Публикувано на: 18 май, 2008

През първия ден на новата 1889г. Уилям Франклин Милър решил да забогатее бързо. Бледият двайсетгодишен чиновник бил измъчван от няколко належащи проблеми, които до един, според него, можели да се разрешат с пари. Той имал болна жена и дете-пеленаче, цял низ от несполучливи спекулации с акции на дребно и дълбока чувствителност към своя ръст или липса на ръст. Милър се извисявал на 1,54м. височина в лачените си обувки с високи токове и си въобразявал, че хората постоянно го гледат с пренебрежение. Той знаел, че и с всичките пари на света не може да си купи петнайсет сантиметра ръст повече, ала си мислел, че би могъл да си купи известен личен престиж.

Подбуждан от тези дразнения, Милър се заловил за един инвестиционен план, който бил невероятен по своята простота. Той заявил, че разполага с „тайни сведения“ за фондовата борса, сведения, които биха могли да го направят богат, ако има капитал за влагане. Ако инвеститорите му набавели капитал, щял им бъде много благодарен – и което е по-важно, щял да им плаща по десет процента лихва всяка седмица за всеки долар, вложен от тях. С други думи, 520 процента годишна лихва.

И той я плащал; и когато го правел, вложителите се биели на улицата за място на опашката пред кантората му. Хората сключвали заеми, ипотекирайки предприятията си, само и само да се сдобият със средства за влагане, и накрая почнали да се стичат толкова много пари, че Милър и подчинените му трябвало да пълнят с тях цели варели. Просто не можели да ги преброят.

Когато тази забележителна империя се сгромолясва само единайсет месеца след основаването й, грохотът се чул из цялата страна и дори в Канада. Последният му ек отнесъл Милър „520-процентовият“ в затвора Синг Синг, един блестящ, но напълно банкрутирал фалшификатор, тъкмо когато бил достигнал възрастта, която вече му давала избирателни права.

Тайни сведения

От годината, когато Милър се научил да чете библията, родителите му изисквали от него неотстъпно да посещава едно неделно училище, разположено близо до скромната им къща в Уилямсбъргския район на Бруклин. Съвсем логично било той да си избере за първи жертви няколко младежи, които изучавали библията с него. Тези юноши за жалост живеели твърде откъснато от света, защото, когато научили, че Милър работи в борсови посреднически кантори на Уол стрийт, заключили, че той знае цената на борсовите табла. А той решил да не разсейва това погрешно заключение. Така че, докато слушали уроците по логика, той потривал четинестите си руси мустачки и си мислел как може да извлече полза от тяхната заблуда.

Със започването на 1899г. той бил готов да действа и една мразовита утрин, с характерното си леко заекване той изложил своя план. Ако някои от младежите му дадат по десет долара, казал той, „тайните му сведения“ ще им носят всяка седмица по един долар доход. За десет седмици ще си възвърнат основния капитал, а после – нищо друго, освен астрономически печалби. Примамката била твърде съблазнителна, така че половината клас, или десет души с по десет долара, решили да бият Уол стрийт с помощта на Милър „520-процентовия“.

Младият аферист ликувал. Дребният му ръст изчезнал пред дръзкия му план колкото хитър, толкова и нечестен. Милър не разполагал с никакви „тайни сведения“ за фондовата борса и не възнамерявал да вложи нито цент от стоте долара, които бил събрал. Той просто щял да ги прибере в джоба си и да плаща десетдоларовата седмична лихва от основния капитал, внасян от нови вложители. Дотогава, докогато можел да намира все нови хора, които да му дават по десет долара вноска и да кара старите вложители да прибавят все повече десетдоларови банкноти, еднодоларовите лихви лесно щели да се погасяват сами, а той скоро щял да бъде богат човек. Ако някога в бъдеще настъпел ден за „уреждане на сметките“ по този план, Милър поне не го виждал.

Той напуска работата си и по цели дни събира влогове и търси все нови и нови клиенти. Влачел се от къща на къща в Бруклин, а кантората му била в черното му бомбе. През свободното си време, когато уж трябвало да следи за акциите, които се котират високо, той броял парите си. Когато се разчуло за феноменалните приходи, които носел на своите клиенти, сумата, която трябвало да брои, се увеличавала с всяка измината седмица.

Бизнесът му така разцъфтял, че към средата на февруари Милър вече не можел да смогва с ежедневните си обиколки. Нещо повече, той бързо стигнал до онази съдбоносна точка в кариерата на шарлатаните, когато те започват сами да си вярват: сметнал, че е недостойно за Уилям Франклин Милър да обикаля насам-натам за пари. Затова той наел стая в една разнебитена паянтова двуетажна къща на Флойд стрийт и обявил, че ще приема вложители или там, или никъде.

Разгръщане

Новопридобитото свободно време дало на подтиснатия творчески дух на Милър възможността да се разгърне. Той написал живи, многообещаващи циркуляри, които трябвало да примамят вложители далеч извън пределите на Бруклин. Леел увещаващи глупости в седмични бюлетини, които разпращал по пощата на юг чак до Луизиана и на север до Манитоба. Тогава, почувствал, че предприятието му се нуждае от по-звучна фирма, той взел средното си име, украсил го със снимка на Бенджамин Франклин и се обявил за „Синдикат Франклин“. Девизът му също бил взаимстван от Бен Франклин: „Пътят към богатството е ясен като пътя към пазара“.

Огромните лихви, които изплащал, били обяснени в един от неговите бюлетини с известна тайнственост, но все пак логично:

„Това може да ви се вижда невъзможно, но вие знаете, че трябва да има начин човек да удвои парите си за късо време, иначе нямаше да има Джей Гоулд, Вандербилт и други милионери, които са спечелили състоянията си на Уол стрийт, след като започнали почти от нищо“.

В друг бюлетин се предлагало нещо сензационнно, на което малцина спекуланти можели да устоят. Милър им предлагал участие в една огромна операция за отгатване тенденциите на борсата. „Моята амбиция – заявявал той – е да направя Синдиката Франклин един от най-големите и най-силните, действащи на Уол стрийт, който ще ни даде възможност да направляваме акциите, да ги покачваме или сваляме според нашето желание. Така нашите печалби ще станат пет пъти по-големи, отколкото са сега.“

Мечтата да биеш Уол стрийт накарала вложителите да се трупат пред вратата му, и Милър определил петък за деня, в който се правят вноските, за да могат лихвите да се получават следващата седмица.

Така петък става празничен ден в къщата на Флойд стрийт. Цели тълпи, наредени на опашка, чакали да се отвори кантората, и тъй като с всяка седмица те ставали все по-многочислени, полицията затворила улицата за превозни средства. Не един полицай се присъединявал към опашката, а присъствието на най-добрата полиция – нюйоркската – вдъхвало у вложителите чувство на сигурност. Докато сините униформи чакали да внесат парите си, те същевременно разтървавали сбилите се помежду си нетърпеливци.

Точно отвътре на вратите, на най-горната площадка на предното стълбище, на едно бюро седял Милър и потривал нервно мустаците си с едната ръка, а с другата подписвал малки розови и зелени разписки. Той бил толкова отрупан с искания на клиенти да ги обслужи, че наел един разсилен да му помага, а после се принудил да вземе и четирима чиновници.

Когато дошла пролетта, едва ли имало човек, който да подписва името си толкова пъти на ден, колкото Милър 520-процентовият. Той имал гумен печат с ясния си, закръглен подпис и държал под наем всички стаи на горния етаж на къщата. Скоро заел цялата сграда.

Варели с пари

Това не значи, че Милър нямал никакви критици. Каквато и лихва да плащаш, каквито и чудеса да вършиш, винаги ще се намери някой да се усъмни в тебе. Един такъв скептик бил пасторът на Независимата църква, към която принадлежал и Милър. Когато узнал за безбожните суми, които неговият ученик от неделното училище трупа, той тутакси го отлъчил от църквата и поискал от полицията да го арестува като измамник.

Един лейтенант му отговорил:

- Не съм сигурен дали ще мога да арестувам този човек, дори и да получа оплакване. Повечето мои полицаи, инспектори и детективи изглежда имат дял в тази работа и аз мисля сериозно идущата седмица сам да се присъединя към тях.

Божият служител се оттеглил огорчен и скандализиран.

Клиентите извън града, които не знаели за тези прояви на недоверие, само гледали да не останат извън това доходно нюйоркско финансово предприятие. Писмата им, натъпкани с пари, започнали да пристигат с цели вагони. Четирима служители в централната поща на Бруклин били натоварени с извънредната обязаност да разпределят кореспонденцията на „Синдиката Франклин“. Милър зяпнал от смайване първия ден, когато три пощенски фургона спрели на Флойд стрийт, ала бързо се окопитил и увеличил персонала си на петдесетима. Даже толкова хора не смогвали да преброят парите, затова ги хвърляли на пода зад себе си веднага, щом ги поемали. В края на деня те изгребвали зелените банкноти и златните монети с лопати и пълнели с тях варели зад къщата. Несъмнено някои от тях прибирали в джоба си някоя и друга банкнота, но тъй като Милър не водел счетоводство, никога не ставало въпрос за това. Пък и просто нямало никакво значение.

- Отваряхме рано и затваряхме в десет вечерта – казва той по-късно, – но никога не смогвахме да преброим наличните пари по-рано от три часа сутринта. В събота сутрин рядко привършвахме работата си преди разсъмване.

Нагледна агитация

Успехът стимулирал латентното чувство на младия човек към драматизъм. Той решил да отвори вратите на Флойд стрийт и да пусне вложителите да влязат в самата златна мина. В дъното на приемната поставили две бюра с ролетки. Там се приемали влоговете. Но за да стигнат до тези бюра, вложителите трябвало да минат покрай една будка със стъклено прозорче, където се изплащали лихвите. Размерът на лихвите така вълнувал хората, че докато стигнат до бюрата с ролетките, мнозина удвоявали и утроявали сумите, които били дошли да вложат.

По същия начин онези, които получавали лихви на съответното гише, така се въодушевлявали, като гледали постоянната опашка от чакащи вложители, че вместо да приберат лихвата си я влагали отново, за да бъде добавена към основния капитал, който вече били внесли. Това било великолепна демонстрация на силата на нагледната агитация.

Този прийом така раздул броя на вложителите, че Милър бил принуден да вземе една драстична мярка. Всяка стая в къщата била превърната в кантора и скоро пари се приемали навсякъде – от кухнята до баните. Парите валяли като потоп върху Уилям Франклин Милър. При никое друго свое предишно начинание той не бил печелил повече от пет долара седмично; сега той отишъл при един шивач на Пето авеню и излязъл с дрехи за 1800 долара.

Веднъж, когато един вложител го запитал защо един тъй преуспяващ синдикат се помещава в такава неугледна сграда, новоизлюпеният финансов магнат се обидил. Като размислил, той дал обяснение в един бюлетин, в който порицал високите режийни разноски на разкошните борсови кантори на Уол стрийт.

„С вашите пари ние не купуваме нито махагонови бюра, нито маслени картини – писал той. – Те се влагат в работа за вас при десет процента седмично. Нашите текущи разходи са малки, приходите ни – огромни и сигурни.“

Това било посрещнато с усмивки на задоволство, последвани от насмешки по адрес на борсовите посредници от Уол стрийт – посредници, които далеч не можели да плащат 520-процентова лихва годишно. Броят на вносителите продължавал да расте, докато Милър бил принуден да вземе друга драстична мярка. В средата на октомври той издава следното съобщение:

„Работата ни се увеличи до такава степен, че не сме в състояние да приемаме влогове под петдесет долара, тъй като по-малките суми предизвикват претрупване с подробности, поради които почти не е изгодно да се занимаваме с такива малки суми“.

Колкото и успешно да изглеждало предприятието, печатът продължавал да се отнася особено скептично към него. Вестниците не можели да обяснят как функционира „Синдикатът Франклин“, но и не можели да преглътнат този почин. Някои от тях подхвърляли недвусмислено, че мирише на измама, ала малцина читатели повярвали това. Колкото до Милър, той тълкувал това неодобрение като черна завист към човек, който е намерил сигурен път да бие системата.

Рай на измамниците

Самоувереността на Милър нараснала и той отворил клон в Бостън за обслужване на многолюдното население на този град. Спрял се на един новоизлюпен борсов посредник на име Едуард Шлесингер, направил го свой съдружник и го настанил в Бостън. Но едва се открил клонът и бостънският вестник „Пост“ открито се нахвърлил върху Синдиката като „рай на измамниците“. Милър почувствал първите пристъпи на страх. Той се посъветвал с един рекламен агент, който му препоръчал да се свърже с нюйоркски адвокат на име Робърт Амън, известен сред блюстителите – и нарушителите – на закона като „Полковник“ Амън.

Милър намерил в лицето на Амън всичко, което му липсвало и каквото той сам не можел да бъде. Той бил убедил много хора, че е самоуверена авторитетна фигура, но в себе си знаел, че е плашлива мишка. Амън, от друга страна, бил висок, снажен и със съвсем безцеремонни маниери. Със своята дързост той бил олицетворение на самонадеян човек. Нещо повече, имал опит в много сражения със закона в защита на съмнителни предприятия, търгуващи с ценни книжа.

Полковник Амън казал на Милър да остави всичко на него. Първо, рекъл той, ще отидат в Бостън и ще се подготвят за един наплив на подплашени вложители в клона. Милър натъпкал в един куфар 70 000 долара в банкноти от по пет долара и двамата заминали. Както бил предвидил Амън, вложителите, които били прочели „Пост“, се втурнали като рояк към кантората и искали да изтеглят влоговете си. Милър бил много доволен, че ангажирал Амън, защото макар че планът на Амън му струвал 28 000 долара, този ход дал незабавен резултат. Той спрял паническото теглене на влоговете и възстановил доверието. От остатъка в куфара Амън взел 5 000 долара хонорар и двамата се върнали в Ню Йорк.

Това кратко теглене на влогове започнало и било спряно в средата на ноември 1899г. – обаче на Амън поне станал ясен неизбежният фатален край на предприятието. Той знаел, че Синдикатът не може вече да изтрае дълго и решил да си отреже незабавно голямо парче от доларовата баница. За това свое угощение, той избрал седмицата, която започвала от понеделник, 20 ноември, и която той направил най-напрегнатата седмица в младия, но трескав живот на Милър.

В понеделник Амън заявил, че е дошло време да се нанесе жесток удар на инвеститорите. Вслушвайки се в този съвет, Милър съчинил една телеграма, която разпратил на всички вложители. Тя гласяла:

Имаме тайни сведения за началото на голяма транзакция събота или понеделник сутринта. Големи печалби. Преведете веднага суми, за да приберете печалбите.
У.Ф. Милър

Той направил и един свой трик – евтин трик, на който не можел да устои: разпратил телеграмите с наложен платеж.

Във вторник Милър бил посрещнат в бруклинските кантори от Едуард Шлесингер. Управителят на бостънския клон признал, че там положението било много напечено. Той натъпкал в един куфар 175 000 долара, казал „сбогом“ и се качил на един параход за Европа. Милър, който не бил в състояние да поиска от полицията да спре Шлесингер, го оставил да се измъкне тихомълком и зачакал нетърпеливо края на седмицата.

В сряда били върната около 1000 телеграми, за които вложителите били отказали да платят наложения платеж. Ала когато по-късно през деня пристигнала пощата, тя била пълна с пари от мнозинството, което му оставало вярно.

Предателството

В четвъртък Милър с пот на челото разпечатал още една поща, получена на Флойд стрийт, после изпаднал в паника. Грабнал 30 500 долара и отишъл в кантората на Амън в долната част на Манхатън; Амън му казал да се готви да бяга в Канада, като прехвърли на него парите, които Милър държал в различни банки. Двамата отишли в банката „Уелс Фарго“, където Амън внесъл на своя сметка 30 500-те долара заедно с една разписка за вложени 100 000 долара, които Милър бе вложил по-рано. Милър също му дал чек за 10 000 долара и ордер за още 40 000 долара в държавни облигации. Като посъветвал разтреперания млад човек да се прибере вкъщи при жена си, Амън се запътил към разкошната си къща на Стейтън Айлънд с банкови документи, представляващи влогове на Милър на сума 180 500 долара.

В петък Милър отишъл в кантората си и прибрал още пари. В шест вечерта избухнало кратко сбиване, когато един човек се опитал да вложи 150 долара, но му казали, че Синдикатът вече е приключил работния си ден. Когато служителите на Милър се съгласили да приемат 50 долара, човекът си отишъл мирно и тихо.

В събота Милър пристигнал на Флойд стрийт и видял огромна навалица. Вмъкнал се в къщата и останал в една задна стая до един часа следобед, когато се запътил към дома си. Подозирайки, че го следят, той се качил на трамвая, слязъл след една пресечка, промъкнал се през една дрогерия и една китайска пералня, скочил тичешком на влака на надземната железница и се втурнал в кантората на Амън в два часа следобед. Когато влязъл, на Амън съобщавали по телефона, че бруклинското голямо жури най-после издало обвинителен акт срещу Милър за сговор с цел измама.

Адвокатът се изправил и сложил успокоително ръка върху рамото на клиента си.

- Моето момче – рекъл той, – няма защо да се тревожиш. Ала ще трябва веднага да заминеш за Канада. По-късно аз ще изпратя жена ти и детето ти.

Милър отпътувал, като взел със себе си постъпленията от тоя ден.

Съобщението за изчезването на финансиста било голяма сензация, но никак не смутило вложителите му; вярата им в него била просто изумителна. Един човек казал на журналистите: „Ако Милър ми поиска 500 долара в понеделник, ще ги има.“

Бягството предизвикало, макар и със закъснение, обстойно проучване. Кантората на Флойд стрийт била запечатана, а счетоводните й книги – подложени на ревизия. Макар че Милър фактически не водел никакво счетоводство, полицията скоро добила представа за невероятните суми, които Синдикатът бил прибрал. Само от средата на октомври до средата на ноември той бил получил 648 000 долара. След като бил погасил лихви на сума 216 000 долара, за този едномесечен период Синдикатът бил прибрал в касите си 432 000 долара.

Докато Милър бил далеч в Монреал, полковник Амън си давал вид на оскърбен адвокат, чийто клиент го е измамил. А в същото време той прибрал още 65 000 долара в бонове, собственост на Милър. Бруклинският районен прокурор, който се усъмнил в подозрителния адвокат, го повикал да се яви пред голямото жури. Амън веднага посъветвал Милър да се върне, като му казал, че ще се отърве лесно, ако го осъдят, и ще може свободно да си харчи парите, без да го преследват като беглец. Доверчивият младеж се предал.

През април 1900г. той бил изправен пред съда. Той отрекъл всичко, ала на съдебните заседатели били нужни само пет часа, включително и времето за обед, за да го осъдят. Осъдили го на десет години каторжна работа. Когато го отвеждали към Голямата централна гара, за да хване следобедния влак за Синг Синг, Амън му прошепнал:

- Е, Били, внимавай да не раздърдориш много там!

Когато репортерите запитали самонадеяния Амън, дали мисли, че Милър ще си признае сега, когато е осъден, той отговорил:

- Когато се запознах с Милър, аз му цепнах горната устна и заших на долната копче. Така здраво съм ги закопчал.

Милър не проговорил, но съвсем по друга причина: Амън бил единственият източник за издръжка на семейството му. Всяка седмица адвокакът пращал по пет долара на жена му, която живеела при родителите си и се кълняла в невинността на съпруга си, в която искрено вярвала. Така минава година и половина, през което време увереността на Амън, че се е отървал, растяла.

Разплата

Междувременно обаче бруклинският районен прокурор тихомълком продължавал усилията си да накара Милър да инкриминира адвоката. Скоро задачата му се улеснила. Милър се разболял сериозно – първо от тиф, после от туберкулоза – и прекарвал по-голямата част от времето си в болницата на Синг Синг. Той чувствал, че никога няма да излез от затвора жив, а надеждите му за бляскаво финансово бъдеще се превърнали в озлобление срещу Амън.

През декеври 1901г., неповлияно от коледното настроение, Голямото жури издава обвинителен акт срещу Амън за присвояване на откраднати парични средства. Бързо се разнесъл слух, че Милър ще свидетелства в замяна на евентуално помилване, и слухът се оказал верен. Амън бил пуснат срещу гаранция, но през юни 1903г., когато най-после изчерпва възможностите да протака повече делото и бил призован на съд, той застава лице в лице срещу бившия си клиент.

Когато Милър излиза да даде показанията си, публиката била потресена. Измамникът, сега 26-годишен, бил почти неузнаваем – кожата на скулите му била като пергамент, гласът му – толкова слаб, че показанията му трябвало да бъдат повтаряни, за да могат да ги чуят съдебните заседатели. Ръката на смъртта като че била надвиснала неумолимо над него.

Полковник Амън, който никога не се предавал, извърнал очи към жалкия млад човек и се опитал да го накара да срещне погледа му. Прокурорът, който знаел силата на Амън и слабостта на Милър, постоянно скачал и заставал помежду им.

Милър дал нужните на обвинението показания. Той свидетелствал, че първите 30 500 долара, които Амън бил изтеглил от банката, са били крадени пари, получени от него. Казал, че се оплакал на адвоката за двайсетте долара месечна издръжка, която жена му получавала, и че Амън увеличил сумата на четиридесет долара, но под формата на заем. После Милър припаднал и го отнесли обратно в затвора. Амън, който имал отдавнашен опит да предугажда решенията на съдебните заседатели, знаел, че е „вътре“. Осъждат го само за половин час, още при първото гласуване. Щом съдбата му била решена, той се успокоил и задъвкал тютюн, гледайки мазно съдията, който го осъдил на четири и половина години каторжен труд – максималното наказание, допустимо по закон.

След това развръзката настъпва бързо. Амън бил изключен от адвокатската колегия, излежал присъдата си и изчезнал в неизвестност. Едуард Шлесингер, който офейква със 175 000 долара, се отдава на комар и лек живот в Париж и Монте Карло шест години , преди да умре. Милър получава помилване през 1905г., след като изтърпява половината от наказанието си. Той излиза с разбито здраве, но вероятно не и разбит финансово, тъй като от предполагаемите 1 200 000 долара плячка, властите възстановяват едва 24 000. Обаче той загубва жена си: тя получава развод.

Честният Бил

С течение на времето монументалната измама на Милър била забравена почти от всички, но през 1922г. една любопитна случка напомня отново за него. Когато един мъж бил докаран в съда на Лонг Айлънд след сбиване с жена си, той твърдял, че за цялата работа е виновен неговият шурей. Шуреят, казал той, се водел под името Уилям Шмит, ала в действителност бил прословутият 520-процентов Милър, който от седемнайсет години живеел у тях.

Репортерите се завтекли към Лонг Айлънд и намерили Шмит-Милър, собственик на малка провинциална бакалница. Те го заварват в момента, когато обяснява на едно любознателно дете, че купува захарните петлета по един цент и ги продава по два цента, за да има печалба. Репортерите запитали Милър, какво е мнението му за един човек, който станал известен по това време – Чарлз Понци, шарлатанин, който бил натрупал милиони долари чрез измама на вложители. Милър отговорил, че се надява скоро Понци да си получи заслуженото в съда; че отдавна бил прозрял замислите му само от четене на вестниците.

На изказването на Милър не се обръща особено внимание, но то било всъщност твърде показателно. Макар че обикновено Понци се смята за най-блестящия шарлатанин, който е бъркал в кесията на американците, истината е, че той нямал право дори да претендира за авторство на своите измами; самата идея за начинанието си той заимствал от дейността на „Синдиката Франклин“. Когато корабът, с който Понци пристига като имигрант, влиза в нюйоркското пристанище през 1903 г., подробностите за грабежа на Милър се носели из целия град. А когато няколко години по-късно Понци започва да мами вложители, той буквално подражавал на Милър.

Малцина престъпници се обвиняват взаимно в плагиатстване на оперативните си планове; все пак това не направило впечатление на репортерите. Те се добрали до търсения материал за своите репортажи, след като се простили с Милър, поровили се насам-натам из малкото лонгайлъндско градче и запитали хората, какво мислят за своя бакалин, който някога се бил ползвал с такава лоша слава. Журналистите установили, че никой не нарича Милър 520-процентовия другояче освен „Честния Бил“.

из книгата на Харолд Мелинг „Скандалните мошеници“

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarsplatterhouseМормонският култ на Ървил... { " Едно от изкривените вярвания на Ървил било, че Дева... } –
  • User AvatarsplatterhouseМормонският култ на Ървил... { "Ървил умира в затвора на 16 август 1981 г. от... } –
  • User AvatarТаняОксана Макар: Момичето, което... { Да, определено съм съгласна със горния коментар, че тези изроди... } –
  • User AvatarsplatterhouseКакво ги кара да... { Пф, определено днеска ми гръмна главата да попивам от тоя... } –
  • User AvatarsplatterhouseЕдмънд Кемпер: Убиецът на... { Много серийни убийци на този свят, но аз поне не... } –
  • User AvatarsplatterhouseАлбърт Фиш: Върколакът от... { Браво, Силвия, работата ти ме радва много. Чуденсе начин на... } –