Публикувано на: 14 март, 2011

Той е безмилостен и жесток убиец, насилник на деца, човек лишен от душа. Роден през 1891 година в провинциална Минесота, Панцрам тръгва по пътя на престъпленията на осемгодишна възраст. Когато навършва единадесет е обвинен в кражба с взлом и е изпратен в поправително училище. Той е многократно изнасилван и подлаган на физически тормоз през двете години прекарани в изправителното заведение, което още повече влошава емоционалните му проблеми. Като тинейджър обичал да подпалва сгради и често си фантазирал за извършване на масово убийство. След като през 1922 година изнасилва и убива едно 12-годишно момче, Панцрам радостно си спомня за убийството:

„Мозъкът му изтичаше през ушите, когато го оставих. Не съжалявам. Съвестта не ме гризе. Спя спокойно и сънувам сладки сънища“.

Неговото име е Карл Панцрам, един от най-свирепите убийци в Америка. Озлобен от годините на мъчения, побои и сексуален тормоз във и извън затвора, Панцрам еволюира в олицетворение на злото. Той мразел всички, включително и себе си.

„Бях толкова изпълнен с омраза, че в мен нямаше място за други чувства като любов, съжаление, доброта, чест и почтеност“ – казва той. – „Иска ми се да се бях родил мъртъв, или изобщо да не се бях раждал“.

Той водел номадско съществуване, извършвайки престъпления по целия свят, като веднъж само за ден убива шестима мъже в Африка и хвърля телата им на гладните крокодили. Прекарва по-голямата част от хаотичния си живот по затворите, където архаичните методи на репресия включвали физически мъчения, напомнящи за Средновековието.

Но, когато бил на свобода, Панцрам убивал, изнасилвал и изгарял всичко по пътя си, воден от своята мисия за унищожение. За да обясни своята поквара, той казва:

„Родителите ми бяха невежи и чрез тяхното погрешно възпитание и неподходящо обкръжение, аз постепенно избрах неправилния начин на живот“.

Но Панцрам най-много ненавиждал затворите. През целия си живот той бил в капана на безнадеждния цикъл престъпление-затвор.

В деня на екзекуцията си във федералния затвор Левънуърт през 1930 година, той щастливо изкачва стъпалата към бесилката, изплюва се в лицето на екзекутора и изкрещява:

„Побързай, копеле такова, можех да убия десет мъже, докато ти се мотаеш наоколо!“.

Това е историята на човека, който бил „твърде зъл, за да живее“. Той е истински мизантроп, човек, който мрази всички човешки същества. Той не се извинява за това, което представлява, и хвърля вината за отклоненията си върху обществените институции. Няма нужда да преувеличаваме или доизмисляме живота и престъпленията на Карл Панцрам. Истината е достатъчно красноречива.

Минесота

Карл Панцрам е роден на 28 юни 1891 година в изолирана ферма в северна Минесота. Неговите родители са от германски произход, трудолюбиви, строги и, подобно на повечето имигранти от онази епоха, изключително бедни. Карл имал петима братя и една сестра. По-късно той споделя, че всички те са станали честни и работливи фермери, но на него самия му липсвали тези качества.

„Аз съм животно още откакто съм се родил… бях крадец и лъжец“ - казва той. – „Колкото повече растях, толкова по-зъл ставах“.

Когато Карл става на седем години, неговите родители се разделят. Разбира се, за хората от тяхното икономическо ниво нямало развод, съдилища и издръжки. Баща му просто напуснал фермата един ден и повече не се върнал. В резултат на това семейството било изправено пред едно нерадостно бъдеще. Те работели във фермата от сутрин до мрак, но плодовете от труда им били нищожни. През онези ранни години Карл бил постоянно бит от братята си с повод и без повод.

„Всички мислеха, че е в реда на нещата да ме мамят, лъжат и подритват, когато си искат, и те го правеха доста редовно“ – пише той по-късно.

Когато е на 11 години, Карл прониква в една съседска къща. Той откраднал всичко, до което могъл да се докопа, включително и едно оръжие. Братята му бързо разбрали за това и го пребили до безсъзнание. Не след дълго Карл е арестуван за това престъпление и през 1903 година е изпратен в щатското поправително заведение за момчета.

Щатското поправително училище Ред Уинг

Щатското поправително училище Ред Уинг

Разположено в град Ред Уинг край реката Мисисипи, поправителното учреждение приютявало 300 момчета на възраст от 10 до 20 години. Обитателите на училището били оставени на милостта на пазачите, които не били контролирани от никого – ситуация, която поощрявала, или поне позволявала, такова ниво на насилие, което е недопустимо в наши дни. В приемния дневник от 11 октомври 1903 година престъплението на Панцрам е записано като „непоправимо“, а отношенията с родителите му като „свадливи“. Когато Карл пристига в Ред Уинг, той е въведен в приемната, където един пазач го подлага на преглед. Изплашеното момче било съблечено чисто голо и разпитано за сексуалните му предпочитания.

„Той разгледа пениса и ректума ми, питайки ме дали съм правил секс, или съм извършвал содомия, или някога върху мен е била извършвана содомия, или дали някога съм мастурбирал“.

Затворниците получавали християнско възпитание и, когато се държали неприлично, или не си научавали уроците, те били наказвани от гневните и отмъстителни служители. Тъй като Карл бил получил много оскъдно основно образование, той почти не можел да чете. Затова го биели редовно.

„Макар да не постигнах кой знае какво в учението, докато бях там се научих да бъда първокласен лъжец… и изучих основите на упадъка“ – казва той.

Скоро той развива омраза към разсилните и всичко свързано с религията, която смятал за първопричина за всичките си страдания.

„Първо си мислех, че съм наказван несправедливо. След това започнах да мразя онези, които ме измъчваха. Накрая започнах да мисля, че ще си отмъстя при първа възможност на колкото се може повече хора“.

Колкото повече побои търпял, толкова повече се изпълвал с ненавист. Той бил удрян с дъски, кожени каиши, камшици и дебели пръчки. Но през цялото това време Карл планирал отмъщението си. В нощта на 7 юли 1905 година Карл поставя в работилницата на училището просто устройство, което да запали пожар, след като той напусне сградата. Огънят бързо погълнал работилницата, а Карл лежал в леглото си и се смеел на гледката на сладкото си отмъщение.

В края на 1905 година Карл се готвел да напусне ужасите на щатското поправително училище. Той се бил научил да казва онова, което се очаквало от него и, когато се явил пред комисията по предсрочно освобождаване, успял да ги убеди, че вече е променен и „превъзпитан“.

„Превъзпитан бях и още как… Бях научен от християните как да бъда лицемер и се научих още по-добре да крада, да лъжа, да мразя, да паля и да убивам“ – казва той, – „Научих, че пенисът може да се използва и за други работи, освен за пикаене, и че ректумът също има друго предназначение…“.

През същата зима майката на Карл Матилда Панцрам пристига в Ред Уинг да прибере сина си у дома. Карл бил променен. Той и преди не бил особено общително дете, но сега бил още по-вглъбен, тих и мрачен. Но неговата майка имала твърде много други неща, за които да се тревожи. Един от братята на Карл бил починал наскоро и нейното здраве се влошавало. Тя нямала време за непокорни деца, които се забъркват в неприятности. Може би е смятала, че Карл сам ще се справи с проблемите си. Но дори в онази ранна възраст той изпитвал дълбоко негодувание към майка си.

„Майка ми беше твърде тъпа, за да ме научи на нещо добро“ – казва той години по-късно. – „Не се обичахме много. Първоначално я харесвах и уважавах. Чувствата ми постепенно се превърнаха в недоверие, неприязън, отвращение и накрая в откровена омраза към нея“.

Той не познавал друго в краткото си съществуване освен страдание, побои и мъчения. Неговият млад ум се занимавал с неща, за които обикновените деца нямат представа.

„Когато си тръгнах, бях твърдо решен как ще живея живота си. Щях да крада, паля, унищожавам и убивам всичко и всеки, когото срещна, докато съм жив“ – пише той години по-късно.

През януари 1906 година Карл Панцрам вече бил готов да отмъсти на света.

Одисеята започва

На 14-годишна възраст Панцрам е изпратен да работи на полето във фермата на майка си. Предвиждайки едно мрачно бъдеще на тежък труд без никаква отплата, той убеждава майка си да го изпрати в друго училище. Там бързо успява да си създаде враг в лицето на учителя, който няколко пъти го пребил с камшик. Карл се сдобива с оръжие и го внася в училището, за да може да убие учителя си пред целия клас. Но планът му пропада, когато се сбива с възпитателя и оръжието изпада от панталоните му на пода на класната стая. Той е изхвърлен от училището и се връща във фермата. Две седмици по-късно Карл скача на един товарен влак и напуска фермата в Минесота завинаги.

През следващите няколко години той обикалял Средния запад, спял в товарните вагони и се криел от железопътната полиция, която в повечето случаи била по-страшна от престъпниците. Просел храна и крадял каквото можел. Превърнал се в част от многобройната, подвижна култура на бездомниците и просяците, които населявали американските железници в онази епоха. Онези предвоенни години били време на лудост, истерия и помитащи социални промени. Това бил период на разгръщане за Съединените Щати – един финансов възход, чийто внезапен край настъпва със сриването на борсовите пазари в Черния четвъртък на 1929 година. Преди това настъпва време на беззаконие, причинено от „експеримента“ със Закона за забрана на алкохола от 1919 година, който създава предпоставка за едно почти универсално незачитане на властите. Престъпниците като че ли действали навсякъде. Железниците не правели изключение.

Скоро след като напуска Минесота Карл се качва на един товарен влак, пътуващ на запад от Монтана. Той се натъква на четирима мъже, които лагерували във вагон с дървен материал. Те му казали, че могат да му купят хубави дрехи и да му намерят топло място за спане.

„Но първо искаха аз да направя нещо за тях“ – пише Панцрам години по-късно. Той бил групово изнасилен от четиримата скитници. - „Аз плаках и ги молех за милост, съжаление и състрадание, но нищо, което казвах, или правех, не можа да ги накара да отстъпят от намерението си!“.

Той се измъква жив от това премеждие, но инцидентът унищожава и последните човешки чувства, останали у него. Скоро след това е заловен за кражба с взлом в град Бът щата Монтана и получава присъда от една година в щатското поправително училище в Майлс Сити.

През пролетта на 1906 година 14-годишният Карл Панцрам пристига в изправителното заведение. Той имал тялото на мъж и тежал почти 80 килограма. За няколко седмици Карл си спечелва репутацията на роден престъпник и затворническите власти отделяли специално внимание на непокорния тинейджър. Един пазач се заел с мисията да направи живота му непоносим.

„Той продължаваше да ме тормози, докато накрая реших да го убия“ - пише Карл.

Той намерил тежка дъска в работилницата и една вечер, когато пазачът му обърнал гръб, Панцрам го цапардосал с дървото по главата.

„За това ме биха няколко пъти и бях заключен и наблюдаван по-зорко от всякога“.

Той решава да предприеме опит за бягство, дори това да означава смърт.

През 1907 година Панцрам и един друг затворник, Джими Бенсън, избягват от поправителното училище. Те успяват да откраднат няколко оръжия от близкия град и се насочват към град Тери.

„Останах с него около месец, пътувайки на запад, като по пътя крадяхме и изгаряхме всичко, което можем. Показах му как да подпали една църква след като я ограбихме. Сериозно се бяхме заели с това и обирахме и подпалвахме църкви при всеки удобен случай“.

През целия си живот, навсякъде, където отидел, Панцрам обирал и подпалвал църкви – едно от любимите му престъпления.

Църквите имали особено значение в ума на Карл Панцрам, още откакто се бил научил да мрази християнството в Ред Уинг.

„Естествено, сега много обичам Исус. Да, обичам го толкова дяволски много, че ми се иска да го разпна отново!“.

Бенсън и Панцрам пътували край междущатската граница, минавайки през градовете Глендайв, Крейн и Сидни, обирайки хора и домове по пътя си. Когато най-сетне пристигнали в западна Минесота, те били въоръжени с по два пистолета и стотици откраднати долари. Решили да се разделят в град Фарго и да тръгнат по различни пътища. Панцрам, който бил сменил името си на Джеферсън Болдуин, се насочил на запад, минал обратно през целия щат и накрая навлязъл в обширните полета на Северна Дакота.

Военен съд

През декември 1907 година Панцрам пристига в град Хелена щата Монтана, където имало слаб полицейски контрол, а хората все още носели пистолети на коланите си. Населено предимно с канадски търговци на кожи и сурови рибари, това не било място за тинейджъри. Една вечер Панцрам пиел сам на бара в местната кръчма, когато чул речта на офицер, набиращ хора за армията. По-късно същата вечер той излъгал за възрастта си и се записал в американската армия.

Панцрам е изпратен в тренировъчен лагер във форт „Уилям Хенри Харисън“, далечен пост в западна Монтана. Назначен е за редник към Рота А в Шеста пехота. Още в първия си униформен ден Панцрам получава наказание за неявяване на наряд. През следващия месец е затварян няколко пъти за други най-различни дребни провинения. Постоянно пиян и невъзможен за контролиране, Панцрам не бил в състояние да следва военната дисциплина.

През април 1908 година той прониква в продоволствената сграда и открадва дрехи на стойност 88.24 долара. Докато се готвел да се изпари без предупреждение, бил арестуван от военна полиция и хвърлен в затвора. На 20 април 1908 година бил изправен пред военен съд и пледирал за виновен.

Според съдебните архиви го осъдили на „освобождаване без почести от армията, глоба за нанесените щети и тежък физически труд в продължение на три години“.

Американският президент Уилям Хауърд Тафт

Американският президент Уилям Хауърд Тафт

По онова време федералните затворници обикновено бивали изпращани във Форт Левънуърт щата Канзас. Бъдещият президент Уилям Хауърд Тафт, който тогава бил военен министър, одобрява присъдата на Панцрам. Това нямало да бъде последният път, в който пътищата им щели да се пресекат.

Панцрам бил окован и отведен на местната железопътна гара заедно с няколко други затворници. Те били оковани в един вагон за добитък и не получили храна и вода през цялото 1600-километрово пътуване. Влакът напуснал гарата в Хелена и запълзял на юг към Уайоминг, през царевичните поля на Небраска, и пристигнал в източен Канзас, където заплашителните стени на федералния затвор в Левънуърт се извисяват от калните брегове на река Мисури като гигантски надгробни плочи.

Федералният затвор Левънуърт

Федералният затвор във Форт Левънуърт щата Канзас представлява страховита гледка. Заобиколен от 12-метрови бетонни стени, които потъват на шест метра в земята, той е същинска крепост. Разположен на повече от 1 500 акра равна земя, затворът първоначално е построен през Гражданската война, за да приютява военнопленници и, макар да е използван без прекъсване оттогава, през 1890 година потъва в разруха заради липса на средства и занемаряване. През 1895 година е изготвен план за нова конструкция и строежът започва сериозно след няколко години. Затворниците, обитаващи стария затвор, извършват цялата физическа работа. Главната секция е завършена в средата на 1903 година. По-късно през същата година повече от 400 затворници са преместени в новата сграда. До 1906, две години преди пристигането на Панцрам, всички затворници от стария затвор вече обитавали новото заведение.

Федералният затвор Левънуърт, Канзас

Федералният затвор Левънуърт, Канзас

През май 1908 година Панцрам влиза в мрачната обител на федералния затвор Левънуърт за първи път. Затворническите власти не знаели, че той е само на 16 години, така че се отнасяли с него като с всички останали. Затворниците трябвало да се строяват всяка сутрин без значение от времето. Пазачите изисквали да се спазва режим на строга дисциплина и задължително подчинение. Подобно на много други институции от онези дни, в затвора бил наложен стриктен код за мълчание (известен като Системата на Обърн), и, ако някой затворник бил хванат да говори без разрешение, получавал камшик и бил хвърлян в изолатора. Този код за мълчание възниква в затвора Обърн в щата Ню Йорк през 19-и век и е поддържан от легион затворнически реформатори в продължение на десетилетия, като могъщо средство за контрол над осъдените.

Панцрам понесъл доста побои и скоро вече отчаяно копнеел да се измъкне.

„Не бях вътре от дълго време, когато се опитах да избягам, но късметът не беше на моя страна“ – казва той.

Тогава той решава да подпали една от работилниците в затвора, причинявайки щети за над 100 000 долара. Макар никога да не е обвинен за това престъпление, Панцрам постоянно се забърквал в неприятности, нарушавайки множеството правила на затвора.

Пазачите с лека ръка изтезавали затворниците, тъй като смятали, че само така могат да ги контролират. Един осъден не би могъл да остане ненаказан, ако наруши правилата. Това би предизвикало още повече нарушения и в крайна сметка би довело до анархия. Затворниците и пазачите водели едно крехко съществуване, изтъкано от ограничения и страх. Всеки пазач знаел, че ако избухне бунт, шансът му да излезе жив е нищожен. Единственият начин да се държат в подчинение обитателите на затвора бил да се мачкат и наказват жестоко онези, които си позволявали да се бунтуват или бягат.

Панцрам бил окован за 23-килограмова метална топка. Той я мъкнел със себе си навсякъде и дори спял с нея. Той бил изпратен да разбива камъни на кариерата, където работел по 10 часа на ден, седем дни в седмицата. Благодарение на каторжния труд Карл заякнал физически.

„Освободиха ме от този затвор през 1910 година. Бях се превърнал в олицетворение на злото… Е, и преди това не бях стока“ – пише той след години, – „но, когато си тръгнах от там, всичко добро, което може би ми бе останало, вече беше избито и изритано от мен“.

Той е освободен през август 1910 г. Карл излиза на чист въздух твърдо решен никога повече да не види Левънуърт и омразните му стени отново. Двадесет години по-късно той отново щял да се върне тук. Но този път щял да бъде настанен в крилото на смъртниците.

Остра психоза

След излизането си от затвора Панцрам нямал къде да отиде. Макар да бил само на 19 години, той вече бил прекарал значителна част от младия си живот в поправителни училища и затвора. В Левънуърт всяка надежда, че ще може някога да се превърне в зрял и продуктивен гражданин, изчезва безвъзвратно. Годините на насилие и психически тормоз си казват думата. Той нямал семейство, което да го е грижа за него, нито истински дом и бъдещи перспективи. Той вероятно никога не бил докосван от жена досега и не бил успял да възмъжее по нормалния начин.

„Всичко, което се въртеше в ума ми тогава, беше силната целеустременост да вгорча живота на колкото се може повече хора“ – казва той.

През следващите няколко години Панцрам обикаля Канзас, Тексас, и, пресичайки Югозапада, пристига в Калифорния. През това време е арестуван няколко пъти под името „Джеф Болдуин“ за скитничество, кражби с взлом, палежи и обири. Той избягал от затворите в Ръск щата Тексас и Дъ Делз щата Орегон.

„Подпалвах хамбари, бараки, огради, колиби и всичко, което можех, а когато не можех да изгоря нещо друго, подпалвах тревата в прерията или горите, всичко и навсякъде“.

Когато прониквал в къщите на хората, той първо се оглеждал за оръжия.

„Изгърмявах всичките си куршуми. Целех се в къщите на фермерите, в прозорците. Ако видех крави или коне в полето, стрелях по тях“ – пише той.

Изминавал с влаковете огромни разстояния и прекарал време във Вашингтон, Айдахо, Орегон и Юта, прокарвайки си методично и неумолимо път през цялата страна. Изнасилвал без милост и рядко подминавал възможността да грабне нова жертва.

„Щом срещнех някой, който не изглеждаше особено дърт, го карах да си вдигне ръцете и да си смъкне панталоните. Хич не ги подбирах. Яздех и стари и млади, високи и ниски, бели и черни. За мен нямаше значение друго, освен това, че са човешки същества“ – казва той години по-късно.

През лятото на 1911 година, представяйки се под името „Джеферсън Дейвис“, Панцрам пътува от град на град, ограбвайки хората по пътя си, и използвал влаковете за бързо бягство. Във Фресно щата Калифорния е арестуван за кражбата на велосипед. Изпращат го в окръжния затвор за шест месеца, но той избягал само след 30 дни. Скочил на товарния влак и се насочил на северозапад, отнасяйки със себе си няколко откраднати оръжия, които бил заровил извън града преди да го арестуват. Докато пътувал в един от вагоните заедно с двама други скитници, той видял поредната възможност за изнасилване.

„Хвърлих око на по-младия и привлекателния от двамата и чаках удобен момент да извадя револвера си и да ги сгащя“ – разказва той.

Но железопътен полицай спипал бездомниците във вагона и се опитал да им измъкне пари, за да не ги изхвърли от влака. Панцрам обаче имал друга идея.

„Извадих оръжието си и му казах, че аз съм човекът, който обикаля по света и върши добрини на хората“.

Панцрам задигнал часовника и всичките пари на ченгето. Сетне, наблюдаван от двамата скитници, изнасилил злощастния пазител на реда под дулото на оръжието си. После заставил другите двама мъже да сторят същото като, както сам обяснява: „използвах морално убеждаване и много размахване на пистолета и те също пояздиха г-н „Ръчна спирачка“". Панцрам изхвърлил всичките мъже от влака и продължил пътуването си до Орегон, където станал един от сезонните дървосекачи, които обикалят провинцията в търсене на работа. Когато не можел да си намери такава, той оцелявал по други начини.

Диър Лодж

Карл Панцрам под името Джеф Дейвис в щатския затвор в Монтана

Карл Панцрам под името Джеф Дейвис в щатския затвор в Монтана

С настъпването на 1913 г., годините на пиене, побои, затвор и живот на пътя били превърнали Панцрам в закоравял престъпник. Той бил доста едър физически, с квадратни рамене и големи мускули. Неговата тъмна коса и привлекателен външен вид привличали жените, но Панцрам не проявявал интерес към противоположния пол. Очите му имали странно, враждебно изражение, което изнервяло хората и ги карало да се чудят какво се крие зад този студен и пуст поглед. Докато продължавал пътуването си из Северозапада, той бил арестуван в няколко щата под името „Джак Алън“.

„Под това име бях заловен за магистрален обир, нападение и содомия в Дъ Делз щата Орегон… Лежах там 2 или 3 месеца и после избягах от затвора“.

Град Дъ Делз представлявал бандитско речно пристанище, където често се събирали пирати, комарджии, дървари и престъпници, бягащи от закона. След като избягал от затвора Панцрам, преследван от шайка бесни шерифи, напуска Орегон и прекосява източната щатска граница с Айдахо.

Само след седмица той е арестуван отново за кражба и хвърлен в окръжния затвор в Харисън щата Айдахо. Този път използвал името „Джеф Дейвис“. Затворът бил слабо охраняван и Панцрам скоро избягал с още няколко затворници. Той бързо се насочил на север към Монтана.

В малкото градче Чинуук в Монтана Панцрам бил заловен под името „Джеферсън Дейвис“ за кражба с взлом и получил една година в щатския затвор в Диър Лодж. Разположен на 30 мили северно от Бът, в средата на Скалистите планини, затворът напомнял на средновековен замък. Той е построен през 1895 година, когато американските затвори се изграждали по подобие на европейските замъци. Четири заострени кули се издигали величествено над тъмния и заплашителен комплекс, заобиколен от дебели, каменни стени. На равни разстояния по стените били разположени бойни кули. Вътре в тях въоръжени пазачи наблюдавали внимателно огромния двор, готови да застрелят всеки затворник, който се осмели да избяга. Според архивите на затвора, Панцрам пристига в Диър Лодж на 27 април 1913 година. Той записал заниманието си като „сервитьор и шофьор на камион“.

По време на престоя си в Диър Лодж той се натъква на Джими Бенсън, неговият стар другар от поправителното училище в Монтана. Бенсън излежавал 10-годишна присъда за обир. Заедно започнали да планират бягство, но в последната минута Бенсън бил преместен в друг затвор и не могъл да участва. На 13 ноември 1913 година Панцрам избягал от Диър Лодж и се насочил към Бът. Само седмица по-късно той отново е арестуван, под името „Джеф Роудс“, в град Три Форкс за кражба с взлом. Получава още една година и се връща в щатския затвор.

Животът в Диър Лодж бил бавен и монотонен. Затворниците не получавали много работа и прекарвали дните си в лежане и обикаляне на двора.

„На онова място се превърнах в опитен вълк“ – разказва той. – „Започвах деня с изнасилване и продължавах през целия ден, а понякога и през нощта“.

Благодарение на физическите си размери и своята репутация, той бил в състояние лесно да подчинява другите затворници.

„Бях толкова зает със содомиите, че не ми оставаше време да служа на Исус, както бях научен да правя в онези поправителни училища“.

Панцрам излежава пълната си присъда в Диър Лодж и е освободен на 30 март 1915 година.

„Когато си тръгнах от там, директорът ми каза, че съм чист като сълза и освободен от всички грехове“ – пише той. – „Той ми даде пет долара, един кат дрехи и билет до близкия град, който се намираше на шест мили“.

Бягство от Орегон

Панцрам под името Джеф Болдуин

Панцрам под името Джеф Болдуин

Където и да отидел Панцрам крадял, за да се сдобие с храна, дрехи, пари и оръжия. За няколко месеца през 1915 година той пропътувал течението на река Колумбия, минавайки през Вашингтон, Айдахо, Небраска и Южна Дакота. Панцрам бил ветеран на железниците. В нощта на 1 юни 1915 година той проникнал в една къща в град Астория в Орегон. Задигнал малко дрехи и други вещи, които не стрували повече от 20 долара. Арестували го по-късно, когато се опитал да продаде откраднат часовник. Получил седем години в щатския затвор в Сейлъм, под името „Джеферсън Болдуин“.

Панцрам пристига в затвора на 24 юни 1915 година и става затворник №7390. Записва месторождението си като Алабама, а заниманието си като „крадец“. На същата страница в архивите е отбелязано, че той използва и две други имена: Джеферсън Дейвис и Джеф Роудс. Пазачите моментално обърнали внимание на начумереното и непокорно поведение на новака. Но те не се притеснявали от това. Затворът в Сейлъм бил прочут в Северозапада с наказанията си за неподчинение. Тогавашният директор бил един жилав и груб бивш шериф на име Хари Минто, който вярвал с цялото си сърце в строгата дисциплина. Бичуването, поливането с вода, побоите, глада и изолацията били основна част от живота в Сейлъм.

Минто бил привърженик на Системата на Обърн и наказвал затворниците за всяка излишна дума. Те често били оковавани за стената и провесвани от гредите с часове, а понякога и с дни. Затворниците били бичувани с ужасния камшик с девет опашки.

„Заклех се, че никога няма да излежа тези седем години“ - разказва Панцрам, - „и предизвиках директора и всички негови пазачи да ме принудят. Директорът се закле, че ще излежа всеки божи ден или ще ме убие“.

Той почти веднага се забъркал в неприятности за нарушаване на правилата и наказанията се превърнали в рутина. Архивите показват, че на 1 януари 1916 година той е бил провесен за „по 10 часа на ден, в продължение на два дни, заради сбиване, причиняване на безредици в килията му и псуване на служител“. Един месец по-късно, на 27 февруари, той бил поливан със силна струя вода в продължение на „12 часа, заради влизане в друго крило и притежание на опасно оръжие“. По-късно у него открили палка и той бил хвърлен в „дупката“ за три седмици на хляб и вода.

„Те ни събличаха голи и ни оковаваха за вратата“ - разказва той, – „и след това насочваха пожарния маркуч към нас, докато телата ни не посинееха и станахме полуслепи“.

Въпреки всичко това Панцрам продължавал с войнственото си поведение. Той подпалил няколко пожара и изгорил три сгради. Прекарал 61 дни в изолатора, където ловял хлебарки в тъмнината и ги изяждал. В началото на 1917 година Панцрам помогнал на един свой съкилийник, на име Ото Хукър, да избяга от затвора. Впоследствие Хукър прострелва и убива директора Минто, когато случайно се натъква на него в близкия град. Убийството предизвиква обществено недоволство и условията в затвора стават още по-лоши.

Награда за залавянето на Джеф Болдуин

Награда за залавянето на Джеф Болдуин

През септември 1917 година репутацията на Панцрам вече била добре известна както в затвора, така и навън. Той бил предприел няколко опита за бягство, прерязвайки решетките на килията си. На 18 септември 1917 година най-сетне успял да избяга. Проникнал в една къща в град Тенджънт и задигнал дрехи, храна, пари и един зареден 38-калибров пистолет. Няколко дни по-късно местно ченге разпознава Панцрам и се опитва да го арестува. Панцрам извадил оръжието си и открил огън по помощник шерифа.

„Стрелях и се съпротивлявах, докато не останах без куршуми и без кураж“ – казва той по-късно.

Когато накрая останал без муниции, бил заловен. По пътя към затвора Панцрам се опитал да сграбчи оръжието на полицая и в колата се разразила свирепа борба. Панцрам бил пребит до кръв и безсъзнание. Отвели го обратно в Сейлъм и го хвърлили в изолатора. Но не за дълго.

Щатският затвор в Орегон

Щатският затвор в Орегон

Невероятно, но на 12 май 1918 година Панцрам отново избягал от затвора. Той прерязал решетките на прозореца си и се скрил в горите. След това скочил на един товарен влак и напуснал тихоокеанския Северозапад завинаги. Променил името си на Джон О`Лиъри и си обръснал мустаците. Бавно и методично, все още обирайки и изгаряйки църквите по пътя си, Панцрам се насочил към Източното крайбрежие.

Убийство в Сити Айлънд

През лятото на 1920 година Панцрам прекарва доста време в град Ню Хейвън щата Кънектикът. Той предпочитал оживените места с много хора. Повече хора означавали повече пари и повече жертви. Също така означавали, че полицаите са заети; може би твърде заети, за да се занимават с такива като него. Той излизал нощем и обикалял улиците на града, търсейки лесни мишени. Ако не успеел да ограби някой пияница или да изнасили някое младо момче, той се оглеждал за къща, в която да влезе с взлом. През август намерил една къща, намираща се на 113 „Уитни авеню“, която изглеждала обещаващо. Надявал се, че триетажната сграда е дом на някой аристократ. Панцрам влязъл през прозореца и започнал да тършува в спалните. Натъкнал се на голямо количество бижута, облигации и един 45-калибров автоматичен револвер. Името на облигациите било „Уилям Х. Тафт“, същият човек, който го бил осъдил на три години в Левънуърт през 1907 г. Тогава Тафт бил министър на войната. През 1920 година той вече бил бивш президент на Съединените Щати и настоящ професор по право в Университета Йейл в Ню Хейвън. Панцрам се натоварил с каквото можел да носи и избягал с огромната си плячка.

Той продал повечето бижута и облигациите в долната част на Ийст Сайд в Манхатън за около 3 000 долара, но запазил револвера за себе си. С тези пари купил яхта, която нарекъл „Акиста“. Регистрирал я под името Джон О`Лиъри и отплавал нагоре по течението на Ийст Ривър в посока към каменните брегове на Кънектикът. По пътя си ограбил десетки лодки, задигайки пиене, оръжия и провизии. Накрая закотвил лодката си в яхтения клуб в Ню Хейвън, където останал известно време.

Докато бил в долната част на Ийтс Сайд в Манхатън, Панцрам забелязал, че тълпи от моряци напускат корабите си, закотвени в Ийст Ривър. Той осъзнал, че много от тях търсят работа на заминаващите товарни кораби и местните лодки. Корабоплаването било доста развито в онези времена и международните пътувания се осъществявали главно чрез презокеански лайнери. Панцрам бързо измислил схема за кражби и убийства.

„Тогава осъзнах, че ще е добра идея да наема няколко моряци да работят за мен, да ги кача на яхтата си, да ги напия и след това да ги обера и убия. Точно това и сторих“.

В продължение на няколко седмици той обикалял района на „Саут Стрийт“ и накрая се спрял на една или две жертви. Панцрам им казал, че се нуждае от помощ на борда на яхтата си. Обещал им всичко, само и само да ги качи на „Акиста“, която бил закотвил край Сити Айлънд в началото на „Карол Стрийт“. Той останал там през цялото лято на 1920 година.

Сити Айлънд е малко парче земя с площ около две квадратни мили близо до Бронкс. През 1920-а Сити Айлънд представлявал усамотено, крайбрежно градче на рибари, моряци и граждани, които не обичали да се бъркат в чужди работи. Първоначално хората не обръщали много внимание на „капитан Джон О’Лиъри“ – сновящият наоколо непознат, който всяка седмица слизал на брега за провизии и винаги си тръгвал с новонает член на екипажа.

„През ден-два отивах в Ню Йорк и се мотаех около „Саут Стрийт“, преценявайки моряците“ - разказва Панцрам. Наетите от него моряци не оставали на борда на яхтата му повече от ден. - „Хапвахме и пиехме вино и като се напиеха достатъчно, отиваха да си легнат. Щом заспяха, взимах 45-калибровия Колт, който откраднах от къщата на г-н Тафт, и им пръсвах мозъка“.

След това връзвал камък за телата им и подкарвал лодката си към Лонг Айлънд Саунд, близо до Фара за екзекуции, наречен така, защото по време на Войната за независимост британските войници връзвали бунтовниците колонисти на скалите и чакали прилива да удави затворниците. Там, на по-малко от 90 метра от фара, Панцрам хвърлял жертвите си в морето.

„Те са все още там, десет от тях. Занимавах се с тази работа около три седмици. Лодката ми беше пълна с крадени неща“.

Но жителите на Сити Айлънд скоро се настроили подозрително към „Акиста“ и нейния капитан. Панцрам осъзнал, че трябва да смени мястото. Той заплавал надолу по крайбрежието на Ню Джърси с последните си двама пътници в посока към Лонг Бийч Айлънд, където възнамерявал да ги убие. Но в края на август 1920 година се появила силна морска буря, която разбила „Акиста“ на парчета в скалите. Панцрам доплувал до брега, спасявайки живота си на косъм.

Двамата моряци се добрали до брега северно от Атлантик Сити. „Къде са отишли не знам и не ме е грижа“ – казва Панцрам. Те бързо изчезнали във фермерските земи на Джърси, без никога да осъзнаят какъв късмет са имали да избегнат сигурна смърт от куршумите на президентското оръжие.

Клането в Лобито Бей

През 1921 година Панцрам излежава шест месеца в затвора в Бриджпорт щата Кънектикът за кражба с взлом и носене на заредено оръжие. Когато излиза, той се присъединява към моряшки профсъюз, който бил замесен в трудова стачка. Противниците на стачката в съюза се сбили с метежниците и Панцрам бързо бил арестуван отново, защото стрелял по полицията. Той си платил гаранцията, но не се явил в съда, напускайки Кънектикът. Няколко дни по-късно се качил тайно на презокеански кораб и се озовал в Ангола на брега на западна Африка – тогава португалска колония.

Той си намерил работа в петролната компания „Синклер“ като бригадир на сонда. По онова време американската петролна индустрия предприемала изследователски експедиции в търсене на нови източници на черно злато в Африка. В крайбрежния град Луанда Панцрам изнасилва и убива едно 11-годишно момче. Той примамил момчето на територията на компанията, където го насилил сексуално и разбил главата му с камък.

След това убийство Панцрам отишъл в Лобито Бей на атлантическия бряг, където прекарал няколко седмици в едно рибарско селище. Местните го подозирали за убийството, но така и не могли да го докажат. След няколко седмици той наел шестима местни жители да го отведат в джунглата на лов за крокодили, които се купували на висока цена от европейските спекуланти в Конго. Местните впоследствие поискали част от печалбата. Те се отправили с лодка към джунглата, без да подозират какво си е наумил Панцрам. Докато пътували по течението на реката, той застрелял в гръб шестимата мъже и след това вкарал по един куршум в тила им за по-сигурно. После нахранил с телата им гладните крокодили и се върнал в Лобито Бей. Щом акостирал на брега, той осъзнал, че ще трябва да изчезне от Конго, тъй като „десетки хора ме бяха видели да наемам шестимата мъже и кануто в Лобито Бей“.

Насочил се на север по река Конго, към едно място наречено Пойнт Банана, и накрая се добрал до Златния бряг. Там обрал няколко фермери и се сдобил с достатъчно пари, за да си купи билет до Канарските острови. Оттам, разорен и неспособен да намери нещо за крадене, незабавно се качил на кораб за Лисабон, Португалия. Но, когато пристигнал в града, открил, че местните власти знаят за неговите престъпления в Африка и ченгетата са предупредени за него и го търсят. Той успял да се скрие на борда на друг кораб и отплавал за Щатите. През лятото на 1922 година Панцрам отново бил на американска земя.

Той се удивлявал на това колко лесно е да убиваш. Представял си как се превръща в професионален наемник, който убива за пари. Върнал оръжието, което бил използвал за убийствата в Конго, обратно в Щатите със себе. През 1922 година се уредил със заглушител от „Максим Сайлънт Файърармс“ в Хартфорд щата Кънектикът. Но, когато го изпробвал, установил за свое голямо разочарование, че оръжието все още издава много силен шум.

Неговият престъпен живот му налагал да се движи постоянно. Никога не се застоявал за дълго на едно и също място. Знаел, че полицията е винаги по следите му. Често сменял името си и никога не споделял с никого подробности за миналото си.

Убийство в Сейлъм

Само няколко дни след завръщането си в Съединените Щати Панцрам подновява лиценза си за капитан и възстановява документите на корабокруширалата си яхта. Той възнамерявал да открадне друга лодка и да й промени името на „Акиста“. Търсенето го отвежда в град Сейлъм щата Масачузетс, който е прочут със Салемския лов на вещици от 17-и век. Там, в горещия следобед на 18 юли 1922 година, той се натъкнал на едно 12-годишно момче, което вървяло само в западната част на града.

„През целия си живот аз постоянно преследвах една идея“ – казва той по-късно. – „Преследвах слабите, беззащитните и нищо неподозиращите“.

Името на момчето е Джордж Хенри Макмахън, който живеел на 65 „Бостън стрийт“ в Сейлъм. Той бил прекарал по-голямата част от деня в кварталния ресторант, преди неговата собственичка г-жа Маргарет Лайънс да го изпрати да й свърши някаква работа.

„Около 14:15 часа му дадох 15 цента и го изпратих до магазина за мляко“ - разказва по-късно пред съда г-жа Лайънс. След около час съседката г-жа Маргарет Крийн вижда Джордж в компанията на някакъв непознат. – „В следобеда на 18 юли погледнах през прозореца и видях едно момче и един мъж да вървят по улицата. Мъжът беше облечен в синя риза и носеше шапка“ – разказва тя по-късно. Този човек бил Карл Панцрам.

„Не знаех името на момчето“ – спомня си той. – „Той ми каза, че е на 11 години… носеше кошница или кофа в ръка. Каза ми, че отива до магазина да купи нещо. Каза ми, че магазинът е на леля му. Попитах го дали иска да изкара пет цента. Той каза да“.

Панцрам влязъл с Макмахън в магазина и дори се осмелил да говори с продавачката. Няколко минути по-късно той убедил момчето да се повозят заедно на тролея. След около миля двамата слезли от тролея в един усамотен район на града.

„Сграбчих го за ръката и му казах, че ще го убия“ – казва Панцрам в самопризнанията си. – „Прекарах с него около три часа. Изнасилих го шест пъти и после му размазах мозъка с камък… Бях натикал в гърлото му няколко листа от списание“.

Сетне той покрил тялото с три клона и побързал да напусне града. „Оставих го да лежи там, а мозъкът се стичаше от ушите му“. Но, когато излизал от гората, в която бил оставил трупа на Макмахън, той бил забелязан от двама минувачи. Те обърнали внимание на странния забързан мъж, който носел нещо като вестник. Той изглеждал нервен и леко екзалтиран. Но двамата свидетели продължили по пътя си.

Веднага след убийството Панцрам се запътил към Ню Йорк. Тялото на Макмахън било намерено три дни по-късно на 21 юли. Полицията в Сейлъм и околните селища организирала хайки и задържала всеки непознат в района. Няколко мъже, сред които и един местен педофил, който бил нападал деца в Сейлъм, били арестувани. Убийството било по първите страници на вестниците в продължение на седмици, но останало неразкрито за много години, чак до деня, когато през 1928 година същите онези двама свидетели щели да видят Панцрам отново, задържан във Вашингтон, окръг Колумбия, за друго убийство.

Речният пират

След като напуска Сейлъм Панцрам се връща в окръг Уестчестър и продължава да търси подходяща лодка. В началото на 1923 година той наема апартамент в Йонкърс, Ню Йорк, под псевдонима Джон О’Лиъри. Намира си работа като пазач в „Абико Мил Къмпани“. Там среща едно 15-годишно момче на име Джордж Уалосин.

„Започнах да го обучавам в изящното изкуство на содомията, но открих,че той вече знае всичко за нея и тя доста му допада“ - пише той по-късно.

В началото на лятото на 1923 година Панцрам си проправя път обратно до Провидънс в Роуд Айлънд, откъдето задига една малка яхта. Той вече бил умел моряк, пропътувал много морета във всякакви метеорологични условия. Лодката била дълга 11 метра и с най-модерно оборудване. Той вдигнал платна към Лонг Айлънд Саунд, район, който познавал добре и в който се чувствал удобно. Панцрам прекарал няколко седмици в Ню Хейвън, където излизал през нощта и обикалял улиците в търсене на жертви за обир и изнасилване. През следващите няколко седмици той ограбвал домовете и лодките в Кънектикът. Задигал бижута, пари, оръжия и дрехи. В град Ню Рошел щата Ню Йорк той проникнал в голяма яхта и откраднал от нея 38-калибров пистолет, а когато проверил документите на борда, открил, че лодката е собственост на полицейския комисар на града.

През юни 1923 година той се отправил с яхтата си нагоре по река Хъдсън към Йонкърс, където я закотвил за през нощта. Срещнал се с Джордж Уалосин и обещал на момчето, че ще работи на лодката му.

Двамата се отправили нагоре по реката към Кингстън, където Панцрам закотвил яхтата в малък залив. Той бързо пребоядисал корпуса и променил името на кърмата. След това слязъл на брега, за да потърси купувач. Скоро един млад мъж се съгласил да погледне лодката. Панцрам го качил на борда в нощта на 27 юни и двамата изпили заедно няколко питиета. Но младежът имал друго на ум. „Опита се да ме подхлъзне, но аз бях настроен подозрително към действията му и бях подготвен за него“ - разказва Панцрам. Той застрелял мъжа два пъти в главата с оръжието, откраднато от лодката на полицейския комисар. След това завързал метална тежест за тялото му и го хвърлил през борда. „Той все още си е там, доколкото ми е известно“ - признава Панцрам след години.

На следващата сутрин Панцрам и неговият придружител Джордж Уалосин, който станал свидетел на убийството, напуснали залива и заплавали надолу по течението. В същия ден пуснали котва в Пукипси. Панцрам слязъл на брега и откраднал голям брой рибарски мрежи на стойност повече от 1000 долара. След това двамата прекосили реката и акостирали в Нюбърг. Там Джордж скочил през борда и заплувал към брега. Той успял да се добере до Йонкърс и разказал на полицията, че е бил изнасилван от Панцрам.

Полицията в Йонкърс предупредила всички градове по река Хъдсън да внимават за „капитан Джон О’Лиъри“, който плава надолу по течението на борда на 11-метрова яхта. Ченгетата не знаели,че лодката е открадната в Провидънс. Панцрам успял да стигне до градчето Ниак. Закотвил лодката си в „Пристана на Питърсън“ и легнал да спи. Но ченгетата в Ниак били бдителни и в утрото на 29 юни 1923 година се качили на борда и арестували Панцрам. Той бил обвинен в содомия, кражба с взлом и обир. На следващия ден детективите от Йонкърс Джон Фицпатрик и Чарлс Уорд пристигнали да го приберат. Той бил откаран в затвора в Йонкърс, където щял да изчака явяването си пред съда. При задържането си „О’Лиъри“ описал заниманието си като „мореплавател“, казал, че е роден в Невада и е на 40 години.

В нощта на 2 юли 1923 година той се опитал да избяга от затвора заедно със затворника Фред Федероф. Опитали се да изкъртят решетките на прозореца, като дълбали в зидарията с откъртена от леглото част, но били заловени от пазачите при рутинната им проверка на килиите. Речният пират Джон О’Лиъри бил хвърлен в изолатора.

Тогава Панцрам се обърнал за помощ към адвоката си.

„Имах адвокат там, някой си г-н Кашин. Казах му, че лодката ми струва пет или десет хиляди долата и че ще му я дам, ако ме измъкне от затвора“ – разказва той.

Адвокатът му уредил да го пуснат под гаранция и Панцрам бил освободен няколко дни по-късно. Той никога не се върнал. Когато Кашин отишъл да регистрира лодката, открил, че е крадена. Полицията незабавно конфискувала яхтата, а Кашин изгубил парите, които бил дал за гаранцията на Панцрам.

Убийство в Ню Лондон

След като Панцрам отървал кожата в Йонкърс той се върнал в познатия пейзаж на южен Кънектикът. Познавал крайбрежието добре и се надявал да сложи ръка на друга лодка, с която да замине за Южна Америка. Пътят го отвел в Ню Хейвън, където бързо ограбил няколко души на улицата, за да се сдобие с пари за храна.

Той се насочил на изток от Ню Хейвън към Ню Лондон. В нощта на 9 август 1923 година, докато обикалял района в търсене на жертви, Панцрам забелязал едно малко просещо момче. Той извадил ножа си и завлякъл детето в близката гора. Панцрам изнасилил момчето, с нож опрян в гърлото му.

„Не знам името на това момче, но той беше евреин и ми каза, че домът му е в Бруклин, Ню Йорк“ – разказва Панцрам, – „където чичо му е полицай“.

Докато момчето се молело за милост, той го изнасилил отново. Впоследствие Панцрам пише, че от всичките си убийства, най-много се е наслаждавал на това. Той измъкнал колана от панталоните на жертвата си и го удушил с могъщите си ръце.

„После се погаврих още малко с него“ – пише той. – „Оставих тялото на убитото момче от дясната страна на онзи път, с колана все още омотан около шията му“. След това продължил „разходката“ си.

Все още било рано вечерта и по улиците имало хора. Подминавали го коли и минувачи, но никой не забелязал нищо. Момчето, което никога не е разпознато със сигурност, било открито в храстите след два дни. На 11 август местен жител, отиващ на работа, забелязал парче скъсана дреха да се подава от тревата край пътя. Той се приближил и открил трупа на момчето – вече разложен и частично унищожен от животните.

На 6 октомври 1928 година Панцрам признава за това убийство и написва писмо до шефа на полицията в Ню Лондон: „Ако има още нещо, което искате да знаете за този случай, аз ще ви кажа“. В края на писмото си Панцрам се извинявал за оскъдността на детайлите за някои от убийствата му. „Убил съм много хора на най-различни места и някои от фактите убягват на паметта ми“ – обяснява той.

След убийството Панцрам се метнал на бавния товарен влак, пътуващ за Манхатън. Започнал да обикаля кръчмите в долен Ийст Сайт, където капитаните набирали екипаж за товарните си кораби, в търсене на работа. Успял да си намери работа като разпоредител в тоалетните на армейския кораб „U.S. Grant“, който заминавал за Китай след една седмица. Но още преди кораба да вдигне котва, той се напил на борда и се сбил с другите членове на екипажа. Заради което бил изхвърлен. Тогава се качил на влака за Кънектикът, но тъй като нямал пари, а бил гладен, решил да слезе в градчето Ларчмонт, Ню Йорк, и да ограби някого.

Смъртоносна секира

Ларчмонт е тихо, добре поддържано градче на южния бряг на окръг Уестчестър, намиращо се на няколко мили от щатската граница с Кънектикът. През 20-те години то било известно с красивата си крайбрежна ивица и първокласните кънтри клубове, в които елитът на нюйоркското общество прекарвал уикендите си. Панцрам и преди бил посещавал Ларчмонт. През юни 1923 година той откраднал от местното пристанище яхтата на д-р Чарлс Пейн. Лодката била открита скоро след това край брега на Ню Рошел, където Панцрам я бил разбил в скалите.

В нощта на 26 август 1923 година Панцрам проникнал в железопътното депо на „Чатсуърт авеню“. Той разбил един голям прозорец с брадва и пропълзял вътре. Там намерил десетки куфари, собственост на заминаващите пътници. Докато тършувал из багажа, той бил забелязан от полицай Ричард Груб, който правел сутрешната си обиколка.

„Погледнах през прозореца и го видях да клечи пред печката в депото с един отворен куфар пред себе си и го заплаших с оръжието си“ - разказва Груб на репортерите. Но Панцрам не се поколебал. „Порчестър Дейли Айтъм“ описва какво се случило после:

„Гигантът Джон О’Лиъри бил въоръжен със смъртоносна на вид брадва. Полицаят веднага се нахвърлил върху него и, след ожесточена борба в мрака, го разоръжил и го арестувал“.

Той бил отведен в полицейското управление на „Бостън Роуд“, където се идентифицирал като Джон О’Лиъри и бил обвинен в още три кражби с взлом. На следващата сутрин градският съдия определил гаранцията му на 5000 долара и изпратил Панцрам в областния затвор, където да изчака голямото жури да реши дали да бъде съден.

В затвора Панцрам казал на ченгетата, че е избягал затворник от Орегон, където излежавал 17-годишна присъда за убийството на полицейски служител. Панцрам разказал доста неща. Може би твърде много. Някои ченгета смятали, че той си измисля тези престъпления, за да бъде преместен на друго място.

Полицията в Ларчмонт изпраща телеграми в Орегон, за да провери твърденията му. На 29 август полицейския началник Уилям Хайнс получава отговор от директора на щатския затвор в Орегон Джонсън Смит:

„Джеф Болдуин е издирван усилено в Орегон, неговият случай привлече голямо внимание из цялото Тихоокеанско крайбрежие и ние бихме искали да изпратим наш служител да го прибере при първа удобна възможност“.

Панцрам бил известен като „Джеф Болдуин“ в Орегон и все още имал да излежава 14 години от присъдата си. За залавянето му била обявена дори награда от 500 долара, която той се опитал да прибере за собствения си арест.

„О’Лиъри каза на полицията, че, тъй като доброволно им е споделил информацията за бягството си от затвора, то би искал да прибере 500-те долара за себе си“ – съобщава „Стандарт Стар“.

Панцрам осъзнавал, че бъдещите му възможности са ограничени. Той знаел, че в Орегон го търсят усилено и че трябва или да избяга, или да прекара десетилетия в затвора. Докато бил в затвора в Ларчмонт, Панцрам написал писмо до някакъв мистериозен „Джон Ромеро“ от Бийкън, Ню Йорк, който се намира точно от другата страна на реката срещу Нюбърг, където Джордж Уалосин бил скочил от яхтата му.

„Това вероятно е последният път, когато ще чуеш нещо от мен“ – пише той. – „Аз скоро ще вляза в затвора за голяма част от живота ми, така че виждаш, че няма какво повече да губя. Никога не съм казвал на никого за теб, но запомни, че ако трябва да говоря и да кажа каквото знам, мога да го направя и ще те пъхна на топло за дълго време“.

Панцрам настоявал Ромеро да му изпрати незабавно 50 долара, за да забрави „всичко, което знае“. Той казвал, че лодката е загубена, но Ромеро „би могъл все още да изкара пари от далаверата в Нюбърг“ и подписал писмото си с „Кап. Джон К. О’Лиъри“. Парите така и не пристигнали, а полицията никога не открила Ромеро. Панцрам останал в ареста.

Карл Панцрам в затвора Синг Синг

Карл Панцрам в затвора Синг Синг

Няколко седмици по-късно голямото жури го привлича под отговорност за кражбата в Ларчмонт.

„Разбрах, че ще бъда осъден, затова незабавно се видях с прокурора и сключих сделка“ – разказва той. Той се съгласява да пледира за виновен в замяна на по-лека присъда. Но това нямало да се случи. - „Аз удържах моята част от сделката, но той не го направи. Пледирах за виновен и веднага получих най-високата присъда по закон, пет години. Изпратиха ме в Синг Синг“.

Но той не останал там дълго. Мъже като Панцрам, които са трудни за контролиране закоравели престъпници, обикновено се изпращали в затвора Клинтън в горната част на щата, където се държали в изолация от обикновените затворници и били оставени изцяло на милостта на група необичайни пазачи, с голям опит в справянето с враждебни затворници.

Данемора – Адската дупка

Американските затвори в началото на 20-и век предизвиквали страховити чувства дори и за съвсем кратък престой. Условията в някои институции били изключително тежки. Направо варварски. Места като Синг Синг в Ню Йорк, скандалните лагери за изтезания във Флорида и окованите във вериги затворници в Джорджия са пример за широкоразпространените злоупотреби в американските затвори. Не съществувал национален, единен стандарт за това как да бъдат третирани, реабилитирани и обгрижвани затворниците. Идеята за наказание и възпиране, макар и недоказана и непроверена, била широко приета в наказателната система. В повечето случаи директорите имали задачата да формулират и осъществят работеща линия на поведение към затворниците. В някои затвори това се получавало добре. В други обаче, резултатите били ужасяващи. Затворите представлявали автономни кралства на директорите, които често прибягвали до побои, бичуване, изолация и дори изтезания, за да контролират поверениците си. Точно такова място бил и затвора Клинтън, по-добре известен като Данемора – адската дупка, от която няма връщане – най-жестоката и репресивна затворническа институция в Щатите.

Карл Панцрам в затвора Данемора

Карл Панцрам в затвора Данемора

Панцрам бил изпратен в Данемора, разположен само на 10 мили от канадската граница, през октомври 1923 година. Подобно на много други затвори, пазачите там носели пръчки със стоманени върхове, с които ръчкали и понякога биели осъдените. Панцрам бил съблечен чисто гол и всичките му вещи били отнети. Отговарянето и неуважението към пазачите не се толерирало. Персоналът в Данемора бил единствен по рода си. Много от пазачите били роднини, предимно от френско-канадски произход, отгледани и все още живеещи в околностите. В резултат на това техните методи на надзираване и отношението им към затворниците се предавали на всяко следващо поколение. Ставало въпрос за десетилетия на репресии и насилие. Животът бил брутално тежък за осъдените, които работели под смазващото иго на няколко поколения пазачи. В техните очи затворниците били животни, които заслужавали най-сурово отношение. Много от осъдените полудявали. Онези, които губели разсъдъка си, просто били откарвани в Щатската болница за умствено болни престъпници, чийто коридори били пълни с умопобъркани, забравени затворници, загубени в морето от бюрокрация и покъртителна липса на грижи. Това била последната спирка преди ада.

Щатският затвор в Клинтън, Данемора

Щатският затвор в Клинтън, Данемора

За няколко седмици Панцрам сглобява огнена бомба, с която да подпали работилниците. Но пазачите откриват устройството и го разглобяват. Работата била дълга, тежка и много изморителна. Храната представлявала мазни буламачи, които дори животно не би помирисало. Панцрам направил първия си опит за бягство само след няколко месеци. Той се покатерил на стените на затвора и скочил от 10 метра височина върху бетонната настилка. Счупил и двата си крака в глезените. Гърбът му също бил тежко контузен. Не получил никаква медицинска помощ за травмите си. Просто бил отнесен в килията си и хвърлен на пода.

„Бях захвърлен в килията без никакво медицинско внимание, да не говорим за хирургическа намеса. Счупените ми кости не бяха наместени. Глезените и краката ми не бяха гипсирани… Изобщо не бях посетен от лекар и никой не получи разрешение да ми помогне… След 14 месеца на постоянна агония бях откаран в болницата, където бях опериран и един от тестисите ми бе отстранен“.

Но това не променя привичките му. Скоро след операцията Панцрам бил заловен да прави секс с един друг затворник. Той е хвърлен в изолатора, където е буквално забравен от служителите на затвора:

„Страдах в агония още много месеци. Постоянна болка, без човешки отговор от никого, само ръмжене и псуване, или лъжливи, лицемерни обещания, които никога не се изпълняваха. Пълзях наоколо като змия със счупен гръбнак, кипящ от омраза и жажда за отмъщение, пет години живях така. Последните две години и четири месеца в изолация нямах какво друго да правя освен да мисля… Мразех всеки, когото виждах“.

Той започва да гради сложни планове как ще убие колкото се може повече хора. Искал да взриви железопътен тунел, докато през него минава влак и да пусне смъртоносен газ в разбитите вагони. Искал да взриви с динамит някой мост в Ню Йорк и след това да ограби мъртвите и ранените. Панамският канал щял да бъде последван от същата съдба, ако Панцрам успеел да се добере до него. Но най-сложният му план, който със сигурност щял да погуби най-много хора, бил да сложи отрова във водоснабдителната система и да убие всички в градчето Данемора. „Най-накрая измислих начин да избия всички в целия град: мъже, жени, деца и дори котките и кучетата“ – пише той по-късно. Възнамерявал да пусне огромно количество арсеник в потока, който пълнен градския резервоар.

През юли 1928 година, след като излежава пет дълги, трудни години, Панцрам е освободен от Данемора. Завинаги осакатен от липсата на медицинско внимание и загубен в дебрите на лудостта, той отново се озовал в нищо неподозиращия свят.

„Аз реформирам хората“

След освобождаването си Панцрам бил погълнат от жажда за отмъщение заради начина, по който се отнасяли с него в Данемора. За две седмици той извършва дузина обира с взлом и убива поне един човек по време на обир в Балтимор. В момента, в който бил арестуван и доставен в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия, Панцрам представлявал страховито зрелище. Висок 1.80 м, този 90-килограмов мъж изглеждал изтъкан от мускули, злоба и жарка омраза към всичко човешко. Той имал огромна татуировка на котва на лявата си ръка, още една котва с орел и глава на китаец на дясната си ръка, и два орела на масивните си гърди с думите „СВОБОДА и ПРАВОСЪДИЕ“, татуирани под крилата им. Очите му били стоманено сиви, а гъстият му, черен мустак покривал горната му устна, придавайки на лицето му изражение на постоянна ехидна усмивка. При ареста той казал истинското си име за първи път от години насам.

Карл Панцрам в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия

Карл Панцрам в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия

През първите няколко дни в затвора той направил няколко забележки за убийствата на деца, които били забелязани от пазачите. След проверката в няколко щата се оказало, че е издирван в няколко юрисдикции.

По онова време в затвора работел нов пазач, 26-годишен новак и син на еврейски имигрант, който бил нает през същата година. Неговото име е Хенри Лесър. Докато Панцрам минавал през процедурите по ареста, Лесър го попитал какво престъпление е извършил.

„Това, което правя, е да реформирам хората“ - казал Панцрам без усмивка. През следващите няколко седмици младият пазач наблюдавал чудатия човек, който не говорел с никого. Неспособен да стои за дълго на едно място, Панцрам се опитал да избяга като бавно изчоплил бетона около металните решетки на прозореца в килията си. Но един от другите затворници казал на директора. Панцрам бил преместен в изолатора. Той бил окован за дървен кол, а за белезниците му вързали въже. След това пазачите го издърпали нагоре, така че пръстите на краката му едва докосвали земята, а ръцете му били вдигнати високо над главата. Той бил оставен така за цял ден и половина. Пазачите го били до безсъзнание и го оставили вързан за стълба през цялата нощ. По някое време през онази нощ Панцрам си признал за убийствата на няколко малки момчета и казал на пазачите, че е изпитвал удоволствие от тях.

Това скоро се разчуло и пресата грабнала историята за садистичния убиец в местния затвор, който си признавал за много убийства. „Уошингтън Поуст“ съобщава на 28 октомври 1928 година, че Панцрам е признал за убийството на 14-годишния Александър Лушек и за това на 12-годишния Хенри Макмахън в Ню Сейлъм. С всеки изминал ден Панцрам разказвал още и още.

„Ако това не е достатъчно“ – казвал той, – „ще ви дам още много. Бил съм по целия свят и съм видял всичко, освен ада, но предполагам, че и това ще видя скоро“.

Поради някаква причина пазачът Хенри Лесър изпитвал съжаление към гневния мъж, когото всички други мразели. Той се сприятелил с Панцрам като му дал един долар да си купи цигари и храна. Този акт на доброта означавал много за Панцрам, който не бил свикнал с дори най-дребен жест на състрадание. Двамата мъже станали приятели и се доверявали един на друг. Скоро, Панцрам се съгласил да напише историята на живота си за Лесър. И така, през следващите няколко седмици Лесър му осигурявал хартия и моливи, а Панцрам описвал с подробности своя извратен живот, изпълнен с омраза, перверзии и убийства.

Признанието

Статия за Карл Панцрам от 1930 г.

Статия за Карл Панцрам от 1930 г.

Видният психолог д-р Карл Менингър казва впоследствие, че ръкописът на Панцрам „представлява един непоколебим самоанализ, в който затворникът не спестява нищо нито на себе, нито на обществото… Никой не може да прочете ръкописа в пълната му цялост без да изпита емоционална тръпка“. Започвайки с фермата в провинциална Минесота, където е роден, Панцрам разказва бруталната история на живота си. От времето, когато бил изпратен в щатското поправително училище Ред Уинг в Минесота през 1903 година, до момента, в който пристигнал в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия, той бил извършил хиляди престъпления и десетки убийства, прекарвайки живота си в целеустремен стремеж към унищожение.

„Всичките ми познати“ – казва той, – „цялото ми обкръжение, атмосферата на измама, предателство, жестокост, упадък, лицемерие и всичко зло, и нищо добро. Защо съм това, което съм? Ще ви кажа защо. Не съм се направил аз такъв. Другите ме създадоха.“

В своето необикновено самопризнание от 20 000 думи Панцрам предлага подробности за убийствата си, които впоследствие са потвърдени от местните власти. Той осигурява датите, часовете и местата, където са извършени престъпленията, както и дългата история на арестите си. Разбира се, през периода 1900-1930 година комуникацията между органите на реда не била толкова усъвършенствана като днес. Престъпниците често избягвали залавянето си като просто сменяли името си и си държали устата затворена. Панцрам научил този трик рано в кариерата си и бил арестуван под няколко имена, сред които Джеферсън Болдуин (1915), Джефри Роудс (1919), Джон Кинг (1920) и Джон О’Лиъри (1923).

Но той не писал само за живота си. Панцрам имал определено мнение за правосъдната система и за влиянието на обществото над индивида.

„Цялата ви полиция, съдии, директори на затвори, лекари, национални криминални комисии и писатели обединяват усилия, за да открият и отстранят причините и последствията от престъпленията“ – казва той. – „С цялото това знание и власт на тяхно разположение, те не постигнаха друго, освен да направят условията още по-лоши, вместо по-добри“.

Той хвърля вината за престъпността върху обществото, което, според него, се обезсмъртява, произвеждайки още престъпници.

„Аз съм на 36 години и съм бил престъпник през целия си живот“ – пише той. – „Бил съм осъждан за 11 углавни престъпления. Излежал съм 20 години от живота си по затвори и поправителни училища. Аз знам защо съм престъпник“.

Той хвърля вината за жестокия си живот върху онези, които са го изтезавали и наказвали. „Силата прави справедливостта“ е единственото правило, което някога научава и той носи тази вяра със себе си навсякъде, където отива.

„В живота си съм нарушил всеки закон, който някога е създаван от човек или Бог“ – казва той. – „Ако бяха създали още, щях с удоволствие да наруша и тях“.

Страница след страница Панцрам описва своята одисея на убийства и изнасилвания, която обхваща няколко континента. Той не съжалява за никое от тях. Панцрам никога не е поглъщан от чувство на вина или разкаяние. Той гледал на престъпленията и насилието като на начин да си го върне на света. Няма значение, че хората, които погубвал, не били причината за болката му. Някой, който и да е, трябвало да плати.

„Посещавай ме!“

Вечният бунтар Панцрам така и не успява да свикне със затвора. Въпреки многото години, прекарани в най-различни затвори в цялата страна, той не бил в състояние да спазва правила или да се подчинява на пазачите. Дори осъзнавайки, че го чакат физически наказания за непокорството му, той си оставал все така агресивен. След опита си за бягство и наказанието с провесването той нападнал трима пазачи и отново се озовал на стълба. В доклада на служителите на затвора пише: „този затворник нарече капитана на смяната „проклет кучи син“ и заяви, че би искал да му счупи главата“. Последвали още наказания. Но бавните и масивни колела на правосъдието вече се въртели.

По-късно през същия месец, на 29 октомври, в затвора в окръг Колумбия пристига заповед за ареста на Панцрам, придружена с обвинителен акт от Филаделфия за убийството на Александър Лушек, извършено на 26 юли 1928 година.

Карл Панцрам през 1928 г.

Карл Панцрам през 1928 г.

Полицията в Сейлъм щата Масачузетс също научава за ареста на Панцрам и за неговите обширни самопризнания. Сейлъмските полицаи довеждат във вашингтонския затвор двамата очевидци от убийството на Джордж Макмахън. И двамата го разпознали като човека, когото били видели през онази вечер. Щатският затвор в Орегон се свързал с полицията във Вашингтон с искането той да бъде задържан като беглец, който все още има да излежи 14 години от присъдата си.

В началото на 1929 година Панцрам най-сетне осъзнава, че никога повече няма да излезе от затвора. Той написва писмо до окръжния прокурор Кларк в Сейлъм за убийството на Макмахън. В това шокиращо писмо Панцрам повтаря признанията си за убийството:

„Направих пълни самопризнания за това убийство на Макмахън… Вие изпратихте очевидци от Сейлъм да ме разпознаят, което те направиха. Не променям предишните си показания по никакъв начин. Аз извърших това убийство. Аз самият съм виновен… Не само извърших това убийство, но и още 21 освен него, и ви уверявам, че ако някога се освободя и имам възможност, ще пречукам още 22!“.

Процесът по обвиненията в кражба с взлом започва на 12 ноември 1928 година. Панцрам прави грешката да се защитава сам и често хвърля в ужас съдебните заседатели със своето непредсказуемо, агресивно поведение. Когато свидетелят Джозеф Червински от Балтимор дава показания срещу него, Панцрам се надига да му зададе въпрос.

„Познавате ли ме?“ – пита той, приближавайки се на сантиметри от лицето на мъжа. – „Добре ме погледнете!“ – прошепва той. Докато изплашеният свидетел се взирал в стоманено сивите му очи, Панцрам прокарал пръсти през гърлото си, сякаш си прерязва шията. Посланието било ясно: „Ето това ще ти се случи!“.

В края на процеса Панцрам седнал на свидетелската скамейка и не само признал за обирите, но казал на съда, че нарочно бил останал в къщата още няколко часа с надеждата, че собствениците ще се приберат и той ще може да ги убие. На 12 ноември 1928 година той е намерен за виновен по всички обвинения. Съдията го осъжда на 25 години във федералния затвор Левънуърт в Канзас. Когато чува присъдата си, лицето на Панцрам се разтяга в широка, зла усмивка.

„Посещавай ме!“ – казва той на съдията.

Буйство

Карл Панцрам в затвора Лийвънуърт

Карл Панцрам в затвора Левънуърт

В деня на пристигането си в Левънуърт Панцрам е отведен при директора Т. Б. Уайт. Окован във вериги, с мускули играещи под затворническата му униформа, той все още впечатлявал с физиката си. Външният му вид бил мрачен; обгръщала го зловеща аура, която сякаш предупреждавала хората да се пазят от него. Докато директорът му четял правилата на затвора, Панцрам стоял тихо с безразличен израз. Когато директорът свършил, затворникът го погледнал право в очите и казал: „Ще убия първия човек, който ме закачи“.

Панцрам бил смятан за твърде луд, за да бъде държан заедно с другите затворници. В едно писмо до директора на затвора, с дата 26 март 1929 година, Панцрам настоява да му бъде дадена друга работа и пише:

„Искам тази работа, защото ще лежа дълго време и съм много раздразнителен и искам да бъда сам. Аз съм сакат и работата, която имам сега не ми харесва, трудно ми е да стоя прав на счупените ми глезени. Искрено ваш, Карл Панцрам №31614″.

Прехвърлят го в пералнята на затвора, където можел да работи сам по цял ден, сортирайки дрехите на затворниците. Там можел да се вглъби в себе си и да избегне контактите с хората. Негов отговорник бил Робърт Уорнки, дребен, плешив човечец, който бил известен с това, че правел доноси за другите затворници за най-малкото нещо. Нарушенията на правилата били сериозен въпрос в Левънуърт. Наказанията включвали изолация, отнемане на вещи и достъп до библиотеката и понякога мъчения. Уорнки, който работел в пералнята на граждански договор, използвал позицията си, за да упражнява власт. Още от началото Панцрам се забъркал в неприятности заради него. Той бил пращан в изолатора няколко пъти заради доносите на Уорнки. Когато излязъл от „дупката“ последния път, той предупредил останалите затворници да стоят далеч от Уорнки, защото той няма да живее дълго.

На 20 юни 1929 година Панцрам работел в пералнята както обикновено. Облегната до вратата стояла една дълга желязна пръчка, която използвали като подпора при пренасянето на дървени сандъци. Без да каже дума, той грабнал тежкия лост и се приближил към Уорнки, който се занимавал с документацията. Панцрам вдигнал лоста над широките си рамене и го стоварил право върху главата му, разбивайки черепа му. „Ето ти още, кучи син такъв!“ – крещял Панцрам и продължавал да налага падналия на земята човек, опръсквайки с кръв и мозъчна тъкан цялото помещение. В пералнята имало и други затворници, които стояли и с ужас наблюдавали как Панцрам пребива Уорнки. Мъжете се опитали да избягат, но Панцрам решил, че след като е убил един, ще трябва да убие и другите. Той приклещил един от затворниците в ъгъла на стаята и успял да му счупи ръката, преди той да успее да избяга. Останалите се опитвали отчаяно да излязат навън, но вратата била заключена. Те започнали да крещят за помощ, а Панцрам ги гонел из стаята, викайки, псувайки и размахвайки голямото желязо. Той чупел кости, бюра, лампи и мебели на парчета, а треперещите затворници се опитвали да се сраснат със стените, за да избягат от този побеснял луд.

В затвора зазвучала аларма и десетки пазачи, въоръжени с автомати и пушки, се затичали към пералнята. Пазачите погледнали през решетките в стаята и видели маниакалния Панцрам, хванал 10-килограмовото желязо като бейзболна бухалка, с окъсани дрехи и покрит от главата до петите с прясна кръв.

„Току-що убих Уорнки“ – казал им той спокойно. – „Пуснете ме да вляза!“. Те отказали, докато не хвърли лоста. - „О“ – казал той особено, – „предполагам, че днес ми е щастлив ден!“.

Желязото издрънчало на земята и пазачите предпазливо отворили вратата. Панцрам тихо влязъл в килията си, без да каже нито дума, и седнал на койката си.

Процесът

Още преди началото на процеса Панцрам става добре известен сред органите на реда, а слуховете за неговата страст към изнасилването и убийства на деца плъзват надлъж и нашир. Неговата история се появява в десетки вестници. През март 1929 година той пише писмо до директора на затвора:

„Разбирам, че срещу мен са повдигнати голям брой обвинения. Няколко за убийство и едно, че съм избягал от Орегон. Ще ми кажете ли, моля, колко заповеди има срещу мен, откъде са и за какви обвинения?“.

На 16 април 1920 година „Чикаго Ивнинг Американ“ съобщава: „Въпреки факта, че се хвали с убийствата на 21 души – че би искал да убие още хиляди и след това да се самоубие – Панцрам е вменяем и прави разлика между добро и зло“.

Властите в Сейлъм, Филаделфия и Ню Хейвън усилено подготвяли случаите си срещу него, докато той оставал затворен в изолация в Левънуърт.

През този период Панцрам поддържал кореспонденцията си с Лесър и написал серия от писма за живота си в Левънуърт. Той се оплаквал от липсата на книги за четене, но похвалил качеството на храната. Казал, че престоя в затвора го кара да се чувства повече „човек“ и по-малко като животното, за което се смятал. Когато пристигнал в Левънуърт, той решил, че така или иначе ще бъде пребиван и тормозен, затова по-добре да си го заслужи. Незабавно предприел опит за бягство и бил заловен. Държал се враждебно и непокорно с пазачите. Въпреки това нямало побои.

„Никой не вдигна ръка срещу мен. Никой не ме нарани по какъвто и да било начин… Опитвам се да разбера защо и стигнах до заключението, че, ако в началото бях третиран така както сега, нямаше да има толкова много хора… които ограбих, изнасилих и убих“ – пише той.

Когато процесът за убийството на Уорнки започва на 14 април 1930 година, Панцрам се държал предизвикателно и непокорно. Той влязъл с куцукане в съдебната зала в 9:30 часа. Странната му походка била незабравим спомен от „медицинското лечение“ което бил получил в тъмницата на Данемора.

„Имате ли адвокат?“ – запитал съдията Хопкинс.

„Не, и не искам такъв!“ – отговорил Панцрам.

Хопкинс се опитал да го посъветва, че има конституционно право да бъде представляван в съда и би трябвало да използва услугите на адвокат, който може да му бъде назначен безплатно. Панцрам отговорил като го напсувал на висок глас. Когато по попитали как ще пледира, той просто стоял и се усмихвал подигравателно.

„Пледирам невинен! Сега вие заповядайте и докажете, че съм виновен, ясно?“ – казал той.

Обвинението призовава цял парад от свидетели. Един от тях бил директорът Т. Б. Уайт, който донесъл оръжието на убийството в съда, както и петима пазачи и десет затворници. По време на показанията им Панцрам седял на стола си и се усмихвал на свидетелите. Съдебните заседателите се оттеглили само за 45 минути преди да се върнат с решението си. За ничия изненада Панцрам бил признат за виновен в убийство, като журито препоръчало към него да не се проявява милост. Съдията Хопкинс го изпратил обратно в Левънуърт до „петия ден на септември 1930, когато между часовете от 6 до 9 сутринта ще бъдете отведен на някое подходящо за целта място в пределите на затвора, за да бъдете обесен за врата, докато умрете“. Панцрам изглеждал облекчен, почти щастлив. Огромна ухилена гримаса се появила на лицето му, докато бавно се надигал от стола си.

„Със сигурност искам да ви благодаря, съдия, само ми позволете да докопам шията ви за 60 секунди и повече никога няма да седнете на съдийското място!“ – казал той пред шокираната публика.

Панцрам стоял изправен, с разкопчана риза, която частично разкривала огромната татуировка на широките му гърди, могъщите му ръце били оковани, а лицето му разтегнато в изкривена усмивка. Щатските шерифи го наобиколили и го извлекли от съдебната зала, докато той продължавал да псува съдията. Съдебните заседатели, които освобождавали местата си, все още можели да чуят маниакалния му смях, отекващ в стерилните стени.

Възмездие за греха

През 20-те години на 20-и век д-р Карл Менингър, възпитаник на Харвард и един от пионерите на модерната психология, бил пленен от идеите на Зигмунд Фройд за психоанализата. През 1930 година той вече участвал в изследване по тази дисциплина, когато научил за случая на Панцрам и неговата всепоглъщаща омраза към човечеството. По време на процеса съдът поискал оценката на Менингър за умственото състояние на обвиняемия. В утрото на 15 април, в един малък кабинет в сградата на съда в Топека, била уредена среща на двамата мъже.

Панцрам бил въведен в стаята в 8:30 часа. Дебели, тежки вериги били оковани около ръцете и краката му. Трима федерални пазачи заобикаляли затворника. Панцрам седнал начумерено на стола и се втренчил в д-р Менингър.

„Добро утро, г-н Панцрам“ – казал доктора. Затворникът изпръхтял раздразнено и му обърнал глава без да каже нито дума. Той се оглеждал наоколо сякаш търсел възможност за бягство и д-р Менингър имал чувството, че, ако има шанс, Панцрам ще убие всички в стаята без да се замисли два пъти. Веригите му издрънчали, докато той се намествал в стола си и пазачите се доближили още малко.

„Искам да бъда обесен и не желая да ми се месите нито вие, нито друг от вашата мръсна порода“ – казал той. – „Просто зная доста за света и за същинската зла природа на човека и не обичам да си играя на лицемер. Горд съм, че съм убил неколцина и съжалявам, че не убих повече!“.

Д-р Менингър се опитал да накара Панцрам да говори за живота си, но той отказал и ставал все по-ядосан и нетърпелив с всяка изминала минута.

„Казвам, че съм отговорен и съм виновен и колкото по-скоро ме обесят, толкова по-добре ще бъде и по-доволен ще съм аз. Така че да не сте посмели да ми се пречкате!“. Интервюто било прекратено и Панцрам се затътрил към изхода.

На следващия ден, 16 април, Менингър написал писмо до директора Т. Б. Уайт. В него той молел да разговаря отново с Панцрам:

„С чисто научна цел бих желал да разгледам по-обстойно случая на Карл Панцрам. Както знаете неговият случая е необикновен и съм много заинтересован да открия какви са били ранните признаци на неговата умствена нестабилност“.

Но директора отказал достъп до затворника. Не е изненадващо, че Менингър хвърля вината за враждебността на Панцрам върху отношението, което бил получил като дете в поправителното училище Ред Уинг. Менингър смята, че той е получил психологическа травма в ранна възраст и по-късно, когато описва случая му, казва че „несправедливостите, които преживява едно дете, предизвикват у него нетърпимо желание за отплата, която детето може да подтисне или отложи, но която рано или късно се появява под една или друга форма. Възмездието за греха е смърт, убийството поражда желание за самоубийство, и убиваш единствено, за да бъдеш убит“.

„Побързай, копеле!“

Робърт Страуд, известен като "Птичаря от Алкатраз"

Робърт Страуд, известен като "Птичаря от Алкатраз"

Последният човек, екзекутиран в Канзас преди 1930-а, е Уилям Диксън през 1870 година. Макар други да били осъждани на смърт след него, техните смъртни присъди били отменяни от поредица от губернатори. Но най-прочутата смъртна присъда в историята на щата е тази на Робърт Страуд, известен като „Птичаря от Алкатраз“. Той е осъден на смърт за убийството на пазач в затвора, извършено на 26 март 1926 година. Страуд бил заедно с Панцрам в крилото на смъртниците в Левънуърт и понякога двамата мъже разговаряли. Подобно на Панцрам, Страуд също бил намръщен, маниакално егоцентричен, същински мизантроп, който рядко говорел с някого. Той прекарвал времето си в разиграване на системата, подавайки обжалвания и отправяйки безкрайни искания към служителите на затвора. Двамата мъже нямали много какво да си кажат, но внимателно следели прогреса на издигането на бесилките, които ясно се виждали през прозорците им. Страуд в крайна сметка отървава бесилото, но остава в затвора до смъртта си през 1963 година.

Смъртната присъда била облекчение за Панцрам и той се борел срещу всякакви опити за отлагането й.

„С нетърпение очаквам да седна на електрическия стол или да танцувам на края на въжето, точно както някои хора очакват първата си брачна нощ“ – казва той.

Дори през 30-те години съществували няколко обществени организации, които енергично се противопоставяли на смъртното наказание от морални и етични съображения. Една от тези групи, наречена Дружество за изоставяне на смъртното наказание, подава петиция до кабинета на губернатора за помилване или отмяна на присъдата му – факт, който вбесява Панцрам. На 23 май той пише на дружеството и казва:

„Единствената благодарност, която вие и вашата пасмина ще получите някога от мен за усилията, които полагате от мое име, е, че желая да имате един общ врат, който да стисна с ръцете си… Нямам никакво желание да се поправям. Единственото ми желание е да поправям хората, които се опитват да поправят мен, а аз вярвам, че единственият начин да поправиш човек е да го убиеш!“.

На 30 май Панцрам пише писмо до президента Хърбърт Хувър, в което изразява загрижеността си от възможна промяна на присъдата му. Той казва, че е „напълно доволен от процеса и присъдата. Не искам друг процес… Абсолютно отказвам да приема нито помилване, нито смекчаване, нито каквото и да било друго“.

В студеното и прашно утро на петък, 5 септември 1930 година, Панцрам е изведен от килията си за последен път в 5:55 часа и съпроводен до бесилката. Шепа журналисти и дузина пазачи играели ролята на свидетели. „Малко хора в групата показваха признаци на емоционално напрежение“ - пише един репортер.

„Ето ги, идват!“ – провиква се някой в тълпата.

Поведението на Панцрам било непокорно както винаги. Той псувал собствената си майка, че го е родила на този свят и „цялата проклета човешка раса“. Придружен от двама щатски шерифи, той вървял отривисто към дървената платформа „със стиснати зъби, гледайки предизвикателно лицата на тълпата от служители на властта, новинари и пазачи, събрани в двора“. Той изкачил 13-те стъпала до площадката и застанал прав, докато шерифите се опитвали да сложат черна качулка на главата му. Преди да успеят да го направят, Панцрам заплюл палача в лицето и изръмжал:

„Побързай, копеле такова, да съм убил десет човека, докато ти се мотаеш наоколо!“.

След като му сложили качулката шерифите отстъпили назад и точно в 6:03 часа трапът се отворил с трясък. Панцрам увиснал на въжето. Огромното му тяло се загърчило и после се залюляло напред-назад във внезапно настъпилата тишина. Той бил обявен за мъртъв в 6:18 часа.

Вестник „Съндей Стар“ описва екзекуцията: „Тази сутрин примката на бесилото в Левънуърт, Канзас, отне живота на Карл Панцрам, един мъж, който се закле, че мрази цялото човечество с всепоглъщаща страст“. Статията описва последните няколко минути от живота на Панцрам и казва, че той е „най-престъпният ум в цяла Америка“. Робърт Страуд по-късно пише, че Панцрам е бил неспокоен в нощта преди екзекуцията си: „През онази последна нощ той цяла нощ обикаляше килията си и пееше една малка порнографска песничка, която сам си беше съчинил“.

След като го свалят от бесилото Панцрам е подложен на аутопсия в затворническата болница. Никой не потърсил тялото му и по-късно същия ден той е откаран в гробището на затвора с ръчна количка. Единственият надпис на надгробния му камък е номерът „31614″.

Епилог

Статия, описваща екзекуцията на Панцрам

Статия, описваща екзекуцията на Панцрам

Панцрам имал ясна идея защо е такъв какъвто е. Когато д-р Менингър пише отново за неговия случай, той прави следното наблюдение:

„Никога не бях виждал индивид, чийто импулси за унищожение да са толкова напълно приети и осъзнати от съзнателното му его“.

Взимайки предвид насилието в ранното му детство и физическите мъчения в американските затвори, не е изненада, че Панцрам се превръща в престъпник.

„Неестествено ли е, че трябваше да изтърпя тези неща и да се превърна в това, което съм днес – коварен, изроден, брутален, човешки дивак, лишен от всякакви нормални чувства… без съвест, морал, съжаление, състрадание, принципи и всякакви добри качества? Защо съм това, което съм?“ – пита той.

Неговите писания показват човек с известна интелигентност и способност за самоанализ, саморазкриване, което малко днешни убийци успяват да постигнат, въпреки годините, които прекарват в размисли в очакване на екзекуциите си.

За разлика от Джефри Дамър и Тед Бънди, Карл Панцрам не е сексуален садист или убиец от страст в класическия смисъл. Той е просто един неразкайващ се убиец, чиято мотивация се дължи на мъченията и сексуалното насилие в ранната му възраст. Може би нещата са можели да се развият по друг начин. Може би той е можел да стане друг човек, различен от чудовището, което познаваме. Никой никога няма да разбере това. Но неговата серия от престъпления е наистина удивителна. И въпреки всичките брутални убийства и изнасилвания, невъзможно е да не проявим слаба искрица на разбиране. Не опрощение, разбира се, а просто символично признаване на ветровете причинили бурята. Може би той е бил просто човек, който в живота си е раздавал онова, което е получавал. Реликва от една жестока епоха, когато времената са били трудни, а затворите брутални, репресивни институции, които не учат на нищо друго, освен на оцеляване.

През 1922 година, докато лежал в затвора във Вашингтон, окръг Колумбия, и детективите го разпитвали за убийството на Макмахън, един от тях му задал въпроса какъв е смисълът да убиеш беззащитно дете. Панцрам го погледнал със студените си, мъртви очи на гладна акула.

„Мразя цялата шибана човешка раса“ – казал той. – „Кефя се да убивам хора“.

Това би могъл да е неговият епитаф. Той е погребан в ред №6, гроб №24, завинаги обречен да остане в сянката на злокобните стени на затвора Левънуърт.

———————————————————————————————————————————————

Хенри Лесър се опитва да публикува ръкописа на Панцрам в продължение на 40 години и най-накрая той е издаден под името „Убиец: Дневник на едно убийство“. Едноименният филм от 1996 година, с Джеймс Ууд в ролята на Карл Панцрам, разказва за последните години от живота му. Лесър дарява документите на Панцрам на Щатския университет в Сан Диего през 1980 година. Предстои и излизането на документалния филм „Карл Панцрам: Духът на омраза и отмъщение“ (2011) на режисьора Джон Боровски.

———————————————————————————————————————————————

Материалът е публикуван по идея на Петя Пеева
Източник: trutv.com, wikipedia.org

14 Коментари за “Карл Панцрам: Омразата и отмъщението на един мизантроп”

  1. AvatarHanna Montana

    Много хубава статия,Силве.
    А сега по въпроса-разбира се,не е чудно за никого защо този човек е тръгнал по този път водещ към Ада…път,по който след себе си е оставил само ненавист,нещастие и смърт.
    Детството на Карл Панцрам е било белязано от бедност и насилие.През живота си той не е бил свикнал на друго освен на побоища,изнасилвания и т.н.
    Не е изненада,че той накрая осакатява душевно и става неадекватен във схващанията си и разбиранията си за това какви трябва да бъдат човешките взаимоотношения.Той сам осъзнато посява във душата си омразата към света и я оставя да расте.Тя е толкова дълбоко внедрена в него,че става неизкоренима.
    Това е човек изпълнен с омраза,сеещ смърт,неизпитващ разкаяние за престъпленията си-типичен социопат.
    В известна степен го съжалявам(макар че на практика никога не съм съчувствала на убиец)защото той е бил едно дете и не е бил виновен,че израства по този начин.
    Как да изпитваш състрадание и обич след като никога не си знаел какво представляват тези чувства?!
    Все пак,аз вярвам,че жестоките престъпници,без значение какво ги е довело до там за да станат такива,не подлежат на превъзпитание.Единственото логично следствие е произнасянето смъртната им присъда.И това по-скоро е нещо като възмездие за жертвите и техните близки,отколкото наказание.
    Греховете трябва да бъдат заплащани и всеки един убиец трябва да бъде готов да плати цената за извършването на престъпленията си.

  2. AvatarНякой си

    Браво за статията,Силвия – изключително интересна и увлекателна.
    Що се отнася до Панцрам, за първи път чух за него,но ми беше наистина много интересно да се запозная. Докато четях статията,четейки мотивите и собствените му думи,бях поразен.Висчко това някак твърде познато и близко ми се струва. Способен съм изцяло да влеза под кожата му да разсъждавам от неговата гледна точка и някак си вниквам в мотивите,от които е бил ръководен през целия си този унищожителен рейд,който е водел, зад цялата тази омраза, неприязан, ненавист. Това вътрешно целеустремление към злото и то към злото в най-черната му и прогнила форма. Тази огромна несекваща и всепоглъщаща омраза към всичко и към всеки -да,твърде познати са ми.
    Що се отнася до средата, да тя безсъмнено е ключов фактор в изграждането и формирането на една личност, като престъпник,даже може би и решаващ, но твърдо съм поддръжник също така на тезата,която и самият Панцрам представя, че някои хора просто се раждат зли,дали има генетично заложена предпоставка за това – не знам,но твърдо вярвам в злото,в злото, заложено още в зародиша.

  3. AvatarDeiman

    Благодаря за инзънредно интересната статия! Не бях чел автобиография със такъв интерес досега. Живот ли бе, да го опишеш, все едно гледах филм, докато го четох.. Според мен зависи и от двете, зависи от генетиката на даден индивид(как психиката му обработва заобикалящата го действителност) и разбира се средата в която е израстнал. Аз също съм отмъстителен, но не бих си го връщал на хора, които не са ми виновни с нищо. Искаш да отмъстиш, добре, но на тези, които заслужават! Със какво са ти виновни децата? Ако беше убил по жесток начин, тези които са го тормозели,не бих го упрекнал. Ако нещата, които е казал не са преработени… нямам думи, много интелигентно се изразява, като сметнем това че не е и ходил на училище, просто много интелигентно се изразява.

  4. AvatarDeiman

    Който иска филма, ето го : http://www.filestube.com/9333c1c56e8f353f03e9,g/Killer-A-Journal-of-Murder-virtthemaest.html

    Password : tehparadox.com . Трябва да е ръчно написан, а не копиран!

  5. Avatarlongevilo

    „Ако, ако… ако леля ми беше чичо ми, щеше да носи шапка, да има топки и да си свирка Дикси“.
    Дж. Уудс – Карл Панцрам към Хенри Лесър (цитат по спомен)

  6. Avatarlongevilo

    Горещо препоръчвам филма! Сценарият, режисурата и играта на актьорите (най-вече на великият Джеймс Уудс)са покъртителни!

  7. AvatarMarina

    Родители, общувайте с децата си! Не създавайте социопати!

  8. Avataralbul alhazred

    евала Карл
    големец си

  9. Avatar6666

    Напълно го разбирам.някои просто имат толкова тежък живот,че няма измъкване,а и хората наистина повечето са боклуци,особено с такива са пълни институциите,които уж тр да всяват ред.Глупости,там са най-големите глупаци и изверги.мога да кажа само:горкия,без майка,баща,братя,вечно бит и поруган,това е резултата.

  10. AvatarJJR

    Страхотна статия!
    Ужасен живот с ужасен край, без капка светлина и доброта както в самият себе си, така и в другите.
    От всички истории, които съм чела в този сайт, само към този човек изпитвам уважение (не, че го правдавам, но той извървява пътя на безмерната си човеконенавист с неистово достойнство и никога не се предава). Сравнени с него, всички останали психопати, описани така интригуващо в сайта, са олигавени плазмодии със сплескано, объркано съзнание. Исключение прави само може би още само Дребосъка Гаскинс, и той с неимоверно печална съдба…

  11. Avatardjugs

    Хахах , Ханна монтана , статията вярно е стара и коментарите под нея и едва ли някои ще ги прочете но все пак …. С толкова много думи съвсем нищо не каза.Още като прочетеш първите редове и разбирам същата информация която и от твов текст от 1000 думи …. глупости .

  12. AvatarВяра

    Да и аз не мога да разбера Хана Монтана под всяка статия повтаря написаното по-горе по различен начин. Не мога да разбера смисъла на коментарите й, явно иска да покаже колко е умна, ама може да напише нещо в допълнение, а не това което току що прочетохме.

  13. AvatarМария

    Има поразителна прилика във външността с бившия ми приятел, като акцента пада върху „бившия“, но той е от другата страна на закона. Въпреки, че свирепостта е еднаква и при двете страни…

  14. Avatarбаязид

    Не мога да разбера що за лигаво общество сме,как може да го съжалявате тоя изверг,няма значение какво е преживял,това не е оправдание.Трябвало е да не са толкова милосърдни с него тъпите американци,а да го убият с камъни и кучетата да разнесат и изядат трупа му.да убие толкова много деца и да се намират тъпи джофри дето да го изкарват жертва,а бе я се осъзнайте бе курволяци,ами ако някой изнасили и убие вашето дете,то тогава най добре си го приберете в къщи да се грижите за него,може и той да е жертва на някоя институция.Институциите не са мисионерски мисии,а държавни репресивни органи,които работят в насока налагане върховенството на закона,а понякога то се налага най добре сред ниско образованите и първоинстинктивни хора с терор и страх.Китайците да не са прости,като там за 50% от престъпленията налагат смъртна присъда или доживотен затвор.Лигльовци сме си българите и това е,по големи светци и от папата,смешници.

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –