Публикувано на: 18 май, 2008

Когато Ричард Уитни паднал от златния си трон той изпотрошил чаените чаши на Четиристотинте. Най богатите семейства на Америка били смутени, защото от сивите камъни на Уол Стрийт, нагоре по течението на река Хъдзън, той стигнал до червените тухлени стени на Синг Синг.

Ричард Уитни е типично американско „момче“ от класата на патрициите. Прадедите му пристигнали с първите английски заселници. Той посещава училища за избрани, а след това клубове за избрани. Започва от върховете на бизнеса и накрая става ръководител на едно затворено общество на богаташи – Нюйоркската фондова борса. Имуществата му включвали едно селско имение, една къща в града, осем автомобила, четиридесет и седем костюма, дванайсет бастуна и четири яркочервени сака за лов на лисици.

Но всъщност Ричард Уитни имал две лица, защото водел двойнствен живот, който заблуждавал дори най-близките му. Той шарлатантствал в течение на дванайсет от двайсетте години, през които бил видна личност на Уол Стрийт. Уважавал семейството, класите и привилегиите, но крадял от тъста си, от своя яхт-клуб, от клиентите и от приятелите си. Впускал се в импозантни финансови начинания, ала търговският му нюх бил невероятно слаб. Гордостта му била опустошителна, и все пак, когато накрая, през март 1938г., застава пред света нравствено оголен, той се предал на тези, които го изобличили и били по-нискостоящи от него с изумително безразличие; сякаш и той, и прокурорите, и адвокатите, и съдиите, и пазачите в затвора говорели не за него, а за съвсем друг човек.

Стремителен възход

Малцина биха били по-пригодни за ролята, с която Уитни се нагърбил през една закъсняла мразовита утрин на май 1930 година. На четиридесет и еднагодишна възраст той става най-младият директор, който Фондовата борса е имала някога.

Син на банкер от Бостън, той бил капитан на бейзболния и футболния отбор в Гротънското мъжко училище и уредник в училищния театър. Финансовите му наклонности получават признание, когато го направили касиер на летния лагер в началното училище. В Харвардския университет той също не се посрамил: станал касиер на дружеството „Качамак“ и се отличил като гребец.

Впоследствие психиатрите откриват в характера на Уитни някои черти, които помагат да се разбере какъв студент е бил. Той имал страшна памет за факти, благодарение на която четвърт век по-късно могъл със задоволство да си спомни пълните имена на всички свои съкурсници от Харвард. Но никак не бил педант. Философските понятия го отегчавали, а абстракциите го отблъсквали; той насочвал вниманието си към практически проблеми като студентската дейност и своята популярност в университета.

С това може би се обяснява обстоятелството, че Ричард Уитни постига по-голям успех в Харвард от брат си Джордж, който постъпил там преди него и после го повел към Уол Стрийт. Джордж бил зубрач, а Дик – хитрец.

През 1916г. Джордж се готвел да стане съдружник във фирмата „Дж. П. Морган и С-ие“. Същата година Дик се оженил за Гертруд Шелдън Сендс, вдовица на един от синовете на мисис Уилям К. Вандербилт, и решил да си купи място на Нюйоркската фондова борса. Разбира се, той не искал да взема толкова бързо заем от тъста си Джордж Шелдън, председател на клуба на Юнионистката лига и касиер на Републиканския национален комитет, затова за откупуване на мястото поискал пари от един свой чичо и се установил като посредник по покупко-продажбите на ценни книжа.

Уитни бързо спечелил уважение. Смел, самоуверен, с авторитета си той се носел сремително към ръководните върхове на борсата. Той имал остър език, груби обноски и не си губел времето с глупости, т.е. с неща, които не са свързани с бизнеса. Някои негови колеги го смятали за прекалено сериозен, ала повечето били доволни, че отделя толкова много време за организационна работа. Скоро той става член на управителния съвет на борсата – пост, който запазва до деня на отстраняването си. Участва в заседанията на Комисията за търговската етика (по-скоро лъжеетика) и накрая става неин председател. През 1928г. го избират за заместник-директор на най-влиятелната борса за ценни книжа в света.

Такъв бил напредъкът, отбелязан от единия Ричард Уитни. Другият Ричард Уитни, който живеел в същото тяло, в същото време полагал дяволски усилия да поддържа собствената си къща в също такъв добър ред, както и къщата на Големия съвет.

Спекулативна треска

Ричард Уитни става известен като борсовия агент на Морган, защото боравел с близо тридесет процента от поръчките за покупки на ценни книжа, правени от „Дж. П. Морган и С-ие“ – фирма, в която работел и брат му Джордж. Това братско сътрудничество носело на Дик Уитни по 50 000 долара комисионна годишно.

Бедата била в това, че Дик се заразил от спекулативната краста, която постоянно отвличала вниманието му от сделките с ценни книжа, които бавно носели своята печалба. В началото на цветущия период на 20-те години на миналия век например вниманието му привлякла една компания във Флорида, която искала да произвежда изкуствени торове от хума за търговски цели. Той започва да влага в нея средно по 200 000 долара годишно. После съзрял възможности в една фирма, създадена с цел да копае и продава минерални колоиди. Той не разполагал с достатъчно пари за такива капиталовложения, но пък не му липсвал ентусиазъм, затова брат му Джордж му отпуснал редица заеми, които възлизали общо на 575 000 долара само за тези две начинания.

Джордж можел да си позволи това; безпокоял ли се е дали брат му ще му се издължи, не е известно. Трудно е да се установи също дали се е съмнявал в благоразумието на Ричард или просто е мислел, че е излишно да се задълбочава толкова. Както обяснява по-късно: „Ако брат ми трябваше да взема пари в заем, по-добре беше да ги взема от мен.“

Ала инвестиционните почини на Ричард не оправдават надеждите му, а занемарената му служба по покупко-продажбите на ценни книжа изведнъж изпада в дълбока криза. При критично положение някои хора се свиват в черупките си, други обаче стигат върховете на изобретателността. Уитни бил изобретателен. Тършувайки в служебната си каса за безстопанствени средства, той попада на ценни книжа за 105 000 долара, зачислени на името на тъста му; Шелдън бил умрял, а Уитни бил управител на имуществото му. Той се втурнал към „Корн ексчейндж банк“ и заложил поверените му облигации като гаранция за отпускане на заем. Това послужило като временно средство за облекчаване на критичното му положение и той не виждал в постъпката си нищо престъпно.

Всъщност той се чувствал достатъчно уверен, за да премести „Ричард Уитни и С-ие“ в петнайсет стаи на една нова сграда на Броод стрийт, където частният му кабинет гледал към Фондовата борса.

Когато само две години след това някои негови необмислени борсови спекулации за големи суми създават нова опасност, ценните книжа на Шелдън били все още заложени. За да се справи с новата криза, той ипотекирал градската си къща в горната част на Ийст сайд за 110 000 долара, като по този начин направил първата стъпка от цяла верига лихвени погасявания, които накрая довеждат до разоряването му. Момчето от Гротън и Харвард се превръща в идеален клиент за лихварите.

Такива били различните постижения на двамата Ричард Уитни – поддиректора на Нюйоркската фондова борса и ревностния бизнесмен – когато Америка навлиза в 1929г., връхната година на невероятното безумие.

Черният четвъртък

Инвеститорите гледали как финансовият балон се надува, чували, че борсовите цени са все още под своята реална стойност, купували акции, като например на „Рейдио корпорейшън оф Америка“ – които за дванайсет месеца се повишили от 85 на 420 долара за акция, без изобщо да е плащан дивидент по тях. Въодушевлението било толкова голямо, че случайните спадания през пролетта и лятото разтревожили малцина. Но както трябвало да се очаква, положението станало обезпокоително ясно към октомври, когато на борсата настъпва спадане на цените под съкрушителните удари на масови разпродажби. Големите банкери провеждат съвещание на Уол стрийт и Дж. П. Морган издава заповед борсата да се подкрепи.

Точно в този момент, директорът на борсата Едуард Симънс бил в Европа и Уитни се оказал неин главен ръководител, властен инструмент във вихъра на паниката.

На 24 октомври, Черния четвъртък на 1929г., когато и последните влогове на инвеститорите се топяли под натиска на най-голямото спадане на курсовете в историята на ценните книжа, Уитни поел ролята, която по-късно го прави прочут и предопределя още по-решително бъдещето му. В 13:30 часа той излиза от залата за заседания и се запътва към Търговски пункт №2, където се правят сделките с акциите на „Юнайтед стейтс стийл“. Нямало нужда да се обяснява значението на неговата рядка поява в залата. Борсовият посредник на Морган бил пристигнал. В ръката си той държал лист хартия. Банкерите правели своя ход. Уитни бил техният посланик.

- 204 за „Стийл“! – извикал той. После поръчал 10 000 броя акции по посочената цена – един ангажимент на сума повече от 2 милиона долара. След това Уитни обиколил няколко други търговски пункта и направил поръчки за още 15-20 вида други акции на обща стойност 25 милиона долара, на пакети от по 10 000 акции.

Този жест временно подействал. За пръв път от толкова дни вълната от разпродажби се уталожила. Борсовото табло, което със закъснение съобщавало за кончината на цели състояния, изпарили се няколко часа преди това, сега започнало да показва покачване. Цените се стабилизирали и фактически поръчката на Уитни за 10 000 акции на „Стийл“ по цена 205 долара била осъществена със закупуването само на двеста акции.

Ала пазарът продължил да върви към крах и голямата депресия обхванала страната. Уитни загубил в това сгромолясване 2 милиона долара, или поне така твърдял, а по-късно неговите приятели изтъквали, че това нещастие го е подбудило към неговите злоупотреби. Но и други хора също загубили пари в краха, други хора, които не водели двойнствен живот.

Ражда се герой

От разрухата на октомври и ноември се появява един герой, човек, който самоотвержено бил изоставил собствената си работа, за да работи с банкерите за спасяването на пазара. През май 1930г. борсовите посредници, предоволни от усилията му, избират Ричард Уитни за директор на фондовата борса. Те му поднасят и трогателен сувенир – миниатюрно изображение на Търговски пункт №2, на който той се бил опитал да измени хода на историята. Той поставил сувенира в приемната на канцелариите си на Броод стрийт, където да му напомня за Уол стрийт.

Другият Ричард Уитни, който не знаел мяра, по това време бъркал още по-дълбоко в кесията на Джордж, заемайки от него още пари, за да реорганизира фирмата си в съдружие. Това било странно съдружие: макар и да се присъединяваха четирима нови членове, „Ричард Уитни и С-ие“ била едночленна фирма. Един проницателен човек на Морган охарактеризирал колегите на Уитни като „разсилни“ и препоръчал да се включат по-надеждни съдружници, за да обуздават спекулативното въображение на борсовия посредник. Но Уитни предпочитал своите  разсилни. Той никога не свиквал събрание на съдружници, когато сключвал огромни заеми от името на фирмата. Той ги игнорирал, както игнорирал, доколкото му било възможно, и останалия свят.

Но той не можел да не се замисли над своето състояние, което се топяло. Сега вече той плащал фантастично високи лихви по разните си заеми – а компенсиращите постижения били мизерни. Работата с хумата не вървяла, не вървели и минералните колоиди. Така че, едва станал директор на борсата, и новата му фирма изпаднала в беда. Тогава той отново проявил находчивостта си. Избрали го за касиер на Нюйоркския яхт-клуб, в резултат на което той сложил ръка на ценни книжа за повече от 100 000 долара. През май, юни и юли 1930г. той използва облигациите на яхт-клуба по твърде неджентълменски начин. Срещу тях той получава тринайсет отделни заема, като използва единия за изплащане на другия, веднага след уреждане на работата, и така се спасява от удавяне.

Една година по-късно положението му било все още критично и единият Ричард Уитни отново успява да спаси другия. След като станал директор на „Корн ексчейндж банк“, той преценил, че колегите му съдиректори трудно ще могат да му откажат, и поискал заем за 300 000 долара. Той не предложил, а и те не му поискали, никаква гаранция. Получил парите на вяра, както обичал да казва. Възможно е банкерите да са се поддали на възхвалата на стария Дж. П. Морган, който решително поддържал, че характерът на човека струва повече от гаранциите му.

Но един директор на „Корн ексчейндж“, съдружник на Морган на име Франсис Бартоу, не бил доволен от сделката. Той казал, че не вижда нищо нередно в постъпката на Уитни, но смята, че други хора може да я изтълкуват криво. Изглежда Бартоу много държал на външното впечатление, което щяло да се създаде, защото споделил опасенията си с Джордж Уитни. Скоро след това заемът бил тихомълком поет от къщата на Морган – като по този начин бил затворен в „семейния шкаф“. Естествено съдружниците на Морган имали извънредно голямо доверие в характера на човека и също не поискали от Уитни реална гаранция.

При тези обстоятелства директорът на фондовата борса, сравнително необезпокояван през следващите две-три години, намерил за необходимо да си присвои още веднъж ценните книжа на своя тъст. Той преживявал добре в селското си имение – рентиерска ферма от 200 хектара при Фар Хилз, щат Ню Джърси, където бил член на кварталния комитет, водач на така наречената нюйоркска колония и ръководител на кучетата в Есекската ловна дружина за лисици. Разходите му за работна ръка във фермата възлизали на 1500 долара месечно – за заплати на един надзирател, пастири, коняри, един ездач,  градинар и впрегачи. Кой друг можел да се грижи както трябва за конете му, за породистите му ерширски кокошки и за чистокръвните му бъркширски прасета? Естествено, не икономът, чиито ръце били пълни с големи и малки бутилки шампанско.

Социалистическа ерес

Ако времената създават човека, то този период създава Уитни. Той става признат изразител на политиката и практиката на Нюйоркската фондова борса. Той бил неин директор, както Рузвелт, противоположният възпитаник на Гротън и Харвард, бил президент на страната по време на депресията.

Уитни ненавиждал политиката на „Ню дийл“ (социално-икономическа програма на президента Ф. Д. Рузвелт за преодоляване на депресията), а „Ню дийл“ невиждала фондовата борса поради нейния характер на частен клуб. Уитни ругаел „мозъчните тръстове“, предупреждавайки ги да държат своите държавни контрольори настрана от пазара за ценни книжа. Той произнасял речи, свидетелствал пред комисии на Конгреса и по други начини утвърждавал званието си главатар на „старата гвардия“ сред дейците на пазара. Някои от по-младите мислели, че реформаторското настроение в страната изисква компромис, но Уитни възнаграждавал усилията им с остри нападки.

При огромно мнозинство на Рузвелт в Конгреса, политиката „Ню дийл“ била в настъпление, и един ден Уитни седял в галерията на Сената, където бил поставен за окончателно одобрение един законопроект, с който се създава Комисията за ценните книжа и борсата. За него тази комисия била социалистическа ерес, и той се върнал в Ню Йорк с повишено съдържание на адреналин в синята си кръв.

През 1934г., докато Уитни ораторът прекарвал вечерите си на трибуните, Уитни бизнесменът плащал почти по четвърт милион долара лихви по многобройните си заеми. Той дължал на Джордж около 2 милиона долара и бил така закъсал финансово, че когато заел от един приятел 110 000 долара за тридесетдневен срок (без гаранция), изтекли четиридесет и три месеца, докато го изплати.

Въпреки вече опасното си положение, Уитни тръгва по един още по-рискован път. Тъкмо когато се готвело премахването на сухия режим, той почувствал влечение към компания на име „Дистилирани спиртни напитки“ – фирма за производство на ябълкова ракия.

Ябълки за смет

Когато „Дистилирани спиртни напитки“ пускат на пазара първата си емисия акции, Уитни купува 15 000 броя по 15 долара. Това му струвало 225 000 долара, повечето от които бил взел на заем. После видял как цената на акциите на тази фирма се покачва, докато стига 45 долара. Други хора биха грабнали печалбата си от почти половин милион долара и биха побягнали. Но не и Уитни. Тъй като имал огромна нужда от средства, той заложил облигациите си като гаранция за нови банкови заеми.

Ценните му книжа обаче били обречени на гибел. Те се продавали добре, но не и ябълковата ракия. Отчасти по препоръка на Уитни, компанията увеличава производството си и разширява търговската си организация. Когато и това не помогнало започва да произвежда и уиски от ръж, което също не вървяло добре. Фирмата губела по 55 000 долара годишно и когато тази новина неминуемо стига до Уол стрийт, където пулсът на една фирма се измерва по баланса й, курсът на акциите й пада. Нищо друго не би могло да увреди толкова положението на Уитни. Щом курсът на „Дистилирани напитки“ паднал, неизбежно паднала й стойността на акциите им, дадени като гаранция за заем. След това щяло да дойде очакваното със страх искане на банката или да се изплати заемът, или да се внесе нова гаранция.

Така Уитни бил принуден да погаси доброволно част от дълговете си и да ускори собственото си изобличение. В усилие да задържи курсът на „Дистилирани спиртни напитки“ на равнище, което би запазило стойността на акциите им като гаранционно средство, той започва усилено да ги купува. Купувал, докато станал собственик на 75 000 акции. Цената им продължавала да спада, а той трескаво продължавал да купува. Сега вече нямало полза от никаква изобретателност; чисто и просто той бил хванал една мечка за опашката и не можел да я пусне, без да загуби всичко. Той използвал ценни книжа на клиенти, наследството на Шелби, облигациите на Нюйоркския яхт-клуб, бижутата на жена си и всичко друго, на което могъл да сложи ръка и да го задържи достатъчно дълго, за да му послужи като залог. Всичко отивало за гаранции на банкови заеми, с които или купувал нови акции от „Дистилирани напитки“ или погасявал други банкови заеми. Към водопада от дългове и лихви се трупали и лични, негарантирани заеми от други борсови посредници. Това бил невероятен жонгльорски номер, мъчителна операция, не само незаконна, но и със сигурност водеща към несъстоятелност и затвор, освен ако не станело някакво чудо.

До май 1935г., когато напуска директорския си пост във фондовата борса, Уитни бил загубил в спекулации повече от 400 000 долара, без да се смята аферата с „Дистилирани спиртни напитки“. А акциите им продължавали да падат, макар че той натрупал повече от 100 000 парчета. В отчаянието си Уитни представил застрахователни полици за живот на стойност 250 000 долара като залог за нови заеми.

Кулминационната точка започва да назрява през пролетта на 1937г., когато Уитни посещава брат си Джордж и му разказва за новото си затруднение. То имало познатите нюанси. Трима приятели му били разрешили да заложи ценните им книжа срещу банкови заеми, ала сега си искали книжата обратно, а той не бил в състояние да им се издължи. Джордж му дава 1 225 000 долара и Ричард погасява тези заеми и получава облигациите обратно. Трябвало да ги върне в своите каси, понеже фирмата му още не била уредила трите посреднически сметки за ценните книжа; обаче вместо да стори това, той ги отнесъл в друга банка и ги заложил отново. Сега банковите му заеми възлизали на повече от 5 милиона долара, но тази цифра имала само ограничено значение, защото едни заеми просто погасявали други в бесен устрем да се спазят сроковете.

Пропуснатото заседание

Гибелта на Уитни била ускорена несъзнателно от самата Нюйоркска фондова борса. Между официалните постове, които заемал, след като напуска поста директор на Големия съвет, той бил попечител на Помощния фонд – фонд, от чиито членове се правели удръжки за в полза евентуално на техните вдовици и сираци. Фондът разполагал с 2 милиона долара в ценни книжа и налични пари, а „Ричард Уитни и С-ие“ вършела неговите инвестиционни транзакции под ръководството на попечителите.

В началото на 1937г. попечителите гласуват да бъдат продадени два пакета ценни книжа и да се купи един пакет за 175 000 долара. Облигациите били изпратени в кантората на Уитни и сделката била сключена. Обаче, вместо да върне 175 000 долара в нови облигации и остатъка в налични пари, той ги задържал. После по същия начин в касите на Уитни преминали облигации за още 225 000 долара. През октомври той вече държал у себе си 900 000 долара в облигации и 221 000 долара в кеш, принадлежащи на фонда.

Макар и да бил присъствал ревностно на всички заседания на попечителите на Помощния фонд, кой знае по каква причина той не могъл да участва в едно заседание, което се състояло в понеделник, 22 ноември. Когато събранието почти завършвало, Джордж У. Лутс, секретар на попечителите, забелязал между другото, че Уитни не е върнал ценните книжа и парите. Казал също, че пет пъти в течение на шест месеца той напомнил на борсовия посредник за това. По-късно между Лутс и един анкетьор на Комисията за ценните книжа и борсата се развива следният диалог:

Въпрос: Когато месеците течаха, мистър Лутс, не му ли говорехте малко по-настоятелно за тези облигации?

Отговор: Съвсем не, защото мистър Уитни беше повече или по-малко рязък човек, и аз не можех да отида при него и да кажа: „Слушайте, мистър Уитни, пратете ни ония облигации“ или нещо от тоя род, тъй като мистър Уитни стоеше по-високо от мен. Като служител на борсата аз бях негов подчинен и бях само секретар на комитета.

Въпрос: Страхувахте ли се за работата си, мистър Лутс?

Отговор: Разбира се.

Когато Лутс направил разкритията си на събранието на 22 ноември, Едуард Симънс, председател на комитета на попечителите обвинил секретаря, който получавал 43,50 седмична заплата, в некадърност. Накрая Симънс насочил вниманието си към по-високоплатения злосторник. Той се обадил в кантората на Уитни, откъдето го уверили, че ценните книжа и парите ще бъдат върнати незабавно.

На другата сутрин, Уитни се отбива при Симънс и се съгласява, че авоарите трябва наистина да се съхраняват в трезорите на някоя банка. Симънс настоява това да стане до три часа следобед и Уитни отговорил, че ще направи всичко според възможностите си.

Но възможностите му несъмнено били твърде ограничени. Две трети от споменатите 900 000 долара в ценни книжа той вече бил заложил като гаранции за заеми. Освен това имал само 74 000 долара в брой за покриване на наличните 221 000 долара на фонда. Дефицитът бил огромен.

Уитни постъпил по единствения възможен начин. Унижението пред брат му Джордж било за предпочитане пред публичното изобличение, затова той се завтекъл при него и му разказал всичко. Както и трябва да се очаква, Джордж бил ужасен. Тъй като нямал голяма сума на ръка, Джордж отишъл при друг съдружник на Морган, Томас У. Ламонт, и успял да го убеди да му заеме 1 082 000 долара.

Чашата прелива

Когато Уитни се явил при Симънс в определения краен срок – три часа следобед, той казал, че ценните книжа ще бъдат върнати на другия ден, и добавил за успокоение, че е „говорил с Джордж“. Симънс, който сега се разтревожил от невъзможността на Уитни да предаде веднага ценните книжа и парите, се обадил лично на Джордж Уитни и получил уверения от типа на Морган. В сряда сумата била върната и – поне официално – въпросът бил приключен. В протокола за следващото заседание на попечителите на Помощния фонд било отбелязано, че „всички ценни книжа на комитета на попечителите, съхранявани от „Ричард Уитни и С-ие“, са получени и поставени в касата, а остатъкът от наличните средства е внесен в банката“. Вдовиците и сираците били спасени.

Частно обаче въпросът оставал широко открит. В четвъртък, Денят на благодарността, в дома на Джордж Уитни се състояли две съвещания. На сутрешното съвещание братята Уитни преговаряли с Едуард Симънс. На следобедното съвещание присъствали само братята. Когато вечерта Ричард си тръгнал, било уговорено компанията му да обяви ликвидация. Джордж достатъчно си бил напатил. Разбира се, той можел да продължава да поддържа Дик чак до второто пришествие със заеми, които се били превърнали направо в подаръци, но разкритията на сутрешното съвещание, когато той и Симънс надникнали по-надълбоко в работите на Дик, препълнили чашата. Картината била ясна: Уитни си бил присвоявал пари, откъдето му падне. Единственият начин да се избегне публичен скандал бил да бъде отстранен от Уол стрийт по „приличен“ начин.

Ако можеше този начин да бъде приличен, светът може би никога нямаше да узнае за другото лице на Ричард Уитни.

Разобличаването му, както много велики открития, станало случайно. За катализатор послужила промяната в политиката на управителите на Фондовата борса. Известно време те изисквали финансови отчети само от борсови посредници, които следяли разликата между курсовете на купувачите и продавачите от името на публично-правни дружества. Уитни, посредник на посредниците, който почти нямал работа с инвеститорите, бил освободен от задължението да попълва въпросник, който би разкрил положението му. Но в края на 1937г. било решено всички посреднически къщи да представят отчети.

По някакво съвпадение Уитни се обръща към Бърнард Е. Смит, легендарния пласьор на чужди ценни книжа и му поискал 25 000 долара. Вместо да представи залог, той пак си послужил с израза „на вяра“. Смит, когото Уитни рядко поздравявал дори и с докосване на шапката, му отговорил, че му няма вяра, и докладвал за случая на Чарлз Г. Гей, директор на борсата. Тогава друг един борсов посредник дочул слух, че се извършва спешна разпродажба на акции на „Грейхаунд бъс“ и че продавачът е Уитни. Тъй като спешна разпродажба значи заповед за разпродаване независимо от пазарната цена, и е признак за срочни финансови затруднения, посредникът добросъвестно донесъл за този слух на председателя на Комисията за търговската етика. По-късно се установило, че слухът е лъжлив, ала колелата се завъртели. Комисията за търговската етика, която била поне мълчаливо осведомена за случая с Помощния фонд, решила да изпрати незабавно на Уитни финансов въпросник.

Притиснат до стената

Притиснатият борсов деятел сега буквално залетял между банки и частни лица. Той заложил още 800 000 долара в ценни книжа на свои клиенти, за да получи пари в брой и да купи нови 40 000 броя от акциите на „Дестилирани спиртни напитки“, надявайки се да предизвика покачване на курса им и да си възвърне всичко. Курсът обаче си оставал нисък; фактически през януари и февруари Уитни бил единственият купувач на акции на компанията. За да скрие, че е заложил много на едни единствени акции, той депозира хиляди акции на името на своите съдружници и тъй като те никога нямали навика да поставят под съмнение поведението му, премълчали и това обстоятелство.

След едноседмично протакане Уитни предава въпросника си. Въпреки всички съдържащи се в него лъжливи сведения, Уитни не могъл да отчете достатъчно голям оборотен капитал съгласно правилника на фондовата борса. Веднага било заповядано да се извърши ревизия на отчетните му книги, и на 1 март ревизорът докладвал, че има улики за големи присвоявания. Същия ден Уитни отива при У. Аверил Хариман, по-късно национална фигура и губернатор на Ню Йорк, а тогава съдружник във фирмата „Браун брадърс Хариман и С-ие“, и поискал 100 000 долара. Казал, че в момента нямал залог, ала след няколко дни щял да депозира ценни книжа. Той получил парите, но Хариман не получил залога.

Ако този заем ви се струва необикновен, имайте предвид, че за четири месеца, от ноември 1937г. до март 1938г., Уитни бил сключил не по-малко от 111 заема на обща сума 27 милиона долара. Той бил попаднал във въртяща се врата, която при всяко завъртане заплашвала да го притисне.

В събота, на 5 март, Уитни прекарал два забележителни часа при директора на фондовата борса Гей, докато членовете на Комисията за търговска етика изготвяли обвинения срещу него. Той нито се молел, нито се защитавал, а се държал като бизнесмен и най-вече като практичен човек. Посочвайки, че ако бъде изобличен, фондовата борса ще си навлече лоша реклама, той предложил да си подаде оставката като член на борсата и да напусне Уол стрийт. Гей не се съгласил. Уитни останал невъзмутим, продължавайки преговорите, като че ли бил адвокат на някой друг човек, изпаднал в беда. После си тръгнал, знаейки, че с него е свършено, и зачакал спокойно да се стовари официалният удар.

Във вторник, на 8 март, след звъна на камбанката за откриване на фондовата борса, директорът Гей се появил на издигнатия подиум в единия край на борсовата зала. Борсовите посредници се обърнали към него и чули страшната новина: фирмата „Ричард Уитни и С-ие“ се закрива поради несъстоятелност.

Окръжният прокурор Томас Е. Дюи бързо се сдобил с обвинителен акт от нюйоркския околийски прокурор, който обвинявал Уитни, че е присвоил незаконно 105 000 долара от имуществата на своя тъст. Общият дефицит на Ричард възлизал на 5 600 000 долара, от които братът Джордж Уитни бил ощетен с 2 897 000 долара.

Затвор и последствия

Арестуван, Уитни застанал пред съда, с ръце, сключени зад пардесю, ушито по поръчка, с кадифена яка, докато се четяло формалното обвинение. После го отвели да бъде зарегистриран в полицейския участък в долната част на Ийст сайд. Фотографирали го, взели му отпечатъци от пръстите и го освободили срещу 10 000 долара гаранция.

Няколко дни след това, когато щатските власти също го подвеждат под съдебна отговорност – за злоупотреба на 120 000 долара в ценни книжа на Нюйоркския яхт-клуб, съдията не закрил заседанието на съда чак до пет часа следобед, за да не трябва да пренощува арестантът в затвора, преди да бъде издадено формално обвинение срещу него.

Една седмица по-късно борсовият агент бил изключен от Фондовата борса. Тогава той се признава за виновен по съвкупните обвинения и е осъден на затвор от пет до десет години. Оковават го в белезници с един осъден изнасилвач и го пращат на Луис Е. Лооз, директор на затвора Синг Синг, където се повдигнал голям въпрос за отношението спрямо него. Затворниците му сваляли шапка, давали му път, когато минавал, и се обръщали към него с „мистър Уитни“. Пазачът викал: „Всички, постъпили в събота, понеделник или вторник и мистър Уитни, моля да излязат от килиите.“ Но скоро той престанал да бъде новост, и нормалното положение се възстановило.

Реалните проблеми, обществените сътресения, предизвикани от арестуването на Уитни, се разпространяват бързо из страната. Мнозина недоволстват, че един голям мошеник е подведен под съдебна отговорност само за две от многобройните си кражби и че може да бъде помилван след по-малко от три и половина години. Дълбочината на това чувство проличава от случая с един съдия в Сейнт Луис, който произнасял присъда срещу младеж, откраднал два долара от бензиностанция.

- Някои мислят, че има един закон за богатите, а друг – за бедните – казал съдията. – Сега ние ще изправим тази неправда.

Като взел молив и хартия, той направил грижливи изчисления, след което продължил:

- Ричард Уитни е осъден на пет години за кражба на 225 000 долара. Това прави 45 000 долара на година, 120 долара на ден, пет долара на час. Ти си откраднал два долара. Това прави двайсет и четири минути, и именно на толкова те осъждам.

Поуката от необикновената постъпка на съдията може да не е била схваната от подсъдимия, ала други я схващат много добре. Нюйоркската фондова борса става прицел на много критики. Анкетата за случая, проведена от Комисията за ценните книжа и борсата, стига връхната си точка с обвинението, че служители на фондовата борса от месеци са знаели за деянията на Уитни и са го прикривали, придържайки се към своето задължение да мълчат. Членовете на комисията посочват, че Уитни бил заел над 6 милиона долара от шестнайсет лица, свързани с Големия съвет, че двайсет и един други му били отказали и че подобно масово сключване на заеми е ясен белег за сериозни неблагополучия.

„Така – заключава Комисията – Ричард Уитни като член на братството на борсовите посредници е могъл в течение на години да крие престъпленията си зад това задължение да се пази мълчание“.

„Частният клуб“ започва да се променя под давлението на времената. За пръв път в историята борсата назначава за свой директор човек извън кръга на борсовите посредници и попълва Управителния си съвет с още трима „обществени представители“.

Колкото до Уитни, той миел стените на килиите, работел като писар, играел похвално като бранител в бейзболния отбор на Синг Синг и бил помилван през 1941г., след като излежава три години и четири месеца. Джордж Уитни, който междувременно става директор на „Дж. П. Морган и С-ие“, го поема от вратите на затвора и го праща в Масачузетс, където Ричард става управител на млечна ферма, а после от стажант в един завод за взривни вещества се издига до поста административен управител и накрая до заместник-директор. През 1946г., на 57-годишна възраст, той става директор на едно малко предприятие за производство на изкуствени влакна недалеч от Орландо, Флорида.

Ако Уитни е успял да забрави или поне да замъгли спомените, Нюйоркската фондова борса още се мъчи да стори това. Днес в разкошно обзаведените стаи на членовете на нейния управителен съвет можете да видите големи портрети в маслени бои на нейните предишни директори – всички, с изключение на Уитни. Официалното обяснение за този пропуск е, че нямало място. Въпреки че това звучи като изопачение пред обществото, в обяснението на борсата има безспорна логика. Наистина два портрета на Ричард Уитни биха били немислими, а само един би разказвал половината от историята на един човек, който бе водил двойнствен живот.

из книгата на Харолд Мелинг „Скандалните мошеници“

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –