Публикувано на: 10 май, 2010

Изнасилвачът и убиец Харви Глатман представлява един сложен кошмар от емоции и сексуално объркване. Той насилвал и унищожавал жените, защото ги мразел и се страхувал от тях. Те олицетворявали за него онова, което той не разбирал в себе си и в околния свят. Глатман виждал всичко абстрактно, с преобладаващо черни оттенъци. Всичко било сексуално. Вманиачен от секса и изплашен до смърт от собственото си либидо, той нямал идея какво прави с живота си и къде е мястото му в него. Жените, които гъделичкали мъжките му желания, го обърквали, защото му напомняли за собствената му липса на същестуване. Те били негови врагове.

Загубеняк!

Харви Глатман

До тази гореща юлска нощ на 1958 г. Харви Глатман вече бил изнасилил и убил две жени. И то с удоволствие. Седем месеца след последното си престъпление, осъзнавайки, че полицията няма идея за съществуването му, той решава, че е време за ново забавление. Тази нощ щял да отнеме живота на още една жена.

Той паркирал раздрънкания си Додж по-надолу на нейната улица и, вървейки към вратата й, репетирал наум ролята си на фотограф, която бил използвал успешно върху предишните две жертви. Той знаел точно какво да каже, когато Анджела Рохас отвори вратата си. Глатман бил организирал срещата по телефона: той се обадил в агенцията, за която тя работела, казал, че му трябва модел за снимки, и те знаели точно какво иска – гола фотосесия. Докато имал пари да си плаща и, докато се намирали курви, като тази Рохас, които са готови да се съблекат за няколко долара, никой не задавал въпроси.

Както и преди, той използвал фалшиво име, този път Франк Уилсън.

Рут Меркадо

Рут Меркадо (24 г.) – която използвала псевдонима Анджела Рохас за модните си изяви – погледнала през прозореца си и видяла „Франк Уилсън“ да идва към входната й врата. Блякс, помислила си тя, какъв загубеняк! Веднага й станало ясно за какви снимки е дошъл този тип.

Меркадо пристигнала от Ню Йорк преди няколко месеца, с идеята да успее в Западен Холивуд – но нейната мечта да стане следващата Мерилин Монро така и не се осъществила. През 1958 г. Лос Анджелис не предлагал много възможности за момичетата, които смятали сервитьорската и касиерската професия за твърде слугински. Превръщайки се във „фотографски модел“, тя поне успявала да избегне скуката и да си плаща наема и храната.

Работата не била лоша. Тя не позволявала на никой да я докосва – все пак не била проститутка. Просто позирала и прибирала парите на неудачниците.

Той почукал на вратата. Тя му отворила с пресилена усмивка и го поканила вътре. Боже, отблизо той бил още по-грозен. Огромни, стърчащи слонски уши, неподдържана коса и кривогледи очи, надничащи иззад очила с дебели, рогови рамки.

„Къде е фотоапаратът?“ – попитала тя.

„Ъ-ъ… в колата“ – заекнал той.

„Там не ни върши работа“ – троснала се тя, но после извадила своя най-прелъстителен и мъркащ глас – „Защо не отидеш да го вземеш, докато аз се преоблека в нещо по-удобно…“.

Той я прекъснал. Думите й пресъхнали, когато непознатият извадил пистолет и опрял дулото му под брадичката й. Очевидно той не бил фотограф. Поглеждайки надолу, тя успяла да види марката на оръжието: автоматичен Браунинг, .32 калибър.

„Къде е спалнята?“ – излаял той. – „Отиваме там“.

„Моля ви… не…“ - изхленчила тя, но той я прекъснал, помръдвайки с оръжието си. „Отговори ми, кучко!“.

Тя махнала безмълвно в посока към неосветения, тесен коридор, който водел към спалнята й. Той я обърнал като кукла и я подкарал натам с пистолет в гърба. Влизайки в стаята, я бутнал на леглото и й заповядал да се съблича.

Тя се подчинила, наблюдавайки как грозното му лице тръпне от очакване. Слонските му уши се зачервили, а дебелите му устни треперели от възбуда.

Може би, помислила си тя, той ще я остави да живее, ако прави това, което иска. С усмивка, преструвайки се, че й харесва това, което прави, тя хвърлила остатъка от дрехите си на пода.

Вече гола, тя позволила на несръчните му ръце да изследват интимните й части, опитвайки се да не потръпва от отвращение при гадното му докосване. Тялото й обаче се сковало, когато извадил от джоба си дълго, тънко въже. Той й наредил да се обърне и завързал китките й.

„Не се плаши“ - казал той зад гърба й. – „Просто искам да правя любов с теб“.

Тя устояла на изкушението да му каже, че, да, това е единственият начин някоя жена да ти позволи да я пипнеш – като я завържеш! Но, вместо това стиснала устни и поела дълбоко въздух. Той я съборил на леглото и легнал върху нея, разкопчавайки ципа си. Въпреки протестите й, той направил това, което искал. Осъзнавайки, че е безполезно да го моли, тя се предала и в следващия един час се превърнала в играчка за неговото грухтящо, тежко туловище.

Пикник

След като свършил с нея, той се отпуснал до тялото й. Тя не смеела да го погледне от страх, но чувала накъсаното му дишане. Струвало й се, че той не е приключил с нея.

„Имам идея“ – казал внезапно той. – „Хайде да отидем на пикник“.

„Не разбирам…“ – поклатила глава тя, страхувайки се да мисли какво всъщност има предвид той. – „Минава полунощ“.

„Е, и, кой казва, че двама души, които току-що са правили любов, не могат да си направят един хубав, романтичен пикник през нощта?“ – той се изкикотил и я вдигнал на крака, дърпайки я за вързаните китки – „Ще те развържа, ако обещаеш да не викаш и да не бягаш“.

„Обещавам“ – казала тя, стараейки се да звучи хладнокръвно.

„Хубаво“ – отвърнал той, докато развивал въжето, – „тогава се обличай“. Той й подал гащичките, опипвайки копринената материя с ръце.

Меркадо се облякла набързо, без да е сигурна какво й предстои. Пикник? Тя се надявала, че каквото и да е, ще може да си тръгне жива. Междувременно се опитвала да подтисне паниката си. От време на време дори му хвърляла по някой благ поглед.

Глатман се отпуснал на един стол, наблюдавайки я как се облича. Тези фалшиви усмивки, помислил си той, опитва се да ме омилостиви. Той знаел, че тя няма шансове и дори чувствал известно съжаление към нея. Не искал да я убие, но… Решавайки да не мисли за това, Глатман се сетил, че е време за малко снимки.

Фотоапаратът бил в колата му и той щял да направи с нея онова, което бил сторил с другите. Ще я отведе на своето любимо местенце извън града и ще заснеме няколко „сувенира“ в памет на изминалата нощ. Снимките били по-добри даже от секса, защото щели да останат дълго след като тя се превърне в храна за буболечките.

Когато се облякла, той отново вързал китките й. Насочвайки я към входната врата, той хвърлил палтото върху раменете й, за да скрие вързаните й ръце. Покрил пистолета в ръката си със своята връхна дреха. Влизайки в разнебитения, черен Додж, тя забелязала на задната седалка един скъп фотоапарат Rolleicord.

„Ще се снимаме ли?“ – обърнала се тя към него, а той се ухилил и кимнал, запалвайки двигателя. Колата потеглила със свистене на гуми, завила на юг и се насочила към магистралата Санта Ана.

„Имаш ли студио?“ – Меркадо възвръщала гласа си. Той кимнал отново, държейки пистолета в скута си.

Доджът минал през окръг Ориндж и стигнал до крайбрежната магистрала отвъд Сан Хуан Капистрано. Харви отбил колата си на изток край Есканада и навлязъл в пустинята. Слънцето вече обагряло хоризонта и нагорещявало до непоносимост пясъчната повърхност. Но това не притеснявало Харви Глатман. Той намерил едно изолирано местенце, където щял да прави каквото си иска с поредната кучка, без да се притеснява от намесата на калифорнийската пътна полиция.

Той я изнасилил отново под светлината на изгряващото слънце. След това й направил снимки в най-различни пози, една от друга по-неприлични.

Снимките на Рут Меркадо в пустинята

Впоследствие щял да каже на полицията, че не е искал да я убива, но нямал друг избор.

Рут Меркадо осъзнала, че краят й наближава, когато той й наредил да позира като мъртва. Затвори очи, легни там, не дишай… бъди труп.

Снимките на Рут Меркадо в пустинята

След това почувствала как той се надвесва над нея, отворила очи и наблюдавала как връзва глезените й. Той метнал примка на шията й, обърнал я по корем и съединил въжетата. Тя започнала да се съпротивлява, борейки се за въздух, но той я укротявал с подръпване на въжето. Едно последно дръпване и тя станала неподвижна.

Той направил още няколко фотографии, намествайки тялото й в най-различни пози. Когато сметнал, че е хванал есенцията на трофея си, Харви избутал трупа в едни храсти наблизо, където той щял скоро да се превърне в храна за койотите.

Погледнал към жената за последен път, без да може да повярва, че това мъртво нещо с празно изражение и изкривена уста го е възбуждало. Това нямало значение. Сега Харви щял да се прибере у дома, в тъмната си стаичка, където жертвата щяла да се върне към живота, запечатана завинаги на неговата лента.

Сериен убиец

Експертът по серийни убийци и автор на бестселъри Майкъл Нютън описва Харви Глатман така:

„Той беше един вид пионер. Девет години преди писателят Джон Брофи да измисли фразата `серийно убийство` и близо две десетилетия, преди агентът от ФБР Робърт Реслър да я изчисти от прахта и да я превърне в широкоизползван термин, Глатман вече беше усъвършенствал занаята си… „.

Изнасилвач и убиец, Глатман представлява един сложен кошмар от емоции и сексуално объркване. Той насилвал и унищожавал жените, защото ги мразел и се страхувал от тях. Те олицетворявали за него онова, което той не разбирал в себе си и в околния свят. Глатман виждал всичко абстрактно, с преобладаващо черни оттенъци. Всичко било сексуално. Вманиачен от секса и изплашен до смърт от собственото си либидо, той нямал идея какво прави с живота си и къде е мястото му в него. Жените, които гъделичкали мъжките му желания, го обърквали, защото му напомняли за собствената му липса на същестуване. Те били негови врагове.

Неспособен да види човечността в женска форма, жените се превърнали за Глатман във фантастични секс играчки, които той искал да разбере и завладее. Другите мъже можели, но не и той. Жените се подигравали на неговата неопитност, затова насилието било единственият начин да се доближи до тях.

Първо било изнасилването, освобождаването на неговата мъжественост, окуражена от безсилието на жертвите му. Благодарение на въжето. Въжето притежавало силата. Неговите въжета се превърнали в продължение на ръцете му, държейки света на фокус, докато той взимал онова, което му принадлежи, като истински мъж.

След това идвала камерата, която му носела дори още по-голямо удоволствие, защото запечатвала неговите завоевания и му напомняла колко далеч би могъл да стигне с жените.

Майкъл Нютън обяснява:

„Снимките позволявали на Глатман да изживява наново инцидента, да усъвършенства фантазията си, докато мастурбира… Камерата е нещо като щит, зад който той можел да се скрие. Тя му давала отдалеченост, смалявала моделите до удобен за справяне размер, и му позволявала да открадне, ако не душите им, то поне тяхната сексуалност“.

Съгласявайки се с Нютън, че странната психика на Глатман е еднаква с тази на много бъдещи серийни убийци, като Бостънския удушвач, Хилсайдските удушвачи и Тед Бънди, британският автор и криминален историк Колин Уилсън заявява: „Да разберем Харви Глатман означава да разберем основната психология на серийния убиец“.

Странно, странно хлапе

Много скоро след като дала живот на сина си Харви Мъри Глатман през 1927 г., неговата майка Офелия започнала да забелязва, че не всички гънки в мозъка му работят както трябва. Нейният съпруг Албърт – галантерист, който прекарвал голяма част от времето си в своя магазин в Бронкс – направил тези наблюдения по-късно, но той също усетил нещо странно в невръстното бебе, по-късно в прохождащото дете, и накрая в кльощавото, начумерено и безлично момченце. Майката Офелия проявявала чувствителност към променливите настроения и чудатите навици на детето, но Албърт, който вярвал в строгата дисциплина, прибягвал до шамарите и наказанията като способ за измъкване на сина му от неговото ексцентрично поведение.

В началото Офелия не можела да определи със сигурност какво точно я притеснява в бебето Харви – той просто се държал особено; нищо определено, освен че се кикотел без нужда и плачел без причина. Той не показвал интерес към нищо, степента му на внимание била нулева, и често се отнасял замечтано. Когато пораснал, той избягвал компанията на връстниците си.

Първата индикация за родителите му, че тяхното дете определено не е нормално, дошла, когато той бил на четири години. Офелия влязла в стаята му и го заварила да извършва брутална форма на садо-мазохизъм. Харви бил омотал пениса си с връв, чийто край бил закачил за едно чекмедже, и опъвал въжето с цялата си сила. Родителите му решили да приемат случката като постъпка на едно любознателно, опознаващо света дете. Те реагирали единствено с леко неодобрение и поучаване. Бащата на Харви използвал подобни доводи и по-късно, когато хванал сина да мастурбира и му казал, че това ще му докара акне.  Те нямали представа, че връвта символизира една невроза, която ще достигне до опасни пропорции.

Впоследствие връвта била заменена от въжето, което се превръща в негова фикс идея.

Проблемите на малкия Харви били пазени в тайна с години. За външния свят той бил просто едно стеснително и прилежно момче. За учителите си той бил примерен, тих и много добър ученик. В действителност Харви имал отличен успех по повечето предмети.

Той имал съвсем малко приятели, които го познавали по име и играели с него на топка в междучасията. Той се страхувал от момичетата и се притеснявал в тяхната компания. Неговите огромни уши и конски зъби не допринасяли за самочувствието му. Неговите връстници го наричали зад гърба му „Катерицата“ или „Невестулката“.

Той никога не се присъединявал към извънучилищните игри. Харви бързал да се прибере в къщи и да играе сам. Игрите му били секуални. И включвали въже. Любимото занимание на Харви било да върже въжето около врата си, да го преметне през някоя тръба или греда на тавана, и да го дърпа с едната си ръка, докато мастурбира с другата.

Майкъл Нютън обяснява в книгата си „Въже“:

„Сексуалната игра на Харви – позната като автоеротична асфикция – не е мазохизъм. Тя се изразява в самозадушаване по време на мастурбация… `Задъхването` е практика, която се наблюдава още в древни времена… Само по себе си задушаването създава възбуда и впоследствие еуфория, дори без стимулация на гениталиите, благодарение на адреналина, произвеждан от тялото по време на застрашаващи живота ситуации“.

Не е ясно колко дълго е продължила играта на Харви: неговите родители откриват лошия му навик през 1938 г., когато синът им е на единадесет години. Семейството наскоро се било преместило в Денвър Колорадо. Те били доволни от оценките на Харви в училище и от факта, че той изглежда лесно се приспособява към новата среда. Но, прибирайки се у дома една вечер, те заварили сина си с подута и прежулена от въжето шия; Харви си признал какво е правил. Голите женски снимки и мастурбацията били едно, но този инцидент наистина разтревожил родителите му. Те потърсили мнението на специалист, но лекарят ги успокоил, че странните занимания на Харви се дължат на пубертета и той скоро ще ги израсте.

Животът в семейството се върнал в релсите, което всъщност означавало, че сега Харви полагал повече старание да не бъде заловен от Офелия и Албърт. Той продължавал да ходи редовно на училище – където бил отличник – а страхът му от секс с жени ставал все по-силен. Изключително тежкото му акне никак не помагало за и без това крехкото му самочувствие. Въпреки че се чувствал неадекватно в момичешка компания, той бил привлечен от тях. Копнеел да ги докосва. Въжето, неговият любим инструмент, му помагало да постигне тази фантазия.

Скоро Харви вдигнал летвата на своите чудати следучилищни занимания. Той напуснал отегчителната усамотеност на семейната баня и потърсил нови силни усещания, прониквайки с взлом в чужди домове. В повечето случаи задължително открадвал нещо, каквото и да е, от къщата. Една от най-ценните му придобивки бил един .26-калибров пистолет.

Но не всичките му взломове били произволни. Понякога действал съвсем целенасочено.

Той си набелязвал някоя хубава жена на улицата и я проследявал до дома й. След това прониквал през прозореца в къщата й, където, под дулото на пистолета, подкарвал жената към спалнята и завързвал ръцете й с връвта, която винаги носел в джоба си. Той запушвал устата й с парцал. Оръжието му носело предимство, парцалът заглушавал писъците й, но въжето се оказало ключа към нови усещания. То приковавало ръцете на жертвата, позволявайки му да я пипа с треперещите си пръсти колкото и където си поиска.

Той завързвал жертвите си за леглото или за стол, разкопчавал блузите им, смъквал полите им и си играел с плътта им, както и със себе си. Понякога ги карал да легнат до него и да се преструват, че са се насладили на гаврата, колкото и той самият. Не ги събличал напълно, нито ги изнасилвал – засега неговото либидо се задоволявало само с отварянето на моралния буркан. Колкото повече ги докосвал, толкова по-удобно се чувствал в тяхно присъствие. След всяко нападение Харви се чувствал все повече като мъжа, който искал да бъде.

Той упражнявал своя ритуал през цялата гимназия. Забелязвайки, че понякога Харви се прибира по-късно от училище, неговите родители повярвали на историята му, че посещава някакви извънучилищни занимания.

Първият арест на Харви Глатман

Но на 18 май 1945 г. той допуснал грешка. Полицията го заловила да влиза през прозореца в дома на Елма Хамъм. В дрехите му намерили дълго въже и пистолет. Още същата вечер при разпита той си признал за голям брой прониквания с взлом, като удобно избегнал онези, свързани със сексуални нападения.

Този инцидент не му послужил за урок. След по-малко от месец, докато очаквал процеса си, Харви отвлякъл Норийн Лоръл, завързал я и я откарал извън града в каньона Съншайн. Там повторил номера си със събличането и опипването – без изнасилване – след което я върнал в Денвър и я пуснал преди зазоряване.

Тя отишла право в полицията, където го идентифицирала от показаните й снимки. Той бил арестуван и този път не получил право на гаранция. Харви останал зад решетките до ноември, когато получил една година в щатския затвор в Колорадо.

Той бил на 17 години.

Фантомни удоволствия

Харви Глатман излежал осем месеца от едногодишната си присъда и бил освободен предсрочно на 27 юли 1946 г. Първата работа на майка му била да го заведе на психиатър. Докторът установил, че проблемът на Харви се корени в анормалния му страх от противоположния пол. Лечението? Харви трябвало да се захване със занимания, като например танци, които да го поставят в женска компания, за да може да преодолее този страх.

Харви го послушал. Той се върнал в родния си щат Ню Йорк и се захванал с най-различни женски мероприятия – само че не бил воден от добрите намерения, които докторът му препоръчал.

Неговата майка Офелия била тази, която го накарала да напусне Денвър. Тя искрено вярвала, че той би могъл да започне отначало в нова среда и сред нови хора. Тя му намерила един спретнат малък апартамент в Йонкърс и останала с него, докато той си намерил работа в един сервиз за поправка на телевизори. Харви научил този занаят в затворническата работилница.

Когато се уверила, че Харви е поел по пътя на нормалния живот, Офелия се върнала в Денвър.

Колкото до Харви, веднага щом мама си тръгнала, той излязъл на улицата в търсене на удоволствия. Тъй като притежаването на оръжие можело да го вкара зад решетките за дълго, дълго време, той си купил един пистолет играчка, достатъчно автентичен, за да мине за истински. Джобното ножче, което носел обаче, не било играчка. Както и въжето, разбира се.

В около полунощ на 17 август 1946 г. двамата влюбени Томас Старо и Дорис Торн били приближени от някакъв мъж, когото по-късно описали като висок около 1,80 м., 63 кг., с разчорлена коса, рогови очила, огромни уши и белези от шарка по лицето. Непознатият извадил пистолет и наредил на двойката да тръгне към дърветата край тротоара. Той измъкнал портфейла на Старо от панталоните му, завързал краката му и го сложил да легне на тревата. Обръщайки се към Торн, започнал да опипва гърдите й, като държал дулото на пистолета си опряно в корема й. Погълнат от женските й прелести, Харви пропуснал да забележи, че приятелят й е успял да се освободи от небрежно завързания възел и вече тихичко пристъпва зад него.

Старо сграбчил Харви, но последният се откопчил от хватката му и извадил джобния си нож. Той замахнал, порязвайки рамото на Старо и побегнал в сенките.

Харви се качил на първия влак за Олбъни.

Денвър, Йонкърс, Олбъни – за Харви Глатман било все едно. Мястото нямало значение, стига там да има жени. Той наел апартамент в новия град и прекарал следващите два дни в обикаляне на квартала, в подготовка за още приключения. На 22 август вече бил готов да действа.

Неговата първа мишена в Олбъни станала медицинската сестра Флорънс Хейдън. Той я нападнал в гръб, в тъмнината на „Мейн авеню“, и я завлякъл в един двор. Харви извадил пистолета си и й наредил да стои мирно, докато върже ръцете й. Впоследствие тя разказва на полицията:

„Осъзнах, че той използва и двете си ръце за да ме върже и вече не държи оръжието. Така че се извих, блъснах го с всичка сила и запищях – много високо“.

Нападателят се изпарил, по-уплашен и от самата нея.

Без да се обезкуражава от лошия си късмет, Харви тръгнал на разходка по „Холивуд авеню“ на следващата вечер. За известно време положението не изглеждало розово, тъй като всички жени били в компанията на мъж. Той импулсивно тръгнал след единствените непридружени две жени, които го отминали на един ъгъл – Евелин Бърг и Бевърли Голдстайн. Но, когато ги притиснал с пистолета играчка, той загубил смелостта си. Две жени били твърде много! Мънкащ и заекващ, той им заповядал да му дадат парите си и изчезнал в мрака.

Дивото зове

Въпреки дребните му престъпления, полицията в Олбъни смятала неизвестния фантом за опасност. Описанията дадени на властите от Хейдън, Бърг и Голдстайн съвпадали напълно. Началникът на полицията събрал хората си и им наредил: „Заловете този клоун!“.

Патрулите действали светкавично. Харви Глатман бил задържан само след два дни. Двама полицаи забелязали заподозряния да следи една жена на „Уестърн авеню“. Те го спрели и го обискирали. В джобовете му открили пистолет играчка, джобно ножче и въже. Изплашеният Харви си признал.

Властите в Йонкърс поискали да повдигнат срещу него обвинения в нападението над Торн и Старо, но от Олбъни отказали да им го предадат. След четири дни срещу Глатман бил издаден обвинителен акт за нападението над Фло Хейдън. Въпреки че останалите жени не подали жалби, Харви бил изправен пред опасността да получи сериозна присъда.

Офелия и Албърт Глатман били изумени, когато чули новините. През цялото време те смятали, че синът им се е поправил и живее нормално в Йонкърс. Офелия заминала при него, за да моли за милост, но сълзите й не дали резултат.

През октомври нейните и страховете на Харви се оправдали. Съдията му дал от пет до десет години. Понеже още нямал навършени 21 години, съдията препоръчал осъденият да започне да излежава присъдата си в затвора Елмира (Ню Йорк), и след навършване на пълнолетие да бъде изпратен в затвора с максимална сигурност Синг Синг.

Затворник номер 48337 прекарал почти две години в Елмира. През това време бил подложен на медицинска оценка. Докторът му поставили диагноза „психопатична личност от шизофреничен тип“, която има „сексуално извратени импулси, които стоят в основата на престъпленията му“. Той препоръчал изследванията на Харви Глатман да продължат и след преместването му в Синг Синг.

За съжаление, от психиатричните му прегледи в Синг Синг не са останали никакви документи.

Докладите от Комисията по предсрочно освобождавене показват, че Харви е бил образцов затворник, имал е високо ниво на интелигентност, демонстрирал е умение и желание в затворническите си задължения, и е отговорял позитивно на спорадичните медицински прегледи. Но това не впечатлява криминалния автор Майкъл Нютън, който от години изучава Харви Глатман и ума на серийните убийци:

„Сексуалните насилници-социопати се научават да `разиграват` системата много от рано, понякога още като деца. Когато бъдат арестувани няколко пъти и прекарат известно време в затвора, като Харви, те знаят точно какво да кажат и как да се държат в дадена ситуация, без значение дали си имат работа с полицията, адвокатите или психолозите. Въпреки уверенията на властите в противното, много социопати са напълно способни да `излъжат` полиграфа, да манипулират резултатите от психологичната оценка, и да накарат терапевтите да им повярват, че са излекувани“.

Харви очевидно владеел тази игра много добре. Благодарение на доброто си поведение, той бил освободен само след две години и осем месеца, при условие обаче, че ще се върне да живее при майка си, ще си намери постоянна работа и ще остане под наблюдението на съда за още четири и половина години.

Връщайки се у дома при родителите си, Харви си намерил работа и като цяло стоял далеч от неприятностите. Той живял при тях до смъртта на баща си Албърт, след което двамата с майка му започнали да се карат. Харви вече можел да се движи свободно и си наел собствено жилище, като продължил да посещава надзорника си редовно.

През септември 1956 г. Харви Глатман получил пълна свобода. Той направил онова, което умирал да направи от години. Оставил Денвър, Офелия, съда и криминалното си досие зад гърба си.

Той напуснал „Високия миля град“ и потеглил на запад. Харви решил, че Лос Анджелис ще бъде крайната му цел. Зовът на дивото.

Фотограф

Харви Глатман пристигнал в Лос Анджелис през януари 1957 г.

Озовавайки се сам и без никакъв надзор в слънчевия град, психиката му полудяла. Без много да се колебаят, неговите фантазии за голи вързани жени бързо и дръзко набрали сила.

Първото нещо, което направил, когато пристигнал в Калифорния, било да поднови старото си хоби: фотографията. В Ел Ей имало много малки студия за модели, в които момичетата били готови да позират за пари – с дрехи, полуголи или натюрел. Това било като сбъдната мечта за Харви Глатман.

Порнографията му осигурявала облекчение, а убийството щяло да замаже нещата.

През 50-те години светът точно започвал да осъзнава колко много продава сексът. Но като цяло, обществото все още не проумявало възможността, че сексът би могъл да бъде много опасен, когато е неправилно разбран от някои болни умове.

Подобни криминални изстъпления, като тези на Харви, че дори и по-безобидно поведение, се прикривали от моралния климат на 50-те години в Америка, който бил враждебен към сексуалните ексцесии или еротичните експерименти. В онези дни хората, появяващи се в хард-порнографията, все още носели маски. Плейбой бил нов. Дори капка кръв в криминалните романи се считала за шокираща.

Анормалните насилници използват порнографията, освен за повдигане на либитото си, и за да оправдаят собствените си отклонения. Колкото повече я гледат и мастурбират на нея, толкова повече се затвърждава моделът им на поведение.

В крайна сметка, възпираното досега поведение на Харви щяло да излезе на повърхността.

Джудит Ан Дъл

Работейки като телевизионен техник през деня, Харви можел да си позволи да наеме един малък апартамент-студио на тихото „Мелроуз авеню“, и да си купи един раздрънкан черен Додж Корнет от 1951 г. Той събрал пари, за да си купи скъп фотоапарат и оборудване към него. Сега имал нужда единствено от псевдоним. Той се спрял на името Джони Глен – то звучало нахално, изискано и убедително.

Той от месеци висял пред студията за модели, възпирайки либидото си, и се изумявал колко лесно тези женски се събличат голи за двайсет долара на час.

Но, стига толкова. Той трябвало да пипне… да конролира… да…

Джудит Ан Дъл

Неговата първа жертва е 19-годишната и разведена Джудит Ан Дъл, която приемала всякаква работа, понеже имала нужда от пари, с които да плаща на адвоката си, когото наела за борбата за попечителство над детето й. Харви се сдобил с телефонния й номер от агенцията и й се обадил в сутринта на 1 август 1957 г., обяснявайки й, че иска да я снима за популярно криминално списание. Той наблегнал колко голяма възможност е това за нея. Тя се съгласила да му позира в два часа през същия следобед.

„Облечи тясна пола и пуловер“ – инструктирал я той, преди да затвори.

Джудит Ан Дъл

Когато пристигнал в апартамента й, той я попитал дали би имала нещо против да направят фотосесията в неговото студио. Светлината там била по-подходяща. Тя изучила клепоухия и очилат мухльо и, успокоена от външния му вид, се качила в колата му. Той я откарал в апартамента си. Вътре, Харви й обяснил, че снимките ще бъдат използвани за някаква история, разказваща за връзване, и се налагало да я върже с въже, за да илюстрира това. Дори да имала някакви съмнения, мисълта за 20-те долара на час надделяла. Тя се съгласила и той я сложил да седне на един стол и вързал китките и глезените й.

Когато я овързал добре и запушил устата й, той извадил от джоба си един .32-калибров Браунинг. През 1957 г. в Калифорния било доста лесно да си купиш оръжие – нямало проверка на миналото, нито досадни лицензи. Дори не се налагало да си показваш документите. Просто кеш енд кери. А Харви разполагал с кеш.

Джудит Ан Дъл

Джудит Ан Дъл

Поклащайки оръжието под брадичката й, той освободил ръцете й и й наредил да се съблече – бавно – снимайки я в най-различни пози. Той й давал команди точно като някакъв кинорежисьор:

„Уплашена си! Любопитна си! Бъди уплашена, бъди изкусителна! Повдигни си крака! Смъкни презрамката!“.

Когато направил достатъчно снимки, той се заел с нея. Подчинявай се, или ще умреш, казал й той. И момичето се подчинило, проклинайки се за глупостта си.

Докато светлината помръквала в прозорците на Харви, „Джони Глен“ я изнасилил няколко пъти, завързвайки я след края на всеки сеанс. Успокоен и задоволен, той я накарал да седне до него на дивана и да го гушка, докато гледал по телевизията любимите си комедии. Още няколко предавания, обещавал й той, и ще те отведа у дома.

Джудит Ан Дъл

Но Харви нямал намерение да я отвежда никъде, освен на идеалното местенце в пустинята, което бил открил по рано, обикаляйки в околностите на Индио.

В 22:30 ч. Харви обявил, че ще я пусне, но ще трябва да я остави извън града. Той спрял колата на около 100 мили от Лос Анджелис, в средата на нищото. Около тях имало само нощ и природа.

Той издърпал Дъл от колата и се престорил, че се готви да я развърже. Тя въздъхнала с облекчение. Тогава, с едно бързо движение, той метнал примка около врата й, съборил я на колене, обърнал я по корем, и омотал другия край на връвта около глезените й. След малко опъване на въжето тялото й се отпуснало. Тя била мъртва.

Сега, Харви можел да направи още малко снимки, с които да запомни завоеванието си.

Шърли Ан Бриджфорд

Шърли Ан Бриджфорд

Шърли Ан Бриджфорд

Седем месеца по-късно Харви срещнал жертва номер две.

Наскоро разведената 24-годишна Шърли Ан Бриджфорд се присъединила към популярния „Клуб за самотни сърца“ на Пати Съливан, надявайки се да срещне подходящия мъж. Тя била сигурна в едно – не искала да попада на някого, като бившия й съпруг. Шърли не била придричива и, когато на 7 март 1958 г. била поканена на среща от един член на клуба, на име Джордж Уилямс, тя приела. Уилямс не карал сърцето й да се разтупти, но тя решила, че е по-добре да излезе с него, отколкото да стои сама вкъщи в съботната вечер. Той й обещал да я заведе на танци.

Шърли Бриджфорд

Шърли Бриджфорд

Харви се появил пред дома й в уречения час. Щом влезли в колата, той попитал Бриджфорд дали ще има нещо против, ако не отидат на танци; имал главоболие и предпочитал да я повози из местността и да хапнат някъде по пътя. Тя се съгласила и той потеглил на юг от Сън Вали, спирайки за вечеря в Оушънсайд.

След това се върнали в колата и Харви продължил да кара на юг.

Ако може да се вярва на показанията му, Харви не бил решил все още да изнасили и убие Шърли Бриджфорд. Той мислел за двете й деца и си повтарял, че тя е различна от Джуди Дъл. Шърли не се събличала за пари пред непознати. Тя била добро момиче. Но все пак… Самото й присъствие в колата и ароматът на парфюма й възбуждали апетита му…

Накрая той спрял колата в подножието на мержелеещата се планина Валесито край Щатския парк Анза. Бриджфорд го погледнала учудено и се озовала с пистолет насочен в гърдите.

„Събличай се!“ – издиктувал Харви.

Шърли Ан Бриджфорд

Шърли Ан Бриджфорд

Тя го умолявала да престане, но той настоял и, когато се съблякла, я изнасилил. След това й казал, че е време за снимки. Харви я снимал в най-различни пози чак до изгрев слънце. Когато решил, че е събрал достатъчно материал, той удушил модела си.

Преди да остави трупа й в пясъците на пустинята, той направил същото, което бил сторил с Джуди Дъл: щракнал още няколко снимки на мъртвата, разположена в гротескни пози.

После Харви се запътил към къщи, за да се позабавлява в тъмната си фотографска стаичка.

Четири месеца по-късно той открил Рут Меркадо (Анджела Рохас) и повторил рутината си с нея, захвърляйки тялото й недалеч от останките на Шърли Бриджфорд.

Междувременно, семействата, приятелите и хазяите на трите момичета задавали въпроси в полицията… Къде са отишли те и защо не можете да ги намерите?

Спипан

До този момент Харви бил в състояние да контролира жените с оръжието и въжето си, особено с въжето – символът на неговата сексуална мощ. Той смятал, че това може да продължава вечно.

Но точно тук грешал.

През лятото на 1958 г. Глатман открил „Студио Даян“, една от скъпите и славеща се с по-добра репутация агенция за модели на „Сънсет булевард“. Нейните модели често били избирани от професионалисти за реклами в списанията и телевизията; собственичката Даян също често позирала. Разбира се, студиото привличало и воайори като Харви Глатман, които били готови да плащат по 30 долара на час за стриптийз пред обектива.

Точно в това студио отишъл Харви в късния следобед на 27 октомври, с идеята да си наеме модел. Всъщност той искал самата Даян, но собственичката, на която се представил като Франк Джонсън, била напълно отвратена от мръсната му коса и миризмата на некъпаното му тяло. Тя се престорила на твърде заета, за да го обслужи, и му предложила местенце в студиото и един от моделите си. Даян се обадила на едно от новите си момичета и Лорейн Виджил, нетърпелива да започне моделската си кариера, се съгласила да позира за Харви. Даян организирала всичко и Глатман трябвало да вземе момичето в осем часа.

Въпреки всичко, когато неприятният клиент си тръгнал, Даян се обадила на Лорейн и я предупредила: „Внимавай с този мухльо. Той не е професионалист и, ъ, е доста зловещ – нали ме разбираш?“. Виджил обещала да внимава.

Лорейн Виджил

Лорейн Виджил

С предупреждението на Даян звучащо в главата й, тя се качила в Доджа на Харви същата вечер и наблюдавала внимателно всяко негово движение. Той потеглил към магистралата Санта Ана.

„Студиото не е натам“ – обадила се тя.

„О… не ти ли казах? Бях нает от един друг клиент. Отиваме в моето частно студио“.

Не, не, помислила си Лорейн. Предупреждението на Даян звъняло в ушите й.

„Сигурен ли си?“.

„Честен кръст“ - изкикотил се той. Тогава Лорейн за първи път се вгледала внимателно в лицето му. Дори усмивката му била отблъскваща.

Тя замълчала, не желаейки да прави проблем. Това била първата й работа за „Студио Даян“ и тя не искала да оставя лоши впечатления още с първия си клиент. Лорейн събрала достатъчно смелост, за да попита Харви къде е студиото му.

„Малко по-нататък“ – казал той. – „В Анахайм“.

Но той бил отминал отбивката за Анахайм, сетила се тя.

„Ти не я ли отмина?“.

„Я, стига!“ – изръмжал той.

„Виж какво, аз имам право да знам“ – сопнала се тя, но той я прекъснал грубо.

„Млъквай!“.

„Слушай какво“ – протестирала тя, - „по-добре ми кажи къде отиваме, или…“.

Той свирепо насочил колата в един опасен завой и Виджил се ударила в дясната врата. Докато се изправяла обратно, очите й хванали надписа на един пътен знак – „Тъстин Ранч Роуд“. Колата спряла край пътя.

„Да не се опитваш да ни убиеш?“ – изкрещяла тя.

„Вдигни си ръцете“ - казал той.

„Какво?“

„Казах да си вдигнеш ръцете. Лазиш ми по нервите. Ще те завържа и ще те накарам да млъкнеш!“.

За да наблегне на сериозността на заканата си, той извадил оръжието си и наблюдавал как кучката се свива пред очите му. Когато пръстите й намерили с опипване дръжката на вратата и тя понечила да избяга, той я сграбчил. Харви извадил мълниеносно въжето си и се опитал да я завърже. Но тя се съпротивлявала.

Той не очаквал това. Останалите му се подчинявали, защо тази се дърпала така? „Стой мирно“ – изгрухтял той, докато се опитвал да я държи далеч от вратата. Ако успеела да изскочи, тя бързо щяла да махне на някоя преминаваща кола… и тогава… Господ да му е на помощ!

Тя продължила да се бори и хванала дулото на пистолета му с две ръце. Оръжието гръмнало и куршумът одраскал бедрото й. Изстрелът стреснал нападателя й, който освободил натиска си върху нея. Действайки мълниеносно, тя отворила вратата и излетяла от колата. Приземявайки се на чакъла, тя почувствала движението му зад себе си и ръцете му се вкопчили в пуловера й, опитвайки се да я вкарат обратно вътре.

Лорейн вече смятала, че краят й е дошъл, когато тъмнината била озарена от далечните светлини на един полицейски седан. Виджил се затичала към него и осъзнала, че все още държи в ръцете си пистолета на нападателя си. Тя го хвърлила пред двете ченгета, които излезли от колата си и паднала ридаеща в краката им.

Колкото до Харви Глатман, той се скрил зад колата си, хленчещ и мънкащ, че вината не е негова.

Патрулният полицай Том Мълиган по-късно свидетелства:

„Погледът му беше безумен. Никога няма да забравя дивия блясък в очите му“.

Разпит и признание

„Кажи, копеле, кажи ни какво знаеш за онези, другите момичета?“.

Харви, изтощен от часовете въртене на шиш, се опитал за пореден път да положи глава на масата, но един от детективите го вдигнал за яката.

„Няма да спинкаш, докато не се разприказваш, Харв!“.

Над него били надвиснали застрашително четирима намръщени цивилни мъже, представители на различните юрисдикции, където били извършени убийствата. Те се били събрали тук, в областния затвор в окръг Ориндж, за да приклещят този плъх в ъгъла. Сержантите Пиърс Брукс и Елмър Джаксън били от полицията в Лос Анджелис и търсели информация за Рут Меркадо и Шърли Бриджфорд; Капитан Джим Брадфорд и детектив Джон Лоутън били от шерифското управление и искали да знаят какво се е случило с Джудит Ан Дъл.

„Ти съвпадаш с описанието на негодника, който е отвел Бриджфорд“ – напомнил му Брукс. – „Какво, по дяволите, й направи, къде е тя?“.

„И ни кажи къде е Джуди Дъл, Харви“ – настоял Брадфорд. – „Ти си я убил, знаеш, че си я убил“.

„Кажи ни за въжето, което намерихме в колата ти, за джобното ножче в джоба ти и за пистолета, който си използвал срещу мис Виджил тази вечер!“ – ударил с юмрук по масата Лоутън. – „С това въже ли удуши другите, с ножа ли ги намушка, или ги застреля?“.

„Имаш досие в Колорадо, и в Ню Йорк също, Харви“ – продължил Брадфорд. – „И то за насилие срещу жени. Обичаш да насилваш жени, нали Харви?“.

„Говори, кучи сине, `щото знаем, че си бил ти!“ – изкрещял Джаксън. – „Знаем, че си ти… очилата, рошавата коса, смачканите дрехи и фотоапаратът в колата ти! Да, фотоапаратът!“.

„Фотоапарат!“ – повторил Брукс. – „Типът, който е убил Меркадо е бил фотограф – ти фотограф ли си, Харви? Така ли си примамил всички тези момичета към смъртта. Първо ги щракваш с камерата, а после и с пистолета?“.

Не, не, не, клател глава Харви и си мислел, не съм направил това, но сте доста близо!

Бяла, непоносимо ярка светлина е насочена в лицето му. От нея го боли главата. Слепоочията му туптят. Устата му е пресъхнала. По масата трещят ударите от юмруците на ченгетата, които крещят:

„Кажи ни, Харви, къде са момичетата?“.

„ДОБРЕ, УБИХ ГИ, УБИХ ГИ ВСИЧКИТЕ…“ – той колабирал върху масата, хлипайки. – „Щом знаете, че съм ги убил, трябва да сте намерили кутията с инструменти…“.

„Кутията с инструменти?“ – попитал Брукс.

„Онази в моята къща, със снимките… на мъртвите момичета… там ги скрих… снимките… в кутията с инструменти… Вие знаете за какво говоря и сега просто си играете с мен“.

Брукс и останалите си разменили разбиращи погледи. Те се престорили, че наистина знаят за кутията, за да накарат Харви да си признае за убийствата. Междувременно, в дома на Глатман били изпратени полицаи, които да открият уличаващия предмет и да го донесат.

По-късно същата вечер затворникът си признал за извършеното. Неговите показания били достатъчно шокиращи, но заснетите в черно и бяло студени образи на мъртвите жени накарали детективите да изтръпнат от отвращение.

Няма време за скръб

Харви Глатман

Харви Глатман

Откриването на останките на трите жени било необходимост и времето за това настъпило. В тъмнината на нощта Харви бил качен в една полицейска кола в ролята си на навигатор. Той завел ченгетата на местата, където бил изхвърлил жертвите си. Голяма част от останките им били отнесени от дивите животни.

На 3 ноември Харви Глатман бил призован за изслушване в окръг Сан Диего, където щял да се състои процесът му.

В продължение на няколко часа Харви разказал за планирането и извършването на всяко едно убийство. Цялото му същество като че ли излъчвало облекчение. Още от момента на ареста си той се молел да бъде отърван от мъките си, и вероятно е смятал, че това е последният му шанс да се изповяда преди смъртта си.

Само един човек изпитвал жалост към човека, когото вестниците наричали „Убиеца на самотни сърца“. Това е неговата майка Офелия, която пристигнала в Калифорния, за да види сина си. Заобиколена от журналистите, тя неволно им дала най-точното описание на Харви Глатман: „Той не е лош човек – той е болен“.

Това изказване било подето от пресата и адвокатът на Харви видял в него надежда за спасението на клиента си от газовата камера. Налагало се Харви да мине през психиатричен преглед, но затворникът не искал и да чуе – той искал да умре. Адвокатът все пак успял да го убеди, което се оказало огромна грешка.

Докладът на психиатъра гласял:

„Индивидът не показва признаци за психоза. Той различава доброто от злото, разбира естеството на постъпките си и би могъл да се въздържи от тях, ако иска“.

Харви Глатман е признат за виновен в убийство от първа степен и е осъден на смърт.

Екзекуция

Харви Глатман

Харви Глатман

Осъденият убиец бил настанен в крилото на смъртниците в затвора Сан Куентин, като затворник номер A-50239. Мястото, което му било отредено, по-късно щяло да се обитава от Чарлз Менсън и Ричард Рамирез.

Той нямало да се задушава дълго в новия си дом. Неговата екзекуция била насрочена за 18 септември 1959 г., когато бил отведен в зловещата „зелена стая“ в Сан Куентин, където щял да бъде обгазен с цианид.

Процедурата започнала в 10:00 ч. сутринта и отнела, всичко на всичко, дванадесет минути. Много по-малко от времето на агонията на неговите три жертви. Вратата на камерата била заключена в 10:01 ч.; топчетата с натриев цианид паднали минута по-късно и за секунди се разтворили, за да изпуснат отровните си пари в помещението и да изпълнят ноздрите му; докторите засичали пулса му зад защитното стъкло; в 10:05 ч. той спаднал от 200 на 60 удара в минута; в 10:06 ч. Харви вече се борел за въздух; в 10:07 ч. започнал да точи лиги и главата му клюмнала и подскочила няколко пъти.

Убиецът бил обявен за мъртъв в 10:12 ч. сутринта, на 18 септември 1959 г.

Това е ужасен начин да умреш.

Едно много по-справедливо наказание за Харви Глатман, което вероятно би се харесало и на него самия, е, ако смъртната му присъда бе обесване с въже.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

Един коментар за “Харви Глатман: Убиецът на самотни сърца”

  1. AvatarВероника

    Много, много добре написана и интересна статия!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –