Публикувано на: 16 август, 2010

Подробностите около хитрото самолетно престъпление на Д. Б. Купър и неговото дръзко бягство се разнищват, премислят и обсъждат вече почти четиридесет години.

През 1971 г. Д. Б. Купър отвлича и заплашва да взриви един самолет, ако неговият собственик – компанията „Нортуест Ориент“, не му даде откуп от 200 000 долара. Когато получава парите, той скача от самолета, натоварен с 10 кг. банкноти, вързани за тялото му.

Никой никога не го вижда отново – нито жив, нито мъртъв. Престъплението му е перфектно, ако е оживял, и пълна лудост, ако е загинал при падането си.

Какъвто и да е случаят, псевдонимът Д. Б. Купър – никой не знае истинското му име – може би е едно от най-прочутите имена на крадци в историята.

Всеки, от служители на властта, до празноглави аматьори, се е опитвал да разкрие мистерията около неговото изчезване. Но случаят си остава загадка до ден днешен и Д. Б. Купър се превръща в „Голямата стъпка“ на криминалния свят, измъквайки се от една от най-мащабните и скъпи операции за залавяне в Америка през 20-и век. Местонахождението на този човек (или неговите останки) представлява една от най-големите загадки на нашето време.

Разбира се, аналите на полицията са пълни с грешки, довели до завинаги неразкрити случаи – от прочутия Джак изкормвача, до убийството на Черната Далия в Лос Анджелис през 1947 г.

Но престъплението на Д. Б. Купър е различно. Първо, в него няма пострадали, въпреки че властите настояват, че той е поставил в опасност десетки животи.

Авиокомпанията „Нортуест Ориент“ претърпява известна щета, а подутото его на ФБР е оголено до кокал. Купър изпълнява корсарския си подвиг в залеза на 47-годишното владение на Дж. Едгар Хувър, който умира скоро след отвличането на самолета. Без съмнение, директорът на ФБР е отишъл в гроба, скърцайки със зъби от ярост, причинена от неспособността на хората му да хванат този човек.

Престъплението на Купър е необичайно и с това, че става причината за засилване на охраната в самолетите и претърсването на пътниците. Преди неговия парашутен скок било напълно възможно да се качиш на борда с бомба под мишница.

Повечето примерни граждани реагират с отвращение на всякакви престъпления, но Купър обикновено предизвиква повече усмивки, отколкото смръщени вежди.

Той извършва престъплението си във време – началото на 70-те години – когато антисоциалното поведение все още е на мода. На него е посветена песен, филм и няколко книги. Той успява да извие ръцете на Дж. Едгар Хувър и да измъкне цяла торба с пари от една алчна корпорация. Той е като Робин Худ за неумиращите хипита.

Но как Д. Б. Купър успява да се измъкне? Никой не знае със сигурност. Знаем, че той е могъл да оцелее след нощното си скачане, понеже неговата лудория е повторена с пълен успех от един имитатор само няколко месеца по-късно.

Мнозина други са пробвали вариации на тази техника за самолетно изнудване – обикновено с по-малък успех. Някои от тях се „разпльокват“, както обичат да казват властите. ФБР вярва, че Купър вероятно е срещнал същата съдба – фатална целувка със земята. Но тяхното мнение не може да се похвали с единодушна подкрепа.

Няколко книги са публикували различни теории – някои сериозни, други абсурдни – за случилото се с Купър. Няколко мъже са се представяли за него, но нито един не го прави убедително. Някои вярват, че Купър е жив и здрав и живее някъде по плажовете на Мексико. Други смятат, че той продължава да води уединен живот някъде в Америка и се подсмихва като Чешърския котарак на нелепите слухове за смъртта си.

Престъплението

Полицейска скица на Д. Б. Купър

Д. Б. Купър обезсмъртява образа си в навечерието на Деня на благодарността през 1971 г. – влажен и мразовит ден в американския Северозапад. В четири часа в тази сряда следобед един мъж, облечен в скромен костюм, пристъпва към гишето на „Нортуест Ориент“ в международно летище на Портланд, и плаща 20 долара за еднопосочен билет до летище „Сиатъл-Такома“. Човекът, на видима възраст около 45 години, дава името Дан Купър. Билетният агент Хан Уилямс му дава място 18С на борда на Нортуест Полет 305, излитащ в 16:35 ч. за половинчасово пътуване до Сий-Так.

Самолетът Боинг 727-100 започнал деня си във Вашингтон окръг Колумбия. Той пренесъл пътниците си до Минеаполис, след което направил кацания в Грейт Фолс и Мисула щата Монтана, преди да продължи на запад към Портланд. Краткият полет до Сиатъл щял да приключи дългия ден. Самолетът можел да приюти 94 пасажери – 28 от тях в първа класа – но за този полет на борда се събрали едва 37 пътници, преди членовете на екипажа да затворят вратите и да се подготвят за излитане.

Екипажът включвал пилота, капитан Уилям Скот (51 г.), втори пилот Боб Ратазак; летателният инженер Х. Е. Андерсън, и двете млади стюардеси Тина Мъклоу (22 г.) и Флоренс Шафнър (23 г.), които имали по-малко от 24 месеца стаж.

Преди излитането никой от екипажа не обърнал особено внимание на Дан Купър – висок и стегнат мъжага. Той бил облечен напълно неутрално – тъмен костюм, вратовръзка с игла, бяла риза и типичната за онази епоха мека шапка. Той носел тъмен шлифер и куфарче, имал тъмни очи, къса кестенява коса – без бакенбарди. Той бил от бялата раса и не говорел с акцент. Имал тен или средиземноморски цвят на кожата, описван като смугъл или маслинен.

Минути след излитането на самолета Купър подал някаква бележка на стюардесата Фло Шафнър. Мъжете пътуващи сами често пробутвали телефона си или номера на хотелската си стая на привлекателните стюардеси, и предполагайки, че става въпрос за подобен случай, тя прибрала листчето в джоба на униформата си без да го прочете.

При следващото й минаване покрай него Купър й махнал да се приближи. Той казал: „По-добре го прочети. Имам бомба“. Той кимнал към куфарчето в скута си. Шафнър отишла в кухнята, прочела бележката и я споделила с колежката си Тина Мъклоу. Двете се забързали към пилотската кабина и показали съобщението на капитан Скот. Пилотът незабавно уведомил по радиото въздушния контрол на летище „Сий-Так“, които съобщили на полицията, а тя от своя страна се свързала с ФБР. Федералните направили спешно обаждане до президента на компанията „Нортуест Ориент“ Доналд Нироп, който настоял да се съобразят с всички искания на Купър.

Точното съдържание на бележката на Купър е изгубено, понеже похитителят настоял екипажът да му я върне и си прибрал обратно потенциалното доказателство. Но Шафнър по-късно си спомня, че бележката била написана с печатни букви и съдържала точни инструкции за предаването на 200 000 долара в брой и два комплекта парашути (два за гърба и два резервни за гърдите). Той искал да получи тези неща, когато се приземят на „Сий-Так“ и заплашвал, че ще взриви самолета, ако претенциите му не бъдат изпълнени. Шафнър и останалите, които прочитат бележката, впоследствие са единодушни, че тя е съдържала фразата „това не е майтап работа“.

Капитан Скот изпратил Шафнър обратно при похитителя. Тя седнала на неговото място до алеята, а той се преместил до прозореца. Купър отворил куфарчето си достатъчно широко, за да й позволи да зърне няколко жици и два червени цилиндъра, които може би били пръчки динамит. Купър й казал да предаде на пилота да стои нависоко, докато парите и парашутите не бъдат приготвени в Сиатъл. Тя се забързала към пилотската кабина с последното съобщение.

Скот скоро обявил по интеркома, че някакъв технически проблем изисква самолетът да покръжи малко, преди да кацне. Всички, с изключение на неколцина пътници, изглежда били в неведение за отвличането. То обаче едва ли щяло да ги изненада.

Дилемата с отвличането

Отвличанията на самолети били в апогея си през 60-те и 70-те години на миналия век. Съобщава се за повече от 500 въздушни пиратски инциденти по целия свят през последните 70 години, като около две-трети от тях се случват само през 1960-1973 г.

Първото известно въздушно похищение се случва през 1931 г., когато един пощенски самолет на Пан Американ е превзет от перуанска революционна политическа фракция, която искала да го използва за разпръскването на пропагандни листовки. Пилотът отказал да излети и самолетът останал на летището в продължение на 11 дни, преди революционерите да се откажат от плана си.

Политическата идеология изиграва голяма роля в повечето ранни отвличания, сред които и 25 превземания на самолети в периода 1947-58 г., когато източноевропейски дисиденти се опитват да избягат от комунистическия режим.

Джак Греъм

Финансово мотивираните отвличания са редки, но не и непознати. На 1 ноември 1955 г. един полет на „Юнайтед Еърлайнс“, пътуващ от Денвър за Сиатъл, се разбива 11 минути след излитането си, убивайки всичките си 39 пътници и петчленен екипаж. Разследващите откриват индикации за бомба в товарното отделение. Доказателствата хвърлят подозрение върху Джак Греъм – семеен мъж с две деца – който бил собственик на крайпътен ресторант в Денвър. Криминалистите установяват, че епицентърът на експлозията се намира точно в опакования като подарък пакет, който бил качен на борда от майката на Греъм Дейзи Кинг, която загинала в катастрофата. Греъм бил дал пакета на майка си преди тя да си замине. Уликите сочели, че той се е надявал да се сдобие с наследство и застраховка в размер на 50 000 долара. Вместо това бил осъден за убийство и екзекутиран.

Въздушните похищения рязко се покачват през 60-те години, когато фразата „Отведи ме в Хавана“ става част от репертоара на всеки комик, докато привържениците на революционера Фидел Кастро и тези на неговия противник Фулгенсио Батиста кръжели над пролива във Флорида на борда на отвлечени самолети. Това накарало президента Кенеди да въведе през 1961 г. първите мерки за сигурност във въздуха, които са познати и днес: въоръжени бордови агенти и ключалки на пилотските кабини. Конгресът одобрил и смъртна присъда за въздушните пирати.

През 1968 г. започва нова ера във въздушното пиратство, когато недоволни палестинци и други араби използат пътнически самолети, за да си изкарат яда на Израел. Първото подобно отвличане се случва на 23 юли 1963 г., когато трима араби похищават полет на израелската авиолиния „Ел Ал“, пътуващ от Тел Авив за Рим. Самолетът бил отклонен за Алжир, където пътниците били освободени, макар че някои от тях били държани на борда повече от месец.

„Ел Ал“ се превръща в лидера на въздушната индустрия, що се отнася до охранителните мерки – обискиране на пътници, въоръжена охрана на борда и бронирани врати на пилотските кабини. Тогава политическите въздушни пирати насочват вниманието си към други авиокомпании, които летят за Израел, включително и известен брой американски превозвачи. През 1970 г. група палестинци успяват да координират едновременното отвличане на три самолета – на „ТУА“, „Суисеър“ и „Бритиш Еъруейз“. Самолетите били отклонени за Йордан, изпразнени от пътниците и екипажа и взривени.

Но американските власти не изпитвали желание да правят преломни промени в методите за въздушна охрана, дори и след трите отвличания в Йордан. Президентът Никсън наредил да се поставят обичайните въоръжени въздушни маршали на някои полети. По-агресивните мерки, като проверка на багажа или метални детектори, били отхвърлени, понеже се смятало, че са лоши за бизнеса.

Възползвайки се от този пропуск, Купър бил в състояние да се качи безпрепятствено на борда на Полет 305 с бомба – или поне така твърдял той – макар всички в индустрията прекрасно да осъзнавали, че липсата на мерки за сигурност може да позволи на един единствен човек да свали цял самолет.

Изпълняване на исканията

Наземният кризисен екип по отвличанията, включващ сиатълската полиция, агенти на ФБР, служители на „Нортуест“ и Федералната авиационна администрация (ФАА), разполагал с приблизително 30 минути да изпълни исканията на Купър. ФБР се засуетило да събере 200 000-те долара в брой, а полицията да набави двата комплекта парашути.

Купър изрично бил посочил, че иска 20-доларови банкноти – индикация за вниманието му към детайлите. Той очевидно бил пресметнал, че десет хиляди 20-доларови банкноти щели да тежат само 9,50 кг. По-малките деноминации щели да добавят тежест и опасност към парашутния скок. По-големите щели да предизвикват повече подозрение и съответно били по-трудни за харчене.

Купър настоял банкнотите да имат случайни, непоследователни серийни номера. Агентите от ФБР последвали неговите инструкции, но се уверили, че всяка банкнота започва с кодовата буква L, издадена от офиса на Федералния резерв в Сан Франциско. Почти всички банкноти датирали от 1969 г. Надпреварвайки се с изтичащото време, агентите организирали една бърза фотосесия, в която заснели на микрофилм всичките 10 000 серийни номера.

Междувременно търсенето на подходящи парашути се оказало по-трудно от събирането на 200 000 долара в брой.

Първоначално задачата изглеждала проста. Военновъздушната база Маккорд в Такома се съгласила да осигури два военни парашута. Но Купър отхвърлил военните парашути, които разполагали с автоматично отварящ се механизъм. Той настоявал за цивилни, ръчно отварящи се парашути. След серия от френетични телефонни обаждания полицията в Сиатъл успяла да се свърже със собственика на едно училище за летене. То било затворено, но човекът все пак бил заставен да им услужи. Той посрещнал полицаите в училището и скоро полицейската кола се изстреляла със ценния си товар към летището.

Бележката на Купър не споменавала за плана му да скочи, но властите се досетили за неговите намерения. Те обаче се чудели за какво са му два парашута. Да не би да възнамерявал да вземе със себе си някои от пътниците или член на екипажа? Този въпрос възпирал всяка мисъл за използването на фалшиви парашути, които биха сложили край на отвличането – и на живота на похитителя.

На борда на самолета Купър си пийвал бърбън с вода и дори предложил на стюардесите да си плати за питието. Неговите маниери и темперамент продължават да бъдат предмет на спорове. Според спомените на ФБР, той е бил пиян и доста сприхав. Един от агентите казва, че похитителят бил използвал „мръсен език“ и се държал „неприлично“.

Но Мъклоу, която прекарала повече време с Купър от другите членове на екипажа, го описва като джентълмен. Тя казва: „Той изглеждаше доста приятен. Не беше жесток и гаден. Беше внимателен и спокоен“. Един пример в подкрепа на нейното мнение е фактът, че Купър пожелал да бъде доставена храна за екипажа при кацането на самолета в Сиатъл.

Властите предполагали, че Купър е живял тук или е бил роден в Северозапада. Той не говорел с никакъв доловим местен диалект, но разпознал Такома от въздуха, докато самолетът кръжал отгоре, и знаел, че Военновъздушната база Маккорд се намира на 20 минути път от „Сий-Так“.

Той бил добре запознат със скоковете с парашут и начетен в аеродинамиката, и се впускал в такива подробности, като ъгъла на задкрилките на крилата или минималната въздушна скорост на Боинг 727. Мнозина вярват, че той е бил активен или пенсиониран военен служител и някога е бил разпределен на служба в базата „Маккорд“.

„Всичко е готово“

С парите и парашутите под ръка, наземният кризисен екип се свързал с Купър в 17:24 ч. с простото съобщение: „Всичко е готово за пристигането ви“. Купър наредил на капитан Скот да придвижи самолета до една отдалечена, добре осветена площадка. Той заповядал да намалят осветлението в кабината – предпазна мярка срещу полицейските снайперисти. Купър настоял, че никакви коли не бива да се приближават до самолета, а човекът с парите – служител на „Нортуест“ – трябва да бъде сам.

Служителят на авиокомпанията паркирал служебната си кола недалеч от самолета. Купър наредил на Мъклоу да спусне кърмовата стълба. Служителят първо качил двата парашута и после се върнал за парите, поставени в голяма брезентова торба.

Виждайки, че изискванията му са изпълнени, Купър се захванал за работа. Той позволил на 36-мата пътници и стюардесата Фло Шафнър да напуснат самолета, но не освободил Тина Мъклоу и тримата мъже в пилотската кабина – Скот, Ратазак и Андерсън.

Чрез капитан Скот един представител на ФАА поискал разрешение да се качи на борда. Той очевидно искал да предупреди похитителя за последствията от това въздушно пиратство – възможна смъртна присъда. Купър му казал да си го завре и отхвърлил молбата му.

Междувременно, Мъклоу четяла ръководството за работа с кърмовата стълба, която се спускала с помощта на обикновен лост, подобен на автомобилната ръчна спирачка. Купър я попитал дали стълбата може да се спусне по време на полет, но стюардесата му казала, че не вярва това да е възможно. Купър й заявил решително, че много греши.

След това похитителят използвал телефона на стюардесите, за да даде на пилота инструкции как и накъде да лети. Той наредил височината да не надвишава три хиляди метра, задкрилките да са завъртяни на 15 градуса, а скоростта да не надхвърля 150 възела. Купър предупредил пилота, че носи висотомер на китката си и може да сверява височината.

По-голям самолет не би могъл да поддържа толкова ниска скорост. Но Купър очевидно знаел, че лекотоварният 727 (тежащ само 50 тона без гориво) би могъл да лети и с 80 възела в гъстия въздух на 3000 м. височина. Дори с пълни резервоари самолетът не би имал проблем да поддържа скорост от 100 възела.

Парашутистите предпочитат по-бавна скорост, за да компенсират вятърните завихряния, но един скок при 150 възела е приемлив само за експерти в скоковете. Купър бил избрал Полет 305 не само заради удобната дестинация, но и заради самия самолет. Боинг 727-100 има три двигателя, един високо на фюзелажа, точно пред вертикалния стабилизатор на опашката, и два други от всяка страна на корпуса, точно над хоризонталните стабилизатори. Той знаел, че никой от двигателите няма да му попречи, когато спусне кърмовата стълба и се гмурне в нощното небе.

Купър казал на екипажа, че иска да отиде в Мексико Сити, но първи офицер Ратазак му съобщил, че при исканите от него височина и скорост самолетът би могъл да измине само 1000 мили. Мексико Сити се намирал на 2200 мили разстояние. След кратко съвещание екипажът и Купър се съгласили да кацнат за презареждане в Рино щата Невада.

Купър поискал самолетът да се напълни с гориво преди да напусне Сиатъл, но зареждането се забавило. Той отново показал дълбоките си познания за устройството на 727. Купър очевидно бил наясно, че самолетът може да поема 4000 галона гориво в минута. Когато процесът отнел повече от 15 минути, той поискал обяснение и отправил заплахи. Стреснати от бомбената опасност, служителите на летището побързали да си свършат работата.

Междувременно, похитителят и екипажът обсъждали маршрута на полета. Невъзможно било да стигнат по права линия от Сиатъл до Рино, спазвайки определената от Купър височина. Самолетът щял да мине на опасна близост от няколко високи върхове в Каскадните планини. Той и капитанът стигнали до компромисното решение да заобиколят от запад опасните височини по един нисък маршрут познат като Вектор 23.

Накрая Купър казал на капитан Скот, че налягането в пътническия салон не бива да се регулира. Похитителят знаел много добре, че може да диша нормално на 3000 м. височина и също така разбирал, че изравненото въздушно налягане вътре и извън самолета ще сведе до мининум опасността от бурен приток на въздух, когато спусне кърмовата стълба.

След изясняването на всички тези подробности Купър дал знак за излитане. Самолетът заходил към пистата, набрал скорост и вдигнал колесника си. Часът бил 17:46 ч., два часа и шест минути след като Полет 305 се приземил в Сиатъл.

Скокът

Вече във въздуха Купър изпратил стюардесата Мъклоу в пилотската кабина при останалите от екипажа. Вратата на кокпита нямала шпионка, а самолетът не бил оборудван с камерите за наблюдение, с които разполагат днешните летателни машини. Екипажът бил оставен в неведение за действията му, докато капитан Скот се опитвал да поддържа ниската височина и скорост.

В 20:00 ч. на таблото светнала червена лампичка, индикираща, че в самолета е отворена врата – кърмовата стълба.

Капитан Скот попитал по интеркома: „Можем ли да направим нещо за теб?“. Отговорът бил кратък: „Не!“. Това е последната дума, която екипажът чул от Дан Купър.

В 20:24 ч. Скот забелязал леко пропадане на носа на самолета, последвано от настройващо движение на опашката. Той предположил, че това се дължи на спуснатата кърмова стълба. Скот отбелязал мястото – близо до река Луис, на 25 мили северно от Портланд. Екипажът решил,че Купър е скочил, но нямали друг избор освен да продължат към Рино, тъй като нямало как да потвърдят подозренията си, без да нарушат забраната да не напускат пилотската кабина.

Самолетът докоснал земята в Рино в 22:15 ч. Екипажът чакал нервно в продължение на пет минути. Капитан Скот говорил по интеркома. Когато не получил отговор, предпазливо отворил вратата. Пътническият салон бил празен. Похитителят бил изчезнал, отнасяйки със себе си почти всичко, което бил качил на борда – шапката, палтото и куфарчето с бомбата. Парите и единият комплект от парашутите също ги нямало.

Скокът му представлявал изключителен подвиг.

Купър бил слязъл полекичка по кърмовата стълба, натоварен едновременно със задния и преден парашут. Той бил овързал торбата с пари за тялото си с помощта на найлоновите връзки, отрязани от другите парашути. Той носел, или бил облечен със сакото, шапката и шлифера си. Краката му били обути с обикновени градски кожени обувки. Купър бил застанал на най-долното стъпало, брулен от щипещия вятър и леден дъжд в мрачната бурна нощ, и бил скочил на сляпо в непознатия терен под себе си. Температурата на въздуха на височина 3000м. била приблизително -21 градуса. В момента на скока самолетът се движел малко по-бързо от определената от него скорост – 170 възела, което се равнява на около 314 км/ч. Въпреки всичко това Купър изпълнил плана си докрай. Той скочил в мастиления мрак. Отдолу, чакащи да го посрещнат, стърчали острите върхове на 50-метрови борове и опасните чукари и процепи на планините.

Купър, разбира се, изчезва завинаги. Никой, никога не успява да докаже, че той се е измъкнал невредим. Но никой не е в състояние да докаже и обратното.

Разследване

Все пак Купър оставил след себе си някои неща – резервните парашути и осем угарки от цигари „Роли“. Властите били изненадани да открият и черната му вратовръзка и седефената му игла към нея – недогледано потенциално доказателство, което вероятно било единствената му грешка. Криминалните експерти от ФБР каталогизирали 66 отпечатъци от пръсти, които нямали съвпадение с тези на пътниците и екипажа. Но те не ги отвели доникъде.

В ретроспекция, простият подход в стил „стражари и апаши“ би бил най-добрият начин да се залови похитителят: проследяване на самолета, изчакване на скока, и преследване по земя. Властите се опитали да направят това, но изгубили шанса си, защото избрали неподходящ самолет за преследването. Военновъздушната база осигурила два изтребителя F-106, чийто пилоти били инструктирани да следват Боинга на безопасна дистанция и да следят за скока. Но изтребителите са създадени да летят със скорости от 2000 км/ч. Те са безполезни при ниска скорост и височина. Властите се опитали да поправят грешката си, изпращайки един по бавен Локхийлд Т-33 на Националната въздушна гвардия, но дотогава Купър вече бил скочил от самолета.

Лошото време в нощта на скока накарало властите да отложат наземното преследване за следващия ден – Денят на благодарността. Изтощителното издирване по земя и въздух, което се проточило в продължение на няколко седмици, не донесло никаква следа нито от похитителя, нито от неговия ярък жълточервен парашут. За сметка на това било открито тялото на един изчезнал тинейджър. Мнозина „купърофили“ са убедени, че безплодността на търсенето означава едно единствено нещо – Купър не се е размазал в скалите, нито е бил нанизан на някой бор, а се е измъкнал жив и здрав.

В Деня на благодарността ФБР преровило криминалните си архиви за човек с името Дан Купър просто за всеки случай – ако похитителят бил толкова глупав, че да използва истинското си име. Бюрото изпратило един от агентите си да провери полицейското досие на един човек от Портланд – на име Д. Б. Купър. Портландският репортер Джо Фрейзър дочул, че ФБР души в местното полицейско управление. Служителят от архива му казал, че Бюрото проверява някой си Д. Б. Купър във връзка с отвличането на самолета на „Нортуест Ориент“. Човекът се оказал чист, но благодарение на журналистите името Д. Б. Купър завинаги залепнало като псевдоним на загадъчния похитител.

Издирва се Д. Б. Купър

Издирва се Д. Б. Купър

Широко разпространената полицейска скица на заподозряния, базирана на описанията на екипажа и пътниците в самолета, показва един мъж, който има бегла прилика с Бинг Кросби (популярен американски певец и актьор). През 1976 г. федералният съд обвинява похитителя във въздушно пиратство в негово отсъствие. Обвиненията са в сила и днес, а случаят формално е още отворен. ФБР казва, че е проверило близо 1200 потенциални заподозрени и е събрало достатъчно документация и доклади, че да напъни целия Боинг 727. Сигналите продължават да идват – някои от граждани, които се обаждат, за да натопят приятели, познати и роднини, а други от хора, представящи се за Купър.

ФБР без съмнение ще се радва да разреши случая за човека, който ги направил на маймуни.

Пенсионираният агент от ФБР Ралф Химълсбах, който в продължение на осем години води разследването на случая, нарича Купър „вредител“, „копеле“, „мръсен, гаден крадец“ и „нищо повече от хлъзгав, скапан престъпник, който застраши животите на над 40 души заради пари“.

„Това не е героично“ – казва той веднъж за репортерите. – „Това е егоистично, опасно и антисоциално. Аз не му се възхищавам. Той изобщо не е достоен за възхищение. Той е просто глупав и алчен“.

Химълсбах поддържа теорията за „размазването“. А как тялото, парите и парашутите са избегнали откриване след годините издирване от страна на армия от служители на реда, доброволци и дори бойскаути? Химълсбах казва, че може би са търсили на погрешното място.

Вярва се, че районът на скока се простира грубо на около 15 км. от междущатска магистрала I-5, близо до град Ариел в щата Вашингтон и езерото Мъруин на река Луис, което разделя окръзите Кларк и Каулиц. ФБР успява да закове тази локация като разиграва наново парашутния скок. Деветдесеткилограмова шейна била закачена за парашут и хвърлена от кърмовата стълба на Боинг 727, пътуващ със същата скорост и на същата височина, и точно на мястото, където капитан Скот усетил потъването на носа на самолета.

Но по-късните изчисления поставят скока на запад, а не на изток, от магистрала I-5, близо до селцето Уудланд в щата Вашингтън и река Колумбия. Скъпото издирване край Ариел било загуба на време, казва Химълсбах. Той разказва, че това прозрение го е осенило през 1980 г., когато, в деня на пенсионирането му, го посетил капитан Скот. Двамата се заговорили и Скот споменал, че самолетът е пътувал на запад от мястото, откъдето ФБР смятало, че бил минал. Никой в агенцията не успява да обясни как подобен гаф е останал незабелязан в продължение на девет години.

Следи и още теории

Парите открити в реката

Парите открити в реката

На 10 февруари 1980 г. едно осемгодишно момченце, което си копаело в пясъка край брега на река Колумбия, изровило три пачки от стари 20-доларови банкноти – общо 5 800 долара – чийто серийни номера съвпадали с тези от плячката на Купър. Химълсбах смята, че това е доказателство за неговата теория с „размазването“, макар че парите били открити на около 60 км. от новооткритото място на скока край Уудланд. Един геолог заявил, че парите вероятно са се озовали на речния бряг през август 1974 г., близо три години след скока. Според него, парите са били носени по течението на реката и са били изхвърлени на брега на това място. Може би чантата на Купър се е закачила някъде нагоре по течението на реката, а може и да е на дъното, заплетена в корените и достатъчно изгнила, че да почне да изпуска пачките с пари.

Откриването на парите дало стимул на нови търсения в този район, докато накрая природата не се намесила. На 18 май, 14 седмици след намирането на пачките, изригването на вулкана Сейнт Хелънс покрива района с дебел слой пепел и причинява огромни пожари. Мнозина се страхуват, че изригването може би завинаги е унищожило следите свързани с Купър.

Ричард Тосау, бивш агент на ФБР от Калифорния, смята, че откритите на брега пари са доказателство, че Купър се е удавил в река Колумбия. Той казва на един репортер: „Аз съм убеден, че той е на дъното на реката. Нямам съмнение, че скелетът му ще бъде открит там, заедно с парашутите и парите“. Тосау предприел издирване с помощта на водолази, сонар и драгиращи куки, но не намерил нищо.

Освен ФБР, много малко изследователи на Купър вярват, че откритите на брега пари са неопровержимо доказателство за кончината му. Някои смятат, че той е стигнал до Ванкувър или Портланд и е хвърлил парите в реката, защото е разбрал, че серийните номера са записани и е решил, че плячката му е твърде гореща, за да може да я похарчи. Други пък казват, че няколкото пачки просто са паднали от торбата, докато Купър се е спускал с парашута.

Разбира се, теориите процъфтяват в онези криминални случаи, в които доказателствата са най-оскъдни.

Според сценария предпочитан от планинарите в района на скока, Купър е скрил парашута си в някоя животинска бърлога, или под някоя скала, след което е поел към мястото на предварително уговорена среща с негов съучастник, и двамата са заминали за Мексико, където той днес си харчи парите, текила по текила. Ами парите в реката? Според тях, той може би е спрял на някой мост и е хвърлил пачките само, за да заблуди полицията.

Тази теория има няколко недостатъка. Купър бил обут с градски обувки, които биха се разпаднали при един планински преход, а и по-вероятно е да са паднали от краката му още във въздуха. Освен това той бил доста безгрижен относно маршрута си, приемайки предложението на капитан Скот да използват Вектор 23. Ако е имал среща със съучастник, той едва ли би искал да променя посоката.

А съществува и проблемът с липсващите пари.

Купър не бил похарчил плячката си за текила, нито за нещо друго. Всяка банка получава от ФБР списък със серийните номера на откраднатите 20-доларови банкноти. Освен онези, намерени край река Колумбия, нито една едничка банкнота не се появява в обръщение. В своята книга бившият агент Тосау предлага награда от 100 000 долара за този, който му донесе дори една банкнота. Никой не се появява да си поиска наградата, както никой не се появява и за възнаграждението от 30 000 долара, обявено от авиокомпанията. Ако Купър е имал съучастници, то те са необичайно лоялни.

Имитаторите

Прочутият криминален псевдоним Д. Б. Купър се поддържа жив от медиите на всяка годишнина от престъплението. Името му се възкресява и всеки път, когато някой друг се опита да извърши вариация на неговия подвиг.

Той има много имитатори, някои от които доста невероятни.

Наскоро, на 25 май 2002 г. един отчаян от финансовите си пробеми мъж, на име Аугусто Лакандула, се въоръжава с пистолет и граната, ограбва 277-те пътници на борда на самолет от авиокомпанията „Филипин Еърлайнз“ и скача от два километра височина, опасан със саморъчно направен парашут. Тялото му е изчегъртано от гористата почва на 60 км. от Манила.

Подобни новинарски истории винаги споменават името на Купър, като прадядото на това престъпление. Но той всъщност е само правнук.

Две седмици преди скока на Купър един пътник на име Пол Кини извадил пистолет на борда на полет на „Еър Канада“, летящ над Монтана. Той поискал пари и парашут, също като Купър, но бил нападнат и повален от екипажа, когато оставил оръжието, за да си сложи парашута. Химълсбах вярва, че Купър е взел на заем този план от Кини, а детайлът с бомбата в куфарчето е взаимствал от филма „Летище“, създаден по едноименната книга на Артър Хейли, който излиза по кината само няколко месеца преди скока на Купър.

Трима други похитители копират схемата на Кини/Купър през 1972 г. И тримата оцеляват след скока – което е още едно доказателство за привържениците на теорията, че Купър е жив. Един е застрелян от полицията, а останалите двама са заловени.

Отвличането, което се случва на 7 април 1972 г., около четири месеца след това на Купър, е може би най-интересно от гореспоменатите три.

Един мъж, използващ името Джеймс Джонсън, се качил на борда на Полет 855 на „Юнайтед Еърлайнс“, пътуващ от Нюарк за Лос Анджелис, по време на междинното му кацане в Денвър. Самолетът бил Боинг 727, с кърмова стълба. Също като Купър, мъжът бил описан като незабележим. Малко преди излитането той отишъл до тоалетната и се дегизирал със слънчеви очила, перука и фалшив мустак. Когато се върнал на мястото си, един от пътниците забелязал, че той държи в ръката си нещо като граната.

Похитителят дискретно показал пистолет на стюардесата и й подал плик, надписан с „Инструкции за откуп“. Тя се забързала към пилотската кабина. Заповедите към пилота били изрични:

  • Приземи се на международното летище в Сан Франциско и паркирай на отдалечената писта 19.
  • Поръчай презареждане, но не позволявай на други коли, освен цистерната, да се доближават без разрешение.
  • Кажи на „Юнайтед Еърлайнс“ да осигурят четири парашута и откуп от 500 000 долара.

Пилотът се отклонил, както му било заповядано, и исканията на похитителя били изпълнени. Обратно във въздуха, Джонсън наредил на пилота да лети на изток-североизток към град Прово в щата Юта, на около 4800 м. височина и със скорост 320 км/ч. След 90 минути той наредил да се изравни налягането в салона. Един от помощник пилотите надникнал под вратата на кабината и видял как Джонсън умело навлича парашута си, сякаш го е правил стотици пъти. Мъжът проверил отново скоростта и височината на самолета, както и посоката на вятъра и състоянието на небето. Той изгасил осветлението, за да вижда по-добре земята и се хвърлил над централна Юта от задните стълби. ФБР започнало разследването още в момента, когато самолетът кацнал в Солт Лейк Сити. Криминалистите проверили коланите на седалките, опаковките от дъвки, угарките от цигари и т.н. за пръстови отпечатъци. Бележката оставена от похитителя била изпратена за подробен анализ в лабораторията. Армия от служители на реда се изсипала в района на Прово в търсене на следи.

За разлика от Купър, Джеймс Джонсън помогнал на разследващите, допускайки обичайния гаф на престъпниците: разприказвал се. След като се разнесли новините за отвличането един човек от Юта се свързал с ФБР в Солт Лейк Сити. Някакъв негов познат на име Ричард Ф. Маккой му бил разказал за „непробиваема“ схема за откуп. Детайлите били идентични с отвличането на самолета на „Юнайтед“. Полицията научила, че Маккой (29 г.) е бивш учител в мормонско училище, който понастоящем изучавал право в Университета Бригам Йънг. Той бил женен с две деца.

Ричард Ф. Маккой

Ричард Ф. Маккой

Той нямал досие, но биографията му била вълнуваща. Ветеран от Войната с Виетнам, той бил бивша Зелена барета, пилот на хеликоптер и запален парашутист. ФБР сравнило снетите в самолета отпечатъци с тези на Маккой и те съвпаднали напълно, както и почеркът му се оказал същия като този от бележката на похитителя.

Междувременно едно момче открило парашут край един канал извън Прово. Един служител в крайпътно заведение познал Маккой на снимката, която му показали ченгетата. Той си бил купил млечен шейк от него точно в нощта на скока. Маккой бил платил пет долара на някакъв тинейджър да го закара в града.

На 9 април, два дни след отвличането на самолета, ФБР арестува Маккой и го обвинява във въздушно пиратство. В къщата му агентите откриват 499 970 долара. Маккой настоявал, че е невинен, но парите говорели друго. Прокурорите настояли за особено тежка присъда, за да послужи този случай за пример. Маккой бил осъден на 45 години затвор.

Той бил изпратен във федералния затвор в Луисбърг щата Пенсилвания. През август 1974 г. предприел бягство от крилото със средна степен на сигурност заедно с един друг отчаян затворник. Три месеца по-късно един сигнал отвел ФБР до една къща във Вирджиния Бийч щата Вирджиния. Маккой стрелял с пистолет по агентите и един от тях го застрелял при самоотбрана.

През 1991 г. Ръсел Калам – поредният бивш агент на ФБР, който написва книга – става съавтор на книгата „Д. Б. Купър: Истинският Маккой“, която поддържа теорията, че Купър и Маккой са един и същи човек. Тази версия е подкрепена от сходните им методи в отвличането на самолетите, както и на оставената от Купър вратовръзка и игла. Маккой имал подобна врътовръзка, но такива се носели от всички студенти в Бригъм Йънг. Но той притежавал и седефена игла за вратовръзка, също като онази на Купър.

Калам казва за пресата, че Маккой „никога не е признавал, нито отричал, че е Купър“. Той твърди, че Маккой е бил попитан директно дали е Купър по време на разпитите и бил отговорил: „Не искам да говоря за това с вас“. Той отнесъл истината в гроба си.

„Аз съм Дан Купър. Аз също“

През годините хиляди американци са докладвали на полицията за свои приятели, роднини и колеги, които имат прилика с прочутата скица на Купър. ФБР получава около 10 000 такива сигнали. Много от набедените лица били опитни парашутисти, но приличали на скицата само ако замижиш с очи.

Някои от сигналите касаели изчезнали лица. Изглежда малко вероятно, че някой би изчезнал просто така, без да успокои тревогите поне на един свой близък или приятел – родител, съпруга, дете или брат. Но, според ФБР, точно това би могъл да е случаят с Купър, ако той не е оцелял след падането. Агенцията смята, че той е бил самотник, който нарочно се е изолирал от хората.

Десетки мъже признавали пред своите близки, че са Купър и ФБР тихомълком проверявало всеки от тях. Самоличностите на някои от тях обаче успяват да стигнат до медиите, доста често след смъртта им.

Дуейн Уебър

Дуейн Уебър

Например, през 1995 г. флоридският търговец на антики Дуейн Уебър, който умирал от бъбречно заболяване, казал на съпругата си: „Аз съм Дан Купър“. След смъртта му неговата вдовица открила един скрит портфейл, в който имало данни, подсказващи, че мъжът й някога е водил друг живот под името Джон С. Колинс. Той бил уволнен от Флота за лошо поведение и имал шест присъди в затвора, една от които бил излежал само на 30 км. от летище „Сий-Так“. Вдовицата твърдяла, че през 1979 г. Уебър я бил завел на „сантиментално пътешествие“ в някакво отдалечено място в горите на окръг Кларк в щата Вашингтън. Според нея, съпругът й приличал много на скицата на Купър, познавал Сиатъл добре, пушел цигари, пиел бърбън и понякога говорел в съня си за кърмови стълби и отпечатъци.

Друг починал кандидат за Купър се появява през 1986 г. в Сан Диего. Един таксиметров шофьор разказал за свой приятел, който бил починал същата година от свръх доза кокаин. Той му бил разказвал с невероятни подробности за скока и оцеляването на Купър. Човекът казвал, че се бил приземил в едно дърво край реката и си бил наранил коляното и ребрата. Той успял да пропълзи до една пещера и след това пътувал на стоп до Портланд, където се възстановил преди да замине за Сан Диего. Той бил изпрал парите в един индиански резерват в Монтана през 1978 г. Според шофьорът, неговият приятел бил обяснил парите, намерени край река Колумбия, с това, че те са паднали от торбата по време на спускането му.

Но ФБР отхвърля тези истории поради липса на доказателства. Освен това отпечатъците на двамата кандидати не съвпадали с нито един от онези в самолета.

Една от най-чудатите истории за Купър е свързана с Елси Роджърс – възрастна дама от Козад щата Небраска. Тя обичала да разказва на внуците си за един ден през 70-те години, когато била намерила човешка глава край река Колумбия. Децата й смятали, че тя не е наред, но когато бабата починала през 2000 г., те открили на тавана й един череп, скрит в кутия за шапки. ФБР извършило ДНК тестове, но обявило, че не е в състояние да докаже дали черепът е на Купър.

Може би най-сложното признание е изложено в книгата „Д. Б. Купър: Какво наистина се случи“, публикувана през 1985 г. от автора Макс Гънтър. Тя е базирана на шест телефонни разговора, проведени през 1982 г. с една жена, която се представя само като „Клара“. Тя разказала, че на 26 ноември 1971 г. е открила ранения Купър в градинската си барака в Лонгвю щата Орегон. Тя се погрижила за счупения му крак и двамата се влюбили. Според нея, Купър бил заможен семеен мъж от Кънектикът, който обаче напуснал семейството си и се преместил на запад, където се сближил с група парашутисти и оттам му дошла идеята за дръзкия план. Тя твърди, че той бил изчел много книги, за да се превърне в експерт по самолетите, и бил изучавал въздушните маршрути в продължение на много месеци. Когато Купър се възстановил напълно, двамата се преместили в Лонг Айлънд, където той си намерил работа под друга самоличност. Жената казала, че те били изпрали парите в казината в Атлантик Сити и Рино. Купър бил починал от естествена смърт през 1982 г.

ФБР отхвърля и тази история, тъй като изпраните банкноти никога не се появяват в обръщение, поне според федералните.

Гънтър не е първият автор, който се подлъгва по подобен начин. Скоро след отвличането списание „Нюзуик“ за малко щяло да публикува обширен материал по случая, включващ интервю с Купър. Оказало се, че списанието е станало жертва на двама хитреци, които били осъдени за измама.

Послепис

Отвличания на самолети:

Престъпленията на Купър и неговите имитатори най-накрая хвърлят светлина върху уязвимостта на самолетите към въздушното пиратство. През 1973 г. на самолетите Боинг 727-100 е поставено устройство, познато като „Перката на Купър“ (Cooper’s Vane), което възпрепятства спускането на кърмовите стълби по време на полет. През същата година ФАА издава указ за задължителна проверка на пътниците и техния багаж. Отвличанията намаляват, но жестоките политически актове срещу невинни пасажери стават по-смъртоносни. През септември 1974 г. бомба взривява самолет, пътуващ от Тел Авив за Ню Йорк, и убива 88 души. Сред другите известни инциденти са спонсорираното от Либия взривяване на Полет 103 на „Пан Американ“ над Локърби в Шотландия, в което през 1988 г. загиват 270 души. Засилването на мерките за сигурност през 90-те години довежда до безпрецедентно намаляване на въздушното пиратство в Америка. Това спокойствие приключва на 11 септември 2001 г. с терористичните самолетни атаки над Световния търговски център и Пентагона, които се приписват на Ал Кайда.

Самолетът:

Самолетът Боинг 727-100, в който се разиграва трилърът на Купър, регистриран във ФАА под № N467US, е построен през 1964-65 г. и е закупен от „Нортуест Ориент“ на 9 април 1965 г. Това е 137-ият такъв модел, произведен от Боинг. През 1984 г. авиокомпанията „Нортуест“ го продава на „Кий Еърлайнз“. Самолетът се „пенсионира“ в началото на 90-те и е разглобен за резервни части в самолетното гробище на летище „Грийнууд-Лефлор“ в Мисисипи. Той е обявен за несъществуващ през 1996 г., макар че резервните части от него все още продължават да летят днес във флотата на „Федерал Експрес“.

Екипажът:

Пилотът капитан Уилям Скот умира от рак на простатата през март 2001 г. Според неговата вдовица, той не обичал да говори много за случая, но имал една теория. „Той смяташе, че Купър е скочил в езерото Мъруин, където се е заплел в мъртвите дървета и е умрял“ - казва тя на един репортер. Помощник-пилотът Уилям Ратазак се пенсионира през 1999 г. след 34 години служба в „Нортуест“.

Мистерията продължава:

Скица на остаряващия Купър

Скица на остаряващия Купър

Загадката около местонахождението на Д. Б. Купър е неуморима. Случаят продължава да изскача постоянно в криминалните, авиационните и парашутистките среди. През 2003 г. ноемврийското издание на списание „Парашутист“ публикува обширна статия за отвличането и скока на Купър. В парашутистките форуми из интернет често се обсъжда въпросът „Купър жив ли е, или мъртъв?“.  Както казва един от коментиращите потребители в сайта dropzone.com: „Мисля, че той е или мъртъв, или е най-големият късметлия в историята“.

Ако наистина е бил такъв късметлия, Дан Купър днес трябва да е на около 80 години. Името му е обезсмъртено и в хитовия сериал „Бягство от затвора“, където един от възрастните затворници разкрива пред главния герой Майкъл Скофийлд, че именно той е прочутият самолетен похитител и, преди да умре, му казва къде да намери неговото отдавна скрито съкровище.

—————————————————————————————————————————————————
Моля, ако някой забележи неточности в самолетната терминология, скоковете с парашут или др., да ме поправи в коментарите.
————————————————————————————————————————————————-

9 Коментари за “Д. Б. Купър: Легендарният самолетен похитител”

  1. pingback pingback:
    crimefiles: Д. Б. Купър: Легендарният самолетен пох.. - edno23.com

    [...] Б. Купър: Легендарният самолетен похитител http://kriminalnidosieta.com/nad-zakona/d-b-k…pohititel/ в Любими преди 1 минута edno23.com Начало контакти [...]

  2. pingback pingback:
    crimefiles: Д. Б. Купър: Легендарният самолетен пох.. - edno23.com

    [...] Б. Купър: Легендарният самолетен похитител http://kriminalnidosieta.com/?p=2525 в Любими преди 27 секунди edno23.com Начало контакти [...]

  3. AvatarFirefly

    По-горе мисля, че се има в предвид 3000 метра, а не километра височина.

  4. AvatarСилвия

    На това му се казва тъпа грешка! Благодаря ти, Firefly :)

  5. AvatarAnonymous

    Останалите пари са под силоз в ранчото „Double K“, намиращо се в щата Юта.

  6. AvatarNasko

    „Самолетът докоснал земята в Рино в 22:15 ч. Екипажът чакал нервно в продължение на пет минути.“ Може би изобщо не е скачал. 5 минути на земята в Рино без да никой да наблюдава… Много интересна история.

  7. AvatarEmilios

    Екипажът чакал нервно в продължение на пет минути!!!!!!!!!!!!!!

  8. AvatarJuliet Ilieva

    Този човек е наистина късметлия самият факт че никой не е успял да го разкрие толкова години само показва ,че той самият не е искал да го намерят и едва ли е мъртъв .Знаел е къде точно да скочи и кога ,което доказва неговото разбиране от самолети …Купър е жив ,а ако не е е починал от старост

  9. AvatarТаня

    Фантомас!!!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarТаняД. Б. Купър: Легендарният... { Фантомас!!! } –
  • User AvatarТаняАлкатраз: Мрачната история на... { Наистина много добра статия. Браво! } –
  • User AvatarТаняМери Бел: Най-малкият сериен... { Дяволско дете, семето на злото просто е било изначално в... } –
  • User AvatarТаняАмериканско престъпление: Убийството на... { Абсолютно съм съгласна с горния коментар. Изключително страшна и покъртителна... } –
  • User AvatarТаняБевърли Алит: Медицинската сестра... { Ами, убита как не. Жив и здрав си е този... } –
  • User AvatarТаняДоктор Харолд Шипман:... { Лудо, откачено старче! Никой никога няма да узнае кои са... } –