Публикувано на: 25 май, 2010

През 1949 г. Джон Джордж Хейг се появява по първите страници на вестниците в Англия като нечовешкото чудовище, което убивало за изгода в продължение на много години. Според собствените му признания, той разтварял жертвите си в киселина, като преди това пиел от кръвта им. Макар някои от британските издания да преувеличавали образа му, описвайки го като кръвожаден вампир, в действителност Хейг е лукав и хищен престъпник, който се опитва да измами бесилото, преструвайки се на луд.

Изчезнало лице

Ловът на Вампира

В четвъртък на 3 март 1949 г. британският ежедневник „Лондон Дейли Мирър“ започва да публикува серия от зловещи истории за убийства, озаглавена „Ловът на Вампира“. Вестникът не посочвал имена, но за всички било повече от ясно, че става въпрос за един определен затворник – Джон Джордж Хейг.

Тези истории били предшествани от един сигнал за изчезнало лице, подаден две седмици по-рано. На 20 февруари мъж и жена влизат в полицейския участък в Челси и съобщават за изчезването на 69-годишната г-жа Олив Дюран-Дийкън.

Джон Джордж Хейг

Тази жена била живяла през последните две години в хотел „Онслоу Корт“ в Южен Кенсингтън. Тя си била уговорила среща с човека, който сега съобщавал за изчезването й – а именно г-н Джон Хейг – в неговия бизнес офис в Съсекс. Когато не дошла на срещата, той се обърнал към нейната приятелка Констанс Лейн, за да провери какво се е случило. Г-жа Лейн била забелязала, че г-жа Дюран-Дийкън не е на себе си напоследък. Тя говорила с камериерката й, която й казала, че господарката й не се е прибрала цяла нощ. Лейн решила, че трябва да съобщи за този инцидент в полицията. Нейната приятелка нямала навика да изчезва без да каже на никого. Олив била много подредена и организирана жена. Нещо не било както трябва. Хейг предложил на Лейн да я закара до районното.

Г-жа Дюран-Дийкън

Снимката и описанието на изчезналата жена били разпространени из всички полицейски управления, в пресата и хотелите. Полицайката сержант Ламборн, която била натоварена да разговаря със служителите на хотел „Онслоу Корт“, където живеел и Хейг, разпитала управителя и установила, че той не е плащал стаята си отдавна и далеч не е харесван от персонала. Ламборн си помислила, че Хейг е твърде бърз в отговорите, а това, че живеел в обкръжението на богати, застаряващи жени го правело още по-подозрителен. Тя решила да направи проверка на миналото му. Само след един час от Скотланд Ярд я уведомили, че Хейг е бил арестуван няколко пъти за мошеничество и е лежал три пъти в затвора за измама, фалшификация и кражба. Той незабавно се превърнал в заподозрян.

Хейг се опитал да помогне. Сините му очи, обиграните маниери и спретнатостта му направили добро впечатление на репортерите. Той отговарял на всички въпроси с очевидна загриженост за изчезването на жената. Някои хора забелязали, че той носи ръкавици и не след дълго се разбрало, че Хейг е маниакален чистоплътник, който мие ръцете си непрекъснато и винаги носи ръкавици – и зиме и лете. Той ненавиждал мръсотията.

Докато Хейг уверявал репортерите, че г-жа Дюран-Дийкън ще бъде открита жива и здрава, полицаите от Западен Съсекс проверявали неговия бизнес – „Хърстли Продъктс“ в Кроли.

Хейг твърдял, че е директор, но това скоро се оказало лъжа. В действителност, Хейг бил наел от тази компания един двуетажен магазин, заобиколен с двуметрова ограда, който той наричал „експериментална инсталация“. Той бил казал на директора на „Хърстли Продъктс“, от когото наскоро бил заел пари, че се занимава с „конверсия“. Конверсията е обичайна индустриална практика, която обикновено се използва за разтварянето на материали в силна киселина. Хората, които се занимават с това, изкарват добри пари.

Полицията, предвождана от детектив Пат Хеслин, проникнала в сградата, за да се запознае със съдържанието на стаите. Те открили инструменти, корита, жици, лист червена целофанена хартия и парче памук край една пейка. Три 40-литрови, стъклени съдове с тесни гърла, пълни с киселина, били наредени в редица и пакетирани със слама. Един от тях бил празен, а друг пълен до половината. Наблизо лежала една нова помпа, от която липсвала част, а от една кукичка на вратата висяла гумена престилка, зацапана с химикали. В стаята имало и гумени ботуши и ръкавици, а в една армейска чанта бил открит противогаз.

Полицаите намерили и една кутия за мъжка шапка, както и дипломатическо куфарче, носещо инициалите Дж. Дж. Х. Детектив Хеслин оставил охрана в работилницата и докладвал за находките си на инспектор Шели Саймс, който му разрешил да извърши официален обиск.

Те се натъкнали на документи, споменаващи имената Арчибалд Хендерсън, Роуз Хендерсън и трима души на име Максуон, както и на едно брачно свидетелство, няколко паспорти, лични карти и шофьорски книжки. Вътре в кутията за шапки лежал един .38-калибров револвер и муниции. Оръжието било използвано съвсем наскоро.

Не след дълго ченгетата попаднали на квитанция за химическото чистене на някакво палто от каракул, което се оказало собственост на г-жа Дюран-Дийкън. В кошчето за боклук в стаята й в хотела били открити парченца от палтото, които били изпратени в лабораторията.

Тогава в пресата се появил материал, в който бижутерът г-н Бул от Хоршам разказвал как след изчезването на жената в магазина му били заложени някакви бижута. Един от роднините на г-жа Дюран-Дийкън идентифицирал бижутата като нейни. Човекът, който заложил ценностите, се бил подписал с името „Дж. Маклийн“, с адрес ул. „Сейнт Джордж Дроув“ 32. Помощникът на г-н Бул разпознал този човек в лицето на Хейг. Той бил посещавал магазина и преди и бил залагал и други бижута, представяйки се като Джон Джордж Хейг.

Това било достатъчно основание за полицията, за да го арестува. Хейг тръгнал към районното с думите: „Разбира се. Ще направя всичко по силите ми да ви помогна“.

Не след дълго полицията разбира не само къде се е изпарила г-жа Дюран-Дийкън, но установява, че тя не е била единствената.

Признанията на Хейг

Джон Джордж Хейг

Хейг имал време да се окопити, когато се озовал в полицейското управление в Челси. Той пушил, чел вестници и даже подремнал. За известно време полицията не му съобщавала какво иска от него. Изминали три часа преди ченгетата да се приготвят за разпита му – достатъчно време за него да си измисли стратегия. Междувременно се получил сигнал от брата на Роуз Хендерсън, който заявил, че Хейг е бил последният човек, който я е виждал, преди тя да изчезне неизвестно къде. Това още повече затвърдило съмненията на полицията.

Хейг незабавно започнал да лъже за посещенията си в Хоршам. С цялата си арогантност той предположил, че полицията не може да го пипне и затова говорел съвсем свободно. Естеството на въпросите му подсказало, че полицията има доказателства срещу него. Първоначално казал, че палтото е принадлежало на г-жа Хендерсън, но след това признал, че е продавал бижута на г-жа Дюран-Дийкън и знаел, че палтото е нейно. Детективите го попитали как се е сдобил с нейните ценности и какво знае за местонахождението й. Той започнал да съчинява една история за изнудване, която бързо била разбита на пух и прах. Когато останал насаме с един от детективите, той го попитал какви са шансовете на човек да бъде освободен от криминалното заведение за душевно болни в Бродмур. Това издавало виновността му, както и неговата стратегия – да се прави на невменяем. Детективът не го удостоил с отговор.

В този момент Хейг сложил картите си масата, все още сигурен в своя имунитет към правосъдието.

„Ако ви кажа истината“ - казал той, - „няма да ми повярвате; тя звучи твърде невероятно, за да повярвате“.

Очевидно мислейки, че ще бъде изпратен право в лудницата Бродмур, той игнорирал предупреждението на детективите и казал:

„Ще ви разкажа. Г-жа Дюран-Дийкън вече не съществува. Тя изчезна напълно и от нея никога няма да може да бъде открита и следа. Унищожих я с киселина. Ще намерите само утайка, която се намира на Леополд Роуд. Всяка следа е изчезнала“. След това той показал наивната си арогантност, казвайки: „Как можете да докажете убийство без тяло?“.

Това изявление първоначално изглеждало неясно, но с развитието на историята на Хейг, станало ясно какво е имал предвид той.

Когато лежал в затвора преди години, Хейг бил дискутирал това слабо място на закона със своите колеги зад решетките. Той бил убеден, че ако няма труп (така разбирал термина corpus delicti), не може да има осъждане. Хейг разисквал тази тема толкова често, че накрая се сдобил с прякора „Стария Корпус Деликти“. Той смятал, че полицията трябва да разполага с физическото тяло, за да е в състояние да преследва някого за убийство, и знаел, че съществуват начини да се избегне това. Точно в затвора Хейг експериментирал с киселина върху мишките, за да види как се разтварят техните трупове. Той също бил споменавал неведнъж, че за да се сдобие човек с истински пари, негова плячка трябва да бъдат основно възрастните, заможни жени.

Но Хейг не бил взел в предвид тежестта на косвените доказателства, които, дори и без наличието на тяло, биха могли да бъдат използвани за доказване на вина. Той вече бил предложил признанията си, което само по себе си доста помагало на полицията да докаже случая си. Сега те имали нужда единствено от малко потвърждаващи доказателства. Те разполагали с палтото и бижутата на г-жа Дюран-Дийкън. Сега било време да се опитат да изровят малко улики от киселинната „утайка“.

Хейг отново бил предупреден да не говори, но пренебрегвайки това, той предложил пълно описание на онова, което бил сторил с г-жа Дюран-Дийкън. Той продиктувал заявлението си, за чието написване били нужни два часа и половина. Хейг разказал, че докато тя оглеждала някаква стока, той я застрелял в тила. След това отишъл до колата си, донесъл едно джобно ножче и чаша, и използвал тези предмети, за да източи кръв от жертвата си и да я изпие. После Хейг сложил й тялото в един цилиндър с киселина и го оставил да се разтопи.

Това престъпление му донесло приблизително 111 лири и 10 шилинга. Той заявил, че освен нея е убил още петима души, чийто тела е разтворил в киселина, като преди това пил от кръвта им. Хейг изпитвал нужда от кръв и точно затова убивал. Той описал един свой кървав сън, който винаги предшествал тази негова компулсивна нужда. Хейг бил пленен от червената течност още като дете. През 1944 г. той претърпява автомобилна катастрофа, след която започва да сънува разпятия капещи от кръв. Той обяснил, че няма контрол над действията си.

Хейг бил обвинен в убийството на г-жа Дюран-Дийкън и задържан в затвора в град Луис. Там, той признал за убийството на още трима души – една жена от Хамърсмит, един младеж от Кенсингтън и едно момиче от Ийстборн. И този път казал, че е бил подтикнат от жаждата за кръв.

Така общият брой на жертвите му се увеличил на девет души. Той не показал и капка разкаяние или страх към съдбата си оттук нататък. Неговите нови самопризнания били записани и той ги подписал, но срещу него не били повдигнати допълнителни обвинения.

Благодарение на странните му заявления, неговото умствено състояние се превърнало в предмет на спорове за съдилищата и пресата. Твърденията му, че е убивал единствено, за да пие от кръвта на жертвите си, без никаква проява на сексуални перверзии, станали горещо разисквана тема. Нямало друг случай като неговия и повечето от преглеждащите го лекари не му вярвали.

Освен това Хейг сам си навредил. Преди да се впусне в чудатите си спомени,той бил попитал дали ще има шанс да се измъкне от лудницата Бродмуур. Това навеждало на мисълта, че той има нещо наум.

Складът на Хей

Складът на Хейг

След първоначалните му самопризнания началникът на полицията в Западен Съсекс поискал помощ от Скотланд Ярд, под формата на един главен инспектор и един патолог. Главен инспектор Махон поел разследването. Заедно с д-р Кийт Симпсън и инспектор Саймс той посетил склада в Кроули, където Хейг бил извършвал „експериментите“ си.

Тяхната цел била да се опитат да открият още улики. Това щяло да бъде трудна задача, но те се надявали, че киселината може да не е унищожила всичко. Прибързаните признания на Хейг се оказали най-голямата му грешка.

Еволюцията на един сериен убиец

Джон Джордж Хейг е роден в Йоркшир, Англия. В семейството му няма следи за каквото и да било умствено разстройство, но майка му Емили твърдяла, че е чувствала силна изнервеност през последните три месеца от бременността си. Тя била на 40 години и той бил първото и единственото й дете. Емили била омъжена за Джон Робърт Хейг от 11 години, когато той внезапно бил уволнен от работата си като техник в една електрическа компания. Това поставило семейството в трудна финансова ситуация. Те били принудени да взимат пари на заем, което смятали за срамно.

Малкият Хей

Малкият Хейг

Хейг е роден на 24 юли 1909 г. Няколко месеца по-късно баща му си намерил нова работа. Те се преместили в Аутууд, където Хейг прекарал следващите 24 години от живота си. Той разказва, че е живял мирно и тихо, без обичайните радости на детството.

Неговите родители принадлежали към една религиозна секта, известна като „Избрания народ“, или „Плимутското братство“, чийто членове са пуристи и антиклерикали. Хейг слушал библейските притчи и му било забранено да участва в каквито и да било спортове или забавления. Това го устройвало напълно, понеже той вече бил развил отвращение към мръсотията. Неговият баща го предупреждавал, че каквото и да прави, трябва да внимава да не „наскърбява Бог“. Светът бил зъл и семейството трябвало да се пази далеч от него. Бащата на Хейг дори издигнал висока ограда около къщата и градината им, за да държи съседите на разстояние.

Джон Хейг старши имал на челото си синьо петно по рождение, за което казвал, че е дамга на дявола. Той бил белязан, защото съгрешавал и предупреждавал сина си никога да не прави същото. Майка му не била дамгосана, защото била ангел и Хейг цял живот гледал на майчинската фигура в тази светлина. Той смятал за забележителен факта, че е син едновременно на ангел и грешник. Непрекъснато се страхувал да не направи нещо, което би оставило печата на грешник върху него. Хейг бдително изучавал околните за подобни белези и често оставал буден нощем, чудейки се дали петното не се е появило на собственото му лице. Не след дълго обаче, той осъзнал, че нищо не се случва, когато съгреши. Малките бели и лъжите не карали кожата му да се покрие с петна. Той разбрал, че е бил лъган.

Като момче, той показвал силна чувствителност към другите и особено към животните. Хейг имал куче и няколко зайчета, които се явявали заместители на приятелите, които не можел да има. Понякога давал собствената си храна на съседските кучета и не можел да понася гледката на каквото и да било страдание. Впоследствие твърдял, че дори жертвите му не са страдали изобщо. Очевидно е, че той ценял животните повече от хората.

Той рядко бил непослушен, а когато правел бели, майка му го удряла по опакото на ръката с четка за коса. Това наказание карало кожата му да кърви и той ближел кръвта си и по този начин развил зависимостта си към нея. (Мнозина смятат, че той е измислил това, за да се изкара невменяем, но други хора с вампирски наклонности също са разказвали за подобни инциденти в детството си.)

Въпреки че ходел на училище, Хейг се прибирал право в къщи след занятията, вместо да играе с другите деца. Той бил самотник и индивидуалист. Освен това се превърнал и в лъжец. За да не тревожи родителите си, той придобил навика да им казва онова, което те искали да чуят.

Най-големият интерес на Хейг била музиката и той се научил да свири на пиано и орган. Освен това се присъединил и към църковния хор, което налагало присъствието му на катедралните служби в Уейкфилд, на три мили разстояние от дома му. Той навлязъл в един религиозен свят, много по-структуриран и зависим от авторитетните фигури, отколкото допускало неговото антиклерикално възпитание. Така заживял в два различни свята с фундаментално противоположни вярвания. В действителност, от десет до шестнайсетгодишна възраст той участвал в точно онези неща, които родителите му смятали за грешни, и те му позволявали да го прави. Той се чувствал така, сякаш всичко може да му се размине, и един психиатър след години щял да установи, че това е била повратната точка в превръщането му в социопат. Хейг често медитирал пред образа на кървящия Исус в катедралата и по-късно заявил, че това му е повлияло неблагоприятно и отчасти е вдъхновило неговата жажда за кръв.

Хейг обичал колите и след като завършил училище си намерил работа като чирак в един автосервиз. Тъй като работата била мръсна, той прекарал там само една година и напуснал. След това станал чиновник, но и това не му харесало. После опитал в застрахователното и рекламното поприще, където успял за известен период. Той опознал света на големите финанси и дори успял да си купи скъпа кола – ярко червено Алфа Ромео. На 21-годишна възраст се сблъскал със закона, заради измамните си практики. Хейг бил заподозрян в кражбата на пари, но бил освободен без последствия, загубвайки обещаващата си работа.

Според автора Дейвид Брифлет, Хейг вероятно е бил запознат с един случай във Франция, за който пишели английските вестници по онова време. Френският адвокат Метр Саре бил изобретил схема за бързо забогатяване, която включвала застраховка, убийство и разтваряне на телата в киселина. Саре застраховал един умиращ мъж и убедил една своя приятелка да се омъжи за него. Жената използвала друг фалшив съпруг, за да убеди застрахователната компания, че той не носи здравословни рискове. Когато първият мъж умрял, те си разделили парите. Фалшивият съпруг обаче започнал да изнудва адвоката, който убил и него и любовницата му. След това поставил телата им в метален варел и ги разтворил в киселина. Това можело и да му се размине, ако не продължил да повтаря измамата си, и в крайна сметка бил заловен и осъден на смърт. Ако Хейг наистина бил чел тази история – което е много вероятно – той без съмнение е вярвал, че е по-умен от Саре и никога няма да го пипнат.

През 1934 г. Хейг спрял да посещава църквата на родителите си и се оженил за една жена, която едва познавал, на име Беатрис Хамър. Тя била на 21 години, независима и духовно извисена. Хейг я впечатлил с маниерите и чара си и, когато поискал ръката й, тя веднага казала да.

Родителите и на двамата не одобрявали връзката им, но тези на Хейг им позволили да живеят у тях. Бракът им продължил едва четири месеца и свършил, когато Хейг бил арестуван през октомври и изпратен в затвора. Докато бил там, жена му родила момиченце, което дала за осиновяване. Хейг я видял само още веднъж за кратко, за да й каже, че бракът им не е официален, понеже той вече бил женен за друга. Това било лъжа.

Затворът го спрял само за малко. Хейг прочел във вестника една история за мошеник, който продавал коли, дадени вече на лизинг. Това му се сторило лесен начин за забогатяване и той пренебрегнал факта, че човекът от историята е заловен и изпратен в затвора. Хейг вярвал, че ще му се размине. Той станал продавач в една автомобилна компания и, използвайки вратичките в системата, започнал да трупа активи. Успял да върти измамата си в продължение на няколко месеца, преди да бъде арестуван и вкаран в затвора за 15 месеца.

Това било първото му истинско наказание, но и то не успяло да го насочи в правия път. Не след дълго вярата в собственото му превъзходство го забъркала в много по-сериозни неприятности.

Търговецът

С влизането си в затвора Хейг бил отлъчен от църквата на родителите си. След освобождаването си той се върнал в дома на родителите си и започнал бизнес с химическо чистене. Справял се добре до момента, когато неговият партньор загинал в мотоциклетна катастрофа. Последвалата ликвидация на бизнеса го огорчила и той напуснал родния си град и заминал за Лондон.

Уилям Доналд Максуон

Уилям Доналд Максуон

Там, Хейг се отзовал на една обява за шофьор/секретар в увеселителен парк. Това било началото на една нова глава в живота му и по стечение на обстоятелствата човекът, който го наел, се превърнал и в първата му жертва. Собственикът на увеселителния парк г-н Уилям Доналд Максуон, с прякор „Мак“, бил млад човек с обещаващо бъдеще. Той харесал Хейг и го смятал за отличен служител. Хейг никога не споменал за миналите си прегрешения. Мак го запознал с родителите си, които също веднага го одобрили. Двамата млади мъже станали приятели. Те харесвали колите, модните дрехи и лондонските пъбове. Когато Хейг опознал бизнеса, той бил повишен в управител. Но след една година напуснал и се захванал със собствен бизнес. Семейство Максуон съжалявало, че трябва да се раздели с него, но той не харесвал да работи за други хора.

Той открил фалшива адвокатска кантора, използвайки името на една почтена фирма. След това обявил фалит, отървал се от дяловете на компанията и осребрил чековете. После се преместил в друг район, където повторил измамата си.

Все пак властите го спипали и той отново попаднал в затвора, този път за четири години. Една година след освобождаването си бил задържан за кражба и осъден на 21 месеца.

Докато лежал в затвора, Хейг се заклел, че никога повече няма да попадне там. Той измислил план, чрез който да се възползва от възрастни, стари жени. Според него точно там били големите пари. Той се научил да работи със сярна киселина в работилницата на затвора. Експериментирал върху мишки и направил обширно проучване за въздействието на киселината върху животинските тъкани. Хейг открил колко е лесно да се отървеш от тяло, ако разполагаш със значително количество киселина и усамотено място. Една мишка се разтваряла само за половин час.

Когато излязъл, той си намерил работа като счетоводител в една инженерна фирма, собственост на г-н Стивънс. Хейг живял за кратко със семейството на шефа си. Той имал две дъщери и по-голямата, Барбара, споделяла страстта на Хейг към музиката. Двамата станали близки приятели и дори заговорили за брак, макар че Хейг все още бил женен.

През 1944 г. Хейг претърпял пътна катастрофа, в която получил травма на главата, при което кръвта от раната се стекла в устата му. Това възродило детските му фантазии за кръв.

През същата тази година започнал да убива. Хейг наел едно мазе на „Глочестър Роуд“ 79 и помещението му се сторило твърде удобно, за да може да му устои. Снабдил се с варели с киселина и не след дълго приложил уменията придобити в затвора на практика.

По една случайност, той отново се срещнал с „Мак“ Максуон, за когото работил преди. Максуон се зарадвал да го види и завел Хейг при родителите си. Те му разказали за скорошната си инвестиция в един имот, който им носел приличен доход. Хейг слушал много внимателно и измислил план.

Максуон и Хейг започнали да прекарват доста време заедно и на 6 септември 1944 г. Мак бил видян за последен път.

В дневника на Хейг, който е открит от полицията по-късно, под датата 9 септември е нарисуван червен кръст. Вероятно на тази дата той е убил или се е отървал от тялото на Максуон. Хейг разказва, че е почувствал внезапна жажда за кръв и затова ударил Мак по главата с крак от маса или тръба. След това прерязал гърлото му. „Взех една чаша, източих малко кръв от шията му в нея, и я изпих“. След това трябвало да реши какво да прави с тялото.

Той разполагал с доста киселина в работилницата си и един 150-литров варел, в който с мъка натикал тялото на Максуон, като преди това свалил ценностите и дрехите му.

Хейг си сложил престилка и ръкавици, и налял киселина в една кофа, която излял във варела. Докато работел, изпаренията от действащата киселина го замаяли. Той не бил предвидил това. Вентилацията в помещението не била добра и Хейг трябвало често да излиза навън, за да поема чист въздух. Минали часове преди тялото напълно да изчезне в кипящата течност. Първоначално студената киселина се нагряла неимоверно от реакцията си с влагата в тялото. Хейг покрил варела, заключил работилницата си и се прибрал в къщи. Докато спял, неговото бивше другарче по чашка се превърщало в лигава каша.

Хейг се върнал в мазето след два дни, за да провери как върви „експериментът“ му. Погледнал във варела и видял вътре черна, лигава субстанция, нашарена от червени жилки. С помощта на един дървен прът разбъркал човешкото задушено, за да провери дали Максуон се е разтворил напълно. Сместта била по-гъста отколкото очаквал, но все пак достатъчно течна, за да я излее в канала – което и направил. За негово огорчение, на дъното на варела все още имало някакви големи буци, които трябвало да извади и да натика с усилие в канализацията. След това почистил варела.

Щом изпълнил задачата си, Хейг изпитал чувство на еуфория. Той бил убил някого и никой никога нямало да бъде в състояние да го обвини. Тялото никога нямало да бъде открито. Сега настъпил моментът да се възползва от състоянието на Мак.

Хейг посетил родителите на Максуон и им казал, че синът им е заминал, за да избегне вербуването си в армията. Те не се усъмнили, тъй като Мак често бил казвал, че по-скоро ще потъне в земята, отколкото да отиде да се бие на фронта. Хейг дори им изпратил фалшиви пощенски картички от негово име от Шотландия. После измислил план как да се сдобие с парите им.

Установявайки колко е трудно да се диша под действието на киселината, Хейг си направил маска, с която да защитава лицето си в бъдеще. Освен това се сдобил и с помпа, с която да извлича киселината от варела.

Два месеца по-късно той убил една жена на средна възраст от Хамърсмит, която никога не е идентифицирана. След това се заел с убийството на двамата възрастни Максуон. Той ги ударил по главите със същата тръба, с която убил сина им, пил от кръвта им и ги разтворил в киселината. Хейг казал на хазяйката им, че са заминали за Америка. Той преровил документите им и направил така, че цялата им поща да идва при него – включително и пенсията на стария Максуон.

Впоследствие той заявява, че е убил и двамата, понеже кръвта на бащата не го била задоволила напълно. Но фактът, че бил сложил ръка върху имуществото им, подсказвал различен мотив. Представяйки се за Уилям Доналд Максуон, той подправил подписа на младежа и продал имотите на семейството, сдобивайки се с над 6000 лири. Тяхното изчезване никога не било съобщено в полицията и е открито чак след признанията на Хейг през 1949 г.

Междувременно Хейг се преместил в стая 404 в хотел „Онслоу Корт“ в Кенсингтън – сграда, която приютявала предимно заможни възрастни вдовици. Той се представял за посредник, занимаващ се с патенти, изобретения и инженерни фирми. Компанията му, казвал той на хората, се казвала „Юниън Инджиниъринг Груп“ и имала клонове в четири града.

През същата есен, според признанията на Хейг, той убил един младеж на име Макс от Кенсингтън, но това негово твърдение никога не е доказано.

Семейство Хендерсън

Семейство Хендерсън

Две години след убийството на семейство Максуон Хейг бил похарчил парите им и вече се оглеждал за нова жертва. Чрез една обява за продажба на къща той се свързал с д-р Арчибалд Хендерсън (52 г.) и неговата съпруга Роуз Хендърсън (41 г.).

Хейг им предложил повече, отколкото искали за къщата, но сделката пропаднала, тъй като не могъл да събере парите. В действителност, той нямал никакво намерение да купува имота. Онова, което целял, било да си пробие път в живота им. Той продължил да се вижда с тях и се превърнал в техен приятел, въпреки че по принцип не одобрявал поведението им. Те живеели нашироко, пиели и били доста светски личности. Това бил вторият брак на Роуз. Но фактът, че те очевидно разполагали с пари, се харесвал на Хейг. Той ги окуражавал да говорят за себе си и така научил всичко за техните имоти и навиците им. Тяхното приятелство продължило цели пет месеца, което показва колко търпелив можел да бъде Хейг с набелязаната си плячка.

През това време Хейг наел склада на „Леополд роуд“ в Кроули и преместил оборудването си там. На 22 декември 1947 г. поръчал три контейнера със сярна киселина и два 150-литрови варела без капаци.

През февруари 1948 г. Хейг посетил семейство Хендерсън и прекарал у тях няколко дни. Той твърди, че тогава бил започнал отново да сънува кървавите си сънища, което го подтикнало към убийството им. В същото време дълговете му се трупали.

На 12 февруари той закарал д-р Хендерсън в Кроули, където го застрелял в главата със собствения му револвер. Той оставил Хендерсън в склада и се върнал да вземе съпругата му, на която казал, че мъжът й се е почувствал зле. Той застрелял и нея и, преди да остави двете тела в склада за през нощта, задоволил жаждата си с кръвта им.

Той разтворил телата им в киселината, както бил направил и със семейство Максуон. Кракът на Хендерсън останал цял, но той го изхвърлил заедно със слузта в ъгъла на един боклучав двор, без да си прави труда да се отърве от тази толкова явна улика. Очевидно Хейг се чувствал неуязвим.

На следващата сутрин Хейг се явил в хотела, където живеели Хендерсън и, представяйки пълномощно, написано уж от доктора, взел вещите и кучето им. Той продал всичко, включително и колата им, но запазил кучето за себе си. Сложил ръка и на къщата им и продал някои от дрехите на г-жа Хендерсън на Барбара Стивънс. Г-жа Дюран-Дийкън, с която Хейг се запознал в хотела, купила от него една чанта. Благодарение на тези търговски операции, Хейг се сдобил с около 8000 лири. Той писал на познатите им, подправяйки почерка и подписа на Роуз – и дори изписал цели 15 страници, за да приспи вниманието на брат й, който искал да отиде в полицията. Хейг му обяснил, че Хендерсън са емигрирали в Южна Африка. Братът се разтревожил, но не знаел как да ги намери.

След това, според показанията му, той убил едно момиче на име Мери от Ийстборн. Това също никога не е доказано и не е сигурно, че тя наистина е съществувала.

През юни 1948 г. Хейг обявил колата си за открадната. Тя била открита размазана в подножието на една скала. След по-малко от месец наблизо било намерено неидентифицирано женско тяло, но полицията не сметнала двата инцидента за свързани. Но Хейг бил показал разбитата кола на Барбара Стивънс и й бил казал да не споменава на никого за нея. Освен това бил разправял на хората, че колата му е омръзнала и му се иска някой да я открадне. Дали наистина просто се е отървал от нея или я е използвал, за да се отърве от тяло, не е ясно. Колата била добре застрахована и той използвал парите, за да си купи нова.

В края на годината парите привършили и Хейг отново затънал в дългове, пропилявайки големи суми на хазарт.

Той дължал пари на хотела и бил взел назаем достатъчно, за да си плати сметката, но се налагало да изплати дълга си до пет дни. Когато г-жа Дюран-Дийкън се обърнала към него с идеята за изобретяването на изкуствени нокти, той я поканил в работилницата си. Но дори нейното убийство не успяло да покрие дълговете му и, ако не бил заловен, вероятно той щял да убие отново и то много скоро.

Криминалното разследване

Полицията претърсва дворът

Полицията претърсва дворът

В двора на склада полицията открила киселинната слуз, описана от Хейг. Вещото око на доктора забелязало нещо необичайно с размерите на череша, което се оказало важна находка: камък от жлъчка. Киселината не била успяла да го разтвори. В тлъстата, неразтворила се мазнина били открити и няколко добри фрагменти от човешки кости.

Екипът от криминалисти събрал 215 кг. мазнина и пръст, които били откарани в лабораторията за изследване. Те също прибрали и един от варелите, на чието дъно имало от същата субстанция, както и една фиба за коса.

Вътре по стените били забелязани малки пръски кръв, които били внимателно фотографирани. След това мазилката била изчегъртана и събрана за анализ. Тестът показал, че кръвта е човешка, но групата й не могла да бъде установена.

Слузта била изследвана в продължение на три дни. В нея били открити:

  1. 13 кг. човешки мазнини
  2. три жлъчни камъка
  3. част от не напълно разложен ляв крак
  4. осемнадесет фрагмента от човешки кости
  5. напълно запазена долна и горна зъбна протеза
  6. дръжката на една червена чанта
  7. опаковката на едно червило

Протезите се оказали важна находка. Полицията отишла при зъболекаря на г-жа Дюран-Дийкън, който потвърдил, че те са нейни.

Костите показали наличието на остеоартрит в ставите. Скоро се установило, че г-жа Дюран-Дийкън е страдала от това костно заболяване. Полицията направила отливка на откритото ляво стъпало и то съвпаднало идеално с обувките на жертвата.

По персийското палто на г-жа Дюран-Дийкън, както и по ръкавите на една от ризите на Хейг, също били открити кървави пръски.

Дръжката се оказала от чантата на г-жа Дюран – същата, която тя носела със себе си, когато отишла в Кроули с Хейг. По-късно самата чанта била открита в двора – очевидно изхвърлена там от Хейг.

Полицията намерила и очевидци, които били виждали възрастната дама заедно с Хейг в последния ден от живота й.

В стаята на Хейг бил открит „пазарски списък“ с нещата, които трябвало да купи преди да убие г-жа Дюран-Дийкън.

Д-р Търфит от криминалната лаборатория решил да експериментира със сярната киселина, за да провери теориите на Хейг. Той използвал един ампутиран човешки крак, крак на овца и други органични материали, и установил, че киселината работи с различна скорост, в зависимост от количеството на течности в материалите. Мазнината се оказала доста устойчива и очевидно точно наднорменото тегло на г-жа Дюран-Дийкън било помогнало за запазването на някои от нещата, намерени в слузта.

Само месец след ареста на Хейг прокуратурата била готова за процеса.

Доказване на убийство без труп

Хей се усмихва на процеса си

Хейг се усмихва на процеса си

На 1 април 1949 г. прокуратурата представила случая си пред магистратите в Съсекс. Хейг присъствал в залата и изглежда цъфтял от оказваното му внимание, очевидно без да се притеснява от сериозността на ситуацията си.

Неговият защитник не представил никакви доказателства по време на продължилия два дни процес. Той и прокуратурата се съгласили да разглеждат единствено случая на Дюран-Дийкън и да се въздържат от споменаването на твърденията на Хейг, че е пил от кръвта на жертвите си.

От своя страна Хейг очаквал да получи десет години в заведение за душевно болни. Той видял преувеличените статии във вестниците, които го описвали като кръвожаден вампир, и бил повече от щастлив да играе тази роля. За да добави още колорит към своя образ, той пил от собствената си урина, докато бил затворен в килията си.

Хейг бил прегледан от дванадесет лекари преди и след процеса. Те били особено заинтересовани от неговите твърдения, че е пристрастен към пиенето на кръв. Обикновено подобна мания е част от сексуално отклонение и рядко се проявява самостоятелно. Хейг не показвал признаци за каквато и да било перверзия. В действителност, той като че ли не се интересувал особено от секса.

Той бил подложен на няколко изследвания, сред които и електроенцефалограма. Резултатите били нормални. Повечето от докторите били на мнение, че той е умствено здрав и просто симулира лудостта си.

Четирима психиатри прегледали Хейг за защитата. Никой от тях не бил в състояние да каже, че той не е бил отговорен за действията си. Единствено д-р Хенри Йелоулийс бил на различно мнение. Той вярвал, че Хейг е параноик, но дори тази диагноза не била достатъчна, за да бъде обявен за луд. Неговото професионално мнение било единствената спасителна сламка на защитата.

Процесът започнал на 18 юли 1949 г. В малкото градче Луис придошли около 4 000 души, които се надявали да си намерят места в залата.

Хейг пледирал за невинен и за неговата умствена компетентност не бил повдигнат въпрос.

Прокуратурата представила случая си с помощта на 33-ма свидетели, никой от които не бил разпитан от защитата. Прокурорът се оттеглил в следобеда на същия ден.

Очевидно било, че адвокатът на Хейг ще използва картата с невменяемостта. Той описал на съда неговото умствено заболяване и как то пречело на способността му да различава доброто от злото. За да му помогне с това, той призовал д-р Йелоулийс. Психиатърът разказал за разговорите си с Хейг и описал как неговото умствено състояние съвпада напълно с описанието на параноята в „Учебника за умствени заболявания“.

По време на процеса Хейг се занимавал с решаването на кръстословици, без да изявява желание да говори в своя защита.

На съдебните заседатели им били нужни само 15 минути, за да стигнат до консенсус: Хейг е виновен.

Съдията го попитал дали иска да каже нещо. Той вдигнал глава и казал: „Абсолютно нищо“.

Восъчната статуя на Хей

Восъчната статуя на Хейг

Тогава съдията сложил черна шапка и осъдил Хейг на смърт.

Убиецът Джон Джордж Хейг, който разтварял жертвите си в киселина, е екзекутиран на 6 август 1949 г. в затвора Уондсуърт. Той завещал дрехите си на Залата на ужасите на Мадам Тюсо, където е издигната неговата восъчна фигура. Той изпратил инструкции, според които тя винаги трябва да бъде поддържана в изряден вид – с изгладени панталони, зализана коса и показани ръкавели. Така Хейг получил мястото си в историята, редом с други прочути убийци, увековечени от восък.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

10 Коментари за “Джон Джордж Хейг: Виртуозът на киселинните бани”

  1. AvatarNanny

    Благодаря много за статията. С голямо нетърпение я очаквах.

  2. AvatarСилвия

    Няма защо:)

  3. Avatarjeny

    имам въпрос към nanny -какво означава „с голямо нетърпение „очакваш статия за престъпник ? има нещо болно в това „нетърпение , да ?

  4. AvatarБуржоа-бохем

    @jeny, няма нищо болно тук, нарича се любопитство, породено от интерес към самото болно съзнание на убиеца. Има няколко научни дисциплини, които изучават това съзнание и поведение, без самите изучаващи го, да бъдат определяни като „болни“. Не забравяй, че уасът и страхът, във всичките им форми и проявления, са едни от най-интригуващите емоции.

  5. Avatargabi_kt

    Интересна статия…

  6. AvatarЯвор

    Няма нищо болно в това тук ?? Престъпленията са напълно нормални, но зад тях стоят напълно ненормални, много важно като не е бил психично болен и добре че не са го оправдали заради това а са го обесили всички престъпници са ненормални !!

  7. AvatarNanny

    Джени, не виждам нищо болно в интереса ми към психологията на серийните убийци, вероятно не по различен от твоя. Тъй като нямам много време,за да седя пред компютъра, редовно посещавам само 2-3 блога и този сайт и мисля, че няма нищо ненормално в това да очаквам с нетърпение дадена статия, пък била тя и за сериен убиец. : )

  8. Avatarivan

    to pkazva do kolko roditelite imat vina

  9. AvatarАделайде

    Боже, тези хора като че ли по учебник убиват… Между другото, няма нищо лошо човек да се интересува от криминалистика, аз, например, много се интересувах от съдебна медицина, когато учехме това, нищо, че съм стоматолог. Много интересни случаи има, не само родителите имат тук вина, имат вина и околната среда, и влиянието й над хората като цяло. Родителите на тези убийци май наистина си нямат представа какво са чели, видяли или чули децата им, но все пак контролът е доста разхлабен, за съжаление. Само се моля Господ да пази хората от такива ненормалници. А за господин киселинният виртуоз да кажа – абе тоя нормален ли е?

  10. AvatarАделайде

    corpus delicti – състав на престъплението, доказателствен материал, corpus тук се тълкува като лице, а не като тяло или труп

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –