Публикувано на: 2 май, 2009

Джефри Дамър е младеж от нормално семейство, който достига пубертета и започва да фантазира за секс с мъртъвци. Скоро той загубва връзка с реалността и се отчуждава от близките си. Дамър се изнася от дома на родителите си, намира си нископлатена работа и започва да примамва младежи от малцинствата в апартамента си, където ги подлага на странни експерименти и жестокости, и накрая ги убива. Сякаш това не му е достатъчно, но той разчленява телата им, обезглавява ги, прави секс с труповете им и дори ги изяжда.

В крайна сметка Дамър е осъден на доживотен затвор и – точно като много други в неговото положение – изведнъж обявява, че е открил Бог. Прераждането му като християнин обаче не продължава дълго, защото загубва живота си от ръцете на един друг затворник.

Жертвата почти се спасява

Конерак

Конерак

Конерак беше само на четиринадесет години и бягаше, за да спаси живота си. Това бе единственият му шанс да се измъкне от ужасно миришещия апартамент, в който го държеше упоен зловещият рус мъж. Изглежда късметът бе на негова страна, защото той дойде на себе си точно когато русият тип излизаше от апартамента.

Конерак използва всичките си сили, за да се изправи и да стигне до вратата. Момчето беше толкова дезориентирано и уплашено, че не обръщаше внимание на голотата си. Това беше единствения му шанс да се спаси. Той се движеше подтикван единствено от инстинктите си. Трябваше само да излезе оттук и да бяга…

В малко преди 02:00 ч. през нощта съседката Сандра Смит се обажда в полицията, за да подаде сигнал за някакво момче, което тича „чисто голо“ наоколо. Тя не знаела кой е той, но видяла, че младежът е ранен и уплашен.

Бърза помощ пристига първа на мястото и медиците наметнали с одеяло голото и замаяно момче. Скоро след това пристигнали двама полицаи и се опитали да разберат какво се е случило с младия азиатец.

Осемнадесетгодишните Сандра Смит и нейната братовчедка Никол Чайлдрес стояли до момчето, когато пристигнала полицията. Високият рус мъж, който междувременно се бил появил, също стоял близо до момчето. Разговорът между двете момичета, русият мъж и полицията започвал да се разгорещява.

Високият рус мъж казал на полицията, че Конерак е неговият 19-годишен любовник, който бил пийнал твърде много. Упоеното и объркано момче не било в състояние да опровергае твърдението на убедителния блондин. Дамър показал на полицията  документ за самоличност.

Двете млади момичета се опитали да се намесят. Те били видели как момчето се опитва да се измъкне от русия мъж, преди идването на полицията. Те били ядосани и разстроени. Полицаите обаче ги игнорирали и продължавали да слушат мъжа.

Двамата полицейски служители се качили заедно с момчето и русия мъж в апартамента на последния, за да се уверят, че всичко е наред. Жилището миришело ужасно, но било изключително подредено. Дрехите на Конерак били сгънати и сложени на дивана. Полицаите забелязали и две снимки на Конерак, на които той носел само черно бельо.

Конерак седнал тихичко на дивана, без да може да говори разбираемо. Той вероятно дори не разбирал спокойните обяснения, които русият мъж давал на полицията. Той им се извинявал, задето неговият любовник бил причинил цялата тази суматоха и обещавал, че това няма да се случи отново.

Полицаите повярвали на русия мъж. Те нямали причина да не го правят – той се изразявал интелигентно и спокойно. Азиатецът очевидно бил пиян и объркан. Полицаите не искали да се набъркват в битов скандал между двама хомосексуалисти. Те си тръгнали и оставили Конерак да си седи кротко на дивана. Те смятали, че в този квартал има по-належащи проблеми за решаване.

Тялото в спалнята

Онова, което полицаите пропуснали да видят, било разлагащото се тяло на Тони Хюс, което от три дни лежало на леглото в спалнята на апартамента.

Джефри Дамър

Джефри Дамър

Те пропуснали да видят и как веднага след тяхното тръгване русият мъж удушил азиатското момче и правил секс с трупа му.

Те пропуснали снимките, които русият мъж направил на мъртвото момче, последвалото разчленяване на тялото му и издълбаването на черепа му, който щял да бъде запазен като трофей.

Те пропуснали също да вземат името Джефри Дамър от документа за самоличност, който им дал мъжът, и да направят проверка на миналото му, която щяла да им покаже, че спокойният и сладкодумен мъж е осъждан насилник на деца и в момента е освободен условно.

Гленда Клийвланд

Гленда Клийвланд

Историята не свършва дотук. Двете момичета, които били игнорирани от полицията, се прибрали обратно в дома на майката на Сандра Смит –  Гленда Клийвланд (36 г.). Гленда се обадила по-късно в полицията, за да попита какво е станало с азиатското момче. Тя попитала на колко години е било детето. „Не беше дете, а възрастен“ – отговорил й един от служителите.

Когато тя продължила да задава въпроси, той й казал:

„Госпожо, не мога да се изразя по-ясно. Вече се погрижихме за това. Той е с приятеля си в неговия апартамент… Абсолютно съм сигурен в това… Не мога нищо да направя по отношение на сексуалните предпочитания на хората“.

Два дни по-късно, след като прочита статия във вестника за изчезването на едно момче от Лаос, на име Конерак Синтасомфон, който изглеждал точно като момчето, което се опитвало да се измъкне от Джеф Дамър, Клийвланд отново се обажда на двамата полицаи. Те така и не изпратили някой да говори с нея.

Клийвланд дори се опитала да се свърже с офиса на ФБР в Милуоки, но и от това нищо не излязло.

Така изминали два месеца и тогава, на 22 юли 1991 г., настанал истински ад.

Разкрит

Два месеца по-късно, на 22 юли 1991 г., двама полицаи от Милуоки патрулирали в района около Университета Маркет, където има висока концентрация на престъпления. Жегата била подтискаща, а влагата почти непоносима. Миризмите в квартала ставали още по-силни и неприятни от топлината: боклукът по улиците, урината и изпражненията на бездомните, гранивата миризма на стара мазнина за готвене, сякаш полепвали по тялото.

Някъде към полунощ, докато двамата полицаи седели в колата си, забелязали един нисък и жилав чернокож мъж, от чиято китка висели белезници. Те предположили, че мъжът е избягал от техен колега и го попитали какво прави. Мъжът, който се казвал Трейси Едуардс, започнал да разказва несвързана история за някакъв „странен тип“, който го бил оковал в апартамента си.

Историята на Едуардс намирисвала на битов скандал между хомосексуалисти, нещо, което полицията обикновено избягвала, но двамата полицаи все пак решили, че трябва да проверят случая. Човекът, който бил оковал Едуардс, живеел в сградата „Оксфорд Апартмънтс“ на 924 „Норт 25 Стрийт“. Вратата на апартамент 213 била отворена от един приятен, трийсетинагодишен рус мъж.

Дамър бил много спокоен и разсъдлив. Той предложил да донесе ключа за белезниците от спалнята. Едуардс си спомнил, че ножът, с който Дамър го бил заплашвал, също е в спалнята.

Един от полицаите решил да отиде в спалнята, за да провери с очите си. Той видял разхвърляни наоколо снимки, които го шокирали: разчленени човешки тела и черепи в хладилник. Когато се опомнил, той изкрещял на партньора си да окове Дамър и да го арестува.

Главата в хладилника

Кроткият и благоразумен рус мъж внезапно ги нападнал и започнал да се съпротивлява, докато се опитвали да го закопчаят. Когато успели да го усмирят, един от полицаите отишъл до хладилника и го отворил. Той направо изпищял при вида на лицето, което го гледало отвътре, и затръшнал вратата.

„В хладилника има някаква шибана глава!“ – изкрещял той.

Фризерът на Дамър

Фризерът на Дамър

По-старателният оглед на апартамента разкрил, че спретнатостта и ужасът в него вървят ръка за ръка. Малкият едностаен апартамент бил чист и подреден, рибката била нахранена и аквариумът й почистен, а в същото време навсякъде се носела миризмата на разлагаща се плът.

Кутията с готварска сода, която била сложена в хладилника, за да абсорбира вонята на отсечената и разлагаща се глава, не вършела кой знае каква работа. Във фризера имало още три глави, спретнато подредени в найлонови торби и завързани отгоре с пластмасови телчета.

Вратата, която водела към спалнята, килера и банята, се заключвала с резета. Ан Шуорц, която била първия репортер пристигнал на мястото, описва видяното в своята книга „The Man Who Could Not Kill Enough„:

„…в дъното на килера имаше голяма тенджера, пълна с разложени ръце и един пенис. На рафта отгоре стояха два черепа.

Апартамент 213

Апартамент 213

В килера имаше контейнери с етилов алкохол, хлороформ, формалдехид, няколко стъклени буркана със запазени мъжки гениталии и полароидни снимки, показващи различни стадии от смъртта на жертвите на Дамър. На една от тях се виждаше мъжка глава с все още недокосната плът, която лежи в мивката. Друга излагаше на показ жертва, чието тяло бе разрязано от врата до слабините, като елен изкормен от ловци. Разрезите бяха толкова чисти, че ясно се виждаше тазовата кост“.

На някои от фотографиите Дамър бил снимал все още живите си жертви в най-разнообразни еротични, вързани пози.

Полицията, съдебният лекар, медиите, семействата на изчезналите младежи, семейството на Джеф Дамър, целият град Милуоки и целият свят, се опитвали да разберат какво в действителност се е случвало в апартамент 213. Постепенно картината започнала да се изяснява.

Първа кръв

Първият човек, който успява да запълни неизвестността за размера на поквареността на Джефри Дамър, е детектив Патрик Кенеди. Огромният като мечка мъж, с голям извит мустак в стил „Дивия Запад“, спечелва доверието на Дамър и канибалът му споделя подробностите за своя тринадесетгодишен мъртвешки поход.

Стивън Хикс

Стивън Хикс

Дамър питаел фантазии за убийството на мъже и правенето на секс с техните трупове още на четиринадесетгодишна възраст, но бил започнал да ги осъществява чак след като завършил гимназия през юни 1978 г. Той още живеел с родителите си в заможното селище Бат в Охайо. Там качил в колата си стопаджията Стивън Хикс. Те правили секс и пили бира, но когато Хикс поискал да си върви, Дамър осъзнал, че не иска да го пуска. Той го ударил по главата със спортна щанга и го убил.

Дамър трябвало да се отърве от тялото, затова го нарязал, пакетирал го в торби за боклук и заровил торбите в гората зад къщата си. Същата есен той постъпил в Щатския университет в Охайо, но след един семестър бил изключен заради слаб успех.

Дамър в гимназията

Дамър в гимназията

В края на 1978 г. се присъединил към армията и бил разпределен в Германия. Изглежда той не бил убивал никого докато служил в армията, и това е потвърдено от мащабното разследване проведено от германската полиция. След две години бил изхвърлен от армията заради алкохолизма си и живял известно време във Флорида, преди да се върне в Охайо. Щом се върнал у дома, той изровил тялото на Хикс, удрял разложения му труп с ковашки чук и после разпръснал останките му в гората.

Похот, алкохол, убийство

Когато Дамър бил арестуван за пиянство и непристойно поведение през октомври 1981г., баща му решил, че ще е най-добре синът му да отиде да живее при баба си в Уест Алис в Уисконсин. Там той се държал прилично няколко месеца, докато един ден не свалил панталоните си в компанията на други хора.

Стивън Тоуми

Стивън Тоуми

Очевидно Дамър имал навика да си пийва често. През следващите четири години той се контролирал, но през септември 1986 г. отново бил арестуван, защото мастурбирал пред две момчета. Дамър получил условна присъда от една година.

Той убива втората си жертва Стивън Тоуми през септември 1987 г. в една хотелска стая. Преди това двамата се напили в един популярен гей-бар. Дамър не си спомнял, че го е убил, но, когато се събудил, Тоуми бил мъртъв, а той самият имал кръв по устата си. Дамър намерил един голям куфар и натикал тялото вътре. След като занесъл трупа на Тоуми в мазето на баба си, той правил секс и мастурбирал върху него, след което го разчленил и го хвърлил на боклука.

Джейми Докстейтър

Джейми Докстейтър

Няколко месеца по-късно Дамър си набелязва трета жертва - четиринадесетгодишният индианец Джейми Докстейтър, който се мотаел по гей-баровете. До този момент Дамър вече имал установен модел на действие. Обикновено той набелязвал плячката си в гей заведения или къпални. Той примамвал жертвите си като им предлагал пари, за да му позират за снимки, или да гледат заедно филми и да пият бира. След това ги упоявал, удушавал ги, мастурбирал или правел секс с труповете им, разчленявал телата им и се отървавал от тях. Понякога запазвал черепите или други части от телата им като сувенир.

Още убийства и арести

Той извършва този ритуал и в края на март 1988 г. с Ричард Гереро – привлекателен младеж от мексикански произход. Дамър разказва, че го срещнал в един гей-бар в Милуоки, но семейството на жертвата отрича техният син да е бил хомосексуалист. До лятото на тази година Дамър вече бил убил четирима мъже. Макар бабата на Дамър да била в пълно неведение за ужасните неща, които се случвали в мазето й, тя била абсолютно наясно с пиянството на Джеф и неговите мъжки приятели. Нещо трябвало да се направи.

И така на 25 септември 1988 г. Джефри бил принуден да се премести в апартамент на „Норт 24 Стрийт“ в Милуоки. Още на следващия ден той се забъркал в сериозни неприятности. Дамър предложил 50 долара на едно 14-годишно момче от Лаос да му позира за снимки. Той упоил момчето и си поиграл с него, но без да става агресивен и да прави секс с него. По някаква невероятна случайност фамилията на момчето била Синтасомфон; той бил по-големият брат на Конерак, когото Дамър щял да убие през май 1991 г.

Родителите на момчето видели, че с него нещо не е наред и го закарали в болницата, където лекарите потвърдили, че той е бил дрогиран. Полицията прибрала Дамър от работата му във фабриката за шоколад „Амброзия Чокълит“. Той бил арестуван за сексуална експлоатация на дете и сексуално нападение от втора степен. На 30 януари 1989 г. пледирал за виновен, макар да твърдял, че бил сметнал момчето за по-голямо от действителната му възраст.

Антъни Сиърс

Антъни Сиърс

Докато Дамър очаквал произнасянето на присъдата си, той отново живеел в дома на баба си и продължавал да посещава гей-клубовете, където се запознал с 24-годишния чернокож хомосексуалист Антъни Сиърс. Той предложил на изгряващия черен модел да спечели малко пари, позирайки за снимки. Щом стигнали в дома на бабата на Дамър, Сиърс бил упоен и удушен. Дамър правил секс с трупа му и след това го разчленил.

Ан Шуорц описва какво се случва след това:

„… той запазил главата и я сварил, за да махне кожата. След това я боядисал в сиво така че, ако бъде заловен, черепът да прилича на пластмасов модел, като онези използвани от студентите по медицина. Дамър пазил трофея в продължение на две години и на 23 юли 1991 г. той бил открит в апартамент 213. По-късно той обяснява, че бил мастурбирал пред черепите, преживявайки отново убийствата и удоволствието изпитано от тях“.

Истински психопат

На 23 май 1989 г. адвокатът на Дамър Джералд Бойл и прокурорът Гейл Шелтън изложили аргументите си във връзка със случая Синтасомфон пред съдия Уилям Гарднър. Шелтън настоявала за присъда от поне пет години.

Джералд Бойл

Джералд Бойл

„По моя преценка е абсолютно ясно, че г-н Дамър не би могъл да се лекува на свобода… Неговото схващане, че единственото зло, което е сторил, е това, че е избрал твърде млада жертва, е част от проблема. Той изглежда готов да съдейства и възприема, но под повърхността му се крие дълбоко стаен гняв и психологически проблеми за съществуването на които той не желае да признае“.

Трима психолози преглеждат Дамър и стигат до заключението, че той е манипулативен, издръжлив и уклончив. Те препоръчали той да бъде хоспитализиран и подложен на интензивно лечение.

Защитникът Бойл изтъкнал, че Дамър е болен и се нуждае от лечение, а не от затвор. Той наблегнал на похвалния факт, че Дамър бил успял да се задържи на работа.

„Тук нямаме работа с многократен извършител. Аз смятам, че той бе заловен преди нещата да се влошат, което е истинска благословия“.

Дамър говорил в своя собствена защита, обвинявайки алкохолизма за поведението си. Той говорел доста разбираемо и убедително за човек, който до този момент вече бил убил тайно няколко мъже.

„Онова, което сторих е доста сериозно. Никога преди не съм бил в подобно положение. Не и толкова ужасно. Това за мен е един сбъднат кошмар. Ако нещо може да ме стресне, за да поправя поведението си, то това е то“.

„Единственото нещо, с което се гордея, и което ми дава някаква стабилност, е работата ми. Сега съм на път да я загубя заради действията си, за които поемам пълна отговорност… Всичко, за което ви моля, е да пощадите работата ми. Моля ви, дайте ми шанс да ви докажа, че мога да поема по правия път и никога вече няма да попадна в такава ситуация… Съблазняването на дете бе връхната точка на моята идиотщина… Аз наистина искам помощ. Аз искам да преобърна живота си“.

Едно изумително представление на един истински психопат! Съдията се вързал на казаното и дал на Дамър условна присъда от пет години. Той трябвало да прекара една година от присъдата си в изправителен дом, но имал право да ходи на работа през деня и прекарвал само нощите в изправителното заведение.

Убийствен маратон

След десет месеца съдията го освобождава предсрочно, въпреки писмото от бащата на Дамър, в което той настоявал да не освобождават сина му преди да бъде лекуван. В началото на март Дамър отново се нанася временно у баба си, но само при условие, че бързо си намери свое собствено жилище.

На 14 май 1990 г. Дамър се премества на 924 „Норт 25 Стрийт“, в апартамент 213, където се захваща наистина сериозно с убийствата.

През следващите петнадесет месеца Дамър се впуска в един убийствен маратон, в който отнема животите на дванадесет мъже. Скоростта на неговата лудост се ускорява до безумие през май и юли 1991 г., когато започва да убива по един човек на седмица. Всички жертви, без трима, били чернокожи; един бял, един от Лаос и един латиноамериканец. Повечето, но не всички, били хомосексуални или бисексуални. Най-младата жертва бил Конерак, на 14 години, а най-възрастната – на 31 години. Много от жертвите водели „рисков“ стил на живот. Повечето имали криминална история за сериозни престъпления като палежи, сексуални нападения, изнасилвания и побои. Ан Шуорц прилага списъка на жертвите в своята книга „The Man Who Could Not Kill Enough“:

  • Едуард Смит – юни, 1990г.
  • Рики Лий Бийкс – юли, 1990г.
  • Ърнест Милър – септември, 1990г.
  • Дейвид Томас – септември, 1990г.
  • Къртис Стротър – февруари, 1991г.
  • Ерол Линдзи – април, 1991.
  • Антъни Хюс – май, 1991г.
  • Конерак Синтасомфон – май, 1991г.
  • Мат Търнър – 30 юни 1991г.
  • Джеремая Уайнбъргър – 5 юли 1991г.
  • Оливър Лейси – 12 юли 1991г.
  • Джоузеф Брейдхофт – 19 юли 1991г.

Мъртвешки ритуал

Ритуалът на Дамър за подмамване, убиване и отърваване от жертвите му обикновено бил един и същ. Той канел мъжете в апартамента си, за да гледат порнофилми или да му позират за снимки. Той стривал на прах предписаните за самия него лекарства и ги сипвал в питието им. Щом мъжете бъдели упоени, Дамър ги удушавал със собствените си ръце или с кожен каиш. След това честичко правел секс с труповете им или мастурбирал върху тях.

Преди да се захване с почистването Дамър използвал Полароида си, за да заснеме на лента цялото преживяване и да може да му се наслаждава по-късно. След това разрязвал торсовете на жертвите си. Цветът на вътрешностите и топлината излъчвана от телата го възбуждали сексуално. Накрая разчленявал мъжете, фотографирайки всяка стъпка от този процес за бъдещо наслаждение.

Той се отървавал от повечето от телата, експериментирайки с най-различни химикали и киселини, които превръщали плътта и костите в черна, зловещо смрадлива каша, която изливал в тоалетната.

Някои части от телата запазвал като трофеи – най-често гениталиите и главите. Гениталиите съхранявал в буркани с формалдехид. Главите сварявал, за да отдели плътта от тях. Той боядисвал вече оголените черепи със сива боя, за да изглеждат като пластмасови.

Контрол

Канибализмът не е необичаен за некрофилите. Дамър твърди, че е консумирал плътта на жертвите си, защото вярвал, че те ще оживеят вътре в него самия. Той изпробвал най-различни подправки и маринати, за да направи човешкото месо по-вкусно. Поглъщането на човешка плът предизвиквало ерекцията му. Прочутият му фризер съдържал парчета замразено човешко месо. Той бил опитвал също и кръвта на жертвите си, но тя не допаднала на вкусовите му сетива.

Еди Гийн

Еди Гийн

Също като Ед Гийн, той се опитвал да усъвършенства изкуството на съхранението и препарирането, за да може да упражнява най-новаторските техники от тези свои умения върху жертви си.

Контролът бил от важно значение за Дамър. Той не можел да понася да бъде отхвърлен или изоставен. Дори в хомосексуалните си връзки той не желаел да задоволява партньора си; просто искал да получи собственото си удоволствие. Удоволствието за Дамър означавало да прави орален или анален секс с партньорите си, без значение дали те са живи или мъртви.

Тази абсолютна нужда да упражнява контрол го подтиква към някои доста странни действия. Едно от тях е лоботомията, която прилага на няколко от жертвите си. След като ги дрогирал, той пробивал дупки в черепите им и инжектирал солна киселина в мозъка им. Смъртта настъпвала незабавно при повечето от жертвите, но една от тях продължила да показва минимални жизнени функции още няколко дни преди да умре.

Потребността от контрол го кара да прояви и повърхностен интерес към Сатанизма. В действителност само това, че държал телата на жертвите си наоколо, го карало да се чувства „съвършено зъл“.

„Трябва да се запитам дали на света съществува зла сила и дали аз съм бил повлиян от нея. Макар да не съм сигурен, че има Бог“ – казва Дамър, – „или дявол, напоследък доста често мисля за тези неща“.

Той имал намерение да направи олтар в апартамента си, където да изложи всичките си трофеи и да изгаря есенции в черепите на жертвите си, за да може да се сдобие със „специални сили и енергии, които да му помогнат в социален и финансов план“.

Защо?

Защо Джефри Дамър е станал такъв? Как един човек се превръща в сериен убиец, некрофил, канибал и психопат? Отговорите на тези въпроси са доста оскъдни, въпреки изобилието от книги, които се опитват да обяснят източника на проблема.

Много от теориите твърдят, че отговорът винаги може да бъде намерен в детството на убиеца – лоши родители, сексуално или физическо насилие, психически тормоз, травма на главата, алкохол по време на бременността, и употреба на наркотици. Вероятно в повечето случаи това са благоприятстващи фактори, но не и в случая на Джефри Дамър.

Неговият баща Лайънъл Дамър написва една много тъжна и мъчителна книга, озаглавена „Бащинска история“, която изучава често срещаното явление на родители, които отчаяно се опитват да дадат на детето си добър старт в живота, и изведнъж, за свой ужас проумяват, че детето им е изградило около себе си стена, през която тяхното влияние не може повече да си пробие път. За щастие на повечето родители не им се налага да отглеждат Джефри Дамър, но много от тях виждат как децата им се поддават на наркотиците, алкохола и престъпленията, въпреки огромните и често отчаяни усилия, които полага семейството им да ги измъкне от пропастта.

„Това е описание на най-големия родителски страх… ужасното чувство, че детето се измъква от твоята власт, че малкото ти момче се спуска в бездната, погълнато от водовъртежа – изгубено, изгубено, изгубено“.

Лайънъл изглежда ясно осъзнава негативните влияния в живота на Джефри. Идеални семейства не съществуват. Майката на Джеф страдала от най-различни психически неразположения и била напрегната и раздразнителна, което било вследствие от алкохолизма на баща й, който бил повлиял на детството и на целия й живот.

Лайънъл, който е химик, оставал на работа до по-късно от необходимото, за да избегне скандалите на семейния фронт. В крайна сметка, когато Джеф е на 18 години, бракът на родителите му приключва с развод. Все пак подобни битови неприятности се срещат твърде често, за да могат да обяснят серийните убийства, некрофилията и другите странни привички на Джеф.

Щастливо, малко момче

Синът на Лайънъл и Джойс Дамър се ражда здрав и напълно нормален на 21 май 1960 г. в Милуоки. Той бил желано и обожавано дете, въпреки трудната бременност на Джойс. Неговата поява на бял свят предизвиква бурна радост. Като бебе той бил щастливо и весело дете, което обичало плюшените зайчета и дървените кубчета. Джефри също имал куче на име Фриски, което страшно много обичал.

Джойс Дамър

Джойс Дамър

Въпреки че боледувал повече от обичайното от инфекции на ушите и гърлото, Джеф се превръща в щастливо малко момче. Неговият баща си спомня деня, в който семейството пуснало на свобода една ранена птичка, за която се било грижило:

„Аз носех птичката в свитата си длан, вдигнах я във въздуха и отворих ръката си, за да я пусна. Всички ние почувствахме невероятно задоволство. Очите на Джеф се разшириха и заблестяха. Това може би беше един от най-щастливите моменти в живота му“.

Семейството се премества в Айова, където Лайънъл започва работа в щатския университет.

Когато Джеф бил на четири години, баща му измъкнал изпод къщата останките на някои малки животни, които били убити от дребни хищници. Докато баща му събирал мъничките животински кости, Джеф изглеждал „… странно възбуден от звука, който те издаваха. Малките му ръчички се заровиха дълбоко в купчината кости. Вече не мога да гледам на това като на обикновен епизод от детството. Тъмното и сенчесто усещане за някаква зла сила, която е растяла през цялото време в сина ми, сега оцветява всеки мой спомен“.

На шестгодишна възраст било установено, че Джеф страда от двойна херния и се нуждае от операция за отстраняването й. След нея той така и не възвръща своята предишна буйност и жизнерадостност.

„Той изглеждаше по-малък, някак си по-уязвим… с израстването си се затваряше все повече, седеше мълчаливо за дълго време без да помръдва, а лицето му бе странно безизразно“.

През 1966 г. Лайънъл получава работа като химик в Ейкрън Охайо. Джойс била бременна с втория им син Дейвид. Джеф вече бил в първи клас и „… някакъв странен страх започна да се появява в неговото поведение, ужас от околните, комбиниран от пълната липса на самочувствие. У него се развиваше нежеланието да се промени и нуждата да усеща сигурността на познатата обстановка. Перспективата да ходи на училище го плашеше. Малкото момче, което някога изглеждаше толкова щастливо и уверено, сега беше съвсем друго дете – болезнено срамежливо, отчуждено и необщително“.

Метаморфоза

Лайънъл подозира, че факторът, причинил метаморфозата на Джеф, е преместването на семейството от Айова в Охайо. Поведението на Джеф всъщност представлява често срещана реакция у деца, които са извадени от познатата им обстановка, и са преместени в изцяло нови условия. Лайънъл също бил страдал от срамежливост, интровертност и несигурност като дете, но се бил научил да преодолява тези проблеми. Той предполагал, че синът му също ще се научи да се справя с тях. Онова, което не осъзнавал е, че детството на Джеф било доста по-мрачно от неговото и че „Джеф беше започнал да изпада в почти пълна изолация“.

През април 1967 г. семейството купува нова къща. Джеф изглежда се приспособявал по-добре към това ново преместване и завързал близко приятелство с едно момче на име Лий. Той също бил много привързан към една от своите учителки, но която подарил един буркан с попови лъжички уловени от него. По-късно Джеф разбрал, че учителката е дала поповите лъжички на приятеля му Лий. Тогава той се промъкнал в гаража на Лий и убил животинките, заливайки ги с моторно масло.

Нещата не се подобрявали с времето.

„Неговата стойка и начинът, по който се държеше, се промениха драстично между 10-ата и 15-ата му годишнина. Подвижното момче изчезна и бе заменено от една странно вдървена и скована фигура.

Той държеше тялото си много изправено и изглеждаше напрегнат. Ставаше все по-срамежлив и се изопваше, когато хората го заговаряха. Той оставаше вкъщи все по-често, затворен в стаята си или втренчен в телевизора. Изразът на лицето му бе празен и той създаваше впечатлението за човек, който не умее нищо друго, освен да се мотае наоколо без цел и посока. Той имаше един приятел, но се отдръпна от него, когато стана на петнайсет“.

По време на процеса срещу Джеф Лайънъл разбира, че през този период синът му е имал навика да обикаля с колелото си и да събира в найлонови торбички останки от разни животни, които погребвал в свое собствено гробище. „Той свалял плътта от телата на тези гниещи, убити на пътя животни и дори бил забил главата на едно куче на кол“. Съществуват подозрения, че Джеф е измъчвал животни като малък, но това е малко вероятно. Той имал куче и котка домашни любимци в детството си и гледал рибка като възрастен. Дамър бил обсебен главно от мъртви същества.

Сексуални фантазии

Израствайки, Джеф ставал все по-пасивен и изолиран.

„С него не можеше да се разговаря, той отговаряше едносрично и неохотно на въпросите. Той се отдръпваше в един кошмарен свят населен от невъобразими фантазии. През следващите години тези фантазии започнаха да надделяват и да го превземат. Мъртвите щяха да се превърнат в главни обекти на неговото растящо сексуално желание. Невъзможността му да говори за своите странни и обезпокоителни възгледи го караше напълно да прекъсне връзката със заобикалящия го свят“.

Докато другите момчета преследвали своите кариери, образование и създавали домове за семействата си, Джеф си оставал все така немотивиран. „Той вероятно е стигнал до един момент, в който е започнал да гледа на себе си като на същество, което няма нищо общо с човешкия свят и се намира извън общоприетата и нормална даденост“. Бихме могли да очакваме, че човек като Дамър, който питае подобна страст към смъртта и разчленяването на трупове, би показал и някои други признаци на умствено заболяване в тинейджърските си години. Но Джеф просто ставал все по-отчужден и необщителен. Той далеч не бил бунтовно настроен – никога не спорел с родителите си, защото нищо не изглеждало да го интересува.

Джеф имал среден успех в гимназията и участвал в някои училищни мероприятия: играел тенис и работел по училищния вестник. Неговите съученици го смятали за самотник и алкохолик, понеже внасял пиене в час. Той дори бил отишъл с момиче на абитуриентския бал и след това я бил поканил за „сеанс“ в дома родителите си.

Междувременно, когато Джеф бил почти на осемнадесет, страстите между Лайънъл и Джойс ставали все по-бурни и накрая приключили с развод. Тогава се развихрила битка за родителските права над по-малкия му брат Дейвид. Няколко месеца по-късно Лайънъл се оженил повторно. Лайънъл може и да не забелязвал алкохолизма на сина си, но новата му съпруга Шари веднага обърнала внимание на това.

Лайънъл и Шари го убедили да отиде в колеж. През есента на 1978 г. те го откарали до Щатския университет в Охайо, но той не изтрезнял през целия семестър и бил изключен. Вече на всички било ясно, че той има проблем с пиенето, но Джефри така и не потърсил помощ. Лайънъл му разяснил правилата: или да си намери работа, или да отиде в армията. Тъй като Джеф отказвал да си намери работа и се напивал през цялото време, през януари 1979 г. баща му го откарал до офиса за набиране на новобранци.

Пиян и смъртоносен

От този момент, до последния арест на Джеф през 1991 г., животът се превръща в низ от неочаквани обрати за Лайънъл и съпругата му. Понякога им се струвало, че Джеф се справя добре, но изведнъж се оказвало, че съвсем не е така. Той сякаш се чувствал отлично в армията, но неочаквано бил изхвърлен заради постоянното си пиянство. След това се преместил при баба си, намерил си работа, но скоро бил арестуван за пиянство и неприлично поведение. Положението се влошавало със засилването на алкохолизма и емоционалните му проблеми; неприлично излагане на публично място, гавра с дете и накрая най-ужасното – арест за многобройни убийства. Всеки път Лайънъл заставал зад него, плащал на адвокат, убеждавал го да потърси лечение и стискал палци, че Джеф ще се поправи. Всеки път надеждите му били попарвани от някоя нова и още по-сериозна трудност. Лайънъл започнал да разбира, че синът му е напълно неподатлив на неговото влияние.

Още през 1989 г., когато Джеф бил съден за гавра с дете, Лайънъл почувствал, че неговият син „никога няма да бъде нещо повече от това, което е – лъжец, алкохолик, крадец, ексхибиционист и насилник на деца. Не можех да си представя как се е превърнал в толкова развалена душа… За първи път не вярвах, че моите усилия и помощ ще бъдат достатъчни да го спася. Нещо липсваше у Джеф… ние го наричаме `съвест`… което или бе мъртво, или изобщо никога не бе съществувало“.

Д-р Джеймс Фокс, декан на Колежа по криминално правосъдие към Университета в Бостън, и признат експерт по серийните убийци, твърди, че: „Ние не бихме могли по никакъв начин да предскажем тази трагедия, без значение колко странно е било поведението му“. Той също отбелязва, че би било неправилно да се обвиняват родителите на Дамър за това, в което се е превърнал той. „Още от времето на Зигмунд Фройд ние обвиняваме родителите за всичко лошо, което вършат децата им… Виновникът е Дамър. Не баща му, нито неговото семейство, нито полицията“.

Според Фокс, Дамър е необичаен сериен убиец. „Той се вписва в стереотипа за човек, който е напълно извън контрол, а самият той е контролиран от собствените си фантазии. Разликата е в това, че повечето серийни убийци спират веднъж, щом жертвата им умре. Това е тяхната крайна цел. Те ги връзват; те харесват звука от писъците им и как се молят за живота си. Това кара убиеца да се чувства велик, превъзхождащ, могъщ, доминиращ… В случая с Дамър всичко се развива постмортем… цялото `забавление` започва след като жертвата умре… Той живеел в богат измислен свят, в който се е фокусирал върху пълния контрол над хората… Тази фантазия, в комбинация с омразата, която вероятно е изпитвал към себе си, той проектирал върху жертвите си. Ако изобщо се е чувствал неудобно от собствената си сексуална ориентация, за него е било много лесно да проектира това чувство върху жертвите си и да ги накаже, наказвайки индиректно самия себе си“.

Серийни убийства, психопатология, некрофилия, канибализъм – тези явления не са уникални за нашите модерни времена. Отговорите, обясняващи тези феномени, влизат и излизат от мода. Днес, генетиката е предпочитаното пред бихевиоризма обяснение на въпроса защо хората се превръщат в престъпници. В случая с Джефри Дамър това може би е единственото обяснение.

Делото започва

Охранителните мерки взети за процеса срещу Джефри Дамър са уникални за историята на Милуоки:

„Съдебната зала била проверена за бомби от обучено да надушва експлозиви куче, а всеки допуснат вътре бил претърсван и проверяван с метален детектор… В залата била монтирана бронирана преграда от стъкло и метал, с височина 2,50 м., която да изолира Дамър от публиката“. (Шуорц).

Дамър е въведен в съда

Дамър е въведен в съда

От стоте места в залата, 23 били предназначени за репортерите, 34 за семействата на жертвите, а останалите 43 за обикновени зрители.

Ключовите играчи в тази съдебна зала, освен самия Джеф Дамър, били съдията Лорънс Грам, областният прокурор Майкъл Маккан и адвокатът от защитата Джералд Бойл, който бил защитавал Дамър и в миналото. Лайънъл и Шари Дамър пристъствали на заседанията всеки ден.

На 13 юли 1992 г. Дамър игнорирал съвета на адвоката си и пледирал за виновен, но поради невменяемост. Според Дон Дейвис в книгата „Убийствата в Милуоки“:

„… изявлението му обръща делото нагоре с краката. Сега, вместо да трябва да доказва, че клиентът му не е извършвал убийствата, адвокатът на защитата Джералд Бойл щял да разгърне един от най-кървавите свитъци, разглеждани някога в американска съдебна зала. Неговата задача била да убеди съдебните заседатели, че Дамър е луд, тъй като само един умопобъркан човек би могъл да извърши подобни неща“.

Лайънъл и Шари Дамър

Лайънъл и Шари Дамър

Майк Маккан, от друга страна, трябвало да докаже, че Дамър не е луд според буквата на закона. Той е знаел, че онова, което върши е лошо, но го е направил въпреки това. С други думи Дамър е един зъл психопат, който е подмамвал жертвите си и ги е убивал хладнокръвно.

Кандидатите за бъдещи заседатели били предупредени: „Ще чуете неща, които не сте мислели, че съществуват в истинския свят. В този случай“ – казал им Бойл, – „вие ще слушате за сексуални сношения преди смъртта, по време на смъртта и след смъртта. Ще бъдете толкова отвратени от чутото, че може би няма да искате да слушате повече“. Бойл и Маккан отхвърлили потенциалните заседатели, които им се сторили предубедени към хомосексуалистите или не одобрявали лечението при психиатър.

Ан Шуорц си спомня втория ден от избирането на заседатели. Преди кандидатите да бъдат повикани в залата Бойл вдигнал над главата си един жълт вестник, чието заглавие на първа страница гласяло: „Убиец-канибал от Милуоки изяжда своя съкилийник“. „Всички се засмяхме“ – спомня си Шуорц, – „особено Джефри Дамър… Той беше привлекателен, когато се смееше… Сега можех да разбера как толкова много хора са се подлъгали по него“.

На 29 януари 1992 г. бил избран съставът на журито плюс двама резервни заседатели. Сред тях имало само един чернокож, което предизвикало протеста на семействата на жертвите. Целият случай успява сериозно да наелектризира расовите полюси на обществото още от момента, в който хората чули историята на Гленда Клийвланд, и разбрали, че повечето от жертвите са били черни. Сега изглеждало сякаш това жури от шестима бели мъже и седем бели жени е просто още един пример за расова несправедливост.

Зъл или болен

Защитата на Бойл включвала 45 свидетели, които щели да изтъкнат странното поведение на Дамър и да се опитат да покажат, че неговите сексуални и умствени отклонения са му попречили да разбере природата на престъпленията си. Наяве щели да бъдат изкарани всички зловещи подробности от онова, което Дамър бил причинявал на жертвите си, и всяка кошмарна идея, която се била зараждала в главата му. Целта била да се убеди журито, че подобни действия и мисли не биха могли да се родят в съзнанието на един здравомислещ човек.

Дамър в съда

Дамър в съда

Бойл подхвърлил следния въпрос на съдебните заседатели: „Той зъл ли е или е болен?“. Ако на журито било позволено да гласува в онзи момент, то вероятно щяло да се съгласи с тезата на Бойл за невменяемостта на клиента му.

Маккан се изправил, за да представи случая си:

„Дамър е майстор в манипулациите и измамите, който е знаел точно какво прави във всеки един момент. Той е в състояние да пуска и възпира импулсите си с лекотата, с която се включва и изключва осветлението. Дали е нападал останалите войници, докато е служил в армията? Или колегите си студенти в Щатския университет в Охайо? Убийствата не са дело на луд човек, а резултат от педантично планиране“.

Двама детективи се редували да прочетат признанията на Дамър, състоящи се от 160 страници. Те представлявали каталог на сексуалните перверзии. Детектив Денис Мърфи заявил, че Дамър е „чувствал огромна вина за стореното. Той чувствал, че е съвършено зъл“. След това цитирал самопризнанията на Дамър: „Трудно ми е да повярвам, че едно човешко същество би могло да извърши онова, което съм направил, но аз знам, че съм го сторил“. Той твърдял, че страхът му да не бъде заловен е бил надвиван от възбудата, която изпитвал, когато упражнявал пълен контрол.

Битката на психиатрите за това дали, според буквата на закона, Дамър е бил отговорен и способен да контролира действията си, изглежда обърквала журито.

В своята заключителна реч Бойл нарисувал за журито една диаграма, която приела формата на колело. В центъра на колелото бил Дамър, а всички спици, които излизали от него, представлявали елементите на неговото умствено отклонение. Адвокатът ги изредил на глас:

„Черепи в килера, канибализъм, сексуални отклонения, пробиване на дупки в черепа, създаване на зомбита, некрофилия, непрекъснато пиене, намерение да създаде олтар, лоботомии, сваляне на плътта от костите, препариране, ходене по гробищата, мастурбация… Това е Джефри Дамър, влак-беглец спускащ се по релсите на лудостта…“

Маккан го опровергал:

„Той не е влакът-беглец, той е неговият машинист! Той е задоволявал собствените си необичайни сексуални потребности. Дами и Господа, той е заблудил много хора. Моля ви, не се оставяйте да бъдете изиграни от този убиец“.

Журито заседавало в продължение на пет часа и решило, че Джефри Дамър не заслужава да прекара остатъка от живота си в болницата, а в затворническа килия. Дамър бил признат за виновен по всяко от петнадесетте обвинения.

Ан Шуорц, която отразява процеса на Дамър за „Милуоки Джърнъл“, била „… удивена от това колко нормален изглеждаше и звучеше този човек… В денят, когато бе прочетена присъдата на Дамър, аз чух неговото спокойно и убедително изявление пред съда и се замислих колко лесно самата аз бих могла да се излъжа в него“.

Краят на пътя

Извинението на Дамър за продължилата тринадесет години кървава баня покрива четири, напечатани на машина, страници:

„Ваша Чест:

Всичко свърши. Никога не съм се опитвал да се измъкна. Никога не съм искал свобода. Исках смърт за себе си. Този процес разкри пред света онова, което съм извършил, и показа, че не съм го направил подтикнат от омраза. Никого не съм мразил. Аз знаех, че съм болен или зъл, или и двете едновременно. Сега смятам, че съм просто болен. Докторите ми разказаха за моето заболяване и сега получих някакво спокойствие. Знам колко много вреда съм причинил… Благодаря на Бога, че няма да мога да причинявам повече. Вярвам, че само Исус Христос може да ме спаси от греховете ми… Аз не моля за снизхождение“.

Джефри Дамър

Джефри Дамър

Той е осъден на 15 последователни доживотни присъди, което се равнява на 957 години затвор.

Дамър се приспособява много добре към затворническия живот в Изправителния институт Колумбия в Портидж Уисконсин. В началото не бил допускан до останалите затворници, заради собствената му безопасност. Така се случва, че на 3 юли 1994 г., Дамър бил нападнат по време на църковната служба от някакъв кубинец, когото виждал за първи път.

Примерният затворник Дамър успява да убеди управата на затвора да му позволи повече контакти с другите затворници. Той бил пуснат да се храни в столовата и получил санитарна работа, която вършел в екип заедно с други осъдени.

Кристофър Скарвър

Кристофър Скарвър

Поради някаква странна причина той бил сложен да работи заедно с двама крайно опасни мъже: Джеси Андерсън – бял мъж, който бил убил съпругата си, и след това бил хвърлил вината върху чернокож, и Кристофър Скарвър – чернокож, халюциниращ шизофреник, който вярвал, че е син Божи, и лежал за убийство от първа степен. Не е трудно да си представим как Скарвър е гледал на Андерсън и на Джеф Дамър, който бил погубил толкова много черни мъже. Комбинацията била катастрофална.

В утрото на 28 ноември 1994 г. пазачът оставя тези трима мъже сами, за да си вършат работата. Двадесет минути по-късно пазачите се връщат, за да намерят Дамър с разбита глава и Андерсън фатално ранен. Изглежда Скарвър им бил показал какво мисли за тях с помощта на окървавената дръжка от метла, която държал в ръцете си. Джефри Дамър е обявен за мъртъв в 9:11 часа.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

20 Коментари за “Джефри Дамър: Чудовището от Милуоки”

  1. Avatardora

    tozi naistina e lut ama mnooo lut

  2. Avatarjune

    oh, i o6te kak

  3. AvatarPride

    Отвратително. Наистина, много,много болно.
    Поздрави за автора на текста, чудесен е!

  4. Avatarlolii

    toq e otvraten psih0pat male3e kak m0je tak0wa nesht0 akala mi ne g0 p0bira

  5. Avatarbeti

    kolkoto i da mislq ne moga da proumeq kak ima hora s tolkova izvrateno i bolno saznanie…

  6. AvatarDream Walker

    Цялата вина не е нег0ва… Моет0 мнение е, че при такива случаи винаги са виновни р0дителите. Но в такъв случай явн0 не е м0гло да му бъде оказана п0мощ. Имал е психично разстройство.

  7. AvatarNight Walker

    Не мисля че някой може да обясни какво му е имало.

  8. Avatarдсайкдса

    Super pi4 i az iskam da sam kato nego

  9. Avatarbeti

    bravo be дсайкдса…ne iskam da obijdam nikoi no takiva izkazvaniq sa absolutno absurdni…naistina ne moga da si predtavq normalen 4ovek koito da ne se otvrati ot deistviqta na tozi lud.a o6te po malko si predstavqm 4ovek koito mu se vazhi6tava.qvno 4e si po-bolen i ot nego…

  10. Avatarversa

    Родителите не са виновни за нищо .. ако те се държат тъпо с теб и колкото повече растеж искаш да убиеш това че можеш да станеш като тях .. просто нещо ми е кривнало в психиката .. Той се признава за виновен .. и мосля че ако имаше съвест щеше да спре само с 1 убийство но на него му е липсвала такава .. :]

  11. Avatarversa

    Просто нещо МУ е кривнало в психиката

  12. Avataralbul alhazred

    ултра тежък тип е дамер
    но очевидно по тежък се оказва Кристофър Скарвър
    хихихихихихи

  13. Avatardinko.gospodinov17

    Тоя черния като се срещне един ден със създателя,ще има на сметката си и едно добро дело.

  14. AvatarMarti

    Гледам в момента филм за Дамър (Serial Killer documentaries, #2 – Jeffry Dahmer). Има интервюта с неговия баща – Лайънъл Дамър. Е, освен, че прави впечатление на хомосексуалист, има и нещо сбъркано в него! Описва с такова желание, интерес, страст дори – детството на сина си Джефри, че чак звучи нелогично. Малки детайли, на които нормален човек не може да обърне внимание (а в случая -май си ги измисля!!) – примерно как бил извадил кости от дребни животни изпод къщата, а Джефри (на 4-ри годинки!)още малко се възбудил И сексуално, докато ръчичките му ровели из тях!!! Това да го видиш написано тук – ОК, но същите думи да чуеш от бащата на Джефри, да му видиш педалската физиономия и очарованието, с което си спомня такива неща от живота на сина си, още повече – правейки опити да обясни защо той бил станал гей и сериен убиец… Направо си е страшно! А майката на Джефри е хоспитализирана (бил е на 10 години)за тежко „постоянно безпокойство“, а после – за каквото „психо“ се сетиш… Е, какво чудно има дете с баща гей и майка невротичка да стане такъв? За Джефри има много семейни клипове (баща му ги раздава с удоволствие на журналистите, разбира се – с/у някой лев!!), правени през годините. Е, на 14-15 годишна той е момче като слънце, но да го видите само как си върти гъ*а и как се държи… Не е гей, а просто е уникално сбъркан гей още като тийнейджър. Е, това бил забелязал и баща му Лайънъл! Не знам какво му е казал, но в един момент Джефри се пропива, навършвайки 15-16 години! Що ли си мисля, че и някой приятел на Лайънъл може да е хванал за задните части мочето… Макар че, Джефри такива неща не казва никога за баща си, а говори някакви общи приказки как „внезапно и безпричинно“ още на 14-15 години искал секс с мъртвец и ходил в гората няколко пъти да дебне някакъв бездомник (който бил видял), че да го убие, да полежи до него, а после да прави секс с трупа… Дрън-дрън, а и бездомникът не се появил…

  15. AvatarAntonov

    Класически пример на Шизофрения . Според мен господин Джефри Дамър е се е чувствал някак си потиснат , до един момент докато алкохолът , гей-баровете , т.н. не са го унищожили , като личност . Аз мисля , че той е имал още от самото си детство такава вътрешна его-борба , която несе е проявила във неговия пубертет а оше по рано . Много хубав материал за „Русият мъж от Милуоки „. Браво Силвия !!!

  16. AvatarК

    Не е задължително да бъде по вина на родителя. До 9 поколения може да се запази ген за шизофрения, психопатия, агресия и т.н. Въпреки че на психолозите много им харесва да обвиняват родителите за всяка малка „Грешка в системата“, всъщност експерименталната психология, заедно с генетиката и медицината, в последните 10 години показват, че всъщност някои хора просто се раждат така. Обикновено(но не задължително) в живота на въпросният човек се случва нещо, което го кара да „прещрака“. Вероятно финалният период, в който Дамър наистина е тръгнал на убийствен марш, е предизвикан от травма по време на първият му престой в затвора. А е възможно и просто да е решил, че вече няма какво да губи и може да се oтдаде на задоволяване на фантазиите си.

  17. Avatarmoon_gurl

    Не ме разбирайте погрешно,аз определено не се възхищавам на Дамър,но донякъде го разбирам,и е доста тесногръдо да го наречето ‘чудовище’ и айде това е,трябв да се опитате да сепоставите на мястото на този човек,и на него не му е било лесно.Първият път когато четох за Дамър и аз се отвратих,но след това гледах едно негово интервю от затвора(интервюиращия е Стивън Филипс ако някой се позаинтересува) и начинът по който говори,много интересен човек наистина…

  18. AvatarВяра

    Съгласна съм с коментара на К, не може за всяко нещо да се обвиняват родителите, някои хора просто се раждат такива. Много хора преживяват травми и имат тежко детство, но не на всеки му хрумва да убива хора и да прави секс с трупове, нали? Пък и американците обожават да драматизират, неслучайно много серийни убийци са от там, като цяло лесно откачат.

  19. Avatarmnogoloshastatiq

    Много тъпа статия, ЗАЩО ВСЯКО ВТОРО изречение е ИЗМИСЛЕНО от автора на статията и доста доокрасено“с напълно невярни факти?! все пак хората искат да научат нещо, а не измислици и лъжи и все пак този сайт не е за истории а за действителноста? Някой го е променил както на него си му харесва или пък английския ДОСТА му куца.

  20. Avatarpsch

    dora
    юни 9, 2009 13:07
    tozi naistina e lut ama mnooo lut
    ……………….
    Уффффффф ноооо ‘лута’ работа . Неее викам , ноо ‘лутааа’ история!
    п.с.
    От време оно следа сайта , великолепен е!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –