Дж. Едгар Хувър: Създателят на ФБР

Дж. Едгар Хувър: Създателят на ФБР

Дж. Едгар Хувър бил високо уважаван от американската общественост, но по време на кариерата и след смъртта си се превърнал в учудващо противоречива фигура. Сред многото критики, отправени към него, са тези за злоупотреба с властта и превишаване на юрисдикцията на ФБР. Той използвал ФБР, за да притеснява политически дисиденти и активисти, да трупа тайни досиета за политически лидери и да използва незаконни методи за събиране на доказателства. Точно заради неговото дълго и противоречиво царуване, днес директорите на ФБР са ограничени с десетгодишен мандат.

02 май 1972 г.

В онзи вторник сутринта Джеймс Крауфорд пристигнал на работа малко по-рано. Шефът бил поръчал розови храсти и Крауфорд му бил обещал, че ще бъде там в 8:30 ч., за да му помогне да ги засадят.

Той паркирал отвън пред симпатичната двуетажна, дървена къща на улица „Търтиът Плейс“ 4936, зад лъскавия, черен, брониран „Кадилак“. Тъй като Шефа още не бил станал, Крауфорд заобиколил зад къщата и започнал да разопакова розовите храсти.

Не след дълго домашната помощница Ани помолила Крауфорд да се качи горе и да провери какво става с Шефа. Не било в негов стил да спи толкова до късно. Ани не искала да се качва в спалнята му, защото Шефа спял гол, така че Крауфорд тръгнал нагоре и почукал на вратата.

Почукал отново и зачакал, но никой не отговарял. Бавно отворил вратата на тъмната стая и видял тялото на Шефа на килима до леглото. Крауфорд се затичал към него и вдигнал една от ръцете му. Един от най-могъщите хора в света бил мъртъв, жертва на недиагностицирано сърдечно заболяване. Починал на 77-годишна възраст.

Макар и шокирана, Ани знаела точно какво трябва да направи. Първо се обадила на доктора и след това на Клайд Толсън, най-близкият приятел и довереник на Шефа.

Толсън не казал почти нищо по телефона. Той също бил в шок. Неговият живот щял да се промени завинаги. Десетилетията, през които бил защитавал Директора от всевъзможни беди внезапно приключили и сега трябвало да изпълни последните му заповеди.

Той се обадил на Хелън Ганди, доверена секретарка на Директора от 44 години насам. Трябвало да следват железен протокол като осведомят за случилото се заместника на Директора Джон Мор, министъра на правосъдието, 59-те полеви служители и, разбира се, президента Ричард Никсън.

В своята чудесна биография за Хувър Кърт Джентри описва огромното чувство на объркване и загуба, което обхванало Бюрото с новината за кончината му:

„Чувството беше като при края на една епоха… За мнозина от агентите, секретарките, машинописките, лабораторните техници и класификаторите на пръстови отпечатъци то бе подобно на чувството при загубата на баща, макар повечето да не го познаваха лично. Федералното бюро за разследване бе без съмнение най-бащински устроената агенция в правителството на Щатите. Неговият строг управител (Хувър)… им казваше как да изпълняват всеки аспект от работата си; съветваше със заповеднически тон кои трябва и кои не трябва да бъдат приятелите им, към кои организации бива или не бива да се присъединяват; решаваше къде трябва да живеят; следеше за техния морал; дори им казваше как да се обличат и колко трябва да тежат; и им налагаше похвали и награди, обвинения и наказания, когато той решеше, че е необходимо„.

Когато президентът Никсън чул новината, той също бил шокиран: „Боже Господи! Тази дърта педеруга!“. Публично обаче той наричал Хувър „наистина забележителен човек“ и „един от моите най-близки приятели и съветници“.

Никсън уредил погребение с цялото необходимо великолепие и церемонии. Тялото на Хувър било отнесено до Ротондата на Капитолия в оловен ковчег, тежащ над 450 кг. Върховният съдия Уорън И. Бъргън, когото Хувър бил подкрепил при номинацията му за съдия, говорил на церемонията, наричайки Хувър човек, който не изоставя принципите си заради „общественото недоволство“.

Журналистът Джак Андерсън, един от най-достойните противници на Хувър, излязъл с премерено становище: „Дж. Едгар Хувър преобразува ФБР от сбирщина драскачи, неудачници и придворни, в един от най-ефективните и застрашителни органи на реда. Под неговото управление нито един агент от ФБР не се опита да подправи случай, да измами данъчните или да продаде страната си“.

„Ню Йорк Таймс“ пише: „За близо половин век Дж. Едгар Хувър и Федералното бюро за разследване бяха неразличимо цяло. Това бе едновременно неговата сила и слабост…“.

Сутринта на 4 май 1972 г. тялото на Хувър било преместено в Националната презветерианска църква за погребението. Поканени били около 2000 гости и телевизионните мрежи излъчвали службата на живо. Това било голямо политическо събитие, на което присъствали президентът Никсън, Първата лейди и Мейми Айзенхауър.

Хувър бил погребан в Конгресното гробище, недалеч от къщата, в която е роден, редом с родителите и сестра му, която била починала като дете.

Макар Директора да бил мъртъв, неговите бюрократични войни продължили така, сякаш е още жив. Най-неотложната битка се състояла заради прочутия архив от унищожителна информация, която Хувър бил събирал в течение на десетилетия.

Легендарните тайни досиета били на първо място в ума на Клайд Толсън, върховния ешелон на Бюрото и много частни и публични личности, които някога били ставали обект на проучванията на Хувър, който се ровел в техните тайни, слабости и морални ценности.

Архивите

Минути след като чул новината за смъртта му Клайд Толсън вече бил на телефона и разговарял с Хелън Ганди за мерките, които следва да се предприемат относно крайно чувствителната документация на Хувър. Малко по-късно министърът на правосъдието Ричард Клайндинст се обадил на заместника на Директора Джон Мор и му казал да обезопаси личния кабинет на Хувър. Мор изпълнил нарежданията и сменил ключалката на вратата.

Мор не си направил труда да обременява Клайндинст с информацията, че документите на Хувър не се съхраняват в кабинета му. Въпросните досиета се пазели в кабинета на мис Ганди. Тя и други служители вече систематизирали папките, така че някои от тях да бъдат унищожени, а останалите да бъдат отделени за особени цели.

Съществувал документ наречен „Списъкът Д“, който, в случай на смъртта на Хувър или друго катастрофално събитие, определял унищожението на някои досиета, филми и аудиокасети. Веднага след кончината на Хувър „Списъкът Д“ бил раздаден на няколко ключови служители от ФБР.

На следващата сутрин Л. Патрик Грей ІІІ посетил Джон Мор. Той искал незабавно да узнае къде се съхраняват тайните досиета. Мор отрекъл да съществуват такива и Грей доста се разтревожил. Само след няколко часа той щял да бъде назначен за действащ директор на ФБР от президента Никсън.

Назначаването на Грей, външен човек без никакъв опит в органите на реда, било голям шок за служителите и управата на ФБР. Грей бил командир на подводница и военен съветник на Никсън. Той бил заемал и още няколко поста в администрацията на Никсън.

Когато в онзи ден Грей видял мис Ганди, той забелязал, че тя опакова разни неща, които изваждала от чекмеджетата и шкафовете в кабинета си. Секретарката обяснила, че това е личната кореспонденция на Хувър и документи, касаещи негови инвестиции.

Той не осъзнал, че й позволява да продължи с унищожението на секретната документация на Хувър. Мис Ганди разполагала със специален индекс за тези папки. Много от етикетите на най-горещите досиета били сбъркани нарочно. Досието на Ричард Никсън например носело етикета „Безнравствени въпроси“.

На следващия ден, 4 май, мис Ганди предала около дванайсет кутии на младши заместник-директор Марк Фелт, който да ги пази в кабинета си. През същата седмица мис Ганди пренесла още 32 кашона с документи в дома на Хувър.

Общият брой на папките бил 167. Три от тях, които засягали служители на Бюрото, успели удобно да изчезнат. Останалите 164 досиета съдържали 17 750 страници материал, обхващащ период от петдесет години. Повече от половината от тези папки съдържали уронващи престижа доказателства от сексуално, морално и етическо естество.

В своята книга „Джей Едгар Хувър: Човекът и неговите тайни“ Кърт Джентри описва естеството на досиетата:

“ … тяхното съдържание описваше изнудването на патриарха на една американска политическа династия, неговите синове, техните жени и други жени; два ареста на хомосексуалисти, за които Хувър разпространява информация, за да може да срази един остроумен и изтънчен кандидат-президент на Демократите; доклади от наблюдението на една от най-известните първи дами на Америка и нейните любовници, които били не само от двата пола, но и чернокожи и бели; документация свързана с гавра с малолетни, която директорът използвал, за да контролира и манипулира едно от комунистическите протежета; списък с шпионите на Бюрото в Белия дом за осемте президентски администрации, през които Хувър бил директор на ФБР; забраненият плод на стотици незаконни подслушвателни устройства, съдържащ например доказателство, че министърът на правосъдието (по-късно съдия във Върховния съд) е получавал подкупи от престъпния синдикат в Чикаго; както и досиетата на знаменитости, съдържащи всевъзможни отвратителни клюки за едни от най-големите имена в шоубизнеса, до които Хувър бил успял да се добере“.

Младият мъж

Джон Едгар Хувър е роден в новогодишния ден на 1895 г. във Вашингтон окръг Колумбия. Той е най-малкото от трите деца на Дикерсън Нейлър Хувър и Ани Мари Шайтлин Хувър. По-големият брат на Джей Едгар Дикерсън младши е с петнадесет години по-възрастен от него, а сестра му Лилиан с тринадесет. Той имал и още една сестра, Сейди Маргърет, която била родена през 1890 г., но починала от дифтерит през 1893 г.

Малкият Дж. Едгар Хувър с родителите си

Дикерсън старши бил от английско-германски произход и също като баща си работел за Бреговата охрана и Геодезически проучвания. Ани Хувър била от швейцарски произход. Нейният чичо бил почетен консул на Швейцария в САЩ.

Семейство Хувър живеело в двуетажна къща на „Сюърд Скуеър“ 413. Този някога приятен квартал бил населяван предимно от служители на правителството от средно управленско ниво. „Сюърд Скуеър“ се намира на три пресечки от Капитолия, където се пресичат авеню „Норт Каролайна“ и авеню „Пенсилвания“. Хувър щял да живее в този дом цели 43 години и да се изнесе чак след смъртта на майка си.

Ани Хувър била начело на домакинството и имала много силно и продължително влияние върху най-малкото си момче, което тя наричала Едгар. През 1937 г. Джак Александър пише в своя статия за „Ню Йоркър“, че Ани е била възпитателката в семейството, „като награждавала послушанието и наказвала непокорството с военна безпристрастност. Нейната домашна справедливост изградила у Едгар модел на добросъвестно зачитане на законите и ревностно наказване на провиненията, който днес, бидейки Директор, той се опитва да възпита в американското съзнание„.

Домът на сем. Хувър на 413 Сюърд Скуеър

Едгар получил прякора „Бързия“, когато бил на дванадесет години и изкарвал пари, помагайки на хората с покупките им. Хувър си спомня: „В онези дни магазините не наемаха момчета за доставка, но аз открих, че ако застана пред магазина, натоварените с торби клиенти с радост се съгласяваха да приемат помощта ми и ми даваха бакшиш. Осъзнах, че колкото по-бързо правя доставката, толкова повече пари печеля и затова през по-голямата част от времето тичах като стрела“.

Неговият по-голям брат Дик е важен ролеви модел за Едгар. Дик го запознал с църковните организации, които придобили изключителна важност за Едгар с течение на годините.

Той бил много религиозен и посещавал Лютеранската църква на реформацията всяка неделя. Като тинейджър се изправил срещу желанията на майка си и се присъединил към Презвитерианската църква заради предаността си към преподобния д-р Доналд Кембъл Маклеод, който имал особено въздействие върху младежите в квартала. Хувър веднъж отбелязва: „Неговата загриженост и състрадание към младите хора направиха д-р Маклеод моя герой… Ако всички свещеници бяха като д-р Маклеод, то аз исках да съм един от тях“. Хувър преподавал в неделното училище и станал заместник-ръководител на младежката църковна група.

Двамата братовчеди на Хувър, които живеели в съседната къща, си спомнят него и майка му като две изключително твърди личности, които обаче не се конфронтирали често. Хувър бил много привързан към майка си и често й правел хубави подаръци, като например скъпи бижута.

„Той беше тиранин, що се отнася до храната“, разказва единият братовчед, „Любимата му закуска беше яйце на око върху препечена филийка и ако жълтъкът не беше цял, отказваше да го яде. Храната се връщаше в кухнята и му се приготвяше наново“. Давал яйцето с несъвършения жълтък на кучето си Спий Дий Бозо.

Хувър много обичал кучета и седемте му любимци са погребани в Гробището за домашни любимци „Аспен Хил“. Надгробната плоча на Спий Дий гласи: „В памет на Спий Дий Бозо. Роден на 3 юли 1922 г. Починал на 24 май 1934 г. Нашият най-добър приятел“.

Едгар заеквал като дете. Твърдо решен да отстрани проблема, той започнал да чете за различните методи на лечение. Една статия твърдяла, че бързото четене дава по-добри резултати от бавното. Той започнал да говори много бързо и успял постепенно да преодолее заекването. Не само това, но се присъединил към отбора по дебати в гимназията, където се превърнал в доста убедителен публичен оратор.

Справял се много добре в училище и ходел на курсове по математика, физика, латински и френски език. Когато се опитал да се запише във футболния отбор, бил отхвърлен, тъй като бил много слаб и висок едва 1,55 м. Тогава се пробвал в леката атлетика и заедно с отбора си спечелил четири национални първенства.

Хувър в кадетска униформа

Неговият главен интерес в гимназията бил кадетският корпус. Преминал успешно квалификационните изпити и бил повишен в чин капитан на рота от клас А. Хувър приел задълженията си изключително сериозно и оставя след себе си ясна следа: внушил на младите мъже стремеж към съвършенство и воля за победа.

Едгар загърбил намеренията си да става свещеник и решил да следва право. Отхвърлил стипендията на престижния Университет във Вирджиния и се записал в учебно-работната програма за правителствени служители на Университета „Джордж Вашингтон“ в окръг Колумбия. За да се квалифицира за програмата започнал работа в Библиотеката на Конгреса.

Да работи на държавна служба било нещо естествено за Хувър. Неговият баща и неговият дядо били работили за правителството. Неговият по-голям брат работел за Параходната инспекционна служба на Щатите. Той гледал на държавната работа като на начин на живот и благодарение на разказите на близките си имал ясна представа как човек може да издигне във федералната бюрокрация.

Хувър – висшист по право

Работейки в Библиотеката на Конгреса, Хувър имал шанса да наблюдава Хърбърт Пътнам, майстор в изкуството на създаването на една бюрократична империя. Под ръководството на Пътнам, библиотеката се превърнала в един от най-продуктивните отрасли на федералното правителство.

Хувър се справял добре в библиотеката. През четирите и половина години (1913-1917 г.), в които работи там, заплатата му постепенно се увеличила до 70 долара на месец. Присъединил се към колежанското братство „Капа Алфа“. През 1916 г. Хувър взел бакалавърската си диплома по право и започнал да работи за господарите си.

Издигане във властта

През пролетта на 1917 г., след решението на президента Удроу Уилсън за участие в Първата световна война, мъжете между 21 и 31 години били задължени да се регистрират за военен набор. Хувър също го направил, но така и не постъпил в армията.

Причината за това е, че той и брат му се били превърнали в основен източник на доходи за родителите им. През април същата година бащата на Хувър, който се борел с остра депресия от няколко години, бил принуден да се пенсионира заради болестта си. Братът на Хувър Дик имал съпруга и три деца, за които да се грижи и Едгар трябвало да поеме голяма част от издръжката на родителите си.

Според Харолд Хитц Бъртън, братовчед на Хувър – който впоследствие става републиканския кмет на Клийвланд и след това върховен съдия – чичото на Едгар, Уилям Хитц, предложил да го отърве от военна служба, уреждайки му служба в Министерството на правосъдието. Уилям Хитц бил добър приятел на Джон Лорд О’Брайън, който щял да бъде началник на Едгар.

Първата работа на Хувър в министерството била чиновник в архивния отдел за 900 долара на година. За по-малко от година бил повишен в „пълномощник“, със заплата от 1800 долара на година.

Дори и без влиянието на чичо му, издигането на Хувър в администрацията щяло да стане бързо. Мнозина млади мъже от министерството били вербувани в армията, оставяйки след себе нужда от млади таланти. Както посочва Джентри:

„Той се обличаше по-добре от останалите, леко контешки. Проявяваше изключително внимание към детайлите и изпълняваше и най-малките си задължения с ентусиазъм и старание. Непрекъсно търсеше нови отговорности, с които да се нагърби и с желание работеше извънредни часове“.

Скоро дошло и следващото повишение. О’Брайън го избрал за отговорник на новия отдел в Секцията за регистрация на вражески чужденци. Там работел по заплетени съдебни дела и водел статистиките на регистрациите.

А. Мичъл Палмър

По време на войната американците преследвали всичко немско. Хората били погрешно карани да вярват, че в Щатите действа огромна германска шпионска мрежа, чиято цел е да осуети американските военни действия. Много хора вярвали, че правителството не прави достатъчно, за да се бори с тази предполагаема заплаха и бързо възникнали доброволни организации за поддържане на реда. „Американската лига за сигурност“ имала армия от четвърт милион аматьори – ловци на шпиони. Когато Лигата не успяла да намери достатъчно германски шпиони, тя обърнала вниманието си към „Индустриални работници по света“ (IWW) – радикална организация, съставена от социалисти и анархисти.

Лигата и Бюрото за разследване работели съвместно по организирането на акции срещу членовете на IWW и измъкналите се от военна служба лица. Хувър не бил пряк участник в тези събития, но ги наблюдавал отблизо и ги поддържал.

В края на войната шефът на Хувър О’Брайън се оттеглил от поста си, за да започне частна практика и на негово място дошъл генерал А. Мичъл Палмър. Хувър помолил О’Брайън да му помогне да запази позицията си в Министерството на правосъдието, тъй като неговият Отдел за регистрация на вражески чужденци вече бил в историята.

Борба с радикалите

1919 била година на истерия. Комунистическата революция в Русия се разпростряла до Централна Европа и заплашвала и други части на света. Американските вестници разпространили страха от комунистическата революция като вирус. Сякаш отвсякъде се събирали сили, които застрашавали американския начин на живот. Когато същата година избухнала серия от стачки, сблъсъкът между американските трудещи се и американското правителство изглеждал неизбежен. Стачките, които били поставени извън закона по време на войната, все още се стрували родоотстъпнически на американското общество, дори и след края й.

На 2 юни в къщата на министър генерал Палмър избухнала бомба, убивайки анархиста-терорист и разпръсквайки неговите анархистки позиви из развалините. Това била несравнима възможност за младия Хувър, който бил антирадикал до дъното на душата си. Палмър предприел ответен удар срещу американските радикали и Хувър бил натоварен с ръководството на акцията. Заплатата му скочила от 1800 на 3000 долара.

Решението на Палмър за тази „национална криза“ било да залови всички радикали и да ги депортира, без значение от факта, че много от тях дори не били чужденци, а освен това Министерството на правосъдието нямало правомощия да депортира чужденци. Палмър създал Главен разузнавателен отдел (GID) под ръководството на Хувър, който да събира и обработва цялата информация за радикалите, която постъпвала от другите федерални, щатски и местни организации.

Хувър веднага се захванал с това ново предизвикателство. „Бившият библиотекар изготви каталожна система, включваща всеки радикален лидер, организация и публикация в Съединените Щати… за три месеца той успя да събере 150 000 имена, а до 1921 г. – около 450 000“, (Джентри). Информацията постъпваща в GID се базирала както на факти, така и на несъществени слухове.

Той започнал да чете всичко, което попадало в ръцете му, касаещо комунистическото движение. За да се бори с този враг се налагало подробно да изучи и разбере неговите цели. Подготвял се да се превърне в най-запознатия с тази материя правителствен служител.

През 1919 г. били създадени две нови леви политически партии: Комунистическата партия на Америка и Комунистическа партия на трудещите се в Америка. Те не постигнали нищо съществено, освен да засилят антикомунистическите усилия на федералното правителство. Хувър се установил като бастион на антикомунистическите действия, бързо доказвайки се като експерт по въпроса.

Към края на 1919 г. Палмър вече бил готов да започне залавянето и депортирането на радикалите. Акциите щели да бъдат приведени едновременно в действие в 33 градове на 2 януари 1920 г. Мишени били лидерите и членовете на двете комунистически партии.

Хувър имал две цели за тези акции: (1) да арестува възможно най-голям брой хора, за да направи силно впечатление на общественото мнение и да накърни морала на радикалите, и (2) да запази документацията и регистрите на членовете, за да могат да бъдат използвани за целите на депортирането им.

Арестувани били над десет хиляди души, но повече от половината от тях били освободени след няколко дни, защото не били чужденци или защото не съществували съществени доказателства за участието им в комунистическите партии. В по-голямата си част заповедите за арест били издадени след арестите, а заповедите за обиск били ненужни.

„Ню Йорк Таймс“ съобщил, че „митингите, отворени за публиката, бяха безкомпромисно разгонени. Всички присъстващи лица – граждани и чужденци – бяха своеволно претърсени и арестувани, като че ли са крадци, хванати на местопрестъплението. Без заповеди за арест хората бяха откарвани в полицейските управления и други временни затвори, и подлагани там на вътрешно-полицейско разследване, обикновено познато като `трета степен`, техните показания бяха записвани по категории върху циклостилни въпросници и бяха заставяни да се закълнат в тях, без значение от точността им„.

В този момент Хувър организирал внимателно обмислено публично изявление, което целяло да възпламени още повече страха на американците от радикалите и да създаде благоприятен отзвук от акциите на Палмър. Той дал интервю за „Ню Йорк Таймс“, в което заявил, че три хиляди от заловените радикали са идеални кандидати за депортация.

В действителност били издадени около 1600 заповеди за депортиране, но заместник-министърът на труда Луис Ф. Пост отхвърлил над 1100 от тях. Всеки път, когато на пътя му в борбата за изчистване на страната от радикалите се изпречвали критики или препятствия, Хувър отварял досие за лицето, лицата или организациите, които му се противопоставяли. Луис Пост не правел изключение.

Хувър написал подробен анализ на радикалното движениe „Революцията в действие“, според който всяка страна в света е обсадена тайно от въоръжени комунисти, които само чакат знак от Москва, за да започнат международна революция. Той завършил своя анализ с предупреждението: „Днес цивилизацията е изправена пред най-ужасната заплаха от времето на нахлуването на варварските орди в Западна Европа и началото на тъмните векове„.

Пропагандната машина на Хувър правела ежедневни прогнози, според които комунистическата революция щяла да се вдигне на 1 май 1920 г. В големите градове били разпределени войскови части и органите на полицията се подготвяли за неприятности. Първи май дошъл и си отишъл мирно и тихо, дълбоко уронвайки престижа на министър Палмър, Бюрото за разследване и Дж. Едгар Хувър.

Назначаването

Критиците на палмъровата акция обединили сили и заклеймили действията на Министерството на правосъдието. Най-унищожително било проучването на Националната народна правителствена лига, високоуважавана градска реформистка група. Някои от най-престижните имена на американското право подкрепили проучването. Палмър бързо се превърнал в сериозен политически пасив само месец преди началото на конгреса на Демократите. През ноември 1920 г. републиканецът Уорън Дж. Хардинг бил избран за президент и федералната кариера на Палмър започнала да залязва.

Безумието, наречено Червен страх, започнало да се уталожава, тъй като в действителност за него не съществувала реална причина. Освен това крупните работодатели били разтревожени от затягането на имиграционния контингент, което заплашвало да спре сигурния приток на евтина работна ръка.

Новият министър на правосъдието на Хардинг Хари М. Доуърти останал приятно изненадан, когато научил, че досиетата, събрани от Главния разузнавателен отдел на Хувър, съдържат информация, касаеща политическите опоненти на Хардинг, както и стотици хидяди радикали. За щастие на Хувър, той се бил сдобил с репутацията на безпристрастен бюрократ, който служи вярно на господарите си. Когато Доуърти планирал да замени всички демократи в министерството с републиканци, Хувър лобирал за работата, която искал най-много – заместник-началник на Бюрото за разследване. На 22 август 1921 г. той получил това, което искал.

Хувър започнал работа под новоназначения шеф Уилям Дж. Бърнс, който бил използвал своята кариера в Тайните служби, за да създаде собствена детективска агенция. Хувър успял да стане незаменим за Бърнс, придружавайки го и подготвяйки го за годишните преговори за бюджет в Конгреса.

При Бърнс не се налагало да се работи извънредно и Хувър имал доста свободно време. Той все още живеел при родителите си. Започнал да играе голф и да бъде по-активен в своята масонска ложа.

През 1922 г. преуспелият млад бюрократ се превърнал в единствена опора за своята волева майка. Баща му починал от „меланхолията“, която го измъчвала от години.

Огромната корупция в администрацията на Хардинг не подминала и Бюрото за разследване. Агентите на Бюрото били използвани в частната детективска агенция на Бърнс. Гастон Мийнс, един завършен измамник и приятел на Бърнс, станал служител на Бюрото и използвал поста си, за да упражнява влияние, да подправя престъпления и да продава информация.

Този вид поведение било недопустимо за твърдия моралист Дж. Едгар Хувър, но той не можел да направи кой знае какво. Когато Хардинг починал на 2 август 1923 г., вицепрезидентът Калвин Кулидж поел неговата раздирана от скандали администрация. В крайна сметка Доуърти бил изправен на съд по обвинения в измама, а Гастон Мийнс бил осъден на две години за кражба.

Харлан Фиск Стоун

Новият министър на правосъдието на Кулидж бил Харлан Фиск Стоун, един от най-енергичните критици на акцията на Палмър, която Хувър така прилежно бил поддържал. Стоун бил разтревожен от състоянието, в което се намирало Министерството и в частност Бюрото за разследване. Той споменал пред колеги, че търси нов шеф за Бюрото и заместник-министърът на търговията Лорънс Ритчи препоръчал своя добър приятел и колега масон Дж. Едгар Хувър. Тази неформална номинация била подкрепена и от заместник-правосъдния министър Мейбъл Уилебранд.

На 10 май 1924 г. Стоун извикал Хувър в кабинета си и му казал, че го назначава за действащ директор, докато намери най-добрия човек за работата. Хувър си спомня своята реакция:

„Ще приема работата при определени условия. Бюрото трябва да бъде разделено от политиката и да не бъде замесвано в политическите дела. Назначаването трябва да става по заслуги. Второ, повишения ще се правят само въз основа на доказана кадърност и Бюрото ще носи отговорност пред министъра на правосъдието“.

Стоун, разбира се, се съгласил с тези условия, но възнамерявал внимателно да ревизира тази силно корумпирана агенция. Той и Хувър замисляли основна реконструкция на цялото бюро.

Директора

Когато Хувър поел ръководството на Бюрото през 1924 г., новият екип на президента Кулидж разчиствал корупцията в администрацията на Хардинг. Хувър си бил спечелил репутацията на напредничав, честен, способен и модерен ръководител. Онези, запознати с плачевното състояние на Бюрото, се чудели дали дори неуморимият, амбициозен и предприемчив Хувър ще успее да го измъкне от блатото.

Научи повече за:   Лий Харви Осуалд: Атентатора на Кенеди

Министърът на правосъдието Харлан Стоун, който наставлявал всяка стъпка на Хувър в преустройването на Бюрото, му казал, че иска да намали драстично персонала и бюджета на агенцията. Стоун дал ясно да се разбере, че Бюрото прекратява операциите си по събиране на информация за политиците и знаменитостите и ще се концентрира върху разследването на престъпления. Дейността на Главния разузнавателен отдел била почти напълно спряна до 1936 г., когато Рузвелт наредил нейното възобновяване.

Хувър съкратил персонала от 441 агенти през 1924 г. до 339 агенти през 1929 г. Той фокусирал цялата си енергия върху задачата да направи от Бюрото модел за добра и ефективна организация. Няколко дни след заемането на поста си Хувър прегледал личните досиета на служителите и решил кои от тях да бъдат уволнени. През първата година били освободени 61 служители и били закрити пет от 53-те полеви клонове, като щели да последват и други. Той върнал 300 000 долара от 2,4 милионния си бюджет.

Агентите, които не били уволнени, преминали през опреснителни курсове. Стандартите за назначаването на нови служители били вдигнати значително, като се изисквал опит в правото или счетоводството. Наново било създадено тренировъчно училище, в което се преподавали различни умения и се изучавали новите процедури и морален код на Бюрото. Хувър бил твърдо решен да превърне Бюрото в най-елитната правоохранителна агенция в света. Повишенията се базирали на ефективност и изпълнителност – освен ако не си близък с някой висш служител на Бюрото или със самия Хувър.

Джентри посочва как личните принципи на Хувър „се превръщат в стандарт и за агентите, счетоводителите, секретарките, служителите от архива и останалия персонал на Бюрото. Не беше достатъчно да се придържаш към буквата на закона; дори привидното неспазване на правилата трябваше да бъде избягвано“. По време на Сухия режим Директора ясно показал, че се въздържа от алкохол и че е най-добре служителите на Бюрото да сторят същото или ги грози уволнение.

Да разполага с точния калибър агенти било само част от предизвикателството. Също толкова важно било тяхното ръководство и оценката на свършената от тях работа. Хувър увеличил пълномощията им, но те носели пълна отговорност за действията си. Той разработил система за надзор и съхраняване на данни, която била уникална за правителствена организация. Контролът и стандартизацията представлявали основата, която крепяла всички негови правила и процедури. „Бюрото не е създадено от един човек, но дори един човек би могъл да го съсипе“. Но не и докато той е жив.

Франк Бауман

През 20-те години Хувър качил килограми и започнал да показва симптоми на язва. Неговият лекар го накарал да пие по една кварта кисело мляко всеки ден и да изпушва по една цигара след хранене за успокояване на нервите.

Бившият преподавател в неделно училище бил еволюирал в доста суетен към облеклото си мъж. Той и неговият близък приятел Франк Бауман показвали особена привързаност към белите ленени костюми. Хувър винаги имал копринена кърпичка в джобчето си, която си пасвала с вратовръзката му. Колекционирането на антики се превърнало в едно от най-любимите му хобита.

Хувър като новоназначен директор

Хувър работел директно под министъра на правосъдието, но в действителност докладвал на неговия заместник. Впоследствие Стоун назначил Уилям Джоузеф Донован (Дивия Бил) за шеф на Хувър. Донован бил ярка личност с много постижения и с амбицията да стане първият католически президент на Щатите.

Химията между двамата куцала още от самото начало. Хувър считал Донован за аматьор и навлек, а Донован гледал на Хувър като на лишен от въображение, досаден държавен служител. Когато Стоун се допитал до Донован за постоянното назначаване на Хувър за директор, Донован го посъветвал да не го прави, а вместо това да уволни Хувър.

Стоун обаче не го послушал и на 10 декември 1924 г. дал на Хувър титлата, която щял да носи до края на живота си. Той бил провъзгласен за Директор. Хувър завинаги бил благодарен на Стоун и държал портрета му окачен на стената в своя личен кабинет.

Хомосексуалист?

През целия живот на Хувър около него се носели слухове, че е хомосексуалист. Той се вбесил, когато разбрал за тях и преследвал лицата, осмелявали се да говорят подобни неща.

От друга страна много неща в неговия начин на живот карали мнозина да се чудят. Той никога не бил имал романтична връзка с жена, дори в училище. Никога не бил ходил на среща. В градината му стояли класически статуи на голи мъже. Живял с майка си до момента на смъртта й. Обличал се контешки. За мнозина тези фактори били причина за съмнение.

Клайд Толсън

Факторът, който предизвиквал най-силните слухове, бил доживотната близост на Хувър с Клайд Толсън. Толсън бил висок, хубав мъж от Мисури с диплома по право от Университета „Джордж Вашингтон“. Той бил с пет години по-млад от Хувър.

Толсън се присъединил към Бюрото през април 1928 г. и бързо се превърнал в най-близкия, личен приятел и бизнес партньор на Хувър, заменяйки Франк Бауман, който се бил оженил. Повишението на Толсън в Бюрото било без прецедент. Той скоро станал вторият най-могъщ човек в агенцията. Когато Хувър бил канен на светски събития, Толсън никога не бил пропускан.

Хувър и Толсън на ваканция

Пауърс описва отношенията между двамата мъже, считани от мнозина за „съпружески“:

„Те отиваха и си тръгваха от работа заедно, обядваха заедно и ходеха на почивка заедно… Когато Хувър пътуваше по официална работа, Толсън го придружаваше… Отношенията им бяха така близки, трайни и привързани, сякаш изпълняваха ролята на женитба за тези двама ергени“.

Дали тази трайна връзка е била хомосексуална? В подкрепа на това не съществуват никакви преки доказателства. Хувър бил много тесногръд и религиозен човек, който може би е подтискал у себе си всякакъв физически интерес към Толсън.

От друга страна връзката им може да е била чисто братска, като онази, която Хувър имал с брат си Дик, преди той да се ожени.

Имайки предвид гнева на Хувър, когато научил за слуховете и непрекъснатата му загриженост за неговия имидж и този на Бюрото, би било необичайно за него да се впусне в подобна хомосексуална връзка. Дори да било така, това нито опрощава греховете му, нито може да омаловажи неговите постижения.

Гангстерската ера

В началото на 30-те години Америка била залята от сензационна престъпна вълна. Ярката контрабандна империя на Ал Капоне предизвикала нечуван публичен интерес. Вестниците, списанията и филмовата индустрия възхвалявали престъпленията и престъпниците. Органите на реда изглеждали бавни и неефективни, както и останалата част от правителството. Сривът на стоковата борса потопил нацията в Голямата депресия и президентът Хърбърт Хувър изглеждал неспособен да се справи с нея.

Веселбата започнала през 1933 г., когато престъпната вълна помела Средния Запад. Имена като Джон Дилинджър, Кели-Картечницата , Флойд-Хубавеца, Нелсън-Бебока и Мама Баркър, завладяли въображението на милиони американци. Медиите превърнали тези разбойници в романтични фигури и популярни герои, подобни на Робин Худ. Когато ограбвали някоя банка, те унищожавали и архивите с ипотеки и заеми, като по този начин осмисляли престъпленията си в очите на „малкия човек“, изправен пред заплахата да загуби всичко по време на Депресията.

Джей Едгар Хувър изобщо не се забавлявал от възвеличаването на тези убийци и крадци. Гледал на него като на „предизвикателство към реда и закона и самата цивилизация“.

Министърът на правосъдието Хоумър Къмингс безрезултатно обмислял идеите за американска версия на Скотланд Ярд и концепцията за национална полицейска сила, но осъзнавал, че те ще бъдат невъзможни за осъществяване. Вместо това той видял в Бюрото възможност за ръководство на местните полицейски органи и модел, който те да следват.

На 17 юни 1933 г. четирима специални агенти от Бюрото и трима полицаи ескортирали банковия крадец Франк Наш-Пихтията към затвора „Лeвънуърт“, когато трима мъже с картечници им устроили засада на гара „Юниън Стейшън“ в Канзас Сити. Четирима служители на реда били убити, включително и един специален агент, а двама били ранени. Наш също загинал в този опит за спасяването му.

Хувър побързал да потърси справедливост. Конгресът бил на негова страна и гласувал девет законопроекта, които давали на Хувър много повече правомощия и пари. Специалните агенти вече не били просто следователи с правно или счетоводителско образование. Хувър започнал да наема хора, способни да арестуват и преследват престъпниците, които се чувствали удобно с оръжие в ръка.

На 23 юли 1933 г. Джордж Кели-Картечницата и неговата съпруга отвлекли петролния магнат Чарлз Ършел. Кели получил искания от него откуп в размер на 200 000 долара и пуснал Ършел да си върви. Магнатът разказал на агентите, че е бил държан във ферма в близост до летище. Тези и други следи помогнали на Бюрото да открие фермата. Агентите заловили един от съучастниците в отвличането и той им казал къде са двамата Кели. Накрая, през септември, агентите заобиколили Кели в една ферма и той се предал без нито един изстрел.

Джон Дилинджър

Вестниците се влюбили в новината. Бюрото започвало да изгражда съвсем нов образ в очите на американската общественост.

Най-големият случай на Бюрото започнал, когато специален агент Мелвин Първис се свързал с Хувър на 3 март 1934 ., след като прочутият Джон Дилинджър избягал от затвора. Хувър бил повече от доволен да даде старт на мащабна операция за залавянето на този дързък разбойник. През следващите два месеца лукавият Дилинджър успявал да се измъкне от внимателно заложените капани на Бюрото. Тогава Първис получил сведения, че Дилинджър и петима от неговата банда се крият в Малка Бохемия, курорт в Уисконсин.

Въпреки добре организираната и обмислена операция, всичко приключило с един убит специален агент, един ранен, едно убито местно ченге и един убит и двама ранени местни жители. Бандата на Дилинджър успяла да избяга.

Фиаското било доста болезнено за Първис и дори повече за Хувър. Той си поел дълбоко въздух, удвоил ресурсите по проекта и увеличил наградата за залавянето на Дилинждър на 10 000 долара.

Мелвин Първис и Хувър

Няколко седмици по-късно Първис отново направил пробив. Ана Сейдж, съдържателка на публичен дом в Чикаго, се съгласила да предаде Дилинджър, ако ФБР й съдейства за отмяната на депортирането й. Агентите на Бюрото обградили кино „Биограф“, където щял да бъде Дилинджър. Когато излязъл от киното, той вероятно забелязал агентите, защото се затичал надолу към уличката, която минавала покрай сградата. Закънтели изстрели и „Обществен враг №1“ паднал мъртъв.

Този път пресата наистина обърнала внимание на случилото се и разгледала смъртта на Дилинждър като важна повратна точка във войната срещу престъпността. Първис обрал цялата слава и това изобщо не се харесало на Хувър. Неговата цел била той и Бюрото да оберат лаврите. За още по-голяма досада на Хувър, Първис успял да хване следите на Флойд-Хубавеца и да го убие. Този път на снимките се виждали Хувър и Първис, но Директора така и не простил на последния. Той бил уморен да гледа огромните заглавия с името на Мелвин Първис.

Национален герой

Първис изглежда не си взимал поука и обърнал взора си към Нелсън-Бебока. Когато агентите обкръжили Нелсън, избухнала престрелка, която завършила със смъртта на агентите Сам Каули и Хърман Холис. Първис се заклел, че ще залови Нелсън и го направил: Бебока умрял малко след престрелката от огнестрелните си рани.

Хувър страшно ревнувал от неговата публичност. Никога не простил на Първис за това, че обрал цялата слава за убиването на гангстерите. В крайна сметка той така започнал да притеснява Първис, че агентът се принудил да си подаде оставката. Дори след като напуснал, Хувър продължил да го преследва като осуетявал длъжностите, за които кандидатствал. През 1960 г. Първис се самоубил със същото оръжие, с което бил стрелял по Дилинджър. Вдовицата на Мелвин благодарила на Хувър, че не е дошъл на погребението му.

Хувър от своя страна нямал проблеми да се кичи с чужди заслуги. През 1932 г., когато бил отвлечен и убит невръстният син на Чарлз Линдберг, Хувър искал да изиграе роля в залавянето на похитителите, но началникът на полицията в Ню Джързи Норман Шварцкопф му казал в общи линии да си гледа работата.

Изключително умният Елмър Айри от Специалния отдел на Държавната хазна наредил в парите за откупа да се сложат златни сертификати с регистрирани номера. Златните сертификати са банкноти, обезпечени със злато. През 1933 г., когато Щатите изоставят златния стандарт, хората трябвало да обменят златните си сертификати за пари.

Междувременно бил гласуван Законът Линдбърг, който дава на ФБР юрисдикцията при случаи на отвличане. Хувър убедил Рузвелт да даде на Бюрото абсолютна юрисдикция и по този начин свалил Айри от случая. Когато в крайна сметка похитителят бил заловен, Бюрото нямало никакви заслуги в разследването. Просто служител от бензиностанция записал номера на колата, чийто шофьор бил платил за бензина си със златен сертификат.

Когато комисарят на полицията в Ню Йорк обявил залавянето на похитителя Бруно Хауптман, Хувър се завтекъл към Ню Йорк за снимките на пресата. Макар Бюрото да не било направило почти нищо по случая, американците били накарани да вярват, че арестът е станал благодарение на супер-детектива Дж. Едгар Хувър.

Холивудските студия не стояли безучастно в цялото това въодушевление. От 1935 г. те започнали да продуцират цяла поредица от гангстерски филми. Създадени били нови закони за цензура, които позволявали на големия екран да се появяват единствено гангстери, които са били заловени или убити от ФБР.

Хувър съпровожда Карпис

За да укрепи още повече имиджа си на супер-детектив Хувър решил да се заеме лично с двама известни престъпници. През 1936 г. последният член от бандата на Мама Баркър Алвин Карпис бил „Обществен враг №1“. През април 1936 г. Хувър и Толсън заминали за Ню Орлиънс, където били получили сведения, че се крие Карпис. След като агентите на Бюрото се справили със ситуацията, Хувър се появил, за да направи ареста. Действителният арест обаче бил извършен от агентите Кларънс Хърт и Дуайт Брантли.

Тръпката от залавянето и чудесните заглавия и снимки, които последвали, накарали Хувър да повтори номера. Следващата седмица заминал за Толедо, за да води залавянето на Хари Кембъл, още един член от бандата на Карпис-Баркър.

Толсън отвежда Брюнет

Когато Хувър бил в Ню Йорк през декември същата година, специалните агенти успели да приклещят в един апартамент банковия крадец Хари Брюнет. Хувър моментално пристигнал на мястото и започнал да раздава заповеди. Последвала половинчасова престрелка и Хувър извършил ареста лично.

През 1937 г. Хувър заловил Луис Бухалтер-Лепке, гангстерът, който стоял начело на прочутия синдикат Убийство ООД. С помощта на приятеля на Хувър Уолтър Уинчел, който играел ролята на посредник, Лепке склонил да се предаде, тъй като бил подведен да вярва, че има сделка с Хувър. Той се предал в ръцете на Хувър в замяна на десетгодишна присъда. Но в действителност такава сделка нямало и главният прокурор на Ню Йорк се постарал Лепке да бъде осъден за убийство и екзекутиран.

Хувър и ФБР навлизали в нова фаза: ерата на славата. Хувър бил национален герой и сила, с която всеки трябвало да се съобразява. Започнал да гледа на себе си като на пазител на законите, гражданите и морала на нацията.

Годините на Рузвелт

Никой не очаквал, че Хувър ще може да намери общ език с Франклин Делано Рузвелт и неговия правосъден министър Франсис Бидъл, назначен през 1941 г. Рузвелт и Бидъл произхождали от знатното, либерално потекло, което Хувър така ненавиждал. Противно на очакванията, Хувър успял да поддържа забележително добри отношения с двамата мъже. В резултат на това той и Бюрото се радвали на завиден просперитет по време на управлението на Рузвелт.

Хувър застанал зад гърба на Рузвелт

През август 1936 г. Рузвелт извикал Хувър на частна среща, в която да обсъдят проблем, който Хувър по-късно описва като „подривни действия в Съединените Щати, предимно от страна на фашисти и комунисти“. Рузвелт искал Хувър дискретно да му предостави „пълна картина“ и за двете движения.

Хувър изтълкувал молбата на президента като разрешение да възобнови операциите по наблюдение на местно ниво, тъй като политическата ситуация в Европа се влошавала. В края на есента на 1939 г. Хувър вече напълно бил възкресил своя Главен разузнавателен отдел и бил изготвил Списък за задържане на лицата, които би трябвало да бъдат арестувани в случай на война.

Джентри посочва, че ФБР „се разшири неимоверно – като пълномощия, юрисдикция и размер (по време на първите две администрации на Рузвелт). Президентът даваше бащинската си благословия на своя директор, първо като отказа да замени Хувър и след това като се застъпи за него, когато той изпадна в беда“.

Тези преимущества не дошли безплатно за Хувър. Рузвелт поискал да бъде следен неговият потенциален политически противник Хюи Лонг, както и други негови опоненти.

Къщата на Търтиът Плейс

През 1938 г., когато Хувър бил на 43 години, си отишъл най-важният човек в неговия живот, майка му Ани Хувър. Тя била болна от рак и в безпомощно състояние от няколко години. Като грижовен син Хувър плащал за денонощна болногледачка в техния дом. Брат му и сестра му не допринасяли с нищо към разходите за тези дълготрайни грижи, което станало причина за дълбока неприязън към тях от страна на Хувър.

Неговата отдаденост към майка му била много специална. Той й правел много подаръци и й се обаждал по няколко пъти на ден, когато бил далеч от Вашингтон. Когато кварталът в „Сюърд Скуеър“ станал по-малко безопасен, Хувър започнал да я убеждава да се преместят в добър район, но тя не искала и да чуе, така че той живял с нея до смъртта й.

Година по-късно той намерил къща в района на „Рок Крийк Парк“, на улица „Търтиът Плейс“.

Стаята с антики на Хувър

Навсякъде в неговия нов дом били изложени снимки на майка му.

Невероятно, но през този период във верен поддръжник на Хувър и неговото ФБР се превърнал Морис Ърнст, главата на Американския съюз за граждански свободи (АСГС). Двамата мъже сключвили сделка, според която АСГС обещал да се отърве от всички комунисти в редиците си, а Хувър да държи далеч от тях Комитета за анти-американски дейности на конгресмена Мартин Дайс. Хувър безсрамно използвал Ърнст и когато повече нямал нужда от него, го зарязал.

След избухването на Втората световна война в Европа Хувър енергично лобирал за разширяване на юрисдикцията на ФБР в световен мащаб, за да се превърне то в единствената агенция за разузнаване на Щатите. Вбесил се, когато разбрал, че неговите усилия са били осуетени от стария му враг Уилям Донован.

Уилям Донован

Самият Рузвелт бил въодушевен от идеята за близки отношения между ФБР и британското разузнаване. Нещата тръгнали добре, докато за Хувър не станало ясно, че главата на британския разузнавателен екип е поддръжник на Донован. Донован се стремял към създаването на нова агенция, която щяла да бъде наречена Служба на стратегическите работи (OSS), предшественик на ЦРУ.

След като Рузвелт назначил Донован начело на тази важна нова агенция, Хувър изгубил интерес за каквото и да било съдействие с британското разузнаване. Това негово отношение се превърнало в голям въпрос след като японците бомбардирали Пърл Харбър.

Британският двоен агент Душан Попов-Душко, за когото се смята, че е послужил за вдъхновение на Йън Флеминг в създаването на Джеймс Бонд, получил предложение от германците да стане техен шпионин. Попов се съгласил, но снасял информацията си и на британците.

Когато германците изпратили Попов да създаде огромна шпионска мрежа в САЩ, той бил натоварен със задачата да събере известна провокативна информация за японците. Искането на японците, наречено „Японският конспект“, включвало осигуряването на специфична информация за Хаваите и Пърл Харбър. През август 1941 г. британското разузнаване и Попов стигнали до заключението, че японците се готвят да нападнат Съединените Щати при Пърл Харбър.

ФБР не изпитвало приятелски чувства към Попов. Хувър не харесвал двойните агенти, особено богатите плейбои като Попов, който бил чест посетител в любимия нощен клуб на Хувър в Ню Йорк – „Сторк Клуб“. Хувър добавил „Японския конспект“ към другите доказателства, с които разполагал, показващи че японците твърде много се интересуват от Хаваите, но не направил нищо с информацията, получена от Попов и някои други източници.

Според Джентри, възможно е огромното количество информация, която постъпвала в Бюрото, да е затруднило преценката на Хувър за това кое е важно и кое не.

„Все пак е трудно да се обясни защо Хувър… не предупреждава президента за това, че японците са наели двама немски агенти да проучат защитата на Пърл Харбър, като са наблегнали, че това е задача „с най-висок приоритет“, което подсказвало, че факторът време е от решаващо значение“.

Когато Америка най-сетне се включила във войната, Бюрото бързо се разгърнало. Само за две години то почти удвоило размера си от 7420 служители на 13317. Специалните агенти достигнали бройката от 5702 души.

Подслушвателните устройства навлезли в широка употреба, а Хувър никога не бил искрен със своите надзорници, когато го питали за степента на подслушването. ФБР дори си позволявало да влиза с взлом, за да получи това, което търси.

Неочакван късмет донесъл на Бюрото чудесната възможност да създаде за себе си мита за недосегаемост. През юни 1942 г. служител на Бреговата охрана забелязал четирима мъже, които се мъчели на някакъв сал близо до Амангасет, Лонг Айлънд. Мъжете казали, че са рибари, но полицаят имал съмнения и докладвал за инцидента на началниците си.

Когато на следващия ден случаят стигнал до ушите на ФБР, Бреговата охрана вече била открила експлозиви, както и немски униформи и цигари. Четиримата мъже и подводницата, която ги стоварила, били изчезнали.

Хувър се разтревожил от възможността за саботаж или дори за началото на военна инвазия, затова със съгласието на Рузвелт заповядал историята да не се допуска в пресата и организирал най-мащабния лов на хора в историята на ФБР.

Четиримата мъже се били разделили и били отседнали в хотелски стаи в Ню Йорк. В този момент лидерът на четиримата Джордж Дж. Даш казал на партньора си Ърнст П. Бергер, че няма намерение да продължава с мисията по саботажа, защото в действителност предпочитал американската кауза. Бергер се съгласил с него и предложил да избягат с 84 000-те долара, които им били дадени от германските военни.

Вместо това Даш взел парите и отишъл при Хувър. Той не само че предал сумата на ФБР, но бил и чудесен източник на информация за подготовката за саботажа, която били получили той и колегите му, и за целите, които им били възложени. Освен това издал самоличността на още седем замесени лица, които впоследствие били арестувани.

Хувър отказал да издаде подробностите, свързани с тази сензационна история, предпочитайки да накара германците да вярват, че разузнавателните им мрежи са компрометирани от агентите на ФБР.

Елинор Рузвелт

Един от най-могъщите врагове, които Хувър успял да си създаде в годините на войната, е съпругата на президента Елинор Рузвелт. Двамата по принцип били на коренно противоположни мнения що се отнася до тактиките на Бюрото, но два инцидента направили тази неприязън още по-лична.

Първият се състоял в проверката на миналото на Едит Хелм, която била организатор на обществените мероприятия на Първата лейди от повече от десет години. Когато г-жа Рузвелт се оплакала на Хувър, той отговорил, че ако ФБР знаело коя е Едит, това проучване нямало да бъде необходимо. Но малко след това още един от асистентите на г-жа Рузвелт бил подложен на разследване. Първата лейди хвърлила цялата вина главно върху Хувър и той никога не й простил за това. Според него тя била враг на Бюрото, който трябвало да бъде неутрализиран и той засилил наблюдението си върху нея.

Хувър решил, че тя е лесбийка, защото се срещала и поддържала отношения с доста лица, за които се „знаело“, че имат такива наклонности. Той получил информация, показваща че Първата лейди е давала стаите си на свой приятел за дискретни рандевута с неговата любовница, която изкривил така, че да изглежда, че тя самата е имала афера. Тази уронваща информация била съхранявана до момента, в който щяла да влезе употреба.

Друг път Хувър бил помолен от Белия дом да разследва Съмнър Уелес, ключов държавен служител. Оказало се, че Уелес имал проблем с пиенето, който го карал да прави обидни хомосексуални предложения на чернокожи железопътни служители. Хувър с охота поел ангажимента, защото от негова гледна точка Уелес бил „мек“ към комунистите. Докладът на Бюрото довел до оставката на Уелес и до края на неговата кариера като експерт по латиноамериканските въпроси.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви:
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Топ дарител: Plamen
350
22

На 12 април 1945 г. Елинор Рузвелт поискала среща с вицепрезидента. С тих глас тя му съобщила, че президентът е мъртъв. От тук насетне нещата щели да бъдат много трудни за Хари Труман и доста по-различни за Дж. Едгар Хувър.

Комунистически шпиони

В момента, в който Труман влязъл в Белия дом, Хувър вече се бил превърнал в експерт що се отнася до справянето с потенциално враждебни началници. Отношенията между двамата не тръгнали гладко и за Хувър било необходимо да използва специални методи, за да създаде у Белия дом зависимост от услугите на ФБР.

Хувър, Труман и Макграт

Труман ясно показал, че не желае личен контакт с Директора и настоял комуникацията да се извършва чрез правосъдния министър или чрез адютанта на Труман, бригаден генерал Хари Воган.

Хувър отговорил на това неочаквано отрязване по обичайния си тих и подмолен начин. Той позволил на Воган и другите асистенти на Труман да дирижират Бюрото в наблюдението и разследването на голям брой изтъкнати лица в правителството. Стръвта била захапана и Труман без да знае бил компрометиран от действията на подчинените си.

Труман уволнил Франсис Бидъл и го заменил със служител, когото Бидъл се бил опитал да уволни за некомпетентност – Том Кларк. Макар Кларк да бил човек с доста съмнителни етика и морал, той се разбирал добре с Хувър, най-вече защото не се бъркал в работите на ФБР.

В края на войната Труман уволнил врага на Хувър Уилям Донован и разпуснал Службата на стратегическите работи (OSS), която той така добре управлявал. В така създалия се от закриването на OSS вакуум в разузнаването в чужбина, Хувър отново поставил въпроса с разширяването на спектъра на ФБР към международното разузнаване. Той изпратил на Труман своя „План за световно покритие на тайното разузнаване от Съединените Щати“.

Труман нямал намерение да позволи на Хувър да разшири властта си и даже всъщност кроял планове да ограничи сегашното му влияние. Той вече бил орязал в значителна степен поискания от Бюрото бюджет за 1946 г.

Хелън Бентли

През 1945 г. Бюрото започнало да осъзнава, че са налице някои доста тревожни признаци, говорещи за наличието на огромна съветска шпионска мрежа, оперираща под носа му. Прочутият случай с Алджър Хис започнал доста невинно със сведенията на старомодната и жестоко изнервена информаторка Хелън Бентли.

Бентли била образована и често пътуваща жена, която се присъединила към Американската комунистическа партия и впоследствие станала куриер и любовница на съветския агент Джейкъб Голос. След смъртта на Голос през 1943 г. тя закратко продължила да изпълнява функциите си на куриер за друга съветска мрежа в Щатите.

Научи повече за:   Джон Дилинджър: Робин Худ от 30-те

Бентли не знаела какво съдържат документите, които пренасяла, но знаела имената на четиринадесет лица от двете шпионски мрежи. От тези 14 имена почти половината били работили за OSS, а останалите били работили за Министерството на финансите. Най-видната фигура в списъка бил Хари Декстър Уайт, който освен това бил и главният съветник на един от враговете на Хувър, финансовият министър Хенри Моргентау.

Алджър Хис и Труман

По време на разпитите на Бентли изникнали още много имена, особено това на Алджър Хис, много забележителен човек вече известен на ФБР. Преди няколко години, през 1939 г., бивш комунист на име Уитакър Чеймбърс бил разпознал Хис и неговият брат Доналд, и двамата служители от държавния департамент, като симпатизанти на Комунистическата партия.

До март 1945 г. Алджър Хис бил определен за действащ вътрешен министър на Обединените нации и, ако обвиненията се окажели верни, това щяло да има сериозни последици. С одобрението на министъра на правосъдието Бюрото стартирало много старателно наблюдение над Алджър Хис и неговата съпруга Присила. Наблюдението включвало влизане с взлом и поставяне на подслушвателни устройства, но не били открити доказателства за шпионаж.

Шпионин или не, Хувър бил твърдо решен да изхвърли Хис от правителството. Той решил да пусне известна информация да изтече в публичното пространство и така да принуди Хис да си подаде оставката. Но Хис си подал оставката чак през 1946 г., и то за да приеме престижния пост като глава на фондацията „Карнеги“ за международен мир.

В добавка към изявленията си за Алджър Хис, Уитакър Чеймбърс нарочил също и Хари Декстър Уайт като организатор на инфилтрирането на правителството, и особено на Министерството на финансите, с комунистически шпиони. Хувър наредил пълно наблюдение над Уайт, но не успял да се сдобие с никакви конкретни доказателства за шпионаж.

През 1947 г. между Хувър и Комитета за антиамерикански действия (HUAC), се развили отношения на топла симбиоза.  HUAC съобщил, че разследва комунистическото влияние в американската филмова индустрия и Хувър направил всичко възможно, за да му помогне. Бюрото предоставило анонимен доклад за комунизма в Холивуд, списък с лицата, които принадлежат или някога са принадлежали към Комунистическата партия, или са участвали в комунистически организации, и списък с кооперативни свидетели.

Хувър и Никсън

HUAC се отплатил на Хувър, когато последният се съюзил с опонента на Труман, Томас Е. Дюи, в изборите през 1948 г. Стратегията на Хувър била да изложи Труман по време на кампанията и това включвало явяването на Елизабет Бентли и Уитакър Чеймбърс пред Федерално голямо жури. Младият републикански конгресмен Ричард Никсън бил член на HUAC и съдействал с всички сили за изваждането наяве на комунистите в администрацията на Труман.

През август 1948 г. Хис предизвикал Уитакър Чеймбърс да повтори обвиненията си извън пределите на HUAC. Чеймбърс го направил и Хис завел срещу него дело за клевета. Впоследствие се оказало, че Уитакър Чеймбърс далеч не е надежден свидетел.

Той променил историята си много пъти: (1) първоначално Чеймбър отричал Хис да е бил замесен в шпионаж. Хис бил единствено комунистически симпатизант, чиято задача била да повлияе на правителствената политика на Щатите. Внезапно Чеймбърс извадил няколко документи (Тиквените книжа), уж напечатани на пишещата машина на Хис, които обобщавали доклади на Държавния департамент и четири бележки с почерка на Хис. Името „Тиквени книжа“ идва от факта, че документите били открити в издълбана тиква във фермата на Чеймбърс в Мериленд. (2) Чеймбърс непрекъснато променял датата, в която бил напуснал Комунистическата партия. Първо посочил 1935 г., след това 1937 г. и накрая февруари 1938 г. Документите на Хис носели дати от 5 януари до 1 април 1938 г. (3) Когато било доказано, че Хис не можел да пише на пишеща машина, Чеймбърс заявил, че Присила била напечатала документите.

За облекчение на Ричард Никсън, който водел разследването по случая на Хис, Бюрото потулило противоречивите изявления. Хувър също позволил на Никсън да обере лаврите за откриването на „тиквените книжа“, вместо славата да отиде за Министерството на правосъдието на Труман.

В началото на декември 1948 г. Чеймбърс отвел двама служители на HUAC във фермата си, където бил скрил пет ролки с микрофилм в издълбана тиква. Някои от микрофилмите представлявали документация от Държавния департамент и свръзка, които довели до обвиненията срещу Хис в лъжесвидетелстване.

Чеймбърс продължавал да променя историята си пред агентите на ФБР, що се отнася до това дали Хис в действителност е бил член на комунистическа група от Вашингтон и дали той му е дал документацията от Държавния департамент. Когато дошло време да свидетелства, Чеймбърс отговорил положително и на двата въпроса и за да усложни нещата още повече си признал, че е „бивш хомосексуалист“.

Хувър бил смаян, когато съдебното жури в първия процес на Хис не стигнало до съгласие. След няколко месеца Хис бил изправен на втори процес по същите обвинения, но този път за свидетел била призована позната съветска агентка, която заявила, че през 1935 г. тя и Хис се били срещнали, за да решат кой от тях двамата ще вербува техен общ познат за вашингтонската бойна група. През януари 1950 г. журито признало Хис за виновен по двете обвинения и той получил по пет години за всяко от тях.

Управлението на Айк

Пак в този отрязък от време на повърхността изплувал още един шпионски случай, в който бил замесен служител от Държавния департамент. С помощта на гениалната разкодираща експертиза на Мередит Гарднър Бюрото научило, че през 1945 г. в нюйоркския клон на Департамента е работила жена-шпионин, която по-късно била прехвърлена във Вашингтон.

Джудит Коплон

С профила съвпадало само едно лице – 28-годишната Джудит Коплон, която веднага била поставена под стриктно наблюдение. Бюрото я арестувало през март 1949 г., когато пренасяла няколко доклада на ФБР в Ню Йорк, които щяла да предаде на съветски служител от Обединените нации. През юни 1949 г. била обвинена в кражба на държавни документи и конспирация за предаването им на чужда власт. Престъпленията й донесли 25-годишна присъда, отхвърлена по-късно от апелативния съд.

Изборите през 1952 г. изобилствали от сексуални инсинуации. Кандидатът на Демократите Адлай Стивънсън бил преследван от слухове, според които е бил арестуван за хомосексуализъм, докато неговият избраник за вицепрезидент Естес Кефавър бил набеден за женкар. От своя страна срещу Републиканците Демократите разполагали с копие от писмото на генерал Маршъл до Айзенхауер, в което генералът съветвал Айк да се разведе със съпругата си Мейми и да се ожени за своята шофьорка от войната Кей Самърсби. Хувър бил източникът на слуховете за Стивънсън и Кефавър, а писмото до Айзенхауер идвало от Пентагона.

Маккарти (вляво) и Хувър (вдясно)

Когато Айзенхауер сменил Труман, отношенията между Хувър и Белия дом значително се подобрили. „Айк“ уважавал и се възхищавал на Хувър и възнамерявал да му оказва пълна подкрепа. Вицепрезидентът Ричард Никсън вече бил голям длъжник на Хувър покрай помощта, която му била оказана в случая с Хис.

Новият правосъден министър Хърбърт Браунел се разбирал добре с Хувър. Той дал разрешение на Директора да използва микрофони, но единствено в случаите, засягащи националната сигурност – разрешение, което Хувър разширил и върху друг тип случаи по времето на Кенеди. От гледна точка на Браунел: „Методите бяха оставени на усмотрението на ФБР“.

Айзенхауер и Хувър

Разполагащ с огромната поддръжка на главнокомандващия, както и с безкрайно задължения му вицепрезидент и доверяващия му се правосъден министър, Хувър достигнал до върха на могъществото си през годините на управлението на Айзенхауер.

Един от най-големите шпионски случаи на ФБР започнал, когато Бюрото идентифицирало британския теоритичен физик Клаус Фукс като комунист. Като част от това разследване агентите на ФБР се сдобили с признанията на химика Хари Голд, които уличавали Дейвид Грийнглас. Грийнглас от своя страна уличил съпругата си Рут, сестра си Етел Розенбърг и шурея си Джулиъс Розенбърг.

Веднага щом Грийнглас бил арестуван, изчезнали няколко от близките приятели на Джулиъс Розенбърг. Било решено, че Джулиъс стои начело на голяма шпионска мрежа и през юли 1950 г. той също бил арестуван. Бюрото считало Джулиъс за ключа към идентифицирането и залавянето на цялата мрежа. Неговата съпруга Етел щяла да бъде използвана, за да го накарат да говори.

Етел и Джулиъс Розенбърг

Първоначално срещу Етел нямало истински случай, но въпреки това била арестувана, за да бъде използван натискът върху съпруга й. По-късно, през февруари 1951 г., Дейвид и Рут Грийнглас уличили Етел като лицето, напечатало цялата шпионска информация, която била дадена на Джулиъс.

Процесът срещу семейство Розенбърг и техния съобвиняем Мортън Собел започнал на 6 март 1951 г. Защитата не свършила особено добре работата си и когато били призовани, двамата Розенбърг не успели да си помогнат с показанията си. Джулиъс продължавал да се позовава на Петата поправка, а надменното поведение на Етел отблъснало заседателите. За по-малко от един ден тримата обвиняеми били признати за виновни по всички обвинения.

До Хувър стигнали слухове, че съдията Кауфман възнамерявал да осъди двамата Розенбърг на смърт. Нито той, нито висшето ръководство на ФБР, желаели смъртното наказание за Етел, така че Хувър подтикнал правосъдния министър да настоява за смъртната присъда само за Джулиъс и Мортън Собел, а Етел и нейният брат Дейвид Грийнглас да получат дълга присъда зад решетките.

Съдия Кауфман не се съобразил с препоръката на Хувър и осъдил и двамата Розенбърг на смърт. Собел получил 30 години, а Грийнглас петнайсет. Екзекуцията била отлагана заради обжалвания до юни 1953 г. Чак до последния момент един равин им казвал, че животът им ще бъде пощаден, ако се съгласят да си признаят.

Стратегията за натиск на Хувър не проработила. Джулиъс и Етел Розенбърг посрещнали смъртта си без да си признаят или уличат членовете на своята мрежа.

Скоро след екзекуциите на Розенбърг удобните отношения между Джоузеф Маккарти и Хувър започнали да се влошават. Маккарти ставал неконтролируем и бил започнал да критикува президента Айзенхауер, че е твърде мекушав с комунистите. Маккарти се превръщал в пасив за Хувър в много различни отношения.

Докато Хувър разполагал със значителна унищожителна информация, касаеща тежкото пиянство на Маккарти, изфабрикуваното му военно досие, незаконното финансиране на кампании и компулсивния хазарт, нито едно от тях не било толкова обезпокоително за Хувър, колкото няколкото правдоподобни алегации за гавра с деца. Близки приятели на сенатора били чувани да предупреждават своите познати да не оставят Маккарти насаме с малки момичета. Съществували два такива документирани случая с момичета под десетгодишна възраст.

До пролетта на 1954 г. Хувър се оплаквал на президента, че Маккарти в действителност възпрепятства разследването на Бюрото касаещо комунистите. Съществували подозрения, че Маккарти се стреми към спечелването на президентските избори през 1956 г. и би направил всичко, за да подрони авторитета на администрацията на Айзенхауер.

Хувър отрязал каквато и да е подкрепа за Маккарти от страна на Бюрото точно преди заседанията, свързани с американската армия, през март 1954 г. Падението на Маккарти било незабавно. До края на годината Сенатът гласувал с огромно мнозинство за санкционирането му. Той загубил всичките си поддръжници и няколко години по-късно умрял от злоупотреба с алкохол.

За да защити още повече американската система от злото на комунизма, през 1956 г. Хувър стартирал контраразузнавателната програма COINTELPRO. Целта на тази кампания била да се проникне в Комунистическата Партия на Съединените Щати и да се подрие дейността й. COINTELPRO прекрачила границите на досегашните методи на ФБР за събиране на доказателства и преследване на шпиони и нарушители. COINTELPRO подходила към унищожаването на партията чрез „мръсни номера“, подкопавайки авторитета на партийните лидери с помощта на фалшиви слухове и манипулирайки партийната политика чрез проникване във висшите й управленски нива.

Но това, което правел Хувър за унищожението на Американската комунистическа партия, просто бледнеело пред онова, което сторили самите руснаци. 1956 била лоша година за публичния облик на комунизма. В началото на годината Хрушчов произнесъл смразяващата си реч за престъпленията на Йозеф Сталин, но когато избухнало въстанието в Полша и съветските танкове започнали да настъпват към Унгария, краят на Комунистическата партия в Съединените Щати вече се виждал.

Странно, но Хувър сякаш не разбирал, че комунистическата заплаха в Щатите умира. Той публикувал книгата „Господари на лъжата“, която представлява обосновка за продължването на антикомунистическата крусада. Книгата, публикувана през 1958 г., пожънала невероятен успех и се продала в над 2 и половина милиона екземпляра. Начинанието било доста успешно за Хувър и в личен и в професионален план, въпреки че книгата не била написана от него, а от държавни служители.

Семейство Кенеди

Изборите през 1960 г. възвестили някои неприятни промени за г-н Хувър. Неговото любимо хоби – комунистическата заплаха – вече не представлявало реална опасност за националната сигурност. Хувър бил работил под много администрации, но тази на Кенеди била доста различна от останалите.

Хувър и братята Кенеди

Джон Кенеди бил с двадесет и две години по-млад от Хувър. И още по-лошо – новият правосъден министър и шеф на Хувър Робърт Кенеди бил с трийсет години по-млад. Всички фактори, които карали възрастните и опитни хора да негодуват срещу младите идеалисти били налице и разклащали основите на отношенията между Хувър и неговите нови господари.

След осемте години в старите и опитни ръце на администрацията на Айзенхауер, Кенеди донесли със себе си млада, жизнена енергия и желанието да вършат работа. Нови идеи. Нови подходи. Нови програми.

Възрастта на Хувър (65 г.) и неговите строги вярвания го изолирали от „младежката култура“, която надигала глава в американското общество. Младите хора оспорвали традициите и политиката. Косите ставали по-дълги, а облеклото все по-малко официално. Студентите в Сан Франциско организиралипротест срещу ексцесиите на любимата правителствена организация на Хувър – HUAC. Расовите размирици се увеличавали.

Въпреки слуховете за противното, отношенията на Хувър с братята Кенеди не били наистина лоши. Хувър бил дългогодишен приятел на непоколебимо консервативния патриарх Джоузеф Кенеди. Джон Кенеди, чийто легендарен любовен живот е старателно документиран в досиетата на Хувър, бил достатъчно умен, за да не ядосва стария човек. Вместо това, той се държал много любезно и в отговор Хувър бил също така учтив и покровителствен.

Когато Джудит Кембъл, смятана за любовница на мафиотските босове Сам Джианкана и Джон Розели, си пробила път в сърцето на Кенеди, Хувър счел за своя отговорност да направи нещо по въпроса. През март 1962 г. той предупредил президента за опасността от подобна интимна близост. Кенеди се вслушал в съвета му, осъзнавайки че щом Хувър знае за тази връзка, американската общественост също може да научи.

Отношенията между Боби и Хувър били напрегнати, но според техния посредник Кортни Еванс, никога не се е стигало до открита конфронтация. Повечето от протестите на Хувър се изразявали в тривиални неща, като начинът на обличане на служителите на Боби, това че Боби водел кучето си в офиса (където то зацапвало килима), това че играел на дартс в кабинета си (стреличките оставяли дупки по дървените повърхности). Според Еванс двамата мъже всъщност доста си приличали:

„Когато си спомням за Боб Кенеди през 1961 г. осъзнавам, че Хувър е действал по същия начин през 1924 г… същият темперамент, нетърпимост към некомпетентността, внимание към детайлите, изискване за логична обосновка за назначаване на длъжност и общо взето майстор в решаването на проблеми“.

Още преди Боби Кенеди да стане шеф на Хувър, директорът на ФБР значително бил променил отношението си към престъпността. Още от времето на Сухия режим Хувър настоявал, че не съществува престъпен синдикат в национален мащаб. Да, извършвали се престъпни действия от италиански, ирландски и еврейски гангстери, но те били на местно ниво и трябвало да се разследват от местните органи на реда. Но един инцидент от 1957 г., когато 62-ма пенсионирани бизнесмени били арестувани в нюйоркското имение на Джоузеф Барбара старши, за негов срам го накарал да научи някои неща за организираната престъпност. По онова време ФБР дори не можело да разпознае имената на мафиотските босове, които управлявали престъпните си владения из цялата страна.

Затова кръстоносният поход на Боби Кенеди от 1961 г. се превърнал в задача от първостепенно значение за Хувър. Кенеди подпомагал неговите усилия чрез прокарването на нови криминални закони в Конгреса, които затегнали юрисдикцията на Бюрото в случаите на организирана престъпност. Единственият проблем бил, че Хувър използвал в огромен мащаб техники за следене, които били незаконни и се страхувал, че Боби Кенеди може да разбере за това. Като добавка към традиционното подслушване, Бюрото нарушавало границите на частни имоти, за да инсталира електронни микрофони. Хувър не искал разрешение за това, но представял на Боби събраните по този начин доказателства и последният едва ли би могъл да пледира за незнание в случай че всичко излезе наяве.

Походът на Боби срещу организираната престъпност срещнал известни затруднения. Първо, съществувала връзката между патриарха Джоузеф Кенеди и могъщия бос на Чикаго Сам Джианкана, който бил помогнал да се събере решаващия вот за Кенеди по време на изборите. Отношенията със семейство Кенеди се задълбочили още повече, когато Франк Синатра уредил запознанството между президента и Джудит Кембъл.

Още преди изборите Хувър разполагал със сведения, че Джианкана работи съвместно с наемен убиец за отстраняването на Фидел Кастро. Мафията притежавала значителни хазартни и други порочни начинания в Куба, които били заплашени от режима на Кастро. Впоследствие Хувър научил, че мафиотите Джианкана и Джон Росели са били в съюз с ЦРУ, за да извършат покушение срещу Кастро. Подслушвателните устройства също разкрили, че Джудит Кембъл е телефонирала в Белия дом от къщата на Джианкана.

През декември 1961 г. Хувър информирал Боби Кенеди, че Джианкана смятал, че не бил „получил това, за което бил платил“, визирайки даренията си за предизборната кампания на Кенеди. Това вероятно се е превърнало в огромен източник на напрежение между братята и техния баща. Не само че тази връзка с мафията заплашвала да урони имиджа на семейство Кенеди, ами не друг, а точно Хувър я бил документирал старателно. След по-малко от седмица Джоузеф Кенеди претърпял сериозен инсулт, който го лишил от способността да говори.

Джон Кенеди разбирал съвсем ясно съобщението и се дистанцирал напълно от Кембъл и Синатра. Джианкана бил бесен. Не само че влиянието му върху семейство Кенеди изчезнало напълно, но и Хувър изпратил агентите на ФБР по следите му.

„Имам една мечта!“

Връзките на семейство Кенеди с мафията не били единственият източник на напрежение между Боби Кенеди и Хувър. Друга причина било отношението на Бюрото към афроамериканците и движенията за граждански права. Боби непрекъснато натяквал на Хувър да увеличи броя на агентите от малцинствата. Мнозина намеквали, че Хувър е против афроамериканците, но това не било така. Неговата домашна помощница, както и петимата служители на Бюрото, които се грижели за личните му нужди, били чернокожи. Хувър просто не виждал друго бъдеще за цветнокожите, освен да прислужват на белите хора. Естествено този фанатизъм, също като останалите вярвания на Хувър, станал част от културата на Бюрото. Пасивният фанатизъм – да не се наемат или повишават хората заради тяхната раса – е безпорно осъдителен за една държавна агенция, но не и необичаен за времето си. Но агресивната, систематична кампания за унищожението на един от най-надарените черни лидери в страната била нещо непростимо.

Мартин Лутър Кинг във ФБР

Водаческите дарби на Мартин Лутър Кинг и неговата способност да възбужда множеството от черни и бели последователи притеснявали Хувър. Кинг за първи път привлякъл вниманието на Хувър в края на 50-те години, когато се сближил с чернокож комунист на име Бенджамин Дейвис. С възхода на Кинг до статута на черен водач, Бюрото засилило наблюдението си върху него.

Според книгата на Овид Демарис „Джей Едгар Хувър такъв, какъвто го познаваха“, изглеждало пределно ясно, че той е бил решен да се справи с Кинг:

„Още от първите дни на правосъдния министър на Кенеди, Хувър го засипвал със сведения, свързващи Кинг с „двама твърди, авторитетни комунисти“, един от които имал директни връзки със съветския „апарат“. Според твърдо изразеното мнение на Хувър, тези мъже целели да контролират Кинг и оттам Южняшкия християнски конгрес на лидерите, и в по-голям мащаб движението за граждански права“.

През юни 1963 г. Боби споделил с Хувър, че смята да предупреди Кинг за неговите опасни връзки. На срещата в Белия дом Кинг получил съвсем ясно съобщение:

„Първо, Бърк Маршал, началникът на Правосъдния отдел за граждански права, шепнел в ухото му. Станли Левисън и Джак О’Дел трябвало да си вървят. Железните доказателства, които нито той, нито Кинг можели да видят, показвали, че двамата работят за Комунистическата партия. И ако това се разчуело, политическото бъдеще на Джон Кенеди щяло да бъде застрашено. Джон Кенеди, поддръжникът на законодателството за гражданските права…“ (Джентри).

Това изглежда не свършило работа. Кинг бил скептичен и се наложило самият Кенеди да говори с него за сериозността на положението. Накрая той освободил О’Дел, но отказал да предприеме каквито и да било действия срещу Левисън. Самият Левисън решил да се оттегли, за да не позволи движението за граждански права да бъде злепоставено заради връзката му с Кинг.

На 28 август 1963 г. Кинг произнесъл своята могъща реч „Имам една мечта!“ пред тълпите, събрали се във Вашингтон. Подслушвателните устройства, поставени през онази нощ в хотел „Уилард“ обаче разкрили богатия извънбрачен, сексуален живот на преподобния д-р Кинг. Пуританът Хувър бил отвратен от мисълта, че един духовник би могъл да се държи по този начин, но от друга страна тържествувал, че доказателството от микрофона, поставен от полицията, е попаднало в ръцете му.

На следващия ден началникът на Бюрото за вътрешно разузнаване Уилям Съливан коментирал:

„Аз лично смятам, че в светлината на силната, демагогска реч, която Кинг изнесе вчера, той стои с една глава и едни рамене над всички останали негърски лидери взети заедно, когато се касае до въздействането върху многобройните негърски маси. Сега ние трябва да го бележим, ако все още не сме го направили, като най-опасния негър за бъдещето на тази нация, застрашено от гледна точка на Комунизма, Негрите и националната сигурност“.

Атентатът срещу Кенеди

След убийството на Кенеди възникнал неизбежният въпрос: защо Бюрото не е знаело за намеренията на Лий Харви Осуалд? При всичките хвърлени пари, които превърнали Бюрото в извор на знания за комунистите в Щатите, защо Осуалд е бил оставен да обикаля Далас без никой да го наблюдава?

Наистина президентът Кенеди успял да си създаде доста могъщи и опасни врагове, но вероятно самият той, както и Боби и Хувър, подценявали степента на омраза, която той привличал:

„Работническите профсъюзи, гангстерите, про-Кастро настроените кубинци, анти-Кастро настроените кубинци, расистите, крайно десните фанатици и самотните, заблудени лунатици, мърморещи си сами в нощта“. (Пауърс)

Вечерта в деня на покушението новият президент Линдън Бейнс Джонсън се обадил на своя стар приятел Дж. Едгар Хувър, за да поиска пълен доклад за смъртта на Кенеди. На следващия ден Хувър изпратил на Джонсън предварителен доклад, показващ че Лий Харви Осуалд е убиец-самотник – версия, която никога не се променила, независимо от информацията, доказваща противното.

Специален агент Гордън Шанклин от отдела в Далас бил поставен начело на разследването. Шанклин се обадил на Хувър посред нощ, за да му докладва за анонимен сигнал, според който Осуалд щял да бъде застрелян по време на прехвърлянето му от полицейското управление в друг затвор.

Хувър казал на Шанклин да се обади незабавно в полицията в Далас и да им предаде съобщението. Полицията вече била получила същия сигнал и обсъждала предохранителни мерки, които да осуетят стрелбата. Малко след обяд на същия ден, 24 ноември, Джак Руби ранил смъртоносно Осуалд в мазето на далаското полицейско управление.

Същият този следобед щабът в Далас започнал да работи по прикриването на истината за действителната роля на Бюрото в случая Осуалд. Бюрото било отворило досие за Осуалд още през 1959 г., когато дезертирал в Русия. През 1962 г., когато се върнал от Русия със своята съпруга Марина, той отново бил разпитван от ФБР. Когато специален агент Джеймс Хости, назначен към неговия случай, забелязал, че Осуалд се абонира за комунистически издания, той отворил наново случая му през март 1963 г. Друг отдел на ФБР открил, че Осуалд се бил присъединил към активистката група „Честна игра за Куба“, но новината за това стигнала до Хости чак в края на юни.

Осуалд се преместил в Ню Орлиънс през август 1963 г., където били концентрирани голяма част от антикастровските усилия. Изглеждало така, сякаш се опитвал да проникне в антикастровските групировки. При поредния разпит, проведен от ФБР, той отрекъл своите комунистически дейности, въпреки че малко след това се появил по радиото, където говорил в защита на Кастро.

През септември Осуалд заминал за Мексико Сити, където се срещнал с офицер от съветското КГБ и се опитал да се срещне с кубински официални лица. След това, в началото на ноември, се върнал в Далас и си намерил работа в Тексаското книгохранилище. Хости провел разпит и с неговата съпруга Марина Осуалд.

Две седмици преди да застреля Кенеди, Осуалд оставил бележка за Хости, казвайки му, че ако не стои далеч от Марина, ще взриви офиса на ФБР и полицейското управление в Далас. След атентата Хости заявил, че бил унищожил тази бележка по заповед на свой началник.

Според Пауърс:

„Вътрешното разследване на Бюрото след покушението убеждава Хувър, че начинът, по който ФБР се справя със случая е дотолкова неефикасен, че единственият изход да приведат критиките до минимум… е да хвърлят цялата вина върху Лий Харви Осуалд като единствен извършител, неподпомаган от каквато и да било конспирация“.

По-късно, когато Хувър научил, че нескопосаните опити на ЦРУ да убие Кастро не са приключили през 1962 г., а били продължили още два месеца преди атентата на Кенеди, той укрил тази информация от комисията Уорън. Пауърс съобщава, че „на 7 септември 1963 г. Кастро дава необичайно интервю на репортер от „Асошейтед Прес“, в което заявява, че знае за планирани срещу него покушения и казва: „Ние сме готови да се борим и да отвърнем на удара по всякакъв начин. Лидерите на Съединените Щати би трябвало да помислят, че ако подпомагат терористични планове, целящи премахването на кубински лидери, то и те самите няма да са в безопасност““.

Въпреки предупрежденията на своите PR-и, Хувър предприел строги действия срещу служителите на ФБР, допринесли за провала в разузнаването на Осуалд.

„Нямам намерение да омаловажавам действията, в резултат на които образът на Бюрото като разузнавателна агенция от най-високо ниво бе завинаги унищожен“, казал той в изненадващо изявление пред двама началници от ФБР.

Скрити от външни погледи били също и твърденията на различни мафиоти, според които Кенеди е щял да бъде ударен. Ако Хувър се е надявал, че един доклад на ФБР би бил достатъчен, за да отговори на въпросите на нацията за убийството на Кенеди, очевидно се е самозалъгвал. На 29 ноември Джонсън го предупредил, че учредява комисията Уорън като независима група разследваща случая.

Научи повече за:   Роналд Бигс и Големият влаков обир

По време на наблюденията си над организираната престъпност Бюрото попаднало на множество заплахи срещу семейство Кенеди. През лятото на 1962 г. Джими Хофа казал на друг профсъюзен лидер: „Трябва да направя нещо с този кучи син Боби Кенеди. Той трябва да си ходи“. След това двамата обсъждали подробностите, свързани с покушението срещу министъра на правосъдието. Хувър предупредил двамата Кенеди за заплахата. Също през лятото на 1962 г. богат кубинец се срещнал с гангстера Сантос Трафиканте младши и се оплакал от Боби Кенеди. Гангстерът казал на богатия кубинец, че срещу президента се готви атентат, имайки предвид плана на Хофа.

Най-интересната информация дошла от Ню Орлиънс, където Осуалд бил живял след връщането си от Русия. Карлос Марчело, мафиотски бос от Луизиана, мразел Боби Кенеди, защото го бил отвлякъл и бил организирал депортирането му в Гватемала. Когато Карлос се промъкнал пак в Щатите, Боби го заловил отново.

Не се тревожи за малкия кучи син Боби. Взета му е мярката“, казал той на свой приятел на италиански. Приятелят му осъзнал, че планът на Марчело е в процес на развитие, защото последният споменал, че възнамерява да използва „някакъв смахнат“ за атентата, вместо някой от своите хора.

Джентри смята, че Марчело е говорил не за премахването на Боби, а за това на президента: „Кучето ще продължава да хапе, ако само му отрежеш опашката“, обяснявал Марчело, „Ако Боби бъде ударен, Джак ще прибегне до армията. Но ако се отреже главата на кучето, то цялото ще умре“.

Връзките на Джак Руби с организираната престъпност били доста сериозни, макар ФБР да научило за тях от репортер, а не от собствените си архиви. Руби поддържал близки отношения с организацията на Марчело, както и чичото на Осуалд в Ню Орлиънс. Собствената майка на Осуалд била близка приятелка с гангстера Сам Термине, който работел за Марчело.

Комисията Уорън не била обременена с тази информация. Тя разчитала основно на информацията получавана от ФБР и в доклада си обявила, че Руби не е имал връзки с организираната престъпност. По-късно Комитетът за разследване на атентатите на Камарата на представителите забелязал определена последователност в телефонните обаждания на Руби преди той да застреля Осуалд, която или не била забелязана от ФБР, или нарочно била премълчана. Руби се бил обаждал многократно на гангстери и служители на профсъюзи.

През 1979 г., дълго след смъртта на Хувър, Комитетът установил, че „разследването на ФБР за конспирация е било неефективно в областите, които комитетът смята за заслужаващи най-голямо внимание – организираната престъпност, про- и анти-Кастро настоените кубинци и възможните връзки на лица от тези области с Лий Харви Осуалд и Джак Руби“.

Линдън Бейнс Джонсън

Президентството на Линдън Бейнс Джонсън означавало още цял един живот за Хувър. При управлението на Кенеди той най-вероятно щял да бъде освободен от поста си през 1965 г., при достигането на задължителната пенсионна възраст. Джонсън обаче бил един от неговите най-стари и близки приятели в държавата. Хувър имал всяка причина да вярва, че Джонсън ще го освободи от правилото за пенсиониране.

Хувър и Линдън Джонсън
Хувър и Линдън Джонсън

Линдън Джонсън станал съсед на Хувър, когато той и съпругата му Лейди Бърд си купили къща в същия квартал. Двете дъщери на Джонсън израснали пред очите му. Хувър често му помагал да търси кучето си, когато бягало от двора и редовно закусвал с тях в неделните утрини. Отношенията между двамата мъже били топли и приятелски.

Естествено, когато държавата задържала на работа лица в следпенсионна възраст, се налагало те да бъдат преназначавани всяка година. Вместо това Джонсън така нагласил нещата, че правилото за пенсионната възраст да не важи за Хувър и в бъдеще единствено някой президент би могъл да го свали от поста му.

Хувър му се отплатил, предоставяйки му своята непоколебима лоялност. Всичко, което Джонсън искал от него, бивало сторено. И отново, също като в годините на Рузвелт, Бюрото било използвано за събиране на политическа информация, свързана с враговете на Джонсън и преустановяването на действията на всяка организация, която той възприемал като заплаха.

Първият и най-важен от враговете на Джонсън бил Робърт Кенеди. Президентът се страхувал, че Боби ще предприеме действия за свалянето му. Хувър незабавно прехвърлил директната линия, която го свързвала с правосъдния министър, към бюрото на секретарката на Джонсън. След това започнал да заобикаля Кенеди и да го напада чрез бюрократични способи.

Министерството на правосъдието в годините на Кенеди и Джонсън подхождало по коренно различен начин към престъпността от този на Джей Едгар Хувър и ФБР. По времето на Кенеди целта била да се разберат причините за нея и да се атакуват тези причини чрез различни социални програми. Хувър винаги бил гледал на престъпността като на отклонение от моралните норми, което би следвало да се наказва сурово.

При ескалирането на социалните движения под формата на студентски протести, граждански неподчинения и националистически движения, подходът на Хувър бил доста по-популярен в очите на средния американец. „Меките към престъпността“ либерали се превръщали в неудобство за Джонсън.

Пауърс описва пропастта между Бюрото и Министерството на правосъдието:

„Едно от съществените различия между Хувър и министрите на правосъдието на Джонсън (Никълъс Каценбах и Рамзи Кларк) се изразява в подхода им към гражданските бунтове: Хувър искал да се бори с тях чрез подмолни средства; Министерството на правосъдието настоявало за преговори и отворени дебати с протестиращите. Хувър третирал бунтовниците и техните лидери като подривни елементи, целящи да свалят правителството и да унищожат обществото; Министерството гледало на тях като на продукт на неравностойните социални условия“.

Самият Хувър виждал в нарастващата криминална вълна падението на традиционните морални ценности:

„Бедността не е единствената причина, допринасяща за престъпността, но социолозите наблягат на нейната роля и непрекъснато искат огромни суми за разни програми, които няма да усилят защитата на обществото срещу престъпленията… Вниманието трябва да се фокусира върху младежта, да им се отнеме `геройския` блясък и родителите да се задължават да присъстват в съда, където да се изправят пред унижението, произхождащо от факта, че са били неспособни да дадат на децата си нормален семеен живот и адекватна дисциплина“.

Може би най-голямото постижение на Джонсън като президент било да смачка дълбоко загнездения расов тероризъм, който се вихрел в Юга. Хувър изиграл значителна роля в това монументално усилие.

„Хувър режисира мащабни разследвания на расови жестокости и предотвратява по-нататъшно насилие, като разбива и впоследствие напълно унищожава мрежата от кланове-убийци на Юга“. (Пауърс).

Като се има предвид личния фанатизъм на Хувър, от страна на Джонсън било доста голямо постижение да мотивира Хувър да превърне Бюрото в инструмент за защита на гражданските права. Това е една демонстрация за лоялността на Хувър към Джонсън, която той поставял пред собствените си предразсъдъци.

В края на март 1965 г., когато активистката за граждански права Вайола Лиузо била убита от членове на Клана, ФБР било огряно от лъчите на публичната слава. Бюрото разрешило случая за един ден, за огромно удоволствие на президента Джонсън. Той се появил по телевизията заедно с Хувър и похвалил него и ФБР за звездното им изпълнение.

Методът, който Хувър използвал срещу клановете бил същият, който използвал успешно за борбата си срещу Комунистическата партия – програмата COINTELPRO. Този път целта й стояла по-високо от събирането на информация и разследването на нарушения на федералния закон. Целта на програмата била да унищожи цяла една организация и напълно да я дескридитира.

Съществували доста предимства в използването на COINTELPRO. Например полицейските служители и журита в Юга често постигали обезкуражаващи резултати, когато престъпниците бивали идентифицирани и изправяни на съд. Също така, тъй като акциите били секретни и не довеждали до криминални случаи, Хувър можел да избегне Министерството на правосъдието и нуждата от въвличането на органите на реда от Юга.

Акции на COINTELPRO били стартирани не само срещу Ку Клукс Клан, но и срещу радикални групировки като Координационния студентски комитет за ненасилие (SNCC); черни нацоналистически организации, като партията на Черните пантери; Новите леви групировки, като Студенти за Демократично общество (SDS), и не на последно място всяка по-голяма групировка, настроена против войната във Виетнам.

Колкото и на Джонсън да му се искало тези групи да са финансирани и ръководени от чуждестранни комунисти, Хувър знаел, че нещата не стоят така. В крайна сметка акциите на COINTELPRO, насочени срещу Новите леви, радикалните черни групировки и антивоенните протестиращи не правели нищо, за да предотвратят престъпленията или да наказват престъпниците. Те представлявали мерки за разрушаването на групи, чиято идеология била противна на Хувър и Джонсън.

Хувър направил всичко по силите си, за да дискредитира Мартин Лутър Кинг. Колкото повече опознавал Кинг посредством следенето и подслушването му, докато последният се забавлявал, пиел и правел извънбрачен секс, толкова повече го намразвал Хувър.

„На една от касетите Кинг се шегувал, описвайки сексуалните постижения на свои приятели, смесвайки сексуални и религиозни метафори и разказал виц за сексуалния живот на Джон Ф. Кенеди, в който участвала г-жа Кенеди на президентското погребение“. (Пауърс)

Въпреки огромните усилия на Хувър да унищожи Кинг, популярността и важността на черния лидер растели. През октомври 1964 г. той получил Нобеловата награда за мир. Хувър откачил от ярост и инициирал опетняваща кампания, целяща да предпази податливите хора от попадането им под влиянието на бореца за граждански права.

Колкото и Хувър да мразел Кинг, когато последният бил убит през 1968 г., той организирал най-мащабното разследване в историята на ФБР дотогава, използвайки над 3000 агенти в един единствен случай и успял да залови атентатора Джеймс Ърл Рей за два месеца. Не е изненадващо, че Хувър не се заел особено ентусиазирано със случая, а бил принуден да го направи от министъра на правосъдието Рамзи Кларк.

Когато Линдън Бейнс Джонсън оттеглил кандидатурата си от президентската кампания през 1968 г., Хувър му написал писмо, в което изразявал тъгата си:

„Скъпи мой г-н Президент,

Исках да Ви изпратя тази лична бележка, за да Ви уведомя за дълбоката тъга, която ме обзе снощи, когато Ви чух да обявявате Вашето решение за оттегляне през следващия януари. Никой не може да отрече, че Вие и Вашето семейство заслужавате възможността да прекарвате повече време заедно и да се наслаждавате на някои удоволствия, от които бяхте лишени по време на брилянтната Ви кариера в услуга на обществото. Въпреки това нацията трудно може да си позволи да загуби един така отдаден и способен водач…“.

Тази лична тъга на Хувър била подсилена и от влошаващото се здраве на неговия близък приятел Клайд Толсън. Толсън преживял удари през 1966 и 1967 г. и трудно изпълнявал поглъщащите времето му задължения към Хувър и Бюрото. Хувър все по-горчиво и гневно преживявал разрухата на американското общество, която застрашавала така важните за него ценности. Отдръпнал се вътре в себе и се превърнал в особняк, което пречело на способността му да държи Бюрото под контрол.

Никсън

„Дик, ще ти се наложи да разчиташ на Едгар. Той е като могъщ опорен стълб в един град на слаби мъже. Ти ще се облягаш на него отново и отново, за да поддържаш сигурността. Той е единственият, на когото можеш да имаш абсолютно доверие“.

Това на 12 декември 1968 г. казал Линдън Джонсън на избрания за президент Ричард М. Никсън.

Хувър и Ричард Никсън
Хувър и Ричард Никсън

Не че Хувър имал нужда от милите думи на Джонсън. През 1947 г., когато Ричард Никсън бил новооперен конгресмен, Хувър му помогнал неимоверно, като му оказал подкрепа в случая с Алджър Хис. Тогава Хувър спомогнал за първия голям скок на Никсън в политиката. Освен това, в последвалите години Никсън поддържал приятелски отношения с Хувър.

Известният като не особено топъл и открит човек Никсън, както го описва Пауърс, „навлязъл в президенството дълбоко белязан от загубата на президентските избори, които Кенеди спечелил през 1960 г., и катастрофалната загуба на губернаторския пост в Калифорния през 1962 г. Той бил научил, че не бива никога да се отпуска пред политическите си врагове, без значение колко сигурен изглежда постът му… В мислите си, той бил жертва, принудена да се защитава постоянно от неумолими и безкрупулни врагове“.

Никсън виждал в Хувър човек, който може да му помогне в борбата срещу това множество от врагове, така както бил правил за Линдън Джонсън и другите президенти преди него.

„Едгар“, казвал му той, „ти си един от малкото хора, които ще имат пряк достъп до мен по всяко време. Говорих с [министъра на правосъдието Джон] Мичъл за това и той прояви разбиране“.

Това в действителност не било съвсем вярно, тъй като Никсън не желаел Хувър да нахлува в кабинета му постоянно, но по този начин искал да покаже уважението си към човека, на когото дължал възхода си.

Уважението на Никсън към Хувър не се споделяло от служителите му, които считали Директора за уморена, стара реликва, която живее изцяло в миналото. Директната свръзка с Белия дом на Хувър бил Джон Ърлихман, който трудно скривал презрението си към Хувър и ФБР. Той наричал Хувър „Магьосника от Оз“ зад гърба му и се оплаквал как му се налагало да слуша неговото дърто и отегчително бръщолевене за отминалите славни дни.

„Знам“, утешавал го Никсън, „но така се налага, Джон. Налага се“.

Нещата се подобрили при министър Джон Мичъл, който бил ръководител на предизборната кампания на Никсън и негов партньор по право. Мичъл бил строго съблюдаващ законите адвокат и по принцип се съгласявал с политиката на Хувър. Никсън помолил Хувър да не прави проучване на Мичъл, вероятно за да спести на последния срама от продължаващата борба на съпругата му Марта с алкохолизма.

Въпреки недружелюбното отношение на служителите на президента, нещата потръгнали много добре за Хувър, когато Никсън се качил на президентския пост. Хувър продължил с акциите на COINTELPRO срещу Черните пантери и Новите леви. Джентри казва, че „най-висок приоритет бил даден на създаването на разкол сред водачите на Пантерите и в частност между Хюи Нютън и Елдридж Клийвър… Бюрото използвало фалшиви съобщения и липсваща кореспонденция, за да разшири разцеплението. ФБР така умело играело с техните идеологически различия, его и параноя, че всеки от двамата лидери вярвал, че другият се готви да го убие“.

Джийн Сийбърг
Джийн Сийбърг

Една от най-трагичните истории, случили се по онова време, е съдбата на актрисата Джийн Сийбърг. Бюрото разбрало, че тя носи дете от Черна пантера и пуснало слуха сред холивудските жълти хроникьори. Целта била да я изложат и да сринат имиджа й. Хувър одобрявал този план:

„Джийн Сийбърг е била финансов поддръжник на ПЧП (Партията на Черните пантери) и трябва да бъде неутрализирана“.

Негативната публичност била опостушителна за нея. Сийбърг се опитала да се самоубие. Няколко дни след това нейната дъщеря се родила преждевременно и умряла. Впоследствие Сийбърг загубила разсъдъка си и се наложило да бъде изпратена в психиатрична клиника. След много опити, през 1979 г. тя най-накрая успяла да се самоубие.

Също като Джонсън, най-големите проблеми, с които Никсън трябвало да се справи в началото на управлението си, били демонстрациите и изтичането на информация. Ричард Пауърс обяснява как те застрашавали способността на Никсън да ръководи държавата:

„Нуждата да се води мащабна, необявена война в Азия и същевременно да се преговаря със Северен Виетнам, принудили Джонсън и Никсън да разчитат на секретността, за да прикриват действията си. Те трябвало да попречат на врага да узнае техните позиции по преговорите и да предотвратят мобилизирането на антивоенните движения, което би могло да осуети стратегиите им“.

Никсън разчитал на Хувър да контролира тези проблеми, които подронвали президенството. Хувър го уверявал, че в допълнение към физическото наблюдение и проверка на миналото, телефонното подслушване и електронното следене са най-добрите начини да се реши проблема. Никсън наредил на Хенри Кисинджър да осигури на Хувър имената на лицата, заподозрени в разпространяването на критична информация.

С продължаващото изтичане на информация, списъкът с имена растял и Хувър все повече се притеснявал, че подслушването ще бъде разкрито. Накрая, когато Никсън поискал да бъде подслушван телефонът на хроникьора Джоузеф Крафт, Хувър отказал. От негова гледна точка подслушването на един журналист би било безразсъдно и много опасно, ако някога стигне до ушите на американската общественост.

Проблемът с изтичането на информация продължавал и Хувър постоянно бил натискан да увеличава наблюдението, на което той се противопоставял. До 1970 г. отношенията между Белия дом и Хувър вече били много обтегнати. Страната била погълната от ужасни вълнения на няколко фронта. Новите леви групи станали войнствени и започнали да поставят бомби и да превземат студентски кампуси. Когато Никсън оторизирал американските части в Камбоджа, кампусите в цялата страна започнали да експлоадират. Няколко дни по-късно Националната гвардия ранила девет студенти и убила четирима други в Университета Кент Стейт, Охайо.

Макар Хувър да проявявал разбиране към трудностите на Никсън в контролирането на студентските активисти и черни националисти, той нямал намерение да рискува собствената си позиция, като въвлече Бюрото в каквато и да е мащабна разузнавателна програма, с изключение на такива, върху които той имал пълен контрол, като COINTELPRO.

Никсън не бил доволен и на 5 юни 1970 г. свикал началниците на всички разузнавателни агенции в Белия дом, за да ги нахока, че са били неорганизирани и неефективни в осигуряването на сведения за антивоенното движение. Сформиран бил комитет, на който Хувър бил избран за председател. Планът, съставен от членовете на комитета, предлагал мащабна разузнавателна операция, насочена към всички антивоенни групировки. Хувър настоявал тази крайно противоречива и безразсъдна програма да бъде одобрена от някой по-висшестоящ от него. Никсън не пожелал да го стори, така че програмата умряла в зародиш.

На 8 март 1971 г. се случило нещо, което дало възможност на американското общество да надникне зад кулисите на тайните програми на ФБР. Един малък офис на ФБР в Мидиа, щата Пенсилвания, бил разбит от група, наричаща себе си „Гражданска комисия за разследване на ФБР“. Стотици документи били откраднати. Повечето от тях били като бомби със закъснител за имиджа на Бюрото.

Откраднатите документи разказвали историята на мащабното следене и подслушване на Черните пантери, Студенти за Демократично общество и други Нови леви организации, Еврейският съпротивителен съюз, и Ку Клукс Клан. Копия били изпратени на сенатор Джордж Макгавърн и конгресмен Парън Мичъл от Мериленд, но и двамата предали документите на ФБР. Накрая откъси от документите били публикувани в левичарско издание.

Обществото сега знаело, че ФБР е виновно за мащабно нарушаване на личната собственост и личния живот. Висш ръководител на ФБР нарекъл кражбата „превратно събитие, което промени облика на ФБР в умовете на американците, вероятно завинаги„.

Карл Стърн, новинар от NBC, забелязал думата „COINTELPRO“ в горната част на един от откраднатите документи и решил да разбере какво означава тя. Нужни му били две години, за да научи, но тогава Хувър вече не бил сред живите.

ФБР било под обсада. В началото на 1971 г. били публикувани серия от негативни статии и разкрития за Бюрото, за неговите огромни разноски, хвърлени за бронирани лимузини, за нищожния брой агенти от малцинствата, своенравното уволняване на един агент, чиято съпруга умирала, и потъващият морал. Хувър вече не бил недосегаем. Той се превърнал в мишена.

През април му се наложило да отблъсква мащабно разследване на практиките на Бюрото. Сенатор Едуард Кенеди искал оставката на Хувър. На сенатор Сам Ървин, председател на Комисията към Сената за Конституционните права, била дадена възможност да разследва ФБР, но той отказал с думите:

„Аз смятам, че Хувър е свършил много добра работа на един много труден пост“.

През същия този месец Хувър разпуснал COINTELPRO. Рискът от излагане на показ бил твърде голям, за да продължи с акциите. Това не означавало, че всички местни разузнавателни програми били прекратени. Само няколко избрани операции щели да продължат в напълно контролирана среда.

През юни 1971 г. документи, наречени „Пентагонските книжа“, изтекли в „Ню Йорк Таймс“. „Пентагонските книжа“ представляват историята на решенията на Щатите, засягащи Виетнам, по времето на администрациите на Кенеди и Джонсън. Мичъл заповядал на Хувър да разбере кой е разпространил този топ секретен документ. Бързо било установено, че това е бившият служител от Министерството на отбраната Даниел Елсбърг, но не било ясно дали го е направил сам, или с помощта на съучастници.

Хувър сметнал задачата за не особено спешна. Когато Никсън разбрал това побеснял, защото смятал действията на Елсбърг за част от огромна конспирация, целяща да подрони политиката му. Богатият свекър на Елсбърг бил приятел на Хувър и последният отказал да го разпита. Това била последната капка за Никсън:

„Исках разследването на ФБР върху Елсбърг да се засили… Ако съществуваше конспирация, исках да знам и исках всички ресурси на държавата да бъдат използвани за целта. Щом ФБР не желаеше да работи по случая, тогава се налагаше да го сторим сами“.

През юли Никсън накарал Ърлихман да намери начин да свърши работата извън ФБР. Ърлихман наредил на Иджил Крог да сформира екип, който включвал бившия служител от ФБР Г. Гордън Лиди и бившия агент от ЦРУ Хауърд Хънт. Целта им била да спрат изтичането на секретна правителствена информация. Групата получила подходящото прозвище „Водопроводчиците на Белия дом“. Никсън по-късно обвинил Хувър, че го бил блъснал към пропастта на аферата „Уотъргейт“.

Хувър през есента на 1971г.
Хувър през есента на 1971г.

Есента на 1971 г. не била добра за Хувър. Уилям Съливан, енергичният лидер, когото Хувър гласял за свой заместник, предал директора. Освен другите му действия, които накарали Хувър да се съмнява в него, Съливан написла и писмо до шефа си:

“ …Това, което се опитвам да Ви кажа по моя груб и нетактичен начин е, че голям брой от решенията Ви, взети през изминалата година, не бяха добри; Вие трябва да направите една хладнокръвна и безпристрастна инвентаризация на Вашите решения, идеи, политика и т.н. Не искам да видя как Вашата, градена от толкова много години репутация бива унищожена от собствените Ви решения и действия… Не искам да видя тази ФБР организация, в която с радост дадох 30 години от живота си… да се разпадне или омърси по какъвто и да било начин…“.

Няколко дни по-късно Хувър спорил със Съливан часове наред и поискал оставката му. Тази раздяла била много горчива и цялата история стигнала до ушите на Никсън. Публичността, заобикаляща напускането на Съливан, била много неблагоприятна за Хувър. Неохотно, Никсън взел решение да се отърве от Хувър, но изпуснал нервите си, когато Хувър отказал да приеме внимателния намек на президента за оставката му.

В края на годината Хувър все още се държал твърдо на седлото.

„С Марк Фелт, като дясната му ръка, той за пореден път упражнявал твърд контрол над ФБР. Прекратил операциите на COINTELPRO, които се оказали такава голяма заплаха за него и Бюрото, и устоявал на всякакви външни усилия да се вкара ФБР в нови безразсъдни начинания“. (Пауърс)

Помощниците на Никсън направили още един драматичен опит да накарат Хувър да подкрепи една от техните схеми. Избухнал скандал, причинен от вътрешна бележка, която лобистката на ИТТ (интернационална корпорация) Дита Биърд била написала до служители на компанията. В нея тя твърдяла, че правосъдният министър Джон Мичъл се бил съгласил да подеме антитръстови действия срещу ИТТ, в замяна на дарение от 400 000 долара за кампанията на Републиканците.

Разработил се план, според който Биърд трябвало да се закълне, че бележката е фалшива и след това лабораторията на ФБР трябвало да „докаже“, че това е така. Един от хората на президента, Джон Дийн от аферата „Уотъргейт“, бил изпратен при Хувър, за да говори с него по въпроса с участието на лабораторията на ФБР в плана. Хувър с готовност се съгласил. Единственият проблем бил, че бележката не била фалшива и лабораторията доказала точно това. За чест на Хувър, той отказал да промени лабораторния доклад.

Хувър казал на Марк Фелт: „Повикай Дийн обратно и му кажи да скочи в езерото! Аз искам да съдействам, когато това е възможно, но това искане е напълно неуместно!“. В крайна сметка докладът бил пуснат в публичното пространство и Никсън бил бесен. Отново тръгнали приказки за „повишаването на Хувър“ от неговата сегашна позиция в „заслужил директор“, но от това нищо не излязло.

През май 1972 г. Хувър наближавал своята 55-та годишнина в Министерството на правосъдието. На 10 май 1924 г. Министърът на правосъдието генерал Харлан Фиск Стоун натоварил Хувър с отговорността да реформира разкъсваното от корупция Бюро за разследване. След всички заплахи и компромиси, които бил принуден да прави през изминалите десетилетия, той все още можел смело да заяви, че ФБР остава една организация, построена изцяло въз основа на неговите принципи и стандарти – едно уникално постижение в историята на федералното правителство.

Хувър така и не успял да отпразнува своята 55-та годишнина. Той умира на 2 май, на 77-годишна възраст.

Епилог

След смъртта на Хувър Бюрото никога не успява да възвърне своята сила и мощ. Действащият директор Л. Патрик Грей бил принуден да си подаде оставката след като бил замесен в скандала „Уотъргейт“. Между 1973 и 1976 г. Бюрото поело още директни удари, когато делото на репортера Карл Стърн за Свобода на информацията довело до разкриването на операциите на COINTELPRO.

След Уотъргейт били осъждани всякакви правителствени ексцесии. Не е изненадващо, че ФБР било преследвано най-често. Няколко бивши служители на Бюрото били обвинени в одобряването на нахлуване в частна собственост във връзка с разследването на радикалната група „Уедър Ъндърграунд“.

Очевидно Хувър бил позволил нещата да излязат извън контрол в периода на COINTELPRO. Все пак заклеймяването му е реакция, произлизаща от по-късните години на управлението му. Неговият осезаем принос бил забравен покрай повсеместното изваждане на кирливи ризи в ерата след Уотъргейт.

Както и при други личности, натоварени с огромна власт в продължение на дълги години, върху силите и слабостите на Хувър се гледа през призмата на неговото могъщество.

В собствените си очи той бил абсолютен монарх на Бюрото и успял да вдъхне в него своите стандарти и идеи. Не толерирал различията, нито променил възгледите си с хода на времето. От друга страна, неговата представа за елитна и некорумпирана правоохранителна агенция се оказала ефективна от самото начало и като цяло останала незасегната до смъртта му. В началото на 20-те години той поел една корумпирана, неефективна и дисфункционална организация и я върнал във форма за рекордно време, полагайки основите на най-прочутата агенция за криминално разследване в света.

Източник: trutv.com

Криминални Досиета има нужда от помощта ви:
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Топ дарител: Plamen
350
22
The following two tabs change content below.

1
Напиши коментар

avatar
1 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
1 Автори на коментари
Таня Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Таня
Гост
Таня

Страшната статия! Браво!