Публикувано на: 12 септември, 2011

Джеси Хардинг Померой е социопат и сериен убиец. Макар да отнел живота само на двама души, той изтезавал брутално мнозина други по време на краткия си престой на свобода и вероятно щял да убие още много, ако не бил спрян. А бил едва на 14 години. Въпреки възрастта си, Джеси извличал огромно удоволствие от преследването на жертвите си и отнемал живота им без да се замисли два пъти.

Фактът, че Джеси Померой е започнал да убива на толкова крехка възраст не е толкова необичаен, колкото смятат повечето хора – дори за 19-и век, когато бил роден. Децата, които убиват, са сред нас откакто свят светува.

В средата на 18-и век десетгодишният Уилям Йорк бил осъден на доживотна служба в британския флот за убийството на 5-годишно момиченце, което се напишкало в общото им легло. Йорк първо изтезавал детето, прерязвайки китката й до кокал, след което направил същото и с лакътя й и накрая отворил бедрото й с ножа си. Съдията отменил смъртната му присъда, решавайки, че тежките условия във флота, който тогава бил пълен със затворници, ще бъдат достатъчно наказание за малолетния убиец.

През 1847 година едно 12-годишно момче на име Уилям Олнът било осъдено за убийството на дядо си. Той отровил стареца с арсеник и разболял останалите членове на семейството си, подправяйки с отрова захарницата. Осъдили го на обесване, но заради младостта му животът му бил пощаден и той прекарал остатъка от живота си в британски затвор.

Люк Уудхам

Люк Уудхам

Три години по-късно, отново в Англия, едно 14-годишно дете – жертва на побойници, се изправило срещу мъчителите си и застреляло двама от тях с пистолет. Момчето – Алфред Денси, било изпратено в изгнание в Австралия. Век и половина по-късно Люк Уудхам донесъл оръжие в училището си в Мисисипи и убил двама души (както и майка си у дома), заради подигравките и тормоза, на които го подлагали.

Майкъл Карнийл

Майкъл Карнийл

Майкъл Карнийл, също жертва на училищен тормоз, открил огън по време на училищна молитва в град Падука щата Кентъки, убивайки трима и ранявайки петима души.

През 1855 година две момчета от Ливърпул били осъдени на 12 месеца затвор за убийство след като убили свой приятел с тухла, ядосани че са загубили някаква игра.

През 1886 година дванадесетгодишното германско момиче Мари Шнайдер била осъдена за убийството на 3-годишно дете, което бутнала през прозореца на втория етаж. Тя била известна като садистично и непочтено дете, което никога не пропускало възможността да тормози и измъчва по-малките от нея.

Джеси Померой бил също толкова жестоко дете, което се наслаждавало на болката и страха на своите жертви. Подобно на Мари Шнайдер, Джеси никога не пропускал шанса да нанесе страдание на по-малко дете. Изпитвал удоволствие да изтезава по-слабите от него и да ги гледа как се гърчат в страх и агония. Неговите престъпления започнали с побой и мъчения, но скоро станали много по-смъртоносни.

Обликът на злото

Криминолозите и биолозите се опитват от десетилетия да открият връзка между външния вид и престъпната нагласа. По времето, когато Джеси Померой карал второто си десетилетие в затвора, Чарлз Дарвин публикува своя труд „Произход на човека“. В него той споменава за така наречените „атавистични белези“, или повторната поява на вече изчезнал от няколко поколения белег в организма, обикновено причинен от случайната рекомбинация на гени. С други думи, човек, роден с атрофирала опашка, например, би могъл да се счита за връщане към по-ранна фаза от човешкото развитие. По-необразованите читатели решили, че това означава, че хората, които изглеждат като маймуни – с ниско чело, повече окосмяване, или просто различни – са подчовеци.

Чезаре Ломброзо

Чезаре Ломброзо

Италианският криминолог Чезаре Ломброзо прегърнал идеите на Дарвин и изковал термина „стигма на дегенерацията“, който уж показвал престъпната нагласа. Той смятал, че хората, които изглеждат не толкова „еволюирали“, вероятно не могат да използват висшите мозъчни функции на Хомо сапиенс и следователно са по-склонни да действат, водени от криминалните импулси, забравени от цивилизования човек. По-нататъшните изследвания показали, че стигмата на Ломброзо се среща също толкова често и при спазващите закона граждани и италианският учен бил принуден на преразгледа теорията си.

Но какво общо има външният вид и неговата връзка с престъпното поведение с Джеси Померой?

Джеси изглеждал различно от другите деца и тези разлики били толкова жестоки, че не било трудно да се предположи, че тъй като е „малформиран“, то той е подчовек. Първото, което се забелязвало у него, било чисто бялото му дясно око. Една от неговите жертви го описала като „мраморно“, а много хора, включително и собственият му баща, едва можели да го гледат в лицето без да потръпнат.

Неговата майка казвала, че катарактът му се дължи на реакция от ваксина срещу едра шарка, но други приписвали ослепяването на окото му на някаква вирусна инфекция, прекарана в бебешката му възраст. Без значение от причината, липсата на ирис и зеница придавали на бедното момче една зловеща аура дори още преди неговите деяния да се разчуят.

Померой бил свръхчувствителен и по отношение на твърде голямата си глава. Всъщност той целият бил по-едър от връстниците си, а чертите на лицето му изглеждали огромни дори на фона на великанската му глава. Устата му, въпреки тънката горна заешка устна, била много по-широка от нормалното, а ушите му – големи и щръкнали. В добавка към това описание, той рядко се усмихвал, предпочитал да си играе сам и страдал от подобни на епилептични припадъци. С две думи Джеси Померой бил лесна мишена за подигравките на останалите деца в квартала.

Безчовечен негодник

Джеси Померой

Джеси Померой

Бостън бил процъфтяващ град в края на 19-и век, когато през 1859 година се ражда вторият син на Чарлз и Рут Померой – семейство от долната средна класа от района на Челси в Бостън. Семейство Померой не било щастливо. Чарлз пиел и имал жесток характер. Той безмилостно биел децата си, често до кръв. Обикновено ги събличал преди да ги бичува с конски камшик и вероятно по този начин помогнал на Джеси да изгради връзката между сексуалното удоволствие, болката и наказанието. Впоследствие той щял да пресъздаде тормоза на баща си върху своите малки жертви.

Семейство Померой не можело да гледа домашни любимци, защото, незнайно как, на животните се случвали странни и жестоки неща. Рут искала да си вземе две птички, които да освежат мрачния дом, но се страхувала, че нещо ще им се случи. Последният път, когато имали птичета, те свършили мъртви, с прекършени шии. Не след дълго Рут разбрала, че Джеси е бил хванат да изтезава котето на съседите и вече за нищо на света не би допуснала друго животно в дома си.

Подобно на много други убийци, Джеси Померой се отегчил от изтезаването на животни и започнал да се оглежда за човешки жертви. Естествено, подбирал по-малки от себе си мишени. Нападенията му имали зловещо познато приличие – той пресъздавал и допълвал онова, което преживявал у дома си.

Неговата първа известна жертва е Уилям Пейн.

Около Коледа на 1871 година двама мъже изкачвали хълма Паудър Хорн, край потока Челси в южен Бостън. Наближавайки малка колиба, те чули тих плач, не по-силен от скимтене. Плачът ставал все по-силен и ясен, колкото повече се доближавали. Плачело малко дете.

Мъжете влезли в колибата и били шокирани от гледката. Едва 4-годишният Били Пейн висял вързан с въже за китките от централната греда на тавана. Детето било в полусъзнание и полуголо. Кожата и устните му били посинели от студ, а стегнатите му с въжета ръце – тъмно лилави от спрения приток на кръв.

Мъжете побързали да свалят тялото, ахкайки от ужас при вида на жестокия побой, на който очевидно бил подложен малкият Били. Гърбът му бил покрит с червени и грозни резки от камшик.

Били не бил в състояние да даде на полицията каквато и да било следа за самоличността на нападателя си и властите можели просто да се надяват, че става въпрос за изолиран случай.

За нещастие на децата от Челси и южен Бостън случаят съвсем не бил изолиран.

През февруари 1872 година седемгодишният Трейси Хейдън станал следващата жертва на Померой. Джеси го подмамил на хълма Паудър Хорн с обещанието да му „покаже войниците“.

Щом двете момчета останали насаме, Померой се нахвърлил върху дребния Хейдън, завързал го и го изтезавал също тъй безмилостно, както бил сторил с Били Пейн. Избил предните му зъби, насинил очите му и счупил носа му в неконтролируемата си ярост.

Също като Били, Трейси Хейдън бил съблечен и бичуван с пръчка до кръв. Впоследствие жертвата казала на полицията, че нападателят му го е заплашил, че ще му отреже пениса. Хейдън също не могъл да даде по-подробно описание на злодея, освен че имал кестенява коса.

Без да разполагат с нищо друго, освен с описанието на тинейджър с кестенява коса, властите били безсилни да спрат нападенията. Но те знаели, че си имат работа с умопомрачен човек и предполагали, че той ще удари отново.

В ранната пролет на 1872 година Джеси наистина атакувал отново. Този път обещал на 8-годишния Робърт Майер да го заведе в цирка „Барнум“, но вместо това го отвел през тресавищата в любимото си леговище и го нападнал. Съблякъл го, бил го с пръчка и го заставил да повтаря мръсни думи през цялото време. Майер разказал на полицията, че Джеси е мастурбирал, докато го изтезавал. Щом стигнал до оргазъм от гледката на страданията му, Джеси освободил момчето, заплашвайки че ще го убие, ако разкаже на някого.

Под натиска на многобройни гневни и изплашени бостънски родители, полицията предприела мащабно издирване, разпитвайки стотици тъмнокоси момчета от южен Бостън, но без успех. „Безчовечният негодник“, както вестниците нарекли неизвестния перверзник, се изплъзвал от мрежите им и се превърнал в нещо като Торбалан за децата в града. Родителите предупреждавали рожбите си да не говорят с никакви непознати момчета и, подобно на игра на развален телефон, скоро сред гражданите се разпространило описание на злодея различно от това на полицията: той придобил един по-дяволски облик. Хората го описвали като червенокос мъж с тънка червена брада без да знаят, че Джеси Померой е едва на 12 години и лицето му е гладко като на девица.

Мраморно око

Спазвайки цикъла на атаките си, случващи се през 60-90 дни, Джеси нападнал отново в средата на юли 1872 година, подмамвайки едно невнимателно 7-годишно дете в колибата на хълма, с обещанието да му даде 30 цента, ако му свърши някаква услуга. Нападението приличало на предишните: момчето било съблечено, вързано, бичувано и бито, докато Джеси не получил оргазъм. После, заплашвайки детето със смърт, ако напусне колибата, Джеси изчезнал в блатата.

По същото време вече била обявена награда от 500 долара за залавянето на „дяволското момче“. Гневни доброволци тръгнали на обиколки из улиците на Челси, в опит да намерят подлеца, гаврещ се с градските деца.

Няколко дни след това Рут Померой решила да премести семейството си от Челси в по-евтин квартал на южен Бостън. Според автора Харолд Шектър, тя е подозирала, че синът й е свързан с нападенията, но, както щяла да прави и през целия си живот, Рут отказвала да повярва, че Джеси е способен на чудовищните престъпления, за които бил осъден впоследствие. Също така е възможно тя да се е преместила поради икономически причини. Но, когато е видяла, че момчето-мъчител премества операциите си от Челси в южен Бостън по същото време, тя все пак сигурно е заподозряла нещо.

Болнавият 7-годишен Джордж Прат се мотаел по брега, търсейки съкровище, когато бил доближен от по-голямо момче, което му предложило 25 цента, за да му свърши някаква работа. Подобно на последната жертва на Джеси, мисълта колко много бонбони би могъл да си купи трябва да е замъглила преценката на Прат, защото той се съгласил да придружи Померой и свършил вързан и изтезаван.

Този път Померой повишил жестокостта си, отхапвайки парче месо от бузата на Прат и разкъсвайки кожата му с нокти. Сетне взел една дълга игла за шиене и започнал да я забива надълбоко в тялото на момчето. Накрая се опитал да отвори клепача на Прат, за да забие иглата в окото му, но детето успяло да се превърти по корем.

Очевидно заситен, Джеси оставил малкия и си тръгнал, но не преди да си отхапе още едно парче месо от задника на Джордж.

Ясно било, че това последно нападение е дело на разстроен ум и полицията издирила всеки „умствено слаб“ младеж в града, но нито една от жертвите не успяла да различи нападателя си измежду тях. Гражданите негодували срещу безсилието на властите, а доброволните патрули засилили стражата си.

Следващите две нападения на Джеси показали колко далече се е спуснал в бездната на извращенията. По-малко от месец след гаврата с Джордж Прат Померой отвлякъл 6-годишния Хари Остин, когото съблякъл и бичувал също като предишните си жертви. Този път обаче Джеси не се задоволил само да бичува момчето с колана си. Той извадил джобното си ножче и го забил под всяка от ръцете на безпомощно завързаната си жертва и между раменете.

Докато Остин лежал и се гърчел под него, Померой коленичил и се опитал да отреже пениса му. Но нещо изглежда го подплашило и той избягал преди да довърши работата си.

Нападенията ставали все по-жестоки и чести, въпреки усилията на полицията да открие извършителя. Само шест дни след нападението над Остин Джеси подмамил 7-годишния Джозеф Кенеди в блатата край залива и го подложил на свиреп побой. Подобно на Остин, Кенеди бил намушкан с нож, след което Померой го заставил да коленичи и да рецитира скверна пародия на „Отче наш“, пълна с нецензурни думи.

Кенеди се възпротивил, при което Джеси го ударил с ножа си през лицето и го завлякъл до брега, където измил раните му със солена вода.

Шест дни по-късно едно 5-годишно момче било намерено завързано за стълб край железопътните линии в южен Бостън. То разказало как някакво по-голямо момче го е подмамило в усамотен район с обещанието да му покаже войници. Когато останали сами, момчето го съблякло, било го колан и порязало главата му с нож.

Но точно когато Померой опрял острието на ножа си в гърлото на момчето, бил подплашен от приближаващи се железопътни работници и избягал. Момчето – Робърт Гулд, дал на полицията първата истинска следа в случая. Той описал нападателя си като огромно момче с око, приличащо на мраморно топче.

Арест и присъда

Подобно на много други серийни убийци, които са залавяни по привидно случайна прищявка на съдбата, първият арест на Джеси Померой станал почти случайно. Бостънската полиция била убедена, че е само въпрос на време преди Момчето с мраморното око да се превърне от садист в смъртоносен маниак. Властите продължили да претърсват градските училища за жертви на Мраморното око, с надеждата късмета да им се усмихне и да открият садиста.

На 21 септември 1872 година полицията дошла в училището на Джеси Померой заедно с Джо Кенеди и тръгнала от стая на стая с директора. Кенеди не могъл да разпознае нападателя си в нито една от стаите и Джеси Померой за малко щял да се измъкне.

Воден от неизвестни причини, по пътя си към къщи същия този ден Померой влязъл в полицейското управление, където в момента детективите за пореден път разпитвали Джо Кенеди. Тъй като през целия си живот Джеси никога не е изразявал особено разкаяние за престъпленията си, малко вероятно е да е отишъл в полицията воден от пристъпи на гузна съвест. По-правдоподобно обяснение е, че може би се е опитвал да въвлече властите в някаква игра.

Джо Кенеди бил там, когато Джеси влязъл в управлението. Померой го видял, обърнал се и бързо излязъл през вратата и обратно на улицата. Но било твърде късно. Кенеди го бил забелязал и възбудено го посочил на полицаите, които се втурнали след него и го хванали преди да измине и половин пресечка.

Заключили Джеси в килия и го разпитали. Разпитът бил суров и принудителен, но Джеси настоявал, че е невинен. След няколко часа полицаите се отказали и оставили Джеси да обмисля съдбата си, докато се свържат с майка му.

Оставили го сам в тъмната килия до полунощ, когато го събудили и отново се опитали да изтръгнат признанията му. Полицаите го заплашили със 100-годишна присъда, ако не си признае. При тази заплаха Джеси се пречупил и си признал за убийствата.

Правосъдието действало светкавично.

На следващия ден Джеси Померой бил отведен в централния бостънски затвор, където всяка от жертвите му потвърдила, че именно той е техният нападател. Същият следобед Джеси бил изправен пред съдията и всяка от жертвите му отново разказала историята си. Рут Померой заела свидетелското място в защита на сина си. Той е добро момче, ридаела тя. Той е послушен и трудолюбив. Не споменала обаче за инцидента с домашните любимци.

Джеси също свидетелствал, страхливо извинявайки деянията си:

“Не можех да се спра“ – казал той, навеждайки глава от срам.

Съдията не губил време във взимането на решение. Наредил Джеси да бъде изпратен в Поправителния дом в Уестбъроу до навършване на 18 години.

Джеси и майка му Рут Померой плачели горко и неутешимо, докато извеждали осъдения от залата.

Поправително училище

Тежък труд, дисциплина и наложено мълчание били предпочитаните методи за справяне с малолетните престъпници в края на 19-и век. Поправителният дом в Уестбъроу бил място, където изпращали малки негодници на всякаква възраст, осъдени за всякакви престъпления. Но самите родители също можели да вкарват в дома своите непокорни и трудни за контролиране деца.

Уестбъроу бил жестоко място, където силните преследвали слабите. Дисциплината била сурова, а дали „поправителният“ дом в действителност изпълнявал предназначението си да поправя младите нарушители е спорен въпрос. От затворниците се очаквало да работят през по-голямата част от деня по задачи като изработка на пирони и плетене на столове, а после следвал четиричасов учебен ден.

Дисциплината следвала военните правила. Въпреки крехките опити за реформа и по-хуманно отношение към осъдените, във всяка затворена система, в която се държат хора със социални отклонения, неизменно се наблюдава манталитетът на джунглата.

В тази среда жестоко момче като Джеси Померой би могло да процъфтява. Повечето от децата, изпращани в Уестбъроу, не били насилници. Най-честите им престъпления варирали от дребни кражби до просто „упорство“.

Джеси научил много бързо, че единственият му шанс да напусне Уестбъроу преди 18-ия си рожден ден е да демонстрира, че се е променил към добро. Досието му показва, че е бил образцов затворник и е избягвал наказанията и бичуването, налагани и за най-дребните провинения.

Любопитното е, че той проявявал необичаен интерес към тези наказания, често разпитвайки техните получатели за най-болезнените подробности. Историята на Уестбъроу показва също, че Джеси е прекарал почти цялата си присъда в самота; по-големите момчета го дразнели, а по-малките, които знаели защо е там, го избягвали отдалече.

Скоро след като бил изпратен в поправителния дом Джеси бил назначен за отговорник в спалното. Той се наслаждавал на своя авторитетен пост, раздавайки с удоволствие заповеди на останалите момчета.

Джеси предпочитал да прекарва времето си в тишина и спокойствие; дори отказал да участва в опита за бягство, предприет от почти половината възпитаници на училището.

Той все пак участвал в един инцидент. В края на 1873 година една учителка се доближила до него и му казала, че е видяла змия в задния двор. Помолила го да й помогне да я убие.

С голяма охота Джеси я последвал в градината, грабвайки една пръчка по пътя. След кратко търсене открил змията и сякаш изпаднал в див бяс – удряйки я отново и отново, докато не превърнал гърчещото се животно в грозна, кървава пихтия.

Свобода

Рут Померой

Рут Померой

Отвън Рут Померой започнала кампания за освобождаването на сина си, когото смятала за напълно невинен. Той е твърде малък, казвала тя, за да извърши подобни престъпления. Полицията е арестувала грешното момче. Рут написала писма до ръководителите на поправителния дом и до всеки друг, който би могъл да помогне на сина й. Тя посочила (напълно правилно), че той е бил притиснат да направи самопризнания и че е трябвало да бъде разпитван в присъствието на адвокат, или поне нейното.

Но онова, което убедило ръководството на Уестбъроу да освободи Джеси, бил той самият. Няма причина да го държат, решили те, когато посетили дома на Померой и установили, че Рут е трудолюбива, честна и грижовна жена. Братът на Джеси Чарлз също бил смятан за уважаван гражданин. Той продавал вестници на щанд пред магазина за дрехи на майка му.

Семейство Померой обещали да впрегнат Джеси в работа на будката за вестници и в магазина и Рут била твърдо решена да държи по-малкия си син, чието поведение, според ръководството, било породено от липсата на контрол, под око. Разбитото семейство било оставило Джеси „на пълен самотек“, смятали специалистите.

Въпреки ужасяващите престъпления на Джеси, полицията също била настроена опрощаващо: „Не е хубаво едно момче да се наказва твърде тежко и дълго“ – изказал се капитана на управлението. – „Дайте му шанс да изкупи греховете си“.

И така, по-малко от година и половина след ареста му, Джеси Померой бил освободен от поправителния дом и пуснат на свобода сред нищо неподозиращите граждани. Властите дори не сметнали за необходимо да предупредят съседите му, повечето от които вярвали, че Момчето с мраморното око е заключено на сигурно място и няма да се върне у дома, докато не навърши 18 години.

За родителите на две малки деца това неведение щяло да има трагични последици.

Шест седмици след помилването му от Уестбъроу, на 18 март 1874 година, той отварял магазина на майка си и будката за вестници на брат си, които се намирали срещу дома им. Часът бил малко след 8 сутринта и децата точно се готвели да тръгват за училище.

Рудолф Кор, момче на възрастта на Джеси, което понякога работело в магазина, се появило, когато той привършвал с метенето. Двамата се заговорили.

Тогава в магазина влязла 10-годишната Кейти Къран, облечена в карирана черно-зелена рокля и одърпано палто.

„Имате ли тетрадки“ – попитала тя Джеси. Кейти имала нова учителка и нямала търпение да отиде на училище тази сутрин. С разрешението на майка си, тя излязла след закуска, за да си купи нова тетрадка. У дома я очаквали да се прибере към 8:30 часа, за да заведе малката си сестричка на училище. Кейти обяснила, че вече е ходила в друг магазин наблизо, но тетрадките там били свършили.

Джеси казал, че има една останала тетрадка, но корицата й е зацапана с мастило.

„Ще ти я дам с два цента отстъпка“ – казал той, оглеждайки Кейти с едното си здраво око.

Сетне Джеси помолил Рудолф да изтича до касапина, за да купи храна за котките и момчето напуснало магазина.

„Долу има склад“ – казал тогава Джеси на Кейти. – „Може да са останали някакви тетрадки там. Хайде да проверим“.

Кейти кимнала и двамата тръгнали по стълбите към мазето. Стигайки долу, тя направила няколко крачки в мазето, преди да осъзнае, че е била изиграна.

Но вече било твърде късно.

„Последвах я, с едната ръка я стиснах за гушата, с другата запуших устата й и прерязах гърлото й нож“ – щял да признае по-късно Джеси. – „След това я завлякох зад тоалетната и я покрих с камъни и пепел“.

Това признание, което щяло да дойде след много време, спестява някои подробности, които изникват при намирането на тялото на Кейти. Главата й била напълно отрязана, а разлагането на торса й пречело да се прецени какви други рани са й били нанесени. Роклята и бельото на Кейти били разрязани отпред.

Най-смущаващата следа била дивашката бруталност, с която Джеси бил наранил корема и гениталиите на момичето.

Точно когато привършвал, Джеси чул брат си да влиза в магазина. Той измил ръцете си и изтичал горе. После се заел с работата си, сякаш нищо не се било случило.

Естествено, изчезването на Кейти Кълан причинило тревога в квартала. Само след час нейната майка Мери тичала по улиците да я търси. Момичето никога преди не било изчезвало така, а тя рядко оставяла децата си без надзор. Отишла първо в магазина на Тобин и собственикът й казал, че Кейти е идвала, но си е тръгнала разочарована, защото нямали тетрадки.

„Изпратих я при г-жа Померой“ – казал Томас Тобин.

Тази новина почти накарала Мери да припадне. Тя била чувала за Джеси Померой и се страхувала от най-лошото. Минавайки покрай полицейския участък по пътя си към магазина на Померой, тя спряла и говорила с началника. Мъжът я уверил, че Джеси Померой не е заплаха за Кейти Къран.

„Доколкото знам, той е напълно реабилитиран в поправителното училище“ – казал капитан Хенри Дайър. - „Освен това е наранявал само момчета. Никога не е нападал момиче“.

Полицията изпратила Мери вкъщи с покровителствен тон, казвайки й че Кейти просто се е изгубила и властите ще я върнат обратно след ден. Но денят минал. Слухът за изчезването на момичето се разнесъл и Рудолф Кор си спомнил, че е виждал Кейти в магазина на Померой.

Мери отново отишла в полицията.

„Момчето Кор е известен лъжец“ – казал Дайър. – „Но ще изпратя детектив Адамс в магазина да огледа. Не се тревожете, г-жо Къран“.

Детектив Адамс посетил магазина и бил посрещнат доста враждебно от Рут Померой. Тя не знаела нищо за тялото в мазето, но знаела, че в квартала се носят слухове за нейния Джеси. Гневна, че момчето й е обвинено отново, тя рязко дала позволението си Адамс да претърси помещенията. Както и очаквал, детективът не открил нищо нередно.

Седмиците минавали, а полицията продължавала да разследва всяка следа, включително и спекулацията, че бащата на Кейти е изпратил момичето в манастир. Детето било продукт на протестантско-католически брак, а в протестантски град като Бостън антикатолическите настроения били познато явление.

Накрая се появил един „надежден“ свидетел и заявил, че е видял с очите си как Кейти е натикана във фургон. Полицията почти закрила разследването си, вярвайки че злощастното момиче е било отвлечено.

Кръвожадност

Кръвожадността на Джеси далеч не била задоволена. Без да го е грижа за опасността от залавяне, той продължил да се опитва да примами малки деца в блатата и изоставените сгради на южен Бостън, с обещания за пътувания до цирка, бонбони и пари. Повечето от децата били достатъчно умни да му откажат, макар че едно от тях за малко щяло да стане следващата жертва в капана му.

Той заговорил петгодишното дете и го попитал дали знае къде е улица „Върнън“. Когато Хари Фийлд потвърдил, че знае къде, Джеси му предложил пет цента, ако го заведе дотам.

Те тръгнали хванати за ръка по улицата, а Джеси държал дръжка от метла в свободната си ръка. Щом стигнали улица „Върнън“, Хари поискал монетата си. Вместо да му я даде, Джеси дръпнал момчето в един вход и му заповядал да си държи устата затворена. Сетне повел Хари из лабиринт от улици, в търсене на подходящо място за извършване на следващото си престъпление.

Но съдбата била благосклонна към Хари в онзи ден. Завивайки зад един ъгъл, двете момчета се сблъскали с един познат младеж от квартала на Джеси, който знаел за неговата репутация. Младежът му се развикал и двамата започнали да се карат, а Хари използвал момента, отскубнал ръката си и избягал. Той тичал по целия път до вкъщи, блъснал входната врата и се хвърлил в прегръдките на майка си.

Неизвестният младеж, който се появил случайно в най-подходящия момент, без съмнение спасил живота на Хари Фийлдс. Следващото момче, подмамено от Джеси, нямало да има този късмет.

През април 1874 година семейство Милън се нанесло в новия си дом на улица „Дорчестър“, точно срещу дома на злощастното семейство Къран. Най-малкото им дете, 4-годишният Хоръс, приличал на истинско ангелче с тъмните си очи, купидонови устенца и блестящи руси къдрици. Неговата майка обичала да го издокарва в хубави дрехи и в последния си ден на този свят Хоръс бил облечен по-добре от всякога. Носел фина черна кадифена шапка със златен пискюл, черно-бял жакет, риза на червени и бели карета и черни панталони.

Хоръс обожавал сладкиши и в онази мразовита ранна пролетна сутрин бил успял да измъкне няколко цента от майка си, които се готвел да похарчи в близката пекарна.

По пътя се натъкнал на някакво по-голямо момче, което го попитало къде отива. Двамата се отправили към пекарната заедно. По-голямото момче бил Джеси Померой.

Хоръс купил едно малко кексче и го разделил с Джеси, който невинно му предложил да се разходят до близкото пристанище. Хоръс щастливо пъхнал ръката си в тази на Джеси и потеглили.

Няколко очевидци видели двете момчета, вървящи към залива. Една жена си спомня възбуденото лице на по-голямото момче. Изражението му било толкова чудато, свидетелствала тя по-късно, че влязла вътре да си сложи очилата, за да може да го види по-добре.

Вторият очевидец, който се мотаел край отдалечените железопътни линии в блатистата местност на юг от града, си спомнил, че двама братя са минали оттам. Това се случило около 40 минути след като Джеси и Хоръс напуснали пекарната. Не било обичайно деца да се разхождат толкова далече сами, но по-голямото момче изглеждало отговорен младеж, затова очевидецът не казал нищо.

Едно момче малко по-голямо от Джеси, което събирало миди, говорило с двамата, докато пресичали канавката в една местност, известна като „краве пасище“. В далечината се чули изстрели и Джеси попитал момчето по какво стрелят. Диви патици, бил отговорът. Събирачът на миди си помислил, че малкото момче е твърде добре облечено за разходка из калните блата.

Накрая, около 20 минути по-късно, последният човек, който видял Хоръс Милън жив, освен Джеси, наблюдавал двете момчета отдалеч. Той забелязал, че по-голямото момче се оглежда през рамо, сякаш го преследват, но зад тях не идвал никой. Мъжът свил рамене и се върнал към заниманието си да претърсва боклука по крайбрежието.

Смърт на малко момче

Джеси решил да изтезава и убие Хоръс Милън в момента в който го видял. Този път, решил той, няма да има квартални познати, които да му попречат. След като Хоръс разделил кексчето си със своя нов приятел, Джеси му предложил да отидат до пристанището да видят парахода, закотвен там. Напускайки познатия квартал, чувството, което задвижвало неговата враждебност, ставало все по-силно и той едва успявал да потисне кръвожадността си.

В блатата Джеси спрял да помогне на Хоръс да прескочи една широка канавка и се сблъскал с 15-годишния Робърт Бенсън, който събирал миди край брега. Бенсън живеел в южен Бостън, но не познавал Джеси, нито бил чувал за неговата репутация. Джеси бдително огледал Бенсън, несигурен дали младежът няма да му попречи. Тогава в далечината се чули изстрели.

Стреснат, Джеси го попитал по какво стрелят ловците и той му казал, че двама мъже са излезли на лов за диви патици. Сетне Бенсън ги отминал, мислейки ги за голям брат, който е тръгнал с прекалено нагизденото си братче на някакво приключение.

Джеси сменил посоката, за да не попадне на ловците. Двете момчета се озовали в блатиста низина, която предоставяла достатъчно усамотеност.

„Хайде да си починем за малко“ – казал той на Хоръс, който все още не осъзнавал в каква опасност се намира.

Хоръс седнал, а Джеси извадил джобния си нож – същото острие, с което бил убил Кейти Къран – и в дива ярост сграбчил момчето и му прерязал гърлото. Рукнала доста кръв, но Хоръс все още бил жив. Вбесен, че първата му атака е била неуспешна, Джеси буквално обезумял и забивал ножа си отново и отново в безпомощното дете. Хоръс се защитавал, но едно ранено четиригодишно момче не може да мери сили с тинейджър-психопат, въоръжен с нож. По ръцете и дланите му имало защитни рани, които предполагат, че той е бил жив през по-голямата част от нападението.

Накрая Джеси успял да пререже гръкляна на Хоръс, с което битката приключила. Но той не бил приключил. Продължил да мушка тялото, особено в областта на гениталиите. Джеси пробол дясното око на момчето през клепача и впоследствие патологът преброил най-малко 18 рани по гърдите му. Джеси се опитал и да кастрира момчето, обезобразявайки скротума му.

Дълбоко изровените бразди в пясъка, направени от ритащите му крака, дузината разрези по ръцете на момчето, както и самото им състояние – юмруците му били стиснати толкова здраво, че ноктите били забити в дланите му – показвали, че Хоръс Милън е умрял от болезнено мъчителна смърт.

Залавяне

Хоръс Милън умрял в ранния следобед, вероятно не много след пладне. Обезобразените му останки били открити в около 16:00 часа. Двама братя, играещи си край брега, изтичали нагоре по хълма, който скривал тялото на Хоръс. От върха едно от момчетата забелязало нещо, приличащо на парцалена кукла в дъното на малка долина. Приближавайки се, децата осъзнали, че това съвсем не е загубена играчка.

Братята извикали двамата мъже, които все още ловували патици. Един от тях и едно от момчетата останали да пазят тялото, а другите двама се разделили, за да потърсят полицията.

Семейство Милън търсело изгубеното си дете още отпреди пладне и в около 17:30 часа Джон Милън отишъл в полицията, за да го обяви за изчезнал. Той описал сина си, кадифената му шапка, карирана риза и панталони. Полицията обещала да започне издирване. Тогава новините се разпространявали бавно, но не минало много време преди властите в южен Бостън да научат, че Хоръс Милън (все още неидентифициран) е бил открит и отнесен за аутопсия.

В присъствието на шестчленно жури съдебният лекар започнал да проверява обезобразеното тяло на момчето за доказателства. Смъртта била настъпила от два разреза на шията, всеки от които би могъл да е фатален. Почиствайки тялото, патологът преброил дузина защитни рани, 18 прободни рани по торса, прободена очна ябълка и осакатени гениталии. Това е дело на някакъв лунатик, помислил си той.

Щом приключили със зловещата си задача, членовете на журито направили изявление пред многото репортери, събрали се пред моргата с надеждата за сензация. Полицията разпространила бюлетин до всички управления с искане за помощ при идентифицирането на жертвата. Не след дълго управлението в южен Бостън поискало повече подробности и в малко след 21:00 часа един полицейски служител бил изпратен в дома на семейство Милън с ужасяващата вест.

Имало само един логичен заподозрян: онзи младеж със странното око, който обичал да изтезава момчета. Престъплението идеално съвпадало с неговия почерк. Единственият проблем, според репортерите и властите бил, че Джеси Померой е надлежно заключен в поправителния дом Уестбъроу. Възможно ли било наоколо да върлува друг злодей?

Отговорът дошъл бързо, когато началникът на бостънските детективи докладвал, че Джеси Померой е бил освободен предсрочно. Полицията в южен Бостън получила заповед да го задържи незабавно. Те го открили у дома му и го арестували, въпреки протестите на майка му. Джеси уверил майка си, че не е направил нищо и обещал да се върне скоро.

Това била последната му нощ в дома на семейство Померой.

Разпит

Джеси Померой бил отведен в стаята за разпити и заобиколен от шестима полицаи, които го засипали с въпроси. Къде е бил цял ден? Кой го е виждал? Познава ли Хоръс Милън? Как се е сдобил с тези пресни драскотини по лицето си?

Джеси устоял на обсадата известно време, отричайки да знае нещо за престъплението и предложил обяснения за това как е прекарал времето си. Историята му съдържала огромни празнини от време, за които нямал спомен, но дал подробни описания на всичко, което бил видял и правил през останалото време. Най-важното обаче било, че той не можел да предостави алиби за движенията си между 11:00 и 15:00 часа.

Полицаите изучавали внимателно своя заподозрян. Той имал нещо като блатна трева, залепено на покритите му с кал обувки. Сваляйки връхните си дрехи, Джеси застанал пред властите по долна фланела. Отпред на нея имало червеникаво кафяво петно с големината на палец. Полицията конфискувала доказателството.

„Как си одраска лицето?“ – попитал го един полицай.

„При бръснене“ – дошъл отговорът.

Джеси се поколебал, когато го попитали дали притежава нож, но накрая признал, че има един вкъщи. Изпратили един сержант до дома му да го донесе. Ножът със 7-сантиметрово острие бил покрит с мръсотия, а по дръжката му изглежда имало засъхнала кръв.

Патологът взел оръжието, за да провери дали съвпада с раните на Хоръс Милън, а Джеси бил отведен в килията си, където моментално заспал като невинен младенец.

На следващата сутрин детективите се отправили към блатата с обувките на Джеси и Хоръс, в опит да поставят момчетата на местопрестъплението и на други места, водещи до него. Разбира се, отпечатъците от обувките на Хоръс били намерени в падината, а друга криволичеща диря от стъпки – едни големи, други малки – водели обратно към железопътните линии.

Предприемайки нещо, което впоследствие щяло да се превърне в стандартна полицейска процедура, детективите проследили стъпките до място, наречено „Кея на Маккей“, където направили отливки на отпечатъците. На петата от отливката на по-големите стъпки се наблюдавал специфичен нарез, който показвал, че отпечатъкът би могъл да е оставен само от един определен чифт обувки. Обувките на Джеси Померой.

Въоръжени с доказателството, че Джеси е бил на местопрестъплението, детективите се втурнали обратно към управлението и събудили сладко спящия 14-годишен затворник за повторен разпит.

Показвайки типичното за социопат поведение в подобни ситуации, Джеси продължил да настоява, че е невинен.

„Арестуваме те по обвинение в убийството на Хоръс Милън“ – обявил капитан Хенри Дайър, който само няколко месеца по-рано бил подкрепил освобождаването на Джеси от Уестбъроу, и който само преди няколко дни бил игнорирал молбите на Мери Къран да разпита Джеси Померой за изчезването на дъщеря й.

Джеси запазил спокойствие.

„Нищо не можете да докажете“ – казал той.

Дайър му казал, че могат да го свържат с местопрестъплението и изтъкнал, че ако Джеси е невинен, не би имал нищо против да отиде в моргата и да види тялото на Хоръс Милън. Джеси се поколебал и казал, че не иска да ходи. Не ме интересува, казал Дайър и наредил на детектив Ууд да го заведе в моргата.

Изправен пред плодовете на престъплението си, Джеси се пречупил и признал за убийството на Хоръс Милън. Следващото му изявление пред полицията показало, че той няма никаква идея колко сериозно нещо е извършил.

„Съжалявам, че го сторих“ – разридал се той. – „Моля ви, не казвайте на майка ми“.

Детектив Ууд го попитал дали знае какво ще му се случи сега.

„Ще ме затворите някъде, за да не мога да върша такива неща“ – казал той.

Със заподозряния в ареста и неговото самопризнание пресата на Източния бряг разтръбила новината за вината на Джеси. Концепцията за клевета или невинен до доказване на противното не тревожела никого. Всъщност, на никого изобщо не му хрумвало да говори за милост към този малък и очевидно психически обременен убиец.

„Момчето Померой изглежда е някаква морална изроденост“ – обявил „Бостън Глоуб“. - „Той не е имал подбуда или някакъв рационален мотив за отвратителните си деяния. Не познавал малкото момче Милън изобщо, но го подмамил, нарязал и намушкал до смърт с нож просто за удоволствие“.

Оправдателната система също попаднала под огъня на пресата и всеки държавен служител, който имал пръст в освобождаването на Джеси, бил публично порицан.

Момчето демон

Процесът по раздаване на правосъдие се движел бавно в случая на Джеси, въпреки че никога не изчезвал от вестниците за дълго. Публикували се истории за признанието на Джеси, за неговото семейство, за миналите му престъпления, а излизали и напълно измислени материали, претендиращи да са интервюта с обвиняемия, когото пресата нарекла „Момчето демон“, и дори се пръкнала една фалшива „автобиография“ на Джеси Померой, в която той признавал мерзките си деяния.

Скоро след ареста на Джеси съдебният лекар провел предварително разследване, което определило причината за смъртта на Хоръс Милън и установило, че властите имат основание да го обвинят в убийство. Преди дознанието Джеси имал възможността да се срещне с адвокати и няколко свои подръжници, след което оттеглил признанията си. Когато го призовали да свидетелства в разследването, той отрекъл всичко и предложил една много по-убедителна история за това как е провел деня на 21 април 1874 година. Доказателствата срещу него обаче били достатъчни за повдигане на обвинения и той бил обвинен в убийство от първа степен.

Наказанието за убийство в щата Масачузетс тогава било смърт чрез обесване, но щатът никога не бил екзекутирал толкова млад престъпник като 14-годишния Джеси Померой. Още преди делото му да влезе в съда се водели спорове какво би трябвало да се направи с „Момчето демон“.

За Рут Померой и нейният син Чарлз нещата не изглеждали никак розово. Те живеели в непосредствена близост до семействата Милън и Къран (и макар че тялото на Кейти Къран не било открито, Джеси бил главният заподозрян на улицата). Клиентите в магазина намалели драстично и единствените хора, влизащи вътре, били любопитни зяпачи, които искали да видят къде е работило Момчето демон. Рут Померой не си улеснявала живота, продължавайки да настоява, че синът й е невинен и да обвинява семействата на жертвите за съдбата му.

Малко повече от месец след ареста на Джеси станало ясно, че трябва да затворят магазина. За нещастие, техният колега-магазинер, помещаващ се в същата сграда, решил да разшири бизнеса си, като наеме освободения магазин. Но преди това искал да ремонтира мазето. Не след дълго работниците открили останките на Кейти Къран, от които се разнасяла зловеща миризма на разложение.

Дали заради грубите лопати на работниците, или заради яростта на Джеси, не е ясно, но главата на Кейти била отделена от тялото. Горната част на тялото й била по-разложена от долната и било трудно да се установи до каква степен е наранена. Гениталиите й обаче изглежда били основна мишена на убиеца, който в яростта си почти ги бил отделил от тялото.

Никой не се почудил два пъти кой е извършил това убийство. Единственият въпрос, останал за разрешаване, бил дали семейството му е знаело за неговите деяния. Рут и Чарлз Померой били арестувани като съучастници в убийство. Друга причина за задържането им била да ги защитят от тълпата, която се събрала на тяхната улица и крещяла за саморазправа.

Научавайки новината за откритото тяло и ареста на семейството му, Джеси останал непоклатим.

„Не знам нищо за това“ – казал той и свил рамене.

Детективите дали на Джеси два дни да си помисли преди да му дадат последна възможност да очисти имената на майка си и брат си. Тогава той признал за убийството на Кейти Къран. Разказал за него, стъпка по стъпка, със смразяващо ярки подробности, отбелязвайки че неговите близки не знаят абсолютно нищо.

Когато го попитали защо е убил момичето, Джеси погледнал с празен поглед и казал: „Не знам“. После замълчал, сякаш се сетил за нещо, и отговорил: „Исках да видя как ще реагира“.

Огледът на съдебния лекар бил бърз и точен. Кейти е убита и вероятният заподозрян е Джеси Померой. Сега бил обвинен в две убийства. Изглеждало все по-вероятно, че 14-годишният Джеси Померой ще се превърне в най-младия екзекутиран осъден в щата Масачузетс.

Правилата на Макнотън

Единственото, което можело да спаси Джеси Померой от бесилото било да покаже, че е бил невменяем по времето на извършване на престъпленията. „Невменяемост“ е правен, а не медицински термин и това прави една защита, базирана на него, рискована и трудна за доказване.

Концепцията за невменяемост пред закона е изкована от „Правила на Макнотън“, наречени така на случая, който предизвиква създаването им. През 30-те години на 19-и век в Англия Даниъл Макнотън бил изправен пред съда за убийството на секретаря на премиер-министъра Робърт Пийл. Макнотън бил лунатик, който вярвал, че Пийл е част от някакъв заговор за убийството му, макар никога да не бил виждал премиер-министъра. Той отишъл в резиденцията на Пийл на „Даунинг Стрийт“ и нападнал първия човек, когото видял – който се оказал асистента на Пийл.

От показанията на Макнотън пред съда станало ясно, че човекът е умствено нестабилен и журито било притеснено от този факт. Те не искали да обесят един болен човек и оправдали Макнотън, който незабавно бил изпратен в лудницата.

Суматохата около оправдаването на Макнотън предизвикала създаването на „Правилата на Макнотън“ и концепцията за юридическа невменяемост. Правилата определяли начините, по които журито би могло да установи дали обвиняемият е неспособен да разбере обвиненията, повдигнати срещу него, дали е в състояние да съдейства на защитата си, или, най-важното – дали е осъзнавал разликата между добро и зло, когато е извършвал престъплението си. Това е разликата между Дейвид Бърковиц и атентатора Джон Хинкли. Бърковиц, чийто умствени дефекти го карали да вярва, че дяволът – в облика на съседското куче Сам – му заповядва да убива, е умствено болен. Той обаче съзнавал прекрасно, че онова, което Сам го кара да прави, е грешно, но го направил въпреки всичко. Хинкли, от друга страна, не осъзнавал колко безумно нелепо е да стреля по президента Роналд Рейгън, за да привлече вниманието на холивудската звезда Джоди Фостър.

Въпросът за адвокатите на Померой бил дали техният клиент е чисто и просто болен, или е невменяем според закона. За тях разликата била на живот и смърт.

Докато пресата и обществото крещели за главата му, лекарите започнали да изследват Джеси, за да открият какво става в ума му.

Някои престъпници просто не могат да бъдат поправени. Едни избират престъпния живот и никаква заплаха от наказание не може да ги разубеди. Други са принудени от обстоятелствата да се обърнат към престъпленията като начин за оцеляване. Но съществуват и такива, които са патологично неспособни да слязат от криминалния влак. Джеси Померой вероятно спада към последната категория. Когато го освободили от Уестбъроу, той нито бил поправен, нито жаждата му за кръв била утолена.

Трима „алиенисти“ (психиатри) – двама за защитата и един за обвинението – практикуващи в специалността на умствените заболявания, прегледали Джеси. Те провели общо 14 сеанса и разговаряли с него часове наред, опитвайки се да сондират ума му.

Доктор Джон Тайлър най-много се сближил с Джеси по време на тези разговори. При първата им среща Джеси му разказал цялата си история за насилването на деца и обвинил за нападенията „някакъв внезапен импулс или чувство“, което го превземало.

Джеси казал на алиениста, че преди всяко престъпление е бил пронизван от остра болка в лявата част на главата, която впоследствие преминавала в дясната и след това обратно. Болката предизвиквала насилието, твърдял той.

„Чувството, което придружаваше болката, беше, че трябва да бичувам или да убия момчето или момичето, според случая, и ми се струваше, че не можех да се възпра да не го правя“ – казал Джеси на доктора.

Той свободно споделял престъпленията си с тримата лекари, докато не получил бележка от майка си, която го съветвала да „не казва „Направих го“, освен ако го е направил, и да казва „Не съм го сторил“, ако не го е сторил“. Той започнал да отрича ролята си в убийствата, казвайки че чува глас в главата си, призоваващ го да се защити, защото е невинен.

Два месеца преди да се изправи пред съда Джеси оттеглил самопризнанията си и в един разговор с Тайлър отрекъл непреклонно да има нещо общо с двете убийства. Никакви сеанси повече не били в състояние да променят мнението му.

Финалният доклад, издаден от Тайлър, твърдял че Джеси „не изпитва съжаление за изтезаваните момчета или за жертвите на убийствата, както и никакво разкаяние или покаяние за действията си“.

Той обобщил доклада си, излагайки две противоречиви мнения. Първо, казал той, Джеси може да разграничава правилно от неправилно. Второ, казал той, момчето е, и винаги ще бъде, заплаха за обществото. Той трябва да бъде „грижливо ограничен в свободата си, така че околните да не бъдат застрашени“. Докторът приключил с извода, че Джеси Померой е душевно болен.

Съд и присъда

Фактите в случая на Джеси Померой били неоспорими. Макар да отричал убийството на Хоръс Милън, неговите адвокати не се надявали да постигнат свободата му. Да спаси Джеси от въжето на палача щяло да бъде достатъчна победа за неговия адвокат Чарлз Робинсън.

От своя страна Джеси предполагал, че ще бъде изпратен в затвора за може би 5 години, докато порасне, и след това ще му позволят да се присъедини към Флота, където ще го научат на дисциплина.

Процесът започнал на 8 декември 1874 година в претъпканата съдебна зала в Бостън. Това било събитието на сезона, главна тема за всички вестници от Монпелие в щата Върмонт, до Чарлстън в щата Южна Каролина. Въпреки известността си, процесът се оказал кратък и скучен – окаяна развръзка на един трагичен живот. Прокурорът Джон Мей започнал със суха рецитация на закона за убийство, представил също толкова неинтересно доказателствата срещу Джеси Померой и приключил с молба към съдебните заседатели да изпълнят дълга си безстрашно и честно.

Сетне Мей започнал да призовава свидетелите, които били видели Джеси с Хоръс в деня на убийството, онези, които били открили тялото и полицаите, които били проследили стъпките и ги сравнили с отпечатъците от обувките му. Последвали полицаите, пред които Джеси бил направил самопризнания и затворническият свещеник, който също бил чул признанието му.

По време на понякога скучните, а друг път зловещи показания, Джеси седял стоически на масата на защитата, с удължено от отегчение и равнодушие лице.

Щом обвинението се оттеглило, думата взел адвокат Робинсън.

В мъчително ярки подробности Робинсън разказал за живота и престъпленията на Джеси Померой, изваждайки предишните му провинения, както и убийството на Кейти Къран, за което не бил съден. Сетне засегнал въпроса с неговата вменяемост.

Джеси не можел да контролира импулсите си. Той бил неспособен да властва над своите демони, казал Робинсън. Той ще бъде заплаха, докато ходи свободно по тази земя, но законодателството било предвидило закон, който да защити обществото.

Това не е смъртното наказание, казал Робинсън, а законът, засягащ юридическата невменяемост: „Когато човек, обвинен в убийство, е оправдан от журито поради невменяемост, съдът следва да изпрати това лице в заведение за душевно болни до края на живота му“.

Полагайки основите на защитата си за невменяемост, Робинсън започнал да призовава свидетели, които биха могли да подкрепят тезата му. Първа била Рут Померой. Под напрегнатия разпит на Робинсън Рут си спомнила голям брой детски заболявания, които биха могли да са нарушили ума на Джеси. Най-важното от тях била болестта, която го повалила малко преди първия му рожден ден – мозъчна треска, която предизвикала тридневен делириум, последван от необяснимо тръскане на главата. Оттогава Джеси страдал от многобройни умствени проблеми: безсъние, замаяност и чести жестоки главоболия. Рут Померой свидетелствала, че нейният по-малък син „често сънува екстравагантни сънища, които го преследват на следващия ден“.

Следващите свидетели дали показания в същия дух. Съседите описали особеното му желание да наранява животни и как понякога, по време на игра, е тичал наоколо, стискайки главата си като в жестока агония. Друг разказал, че е видял как Джеси пробожда с нож малко котенце, а учителката му се качила на свидетелската скамейка и описала едно избухливо момче, причиняващо безредици в класната стая, което негодувало срещу несправедливостта на налаганите му наказания. Той не бил виновен, казвал Джеси на учителката си, просто не можел да се спре.

Допълнителни ключови показания дошли от жертвите на насилието на Джеси. Последната му жертва Робърт Гулд все още носел белезите по лицето си от неговия нож. Мъчителният разказ на жертвата за жестокостите, причинени му от Джеси Померой, биха могли да сложат прът в колелата на тактиката на Робинсън, който се надявал, че те ще докажат невменяемостта на клиента му. Вместо това те биха могли да причинят такъв гняв у съдебните заседатели, че 12-те мъже никога да не поискат да оправдаят Джеси, без значение колко луд е той.

Сетне Робинсън призовал алиенистите на свидетелското място.

Първият свидетел-експерт д-р Тайлър повторил своето становище, че Джеси е луд. Той е лунатик, твърдял докторът, заради липсата на мотив, привидното му безразличие към престъпленията и техните последици и варварството им. Дали Джеси е различавал правилното от грешното, когато е извършвал престъпленията не е съществено, казал докторът. Лунатиците могат да имат свое собствено чувство за морал, заявил той.

При кръстосания разпит становищата на д-р Тайлър били направени на пух и прах от прокурор Мей, който накарал алиениста да признае, че Джеси не е показвал други признаци на лудост, освен престъпленията си, и че любовта му към насилието би могла да бъде мотив сама по себе си.

Вторият доктор, макар да твърдял, че Джеси „не е бил отговорен, когато е извършвал деянията, за които е обвинен“, освен това признал факта, че това че той е бягал след извършване на престъпленията, „за да избегне наказание, означава че той е правил ясна разлика между правилното и грешното“.

Алиенистът на обвинението д-р Джордж Чоут се разграничил напълно от мненията на двамата експерти на защитата. Той нарекъл Джеси лукав и крайно манипулативен и казал, че момчето не страда от никакъв умствен дефект.

След заключителните аргументи, произнесени на следващия ден, съдебните заседатели се оттеглили да решават съдбата на Джеси. След пет часа обмисляне журито стигнало до решението си. Те намерили Джеси Померой за виновен в убийство от първа степен – предумишлено убийство. Присъдата за подобно престъпление била задължителна: смърт.

Съдебните заседатели обаче настояли за снизхождение към момчето заради възрастта му. Тази милост била в правомощията единствено на губернатора и съдията нямал друг избор, освен да произнесе смъртната присъда.

Произнасянето на наказателната присъда било отложено с няколко седмици, но в средата на февруари 1875 година съдията Хоръс Грей се вторачил в спокойния, почти отегчен Джеси Померой и посъветвал момчето да „помисли за обжалване пред Вечния съдия и да се приготви за съдбата, която го очаква“. Сетне заповядал да отведат Джеси в затвора, където да изчака екзекуцията си.

Погребан жив

Смъртното наказание в САЩ през 19-и век обикновено се изпълнявало бързо, като средното време от произнасянето на присъдата до екзекуцията рядко надвишавало година. Но в случая с 14-годишния Джеси се появили безброй аргументи срещу изпълнението на присъдата. В щата Масачузетс никога не бил екзекутиран толкова млад затворник и от всички страни се носели призиви за милост. Също толкова силни апели се носели и за възтържествуване на правосъдието в памет на Хоръс Милън и Кейти Къран.

Решението било оставено в ръцете на губернатор Уилям Гастон, който направил онова, което би сторил всеки добър политик. Той свикал комисия, която да проучи въпроса и да му докладва изводите си. Когато комисията не могла да стигне до съгласие, Гастон се обърнал към гражданите в публично заседание. След цял ден изслушване на показания от двете страни, губернаторът благодарил на хората и на комисията и казал, че ще обмисли въпроса.

Минали много седмици, през които друго дете загинало в ръцете на поредния умствено увреден млад маниак и публичното недоволство към застоя в случая на Померой достигнало своя апогей. Гастон отново събрал комисията си за още един дебат и финално гласуване. С вот от 5-4 комисията препоръчала присъдата на Померой да остане в сила. Веднага щом Гастон подпишел смъртната му присъда, Джеси щял да увисне на бесилото.

Но Гастон останал непреклонен в своята неохота да екзекутира Джеси. Неговата позиция вероятно му струвала преизбирането, защото през 1876 година Александър Райс, който по време на кампанията си се заклел да обеси Джеси Померой, станал следващият губернатор на Масачузетс.

През август 1876 година, две години след процеса на Джеси, когато жаждата на гражданите за кръвта му била вече постихнала, Райс събрал съветниците си и преразгледал съдбата на Джеси Померой. Хората вече са позабравили времето на престъпленията му и могат да приемат наказание по-леко от смъртта, смятали съветниците, но то все пак трябва да бъде тежко.

Райс бил съгласен. Тихо, без много медийно внимание, той заменил смъртната присъда на Джеси с живот зад решетките. За да направи присъдата му по-тежка от просто доживотен затвор, Райс наредил Джеси да излежава наказанието си в принудителна изолация. С две думи, губернаторът наредил Джеси Померой да бъде погребан жив.

Възкресение

Джеси Померой

Джеси Померой

Годините минавали. Дошъл новият век и колите заменили конските впрягове по улиците на Бостън. Живите жертви на Джеси Померой изпаднали в забрава, съзрявайки и опитвайки се да водят нормален живот. Семействата на Хоръс Милън и Кейти Къран продължили живота си, доколкото това е възможно за родители, погребали детето си.

Рут Померой също била загубила син, но веднъж в месеца можела да го посещава в затвора в Чарлстън, където излежавал присъдата си. Тя била единственият му посетител.

Джеси водел мъчително отегчително съществуване в своя малък свят от бетон и стомана. Той се хранел сам в килията си, упражнявал се сам в изолирания двор и периодично му позволявали да се къпе. Имал достъп до материали за четене и, бидейки умно момче, се превърнал в жаден за знания ученик. Научил се да пише на няколко езика, но нямайки с кого да разговаря, можел да го прави единствено на английски.

Тъй като нямал какво друго да прави, Джеси използвал ума си, за да избяга. През годините направил няколко опита за бягство, като веднъж спрял газовата тръба в килията си, с намерението да взриви вратата (според някои, това било опит за самоубийство) и веднъж дори успял да излезе от килията си.

Единствените хора, които виждал, били пазачите, които патрулирали пред килията му и веднъж в месеца неговата майка. Когато тя починала, останал без посетители.

Периодично историята на Джеси Померой се появявала отново във вестниците и някой репортер се обаждал в затвора, за да провери състоянието му. Не получавали разрешение да го интервюират. През цялото си заточение Джеси настоявал, че е невинен за престъпленията си и вярвал, че е осъден по погрешка. Не показал разкаяние или съжаление за жертвите си.

Губернатори идвали и си отивали, пазачи били назначавани в затвора Чарлстън, запознавали се с най-известния му затворник и продължавали.

Четиридесет и една години изолация.

Джеси Померой

Джеси Померой

Накрая през 1917 година, четири десетилетия след като бил погребан жив, присъдата на Джеси била облекчена и го преместили при другите затворници. Известно време той се наслаждавал на славата си на най-прочутия затворник. Обичал да се представя на новите затворници и да ги пита дали са чували за него. Повечето от тях били израснали с историите за прочутия Джеси Померой и били или отвратени, или изплашени, когато осъзнавали, кой е този старец. Това радвало Джеси страшно много – фактът, че хората все още го познават и са чували за деянията му.

Но скоро дошло времето, когато младите затворници в затвора Чарлстън никога не били чували за Померой и той се превърнал в просто поредното старческо лице сред анонимната затворническа тълпа. Това било върховното наказание за социопат като Джеси Померой и здравето му постепенно започнало да се влошава.

Джеси Померой

Джеси Померой

През 1929 година 71-годишният Джеси Померой бил отведен в клиниката за душевно болни престъпници в Бриджуотър, където щял да получава по-добра медицинска помощ. Това било неговото първо и единствено пътуване в кола, но той не показал никакъв признак на вълнение или любопитство. „Този затворник… е умъртвено създание, зяпащо с безжизнени очи един свят, който не означава нищо за него“ – написал един репортер.

Джеси Померой умира в Бриджуотър две години по-късно. Пресата го описала неуважително като „най-самотното същество на света“ и „психопат“.

След 58 години в затвора, повечето от тях прекарани в изолация, последното желание на Джеси Померой било тялото му да бъде кремирано, а прахът му разпръснат в четирите посоки на света.

———————————————————————————————————————————————

Източници: trutv.com, wikipedia.org, celebrateboston.com, “Fiend: The Shocking True Story Of Americas Youngest Serial Killer“ от Харолд Шектър

12 Коментари за “Джеси Померой: Демонът с мраморното око”

  1. AvatarSecret

    Дяволът е пазил този изрод , за да стигне до дълбока старост. Трябвало е да бъде екзекутиран още на 12. Доказано е , че серийните убийци не се поправят!

  2. AvatarМосквич 412

    И аз съм на мнение е,че е трябвало да го екзекутират.Интересно е,как след всичките му дела,са се намерили хора,които да го съжаляват и да искат той да остане жив.Както гласи една поговорка „Обществото подготвя престъплението,извършителят е само инструмент“

  3. AvatarDeiman

    Много интересна статия! Накрая ми стана малко зле, понеже се запитах защо хората си причиняват толкова много болка?

  4. AvatarМарти

    Люк Уудхам изобщо не е убил майка си и двете момичета в училището, защото някой му се подигравал. Първо е бил леко пернат, второ започнал да обвинява и негови съученици, че правили заедно сатанинска секта и това го било подтикнало да извърши стрелбата. Убил е майка си с бухалка и пушка, докато спяла. Едната от жертвите е бившата му приятелка.

    Другият стрелец – Майкъл Карнийл на тези си млади години няколко пъти е бил прибиран в психиатрия заради шизофренията си. На него са му се подигравали съучиниците. Май още му се точи процесът заради шизофренията му.

  5. Avatarmlimma

    Strahotna statiq! Mnogo interesni fakti, naistina si zaslujava da se pro4ete. Blagodarq, 4e q spodelqte s nas!

  6. Avatarklachiankata

    А на мен наказанието му ми се стори напълно удовлетворяващо – 40 години абсолютна изолация – много по-жестоко от бързата екзекуция.Справедливо.

  7. AvatarEmiliya

    Secret, напълно поддържам и споделям твоето мнение. Идеално точен изказ!

  8. AvatarThe Undertaker

    До Secret и Емилия,Луциферианец съм и не ми харесва когато някой глупак убижда Луцифер.А относно наказанието на Джеси Померой е напълно заслужено.

  9. AvatarЕмилия

    Тези деца, които са убили хората, които са ги измъчвали или унижавали, те не се броят за престъпници и родени убийци. Те просто са изразили праведния си гняв, напр. Алфред Денси и Майкъл Карнийл. Майкъл Карнийл според Ломброзо въобще няма белезите на лице на престъпник. Майкъл Карнийл е наказал своите мъчители и гонители.

  10. AvatarMononoke

    Само аз ли се възбудих докато четох как е измъчвал жертвите си? о_о

  11. Avatarсмятай

    само на мен ли ми прилича на роби уилямс на първата снимка?

  12. Avatarивчо

    И защо той нее екзекутиран?какво е спечелило обществото като го е оставило жив?защо така се толерират убииците?как ще убедиш едно подрастващо че убииството е силно наказуемо?какво толко ще му стане на съдията ако го осъди на смърт?И защо по дяволите няма смъртна присъда в БГ????????

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –