Публикувано на: 18 май, 2008

Дж. Едгар Хувър е високо уважаван от американската общественост, но по време на кариерата и след смъртта си се превръща в учудващо противоречива фигура. Сред многото критики, отправени към него, са тези за злоупотреба с властта и превишаване на юрисдикцията на ФБР. Той използва ФБР, за да притеснява политически дисиденти и активисти, да трупа тайни досиета за политически лидери и да използва незаконни методи за събиране на доказателства. Точно заради неговото дълго и противоречиво царуване, днес директорите на ФБР са ограничени с десетгодишен мандат.

02 май 1972 г.

В онзи вторник сутринта Джеймс Крауфорд пристигнал на работа малко по-рано. Шефът бил поръчал някакви розови храсти и Крауфорд му обещал, че ще бъде там в 8:30 ч., за да му помогне да ги засадят.

Той паркирал отвън пред симпатичната двуетажна, дървена къща на улица „Търтиът Плейс“ 4936, зад лъскавия, черен, брониран Кадилак. Тъй като Шефът още не бил станал, Крауфорд заобиколил зад къщата и започнал да разопакова розовите храсти.

Не след дълго домашната помощница Ани помолила Крауфорд да се качи горе и да провери какво става с Шефа. Не било в негов стил да спи толкова до късно. Ани не искала да се качва в спалнята му, защото Шефът спял гол, така че Крауфорд тръгнал нагоре и почукал на вратата.

Почукал отново и зачакал, но никой не отговарял. Той бавно отворил вратата на тъмната стая и видял тялото на Шефа на килима до леглото. Крауфорд се затичал към него и вдигнал една от ръцете му. Един от най-могъщите хора в света бил мъртъв, жертва на недиагностицирано сърдечно заболяване. Той починал на 77-годишна възраст.

Макар и шокирана, Ани знаела точно какво трябва да направи. Първо се обадила на доктора и след това на Клайд Толсън, най-близкият приятел и довереник на Шефа.

Толсън не казал почти нищо по телефона. Той също бил в шок. Неговият живот щял да се промени завинаги. Десетилетията, през които бил защитавал Директора от всевъзможни бед внезапно приключили и сега трябвало да изпълни последните му заповеди.

Той се обадил на Хелън Ганди, доверена секретарка на Директора от 44 години насам. Трябвало да следват един железен протокол, като осведомят за случилото се заместника на Директора Джон Мор, министъра на правосъдието, 59-те полеви служители и, разбира се, президента Ричард Никсън.

В своята чудесна биография за Хувър Кърт Джентри описва огромното чувство на объркване и загуба, което обхваща Бюрото с новината за кончината му:

„Чувството беше като при края на една епоха… За мнозина от агентите, секретарките, машинописките, лабораторните техници и класификаторите на пръстови отпечатъци то бе подобно на чувството при загубата на баща, макар повечето да не го познаваха лично. Федералното бюро за разследване бе без съмнение най-бащински устроената агенция в правителството на Щатите. Неговият строг управител (Хувър)… им казваше как да изпълняват всеки аспект от работата си; съветваше със заповеднически тон кои трябва и кои не трябва да бъдат приятелите им, към кои организации бива или не бива да се присъединяват; решаваше къде трябва да живеят; следеше за техния морал; дори им казваше как да се обличат и колко трябва да тежат; и им налагаше похвали и награди, обвинения и наказания, когато той решеше, че е необходимо„.

Когато президентът Никсън чува новината, той също е шокиран: „Боже Господи! Тази дърта педеруга!“. Публично обаче той нарича Хувър „един наистина забележителен човек“ и „един от моите най-близки приятели и съветници“.

Никсън урежда погребение с цялото необходимо великолепие и церемонии. Тялото на Хувър е отнесено до Ротондата на Капитолия в оловен ковчег, тежащ над 450 кг. Върховният съдия Уорън И. Бъргън, когото Хувър бил подкрепил при номинацията му за съдия, говорил на церемонията, наричайки Хувър човек, който не изоставя принципите си заради „общественото недоволство“.

Журналистът Джак Андерсън, един от най-достойните противници на Хувър, излязъл с премерено становище: „Дж. Едгар Хувър преобразува ФБР от сбирщина драскачи, неудачници и придворни, в един от най-ефективните и застрашителни органи на реда. Под неговото управление нито един агент от ФБР не се опита да подправи случай, да измами данъчните или да продаде страната си“.

„Ню Йорк Таймс“ пише: „За близо половин век Дж. Едгар Хувър и Федералното бюро за разследване бяха неразличимо цяло. Това бе едновременно неговата сила и слабост…“.

Сутринта на 4 май 1972 г. тялото на Хувър е преместено в Националната презветерианска църква за погребението. Поканени са около 2000 гости и телевизионните мрежи излъчват службата на живо. Това било голямо политическо събитие, на което присъствали президентът Никсън, Първата лейди и Мейми Айзенхауър.

Хувър е погребан в Конгресното гробище, недалеч от къщата, в която е роден, редом с родителите и сестра си, която била починала като дете.

Макар и Директорът да бил мъртъв, неговите бюрократични войни продължили така, сякаш е още жив. Най-неотложната битка се състояла заради прочутия архив от унищожителна информация, която Хувър бил събирал в течение на десетилетия.

Легендарните тайни досиета били на първо място в ума на Клайд Толсън, върховния ешелон на Бюрото и много частни и публични личности, които някога били ставали обект на проучванията на Хувър, който се ровел в техните тайни, слабости и морални ценности.

Архивите

Минути след като чува новината за смъртта на Хувър Клайд Толсън вече бил на телефона и разговарял с Хелън Ганди за мерките, които следва да се предприемат относно крайно чувствителната документация на Хувър. Малко по-късно министърът на правосъдието Ричард Клайндинст се обадил на заместника на Директора Джон Мор и му казал да обезопаси личния кабинет на Хувър. Мор изпълнил нарежданията и сменил ключалката на вратата.

Мор не си направил труда да обременява Клайндинст с информацията, че документите на Хувър не се съхраняват в кабинета му. Въпросните досиета се пазели в кабинета на мис Ганди. Тя и други служители вече систематизирали папките, така че някои от тях да бъдат унищожени, а останалите да бъдат отделени за особени цели.

Съществувал документ наречен „Списъкът Д“, който, в случай на смъртта на Хувър или друго катастрофално събитие, определял унищожението на някои досиета, филми и аудиокасети. Веднага след кончината на Хувър „Списъкът Д“ бил раздаден на няколко ключови служители от ФБР.

На следващата сутрин Л. Патрик Грей ІІІ посетил Джон Мор. Той искал незабавно да узнае къде се съхраняват тайните досиета. Мор отрекъл да съществуват такива и Грей доста се разтревожил. Само след няколко часа той щял да бъде назначен за действащ директор на ФБР от президента Никсън.

Назначаването на Грей, външен човек без никакъв опит в органите на реда, било голям шок за служителите и управата на ФБР. Грей бил командир на подводница и военен съветник на Никсън. Той бил заемал и още няколко поста в администрацията на Никсън.

Когато в онзи ден Грей видял мис Ганди, той забелязал, че тя опакова разни неща, които изваждала от чекмеджетата и шкафовете в кабинета си. Тя обяснила, че това е личната кореспонденция на Хувър и документи, касаещи негови инвестиции.

Той не осъзнал, че й позволява да продължи с унищожението на секретната документация на Хувър. Мис Ганди разполагала със специален индекс за тези папки. Много от етикетите на най-горещите досиета били сбъркани нарочно. Досието на Ричард Никсън например, носело етикета „Безнравствени въпроси“.

На следващия ден, 4 май, мис Ганди предала около дванайсет кутии на младши заместник-директор Марк Фелт, който да ги пази в кабинета си. През същата седмица мис Ганди пренесла още 32 кашона с документи в дома на Хувър.

Общият брой на папките бил 167. Три от тях, които засягали служители на Бюрото, успели удобно да изчезнат. Останалите 164 досиета съдържали 17 750 страници материал, обхващащ период от петдесет години. Повече от половината от тези папки съдържали уронващи престижа доказателства от сексуално, морално и етическо естество.

В своята книга „Джей Едгар Хувър: Човекът и неговите тайни“ Кърт Джентри описва естеството на досиетата:

“ … тяхното съдържание описваше изнудването на патриарха на една американска политическа династия, неговите синове, техните жени и други жени; два ареста на хомосексуалисти, за които Хувър разпространява информация, за да може да срази един остроумен и изтънчен кандидат-президент на Демократите; доклади от наблюдението на една от най-известните първи дами на Америка и нейните любовници, които били не само от двата пола, но и чернокожи и бели; документация свързана с гавра с малолетни, която директорът използвал, за да контролира и манипулира едно от комунистическите протежетата; списък с шпионите на Бюрото в Белия дом за осемте президентски администрации, през които Хувър бил директор на ФБР; забраненият плод на стотици незаконни подслушвателни устройства, съдържащ например доказателство, че министърът на правосъдието (по-късно съдия във Върховния съд) е получавал подкупи от престъпния синдикат в Чикаго; както и досиетата на знаменитости, съдържащи всевъзможни отвратителни клюки за едни от най-големите имена в шоубизнеса, до които Хувър бил успял да се добере“.

Младият мъж

Джон Едгар Хувър е роден в Новогодишния ден на 1895 г. във Вашингтон окръг Колумбия. Той е най-малкото от трите деца на Дикерсън Нейлър Хувър и Ани Мари Шайтлин Хувър. По-големият брат на Джей Едгар, Дикерсън младши, е с петнадесет години по-възрастен от него, а сестра му Лилиан с тринадесет. Той имал и още една сестра, Сейди Маргърет, която е родена през 1890 г., но починала от дифтерит през 1893 г.

Малкият Дж. Едгар Хувър с родителите си

Дикерсън старши бил от английско-германски произход и също като баща си работел за Бреговата охрана и Геодезически проучвания. Ани Хувър била от швейцарски произход. Нейният чичо бил почетен консул на Швейцария за Щатите.

Семейство Хувър живеело в двуетажна къща на 413 „Сюърд Скуеър“. Този някога приятен квартал бил населяван предимно от служители на правителството от средно управленско ниво. „Сюърд Скуеър“ се намира на три пресечки от Капитолия, където се пресичат „Норт Каролайна Авеню“ и „Пенсилвания Авеню“. Хувър щял да живее в този дом цели 43 години и да се изнесе чак след смъртта на майка си.

Ани Хувър била начело на домакинството и имала много силно и продължително влияние върху най-малкото си момче, което тя наричала Едгар. През 1937 г. Джак Александър пише в една своя статия за „Ню Йоркър“, че Ани е била възпитателката в семейството, „като награждавала послушанието и наказвала непокорството с военна безпристрастност. Нейната домашна справедливост изгражда у Едгар един модел на добросъвестно зачитане на законите и ревностно наказване на провиненията, който днес, бидейки Директор, той се опитва да възпита в американското съзнание„.

Домът на сем. Хувър на 413 Сюърд Скуеър

Едгар получил прякора „Бързия“, когато бил на дванадесет години и изкарвал пари, помагайки на хората с покупките им. Хувър си спомня: „В онези дни магазините не наемаха момчета за доставка, но аз открих, че ако застана пред магазина, натоварените с торби клиенти с радост се съгласяваха да приемат помощта ми и ми даваха бакшиш. Осъзнах, че колкото по-бързо правя доставката, толкова повече пари печеля, и затова през по-голямата част от времето тичах като стрела“.

Неговият по-голям брат Дик е важен ролеви модел за Едгар. Дик го запознава с църковните организации, които придобиват изключителна важност за Едгар с течение на годините.

Той е много религиозен и посещава Лютеранската църква на Реформацията всяка неделя. Като тинейджър се изправя срещу желанията на майка си и се присъединява към Презвитерианската църква заради предаността си към преподобния д-р Доналд Кембъл Маклеод, който имал особено въздействие върху младежите в квартала. Хувър веднъж отбелязва: „Неговата загриженост и състрадание към младите хора направиха д-р Маклеод моят герой… Ако всички свещеници бяха като д-р Маклеод, то аз исках да съм един от тях“. Хувър преподава в неделното училище и става заместник-ръководител на младежката църковна група.

Двамата братовчеди на Хувър, които живеели в съседната къща, си спомнят него и майка му като две изключително твърди личности, които обаче не се конфронтирали често. Хувър бил много привързан към майка си и често й правел хубави подаръци, като например скъпи бижута.

„Той беше тиранин, що се отнася до храната“ – разказва единият братовчед. – „Любимата му закуска беше яйце на око върху препечена филийка и ако жълтъкът не беше цял, той отказваше да го яде. Храната се връщаше в кухнята и му се приготвяше наново“. Той давал яйцето с несъвършения жълтък на кучето си Спий Дий Бозо.

Хувър много обичал кучета и седемте му любимци са погребани в Гробището за домашни любимци „Аспен Хил“. Надгробната плоча на Спий Дий гласи: „В памет на Спий Дий Бозо. Роден на 3 юли 1922 г. Починал на 24 май 1934 г. Нашият най-добър приятел“.

Едгар заеквал като дете. Твърдо решен да отстрани проблема, той започва да чете за различните методи на лечение. Една статия твърдяла, че бързото четене дава по-добри резултати от бавното. Той започнал да говори много бързо и успял постепенно да преодолее заекването. Не само това, но и се присъединил към отбора по дебати в гимназията, където се превърнал в доста убедителен публичен оратор.

Той се справял много добре в училище и ходел на курсове по математика, физика, латински и френски език. Когато се опитал да се запише във футболния отбор, бил отхвърлен, тъй като бил много слаб и висок едва 1,55 м. Тогава се пробвал в леката атлетика и заедно с отбора си спечелил четири национални първенства.

Хувър в кадетска униформа

Неговият главен интерес в гимназията бил кадетският корпус. Той минал успешно квалификационните изпити и бил повишен в чин капитан на рота от клас А. Хувър приема задълженията си изключително сериозно и оставя след себе си ясна следа: той внушил на младите мъже стремеж към съвършенство и воля за победа.

Едгар загърбва намеренията си да става свещеник и решава да следва право. Той отхвърля стипендията на престижния Университет във Вирджиния и се записва в учебно-работната програма за правителствени служители на Университета Джордж Вашингтон в окръг Колумбия. За да се квалифицира за програмата започва работа в Библиотеката на Конгреса.

Да работи на държавна служба било нещо естествено за Хувър. Неговият баща и неговият дядо били работили за правителството. Неговият по-голям брат работел за Параходната инспекционна служба на Щатите. Той гледал на държавната работа като на начин на живот и благодарение на разказите на близките си имал ясна представа как човек може да издигне във федералната бюрокрация.

Хувър - висшист по право

Работейки в Библиотеката на Конгреса, Хувър имал шанса да наблюдава Хърбърт Пътнам, майстор в изкуството на създаването на една бюрократична империя. Под ръководството на Пътнам, библиотеката се превръща в един от най-продуктивните отрасли на федералното правителство.

Хувър се справял добре в Библиотеката. През четирите и половина години (1913-1917 г.), през които работи там, заплатата му постепенно се дига до 70 долара на месец. Той се присъединява към колежанското братство Капа Алфа. През 1916 г. Хувър взима бакалавърската си диплома по право и започва да работи за господарите си.

Издигане във властта

През пролетта на 1917 г., след решението на президента Удроу Уилсън за участие в Първата световна война, мъжете между 21 и 31 години били задължени да се регистрират за военен набор. Хувър също го направил, но така и не постъпил в армията.

Причината за това е, че той и брат му се били превърнали в основен източник на доходи за родителите си. През април същата година бащата на Хувър, който се борел с остра депресия от няколко години, е принуден да се пенсионира заради болестта си. Братът на Хувър, Дик, имал жена и три деца, за които да се грижи и Едгар трябвало да поеме голяма част от издръжката на родителите си.

Според Харолд Хитц Бъртън, братовчед на Хувър – който впоследствие става републиканския кмет на Клийвланд и след това върховен съдия – чичото на Едгар, Уилям Хитц, предложил да го отърве от военна служба, уреждайки му служба в Министерството на правосъдието. Уилям Хитц бил добър приятел на Джон Лорд О`Брайън, който щял да бъде началник на Едгар.

Първата работа на Хувър в министерството е чиновник в архивния отдел за 900 долара на година. За по-малко от година той е повишен в „пълномощник“, със заплата от 1800 долара на година.

Дори и без влиянието на чичо му, издигането на Хувър в администрацията щяло да стане бързо. Мнозина млади мъже от министерството били вербувани в армията, оставяйки след себе нужда от млади таланти. Както посочва Джентри:

„Той се обличаше по-добре от останалите, леко контешки. Проявяваше изключително внимание към детайлите и изпълняваше и най-малките си задължения с ентусиазъм и старание. Непрекъсно търсеше нови отговорности, с които да се нагърби и с желание работеше извънредни часове“.

Скоро идва и следващото повишение. О`Брайън го избира за отговорник на новия отдел в Секцията за регистрация на вражески чужденци. Там работел по заплетени съдебни дела и водел статистиките на регистрациите.

А. Мичъл Палмър

По време на войната американците преследват всичко немско. Хората били погрешно карани да вярват, че в Щатите действа огромна германска шпионска мрежа, чиято цел е да осуети американските военни действия. Много хора вярвали, че правителството не прави достатъчно, за да се бори с тази предполагаема заплаха и бързо възникнали доброволни организации за поддържане на реда. „Американската лига за сигурност“ имала армия от четвърт милион аматьори – ловци на шпиони. Когато Лигата не успява да намери достатъчно германски шпиони, тя обръща вниманието си към „Индустриални работници по света“ (IWW), радикална организация съставена от социалисти и анархисти.

Лигата и Бюрото за разследване работели съвместно по организирането на акции срещу членовете на IWW и измъкналите се от военна служба лица. Хувър не бил пряк участник в тези събития, но ги наблюдавал отблизо и ги поддържал.

В края на войната шефът на Хувър О`Брайън се оттегля от поста си, за да започне частна практика и на негово място идва генерал А. Мичъл Палмър. Хувър помолил О`Брайън да му помогне да запази позицията си в Министерството на правосъдието, тъй като неговият Отдел за регистрация на вражески чужденци вече бил в историята.

Борба с радикалите

1919 била година на истерия. Комунистическата революция в Русия се разпростира до Централна Европа и заплашва и други части на света. Американските вестници разпространяват страха от комунистическата революция като вирус. Сякаш отвсякъде се събирали сили, които застрашавали американския начин на живот. Когато същата година избухва серия от стачки, сблъсъкът между американските трудещи се и американското правителство изглеждал неизбежен. Стачките, които били поставени извън закона по време на войната, все още се стрували родоотстъпнически на американското общество, дори и след края й.

На 2 юни в къщата на министър генерал Палмър избухва бомба, убивайки анархиста-терорист и разпръсквайки неговите анархистки позиви из развалините. Това била несравнима възможност за младия Хувър, който бил антирадикал до дъното на душата си. Палмър предприел ответен удар срещу американските радикали и Хувър бил натоварен с ръководството на акцията. Заплатата му скочила от 1800 на 3000 долара.

Решението на Палмър за тази „национална криза“ било да залови всички радикали и да ги депортира, без значение от факта, че много от тях дори не били чужденци, а освен това Министерството на правосъдието нямало правомощия да депортира чужденци. Палмър създава Главен разузнавателен отдел (GID) под ръководството на Хувър, който да събира и обработва цялата информация за радикалите, която постъпвала от другите федерални, щатски и местни организации.

Хувър веднага се захваща с това ново предизвикателство. „Бившият библиотекар изготвя каталожна система, включваща всеки радикален лидер, организация и публикация в Съединените Щати… за три месеца той успява да събере 150 000 имена, а до 1921 г. – около 450 000″ (Джентри). Информацията постъпваща в GID се базирала както на факти, така и на несъществени слухове.

Той започва да чете всичко, което попадало в ръцете му, касаещо комунистическото движение. За да се бори с този враг се налагало подробно да изучи и разбере неговите цели. Той се подготвя да се превърне в най-запознатия с тази материя правителствен служител.

През 1919 г. са създадени две нови леви политически партии: Комунистическата партия на Америка и Комунистическа партия на трудещите се в Америка. Те не постигнат нищо съществено, освен да засилят антикомунистическите усилия на федералното правителство. Хувър се установява като бастионът на антикомунистическите действия, бързо доказвайки се като експерт по въпроса.

Към края на 1919 г. Палмър вече е готов да започне залавянето и депортирането на радикалите. Акциите щели да бъдат приведени едновременно в действие в 33 градове на 2 януари 1920 г. Мишени били лидерите и членовете на двете комунистически партии.

Хувър имал две цели за тези акции: (1) да арестува възможно най-голям брой хора, за да направи силно впечатление на общественото мнение и да накърни морала на радикалите, и (2) да запази документацията и регистрите на членовете, за да могат да бъдат използвани за целите на депортирането им.

Арестувани са над десет хиляди души, но повече от половината от тях са освободени след няколко дни, защото не били чужденци, или защото не съществували съществени доказателства за участието им в комунистическите партии. В по-голямата си част заповедите за арест били издадени след арестите, а заповедите за обиск били ненужни.

„Ню Йорк Таймс“ съобщава, че „митингите отворени за публиката бяха безкомпромисно разгонени. Всички присъстващи лица – граждани и чужденци – бяха своеволно претърсени и арестувани, като че ли са крадци хванати на местопрестъплението. Без заповеди за арест хората бяха откарвани в полицейските управления и други временни затвори, и подлагани там на вътрешно-полицейско разследване, обикновено познато като `трета степен`, техните показания бяха записвани по категории върху циклостилни въпросници и те бяха заставяни да се закълнат в тях, без значение от точността им„.

В този момент Хувър организира внимателно обмислено публично изявление, което целяло да възпламени още повече страха на американците от радикалите и да създаде благоприятен отзвук от акциите на Палмър. Той дава интервю за „Ню Йорк Таймс“, в което заявява, че три хиляди от заловените радикали са идеални кандидати за депортация.

В действителност били издадени около 1600 заповеди за депортиране, но заместник-министърът на труда Луис Ф. Пост отхвърля над 1100 от тях. Всеки път, когато на пътя му в борбата за изчистване на страната от радикалите се изпречвали критики или препятствия, Хувър отварял досие за лицето, лицата или организациите, които му се противопоставяли. Луис Пост не правел изключение.

Хувър написва подробен анализ на радикалното движение в „Революцията в действие“, според който всяка страна в света е обсадена тайно от въоръжени комунисти, които само чакат знак от Москва, за да започнат международна революция. Той завършва своя анализ с предупреждението: „Днес цивилизацията е изправена пред най-ужасната заплаха от времето на нахлуването на варварските орди в Западна Европа и началото на тъмните векове„.

Пропагандната машина на Хувър прави ежедневни прогнози, според които комунистическата революция щяла да се вдигне на 1 май 1920 г. В големите градове били разпределени войскови части и органите на полицията се подготвяли за неприятности. Първи май дошъл и си отишъл мирно и тихо, дълбоко уронвайки престижа на министър Палмър, Бюрото за разследване и Дж. Едгар Хувър.

Назначаването

Критиците на Палмъровата акция обединяват сили и заклеймяват действията на Министерството на правосъдието. Най-унищожително е проучването на Националната народна правителствена лига, високоуважавана градска реформистка група. Някои от най-престижните имена на американското право подкрепят проучването. Палмър бързо се превръща в сериозен политически пасив само месец преди началото на конгреса на Демократите. През ноември 1920 г. републиканецът Уорън Дж. Хардинг е избран за президент и федералната кариера на Палмър започва да залязва.

Безумието, наречено Червен страх, започва да се уталожава, тъй като в действителност за него не съществувала реална причина. Освен това, крупните работодатели били разтревожени от затягането на имиграционния контингент, което заплашвало да спре сигурния приток на евтина работна ръка.

Новият министър на правосъдието на Хардинг, Хари М. Доуърти, остава приятно изненадан, когато научава, че досиетата събрани от Главния разузнавателен отдел на Хувър съдържат информация, касаеща политическите опоненти на Хардинг, както и стотици хидяди радикали. За щастие на Хувър, той се бил сдобил с репутацията на безпристрастен бюрократ, който служи вярно на господарите си. Когато Доуърти планирал да замени всички демократи в министерството с републиканци, Хувър лобирал за работата, която искал най-много – заместник-началник на Бюрото за разследване. На 22 август 1921 г. той получава това, което искал.

Хувър започва работа под новоназначения шеф Уилям Дж. Бърнс, който бил използвал своята кариера в Тайните служби, за да създаде собствена детективска агенция. Хувър успява да стане незаменим за Бърнс, придружавайки го и подготвяйки го за годишните преговори за бюджет в Конгреса.

При Бърнс не се налагало да се работи извънредно и Хувър имал доста свободно време. Той все още живеел при родителите си. Започнал да играе голф и да бъде по-активен в своята масонска ложа.

През 1922 г. преуспелият млад бюрократ се превръща в единствена опора за своята волева майка. Баща му починал от „меланхолията“, която го измъчвала от години.

Огромната корупция на администрацията на Хардинг не подминава и Бюрото за разследване. Агентите на Бюрото били използвани в частната детективска агенция на Бърнс. Гастон Мийнс, един завършен измамник и приятел на Бърнс, става служител на Бюрото и използва поста си, за да упражнява влияние, да подправя престъпления и да продава информация.

Този вид поведение било недопустимо за твърдия моралист Дж. Едгар Хувър, но той не можел да направи кой знае какво. Когато Хардинг умира на 2 август 1923 г., вицепрезидентът Калвин Кулидж поема неговата раздирана от скандали администрация. В крайна сметка Доуърти е изправен на съд по обвинения в измама, а Гастон Мийнс е осъден на две години за кражба.

Харлан Фиск Стоун

Новият министър на правосъдието на Кулидж е Харлан Фиск Стоун, един от най-енергичните критици на акцията на Палмър, която Хувър така прилежно бил поддържал. Стоун бил разтревожен от състоянието, в което се намирало Министерството и в частност Бюрото за разследване. Той споменава пред колеги, че търси нов шеф за Бюрото и заместник-министърът на търговията Лорънс Ритчи препоръчва своя добър приятел и колега масон Дж. Едгар Хувър. Тази неформална номинация е подкрепена и от заместник-правосъдния министър Мейбъл Уилебранд.

На 10 май 1924 г. Стоун извиква Хувър в кабинета си и му казва, че го назначава за действащ директор, докато намери най-добрия човек за работата. Хувър си спомня своята реакция:

„Ще приема работата при определени условия. Бюрото трябва да бъде разделено от политиката и да не бъде замесвано в политическите дела. Назначаването трябва да става по заслуги. Второ, повишения ще се правят само въз основа на доказана кадърност и Бюрото ще носи отговорност пред министъра на правосъдието“.

Стоун, разбира се, се съгласява с тези условия, но възнамерявал внимателно да ревизира тази силно корумпирана агенция. Той и Хувър замисляли основна реконструкция на цялото бюро.

Директорът

Когато Хувър поема ръководството на Бюрото през 1924 г., новият екип на президента Кулидж разчиствал корупцията в администрацията на Хардинг. Хувър си бил спечелил репутацията на напредничав, честен, способен и модерен ръководител. Онези, които били запознати с плачевното състояние на Бюрото, се чудели дали дори неуморимият, амбициозен и предприемчив Хувър ще успее да го измъкне от блатото.

Министърът на правосъдието Харлан Стоун, който наставлявал всяка стъпка на Хувър в преустройването на Бюрото, му казва, че иска да намали драстично персонала и бюджета на агенцията. Стоун дава ясно да се разбере, че Бюрото прекратява операциите си по събиране на информация за политиците и знаменитостите и ще се концентрира върху разследването на престъпления. Дейността на Главния разузнавателен отдел била почти напълно спряна до 1936 г., когато Рузвелт наредил нейното възобновяване.

Хувър съкращава персонала от 441 агенти през 1924 г. до 339 агенти през 1929 г. Той фокусира цялата си енергия върху задачата да направи от Бюрото модел за добра и ефективна организация. Няколко дни след заемането на поста си Хувър преглежда личните досиета на служителите и решава кои от тях да бъдат уволнени. През първата година са освободени 61 служители и са закрити пет от 53-те полеви клонове, като щели да последват и други. Той връща 300 000 долара от 2,4 милионния си бюджет.

Агентите, които не били уволнени, преминали през опреснителни курсове. Стандартите за назначаването на нови служители били вдигнати значително, като се изисквал опит в правото или счетоводството. Наново било създадено тренировъчно училище, в което се преподавали различни умения и се изучавали новите процедури и морален код на Бюрото. Хувър бил твърдо решен да превърне Бюрото в най-елитната правоохранителна агенция в света. Повишенията се базирали на ефективност и изпълнителност – освен ако не си близък с някой висш служител на Бюрото или със самия Хувър.

Джентри посочва как личните принципи на Хувър „се превръщат в стандарт и за агентите, счетоводителите, секретарките, служителите от архива и останалия персонал на Бюрото. Не беше достатъчно да се придържаш към буквата на закона; дори привидното неспазване на правилата трябваше да бъде избягвано“. По време на Сухия режим Директорът ясно показва, че се въздържа от алкохол и че е най-добре служителите на Бюрото да сторят същото или ги грози уволнение.

Да разполага с точния калибър агенти било само част от предизвикателството. Също толкова важно било тяхното ръководство и оценката на свършената от тях работа. Хувър увеличава техните пълномощия, но те носели пълна отговорност за действията си. Той разработва система за надзор и съхраняване на данни, която била уникална за една правителствена организация. Контролът и стандартизацията представлявали основата, която лежала под всички негови правила и процедури. „Бюрото не е създадено от един човек, но дори един човек би могъл да го съсипе“. Но не и докато той е жив.

Франк Бауман

През 20-те години Хувър качва килограми и започва да показва симптоми на язва. Неговият лекар го накарал да пие по една кварта кисело мляко всеки ден и да изпушва по една цигара след хранене за успокояване на нервите.

Бившият преподавател в неделно училище бил еволюирал в един доста суетен към облеклото си мъж. Той и неговият близък приятел Франк Бауман показвали особена привързаност към белите ленени костюми. Хувър винаги имал копринена кърпичка в джобчето си, която си пасвала с вратовръзката му. Колекционирането на антики се превръща в едно от най-любимите му хобита.

Хувър като новоназначен директор

Хувър работел директно под министъра на правосъдието, но в действителност докладвал на неговия заместник. Впоследствие Стоун назначава Уилям Джоузеф Донован (Дивия Бил) за шеф на Хувър. Донован бил ярка личност с много постижения и с амбицията да стане първият католически президент на Щатите.

Химията между двамата куцала още от самото начало. Хувър считал Донован за аматьор и навлек, а Донован гледал на Хувър като на лишен от въображение, досаден държавен служител. Когато Стоун се допитва до Донован за постоянното назначаване на Хувър за директор, Донован го съветва да не го прави, а вместо това да уволни Хувър.

Стоун обаче не го послушал и на 10 декември 1924 г. дава на Хувър титлата, която той щял да носи до края на живота си. Той е провъзгласен за Директор. Хувър завинаги бил благодарен на Стоун и държал портрета му окачен на стената в своя личен кабинет.

Хомосексуалист?

През целия живот на Хувър около него се носят слухове, че е хомосексуалист. Той се вбесява, когато разбира за тях и преследва лицата, които се осмелявали да говорят подобни неща.

От друга страна много неща в неговия начин на живот карат мнозина да се чудят. Той никога не бил имал романтична връзка с жена, дори и в училище. Той никога не бил ходил на среща. В градината му стояли класически статуи на голи мъже. Той живял с майка си до момента на смъртта й. Обличал се контешки. За мнозина тези фактори са причина за съмнение.

Клайд Толсън

Факторът, който предизвиква най-силните слухове, е доживотната близост на Хувър с Клайд Толсън. Толсън бил висок, хубав мъж от Мисури, който взел дипломата си по право от Университета Джордж Вашингтон. Той е с пет години по-млад от Хувър.

Той се присъединява към Бюрото през април 1928 г. и бързо се превръща в най-близкия, личен приятел и бизнес партньор на Хувър, заменяйки Франк Бауман, който се бил оженил. Повишението на Толсън в Бюрото било без прецедент. Той скоро става вторият най-могъщ човек в агенцията. Когато Хувър бил канен на светски събития, Толсън никога не бил пропускан.

Хувър и Толсън на ваканция

Пауърс описва отношенията между двамата мъже, считани от мнозина за „съпружески“:

„Те отиваха и си тръгваха от работа заедно, обядваха заедно и ходеха на почивка заедно… Когато Хувър пътуваше по официална работа, Толсън го придружаваше… Отношенията им бяха така близки, трайни и привързани, сякаш изпълняваха ролята на женитба за тези двама ергени“.

Дали тази трайна връзка е била хомосексуална? В подкрепа на това не съществуват никакви преки доказателства. Хувър бил много тесногръд и религиозен човек, който може би е подтискал у себе си всякакъв физически интерес към Толсън.

От друга страна, връзката им може би е била чисто братска, като онази, която Хувър имал с брат си Дик, преди той да се ожени.

Имайки предвид гнева на Хувър, когато научава за слуховете и непрекъснатата му загриженост за неговия имидж и този на Бюрото, би било необичайно за него да се впусне в подобна хомосексуална връзка. Дори и да е било така, това нито опрощава греховете му, нито може да омаловажи неговите постижения.

Гангстерската ера

В началото на 30-те години Америка е погълната от сензационна престъпна вълна. Ярката контрабандна империя на Ал Капоне предизвиква нечуван публичен интерес. Вестниците, списанията и филмовата индустрия възхваляват престъпленията и престъпниците. Органите на реда изглеждали бавни и неефективни, както и останалата част от правителството. Сривът на стоковата борса хвърля нацията в Голямата депресия и президентът Хърбърт Хувър изглеждал неспособен да се справи с нея.

Веселбата започва през 1933 г., когато престъпната вълна помита Средния Запад. Имена като Джон Дилинджър, „Картечницата“ Кели, „Хубавеца“ Флойд, „Бебока“ Нелсън и „Ма“ Баркър, завладяват въображението на милиони американци. Медиите превръщат тези разбойници в романтични фигури и популярни герои, подобни на Робин Худ. Когато ограбвали някоя банка, те унищожавали и архивите с ипотеки и заеми, като по този начин осмисляли престъпленията си в очите на „малкия човек“, изправен пред заплахата да загуби всичко по време на Депресията.

Джей Едгар Хувър изобщо не се забавлявал от възвеличаването на тези убийци и крадци. Той гледал на него като на „предизвикателство към реда и закона и самата цивилизация“.

Министърът на правосъдието Хоумър Къмингс безрезултатно обмислял идеите за американска версия на Скотланд Ярд и концепцията за национална полицейска сила, но осъзнавал, че те ще бъдат невъзможни за осъществяване. Вместо това той вижда в Бюрото възможност за ръководство на местните полицейски органи и модел, който те да следват.

На 17 юни 1933 г. четирима специални агенти от Бюрото и трима полицаи ескортирали банковия крадец Франк „Пихтията“ Наш към затвора Лийвънуърт, когато трима мъже с картечници им устройват засада на гара „Юниън Стейшън“ в Канзас Сити. Четирима служители на реда са убити, включително и един специален агент, а двама са ранени. Наш също загива в този опит за спасяването му.

Хувър побързал да потърси справедливост. Конгресът бил на негова страна и гласувал девет законопроекта, които давали на Хувър много повече правомощия и пари. Специалните агенти вече не били просто следователи с правно или счетоводителско образование. Хувър започва да наема хора, които били способни да арестуват и преследват престъпниците и се чувствали удобно с оръжие в ръка.

На 23 юли 1933 г. Джордж „Картечницата“ Кели и неговата съпруга отвличат петролния магнат Чарлз Ършел. Кели получава искания от него откуп в размер на 200 000 долара и пуска Ършел да си върви. Магнатът разказва на агентите, че е бил държан в някаква ферма в близост до летище. Тези и други следи помагат на Бюрото да открие фермата. Агентите залавят един от съучастниците в отвличането и той им казва къде са двамата Кели. Накрая, през септември, агентите заобикалят Кели в една ферма и той се предава без нито един изстрел.

Джон Дилинджър

Вестниците се влюбват в новината. Бюрото започвало да изгражда един съвсем нов образ в очите на американската общественост.

Най-големият случай на Бюрото започва, когато специален агент Мелвин Първис се свързва с Хувър на 3 март 1934 ., след като прочутият Джон Дилинджър избягва от затвора. Хувър бил повече от доволен да даде старт на мащабна операция за залавянето на този дързък разбойник. През следващите два месеца лукавият Дилинджър успява да се измъкне от внимателно заложените капани на Бюрото. Тогава Първис получава сведения, че Дилинджър и петима от неговата банда се крият в Малка Бохемия, курорт в Уисконсин.

Въпреки добре организираната и обмислена операция, всичко приключва с един убит специален агент, един ранен, едно убито местно ченге и един убит и двама ранени местни жители. Бандата на Дилинджър успява да избяга.

Фиаското било доста болезнено за Първис и дори повече за Хувър. Той си поел дълбоко въздух, удвоил ресурсите по проекта и увеличил наградата за залавянето на Дилинждър на 10 000 долара.

Мелвин Първис и Хувър

Няколко седмици по-късно Първис отново прави пробив. Ана Сейдж, съдържателка на публичен дом в Чикаго, се съгласява да предаде Дилинджър ако ФБР й съдейства за отмяната на депортирането й. Агентите на Бюрото обграждат кино „Биограф“, където щял да бъде Дилинджър. Когато излиза от киното, той вероятно забелязва агентите, защото се затичва надолу към уличката, която минавала покрай сградата. Закънтяват изстрели и Обществен враг №1 пада мъртъв.

Този път пресата наистина обърнала внимание на случилото се и разгледала смъртта на Дилинждър като важна повратна точка във войната срещу престъпността. Първис обрал цялата слава и това изобщо не се харесало на Хувър. Неговата цел била той и Бюрото да оберат лаврите. За още по-голяма досада на Хувър, Първис успява да хване следите на „Хубавеца“ Флойд и да го убие. Този път на снимките се виждали Хувър и Първис, но Директорът така и не простил на последния. Той бил уморен да гледа огромните заглавия с името на Мелвин Първис.

Национален герой

Първис изглежда не си взимал поука и обърнал взора си към „Бебока“ Нелсън. Когато агентите обкръжават Нелсън, избухва престрелка, която завършва със смъртта на агентите Сам Каули и Хърман Холис. Първис се заклева, че ще залови Нелсън и го прави: Бебокът умира малко след престрелката от огнестрелните си рани.

Хувър страшно ревнувал от неговата публичност. Той никога не прощава на Първис за това, че обрал цялата слава за убиването на гангстерите. В крайна сметка той така започнал да притеснява Първис, че агентът се принудил да си подаде оставката. Дори след като напуснал Хувър продължава да го преследва като осуетявал длъжностите, за които кандидатствал Първис. През 1960 г. Първис се самоубива със същото оръжие, с което бил стрелял по Дилинджър. Вдовицата на Мелвин благодари на Хувър, че не е дошъл на погребението.

Хувър от своя страна нямал проблеми да се кичи с чужди заслуги. През 1932 г., когато е отвлечен и убит невръстният син на Чарлз Линдберг, Хувър искал да изиграе роля в залавянето на похитителите, но началникът на полицията в Ню Джързи Норман Шварцкопф му казал в общи линии да си гледа работата.

Изключително умният Елмър Айри от Специалния отдел на Държавната хазна нарежда в парите за откупа да се сложат златни сертификати с регистрирани номера. Златните сертификати са банкноти, обезпечени със злато. През 1933 г., когато Щатите изоставят златния стандарт, хората трябвало да обменят златните си сертификати за пари.

Междувременно бил гласуван Законът Линдбърг, който дава на ФБР юрисдикцията при случаи на отвличане. Хувър убеждава Рузвелт да даде на Бюрото абсолютна юрисдикция и по този начин сваля Айри от случая. Когато в крайна сметка похитителят е заловен, Бюрото нямало никакви заслуги в разследването. Просто служител от една бензиностанция записва номера на колата, чийто шофьор бил платил за бензина си със златен сертификат.

Когато комисарят на полицията в Ню Йорк обявил залавянето на похитителя Бруно Хауптман, Хувър се завтича към Ню Йорк за снимките на пресата. Макар Бюрото да не било направило почти нищо по случая, американците били накарани да вярват, че арестът е станал благодарение на супер-детектива Дж. Едгар Хувър.

Холивудските студия не стояли безучастно в цялото това въодушевление. От 1935 г. те започват да продуцират цяла поредица от гангстерски филми. Създадени са нови закони за цензура, които позволявали на големия екран да се появяват единствено гангстери, които са били заловени или убити от ФБР.

Хувър съпровожда Карпис

За да укрепи още повече имиджа си на супер-детектив Хувър решава да се заеме лично с двама известни престъпници. През 1936 г. последният член от бандата на Баркър Алвин Карпис е Обществен враг №1. През април 1936 г. Хувър и Толсън отлитат за Ню Орлиънс, където били получили сведения, че се крие Карпис. След като агентите на Бюрото се справили със ситуацията, Хувър се появява, за да направи ареста. Действителният арест обаче е извършен от агентите Кларънс Хърт и Дуайт Брантли.

Тръпката от залавянето и чудесните заглавия и снимки, които последвали, накарали Хувър да повтори номера. Следващата седмица той заминава за Толедо, за да води залавянето на Хари Кембъл, още един член от бандата на Карпис-Баркър.

Толсън отвежда Брюнет

Когато Хувър бил в Ню Йорк през декември същата година, специалните агенти успяват да приклещят в един апартамент банковия крадец Хари Брюнет. Хувър моментално пристига на мястото и започва да раздава заповеди. Последвала половинчасова престрелка и Хувър извършил ареста лично.

През 1937 г. Хувър залавя Луис „Лепке“ Бухалтер, гангстерът, който стоял начело на прочутия синдикат Убийство ООД. С помощта на приятеля на Хувър Уолтър Уинчел, който играел ролята на посредник, Лепке склонява да се предаде, тъй като е подведен да вярва, че има сделка с Хувър. Той се предава в ръцете на Хувър в замяна на десетгодишна присъда. Но в действителност такава сделка нямало и главният прокурор на Ню Йорк се постарал Лепке да бъде осъден за убийство и екзекутиран.

Хувър и ФБР навлизат в нова фаза: ерата на славата. Хувър е национален герой и сила, с която всеки трябвало да се съобразява. Той започва да гледа на себе си като на пазител на законите, гражданите и морала на нацията.

Годините на Рузвелт

Никой не очаквал, че Хувър ще може да намери общ език с Франклин Делано Рузвелт и неговият правосъден министър Франсис Бидъл, който е назначен през 1941 г. Рузвелт и Бидъл произхождат от знатното, либерално потекло, което Хувър така ненавиждал. Противно на очакванията Хувър успява да поддържа забележително добри отношения с двамата мъже. В резултат на това той и Бюрото се радвали на завиден просперитет по време на управлението на Рузвелт.

Хувър застанал зад гърба на Рузвелт

През август 1936 г. Рузвелт извиква Хувър на частна среща, в която да обсъдят проблем, който Хувър по-късно описва като „подривни действия в Съединените Щати, предимно от страна на фашисти и комунисти“. Рузвелт искал Хувър дискретно да му предостави „пълна картина“ и за двете движения.

Хувър изтълкувал молбата на президента като разрешение да възобнови операциите по наблюдение на местно ниво, тъй като политическата ситуация в Европа се влошавала. В края на есента на 1939 г. Хувър вече напълно бил възкресил своя Главен разузнавателен отдел и бил изготвил Списък за задържане на лицата, които би трябвало да бъдат арестувани в случай на война.

Джентри посочва, че ФБР „се разширява неимоверно – като пълномощия, юрисдикция и размер (по време на първите две администрации на Рузвелт). Президентът дава бащинската си благословия на неговия директор, първо като отказва да замени Хувър и след това като се застъпва за него, когато той изпада в беда“.

Тези преимущества не идват безплатно за Хувър. Рузвелт поискал да бъде следен неговият потенциален политически противник Хюи Лонг, както и други негови опоненти.

Къщата на Търтиът Плейс

През 1938 г., когато Хувър е на 43 години, си отива най-важният човек в неговия живот, майка му Ани Хувър. Тя била болна от рак и в безпомощно състояние от няколко години. Като един грижовен син Хувър плащал за денонощна болногледачка в техния дом. Брат му и сестра му не допринасяли с нищо към разходите за тези дълготрайни грижи, което става причина за дълбока неприязън към тях от страна на Хувър.

Неговата отдаденост към майка му била много специална. Той й правел много подаръци и й се обаждал по няколко пъти на ден, когато бил далеч от Вашингтон. Когато кварталът в „Сюърд Скуеър“ станал по-малко безопасен, Хувър започнал да я убеждава да се преместят в добър район, но тя не искала и да чуе, така че той живял с нея до смъртта й.

Година по-късно той намира къща в района на Рок Крийк Парк, на улица „Търтиът Плейс“.

Стаята с антики на Хувър

Навсякъде в неговия нов дом били изложени снимки на майка му.

Невероятно, но през този период във верен поддръжник на Хувър и неговото ФБР се превръща Морис Ърнст, главата на Американския съюз за граждански свободи (АСГС). Двамата мъже сключват сделка, според която АСГС обещава да се отърве от всички комунисти в редиците си, а Хувър да държи далеч от тях Комитета за анти-американски дейности на конгресмена Мартин Дайс. Хувър безсрамно използва Ърнст и когато повече няма нужда от него, го зарязва.

След избухването на Втората световна война в Европа Хувър енергично лобира за разширяване на юрисдикцията на ФБР в световен мащаб, за да се превърне то в единствената агенция за разузнаване на Щатите. Той се вбесява, когато разбира, че неговите усилия са били осуетени от стария му враг Уилям Донован.

Уилям Донован

Самият Рузвелт бил въодушевен от идеята за близки отношения между ФБР и британското разузнаване. Нещата тръгнали добре, докато за Хувър не станало ясно, че главата на британския разузнавателен екип е поддръжник на Донован. Донован се стремял към създаването на нова агенция, която щяла да бъде наречена Служба на стратегическите работи (OSS), предшественик на ЦРУ.

След като Рузвелт назначава Донован начело на тази важна нова агенция, Хувър изгубва интерес за каквото и да било съдействие с британското разузнаване. Това негово отношение се превръща в голям въпрос след като японците бомбардират Пърл Харбър.

Британският двоен агент Душан „Душко“ Попов, за когото се смята, че е послужил за вдъхновение на Йън Флеминг в създаването на Джеймс Бонд, получава предложение от германците да стане техен шпионин. Попов се съгласява, но снасял информацията и на британците.

Когато германците изпращат Попов да създаде огромна шпионска мрежа в Щатите, той е натоварен със задачата да събере известна провокативна информация за японците. Искането на японците, наречено „Японският конспект“, включвало осигуряването на специфична информация за Хаваите и Пърл Харбър. През август 1941 г., британското разузнаване и Попов стигат до заключението, че японците се готвят да нападнат Съединените Щати при Пърл Харбър.

ФБР не изпитвало приятелски чувства към Попов. Хувър не харесвал двойните агенти, особено богатите плейбои като Попов, който бил чест посетител в любимия нощен клуб на Хувър в Ню Йорк – „Сторк Клуб“. Хувър добавя „Японския конспект“ към другите доказателства, с които разполагал, показващи че японците твърде много се интересуват от Хаваите, но не направил нищо с информацията получена от Попов и някои други източници.

Според Джентри, възможно е огромното количество информация, която постъпвала в Бюрото, да е затруднило преценката на Хувър за това кое е важно и кое не.

„Все пак е трудно да се обясни защо Хувър… не предупреждава президента за това, че японците са наели двама немски агенти да проучат защитата на Пърл Харбър, като са наблегнали, че това е задача `с най-висок приоритет`, което подсказвало, че факторът време е от решаващо значение“.

Когато Америка най-сетне се включва във войната, Бюрото бързо се разгръща. Само за две години то почти удвоява размера си от 7420 служители на 13317. Специалните агенти достигат бройката от 5702 души.

Подслушвателните устройства навлизат в широка употреба, а Хувър никога не бил искрен със своите надзорници, когато го питали за степента на подслушването. ФБР дори си позволявало да влиза с взлом, за да получи това, което търси.

Един неочакван късмет донася на Бюрото чудесната възможност да създаде за себе си мита за недосегаемост. През юни 1942 г. един служител на Бреговата охрана забелязва четирима мъже, които се мъчели на някакъв сал близо до Амангасет, Лонг Айлънд. Мъжете казали, че са рибари, но полицаят имал съмнения и докладвал за инцидента на началниците си.

Когато на следващия ден случаят стигнал до ушите на ФБР, Бреговата охрана вече била открила експлозиви, както и немски униформи и цигари. Четиримата мъже и подводницата, която ги стоварила, били изчезнали.

Хувър се разтревожил от възможността за саботаж или дори за началото на военна инвазия, затова със съгласието на Рузвелт заповядал историята да не се допуска в пресата и организирал най-мащабния лов на хора в историята на ФБР.

Четиримата мъже се били разделили и били отседнали в хотелски стаи в Ню Йорк. В този момент лидерът на четиримата Джордж Дж. Даш казал на партньора си Ърнст П. Бергер, че няма намерение да продължава с мисията по саботажа, защото в действителност предпочитал американската кауза. Бергер се съгласил с него и предложил да избягат с 84 000-те долара, които им били дадени от германските военни.

Вместо това Даш взел парите и отишъл при Хувър. Той не само, че предал сумата на ФБР, но бил и чудесен източник на информация за подготовката за саботажа, която били получили той и колегите му, и за целите, които им били възложени. Освен това той издал самоличността на още седем замесени лица, които впоследствие били арестувани.

Хувър отказал да издаде подробностите свързани с тази сензационна история, предпочитайки да накара германците да вярват, че разузнавателните им мрежи са компрометирани от агентите на ФБР.

Елинор Рузвелт

Един от най-могъщите врагове, които Хувър успява да си създаде в годините на войната, е съпругата на президента Елинор Рузвелт. Двамата по принцип били на коренно противоположни мнения що се отнася до тактиките на Бюрото, но два инцидента направили тази неприязън още по-лична.

Първият се състоял в проверката на миналото на Едит Хелм, която била организатор на обществените мероприятия на Първата лейди от повече от десет години. Когато г-жа Рузвелт се оплакала на Хувър, той отговорил, че ако ФБР знаело коя е Едит, това проучване нямало да бъде необходимо. Но малко след това още един от асистентите на г-жа Рузвелт бил подложен на разследване. Първата лейди хвърлила цялата вина главно върху Хувър и той никога не й простил за това. Според него тя била враг на Бюрото, който трябвало да бъде неутрализиран и той засилил наблюдението си върху нея.

Той решил, че тя е лесбийка, защото се срещала и поддържала отношения с доста лица, за които се „знаело“, че имат такива наклонности. Хувър получил информация, показваща че Първата лейди е давала стаите си на свой приятел за дискретни рандевута с неговата любовница, която изкривил така, че да изглежда, че тя самата е имала афера. Тази уронваща информация била съхранявана до момента, в който щяла да влезе употреба.

Друг път Хувър бил помолен от Белия дом да разследва Съмнър Уелес, ключов държавен служител. Оказало се, че Уелес има проблем с пиенето, който го карал да прави обидни хомосексуални предложения на чернокожи железопътни служители. Хувър с охота поел ангажимента, защото от негова гледна точка Уелес бил „мек“ към комунистите. Докладът на Бюрото довел до оставката на Уелес и до края на неговата кариера като експерт по латиноамериканските въпроси.

На 12 април 1945 г. Елинор Рузвелт поискала среща с вицепрезидента. С тих глас тя му съобщила, че президентът е мъртъв. От тук насетне нещата щели да бъдат много трудни за Хари Труман и доста по-различни за Дж. Едгар Хувър.

Комунистически шпиони

В момента, в който Труман влиза в Белия дом, Хувър вече се бил превърнал в експерт що се отнася до справянето с потенциално враждебни началници. Отношенията между двамата не тръгнали гладко и за Хувър било необходимо да използва специални методи, за да създаде у Белия дом зависимост от услугите на ФБР.

Хувър, Труман и Макграт

Труман ясно показал, че не желае личен контакт с Директора и настоял комуникацията да се извършва чрез правосъдния министър или чрез адютанта на Труман, бригаден генерал Хари Воган.

Хувър отговорил на това неочаквано отрязване по обичайния си тих и подмолен начин. Той позволил на Воган и другите асистенти на Труман да дирижират Бюрото в наблюдението и разследването на голям брой изтъкнати лица в правителството. Стръвта била захапана и Труман без да знае бил компрометиран от действията на подчинените си.

Труман уволнява Франсис Бидъл и го заменя с един служител, когото Бидъл се бил опитал да уволни за некомпетентност – Том Кларк. Макар Кларк да бил човек с доста съмнителни етика и морал, той се разбирал добре с Хувър, най-вече защото не се бъркал в работите на ФБР.

В края на войната Труман уволнява врага на Хувър Уилям Донован и разпуска Службата на стратегическите работи (OSS), която той така добре управлявал. В така създалия се от закриването на OSS вакуум в разузнаването в чужбина Хувър отново поставил въпроса с разширяването на спектъра на ФБР към международното разузнаване. Той изпраща на Труман своя „План за световно покритие на тайното разузнаване от Съединените Щати.

Труман нямал намерение да позволи на Хувър да разшири властта си и даже всъщност кроял планове да ограничи сегашното му влияние. Той вече бил орязал в значителна степен поискания от Бюрото бюджет за 1946 г.

Хелън Бентли

През 1945 г. Бюрото започва да осъзнава, че са налице някои доста тревожни признаци, които говорят за наличието на огромна съветска шпионска мрежа, оперираща под носа му. Прочутият случай с Алджър Хис започнал доста невинно със сведенията на старомодната и жестоко изнервена информаторка Хелън Бентли.

Бентли е образована и често пътуваща жена, която се присъединява към Американската комунистическа партия и впоследствие станава куриер и любовница на съветския агент Джейкъб Голос. След смъртта на Голос през 1943 г. тя за кратко продължава да изпълнява функциите си на куриер за друга съветска мрежа в Щатите.

Бентли не знаела какво съдържат документите, които пренасяла, но знаела имената на четиринадесет лица от двете шпионски мрежи. От тези 14 имена почти половината били работили за OSS, а останалите били работили за Министерството на финансите. Най-видната фигура в списъка бил Хари Декстър Уайт, който освен това бил и главният съветник на един от враговете на Хувър, финансовият министър Хенри Моргентау.

Алджър Хис и Труман

По време на разпитите на Бентли изникват още много имена, особено това на Алджър Хис, много забележителен човек вече известен на ФБР. Преди няколко години, през 1939 г., един бивш комунист на име Уитакър Чеймбърс бил разпознал Хис и неговият брат Доналд, и двамата служители от държавния департамент, като симпатизанти на Комунистическата партия.

До март 1945 г. Алджър Хис бил определен за действащ вътрешен министър на Обединените нации и, ако обвиненията се окажели верни, това щяло да има сериозни последици. С одобрението на министъра на правосъдието Бюрото стартира много старателно наблюдение над Алджър Хис и неговата съпруга Присила. Наблюдението включвало влизане с взлом и подслушвателни устройства, но не били открити доказателства за шпионаж.

Шпионин или не, Хувър бил твърдо решен да изхвърли Хис от правителството. Той решава да пусне известна информация да изтече в публичното пространство и така да принуди Хис да си подаде оставката. Но Хис си подава оставката чак през 1946 г., и то за да приеме престижния пост като глава на Фондацията Карнеги за международен мир.

В добавка към изявленията си за Алджър Хис, Уитакър Чеймбърс нарочва също и Хари Декстър Уайт като организатор на инфилтрирането на правителството, и особено на Министерството на финансите, с комунистически шпиони. Хувър нарежда пълно наблюдение над Уайт, но не успява да се сдобие с никакви конкретни доказателства за шпионаж.

През 1947 г. между Хувър и Комитета за антиамерикански действия (HUAC), се развиват отношения на топла симбиоза.  HUAC съобщава, че разследва комунистическото влияние в американската филмова индустрия и Хувър прави всичко възможно, за да му помогне. Бюрото предоставя анонимен доклад за комунизма в Холивуд, списък с лицата, които принадлежат или някога са принадлежали към Комунистическата партия, или са участвали в комунистически организации, и списък с кооперативни свидетели.

Хувър и Никсън

HUAC се отплаща на Хувър, когато последният се съюзява с опонента на Труман, Томас Е. Дюи, в изборите през 1948 г. Стратегията на Хувър била да изложи Труман по време на кампанията и това включвало явяването на Елизабет Бентли и Уитакър Чеймбърс пред Федерално голямо жури. Младият републикански конгресмен Ричард Никсън бил член на HUAC и съдействал с всички сили за изваждането наяве на комунистите в администрацията на Труман.

През август 1948 г. Хис предизвиква Уитакър Чеймбърс да повтори обвиненията си извън пределите на HUAC. Чеймбърс го направил и Хис завел срещу него дело за клевета. Впоследствие се оказва, че Уитакър Чеймбърс далеч не е надежден свидетел.

Той променя историята си много пъти: (1) първоначално Чеймбър отричал Хис да е бил замесен в шпионаж. Хис бил единствено комунистически симпатизант, чиято задача била да повлияе на правителствената политика на Щатите. Внезапно, Чеймбърс извадил няколко документа (Тиквените книжа), уж напечатани на пишещата машина на Хис, които обобщавали доклади на Държавния департамент и четири бележки с почерка на Хис. Името „Тиквени книжа“ идва от факта, че документите били открити в издълбана тиква във фермата на Чеймбърс в Мериленд. (2) Чеймбърс непрекъснато променял датата, в която бил напуснал Комунистическата партия. Първо, той посочил 1935 г., след това 1937 г. и накрая февруари 1938 г. Документите на Хис носели дати от 5 януари до 1 април 1938 г. (3) Когато било доказано, че Хис не можел да пише на пишеща машина, Чеймбърс заявил, че Присила била напечатала документите.

За облекчение на Ричард Никсън, който водел разследването по случая на Хис, Бюрото потулило противоречивите изявления. Хувър също позволил на Никсън да обере лаврите за откриването на „тиквените книжа“, вместо славата да отиде за Министерството на правосъдието на Труман.

В началото на декември 1948 г. Чеймбърс отвежда двама служители на HUAC във фермата си, където бил скрил пет ролки с микрофилм в една издълбана тиква. Някои от микрофилмите представлявали документация от Държавния департамент и свръзка, които довели до обвиненията срещу Хис в лъжесвидетелстване.

Чеймбърс продължавал да променя историята си пред агентите на ФБР, що се отнася до това дали Хис в действителност е бил член на комунистическа група от Вашингтон и дали той му е дал документацията от Държавния департамент. Когато дошло време да свидетелства, Чеймбърс отговорил положително и на двата въпроса и за да усложни нещата още повече си признал, че е „бивш хомосексуалист“.

Хувър бил смаян, когато съдебното жури в първия процес на Хис не стигнало до съгласие. След няколко месеца Хис бил изправен на втори процес по същите обвинения, но този път за свидетел била призована една позната съветска агентка, която заявила, че през 1935 г. тя и Хис се били срещнали, за да решат кой от тях двамата ще завербува един техен общ познат за вашингтонската бойна група. През януари 1950 г. журито признава Хис за виновен по двете обвинения и той е получава по пет години за всяко от тях.

Управлението на Айк

Пак в този отрязък от време на повърхността изплува още един шпионски случай, в който бил замесен служител от Държавния департамент. С помощта на гениалната разкодираща експертиза на Мередит Гарднър Бюрото научава, че през 1945 г. в нюйорския клон на Департамента е работила жена-шпионин, която по-късно била прехвърлена във Вашингтон.

Джудит Коплон

С профила съвпадало само едно лице – 28-годишната Джудит Коплон – която веднага била поставена под стриктно наблюдение. Бюрото я арестува през март 1949 г., когато тя пренасяла няколко доклада на ФБР в Ню Йорк, които щяла да предаде на съветски служител от Обединените нации. През юни 1949 г. тя е обвинена в кражба на държавни документи и конспирация за предаването им на чужда власт. Престъпленията й донасят 25-годишна присъда, която била отхвърлена по-късно от апелативния съд.

Изборите през 1952 г. изобилствали от сексуални инсинуации. Кандидатът на Демократите Адлай Стивънсън е преследван от слухове, според които е бил арестуван за хомосексуализъм, докато неговият избраник за вицепрезидент Естес Кефавър бил набеден за женкар. От своя страна срещу Републиканците, Демократите разполагали с копие от писмото на генерал Маршъл до Айзенхауер, в което генералът съветвал Айк да се разведе с Мейми и да се ожени за своята шофьорка от войната Кей Самърсби. Хувър бил източникът на слуховете за Стивънсън и Кефавър, а писмото до Айзенхауер идвало от Пентагона.

Маккарти (вляво) и Хувър (вдясно)

Когато Айзенхауер сменя Труман, отношенията между Хувър и Белия дом значително се подобряват. „Айк“ уважавал и се възхищавал на Хувър и възнамерявал да му оказва пълна подкрепа. Вицепрезидентът Ричард Никсън вече бил голям длъжник на Хувър покрай помощта, която му била оказана в случая с Хис.

Новият правосъден министър Хърбърт Браунел се разбирал добре с Хувър. Той дал разрешение на Директора да използва микрофони, но единствено в случаи, засягащи националната сигурност – разрешение, което Хувър разширил и върху друг тип случаи по времето на Кенеди. От гледна точка на Браунел „Методите бяха оставени на усмотрението на ФБР“.

Айзенхауер и Хувър

Разполагащ  с огромната поддръжка на главнокомандващия, както и с безкрайно задължения му вицепрезидент и доверяващия му се правосъден министър, Хувър достига до върха на могъществото си през годините на управлението на Айзенхауер.

Един от най-големите шпионски случаи на ФБР започва, когато Бюрото идентифицира британския атомен учен Клаус Фучс като комунист. Като част от това разследване агентите на ФБР се сдобиват с признанията на химика Хари Голд, които уличавали Дейвид Грийнглас. Грийнглас от своя страна уличил съпругата си Рут, сестра си Етел Розенбърг и шурея си Джулиъс Розенбърг.

Веднага щом Грийнглас бил арестуван, изчезнали няколко от близките приятели на Джулиъс Розенбърг. Било решено, че Джулиъс стои начело на голяма шпионска мрежа и през юли 1950 г. той също бил арестуван. Бюрото считало Джулиъс за ключа към идентифицирането и залавянето на цялата мрежа. Неговата съпруга Етел щяла да бъде използвана, за да го накарат да говори.

Етел и Джулиъс Розенбърг

Първоначално, срещу Етел нямало истински случай, но въпреки това тя била арестувана, за да бъде използван натискът върху съпруга й. По-късно, през февруари 1951 г., Дейвид и Рут Грийнглас уличават Етел като лицето, напечатало цялата шпионска информация, която била дадена на Джулиъс.

Процесът срещу семейство Розенбърг и техния съобвиняем Мортън Собел започва на 6 март 1951 г. Защитата не свършва особено добре работата си и когато са призовани, двамата Розенбърг не успяват да си помогнат с показанията си. Джулиъс продължавал да се позовава на Петата поправка, а надменното поведение на Етел отблъснало заседателите. За по-малко от един ден тримата обвиняеми били признати за виновни по всички обвинения.

До Хувър стигнали слухове, че съдията Кауфман възнамерява да осъди двамата Розенбърг на смърт. Нито той, нито висшето ръководство на ФБР, желаели смъртното наказание за Етел, така че Хувър подтикнал правосъдния министър да настоява за смъртната присъда само за Джулиъс и Мортън Собел, а Етел и нейният брат Дейвид Грийнглас да получат дълга присъда зад решетките.

Съдия Кауфман не се съобразил с препоръката на Хувър и осъдил и двамата Розенбърг на смърт. Собел получил 30 години, а Грийнглас петнайсет. Екзекуцията била отлагана заради обжалвания до юни 1953 г. Чак до последния момент един равин им казвал, че животът им ще бъде пощаден, ако се съгласят да си признаят.

Стратегията за натиск на Хувър не проработва. Джулиъс и Етел Розенбърг посрещнали смъртта си без да си признаят или уличат членовете на своята мрежа.

Скоро след екзекуциите на Розенбърг удобните отношения между Джоузеф Маккарти и Хувър започват да се влошават. Маккарти ставал неконтролируем и бил започнал да критикува президента Айзенхауер, че е твърде мекушав с комунистите. Маккарти се превръщал в пасив за Хувър в много различни отношения.

Докато Хувър разполагал със значителна унищожителна информация, касаеща тежкото пиянство на Маккарти, изфабрикуваното му военно досие, незаконното финансиране на кампании и компулсивния хазарт, нито едно от тях не било толкова обезпокоително за Хувър, колкото няколкото правдоподобни алегации за гавра с деца. Близки приятели на сенатора били чувани да предупреждават своите познати да не оставят Маккарти насаме с малки момичета. Съществували два такива документирани случая с момичета под десетгодишна възраст.

До пролетта на 1954 г. Хувър се оплаквал на президента, че Маккарти в действителност възпрепятства разследването на Бюрото касаещо комунистите. Съществували подозрения, че Маккарти се стреми към спечелването на президентските избори през 1956 г. и би направил всичко, за да подрони авторитета на администрацията на Айзенхауер.

Хувър отрязва каквато и да е подкрепа за Маккарти от страна на Бюрото точно преди заседанията, свързани с американската армия, през март 1954 г. Падението на Маккарти било незабавно. До края на годината Сенатът гласува с огромно мнозинство за санкционирането му. Той загубва всичките си поддръжници и няколко години по-късно умира от злоупотреба с алкохол.

За да защити още повече американската система от злото на Комунизма през 1956 г. Хувър стартира Контраразузнавателната програма COINTELPRO. Целта на тази кампания била да се проникне в Комунистическата Партия на Съединените Щати и да се подрие дейността й. COINTELPRO прекрачва границите на досегашните методи на ФБР за събиране на доказателства и преследване на шпиони и нарушители. COINTELPRO подхожда към унищожаването на партията чрез „мръсни номера“, подкопавайки авторитета на партийните лидери с помощта на фалшиви слухове и манипулирайки партийната политика чрез проникване във висшите й управленски нива.

Но това, което правел Хувър за унищожението на Американската комунистическа партия, просто бледнеело пред онова, което сторили самите руснаци. 1956 била лоша година за публичния облик на Комунизма. В началото на годината Хрушчов произнася смразяващата си реч за престъпленията на Йозеф Сталин, но когато избухва въстанието в Полша и съветските танкове започват да настъпват към Унгария, краят на Комунистическата партия в Съединените Щати вече се виждал.

Странно, но Хувър сякаш не разбирал, че комунистическата заплаха в Щатите умира. Той публикува книгата „Господари на лъжата“, която представлява обосновка за продължването на антикомунистическата крусада. Книгата, която е публикувана през 1958 г., жъне невероятен успех и се продава в над 2 и половина милиона екземпляра. Начинанието било доста успешно за Хувър и в личен и в професионален план, въпреки че книгата не била написана от него, а от държавни служители.

Семейство Кенеди

Изборите през 1960 г. възвестяват някои неприятни промени за г-н Хувър. Неговото любимо хоби – комунистическата заплаха – вече не представлявало реална опасност за националната сигурност. Хувър бил работил под много администрации, но тази на Кенеди била доста различна от останалите.

Хувър и братята Кенеди

Джон Кенеди бил с двадесет и две години по-млад от Хувър. И още по-лошо – новият правосъден министър и шеф на Хувър Робърт Кенеди бил с трийсет години по-млад. Всички фактори, които карат възрастните и опитни хора да негодуват срещу младите идеалисти били налице и разклащали основите на отношенията между Хувър и неговите нови господари.

 

След осемте години в старите и опитни ръце на администрацията на Айзенхауер, Кенеди донасят със себе си млада, жизнена енергия и желанието да вършат работа. Нови идеи. Нови подходи. Нови програми.

Възрастта на Хувър (65 г.) и неговите строги вярвания го изолират от „младежката култура“, която надигала глава в американското общество. Младите хора оспорвали традициите и политиката. Косите ставали по-дълги, а облеклото все по-малко официално. Студентите в Сан Франциско организират протест срещу ексцесиите на любимата правителствена организация на Хувър – HUAC. Расовите размирици се увеличат.

Въпреки слуховете за противното, отношенията на Хувър с братята Кенеди не били наистина лоши. Хувър бил дългогодишен приятел на непоколебимо консервативния патриарх Джоузеф Кенеди. Джон Кенеди, чийто легендарен любовен живот е старателно документиран в досиетата на Хувър, бил достатъчно умен, за да не ядосва стария човек. Вместо това, той се държал много любезно и в отговор Хувър бил също така учтив и покровителствен.

Когато Джудит Кембъл, смятана за любовница на мафиотските босове Сам Джианкана и Джон Розели, си пробива път в сърцето на Кенеди, Хувър счел за своя отговорност да направи нещо по въпроса. През март 1962 г. той предупреждава президента за опасността от подобна интимна близост. Кенеди се вслушва в съвета му, осъзнавайки че щом Хувър знае за тази връзка, американската общественост също може да научи.

Отношенията межу Боби и Хувър били напрегнати, но според техния посредник Кортни Еванс, никога не се е стигало до открита конфронтация. Повечето от протестите на Хувър се изразявали в тривиални неща, като начинът на обличане на служителите на Боби, това че Боби водел кучето си в офиса (където то зацапвало килима), това че играел на дартс в кабинета си (стреличките оставяли дупки по дървените повърхности). Според Еванс двамата мъже всъщност доста си приличали:

„Когато си спомням за Боб Кенеди през 1961 г. осъзнавам, че Хувър е действал по същия начин през 1924 г… същият темперамент, нетърпимост към некомпетентността, внимание към детайлите, изискване за логична обосновка за назначаване на длъжност и общо взето майстор в решаването на проблеми“.

Още преди Боби Кенеди да стане шеф на Хувър, директорът на ФБР значително бил променил отношението си към престъпността. Още от времето на Сухия режим Хувър настоявал, че не съществува престъпен синдикат в национален мащаб. Да, извършвали се престъпни действия от италиански, ирландски и еврейски гангстери, но те били на местно ниво и трябвало да се разследват от местните органи на реда. Но един инцидент от 1957 г., когато 62 пенсионирани бизнесмени са арестувани в нюйоркското имение на Джоузеф Барбара старши, за негов срам го кара да научи някои неща за организираната престъпност. По онова време ФБР дори не можело да разпознае имената на мафиотските босове, които управлявали престъпните си владения из цялата страна.

Затова кръстоносният поход на Боби Кенеди от 1961 г. се превръща в задача от първостепенно значение за Хувър. Кенеди подпомага неговите усилия чрез прокарването на нови криминални закони в Конгреса, които затягат юрисдикцията на Бюрото в случаите на организирана престъпност. Единственият проблем бил, че Хувър използвал в огромен мащаб техники за следене, които били незаконни и се страхувал, че Боби Кенеди може да разбере за това. Като добавка към традиционното подслушване, Бюрото нарушавало границите на частни имоти, за да инсталира електронни микрофони. Хувър не искал разрешение за това, но представял на Боби събраните по този начин доказателства и последният едва ли би могъл да пледира за незнание в случай че всичко излезе наяве.

Походът на Боби срещу организираната престъпност среща известни затруднения. Първо, съществувала връзката между патриарха Джоузеф Кенеди и могъщия бос на Чикаго Сам Джианкана, който бил помогнал да се събере решаващия вот за Кенеди по време на изборите. Отношенията със семейство Кенеди се задълбочават още повече, когато Франк Синатра урежда запознанството между президента и Джудит Кембъл.

Още преди изборите Хувър разполагал със сведения, че Джианкана работи съвместно с един наемен убиец за отстраняването на Фидел Кастро. Мафията притежавала значителни хазартни и друг порочни начинания в Куба, които били заплашени от режима на Кастро. Впоследствие Хувър научава, че мафиотите Джианкана и Джон Росели са били в съюз с ЦРУ, за да извършат покушение срещу Кастро. Подслушвателните устройства също разкриват, че Джудит Кембъл е телефонирала в Белия дом от къщата на Джианкана.

През декември 1961 г. Хувър информира Боби Кенеди, че Джианкана смятал, че не бил „получил това, за което бил платил“, визирайки даренията си за предизборната кампания на Кенеди. Това вероятно се е превърнало в огромен източник на напрежение между братята и техния баща. Не само че тази връзка с мафията заплашвала да урони имиджа на семейство Кенеди, ами не друг, а точно Хувър я бил документирал старателно. След по-малко от седмица Джоузеф Кенеди претърпява сериозен инсулт, който го лишава от способността да говори.

Джон Кенеди разбира съвсем ясно съобщението и се дистанцира напълно от Кембъл и Синатра. Джианкана бил бесен. Не само че влиянието му върху семейство Кенеди изчезнало напълно, но и Хувър изпратил агентите на ФБР по следите му.

„Имам една мечта!“

Връзките на семейство Кенеди с мафията не били единственият източник на напрежение между Боби Кенеди и Хувър. Друга причина било отношението на Бюрото към афроамериканците и движенията за граждански права. Боби непрекъснато натяквал на Хувър да увеличи броя на агентите от малцинствата. Мнозина намеквали, че Хувър е против афроамериканците, но това не било така. Неговата домашна помощница, както и петимата служители на Бюрото, които се грижели за личните му нужди, били чернокожи. Хувър просто не виждал друго бъдеще за цветнокожите, освен да прислужват на белите хора. Естествено, този фанатизъм, също като останалите вярвания на Хувър, става част от културата на Бюрото. Пасивният фанатизъм – да не се наемат или повишават хората заради тяхната раса – е безпорно осъдителен за една държавна агенция, но не и необичаен за времето си. Но агресивната, систематична кампания за унищожението на един от най-надарените черни лидери в страната била нещо непростимо.

Мартин Лутър Кинг във ФБР

Водаческите дарби на Мартин Лутър Кинг и неговата способност да възбужда множеството от черни и бели последователи притеснявали Хувър. Кинг за първи път привлича вниманието на Хувър в края на 50-те години, когато се сбижава с един чернокож комунист на име Бенджамин Дейвис. С възхода на Кинг до статута на черен водач, Бюрото засилва наблюдението си върху него.

 

Според книгата на Овид Демарис „Джей Едгар Хувър такъв, какъвто го познаваха“, изглежда пределно ясно, че той е бил решен да се справи с Кинг:

„Още от първите дни на правосъдния министър на Кенеди, Хувър го засипва със сведения, свързващи Кинг с `двама твърди, авторитетни комунисти`, един от които имал директни връзки със съветския `апарат`. Според твърдо изразеното мнение на Хувър, тези мъже целели да контролират Кинг и оттам Южняшкия християнски конгрес на лидерите, и в по-голям мащаб движението за граждански права“.

През юни 1963 г. Боби споделя с Хувър, че смята да предупреди Кинг за неговите опасни връзки. На срещата в Белия дом Кинг получава съвсем ясно съобщение:

„Първо, Бърк Маршал, началникът на Правосъдния отдел за граждански права, шепнеше в ухото му. Станли Левисън и Джак О`Дел трябва да си вървят. Железните доказателства, които нито той, нито Кинг можели да видят, показвали, че двамата работят за Комунистическата партия. И ако това се разчуело, политическото бъдеще на Джон Кенеди щяло да бъде застрашено. Джон Кенеди, поддръжникът на законодателството за гражданските права…“ (Джентри).

Това изглежда не свършило работа. Кинг бил скептичен и се наложило самият Кенеди да говори с него за сериозността на положението. Накрая той освободил О`Дел, но отказал да предприеме каквито и да било действия срещу Левисън. Самият Левисън решил да се оттегли, за да не позволи движението за граждански права да бъде злепоставено заради връзката му с Кинг.

На 28 август 1963 г. Кинг произнася своята могъща реч „Имам една мечта!“ пред тълпите събрали се във Вашингтон. Подслушвателните устройства, поставени през онази нощ в хотел „Уилард“ обаче разкриват богатия извънбрачен, сексуален живот на преподобния д-р Кинг. Пуританът Хувър бил отвратен от мисълта, че един духовник би могъл да се държи по този начин, но от друга страна тържествувал, че доказателството от микрофона, поставен от полицията, е попаднало в ръцете му.

На следващия ден, началникът на Бюрото за вътрешно разузнаване Уилям Съливан коментира:

„Аз лично смятам, че в светлината на силната, демагогска реч, която Кинг изнесе вчера, той стои с една глава и едни рамене над всички останали негърски лидери взети заедно, когато се касае до въздействането на многобройните негърски маси. Сега ние трябва да го бележим, ако все още не сме го направили, като най-опасния негър за бъдещето на тази нация, застрашено от гледна точка на Комунизма, Негрите и националната сигурност“.

Атентатът срещу Кенеди

След убийството на Кенеди възниква неизбежният въпрос: защо Бюрото не е знаело за намеренията на Лий Харви Осуалд? При всичките хвърлени пари, които превръщат Бюрото в извор на знания за комунистите в Щатите, защо Осуалд е бил оставен да обикаля Далас без никой да го наблюдава?

Наистина президентът Кенеди успява да си създаде доста могъщи и опасни врагове, но вероятно самият той, както и Боби и Хувър, подценяват степента на омраза, която той привличал:

„Работническите профсъюзи, гангстерите, про-Кастро настроените кубинци, анти-Кастро настроените кубинци, расистите, крайно десните фанатици и самотните, заблудени лунатици, мърморещи си сами в нощта“. (Пауърс)

Вечерта в деня на покушението новият президент Линдън Бейнс Джонсън се обажда на своя стар приятел Дж. Едгар Хувър, за да поиска пълен доклад за смъртта на Кенеди. На следващия ден Хувър изпраща на Джонсън предварителен доклад показващ, че Лий Харви Осуалд е убиец-самотник – версия, която никога не се променя, независимо от информацията доказваща противното.

Специален агент Гордън Шанклин от отдела в Далас е поставен начело на разследването. Шанклин се обажда на Хувър посреднощ, за да му докладва за анонимен сигнал, според който Осуалд щял да бъде застрелян по време на прехвърлянето му от полицейското управление в друг затвор.

Хувър казва на Шанклин да се обади незабавно в полицията в Далас и да им предаде съобщението. Полицията вече била получила същия сигнал и обсъждала предохранителни мерки, които да осуетят стрелбата. Малко след обяд на същия ден, 24 ноември, Джак Руби ранява смъртоносно Осуалд в мазето на далаското полицейско управление.

Същият този следобед щабът в Далас започва да работи по прикриването на истината за действителната роля на Бюрото в случая Осуалд. Бюрото било отворило досие за Осуалд още през 1959 г., когато той бил дезертирал в Русия. През 1962 г., когато Осуалд се върнал от Русия със своята съпруга Марина, той отново бил разпитван от ФБР. Когато специален агент Джеймс Хости, назначен към неговия случай, забелязал, че Осуалд се абонира за комунистически издания, той отворил наново случая му през март 1963 г. Друг отдел на ФБР открил, че Осуалд се бил присъединил към активистката група „Честна игра за кубинския комитет“, но новината за това стигнала до Хости чак в края на юни.

Осуалд се премества в Ню Орлиънс през август 1963г., където са концентрирани голяма част от анти-кастровските усилия. Изглеждало така, сякаш той се опитва да проникне в анти-кастровските групировки. При поредния разпит проведен от ФБР той отрекъл своите комунистически дейности, въпреки че малко след това се появил по радиото, където говорил в защита на Кастро.

През септември Осуалд заминава за Мексико Сити, където се среща с офицер от съветското КГБ и се опитва да се срещне с кубински официални лица. След това, в началото на ноември, той се връща в Далас и си намира работа в Тексаското книгохранилище. Хости провежда разпит и с неговата съпруга Марина Осуалд.

Две седмици преди да застреля Кенеди Осуалд оставя бележка за Хости, казвайки му, че ако не стои далеч от Марина, ще взриви офиса на ФБР и полицейското управление в Далас. След атентата Хости заявява, че бил унищожил тази бележка по заповед на свой началник.

Според Пауърс:

„Вътрешното разследване на Бюрото след покушението убеждава Хувър, че начинът, по който ФБР се справя със случая е дотолкова неефикасен, че единственият изход да приведат критиките до минимум… е да хвърлят цялата вина върху Лий Харви Осуалд като единствен извършител, неподпомаган от каквато и да било конспирация“.

По-късно, когато Хувър научава, че нескопосаните опити на ЦРУ да убие Кастро не са приключили през 1962 г., а били продължили още два месеца преди атентата на Кенеди, той укрива тази информация от Комисията Уорън. Пауърс съобщава, че „на 7 септември 1963 г. Кастро дава необичайно интервю на един репортер от Асошейтед Прес, в което заявява, че знае за планирани срещу него покушения и казва: `Ние сме готови да се борим и да отвърнем на удара по всякакъв начин. Лидерите на Съединените Щати би трябвало да помислят, че ако подпомагат терористични планове, целящи премахването на кубински лидери, то и те самите няма да са в безопасност“.

Въпреки предупрежденията на своите PR-и, Хувър предприема строги действия срещу служителите на ФБР, които били допринесли за провала в разузнаването на Осуалд.

„Нямам намерение да омаловажавам действията, в резултат на които образът на Бюрото като разузнавателна агенция от най-високо ниво бе завинаги унищожен“ – казва той в изненадващо изявление пред двама началници от ФБР.

Скрити от външни погледи били също и твърденията на различни мафиоти, според които Кенеди е щял да бъде ударен. Ако Хувър се е надявал, че един доклад на ФБР би бил достатъчен, за да отговори на въпросите на нацията за убийството на Кенеди, той очевидно се е самозалъгвал. На 29 ноември Джонсън го предупреждава, че учредява Комисията Уорън като независима група разследваща случая.

По време на наблюденията си над организираната престъпност Бюрото попада на множество заплахи срещу семейство Кенеди. През лятото на 1962 г. Джими Хофа казва на един друг профсъюзен лидер: „Трябва да направя нещо с този кучи син Боби Кенеди. Той трябва да си ходи“. След това двамата обсъждат подробностите свързани с покушението срещу министъра на правосъдието. Хувър предупреждава двамата Кенеди за заплахата. Също през лятото на 1962 г. един богат кубинец се среща с гангстера Сантос Трафиканте младши и се оплаква от Боби Кенеди. Гангстерът казва на богатия кубинец, че срещу президента се готви атентат, имайки предвид плана на Хофа.

Най-интересната информация идва от Ню Орлиънс, където Осуалд бил живял след връщането си от Русия. Карлос Марчело, мафиотски бос от Луизиана, мразел Боби Кенеди, защото го бил отвлякъл и бил организирал депортирането му в Гватемала. Когато Карлос се промъква пак в Щатите, Боби го залавя отново.

„Извадете камъка от обувката ми!“ – кълне той пред един свой приятел на италиански. – „Не се тревожи за малкия кучи син Боби. Взета му е мярката“. Приятелят му осъзнава, че планът на Марчело е в процес на развитие, защото последният споменава, че възнамерява да използва „някакъв смахнат“ за атентата, вместо някой от своите хора.

Джентри смята, че Марчело е говорил не за премахването на Боби, а за това на президента: „Кучето ще продължава да хапе, ако само му отрежеш опашката“ – обяснявал Марчело. – „Ако Боби бъде ударен, Джак ще прибегне до армията. Но ако се отреже главата на кучето, то цялото ще умре“.

Връзките на Джак Руби с организираната престъпност били доста сериозни, макар ФБР да научава за тях от един репортер, а не от собствените си архиви. Руби поддържал близки отношения с организацията на Марчело, както и чичото на Осуалд в Ню Орлиънс. Собствената майка на Осуалд била близка приятелка с гангстера Сам Термине, който работел за Марчело.

Комисията Уорън не била обременена с тази информация. Тя разчитала основно на информацията получавана от ФБР и в доклада си обявила, че Руби не е имал връзки с организираната престъпност. По-късно Комитетът за разследване на атентатите на Камарата на представителите забелязва определена последователност в телефонните обаждания на Руби преди той да застреля Осуалд, която или не била забелязана от ФБР, или нарочно била премълчана. Руби се бил обаждал многократно на гангстери и служители на профсъюзи.

През 1979 г., дълго след смъртта на Хувър, Комитетът установява, че „разследването на ФБР за конспирация е било неефективно в областите, които комитетът смята за заслужаващи най-голямо внимание – организираната престъпност, про- и анти-Кастро настоените кубинци и възможните връзки на лица от тези области с Лий Харви Осуалд и Джак Руби“.

Линдън Бейнс Джонсън

Президентството на Линдън Бейнс Джонсън означавало още цял един живот за Хувър. При управлението на Кенеди той най-вероятно щял да бъде освободен от поста си през 1965 г., при достигането на задължителната пенсионна възраст. Джонсън обаче бил един от неговите най-стари и близки приятели в държавата. Хувър имал всяка причина да вярва, че Джонсън ще го освободи от правилото за пенсиониране.

Хувър и Линдън Джонсън

Хувър и Линдън Джонсън

Линдън Джонсън става съсед на Хувър, когато той и съпругата му Лейди Бърд си купуват къща в същия квартал. Двете дъщери на Джонсън израстват пред очите на Хувър. Хувър често му помагал да търси кучето си, когато то бягало от двора и редовно закусвал с тях в неделните утрини. Отношенията между двамата мъже били топли и приятелски.

Естествено, когато държавата задържала на работа лица в следпенсионна възраст, се налагало те да бъдат преназначавани всяка година. Вместо това, Джонсън така нагласил нещата, че правилото за пенсионната възраст да не важи за Хувър и в бъдеще единствено някой президент би могъл да го свали от поста му.

Хувър му се отплаща, предоставяйки му своята непоколебима лоялност. Всичко, което Джонсън искал от него, бивало сторено. И отново, също като в годините на Рузвелт, Бюрото било използвано за събиране на политическа информация, свързана с враговете на Джонсън и преустановяването на действията на всяка организация, която той възприемал като заплаха.

Първият и най-важен от враговете на Джонсън бил Робърт Кенеди. Президентът се страхувал, че Боби ще предприеме действия за свалянето му. Хувър незабавно прехвърлил директната линия, която го свързвала с правосъдния министър, към бюрото на секретарката на Джонсън. След това започнал да заобикаля Кенеди и да го напада чрез бюрократични способи.

Министерството на правосъдието в годините на Кенеди и Джонсън подхождало по коренно различен начин към престъпността от този на Джей Едгар Хувър и ФБР. По времето на Кенеди целта била да се разберат причините за нея и да се атакуват тези причини чрез различни социални програми. Хувър винаги бил гледал на престъпността като на отклонение от моралните норми, което би следвало да се наказва сурово.

При ескалирането на социалните движения под формата на студентски протести, граждански неподчинения и националистически движения, подходът на Хувър бил доста по-популярен в очите на средния американец. „Меките към престъпността“ либерали се превръщали в неудобство за Джонсън.

Пауърс описва пропастта между Бюрото и Министерството на правосъдието:

„Едно от съществените различия между Хувър и министрите на правосъдието на Джонсън (Никълъс Каценбах и Рамзи Кларк) се изразява в подхода им към гражданските бунтове: Хувър искал да се бори с тях чрез подмолни средства; Министерството на правосъдието настоявало за преговори и отворени дебати с протестиращите. Хувър третирал бунтовниците и техните лидери като подривни елементи, целящи да свалят правителството и да унищожат обществото; Министерството гледало на тях като на продукт на неравностойните социални условия“.

Самият Хувър вижда в нарастващата криминална вълна падението на традиционните морални ценности:

„Бедността не е единствената причина, допринасяща за престъпността, но социолозите наблягат на нейната роля и непрекъснато искат огромни суми за разни програми, които няма да усилят защитата на обществото срещу престъпленията… Вниманието трябва да се фокусира върху младежта, да им се отнеме `геройския` блясък и родителите да се задължават да присъстват в съда, където да се изправят пред унижението, произхождащо от факта, че са били неспособни да дадат на децата си нормален семеен живот и адекватна дисциплина“.

Може би най-голямото постижение на Джонсън като президент е да смачка дълбоко загнездения расов тероризъм, който се вихрел в Юга. Хувър изиграва значителна роля в това монументално усилие.

„Хувър режисира мащабни разследвания на расови жестокости и предотвратява по-нататъшно насилие, като разбива и впоследствие напълно унищожава мрежата от кланове-убийци на Юга“. (Пауърс).

Като се има предвид личния фанатизъм на Хувър, от страна на Джонсън е доста голямо постижение да мотивира Хувър да превърне Бюрото в инструмент за защита на гражданските права. Това е една демонстрация за лоялността на Хувър към Джонсън, която той поставял пред собствените си предразсъдъци.

В края на март 1965 г., когато активистката за граждански права Вайола Лиузо е убита от членове на Клана, ФБР било огряно от лъчите на публичната слава. Бюрото разрешава случая за един ден, за огромно удоволствие на президента Джонсън. Той се появява по телевизията заедно с Хувър и хвали него и ФБР за звездното им изпълнение.

Методът, който Хувър използва срещу Клановете е същият, който използвал успешно за борбата си срещу Комунистическата партия – програмата COINTELPRO. Този път целта й стояла по-високо от събирането на информация и разследването на нарушения на федералния закон. Целта на програмата била да унищожи цяла една организация и напълно да я дескридитира.

Съществували доста предимства в използването на COINTELPRO. Например, полицейските служители и журита в Юга често постигали обезкуражаващи резултати, когато престъпниците бивали идентифицирани и изправяни на съд. Също така, тъй като акциите били секретни и не довеждали до криминални случаи, Хувър можел да избегне Министерството на правосъдието и нуждата от въвличането на органите на реда от Юга.

Акции на COINTELPRO били стартирани не само срещу Ку Клукс Клан, но и срещу радикални групировки като Координационният студентски комитет за ненасилие (SNCC); черни нацоналистически организации, като партията на Черните пантери; Новите леви групировки, като Студенти за Демократично общество (SDS), и не на последно място всяка по-голяма групировка, настроена против войната във Виетнам.

Колкото и на Джонсън да му се искало тези групи да са финансирани и ръководени от чуждестранни комунисти, Хувър знаел, че нещата не стоят така. В крайна сметка акциите на COINTELPRO, насочени срещу Новите леви, радикалните черни групировки и антивоенните протестиращи не правели нищо, за да предотвратят престъпленията или да наказват престъпниците. Те представлявали мерки за разрушаването на групи, чиято идеология била противна на Хувър и Джонсън.

Хувър направил всичко по силите си, за да дискредитира Мартин Лутър Кинг. Колкото повече опознавал Кинг посредством следенето и подслушването му, докато последният се забавлявал, пиел и правел извънбрачен секс, толкова повече го намразвал Хувър.

„На една от касетите Кинг се шегува, описвайки сексуалните постижения на свои приятели, смесвайки сексуални и религиозни метафори и разказва един виц за сексуалния живот на Джон Ф. Кенеди, в който участвала г-жа Кенеди на президентското погребение“. (Пауърс)

Въпреки огромните усилия на Хувър да унищожи Кинг, популярността и важността на черния лидер растели. През октомври 1964 г. той получава Нобеловата награда за мир. Хувър откача от ярост и инициира опетняваща кампания, целяща да предпази податливите хора от попадането им под влиянието на бореца за граждански права.

Колкото и Хувър да мразел Кинг, когато последният е убит през 1968 г., той организира най-мащабното разследване в историята на ФБР дотогава, използвайки над 3000 агенти в един единствен случай и успява да залови Джеймс Ърл Рей за два месеца. Не е изненадващо, че Хувър не се заема особено ентусиазирано със случая, а е принуден да го направи от министъра на правосъдието Рамзи Кларк.

Когато Линдън Бейнс Джонсън оттегля кандидатурата си от президентската кампания през 1968 г., Хувър му пише писмо, в което изразява тъгата си:

„Скъпи мой г-н Президент,

Исках да Ви изпратя тази лична бележка, за да Ви уведомя за дълбоката тъга, която ме обзе снощи, когато Ви чух да обявявате Вашето решение за оттегляне през следващия януари. Никой не може да отрече, че Вие и Вашето семейство заслужавате възможността да прекарвате повече време заедно и да се наслаждавате на някои удоволствия, от които бяхте лишени по време на брилянтната Ви кариера в услуга на обществото. Въпреки това нацията трудно може да си позволи да загуби един така отдаден и способен водач…“.

Тази лична тъга на Хувър е подсилена и от влошаващото се здраве на неговия близък приятел Клайд Толсън. Толсън преживява удари през 1966 и 1967 г. и трудно изпълнявал поглъщащите времето му задължения към Хувър и Бюрото. Хувър все по-горчиво и гневно преживявал разрухата на американското общество, която застрашавала така важните за него ценности. Той се отдръпва вътре в себе и се превръща в особняк, което пречело на способността му да държи Бюрото под контрол.

Никсън

„Дик, ще ти се наложи да разчиташ на Едгар. Той е като могъщ опорен стълб в един град на слаби мъже. Ти ще се облягаш на него отново и отново, за да поддържаш сигурността. Той е единственият, на когото можеш да имаш абсолютно доверие“.

Това на 12 декември 1968 г. казва Линдън Джонсън на избрания за президент Ричард М. Никсън.

Хувър и Ричард Никсън

Хувър и Ричард Никсън

Не че Хувър имал нужда от милите думи на Джонсън. През 1947 г., когато Ричард Никсън бил новооперен конгресмен, Хувър му помогнал неимоверно, като му оказал подкрепа в случая с Алджър Хис. Тогава Хувър спомогнал за първия голям скок на Никсън в политиката. Освен това, в последвалите години Никсън поддържал приятелски отношения с Хувър.

Известният като не особено топъл и открит човек Никсън, както го описва Пауърс, „навлиза в президенството дълбоко белязан от загубата на президентските избори, които Кенеди спечелва през 1960 г., и катастрофалната загуба на губернаторския пост в Калифорния през 1962 г. Той бил научил, че не бива никога да се отпуска пред политическите си врагове, без значение колко сигурен изглежда постът му… В мислите си, той бил жертва, принудена да се защитава постоянно от неумолими и безкрупулни врагове“.

Никсън виждал в Хувър човек, който може да му помогне в борбата срещу това множество от врагове, така както бил правил за Линдън Джонсън и другите президенти преди него.

„Едгар“ – казва му той, – „ти си един от малкото хора, които ще имат пряк достъп до мен по всяко време. Говорих с [министъра на правосъдието Джон] Мичъл за това и той прояви разбиране“.

Това в действителност не било съвсем вярно, тъй като Никсън не желаел Хувър да нахлува в кабинета му постоянно, но по този начин искал да покаже уважението си към човека, на когото дължал възхода си.

Уважението на Никсън към Хувър не се споделяло от служителите му, които считали Директора за уморена, стара реликва, която живее изцяло в миналото. Директната свръзка с Белия дом на Хувър бил Джон Ърлихман, който трудно скривал презрението си към Хувър и ФБР. Той наричал Хувър „Магьосникът от Оз“ зад гърба му и се оплаквал как му се налагало да слуша неговото дърто и отегчително бръщолевене за отминалите славни дни.

„Знам“ – утешавал го Никсън, – „но така се налага, Джон. Налага се“.

Нещата се подобряват при министър Джон Мичъл, който е ръководител на изборната кампания на Никсън и негов партньор по право. Мичъл бил строго съблюдаващ законите адвокат и по принцип се съгласявал с политиката на Хувър. Никсън помолил Хувър да не прави проучване на Мичъл вероятно за да спести на последния срама от продължаващата борба на съпругата му Марта с алкохолизма.

Въпреки недружелюбното отношение на служителите на президента, нещата потръгват много добре за Хувър, когато Никсън се качва на президентския пост. Хувър продължава с акциите на COINTELPRO срещу Черните пантери и Новите леви. Джентри казва, че „най-висок приоритет е даден на създаването на разкол сред водачите на Пантерите и в частност между Хюи Нютън и Елдридж Клийвър… Бюрото използва фалшиви съобщения и липсваща кореспонденция, за да разшири разцеплението. ФБР така умело играе с техните идеологически различия, его и параноя, че всеки от двамата лидери вярвал, че другият се готви да го убие“.

Джийн Сийбърг

Джийн Сийбърг

Една от най-трагичните истории, случили се по онова време, е съдбата на актрисата Джийн Сийбърг. Бюрото разбира, че тя носи дете от Черна пантера и пуска слуха сред Холивудските жълти хроникьори. Целта била да я изложат и да сринат имиджа й. Хувър одобрява този план:

„Джийн Сийбърг е била финансов поддръжник на ПЧП (Партията на Черните пантери) и трябва да бъде неутрализирана“.

Негативната публичност е опостушителна за нея. Сийбърг се опитва да се самоубие. Няколко дни след това нейната дъщеря се ражда преждевременно и умира. Впоследствие Сийбърг загубва разсъдъка си и се наложило да бъде изпратена в психиатрична клиника. След много опити, през 1979 г. тя най-накрая успява да се самоубие.

Също като Джонсън, най-големите проблеми, с които Никсън трябвало да се справи в началото на управлението си, били демонстрациите и изтичането на информация. Ричард Пауърс обяснява как те застрашавали способността на Никсън да ръководи държавата:

„Нуждата да се води мащабна, необявена война в Азия и същевременно да се преговаря със Северен Виетнам, принуждават Джонсън и Никсън да разчитат на секретността, за да прикриват действията си. Те трябвало да попречат на врага да узнае техните позиции по преговорите и да предотвратят мобилизирането на антивоенните движения, което би могло да осуети стратегиите им“.

Никсън разчитал на Хувър да контролира тези проблеми, които подронвали президенството. Хувър го уверява, че в допълнение към физическото наблюдение и проверка на миналото, телефонното подслушване и електронното следене са най-добрите начини да се реши проблема. Никсън нарежда на Хенри Кисинджър да осигури на Хувър имената на лицата, заподозряни в разпространяването на критична информация.

С продължаващото изтичане на информация, списъкът с имена растял и Хувър все повече се притеснявал, че подслушването ще бъде разкрито. Накрая, когато Никсън поискал да бъде подслушван телефонът на хронкьора Джоузеф Крафт, Хувър отказал. От негова гледна точка, подслушването на един журналист би било безразсъдно и много опасно, ако някога стигне до ушите на американската общественост.

Проблемът с изтичането на информация продължава и Хувър постоянно бил натискан да увеличава наблюдението, на което той се противопоставял. До 1970 г. отношенията между Белия дом и Хувър вече били много обтегнати. Страната била погълната от ужасни вълнения на няколко фронта. Новите леви групи стават войнствени и започват да поставят бомби и да превземат студентски кампуси. Когато Никсън оторизира американските части в Камбоджа, кампусите в цялата страна започват да експлоадират. Няколко дни по-късно Националната гвардия ранява девет студенти и убива четирима други в Университета Кент Стейт, Охайо.

Макар Хувър да проявява разбиране към трудностите на Никсън в контролирането на студентските активисти и черни националисти, той нямал намерение да рискува собствената си позиция, като въвлече Бюрото в каквато и да е мащабна разузнавателна програма, с изключение на такива, върху които той имал пълен контрол, като COINTELPRO.

Никсън не бил доволен и на 5 юни 1970 г. свикал началниците на всички разузнавателни агенции в Белия дом, за да ги нахока, че са били неорганизирани и неефективни в осигуряването на сведения за антивоенното движение. Сформиран е комитет, на който Хувър е избран за председател. Планът, съставен от членовете на комитета, предлагал мащабна разузнавателна операция, насочена към всички антивоенни групировки. Хувър настоявал тази крайно противоречива и безразсъдна програма да бъде одобрена от някой по-висшестоящ от него. Никсън не пожелава да го стори, така че програмата умира в зародиш.

На 8 март 1971 г. се случва нещо, което дава възможност на американското общество да надникне зад кулисите на тайните програми на ФБР. Един малък офис на ФБР в Мидиа щата Пенсилвания е разбит от група, наричаща себе си „Гражданска комисия за разследване на ФБР“. Стотици документи са откраднати. Повечето от тях били като бомби със закъснител за имиджа на Бюрото.

Откраднатите документи разказвали историята на мащабното следене и подслушване на Черните пантери, Студенти за Демократично общество и други Нови леви организации, Еврейският съпротивителен съюз, и Ку Клукс Клан. Копия били изпратени на сенатор Джордж Макгавърн и конгресмен Парън Мичъл от Мериленд, но и двамата предават документите на ФБР. Накрая откъси от документите били публикувани в левичарско издание.

Обществото сега знаело, че ФБР е виновно за мащабно нарушаване на личната собственост и личния живот. Един висш ръководител на ФБР нарича кражбата „превратно събитие, което промени облика на ФБР в умовете на американците, вероятно завинаги„.

Карл Стърн, новинар от NBC, забелязва думата „COINTELPRO“ в горната част на един от откраднатите документи и решава да разбере какво означа тя. Нужни са му две години, за да научи, но тогава Хувър вече не е сред живите.

ФБР било под обсада. В началото на 1971 г. са публикувани серия от негативни статии и разкрития за Бюрото, за неговите огромни разноски хвърлени за бронирани лимузини, за нищожния брой агенти от малцинствата, своенравното уволняване на един агент, чиято съпруга умирала, и потъващият морал. Хувър вече не бил недосегаем. Той се превръща в мишена.

През април му се налага да отблъсква мащабно разследване на практиките на Бюрото. Сенатор Едуард Кенеди искал оставката на Хувър. На сенатор Сам Ървин, председател на Комисията към Сената за Конституционните права, била дадена възможност да разследва ФБР, но той отказал с думите:

„Аз смятам, че Хувър е свършил много добра работа на един много труден пост“.

През същия този месец Хувър разпуска COINTELPRO. Рискът от излагане на показ бил твърде голям, за да продължи с акциите. Това не означавало, че всички местни разузнавателни програми били прекратени. Само няколко избрани операции щели да продължат в напълно контролирана среда.

През юни 1971 г. едни документи, наречени „Пентагонските книжа“, изтичат в „Ню Йорк Таймс“. „Пентагонските книжа“ представляват историята на решенията на Щатите, засягащи Виетнам, по времето на администрациите на Кенеди и Джонсън. Мичъл заповядва на Хувър да разбере кой е разпространил този топ-секретен документ. Бързо било установено, че това е бившият служител от Министерството на отбраната Даниел Елсбърг, но не било ясно дали го е направил сам, или с помощта на съучастници.

Хувър сметнал задачата за не особено спешна. Когато Никсън разбира това, той побеснява, защото смятал действията на Елсбърг за част от огромна конспирация, целяща да подрони политиката му. Богатият свекър на Елсбърг бил приятел на Хувър и последният отказал да го разпита. Това била последната капка за Никсън:

„Исках разследването на ФБР върху Елсбърг да се засили… Ако съществуваше конспирация, аз исках да знам и исках всички ресурси на държавата да бъдат използвани за целта. Щом ФБР не желаеше да работи по случая, тогава се налагаше да го сторим сами“.

През юли Никсън кара Ърлихман да намери начин да свърши работата извън ФБР. Ърлихман нарежда на Иджил „Бъд“ Крог да сформира екип, който включва бившия служител от ФБР Г. Гордън Лиди и бившия агент от ЦРУ Хауърд Хънт. Целта им е да спрат изтичането на секретна правителствена информация. Групата получава подходящото прозвище „Водопроводчиците на Белия дом“. Никсън по-късно обвинява Хувър, че го е блъснал към пропастта на Уотъргейт.

Хувър през есента на 1971г.

Хувър през есента на 1971г.

Есента на 1971 г. не била добра за Хувър. Уилям Съливан, енергичният лидер, когото Хувър гласял за свой заместник, предава директора. Освен другите си действия, които карат Хувър да се съмнява в него, Съливан написва и писмо до шефа си:

“ …Това, което се опитвам да ви кажа по моя груб и нетактичен начин е, че голям брой от решенията ви, взети през изминалата година, не бяха добри; вие трябва да направите една хладнокръвна и безпристрастна инвентаризация на вашите решения, идеи, политика и т.н. Не искам да видя как вашата, градена от толкова много години репутация бива унищожена от собствените ви решения и действия… Не искам да видя тази ФБР организация, в която с радост дадох 30 години от живота си… да се разпадне или омърси по какъвто и да било начин…“.

Няколко дни по-късно Хувър спори със Съливан часове наред и иска оставката му. Тази раздяла е много горчива и цялата история стига до ушите на Никсън. Публичността, заобикаляща напускането на Съливан, е много неблагоприятна за Хувър. Неохотно, Никсън взема решение да се отърве от Хувър, но изпуска нервите си, когато Хувър отказва да приеме внимателния намек на президента за оставката му.

В края на годината Хувър все още се държи твърдо на седлото.

„С Марк Фелт, като дясната му ръка, той за пореден път упражнява твърд контрол над ФБР. Той прекратява операциите на COINTELPRO, които се оказват такава голяма заплаха за него и Бюрото, и устоява на всякакви външни усилия да се вкара ФБР в нови безразсъдни начинания“. (Пауърс)

Помощниците на Никсън правят още един драматичен опит да накарат Хувър да подкрепи една от техните схеми. Избухва скандал, причинен от една вътрешна бележка, която лобистката на ИТТ (интернационална корпорация) Дита Биърд била написала до служители на компанията. В нея тя твърдяла, че правосъдният министър Джон Мичъл се бил съгласил да подеме антитръстови действия срещу ИТТ, в замяна на дарение от 400 000 долара за кампанията на Републиканците.

Разработва се план, според който Биърд трябвало да се закълне, че бележката е фалшива и след това лабораторията на ФБР трябвало да „докаже“, че това е така. Един от хората на президента, Джон Дийн от аферата Уотъргейт, е изпратен при Хувър, за да говори с него по въпроса с участието на лабораторията на ФБР в плана. Хувър с готовност се съгласява. Единственият проблем е, че бележката не била фалшива и лабораторията доказала точно това. За чест на Хувър, той отказва да промени лабораторният доклад.

Хувър казва на Марк Фелт: „Повикай Дийн обратно и му кажи да скочи в езерото! Аз искам да съдействам, когато това е възможно, но това искане е напълно неуместно!“. В крайна сметка докладът бил пуснат в публичното пространство и Никсън бил бесен. Отново тръгнали приказки за „повишаването на Хувър“ от неговата сегашна позиция в „заслужил директор“, но от това нищо не излязло.

През май 1972 г. Хувър наближавал своята 55-та годишнина в Министерството на правосъдието. На 10 май 1924 г. Министърът на правосъдието генерал Харлан Фиск Стоун натоварва Хувър с отговорността да реформира разкъсваното от корупция Бюро за разследване. След всички заплахи и компромиси, които бил принуден да прави през изминалите десетилетия, той все още можел смело да заяви, че ФБР остава една организация, построена изцяло въз основа на неговите принципи и стандарти – едно уникално постижение в историята на федералното правителство.

Хувър така и не успява да отпразнува своята 55-та годишнина. Той умира на 2 май, на 77-годишна възраст.

Епилог

След смъртта на Хувър Бюрото никога не успява да възвърне своята сила и мощ. Действащият директор Л. Патрик Грей е принуден да си подаде оставката след като е замесен в скандала Уотъргейт. Между 1973 и 1976 г. Бюрото поема още директни удари, когато делото на репортера Карл Стърн за Свобода на информацията довежда до разкриването на операциите на COINTELPRO.

След Уотъргейт са осъждани всякакви правителствени ексцесии. Не е изненадващо, че ФБР е преследвано най-често. Няколко бивши служители на Бюрото са обвинени в одобряването на нахлуване в частна собственост във връзка с разследването на радикалната група „Уедър Ъндърграунд“.

Очевидно Хувър бил позволил нещата да излязат извън контрол в периода на COINTELPRO. Все пак заклеймяването му е реакция, произлизаща от по-късните години на управлението му. Неговият осезаем принос е забравен покрай повсеместното изваждане на кирливи ризи в ерата след Уотъргейт.

Както и при други личности, натоварени с огромна власт в продължение на дълги години, върху силите и слабостите на Хувър се гледа през призмата на неговото могъщество.

В собствените си очи той е абсолютен монарх на Бюрото и успява да вдъхне в него своите стандарти и идеи. Той не толерира различията, нито променя възгледите си с хода на времето. От друга страна, неговата представа за елитна и некорумпирана правоохранителна агенция се оказва ефективна от самото начало и като цяло остава незасегната до смъртта му. В началото на 20-те години той поема една корумпирана, неефективна и дисфункционална организация и я връща във форма за рекордно време, полагайки основите на най-прочутата агенция за криминално разследване в света.

Източник: trutv.com

Един коментар за “Дж. Едгар Хувър: Създателят на ФБР”

  1. AvatarТаня

    Страшната статия! Браво!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarТаняДж. Едгар Хувър: Създателят... { Страшната статия! Браво! } –
  • User AvatarПавелАйлийн Уорнос: Проститутката убийца... { До 33 пълен комплексар си пич. Момичето ще си пише... } –
  • User AvatarТаняАнри Ландру: Френският убиец... { Подобаващ край на един жестоко изживян живот } –
  • User AvatarТаняДжерард Шейфър: Ченгето убиец... { Този тип води класацията на най- противните нищожества, на които... } –
  • User AvatarСър Стенли РойсИрина Гайдамачук: Блондинката с... { Намалили са ѝ с 5 години присъдата защото била майка... } –
  • User AvatarСвиленВампири убийци: Истински истории... { Сайтът е супер наистина,но не мисля,че трябва да се радваме... } –