Дейвид Бърковиц: Сина на Сам

Дейвид Бърковиц: Сина на Сам

Дейвид Ричард Бърковиц (роден на 1 юни 1953 г.), известен още като „44-калибрения убиец“ и „Сина на Сам“, е един от най-прочутите серийни убийци в Съединените Американски Щати, а също така и изявен подпалвач.

След като е заловен през август 1977 г., Бърковиц признава за убийствата на шест души и раняването на още седем, при осем престрелки извършени в Ню Йорк в периода 1976-77 г. През 1977 г. той е вкаран в затвора за престъпленията си, които тероризират жителите на цял Ню Йорк. Бърковиц неколкократно и упорито заявява, че е бил командван да убива от демон, вселил се в кучето на съседа му.

През 1979 г. Бърковиц дава интервю на ветерана от ФБР Робърт Реслър, в което признава, че бил съчинил историите за „Сина на Сам“, за да може да пледира за невменяемост в съда, в случай че го заловят. Той казва, че истинската причина да убива се корени в негодуванието, което изпитвал към майка си и провалите му с жените. Той намирал убиването на жени за сексуално възбуждащо.

Днес Бърковиц е прегърнал християнството и е описван като образцов затворник.

Писмата

Капитан Джоузеф Борели от полицията в Ню Йорк е една от ключовите фигури в „Омега Груп“. Операция Омега представлява полицейското подразделение, оглавявано от инспектор Тимъти Дауд, чиято цел е да залови психопата, убиващ жени в различни части на града с пистолет 44 калибър.

„44-калибреният убиец“ получава широк отзвук в пресата и името на Борели е често споменавано от журналистите. На 17 април 1977 г. на поредното местопрестъпление полицията намира едно писмо, адресирано до Борели. Писмото съдържало правописни грешки и гласяло следното:

„Уважаеми капитан Джоузеф Борели,

Дълбоко съм наранен, че ме наричате женумразец. Аз не съм. Но аз съм чудовище. Аз съм ‘Синът на Сам.’ Аз съм един малък негодник.

Когато татко Сам се напие, става лош. Бие семейството си. Понякога ме връзва зад къщата. Друг път ме заключва в гаража. Сам обича да пие кръв.

‘Излез навън и убивай,’ заповядва татко Сам.

‘Някои почиват зад къщатата ни. Повечето са млади – изнасилени и заклани – кръвта им източена – сега са само кости.

Татко Сам ме държи заключен и на тавана. Не мога да изляза, но гледам света навън през таванския прозорец.

Чувствам се като аутсайдер. Аз съм на различна честота от всички останали – програмиран да обива.

Както и да е, за да ме спрете, ще трябва да ме убиете. Внимание, полиция: Застреляйте ме първи – стреляйте, за да ме убиете или се пазете от пътя ми, защото ще умрете!

Татко Сам вече е стар. Нуждае се от кръв, за да запази младостта си. Получи твърде много инфаркти.’Ъх-х, сърцето, боли, синчето ми.’

Най-много ми липсва моята красива принцеса. Тя си почива в нашата къща за дами. Но аз ще я видя скоро.

Аз съм ‘Чудовището’ – ‘Велзевул’ – пухкав и величаф.

Обичам да ловувам. Дебна из улиците в търсене на свежа плячка – вкусно месо. Жензките в Куинс са наи-убави от всички. Сигурно е от водата, която пият. Живея за лова – моят живот. Кръв за татко.

Г-н Борели, сър, не искам да убивам повече. Не сър, не искам, но трябва да ‘почитам баща си.’

Искам да правя любов със света. Обичам хората. Аз не принадлежа на земята. Върнете ме при диваците.

Към хората в Куинс, обичам ви. И на всички ви желая щастлив Великден. Господ да ви благослови в този и в следващия ви живот“.

Писмото на Дейвид Бърковиц

Втората страница на писмото е по-долу:

„Казвам ви довиждане и лека нощ.

Към полицията: нека с тези думи ви преследвам: Ще се върна! Ще се върна!

Да се разбира като – бум, бум, бум, бум, бум – ъргх-х!!

Убийствено ваш, г-н Чудовище“.

По писмото не били открити полезни отпечатъци, пликът бил минал през толкова много хора, че дори убиецът да бил оставил такива, те били изгубени. Писмото било пуснато в пресата в началото на юни и светът най-сетне чул прозвището „Сина на Сам.“

Една седмица преди последното убийство на Сина на Сам, един пенсионер на име Сам Кар, живеещ в Йонкърс, Ню Йорк със съпругата и децата си, получава анонимно писмо, касаещо неговия черен лабрадор Харви. В писмото подателят се оплаквал от лаенето на Харви. На 19 април, два дни след последното убийство, в пощата пристига още едно писмо, написано със същия почерк:

„Помолих ви учтиво да накарате това куче да спре да вие по цял ден, но то продължава. Умолявах ви. Казах ви, че това разрушава семейството ми. Нямаме мир, нито спокойствие.

Сега вече знам що за хора сте вие и семейството ви. Вие не обичате никой друг освен себе си. Вие сте егоист, г-н Кар. Животът ми вече е разрушен. Няма какво повече да губя. Сега осъзнавам, че няма да намеря спокоен живот за себе си и семейството си, докато не приключа с вашия“.

Кар и жена му се обаждат в полицията, но властите само ги изслушват съчувствено. Десет дни по-късно, Кар чува изстрел в задния си двор и намира черния лабрадор да лежи окървавен на земята. Той видял някакъв мъж, облечен с джинси и жълта риза, да се отдалечава от мястото.

Кар незабавно закарва Харви във ветеринарната клиника, където успяват да го спасят. Той отново се обажда в полицията. Този път патрулиращите полицаи Питър Интервало и Томас Чембърлейн проучват писмата и започват разследване.

По онова време, писмото от Сина на Сам до капитан Борели все още не било публикувано в пресата, затова на никой не му хрумва да свърже двата случая.

Операция Омега

Мащабите и ресурсите на Операция Омега се увеличават неимоверно. Сега по случая работели около двеста детективи.  В това страшно за града време, да бъдеш назначен към подразделението Омега се считало за чест. Залавянето на извършителя на шестте смъртоносни нападения щяло да донесе огромни награди за детективите – и те го знаели. Това бил допълнителен стимул да се справят с дългото работно време и да хванат ненормалника.

Но допълнителните работни часове започват да се отразяват на нервите на полицаите. Детективите се карали за незначителни неща, а и семейните им отношения страдали значително. В щабквартирата на Омега били сложени походни легла, за да могат полицаите да поспиват поне по няколко часа, преди пак да се хванат за работа.

Към Операция Омега се присъединяват някои много талантливи играчи: сержант Джоузеф Кофи и детектив Редмънд Кийнан. Дъщерята на Кийнан била присъствала на едно от нападенията, в което приятелят й бил сериозно ранен. С две думи, Операция Омега обхващала каймака на детективите от Ню Йорк и мисията им била ясна.

Паника

Когато Синът на Сам атакува за пръв път в утрото на 29 юли 1976 г., никой не подозирал, че това е дебютът на един сериен убиец.

Дона Лориа

Две млади жени – 18-годишната брюнетка Дона Лориа и нейната 19-годишна приятелка Джоуди Валенти – разговаряли в колата на Джоуди, близо до входа на сградата, в която живеела Лориа, в Бронкс, Ню Йорк. Родителите на Дона, които тъкмо се връщали от вечеря навън, спрели до колата и й казали, че е време да се прибира вкъщи, тъй като е 1 часа през нощта, а кварталът е опасен.

Дона обещала, че веднага ще се прибере. Но след като родителите й влизат вътре, тя забелязва, че някакъв мъж стои от дясната страна на колата. „Кой е този?“ – попитала тя. – „Какво иска?“.

Въпросът й остава без отговор. Мъжът извадил един 44-калибрен револвер Булдог (на производителя „Чартър Армс“) от хартиена торба, навел се и стрелял в колата пет пъти. Дона е простреляна във врата и загива мигновено. Ранената в бедрото Джоуди се обляга на клаксона, докато мъжът продължава да дърпа спусъка, макар револверът му да бил вече празен.

Джоуди Валенти

Джоуди се измъква от колата, викайки за помощ. Бащата на Дона чува шума и изтичва да провери какво става. По пижама и боси крака, той бързо подкарва автомобила към болницата, с надеждата, че лекарите ще успеят да спасят неговата Дона.

Полицията не могла да разгадае мотива за нападението. В крайна сметка, те предположили, че се касае или за объркано поръчково убийство на мафията (тъй като жертвите били от италиански произход), или за самотен лунатик. Джоуди, която все още е в шок, се опитва да опише нападателя, но тъй като е под огромно напрежение, описанието й било доста оскъдно.

В нощта на 23 октомври 1976 г., три месеца след безмисленото убийство на Дона Лориа, 20-годишният Карл Денаро пийвал бира с приятелите си в един бар в Куинс. Само след няколко дни му предстояло влизане във ВВС за най-малко четири години. Той искал да се позабавлява с приятелите си, тъй като едва ли щял да ги види скоро. В компанията била и Роузмари Кийнан, която той познавал от колежа.

Партито свършило в около 2:30 часа сутринта и Карл откарал Роузмари вкъщи. Двойката паркирала близо до дома й и двамата се заговорили. Внезапно отстрани на колата се появил някакъв мъж. Той извадил оръжие и стрелял по тях пет пъти, ранявайки Карл в главата. Ужасената Роузмари закарала колата обратно в бара, откъдето приятелите на Карл го закарали в болницата. Там, хирурзите имплантирали на мястото на разрушения му череп метална пластина. Травмите от нараняването остават с Карл за цял живот.

Дона Демаси

След малко повече от месец, на 26 ноември 1976 г., 16-годишната Дона Демаси и 18-годишната й приятелка Джоан Ломино се прибират от кино късно вечерта. Автобусът спрял недалеч от къщата на Джоан и тя забелязала някакъв мъж, който стоял наблизо. Тя пришпорила приятелката си да вървят по-бързо, а той тръгнал след тях.

„Знаете ли, къде е…“ – заговорил ги той, сякаш искал да попита за посоката, но така и не довършил изречението си. Вместо това, извадил оръжие изпод якeто си и стрелял по тях. И двете момичета били простреляни, а нападателят доизпразнил оръжието си, стреляйки по една къща.

Чувайки писъците на момичетата, семейството на Джоан бързо се причва на помощ. Когато пристигат в болницата, лекарите установяват, че Дона ще се оправи. Куршумът бил минал на 6 милиметра от гръбнака, преди да излезе от тялото й. Джоан не извадила този  късмет. Гръбнакът й бил раздробен от куршума – тя щяла да оцелее, но да остане парализирана.

Кристин

При тези две нападения, случили се в два различни квартала, Бронкс и Куинс, само един куршум е намерен непокътнат. Това попречва на полицията да свърже тези атаки с един единствен извършител.

Нещата се успокояват за два месеца. Тогава, в ранните часове на 30 януари 1977 г., убиецът излиза на лов за следващата си жертва.

Кристин Фрюнд

26-годишната Кристин Фрюнд и нейният годеник Джон Диел напуснали Галерията на виното в Куинс в 12:10 ч. през нощта и се запътили към колата си. Двамата били погълнати един от друг и не забелязали човека, който ги наблюдавал.

Когато седнали в колата, два изстрела прокънтели в нощта, разбивайки предното стъкло. Кристин се хванала за главата; и двата куршума били попаднали в нея. Джон положил главата й на шофьорската седалка и изтичал за помощ, като се опитвал без успех да спре преминаващите коли. Хората в съседните къщи, обаче чуват изстрелите и се обаждат в полицията.

Няколко часа по-късно, Кристин умира в болницата.

Едрият и привлекателен ирландец детектив Джо Кофи е известен със своята твърдост и отдаденост. Той и капитан Борели поемат разследването на последното убийство. Те имали две теории: че убиецът е психопат, или някой, който е имал зъб на Кристин Фрюнд.

Кофи забелязва, че куршумите, с които е убито момичето, не са типични. Те били от мощно оръжие, с голям калибър. При по-нататъшно разследване той установява, че това убийство съвпада с нападенията над Дона Лориа, Дона ДеМаси и Джоан Ломино.

Кофи подозирал, че си имат работа с психопат, въоръжен с оръжие 44 калибър, който дебне жени в различни части на града. Когато разследването му започва да носи плодове е сформиран отряд със специално предназначение, под командването на капитан Борели. Балистичните доклади показват, че оръжието е Булдог 44 калибър на оръжейния производител „Чартър Армс“.

След проучване на миналото на жертвите, полицията не успява да намери регистриран заподозрян; нито пък открива нишка, която да свързва жертвите една с друга, или с трето замесено лице. Започвало да изглежда, че си имат работа с психопат, който избира случайно млади привлекателни жени, които да убива.

Вирджиния – българската жертва

Във вторник вечерта на 8 март 1977 г., една привлекателна, млада студентка от колежа Барнард, на име Вирджиния Воскеричиан, се прибира от лекции в дома си във Форест Хилс Гардънс. Вирджиния била много талантлива и трудолюбива млада жена, чието семейство напуска България в края на 50-те години на миналия век.

Докато вървяла по улица „Дартмут“ към вкъщи, срещу нея се задал някакъв мъж. Когато я приближил, той извадил 44-калибрено оръжие и се прицелил в нея. Тя вдигнала учебниците си, за да се предпази, но единственият изстрел я уцелва в лицето и тя загива на място.

Бягайки от местопрестъплението, убиецът подминава един очевидец на средна възраст и му казва: „Здравейте, господине“.

Една полицейска кола, която патрулирала наблизо, забелязва бягащия мъж. Но тогава полицаите чуват по станцията, че някаква жена е простреляна на улица „Дартмут“, и се запътват към местопрестъплението без да го догонят.

Полицията се чувствала безпомощна в неспособността си да залови убиеца, въпреки че следователите работели неуморно по всяка възможна следа.

В своята книга „Синът на Сам“ Лоурънс Д. Клауснър цитира Джо Борели, който разказва за последиците върху полицаите от това убийство: „Ако можехте да наблюдавате детективите работещи по случая, щяхте да забележите, че те се опитваха да подхождат към задълженията си без емоции…. не се вглеждаха в жертвата. Знаеха, че е безмислено. Тя е била красива, но сега лежи под чаршафа, с разрушено от куршума лице. Това започваше да им влияе, да ги разстройва и те просто извръщаха глави. Говоря за ветерани видели какво ли не, но дори и те не можеха да го понесат“.

На следващия ден полицията открива, че куршумът е дошъл от същото оръжие, с което е убита Дона Лориа. Те знаели, че търсят психопат, който щял отново да убие произволна млада жена. Но как биха могли да предотвратят това?

Научи повече за:   Анхел Матурино Ресендиз: Железопътния убиец

На другия ден комисарят на полицията провежда пресконференция, на която съобщава на град Ню Йорк, че убийствата с огнестрелно оръжие са свързани. Комисарят заявява, че единственото описание на убиеца, с което разполагат е: „бял мъж, на около 25-30 години, на ръст около 1.80 м., със средно телосложение и тъмна коса“.

Още повече усилия били положени, да се намери психопатът, преди да убие отново. Инспектор Тимъти Дауд бил натоварен със задачата да организира специалния отряд Операция Омега и да привлече в него служители с голям опит. Чистокръвният ирландец Дауд не е типичното ченге. 61-годишният ветеран, с диплома по латинска и английска филология, бил прагматичен и упорит и въпреки политическите спънки, които оказват влияние на случая, той не се оставя лесно да бъде обезкуражен.

Капитан Борели вече имал нов шеф. Тази серия от престъпления била твърде важна, за да бъде поверена само на един капитан.

Валентина

Както се очаквало, фантомът се появява отново. На 17 арил 1977 г. двама млади влюбени се целували в паркираната си близо до речния парк Хътчинсън кола, недалеч от мястото, където била убита Дона Лориа миналата година.

Валентина Суриани

Изгряващата актриса и модел Валентина Суриани (18 г.) седяла в колата с 20-годишния си приятел Александър Исау, шофьор на камион от Пътна помощ.

В 3 часа сутринта, в неделя, една кола спира до тяхната. Шофьорът й стреля по два пъти във всеки от тях. Валентина загива на място, а Александър умира малко по-късно в болницата. Точно от това се страхувала полицията – следваща неизбежна атака от серията убийства с 44 калибър. Този психопат щял да продължи да убива, докато не го открият сред милионите мъже с неговото описание.

Но този път имало нещо различно: писмото, което убиецът оставя на местопрестъплението за капитан Борели. Писмото, в което той дава на полицията „името“ си – Синът на Сам.

Параноиден шизофреник

Кметът на Ню Йорк Ейбрахам Бийм свиква така необходимата според него пресконференция, на която обсъжда случая „Синът на Сам“. Медиите били готови да грабнат името на убиеца и да създадат от него медийна личност. Бийм разкрива голяма част от ужаса: „Убийствата са чудовищни. Полицията е под невероятен стрес. Всички започват да се съмняват в способността си да хванат стрелеца. Писмото събра всичко в едно. Играта е – един човек срещу целия град. Той е адресирал писмото си до един полицай, но аз знам, че не го е писал само за капитан Борели. Писал го е за всяко ченге, което е по следите му, а те са цели 25 хиляди“.

Бившият председател на съдебната психиатрия в Белвю д-р Мартин Любин, съвместно с още 45 свои колеги, е призован да даде своя принос в изготвянето на психологически профил на мъжа, когото търсели. През май 1977 г. полицията вече знаела, че търси параноиден шизофреник, който може би смята, че е обсебен от демонична сила. Почти сигурно било, че убиецът е самотник, с трудности в общуването и особено в отношенията си с жените.

Подразделението Омега е засипано с обаждания. Сякаш всеки си мислел, че познава убиеца: той бил съседът, който се прибира късно всяка нощ, странният девер, който непрекъснато си играе с оръжия, чудатият мъж в бара, който мрази хубавите момичета. Списъкът със заподозряни бил безкраен. Всяка една от тези хиляди следи трябвало да бъде проверена и отметната – трудоемко начинание, за който и да е екип.

Докато полицията е по следите на всеки от заподозряните, проверявайки дали имат регистрирани 44-калибрени оръжия и дали са били пациенти в психиатрични клиники, Синът на Сам се почуствал окуражен от публичността си. Той решава да пише на репортера от „Дейли“ Нюс Джими Бреслин.

Писмата на Бърковиц

„Привет от пукнатините по тротоарите на Ню Йорк и от мравките, които обитават тези пукнатини и се хранят с протеклата там и изсъхнала кръв на мъртвите.

Привет от канавките на Ню Йорк, пълни с кучешки изпражнения, повръщано, вкиснато вино, урина и кръв. Привет от каналите на Ню Йорк, които поглъщат тези деликатеси, когато камионите на Чистота мият улиците.

Не си мислете, че щом не сте чули за мен [от мен] за малко, съм легнал да спя. Не, разбира се, аз съм още тук. Като дух, бродещ в нощта. Жаден, гладен, рядко спиращ за почивка; желаещ да задоволи Сам.

Сам е жаден момък. Той няма да ме спре да убивам, докато не получи своя кървав дял. Кажи ми, Джим, какво ще пишеш на 29 юли? Можеш да забравиш за мен, защото не ме е грижа за публичността. Но не бива да забравяш Дона Лориа и не бива да оставяш хората да я забравят. Тя беше много сладко момиче.

Не знам какво ще донесе бъдещето. Дали да ти кажа сбогом и ще се видим на следващата ти работа? Или по-скоро, че ще видиш почерка ми на следващата си работа. Помни г-ца Лориа. Благодаря ти.

Окъпан в кръвта им, от канавката – ‘Творението на Сам’ 44″.

„Дейли Нюс“ не публикува някои части от писмото по настояване на полицията. Изпуснатият пасаж гласи:

„Ето някои имена, които ще ти помогнат. Изпрати ги на Инспектора, за да ги използват в Националния Криминален Информационен Център. Те имат всичко в компютъра, всичко. Имената сигурно ще изкочат от някои други престъпления. Сигурно ще направят връзката.

Херцогът на Смъртта. Злият цар Кошничар. Двадесет и двамата последователи на Ада. И накрая, Джон Уийтис, изнасилвач и удушвач на млади момичета. П.П., карай нататък, мисли позитивно, стани си от задника, чукай по ковчезите и т.н.“.

От писмото са свалени частични отпечатъци, които едва ли щели да помогнат за намирането на заподозряния, но били важни за по-късното му идентифициране в случай, че бъдел заловен.

Кучето на Дявола

На 10 юни един мъж на име Джак Касара, живеещ в Ню Рошел, намира в пощата си картичка с пожелания за бързо оздравяване, от някой си Кар от Йонкърс. На картичката имало снимка на немска овчарка. Тя гласяла:

„Скъпи Джак, съжалявам да чуя, че си паднал от покрива на къщата си. Просто исках да кажа ‘съжалявам’, но съм сигурен, че не след дълго ще се почувстваш много по-добре, здрав и силен: Моля те, внимавай следващия път. След като ще бъдеш прикован на легло за дълго време, ние сме насреща в случай, че Нан има нужда от нещо. Искрено твои: Сам и Франсис.“.

Касара не бил падал от покрива, нито пък познавал Сам и Франсис Кар. Той им се обажда и след като обсъждат странната ситуация, те се разбират да се срещнат същата вечер в дома на Кар. Семейство Кар разказва на Касара за странните писма, които са получавали и за прострелването на кучето им Харви. Сам Кар казва също, че в квартала е простреляна и една немска овчарка.

Кар накарал дъщеря си, диспечерка в полицията в Йонкърс, да извика полицаите Интервало и Чембърлейн, които да проучат случая, а Касара се свързал с полицията в Ню Рошел.

По-късно, 19-годишният син на Касара стига до интересно заключение. Младежът си спомня за един странен тип, Дейвид Бърковиц, който за кратко бил живял в стая под наем в тяхната къща, в началото на 1976 г. „Той никога не се върна да си вземе депозита от двеста долара, когато напусна. А освен това, много се дразнеше от кучето ни“.

Нан Касара, съпругата на Джак, се обажда на семейство Кар, които обещават, че дъщеря им ще натисне полицията в Йонкърс да действа по тази следа. Тя също се обажда и на полицията в Ню Рошел, които се забавят с отговора си около два месеца. Когато накрая й връщат обаждането, тя била сигурна, че Бърковиц е Синът на Сам.

Детективът, който й се обажда, споменава по телефона, че заместник-шерифът и съсед на Бърковиц Грег Гласман, е получил анонимно писмо, в което се говорело за демонична група, състояща се от семействата Гласман, Касара и Кар. Всичко това, обаче доказвало само, че Бърковиц е малко странен, но не и че е убиец и Синът на Сам. Полицията често се сблъсква с чудати, но напълно законни действия от страна на гражданите, и не може да помогне много в тези случаи.

Междувременно, Чембърлейн и Интервало вкарват името на Бърковиц в компютъра и научават адреса му, номера на неговия Форд Галакси и факта, че книжката му току-що е била отнета.

Годишнина

В 3 часа сутринта на 26 юни 1977 г., привлекателната млада Джуди Плачидо се обърнала към Сал Лупо, младият мъж, с когото разговаряла и му казала, че е време да я закара вкъщи от дискотеката Елефас в Куинс. Заведението било почти празно. Синът на Сам бил прогонил клиентите в целия град.

„Този Син на Сам е наистина плашещ“ – казала тя на Сал. – „Изниква сякаш от нищото и никога не знаеш къде ще удари“.

Това било като пророчество, си спомня тя по-късно: „Изведнъж, чух кънтеж в колата. Не почувствах никаква болка, само звън в ушите. Погледнах към Сал, а той стоеше с широко отворени очи и зяпнала уста. Нямаше писъци. Не знам защо не извиках.

Всички прозорци бяха затворени. Не можех да разбера какъв е този тътнещ звук. След това се почувствах замаяна и дезориентирана“.

Първото впечатление на Сал е, че някой хвърля камъни по колата и той изтичва обратно в дискотеката за помощ.

Джуди погледнала в огледалото и установила, че е цялата в кръв. Дясната й ръка била неподвижна. Тя се строполила, когато се опитала да изтича обратно в дискотеката. Сал също бил ранен в ръката. И двамата изваждат голям късмет, въпреки че Джуди е простреляна три пъти, нараняванията й не били сериозни и тя избягва смъртта.

За голяма ирония, детектив Кофи бил пред Елефас само 15 минути преди стрелбата. Когато чува новините по станцията, той веднага се връща на мястото, но не могъл да научи нищо от Джуди и Сал за самоличността на нападателя.

Дона Лориа, първата жертва на Сина на Сам, е убита на 29 юли 1976 г. Взимайки предвид писмото от Сина на Сам до репортера Джими Бреслин, в което той споменавал само нея, полицията се опасява, че ще има убийство по случай тази годишнина. Вестниците обявяват из целия град, че почти със сигурност ще има убийство през този или в близките дни.

Специалният отряд Омега тънел в отчаяние. Как да защитят цял град, пълен с млади жени, от един случаен убиец? Детектив Кофи дори наредил да се разположат манекени в бронирани коли, в опит да се подмами убиецът. Било игра на изчакване. Напрежението се усилва до 29 юли и нервите на всички били пред скъсване през целия ден и нощ, но Синът на Сам не се появява. Не и през този ден. Два дни по-късно, когато полицията започва да се успокоява, че годишнината е минала без убийство, Синът на Сам взима последните си жертви.

Стейси Московиц

В ранното неделно утро на 31 юли 1977 г., една красива и жизнена млада жена на име Стейси Московиц, седяла с хубавия си млад приятел Боби Виоланте в колата на баща му. Те били ходили на кино и приключвали вечерта в паркираната на тихо местенце, близо до Грейвсенд Бей, кола.

„Какво ще кажеш да се разходим в парка?“– предложил той.

Стейси била резервирана. „Ами, ако Синът на Сам се крие там?“

„Това е Бруклин, а не Куинс. Хайде!“ – настоял той. Те слезли от колата и отишли на люлките в парка. Боби се навел да я целуне, когато тя видяла нещо.

„Някой ни гледа,“ – прошепнала тя.

Боби видял един мъж наблизо, но непознатият се обърнал и изчезнал зад паркираните коли.

Стейси била уплашена и искала да се връщат в колата. Когато се качили в колата, тя настояла да тръгват, но Боби я убедил да останат още няколко минутки и да се целуват.

„Внезапно“ – спомня си Боби – „чух бучащ звук. Първо си помислих, че чувам счупване на стъкло. След това вече не можех да чуя Стейси. Не чувствах нищо, но я виждах как се свлича в ръцете ми. Не знам кой беше прострелян пръв, тя или аз“.

Боби Виоланте е прострелян два пъти в лицето, а Стейси един път в главата. Боби я чувал как стене. Той натиснал клаксона на колата, а после се измъкнал навън и завикал за помощ.

Полицията бързо пристига на мястото и Стейси и Боби са откарани в болницата в Кони Айлънд. Родителите на Стейси пристигнат точно на време, за да видят как изнасят дъщеря им от сградата. Раната в главата й била твърде сериозна и се налагало да я преместят в друга болница в Кингс Каунти, където разполагали с по-добро оборудване за подобни травми.

Заедно, родителите на Боби и Стейси чакали с часове хирурзите да спасят децата им. Стейси Московиц умира 38 часа по-късно. Боби Виоланте оцелява, но загубва лявото си око и запазва само 20% от зрението си в дясното.

Разследване

На 3 август 1977 г., няколко дни след нападението над Стейси Московиц и Боби Виоланте, двамата полицаи от Йонкърс Чембърлейн и Интервало, обсъждат странните писма получени от Кар и Касара и стрелбата по двете кучета – черният лабрадор на Кар и простреляната немска овчарка от улица „Уикър“.

Те се опасявали, че ако започнат да разследват този Дейвид Бърковиц, ще изглежда сякаш се опитват да свършат работата на детективите, вместо да изпълняват задълженията си на патрулиращи полицаи. Те продължили предпазливо с разследването и проучили Бърковиц в базата данни на щатската компютърна мрежа. Компютърът извадил кратък негов профил, базиран на шофьорската му книжка. Изглежда Бърковиц бил приблизително на същата възраст и със същия ръст и телосложение като Сина на Сам.

Научи повече за:   Албърт Десалво: Бостънския удушвач

Полицаите говорили с жената, която отдавала под наем жилищата на улица „Пайн“ 35, където живеел Бърковиц. Тя могла да им каже само, че той си плаща наема навреме и в договора бил написал, че работи като охранител в „АйБиАй Секюрити“, в Куинс. Тази оскъдна информация сочела, че Бърковиц най-вероятно разбира от оръжия, щом работи в охранителна фирма.

Те се свързали с „АйБиАй“ и разбрали, че Бърковиц е напуснал през юли 1976 г., за да работи в таксиметрова компания. Първото убийство на Сина на Сам се случва през юли 1976 г. Все още разследвайки самостоятелно, полицаите се обаждат на около двеста таксиметрови фирми със седалище в Бронкс. Нито една от тях нямала служител на име Бърковиц. Тъй като в останалата част на Ню Йорк оперирали стотици други таксиметрови компании, те решават, че е непосилно да се обаждат на всичките.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺 Mirra 🍺 Elena 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21

Двамата били сигурни, че са попаднали на нещо и споделили това с шефа си, който бил впечатлен от събраната информация. Той ги насърчава да говорят с Ричард Салвесън, детектив от полицията в Ню Йорк. Те показали на Салвесън всички писма. Той бил приятно впечатлен и се съгласил да предаде информацията на специален отряд Омега.

Друго развитие по случая имало два дни след стрелбата по Московиц и Виоланте. Г-жа Сесилия Дейвис, привлекателна австрийска имигрантка на средна възраст, неохотно споделя с полицията, че е видяла мъжа, който е прострелял двойката. Детектив Джо Страно отишъл да се срещне с нея в дома й на улица „Бей“ 17, само на една пресечка от местопрестъплението.

Полицейски робот
Полицейски робот

Дейвис казала на Страно, че в нощта на стрелбата, се била прибрала рано сутринта и трябвало да разходи кучето си Сноубол. Сторило й се, че някакъв мъж я следи. „…той се опитваше да се скрие зад едно дърво. Но дървото беше твърде малко и тясно. Виждаше се. Не спираше да ме гледа…След това тръгна към мен, усмихвайки се по един особен начин. Не беше злокобна усмивка, а някак приятелска, почти“.

Когато той се приближил й се сторило, че държи оръжие в ръката си. „Изплаших се. Влязох вкъщи и започнах да свалям каишката на Сноубол. Тогава чух гърмежи, като от пиратки. Бяха силни, но идваха отдалече. Тогава не се замислих много над това.

На следващата сутрин…на Шор Роуд имаше тълпа от хора. Тогава научих какво се бе случило предишната нощ. Внезапно осъзнах, че може да съм видяла убиеца. Но ме обзе паника и не можех да кажа нищо….

Никога няма да забравя лицето му, докато съм жива. Беше плашещо“.

Пъзелът се нарежда

Междувременно отвсякъде изскачат нови следи. Полицай Чембърлейн от полицията в Йонкърс, приема сигнал за умишлен палеж в сградата на улица „Пайн“ 35, където живеел Бърковиц. Сигналът бил подаден от Крег Гласман, мъжка медицинска сестра и заместник-шериф на почасово работно време. (Гласман е човекът, когото Бърковиц бил описал в писмото си като член на демоничен кръг, заедно с Касара и Кар.)

Гласман обяснил какво се било случило: „Усетих дима и се затичах към вратата. Когато я отворих, огънят бе почти изгаснал…Сигурно куршумите не са се нагрели достатъчно, за да избухнат“. И той показал на Чембърлейн куршумите от 22 калибър, които били оставени пред вратата му.

Крег Гласман показва писмата на Бърковиц
Крег Гласман показва писмата на Бърковиц

После Гласман показал криво написаните писма, които бил получавал от Бърковиц, който живеел точно над него. Почеркът изглеждал същия като в писмата на Кар.

През същия този следобед Сам Кар, все още разстроен от стрелбата по кучето му и  от бездействието на полицията, решава да вземе нещата в свои ръце. Той се качва в колата си и потегля към щаба на Омега.

Когато Сам Кар разказва историята си за стрелбата по кучето, странните писма и ексцентричния Дейвид Бърковиц, не се случва нищо особено. От месеци насам отделът бил заливан със следи от хора, които говорели също тъй убедително, като Сам Кар. Те регистрирали информацията като второстепенна и забравили за нея – поне засега.

Факт е, въпреки последвалите оправдания, че Сам Кар им поднася името на убиеца на тепсия, а те не направили нищо по въпроса.

Залавяне

Два дни по-късно, на 8 август, Чембърлейн и Интервало се обаждат на детектив Салвесън, за да му разкажат за палежа у Гласман и за писмата, които той е получил. Едно от писмата било удивително откровено: „Наистина, аз съм убиецът, но Крег, убийствата стават по твоя команда“. Салвесън обещава незабавно да уведоми специалния отдел, но тази информация стига до тях чак след няколко дни.

Междувременно са открити няколко талона за неправилно паркиране, които били написани в нощта на стрелбата, точно пред апартамента на свидетелката Дейвис. Всички, без един, са разследвани и не довеждат до нищо. Оставал само един талон – принадлежащ на някакъв мъж от Йонкърс, на име Дейвид Бърковиц.

Детектив Джими Джъстъс се свързва с полицейския участък в Йонкърс и говори с Уийт Кар, дъщерята на Сам Кар.  Тя му разказва за Дейвид Бърковиц и за опита на баща си да уведоми Операция Омега за него, няколко дни по-рано. Полицай Чембърлейн също се свързва с Джъстъс и двамата обменят информация.

След като семейство Кар и полицаите Чембърлейн и Интервало вече били наредили пъзела за полицията в Ню Йорк, последната била повече от готова да обере лаврите за решаването на случая. На 10 август детективите Ший, Страно, Уилям Гардела и Джон Фалотико, поставят жилището на Бърковиц под наблюдение. Желаещите да участват били много, тъй като всеки полицай искал да бъде там, когато се извърши арестът.

В малко след 7:30 часа вечерта, един тежко сложен, бял мъж излиза от сградата и се запътва към Форда на Бърковиц. Полицаите започват да го обкръжават. Фалотико изважда оръжието си и спира мъжът. „Дейвид, остани на място!“ – предупреждава го той.

„От полицията ли сте?“ – поискал да знае мъжът.

„Да. Не мърдай ръцете си“.

Това не бил Дейвид Бърковиц, а Крег Гласман, почасовият заместник-шериф, който осъзнал, че обградилите го офицери не са от полицията на Йонкърс, а са „каймакът“ на нюйоркската полиция. Гласман осъзнава, че Бърковиц е заподозрян в убийствата, извършени от Сина на Сам.

Няколко часа по-късно, от сградата изниква друга фигура, носеща хартиена торба. Тежкият мъж, с тъмна коса, бавно се запътва към Форда. Този път полицаите го изчакват да влезе в колата и да остави хартиената торба на пътническата седалка. „Да вървим!“ извикал Фалотико и полицаите пристъпили напред. Мъжът в колата не виждал приближаващите се фигури. Гардела се промъкнал откъм гърба на колата и насочил дулото на оръжието си в главата на мъжа. „Не мърдай!“ – извикал той. – „Полиция!“.

Дейвид Бърковиц заловен
Дейвид Бърковиц заловен

Мъжът в колата се обърнал към тях и им се усмихнал идиотски. Фалотико му дал изрични заповеди, да излезе бавно от колата и да сложи ръцете си на покрива. Мъжът се подчинил, все още усмихвайки се.

„Сега, като те хванах,“ – казал Фалотико – „кого съм заловил?“.

„Знаеш“ – казал учтиво мъжът.

„Не, не знам. Ти ми кажи“.

Все още усмихвайки се като малоумен, той отговорил – „Аз съм Сам. Дейвид Бърковиц.“

Осиновеният син

Сержант Джоузеф Кофи бил извикан да проведе разпита на Бърковиц. Спокойно и откровено, Дейвид му разказва подробно за всяка една от стрелбите. След приключването на разпита, нямало никакво съмнение, че Бърковиц е Синът на Сам. Детайлите, с които той описва всяко нападение, можели да бъдат известни само на убиеца.

Заловен!
Заловен!

В края на разпита Бърковиц учтиво му пожелава „спокойна вечер“. Кофи е изумен от Бърковиц. „Когато първоначално влязох в стаята, бях побеснял от гняв. Но след като говорих с него… започнах да го съжалявам. Човекът показа емоции колкото умряло мушкато!“.

Но кой е Дейвид Бърковиц и как се превръща в Сина на Сам?

Въпреки че Дейвид не започва живота си при най-благоприятни обстоятелства, той е отгледан в семейство от средната класа и имал любящи осиновители, които го засипвали с подаръци и внимание. Неговата истинска майка Бети Бродър израства в Бедфорд-Стюйвесант, част на Бруклин. Семейството й било бедно и тя трябвало да се бори за оцеляването си по време на Депресията. Нейното еврейско семейство се противопоставя на брака й с италианеца Тони Фалко.

Двамата успяват да заделят малко пари и отворят рибен магазин през 1939 г. Тогава Бети се сдобива с дъщеря си Роузлин. Впоследствие, нещата не потръгват добре и Тони я напуска заради друга жена. Рибният магазин фалира и Бети трябвало сама да отглежда дъщеря си.

Самотата на майчинството била облекчена, когато тя започва авантюра с един женен мъж, на име Джоузеф Клайнман. Но нещата тръгнали наопаки, когато тя забременява от него. Клайнман отказва да плаща издръжка за детето, и се зарича, че ще я напусне, ако тя не се откаже от бебето. Така, още преди Дейвид да се роди на 1 юни 1953 г., неговата майка вече била уредила осиновяването му.

Тъгата й, че изоставя детето си, била донякъде утешена от знанието, че за Дейвид ще се грижи добро еврейско семейство. След като се разделя с новороденото си дете, Бети подновява връзката си с Клайнман и остава с него чак до смъртта му от рак, през 1965 г.

Нейтън Бърковиц
Нейтън Бърковиц

Дейвид имал късмет да бъде осиновен от Нат и Пърл Бърковиц, бездетна двойка, която била напълно отдадена на новия си син. Той имал нормално детство в Бронкс и не показвал никакви признаци, в какво щял да се превърне впоследствие. Може би най-значимият фактор в живота му е това, че бил самотник. Родителите му не били особено социално общителни, а такъв бил и Дейвид.

Той винаги бил по-едър от връстниците си и се чувствал различен и непривлекателен. През цялата си младост се чувствал неудобно сред други хора. Обичал да играе бейзбол – и се справял доста добре.

Съседите му го помнят като симпатично момче, но със свирепа жилка, побойник, който нападал съседските деца без основателна причина. Той бил хиперактивен и за Пърл и Нат било трудно да го контролират.

Дейвид не знаел, че Пърл е била болна от рак на гърдата преди той да се роди. Когато тя се разболява отново през 1965 г. и пак през 1967 г., Дейвид е шокиран. Нат не споделял подробностите от лечението със сина си и Дейвид още повече се разстройва, когато вижда страшните последици от химиотерапията и болестта върху майка си. Той е опустошен, когато Пърл умира през есента на 1967 г.

Когато Дейвид е в ранния пубертет, родителите му искали да напуснат променящия се квартал и да се заселят в бързо развиващия се Ко-оп Сити. Но докато апартаментът им стане готов, Пърл вече не била между живите и Дейвид и баща му заживели в новия си дом сами.

Свят на фантазии

Поведението на Дейвид започва да се влошава след смъртта на Пърл. Успехът му в училище рязко спаднал. Вярата му в Бог била силно разклатена. Той започва да си представя, че нейната смърт е част от някакъв план, замислен да го унищожи. Дейвид ставал все по-затворен в себе си.

През 1971 г. Нат се оженва за друга жена, която не се разбирала добре с Дейвид. Двойката се премества в пенсионерска комуна във Флорида, оставяйки го да се носи по течението без цел и посока. Той просто си съществувал, докато вътрешният му измислен свят не надделява и става по-силен от реалността.

Той имал една връзка, с момиче на име Айрис Герхард. Но отношенията им били до голяма степен фантазия от негова страна. Айрис го приемала просто като приятел. Той се записва за малко в Обществения колеж в Бронкс, най-вече, за да успокои Нат, но нищо повече.

Дейвид се присъединява към армията в лятото на 1971 г. и остава там три години. Той е отличен стрелец, особено го бивало с пушките. По време на престоя си там, той за кратко сменя еврейската си вяра с баптизма, но после загубва интерес към религията.

В един момент, Дейвид открива биологичната си майка Бети Фалко. Тя и дъщеря й Роузлин правят всичко възможно Дейвид да ги почувства като семейство. Това дава резултат за известно време и Дейвид изглеждал щастлив в тяхната компания, но впоследствие се отдръпнал от тях и измислял всякакви извинения, за да не ги посещава.

Гневът и безсилието му към жените, в комбинация със странния му измислен вътрешен живот, го повеждат към пътят на насилието, когато напуска армията през 1974 г. Единственият консумиран сексуален контакт, който той имал, бил с една проститутка в Корея, от която хванал венерическа болест.

Още преди да започне да убива, Дейвид извършва 1 488 палежа в Ню Йорк, за които си водел подробен дневник. Той действал чрез контрол на фантазиите. В своята книга „Кой се бори с чудовищата“ Робърт Реслър обяснява: „Повечето подпалвачи се опиват от чувството, че са отговорни за възбудата и яростта, които предизвиква огъня. Само чрез запалването на няколко клечки, те поемат контрола над събития, които обикновено стават случайно; те режисират пожара, писъците на сирените и пристигането на пожарните коли и огнеборците, прииждащите тълпи от зяпачи, разрушаването на собствеността и понякога смъртта на хората в нея“.

Зов за помощ

Авторът Клауснър посочва в своята книга, че умственото състояние на Дейвид е било доста мрачно, когато той решава да пише на баща си във Флорида през ноември:

„Тук в Ню Йорк е студено и мрачно, но това ме устройва, защото времето съвпада с настроението ми – мрачно. Татко, светът потъва в тъмнина. Чувствам го все по-силно. Хората започват да ме мразят. Няма да повярваш колко много ме мразят някои хора. Много от тях искат да ме убият. Аз дори не познавам тези хора, но те ме мразят. Повечето са млади. Когато вървя по улицата те ме плюят и ритат. Момичетата ми казват, че съм грозен и те най-много ме тормозят. Мъжете просто ми се смеят. Както и да е, нещата скоро ще се оправят“.

Това писмо е истински зов за помощ. След като го написва, той се заключва в малкия си апартамент за цял месец, като излизал само за храна. Той пишел откачени неща по стените с маркер: „В тази дупка живее Злият Крал. Убивам за Господаря си. Превръщам децата в Убийци.“

По-късно Дейвид споделя с психиатрите си, че около Коледа на 1975 г., бил започнал да се предава на демоните си, с надеждата, че те ще спрат да го тормозят, ако прави онова, което искат. В Коледната вечер той бил изпаднал в умствена и емоционална криза. В по-ранните часове на вечерта, той взел един голям ловджийски нож и карал с часове по улиците, търсейки млада женска жертва. Демоните щели да му кажат, когато попадне на подходящата жена.

Научи повече за:   Загадъчните убийства край река Темза

През нощта, той се върнал в Ко-Оп Сити, където бил апартаментът му. Видял една жена да излиза от магазин за хранителни стоки. Внезапно, демоните на Дейвид му наредили да я убие. „Тя трябва да бъде пожертвана.“ – казали му те.

Той забил ловджийският си нож в гърба й, извадил го и пак го забил. Бил изненадан от реакцията й. „Аз я наръгах, а тя не направи нищо. Просто се обърна и ме погледна.“ Тогава тя започнала да крещи и той избягал. Полицията се опитала да потвърди тази история, но безуспешно.

После, той видял друга млада жена. Скрил ножа си и я нападнал в гръб, пронизвайки я в главата. Петнадесетгодишната Мишел Форман била тежко ранена, но се опитала да се отбранява. Писъците й изплашили Дейвид и тя успяла да влезе в една от сградите наоколо и да намери помощ. Тя имала шест рани от ловджийския му нож.

Нападението над Мишел укротява демоните на Дейвид за известно време. Той се успокоил и излязъл да хапне бургер с картофки.

Демоните надделяват

След двете нападения в Коледната вечер, Дейвид се връща към работата си в „АйБиАй Секюрити“. През януари той се премества от малкия апартамент в Бронкс в семейната къща на Джак и Нан Касара. Той наема стая за 2 години и плаща $200 депозит.

Спокойният Дейвид
Спокойният Дейвид

Немската овчарка на Касара била шумно куче, което често лаело. Съседските кучета подемали воя. С болния си ум Дейвид смятал, че демоните живеят в кучетата и техният вой е знак за Дейвид да започне да търси кръв – кръвта на хубави млади жени.

Бърковиц бил на ръба:

„Щом стигнех до Колини авеню, някъде в 6:30 сутринта, воят започваше. В почивните дни го слушах по цяла нощ. Караше ме да крещя. Понякога крещях, молейки се шумът да спре. Но той не спираше.

Демоните никога не спираха. Не можех да спя. Нямах сили да се боря. Едва успявах да шофирам. Една нощ, като се прибирах с колата, за малко да загина. Имах нужда от сън… Демоните не ми даваха мира“.

След три месеца, той се изнася от къщата на Касара и се премества на улица „Пайн“ 35 в Йонкърс, без да си поиска депозита. Касара изиграват страховита роля в странния вътрешен живот на Дейвид:

„Когато се нанесох у Касара, всичко изглеждаше тихо и спокойно. Но те ме изиграха. Излъгаха ме. Мислех ги за човешки същества. Те не бяха такива! Изведнъж семейство Касара започна да се появява заедно с демоните. Те виеха и крещяха ‘Кръв и смърт!’. Те зовяха имената на господарите! Кървавото Чудовище, Джон Уийтис, Генерал Джак Космо“.

Във фантазиите на Дейвид Касара се превъплъщава в образа на генерал Джак Космо, главнокомандващ на дяволските кучета бродещи из улиците на Ню Йорк. Демоните имали постоянна нужда от кръв и Дейвид ги снабдявал чрез убийствените си нападения.

Около новия апартамент на Дейвид на улица „Пайн“ също имало кучета. Черният лабрадор на Сам Кар, например. Първо Дейвид се опитал да убие демона, криещ се в кучето Харви, с коктейл Молотов, а после го прострелял с револвера си.

В сложните фантазии на Дейвид, Сам Кар бил приемникът на могъщ демон на име Сам, който работел за Генерал Джак Космо. Когато Дейвид се нарекъл Сина на Сам, той имал предвид точно този демон. Дейвид предупреждава, че демонът Сам не е шега работа: „Този Сам и неговите демони са отговорни за много убийства“. Сложната система на Дейвид предвижда, че само Бог може да унищожи Сам по време на Армагедон. Много често в ума му Сам и Дяволът се припокриват.

В деня преди да убие Дона Лориа, Дейвид напуска работата си в охранителната фирма и отива да работи като таксиметров шофьор. Той твърди, че не е искал да убива Дона и приятелката й Джоуди, а демоните го били заставили да стреля. Щом приключил, обаче той изпитал удоволствие и сладка умора от добре свършената работа. Сам бил доволен. Толкова доволен, че му обещал Дона за булка. Сам накарал Дейвид да вярва, че някой ден Дона ще възкръсне от мъртвите, за да бъде с него.

Психиатрите на защитата определят Дейвид като параноиден шизофреник. Те смятат, че неспособността на Дейвид да има нормални човешки взаимоотношения, го е подтикнала към още по-голяма изолация. Изолацията е благоприятна почва за налудничави фантазии. В крайна сметка, фантазиите надделяват над реалността и Дейвид заживява в свят, населен от демоните, измислени от самия него. Докато умственото му състояние се влошавало, той ставал все по-напрегнат и нападенията се оказали единственият начин да се успокои. За кратко убийствата сваляли напрежението, но то неизбежно се завръщало отново и цикълът се повтарял.

Когато го арестуват, Дейвид остава спокоен и усмихнат, сякаш изпитвал облекчение, че е заловен. Може би си е мислел, че в затвора кучетата-демони най-накрая ще спрат да вият за кръв.

Но психиатърът на обвинението д-р Ейбрахамсън смята: „Въпреки че обвиняемият показва елементи на параноя, това няма нищо общо с годността му да бъде съден… обвиняемият е напълно нормален. Може би леко невротичен“.

В крайна сметка, това нямало значение, защото Дейвид Бърковиц пледира за виновен. Той е осъден на 365 години затвор.

Интервюто на Реслър

През 1979 г. ветеранът от ФБР Робърт Реслър посещава Бърковиц в затвора Атика три пъти. На Бърковиц му било разрешено да събира изрезки от вестници и той си имал колекция от всички статии за убийствата. Използвал ги, за да подхранва фантазиите си.

Интервюто на Бърковиц
Интервюто на Бърковиц

Реслър ясно му показал, че изобщо не се връзва на историята му за кучето демон и в крайна сметка успява да измъкне истината от Бърковиц. Демонската история била скалъпена, за да убеди властите, че е луд, в случай че го заловят. Той признава на Реслър: „че истинската причина за стрелбата по жени се корени в негодуванието към майка му и неспособността му да общува адекватно с женския пол“. Той се чувствал сексуално възбуден от дебненето и стрелянето по жените и след това мастурбирал.

Освен това той признава на Реслър, че дебненето на жени е било за него едно нощно приключение. Ако не намерел жертва, той се връщал на предишните местопрестъпления и се опитвал да си ги припомни. „За него представлявало еротично изживяване да види кървавите петна по земята и тебеширените очертания на телата: той често седял в колата си, съзерцавайки тези зловещи останки и мастурбирал“. Така че, убийците се връщат на местопрестъплението не от чувство на вина, а защото искат да съживят спомена за престъпленията си и да изпитат сексуално удоволствие.

Той искал да отиде на погребенията на жертвите си, но се страхувал, че полицията ще го заподозре. Все пак, това не му попречило да се навърта в закусвалните, близо до полицейските участъци, с надеждата да чуе как полицаите си говорят за неговите престъпления. Също така, той безуспешно се опитал да открие гробовете на жертвите си.

Както много други серийни убийци и той подхранвал егото си от медийното внимание, което получавал за престъпленията си. Идеята да изпрати писмо до Джими Бреслин, той взел от една книга за Джак Изкормвача. Реслър разбира, че „след като пресата го нарича Сина на Сам, той приема прякора като свой собствен и дори се опитва да си направи лого за него“.

Това се случва непрекъснато във всеки град, в който върлува сериен убиец. Желанието на гражданите да знаят какво се случва, следва да бъде балансирано от факта, че изпълняването на тези искания подхранва егото на убиеца и го кара да убива отново. Работата на полицията също бива сериозно затруднена от пороя безполезни обаждания, които получава от добронамерени граждани, прочели поредната шокираща статия. Единствените облагодетелствани от този проблем са медиите.

Дейвид в затвора

Първото изслушване на Дейвид Бърковиц за предсрочно освобождаване се състояло на 9 юли 2002 г., в затвора  Фолсбърг в Ню Йорк, където той излежава присъдата си. Дейвид Бърковиц, тогава на 49 години, се явява на това изслушване, но избира да не присъства на предишното, което било месец по-рано. Айрин Плат, член на комисията, го запитала защо не се е явил през месец юни.

Бърковиц в затвора, 2002г.
Бърковиц в затвора, 2002г.

„Бях силно обезпокоен“ – отговорил Бърковиц, – „сметнах, че ще е най-добре за семействата да не се явявам изобщо, но, след дълга духовна борба и много молитви, просто реших, че ще е най-удачно да се изправя пред вас и да се извиня. Не искам да бъда освободен. Не чувствам, че го заслужавам“.

Айрин Плат го попитала защо смята, че не заслужава да бъде освободен.

Отговорът на Бърковиц бил: „Заради извършените престъпления и хората, които днес страдат от моите действия. Знам, че те са натрупали много болка, която може би никога няма да бъде облекчена. Иска ми се да мога да се върна назад и да променя миналото. Но, тъй като не мога да го направя се примирих с факта, че съм в затвора.“

Плат заявила, че желае да продължи изслушването, ако той не възразява.

Бърковиц изпитвал смесени чувства. Бил особено загрижен от медиите: „Надявах се, че след като всичко това приключи и след като за 25 години медиите изговориха всичко, което имаха да кажат, че всички – аз, моето семейство и семействата на жертвите, ще можем да продължим с живота си“.

Плат го попитала какво „те привличаше към тях и те караше да ги убиваш?“.

Бърковиц отговорил: „Съжалявам, мадам, не знам. Не разбирам какво се случи тогава. Беше кошмар. Умът и духът ми бяха изтерзани. Животът ми беше извън контрол по онова време и нищо друго не ми остава, освен да съжалявам за случилото се“.

„Какво беше това терзание?“ – задълбала се тя.

„Просто умът ми не беше фокусиран правилно. Смятах, че съм воин на дявола и всякакви други откачени неща. Например, четях сатанинската библия и от нея извлякох доста глупави идеи. Не се измъквам от вината, или нещо такова, поемам цялата отговорност. Просто по онова време, нещата бяха изкривени“.

В края на краткото изслушване, Плат изказва мнението, че Бърковиц все още не е осъзнал мотивацията за престъпленията си. Бърковиц отговаря: „Мадам, съвсем искрен съм, като казвам, че наистина не съм. Все още се мъча да разбера какво се случи тогава. Все още има въпроси, на които да намеря отговора. Не съм готов, все още“.

Не било изненада, когато молбата му била формално отхвърлена. Въпреки това, комисията отчита неговото добро поведение, помощта, която оказвал на другите затворници, ролята му на църковен служител, завършването на щатския университет, успешното участие в различни рехабилитационни програми на затвора, както и угризенията, които показвал за престъпленията си. Становището на комисията е: „… огромната болка, страдание и гняв, причинена на семействата на жертвите и на обществото, все още продължават. Освобождаването на този етап би омаловажило сериозността на тези брутални престъпления и уважението към закона“.

Първите години на Бърковиц в затвора са изпълнени с конфликти. Той бил проблем за дисциплината и дори имало покушение срещу живота му през 1979 г. Но след като прегръща християнството, поведението му се променя драстично и проблемите с дисциплината приключват. Мнозина са скептични към този внезапен интерес към религията, но в крайна сметка няма значение дали хората вярват на Бърковиц, или не. Той е достатъчно умен, за да разбере, че никога няма да излезе от затвора и се научава да се приспособява към реалността на този живот.

Дали новият му облик на християнин е измама, целяща да заблуди Комисията по освобождаване? Може би вярата му дава духовен комфорт и социален начин на живот в тежките условия на затвора. Въпреки че Бърковиц технически не е бил луд по време на убийствата, все пак той е бил доста затормозен и емоционално нестабилен индивид. Сега, вече на средна възраст, той се опитва да преодолее страшния образ, който създава за себе си като млад.

Бърковиц далеч не е нормален човек и никога не е бил. Изглежда той осъзнава това и се опитва да направи всичко по силите си, за да го преодолее. Той ще има достатъчно време да работи върху себе си в затвора, където сам осъзнава, че е мястото му.

През март 2010 г. Бърковиц заявява пред един репортер, че няма да се явява пред Комисията за предсрочно освобождаване през 2010г.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺 Mirra 🍺 Elena 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21
The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

1
Напиши коментар

avatar
1 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
1 Автори на коментари
Marti Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Marti
Гост
Marti

Хмм… Virginia Voskerichian май е арменка. И то са живели май само в САЩ роднините й…