Публикувано на: 2 януари, 2008

Нани Дос е серийна отровителка, отговорна за смъртта на единадесет души. Тя признава за престъпленията си през 1954г., когато петият й съпруг умира в Тълса, Оклахома. Установило се, че Нани Дос е убила четирима от съпрузите си – един в Алабама, един в Северна Каролина, един в Канзас и последния, Самюел Дос в Оклахома. Тя била съдена и призната за виновна за неговата смърт.

Предполага се, че е имало и други нейни жертви. Съществуват подозренията, че тя е убила майка си, две от четирите си дъщери, свекърва си и други членове на семейството си, или чрез любимото си средство за убийство – сушени сливи, подправени с арсеник за мишки – или чрез различни спонтанни начини на удушаване.

Рецепта за смърт

Ябълковият пай със сушени сливи на Нани

Съставки: 1ч. вода, 1ч. брашно, ½ч. масло, 3 яйца, щипка захар, 4 нарязани ябълки, 1ч. сушени сливи, малко пудра захар, 5 супени лъжици отрова за мишки

  • Сложете водата, маслото и захарта да заврят. Когато заврят, прибавете брашното.

  • Продължавайте да бъркате на слаб огън, докато се оформи брашняна топка. Прибавете в брашното добре разбитите яйца и бъркайте, докато топката стане еднородна и гладка.

  • Намаслете формата за пай.

  • Разточете тестото и покрийте дъното и стените на формата, като изрязвате излишното за покриване на пая.

  • Прибавете ябълките и сливите. Най-добре е сливите да са киснали една нощ в миша отрова;

  • След като наредите ябълките и сливите в тавата, полейте ги със смъртоносния сок от маринованите сливи. Сокът прибавя  допълнителен вкус и прикрива вкуса на отровата за мишки. (Ако все още се усеща тръпчивостта на арсеника, прибавете една допълнителна лъжица захар за всеки случай.)

  • Покрийте паят с излишното, изрязано на ленти тесто, и го печете в предварително загрята до 180 градуса фурна за 45 минути, като го проверявате често. Поръсете с пудра захар, докато коричката е още топла.

ЗАБЕЛЕЖКА:

Следната биография на отровителката Нани Дос е съставена от информация взета от няколко източника, като основният от тях е член на нейното семейство – Шърби Грийн. Голяма част от живота на Нани, обаче остава обвит в мистерия и в разказите на г-жа Грийн и останалите източници съществуват бели петна, за които можем само да направим предположения базирани на данните, с които разполагаме.
По-голямата част от тази история, обаче е напълно реална.

Избор за убийство

През по-голямата част от живота си Нанси Хейзъл обичала две неща – романтични списания и сушени сливи. Една наистина странна комбинация, която, обаче й била жизнено необходима, за да върви напред и да я държи на крака въпреки разочарованията на реалността. Романтиката, или поне идеята  за нея, й осигурявала бягство в сладките блянове за рицари в блестящи доспехи, отнасящи я в страната на чудесата.

Сушените сливи, известни със своя целебен ефект върху ленивите черва, освен излишните килограми й помагали да отстранява и съпруг след съпруг.

Когато я арестували тя се кискала. И продължила да се кикоти дори, когато разказвала за убитите от нея мъже, които била тъпкала със сушени сливи без нищо да подозират. Пресата я нарекла „Кикотещата се баба“ и „Веселата вдовица“. Тя никога не показала разкаяние, съжаление или признак, че разбира престъпленията си. Тя отишла в затвора, кискайки се.

Установило се, че Нани Дос е убила четирима от съпрузите си – един в Алабама, един в Северна Каролина, един в Канзас и последния, Самюел Дос, в Оклахома. Тя била съдена и призната за виновна за престъпленията си. Предполага се, че е имало и други нейни жертви. Съществуват подозренията, че тя е убила майка си, две от четирите си дъщери, свекърва си и други членове на семейството си, или чрез любимото си средство за убийство – сушени сливи подправени с арсеник за мишки – или чрез различни спонтанни начини на удушаване.

Шърби Грийн е роднина на Нани, която е проучвала нейния живот през последните десет години.

„Моята прабаба и майката на Нани са били сестри. Семейството ми не обича да говори за нея; тя е черната овца в рода – скелета в гардероба ни“.

Въпреки това Шърби намира своята родственица за вълнуваща по един зловещ начин: „Каквито й зверства да е извършвала Нани през живота си, тя се е превърнала във фолклорна фигура тук“ – казва тя, имайки предвид североизточния край на Алабама, където били израснали двете с Нани. – „В Блу Маунтин, където е родното място на Нани, тя е легенда“.

Легенда или не, Нани била убиец. „Тя е убивала, защото това й е харесвало“ – твърди „Енциклопедия за серийните убийци от А до Я“ от Харолд Шештър и Евърит Дейвид.

Шърби се съгласява с това твърдение, въпреки родствената им връзка. „Всеки от нас сам определя съдбата си и какъв ще бъде животът му. Никой не е опирал пистолет в главата й, за да я накара да извърши подобни хладнокръвни и безсърдечни престъпления. Тя сама е взела това решение“.

Младата Нани

Родена в бедно фермерско семейство в Блу Маунтин, животът на Нанси Хейзъл не обещавал нито блясък, нито романтика. Блясъкът не я привличал, но любовта да, и тя щяла да прекара живота си в търсенето й. Единственият малък лъч на слава, за която можела да претендира, бил фактът, че нейната баба Холдър била далечна родственица на семейството на Ейбръхам Линкълн.

Майката на Нанси, Лулиза (Лу), била грижовна жена, страхуваща се до смърт от избухливия нрав на съпруга си Джеймс Хейзъл. „Съществуват някои предпоставки, които подсказват, че Нанси е била родена преди Лу да се омъжи за Джеймс“ – казва Шърби. – „Статистическите данни от преброяването на населението през 1905, показват Лу като самотна майка с дъщеря. Изглежда Джеймс се е появил по-късно на сцената. Кога и откъде точно е дошъл си остава загадка“.

Детството на Нанси не било щастливо. Тя често пропускала училище, както и двете й сестри и брат й, които били родени след нея. Това било, защото баща им настоявал децата да стоят във фермата, за да помагат на полето. Все пак Джеймс Хейзъл бил шефът и, ако слуховете са верни, той не щадял тоягата, за да получи онова, което иска.

„На петгодишна възраст Нани вече била карана да цепи дърва, да оре нивата и да почиства полето от бурени и боклуци“ – казва Тери Менърс в своята книга „По-смъртоносни от мъжете“. – „Игрите с топка и приятелите били забранени“. Отиването на училище, макар и рядко, също не било лесна работа, добавя Менърс. „То било на 3 километра път пеша дотам… и 3км. на връщане“.

За забавления не можело и дума да става. Ако светлините в дома на Хейзъл светели до късно, това било за да се измият тенджерите и посудите, да се измете малката къща, да се поправят жалузите или да се изнесат отпадъците. Още в ранни зори старият Хейзъл вече грухтял „Обличайте си парцалите и марш на полето!“.

В едно интервю за списание „Лайф“, дадено в късния й живот, Нани изтъква като причина за проблемите си една травма на главата, която била получила на седемгодишна възраст. Тя била отишла със семейството си на гости при роднини в долната част на щата Алабама; пътуването с влак било най-вълнуващото преживяване в досегашния й живот; тя никога не била напускала фермата, а какво остава за ваканция. Но някой дръпнал внезапната спирачка на влака и Нани си ударила главата в металната рамка на седалката отпред. „Имах болки и получавах припадъци месеци наред, а главоболието си остана за цял живот“ – твърди тя.

Шърби Грийн се отнася с неверие към това твърдение. „Не, Нани просто си имаше подла жилка. Пристрастена съм към генеалогията и проучвайки семейството си съм научила, че много от неговите членове са страдали от силна гордост и са имали репутация на много опасни и груби хора. Те не са отнемали животи, но са били доста трудни хора. Вярвам, че Нани е носила в себе си тази особеност и просто е позволила на лошия си характер да отиде твърде далеч“.

Според Менърс: „Често сменящата настроенията си Нани, мечтаела за любов и за Красивия принц. Тя се интересувала единствено от романтичните списания на майка си и седяла с часове в стаята си, загледана във влюбените двойки, гледащи я от страниците. Когато пораснала, в нейно любимо четиво се превърнали обявите за запознанства“.

Когато Нани станала достатъчно голяма, за да ходи на срещи, нейният баща й забранил да излиза с момчета, защото той гледал на дъщерите си единствено като на работна ръка, от която не желаел да се лишава. Гримът бил извън закона, копринените чорапи се считали за греховни, а прическите и модерните рокли за развратни. Той често изръмжавал, че когато му дойде времето сам щял да избере съпрузи за дъщерите си.

Чарли

Нани, обаче намерила начин да се измъква понякога и разбрала, че щом плевникът е единственото място, на което може да задоволява момчетата и да получи малко любов за себе си далеч от очите на баща си, то какво лошо имало в това? Момчетата я харесвали; косата й била тъмна, очите й кафяви, а кикотът й весел. Освен това тя била лесна. Лу може би е знаела за похожденията на дъщеря си, но пазела мълчание, вероятно надявайки се, че ако Нани забременее, то поне тя ще успее да се измъкне от оковите на диктатора.

В крайна сметка, старият Хейзъл одобрил връзката й с един неин колега от тъкачната фабрика, където тя започнала работа през 1921г. Чарли Брагс бил висок, хубав, къдрокос и напълно омаян от 16-годишната Нани. Татко Хейзъл забелязал, че за разлика от останалите момчета, които прекарвали времето си по кафенета и купони, главното занимание на Чарли била неговата майка. Той я издържал от заплатата си и се отнасял със старата дама като с Кралицата на Алабама. Това е хубаво, казал си Джеймс Хейзъл; доброто старомодно уважение към възрастните било нещо, което неговите собствени дъщери трябвало да научат.

Четири месеца след като довела Брагс у дома на вечеря, Нани вече вървяла по алеята в църквата, запътена към брачното блаженство. Без значение, дали го е искала или не.

Години по-късно Нани пише: „Омъжих се, по желание на баща ми, през 1921г. за момче, което познавах едва от четири-пет месеца, и, което нямаше семейство, а само майка, която превзе напълно живота ми. Тя никога не намираше нищо грешно в неговите постъпки, а само в моите. Дори не позволяваше на собствената ми майка да прекара нощта у нас…“

С други думи Нани се отървала от деспотичния си баща, но за сметка на това получила също така деспотична свекърва. Ако Нани искала да вечерят навън или да отидат на изложба, а г-жа Брагс не желаела това, свекървата симулирала замайване или стомашни болки и синът й се отказвал от излизането.

Семейство Брагс имало четири дъщери, които се родили в период от четири години – първата, Мелвина, през 1923г., а последната, Флорин, през 1927г. Тежестта от отглеждането на бебетата, старанието да угоди на мама Брагс и готвенето за ненаситния й съпруг, се увеличила неимоверно – тя започнала често да отваря барчето с алкохол, а пушенето й се превърнало в хронично. В крайна сметка това напрежение избухнало вътре в нея. Нейният единствен изход бил да плаче на раменете на непознатите.

Тя намерила време между бременностите си, за да посещава разнообразните кръчми в Блу Маунтин, където пияните мъже точели лиги по нея, карайки я да се чувства отново привлекателна.

Нейните похождения лесно минавали незабелязано, защото в същото време самия Брагс релаксирал по цели дни в прегръдките на друга жена, някъде в околностите на града.

Бракът им имал възходи и спадове, главно спадове. Тъй като и двамата били намерили сексуално задоволяване другаде, дори семейното легло, което би могло да ги задържи заедно, вече не играело роля. Техните сексуални забежки се увеличили и двамата се виждали не по-често от веднъж в седмицата и то по чиста случайност.

В началото на 1927г., семейство Брагс загубило двете си средни дъщери от „вероятно хранително отравяне“. Децата изглеждали добре на закуска, но умряли още преди обяд. Въпреки че местният лекар обявил смъртта им за нещастен случай, Чарли Брагс не бил толкова убеден. Вероятно той бил съзрял нещо в очите на Нани. Скоро той изчезнал, отвеждайки най-голямата дъщеря Мелвина със себе си. Той оставил новородената Флорин при майка й.

Макар да няма доказателства за това, едва ли можем да се съмняваме, че Нани съзнателно е погубила двете си деца. Невъзможността й да се справи с отговорностите и трудностите на реалността я била накарала просто хладнокръвно да се отърве от двете допълнителни гърла за хранене. За нея, това било въпрос на икономии.

Според Шърби Грийн: „Говори се, че Брагс се страхувал от жена си, както и неговата майка. Той никога не пиел и не хапвал от нищо, което тя приготвяла, когато не била в добро настроение. Онези, които не я познавали добре като него, се смеели на подозренията му, защото тя обикновено изглеждала гостоприемна и щастлива. Тя церемониално поднасяла всяко ястие, като го завършвала с кафе за Чарли и мляко за децата“.

Когато мъжът й си тръгнал с Мелвина, този път не изчезнал за три-четири дни, а за месеци. Неговата майка починала междувременно, но от естествена смърт. Без да знае къде е отишъл той и дали ще се върне, Нани била принудена да започне работа в близката фабрика за памук, за да може да издържа себе си и Флорин.

Чарли най-сетне се появил в края на лятото на 1928г., година след като си бил тръгнал. Освен Мелвина, той довел със себе си и една  друга разведена жена, която имала дете. Между тримата били разменени няколко думи и Нани схванала намека. Тя си стегнала багажа, облякла двете си дъщери и напуснала къщата, проклинайки Чарли, проклинайки приятелката му и собствения си лош късмет.

„Чарли е известен като `съпругът, който се отървал`“ – казва Шърби. – „Съпрузи номер две, три, четири и пет нямали този късмет. Те починали от мъчителна смърт“.

Франк

„Ако не ме слушаш, жено, няма да съм тук следващата седмица“. – последните думи на втория съпруг, Франк Харълсън

След раздялата с Чарли Брагс, Нани си намерила работа в една памукотекстилна фабрика в Анистън, съвсем близо до Блу Маунтин. Работните часове били дълги и горещи, но тя нямала нищо против, тъй като само така можела да се измъкне от къщата на натякващия си баща, където се била върнала да живее. Мама Лу Хейзъл обичала да се грижи за внучките си, а Нани се радвала на заинтересованите погледи, които й хвърляли момчетата в цеха.

Но тя не искала да направи същата грешка и да се омъжи пак за някое незряло селянче с едипов комплекс, нито пък за някой кръшкач.

Нани обърнала взор към обявите за запознанства в местния вестник и започнала да си пише с няколко мъже, които й се сторили интересни. Само един от отговорите я грабнал – този на 23-годишния Франк Харълсън, който пишел хубави стихове, а черно-бялата му фотография изглеждала дори още по-хубава. В отговор тя му изпратила кейк, своя снимка и няколко смели изречения ухаещи на секс. Тъй като Харълсън живеел съвсем наблизо, в Джаксънвил, той запалил колата си и потеглил към Блу Маунтин. На нейната веранда той заварил чакаща една пленителна млада дама,  която на живо изглеждала дори още по-магнетична от снимката, която му била изпратила.

Той й предложил; тя приела. „Те се ожениха през 1929г.“ – пише Тери Милър в „По-смъртоносни от мъжете“. – „Дъждовете дойдоха и си отидоха, есенните листа окапаха и те правиха любов до пукащите дърва в камината през зимата. Но през цялото това време пиенето беше част от живота на Франк. Когато минаха няколко месеца Нани осъзна, че нейният висок, хубав съпруг с квадратна челюст и груби черти е алкохолик“.

Не само това, но за своя изненада тя открила, че той е лежал в затвора за углавно престъпление. Джентълменът Франк не бил никакъв джентълмен.

Когато се омъжила за това бъдещо разочарование, Нани взела дъщерите си от грижовната баба Хейзъл, която те обичали, и ги довела в Джаксънвил. Не се знае какво са чувствали момичетата към втория си баща, но вероятно преместването е било шок за тях. Те били твърде малки, за да си спомнят скандалите между истинския си баща и майка им, и техните най-ранни спомени се изчерпвали с щастливите дни и нощи у баба Хейзъл. Сега те били достатъчно големи, за да разбират какво става, когато полицаите тропали по вратата всяка седмица, за да кажат на Нани, че Харълсън отново е бил прибран от канавката в изтрезвителното. И те виждали как потъмнявало лицето на Нани и разбирали мрачното й и понякога зловещо настроение, всеки път когато се налагало да довлича залитащия и фъфлещ Харълсън от участъка.

Животът си продължавал. Странно, но Нани издържала много години. Пиенето на съпруга й рядко спирало, но тя търпяла. Той дори я поступвал понякога, когато бил пиян, но тя търпяла. Той крещял и заплашвал децата й, но тя търпяла. Синьо-лилава, отчаяна и лишена от любов и облечена в парцали, тя търпяла. Бракът й продължил шестнадесет години.

„Но да не останете с впечатлението, че Нани е жертва, достойна за съжаление“ – напомня ни Шърби Грийн. – „Тя просто не била открила все още как да се отърве от съпруга си, а това тепърва щяло да се случи“.

На баба внучето

Нани се научила да убива постепенно. Тя  упражнявала способностите си и в същото време калявала нервите си за големия ден, в който щял да удари часът на Франк Харълсън.

В началото на 40-те години, нейните оцелели дъщери Мелвина и Флорин, вече били пораснали и омъжени. През 1943г. Мелвина родила син, на име Робърт, и през февруари 1945г. още едно дете. Тази бременност била трудна за дребната жена; изплашена и страдаща от ужасни болки, тя поискала майка й да дойде в малката местна болница. Съпругът на Мелвина, Моузи Хейнс, довел Нани. Като една добра майка Нани останала дежурна през цялата нощ, бършейки потта от горещото чело на дъщеря си и успокоявайки я по време на родилните болки. Когато Мелвина родила едно прекрасно малко момиченце, Нани се радвала като една наистина добра баба на събитието.

След по-малко от час детето починало.

Данните за случая са много оскъдни. Моузи бил заспал на стола в болничната стая, а Мелвина лежала в полусъзнание от упойката на леглото си. В един момент тя зърнала майка си, която била гушнала детето в прегръдките си. Мелвина видяла нещо, за което никога впоследствие не успяла да определи, дали е било действителност или кошмар: сторило й се, че вижда как Нани забива игла за шапка в нежната главичка на детето.

Този „сън“ тревожел Мелвина, особено след като лекарите не успели да определят причината за смъртта на бебето. Няколко дни след това, вече у дома си, Мелвина споделила със съпруга си и Флорин за онова, което „мислела“, че е видяла. Те също били виждали как баба Нани си играе с подобна игла, прехвърляйки я през пръстите си, по-рано същата вечер.

Шест месеца по-късно синът на Мелвина, Робърт, също се споминал под грижите на Нани. Мелвина била заминала при баща си, Чарлз Багс, след като се скарала със съпруга си и оставила Робърт при Нани. Как е умрял малкият Робърт Лий е загадка. Нани изглеждала съкрушена и не знаела какво се било случило, а докторите обявили смъртта му за „задушаване“ от неизвестни причини. Нани играела ролята на скърбящата баба и на погребението. Тя припадала, оплаквала и разпръсквала около себе си отчаяние. Няколко месеца след това тя осребрила чек на стойност 500 долара от застраховката за живот на детето, която била направила на свое име.

Чувствайки се вече майстор в занаята на убийствата и театралниченето, тя решила, че е готова да се захване с едрия дивеч: Франк Харълсън. Тя чакала само подходящия случай и провокация от негова страна, за да успокои поне малко съвестта си.

Сбогом, Франк

Международните събития хвърлили Америка в световната война и никой нямал време да забележи смъртта на едно новородено бебе и едно двегодишно момченце, някъде далече в североизточна Алабама. През август 1945г. се предала и Япония, последната от вражеските сили, и цялата нация мислела само за едно нещо: да посрещне у дома своите бащи, братя и синове. Алабама не правела изключение. В нощта на 15 септември 1945г., Франк Харълсън се запътил към кръчмата, за да приветства у дома няколко свои приятели. Всеобщият патриотизъм му дал подходящо извинение, за да се напие порядъчно.

Той се прибрал у дома все още в празнично настроение. Той искал секс и го искал на секундата. Когато Нани му отказала, той ударил с юмрук по стената и изкрещял: „Ако не ме слушаш, жено, няма да съм тук следващата седмица!“.

Тя го послушала, за да си спести счупената челюст.

„Докато правели секс, Нани гледала в тавана и се кълняла, че ще му отмъсти“ – пише Тери Менърс. – „На следващия ден, докато се грижела за розовата си градина, тя се натъкнала на заровен в лехите буркан с алкохол, скрит там от съпруга й. Това било достатъчно. Тя обичала да държи градинката си в ред. Тя отнесла буркана в килера, изляла малко от миризливата течност и го допълнила с отрова за мишки. Същата вечер Харълсън умрял в ужасни болки, на 38-годишна възраст. Един час по-късно Нани измила празния буркан“.

Шърби Грийн разказва: „Нани заявява по-късно, че се била омъжила за него по любов, но също като всичките й останали любови, Франк Харълсън далеч не бил сър Ланселот. Той бил бивш затворник и пияница, а сега вече и мъртъв съпруг. Убиването на съпрузи станало много по-лесно след това“.

Арли

„Сигурно е от кафето“ – последните думи на третия съпруг, Арли Ланинг

„За един кратък период от живота на Нани не съществуват никакви данни“ – обяснява Шърби Грийн. – „Смята се, че тя е пътувала из страната с влак, вероятно на север към Ню Йорк, или на запад чак до Айдахо. Какво е правила по време на тези екскурзии никой не знае. Тя може би е била омъжена за мъж на име Хендрикс – някои документи говорят за подобно нещо – но полицията никога не тръгва по тази следа. Дали г-н Хендрикс не е станал жертва на темперамента на Нани?“.

Където и да се е лутала Нани след смъртта на Харълсън, накрая тя попаднала в живописното малко градче Лексингтън, Северна Каролина, отново водена от обява в колонката за запознанства. Годината била 1947г., а бъдещият съпруг този път бил работникът Арли Ланинг, бивш жител на Алабама. Двамата се оженили два дни след първата си среща. Тери Менърс пише с известна ирония: „Арли вярвал, че бракът му е благословен от небесата, където щял да отиде не след дълго и самия той“.

Животът с Арли не бил така драматично хаотичен, като онзи с Харълсън, отчасти защото Нани отсъствала от къщи през повечето време. Въпреки че предишният й съпруг бил развейпрах, тя сега му подражавала. Когато Арли се напивал или флиртувал твърде много, Нани си стягала куфарите и заминавала нанякъде, понякога за месеци. Тя си тръгвала без да каже нито дума. Понякога оставяла смачкана бележка: „Махам се“. Друг път Арли получавал телеграма „Изпрати пари“ или „Ще се върна скоро“. Телеграмите пристигали от различни места; тя изглежда не се застоявала за дълго на едно място.

Често се връщала без никакво предупреждение. Арли, който не бил груб като Франк, просто повдигал рамене за поздрав; ако не лежал в пиянско безсъзнание на дивана. За известно време двамата отново се правели на любяща двойка. Той осъзнавал, че причините за скандалите им са неговото пиене и кръшкане, затова й обещавал, че ще се поправи.

Когато си била у дома, Нани играела ролята на перфектната съпруга пред съседите. Нейните дълги пътувания се обяснявали като посещения при приятели и роднини; отчасти това било вярно, защото тя понякога посещавала сестра си Доуви, която била болна от рак, или 84-годишната майка на Арли, която имала нужда от грижи.

В Лексингтън Нани била редовен посетител в църквата и била станала доста близка със семейството на свещеника, както и с други семейства от методисткото паство. Когато бил трезвен Арли придружавал жена си на неделната служба и оставал до нея след това за сбирките и пикниците организирани от дамите. Но гостите на тези сбирки често си шушукали, защото неговата слава винаги го изпреварвала. Преди и след женитбата си с Нани той често бил виждан да лежи мъртво пиян в канавките. Арли е нехранимайко, казвали изтънчените хора от Методистката църква, а бедната Нани… те не знаели, дали тя е наясно с неговите похождения, но не им влизало в работата да се бъркат. Зад затворените врати на домовете в Лексингтън, Ланинг бил обсъждан като градския злодей, а Нани като света мъченица.

Когато целият град се изсипал на погребението на Арли, през февруари 1950г., това било заради голямото уважение към неговата съкрушена вдовица, а не към него самия. Да, Арли бил починал внезапно. Причината: сърдечен паралич. Разбира се, нещо трябва да е причинило спирането на сърцето, казал докторът, но при случаи като Арли нямало смисъл да се прави аутопсия. Много неща биха могли да доведат до двудневните му мъки преди да почине. Най-вероятно това бил опасният грип, който върлувал из щата. Той имал всички симптоми – потене, повръщане, замаяност – а и, признавал докторът, тялото му не било в особено цветущо здраве и без това. Стомахът му вече бил наполовина заминал от пиенето, а сърцето му било отслабено.

„Той седна една сутрин да пие кафе и да си хапне една купа със сушени сливи, която му бях приготвила“ – казала Нани на съседите, събрали се около ковчега. – „До онзи момент той изглеждаше в добра форма. След това… ами… два дни по-късно… мъртъв. Аз се грижих за него, повярвайте ми, грижих се за него, но се провалих“.

И, за да подсили театралния ефект, тя попила очите си с кърпичка.

„Бедния, бедния Арли. Знаете ли какво ми каза с последния си дъх? `Нани`, каза той, `Сигурно е от кафето`“.

Уреждане на сметки

На 21 април, осем седмици след смъртта на Арли, спретнатата къщурка, в която живеели той и Нани изгоряла до основи. Това била щастлива случайност за вдовицата, понеже къщата била приписана на сестрата на Арли в завещанието му. Отново по чиста „случайност“, Нани не си била у дома по това време, напускайки къщата с любимата си вещ, телевизорът. „Щях да го нося на ремонт“ – обяснила тя. Застрахователната компания издала чек на името на „Арли Ланинг, починал“, който бил изпратен на вдовицата, която междувременно се била нанесла у майката на Арли.

Получателката незабавно осребрила чека и напуснала Северна Каролина, но едва след като възрастната г-жа Ланинг се споминала странно в съня си.

След няколко дни Нани се появила с телевизора в дома на сестра си Доуви в Гадсдън. Тя започнала да се грижи за болната си сестра, чието състояние от там насетне изглежда започнало да се влошава все повече. Доуви починала на 30 юни, също в съня си.

„Очевидно“ – казва Шърби Грийн – „всичко, което дразнело `Арсеничната Нани` (още един прякор, който Нани получава по време на последвалия процес), трябвало да бъде елиминирано. И, ако убиването на хора й донасяло и малко допълнителни доходи, застрахователна полица тук и там или завещание, ами, тя считала това за бонус. Заплащане за нейната съобразителност, ако щете.

Сливайки се с тъмната си страна, Нани наистина била съобразителна – много, много умна. Говори се, че тя е успявала да се отървава толкова дълго, понеже е живяла на затънтани места и заради наивните времена. Това просто не е вярно. Къде и кога е живяла няма нищо общо. Аз познавам темперамента на хора като нея; те са много подозрителни и усещат веднага лицемерието. Но Нани била и актриса, тя успяла да изиграе страшно много хора, лаици и професионалисти, по време на двайсетгодишния си убийствен маратон“.

Ричард

„Той ме подлудяваше с неговите афери“ - Нани Дос за четвъртия си съпруг Ричард Мортън

Клуб „Диамантеният Кръг“ представлявал кореспондентско дружество за хора, търсещи партньор в живота; членската вноска била 15 долара на година. Ухажорите и дамите получавали всеки месец бюлетин за новите членове и техните любовни въжделения. Нани била във възторг.

„Наивните мечти на Нани никога не угасвали“ – казва Шърби Грийн. – „През 1952г. тя отново била на гребена на вълната“.

Бедрата на Нани вече били наедрели, тя носела очила, а под някога хубавия й профил сега висяла двойна брадичка. Тя установила, че вече никой не се обръща след нея на улицата, както на времето, и решила че може би е време да започне да търси възхищение в очите на по-възрастните мъже. Тя го намерила в очите на наскоро пенсиониралия се бизнесмен от Емпория, Канзас – Ричард Л. Мортън.

Въпреки че била напълняла в ханша, а слепоочията й били леко посивели, тя все още разполагала с момичешкия си кикот и знаела добре как да го използва.

Мортън, бивш търговски представител, търсел промяна. Старото момче било простреляно право в сърцето. Тя била момичето за него. За да го докаже, той писал на „Диамантения клуб“ с молба да задраскат него и Нани от списъка и да им благодари, че са го запознали с „най-сладката и прекрасна жена, която някога съм срещал“. Те се оженили през октомври 1952г. и тя се преместила в неговия малък дом в Емпория.

Безкрайните равнини на Канзас били напълно различни от планинската зеленина, която Нани познавала през целия си живот. За известно време гледката на заобикалящия ги хоризонт я изпълвала с трепет; тя била щастлива в прегръдките на своя мъж под това безкрайно небе. Той бил наполовина индианец, висок и красив, с очи, които пронизвали като стрели и попадали право в нейната романтична душа. Освен това, той й купувал дрехи, бижута и джунджурии – без да се притеснява от цената им.

Реалността, обаче чакала зад ъгъла. Само няколко месеца след сватбата им, Мортън се оказал по-банален и от пейзажа наоколо. Напук на целия си блясък, той бил разорен и затънал в дългове към всички. Не само това, но се оказало, че когато й купувал поредната джунджурийка с пари взети на заем, той купувал същата и за някаква друга жена, с която се виждал в града.

Честите пътувания на Мортън из магазините, за да купи това или онова за къщата и фермата, се стрували на Нани съмнително продължителни; и ставали все по-дълги с времето. Когато го питала защо се е забавил толкова, той отговарял с апатично изражение: „О-о, предполагам, че съм се залисал нещо“. Тя провела разследване и разбрала, че той се вижда с някаква жена, която познавал отпреди женитбата, и, която изглежда нямал намерение да остави.

Нани била допуснала грешка, но Мортън бил допуснал още по-голяма. Тя била попаднала на лъжец, а той на убийца.

И Мама ли?

По Коледа, два месеца след като направила откритието си, Нани вече отново отговаряла на обявите за самотни души в канзаския вестник. Тя гледала да прибере пощата първа, и, ако сред писмата имало такова на някой от нейните обожатели, тя се скривала с него в банята. Там, на спокойствие, тя потъвала в техните уверения за любов. Смятайки я за вдовица, ухажорите й предлагали да я измъкнат от тревогите и й обещавали брачно блаженство.

На съпруг номер четири не му оставало много. Наложило се, обаче животът му да бъде пощаден за още два месеца, когато татко Джеймс Хейзъл починал и мама Лу внезапно обявила, че ще дойде да живее при тях. Смъртоносният план на дъщеря й трябвало да изчака – поне що се отнася до Мортън.

Единодушно е мнението, че Нани е извършила немислимото. Тя убила майка си.

Дали целта й са били парите на мама Лу или старицата била заподозряла нещо за намерението й да убие Мортън – мотивът не е ясен. Нани винаги след това категорично отричала да е отравяла Лу, но съдейки по бързината на кончината й и предхождащите я симптоми, твърде вероятно е майка й да не е починала от естествена смърт.

Според Тери Менърс, точно неочакваното пристигане на Лу било подпечатало съдбата й: „Пред януари 1953г. Лу дошла, за да живее при тях. Тя очевидно не била избрала подходящия момент. След два дни у дъщеря си, тя легнала болна от хронични стомашни болки и умряла“.

„Три месеца след като Лоуиза била погребана в земята“ – разказва Шърби Грийн, – „последният й зет, Ричард Мортън, се присъединил към нея. Той починал от същите симптоми“.

И този път никой – семейство, приятели, съседи и доктори – не задал никакви въпроси.

Срещата със Сам

„Християнските жени не се нуждаят от телевизия или романтични списания, за да бъдат щастливи!“ – думите, които решили съдбата на петия съпруг, Самюел Дос.

Сам Дос бил твърд, солиден и богобоязлив мъж. Той не ходел по жени, не пушел, не пиел, отказвал да играе хазарт и не бил в състояние да изговори и една мръсна дума. Той се грижел добре за външния си вид, бил пестелив по отношение на парите, не бил раздразнителен, обичал природата и намирал по нещо хубаво почти във всичко.

Сам Дос бил невероятно и фатално скучен.

Поне Нани смятала така.

Чистият начин на живот се бил отразил на външния му вид; на 59 години той изглеждал по-млад и бил по-здрав за възрастта си. Консервативната му прическа и спретнато облекло му придавали заможен и надежден вид. Вероятно Нани също била останала с подобно впечатление, защото приела да се омъжи за него през юни 1953г.

Той знаел само, че Нани е вдовица и не го интересувало нищо друго за нея. Той броял даровете на живота също като парите си и тази чудесна, усмихната и добре готвеща жена била всичко, което той искал. Някоя, която да остане до него, докато смъртта ги раздели.

За нещастие той се оказал ужасно прав за последното.

Сам бил един от нейните любовни коресподенти. След като Ричард Мортън гушнал китката, тя се качила на първия автобус, за да се срещне с Дос в родния му град Тълса, Оклахома. В началото той се оказал освежаващо различен от предишните й съпрузи; имал стабилна работа, говорел меко и ясно и често носел вратовръзка. Той помагал в домакинската работа и готвенето и не показвал онова „аз съм царят в къщата“ отношение, което имали всички останали. Той със сигурност не бил нито заплашителен, нито агресивен.

Но Сам си имал установени привички, които дразнели не толкова консервативната му съпруга. Той смятал четенето на списания и любовни романи за загуба на време; гледал на тях като на греховна ленност. Радиото и телевизията били средства за обогатяване на ума, което означавало, че комедиите и любовните филми били табу. Времето за лягане било точно в 21:30ч., ритуал, който той следвал като робот и очаквал същото и от жена си. Сексът се планирал предварително.

Графикът на харчовете също бил труден за преглъщане: вентилаторът се включвал само, когато жегата ставала непоносима; осветлението в стаите трябвало да се гаси веднага щом се излезе от тях; при четене можела да се включва само лампата за четене, а останалата част от стаята тънела в тъмнина; тъй като мебелите били скъпи, те стояли непрекъснато покрити, за да се избегне захабяването им.

Когато броенето на стотинките и условията на живот в стил „умирай трудно“ станали непоносими, Нани се оттеглила да си почине в родния си град в Алабама. Най-вероятно това било стратегия от нейна страна; и, ако е така, тя проработила. Веднага щом изчезнала, той я засипал с писма, молейки я за прошка. За да докаже искреността си, той развързал кесията си и й позволил да живее както била свикнала. Когато Нани продължавала да упорства, че той все още контролира финансите, той уредил тя да има равни права над банковата му сметка. И си направил две застраховки живот на нейно име.

Грешка. И то голяма.

Малко прибързано

В една хладна септемврийска вечер, Дос седял на масата за вечеря и си хапвал от пая със сушени сливи на Нани. Същата вечер той започнал да се гърчи от жестоки болки в стомаха. Спазмите били неописуеми. „Той останал в леглото си с дни и отслабнал със седем килограма“ – разказва Тери Менърс. – „Накрая неговият лекар го изпратил в болница, където останал за 23 дни“.

Диагнозата в болницата била тежка инфекция на храносмилателния тракт. Веднага след изписването му, Нани, раздразнена от изгубеното време, започнала оттам, откъдето била прекъсната. След като му позволила да си почине хубаво през деня, тя го събудила за вечерята, която била специално приготвена за неговото завръщане у дома.

„Това ще те вдигне на крака за нула време“ – обещала тя и му подала чаша кафе. Дос пиел на големи глътки от кафето и междувременно се подкрепял с вкусно печено свинско. Печеното било наред. Смъртта се криела в кафето, подправено с арсеник. Преди полунощ Дос бил мъртъв.

В бързината си да се отърве от последния си съпруг, Нани направила грешка. Лекарят, който бил прегледал Дос преди да го изпишат от болницата предният ден, д-р Шуелбайн, бил изумен когато чул, че пациентът му е мъртъв. Това, казал той, няма никакъв смисъл. Докторът наредил да се извърши аутопсия.

Както и подозирал докторът, Сам Дос не бил починал от естествена смърт. В червата и стомаха му, Шуелбайн открил останки от печеното свинско и арсеник, достатъчен да тръшне стадо коне.

Нани Дос, която не успяла да обясни откъде се е взел арсеникът, била незабавно арестувана.

Костелив орех

„Сигурна съм, че тепърва ще намеря идеалния мъж…“ – Нани Дос.

Първоначално Нани отричала да има нещо общо с отравянето на мъжа си. Тя казвала, че не би го наранила никога. Но полицията не се отказвала лесно. Арсеникът, напомнили й те, не е нормална съставка в кафето или свинското печено. Още повече, че Сам бил приет в болницата след като бил опитал от нейните сушени сливи. „И те ли бяха отровни, Нани?“ – попитали полицаите.

„Не знам за какво говорите“ – изкикотила се тя при този нелеп въпрос. – „Аз? Отрова?“

Часове наред те я разпитвали и се опитвали да я накарат да внимава, а не да се разсейва с любовното списание, което въртяла в ръцете си.

„Остави списанието, Нани, и ни слушай. Нани… Нани? Погледни ни, защо уби Дос?“.

Обикновено, никой от следователите не би търпял подобни простотии. Те биха изтръгнали списанието от ръцете на заподозряния и биха го запратили в кошчето. Но не било лесно да бъдеш груб с тази… мила… възрастна дама.

Този кикот. Този безобиден, невинен кикот.

„Нани, тук сме вече от часове, не се ли измори? Ти си го убила, ние знаем, че си ти и ти знаеш, че си ти“.

„О, момчета, я стига, никого не съм убивала. Не знам защо мислите така“.

Специален агент Рей Пейдж, който водел разследването, направил знак на хората си да се оттеглят и пристъпил напред. Той запалил цигара и седнал до Нани на дългата маса в мрачната, подобна на тунел стая за разпити и потъркал изморените си очи. Той с изненада забелязал, че за разлика от него и колегите му, тя изобщо не изглежда изморена. „Ние направихме няколко обаждания, Нани, и научихме, че г-н Дос е четвъртият ти съпруг, който умира при подобни обстоятелства. Ние просто събираме две и две, Нани, и смятам, че накрая ще получим… ами, четири. Арсеник, Нани, според нас всички те са умрели от арсеник. Ще бъде по-лесно, ако признаеш какво си направила, преди ние да го разберем сами“.

„Да не би да казвате, млади човече, че съм убила всичките си съпрузи?“ – и тя отново се изкикотила. – „Вие сте хубаво момче, но сте много глупав“. И тя прелистила следващата страница на любовното си списание.

Пейдж не знаел да се смее ли, или да плаче. Луда ли е тя? Или е най-великата актриса живяла някога? Той бил виждал доста костеливи орехи през кариерата си, но тази жена слагала всичките в джоба си. Било време да се захванат сериозно с „Баба Арсеник“. Той се пресегнал и изтеглил списанието от ръцете й. „Без повече четене, Нани. Това не е читалнята на библиотеката. Ще трябва да ни отговаряш“.

Тя го погледнала, без да се кикоти.

„Нани“ – продължил той, – „има и други, нали? Доста хора около теб са паднали мъртви за две десетилетия и техните призраци се връщат да те преследват. Те са тук, Нани, в тази стая. Дай им покой, Нани, дай им мир“.

Очите им се срещнали за момент. За секунда Пейдж съзрял в блестящия поглед на бабата нещо зловещо. В нея се спотайвал дявол и той щял да го изкара оттам. И тя го знаела. Тя въздъхнала дълбоко и кимнала. „Добре, де, добре…“

Признанията на Нани

Тя се разкикотила и очите й отново блеснали невинно, но поне започнала да говори. Тя признала, че е отровила кафето на Дос, но не злонамерено. „Той не ми позволяваше да гледам любимите си предавания по телевизията“ – започнала тя, – „и ме караше да спя без вентилатор в най-горещите нощи. Той беше скъперник и… ами, какво друго да направи една жена при тези обстоятелства?“.

Детективите в стаята си разменили погледи с вдигнати вежди. Тя сериозно ли говори? казвали израженията им.

„Ето, доволни ли сте?“ – тя се засмяла по начина, по който дете признава, че е откраднало панделката на сестра си. – „Може ли да си получа списанието сега?“.

„Първо ни разкажи за другите ти съпрузи“ – отговорил Пейдж.

Нани помислила за секунда. „Ако го направя, ще ми върнете ли списанието?“.

„Обещавам“ – отговорил детективът.

Тя вдигнала рамене и се усмихнала. „Имаме сделка“ – намигнала тя.

И тя им разказала за Ричард Мортън, Арли Ланинг и Франк Харълсън. Мъже, на които в началото се възхищавала, а те всички се оказали некадърници. Тя винаги била мечтала само за любов, за мъж, който да я обича, но вместо това получавала – както тя ги описва – „тъпанари“. Всеки един от тях. „Ако призраците им са в тази стая, то те са или пияни или спят“.

Клатейки глава Пейдж й върнал списанието.

„Гледайки я и говорейки с нея, детективите просто не можели да повярват, че Нани е убийца“ – разказва Тери Менърс. – „Но тя си признала всичко. Тя била убила четирима от съпрузите си… В един момент един от полицаите я попитал: `Кой е следващият, за когото ще ни разкажеш, Нани?’“

Край

Засмяната Нани с дъщеря си и внуците си

Засмяната Нани с дъщеря си и внуците си

На сутринта след признанията, Пейдж и останалите детективи се разпръснали към Канзас, Северна Каролина и Алабама, за да вземат участие в ексхумациите на съпрузите й, нейната майка, сестра й Доуви, нейният племеник Робърт и майката на Арли Ланинг. Следите от арсеник били ясни във всеки от починалите съпрузи и майка й. Телата на останалите не показвали токсични следи, но носели белези за удушаване. Надигнали се силни подозрения, че те вероятно са били задушени в съня си.

Няколко дни след ареста на Нани се появил мъж на име Джон Кийл, който изглеждал доста облекчен. Той бил фермер, който си бил писал с Нани, след като попаднал на обявата й в колонката за запознанства. Тя му казала, че е вдовица и копнее за добър мъж, с когото да се задоми; даже му била изпратила домашно приготвен сладкиш. Точно затова Кийл бил толкова облекчен – сладкишът бил с ябълки и сушени сливи, а той не обичал такъв. В противен случай сигурно и той би се килнал.

Първият съпруг Чарли Брагс се превърнал в основен източник на материали за пресата. След като станали известни резултатите от лабораторните изследвания на труповете, репортерите се изсипали на главата му. Неговите спомени и коментари за бившата му съпруга осигурили чудесен, понякога дори духовит материал за множество статии.

„Тя непрекъснато кръшкаше с разни мъже, никога не си беше вкъщи и излизаше в града по-често от мен!“ – възкликнал той, когато един репортер го запитал дали наистина й е изневерявал. – „Да ви кажа честно, аз се радвах като я нямаше. Бях стигнал до момент, в който не смеех да хапна от нищо, което тя е готвила!“

Той настоял телата на дъщерите му също да бъдат изровени, но властите изглежда били преценили, че вече са събрали достатъчно срещу г-жа Дос, за да я затворят за дълго, дълго време.

Щатът Оклахома съсредоточил обвиненията си срещу нея само за смъртта на Дос, който бил починал в Тълса. Другите щати, където били открити нейни жертви също я искали, но тя никога не била съдена извън Оклахома.

Когато новинарските хрътки най-сетне се добрали до Нани, след произнасянето на обвиненията й, те я попитали какво би трябвало да се случи с нея за отравянето на Дос. Отговорът й дошъл с присъщата нейна жизнерадостност. Хилейки се във фотоапаратите им, тя отговорила: „Ами, каквото и да е. Каквото и да решат за мен е без значение“.

След като четирима психиатри решили, че тя е умствено здрава, датата за процеса й била насрочена за 2 юни 1955г., в криминалния съд на Тълса, Оклахома. Но на 17 май, тя решила да прекрати празните приказки и, понеже адвокатите й не знаели какво друго да я посъветват, Нани пледирала за виновна.

След кратко изслушване, съдия Елмър Адамс я осъдил на доживотен затвор, спестявайки й електрическия стол, защото била жена. Според Шърби Грийн, Нани прекарва остатъка от дните си „в щатския затвор в Оклахома, все още мечтаейки за вечната любов“.

Нани Дос умира от левкемия в болницата на затвора през 1965г.

Източник: trutv.com

Един коментар за “Нани Дос: Веселата Черна вдовица”

  1. AvatarЖелязко

    Доста ми беше забавно на моменти, определено е била интересен човек. Някак съм склонен да и симпатизирам, макар че е била не по – малко откачена от останалите убийци за които се пише в сайта.

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarТаняАндрю Кънанан и убийството... { Напразно пропилян живот и неизползван капацитет. Как може да сееш... } –
  • User AvatarЖелязкоКултът на Небесните Порти { Много е трудно да си представиш как толкова много хора... } –
  • User AvatarЖелязкоНани Дос: Веселата Черна... { Доста ми беше забавно на моменти, определено е била интересен... } –
  • User AvatarТаняНародният храм и масовото... { Колко много ненужна смърт, колко много семейни трагедии са белязали... } –
  • User AvatarТаняПодмяната: Изчезването на Уолтър... { Много объркана и странна история. Жалко за децата и родителите.... } –
  • User AvatarЖелязкоИрина Гайдамачук: Блондинката с... { Благодаря за интересната статия, надявам се да пускате по -... } –