколко жестоки нападения. Неговият случай започнал с осакатяването на едно 14-годишно момиче на един черен път. Вътрешностите й били изтръгнати и захвърлени на известно разстояние, от крака й било откъснато парче, а устата й била натъпкана с пръст. Една друга жена от същия район била убита по подобен начин, а трета почти се сблъскала със същата съдба, но оцеляла и посочила с пръст Вержени.

За Винченц всичко започнало на 12-годишна възраст, когато за първи път изпитал насладата от еякулацията. Велико откритие, както повечето от читателите от мъжки пол ще се съгласят. Но за Винченц то се превърнало в неописуемо изживяване, когато прекършил шията на една кокошка. Двете действия останали завинаги свързани в ума му.

Когато Винченц бил на 18 години, той установил първия си физически „контакт“ с жена. Вержени стискал шията на момичето, докато достигнал оргазъм, и тъй като получил бързо онова, което искал, освободил хватката си преди тя да умре. Тя се оказала късметлийка.

Той повторил същата процедура върху още няколко момичета, като всеки път успявал да стигне до оргазъм преди те да умрат, докато не срещнал 14-годишната Джоана Мота, която вървяла по един път в покрайнините на Рим.

Този път на Винченц му трябвало повече време, за да свърши, и за нещастие горката Джоана умряла при нападението. Но душенето вече не било достатъчно за Винченц. Той извадил ножа си и я изкормил. Освен това отхапал голямо парче плът от бедрото й. По-късно разказал, че е изпитал „огромно удоволствие да пие от кръвта на Мота“.

Това не го задоволило и той отрязал още едно парче от бедрото й с намерението да го сготви, когато се прибере у дома. Освен това взел със себе си и вътрешностите й.

По пътя към къщи той решил да се отърве от бедрената пържола, понеже не искал майка му да му задава въпроси откъде се е сдобил с нея. Но задържал вътрешностите. Очевидно миризмата и докосването на червата на току-що изкорменото момиче го възбуждали. Вержени достигнал оргазъм и изхвърлил вече ненужните му карантии преди да се прибере у дома.

През август 1871 година Винченц за пореден път изпитал нуждата да бъде задоволен, така че излязъл да търси нова жертва. Той намерил 28-годишната Фрижени, която удушил с чорапогащник и изкормил. Това престъпление очевидно не успяло да постигне очаквания ефект, защото още на следващия ден той нападнал собствената си братовчедка Мария Превитали (18 г.). Съборил я на земята и започнал да я души, но му се сторило, че някой идва, затова отслабил хватката си достатъчно, че тя да го убеди да я остави. Момичето отишло право в полицията и съобщило какво му се е случило.

Винченц бил арестуван на същия ден и бързо признал за двете убийства, както и за другите нападения.

Следвайки медицинските вярвания от онова време, според които формата на черепа е показателна за поставяне на диагноза, черепът на Вержени бил изследван за признаци на физически аномалии. Оказало се, че неговият краниум е асиметричен и по-голям от нормалното. Двете му уши били дефектни, като дясното било по-малко от лявото. Освен това, пенисът му бил “много развит“. Всички тези признаци говорели на учените от онази епоха за някаква степен на поквара.

Когато Вержени най-сетне признал за делата си, той разкрил, че убийствата и осакатяванията го възбуждат сексуално. Особено много се наслаждавал да души някого с голи ръце. Ако жертвата припадне преди да умре, казвал той, я оставях да живее. Той признал, че е пил кръв от един труп, а други тела разкъсвал и взимал части от тях със себе си, защото така изпитвал могъща еротична възбуда.

На процеса не показал никакви угризения за престъпленията си и дори заявил, че е изпитвал сексуално удоволствие от тях. Този не много мъдър ход му осигурил доживотен затвор на 24-годишна възраст. Крафт-Ебинг го дава като пример за върховна степен на изроденост.

Друг мъж, описан в книгата на Крафт-Ебинг, е един 24-годишен лозар, който убива едно 12-годишно момиче, пие от кръвта му, отрязва гениталиите му, и изяжда част от сърцето му. Когато го хващат, той доста безразлично си признава за престъплението, като че ли онова, което бил сторил, не можело да се сравни със собствените му неволи.

„Голям брой от така наречените убийци от страст“ – пише Крафт-Ебинг, – „са повлияни от комбинацията на сексуална хиперестезия (повишена чувствителност към различни видове дразнения, напр. допир, болка и др.) и парестезия. В резултат на това перверзно оцветяване на чувствата, при тях биха могли да възникнат допълнителни актове на животинска бруталност“.

Той посочва още, че сред специалистите по сексуални престъпления като цяло е прието, че белите мъже извършват повечето от истински перверзните деяния.

Нека погледнем към още един подобен животински случаи, който в действителност спомага за развитието на криминалната наука.

Скрит в кръв

На 1 юли 1901 година двамата братя Херман (8 г.) и Петер Щубе (6 г.) от остров Руген, разположен край северния бряг на Германия, излезли да играят навън. Момчетата не подозирали, че никога повече няма да се приберат вкъщи. Часовете минавали, а малките братя не се връщали. Родителите им се разтревожили и на следващата сутрин било организирано търсенето им. Няколко от търсачите се натъкнали на части от човешки тела, разхвърляни из гората. Те последвали злокобната диря и скоро направили зловещо откритие: изкормените трупове на двете малки момчета. Когато открили главите им, се оказало, че черепите им са разбити, а сърцето на осемгодишното момче липсвало. Оръжието на убийството се оказал един окървавен камък.

Един очевидец споделил с властите, че е видял човек на име Лудвиг Теснов да разговаря с децата в деня на изчезването им. Теснов бил местен дърводелец, който живеел в съседния град Баабе. Той бил разпитан от полицията, но заявил, че няма нищо общо със смъртта на двете момчета.  Все пак властите претърсили дома му, при което намерили наскоро изпрани дрехи с подозрителни тъмни петна. Теснов заявил, че петната са от лак за дърво, който той използвал всекидневно в професията си. По онова време нямало как да се докаже противното.

Поради някаква неизвестна причина магистратът Йохан Шмидт бил настроен много подозрително към Теснов. След проверка на миналото му изникнала крайно любопитна информация. Преди три години две малки момиченца били открити изкормени в гората край дома си. Един мъж бил забелязан да дебне в района на местопрестъплението. Дрехите му били зацапани с тъмни петна и той бил задържан и разпитан от полицейските служители. Неговото име било Лудвиг Теснов и той заявил, че петната по дрехите му са от лак за дърво. Полицаите приели обяснението му и Теснов не бил разследван повече.

Зловещото откритие подтикнало Шмидт и местния прокурор Ернст Хубшман да продължат да разследват Теснов. Един местен фермер съобщил в полицията, че само две седмици преди убийствата на братята Щубе някакъв странен мъж бил избягал от имота му. Когато отишъл да провери какво е правил този човек, той открил закланите трупове на седем овце от стадото му. Те не просто били убити, а страховито осакатени, сякаш от ръцете на някакъв психопат. Изтръгнатите им крака били разхвърляни из ливадата. Човекът бил извикан в полицейското управление, където  с лекота идентифицирал виновника за клането като Лудвиг Теснов.

Теснов отново бил подложен на разпит и все така се придържал към първоначалната си история. Всички доказателства срещу него били косвени и недостатъчни, че да продължат да го държат под арест. Властите трябвало да се доберат до конкретни доказателства и то възможно най-бързо. Тогава прокурорът си спомнил, че е чувал за някакъв биолог, който е открил техника за различаване на кръв от други течности, както и за разграничаване на човешка от животинска кръв.

Пол Улунхуд

Пол Улунхуд

Името на учения било професор Пол Улунхуд. Неговите методи били по-сложни от съвременните, но ефективни и достатъчно точни. След като изследвал няколко части от облеклото на Теснов и провел най-различни тестове, той открил, че някои от петната наистина са от лак, но намерил и 17 следи от човешка кръв. Освен това, една от горните му дрехи била покрита с овча кръв.

Благодарение на тези доказателства, Теснов бил изправен пред съда, признат за виновен и екзекутиран през 1904 година.

Никой не нарекъл Теснов върколак, но неговото компулсивно разчленяване на животински и човешки трупове напомня на делата на „върколаците“ от по-ранни епохи. В действителност, има един период, в който тези убийци се срещали сравнително често. Преди да научим повече за тях, нека се запознаем с легендите за върколаци.

Традицията на върколака

Върколак от френския художник Шарл льо Брюн

Върколак от френския художник Шарл льо Брюн

В продължение на няколко столетия вълците са били набеждавани за всякакви зверски престъпления. Тези деяния изглеждали откровено нечовешки, сякаш извършителите им са обладани от сила, която би могла да идва единствено от някое свръхестествено и зло място. Бившият агент на ФБР Грег Макрери предлага теорията, че причината за възникването на мита за върколаците би могла да се дължи на състоянието, в което са намирани осакатените жертви в едни времена, в които хората все още не са разбирали криминологията.

„Така сме устроени, че обикновено не искаме да признаем, че някой член на нашето общество е способен на злото, което виждаме в бруталните убийства“ – казва той. – „Злото е толкова неописуемо, че ни се иска да го припишем на някое чудовище, но истината е, че много привидно добри хора страдат от ужасяващи пороци“.

В някои фолклори вълците се свързват с дявола, от което по естествен начин следва заключението, че хората, които извършват зверски и дивашки престъпления са обладани от Сатаната, който ги е затворил във вълчи образ. Много различни култури споделят тези легенди, а върколаците владеят човешкото въображение от дълги години.

Ан Райс

Ан Райс

Авторката Ан Райс, прочута със своите вампирски книги, вярва, че митичната представа за върколака въплъщава съвкупността от садистичните и мазохистични склонности у хората.

„От една страна, човек деградира, когато е заставен да се подчини на зверската метаморфоза; от друга страна той се превръща в могъщ и садистичен хищник, който може без никакво съжаление да унищожава другите хора“.  В този случай, митът „извиква у нас емоции, които са трудни за определяне“. Чудата смесица от привличане и ужас.

Превъплъщаване в звяр

Библейският цар Навуходоносор

Библейският цар Навуходоносор

Вярването, че човек би могъл да променя облика си, датира от 600 пр. н. е., когато библейският цар Навуходоносор повярвал, че страда от някакво заболяване, което го накарало да буйства като див звяр в продължение на четири години и да си пусне дълга коса. През 14-и век във Франция това състояние било познато като ликантропия. (В някои страни хората вярвали, че могат да променят облика си в други същества, като например мечки, леопарди, чакали и птици). Два от най-подробните ранни източници за тези митове са „Книгата на върколаците“ от Сабин Баринг-Гулд – археолог и историк от 19-и век; и „Върколакът“ от Монтагю Съмърс. Двете проследяват митовете за метаморфоза от древни времена и в най-различни култури. Съмърс вярва, че тези хора-зверове са истински и са резултат от общуване със Сатаната, което довежда човек до безумие или до действителната способност да променя формата си.

Баринг-Гулд споменава в книгата си една типична скандинавска легенда: Баща и син бандити се натъкнали на двама спящи мъже, които имали вълчи кожи. Те им отнели кожите и ги надянали на себе си, но не могли повече да ги свалят. Когато започнали да се чувстват и да вият като вълци, те се скрили в горите и започнали заедно  да нападат злочестите пътници.

Но тези практики били табу, а за повечето хора всяко табу притежава някаква еротична аура. Според Съмърс, те се обличали във вълчи кожи през нощта, за да установят контакт със Сатаната и да се сдобият със специални животински сили. Легендата гласи, че когато промяната настъпи, те се впускат в кръвожадно насилие. Из Европа се носели слухове за ловци, които отрязвали лапата на някои вълк само, за да намерят след това женска ръка в торбата си, а в същото време в близкия град някоя жена мистериозно превързвала ръката си.

Известните истории се заиграват с идеята, че превъплъщението се влияе от цикъла на луната, като пълнолунието има силата да преобрази физически човек в мародерстващ вълк. Той или тя след това обикалят наоколо, убивайки на воля и без да имат никакъв спомен за случилото се. С настъпването на утрото те се връщат в човешката си форма, често с вкуса на кръв в устата си и понякога с мъртви животни около себе си. Те вярват, че са сънували кошмар за убийствата и доказателствата сочещи, че наистина са ги извършили ги отвращават. Онези, които проумяват, че са били прокълнати, опитват да се заключат в залостени стаи, за да предотвратят повече убийства. Те предупреждават близките си да не ги пускат, колкото и да им се молят за това. В литературата и филмите от 20-и век върколаците често са изпълнени с разкаяние и могат да бъдат убити единствено със сребърен куршум в сърцето.

Но всичко това е художествена измислица. В истинския свят ликантропията отдавна е считана за форма на лудост, която кара хората да ядат сурово месо, да нападат околните, да пускат дълги коси, и да бягат с часове в нощта. Баринг-Гулд предлага още една интересна история от 16-и век.

Момчето-вълк

Според историята, един ден няколко млади овчарки, пасящи стадото си в провинцията на южна Франция, се натъкнали на някакво странно на външен вид момче. Още преди това овцете, които кротко си пасяли, изведнъж се разбягали, сякаш подплашени от нещо. В същото време едно от овчарските кучета започнало да ръмжи и да показва зъбите си.

Момичетата се затичали към мястото и попаднали на една падина, в която видели едно 13-годишно момче, седнало върху купчина козина. Външният му вид бил повече от чудат.

„Червеникавокафявата му, рунтава и сплъстена коса стигаше до раменете му и напълно покриваше тясното му чело. Малките му, хлътнали дълбоко в орбитите бледосиви очи блестяха с жестока враждебност и лукавство.“.

Освен това той имал силни бели зъби, които изглеждали като кучешки резци, тъмна кожа и огромни ръце със заострени черни нокти. Момчето било облечено в парцали. Момичетата си помислили, че то изглежда умира от глад.

Те го наобиколили, полуизплашени и много изненадани, а момчето не показало никакъв признак на почуда. Лицето му се разтегнало в призрачно злобна усмивка, показваща завиден комплект от блестящи бели и остри зъби. Той ги помолил да изберат коя от тях е най-хубавата; нея щял да вземе за булка. Представяйки се за син на свещеник, той им казал също, че понякога се облича в наметало от вълча кожа, което го преобразява във вълк. Това се случвало по здрач три пъти в седмицата и метаморфозата му траела около час. Преобразеното във вълк момче обикаляло околността в глутница от девет други като него. Неговото предпочитано ястие било момичета като тях. Това признание накарало девойките да побягнат.

Близо до същото селце едно 13-годишно момиче на име Маргерит Поари често пасяло овцете си в компанията на един свой връстник, чието име било Жан Грение. Това се оказало същото момче, което уплашило момичетата.

Малката овчарка често се оплаквала на родителите си от поведението на момчето: тя казвала, че той я плаши със страховитите си истории; но баща й и майка й не обръщали особено внимание на оплакванията й, докато един ден тя не се върнала у дома преди обичайното време толкова разтревожена, че даже била зарязала стадото си. Родителите й най-сетне обърнали внимание на разказа й.

Жан често й казвал, че е продал душата си на дявола и имал силата да се превръща във вълк нощем, а понякога и денем. Той я уверявал, че е убил и погълнал много кучета, но намирал плътта им за по-малко апетитна от тази на малките момиченца, които изяждал с огромна наслада.

Детето казало на родителите си, че през този ден тя пасяла овцете както обикновено, но Грение не бил с нея. Тя чула някакво шумолене в храстите и когато се обърнала, един див звяр скочил върху нея и разкъсал дрехите от лявата й страна с острите си зъби. Тя се отбранявала с овчарската си гега и успяла да прогони съществото. Тя описала звяра като приличащ на вълк, но по-нисък и набит; козината му била червеникава, опашката къса, а главата по-малка от нормалното.

Разказът на девойката предизвикал истинска загриженост в селото. Напоследък мистериозно изчезвали малки момичета и родителите им започнали да се чудят дали децата им не са станали плячка на ужасното момче, обвинено от Маргерит Поари. Техните подозрения накарали властите да разследват случая.

Признанията на канибала

Оказало се, че Грение не е син на свещеник, а потомък на един беден работник от селцето Сен Антоан де Пизон. Той бил нает от няколко селяни да пасе овцете им, но често пренебрегвал задълженията си.  Когато го изправили пред съда, той продължил да твърди, че може да се превръща във вълк и след това разказал историята си. Когато бил на 10 години, един съсед го завел в гората, където го запознал с мосю Дьо ла Форест – тъмнокож мъж, който го белязал с ноктите си и дал и на двама им някакъв мехлем и наметало от вълча кожа. Скоро след това Грение открил, че може да се превръща във вълк. Той заявил, че е убил едно куче, но първоначално не признал за нищо по-лошо.

Когато бил подложен на по-суров разпит, той признал, че е проникнал в една къща, откъдето откраднал едно бебе и го изял. В друго село бил убил и изял части от тялото на едно малко момиченце, и после бил повторил същото и на друго място. Той вършел тези неща по заповед на „Господаря на гората“, добавяйки, че неговият баща често го придружавал, също под образа на вълк. Освен това бил виждал как втората му майка повръща кучешки лапи и един детски пръст.

Тъй като признанията на Грение съвпадали със сигналите за изчезнали деца, неговите баща и майка също били разпитани. Те потвърдили, че Жан се смята за вълк, но отрекли да имат нещо общо с прегрешенията му.

Грение разказал историята си отново на следващия ден в присъствието на баща си без да променя нищо, но срещу възрастния човек нямало доказателства и обвиненията срещу него били свалени. Колкото до Жан, съдът сметнал, че той е слабоумен и страда от халюцинации, или както се произнесъл съдията: „преобразяването може да съществува единствено в ума на лудите“. Следователно, понеже не бил отговорен за постъпките си, той не можел да бъде наказан, а го изпратили на вечно заточение в един манастир в Бордо. Той бил предупреден, че ако се опита да избяга, ще бъде екзекутиран.

Монасите се видели в чудо с него. Те трябвало да налеят в главата му християнските учения, но той незабавно хукнал по двора на четири крака и изял една купчина сурови карантии. Все пак духовниците се опитали да направят каквото могат. Един служител на съда направил посещение на затворника след седем години и научил от Грение, че той все още копнее за вкуса на сурова плът и продължава да бъде навестяван от черния си господар. Само няколко месеца по-късно той починал на 20-годишна възраст.

Адам Дъглас посочва в „Звярът отвътре“, че този случай е сложил ефективен край на преследването и процесите срещу предполагаемите върколаци във френската правосъдна система. Но преди това се случват многобройни сензационни инциденти, свързани с така наречения loup-garou.

Кампанията на църквата

В Средновековието католическата църква трябвало да се справи с протестантския метеж, което вдъхновило църковните служители да направят доктрините си по-твърди и убедителни в страните лоялни на Папата. Така, те подхванали кампании из цяла централна Европа за изкореняване на сатанинските елементи от обществото.  С други думи, това била една кампания на страх, предназначена да накара хората да се вкопчат в Бог и Църквата. В резултат от нея, между 1521 и 1600 мъже били изправени пред съда за териантропия (превръщане в див звяр). В действителност, в продължение на един доста дълъг период на властите били докладвани около 30 000 случаи на вълча „зараза“. В името Божие инквизиторите понякога разсичали тези хора на части, за да търсят издайническата вълча козина, която уж била скрита в телата им. Никой не бил защитен от арест, а заклетите любители на лова на вещици давали всичко от себе, за да задоволят своята страст към изтезанията.

Ловците на вещици били особено дейни във Франция, една страна бореща се за своята предишна политическа слава. По онова време демоните били обвинявани до голяма степен за всякакво престъпно поведение, като се смятало, че дяволът вдъхновява последователите си да приемат най-различни форми. Някои хора се смятали за прокълнати с животински импулси. Те не само убивали, но и консумирали плътта на жертвите си и пиели кръвта им.

Властите в провинцията издали прокламации, за да предупредят гражданите за опасността от върколаци и да ги инструктират как да арестуват и наказват зверовете. С две думи, „шейпшифтърите“ (зооморфи, или хора сменящи формата си), се смятали за хора, водещи изроден начин на живот, които застрашават останалите. Но, въпреки строгите опити на църквата да преобърне всички в правата вяра, мистичните практики на прекланяне пред горски божества продължавали да процъфтяват, особено в отдалечените райони. Много хора смятали преобразяването за дар, а не за проклятие. А за онези, които имали силен сексуален нагон, пактът с дявола изглеждал като идеалното извинение – начин да „приемат“, че греховете им не зависят от тях.

Сделка с Дявола

Например, през 1521 година много нашумял процесът срещу двамата френски селяни Пиер Бурго и Мишел Вердун във Безансон. Деветнайсет години преди това, когато Бурго отчаяно се опитвал да събере изплашените си от идващата буря овце, той се сблъскал с трима загадъчни конници, облечени в черно. Един от тях му обещал бъдеща протекция и му предложил малко пари. В замяна непознатият, който се нарекъл Мойет, поискал от Бурго да го почита като Господар. Бурго приел предложението и се съгласил да се срещнат отново. На втората среща така нареченият Господар му съобщил пълните условия на сделката; Бурго трябвало да се откаже от Бог, Светата дева и вярата си в Рая и покръстването.

Но с минаването на годината Бурго все по-неохотно изпълнявал условията на Мойет. Тогава Господарят изпратил своя последовател Мишел Вердун да се погрижи за него. Вердун му заповядал да се съблече гол и да натърка тялото си с някаква магическа отвара. Когато Бурго последвал инструкциите му, той видял, че ръцете и краката му се окосмяват, а пръстите му се превръщат в лапи. Вердун също се преобразил във върколак и двамата заедно тръгнали да бродят из околностите.

Те извършили най-различни страховити престъпления. Разкъсали на парчета едно седемгодишно момче, убили една жена и отвлекли едно четиригодишно момиче. Нещастното дете било изядено напълно от двамата гладни върколаци. Освен това обичали да лочат от прясната кръв и не били в състояние да спрат да убиват. Те имали сексуални отношения с женски вълци. В действителност, смята се, че Вердун е бил заловен с вълчата си дегизировка. Някакъв пътник го ранил и последвал дирята до дома му, където заварил неговата съпруга да мие раната му. Съдът изслушал всичко това и, не проявявайки никаква толерантност, осъдил двамата мъже да умрат на кладата за магьосничество. Техните ликове били окачени в местната църква като напомняне за злите дела, които хората биха могли да извършат под влиянието на Сатаната.

В историите от онези времена се наблюдават много общи нишки: жена или дете са откривани разкъсани и полуизядени, а вълци са виждани да бягат от мястото. После следват признанията на един или повече души, но колко свободно са били давани те в онези дни на страховити изтезания е спорен въпрос. Възможно е виновници да са били истински вълци, а вместо тях да са екзекутирани невинни хора. Екзекуциите карали хората да се чувстват прочистени от злото и отново в безопасност.

Но вълците все така продължавали да се завръщат.

Отшелникът от Дол

Жил Гарние бил един чудат и болнав на вид отшелник, живеещ в Дол, близо до Лион във Франция, със съпругата и децата си. Те били доста бедни и Гарние често ходел в гората на лов, за да сложи храна на масата. Един ден, както по-късно разказал при разпита с изтезания, той се сблъскал с някакъв „призрачен човек“, който му предложил мехлем и му показал как с негова помощ да се превърне във вълк. Така, той по-лесно щял да преследва дивеча и да храни семейството си. Но Гарние признал, че жертвите му често са били човешки. Той бил заловен през 1573 година, когато нападнал едно дете, и бил принуден да си признае.

Той разказал как след Празника на Св. Мишел едно десетгодишно момиче се разхождало из едно лозе. Под образа на вълк той я грабнал и „я убил с ръце, или по-скоро с лапи и зъби“. Той завлачил тялото й в гората, разкъсал дрехите й и задоволил страстта си за сурова плът. След това откъснал още малко месо, за да го занесе у дома на съпругата си.  Опитал да стори същото и с друго малко момиче, но група хора се приближили и го прекъснали. Около седмица по-късно нападнал едно малко момче, ял плът от бедрата и корема му, и изтръгнал единия му крак. След това направил грешката да нападне друго дете, докато бил в човешкия си облик, и този път бил разпознат от очевидци. Той и съпругата му били арестувани.

Гарние обвинил за случващото се някаква сила извън него самия. Съдът се съгласил, че той е жертва на тъмни сили, но това не попречило на решението му, че той е виновен. Те решили, че той трябва да бъде премахнат от средата на хората и че само чистотата на огъня може да постигне това. Поради скандалността на случая, властите решили да го направят за пример. За да покажат на хората какво може да ги постигне, ако сключат сделка с дявола, те изгорили Гарние жив. След това разпространили един памфлет, в който ярко описвали неговите престъпления и наказание. В действителност, възможно е той да не е бил виновен, а децата в района да са били нападани от вълци, като в светлината на битуващите суеверия е било твърде лесно за очевидците да „видят“ човешки черти в тези зверове. Факт е, че на процеса срещу Гарние се явили няколко свидетели, чийто показания доста си противоречали. Повече от вероятно е той да е станал жертва на една заразителна масова истерия.

Не след дълго във Франция се появява друг случай, в който се наблюдават действия подобни на тези на действителен сериен убиец, пристрастен към мъченията и кръвта.

Върколакът от Шалон

„Демонът шивач“, познат също като „Върколака от Шалон“ бил изправен пред френския съд на 14 декември 1598 година по обвинения в едно убийство, което е толкова шокиращо, че всички документи били унищожени след края на процеса. Властите не искали никой да види черно на бяло какво е сторил той. Въпреки това, плъзнали слухове, които са описани и оцеляват във времето.

Неизвестният мъж се славел с това, че подмамвал деца в своята шивачница в Париж, където ги изтезавал със завидна сексуална перверзия преди да пререже гърлата им. След това ги разчленявал, одирал ги като касапин и консумирал останките им. Когато не успявал да се сдобие с жертва по гореописания начин, той обикалял из горите, според легендата в образа на вълк, където успял да отнеме живота на още няколко дузини. Властите нахлули в шивачницата му и открили в мазето му варели, пълни с избелени кости, както и други зловещи останки. Те били предимно човешки, макар да не е ясно дали властите са успели в действителност да стигнат до това заключение или са били повлияни от суеверията на епохата.

Убиецът бързо бил осъден да изгори на кладата. Голяма тълпа се събрала да гледа екзекуцията му. Дори когато пламъците се разгорели и нажежили плътта му, той не показал никакво разкаяние за делата си и никога не признал, нито поискал прошка за тях. Вместо това псувал и богохулствал до последния си дъх. Хората приели това като знак, че душата му принадлежи на Дявола.

През същата тази година една сестра, нейният брат и две от децата му – семейство Гандилон – били съдени заедно във Франция. Розмари Елън Гайли разказва историята в своята книга „Вампири, върколаци и други чудовища“:

Перне Гандилон вярвала, че е вълк и се държала като такъв. Един ден тя нападнала две деца, но по-голямото се спасило и я предало на властите. Те я заловили и „я разкъсали на парчета“. След това обвинили нейния брат Пиер във вещерство и преобразяване. Той и синът му признали, че притежават някакво мазило, което им позволява да се променят във вълци. Белезите по телата им били приписани на нападенията от кучета, които ги атакували във вълчия им облик. В затвора те ходели на четири крака и виели. Дъщерята на Пиер също била обявена за вещица и тримата били обесени и изгорени. Но единственият убиец била Перне.

Не само Франция страдала от проблем с върколаците. Друг прочут случай се появява в Германия.

Вълчият пояс

В средата на 16-и век в град Бедбург, намиращ се близо до Колон, се случва дълга поредица от необясними убийства. В продължение на 25 години от време на време било откривано по някое дивашки осакатено тяло. Всички жертви имали проблемни отношения с един иначе скромен човечец на име Петер Щуб (Щумп, Щумпф, или Щубе). Възможно е истинското му име да е било Абал (Абил, Убел) Гризволд, а прозвището „Щумпф“ да се дължи на факта, че лявата му ръка била отрязана (на немски “stumpf” означава чуканче). От подобна съдба били сполетени и млади момичета, които не го познавали. Известно време откъснати от телата крайници били намирани редовно в полята и жителите на града се страхували, че в околностите дебне освирепял вълк. Някои автори смятат, че Щуб наистина е вършел онези неща, но други вярват, че той е бил просто жертва на системата, която е имала нужда от изкупителна жертва. Невъзможно е да разберем истината.

Не е известна датата му на раждане, тъй като местният църковен регистър бил унищожен по време на Трийсетгодишната война. Щуб бил заможен и влиятелен член в родния си край. През 80-те години на 16-и век Щумп бил вдовец с две деца: едно момиче на име Беел (Сибил) на около 15 години и син на неизвестна възраст. От няколко години той имал връзка с една своя далечна роднина, наречена Катарина Трумп (Тромпен).

Според легендата, през 1589 година властите използвали хрътки, за да надушат следите на звяра. Според една илюстрирана книжка от онзи период, Щуб свалил пред тях изплетения си от вълчи косми пояс и се преобразил обратно в човек. Той предложил „доброволно“ едно вдъхновено от уредите за мъчения признание, описвайки поредица от зверства, минаващи от кръвосмешение до канибализъм.

Той признал, че е практикувал черна магия от дванайсетгодишна възраст, и заявил, че Дяволът му е дал магически пояс, чрез който се превръщал в „ненаситен, настървен вълк, силен и могъщ, с огромни очи, които през нощта светят като огън, с широка уста, пълна с най-острите и жестоки зъби, с грамадно тяло и мощни лапи“. Когато махнел пояса си, казал той, отново се връщал в човешката си форма.

В продължение на 25 години Щуб се подвизавал като ненаситен и кръвожаден звяр, който пирувал с плътта на кози, агнета и овце, както и с мъже, жени и деца.

Когато му заповядали да предаде пояса си, той заявил, че го е загубил. Изпратили хора да го търсят, но тъй като не могли да го открият, властите предположили, че Сатаната си го е прибрал обратно, за да го използва върху някоя друга злочеста душа.

Щуб поел отговорността за убийствата на около 13-14 деца, както и за нападенията над две бременни жени, в резултат на които била настъпила смърт на плода. Една от жертвите е собственият му син, който бил продукт от кръвосмешение с неговата дъщеря. Според историята, той бил пирувал с мозъка му и описал преживяването си като „най-апетитното и изтънчено вкусно“ ястие. Освен това изнасилвал деца и изтръгвал сърцата им, за да ги погълне, докато са още топли и туптящи. Щуб обявил за съучастници в престъпленията си своята любовница Катарина и дъщеря си Беел. Той признал също, че е правил секс със зъл дух, изпратен му от Дявола.

Щуб бил съден заедно с любовницата и дъщеря си като „глутница“ и тримата били признати за виновни. Сетне той бил завързан за изтезания на едно колело, където плътта му била късана с нажежени до червено клещи, а крайниците му били счупени с тъпата страна на брадва, за да не може да излезе от гроба си след като умре. Накрая бил обезглавен, главата му била изложена на показ, а тялото му било изгорено на клада. Неговите любовница и дъщеря били заставени да гледат екзекуцията му, а след това също били изгорени. (Според друга версия, те били „бичувани, изнасилени и душени“, а след това погребани живи до тялото на Щуб). Като предупреждение за подобно поведение, властите издигнали нависоко колелото за изтезания, украсено с фигура на вълк, а най-отгоре поставили отрязаната глава на Петер Щуб.

До 1603 година по подобен начин били изгорени около 600 предполагаеми върколаци. Макар да се надигали протести, и то понякога от влиятелни източници, делата и мъченията продължавали. През 1764 година кръвожадният „Звяр от Льо Жевудан“ сложил началото на тригодишна паника във Франция. Според легендата, той бил огромен вълк, който можел да ходи изправен на два крака и нападал жени и деца. Звярът бил убит със сребърен куршум от една хайка.

Няколко жени също признали, че са участвали в ритуали, в които са убивали деца, животни и други жени. Франсоа Секретан признала, че е имала сексуални отношения с един демон, под формата на черен мъж, за което била екзекутирана.

Но времената се променят и църквата загубва почва под краката си, благодарение на медицината и науката. В крайна сметка ликантропията се превръща в едно от разстройствата, изучавани от алиенистите. Малко или много началото било поставено от „върколака“ Жан Грение, и впоследствие всички подобни случаи се считали за по-подходящи за психиатрията, отколкото за кладата.

Ваше Изкормвача

През 1824 година 20-годишният Антоан Лежер избрал да живее като отшелник в горите, но очевидно не се задоволявал да се храни само с животни. Той примамил едно момиче в пещерата си и го убил. Той бил заловен след като изял части от жертвата си, и изправен пред съда във Версай. Алиенистите го диагностицирали като психопат.

Жозеф Ваше

Жозеф Ваше

В края на века, през 1897 година един скитник на име Жозеф Ваше (29 г.) бил съден във Франция за единадесет убийства. Той бил арестуван след като една 17-годишна овчарка била намерена удушена, намушкана с нож и с изкормен стомах. Ваше написал самопризнания за съдията, в които твърдял, че страда от неустоим импулс и не е бил на себе си, когато е извършил убийството. Той вярвал, че кръвта му е отровена, понеже бил ухапан от бясно куче като дете. Когато убивал жертвите си, той пиел кръв от шията им.

Екип от лекари прегледал обвиняемия. В крайна сметка, тъй като си спомнял добре за престъпленията, и понеже се бил опитал да избяга, те решили, че Ваше е показал достатъчна осъзнатост, за да бъде съден като вменяем и отговорен за деянията си. Все пак той имал история на „объркана реч“, пристъпи на делириум, мания за преследване, и изключителна раздразнителност. Наистина, три години по-рано, когато убил една жена и правил секс с трупа й, той бил лекуван в една лудница. Той също бил отстранил гениталиите на едно момче и едно момиче. Ако някой можел да пледира за невменяемост, това е той, но през 1898 година Ваше бил осъден и екзекутиран два месеца по-късно.

За ирония, през 1897 година по време на буйствата на Ваше в Англия е публикуван романът „Дракула“, описващ шокиращия образ на един хищник-кръвопиец, който командва вълците и може да приема техния образ.

Умствена болест?

Съществуват много обяснения за самозаблуждението на върколаците, от заболяването порфирия, в което хората развиват свръхчувствителност към светлината, до бяс, или халюцинации, причинени от консумирането на гранясали зърнени храни. „Лековете“ също са най-разнообразни, от изгаряне на клада, до търкане на ноздрите с опиум. Но нито едно от тези лечения не може да повлияе на човек, страдащ от умствени разтройства. Нито да промени апетита към насилие на един сексуален хищник. Възможно е някои от „върколаците“ да са просто садистични убийци, които намират във фолклорната легенда един удобен и готов образ, чрез който да реализират фантазиите си.

Д-р Стивън Джананджело адресира серийните убийци, които извличат удоволствие от убийствата си, в своята книга „Психопатология на серийното убийство“. Той казва, че те изпитват „проникващо чувство на загуба на личността и интимността, или неадекватност на самоличността, чувство на липса на контрол“. Тези усещания по-късно се проявяват чрез най-крайния акт на контрол – убийството. Подобни убийци развиват злокачествена сексуална мотивация, която се превръща в поглъщащи ги фантазии, които от своя страна водят до първото убийство. Когато намерят награда в деянието си, те продължават да търсят още възможности, усъвършенствайки подхода си и реализирайки и другите си отклонения. Формата, която приема убийството, е повлияна от образа или предмета, които играят ролята на сексуален „задействащ бутон“ във фантазиите им. Животинските парафилии, които окуражават дивашките нападения, са очевидно потенциално опасни.

Някои психолози намират случаите на ликантропия за интересен материал за изследване. И до днес съществуват хора, които вярват, че могат да се превръщат в зверове.

Медицинска литература

Не всеки, който страда от самозаблудата че е вълк, в действителност убива хора. Някои случаи в психиатричната литература от последните десетилетия биха могли да ни помогнат да разберем повече за това разстройство. Сред случаите, споменати през 70-те години в „Журнала на канадския психиатричен съюз“ и на „Американския журнал по психиатрия“, са:

  • Господин Х. (21 г.) е убеден, че може да се превръща във вълк, след като взима комбинирана доза от ЛСД и стрихнин. Той казва, че е наблюдавал как козината расте по лицето и ръцете му и не след дълго усещал нужда да преследва и консумира живи зайци. По време на терапията той чува гласове, които приписва на Сатаната, и вярва, че е обладан от свръхестествени сили. Токсикологичните тестове помагат на лекарите да му дадат диагнозата токсична психоза. Те му предписват антипсихотични лекарства, на които той отговаря добре, но след като приключва лечението изчезва безследно.
  • Господин У. (37 г.) се държи в съответствие с мита за върколаците, като вие срещу луната, пуска косата и брадата си да растат, и спи на странни места навън. Мозъчната биопсия открива израждане на церебралната му тъкан. Той отговаря положително на антипсихотичните лекарства, но продължава да показва умствена изостаналост далеч над нивото на онази, която проявявал преди настъпването на психозата.
  • Г-ца Б. (49 г.) преживява постоянни фантазии, свързани с вълци, и в крайна сметка започва да вярва, че се превръща в такъв. Тя проявява тенденцията внезапно да се съблича гола и да ходи на четири крака пред хората, както и да гризе с часове краката на леглото. Тя вярва, че е обладана от дявола и се чувства безпомощна да спре ненаситните си апетити и импулси. Тя е подложена на лечение и показва подобрение, с изключение по време на пълната фаза на луната. Когато се погледне в огледалото, твърди, че вижда вълча глава. В крайна сметка тя е освободена от болницата и е привидно излекувана от делюзиите си.

Самозаблуда?

Освен психологическите симптоми, изглежда съществуват и физически проявления на самозаблудата, които се изразяват в поникването на гъста коса по лицата и горната част на телата на „върколаците“. Биологът д-р Брайън К. Хол от Университета Далхаузи в Канада взима кръвни проби от 19 такива индивиди и открива, че за състоянието им е отговорен мутирал ген. В някои от случаите той е наследствен, като се наблюдава в няколко поколения на едно и също семейство.

Клиничният психолог д-р Ричард Нол твърди, че от 1975 година насам са документирани 18 случаи на ликантропия. Шест от тях се изразяват в делюзии за вълци, а останалите са фантазии за най-различни други животни. Най-често даваната диагноза за поведението на тези хора е биполярно разстройство, но също и депресивна самозаблуда и шизофрения. Нол вярва, че ликантропията наподобява най-много на зоантропията – „състояние, при което човек се самозаблуждава, че е преобразен в животно“, която би могла да се опише най-добре като дисоциативно разстройство.

Сред трудовете, споменати от Нол, е този на Пол Кек, публикуван през 1988 година в издание на „Психологична медицина“, в който са изучени 12 пациенти с диагноза ликантропия. Проявленията на състоянието им варират като продължителност от един ден до 13 години, а пациентите са на възраст от 16 до 38 години. Всички те са открити в болница „Маклийн“ след едно изследване на общо 5000 случаи на психоза. Десет от тях са мъже, а останалите две жени. Повечето са диагностицирани или с депресивна самозаблуда, или с шизофрения, макар че проявяват симптоми и на други разстройства, така че експертите по умствено здраве заключават, че ликантропията не е специфична за определено психично разстройство. Седем от 12-те пациенти са излекувани напълно и само двама не откликват по никакъв начин на лечението. Заключението на лекарите:

„Подобно на други любопитни и забележителни синдроми… ликантропията упорства като случаен, но колоритен белег за тежка и понякога привидна психоза. Все пак, изглежда самозаблудата за превръщане в животно предвещава не повече вреди от която и да е друга делюзия“.

Убиецът при пълнолуние

В Италия така нареченото „Чудовище от Флоренция“ спира да убива през 1985 година, след като 32 жертви умират в период от 17 години, като повечето от тях са убити при пълнолуние. „Чудовището“ изглеждало обсебено от влюбени двойки, които правят секс в колата си, паркирана на някоя безлюдна улица. Всички те били простреляни през прозореца, а жените често били осакатявани; в някои случаи сексуалните им органи или гърдите им били отстранявани с някакъв остър инструмент, подобен на скалпел.

Първият инцидент се случил през август 1968 година, когато един мъж и неговата любовница били застреляни, докато се отдавали на ласките си край едно гробище в околностите на Флоренция.  Жената, Барбара Лочи, била омъжена и нейният съпруг бил съден, обявен за виновен и хвърлен в затвора. Първоначално той признал за престъплението, но после оттеглил показанията си. Никой не му повярвал, тъй като той имал очевиден мотив, и освен това напускал дома си с куфар, когато полицията пристигнала в деня след убийството за да го разпита. Тогава, шест години по-късно, на 14 септември 1974 година още една двойка била простреляна край Флоренция и балистичната експертиза установила, че куршумът е дошъл от същата Берета 22 калибър, с която била застреляна двойката през 1968 г. Жената била намушкана 96 пъти, очевидно в пристъп на луда ярост.

Скица на Чудовището от Флоренция

Скица на Чудовището от Флоренция

Отново минали години преди друг подобен случай да бъде свързан с този извършител. На 6 юни 1981 година една двойка била убита, а гениталиите на жената осакатени. Вагината й била изцяло отрязана и отстранена. През 1983 година, използвайки същото оръжие, убиецът застрелял двойка хомосексуални любовници, но те не били осакатени. Според властите той бил допуснал грешка с това убийство.

След като последната двойка била убита през 1985 година, като мъжът бил преследван като дивеч, а жената ужасно накълцана, един помощник-прокурор получил плик, съдържащ ивици от кожата на гърдите на жената. Чудовището от Флоренция очевидно обичало да играе игрички, но властите били все по-близо до залавянето му.

В годините изминали след първото убийство през 1968 г. следователите разпитали над 100 000 души. Най-сетне, в началото на 90-те, те идентифицирали 68-годишния фермер Пиетро Пачиани. Той бил любител таксидермист (препаратор на животни), който бил лежал в затвора за убийството на един човек, когото намушкал и тъпкал с крака до смърт. Освен това бил посягал сексуално на двете си дъщери и се говорело, че е замесен в някакъв култ.

Пиетро Пачиани в съда

Пиетро Пачиани в съда

Въпреки претенциите му за невинност и съвсем нищожните косвени доказателства срещу него, Пачиани е осъден за седем от убийствата. Но той обжалвал присъдата си и бил освободен. Все пак, двама от неговите съучастници, Марио Вани и Джанкарло Лоти, са арестувани и осъдени за своето участие в пет от убийствата. Един съдия нарежда делото на Пачиани да се преразгледа отново, тъй като обществото вярвало, че той е виновен. Но преди това да се случи Пачиани умрял от свръх доза наркотици, така че убийствата остават официално неразкрити. Според някои източници, двамата затворени мъже са невинни, но досега никой друг не е обвинен в убийствата.

Фактът, че инцидентите се случвали при пълнолуние и били извършени в състояние на дива ярост, напомня твърде много на деянията на гореописаните хора във вълчи облик.

Серийни зверове

Майкъл Лупо

Майкъл Лупо

Не всички серийни убийци, които се сдобиват с прякора „върколак“ или „вълк“, се държат в действителност като вълци. Майкъл Лупо от Лондон харесвал това, че името му означа вълк – той дори е наречен „Човекът вълк“ – но извършвал убийствата си чрез удушаване. Подобно на него, „Върколакът от Сан Франциско“ Уилям Джонсън използвал бръснач, за да убие трите си жертви през 30-те години, вместо да ги разкъса на парчета като див звяр. Тъй като имал навика да прокарва бръснача по телата им, раните изглеждали като следи от остри нокти. Две от жертвите му били проститутки, а третата собствената му съпруга.

И не всички „върколаци“ убиват наистина. В Лондон Бил Рамзи за първи път преживял странно усещане, придружено от някаква противна миризма, когато бил на девет години. Той започнал да се мисли за вълк и изпадал в яростни пристъпи, които го карали да буйства и да хапе. Тази болка го преследвала с години, но той успявал да я държи под контрол до една нощ през 1983 година. Той постъпил в болницата за лечение, но там не издържал и ухапал една сестра. След това побягнал в ъгъла и клекнал на четири крака като вълк, ръмжейки срещу всеки, които го доближи.

Полицията пристигнала, за да го задържи. Няколко души го грабнали и го приковали на носилка, за да му бият успокоително. От там, той бил отведен в психиатрична болница. Никой не знаел как да постъпи с него.

Скоро в случая се намесили демонолозите Ед и Лорейн Уорън. Те предположили, че Рамзи е обсебен от „демон на върколак“ и трябва да бъде подложен на екзорсизъм. С разрешението на семейството му те поканили епископ Робърк Макена да извърши ритуала. Всички се събрали в Кънектикът за обреда, заедно с четирима полицейски служители, в случай, че нещата излязат от контрол. Според слуховете, Рамзи притежавал огромна сила и те се страхували, че би могъл да избяга. По време на церемонията епископът докосвал части от тялото на Рамзи с разпятие и напявал заклинания на латински.

Рамзи смятал ритуала за пародия още от самото начало, но епископът уж разпознал духа на демона вътре в него. Ритуалът продължил половин час, през който свещеникът заповядвал на демона да напусне тялото на Рамзи. Полицаите го сграбчили здраво, когато в един момент се опитал да нападне Макена, но в крайна сметка Рамзи почувствал как някаква сила напуска тялото му.  Според историята, той се освободил от демоните си завинаги.

Не е известно дали Рамзи е бил наистина „излекуван“. Дори да е така, церемонията вероятно е имала просто силен психологически ефект върху него. Впоследствие той трябва да е вярвал достатъчно силно в религиозното си прочистване, за да може да продължи спокойно живота си.

Същото не може да се каже за един от най-чудовищните серийни зверове в историята на човечеството. Само куршумът бил в състояние да сложи край на неговото „проклятие“.

Руска варварщина

През 1990 година руското правителство съобщило за залавянето на един човек, издирван от близо десетилетие за убийството и осакатяването на десетки жени и деца. Престъпленията на „Убиеца от лесополосата“ за първи път били обявени за серия през 1982 г., когато в гората са открити три трупа. Официално властите ги третирали като три отделни инцидента, но варварският им стил бил толкова необичаен и сходен, че местните детективи вярвали, че си имат работа със сериен убиец.

Този извършител издълбавал гърдите на момичета и жени и унищожавал вагината, матката, пикочния мехур и стомаха им. Той осакатявал пениса, скротума и ануса на момчетата, а веднъж дори дъвкал езика на едно от тях. Няколко от по-ранните му жертви били прободени в очите. „Подписът“ бил ясен, но технологията на руския екип била архаична, което пречело на адекватното разследване. Те успели да установят, че убиецът е с кръвна група AB, което им помогнало да елиминират заподозрени, но държавната цензура не им позволявала да публикуват информация за убийствата в медиите, за да получат съдействие от гражданите в разобличаването на убиеца.

Начело на разследването стоял Виктор Бураков. Скоро се появили още тела. Вдъхновен от научната програма на ФБР за изучаване на поведението, Бураков потърсил помощта на психиатъра д-р Александър Бухановски, който се съгласил да изготви доклад. Убиецът, казал той, е на възраст 25-50 години. Според него мъжът страдал от сексуална неадекватност и може би ослепявал жертвите си, за да не го гледат. Той е садист и изпитвал трудности да получава сексуално удовлетворение без да използва жестокост.

Андрей Романович Чикатило

Андрей Романович Чикатило

Подозирайки, че убиецът избира жертвите си по железопътните гари, Бураков поставил милиционери под прикритие на пост. Този ход се оказал правилен. Андрей Романович Чикатило (54 г.), който бил разпитван и преди във връзка с убийствата, но бил освободен, е забелязан да излиза от гората край гарата в Донлесхоз. По палтото му имало клончета, а на бузата му червено петно. Недалеч било открито поредното удушено и осакатено тяло.

Смразяващо признание

Чикатило бил задържан за разпит. Той отказал да признае каквото и да било. Когато вече изглеждало, че ще трябва да го освободят, властите решили да извикат на помощ д-р Бухановски. Психиатърът разпознал в Чикатило типа мъж, който бил описал в доклада си. Той започнал да чете профила си на Чикатило, който в крайна сметка се пречупил и признал за деянията си.

Той казал, че е извършил първото си убийство през 1978 година, когато грабнал едно 9-годишно момиче и се опитал да го изнасили. Тъй като не могъл да постигне ерекция, той използвал ножа си като заместител, като по този начин я убил. Скоро станал обсебен от идеята на преживее отново престъплението си. През 1981 година убил едно бездомно момиче, предлагащо се за пари, и отхапал и погълнал зърното на гърдата й. Когато я изкормил, почувствал сексуално облекчение. Чикатило отнесъл със себе си сексуалните й органи.

Андрей Романович Чикатило

Андрей Романович Чикатило

Намушкването, казал той, замествало сексуалния акт, който той не можел да извърши, а за да се възбуди било необходимо да прибегне до насилие. С течение на годините ставал все по-извратен, но не можел да се спре. Мъжките жертви, казал той, имали върху него различен ефект. Чикатило фантазирал, че те са негови пленници. Тяхното изтезаване и осакатяване го правело герой – важен човек. Той признал също, че е практикувал канибализъм и понякога е отстранявал матката на жертвите и е поставял в нея семенната си течност, след което я дъвчел, отдалечавайки се от местопрестъплението. Или отхапвал парче от нея и го поглъщал. „Но цялото това нещо“ – казал Чикатило, – „виковете, кръвта, агонията – ми носеха облекчение и определено удоволствие“. В крайна сметка, той признава за 56 убийства, макар че само 53 от тях са потвърдени със сигурност: 31 женски и 22 мъжки жертви.

Опитвайки се да разберат дивашката природа на подобни престъпления, психолозите неизбежно търсят еротични връзки в детството на убиеца, както и възможни източници на гняв и омраза. Чикатило бил самотно дете, подигравано от останалите заради непохватността и чувствителността си. Вместо да им се опълчи, той подгрявал гнева си и измислял фантастични начини за изтезаване на мъчителите си. Неговият пръв сексуален опит като подрастващ приключил с преждевременно изпразване, докато се боричкал с 10-годишния приятел на сестра си. По-късно в живота си, тъй като изпитвал трудност в постигането на ерекция, образът на това еротично боричкане му помагал да се възбуди. Към това били прибавени и честите унижения от страна на жените, включително на неговата съпруга и майка му. Целият му гняв започнал да се преплита с фантазиите му.

Чикатило в съда

Чикатило в съда

Неговите варварски зверства и канибализъм се свързват с инциденти, на които Чикатило бил изложен като дете. В началото на 20-и век, след като Сталин смазва частните земеделски предприятия, Съветският съюз бил подложен на няколко гладни вълни. Милиони загинали от глад, а много отчаяни хора прибягвали до консумирането на плът от току-що починалите. Според една история, майката на Чикатило му била казала, че някога той е имал по-голям брат, който е бил убит като дете и изяден. Дали това е истина или не, възможно е Чикатило да е повярвал на тази история.

Маниакът от Ростов бил обявен за вменяем, осъден за многобройните си убийства и надлежно екзекутиран с куршум в тила. Властите не сметнали, че е нужно да го изследват допълнително. Но, подобно на други съвременни убийци-зверове, той е рядка порода. Колкото повече научава науката за подобни фантазии и самозаблуди, толкова по-добре би могла да помогне на тези хора с лечение и медикаменти. Факт е, че някои от тях отговарят положително на терапията и се връщат към своя „човешки“ облик. Въпросът е заслужава ли си риска? Или народът е бил прав, казвайки – „Вълкът козината си мени, но нрава не“.

———————————————————————————————————————————-
Материалът е вдъхновен от Петя Пеева
Източници: trutv.com, associatedcontent.com, wikipedia.org, users.on.net, gaslight.mtroyal.ca, ladyofspiders.wordpress.com, nightbringer.se
———————————————————————————————————————————-

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –