Публикувано на: 9 януари, 2012

За да разберем страховитата сага на най-ужасния случай със серийни убийства в Австралия е необходимо да се върнем назад във времето. Назад до знаменателната 1994 година и зловещата находка, намерена в провинциалното градче Лоуър Лайт, разположено на около 50 километра северно от Аделаида, столицата на Южна Австралия.

На 16 август фермер се натъква на скелетни останки в едно голо поле. Патолозите определят жертвата като млад мъж. До 1994 година „Градът на църквите“ Аделаида вече имал зад себе си дълга, стряскаща история на отвличания и убийства. Въпреки това никой, запознат с чудатото наследство на града, не могъл да предскаже последиците от този „единичен труп“: сложна мрежа от убийства и измама. Значението на тялото, открито в Лоуър Лайт, щяло да бъде разкрито чак през 1999 година.

Когато в Южна Австралия бъде открито тяло на убит човек, медиите и обществото получават неприятно чувство за дежа ву. Един бърз поглед към някои от най-прочутите случаи от миналото обяснява защо.

Познат ужас

Основан през 1837 година, Аделаида е един доста добре замислен проект. Начертан от военния инженер полковник Уилям Лайт, градът е построен с впечатляваща предвидливост и разсъдливост. Лайт виждал в ума си редица от градски карета, свързани с широки улици, обточени с градини и заобиколени от паркове. Мястото, което избрал за своя акуратно подреден и просторен град, било идеално: Аделаида щяла да се издига между планината и морето. Макар построен в най-сухия щат на най-сухия континент в света, прясна вода щяло да има в изобилие. Река Торенс лъкатуши от скалистите дефилета на планинската верига Лофти, преминава през крайбрежните равнини и се влива в морето. Колонизирането на града също имало място в „Замисъла на Лайт“. Докато повечето австралийски градове представлявали главно наказателни колонии, Аделаида щяла да бъде заселена предимно от свободни хора.

В резултат на това днес градът – с население от 1 милион жители, се радва на репутацията на спокойно място и притежава един особен „английски“ чар в езика и архитектурата си. Домакин на световно известния Фестивал на изкуствата, Аделаида се разстила на около 1826 квадратни километра. Но под този културен екстериор винаги се е спотайвала склонност към брутални престъпления. Статуята на полковник Лайт в Северна Аделаида гледа надолу към великолепния център на града – и вижда много ужасни местопрестъпления. Скандалният автор Салман Рушди посещава Аделаида през 80-те години на миналия век и по-късно го обявява за „перфектно място за действието на роман от Стивън Кинг или филм на ужасите“, добавяйки че „сънливите, консервативни градчета са местата, където се случват подобни неща“.

Денят на Австралия на 26 януари, в средата на следвоенния оптимизъм и икономически бум на 1966 г., заварва Аделаида в шок от предполагаемо тройно отвличане-убийство. Жертвите са деца.

Джейн, Арна и Грант Бюмонт

Джейн, Арна и Грант Бюмонт

Джейн, Арна и Грант Бюмонт, на възраст 9, 7 и 4 години, изчезват завинаги на път към крайбрежното предградие Гленелг Бийч. Като предупредителен сигнал, случаят сякаш предвещава ужасите, които щели да се изсипят върху Аделаида през 70-те години. За местните хора поредица от многобройни убийства направо засенчва други важни събития на десетилетието, като Виетнам, Движението за мир и дори кацането на Луната. Смразяващите думи „серийни убийства“ влизат в употреба в Южна Австралия дълго преди терминът да навлезе в разговорния език из целия свят.

Клифърд Сесил Бартоломю

Клифърд Сесил Бартоломю

Десетилетието си отива със сърцераздирателна трагедия: поредица от битови убийства. През септември 1971 година Клифърд Сесил Бартоломю е обвинен в застрелването на 10 от роднините си в Хоуп Форест край Аделаида. Сред убитите са Хедър Бартоломю, бебе и няколко деца, на възраст от 4 до 19 години. Клифърд Бартолъмю пледира за виновен за убийството на съпругата си през ноември същата година и е осъден на смърт, но в крайна сметка излежава само осем години от наказанието си.

През август 1973 година 11-годишната Джоан Ратклиф и 4-годишната Кърсти Гордън отиват на футболен мач заедно с родителите на първата. На път към тоалетните по време на почивката двете изчезват и никога не са открити отново. Южна Австралия се олюлява, спомняйки си за случая с децата Бюмонт. Полицията и обществото спекулират, че двете отвличания са дело на един и същи извършител. Но, въпреки мащабното разследване, случаите остават неразкрити.

В празничния 25 април на 1978 година берач на гъби открива тялото на млада жена в храсталаците край Труро, на около 80 километра от Аделаида. Макар слабо населен, Труро е разположен близо до световно известната винарска долина Бароса. Съвсем скоро още трупове са открити край Мъри Бридж, крайречно градче на изток от Аделаида, и в сметището на северните предградия. Макар начинът на действие да бил различен – една от жертвите била застреляна, а друга пребита и намушкана с нож – всички били изчезнали между декември 1976 и февруари 1977 година. Впоследствие се установява, че всяка жертва е била отвлечена или от центъра на Аделаида, или от северните предградия. Скоро полицията свързва със случая и други изчезвания на тинейджърки, но успява да идентифицира заподозрян чак през 1979 година. Дотогава случаят, наричан от местните просто „Труро“, затрива общо седем жертви, на възраст от 15 до 26 години.

Джеймс Уилям Милър

Джеймс Уилям Милър

Джеймс Уилям Милър, един от двамата мъже, признати в крайна сметка за отговорни за престъпленията, прави признания, уличаващи него и бившия му любовник Кристофър Робин Уоръл. Красивият бисексуален бивш затворник Уоръл загива в пътна катастрофа два дни след изчезването на последната жертва през февруари 1977 година.

Милър завежда полицията на местата, където двамата с Уоръл били погребали или скрили другите си жертви. През март 1980 година Милър е признат за виновен в шест от седемте убийства и осъден на доживотен затвор. Но още преди изхода от процеса му друг сериен случай разтърсва Аделаида през 1979 година.

Осакатеното тяло на Алан Барнс (17 г.) се появява на брега на един водоем северно от Аделаида седмица след изчезването му. Причината за смъртта се оказала кръвозагуба от жестоки анални наранявания. Два месеца по-късно Нийл Муър (25 г.) е открит край солените води на река Порт, с нарязано и запечатано в найлонови торби за боклук тяло. През 1981 година 14-годишният Питър Стогнеф изчезва, бягайки от училище. През февруари следващата година Марк Лангли (18 г.) изчезва близо до река Торенс. Обезобразеният му труп със сръчно изрязан стомах е открит девет дни по-късно на хълмовете. Част от червата му били извадени. Четири месеца по-късно тялото на Питър Стогнеф е открито край Порт Гоулър, в същата изолирана местност, използвана за гробище от убийците „Труро“. Скелетните му останки били нарязани с трион.

Ричард Келвин

Ричард Келвин

Една година по-късно Ричард Келвин (15 г.) – син на известен телевизионен водещ – е отвлечен само на метри от дома си в престижния район на Северна Аделаида. Тялото му впоследствие е изхвърлено на хълмовете. Патолозите забелязват някои стряскащи прилики; анални наранявания и смърт от кръвозагуба. Но съдебномедицинската експертиза установява и нещо ново, което шокира обществото. Според полицията, Ричард Келвин бил държан упоен в продължение на пет седмици преди смъртта си.

Медиите скоро заговорили за предполагаемото съществуване на добре организирана хомосексуална банда серийни убийци, с прякор „Семейството“. Според най-популярните слухове, „Семейството“ преследвало млади мъже, за да прави „снъф“ филми. Последвали още сензационни спекулации. Заговорило се, че огромната мрежа от насилници е позната на полицията, а сред нейните членове има хора от висшето общество на Аделаида. Но в крайна сметка само един човек бил изправен пред правосъдието. Счетоводителят Беван Спенсър фон Айнем бил свързан с убийството на Келвин чрез упойващите лекарства и косми. Бившият студент по медицина Фон Айнем е осъден само за това убийство и получава доживотен затвор.

Беван Спенсър фон Айнем

Беван Спенсър фон Айнем

През 1988 година Беван Спенсър фон Айнем е обвинен също и в убийствата на Алан Барнс и Марк Лангли. Загадъчен свидетел – наричан само „Г-н Б.“ – дава шокиращи показания на досъдебното производство. „Г-н Б.“ заявява, че Фон Айнем е бил замесен във всяко от петте престъпления, наричани от медиите „Семейните убийства“. Но той не спира дотук. Свидетелят казал, че Фон Айнем се е уличил и в случаите с децата Бюмонт и Ратклиф/Гордън. Аделаида била разтърсена от идеята, че толкова профилен убиец е можел да оперира незабелязано от 1966 година насам. Медиите побързали да посочат, че Фон Айнем е достатъчно възрастен, за да бъде извършителят на тези стари престъпления. Но показанията на „г-н Б.“ не били подкрепени от други доказателства и обвинението на можело да продължи. Фон Айнем остава в затвора за убийството на Ричард Келвин и отрича всякакво участие в другите отвличания.

С подобна страховита история зад гърба си, полицията, журналистите и гражданите на Южна Австралия са се научили да не правят прибързани заключения. Когато „само едно тяло“ бъде извадено от земята или открито край някоя река, това може би е само началото. Точно такъв се оказва случая на 16 август 1994 година с неидентифицирания труп, намерен в Лоуър Лайт. Но Австралия трябвало да изчака до 20 май 1999 година, за да види нещо повече от върха на пословичния айсберг. Истината изплува в едно северно убежище, наречено Сноутаун.

Предпазлива култура

Много подробности от този сложен случай са спестени от властите, включително и името на една от жертвите.

Нужно е да се отбележи, че австралийската правно-медийна култура е като цяло доста по-предпазлива от, да речем, тази в Съединените Щати. Налагане на медийно мълчание и драстично ограничаване на отразяването на случая преди началото на процеса са чести мерки, използвани както от защитата, така и от обвинението.

В някои щати в Австралия сексуалните насилници не могат да бъдат идентифицирани в пресата, за да не би това да доведе до разпознаването на тяхна невръстна жертва. Дори при не-сексуалните случаи медиите и техните читатели трябва понякога да изчакат самия процес, за да разберат какво точно се е случило в „задния им двор“.

Друг ярък контраст с презокеанските практики е недопускането на каквито и да било камери в съдебната зала. Затова, адвокатите често дават интервюта на паркинга на съда, а вестниците наемат художници, които да правят скици на случващото се на заседанията.

Когато журналист пише статия, свързана с досъдебно производство, думи като „предполагаем“, „вероятен“ и „евентуален“ трябва задължително да присъстват в текста, за да демонстрират, че никой все още не е намерен за виновен, и че все още много факти са предмет на доказване в съда.

В продължение на много години австралийските законотворци и представители на медиите обсъждат разгорещено и емоционално смисъла от тези контролни мерки. Като основен аргумент в тяхна полза обикновено се изтъква правото на индивида на личен живот и защита, срещу нуждата на обществото да знае и да бъде предупредено за опасността.

Трезорът на Пандора

Провинциален Сноутаун, разположен на около 150 километра северно от Аделаида, приютява около 500-600 жители. Подобно на повечето селски градчета в Южна Австралия, Сноутаун също не избягва икономическите несгоди на щата. Жилищата са евтини, но работа се намира трудно. Докато амбициозната младеж се насочва към големия град в търсене на образование, много от бедните и безработни хора са привлечени от провинцията – единственото място, където биха могли да си позволят дом. Внезапният приток на непознати повишава нивото на дрязги – и престъпност – в консервативните, сплотени градчета.

В началото на 80-те години на 20-и век Сноутаун като че ли все още пазел онази носталгична романтика на стария свят, населен с трудолюбиви, мирни хора. В селището нямало и следа от напрежението и опасностите, свързвани обикновено с големия град. Но на 20 май 1999 година тази традиционна и спокойна аура е разрушена.

Бившият клон на Стейт Банк в Сноутаун

Бившият клон на Стейт Банк в Сноутаун

В края на едно сложно и дългогодишно разследване на изчезнали хора, полицията пристига в бившия сноутаунски клон на Стейт Банк. Подобно на много други провинциални банки, клонът отдавна бил затворен. Червената тухлена сграда на главната улица в града се оказва къща на ужасите. Зад дебелата 10 сантиметра метална врата на трезора са открити шест черни пластмасови варела, пълни с киселина и части от човешки тела, сред които 15 стъпала, принадлежащи на 8 различни жертви. Полицията предполагала, че останките на жертвите са стояли там поне три месеца.

Неверие и отвращение обхваща малкия град с разпространяването на новините. Първата тема за разговори била уникалната, противна смрад, освободена с отварянето на трезора.

Полицията претърсва за доказателства и една общинска къща под наем, намираща се на по-малко от километър от банката. Разположена между две църкви, тя била дом на главния заподозрян. Съседите описали обитателите на къщата като отшелници, които никога не си били направили труда да се сближат с местните.

Банковият трезор, в който са открити варелите с трупове

Банковият трезор, в който са открити варелите с трупове

На повече от 100 километра разстояние, на сцената се готвели да излязат и северните предградия на Аделаида, простиращи се между хълмовете и морето. Този район винаги е бил населяван главно от работническата и средна класа.

В деня след находката в Сноутаун, полицията нахлува в три адреса в северните предградия. Трима мъже са арестувани и обвинени в убийство „на неизвестно лице, извършено между 1 август 1993 и 20 май 1999 г.“.

Джон Джъстин Бантинг (32 г.) от Крейгмор, Робърт Джо Уагнър (27 г.) от Елизабет Гроув (описван от съседите си като „мрачен“ и „неграмотен“) и Марк Рей Хейдън (40 г.) от Смитфилд Плейнс са задържани с очакването, че по-късно срещу тях ще бъдат повдигнати още обвинения. Всички изчезват от общественото полезрение в ареста, за да се появят отново на 2 юли 1999 г.

Задържаните Робърт Джо Уагнър и Джон Джъстин Бантинг

Задържаните Робърт Джо Уагнър и Джон Джъстин Бантинг

В неделя на 23 май полицията се заема да търси още тела. Властите пристигат в предишния дом на Бантинг (който вече е разрушен), въоръжени с високотехнологичен помощник. Вместо традиционните кучета-търсачи и метанови проби, следователите разполагали с радар, разработен да открива мини във Фолкландската война от 1982 година. Компактното изобретение вече се било доказало успешно в откриването на тела в скандално известния британски случай с „Къщата на ужасите“ на серийната двойка Фред и Роуз Уест.

Дупката, изкопана от полицията

Дупката, изкопана от полицията

Полицията разбива бетонната плоча пред задната врата на общинското жилище. Щом открили почвата, датчикът на уреда показал, че площта от 2 квадратни метра е била разкопавана, а после зарита отново.

В 15:00 часа, след внимателни разкопки, криминалистите откриват човешко тяло на дълбочина около 2 метра, опаковано в няколко отделни найлонови торби. Очевидно, следователите били пристигнали тук, въоръжени с подробна информация. Всъщност, арестите и обиските представлявали кулминацията на дълги месеци на задкулисна подготовка.

Без знанието на предполагаемите извършители, полицейският комисар Нийл Макензи сформира специален отдел за разследване, с кодово име „Карта“, под командването на ветерана старши детектив Пол Шрам. Първоначалната задача на „Карта“ била да разследва връзката между три изчезнали лица.

Обектите на първоначалното разследване били Били Уейн Лейн, 40-годишен трансвестит и осъждан педофил, който изчезва през октомври 1997 година, неговият приятел Клинтън Дъглас Тресайз, видян за последно през 1993 г. на 22-годишна възраст, и Елизабет Хейдън, майка на осем деца, омъжена за един от обвиняемите и обявена за изчезнала през 1999 г. на 37-годишна възраст. Свързването на тези самоличности и техните последни местонахождения и познати в крайна сметка довежда детективите до банковия трезор. Една от главните следи в предходните месеци било придвижването на определени превозни средства в Сноутаун. Тези коли принадлежали на ключови партньори на основните заподозрени. Заподозрени, които очевидно нямали представа, че примката се стяга около тях.

Шокираната общественост с трудност преглътнала подробностите около „трезора на ужасите“ в Сноутаун, а сетне и опакованото в торби тяло в северните предградия на Аделаида. Криминалистите от „Карта“ обявили, че последното тяло вероятно е стояло под земята в продължение на 3-4 години. Но нямало време да се размишлява над значението на този факт. Срядата на 26 май донася нов обрат в случая. Второ, по-старо тяло е открито, погребано буквално под първото. Първоначалната проверка с радара показала, че почвата под първия труп не е била разравяна. Но последвалите сканирания разкрили слягане на почвата над по-ранни разкопки. При повторното разравяне полицията открива скелетни останки на 3 метра дълбочина, този път неопаковани в торби. Бройката на телата достига до десет.

Общественото безпокойство се засилва, заедно с медийните спекулации за самоличността на жертвите. Сестрата на липсващата Елизабет Хейдън казва на журналистите, че тя не би могла да е изчезнала „по собствена воля“, защото много държала на синовете си. Братът на Елизабет, Гарион Синклеър, и неговата съпруга Рей също споделят мрачните си опасения за изчезването й с медиите.

На 27 май полицията съобщава, че първото от 10 тела, открити до сега – това на мъж – е било идентифицирано по пръстовите му отпечатъци. Името на жертвата не е съобщено дори на роднините му. С трима обвинени и куп разпити на съседи, роднини и приятели, започва да се оформя картина на случилото се. Очертава се един изненадващ мотив за убийствата: социално осигурителни пенсии. Федералната осигурителна агенция Сентърлинк пресява документацията си за пенсии по инвалидност, търсейки връзка със списък от изчезнали лица, предоставен им от полицията. Някои от тези изчезвания не били съобщени официално на властите. Други били, но и в двата случая пенсиите продължавали да бъдат изпращани. И някой очевидно ги получавал.

Някои медии предполагат, че зад престъпленията се крият второстепенни мотиви от психосексуално естество. Други намекват за възможна връзка на един от предполагаемите извършители с неонацистки организации. Но, като цяло, пресата остава фокусирана главно върху финансовия мотив. Някои следователи подозират, че пенсиите на жертвите са били източвани в продължение на години след тяхното изчезване. Серийни убийства за серийна изгода.

Разследването прибягва до помощта на американския криминален психиатър от ФБР д-р Парк Дийц. Той сравнява техниката на изхвърляне на телата в Сноутаун с тази на профилния сериен убиец Джефри Дамър, който убива сам 17 млади момчета и мъже. Научавайки че в случая Сноутаун са замесени трима извършители, д-р Дийц добавя коментар към мнението си за мотива. Неговото експертно мнение е, че в случаи, в които са замесени трима или повече убийци, мотивът обикновено се оказва финансов, а не сексуален. Това със сигурност съвпада с гледната точка на специален отдел „Карта“. Но предстоял неочакван обрат. Тримата предполагаеми извършители скоро се сдобиват с компания.

Четирима

На 2 юни детективите от „Карта“ извършват пореден арест в северните предградия и 19-годишният Джеймс Спиридон Власакис се превръща в четвъртия обвиняем по случая. Според собствените му показания той бил извършил убийство в Сноутаун на 4 май. Изявленията му обаче се запазват в тайна от публичното внимание.

Прокуратурата се сдобива със забрана за разгласяване на повечето подробности от признанията на Власакис, сред които и името на неговата жертва. След искане на медиите забраната да бъде вдигната, мировият съдия Дейвид Суейн провежда заседание край леглото на Власакис в психиатричната болница в Глендейл, където бил изпратен след ареста му. Суейн налага временна забрана, но се съгласява да изслуша правни аргументи по въпроса на следващия ден. След дебата част от забраната била намалена, позволявайки публикуването на името на Власакис и на датата и мястото на предполагаемото престъпление. Власакис прави два опита за самоубийство в първата си седмица в ареста, след което го изпращат в психиатрична клиника с максимално ниво на сигурност.

Нова информация – вероятно предоставена от Власакис – кара разследващите да проведат обиски и на други имоти. Властите посещават къща на авеню „Бурдекин“ в крайречния град Мъри Бридж, но очевидно не намират там нищо полезно.

До 3 юни специалният отдел вече бил успял да установи възрастта и пола на 6 от 8-те тела, намерени в банковия трезор. Самоличността на телата била установена по пръстови отпечатъци и дентални картони, но имената на жертвите били запазени в тайна.

Разследващите извадили стари досиета от неразкрити случаи с неидентифицирани човешки останки, сред които и онези, намерени в Лоуър Лайт през 1994 година. Някои детективи подозирали, че си имат работа с убийства, извършени чак през 1992 г. Подозирали също, че един изчезнал мъж от съседния щат Виктория, на име Гавин Портър, също може би е сред мъртвите. Детективите от „Карта“ се обръщат към новостите в науката, за да потвърдят следите и подозренията си.

В търсене на самоличности

Сравнително новата дисциплина на ДНК профилирането предлагала най-добрата надежда за идентифициране на крайно разложените тела. За щастие, отделът разполагал с информация за определени изчезнали лица, чийто самоличности биха могли да бъдат потвърдени чрез кръвните им връзки. Сравняването на ДНК е скъпа процедура, като всеки тест струва около 300 австралийски долара. Тя зависи от възможността на полицията да издири роднините на починалия, които да осигурят проби за изследване.

ДНК „идентифицирането“ на потомък означава, че е 20 милиона пъти по-вероятно обектът на изследване да е дете на родителите, дали пробата, отколкото на някой друг. Това е доста убедително съотношение, а процедурата на тестване е сравнително бърза. Това, което би могло да спъне процеса на сравняване, е времето и трудностите, свързани с намирането и взимането на проби от роднините. Но силата на процеса се крие в устойчивостта на човешката ДНК. Дали тялото е било погребано, изгорено, или, в случая с труповете в трезора, потопено в киселина, често остатъците са повече от достатъчни. Костен мозък, кръв и дори космени фоликули могат да продължат – дори потопени в корозивна течност – да държат ДНК в ядрата на клетките си. Без значение от цялостното състояние на тялото или частите от него, този човешки архитектурен план би могъл да бъде извлечен, картографиран и сравнен.

До следващия ден били идентифицирани 7 от 8-те жертви от трезора. Двете тела, изкопани от имота в Салисбъри Норт, все още нямали съвпадение на ДНК. Все пак, оформила се картина на миналите събития, която разкривала един стряскащ случай. Полицията се почувствала достатъчно уверена, че да сподели – откъслечно, разбира се – разкритията си с пред чакащите с нетърпение медии и граждани.

Самоунищожаваща се група

Непознатите коли, често минаващи през градче с размерите на Сноутаун, рядко остават незабелязани. Този факт помага на детективите да свържат сънливото селище със случаите на изчезнали хора от северните предградия на Аделаида. Но „заподозрените моторни превозни средства“ повдигнали и други въпроси. Дали зад четиримата задържани не стои цяла организирана мрежа? Ако е така, то колко голяма е тя?

Гавин Портър

Гавин Портър

Тестовете на ДНК продължавали. Полицията разкрила имената на три от идентифицираните жертви. Станали ясни минали взаимоотношения между обвинените и мъртвите. Това била „група, самоунищожаваща се отвътре“. Полицията потвърдила, че липсващият мъж от щата Виктория, Гавин Портър, също е сред убитите.

Друга идентифицирана и назована жертва е Бари Лейн, на 40 години по време на изчезването си през 1997 г. Лейн бил осъждан сексуален насилник и трансвестит, подвизаващ се под псевдонима „Ванеса“. Оказало се, че той е живял в продължение на 8 години с един от обвинените – 27-годишният Робърт Уагнър. Техният общ дом се намирал на една пресечка от „къщата на смъртта“ в северните предградия, обитавана от задържания Джон Бантинг. Жертвата Бари Лейн от своя страна бил забъркан в сексуална връзка с друга ключова изчезнала фигура, която била задействала цялото разследване на „Карта“: Клинтън Дъглас Тресайз, на 22 години по време на изчезването си.

Джон Бантинг бил сгоден за Джоди Елиът, сестра на изчезналата – и вече идентифицирана и назована жертва – Елизабет Хейдън, която от своя страна била съпруга на третия от обвинените – Марк Хейдън.

Клинтън Тресайз

Клинтън Тресайз

Всички тези сложни разкрития правят пълен кръг и довеждат до предисторията на убийствата в Сноутаун, с която започва всичко, а именно – тялото, открито в Лоуър Лайт. Специалният отдел се сдобива с рентгенова снимка на Клинтън Тресайз от бившия му работодател. Оказва се, че скелетните останки от Лоуър Лайт принадлежат на Тресайз. За ирония, той е първият открит труп и един от последните разпознати.

Съучастници и жертви

Макар да се знае малко за Джон Бантинг, изплуват факти за миналото на неговите предполагаеми съучастници Марк Рей Хейдън и Робърт Уагнър, както и за жертвите Елизабет Хейдън и Бари Лейн.

Марк Хейдън живеел с баща си в северните предградия, само на няколко километра от „къщата на смъртта“ в Салисбъри Норт. Семейство Хейдън изгубва единствения брат на Марк в автомобилна катастрофа няколко години по-рано. Съседите помнят Хейдън като „тих човек“, който използвал името Марк Лорънс и често работел по колата си. Макар очевидно да бил безработен, Хейдън посрещал чести и многобройни гости, много от които били „прости и недодялани“. Въпреки това, разказват съседите, в дома му никога не било шумно, нито ставали скандали.

Марк Рей Хейдън напуска Върховния съд през декември 2004 г.

Марк Рей Хейдън напуска Върховния съд през декември 2004 г.

Около 1995 година предполагаемата жертва Елизабет Синклеър се премества да живее у семейство Хейдън и две години по-късно става г-жа Хейдън. Впечатлението на един от съседите за нея е „малко бавна, но… безгрижна“.

Старият г-н Хейдън напуска дома си през 1998 година. Синът му казва на съседите, че баща му е отишъл в старчески дом. Когато научават за случая Сноутаун и за възможните финансови мотиви, стоящи зад убийствата, същите съседи се обръщат с молба към властите да проверят местонахождението на стареца.

През септември 1998 година Марк Хейдън продава порутената къща на строителен предприемач и се премества в съседното северно предградие Смитфилд Плейнс. Г-жа Елизабет Хейдън изчезва точно от този адрес.

В неделя вечерта на 22 ноември 1998 година Марк Хейдън пристига в дома на брата на Елизабет, Гарион Синклеър. Гарион и неговата съпруга Рей, които живеели на около 5 км южно от Смитфилд Плейнс, гледали синовете на Елизабет – на 11 и 12 години – за уикенда. Семейство Синклеър очаквало и двамата Хейдън да дойдат да приберат децата, но Марк се появил сам.

Преди да вземе момчетата Хейдън казал на Гарион Синклеър, че двамата с Елизабет са се скарали  и тя го е напуснала. На следващия ден заявил, че жена му е избягала с „един от нейните приятели“ на неизвестно място, като преди това е изпразнила неговата и на баща му банкови сметки. Няколко дни по-късно Хейдън измисля трета история, според която бил ходил да види баща си в старческия дом, а когато се върнал у дома установил, че Елизабет е изчезнала.

Единствената константа в разказите му била незаинтересоваността на Хейдън да съобщи на властите за бягството на жена си, за кражбата, или за изчезването й. Гарион и Рей Синклеър претеглили трите противоречащи си истории и, познавайки добре Елизабет, се настроили подозрително. На 25 ноември 1998 година Гарион подава сигнал за изчезнало лице в полицията на Аделаида, добавяйки парченца към един криминален пъзел, за който нямал никаква представа.

Елизабет Хейдън

Елизабет Хейдън

Освен с подозрителните обяснения на Марк Хейдън за изчезването й, бързата реакция на Гарион би могла да се обясни и с историята на самата Елизабет и обстоятелствата в живота й през 1998 година. Елизабет Хейдън е родена като Върна Синклеър, най-малкото от шест деца. Близките й разказват, че е имала труден живот. Серия от нещастни връзки – повечето кратки – оставят Елизабет с шест дъщери и двама сина от най-различни бащи.

Но през 1998 г. изглежда животът на Елизабет поема в друга посока. Тя показва подновена решимост да се грижи за синовете си и, запознавайки се с Марк чрез приятели през 1994 г., се впуска в най-дългата си връзка досега. За нещастие, нейното тъй дълго отлагано щастие не продължава много.

Убиецът Робърт Уагнър и неговата жертва Бари Лейн живеели заедно на Бингам Роуд в Салисбъри Норт, на една пресечка от „къщата на смъртта“, намираща се на Ватерло Корнър Роуд. Техните съседи хвърлят светлина върху начина им на живот.

Бари Лейн

Бари Лейн

Бари Лейн боядисвал косата си руса и се прекръстил на „Ванеса“. Често носел розови шорти през лятото. Заради крещящия му стил и репутацията на педофил, местните хлапета понякога го преследвали. Макар тормозът им да бил главно словесен, къщата на Лейн и Уагнър често била замеряна с яйца.

За да прекратят това, двамата издигат двуметрова желязна ограда около дома си и се сдобиват с две кучета, порода Доберман пинчер. Съседите описват Лейн като „отворен“, но отбелязват, че той очевидно „страдал от сериозни болки в гърба“. Двамата мъже получавали пенсии по инвалидност от социалните служби.

Майката на Бари Лейн дава сензационно интервю за „Сидни Морнинг Хералд“, в което разказва за участието на сина си в серията от убийства. Г-жа Лейн описва как Бари живеел в страх, откакто бил помогнал за укриването на едно убийство преди осем или девет години. Той бил заплашван от останалите замесени. Междувременно, Уагнър е описван от своите бивши съседи като мрачен, донякъде зависим от Лейн, и неспособен да чете или пише.

Робърт Джо Уагнър, придружаван от полицията на път към съда

Робърт Джо Уагнър, придружаван от полицията на път към съда

Международното медийно внимание за кратко е привлечено от антисоциалните наклонности на Уагнър, за които разказват познатите и съседите му. Според някои от тях, Уагнър вярвал в надмощието на бялата раса и казвал на съседите си, че той и „неговите приятели“ споделят омраза към гейовете и азиатците, и че се е присъединил към националистическата партия Национално действие. Според британския вестник „Дейли Телеграф“ на скрийнсейвъра на Уагнър пишело „Адолф Хитлер е жив“. Но специалният отдел „Карта“ не смята, че зад това би могъл да се крие възможен мотив за убийствата. А и в пълен контраст с този неонацистки образ един възрастен съсед си спомня как Уагнър и Лейн били отишли да купят храна за домашните му любимци. Друг пък се сеща, че двамата са свирели „църковна музика“ в дома си.

Някои от съседите споменават за един редовен посетител в дома на Уагнър и Лейн: обвиняемият Джон Джъстин Бантинг.

Паяжината на Бантинг

Джон Джъстин Бантинг

Джон Джъстин Бантинг

Цялата история зад страховитите убийства се развива около 32-годишния Джон Джъстин Бантинг, роден през 1966 г. в Инала, Куинсланд – безобиден на вид, очилат човечец, чиято външност прикрива един отмъстителен манипулатор.

Самият той преживява сексуално насилие в детството си и израства с патологична омраза към хомосексуалистите и педофилите. Бантинг пристига в Сноутаун в началото на 80-те години, с намерението да се преустанови в Пърт, но колата му се разваля и той така и не продължава нататък. Скоро, благодарение на любовницата си Сюзан Алън, се запознава с известния като педофил и трансвестит Бари Лейн. Отвращението му към Лейн го изяжда отвътре и той започва да крои и премисля убийството му. Той направил на стената в стаята си „паяжина“ – диаграма с Лейн в центъра и вълнени конци, свързани с други фигури, които смятал за педофили.

Чрез Лейн, Бантинг се сприятелява с Робърт Уагнър – млад мъж, прибран от трансвестита на 14-годишна възраст. Уагнър бил сексуално малтретиран като дете от приятел на семейството му и затова избягал от къщи. Лейн го приютил, склонявайки го към хомосексуална връзка, и двамата пътували из страната 4 години, преди да се установят в Сноутаун. Бантинг се сближава с Уагнър и успява да го измъкне от „ласките“ на Лейн. Под негово влияние Уагнър става все по-агресивен и гневен, заради отношението, което бил търпял.

Първото убийство на Бантинг започва с Клинтън Тресайз – млад гей и настоящ любовник на Бари Лейн. През 1992 година двамата с Уагнър го подмамват в Салисбъри Норт, където го убиват и погребват тялото му в плитък гроб в Лоуър Лайт.

Рей Дейвис

Рей Дейвис

Междувременно, Бантинг се впуска във връзка с жена на име Елизабет Харви. Тя има двама сина – Трой Юд и Джеймс Власакис. Власакис бил насилван сексуално от брат си и когато Бантинг открил това, се постарал да се сближи с него, напътствайки го в същата омраза, която вече бил налял у Уагнър.

Трой Юд

Трой Юд

Въпреки че живеел в дома на Елизабет Харви, той имал връзка с друга жена – съседката Сюзан Алън. През 1995 година Алън дава под наем каравана на някой си г-н Рей Дейвис и не след дълго нейната дъщеря се оплаква, че новият наемател насилва сексуално децата й. Бантинг и Елизабет Харви убиват Рей Дейвис и погребват тялото в задния си двор.

Самата Сюзан Алън също изчезва през 1996 година. Впоследствие Бантинг заявява, че той и Уагнър я били намерили мъртва в дома й. Те разчленяват тялото й и го погребват, опаковано в 11 торби за боклук, над трупа на Дейвис.

Майкъл Гардинър

Майкъл Гардинър

В крайна сметка, през 1997 година Бантинг и Уагнър най-сетне се решават да изпълнят замисъла си с убийството на Бари Лейн. С помощта на бившия любовник на Бари, Томас Тревилиан, те отвличат трансвестита и го удушават след продължителни изтезания. Без да се задоволят само с едно убийство, Бантинг и Уагнър решават да премахнат и Майкъл Гардинър, известен в квартала като „най-голямото хомо“. Не след дълго, не е ясно точно как, един от приятелите на Власакис – Гавин Портър – също се замесва с групата и е убит от Бантинг и Уагнър.

Власакис разбира за убийствата и скоро – воден от омразата си, подхранвана непрекъснато от манипулаторските умения на Бантинг – решава да убие своя брат насилник Трой.

Гари О'Дуайър

Гари О'Дуайър

Убийствата на триото продължават. Те изтезават и премахват онези, които смятали за педофили или просто не харесвали. През 1998 година убиват Фред Брукс след ужасни мъчения, само защото Бантинг не го харесвал. В същата година убиват Елизабет Хейдън – сестра на Джоди Елиът, за която Бантинг бил сгоден по онова време – защото си позволила да изрази любовта си към Бантинг, макар да била омъжена. Те страховито обезобразяват и убиват Гари О’Дуайър, понеже Бантинг споменал на Власакис, че той прилича на убития му вече брат.

Последната им жертва, преди да бъдат заловени от полицията, е Дейвид Джонсън – 21-годишният доведен брат на Власакис. Те го премахват главно заради парите му – изтръгвайки ПИН номера на картата му чрез безмилостни изтезания.

Защо правели всичко това? Основният мотив се криел в непреодолимата омраза на Джон Бантинг към хомосексуалистите и педофилите. Той се заобикалял със слаби и лесни за манипулиране хора, които също споделяли тази омраза. Раздухвал ненавистта и кръвожадността им, за да ги накара да станат доброволни партньори в неговите убийства. Все пак това не е единственият мотив. Убийците се опитали да изтеглят пари от банковата сметка на доведения брат на Власакис, записали гласа на Гари О’Дуайър на касета, която пуснали на телефонния секретар на близките му, за да оставят впечатлението, че той е още жив. Прибирали социалните помощи и пенсии на още няколко жертви. Групата се сдобива с общо 97 200 долара по този начин, но властите вече не смятали, че тази измама е била основният им мотив за действие.

Криминалният психиатър професор Кевин Хоуелс смята, че поведението на Бантинг се дължи на липса на емоции и способност за съпричастност към чувствата на другите. Хоуелс установява, че Бантинг съвпада с профила на психопатичен убиец, който извлича удоволствие от упражняването на контрол над жертвите си. Като малък, едно от любимите му занимания било да гори насекоми с киселина. Като тинейджър става неонацист, а вече като възрастен, развива дълбока омраза към педофилите и хомосексуалистите.

Епилог

На 3 юли 1999 г. Робърт Джо Уагнър, Джон Джъстин Бантинг и Марк Рей Хейдън са обвинени заедно в 10 убийства. Преди това били обвинени само в предполагаемо убийство на „неизвестно лице“.

Джеймс Спиридон Власакис също е обвинен в убийство на неназовано лице – вероятно последната жертва на групата – неговият доведен брат.

Много малко се знае за хода на процеса, заради мълчанието, наложено от съда. Все пак, излизат наяве някои зловещи подробности. Когато намират осемте тела в банковия трезор, властите осъзнават, че жертвите са били изтезавани, а после убити чрез удушаване или задушаване.

Британският „Телеграф“ разказва:

„Няколко са намерени със запушени усти. Други с въжета около врата си. От телата са рязани крака и ръце, а по някои има следи от изгаряния… Смята се, че убийствата са извършени като част от зловещ замисъл за измама със социални осигуровки… Обвинението твърди, че четиримата са събирали помощите и пенсиите на убитите си жертви. Дори се представяли за някои от мъртвите, за да извършват банкови транзакции или да подписват документи в социалните служби. Преди да бъдат убити, част от жертвите са били принуждавани да рецитират заучени фрази, които се записвали и оставяли в телефонните секретари на близките им, за да се отклони подозрението за изчезването им. В трезора на банката са намерени също и… белезници, комплект ножове, въжета и тиксо, голям брой гумени ръкавици и уред за електрошокове, използван върху гениталиите и други чувствителни части от тялото на жертвите“.

На 21 юни 2001 година 22-годишният Джеймс Власакис пледира за виновен в четири убийства пред Върховния съд в Аделаида. Власакис се превръща в звездния свидетел на обвинението. Налагайки му четири доживотни присъди без право на помилване за период от 26 години, съдията казва, че ако Власакис не бил съдействал на полицията е щял да получи 42 години без право на помилване.

Сюзан Алън

Сюзан Алън

Макар да пледира за невинен, Джон Джъстин Бантинг е осъден на доживотен затвор за убийствата на всички открити жертви, с изключение на Сюзан Алън. За съжаление, съдебното жури не успява да реши извън всякакво съмнение дали тя наистина е била убита.

Марк Хейдън не е осъден за никое от убийствата, но пледира за виновен в съучастие в укриването на телата. Елизабет Харви, майката на Власакис, която знаела за убийствата и, окуражена от Бантинг, дори участвала в едно от тях, умира от рак след ареста на четиримата.

Бантинг и Уагнър се сдобиват със славата на най-страшните серийни убийци в Австралия, конкурирайки се за първото място с Убиеца на туристи Айвън Милат.

Подробностите около случая и особено начинът, по който са открити жертвите, ужасява и същевременно очарова обществото. Убийствата привличат много нежелани посетители в Сноутаун и сега градът е известен най-вече с тях.

В началото на 2011 съдът вдига забраната за медийно мълчание, в отговор на молба от продуцентите на филма „Snowtown„, който предлага драматичен и въздействащ поглед върху събитията.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на bibi
Източници: trutv.com, wikipedia.org, kuro5hin.org, adelaidenow.com.au

Книги и филми по случая:
Книгата Snowtown: The Bodies in Barrels Murders от Jeremy Pudney
Филмът Snowtown (2011) в Замунда
Документален филм на Discovery Channel – Serial Killers – The Bodies In The Barrels (2009) в Замунда

3 Коментари за “Паяжината на Джон Бантинг и Убийствата в Сноутаун”

  1. Avatarмалечка

    Благодаря много :) Сигурна съм, че ще е интересно. Сега ще го сложа в списъка за четене преди сън :)

  2. Avatarlumpy

    Филмът е много добър

  3. AvatarНиколай Стойчев

    Ужас…

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –