Публикувано на: 18 май, 2008

През първите дни на февруари 1872г. жителите на Сан Франциско с вълнение научават вестта за най-голямата находка от 1849г. насам – времето на златната треска. Някъде на запад някой се бе натъкнал на цяла планина от диаманти. Никой не знаел къде точно е тя, но всички знаели, че тя в действителност съществува.

Носителите на тази смайваща вест изглеждали точно както и можело да се очаква. Те се казвали Джон Слек и Филип Арнълд и били рудотърсачи с прошарени коси и със съответните гъсти бради и сини каубойски панталони, набити с праха на планинските пътеки. Слек бил нисък, тих човечец, който не правел особено впечатление; когато възникнел някакъв спор, той оставял Арнълд да се разправя. Арнълд бил приказлив и дълъг като върлина, с искрено развълнувано лице. Знаело се, че е служил в Моргановата щурмова команда по време на Гражданската война.

Разбира се, живописната двойка не нахълтала в града на коне да разгласи гръмогласно откритието си из Пазарната улица. Те пристигнали с влак на компанията „Юниън Пасифик“ на първия или втория ден от месеца; Арнълд носел торбичка от зебло, а до него Слек поклащал под мишницата на дясната си ръка пушка Уинчестър. След като се настанили в един хотел, те излязли да сръбнат по нещо, носейки със себе си торбичката, която изправяли на пода до себе си, докато пиели. Където и да отидели, торбичката вървяла с тях.

Към средата на февруари половината съдържатели на пивници в Сан Франциско вече си правели догадки за съдържанието на торбичката и се чудели защо тя е предмет на такова грижливо внимание. Любопитството им се изострило още повече от това, че рудотърсачите водели всичките си разговори шепнешком. Един кръчмар забелязал, че че изглеждали уплашени, сякаш държали нещо твърде горещо за пипане, тъй ценно обаче, че не бивало да го изпускат.

Така или иначе, но във всеки случай торбичката била тежка, затова Арнълд и Слек я отнасят в Калифорнийската банка и помолват да се сложи на съхранение в трезора. Едва-що получили разписката си и си заминали, любопитният касиер се вмъкнал в задната стая, за да провери съдържанието. Намерил скъпоценни камъни – цяла торбичка груби, нешлифовани диаманти, смарагди, сапфири и рубини. Това било за него твърде горещо за пипане, затова споделил откритието си с директора на банката, Уилям С. Ралстън.

Бил Ралстън бил един от големите хора на Сан Франциско. Като директор на инвестиционна банка той притежавал непреодолимия импулс да рискува. Тъй като рядко губел в каквото и да било начинание, той натрупал състояние, което го издигало на високо стъпало сред градския елит. След като надзърнал в торбичката, потъркал скъпоценните камъни в ръцете си и чул историята за мустакатите, той заключил, че се очертава голям келепир. Но тъй като въпреки своята екстравагантност бил твърде практичен човек, той повикал изпробвач да провери камъните при строга тайна. Специалистът се произнесъл, че те струват около 125 000 долара и сигурно са изкопани съвсем наскоро.

Тайното находище

Ралстън решил да се приближи до Арнълд, ветеранът от Гражданската война, по пътищата на бойното другарство. Затова доверил откритието си на един случаен съдружник-инвеститор, Джордж Д. Робъртс, който бил завършил войната като генерал в юнионистката армия. Робъртс веднага се сетил, че Арнълд е човекът, който само преди две години бил проучвал от негово име няколко минни концесии. При първата им среща генералът се зарадвал: Арнълд бил същият човек.

Робъртс поканил рудотърсачите на няколко бутилки с хубав алкохол и скоро той и Арнълд преживявали отново приключенията си от Съмтър до Апоматокс. Макар и да били на противни страни във войната, новото приятелство било по-силно от старата вражда, съгласили се те.

И така от дума на дума стигнали до удивителното откриване на скъпоценните камъни, което накарало Арнълд да заговори шепнешком.

- Мислех, че то ще ни заслепи – казал той. – Когато стигнахме до мястото, то така блестеше под слънцето, че замижахме. Където и да се обърнехме, виждахме скъпоценни камъни. Тогава Слек побесня. Дълбаеше с тока на ботуша си и ги вадеше направо от земята.

Генералът гледал изцъклено пред себе си. Той почти виждал със собствените си очи находището на скъпоценните камъни.

- Вие, приятели, ще спечелите голямо състояние – рекъл той, – стига да съумеете да измъкнете тия камъни оттам. – Налял им отново и ги оставил да размишляват над думите му.

Арнълд и Слек се споглеждали неловко. Изведнъж Арнълд решил да смъкне бремето от сърцето си.

- Тъкмо това не ни дава мира, генерале – заговорил той. – Ние сложихме ръка на нещо, но не знаем какво да го правим. Ако се заловим да мъкнем камъните с торби, някой ще надуши мястото. Единственият изход е да узаконим парцела и да закараме машини за разработването му. Ала не можем да се сдобием с пари за тая работа, без да продадем това, което сме изкопали оттам, а така ще възбудим подозрение. Та не знаем има ли честен човек, който би могъл да ни даде тия пари.

Генералът кимнал съчувствено. Той разбирал затруднението им. Петнайсет минути говорил за жалкото състояние, в което била изпаднала човешката нравственост, докъде се стигало, когато човек не може да се довери на ближния си. И изведнъж просиял.

- Знаете ли, приятели, какво ще ви кажа – казал той. – Аз лично нямам пари, но съм близък с хора, които имат. Мога да поставя въпроса пред тях и ще се мъча да ги убедя да финансират създаването на дружество, което да придобие законни права върху находището и да почне експлоатацията му. Естествено, вие ще бъдете съдружници в дружеството. Е, как ви се струва?

Слек като че ли се отнасял с известно подозрение към генерала, но ясно било, че Арнълд свири първата цигулка. Той се съгласил, и Слек също склонил. Обаче това било всичко, което генералът успял да постигне. Колкото и да се мъчел, не могъл да накара двамата да му кажат къде са направили голямото си откритие.

На другата сутрин в Сан Франциско вече действали давления в няколко посоки. Касиерът, който приел торбичката на рудотърсачите, започнал да си служи със своето откритие като тема за разговор, а Арнълд и Слек се оказали магнит за любопитните и користолюбивите. Те престанали да отричат находката си, но отказали да говорят за местонахождението й дори с най-мъгляви думи. Една вечер обаче Арнълд, който изглежда бил прекалил с пиенето, намекнал, че мястото е западно от Омаха и южно от Ларами. Макар че по този начин периметърът се стеснил почти до половината Запад, из града се разнесла мълва, че рогът на изобилието се намира в североизточния ъгъл на Аризона, където днес е разположена част от резервата на индианците навахо. В разстояние на една седмица не по-малко от хиляда души тръгнали да търсят невероятните богатства.

Другото давление изхождало от банкера Бил Ралстън. Генерал Робъртс, чувствайки, че си е извоювал известни права, след като положил основите на цялата работа, прехвърлил на Ралстън задачата да развърже езиците на Арнълд и Слек, тъй като бил най-големият сладкодумец южно от река Колумбия. Скоро банкерът се запретнал да доказва на иманярите с думи, които били почти осезаеми за тях, какво би им донесло експлоатирането на скъпоценното находище. Говорел за разкошни къщи, за изби с вино, слуги, каляски, жени и положение в обществото на богатите.

Ръцете на Арнълд треперели непрекъснато, докато Ралстън ораторствал. Когато не можел повече да се владее, той изригнал:

- Ще се спазарим с вас, мистър Ралстън.

- Наричайте ме Бил, момчета – рекъл Ралстън.

Бил увещал разпалената двойка да заведе двама от приближените му до мястото за обстойна проверка. Арнълд настоял само за едно условие: представителите на Ралстън да бъдат със завързани очи, докато стигнат до находището.

Пълно доверие

Две седмици по-късно, когато групата се връща в Сан Франциско, хората на банкера били като замаяни. Те не знаели къде са били, но били видели неизброимо количество скъпоценни камъни и донесли цяла торба от тях. „Не защото мислехме, че някой ще се усъмни в нас, а защото искахме сами да се уверим, че не сме сънували.“

Със съгласието на Ралстън новината получава гласност и се разпространява из града със скороста на пожар. Хората приемали слуховете, без да се усъмнят в нещо, защото намирането на скъпоценни камъни било само още едно доказателство за това, в което те горещо вярвали: че Западът и особено Сан Франциско са предопределени да станат най-богатата, най-могъщата област в процъфтяващите Съединени щати. Без да си служат точно с този израз, гражданските ръководители говорели за несъмненото бъдеще на града.

Те имали обилни доказателства. Западът все още бил на връхната точка на ентусиазма, който последвал закупуването на Аляска пет години преди това. Наистина някои наричали тази покупка „лудостта на Сюърд“ (инициаторът на закупуването на Аляска през 1867г. от царска Русия), ала западняците знаели, че два цента на акър никак не е лоша сделка, особено когато тези акри може да крият баснословни богатства в кожи и ценни изкопаеми. Пък и съвсем наскоро били свидетели на тържествената церемония по случай съединяването на железопътната линия Сентръл Пасифик с линията Юниън Пасифик, благодарение на което Сан Франциско станал лесно достъпен за останалата част от растящата нация.

Когато хората от източните щати предприемали за пръв път пътуване на запад, те намирали една област, представляваща почти отделна нация, с широта и хубост, каквито те и не предполагали, че владеят. Чужденците също били смаяни. Един англичанин, който през 1869г. посетил Юта и Колорадо, се върнал в родината си и съобщил, че е открил няколко планини от чисто сребро. Когато предложил да подели планините си с хора, които биха вложили три милиона долара за разкопаването им, лондонският вестник „Таймс“ го изобличава като измамник и той изчезва, но тази несполука никак не охладила увлечението по Американския Запад.

Такъв бил властващият тогава дух на самоувереност, който подтиква жителите на Сан Франциско да окажат пълно доверие на скъпоценното находище на Арнълд и Слек в Дивия Запад. Двайсет и петима смели граждани дават на банкера Ралстън по 80 000 долара за правото им да участват на равни начала в новоучредената „Минна и търговска компания на Сан Франциско и Ню Йорк“. След това се включват и барон Фердинанд Ротшилд от Лондон и Париж, а също и двама нюйоркчани – Хорис Грийли и Чарлз Тифани. Грийли бил напуснал редакцията на „Ню Йорк трибюн“, но още се ползвал с влиятелно име, а Тифани бил основател на прочутата ювелирна фирма на Пето авеню.

Експертна оценка

С повече от 2 милиона долара капитал на свое разположение Бил Ралстън продължавал да действа едновременно с предпазливост и добър нюх за подход към хората. Той казал на Арнълд и Слек, че иска от тях да предадат торбичката със скъпоценните си камъни на Тифани, най-видния американски авторитет в тази област. Иманярите бързо се съгласили, благодарение на което се провежда едно широко рекламирано събрание в нюйоркската кантора на Тифани. Освен гореспоменатите светила на него присъствал и безуспешният опонент на Ейбръхам Линкълн в борбата за президентския пост, генерал Джордж Б. Маклелън, който бил един от директорите на фирмата.

Когато всички насядали и задоволили любопитството на репортерите, Ралстън се приближил до една голяма маса, зад която се бил разположил Тифани. Той носел торбичка с камъни, която вдигнал и обърнал с известно усилие. Скъпоценните камъни се разсипали на голям куп пред Тифани, и публиката зяпнала от изумление. Бижутерът взел няколко и ги потъркал между пръстите си. Вдигнал ги срещу светлината и накрая ги подложил на щателен оглед под ювелирната лупа.

- Това са скъпоценни камъни с огромна стойност – казал той.

- Каква стойност? – попитал Бил Ралстън.

- Ще трябва да ги пратя на шлифовчиците си да им направят точна оценка – отговорил Тифани. Истината е, че бижутерът почти нямал понятие от нешлифовани диаманти.

Четиридесет и осем часа вестниците държали читателите си в напрежение и най-после присъдата била произнесена. В обработено състояние скъпоценните камъни щели да струват 150 000 долара. Ралстън, който бил донесъл от трезорите си само една десета от камъните, побързал да замине за Вашингтон, за да свърши още някаква работа. Той потърсил сенатор Бен Бътлър и го ангажирал за юридически съветник. Бътлър, западняк, до когото сенатът се отнасял по въпроси за минното дело и полезните изкопаеми, се съгласил, че ще принесе полза, като накара Конгреса да узакони претенциите на фирмата върху скъпоценното находище.

Бил Ралстън предложил като последно условие теренът да бъде проучен от един инженер-консултант, ползващ се с безупречна репутация. Когато Арнълд и Слек и този път се съгласили, Ралстън ангажирал Хенри Джейнин, инженер, тъй трезв в преценките си, че, както казвали, бил дал положителна оценка за петстотин рудника, от които впоследствие клиентите се били замогнали, и нито за един рудник, от който се били загубили пари. Джейнин се съгласил с определеното му възнаграждение: 2 500 долара, плюс всичките му разходи и правото да купи от фирмата акции на ниска цена.

Срещу 100 000 долара в брой, платени от Ралстън, Арнълд и Слек отново прекъснали приятния си живот, на който се наслаждавали в Сан Франциско, и повели една експедиция със завързани очи към своята Шангри-ла. Този път обаче Арнълд подготвил своето излизане от сцената, като отначало протестирал енергично, че двамата със Слек си навличат огромни неприятности. Когато този път се върнали в Сан Франциско, Джейнин допълнил с вещото си мнение преценката на другите експерти, които били потвърдили находката. Скоро Ралстън се видял принуден да отхвърли предложения на хора, които давали до 200 000 долара, плюс 20% от приходите, за парцели от по един акър близо до находището, чието местоположение още не било установено. Минната компания пуска сто хиляди акции, които разпределя между първоначалните инвеститори, такава тлъста плячка не можела да се дели с простолюдието.

Но Ралстън разбира, че търпението на Арнълд е поставено на твърде тежко изпитание, а чувствата на Слек робски го следвали. Арнълд казвал, че докато богаташите са се запретнали да печелят състояние, той и Слек продължавали да затъват. Той имал нужда от 550 000 долара, срещу които искал да се оттегли от сделката. Ралстън с удоволствие му платил в брой и казал сърдечно „сбогом“ на иманярите, които разкрили местоположението на скъпоценното находище и незабавно напуснали града – Слек, за да изчезне завинаги, а Арнълд, за да се върне в родното си място в Северен Кентъки, където бил посрещнат тържествено като верен и преуспял син на Юга.

Лъжливи дрънкулки

Кларънс Кинг, млад геолог, който не знаел нищо за тези сензационни събития, пристига в Сан Франциско през септември 1872г., след като прекарва почти цели пет години в изучаване на рудоносните земи на Запада. Кинг бил възпитаник на Йейлския университет, учен на 30-годишна възраст, уважаван както за теоретичните си така и за практичните си познания. Една от най-отскорошните му задачи била да извърши геодезично проучване на Четиридесетия паралел от името на правителството, затова бил много изненадан, когато научил за находището на скъпоценни камъни. Преди това той бил докладвал, че геологичният състав на Невада, Юта, Колорадо и Уайоминг показва, че там не са възможни образувания на скъпоценни камъни. Съмнявал се, че Аризона прави изключение.

Кинг намерил Джейнин, с когото се познавал, и чул цялата история. Инженерът, все още силно екзалтиран, казал, че двамата с Арнълд пътували тридесет и шест часа с влака по линията Юниън Пасифик, преди да слязат в западната част на Уайоминг.

- Тогава той ми завърза очите – разказвал Джейнин – и ме качи на един кон. Яздихме два дни, като доста време слънцето биеше в лицата ни. Когато стигнахме и Арнълд ми свали превръзката от очите, видях такава красива гледка, каквата не съм виждал през живота си. Бяхме нависоко, предполагам – на около 2000 метра, и стояхме на едно високо скалисто плато със стръмни склонове, в по-голямата си част пустинно, ала съвсем близо до нас имаше една конусообразна планина с плосък връх. Това именно беше минното поле. За десет минути изкопах камъни може би за 10 000 долара. Те се намираха навсякъде – в тесни, дълбоки дерета, между скалите и в плитки ями. Кларънс, ти сам трябва да се включиш в тая работа. Зная, ти казваш, че не може да има диаманти около Четиридесетия паралел, но преглътни гордостта си и провери сам. Всеки може да сгреши, Кларънс.

Кинг не искал да преглъща нито гордостта си, нито повествованието на Джейнин. Вместо това той проверил по какъв начин инженерът е бил отведен до находището на скъпоценните камъни. За Аризона не може и дума да става, решил той, понеже с двудневна езда от Уайоминг човек може да измине само половината път. Тогава си спомнил думите на Джейнин, че „доста време“ слънцето биело в лицето му. Това накарало подозрителния Кинг да се усъмни, че инженерът е бил заблуждаван. Няколко дни го били развеждали назад-напред из една и съща неопределена местност. Тогава Кинг прегледал наново бележките за проучванията си из Скалистите планини и намерил едно описание, което съвпадало с това на Джейнин. Той не си спомнял точно планината, но знаел, че тя е някъде в Източна Юта, в предпланините на Юинта, точно на юг от границата на Уайоминг.

Като се добрал до Уайоминг по железопътната линия Сентръл Пасифик, Кинг намерил един стар рудотърсач, който се бил грижил за товарните му коне по време на геоложките експедиции. Те обходили заедно предпланините на Юинта, докато стигнали до едно високо възвишение. Там видяли конусообразната планина. Тя била на не повече от четиридесет километра южно от Сентръл Пасифик. Кинг се усмихнал, като си спомнил нещо: когато Джейнин казал на Арнълд, че му се е счула локомотивна свирка, кентъкецът отвърнал: „Гази те диамантена треска, човече! Това е вик на индианец.“

Докато Кинг легнал да пренощува, помощникът му, заинтригуван от историята със скъпоценните камъни, започнал да рови из песъчливата почва. След десет минути той донесъл на Кинг един голям, груб диамант. Намерил го в една яма; като я огледали, сторило им се, че е направена със стоманената кирка на рудокопач. После, тъкмо когато Кинг заспивал, старият рудотърсач надал радостен вик.

- Мистър Кинг – викнал той, – това е най-великото находище на скъпоценни камъни в света. Дава даже шлифовани диаманти!

И наистина той държал един камък, по чиято повърхност явно било играло шлифовъчното длето.

Сутринта Кинг се заловил за работа. Той намерил сапфири, рубини, гранати и смарагди – разнородна колекция, каквато природата в никой случай не би могла да създаде на едно и също място. Намерил ги пъхнати между скали, по които под увеличително стъкло личали следи от сечиво; скалите без драскотини не давали скъпоценни камъни. Намерил диамант даже в основата на един дървесен ствол. Теренът заемал повече от 400 метра площ и завършвал така внезапно, както и започвал. Очевидно той бил „посолен“, зареден с камъни, които природата била произвела в различни части на света, но не и в Американския Запад.

Кинг и рудотърсачът стигнали на коне до железопътната гара, където геологът телеграфирал на Ралстън, че е измамен. Банкерът не искал да повярва, докато не установил самоличността на Кинг. После отговорил телеграфически, че пристига с Джейнин в Уайоминг и помолил Кинг да го заведе до земята на лъжливите дрънкулки. Кинг изпълнил молбата му и краят на легендата бързо настъпил.

„Глупавите американци“

„Минната и търговска компания на Сан Франциско и Ню Йорк“ се отдръпва в забвение, след като на потресената общественост били дадени неловки обяснения: Ралстън и генерал Робъртс са били подведени от алчност, разпалена от слухове; Тифани е нямал абсолютно никакво понятие от необработени диаманти, от които и неговите шлифовчици не са разбирали нищо, и е бил психически предразположен да сметне камъните за истински; Джейнин, към чийто услуги прибягнали едва след като видни личности закупуват находището, също е бил предразположен да вярва на всичко.

Измамените санфранцисканци най-после разбират, че са се оставили да ги острижат като овце. През 1871г. Арнълд и Слек били в Европа, където посетили няколко амстердамски търговци на диаманти. Те проявили интерес само към нискокачествени диаманти, камъни, които били бракувани поради недостатъци или лошо оцветяване. Търговците нарекли тази двойка „глупавите американци“. После изведнъж те заминали за Лондон, където благодарение на тях интелигентността на американците си спечелила още по-голямо неуважение. Те похарчили общо около 50 000 долара за най-голямата сбирщина от нискокачествени, необработени диаманти, колекционирана дотогава. И като връх на непредпазливост взели и шлифованият диамант, на който помощникът на Кларънс Кинг попаднал, след като се върнали в Америка и „посолили“ предпланините на Юинта.

Тъй като Кентъки все още не изпитвал благоразположение към северняците и особено към северняци, които наричат южняка мошеник, банкерът Ралстън знаел, че никога няма да получи от Арнълд 650 000 долара обезщетение в родния му щат.

Но един инвеститор, чието огорчение било право пропорционално на алчността, която го подтикнала да се подведе по другите инвеститори, отишъл чак в Кентъки и издирил Арнълд в Елизабеттаун, където той работел като високоуважаван банкер. Той го опсипал с такава канонада от жалби, че накрая Арнълд се откупил от съдебно преследване, като му върнал 150 000 долара. Остатъка използвал да финансира разширяването на своята банка – стъпка, която така вбесила другата банка в града, че собственикът й отишъл един ден при Арнълд и го застрелял.

Западът пак останал без диаманти от местен източник, ала в замяна на това пък не му липсвали вълнения. Две години след разкриването на голямата измама с диамантите Калифорнийската банка на Бил Ралстън фалирала под тежестта на безразсъдните му спекулации. Ралстън, задлъжнял с 5 милиона долара, бил намерен удавен в залива на Сан Франциско. Духът, който броди из изоставените стари мини – дори из несъществуващите находища на скъпоценни камъни – взел последната си жертва.

из книгата на Харолд Мелинг „Скандалните мошеници“

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –