Томас Силвърстайн: Живот зад стените на затвора

Когато специалният отряд нахлул при него в пет часа сутринта, Томи Силвърстайн веднага разбрал, че става нещо. Той не бил свикнал да посреща гости в този безбожен час – още по-малко екип от служители на затвора, с шлемове на главите и въоръжени до зъби.

Всъщност Силвърстайн изобщо не посрещал гости. Домът му представлявал изолирана килия, известна като „Апартамента на Силвърстайн“, намираща се в специалното крило на федералния затвор „Левънуърт“ в Канзас. Той бил изолиран от останалите затворници и от външния свят вече повече от две десетилетия.

Той прекарвал в „Апартамента на Силвърстайн“ по 23 часа на ден. Общуването му с пазачите обикновено се изчерпвало с тъмничаря темерут, който му подавал храна през процепа на вратата на килията. Единствената смяна на обстановката настъпвала, когато електронната врата се плъзгала, позволявайки му един час упражнения в съседна килия. Рядко му позволявали външни посещения и той не бил напускал килията си от много години.

Но този ден бил различен. Силвърстайн се сещал само за две причини защо толкова много надъхани и въоръжени офицери са дошли в килията, заповядвайки му да се съблече за претърсване. Обиск на килията? Смачкване на фасона? Не, начело на отряда стоял капитан. Трябва да е нещо голямо, помислил си той.

Прехвърляне

Томас Силвърстайн
Томас Силвърстайн

Така се случило, че на 12 юли 2005 г. затворник № 14634-116 сменил клетката си в Канзас с друга в Колорадо. Мерките за сигурност около прехвърлянето му били по-стегнати от банския на Борат – както може да се очаква, когато става въпрос за бивш лидер на Арийското братство, обвинен в убийството на четирима мъже зад стените на затвора. (Едната присъда отпаднала по-късно; Силвърстайн отрича второто убийство, но си признава за другите две). Обектът на цялата тази суетня нямал нищо против специалните мерки. Наслаждавал се на гледката – и се надявал, че това е краят на продължилата му над 8 000 дни пълна изолация. Може би десетилетията на добро поведение най-накрая щели да му се отплатят.

„Казваха ми, че ако се държа добре, някой ден това може да се случи“ – спомня си той. – „И аз наивно им вярвах. Ако ме бяхте видели в буса, щяхте да си помислите, че ме водят в Дисниленд – усмихвах се през целия път“.

Но усмивката му повехнала, когато Силвърстайн стигнал до предназначението си: щатският административен затвор с максимална сигурност, по-добре известен като ADX. Разположен на три километра от град Флоренс в щата Колорадо, ADX е най-сигурният затвор в страната – истински лабиринт от ключалки, аларми и електронно наблюдение, създаден да държи лидери на банди, терористи, наркобарони и други високопрофилни затворници в абсолютна изолация. Списъкът с неговите гости е като „Кой кой е сред враговете на държавата“ – Тед Казински Юнабомбър, „Обувния терорист“ Ричард Рийд, самолетният терорист Данденис Муньоз Москера, терористът на клиники за аборт Ерик Рудолф и двойният агент Робърт Хансън.

Когато отваря врати през 1994 г., ADX е приветстван като решение на проблемите със сигурността във федералната затворническа система. Една от основните причини за построяването му се дължи на гнева на властите, предизвикан от убийството на двама пазачи в контролирания блок на федералния затвор „Марион“ в щата Илинойс през 1983 г. Първото от тези убийства е извършено от Томас Силвърстайн, над когото вече била надвиснала заплахата от доживотни присъди заради предишни кръвопролития в „Марион“. Убийството на затворническия служител Мърл Клътс поставя Силвърстайн в положение „без човешки контакт“ и дава на Бюрото на затворите перфектното извинение да построи този затвор със свръхмаксимална сигурност. Макар да се озовал там едва през 2005 г., ADX спокойно би могъл да бъде наречен „Затворът на Томи“.

Мястото, в което попаднал Силвърстайн, нямало нищо общо с Дисниленд. Неговите домакини го превели забързано по дълги, стерилни коридори с блестящи черно-бели шахматни подове, които му напомнили на „Портокал с часовников механизъм“ или друг подобен халюциногенен филм. Накрая пристигнали в специалния Блок-Z, помещаващ само четири килии с двойни врати. Неговият нов дом бил наполовина по-малък от „Апартамента на Силвърстайн“ и се състоял от стоманена плоча с тънък матрак, стоманен стол и бюро, стоманена комбинирана мивка с тоалетна, стоманен душ и малък черно-бял телевизор.

Апартаментът на Силвърстайн
Апартаментът на Силвърстайн

Лишен от малкото си лични вещи, Силвърстайн нямал какво друго да прави, освен да измерва стаята в крачки. „Апартаментът на Силвърстайн“ бил направо като пентхаус в петзвезден хотел в сравнение с това място. Отстрани на леглото му имало метални пръстени, готови да го приковат, ако реши да създава проблеми. Камерата, монтирана на тавана, следяла всяко негово движение. Ако стъпел на стола и надникнел през силно замрежения прозорец, можел да зърне малко бетонно дворче за упражнения и нещо като небе. Това била наградата му за всичките тези години на следване на правилата – денощно наблюдение в най-самотното ъгълче на „Алкатраза на Скалистите планини“. Вече не бил просто в корема на звяра. Той бил, както по-късно щял да напише, „… заседнал в червата му, без надежда за изход“.

Заради репутацията си, Силвърстайн е охраняван от минимум осем офицери, когато напуска килията си. Друг служител заснема всичко с камера. Целта на записа е да докаже, че гражданските права на Силвърстайн не са нарушени.
Заради репутацията си, Силвърстайн е охраняван от минимум осем офицери, когато напуска килията си. Друг служител заснема всичко с камера. Целта на записа е да докаже, че гражданските права на Силвърстайн не са нарушени.

Двойната врата заглушавала звука отвън. Но с времето Силвърстайн осъзнал, че в крилото му има още един затворник. Двамата се запознали с викове. Томи го попитал откога е тук. Четири години, отговорил мъжът.

Силвърстайн му казал името си. Неговият съсед също се представил: Рамзи Юсеф. Осъден за атентата над Световния търговски център през 1993 г., в който загинаха шестима души и бяха ранени хиляди. Племенник на Халед Шейх Мохамед – лидер на Ал Кайда, който впоследствие признава, че е главния архитект на атаките от 9/11.

Неговите пазачи го хвърлили във вътрешностите на звяра – точно до единствения човек в цялата федерална система, който бил по-мразен дори и от него. Но поне имал с кого да си говори. Викането към Юсеф бил първият му разговор с друг затворник от почти двайсет години.

Но говоренето не било позволено. Само след дни в коридора пред килията му била издигната нова бариера, осуетяваща всяка възможност за комуникация между двамата обитатели на крилото. С това прехвърлянето на затворник №14634-116 в затвора ADX приключило окончателно.

„Горещата къща“

Дългокосият и брадясал като дивак Силвърстайн - затворническите власти не му дават бръснач и гребен
Дългокосият и брадясал като дивак Силвърстайн – затворническите власти не му дават бръснач и гребен

В края на 80-те години бившият репортер на „Уошингтън Поуст“ Пийт Ърли убедил затворническите власти да му дадат безпрецедентна степен на достъп до затворниците и служителите в затвора „Левънуърт“. Ърли получил позволение да се разхожда в двора без придружител, да интервюира затворниците без наблюдение и да разговаря открито с пазачите за опасностите и несгодите на тяхната професия.

Появилата се в резултат на това книга „Горещата къща: Живот зад стените на затвора Левънуърт“ е един от най-добрите затворнически репортажи публикувани някога. Сред многото обезпокоителни портрети на професионални престъпници и техните пазачи, може би най-запомнящият се герой е Томас Силвърстайн – затворен като Ханибал Лектър в клетка в мазето на „Левънуърт“, където флуоресцентното осветление работи денонощно, за да улесни наблюдението му.

Дългокосият и брадясал като дивак Силвърстайн – затворническите власти не му дават бръснач и гребен – прекарал часове, говорейки в диктофона на Ърли, и описал своето буйно минало и дребнавите мъчения, на които твърдял, че го подлагат пазачите в усилието си да го накарат да полудее.

Научи повече за:   Десет от най-опасните банди в света

Книгата на Ърли накарала чудовището на затвора „Левънуърт“ да изглежда не просто разумно, а даже човешко.  Но позволението за неограничен достъп на журналиста до него се оказало тежък PR удар за Бюрото на затворите, който те не желаели да повтарят. През следващите 15 години Силвърстайн получава забрана да говори лично с репортери. Директорът на затвора Рон Уайли отхвърлял молбите на журналистите, цитирайки своите „съображения за сигурност“.

Самият Силвърстайн също не е фен на пресата. Той остава в приятелски отношения с Ърли, но се научава да се пази от готовите да му забият нож в гърба „драскачи“, които идват след него. Повечето от фактите, които външният свят знае за него, идват от накъсания му образ в „Горещата къща“; той е заложник на собствената си легенда, подобно на праисторическо насекомо, хванато в кехлибар. От неговите писма струи презрение към мързеливите „плагиати“, които просто крадат и нагаждат откъси от книгата на Ърли, както и към съчинителите на дълги статии в списанията или лигави програми по кабелната за Арийското братство, които черпят фактите си главно от сензационните истории на разни правителствени доносници.

„Поради някаква странна причина медиите се напикават, когато Господарят щракне с пръсти“ – пише Силвърстайн. – „Те са просто лакеи на силните на деня“.

Отговорът на Силвърстайн към „отровните лъжи“, разпространявани за него, е да стартира своя собствена информационна кампания на www.tommysilverstein.com (сайтът е преместен на www.tommysilverstein.bravehost.com).

Повечето от посетителите в неговия уебсайт не знаят почти нищо за света на Силвърстайн, както и той не знае нищо за техния. Всичко, което научавал за живота на улицата през последните 32 години, идвало от телевизията и книгите. Нито един американски затворник, дори Робърт Страуд „Птичаря от Алкатраз“, не е бил подлаган на подобна продължителна пълна изолация. Страуд прекарва голяма част от изолацията си относително леко в затвора „Левънуърт“; той нямал много посещения, но пък разполагал със секретар на пълен работен ден. Дори през 17-те години, прекарани в Алкатраз, той имал много по-голяма възможност за всекидневно общуване с хора от Силвърстайн.

Но условията, в които е поставен Силвърстайн, се прилагат все по-често. В момента в САЩ има 31 затвора с максимална сигурност, като се строят още. Те ще струват доста скъпо на данъкоплатците поради няколко причини – разноските по експлоатацията на една килия са двойно повече от тези в обикновен затвор, а нивото на умствените заболявания, причинени от изолацията, далеч надвишава бройката на глава сред нормалното затворническо население – но строго охраняемите затвори са последния писък на модата в умовете на отмъстителното общество. Те все по-често се използват не за краткосрочно наказание (дисциплинарна изолация), а за дълготрайното справяне с трудни за контролиране затворници (административна изолация), чийто привилегии продължават да се стопяват. Затворът с максимална сигурност в щата Колорадо например вече не позволява на журналисти да интервюират затворниците лично, а само чрез писма.

Според някои наблюдатели този феномен тревожно зачестява. Дисциплинарната изолация има краен срок, но при административната няма ясни правила за това как затворникът би могъл да си спечели път навън.

През последното десетилетие федералната система увеличава прилагането на „специални административни мерки“ (САМ), които се налагат на терористи или затворници, чиято комуникация с външния свят би могла да доведе до смърт или сериозни телесни повреди на хората. В момента във федералните затвори има поне две дузини случаи на САМ, сред които Юсеф и Закариас Мусауи, чийто достъп до поща, телефонни обаждания, интервюта с медиите и други посещения са сведени до минимум или напълно забранени.

Силвърстайн също е САМ случай. Той описва психологическите последици от своята изолация така:

„Да се опитам да го обясня е като да се опитам да опиша безкраен зъбобол. Изолацията е като бавно одиране на кожата, като изнервящия звук на водата, капеща от чешмата посред нощ, когато се опитваш да спиш. Кап, кап, кап – минутите, часовете, дните, седмиците, месеците, годините изтичат покрай теб, без надежда за облекчение и изход“.

В света на Дарвин хищниците трябва да се приспособят или умрат, също като тяхната плячка. Томи Силвърстайн пристига във федералната затворническа система в повратна точка от нейната еволюция, когато насилието сред затворниците и срещу пазачите рязко се увеличава и властите търсят начин да се справят със заплахата от затворническите банди. Силвърстайн бързо се превръща в олицетворението на проблема – и на неадекватността на тогавашните мерки.

Криминална кариера

Преди да се озове в най-дълбоките недра на затворническия ад криминалната кариера на Силвърстайн не блестяла с нищо забележително. Роден през 1952 г. в Калифорния, той израснал в предградие на средната класа в Лонг Бийч и бил подиграван от другите деца, които го мислели за евреин заради фамилията му. Всъщност той носел името на втория си баща, а истинският му родител, с когото майка му се развела, се казвал Томас Конуей. Като тийнейджър крадял пари от домовете на хората, за да си купува наркотици. Неговата сестра Сидни Макмъри разказва, че бил пристрастен към хероина и се бунтувал срещу непостоянната си и контролираща майка.

„Тя ни учеше никога да не удряме първи, но и никога да не бягаме от боя“ – спомня си Сидни. – „Брат ми се забърка в неприятности, защото бягаше от насилствената обстановка у дома. После се захвана с наркотиците и се промени напълно“.

На 19 години Силвърстайн се приземява в затвора в Сан Куентин за въоръжен грабеж. Получава предсрочно освобождаване, но скоро пак го арестуват за серия от обири, които извършва с баща си и един братовчед. Общата сума на плячката им била по-малко от 11 000 долара. Този път го изпращат във федералната система с 15-годишна присъда. Той бил на 23 години, а животът му на улицата вече бил приключил.

В „Левънуърт“ Силвърстайн се сближава с членовете на Арийското братство, които контролирали търговията с хероин в затвора. Когато затворникът Дани Атуел бил открит намушкан до смърт, вероятно защото бил отказал да бъде муле в хероиновия бизнес, Силвърстайн и двама други членове на АБ били обвинени в убийството му. През 1980 г. Томи получава доживотна присъда. Впоследствие федералният апелативен съд постановява, че много от показанията не е трябвало да бъдат допускани на процеса и отменя присъдата му. Но дотогава Силвърстайн вече се намирал в затвора „Марион“ и над главата му висяли още обвинения в убийство.

Затворът „Марион“ отваря гостоприемно врати през 1963-а, същата година в която затварят Алкатраз. Той е замислен не само като заместител на „Скалата“, но и като негов по-усъвършенстван вариант – с просторна архитектура и модерна реабилитационна програма. Но в края на 70-те „Марион“ се прочува като най-жестокия затвор в САЩ – лобно място за лидери на банди и луди – и вече разполага с най-рестриктивния блок за изолации в страната. В периода 1979-83 година в затвора се случват 81 нападения на затворници и 44 нападения над пазачи; 13 затворници са убити. Бюрото на затворите решава да превърне заведението в „операция от затворен тип“.

Томас Силвърстайн
Томас Силвърстайн автопортрет

Затворен в самостоятелна килия в контролния блок по 23 часа на ден, Силвърстайн запълвал времето си с рисуване.

„Когато се озовах тук почти не можех да чета и да рисувам“ – обяснява той. – „Но повечето от нас, осъдените на доживот, сме тук от толкова дълго и имаме толкова много време за убиване, че без да искаме намираме своята ниша в живота“.

Затворническите власти обаче се притеснявали, че Силвърстайн намира нишата си и в други сфери. Вечните дрязги между белите и черни банди в затвора често достигали критична точка. През 1981 г. членът на бандата „Ди Си Блекс“ Робърт Шъпел бил намерен убит в килията си. Той очевидно бил заспал с глава твърде близо до решетките и бил удушен с жица в леглото си. Силвърстайн и друг осъден убиец на име Клейтън Фонтейн получили доживотни присъди за това престъпление; затворниците, които свидетелствали за обвинението, заявили, че двамата са се хвалили със стореното.

Научи повече за:   Дж. Едгар Хувър: Създателят на ФБР

Силвърстайн винаги е отричал убийството на Шъпел. (Впоследствие друг затворник признава за убийството, но разследването намира твърденията му за противоречиви с фактите). Дори да не бил осъден, подозрението, че е отговорен за смъртта на Шъпел било достатъчно, за да предизвика нова вълна от насилие. Скоро след убийството затворническите власти решават да прехвърлят един от най-близките приятели на Шъпел – лидерът на „Ди Си Блекс“ Реймънд Смит-Кадилака – в затвора „Марион“. Само след няколко дни Смит се опитал да наръга Силвърстайн с нож и да го простреля със самоделно оръжие. Силвърстайн и Фонтейн отвръщат на удара като прерязват решетката на клетката за упражнения с парче от трион и правят визита на Смит под душовете. Смит е намушкан 67 пъти.

До ден днешен Силвърстайн описва постъпката си като акт на самозащита.

„Всички знаеха какво става и никой не правеше нищо, за да ни държи настрана“ – казва той. – „Пазачите искаха да се избием взаимно“.

Главен мъчител

По онова време нямало смъртно наказание за убийство на затворник във федералната система. Силвърстайн вече излежавал няколко доживотни присъди в най-ужасното крило на най-ужасния затвор и властите едва ли можели да го накажат повече от това. Но някои служители на затвора, загрижени от нарастващата репутация на Силвърстайн сред белите затворници, направили всичко възможно да го държат под контрол. В месеците след смъртта на Кадилака Силвърстайн намерил най-страшния си враг и главен мъчител в лицето на пазача Мърл Клътс.

Силвърстайн е давал най-различни обяснения за „топлите“ си чувства към Клътс. Пазачът обръщал килията му нагоре с краката и задържал писмата му; зацапвал картините му и го подигравал; дори се опитал да насъсква други затворници срещу него.

Затворническите власти отричат Клътс да е упражнявал подобен тормоз над Силвърстайн. Какъвто и да е бил източникът на враждата им, отмъщението се превръща във фикс идея за Силвърстайн. Едно изследване на психиатъра от Харвард Стюърт Грасиан показва, че затворниците понякога изпитват „примитивни, агресивни фантазии за отмъщение, мъчения и осакатяване“ по отношение на пазачите, които ги охраняват.

Силвърстайн посвещава всичките си мисли на Клътс и на трудностите, пречещи му да се добере до врага си, когато го пускали от килията му само по един час на ден, окован и придружаван от трима пазачи.

Но, заключен до живот, той имал предостатъчно време да обмисли проблема.

Всеки ден в изолация прилича на следващия. Затворниците запълват времето си всеки по своему, потискайки мисълта, че ги чакат още много дни.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: plamena 🍺 Rosii 🍺 Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21

В своята килия в ADX 54-годишният Том Силвърстайн става от леглото преди зазоряване, отговаря на писмата си и чете, в очакване на едно от най-интересните събития през деня – доставянето на закуската. След това отива да се упражнява за час и се връща за второто вълнуващо събитие – обядът. После се къпе и почиства килията си. Следва време за прехвърляне на каналите на черно-белия телевизор, в търсене на нещо свежо сред религиозните брътвежи и образователните програми, които е гледал хиляди пъти. Още четене, йога. После вечеря и още телевизия – пада си по риалити предавания като „Биг Брадър“ и „Сървайвър“ – и накрая в леглото.

Помещението за упражнения на Силвърстайн. Таванът е отворен към небето, но е покрит със стоманени решетки.
Помещението за упражнения на Силвърстайн. Таванът е отворен към небето, но е покрит със стоманени решетки.

Докато бил в „Апартамента на Силвърстайн“ в „Левънуърт“, той имал достъп до четки, моливи и други пособия за рисуване. В ADX са му разрешени само пастели, цветни моливи и „скапана, евтина хартия“. Не е нарисувал нищо откакто е тук. На всеки няколко седмици го местят от килията със здраво зарешетения прозорец в друга без прозорец изобщо, после отново го връщат обратно след няколко седмици. Понякога тази рутина се разбива от редки, вълнуващи моменти – посещение от сестра му, адвокатска визита. Но тези омайващи късчета реалност скоро избледняват и се превръщат в неясни спомени.

Все пак има един спомен, който изпъква сред останалите – денят, в който всичко това започва. Двадесет и четири години по-късно Силвърстайн все още анализира, защитава и съжалява за акта, който подпечатва съдбата му. Но нищо не може да оправдае стореното от него – педантично подготвено и безмилостно извършено убийство на служител на затвора.

Краят на Клътс

„Марион“ не е замислен като затвор с максимална сигурност. Осъдените от контролния блок се водели оковани и под охрана до душовете всеки ден, като им се позволявала кратка размяна на думи със затворниците в килиите по пътя.  На 22 октомври 1983 г. Силвърстайн се връщал от душовете, когато друг затворник в клетката за упражнения повикал един от тримата му пазачи – Мърл Клътс. Оставайки пазен само от двама пазачи, Силвърстайн поспрял пред килията на своето приятелче Ранди Гомец и захванал разговор с него.

Преди пазачите да разберат какво става, Гомец се пресегнал през решетките, отключил белезниците на Силвърстайн с шперц и му бутнал в ръцете самоделен нож. Силвърстайн се отскубнал от пазачите и се хвърлил към Клътс.

„Това е между мен и теб, Клътс!“ – изкрещял той.

Той намушкал пазача 40 пъти преди да ги разтърват. Часове по-късно приятелят на Силвърстайн Клейтън Фонтейн извъртял същия номер с отключването на белезниците и нападнал още трима пазачи в контролния блок, ранявайки фатално Робърт Хофман.

Двама федерални служители убити в един и същи ден в уж най-сигурното място в цялата страна – властите изпаднали в шок. Отговорът на Бюрото на затворите бил да даде тласък на отдавна обмисляния план да превърне целия „Марион“ в контролен блок, като хвърли Силвърстайн и Фонтейн дори в още по-строго охранявано крило. (Фонтейн умира през 2004-а на 48 години).

Години наред разни активисти за човешките права се опитват да се борят с контролираните условия в „Марион“ в съда, обвинявайки служителите на затвора в побой над осъдените и подлагането им на „насилствени ректални обиски“, като отплата за смъртта на Клътс и Хофман. През 1988 г. федералният съд постановява, че показанията на затворниците за бруталност от страна на пазачите са недостоверни.

По това време Силвърстайн и Бюрото на затворите вече били на пътя, който щял да го отведе в ADX  – място, в което общуването между затворниците и физическият контакт с осъдените и пазачите са строго контролирани и сведени почти до нула.

Ако убийствата на пазачите в „Марион“ се бяха случили в който и да е федерален затвор днес, извършителите им щяха почти със сигурност да получат смъртна присъда. Силвърстайн е заявявал неведнъж, че смъртта е щяла да бъде много по-милостива в неговия случай.

„Макар да не извършва масови убийства, както правят в други страни, нашето правителство погребва хората живи за цял живот в циментови гробници“ – пише той. – „Всъщност е много по-хуманно да екзекутираш някого, отколкото да го измъчваш година след година, след година“.

Духовен прогрес

Силвърстайн опитва вкуса на свободата за последен път в есента на 1987 година. Бунтуващи се кубински затворници проникват в неговата специална килия във федералния затвор в Атланта, където бил прехвърлен след убийството на Клътс и го освобождават. В продължение на една сюрреалистична седмица той бил в състояние да се разхожда из двора, докато федералните парламентьори преговаряли с лидерите на бунта за освобождаването на повече от сто пазачи, държани като заложници.

Научи повече за:   Джон Бринкли: Козята жлеза

Но после кубинците се хвърлили върху него, оковали го и го предали на федералните. Предаването на Силвърстайн било на едно от първите места в списъка с условия на властите за разрешаване на ситуацията.

Противно на очакванията на Бюрото на затворите, Силвърстайн не заклал нито един пазач в дните си на свобода. Не наранил никого. Според него този епизод показва, че той не е смъртоносната машина, за която го смятат, и че би могъл да съществува в по-слабо охраняем затвор без да прибягва до насилие.

Бюрото не е убедено в това. Все пак той убива Клътс.

„Ужасният“ Томи казва, че се е променил. Твърди, че от 21 години не е правил дисциплинарни нарушения. Други, изолирани като него, буквално полудяват, омазвайки стените на килиите си с изпражнения и замерят пазачите с коктейли от пикня и лайна. Той не е от тях.

„Психиатърите смятат, че не буйствам, защото съм изолиран и няма с кого да се карам“ – пише той, – „но нямат представа какви мизерии мога да направя, ако поискам. Мога да ги замерям с лайна например. Какво ще ми  направят, ще ме заключат?“.

„Но вече мога да се контролирам. Цели 25 години практикувам йога, медитация, изучавам будизма и се справям с гнева си. Всичко това остава непризнато“.

Неговата сестра казва, че брат й е научил много за търпението и страданието през годините.

„Превърна се в брата, който някога познавах“ – казва тя. – „Разговарях с пазачите, които го виждат всеки ден, и никой от тях не каза лоша дума за него. Само онези в администрацията се опитват с всички сили да му вгорчат живота. Но духът на брат ми е несломим. В „Левънуърт“ поне можеше да рисува. Сега му е много трудно, но той не се предава“.

Бюрото не се интересува от духовния му прогрес. Все пак той убива Клътс.

Силвърстайн казва на журналистите, че иска да се извини на семействата на мъжете, които е убил, „въпреки че беше при самозащита“. Спомня си с горчивина за някои неправилно цитирани пасажи от интервютата му с Ърли, в които той „се усмихва при мисълта, че е убил Клътс“, и чувства как горчивината в него расте всеки път, когато му откажат разговор по телефона или посещение. Казва, че съжалява за болката, която е причинил и вече не е изпълнен с омраза.

Бюрото не е трогнато от неговото покаяние. Все пак той убива Клътс.

Силвърстайн няма нищо общо с операциите на Арийското братство от десетилетия. Неговата история все още се разказва на младите членове на расистката банда. Но в неговата колекция от портрети се наблюдава очевидно етническо разнообразие.

„Смятам, че е нужно да се знае, че Томи вече не е расист, ако изобщо някога е бил“ – казва един от служителите на затвора.

На Бюрото изобщо не му пука. Все пак той убива Клътс.

Дълго чакане

Два пъти годишно затворническата управа преразглежда набързо въпроса с административната изолация на Силвърстайн. Той отдавна спира да се явява на заседанията, защото резултатът е винаги един и същ: никаква промяна. В затвора ADX се заема да пише жалби, заявявайки, че преместването го е поставило в още по-голяма изолация, с още по-малко привилегии от преди.

„Наказан съм за доброто си поведение с извинението, че това са мерки за сигурност. Целта на тези блокове е очевидно да извади затворниците от строя чрез духовно, психическо и/или физическо пречупване“.

В отговор на това директорът Уайли изтъква, че Силвърстайн е осигурен с храна и медицински грижи, „всекидневен контакт със служителите“ и достъп до телевизия, радио и материали за четене.

„Нелепо е да се нарече безименният пазач, който ми бута подноса с храната през дупката във вратата… източник на „човешки контакт“ – отговаря гневно Силвърстайн. – „Настоявам да бъда преместен при обикновените затворници“.

Той подава жалбата си в регионалния офис, след това до главния, където тя е отхвърлена веднага.

„Вие излежавате три последователни доживотни присъди, плюс 45 години за банков обир и убийство, включително и убийството на служител на Бюрото на затворите“ – отбелязва администрацията. – „Вие сте член на подривна група и потенциален беглец. Вашето сериозно криминално поведение изисква налагането на строго индивидуални рестриктивни мерки“.

Директорът Уайли отказва да коментира отношението към Силвърстайн в неговия затвор. През пролетта на 2006 г. група от Наблюдателите за човешки права е допусната да огледа определени части от ADX. Групата не получила разрешение да разгледа Блок-Z, където лежи Силвърстайн, нито пък Блок-A – „дупката“, където пребивават най-лошите дисциплинарни нарушители.

Но наблюдателите виждат достатъчно, за да осъзнаят, че пазачите, които носят храната, „не разговарят редовно, ако изобщо го правят, със затворниците“. Въпреки твърденията, че затворниците се проверяват от психолози през една седмица, „няколко осъдени казаха, че не са говорили с психолог от много месеци“ и че подобни разговори обикновено са доста кратки.

Групата отбелязва също, че много затворници в ADX са жертви на капан в стил Параграф 22 – те са попаднали там веднага след осъждането си, но никога не им е предоставена възможност да „прогресират“ към по-леки рестриктивни мерки заради естеството на престъпленията им.

Изглежда някои престъпления не подлежат на изкупление.

Силвърстайн изпраща писмо до групата, предлагайки им да дойдат да го видят в Блок-Z, ако искат да чуят истинската история за „провалената и драконова наказателна система“ на правителството.

Все още никой от организацията не е дошъл да го види. Силвърстайн ги чака в своята самотна кутия. Знае, че Бюрото просто иска да го погребе и че той самият им е дал ключа за килията си. Но също така знае, че не е участвал сам в построяването на тази кутия.

Най-ранната възможна дата за неговото освобождаване е след 84 години. Остава му само да чака.

——————————————————————————————————————————————

Източници: westword.com, wikipedia.org, peteearley.com

The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

3
Напиши коментар

avatar
2 Дискусии
1 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
3 Автори на коментари
НинаСилвияМарти Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Марти
Гост
Марти

Всъщност – майка му се развежда докато е бременна (!) с първия си мъж и се жени за втория си мъж – Томас Конуей. Четири години по-късно палавата мама се жени ПАК – този път за Сид Силвърстайн, който осиновява малкия Томас. Така че – детето чак на 3-тия опит се сдобива с фамилия… Не е ясно после колко още бащи е имал 🙂

Нина
Гост
Нина

Е, не е дочакал. Силвърстайн е починал преди няколко месеца, през 2019та, четох някъде.