Публикувано на: 9 юни, 2010

През 1768 г. на позорния стълб на Лобното място посред Червения площад е изправена помешчицата Даря Салтикова – знаменитата Салтичиха, която измъчвала до смърт 138 от своите крепостни селяни. Докато четяли отправените срещу нея обвинения, Салтичиха стояла с непокрита глава, а на гърдите й висяла табелка с надпис „Мъчителница и душегубка“. След това злата графиня била изпратена на вечно заточение в подземията на Ивановския манастир, където лежала до смъртта си.

Младата вдовица

Даря Николаевна Салтикова

Даря Николаевна Салтикова, по прякор Салтичиха, е руска помешчица (земевладелка), която влиза в историята като жестока садистка и убийца на над 100 от своите крепостни селяни. Тя е родена през март 1730 г. в семейството на видни московски дворяни; сред роднините на нейните родители изпъкват фамилии като Давидов, Пушкин, Строганов и Толстой.

Моминската фамилия на Салтичиха е Иванова. Тя се омъжва за капитана от конния полк Глеб Алексеевич Салтиков. Раждат им се двама сина, които също били записани на служба в гвардейски полк.

Удивително, но тогава тя била лъчезарна и освен това много набожна жена. Когато съпругът й починал през 1756 г., 26-годишната Даря Николаевна се превърнала в еднолична господарка на крупно богатство. Практически всяка година тя предприемала пътуване до някое православно свято място и щедро раздавала милостиня за църквата.

Младата вдовица станала господарка на около шестотин крепостни селяни в имотите си, разположени в Московска, Вологодска и Костромска губерния. За седем години тя погубила 138 души, главно жени и девойки. Болшинството от убийствата били извършени в подмосковското селце Троицк.

Основният повод за наказанията, които Салтичиха налагала на жертвите си, е недобросъвестното изпълнение на слугински задължения, като миенето на пода или прането. Господарката се вбесявала и започвала да удря селянките с каквото й попадне под ръка. След това провинилите се момичета бивали подлагани на бичуване, понякога до смърт. Салтичиха обливала жертвите си с вряла вода или подпалвала косите на главите им. Тя моряла момичетата от глад или ги завързвала голи на студа.

В един момент се осмелила да посегне дори и на дворяните. Землемерът Николай Тютчев дълго време бил неин любовник, но когато решил да се ожени за друга, Салтичиха едва не убила и него и съпругата му.

Жалба до императрицата

Първите жалби срещу Салтичиха, подадени от крепостните селяни, им донесли единствено наказания, тъй като тя имала влиятелни роднини и успявала да подкупва длъжностните лица с крупни суми. Но, въпреки всичко, двама крепостници, чийто жени били убити от графинята, успели да предадат жалбата си на току-що възкачилата се на престола Екатерина Втора.

В началото на 1762 г. в Санкт Петербург се появили двамата избягали крепостници Ермолай Илин и Савелий Мартинов, които си били поставили почти неизпълнимата цел да предадат на императрица Екатерина Алексеевна жалба срещу своята господарка – крупната земевладелка Даря Николаевна Салтикова. Бегълците нямали почти никакви шансове за успех: първо, те били в нелегалност и не можели да удостоверят самоличността си с паспорти; и второ, съгласно правилата на тогавашното делопроизводство, императрицата разглеждала документи, предадени й единствено от нейните тайни съветници. До епохата на император Павел Първи, който поставя на стената на Зимния дворец специална кутия за доноси до „всички лица, без оглед на тяхното звание“, оставали още цели четири десетилетия; а това означавало, че простият човек по никакъв начин не можел да бъде изслушан от Властта, която не го удостоявала с аудиенции и не приемала прошенията му. Може да се каже и така: Висшата Власт просто не забелязвала своите роби.

Но за Илин и Мартинов нямало път назад. Единственият им изход бил да апелират към висшата Власт в Империята и да се движат само напред към реализирането на своя план. Пътят назад за тях означавал сигурна гибел. Удивително, но двамата успели да доведат до край своето безнадеждно начинание.

Ако бегълците бяха действали, следвайки закона, и се бяха опитали да подадат жалбата срещу господарката си по местожителство, вероятно щеше да ги сполети възможно най-печалният край. Такива опити вече били правени от други преди тях и всички те завършвали доста трагично за смелчаците. Точно затова, Илин и Мартинов предпочели по-дългия и на пръв поглед напълно нелогичен път: в края на април 1762 г. те избягали от московския дом на своята господарка, но не тръгнали на юг към волните донски степи, а точно в противоположната посока – към столицата на Империята. Минавайки през най-различни трудности и перипетии, безпаспортните крепостници най-накрая се добрали до Санкт Петербург.

Бегълците искали да намерят връзка в Зимния дворец в лицето на някой, който би могъл да предаде жалбата им на императрицата. Неизвестно как, но те наистина успели да открият такъв човек. Неговото име не е известно и вероятно на двамата селяни не им се е разминало даването на тлъст подкуп. Както и да е, Екатерина Втора получила писмената жалба на Илин и Мартинов през първата половина на юни.

В нея крепостните селяни съобщавали за следното:
- тяхната господарка Даря Николаевна Салтикова била отговорна за „смъртоубийствени и съвсем немаловажни криминални дела“;
- тя била погубила над сто души от 1756 г. насам;
- авторите молели императрицата да защити всички крепостници на Салтикова „от смъртна опасност и немилосърдно и безчовечно мъчителство“;
- подчертавайки многочисленността на убитите от Даря Салтикова хора, доносителите заявявали още, че само на единия от тях, Ермолай Илин, помешчицата е погубила последователно и трите съпруги, като ги изтезавала собственоръчно;
- лично за себе си авторите молели „да не ги дават във владение на помешчицата“.

Следствие

Императрицата не игнорирала документа, още повече, че в него ставало дума за голям брой пострадали. Макар че Салтичиха принадлежала към знатен род, Екатерина Втора решила да използва случая й като показен процес, с който да ознаменува нова епоха в правораздаването.

От Канцеларията на Нейно Императорско Величество доносът на Илин и Мартинов постъпил за разглеждане и приемане на решение в Управителния сенат. Оттам той бил отправен в московската кантора на Управителния сенат, а после попаднал в Правосъдния съвет. Там го приели в производство (т.е. пристъпили към разглеждането му по същество) на 1 октомври 1762 г. Въпреки че с прякото разследване на случая се занимавал московският правосъден отдел, главното ръководство се осъществявало от Сената в Санкт Петербург. Именно тази автономия, позволяваща на детективите да не се подчиняват на московската администрация, както ще стане ясно от последвалите събития, направило възможно разследването да бъде доведено до край.

В московския правосъден отдел случаят попаднал в ръцете на най-“безпородистия“ (т.е. без благороднически, родствени и делови връзки) чиновник – Степан Волков. Във всяка организация има две категории служители: тези, които стоят в сянка, вършат си работата и остават напълно незабелязани, и онези, които си клатят краката, но се подмазват пред началството и обират всички овации. Съдебният съветник Волков бил от първата категория. Когато от северната столица дошла заповедта да се започне разследване по жалбата срещу Даря Салтикова, всички чиновници моментално разбрали, че им предстои рисков случай: от една страна Императрицата очаквала резултати, а от друга – Салтикова била почти недосегаема, тъй като имала страшно много роднини в Москва. Накратко, накъдето и да се обърнеш – стена! Затова голям брой от именитите колеги на Волков успели по един или друг начин да се отърват от случая.

Точно това, че именно най-бедният и неизвестен следовател се заема с този случай, предопределя успеха на цялото разследване. Благодарение на него, разтеглилото се няколко години разследване най-сетне успяло да спре непризнаващата никакви граници графиня. За помощник на Волков бил назначен младият съдебен съветник княз Дмитрий Цицианов. Двамата заедно буквално „разбили“ този случай.

В течение на първата година – до ноември 1763 г. – следователите се занимавали с изучаването на конфискуваните счетоводни книги на Салтикова и с разпитите на свидетелите. Била разпитана многочислената прислуга на помешчицата, живееща в нейния московски дом на улица „Сретенка“. Въпроси били зададени и на слугите й в именията в Троицк и Вокшине.

Изучаването на счетоводните книги дало на следователите добра представа за кръга от длъжностни лица в московската администрация, които били в топли отношения с Даря Салтикова и получавали от нея най-различни подаръци. Освен това, успели да проследят движението на крепостниците из имотите на графинята; кой на кого е продавала, кого е пращала на работа или да изучава занаяти, кой е умирал, и кой се зачислявал към прислугата.

Тук се разкрило нещо много интересно. Преди всичко, на следователите им се сторил особено подозрителен процентът на официално починалите крепостници, като смъртността при жените многократно надхвърляла тази при мъжете, което не намирало никакво логическо обяснение. Смъртта на някои лица очевидно говорела за престъпления, които никой не си бил правил труда да разследва. Например, през ноември 1759 г. в московското следствие попада тялото на мъртвия крепостник на Салтикова Хрисанф Андреев, по което ясно се виждали следи от телесни повреди. Разследването на смъртта му било проведено от длъжностните лица с очевидни нарушения в оформянето на документите, като промяна на датите и подправяне на факти.

Следователите направили списък с имената на крепостниците, чиято смърт даже на документи изглеждала доста подозрителна. Например, една млада и здрава 20-годишна жена попада в дома на Салтикова в качеството си на домашна прислужница и умира след две седмици. Много подозрителна била и смъртта на трите съпруги на Ермолай Илин, за които той споменавал в доноса си до императрицата. Илин изпълнявал длъжността на „личен коняр“ на Салтикова, което означавало, че е бил в близък контакт с нея ежедневно. В продължение на три години една след друга умират и трите млади съпруги на Ермолай. Според записите в домовите й книги, Салтикова пращала някои от слугите си в своите селски имения, където те някак си или умирали, или изчезвали безследно. Според изчисленията на Волков 138 крепостни селяни били станали жертва на престъпленията на своята господарка.

Междувременно се осъществявала проверка в архивите на канцеларията на московския граждански губернатор, на правосъдния отдел и на московския началник на полицията. Оказало се, че в периода 1756-62 г. срещу Даря Салтикова са били подадени 21 жалби от крепостните й селяни. Дори за онази мрачна епоха това представлява своеобразен рекорд. Във всяка от жалбите били приведени конкретни примери за побоите и последвалата смърт на селяните. Съдбата на жалбоподателите е тягостна: полицията ги връщала на помешчицата, която или ги наказвала строго, или ги съдела за клевета. В последните няколко случая оплакалите се били изпратени на каторжна работа в Сибир. Подобно на много други земевладелци от онази епоха и Даря Салтикова разполагала със собствени затвори-подземия, оборудвани с уреди за изтезания. Някои от доносниците прекарали там години наред и били освободени единствено благодарение на разследването.

Московските следователи бързо се убедили, че Салтикова възпрепятства правосъдието. Докато тази жена оставала на свобода и разполагала с живота на поданиците си, те не можели да разчитат на пълната откровеност на свидетелите. Властната и самоуверена графиня разпръсквала около себе си аурата на недосегаемостта. Нейните слуги, виждайки пълната безполезност от жалбите срещу господарката си, направо казвали на Волков и Цицианов, че „с нея не може да се излезе на глава“ и отказвали да помагат на разследването.

Затова в Управителния сенат в Санкт Петербург била изпратена молба с предложението да бъде разрешено на следствието да прибегне до по-радикални мерки, с цел да се получи необходимата информация. Преди всичко Сенатът трябвало да назначи управител на имуществото на Салтикова, а самата заподозряна да бъде отстранена от имотите и средствата си, като по този начин бъде лишена от възможността да заплашва крепостниците и да дава подкупи на чиновниците, и да бъде подложена на изтезания. Следователите също настоявали за правото да извършат „генерален обиск“ на имотите на Салтикова, както и да разпитат всичките й крепостници.

Заплаха за изтезания

Тук е нужно да направим малко отклонение. В средата на 18-и век руските законодатели все повече се убеждавали, че прилагането на мъчения трябва да бъде ограничено. В проекта за новия Кодекс на съдебната власт бил направен опит да се забранят мъченията над родилки и бременни жени, деца до 12-годишна възраст, и старци над 70 години, както и на умствено болните. Впоследствие този проект бил допълнен с ограчения по отношение на лицата, принадлежащи към висшите рангове на царската власт, минималната възраст на измъчваните се вдигнала на 15 години, и била въведена забрана за изтезаване на лица от дворянското съсловие. Макар тези предложения да не встъпили официално в действие, идеята за тях продължавала да витае във въздуха. В началото на 60-те години на 18-и век руските сенатори обсъждали възможността за въвеждането на такива норми за ограничаване на изтезанията, като например „тежестта на мъченията не бива да надвишава тежестта на полагащото се по закон наказание“ или „изтезанията са недопустими в случаи, когато присъстват безпорни доказателства за вина“. За забраната на използването на мъчения се изказвал император Петър Първи; тази идея нееднократно била защитавана и от наследилата го на трона императрица Екатерина Втора. Именно затова се налагало московските следователи да се обърнат с молба към Управителния сенат официално да разреши разпит с изтезания на Даря Салтикова.

Такова разрешение не било получено. Императрицата се произнесла, че следователите трябва просто да заплашват задържаната с изтезания, но да не прибягват до тях. По-късно, на 8 ноември 1774 г., императрицата подписва секретен указ, забраняващ изтезанията по време на разпит в цялата империя. Този указ не бил огласен публично, за да могат престъпниците да продължат да треперят от мисълта за изтезанията.

Останалата част от молбата на московските следователи била удовлетворена: Даря Салтикова била отстранена от управлението на своето имущество и средства, които попаднали под разпореждането на назначения за временен управител сенатор Сабуров. Следователите получили и разрешение да извършат генерален обиск на имотите на заподозряната, ако възникне такава необходимост.

В началото на февруари 1764 г. съдебният съветник Волков официално съобщил на Даря Салтикова, че я поставя „под стража“ и й предстои разпит с изтезания. Съгласно традицията при нея дошъл свещеник, който трябвало да подготви жената за изпитанието и възможната смърт, както и да я убеди да не принуждава следствието да стига до крайни жестокости. По заповед на градоначалника, духовното лице прекарало с Даря Салтикова цял месец; през цялото време той уговарял заподозряната да очисти душата си с чистосърдечни признания и разкаяние. Салтикова слушала свещеника, впускала се в общи разсъждения за религията и нравствеността, но не признавала вината си. След изтичането на месеца – на 3 март 1764 г. – свещеникът подал рапорт до правосъдния отдел, в който официално информирал следователите за неуспеха на своята мисия: Салтикова продължавала да упорства и се приготвяла за неизбежните изтезания.

Следователите нямали намерение, нито пък право, да прибягват до изтезания. Но, за да не снижат степента на психологически натиск над задържаната, Степан Волков решил да прибегне до една доста жестока мистификация: на 4 март 1764 г. Даря Салтикова била отведена под строга охрана в имението на началника на полицията, където били извикани и един палач и служители от следствието. Те съобщили на заподозряната, че е „доставена за изтезания“. Въпреки това, в този ден измъчвали не нея, а някакъв разбойник, чиято вина не предизвиквала никакви съмнения. Салтикова присъствала на изтезанията от началото до края. Но чуждите страдания не направили особено впечатление на графинята и тя отново заявила с усмивка, че „не признава вината си и ще отговаря сама за себе си“. Така, надеждите на следователя да изплаши Салтикова и да я накара да направи признания не се увенчали с успех.

Безстрашието на Даря Николаевна съвсем не се дължало на нейната вътрешна нравствена сила, а на простия факт, че тя била добре осведомена за правомощията на следствието. Тя имала добри приятели в полицейските среди, които винаги били готови да й се притекат на помощ.

Но Степан Волков не се отказал. Съветникът отново писал до Петербург, разчитайки да получи разрешение не само да заплашва с изтезания, но и да може да ги приложи на практика. Молбата му била отхвърлена.

Генерален обиск

Волков имал в резерва още един инструмент за сдобиване с информация: разрешението за генерален обиск. На практика тази процедура протичала така: голяма полицейска команда (понякога подкрепена и от войскови части) блокирала населеното място или градски квартал, като влизането в отцепения район било възможно, но за излизане от него не можело и дума да става. Полицейската бригада разпитвала поголовно всички, и ако се налагало, провеждала и обиск на подозрителните помещения. „Генералните обиски“ можели да продължат с дни. Ефективността на подобен способ за разследване не бива да се подценява; този прийом успешно се прилагал в борбата с крупни бандити и разбойници, живеещи нелегално в градовете и селата. Важен бил и психологическият ефект: виждайки многочислената въоръжена стража, жителите неволно осъзнавали сериозността на намеренията на властите и от страх се впускали в най-откровени и обширни показания.

В началото на юни 1764 г. едновременни генерални обиски били проведени както в Москва – в квартала, в който се намирал домът на Даря Салтикова, така и в подмосковското село Троицк, където помешчицата изпращала провинилите се слуги.

Обискът в Москва се ръководел лично от Степан Волков. За мащаба на проведеното мероприятие можем да съдим по това, че разпитаните наброявали над 130 души. Голяма част от тях съобщили точните дати на извършените от Салтикова убийства и даже назовали имената на загиналите. Сред престъпленията, за които разказали жителите на съседните домове и свещениците от двете близки църкви, присъствали следните:

- убийство чрез жесток побой на една 12-годишна домашна прислужница (вероятно Праскова Никитина);
- убийство чрез продължителни изтезания на 19-годишната Фекла Герасимова;
- оковаване на крепостните селяни с вериги (за което разказали четирима отделни съседи на Даря Салтикова);
- продължително държане на босите крепостници в зимно време на снега (за това дали показания девет свидетели);
- продължителни телесни наказния на прислугата, които били командвани лично от Салтикова с думите „бий още!“ (петима свидетели).

Следва да се отбележи, че 94 от разпитаните на ул. „Сретенка“ заявили, че не знаят нищо за престъпленията на Даря Салтикова.

Освен показанията на съседите, много важни за следствието били и разказите на домашната прислуга на заподозряната. В началото на разследването крепостниците изобщо не искали да говорят с Волков. Но сега, когато графинята била лишена от ореола си на лична неприкосновеност, селяните лека-полека започнали да вярват, че принципният следовател ще съумее да постави знатната дворянка на мястото й.

И ето че се появили удивителни разкрития. Преди всичко следствието се интересувало от един въпрос – наистина ли трите жени на Ермолай Илин са били измъчвани до смърт от Салтикова?

Оказало се, че през март 1762 г. сред домашните слуги на Салтикова, които обитавали нейния московски дом, се бил заформил един вид заговор. Заговорниците – братята Шавкунови, Тарнохин, Некрасов и Угрюмов – решили да съобщят на московските власти за безчинствата на графинята. Трябва да кажем, че това далеч не бил първият опит на слугите да разкрият престъпленията на Салтикова, но за първи път не един, не двама, а цели петима души се решили да подадат жалба. Знаейки, че Даря Николаевна е в прекрасни лични отношения с висшите служители на полицията, петимата смелчаци решили да се обърнат с жалбата си към Сенатската кантора. Една нощ крепостниците избягали от дома на помешчицата, но тя усетила бегълците и пратила да ги гонят. Петимата слуги, опасявайки се от саморазправа на място, се обърнали за помощ към нощния полицейски караул. Те били задържани, оковани и отведени в полицейския участък, където били държани в продължение на две седмици, като през цялото време говорели за многочислените убийства на хора, извършени от Салтикова, споменавайки в това число и смъртта на трите жени на Ермолай Илин. Полицията се опитала да върне петимата слуги на господарката им, но те отказали да отидат в дома й, при което полицията ги пребила право на улицата. В крайна сметка и петимата били отведени в Сенатската кантора, където били официално разпитани и… върнати на Даря Салтикова. Там бежанците били наказани с бой и изпратени в Сибир. Именно неудачният изход от бягството на петимата слуги навел Илин и Мартинов на мисълта да търсят правосъдието в Санкт-Петербург.

И така Степан Волков разбрал, че доносът за убийството на трите съпруги на Илин вече е бил подаван в полицията, както и в Сенатската кантора. Това, разбира се, повишавало доверието към твърденията на Ермолай Илин. Но освен това, следователят научил и имената на хората, които са били преки свитедели на убийствата на въпросните жени. Това били Михаил Мартянов, Пьотр Улянов, Василиса Матвеева и Аксиния Степанова. Голям брой хора можели да потвърдят и наличието на явни и значителни телесни повреди по телата на мъртвите (струпеи върху открити рани, изтръгнати коси, следи от обливане с вряла вода, изгорени уши, натъртвания и др.).

Важно доказателство от генералния обиск, проведен в московския дом на Даря Салтикова, било и намирането на доста интересни счетоводни книги, попълвани от ръката на иконома Савелий Мартинов, в които били изчислени всички подкупи, раздавани от Салтикова на длъжностни лица от московската администрация. Този във висша степен любопитен документ разкривал крайната корупция и безсъвестната алчност на видните чиновници, благодарение на която в продължение на три години в центъра на Москва били погубени десетки хора.

Едновременно с генералния обиск на ул. „Сретенка“ аналогична операция се извършвала и в Троицк, както и в прилежащите му села. Обискът се ръководел от Дмитрий Цицианов, към когото по-късно (след приключването на обиска в Москва) се присъединил и Волков.

Броят на разпитаните хора се изчислявал на стотици. Добитата от разследването информация говорела за следното:

- убийството на слугинята Фекла Герасимова през 1762 г.; това потвърждавало данните, получени от Волков в Москва;
- побоите, лишаването от храна и последвалата смърт на слугините Афима и Ирина;
- нееднократните и жестоки издевателства на Салтикова над нейните крепостници били потвърдени от значителен брой слуги от съседните села (80 души). ;
- голям брой крепостници (22 души) съобщили на следствието, че са чували от личната прислуга на графинята, че тя е извършвала убийства, но самите те не били ставали свидетели на нещо такова.

Като цяло, обиските на Волков и Цицианов помогнали на разследването да дръпне рязко напред. Сега те имали на разположение значителен брой свидетели. Волков държал в ръцете си списък с 138 имена, чиято съдба трябвало да изясни. Петдесет души от този списък официално се считали за „починали от болка“, 72-ма били „безследно изчезнали“, за 16 се смятало, че са „заминали при съпрузите си“ или са „избягали“.

Крепостните селяни на Даря Салтикова обвинявали своята господарка за смъртта на 75 души. Но далеч не всички случаи разполагали със свидетели. Освен това се оказало, че някои от слугите са били замесени в престъпленията (изпълнявайки заповедите на господарката си), което ги карало да дават объркани и лъжливи показания.

Въпреки всичко, следователите успели да отделят „зърното от плявата“ и, събирайки огромното количество дребни детайли, да възстановят продължилия с години кървав път на Даря Николаевна Салтикова.

Трите съпруги

Историята на трите жени на Ермолай Илин се оказала общо взето следната: първата съпруга била прислужницата Катерина Семьонова, в чийто задължения влизало миенето на подовете в господарския дом. Предизвиквайки недоволството на господарката си с лошо измития под, Семьонова била бита с камшици, след което издъхнала. Преди да умре, при нея бил извикан местният свещеник, който приел мълчаливата й изповед (момичето не можело да говори от слабост), и уредил тялото й да бъде погребано в пределите на църквата. Това се случило през 1759 г. Салтикова бързо оженила своя коняр повторно.

Втора съпруга на Ермолай станала Федося Артамонова, която заживяла в московския дом на Салтикова и получила слугинска работа. Много скоро Федося предизвикала недоволството на господарката си и, подобно на предшественицата си, била подложена на жестоко бичуване. В резултата на това, през пролетта на 1761 г. Федося умряла и Салтикова отново извикала своя стар познайник, свещеникът Иванов. Но този път той се смутил от очевидните следи от насилие по лицето и тялото на убитата жена и заявил, че не може да я погребе. Даря Николаевна не се стреснала изобщо, а изпратила трупа на Федося в Троицк, където той бил погребан от тамошния свещеник Степан Петров без много суетене.

След по-малко от половин година Ермолай Илин се оженил за трети път, по повеление на графинята. Последната му съпруга – миловидната и тиха Аксиния Яковлева – му била много по сърце. Но и тя, също като останалите, не го радвала много дълго, тъй като била убита в края на февруари 1762 г. Никой от свидетелите не можел да си спомни причината за гнева на Даря Салтикова: помешчицата внезапно се нахвърлила върху слугинята и започнала собственоръчно да я бие. След няколко удара с ръка Салтикова се въоръжила с точилка, но после, считайки я за не достатъчно сериозно оръжие, грабнала едно дърво. Свидетелите Михаил Мартинов и Пьотр Улянов наблюдавали сцената на убийството от началото до края, а по-късно към тях се присъединили Матвеев и Степанов. Помешчицата заповядала да извикат свещеника, за да даде последно причастие на умиращата и да разреши да я погребат в Москва.

Аксиния Яковлева умряла без да дойде в съзнание. Свещеникът Иванов, виждайки черните хематоми по лицето и ръцете на трупа, и струйките кръв от носа и ушите й, отказал да погребе Яковлева. Салтикова разпоредила да откарат убитата жена в Троицк със заръката към свещеник Петров да я погребе. Заповедта й била изпълнена от Аксиния Степанова и кочияша Роман Иванов (последният бил доверено лице на Салтикова и взимал участие в много от нейните престъпления). Те предали тялото на старшината на селото Иван Михайлов.

Убийството на Аксиния Яковлева предизвикало нервен срив у нейния съпруг Ермолай Илин. Кочияшът плакал, крещял и безстрашно заплашвал с мъст злата помешчица, като неговата ярост не на шега изплашила графинята. Салтикова заповядала да го хвърлят в затвора под охрана. Ермолай бил пазен от двама „гайдуци“ (пазачи) и му се наложило да демонстрира престорено смирение и да помоли графинята за прошка, за да излезе на свобода.

Следва да се отбележи, че следствието не настоявало да обвинява Салтикова в убийството на първите две жени на Ермолай Илин, тъй като не разполагало със съществени улики и свидетелски показания. Затова Салтикова била обвинена само в убийството на третата съпруга на своя кочияш.

Едно от най-скандалните престъпления на Даря Салтикова се оказало убийството на Фекла Герасимова. Слугинята загинала през юли 1762 г., точно когато в Санкт-Петербург вече се решавал въпроса дали срещу Салтикова да бъде възбудено разследване. Убитата в московския дом на графинята жена била откарана в село Троицк за погребение. Старейшината на селото получил препоръка да организира погребението на Герасимова още, докато жената била жива. Нямало съмнение, че момичето е било подложено на жесток побой; по думите на старейшината Иван Михайлов „косите й бяха изтръгнати, главата разбита, а по гърба й имаше гниещи рани“. Михайлов, който до този момент прикривал безпрекословно черните дела на господарката си и нееднократно поставял своя подпис като свидетел на фалшифицираните записи в църковната книга (тези записи удостоверявали естествената смърт на покойника), този път се възмутил. Трудно е да се каже какво е накарало принципите му да се събудят – дали слухът за бягството на Ермолай Илин и Савелий Мартинов, дали мартенското бягство на 5-мата други крепостници – но Михайлов изведнъж заявил, че няма да погребе Герасимова. Той изпратил тялото на мъртвата обратно в Москва, като при това се постарал да привлече вниманието на колкото се може повече хора. Обезобразеното тяло на Фекла било видяно не само от селяните в Троицк, но и от жителите на околните села.

Михайлов представил трупа на изтезаваната жена в канцеларията на московския граждански губернатор. Случаят бил толкова скандален, че никой от чиновниците не се осмелил да си дава вид, че нищо не се е случило. Те извикали лекар и информирали полицията. Доктор Фьодор Смирнов прегледал тялото, описал многобройните му телесни повреди и предал доклада си в следствена полиция. Там било изпратено и тялото на Герасимова. То било прието, огледано и след известно време… върнато обратно в Троицк със заповед да бъде погребано.

Следствието установило със съвършена точност началото на убийствата на Салтикова и изтезанията й над нейните слуги. До смъртта на съпруга й през 1756 г. никой не бил забелязвал у Даря Салтикова особена склонност към телесните наказаня. Но половин година след кончината на мъжа й тя започнала все по-често да прибягва до особени методи за вразумяване на прислугата си, като пребиване с дърво. Московският й дом се отоплявал с печки и камини и дървата лежали буквално във всяка стая; Даря Николаевна грабвала първата попаднала й под ръка цепеница и започвала да налага хората. Постепенно тя засилила тежестта на ударите си, а самите побои станали по-продължителни и рафинирани. Салтикова започнала да използва за мъченията си нагорещени щипци за къдрене на коса: с тях тя хващала виновника за ушите. Даря Николаевна много обичала „дърпането на коса“, тази процедура се съпровождала с удрянето на главата на жертвата в стената в продължение на четвърт час. Според разказите на свидетели, много от пребитите от нея хора били останали почти без коса по главата; Салтикова се научила и да изтръгва космите от корен (което хич не е проста работа и изисква особена сила на пръстите).

Когато се изморявала от побоите, господарката заповядвала на своите „гайдуци“ да поемат щафетата. Нейните лакеи-охранители бичували виновниците с камщици и тояги. Обикновено в наказанието участвали двама или трима „гайдуци“; кочияшът Ермолай Илин също някога бил в числото на доверените слуги и редовно участвал в побоите.

Систематични убийства

Наказанията на Салтикова

Наказанията на Салтикова

Салтикова започнала да убива систематично чак през 1757 г. През декември била пребита до смърт бременната Анися Григорева. По време на бичуването й с камшици (с което, според Салтикова, се занимавали нейните кочияши Богомолов и вече споменатият Ермолай Илин), жената направила спонтанен аборт. Салтикова заповядала на жената на Илин (Катерина Семьонова, която впоследствие също бива убита), да погребе плода във Введенската църква в Москва; Семьонова изпълнила заръката й тайно през нощта. Григорева се споминала без последно причастие, а извиканият свещеник Иван Иванов отказал да погребе тялото й без официално разрешение.

Полицейският лекар Николай Тележкин официално засвидетелствал наличието на многобройни следи от побой и открити рани по тялото. Очевидно Анися Григорева била брала душа в продължение на няколко дни. Докладът, подписан от Тележкин, говорел за гниене на кожата й в областта на раните, и неговите заключения не оставяли никакво съмнение в насилствената причина за смъртта на жената. Съпругът на мъртвата направо заявил в полицията, че жена му е била пребита до смърт от помешчицата. Хронологично, това бил първият официален донос за безчинствата на Даря Салтикова. Но властите не реагирали по никакъв начин на получения сигнал: тялото на Григорева било върнато на графинята с официално разрешение за погребването му, а жалбоподателят – Трофим Степанов – бил предаден на Салтикова за наказание. Официално било заявено, че съпругът на мъртвата е извършил бягство, а доносът му е бил продиктуван от желанието да избегне наказание за собственото си престъпление. Степанов бил подложен на жестоко бичуване и изпратен в най-далечното имение на Салтикова, където скоро починал.

Бързината, с която помешчицата успяла да се измъкне от опасната ситуация, очевидно й завъртяла главата. През следващите години побоите и убийствата започнали да приемат фантастични измерения. От ръцете на Салтикова загивали не само жени, но и мъже – например, през ноември 1759 г., след цял час изтезания, бил убит младият слуга Хрисанф Андреев, а през септември 1761 г. Салтикова собственоръчно убила момчето Лукян Михеев.

Издевателството над Андреев било особено изтънчено: по заповед на Салтикова той бил съблечен гол и подложен на бой с камшик. Хрисанф бил бичуван от собствения си чичо, конярът Федот Богомолов. Никой не броил ударите получени от Андреев, известно е само, че след прекратяване на наказанието младият човек не можел да стои на краката си. Оставили го да пренощува под охрана в снега на двора. На сутринта Хрисанф бил все още жив; Салтикова наредила да го доведат в кабинета й, където собственоръчно го била с тояга известно време. След това дърпала ушите му с нагорещени щипци, после поливала главата му с вряла вода от чайника, и накрая отново го била с тоягата. Накрая, Салтикова ритала безчувственото му тяло с крака. Напълно изтощена, тя заповядала да изнесат Андреев. Изпадналият в безсъзнание слуга бил изнесен от кабинета на ръце от „гайдука“ Леонтиев. Цялата вина на починалия след два часа Хрисанф Андреев се състояла в „недобросъвестно следене за измиването на подовете“; Андреев трябвало да наблюдава слугините натоварени с тази работа и, според графинята, не се бил справил добре със задълженията си.

Следва да отбележим, че убийството на Хрисанф Андреев се явява изключение: Салтикова никога повече не изтезавала мъже. Лукян Михеев бил убит по невнимание – графинята ударила няколко пъти главата му в стената, при което момчето умряло. Салтикова нямала намерение да го убива. Следствието установило, че по заповед на помешчицата е загинал още един мъж – Никифор Григорев – но той бил убит от „гайдуците“, самата Салтикова не го била докоснала с пръст.

Списъкът с убити от Салтикова мъже се изчерпвал с тези три лица. Превесът в полза на женската прислуга бил очевиден, макар следствието да не се заинтересувало от причината за това странно предпочитание. В крайна сметка следователят Волков дошъл до заключението, че Даря Салтикова е „несъмнено виновна“ в смъртта на 38 души и „заподозряна“ в смъртта на още 26.

Канибализъм и покушение

Следствието обърнало особено внимание на три важни момента, които не били свързани непосредствено с извършените от Салтикова убийства, но се нуждаели от разяснение.

Първо, в началото на 1764 г. в Москва, а после и в други градове, тръгнали слухове, че Салтикова не само е убивала хора, но и е консумирала човешко месо. Неразбиращите граждани обяснявали факта, че Салтикова избира главно жени, точно с кулинарните й предпочитания (хората предполагали, че женското месо е по-крехко от мъжкото, а предварителният побой на жертвата карал месото да се отделя по лесно от костите, позволявайки на людоеда да получи качествена вечеря).

Следствието доказало с абсолютна сигурност, че всички тези приказки са безпочвени – Даря Салтикова никога не била опитвала човешко месо и никога не била заповядвала разчленяването на убитите от нея хора. Срещу нея не били повдигнати обвинения в канибализъм, именно поради отсъствието на каквито и да било основания за това.

Второ, обвинителното заключение наблегнало особено на факта, че голям брой от слугите систематично са търпели жестоките издевателства на господарката си, а побоят понякога по чудо ги спасявал от сигурна смърт. Така, например, старшата прислужница Аграфена Агафова била жестоко пребита по заповед на Салтикова и ръцете и краката й били счупени на няколко места. Превърналата се в инвалид жена била изпратена в едно далечно имение, благодарение на което и останала жива.

Подобни жестоки издевателства търпели и много други слугини на помешчицата: Екатерина Устинова била бита с желязо; Салтикова лично изгорила с факла косите на Акулина Максимова и т.н. Графинята фактически била установила в дома си един режим на постоянен терор и периодичните убийства на слуги били просто крайни проявления; самият терор никога не спирал.

Трето, следователите с особен интерес проучили въпроса за подготовката на Салтикова в убийството на дворянина Николай Андреевич Тютчев. Този капитан, работещ в Областния комитет по земите и владенията, се занимавал с проверката на границите между имотите на различните земевладелци. Младият капитан, който през 1760 г. вкарвал границите на подмосковските владения на Салтикова в земеделския регистър, станал любовник на младата вдовица (тогава тя била на 30 години). В началото всичко вървяло добре, но през януари 1762 г. Тютчев решил да се ожени за друга. Салтикова решила да унищожи неверния любовник и то в съвсем буквален смисъл. По нейна заповед конярът Савелев се сдобил с 2 кг. прах, към която добавил сяра и барут, получавайки лесновъзпламеняваща се смес, или с други думи мощна бомба.

По заръка на Салтикова били направени два опита да се заложи тази бомба под московския дом, в който живеели капитан Тютчев и неговата невеста. И двата опита се провалили, тъй като изпратените с бомбата крепостници се страхували от залавяне. Покорните коняри – Иванов и Савелев – били жестоко бичувани, но неудачните опити за атентат заставили Салтикова да преразгледа плана си. Тя решила да организира засада по пътя на капитана към Трамбов, където той щял да ходи по работа през април 1762 г. В засадата участвали 10-12 мъже от подмосковските имения на Салтикова. Това не било шега работа: нападението на дворянин при изпълнение на държавна работа приличало не на грабеж, а на чист заговор! Мъжете били застрашени не от каторга, а направо от обезглавяване. Крепостниците на Салтикова подхвърлили на капитана анонимно писмо, в което го предупреждавали за готвещото се срещу него покушение. Тютчев уведомил официално властите за възможното нападение и получил охрана за пътуването си. Когато научила за охраната, Салтикова отменила засадата.

Следователите проучили информацията за подготовката на покушението над Тютчев и дошли до заключението, че Салтикова наистина е организирала засада за капитана. Заподозряната била обвинена в „умишлено застрашаване на живота на капитан Тютчев“.

Корупция

Следователите не можели да пренебрегнат факта, че длъжностните лица от московската администрация са се опитвали и са успявали да скрият престъпленията на Салтикова. Днес подобно взаимодействие между пазителите на реда и престъпниците се нарича „корупция“, но в онези времена се използвал терминът „солидарност“. Замесените длъжностни лица били записани в една от специалните тетрадки на Салтикова; там се вписвали данните за раздаването на чиновниците на крупни суми и най-различни подаръци в знак на благодарност. Наличието на тази тетрадка от една страна много облекчавало задачата на следствието, а от друга – поставяло Волков в крайно незавидна позиция: приятелите на Салтикова били особено видни люде.

През януари 1765 г. следователите разпространили сред чиновниците на градската администрация, полицията и духовенството искане за получаване на информация за получените от тях подкупи. Те се надявали, че корумпираните лица ще поемат отговорност за действията си, но надеждите им не се оправдали: нито един чиновник не признал, че е взимал каквито и да било подаръци от Салтикова.

Положението на корумпираните чиновници се подобрило значително след смъртта на московския свещеник Иван Иванов през октомври 1764 г., който бил погребвал жертвите на Салтикова без изповед и причастие. Документите на свещеника се оказали в пълен безпорядък: в архива на Иванов не били открити документите, получени от полицията, на чието основание той бил погребвал трупове с явни телесни повреди. Тези документи биха дали възможност да се разбере името на чиновника, който е прикривал престъпленията на Даря Салтикова, но това вече било невъзможно.

Ситуацията на корумпираните се подобрила още повече с неочакваната кончина на съдебния съветник Пьотр Михайловски през февруари 1765 г. Този човек работел в Следствено управление и често помагал на Салтикова да „крие скелетите в гардероба„.

Даже след смъртта на Иванов и Михайловски следствието имало реалната възможност да си разчисти сметките с престъпниците. Но това не се случило. Всички разпитани по случая на Салтикова чиновници отричали своето участие в прикриването на престъпленията, заклевайки се в Светото писание.

Присъда и наказание

Следствието било официално приключено през пролетта на 1765 г. и случаят бил предаден за по-нататъшно разглеждане в 6-и департамент на Управителния сенат. Висшият орган на съдебната власт в Руската империя функционирал съвсем различно от днешните съдилища. В съда не се призовавали страни и свидетели, и съответно нямало разпити и дебати. Сенаторите разглеждали следственото производство по кратка записка, съставена от най-съществените фрагменти необходими за разбирането на документите по случая. В случай, че нещо в записката изглеждало съмнително или неразбираемо, сенаторът можел да се обърне към оригиналния документ, но това било по-скоро изключение, отколкото правило: сенаторите обикновено не работели със самото следствие. С тях работели адвокати, които изготвяли доклад по случая за заседанието на сенатския департамент и различни справки по делото. От адвокатите зависели много неща, те можели да сложат акцент върху едни обстоятелства и да пренебрегнат други, поради което често имало опити за подкупването им, и то успешни, от заинтересовани лица.

„Делото на душегубката Салтикова“ се разглеждало повече от три години; в крайна сметка съдиите признали обвиняемата за виновна в убийствата и изтезанията на слугите й. Мъдрите сенатори не произнесли конкретна присъда, а предали доклад на Нейно Величество, прехвърляйки тежестта на това решение върху царските плещи. Подобно самоотстраняване на съда било напълно законно: монархът се явявал източник на права и по принцип можел да взима всякакви решения по съдебните дела.

Екатерина Втора Велика

Екатерина Втора Велика

В продължение на втората половина от септември 1768 г. Императрицата на няколко пъти разглеждала въпроса за окончателната присъда на Даря Николаевна Салтикова. Известни са най-малко четири чернови, написани собственоръчно от Нейно Величество. Очевидно този въпрос бил изключително важен за Екатерина Втора, която била изправена пред трудна дилема: от една страна, следвайки буквата на закона, трябвало да осъди Салтикова, но от друга – не бивало да го прави, тъй като това щяло да срине старателно изграждания й имидж на „хуманна и човеколюбива“ владетелка.

В крайна сметка, на 2 октомври 1768 г. Императрица Екатерина Втора изпратила до Управителния сенат указ, в който подробно описвала какво да бъде наказанието на Салтикова, и в какъв ред да бъде изпълнено то.

Екатерина Втора наричала Даря Салтикова с най-унищожителни епитети, като: „безчовечна вдовица“, „урод на човешкия род“, „съвършено безбожна душа“, „мъчителница и душегубка“ и др. Императрицата осъждала Салтикова на лишение от дворянското й звание, и пожизнена забрана да се нарича с фамилията на баща си и съпруга си; тя трябвало да изтърпи един час на позорния стълб с надпис на гърдите си, гласящ „мъчителница и душегубка“; и след това да бъде изпратена на доживотен затвор без светлина и право на контакти с външни хора.

Наказанието на осъдената помешчица било изпълнено на 17 октомври 1768 г. на Червения площад в Москва. Според спомените на съвременниците, няколко дни преди тази дата древната столица на Русия се вълнувала в очакване на събитието. За всеобщото вълнение спомагали публичните обявления за наказанието, както и раздаването на специални „билети“, които получили всички московски дворяни. В деня на разправата Червения площад бил претъпкан от народ, а хората се бутали по тесните прозорци и покривите на околните здания.

В 11 часа сутринта Даря Николаевна Салтикова била докарана на площада под конна охрана. Тя била качена на високия ешафод, където бил прочетен указът на Екатерина Втора. Салтикова била вързана за позорния стълб, а на шията й надянали дървена табелка с надпис „мъчителница и душегубка“. След изтичането на единия час, тя била свалена от ешафода и качена в черна шейна, която се отправила към Ивановския женски манастир под военна охрана. На същия ешафод през този ден получили наказанието си и свещеникът Петров и двама от слугите на Салтикова. Тримата били изпратени на каторжна работа в Сибир.

Погребана жива

В манастира, където била изпратена Салтикова след наказанието си на Червения площад, я чакала специална килия за „покаяние“. Височината на изкопаното в земята помещение не надвишавала три аршина (т. е. 2,1 м. ), то се намирало изцяло под повърхността, което изключвало наличието на каквато и да светлина. Затворницата лежала в пълна тъмнина, като само по време на хранене й давали парче свещ. Салтикова нямала право да се разхожда, както и да получава или да изпраща писма. На големите църковни празници тя бивала извеждана от затвора си и отвеждана до едно малко прозорче в стената на храма, откъдето можела да слуша литургията.

За духовното хранене на Салтикова се грижела настоятелката на манастира. За съжаление, не се знае дали затворницата се е разкаяла за постъпките си. Синодалният архив не е съхранил никакви документи за поведението на Салтикова и разговорите й с настоятелката.

Остава да добавим, че режимът на Салтикова символизирал „погребване на живо“. Въпреки своята суровост, подобен режим не е нещо необикновено за времето си. Например, много затворници в Соловецкия манастир били държани в къде по-тежки условия.

Даря Салтикова живяла в подземния си затвор до 1779 г., тоест 11 години. Тогава режимът й бил значително облекчен: тя била преместена в една каменна пристройка до храма, в която имало прозорче с решетки. Посетителите на манастира можели да гледат през прозорчето и даже да разговарят със Салтикова. Съвремениците разказват, че много жители на Москва и околностите идвали в Ивановския манастир заедно с децата си специално, за да видят знаменитата Салтичиха. Някъде след 1779 г. Салтикова родила дете от един от пазачите си; достоверността на тази информация обаче е съмнителна, тъй като по онова време тя трябва да е била на около 50 години.

Даря Николаевна Салтикова лежала в каменната пристройка на Съборната църква в Ивановския манастир чак до смъртта си, на 27 ноември 1801 г. Тя е погребана в Донското гробище, където гробът й стои до ден днешен.

Психиатрия

Макар общата фабула от разследването на престъленията на Салтикова да е достатъчно проста и да не предизвиква особени въпроси, не можем да не признаем, че мотивите за действията на помешчицата остават някак си неизяснени. Следствието така и не установило от какво е била предизвикана неудържимата агресия на Салтикова, или по-точно, разследващите изобщо не се интересували от този въпрос. В един момент всички започнали да гледат на Даря Николаевна като на луда; но подобен поглед едва ли е оправдан.

Известно е, че Салтикова била не особено интелигентна жена. Тя не умеела да пише и всички документи били подписвани от най-големия й син. Неграмотността обаче не била пречка за развитието на силни религиозни чувства в душата на Салтикова: тя строго следяла за съблюдаването на православните обреди, посещавала московските манастири и даже предприела едно доста дълго поклонение в Киево-Печерск. Известно е, че престъпницата е била щедра дарителка на църквите и манастирите. Няма основание за подозрения, че религиозността на Салтикова е била показна и неискрена; нейната власт и влияние били толкова големи, че тя можела да прави каквото си иска, без да играе комедии.

Това, че един искрено вярващ човек е способен да извърши такива чудовищни злодеяния, обективно говори за някаква сериозна психическа аномалия. Най-вероятно Салтикова е била епилептичен психопат, понеже тези индивиди са най-склонни към немотивирани и крайно жестоки убийства. Те извършват нападенията си в състояние на дисфория (раздразнение) – непредизвикано с нищо мрачно и злобно настроение, напрежението от което е невъзможно да бъде снето без конфликт. Тези хора приличат по много черти на епилептиците, макар самите епилептици да не са психопати. Тази категория хора демонстрират ред специфични черти на поведение, които ги поставят редом до истинските психопати, като например :

а) безпричинно мрачно и меланхолично настроение, усилващо се в продължение на няколко дни;
б) садизъм, както към животните, така и към хората;
в) неспособност за бързо потушаване на гнева, даже след установяване на външната причина за неговото възникване;
г) неспособност да се контролира гневът даже в случаите, когато развитието на конфликта би представлявало опасност за самия психопат;
д) относително ниска сексуална активност, обременена от аномални влечения (като например крайни прояви на ревност);
е) склонност към пестеливост, разчетено изразходване на материални ценности и средства.

Всички гореизброени черти на епилептичния психопат могат да се видят в поведението на Даря Салтикова. Това била една мрачна, неусмихваща се жена, винаги в бурно разположение на духа. Садистичните й наклонности са описани много добре от следственото производство.

Безусловно, Салтикова избирала жертвите си, повлияна от тяхната полова и възрастова принадлежност. От всичките й жертви само две са мъже и едно момче, а всички останали – млади жени и девойки. Този избор на обекти на посегателство сякаш свидетелства за латентна хомосексуалност.

Разбира се, всичко казано дотук е чиста догадка. Никой не е провеждал психиатрична експертиза на Даря Николаевна, защото самата наука психиатрия не съществувала в онази епоха.

Необходимо е да се подчертае, че Салтикова в никакъв случай не е била луда. Тя напълно е осъзнавала степента на престъпленията си, което се вижда от упорството й да скрие всички улики. Считайки себе си за искрена християнка, тя даже не помисляла за това, че щедрите й дарения към църквата и богомолските й пътувания не могат да отменят християнското отношение към живите хора. Неспособността й да проумее тази не особено трудна мисъл произтича не от умствена изостаналост, а от дефект във възпитанието на Салтикова. В условията на крепостничеството наглите и безсъвестни хора се сдобивали с правото да се разпореждат с живота на своите роби, единствено благодарение на знатния си произход.

*статията е публикувана по идея на Буржоа-бохем

11 Коментари за “Даря Николаевна Салтикова: Руската Кървава графиня”

  1. AvatarМоника

    Много ми хареса – страхотно изчерпателно !

  2. AvatarNanny

    Да, действително се е получил доста добър материал. А дали няма да е възможно по-нататък да се публикува статия за децата – убийци в България?

  3. AvatarСилвия

    Ще има статии и за български убийци и престъпници, но за тях ще ми трябва повечко свободно време,а съм доста заета напоследък:( Nanny, благодаря ти за идеята, ще я имам в предвид:)

  4. Avatarкомунист

    Такива зверства в царска Русия! Какво чудно тогава в гнева на народа и разстрела на царското сеемйство от болшевиките.

  5. AvatarНани

    До предния коментирал: Трудно ще ме убедиш, че има по-големи зверства и масови убийства от извършените точно по време на комунистическия режим в Русия.СМЪРТ ЗА КОМУНИЗМА И ЗАБРАНА НА ЛЕВИТЕ ДВИЖЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ!

  6. AvatarБуржоа-бохем

    Благодарност и поздравления за изчерпателната статия!
    Светът на руските садистични нрави е необятен, за жалост, малко е известно за огромния брой „второстепенни герои“ на тамошния небосклон, останали в сянката на суперзвездите – Чикатило и Ко.

  7. AvatarНякой си

    Ще си позволя да се намеся,сайта е за убийства и престъпления не за политически спорове – за тях има достатъчно форуми.Не си избивайте комплексите тук,че току виж точно заради тях сте го докарали до описваните „герои“.

  8. AvatarИВАН КИРЯЗОВ

    Браво доста изчерпателен материал!!!!!!

  9. AvatarДонев

    абе май няма значение какъв е режима в Русия

  10. AvatarСтенли

    Нани доста се е поуляла. Какво значи „…ЗАБРАНА НА ЛЕВИТЕ ДВИЖЕНИЯ В БЪЛГАРИЯ?“ Ами това говори за политическа неграмотност и агресия най-малкото. Далеч не всички леви партии и движения са комунистически. Има социалдемократически, умерено социалистически, социаллиберални, лейбъристки, земеделски и други високо хуманни леви идеи. Комунизмът е само уродливо отроче на Социалдемокрацията!

  11. AvatarПетър

    Благодаря за положения труд. Такива самодейни инициативи правят интернет място за информиране с по-голямо удобство от библиотеките. Благодаря!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –