Уилям Макдоналд: Осакатителя от Сидни

Уилям Макдоналд: Осакатителя от Сидни

Сидни в началото на 60-те години на миналия век – най-големият град в Австралия е под обсада. Сериен убиец броди на свобода. Смъртоносен маниак примамва жертвите си на тъмни места, свирепо ги намушква с дълъг нож и след това осакатява телата им по невъобразим начин. Полицията бързо свързва убийствата с неизвестен извършител, познат като „Осакатителя“.

Престъпленията му били лесно разпознаваеми. Жертвите му били неизменно скитници, жестоко убити на публични места. И както подобава на всеки уважаващ себе си сериен убиец, техният мъчител задължително оставял своята визитна картичка: всичките му жертви били с отрязани гениталии. Залавянето на Осакатителя се оказало трудна задача. Хищникът бил чудовищен, но неуловим и полицията го хванала по някаква чиста случайност, прочула се по целия свят като „Случая с ходещия труп“. Вместо да заловят чудовище с жадни за кръв очи и с вид на див звяр в клетка, полицаите с изненада установили, че най-варварският сериен убиец в историята на Австралия въобще не е онова, което си представяли.

Създаването на чудовището

Серийният убиец, станал известен като Осакатителя, е роден през 1924 г. под името Алан Гинсбърг в Ливърпул, Англия и е средното от три деца в семейството. Той се оказал необичайно дете, склонно да прави дълги нощни разходки и майка му често се обаждала в полицията, за да го обявява за издирване. Никога не търсел компания и останал без приятели през целия си живот. Психиатрите диагностицирали младия Гинсбърг с шизофрения.

През 1943 г. на 19-годишна възраст Алан се присъединил към армията и бил изпратен в пехотни войски, където бил изнасилен в бункер за противовъздушни нападения от ефрейтор, който го заплашил със смърт, ако каже на някого.

Първоначално редник Гинсбърг се чувствал зле от случилото се, но с течение на времето осъзнал, че е харесал физическото преживяване и смятал това за началото на своя живот като хомосексуалист. Живот, който не му донесъл нищо освен нещастия и унижение в онези консервативни времена.

Изнасилването от омразния ефрейтор останало завинаги в ума на Алан Гинсбърг и изиграло важна роля в създаването на ужасяващите събития, които му предстоели.

Когато бил освободен от армията през 1947 г., психиатрите отново му поставили диагнозата шизофрения и брат му го изпратил в лудница в Шотландия – място, все още тънещо в мрака на средните векове. Ледено студените килии били пълни с буйстващи лунатици. Алан получавал шокова терапия всеки ден. След шест месеца престой в този ад майка му го изписала и го отвела у дома.

С напредване на възрастта Алан станал открит хомосексуалист и смело ухажвал мъжете по заведения и обществени тоалетни. Очевидният му хомосексуализъм правел живота му труден в онези консервативи дни и той сменял работа след работа, понеже не издържал дълго на подигравките и тормоза. Освен това започвал да се притеснява за здравия си разум.

Алан Гинсбърг се консултирал с психиатър за умственото си здраве през 1947 г., оплаквайки се че има видения и чува странни шумове в главата си. По препоръка на терапевта прекарал три месеца в заведение за психично болни, но нищо не се променило. Разочарован и убеден, че околната среда е виновна за нестабилната му психика, Гинсбърг емигрирал първо в Канада през 1949 г. и после в Австралия през 1955 г. С надеждата да започне напълно нов живот, той променил името си на Уилям Макдоналд.

Но старите му навици трудно умирали и скоро след пристигането си той бил обвинен в неприлично поведение, защото докоснал детектив по пениса в обществена тоалетна в Аделаида, столицата на Южна Австралия. Макдоналд получил две години условна присъда.

Преместил се в град Баларат в съседния щат Виктория, но неприятностите го последвали. Докато работел на строеж бил пребит от останалите работници, защото бил гей. Отмъстил си като купил много остър нож и нарязал гумите на велосипедите им. Макдоналд се задържал на работа, докато повече не можел да издържа на тормоза. Местел се от щат в щат и през цялото време у него се натрупвало желанието да убие мъчителите си. Струвало му се, че където и да отидел, хората започвали да говорят зад гърба му и да му се подиграват.

Въведение в убийство

Кариерата на Уилям Макдоналд като убиец започва в Брисбейн, столицата на северния австралийски щат Куинсланд, през 1960 г., когато се сприятелява с 55-годишния Еймъс Хърст. Двамата изпили по няколко питиета заедно в хотела на Хърст и се качили в стаята му. Застаряващият алкохолик бил толкова пиян, че вероятно не осъзнал, че Макдоналдс се опитва да го удуши, докато не станало твърде късно. Впоследствие Уилям твърдял, че не е имал намерение да убива Хърст, но нуждата да го направи внезапно го обладала и той го стиснал за гушата. Жертвата повърнала кръв, която обляла ръцете на Макдоналд. Той го ударил в лицето и Хърст паднал мъртъв на пода.

Уилям го съблякъл и го поставил на леглото. Измил кръвта от ръцете си, тихичко напуснал хотела и се върнал в квартирата си в южен Брисбейн. Всеки ден проверявал вестниците за новината за убийството и тръпнел от страх, че полицията може да почука на вратата му във всеки един момент.

Но историята не се появила в пресата. Пет дни по-късно, когато попаднал на името на Хърст в секцията с некролози, Макдоналд не могъл да повярва на очите си. Пишело, че мъжът е умрял внезапно от сърдечен удар. Вестниците не споменавали, че макар аутопсията да била показала, че той е умрял от инфаркт, имало следи от удушаване около врата му, но властите сметнали, че това би могло да е резултат от пиянско сбиване и случаят бил приключен. Без да предполага, че се е разминал на косъм от правосъдието, Макдоналд приел новооткритата си кариера на убиец с ентусиазъм, купил си нож и тръгнал да обикаля баровете и евтините хотели в търсене на друга лесна жертва.

В западнала кръчма Макдоналд срещнал мъж на име Бил и колкото повече пиели, толкова повече Бил му заприличвал на ефрейтора изнасилвач. Заведението затворило и двамата отишли в близкия парк да си допият. Макдоналд нямал търпение да използва ножа си, но все пак изчакал другарят му по чашка да падне в несвяст на тревата. Тогава извадил острието и точно се готвел да го забие в шията на Бил, когато поривът го напуснал. Седнал на гърдите на мъжа с вдигнат нож, но желанието да извърши убийство си било отишло. Прибрал обратно острието в ножницата и се запътил към къщи, оставяйки най-щастливия скитник на света да спи в парка.

Появява се Осакатителя

Уилям Макдоналд се премества в Сидни през 1961 г. и започва работа като сортировач на писма в пощата под името Алан Едуард Бренън. Не след дълго всички го познавали край парковете и обществените тоалетни, където се срещали хомосексуалистите в Сидни. Скоро гласовете в главата му отново му зашепнали да убива и кариерата на Осакатителя започнала в съботната вечер на 4 юни 1961 г. Уилям заговорил 41-годишния Алфред Грийнфилд в парк „Грийн“ и предложил на бездомника да си пийне от неговата бутилка. После го примамил в близката къпалня под претекст, че там крие още алкохол.

Макдоналд си бил купил чисто нов, остър като бръснач нож с дълго острие специално за случая. През нощта районът около къпанята бил популярно място за бездомниците в Сидни. Уилям с мъка потискал порива си да убива, докато Алфред не заспал на тревата. Тогава извадил ножа си и рязко го забил в шията на жертвата си. Замахвал и забивал ножа отново и оново, докато Алфред не останал неподвижен. Ударите му били толкова свирепи, че бил прекъснал артериите във врата на Грийнфилд. Кръв шуртяла навсякъде, но убиецът бил дошъл подготвен. Носел със себе си лек найлонов дъждобран и го бил облякъл преди да нападне жертвата си.

Осакатителя свалил панталоните и бельото на Алфред и отрязал гениталиите му, които хвърлил във водата на пристанището. Ножът увил в дъждобрана, прибрал го в торбата си и се запътил към къщи. По пътя спрял да си измие ръцете и лицето на една чешма. Никой не го видял да крачи към дома си в онази тъмна дъждовна нощ.

Ревнив любовник?

Този път нямало начин Уилям Макдоналд да не прочете за убийството в пресата. На следващия ден престъплението било по първите страници на всички вестници. Наричали го работа на маниак, когото кръстили “Осакатителя”.

Вестниците нямали разрешение да публикуват информация за степента на нараняванията на Алфред Грийнфилд, но слуховете се разпространили като горски пожар. В новините пишело, че мъжът е бил намушкан жестоко най-малко 30 пъти, а определени части от неговата анатомия били намерени в пристанището от водолази, търсещи оръжието на убийството.

Полицията обаче се затруднявала да се сети за мотив, който би накарал някого да убие този безобиден скитник и на всичкото отгоре да отреже гениталиите му. Осакатяването подсказвало, че престъплението би могло да е извършено от страст, може би от ревност и вероятно било въпрос на време да се появи жената, предизвикала такива силни чувства. Но такава жена не се появила и въпреки старателното им разследване властите не открили нищо.

Обявена била награда в размер на 1000 австралийски долара за информация, която би довела до ареста на хлъзгавия убиец.

Осакатителя удря отново

Два месеца по-късно жителите на Сидни вече били забравили напълно за Осакатителя. Полицията забавила разследването и убийството на Алфред Грийнфийлд се превърнало в поредното неразкрито престъпление.

Но когато още един скитник бил намерен мъртъв шест месеца по-късно и приликите между двете убийства били очевидни, полицията осъзнала, че си има работа със сериен убиец.

В съботната сутрин на 21 ноември 1961 г. Макдоналд си купил нож с 15-сантиметрово острие, казвайки на продавача, че отива за риба. Всъщност ножът му трябвал за убийство. Нуждата да убива се била завърнала по-силна отвсякога.

Същата вечер Макдоналд вървял по улиците в източен Сидни, когато видял срещу него да се задава с клатушкане 41-годишният Ърнест Кобин. Той го примамил в близкия парк, където двамата седнали в обществената тоалетна да пият бира. Кобин не обърнал внимание, когато новият му приятел извадил дъждобран от торбата си. Той седял на тоалетната чиния, когато първият удар с ножа пронизал гърлото му, прерязвайки югуларната му артерия.

Осакатителя бил замахнал с ножа така, както боксьор нанася ъперкът и получил желания ефект. Кръвта на Ърнест Кобин бликнала навсякъде и оцапала ръцете, лицето и дъждобрана му. Ужасеният Кобин инстинктивно вдигнал ръце, за да се защити от неспиращите удари, които се сипели по ръцете, врата, лицето и гърдите му. Дори след като паднал мъртъв от тоалетната седалка, Осакатителя продължил да забива ножа си в него, а кръвта оплискала стените на кабинката.

Накрая Макдоналд свалил панталоните и бельото на Ърнест Кобин, отрязал половите му органи и ги поставил в найлоновата торбичка, която носел със себе си. Когато приключил, спокойно увил ножа и торбичката с гениталиите в дъждобрана си, сложил ги в торбата си и излязъл от тоалетната. Спрял по пътя да измие ръцете си на една чешма.

Щом се прибрал в квартирата си, Уилям измил окървавените гениталии с топла вода, поставил ги в чиста торбичка, занесъл ги в леглото си и заспал с тях. На следващия ден увил отрязаните части, ножа и една тухла във вестници, завързал пакета с връв и го хвърлил от моста „Сидни Харбър Бридж“. Този път нямало да има доказателства за полицията.

Изчезнал без следа

В понеделник сутринта Макдоналд отишъл на работа в пощата сякаш нищо не се е случило. Междувременно заглавията в пресата гръмнали: “Осакатителя удари отново!”. Полицията била получила сигнал за убит в тоалетната на парка мъж в 5:30 ч. сутринта.

Детективите заварили невъобразим ужас. Ърнест Кобин бил намушкан около 50 пъти. Половите му органи липсвали. Отрязани били гладко като от ръката на хирург. Тоалетната плувала в кръв.

И този път полицията не могла да намери следи. Нямало пръстови отпечатъци дори по бирените бутилки. Убиецът бил избърсал всичко. Никой не бил видял нищо. Убитият мъж имал съпруга и две деца, но не живеел със семейството си. Ърнест Кобин нямал никакви врагове.

Полицията започнала да държи под наблюдение обществените тоалетни и местата където се събирали скитници. Служители под прикритие, облечени като пройдохи, се смесвали с клиентелата на западналите кръчми и хотели, но без никакъв резултат. Месеците минавали и властите трябвало да признаят, че изобщо не са напреднали в разследването. Трябвало да чакат следващия удар на убиеца.

С убийството на Ърнест Кобин жаждата за кръв на Макдоналд се уталожила и той продължил живота си както обикновено. Четял всяка новина за престъплението си, но изпитвал големи трудности да разбере, че чете за самия себе си. Сякаш някаква друга личност вършела тези ужасни неща, а той бил просто случаен свидетел. Това го плашело.

Уилям участвал в разговорите на колегите си за загадъчния Осакатител и слушал техните теории за това какъв човек може би е той. Тайно се разстройвал, когато го наричали обратен и извратен. За известно време дори смятал, че колегите му го подозират, но това била само неговата параноя. Минавала му мисълта да се предаде на полицията, но трябвало да си признае, че твърде много му харесва да убива, за да го направи.

Осакатителя трябва да убие отново

Времето минавало, а жаждата за убийство се засилвала отново и ставала нетърпима. В съботната сутрин на 31 март 1962 г. Уилям Макдоналд си купил поредния нож с дълго острие и го пъхнал в торбата си заедно с дъждобрана и найлонова торбичка. Същата вечер се сипел лек дъжд и Уилям облякъл дъждобрана си. В 22:00 ч. се заговорил на улицата с пияния Франк Маклийн и му предложил да пият заедно в близката алея.

В момента, в който завили в неосветената уличка, Осакатителя забил ножа си в гърлото на жертвата. Франк Маклийн бил висок и жилав мъж и би могъл да смаже от бой дребничкия Макдоналд, ако не бил толкова пиян. Той почувствал как ножа прониква дълбоко в гърлото му и започнал да се съпротивлява. Убиецът го пронизал в лицето и, когато Маклийн паднал, го възседнал и го обсипал с удари по главата, шията, гърлото, лицето и гърдите, докато мъжът не умрял.

Подгизнал от кръвта на Франк Маклийн, Уилиям замъкнал тялото му навътре в алеята, свалил панталоните му и с отработено движение отрязал половите му органи. За първи път изпитал страх, че може да бъде заловен, защото бил извършил убийството само на метри от оживена улица. Прибирайки гениталиите в найлоновата торбичка, той чул гласове и бебешки плач, докато хора минавали край входа на алеята. В своята параноя очаквал полицейска кола да спре всеки миг отпред. Но късметът му издържал и този път. Той надникнал зад ъгъла и, виждайки че никой не го преследва, увил ножа и отрязаните органи в дъждобрана си, сложил ги в торбата и се отправил към къщи. Прибрал също и бутилката от шери, от която били пили с Маклийн, защото по нея имало отпечатъци.

Обратно в квартирата той измил съдържанието на найлоновата торбичка, за да може да я отнесе в леглото си, а на сутринта изхвърлил уличаващите го доказателства от моста.

Град под обсада

Убийството на Франк Маклийн се случило, докато жителите на Сидни все още били в паника от предишното убийство на Осакатителя. Новото престъпление станало само на метри от оживена улица. Тялото на Маклийн било открито в 22:50 ч. от семейство с бебе.

Полицията така била стегнала редиците си, че само след минути на местопрестъплението пристигнали 30 детектива. Тези убийства били без прецедент в историята на Австралия. Полицията не помнела по-жестоки и отвратителни престъпления. Появила се теория, че убиецът е побъркан хирург. Премахването на гениталиите на Франк Маклийн било направено със скалпел от човек, имащ богат опит в хирургията, казвали експертите. Властите започнали да разследват докторите в града.

Полицията дори се обърнала към ясновидци. Най-прочутата вещица от онова време Розалийн Нортън твърдяла, че се била свързала с Осакатителя по време на всекидневните си беседи с Дявола. Детективите проверили твърденията й просто за всеки случай.

Сформиран бил специален отдел, който да залови хлъзгавия убиец. Детективите работели денонощно, проверявайки всяка възможна следа. А следи не липсвали. Телефоните звънели непрекъснато. Полицията извършвала неочаквани набези в домове и при най-малкото съмнение, че Осакатителя може да се крие там. Проверявали се отново и отново подслоните за бедни и хостелите. Нищо. Осакатителя все така се изплъзвал.

Разследващите решили да изпратят подробности за случая на Интерпол с  надеждата, че убиецът може да бъде идентифициран чрез подобни престъпления, извършени в чужбина. Наградата за залавянето на Осакатителя набъбнала до 5000 долара – главозамайваща сума в началото на 60-те години на миналия век.

На 14 април младият летец Патрик Ройън съобщил в полицията, че е бил нападнат от Осакатителя недалеч от мястото, където бил убит Франк Маклийн. Той казал, че нападателят бил прескочил висока ограда и се хвърлил към него с дълъг нож, но не го уцелил и само го одраскал леко. Мъжът съскал докато се хвърлял към него. Патрик Ройън го описал като висок и як, с вид на чужденец, между 30 и 40 годишен и облечен в светъл костюм. За нещастие от това нищо не излязло, защото станало ясно, че летецът е алкохолик, подложен на психиатрично лечение, който се самонаранявал и измислял истории, за да привлича внимание.

Началото на края

Междувременно нещата не вървели много добре в личния живот на Уилям Макдоналд. Той бил изгонен от квартирата си и същата седмица загубил работата си. Уилям бил спестил доста пари през годините и решил да започне собствен бизнес. Все още представяйки се под името Алан Едуърд Бренан, той отворил малко магазинче, в което продавал сандвичи и други дребни стоки. В магазинчето се помещавал и офисът на компания за химическо чистене.


Уилям Макдоналд отворил малко магазинче, в което продавал сандвичи и други дребни стоки.

Уилям се чувствал прекрасно. Нямал хазяин, нито шеф, пред които да отговаря. Живеел в апартамента над магазина и за първи път бил оставен на мира. Затова, когато нуждата да убива се завърнала, Макдоналд нямало защо да се тревожи, че ще бъде заловен в крачка на публично място. Можел да води жертвите си у дома и да прави с тях каквото си поиска.

Жаждата за кръв се завърнала по-силна от всякога и една вечер в началото на ноември 1962 г. Уилям Макдоналд отишъл на кръчма в центъра на Сидни в търсене на жертва. Там срещнал 42-годишния дребен крадец Джеймс Хакет, който бил излязъл от затвора само преди няколко седмици.

Макдоналд го отвел в новата си квартира, където двамата продължили да пият, докато Хакет паднал на пода. Уилям използвал ножа, с който режел сандвичите в магазина си, за да прониже спящия мъж. При първия удар острието минало право през шията на Хакет, но за изненада на Макдоналд той се събудил и пресякъл следващия му удар с ръка и ножът се забил в собствената му длан. Осакатителя се нахвърлил върху него с подновена ярост. Вдигнал ножа нависоко с две ръце и го забил право в сърцето на Хакет, убивайки го на място. Подът бил покрит с кръв, но Уилиям продължавал да забива ножа в тялото му, докато не загубил сили.

Тогава седнал задъхан в локвите от кръв край трупа. Кръвта била оплискала стените и тавана. Уилям превързал ръката си с мръсен парцал и се приготвил да отреже гениталиите на Хакет. Но ножът се бил изтъпил и изкривил от свирепостта на атаката. Твърде уморен, за да слезе долу до магазина за друг нож, Уилям седял, покрит от глава до пети в кръв, и кълцал по скротума на убития с тъпото острие. Намушкал пениса няколко пъти и направил няколко разреза около тестисите, преди да се предаде и да заспи както си седял.

На сутринта Макдоналд се събудил, покрит с лепкава, засъхнала кръв. Лежал до жертвата си. Локвите кръв се били просмукали през дъските на пода и заплашвали да закапят по щандовете на магазина отдолу. Уилям се изкъпал и отишъл до болницата да зашият ръката му. Казал на доктора, че се е порязал в магазина. Отнело му цял ден да почисти бъркотията. Огромните локви от кръв по линолеума не можели да бъдат изчегъртани и той го махнал, накъсал на парчета и изхвърлил. Свалил и всичките дрехи на Хакет, оставяйки го по чорапи.

Макдоналд натикал голия мъртвец в празното пространство под пода на магазина и го оставил там заедно с дрехите му. Изпаднал в паника, когато най-накрая седнал и се замислил какво е сторил. Мислел, че полицията ще дойде да търси Хакет. Не бил успял да изчисти петната от кръв по стените и пода. Ако полицаите дойдели да му задават въпроси, щели да го хванат. Освен това се сетил за шофьора на такси, който бил докарал него и Хакет в нощта на убийството. Той щял да си го спомни.

Обладан от паника и параноя, Макдоналд събрал багажа си и се качил на влака за Брисбейн, където наел стая в пансион, боядисал косата си черна, пуснал си мустаци и се представял с името Алан Макдоналд. Всеки ден купувал вестници от Сидни, очаквайки да прочете за убийството на Хакет и как полицията издирва мъж на име Бренан във връзка с убийствата на Осакатителя.

Осакатителя е мъртъв и погребан

Но дните минавали без никаква новина в пресата за намерен труп или издирван Бренан. Макдоналд бил извън себе си от тревога. Може би полицията е намерила тялото и му е приготвила капан? Сигурно всеки момент ще почукат на вратата му. Неизвестността го побърквала. Но, макар да не го знаел, Уилям Макдоналд нямало защо да се тревожи. Той бил обявен за мъртъв, а никой не търси мъртвец.

Няколко дни след като отпътувал за Брисбейн клиентите, които искали да си вземат дрехите от химическото чистене, започнали да се тревожат, че в магазина няма никой. Съседите се притеснили, че г-н Бренан е изчезнал без да каже на никого. След три седмици от магазина вече се разнасяла гниеща миризма. След месец смрадта била толкова тежка, че съседите се обадили на здравните служби, които на свой ред извикали полицията да разбие вратата. Отвратителната миризма в магазина отвела полицаите до гниещото тяло на Хакет. Трупът бил толкова разложен и изяден от плъхове, че не било възможно да се разпознае.

Тялото било изпратено в моргата на близката болница, където заради миризмата патологът бил принуден да извърши аутопсията в барака край сградата. Единственото, което успял да установи било, че жертвата е мъж на около 40 години – същата възраст като липсващия Бренан.

В този момент полицията решила, че това е тялото на изчезналия собственик на магазина Алан Бренан, който бил пропълзял под магазина си, поради причини известни само на него самия, и се бил самоубил. Тялото било погребано в бедняшкото гробище под името Алан Едуърд Бренан.

Единственият човек, който не бил напълно задоволен от полицейското разследване, бил съдия-следовател Кокс, който старателно разпитал полицаите преди да обяви причината за смъртта. Те му казали, че тялото е било голо, с изключение на чорапите и че няма причина да се смята, че е извършено престъпление. Отпечатъците на трупа не съвпадали с никого. Патологът не открил счупени кости и определил времето на смъртта на две седмици преди тялото да бъде открито.

Полицията не сметнала за нужно да спомене на съдия Кокс, че по потника, открит край тялото, имало десетки следи от дупки от нож, а на пода и по матрака в апартамента имало огромни петна от кръв. Дори без да знае за тези невероятни пропуски на полицията, съдията не бил убеден и върнал открита присъда, казвайки:

“Изглежда невероятно, че тялото на г-н Бренан е намерено по този начин и в това състояние. Нищо не индикира извън всякакво съмнение, че починалият е отнел живота си. Струва ми се необичайно, че починалият се е промъкнал отдолу под къщата си, за да извърши самоубийство. Възможно е да е станал жертва на престъпление, макар полицейският доклад да твърди, че няма признаци за нищо такова. Но не мога изцяло да изключа тази възможност”.

Бившите колеги на Уилям от пощата прочели за злополучната му кончина, събрали пари за венец и отишли на погребението му. По стечение на най-необикновените обстоятелства в австралийската криминална история Уилям Макдоналд, който бил извършил пет брутални убийства, бил свободен човек, без обаче да знае това. И сигурно щял да остане на свобода още дълго време, ако не се бил върнал в Сидни.

Случаят с ходещия труп

В неведение, че е мъртъв и погребан, Макдоналд останал още известно време в Брисбейн преди да замине за Нова Зеландия, все още вярвайки че полицията е по следите му. Но жаждата за кръв го последвала и ставала все по-силна. Трябвало да убие отново и, по причини известни само на него самия, трябвало да се върне в Сидни, за да го направи.

Подозренията на съдия Кокс за небрежно полицейско разследване се потвърдили около шест месеца след смъртта на Алан Бренан, когато Джон Макарти се сблъскал с мъртвия си колега в центъра на Сидни. Макарти щял да получи удар от шока. Нямайки идея, че убитият Хакет е бил погребан вместо него, Макдоналд не могъл да разбере реакцията на своя бивш колега..

– Ти трябваше да си мъртъв – казал му Макарти.

– Какво искаш да кажеш? – попитал го объркано Макдоналд.

– Намериха тялото ти под магазина. Ходихме на погребението ти – отговорил Макарти. – Щом си жив, чие беше тялото под магазина? И защо избяга?

Макдоналд проумял какво се е случило и хукнал да бяга. Същата вечер се качил на влака за Мелбърн. Джон Макарти отишъл в полицията, но те не му повярвали, че току-що е разговарял с мъртвец. Не му повярвали и на следващия ден, когато се върнал и разказал същата история. Нарекли го луд и тогава отчаяният Макарти се обадил във вестник “Дейли Мирър” и говорил с криминалния репортер Джо Морис.

Морис повярвал на историята му и “Дейли Мирър” публикувал легендарното си заглавие: “Случаят с ходещия труп”. Благодарение на извънредния медиен интерес, полицията се принудила да отвори наново случая. По-внимателното разглеждане на дрехите, открити край тялото, разкрили номера 1262 от вътрешната част на ръкава на палтото и се оказало, че то е било изписано на Патрик Хакет при освобождаването му от затвора на 27 октомври. Засраменият полицейски комисар бил принуден да ексхумира трупа и прегледът установил, че по пениса и тестисите на Хакет се наблюдават следи от осакатяване. Отпечатъците също потвърдили, че това е тялото на дребния крадец Хакет, а не на кроткия магазинер Алан Бренан.

“Случаят с ходещия труп”

Когато заглавието за ходещия труп се появило във вестниците, започнали да изникват свидетели. Собственик на съседен магазин разказал, че бил видял Бренан да влиза в магазина си с някакъв мъж във вечерта преди да изчезне. Полицията все повече се убеждавала, че е по следите на Осакатителя.

Джон Макарти дал доста добро описание на изчезналия Бренан, което било публикувано на първата страница на всеки вестник в страната. Междувременно Уилям Макдоналд бил започнал работа в железниците в Мелбърн и въпреки че бил боядисал косата си и бил пуснал рехав мустак, нямало съмнение, че той е търсеният Бренан. Новите му колеги веднага го разкрили и още преди да успее да вземе надницата си и да избяга, полицията го задържала и отвела за разпит.

Процес и възмездие

Уилям Макдоналд не се противил да бъде екстрадиран в Сидни, където щели да му бъдат повдигнати обвинения в убийство. На летището го чакала тълпа от хора, които искали да зърнат най-гротескния и прочут убиец в Австралия. Щели да бъдат разочаровани. Кльощавият, нисък и стеснителен Макдоналд изобщо не приличал на звяра, който си представяли.


Кльощавият, нисък и стеснителен Макдоналд изобщо не приличал на звяра, който си представяли.

Уилям признал абсолютно всичко. Обвинили го в 4 убийства и той пледирал невинен поради невменяемост. Процесът срещу него, състоял се през септември 1963 г., бил един от най-сензационните в историята на страната и зрителите попивали всяка зловеща дума, излизаща от устата на Макдоналд. Когато свидетелствал как е намушкал една от жертвите си с нож в шията 30 пъти и след това отрязал пениса и тестисите му със същия нож, една от съдебните заседателки припаднала.

Всички в залата слушали с притаен дъх, докато Осакатителя описвал с подробности своите убийства. Той обяснил как кръвта е оплисквала дъждобрана му, когато кастрирал жертвите си, поставял половите им органи в торбичка и ги отнасял у дома. Съдебните заседатели били отвратени, когато чули как е държал в леглото си отрязаните гениталии. Нямали нужда от много убеждаване, за да решат, че Уилям Макдоналд е виновен в 4 убийства. Тъй като всички смятали Осакатителя за луд, решението на съдебните заседатели предизвикало всеобща изненада. Журито решило, че Макдоналд е бил с всичкия си по време на убийствата.

Уилям Макдоналд получил доживотна присъда, придружена от настойчивата препоръка никога да не бъде освобождаван. Скоро след пристигането му в затвора той пребил друг затворник почти до смърт с кофа пълна с нечистотии и в резултат на това бил обявен за умствено болен от група лекари. Макдоналд прекарал следващите 16 години в заведение за душевно болни престъпници.

През 1980 г. Уилям Макдоналд бил сметнат за достатъчно нормален, за да бъде върнат обратно сред обикновените затворници и го изпратили в крилото със специална защита на затвора „Сеснок“, намиращ се на два часа път от Сидни. Той самият поискал да живее там, защото било тихо и нямало да бъде закачан от останалите затворници. Уилям водел самотно съществуване, прекарвайки времето си в четене и слушане на класическа музика. Наричали го “Стария Бил”.

Осакатителя прекарал толкова дълго зад решетките, че бил убеден, че свободата ще го убие. През декември 2000 г. отказал да му бъде определена дата за явяване пред Комисията за предсрочно освобождаване с думите:

“Аз съм вече институционализиран. Нямам желание да изляза и да живея на свобода. Няма да оцелея и пет минути. Твърде съм стар и освен това тук имам всичко, което бих могъл някога да искам.”.

През месец май 2000 г. Уилям казва в интервю без капка ирония: “Навън е ужасно. Хората не са в безопасност дори в собствените им домове.”.

Уилям Макдоналд-Осакатителя умира в затвора на 12 май 2015 г. на 90-годишна възраст. В момента на смъртта му той е най-старият и най-дълго лежал зад решетките затворник в Нови Южен Уелс.

–––––––––––––––––––––––––––––––––-

Източници: murderpedia.org, wikipedia.org , dailytelegraph.com.au


The following two tabs change content below.
Подкрепи ме, за да мога да пиша редовно:
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *