Публикувано на: 3 юни, 2009

Робърт Бердела е един от най-варварските серийни убийци в Съединените Щати. Той подлагал жертвите си на отвратителни мъчения и убийства. Бердела подмамвал младежи в дома си, където ги упоявал и подлагал на изтезания, експериментирайки колко болка могат да понесат преди да умрат. Полицията разкрива случая, благодарение на бягството на една от жертвите му. За да се спаси от смъртното наказание Бердела сключва сделка с прокуратурата, признавайки си за шест убийства.

Той получава доживотна присъда и през 1992 г. умира в затвора от сърдечен удар.

Истинска жертва

През 1988 г., в събота сутринта на Великденския уикенд, полицейският диспечер в Канзас Сити щата Мисури получава сигнал за някакъв гол мъж, който тичал безцелно по улиците. Патрулиращите екипи били изпратени да проверят случая, макар в началото обаждането да било сметнато за лоша шега.

Сигналът не само, че не бил шега, но се оказал началото на едно дълго разследване, което с течение на времето ставало все по-обезпокояващо и странно.

Полицаите имат опит с определени престъпления, свързани с хора, обичащи да практикуват секс игри с връзване (така нареченият „бондидж“), които понякога отиват твърде далеч. Понякога единият партньор може да иска нещо, което другият не желае да направи, и единственият изход за нежелаещия в крайна сметка се оказва бягството. Изглежда и този гол мъж бил попаднал в подобна ситуация, понеже около врата му било завързано нещо. Когато полицаите се приближили, те забелязали, че той носи кучешки нашийник с червена каишка.

Мъжът бил спрян от две патрулни коли. Разчитайки на опита си, полицаите смятали, че вече имат представа за случилото се и за това как да се справят с него.

Голият мъж едва можел да говори и кракът му изглеждал наранен. Очите му били подути и зачервени и той трудно виждал в ярката слънчева светлина. Когато полицаите го попитали какво се е случило, станало ясно, че мъжът е в състояние на шок и все още е силно разтърсен от някакво неизвестно преживяване.

Един паркинг контрольор казал на полицията, че е видял мъжа да скача от прозореца на втория етаж на сграда от другата страна на улицата. Адресът бил  улица „Шарлот“4315. Контрольорът бил този, който помолил съседите да се обадят в полицията.

Замаяният човек имал белези около очите, устата и китките си. Полицаите го покрили с одеяло. Когато се поокопитил, той им казал името си – Крис Брайсън – и им дал някои подробности за мястото, от което току-що се бил измъкнал. Неясно защо, в началото той излъгал и заявил, че е бил отвлечен от мъж и жена, но по-късно казал, че похитителят му е бил само един човек.

Двадесет и две годишният мъж разказал, че е бил поканен на „парти“ от някакъв мъж в кафява Тойота, който го закарал в къщата си. Младежът не пожелал да каже на полицията от къде точно е бил взет, за да не го помислят за мъжка проститутка – а мястото било точно район, където нощните жрици от мъжки пол продават телата си. Брайсън се срещнал с похитителя си на 29 май и в продължение на няколко дни бил подложен на най-различни форми на бруталност. Дълбоко разстроен, той споделил с полицията, че ако не бил избягал сега сигурно щял да бъде мъртъв.

Къщата на Бердела

Къщата на Бердела

Шофьорът на Тойотата, който бил по-възрастен мъж, започнал да пие бири в колата. Когато стигнали до къщата, Брайсън видял, че това е триетажна сграда с ясно обозначен номер. Той не очаквал никакви проблеми от страна на мъжа. Боб бил по-висок от него, но имал шкембе и Брайсън смятал, че лесно би могъл да се справи с него.

Жилището било в ужасно състояние. Стаите били пълни с боклуци и навсякъде смърдяло на кучета и фекалии. Боб го развел наоколо, обяснявайки му, че е студент по художествени изкуства и обича да събира разни неща. Той поканил Брайсън да се качи на горния етаж.

Когато стъпил на площадката на втория етаж, Брайсън получил силен удар отзад по главата и паднал по очи на пода. Замаян, той се опитал да се завърти и да се защити, но домакинът му бил по-бърз от него. Той почувствал как в шията му се забива игла и осъзнал, че Боб го инжектира с нещо. Не можел да се съпротивлява. Не можел дори да помръдне. За секунди Брайсън изгубил съзнание.

Когато се свестил, той се озовал завързан с разперени ръце и крака на едно легло. Дрехите му били съблечени и той нямал представа колко време е бил в безсъзнание. Брайсън се унесъл отново и не усетил как Боб слага на врата му кучешката каишка. Едва по-късно разбрал, че Боб го е снимал в най-различни пози и след това е описал целия инцидент в своя дневник.

Пробуждане

Боб започнал да си играе със своя упоен сексуален роб. Докосвал го по интимните места и използвал вързаното му тяло за сексуално удовлетворение. След това му бил още една инжекция, за да го държи в безсъзнание и увил главата му в калъфка от възглавница. Старателно си записвал всичко, което правел.

Когато Брайсън се свестил за втори път, той вече бил в дома на Боб от около седем часа. Слънцето надничало в стаята и той знаел, че е стоял тук много по-дълго, отколкото възнамерявал в началото и се зачудил какво ли си мисли съпругата му в момента. Усетил, че устата му е запушена с парцал и се замислил какво ли ще се случи с него. Опитал се да се освободи от въжетата, но те били здраво затегнати. Изстивайки от ужас, Брайсън осъзнал, че няма да може да се освободи сам. Боб усетил неговите движения и се върнал в стаята.

Брайсън се надявал той да му даде някакво обяснение или просто знак, че всичко това е някаква игра, която скоро ще свърши, но бил разочарован.

Боб разхлабил калъфката от възглавница, за да открие лицето му и опитвайки да фокусира замъгления си поглед, Брайсън осъзнал, че е силно упоен. Той се опитал да издаде умоляващ звук, с който да предизвика съчувствието на Боб, но това още повече влошило нещата. Боб започнал да го боде с пръста си в очите. След това донесъл някаква субстанция, напоил с нея една клечка за уши и отново се захванал да бърка в очите му. Щипенето било ужасно. Колкото и да се опитвал, Брайсън не можел да спре експериментите на мъчителя си. Той нямал друг избор освен да изтърпи перверзиите му и да се опитва отчаяно да измисли начин за бягство.

Но очната манипулация не била нищо в сравнение с онова, което последвало.

Когато един сексуален садист тръгне да си търси партньор – казва бившият ФБР профайлър Робърт Р. Хейзълууд – той обикновено има наум определен тип личност. В „Тъмни сънища“ – книга, посветена на жестоките фантазии, които управляват изнасилвачите и убийците, Хейзълууд излага мнението си за понятието сексуален роб. Макар той да говори повече за жените в ролята на жертви, същият принцип важи и при мъжете, търсещи мъже.

Садистите търсят определени особености в поведението и външния вид на човек, които издават неговата уязвимост – младост, ниско самочувствие, неопитност, двойнственост, скорошна травма или наивност. Когато изберат мишената си, те се захващат с прелъстяването й. Те се държат крайно приятелски и често подаряват подаръци или предлагат подслон на избраника си. Изглеждат безобидни, добросърдечни и дори привлекателни. Някои садисти проточват ухажването, но други бързо се възползват от удалата им се възможност и преминават към наказателния етап.

Влошаване

Боб седнал върху Брайсън и започнал да удря вързаните му ръце с железен лост. След това слязъл от него и започнал да прави нещо, което Брайсън не можел да види, в областта на слабините му. Скоро намеренията на Боб станали ясни: той бил прикачил към тестисите и бедрото му някакво електрическо съоръжение. Брайсън зачакал с ужас, неспособен дори да извика през запушената си уста, и скоро долната част на торса му била разтърсена от силен токов удар. Болката от пребитите му ръце бързо била забравена от това ново страдание и той надал приглушен агонизиращ писък.

Снимка на Брайсън, направена от Бердела

Снимка на Брайсън, направена от Бердела

Докато се гърчел и пищял, Боб го снимал с Полароида си. Сега Брайсън осъзнал, че е попаднал в ръцете на чудовище, за което само бил чувал в разни странни и страшни истории – сексуален садист, който едва ли щял да го пусне. Той нямал представа какво да предприеме и не можел да повярва, че толкова лесно се е оставил да бъде изигран.

Когато Боб приключил със забавленията, той направил на жертвата си още две инжекции, една от които била страшно болезнена. Предупредил Брайсън, че ако извика или издаде някакъв друг шум, следващата инжекция ще бъде забита право в гласните му струни. Брайсън нямал друг избор освен да се подчини и отново изпаднал в безсъзнание.

Когато се събудил усетил, че има треска и Боб е отново в стаята. Мъчителят инструктирал Брайсън, че от сега ще бъде секс играчка и няма никога да бъде освободен. Наказанията имали за цел да разбере мястото си. Ако се съпротивлява твърде много щял да „свърши на боклука“ като „останалите“.

Последвали още инструкции, като всичките целели да сломят волята на Брайсън. Той бил изправен пред избора да съдейства и да получава в замяна някои удобства, или да остане вързан за леглото и да бъде използван и насилван от Боб.

Брайсън решил да играе играта, но внимавал за всеки удобен момент за бягство.

През следващите четири дни той останал в къщата на Боб, като периодично бил упояван, завързван, изтезаван с електричество и насилван сексуално. Постоянно бил завързан за леглото с кучешката каишка, а Боб освобождавал само едната му ръка или крак. Понякога инжектирал в гърлото му течност за отпушване на канали, а друг път го удрял с железен лост. Той предупредил Брайсън, че другите преди него са били убити заради неподчинение. За да докаже това, му показал фотографии на мъже, които изглеждали мъртви. Възможно било те да са просто заспали, но Брайсън не можел да бъде сигурен.

Един ден Боб допуснал грешка. Той завързал ръцете му пред тялото му, вместо за пречките на леглото и веднага щом излязъл от къщата, Брайсън успял да се освободи и да избяга.

Сега бил в безопасност с полицията. Боб не можел повече да го хване. Но кошмарите щели да останат в съзнанието му още много дълго време.

Следващата стъпка за детективите била да разпитат собственика на къщата на улица „Шарлот“, за когото скоро научили, че се казва Робърт Бердела. Те разполагали с историята на Крис Брайсън, но все още не били убедени, че тя е вярна. Полицаите искали да съберат повече информация преди да правят заключения.

Едното води към другото

Бердела не си бил у дома, затова полицаите го изчакали да се върне. Когато се появил на улицата, облечен в черна риза, те незабавно го арестували по подозрения в сексуално нападение и го попитали дали би дал съгласието си да претърсят къщата му.

Бердела поискал повече информация за какво точно става въпрос и когато му казали, той отказал да ги пусне в дома си. Обяснили му, че човек на име Кристофър е подал сигнал за инцидента, но той ги погледнал с недоверие. Полицаите предупредили Бердела, че не трябва да говори и има право на адвокат. Бердела се обадил на адвокат от полицейското управление.

До този момент полицията била останала с впечатлението, че това „престъпление“ би могло да е нищо повече от скандал между партньори. Подобни случаи не били нещо необичайно, а реакцията на Бердела още повече затвърдявала тази теория. Но полицаите се стараели да водят разследването по книга, в случай че инцидентът приеме неочакван обрат. Ако Бердела наистина бил държал Брайсън в дома си няколко дни против волята му, изтезавайки го по неописуеми начини и заплашвайки го със смърт, детективите искали да разберат отговорите на няколко ключови въпроси: Какви са били намеренията му и дали ще открият още жертви?

За да влязат в дома на Бердела без да бъдат нападнати от кучетата му, те се обърнали към услугите на службата за контрол на животните. Тогава бригадата от детективи и униформени полицаи разбила вратата. Вътре били намерени три кучета от породата Чау Чау и били изведени от потъналия в боклуци дом. Детективите се заели за работа.

На първия етаж нямало нищо съмнително и те се качили на втория, където бил измъчван Брайсън и започнали да оглеждат спалните.

Доказателство

Описанието на Брайсън се оказало вярно, когато открили една затворена стая с легло и телевизор. На леглото лежали прегорените с кибритени клечки въжета, от които Брайсън бил успял да се измъкне, и още няколко въжета били завързани за страничните постове на кревата. При по-внимателен оглед се установило, че тези постове са силно изтъркани от продължителното триене на въжетата.

Наблизо имало някакъв включен в мрежата електрически уред, чийто жици водели към леглото. На табла на масата полицията намерила пълни спринцовки, готови за употреба. До тях стояли шишенце с капки за очи и някакво друго течно лекарство. По пода били разхвърляни порнографски списания.

Всичко било точно така както им го бил описал Брайсън – неговият похитител го бил инжектирал, докато той бил вързан за леглото. Счупеният прозорец също потвърждавал историята. Но това все още не означавало, че инцидентът не би могъл да бъде просто някаква перверзна игра между любовници.

В съседната стая полицаите намерили кутия пълна с полароидни снимки на Брайсън, който изглеждал уплашен и измъчен. Те каталогизирали всичко методично, все още смятайки, че зад всичко това може да се крие някакво прозаично обяснение.

Но тогава нещата се раздвижили. В една от другите стаи, която изглежда била спалнята на Бердела, детективите открили два човешки черепа и два плика пълни със зъби. В стаята за мъчения била намерена колекция от аудиокасети, тетрадка, изписана с драсканици, приличащи на някакъв код, и още фотографии.

Но тези снимки не били на Брайсън. Те изобразявали други мъже, също вързани и измъчвани. Един от тях изглеждал мъртъв.

Проучването на тетрадката-дневник разкрило един педантичен ум, с ясната нужда да упражнява контрол. Бележките на автора описвали какво точно е правил с дадената жертва и дали тя е показала някаква реакция. Ако реакцията била вокална, той записвал точните думи, които изричал човекът. Когато поставял инжекция, той отбелязвал какво има в нея и какво количество бие на жертвата. Сексуалните набези били най-лесни за дешифриране и всяко от тях било придружено от бележка относно реакцията на жертвата. Със странния си почерк той записвал часа и най-леките движения на пленника си, отбелязвал дали той осъзнава нещата, които му се причиняват и понякога прибавял зловещото „ДД“ или „86″. След това за съответната жертва не оставало нищо друго, освен да чака датата и часът на своята необяснима смърт.

Д-р Майкъл Финеган

Д-р Майкъл Финеган

Полицията привлякла към случая допълнителен персонал, включително и криминалния антрополог от Щатския университет в Канзас д-р Майкъл Финеган. Екипът от криминалисти вече бил пристигнал на местопрестъплението и бил зает да сваля отпечатъци. Те събрали чаршафите от леглото на заподозряния, калъфката, с която била покрита главата на Брайсън, и разни предмети, по които изглежда имало кръв.

Когато д-р Финеган пристигнал вечерта, той разгледал черепите и казал, че единият е стар и вероятно е фалшива антикварна рядкост, купена от някъде, но другият бил скорошен и човешки. Зъбите изглежда били част от този череп, който според доктора принадлежал на млад мъж.

Полицията поискала издаването на още една заповед за обиск, този път по подозрения в убийство.

Появили се още фотографии, заедно с други записки, а един портфейл, който не бил на Бердела, се оказал собственост на някакъв изчезнал мъж. На една маса лежала статия от вестник, в която се разказвало за друг липсващ мъж. И най-лошото било прясното петно цимент, излято на бетонния под в мазето.

В този случай не ставало въпрос за кавга между любовници и дори просто за сексуално насилие. Работата била много по-дебела. Сега, водени от подозренията си за убийство, полицаите имали право да разнищят цялата къща. Служителите на местопрестъплението се облекли в специални костюми, за да се предпазят от бактериологично заразяване в случай, че се натъкнат на труп. Никой не знаел какво да мисли и за тях било по-добре, че още не разполагали с никаква хипотеза.

Леговището на звяра

В един от килерите офицерите се натъкнали на торба пълна с човешки прешлени. Те били изпратени в лабораторията за анализ. Из цялата къща били разпръснати късчета хартия, върху които били написани имената на разни мъже и бил открит един мъжки паспорт.

Странни маски и книги за окултни практики хвърляли зловещата си сянка върху всичко това. Към случая бил привлечена полицейска служителка, която била много добре запозната със сатанинските престъпления. Тя си отбелязала подозрителните предмети и се приготвила да разбере какво биха могли да означават те, разглеждани от ъгъла на евентуални сексуални и мъртвешки ритуали.

Друг един екип се отправил със заповед за обиск към псевдоготическото хипарско магазинче на Бердела, което се намирало в друга част на града, и носело звучното име „Чудноватият базар на Боб“. Там той продавал фолклорно изкуство и най-различни странни и стари предмети, от лава лампи до мундщуци. Полицаите не открили в магазинчето нищо съществено. Неговата кола също не предложила никакви улики.

Полицаите разпитали съседите за подозрителни случки, но никой от тях не бил забелязал у Боб някакви умствени отклонения. Те смятали Бердела за дружелюбен, тих човек, който дори помагал в доброволни програми от сорта на „Антипрестъпен патрул“. Той бил казвал на хората, че води закъсали млади мъже у дома си, за да им помага, тъй като нямали къде другаде да отидат. Един от съседите все пак смятал за странно, че Бердела работи в градината си в задния двор след залез слънце, а други се притеснявали от голямото количество вехтории около къщата му.

Джери Хоуел

Джери Хоуел

Оказало се, че три години по-рано, през 1985 г., Бердела е бил разследван за изчезването на двама млади мъже – 19-годишният Джери Хауел, който изчезва през юли 1984 г., и 25-годишният Джеймс Ферис, който изчезва през септември 1985 г. Мъж на име Тод Стуупс бил информирал полицията, че е виждал и двамата младежи с Бердела. Полицаите посъветвали Стуупс, който на няколко пъти бил посещавал домът на Бердела, да не ходи повече там. В крайна сметка той също изчезнал.

По време на разследването на случаите Ферис и Хауел, Бердела признал, че ги е познавал, но отрекъл да има нещо общо с изчезването им. Полицията го държала под наблюдение за известно време, но накрая прекратила разследването, поради липсата на доказателства срещу него.

Докато претърсването продължавало, полицията повдигнала срещу него девет обвинения в углавни престъпления и съдията наредил да бъде задържан без право на гаранция. На 4 април 1988 г. бил призован на съд по седем обвинения в содомия, едно обвинение в углавно задържане против волята и едно обвинение в нападение от първа степен.

Вниманието било насочено към задния двор на Бердела, особено когато полицаите забелязали участък в градината, където очевидно било копано наскоро. Мястото изглеждало твърде малко, за да съдържа труп, но екипът докарал багер и започнал да разкопава двора. Те работели внимателно, за да не повредят случайно уликите, които може би са заровени там. Още при второто загребване лопатата на багера измъкнала онова, което търсели: разнесла се познатата миризма на смърт и се появил още един човешки череп. Или по-скоро глава. По нея все още имало малко плът и коса, както и част от гръбначните прешлени.

Детективите се зачудили дали не са изправени пред случай, подобен на този на Джон Уейн Гейси в Чикаго от 1978 г., в който телата били намерени под къщата на убиеца и на няколко места в двора му. Те продължили да търсят още тела.

Въпросът от належащо значение бил да се провери дали тези черепи са принадлежали на някои от мъжете, чийто имена и вещи били открити в къщата – мъже, които били обявени за изчезнали.

Още жертви?

Докато детективите работели по идентификациите, черепите били изпратени за химически тест за определяне на възрастта в Университета в Канзас. Под ръководството на д-р Финеган екипът установил, че черепът е на мъж, който е бил на възраст от 25 до 36 години по времето на смъртта си. Той би могъл да е умрял в период от преди шест седмици до 10 месеца. Прешлените носели следи от някакъв режещ инструмент, като нож или трион.

Черепът от килера бил на мъж, на възраст от 21 до 32 години, който вероятно бил мъртъв от около година и половина.

Установяването на причината за смъртта не било възможно в никой от случаите. За това били необходими телата – а дори и тогава, освен ако не присъствали ясни поражения по костите, вероятно нямало да бъде възможно да се определи категорично причината.

В къщата бил намерен верижен трион, който бил изпратен в лабораторията за анализ. По него били открити следи от човешка кръв, косми и плът. Всичко това било внимателно съхранено.

Миналото на Бердела също било разровено. Роден в Охайо на 31 януари 1949 г., той бил отгледан като католик. Неговият баща работел във фабрика, а майка му била обикновена домакиня. Той бил добър ученик и особено го бивало в изкуствата. Баща му починал, когато бил на 16 години, което опустошило Боби и го скарало с религията. Той се превърнал в самотник, осъзнаващ още от ранна възраст, че е гей. Преместил се в Канзас Сити през 1967 г., за да посещава институт по изкуствата. Надявал се да стане професор, но вместо това станал готвач. Освен това се захванал да търгува с наркотици на дребно, за което бил арестуван два пъти, но не лежал в затвора. Той купил къщата на улица „Шарлот“ и започнал да събира вехтории и странни предмети. Бердела прекратил своята кариера на готвач и посветил цялото си време на своето магазинче.

Детективите продължавали да копаят в задния му двор в търсене на тела. От първата дупка, в която намерили главата, изкочили още няколко прешлена, но нямало други кости. Целият двор бил разчертан и новобранците от полицейската академия били извикани да помагат в разкопките. Те били сигурни, че мястото е пълно с мъртъвци, но всички усилия останали безрезултатни. Открити били няколко животински кости, както и стъклени буркани, пълни с птичи пера, за които Бердела по-късно заявил, че нищо не знае.

Криминалистите се приготвили да хвърлят по-подробен поглед в мазето, където имало предмети зацапани с кръв.

Неяснотите продължават

Освен окървавените предмети, детективите открили на пода в ъгъла на мазето голям участък, който засветил в синьо, когато го напръскали с флуоресцентен химикал.

Светещото петно от кръв

Светещото петно от кръв

Изглежда там се била стекла много кръв, което означавало, че в мазето е имало силно кървящ човек. Направили снимки. После от градинската барака били донесени кофа и разни други съдове, които също засветили, когато ги напръскали с Луминол.

Наскоро циментираното място било разбито с очакването отдолу да бъде открито заровено тяло.

Когато разкопките в задния двор приключили без повече находки, полицията обърнала вниманието си към предния. Подтикнати от разни спекулации, според които Бердела може би е хранил кучетата си с човешко месо, те изпратили съдържанието на фризера му за анализ, но замразеното месо се оказало говеждо.

Макар съседите на Бердела да знаели доста малко за тайния му живот, детективите предположили, че мъжките проститутки в града вероятно знаят много повече. Но да ги накарат да говорят не било лесно, тъй като тяхното занимание е незаконно и те не искали да се разкриват. Много от тях били пристрастени към наркотиците.

Въпреки всичко, няколко от тях проговорили и за полицията станало ясно, че Тойотата Терцел на Бердела е добре позната в района. Той често минавал с нея по улиците, оглеждайки се за мъже. Още по-интересна била неговата репутация сред тези мъже. Те го смятали за опасен. Но никой от тях не предложил на полицията факти, които да го уличат в нещо повече от качване на мъжки проститутки в колата си.

Все пак изкочили някои имена. Тод Стуупс, Робърт Шелдън, Лари Пиърсън и Майк Уолъс били изчезнали. С помощта на компютъризираната база данни на ФБР детективите се свързали с роднините на изчезналите мъже и се сдобили с медицинските и зъболекарските им картони. Те също взели техни снимки, които да сравнят с отвратителните полароидни фотографии открити в дома на Бердела.

Полицаите преценили, че в над 300-те фотографии са снимани около 20 различни мъже, но очевидците идентифицирали някои от тях като различни мъже. Детективите осъзнали, че може би няма да могат да разпознаят всички и че дори някои от тях биха могли да са живи и здрави. Наистина те попаднали на мъже, които били посещавали дома на Бердела и си били тръгвали от там без да им се случи нищо лошо. Така че Бердела очевидно се спирал на определен тип младежи, които да използва като сексуални роби и вероятно бил убил само някои от тях. Трудно било да се каже със сигурност.

Двата черепа били идентифицирани като принадлежащи на двама определени мъже, чието присъствие в къщата на Бердела би могло да бъде доказано и по други начини – вещи, които са тяхна собственост, записките на Бердела за онова, което бил правил с тях, в които понякога имало имена, и фотографиите. Черепът в килера, който бил открит пръв, принадлежал на млад мъж на име Робърт Шелдън. Този в земята бил идентифициран като Лари Пиърсън.

Тъй като разпознаването на Пиърсън се случило първо, прокурорите обвинили Бердела в неговото убийство и се приготвили да изземат дома му по щатските закони за конфискация. Като доказателства те разполагали с фотографии, дневник от 58 страници, описващ инцидента, задържане против волята, мъчения и очевидната смърт на няколко млади мъже, както и зъбите и черепите. Въпреки това прокуратурата все още се подготвяла и надявала за още доказателства, без да се съмнява, че случаят ще отиде на процес. Очаквала ги изненада.

Робърт Бердела

Робърт Бердела

Когато бил призован в съда, Бердела пледирал за виновен в убийството на Лари Пиърсън, опитвайки се по този начин да се отърве от смъртното наказание. Прокурорите били неподготвени за това, но решили да го приемат. Те все още разполагали с друг череп, който полицията в момента се опитвала да идентифицира и знаели, че по-късно биха могли да повдигнат срещу него още обвинения.

Бердела признал пред съдията, че е убил Лари Пиърсън чрез задушаване. Той бил надянал на главата му найлонова торба, затегнал я с въже и го бил оставил да умре от липсата на въздух. Заявил, че е знаел какво прави и е бил наясно, че не постъпва правилно.

Тогава Робърт Шелдън бил идентифициран по зъболекарския му картон. Този път прокурорите предупредили предварително съда, че ще се борят за смъртна присъда, за да попречат на Бердела да се измъкне. Той пледирал за невинен и очакваното дело най-сетне било в ход.

Но адвокатите на Бердела предложили сделка: той щял да направи пълни самопризнания, предоставяйки на детективите подробности и имена за своите садистични нападения, в замяна на доживотна присъда и отказ от страна на полицията да конфискува къщата му.

Признанието

Макар да предполагали, че съществува вероятността Бердела да е извършил голям брой неописуеми престъпления, прокурорите решили да обмислят сделката.

Джеймс Ферис

Джеймс Ферис

Те искали да знаят за колко убийства става въпрос, а адвокатът на обвиняемия им предложил само оскъдната информация, че общият брой на телата не надхвърля половин дузина.

Прокурорите решили да се съгласят със сделката и започнали приготовления да се запише всичко, което Бердела щял да разкрие. В малка стаичка в мазето на затвора в Канзас Сити той положил клетва и описал какво бил сторил, като финалният доклад от признанието му възлязъл на 717 страници.

Денят бил 13 декември. Двама прокурори, двама детективи, двама адвокати, съдебен стенограф и Бердела седели на сгъваеми столове около масата. Необходими били три дълги, изнурителни дни, но Бердела най-сетне разказал всичко.

Садистичната му епопея била започнала четири години по-рано, през 1984 г. Всяка една от жертвите била измъчвана и убивана в къщата на улица „Шарлот“.

Първата жертва бил Джери Хауел, с когото Бердела се познавал отпреди. Те имали сексуална връзка в продължение на два месеца. Бердела казал, че бил дал на Хауел пари за адвокат, а той отказал да му ги върне. Вечерта на 4 юли Бердела го качил в колата си и го откарал у дома си, където го натъпкал с най-различни транквиланти. Когато Хауел изгубил съзнание, Бердела го изнасилил неколкократно. След това продължил да се гаври с него, използвайки морков или краставица. Бердела отишъл на работа и когато се върнал вечерта продължил с насилието. Той инжектирал на Хауел няколко лекарства, за да го държи в подчинение и го бил с метален прът. Хауел умрял в около 22:00 ч. Бердела твърди, че това го било изненадало. Той не бил очаквал нещата да свършат така и предположил, че Хауел може би се е задушил от собственото си повръщано, предизвикано от медикаментите.

За да източи кръвта преди да започне разфасоването, Бердела окачил тялото надолу с главата. Това го възбудило и той направил много снимки. След това свалил тялото и с помощта на кухненските ножове го нарязал на удобни парчета. За някои части му се наложило да използва верижния трион.

Бердела събрал парчетата в торби, които увил в няколко пласта хартия и найлон, и ги оставил на тротоара до кофите, за да бъдат прибрани от боклукчийския камион в понеделник. Той бил сложил в торбите и дрехите на Хауел и инструментите, които бил използвал при мъченията му, за да се отърве от доказателствата. Изминали седмица или две преди Бердела да седне и да опише инцидента в дневника си.

Следващата жертва Робърт Шелдън бил отсядал в дома на Бердела няколко пъти, като последният от тях бил на 10 април 1985 г. В този ден той се превърнал в пленник. Бердела постъпил с него по същия начин, както бил постъпил с Хауел, но този път добавил нещо ново: инжекция с течност за отпушване на канали в лявото му око. Идеята му била да го ослепи, за да се превърне в по-лесен за манипулиране затворник. Той също нанесъл много повече щети върху ръцете на Шелдън с помощта на най-различни инструменти. Един ден Бердела бил посетен от неочакван посетител и страхувайки се тайната му да не бъде разкрита, покрил главата на Шелдън с торба и го задушил. Това се случило на 14 април, което означавало, че Шелдън е бил държан като пленник и подлаган на тези ужасни мъчения в продължение на четири дълги дни. Бердела го нарязал във ваната и изнесъл парчетата от тялото му на боклука, но запазил главата му във фризера за няколко дни, след което я заровил в задния двор.

Минали само два месеца преди следващата жертва Марк Уолъс да се озове в змийското гнездо. Бердела бързо убил Уолъс след няколко експеримента с електрошокове.

Бердела заявил, че може би е бил повлиян от външни фактори за престъпленията си. Като 16-годишен тинейджър бил гледал филм, наречен „Колекционерът“, който засял тази мрачна фантазия в ума му. Мъжът във филма, създаден по книгата на Джон Фаулз, е воден от нуждата да отвлече млада жена и да я държи като затворничка, опитвайки се да се сближи с нея. В крайна сметка тя умира и той решава, че вината е нейна. Той обмисля какво да прави със следващата си пленница, за да подобри изживяването си с нея и след това тръгва да я преследва. Бердела казва, че този филм му бил помогнал да развие структурата на поривите, които вече изпитвал.

През септември, когато Джеймс Ферис помолил Бердела да го подслони, той получил много повече от онова, което търсел. Докато Бердела го инжектирал и изтезавал, Ферис умрял или от свърхдоза, или от неправилна комбинация на лекарствата. Той също бил нарязан и оставен на тротоара до кофите с боклук.

Тод Стуупс бил посещавал Бердела и преди, но през юни 1986 г. отседнал в леговището му за последен път. Бердела го инжектирал и го подложил на сексуални извращения, едно от които се изразявало в това да напъха целия си юмрук в ректума му. Стуупс започнал да кърви обилно, което било признак за разкъсване. Той получил треска и Бердела му приложил няколко различни вида антибиотици за животни. Той също инжектирал течност за отпушване на канали в очите и гласовия му апарат и продължил да го изтезава. Състоянието на Стуупс не се подобрило и той умрял на 1 юли. Бердела го нарязал и държал опакованите части от тялото му в мазето си около седмица.

Последната жертва Лари Пиърсън бил мъжка проститутка. Бердела го срещнал през пролетта на 1987 г. Той взел Пиърсън в плен към края на юни. Пиърсън проявил повече съдействие от останалите мъже, така че на Бердела не му се наложило да го „дисциплинира“ чак толкова. Той държал Пиърсън като сексуален роб в продължение на около шест седмици. Дори мислел да му постави кучешката каишка, която използвал по-късно върху Брайсън. Но в крайна сметка Пиърсън очевидно решил, че не може да търпи повече и се опитал да го надвие. Бердела му нанесъл няколко удара и го убил. Той запазил главата му и я сложил във фризера.

Неясно защо, той изровил главата на Шелдън и на нейно място поставил главата на Пиърсън. След това извадил зъбите и поставил черепа в килера си.

Престъпно намерение

Опровергавайки слуховете, Бердела настоявал пред полицията и по-късно в интервю за медиите, че никога не е бил поклонник на дявола и не е хранил кучетата си с човешки кости или плът.

На 19 октомври Бердела се върнал в съда, за да пледира официално за виновен в още пет убийства. За четири от тях той пледира за убийство от втора степен, а за смъртта на Робърт Шелдън приел обвинение в убийство от първа степен.

Но вкарването на Бердела в затвора не сложило край на историята. Медиите го държали под око и когато той се оплакал, че в килията му има хлебарки, един местен радиоводещ подтикнал слушателите си да му пратят по пощата още хлебарки. Бердела настоявал, че репортерите не го разбират; той бил човечен и добра душа, въпреки зловещите си постъпки. За да го докаже основал фонд за семействата на жертвите си, на стойност 50 000 долара, получени от продажбата на собствеността му, но за едно от семействата това не било достатъчно. Когато видели, че той няма да получи смъртна присъда, те решили да заведат гражданско дело.

Съдебният лекар и криминален патолог д-р Сирил Уехт бил призован към случая през 1992 г. Той описва процеса в своята книга „Смъртноностно доказателство“. Адвокатите, които го наели, представлявали семейството на Тод Стуупс, което било завело дело срещу Бердела за доста значително обезщетение.

Тод Стуупс е на 23 години, когато умира на 1 юли 1986 г. Бердела използвал транквиланти, за да обездвижва жертвите си и правният въпрос бил за неговото действително намерение: дали Бердела просто е искал да изтезава жертвите си, а смъртта им е била нещастен и неочакван резултат от това, или той е знаел през цялото време, че накрая всичко ще свърши с убийство? Нито едно от телата на жертвите не било намерено, така че всички подробности идвали от признанията и дневника на Бердела.

Семейството съдело едновременно Бердела и застрахователната компания „Економи Файър и Кежуълти“, която държала полицата за собственост на къщата му, за сумата от 1 милиард долара. Ясно било, че Бердела е убил младежа в дома си и роднините му смятали, че имат право на обезщетение от собствениците на този имот. В крайна сметка, съдебните заседатели взели решение не за 1 милиард, а за 5 милиарда долара. Цифрата била зашеметяваща. Това било най-голямото обезщетение присъждано някога в дело за умишлено убийство.

Бердела нямал толкова пари, така че било ясно, че главната мишена всъщност е застрахователната компания. Но тяхната полица покривала смърт при нещастен случай, а не умишлено убийство. Затова д-р Уехт бил призован, за да докаже, че Бердела никога не е възнамерявал да убива жертвите си.

Последни стадии

Д-р Уехт прегледал изпратените му подробности и предложил на адвокатите на семейство Стуупс своето правно медицинско мнение. Той имал диплома по право и медицина и дълги години бил практикувал в Питсбърг като съдебен лекар и криминален патолог. Докторът използвал целия си опит, за да разчете правилно детайлите за физическите травми, забулени зад самопризнанията на Бердела. Той отбелязал също, че криминалният патолог д-р Шели Тепър била свидетелствала на делото, че Стуупс е умрял в следствие на разкъсване и последвала инфекция в аналната стена. Това била причината за треската му, в резултат на която се бил дехидратирал. Той най-вероятно бил починал от септичен шок.

Макар да било невъзможно да се установи степента на ректалното нараняване без преглед на останките, симптомите съвпадали с онова, което е обичайно за това състояние. Според Уехт, това че Бердела бил дал антибиотици на жертвата си означавало, че той е искал да го излекува, за да продължи да го ползва като сексуален роб. Прилагането на каналин в очите на Стуупс също показвало намерението на Бердела да запази пленника си жив за дълъг период от време.

Според доктор Уехт, Бердела не е възнамерявал да убие Тод Стуупс. Разкъсването на ректалната стена е било неочаквано, както и последвалата фатална инфекция.

На 8 октомври 1992 г. Бердела умира в затвора от сърдечен удар. За четирите години престъпления извършени срещу други мъже той лежал в затвора само четири години. Бердела бил погребан до баща си в гробището в Кояхога, щата Охайо.

През 1993 г. застрахователната компания сключва сделка със семейство Стуупс за обезщетение в размер на 2,5 милиона долара. (Според други източници сумата е в размер на 18 милиона долара).

Какво ги кара да го правят?

Международно известният изследовател на психопатията д-р Робърт Хеър смята, че е малко вероятно някога да се стигне до единна теория, обясняваща причините за жестокостта по принцип, но твърди, че науката прави все по-голям напредък в разбирането на определени хищнически типове жестокост, които са така присъщи на психопатите. Отговорът се корени не в социологическите фактори или тези на дадената среда, а в самия индивид.

Както демонстрира Бердела, психопатите са арогантни, нарцистични, повърхностни, манипулативни и претенциозни. Те не се засягат от страданието, което причиняват, и като цяло не са способни на емоционално привързване с околните. Това разстройство се наблюдава във всяка култура и в началото се проявява със смущения в поведението, коравосърдечно равнодушие, хиперактивност и дефицит на вниманието. Макар не всички психопати да нарушават закона, много от тях извършват антисоциални актове като лъжене, емоционална манипулация, агресия и жестокост. Това, което предизвиква действията им, е тяхната нужда да упражняват власт и контрол. Те делят света на даващи и взимащи, като смятат себе си за част от взимащите. Тяхната жестокост, както казва серийният убиец Артър Шоукрос, е просто „бизнес като всеки друг“. С други думи, тяхната агресия е способстваща, а не противодействаща и е предназначена за някаква мрачна изгода.

Що се отнася до лечението, Хеър отбелязва, че сексуалните насилници психопати представляват особен проблем.

„Престъпленията на сексуалните насилници психопати е по-вероятно да бъдат жестоки и садистични от онези, извършени от други сексуални насилници“.

Освен това те често се връщат към престъпленията си, разнообразяват ги и се учат от наказанието. „Изглежда психопатите не страдат вътрешно, не виждат нищо грешно в отношението и поведението си и търсят лечение само тогава, когато смятат, че ще извлекат някаква полза от това“.

Те очевидно не умеят да изпитват чувства като обикновените хора, което означава, че не могат да разберат и споделят емоциите на околните. Затова при тях са отслабени типичните социални задръжки на агресията.

Когато Бердела бил запитан какви са били намеренията му при второто убийство, той казал, че изобщо не е мислел съзнателно за някакви възможни последствия. Щом не бил хванат първия път, какво толкова щяло да се случи, ако убиел отново?

Ейдриън Рейн от Университета в Южна Калифорния, който от дълги години се интересува от неврологичните съотношения в психопатичното поведение, открива мозъчен дефицит в няколко области, които способстват за жестокостта – особено в лимбичната система (емоционалният център) и в предния кортекс. Тези дефицити могат да направят психопата импулсивен, безстрашен, по-малко отзивчив на наказателна стимулация и по-малко способен да взема подходящите решения, що се отнася до проявата на агресия към околните. Те също така могат да търсят действия, стимулиращи усещанията им. Убийците-хищници са лишени от чувства и са по-склонни да нападнат непознат, от онези, чиято жестокост е по-противодействаща и емоционална.

Оценявайки емоционалните процеси у един истински психопат, Патрик Кристофър повтаря Рейн и Хеър, казвайки че хищническото поведение на психопата е свързано със слабостта на защитната система на мозъка му. Смята се, че емоциите активират един от двата основни процеси в мозъка – на отклоняване и желание, или на въздържане и доближаване.

„При психопатите“ – казва той, – „неприятните стимули трябва да бъдат крайно интензивни, за да може да се активира защитната реакция и да прекъсне тяхното търсещо цел поведение“.

С други думи, нито перспективите за затвор, нито болката и страданията на жертвите биха ги възпрели, а по-скоро едно незабавно лично наказание към самите тях. Те имат цел в главата си и биха използвали сила и жестокост, за да я постигнат – освен ако самите те не биха били наранени по някакъв начин, като например, нападайки някой по-силен от тях, който би могъл да им се опълчи и да ги победи.

Серийните убийци използват убийствата си, за да дадат някакъв смисъл и цел на живота си. Кандис Скрапец от Щатския Калифорнийски университет във Фресно се опитва да разбере какво точно ги движи и стига до заключението, че това са основни човешките нужди, макар и силно преувеличени. Провеждайки интервюта, тя открива, че мъжете серийни убийци от хищнически тип се чувстват като жертви и в гнева си нараняват останалите, за да ги накарат да си платят. Накратко те се чувстват освободени от собствения си морален код и смятат, че са в правото си да правят онова, което правят. Те захранват импулсите си с мрачни фантазии, в които представят себе си като по-важни и по-завършени личности, отколкото са в действителност. Разиграването на фантазиите им ги защитава, като оспорва собствената им представа за безпомощност и ги кара да се чувстват специални – те правят нещо, което малко други хора могат да направят.

По този начин убийствата усилват чувството им за жизненост, което предизвиква у тях еуфория, последвана от спокойствие и облекчение от напрежението. Когато техните убийства са отразени от медиите, това утвърждава чувството им за власт. Не е трудно насилието да придобие сексуален аспект, дори и първоначалният мотив да не се корени в секса. Те изразяват схващането, че убийството е свързано с нещо много повече от смъртта – импулсът да се унищожава всичко докрай. Благодарение на ограничената им способност за самопреценка – всичко е черно и бяло, без сиви нюанси – техните действия трябва да постигнат всичко или нищо.

Убийствата „преустройват“ накъсаното им усещане за собствено аз в едно неделимо цяло.

„В крайна сметка“ – казва Скрапец, – „това, което изглежда като агресивно поведение, всъщност представлява защитната им реакция“.

Серийните убийци усещат гнева си като празнота и действат, за да се почувстват по-добре и да получат усещане за смисъл в живота си.

Без значение как точно би могла да бъде обяснена бруталността на Бердела, той се нарежда в редиците до чудовища от ранга на Джон Уейн Гейси, Джефри Дамър, Денис Нилсън и други, които вярват, че имат нужда да доминират над някой уязвим човек и да го накарат да играе по свирката им – ако се наложи дори до смърт.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –