Публикувано на: 18 май, 2008

Смята се, че този приятен британски доктор е убил около 260 от своите пациенти, което го прави един от най-профилните серийни убийци в историята. Шипман се подигравал на жертвите си и използвал за тях унизителни съкращения, като „ХД“ (Хленчеща Дъртачка) или „БКМГ“ (Без Капка Мозък в Главата). По време на процеса той гледал на себе си като на „звездата“ в съдебната зала.

Неговите пациенти – главно възрастни жени – били самотни и уязвими. Те обожавали своя лекар Харолд „Фред“ Шипман.
Дори когато връстничките им започнали да умират поголовно, пациентките останали верни на смъртоносния си личен лекар. Те обичали своя доктор – до смърт.

Детството на един убиец

Роден в семейство от работническата класа на 14 юни 1946 г., Харолд Фредерик Шипман, наричан Фред или Фреди, имал не особено нормално детство. Той стоял настрана от своите връстници – най-вече заради влиянието на майка си Вера. Тази дистанция се проявява и в по-нататъшния му живот.

Един от техните съседи си спомня: „Вера се държеше сравнително приятелски, но беше убедена, че нейното семейство е нещо повече от нас. Не само това, но тя казваше, че Харолд (Фреди) е нейният любимец – него тя виждаше като най-обещаващ от трите си деца.“

Вера решавала с кого да играе Харолд и кога. Тя държала той да се отличава от останалите момчета – той винаги носел вратовръзка, докато останалите били облечени с всекидневни дрехи. Неговата сестра Полин е със седем години по-голяма, а неговият брат Клайв с четири години по-малък от него. В очите на майка му Харолд бил този, за когото тя хранела най-големи надежди.

Като ученик Шипман бил сравнително умен в началните години, но доста посредствен в по-горните класове. Но той бил упорит зубрач, твърдо решен да успее, дори това да означава да се явява няколко пъти на изпита за медицинското училище.

Той имал всички възможности да стане част от някоя по-голяма група – обичал спорта и се представял добре във футбола и атлетиката. Въпреки това, неговото убеждение за превъзходство над останалите му попречва да завърже близки приятелства със своите връстници.

Има и още нещо, което го изолирало от останалите. Неговата любима майка била болна в последен стадий на рак и Харолд с готовност се грижел за нея. Всеки ден след училище той бързал за вкъщи, за да направи на Вера чаша чай и да си побъбрят за това как е минал денят му. Тя намирала голяма утеха в неговата компания и брояла минутите до прибирането му у дома.

Изглежда точно тогава Шипман усвоява грижовния и внимателен маниер към пациентите на легло, който по-късно използва в практиката си като личен лекар. Към края си Вера изпитвала жестоки болки, но тъй като по онова време не съществувал начин за прилагане на болкоуспокояващи у дома, нейното облекчение от агонията идвало с личния семеен лекар.

Без съмнение младият Харолд е гледал в захлас как мъките на майка му чудодейно изчезват винаги, когато лекарят й поставял инжекция с морфин. С напредването на болестта и без това слабата г-жа Шипман съвсем се стопила и на 21 юни 1963 г. ракът отнел живота й.

Смъртта на Вера оставя в сина й огромна празнина. Тя била онази, която го карала да се чувства специален и по-добър от останалите. Нейната кончина оставила в съзнанието му един неизличим спомен – пациент, намиращ сладко облекчение в морфина, с чаша чай на нощното си шкафче.

След години той щял да пресъздаде тази сцена, отпечатана в 17-годишния му ум, стотици пъти.

И когато това се случело той щял да бъде докторът – доктор, незачитащ нито човешкият живот, нито човешките чувства.

Невидимият студент

Две години след смъртта на майка му Харолд Шипман най-сетне е приет в медицинското училище в Университета в Лийдс. Влизането там било доста трудно за него. Въпреки самопровъзгласеното си превъзходство се наложило да се явява повторно на изпитите, тъй като първия път се провалил. Все пак оценките му впоследствие били достатъчно високи, за да си вземе дипломата и да мине през задължителния стаж в болницата.

Учудващо е, че доста от неговите учители и колеги в университета почти не си спомнят за него. Онези, които го помнят, споделят, че той ги е гледал с пренебрежение и не е разбирал начина им на забавление. „Той се държеше към нас с някаква снизходителна поносимост. Когато някои кажеше шега, той се усмихваше търпеливо, но никога не се присъединяваше към майтапите. Това е странно, тъй като той беше добър спортист и човек би си помислил, че ще е по-склонен към взаимоотношения в екип“.

Повечето от неговите връстници – особено онези от ранните му години – си го спомнят единствено като самотник. Единственото място, на което той коренно се променял било футболното игрище. Там той освобождавал агресията си и с жар се стремял към победата.

Все пак в медицинското училище той бил доста по-общителен, отколкото неговата майка би му позволила.

Един от неговите учители разказва: „Мисля, че нямаше приятелка; даже всъщност беше поканил по-голямата си сестра на училищните танци. Изглеждаха странна двойка. Но пък, той си беше малко странен – и доста превзет“.

Шипман все пак си намира партньорка и се оженва доста преди останалите му връстници. На 19 години той среща Примроуз, която е с 3 години по-малка от него.

Нейното минало било подобно на неговото. Майка й ограничавала приятелствата й и контролирала живота й.

Примроуз не била момиче от корица на списание и затова била щастлива, че най-сетне си е намерила приятел. Когато Шипман се оженва за нея, тя е на 17 години и бременна в 5-ия месец.

През 1974 г. той вече е баща на две деца и се присъединява към медицинската практика в йоркширския град Тодмордън. В това северно английско селище Фред преминава през някаква метаморфоза; той се превръща в общителен и уважаван член на обществото – в очите на неговите колеги медици и пациентите.

Но служителите в клиниката, където работел, виждат и другата страна на младия практикуващ лекар. Понякога той ставал ненужно груб и карал някои от тях да се чувстват „глупаво“ – дума, която той често използвал, за да опише някого, когото не харесвал. Той спорел и се заяждал с хората, докато не ги накара да се чувстват нищожни и притеснени. Освен това винаги настоявал да прави нещата по своя си начин – въпреки забележките на по-опитните доктори в клиниката.

Преди още да навърши 30 години, Шипман вече бил развил мания за контрол.

Пристрастяването

Трудолюбивият и ентусиазиран Шипман се вписвал добре в социалната матрица.

Неговите старши партньори го смятали за манна небесна. Един от тях, д-р Майкъл Грийв, оценявал високо приноса на Фред в набавянето на съвременна информация за медицината, тъй като бил излязъл съвсем скоро от университета.

Но скоро ходът на кариерата му в Тодмордън е внезапно нарушен, когато Шипман започва да страда от краткотрайна загуба на паметта. Неговите партньори били съкрушени, когато той им казал, че причината е епилепсия. Той бил измислил тази диагноза като прикритие.

Истината скоро излиза наяве, когато рецепционистката на клиниката Марджъри Уокър се натъква на някои обезпокояващи данни в книгата за контролираните наркотични лекарства. Записките показвали, че Шипман е предписвал огромни и чести количества петидин на няколко пациенти.

Освен това, той бил издавал многобройни рецепти от името на клиниката за същото лекарство. Въпреки че това не било необичайно (лекарствата се държали под ръка за спешни случаи, изискващи незабавно лечение), предписаните количества били главозамайващи.

Първоначално се смятало, че петидинът – аналгетик, подобен на морфина – не притежава пристрастяващи качества. Днес, около 60 години след като учените го синтезират за пръв път, за не-пристрастяващите свойства на петидина все още се водят разгорещени дебати.

Клиниката провежда тайно разследване на случая, в което участвал и д-р Джон Дейкър. За своя тревога, той установява, че много от пациентите в списъка с предписаното лекарство нито са го искали, нито са го получавали.

Дейкър повдига въпроса пред Фред по време на едно събрание. Ето как д-р Майкъл Грийвс описва сцената:

„Седяхме около масата и тогава влезе Джон и каза `Фред, млади момко, можеш ли да обясниш това?`. И той постави пред него доказателствата, които бе събирал старателно, и, които показваха, че Фред е предписвал петидин на пациентите, но те не са го получавали, като петидинът най-вероятно се е озовавал във вените на самия Фред.“

Шипман се опитал да разреши проблема като си покаже рогата. Осъзнавайки, че кариерата му е застрашена, той първо се примолил за втори шанс.

Когато му отказали, той разярено изхвърчал навън, хвърлил медицинската си чанта на земята и заплашил, че ще напусне. Партньорите му занемяли от това яростно – и привидно нехарактерно – поведение.

Малко след това в стаята, където неговите колеги обсъждали какъв би бил най-добрият начин да се отърват от него, влетяла Примроуз. Тя грубо ги уведомила, че нейният съпруг няма да напусне сам, а „Ще трябва да го принудите!“

Така и става. В крайна сметка през 1975 г. той е изгонен от клиниката и вкаран във възстановителен център.

Две години по-късно многобройните обвинения срещу него за злоупотреба с лекарства и подправяне на рецепти му донасят изненадващо ниска глоба – малко повече от 600 лири. На неговите опити за фалшификация си заслужава да се обърне внимание. Първо, защото уменията му в тази област са повече от нищожни; второ, защото той така и не проумява, че некадърността му в това поприще е вече разкрита.

Въпреки това ранно предупреждение, след 22 години той действително вярвал, че ще му се размине, ако подправи подписите в завещанието на последната си жертва – Катлийн Грунди.

Тази липса на здрав разум – или безочие – задвижва механизма на неговото падение.

Колкото до обвиненията свързани с петидина, остава въпросът: Дали наистина той сам си е инжектирал лекарството (както твърдял), или вече бил започнал да го използва, за да убива нищо неподозиращите си пациенти? Отговорът на това все още се търси.

Обратно в бизнеса

Имайки предвид досието му, днес едва ли някой би позволил на Харолд Шипман да работи с лекарства без надзор. Въпреки това след две години той се завръща в бизнеса като общопрактикуващ лекар.

Той е приет на работа в Медицинския център Донибрук в северна Англия. Леснотата, с която е назначен демонстрира неговата абсолютна самоувереност – и способността му да убеждава околните в своята искреност.

Д-р Джефри Мойзи от Центъра обяснява: „Неговият подход беше следният: `Аз имах проблем и бях осъден за злоупотреба с петидин. Подложих се на лечение. Сега съм чист. Мога само да ви помоля да ми се доверите по този въпрос и да ме наблюдавате`.“

Но, очевидно той не бил наблюдаван особено внимателно.

Шипман отново заиграва ролята на отдадения, трудолюбив и общителен доктор. Той спечелва абсолютното доверие на пациентите си и уважението на колегите си.

Някои от неговите служители се оплаквали помежду си от неговия сарказъм и оскърбително поведение, но той умеел да замаскира това си поведение пред онези, които искал да впечатли. Колкото до пристрастяването, вече нямало признаци за загуба на паметта или злоупотреба с лекарства.

В Хайд, Харолд Шипман се чувствал свободно като у дома си – свободен да убива.

Поради естеството на престъпленията на Шипман може би никога няма да е възможно да бъде документирано всяко убийство, което той е извършил.

Една проверка направена от Здравното министерство установява, че той е отговорен за смъртта на най-малко 236 пациенти, за период от 24 години.

Тази проверка, извършена от професор Ричард Бейкър от Университета в Лейчестър, проучва броя и характера на смъртните случаи в практиката на Харолд Шипман. След това те са сравнени със случаите на други практикуващи лекари. Появяват се значителни разлики, най-вече в несъразмерно високия брой на смъртните случаи при възрастните пациенти на Шипман.

Другите явни отклонения са: висок процент смъртност в определен период от деня и грешки в картоните и болничните листове на пациенти, допуснати обикновено в смяната на Шипман.

Старши детектив Бърнард Посълс, който отговаря за първоначалното разследване, казва за доклада, че „много от заключенията в него съответстват с нашите разкрития до момента“. Той отбелязва, че бройката на жертвите спомената в доклада е „общо взето сходна с бройката, до която стигна и Главно полицейско управление в Манчестър в хода на разследването.“

Дори и така, за истинския брой на жертвите може само да се гадае – както съдебният лекар Джон Полард веднъж спекулира „нищо чудно да стигнат и до 1000.“

Ранни предупреждения

Бившите пациенти на Шипман в тази зловеща история са наистина благодарни, че той най-сетне е спрян. Мисълта „Аз можех да бъда следващият“ сигурно ще ги преследва завинаги. Без съмнение някои от тях дължат живота си на една целеустремена и интелигентна жена, на име Анджела Уудраф.

На 31 януари 2000 г. нейната твърда непоколебимост спомага за осъждането на Шипман за убийствата на 15 негови пациенти и подправянето на завещанието на обичната майка на Анджела, Катлийн Грунди.

Но г-ца Уудраф не е първата, която осъзнава, че д-р Шипман е замесен в нещо наистина опасно.

Местният погребален агент Алан Мейси забелязва една странна тенденция: не само, че пациентите на Шипман умирали един през друг, но телата им били заварвани от Алан в доста сходни положения. „Всеки може да умре в стола си“ – отбелязва той, – „но това се случва рядко, а при д-р Шипман случаите бяха еднакви или поне сходни. Мъртъвците бяха починали или в стола си, или на канапето, и в 90% от случаите бяха напълно облечени. В домовете им нямаше абсолютно нищо, което да подсказва, че тези хора са били болни преди да умрат. Сякаш бяха умряли на момента. Нещо не се връзваше.“

Достатъчно обезпокоен, за да изрази на глас тревогите си, Мейси решава да повдигне въпроса пред Шипман.

Мейси си спомня: „Попитах го, дали има причина да се тревожа и той каза `не, няма`. Показа ми книгата, в която си водеше свидетелствата за удостоверяване на смърт и продължаваше да казва `няма за какво да се тревожите, всеки може да дойде и да прегледа документите`.“

Успокоен от лекотата, с която Шипман приел въпросите му, погребалният агент не предприема нищо повече. Но неговата дъщеря Деби Брамфор – също погребален агент – не можела да бъде задоволена така лесно. Тя намира съмишленик в лицето д-р Сюзан Буут.

Буут разказва: „Тя беше притеснена от броя на смъртните случаи сред пациентите на д-р Шипман. Освен това беше озадачена от начина, по който заварва мъртвите. Повечето от тях били самотни жени, умрели в стола си напълно облечени“.

Буут говорила с колегите си. Един от тях, д-р Линда Рейнолдс, се свързва със съдебния лекар Джон Полард. Той от своя страна се свързва с полицията. При една тайно проведена акция полицията се сдобива с документите на Шипман и заключава, че няма нищо нередно, тъй като причините за смъртта и лечението преди това съвпадали идеално.

Онова, което полицията пропуска да установи е, че Шипман пренаписвал картоните на убитите от него пациенти след смъртта им.

Компетентността на това разследване е поставена под въпрос, тъй като полицията не се сеща да провери криминалното минало на доктора. Ако го бяха направили, криминалното досие на Шипман за злоупотреба с лекарства и фалшификации щеше да накара разследването да тръгне в съвсем друга посока.

Анджела разследва

Внезапната смърт на Катлийн Грунди на 24 юни 1998 г. била ужасен шок за всички, които я познавали. Осемдесет и еднагодишната жизнена старица била добре известна сред хората в Хайд.

Катлийн Грунди

Катлийн Грунди

Тя била богата, бивша кметица, с огромна енергия и неуморима радетелка за местните благотворителни каузи.

Отсъствието й било забелязано, когато тя не се появила в клуба Грижа за възрастните. Там, тя помагала да се сервира храната на възрастните пенсионери. Тя била известна с точността си и нейните приятели заподозряли, че й се е случило нещо лошо.

Когато отишли да проверят в дома й, те я открили лежаща на дивана. Тя била напълно облечена и мъртва.

Те незабавно се обадили на д-р Шипман.

Домът на Грунди

Домът на Грунди

Той бил посетил къщата й преди няколко часа и бил последният човек, който я е видял жива. Той твърдял, че причината за посещението му е била да й вземе кръвни проби, които да използва в някакво изучаване на стареенето. Шипман я обявил за мъртва и новината била предадена на дъщеря й Анджела Уудраф.

Докторът казал на дъщерята, че не е необходима аутопсия, тъй като той бил прегледал майка й малко преди смъртта й.

След погребението на майка си г-ца Уудраф се прибрала в дома си, където получила разтревожено обаждане от една адвокатска кантора. Те твърдяли, че разполагат с копие от завещанието на г-жа Грунди.

Самата Анджела също била адвокат и притежавала собствена кантора, която се занимавала с финансите на майка й. Кантората на Анджела разполагала с оригиналното завещание, написано през 1986 г. В момента, в който тя видяла лошо напечатания и зле скалъпен документ Анджела Уудраф разбрала, че това е фалшификат. Завещанието оставяло на д-р Шипман 386 000 лири.

„Майка ми бе изключително подреден човек“ – казва тя по-късно на делото на Шипман, - „и мисълта, че тя би могла да подпише подобен зле скалъпен документ, нямаше никакъв смисъл. Подписът изглеждаше странно, някак твърде голям. Идеята, че майка ми би подписала завещание оставящо всичко на нейния лекар бе просто невероятна.“

Първоначално тя си помислила, че някой може би се опитва да натопи Шипман. Но след като разговаряла със свидетелите на „завещанието“ тя била напълно убедена, че докторът е убил майка й заради парите.

Тогава тя отишла в местната полиция. Резултатите от нейното разследване стигнали до старши детектив Бърнард Посълс.

Неговото собствено разследване потвърждава заключенията на Анджела. Относно подправеното завещание Посълс коментира: „Само като го погледнете и ви се струва, че е излязло от първата печатарска машина в света. Не е нужно да сте детектив от 20 години, за да разберете, че е фалшиво…“

Детектив Посълс вече разполагал с най-стария мотив на света, по който да работи – алчността.

Морфиновият фактор

За да се осигурят солидни доказателства за убийството на Катлийн Грунди трябвало да бъде извършена аутопсия, което от своя страна изисквало преди това да бъде направена ексхумация.

Подобна процедура рядко се случва в Британия (поне по-онова време) и Главно полицейско управление в Манчестър нямало никакъв опит в ситуацията. „Не разполагахме с нито един служител, който да е присъствал някога на ексхумация. Обърнахме се за помощ към Националния криминален отдел“ – обяснява старши-детектив Посълс.

Хората на Посълс се превръщат в специалисти по ексхумация преди началото на процеса. От петнайсетте убити, девет били погребани и шест кремирани. Гробът на Катлийн Грунди бил първият, който отворили. Нейното тяло било първото подложено на аутопсия.

Нейни тъкани и косми били изпратени в различни лаборатории за анализ и чакането на резултатите започнало.

Междувременно полицията претърсва дома и кабинета на доктора. Акцията била проведена преди Шипман да има време да научи за ексхумацията. Полицията искала да бъде сигурна, че той няма да укрие или унищожи доказателства преди обиска. Шипман не показал никаква изненада от идването им. Той се държал по-скоро арогантно и презрително, докато му четяли на глас заповедта аз обиск.

Един от жизненоважните за полицейското разследване предмети е пишещата машина, на която било напечатано фалшивото завещание. Шипман извадил една стара машина „Брадър“ и разказал неправдоподобната история за това, как г-жа Грунди понякога я искала назаем. Тази невероятна измислица щяла да му излезе през носа – особено когато криминалистите установяват, че това е машината, на която е написано фалшивото завещание, както и други подправени документи.

Претърсването на дома му донася някои подправени медицински картони, бижута и някои изненади. Домът на Шипман бил обсипан с мръсни дрехи, стари вестници и с две думи бил далеч не толкова хигиеничен, колкото се очаква да бъде дома на един доктор.

Но предстояла една още по-голяма изненада.

Когато токсикологът Джули Еванс предала доклада си за причината за смъртта на г-жа Грунди, старши-детектив Посълс бил поразен.

Причината за смъртта било високото ниво на морфин в тялото. Смъртта на жената би трябвало да е настъпила до три часа след поемането на фаталната свръхдоза.

Според Посълс, Шипман бил допуснал огромна грешка, използвайки лекарството. Като доктор той би трябвало да знае, че морфинът е една от малкото отрови, които могат да останат в човешките тъкани с векове. Посълс отбелязва: „Бях изненадан…Очаквах, че ще се сблъскаме с трудности, ако например им беше дал отрова замаскирана с друга субстанция.“ Той дава за пример инсулина, който се произвежда от тялото по естествен път.

Шипман впоследствие твърди, че стилната и консервативна стара дама е била наркоманка. Психолозите днес спекулират с възможността той да е искал да бъде заловен. В противен случай, защо би предал доброволно пишещата машина и би използвал лекарство, което толкова лесно се проследява? Според други, той се е смятал за недосегаем и е вярвал, че думата му на доктор никога няма да бъде поставена под въпрос.

Полицията осъзнава, че случаят обхваща много повече от една смърт и радиусът на разследването се разгръща незабавно.

Подбор на мъртвите

Трябвало да се реши чия смърт да разследват най-напред. За целта е създадена таблица с характера на смъртните случаи.

Онези, които не били кремирани и били починали след „домашната визитация“ на Шипман, се ползвали с предимство. Съществували и други важни фактори, но очевидно било, че само от некремираните тела биха могли да се вземат проби за анализ.

За следващата група смъртни случаи били използвани малко по-различни критерии. Всички кремирани били разследвани въз основа на здравословното им състояние им преживе, записаните причини за смъртта и присъствието на Шипман преди да се споминат.

Докторът подтиквал семействата на починалите да ги кремират винаги когато имал възможност и твърдял, че не е нужна аутопсия. Странно е как роднините не са сметнали това за съмнително, но факт е, че хората обикновено се доверяват на лекарите си, особено в момент на голям стрес.

В края на краищата Шипман представял съвсем рационални причини за смъртта, макар и семействата често да били изненадани да научат, че любимите им хора са били зле със здравето, а не са им споменали нищо.

Дори и да се бяха усъмнили в доктора, той въвеждал в компютъра медицинските бележки, чрез които да докаже, че пациентите са го посещавали с оплаквания за същите симптоми, които по-късно определял като причина за смъртта им. Полицията установява, че той е подправял файловете в компютъра, за да съвпадат записките с неговите твърдения. Повечето от тези промени той правел едва часове след кончината на пациентите си. Веднага след убийството, той бързал към кабинета си, за да нагласи данните.

В случая с 82-годишната Катлийн Грунди той подкрепя твърдението си, че тя е била зависима от морфин, като просто променя данните в компютъра си.

Самото безочие на твърдението, че една високо уважавана жена е замесена с наркотици, е невероятно глупаво от негова страна. В момента, в който прави това си изявление, реномето на доктор Шипман се срива със земята.

Кибер следа

Когато Шипман за пръв път се сблъсква с компютъра, той се страхувал от техниката. Но веднъж щом неохотно се съгласява да прегърне новата (тогава) технология, той се провъзгласява за компютърен специалист. Това е напълно нормално като имаме предвид нуждата му да изтъква превъзходството си.

Но този самопровъзгласил се компютърен гений не знаел, че на твърдия диск са записани, до последния байт, всички фалшификации, които е правил с файловете на пациентите си.

Той демонстрира своето невежество по време на разпита в Главното управление на полицията в Манчестър, което е записано на лента:

Полицай: Ще ви напомня датата на смъртта на тази жена – 11 май 1998 г. След три часа в онзи следобед вие сте въвели в компютъра диагнозата `болки в гърдите` с дата 1 октомври 1997 г. – десет месеца преди това.

Д-р Шипман: Нямам спомен да съм вкарвал това в машината.

Полицай: Това е вашата парола; това е вашето име.

Шипман: Това не променя факта, че не си спомням да съм го правил.

Полицай: Вие сте посетили къщатата й в 3 часа. Тогава сте убили жената. Върнали сте се в кабинета си и незабавно сте започнали да променяте медицинските записи на убитата. Вие ще ми кажете защо това е било необходимо.

Шипман: Нямам отговор.“

При един друг записан разпит, старши-детектив Мари Снитински също демонстрира как Шипман е попаднал в капана на собствения си компютър. Разпитът се отнасял до убийството на 73-годишната Уинифред Мелор, която била убита със свръхдоза морфин, и, чиято медицинска история била допълнена с ангина и болки в гърдите.

Полицай: Според анализите тази жена е починала от отравяне с морфин, а вие сте поставили грешна диагноза. С две думи вие сте я убили… Нейните роднини не могат да повярвят, че майка им може да е страдала от ангина и болки в гърдите, без да бъдат информирани за това.

Харолд Шипман: От кого?

Полицай: От нея.

Шипман: От нея, благодаря ви.

Полицай: Трудно им е да повярвят и защото… тя не се е оплаквала преди това от болки в гърдите и ангина, нали докторе?

Шипман: Щом е въведено в картона й, значи е имала оплаквания и следователно…

Полицай: Простата истина е, че вие сте изфабрикували историята на заболяването й, за да прикриете онова, което сте направили – убили сте я и сте измислили ангината и гръдните болки, за да можете да издадете свидетелство за смърт, с което да успокоите подозренията на нейните роднини, нали?

Шипман: Не.

Полицай: Разполагаме с показанията на детектив-сержант Джон Ашли, който е компютърен специалист. Той направи подробно проучване на компютъра ви, докторе, и на медицинските записки, които той съдържа… той установи, че много от данните са грешно въведени в нейния картон, така че да изглежда, че жената е имала история на ангина и болки в гърдите. Какво ще кажете за това, докторе?

Шипман: Нищо.“

Очевидно Шипман нямал желание да съдейства на полицията по никакъв начин. По време на разпитите той бил арогантен и високомерен. Това негово поведение не му създава много приятели по време на последвалия процес, който започва в един хубав и слънчев ден на 5 октомври 1999 г., в град Престън, Ланкашър.

Предварително разглеждане

Първата седмица от процеса минава в обичайното съдебно суетене. Защитничката на Шипман Никола Дейвис била първа на ход. Четиридесет и шестгодишната г-ца Дейвис е медицински адвокат и обикновено не се занимава с криминални дела. Тя имала три искания към съда.

Първо, процесът да бъде прекратен. Г-ца Дейвис заявява, че д-р Шипман не би могъл да получи справедливо дело, заради предварителното „нечестно и подвеждащо“ огласяване на случая. Адвокатката дава за пример голям брой вестникарски статии, в които бройката на неговите жертви достигала до 1500. Тя изважда и някои финансови проучвания, които показват, че разходите по ексхумациите са били фрапиращо високи.

Второто искане на Дейвис е съдът да проведе три отделни процеса. Тя настоява случаят на Катлийн Грунди да се разглежда самостоятелно – само в него докторът разполагал с евентуален мотив – алчност.

Вторият процес, според нея, би трябвало да разглежда само случаите с погребаните пациенти, в които съществуват физически доказателства за причината за смъртта – отравяне с морфин. Третото дело би следвало да се заеме с кремираните жертви, при които не съществуват физически доказателства.

Обвинението протестира с аргумента, че случаите са взаимосвързани и съвместното им разглеждане е наложително за изясняването на цялата обща картина.

Тогава г-ца Дейвис представя третото си искане – което изумява съда. Тя поискала да се отхвърлят всички доказателства споменаващи се в „том осем“.

Като цяло в том осем се изброява подробно как Шипман се е сдобивал с морфин от 28 пациенти – много, от които вече били починали. Докторът продължавал да им предписва лекарството дори след смъртта им, като го прибирал за своя собствена употреба. Той изписвал опиата и на все още живите си пациенти, които нямали никаква нужда от силни болкоуспокоителни, още по-малко от морфин.

След като обмисля трите искания на защитата, съдия Форбс внимателно обяснява защо отхвърля всяко едно от тях.

Процесът щял да продължи; повдигнати са 16 обвинения в обвинителния акт и доказателствата в том осем щели да бъдат допуснати. Съдът се оттегля до следващия понеделник, 11 октомври 1999 г., когато щяло да бъде съставено съдебното жури.

И да потече стремителен поток от унищожителни доказателства.

Процесът

Процесът започва наистина, когато прокурорът Ричард Хенрикс излага своята предварителна реч. Той е виден британски адвокат и през него са минали много трудни дела, включително и сензационният процес за случая Джейми Бълджър, в който двама десетгодишни хлапаци отвличат, измъчват и накрая убиват едно двегодишно момченце.

Ричард Хенрикс

Ричард Хенрикс

Обръщайки се към съда, г-н Хенрикс заявява: „На никой от погребаните – или кремираните – не са били предписвани морфин или диаморфин. Всички те умират съвсем неочаквано. Всички те са били посетени от д-р Шипман в деня на смъртта си.“

Докато обобщавал накратко случая, Хенрикс отхвърля възможността за евтаназия или убийство от милосърдие, тъй като никой от починалите не бил страдал от фатална болест.

Според него Шипман е убил петнайсетте си пациентки, защото се е наслаждавал на стореното: „Той е упражнявал върховната си власт да контролира живота и смъртта, което вероятно му се е услаждало, тъй като е повторил този акт нееднократно.“

Първата свидетелка на обвинението е Анджела Уудраф. Самата тя е преуспял адвокат и прави същото поразително впечатление каквото създавала у хората нейната майка преживе. Облечена в скъп, моден сив костюм, тя трудно успява да задържи обичайното си хладнокръвие на свидетелската скамейка.

Първо тя обяснява подробно полицейските фотографии на къщата, в  която нейната „мама“ била живяла така щастливо. След това разказва за мъчителното телефонно обаждане от полицията в Хайд, която я уведомила за смъртта на майка й.

Тогава, в желанието си да изясни случая, тя провела разговор с д-р Шипман: „Трудно ми е да си спомня точно какво каза той… Спомените ми са замъглени, защото бях много, много разстроена. Д-р Шипман каза, че е видял майка ми сутринта в деня на смъртта й. Той каза, че я е посетил в дома й“. Тя не можела да си спомни каква причина бил изтъкнал докторът за посещението си.

Разказвайки за нескопосания опит за фалшифициране на завещанието, тя споменава за педантичността на майка си към всяка подробност и как старицата е държала всичко да се върши по-възможно най-прецизния и подреден начин. Последвалият опит на г-ца Дейвис да покаже отношенията между майка и дъщеря като нехармонични претърпява пълен неуспех, когато бил прочетен дневникът на жертвата и били изслушани показанията на няколко свидетели.

Няколко дни по-късно се появява д-р Джон Ръдърфорд – виден правителствен патолог. Той подхожда тактично и внимателно, докато излага пред съда зловещите подробности свързани с аутопсиите. Той обяснява в големи детайли как протича процедурата, фокусирайки се на важността от събирането на тъкани за анализ. Резултатите от тестовете били подобни. В случай след случай д-р Ръдърфорд установявал, че жертвите не са починали от старост или болест. Причината за смъртта била отравяне с морфин.

За да анализира откритите пръстови отпечатъци на помощ е призован експертът д-р Ръдърфорд – който бил работил по случая с инцидента в Уейко. Той обяснява как са били взети отпечатъци от ръцете на починалата г-жа Грунди.

Експертът по отпечатъци на защитата заявява, че методологията е неубедителна, но експертизата на д-р Ръдърфорд помага да се унищожи това твърдение. След това един от колегите на д-р Ръдърфорд обяснява как отпечатъците от фалшивото завещание са свързани само с трима души – двамата свидетели на подписването му и д-р Шипман.

Джон Ашли

Джон Ашли

Тъй като по документа отсъствали отпечатъците на Катлийн Грунди, можело да се заключи, че тя самата никога не го е държала в ръцете си. Това заключение е подсилено от показанията на калиграфиста Майкъл Алан, който определя подписите като „недодялана фалшификация“.

Компютърният експерт детектив-сержант Джон Ашли свидетелства за това как Шипман е „лекувал“ компютъра си, създавайки за мъртвите си пациенти симптоми, от които те никога не били страдали.

Процесът: Втора седмица

През втората седмица от процеса на свидетелското място са призовани бившите колеги и служители на Шипман.

Шипман и служителите му

Шипман и служителите му

Участъковата медицинска сестра Марион Гилкрайст избухва в сълзи моментално след като полага клетвата си. После, взимайки се в ръце, тя разказва за реакцията на Шипман, когато той осъзнал, че може да бъде арестуван всеки момент.

Докторът бил казал сломено: „Чета трилъри и предвид доказателствата, които са налице, аз самият бих се смятал за виновен. Единствената ми грешка е, че не я кремирах. Ако я бях кремирал сега нямаше да имам всички тези неприятности.“

Друга пациентка, чийто показания са прочетени на глас пред съда, описва чувствата на Шипман към завещанието: „Ако можех да я върна… щях да й кажа, виж колко неприятности ми донесе то. Щях да кажа, че не съм искал парите, но заради всичките тези неприятности, сега ще ги взема.“ След това заявил, че би използвал по-голямата част от парите за благотворителни каузи.

Последният свидетел е общопрактикуващият лекар д-р Джон Гренвил.

Анализирайки записките на Шипман, той отбелязва как самият той би подходил доста по-различно при подобни обстоятелства.

Например, вместо да обяви набързо смъртта на Катлийн Грунди, както бил направил д-р Шипман: „Аз щях да прегледам внимателно тялото, за да се уверя, че смъртта е настъпила… ако не откриех пулс на шията, щях да проверя на друго място.“

Гренвил заявява, че е щял да се опита да съживи пациента – стандартна медицинска практика.

До този момент наблюдателите си създават представата за един много безсърдечен и некомпетентен обвиняем – това впечатление щяло да се засили още повече през следващите изтощителни седмици.

Монолог от лъжи

Случаят Катлийн Грунди отнема повече от седмица, но следващите обвинения са разгледани по-бързо.

Онова, което забързва делото, са някои характерности, сред които фалшиви телефонни обаждания до бърза помощ. Шипман се преструвал, че се обажда за линейка, но, веднага след като „установявал“ смъртта на пациента, той вземал отново слушалката и се правел, че отменя повикването.

Лизи Адамс

Лизи Адамс

Един тъжен пример за този трик е жизнената 77-годишна Лизи Адамс.

Тя обичала да танцува със своя партньор по танци Уилям Катлоу – тя играела Джинджър Роджърс, а той Фред Астер. В деня на смъртта й Уилям се отбил да я види.

Когато пристигнал, той заварил там Шипман, който изучавал нейната впечатляваща колекция от порцелан и кристал. В съседната стая Лизи лежала и беряла душа.

Катлоу разказва пред съда: „Аз просто се втурнах покрай него… тя беше топла. Аз казах `Усещам пулса й`.“

Шипман казал: „Не, това е твоят. Ще отменя линейката.“

Но телефонните протоколи показват, че Шипман изобщо не се е обаждал на Бърза помощ през онзи ден.

В случая на Нора Натол, нейният син Антъни разказва, че е оставил майка си сама само за 20 минути. Когато се върнал, видял д-р Шипман да напуска къщата й. „Попитах го какво става. Той каза `Повиках линейка за нея`. Аз изтичах вътре и… тя изглеждаше жива, сякаш бе заспала в стола си. Аз хванах ръцете й и я разтърсих, викайки `Мамо, мамо…“‘

Малко след това Шипман докоснал шията й едва-едва и казал на сина: „Съжалявам, отишла си е“.

Разказите за телефонни обаждания, които докторът никога не бил направил, продължават.

Сестрата на Нора Натол отишла в кабинета на Шипман, за да провери картона на починалата – тя искала да научи подробности за нейната смърт.

Раздразненият Шипман се обърнал към персонала си: „Знаех си, че ще се случи, казах ви, че така ще стане.“

Той набързо изфабрикувал една история, според която Нора му се била обадила в кабинета и му казала, че е болна. Шипман по-късно казал, че му е бил подаден сигнал на пейджъра и той просто се е оказал наблизо. Когато било установено, че такова обаждане не е имало, той веднага измислил друга история.

Но той наистина надминал себе си с разказа за липсващите кръвни проби. Причината да посети последната си жертва, Катлийн Грунди била, за да й вземе кръвни проби за някакво изследване на старостта. Когато го попитали какво е станало с тях той първо казал, че са пратени за анализ.

Когато обвинението доказало, че не съществува такова изследване, той внезапно си „спомнил“ какво се е случило. Той бил оставил пробите под купчина листове и после ги бил изхвърлил, тъй като вече били развалени.

Закоравяло поведение

И други свидетели разказват за липсата на съчувствие у Шипман към опечалените.

Джийн Лили

Джийн Лили

Шофьорът на камион Албърт Лили се разплаква, когато си спомня за начина, по който Шипман му обявил смъртта на неговата съпруга, 59-годишната Джийн Лили.

„Той каза: `От доста време се опитвах да накарам жена ви да отиде в болницата, но тя не желаеше. Щях да се върна по-късно, за да си поговоря с вас и с жена ви, но вече беше твърде късно’.

Аз казах: `Какво имате предвид с твърде късно?` Той каза: `Вие не ме слушате внимателно`“. Вероятно Шипман се е наслаждавал, карайки Лили да отгатва, че любимата му съпруга е починала.

Уини Мелор

Уини Мелор

Той повторил тази тактика и с Уини Мелор, една здрава и общителна 73-годишна жена, която все още играела футбол с внуците си.

Въодушевена от предстоящото си пътуване в Светите земи, тя умира след посещението на Шипман в дома й. Когато се обадил на дъщеря й Катлийн, Шипман се правел нарочно на недосетлив, заставяйки я сама да отгатне, че майка й е починала:

„Той каза: `Осъзнавате ли, че майка ви страдаше от болки в гърдите?` и аз казах `Не`.

Той каза: `Тя ми се обади тази сутрин и… Аз отидох да я видя, но тя отказа лечение.` Аз казах, че тръгвам веднага натам. Той каза `Не, няма нужда да го правите.` И аз попитах, дали я е пратил в болницата.

А той каза: `Нямаше смисъл да я пращам в болницата.` И после просто млъкна и не казваше нищо. Тогава аз осъзнах онова, което не казваше. И казах, да нямате предвид, че майка ми е мъртва? Той каза `Виждам, че разбирате.“‘

Грубостта на Шипман към една съседка – Глория Елис – била в съгласие с неговия характер. Но Елис изиграва важна роля за разкриването му.

Тя била станала очевидец на визитата на Шипман у Уини Мелор, само часове преди смъртта й. Той щял да се върне по-късно, както обяснил главен инспектор Майк Уилямс:

„На вратата на една съседка се почукало и д-р Шипман й казал, че е дошъл да види Уинифред Мелор, но тя не отваряла. Той я виждал, че седи в стола си и предполагал, че е починала. Те влезли заедно в къщата и намерили Уинифред Мелор мъртва на стола.’

Когато съседката Глория попитала: `Вие бяхте тук преди, нали?` Шипман не отговорил. Когато тя попитала `Глория удар ли е получила?` той се раздразнил и я обидил с: `Ти, глупаво момиче!“

Съседката далеч не била глупава и знаела до секундата кога докторът е идвал и си е отивал. Тя съобщила на съда с усмивка, че се е изненадала, когато разбрала, че той е доктор: „Смятах, че е застрахователен агент.“

Един възмущаващ пример за безсърдечното поведение на Шипман е начинът, по който убиецът се подигравал с Айви Ломас – от петнайсетте смъртни случая, единствено Ломас била починала в кабинета му.

Детектив-сержант Филип Рийд – редови полицай по онова време, разказва как е отишъл до кабинета на доктора, за да получи информация за роднините й. Той си спомня странната среща с него:

„Той се смееше. Каза, че тя е била толкова досадна, че той бил наредил част от чакалнята да се резервира със специална табелка за нея – `Мястото е постоянно запазено за Айви Ломас`“.

Дори още по-лошо, Шипман казал на полицая, че когато е напускал стаята, Айви „може би точно е издъхвала“. Но той не бил направил никакво усилие да съживи жената. Вместо това я бил оставил, за да види другите си пациенти.

Медицинският експерт на обвинението д-р Гренвил казва пред съда: „Това е било спешен случай. Аз бих посветил цялото си внимание на този пациент“.

Но вероятно е било късно за съживяването на 63-годишната Айви.

Шипман отново бил използвал морфин, за да убива.

Защитата

По време на целия процес защитата на Шипман – основно Никола Дейвис, с помощта на Йън Уинтър – смело и професионално се опитва да изобрази Шипман като мил и грижовен човек. Адвокатите рисуват една розова картина, описваща един обикновен, старомоден семеен лекар – който е готов да извърви цяла миля, за да стигне до пациентите си.

Неговото предишно криминално досие за злоупотреба с петидин и фалшификация, не било споменато. Вместо това г-ца Дейвис се фокусира върху неговия щастлив семеен живот със съпругата му Примроуз и техните четири деца.

Но защитата била изправена пред стена от самото начало. В единствения случай, когато изглеждало, че г-ца Дейвис ще набере преднина, тя губи почва под краката си.

Тя разпитвала един от експертите за валидността на тестовете на тъкани за наличието на медикаменти:

„Като учен вие трябва да сте навлезли в нова неизследвана област с този анализ?“

„Точно така“ - отговорил експертът.

Г-ца Дейвис попитала, дали морфинът, открит в тъканните проби, може да докаже наличието на една или повече дози.

„Не мога да кажа“ – отговорил експертът.

Ясно било към какво се стреми защитата. Ако не може да бъде доказано, че количеството на морфин в тъканните проби идва от една доза, това може да означава, че нивото на лекарството в телата на жертвите е резултат от многогодишна употреба.

Но това бил отчаян ход, обречен на провал. И той се проваля с трясък, когато д-р Карх Стивън се изправя на свидетелското място. Този американец, чийто референции били впечатляващи колкото и самите доказателства, обяснява една относително нова технология.

Той описва проведения от него тест. Методът бил толкова нов, че престижният британски медицински журнал „Ланцет“ писал за него едва преди година. Чрез този анализ се изследват косми, за да се установи постоянната употреба на наркотици.

Този забележително точен тест доказва, че нито една от жертвите не е била зависима от морфина. Очевидно наркотикът в тъканните проби на убитите жени е бил резултат от една единствена, огромна доза.

Най-сетне процесът минава към доказателствата, разкриващи как Шипман се е запасявал по непочтени начини с лекарството, за да убива.

Рецепта за смърт

По време на процеса Шипман заявява, че никога не е носил със себе си морфин, следователно не би могъл да убие с него пациентите си. Но семейството на Моли Дъдли (друга негова жертва) опровергава това твърдение.

Въпреки че Шипман не е обвинен за смъртта на Моли, веднъж той си признава, че й е давал морфин.

Снахата Джойс Дъдли получила обаждане от Шипман, който й казал: „Страхувам се, че на тъща ви й остава не повече от половин час живот“. Моли вече била мъртва, когато нейният син Джефри и жена му пристигнали. Шипман им казал, че тя е починала от сърдечен удар.

Джойс Дъдли разказва: „И тогава той каза на Джеф и на мен, че й е дал една инжекция с морфин за болката.“

Това доказва, че д-р Шипман е носел със себе си морфин. Скоро щяло да се разкрие и как точно е събрал толкова много от лекарството, че да може да убива с него. Шипман разказва всякакви истории – но малко от тях са така нелепи като тези свързани с морфина. Според него, той бил предписал 2000 милиграма морфин на пациента Франк Кромптън, който имал рак на простатата. Шипман твърдял, че просто е искал да се запаси в случай, че болките на пациента се появят по-късно.

Според версията на Шипман пациентът му бил казал, че „не иска да се превърне в наркоман“ и затова докторът счупил ампулите и ги хвърлил на боклука. По-късно обаче, г-н Кромптън си бил променил мнението и Шипман отново го снабдил с морфин, който пациентът държал у дома си. Разбира се, тъй като човекът вече бил мъртъв, нямало как да се докаже, че Шипман си е присвоил и двете партиди.

Персоналът на Шипман разказва как докторът ги обърквал относно контролираните лекарства. Той обяснявал липсата на морфин с това, че просто го бил дал на свой колега, който преди това му бил направил същата услуга, когато негов пациент имал спешна нужда от лекарството.

Но докторът съвсем надценява доверчивостта на съда със следната нелепа история: Той казал, че една партида диаморфин (медицинското название на хероина) трябва да е била пъхната под вратата на кабинета му, защото той го бил намерил на изтривалката, когато пристигнал на работа.

Прокурор Ричард Хенрикс саркастично пренебрегва тези глупости, иронизирайки „вълшебното килимче“ на д-р Шипман, което магически произвеждало лекарства през нощта.

В повечето случаи Шипман се сдобивал с морфин чрез пациентите си, които изобщо нямали нужда от него или конфискувал неизползваните лекарства от починалите. Старши-детектив Бърнард Посълс обяснява:

„Той имал навика да надписва лекарството за пациентите, които имали нужда от него, особено в дните преди смъртта им. След това отивал в дома на починалия и предлагал на роднините да ги отърве от излишните вече лекарства, прибирайки ги за себе си.“

Джим Кинг за малко щял да се превърне в нищо неподозиращ снабдител на Шипман. През 1996 г. му била поставена неправилна диагноза за рак. Шипман му предписал огромни количества морфин. Джим Кинг разказва как „той непрекъснато казваше:`можете да взимате колкото морфин искате`, защото това всъщност нямаше значение, аз се водех за умиращ.“

Когато състоянието на Джим се влошило, Шипман го посетил у дома му. Той установил, че Кинг има пневмония и казал, че трябва да му бие инжекция. Джим погледнал към жена си, която изглеждала разтревожена. Вероятно нейното безпокойство се дължало на факта, че лелята и бащата на Кинг били починали след домашните посещения на Шипман.

Тя си спомня как докторът „ме попита, дали искам мъжът ми да получи инжекция и аз казах не. Предложих да му напише рецепта. Той продължи да настоява за инжекцията и да се дърпа за рецептата. Държеше се малко арогантно, с някакво пренебрежително отношение към мен.“

Впоследствие семейство Кинг научава, че Шипман е убил техните роднини.

Присъдата

Съдията Джъстис Форбс имал нужда от две седмици, за да подложи на щателна дисекция доказателствата чути от журито.

Съдия Форбс

Съдия Форбс

Той призовава съдебните заседатели да бъдат предпазливи, отбелязвайки, че всъщност никой не е виждал Шипман да извършва самите убийства.

Накрая той казв:

„Обвиненията не могат да бъдат по-сериозни – лекар, обвинен в убийството на 15 свои пациенти… Вие чухте доказателства, които може би са извикали у вас чувства на гняв, силно неодобрение, отвращение, ужас или дълбоко съчувствие.“

В 16:43 ч., в понеделник 31 януари 2000 г., председателят на журито съобщава, че са стигнали до единодушно решение: те признават Шипман за виновен в 15 убийства и една фалшификация.

Шипман изслушва присъдата си

Шипман изслушва присъдата си

Опозореният доктор седял неподвижно и не показал никаква емоция, докато го обявявали за виновен.

Облечената в черно съпруга на Шипман също остава невъзмутима. Нейните момчета – едно до нея, а останалите седнали отзад – навели главите си и сякаш се опитвали да изчезнат, слушайки присъдата на баща си.

Адвокатът на защитата Никола Дейвис поискала присъдата да бъде произнесена незабавно.

Съдията уважава искането й, обръщайки се към Шипман:

„Вие най-сетне ще получите правосъдие, благодарение на решението на това жури. Нямам никакви колебания относно правилността на това решение. Сега настъпи моментът да обявя присъдата ви за тези ужасни, ужасни престъпления.

Всяка от жертвите ви е била ваш пациент. Вие сте убили всяка една от тях използвайки по пресметлив и безчувствен начин лекарската си професия за своите собствени отвратителни и злонамерени цели.

Вие сте се възползвали и жестоко сте злоупотребили с тяхното доверие. Все пак вие сте били лекар на всяка една от жертвите. Не се съмнявам, че те са ви се усмихвали и са ви благодарели, докато вие сте им оказвали смъртоносната си помощ.“

Съдията произнася 15 доживотни присъди за убийствата и една 4-годишна присъда за фалшификацията.

След това той нарушава традицията, която обикновено се състои в това съдията да изпрати в писмен вид препоръките си за продължителността на присъдата на министъра на Вътрешните работи:

„При нормални обстоятелства аз не бих направил това по време на процеса, но във вашия случай чувствам, че справедливостта изисква да оглася мнението си сега… Моята препоръка е вие да прекарате остатъка от дните си зад решетките.“

Процесът за петнайсетте убийства приключва, но степента на престъпленията на доктора тепърва предстои да бъде разкрита.

Защо?

Британската полиция е толкова убедена, че убийствата на Шипман са започнали преди дълго време, че отваря специална телефонна линия, на която да се обаждат гражданите, които подозират, че техни роднини може да са били убити под грижите на доктора.

Докладът на Бейкър, споменат по-рано, е пълен със смразяващи статистики.

Когато Бейкър сравнява пациентската листа на Шипман с тази на други лекари, професорът установява, че при Шипман има 236 повече смъртни случая по домовете от обичайното. Повечето от случаите са на жени в над 75-годишна възраст.

Какво е карало Харолд Шипман да убива може никога да не стане ясно. Докато той продължава да твърди, че е невинен, тази загадка ще остане неразкрита, тъй като този сериен убиец е единствен по рода си.

При него не се наблюдават признаци на ярост, няма сексуални нюанси, не е известен и мотив – с едно изключение.

Серийните убийци често обичат да играят с жертвите си преди да ударят, за да затвърдят пред самите себе си илюзията за собственото си могъщество. Но жертвите на Шипман умират мирно и тихо, в сигурната и спокойна обстановка на собствения им дом.

Според някои психоаналитици той е изпитвал омраза към старите жени. Те цитират неговите коментари за досадните старици, смучещи от здравната система.

Според други, той е пресъздавал момента на смъртта на майка си, за да задоволи някаква своя неосъзната мазохистична нужда.

Фактът, че той оставя след себе си толкова неизличими улики, според някои показва, че той е искал да бъде разкрит и спрян; че се е борел с натрапчив импулс, който не е бил способен да контролира.

Но най-голям процент се пада на мнението, че илюзията за собственото му превъзходство го е карала да смята, че може да прави каквото си иска без страхува, че ще бъде разкрит. Дори това изглежда трудно за вярване – той вече бил заловен веднъж за фалшификация и злоупотреба с лекарства.

Дали Шипман е наистина чудовище единствено по рода си? Съществуват все повече разкрития доказващи, че той далеч не е единствен. Облечени с мантията на почтеност, която заобикаля лекарската професия, изникват все повече чудовища подобни на Шипман, но едва след като успяват да извършат голям брой убийства. Тези „ангели на смъртта“ са не само лекари, но и медицински сестри, терапевти, санитари и служители в домове за болни и стари хора. Доктор Майкъл Суанго убивал пациентите си, заради тръпката и чувството за власт; педиатричните сестри Бевърли Алит и Дженийн Джоунс убивали малките си пациенти, за да получат повече внимание за себе си; доктор Марсел Петио и доктор Х.Х. Холмс убивали за пари; доктор Йозеф Менгеле убивал заради политическите си убеждения и т.н. Лекарската професия очевидно има нужда от повече контрол, ако светът иска да се отърве от този проблем.

Последно предателство

На 13 януари 2004 г., в 6:00 ч. сутринта, един от най-прочутите британски серийни убийци, д-р Харолд Шипман, е намерен обесен в своята затворническа килия. Той се самоубива в затвора Уейкфийлд, където излежавал присъдата си от юни 2003 г., след като е преместен от затвора в Дърам. Петдесет и седемгодишният лекар бе осъден на 15 доживотни присъди за 15 убийства. Смята се, че той е убил някъде около 215-260 от своите пациенти.

Затворът в Уейкфийлд

Затворът в Уейкфийлд

Смъртта му повдига въпроси за това как е успял да се обеси в килията си, макар че подобни опити не са необичайни за осъдените на доживотен затвор. За разлика от Дърам, където бил наблюдаван като потенциален самоубиец, в Уейкфийлд той не бил поставен под наблюдение. Говорителят на управата на затвора казва пред медиите, че той е използвал чаршафите си, за да се обеси на решетките на прозореца на килията си. „Той не даваше никакви признаци, че се готви да посегне на живота си.“

Според в-к „Гардиан“ Шипман се държал „арогантно и неприятно със служителите на затвора. Малко преди Коледа, неговият висок статус бил сведен до нула. Той бил лишен от телевизора в килията си и бил заставен да носи затворническа униформа, вместо собствените си дрехи“. Някои от тези привилегии били възстановени малко преди смъртта му.

Съпругата и децата на Шипман никога не признават вината му. Примроуз Шипман е много предана на съпруга си. Неговото прехвърляне в затвора в Уейкфийлд улеснява нейните посещения при него.

За мнозина от семействата на жертвите на Шипман неговото самоубийство изглежда като последно предателство: те никога няма да разберат със сигурност дали той е убил близките им и освен това той се спасява от наказанието да прекара остатъка от живота си в затвора.

Дани Мелор, чиято майка е една от жертвите на Шипман, казва за „Ройтерс“, че Шипман е бил страхливец. „Винаги се надявах, че един ден ще мога да се изправя пред него и да го попитам защо. Сега това ми беше отнето.“

Един коментар за “Доктор Харолд Шипман: Доктор Смърт”

  1. AvatarТаня

    Лудо, откачено старче! Никой никога няма да узнае кои са механизмите задвижващи убийствените наклонности на един невежа- комплексар, облечен в мантията на хуманната медицина. Според мен този има дори и някаква форма на „Аспергер“ или дотолкова е манипулиран от мама, че нереалната самооценка, която е изградил за себе си, съвсем го е отдалечила от реалния свят.

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarТаняДоктор Харолд Шипман:... { Лудо, откачено старче! Никой никога няма да узнае кои са... } –
  • User AvatarТаняЧерната Далия: Убийството на... { Много жестоко и мистично убийство. Жалко за посеченият млад живот,... } –
  • User AvatarТаняСлучаят на Оскар Слейтър... { Луда работа! Нали един напълно невинен е "опрал пешкира" какво... } –
  • User AvatarТаняПортрет на един сериен... { Да, точно така Хана Монтана, напълно съм "за" това, което... } –
  • User AvatarТаняДженийн Джоунс: Смяната на... { Още първия поглед на физиономията й издава невероятен изрод- душегубка.... } –
  • User AvatarТаняСмъртта на Джеймс Бълджър... { Браво Светла, много добре казано. Аз макар, че препрочитам почти... } –