Оскар Дирлевангер и неговата бригада

Оскар Дирлевангер и неговата бригада

Не е тайна, че нацистите са садистични. В крайна сметка всеки знае, че са затваряли, изтезавали и убивали милиони хора в името на Адолф Хитлер.

Но някои изпъкват сред другите по жестокост. Йозеф Менгеле, Йозеф Гьобелс и Адолф Айхман са първите, за които се сеща човек, когато мисли за най-бруталните нацисти. Съществува обаче още един, може би по-садистичен от всички тях взети заедно, чието име някак успява да остане в сенките на историята.

„Психопатичен убиец и насилник на деца“ и „Експерт в изтребването и фанатичен почитател на садизма и некрофилията“, казват за него американските историци Стивън Залога и Джей Бойър Бел.

Оскар Дирлевангер е осъден сексуален насилник, който получава втори шанс като командир на наказателен отряд на СС. Тъй като всеки уважаващ себе си злодей има нужда от помощник, Дирлевангер пътувал винаги със своята малка маймунка на рамо и бил почти винаги пиян. За него войната била не просто дълг, а страст, призвание и наркотик.

Той имал привичката да се доближава до пленниците, вече досещащи се какво ги очаква, да постои и да ги погледа, и послуша как в тях пищи ужаса – дори да мълчат…

Рисунка на Оскар Дирлевангер в повестта „Каратели“ от Алес Адамович

Дирлевангер и неговата наказателна бригада представляват военна аномалия по всякакви стандарти и си спечелват репутацията на опасни луди дори в средите на Вермахта и Вафен-СС.

Героична младост

Често анализирайки биографията на патологични персонажи, историците търсят причините за тяхната психоза в детството им. В случая на Оскар Дирлевангер обаче нищо не предвещавало предстоящите ужаси. Бъдещият палач се ражда в доста благополучно семейство на 26 септември 1895 г. във баварския град Вюрцбург. Оскар бил четвъртото дете на дребен търговец.

Завършвайки училище, 18-годишният върлинест младеж възнамерявал да постъпи в университет, но преди това решил да се запише доброволно в пруската армия. Той все още не бил чудовище, а млад мъж, воден от патриотични идеали. Картечната рота, в която постъпил, била част от гренадирски полк със славни традиции. Отлично място, в което да прекара ползотворно времето си и да се върне зад бюрото, вече като студент. Навън го очаквал златният век на човечеството. Годината била 1913-а.

Но уютният свят на буржоазния прогрес се сринал буквално за една нощ с началото на Първата световна война и през август 1914 г. сержант Оскар Дирлевангер вече се стягал за фронта.

Полкът на Дирлевангер още в началото на войната бил въвлечен в жестоки битки първо в Белгия, а после и във Франция. Самият той воювал храбро и без страх се втурвал в огъня на сраженията. Още в Първата световна война се проявила неговата феноменална жизненост: в него попадали куршуми, отломки, шрапнели, намушквали го с щикове и едва не го заклали със сабя.

Тогава за първи път се озовал в Русия. През 1918 г. бил ранен край град Таганрог от Червената армия. Едно тези многобройни наранявания завинаги увредило крака на Дирлевангер. Въпреки всичко той оцелял и получил офицерски чин лейтенант и няколко медала „Железен кръст“. С подобна впечатляваща колекция от военни травми и ордени той би могъл спокойно да остане до живот на служба в тила.

Но Дирлевангер нямал желание да си клати краката далеч от центъра на боя и скоро се върнал на фронта като командир на картечна рота. След официалния край на военните действия през 1918 г. се озовал пленен в Румъния, откъдето повел многочислените войски към дома, успявайки да съхрани дисциплината. Върнал се в Германия като образцов герой от войната.

Според немския биограф Кнут Станг, именно войната е допринасящият фактор, определил по-нататъшния живот на Дирлевангер и неговите терористични военни методи, тъй като „аморалната му личност, с алкохолизъм и садистична сексуална ориентация, е допълнително разбита от преживяванията на фронта през Първата световна война и нейното яростно насилие и варварство“.

Грехопадение

Следвоенна Германия се тресяла. Заставена да намали армията си, държавата започнала да разпуска професионалните войници, сред които и Дирлевангер. Никой обаче не се сетил да им конфискува оръжията. Това означавало, че след края на войната Германия била пълна с вбесени от унизителната загуба опитни ветерани, въоръжени и твърдо решени да наложат своите екстремистки идеи. Тези мъже се организирали в доброволчески отряди, наречени Фрайкорпс, занимаващи се с преследване на комунисти и политически убийства.

Оскар Дирлевангер участвал в тези събития в качеството на боец от Фрайкорпс, като при това заемал там необичайна длъжност – командир на брониран влак. По това време бил ранен още веднъж – в главата – и за първи път се сблъскал със закона, попадайки в ареста за незаконно притежание на оръжие.

Между военните си подвизи Дирлевангер успял да стане доктор по политически науки във франкфуртския университет „Гьоте“. В този период на граждански смут окончателно и безвъзвратно прегърнал радикалните идеи. През 1923 г. станал член на зараждащата се партия на Адолф Хитлер – НСДАП.

След идването на нацистите на власт Дирлевангер започнал съвсем мирна и скучна работа първо като чиновник в банка, а после като директор във фабрика за плетива. Въпреки това на новата си длъжност успял бързо да сложи черта на целия си предишен живот. През 20-те години се пристрастил към бутилката, а след това съвсем ударил дъното.

През 1934 г. срещу него били повдигнати обвинения за изнасилването на 14-годишна девойка от Лигата на германските момичета, за което бил осъден на 2 години затвор. После катастрофирал пиян зад волана на държавен автомобил и отново го вкарали в затвора. Загубил работата си, докторската си степен и всичките си военни отличия и бил изхвърлен от НСДАП. Криминалното му досие от онова време го описва като „умствено нестабилен, склонен към насилие фанатик и алкохолик, който често прибягва до агресия под влиянието на наркотици“.

Скоро след излизането му от затвора Дирлевангер отново бил арестуван по сходни обвинения за престъпен рецидивизъм. Изпратили го в концентрационен лагер, каквато била практиката в Германия по онова време за справяне с извратените сексуални насилници.

Грехопадението на Дирлевангер изглеждало невероятно, но многото години прекарани на война не подобряват психическото състояние никому. На всичкото отгоре с настъпването на 30-те години той се озовал в среди, в които насилието се считало за норма.

Затворът завършил неговото превъплъщение. Героят, образец за подражание, отличен войник от световната война, неусетно се превърнал в углавен престъпник, а впоследствие в истински дявол. С настъпването на 30-те години на XX век започва историята на съвършено нов човек – чудовище, превърнало се в черна легенда от новата световна война.

Напаст и страшилище

Дирлевангер излязъл от затвора през октомври 1936 г. и с помощта на неговия приятел от войната Готлоб Бергер, началник в СС, бил върнат в резерва на СС. След това се отправил на гражданска война в Испания, а след завръщането си, отново с помощта на Бергер, бил приет повторно в НСДАП и докторската му степен била възстановена. В началото на Втората световна война получил задача да сформира специална есесовска част от осъдени бракониери. Новото формирование щяло да бъде използвано в борбата с партизаните. В контролираната от нацистите Полша вече се била разгърнала партизанска война, а се очаквало да бъдат покорени и много нови територии.

Новата боева част била създадена от затворници от известния концлагер „Захсенхаузен“ в Ораниенбург. Още тогава се изяснило любопитното положение на наказателната част в рамките на войските на СС – отрядът на Дирлевангер не влизал в състава на „охранителните отряди“, а само се намирал под техен контрол. След време новобранците, изпращани в тази особена бригада, не били само бракониери, а истински углавни престъпници, извършили убийства, изнасилвания, палежи и грабежи, като сред тях имало и опасни освидетелствани луди. Скоро отрядът бил превърнат в батальон, а в есента на 1940 г. частта, наречена на името на своя командир „Дирлевангер“, се отправила към Полша.

Първоначално бригадата била разпределена в трудовия лагер край село Стари Джиков, част от
Майданек, където Дирлевангер станал комендант. Безнаказанността провокирала все по-брутално поведение у подчинените му, а в самия Дирлевангер прогресирали сексуални патологии: навред около него имало беззащитни полски и еврейски девойки, от чиято съдба никой не се интересувал. Комендантът дори попаднал под вътрешно разследване – разбира се, не за садистичните му оргии като такива, а за връзка с „расово непълноценни жени“.

Лагерът се превърнал в обект на разследване за злоупотреби и нередности, като Дирлевангер бил обвинен в безпричинни убийства, корупция, грабежи и „оскверняване на расата“. Според съдията Дирлевангер бил „напаст и страшилище за цялото население“.

Зверствата, извършени от Дирлевангер, включвали инжектиране на стрихнин в млади еврейски момичета, които преди това събличал голи и бичувал, за да ги гледа как се гърчат до смърт пред него и приятелите му за забавление. Според историкът Раул Хилберг лагерът „Майданек“ е мястото, където „за първи път се появява слухът, че от евреите се прави сапун“. Според този слух „есесовците нарязвали еврейски жени и ги сварявали заедно с конско месо, за да правят сапун“.

Скоро лагерът в Стари Джиков бил закрит и бригадата най-сетне била използвана по предназначение за борба с партизаните. В Полша действали цял куп партизански организации, най-голямата от които била „Армия Крайова“, макар все още да не носела това наименование тогава.

За свикналите с гората бракониери ловът на двуног дивеч бил лесна задача. Освен това Дирлевангер се ползвал с безпрекословен авторитет. Не проявявал капка милосърдие към собствените си подчинени. Ако не спазвали правилата, виновниците се наказвали с бой с палки и ги затваряли в дървен сандък за няколко дни.

Още на този етап се проявила характерната черта на дирлевангеровци – зверската жестокост. Рядко взимали пленници, разправяли се не само с въстаниците, но и с онези, навлекли върху себе си и най-малко подозрение. За отношението им към евреите е лесно да се досетим: за тях те не били хора. Изгаряли жени и деца живи и хранели с тях глутници изгладнели кучета. През есента на 1941 г. бригадата участвала в депортацията на полските евреи от град Люблин. При това безпощадно ограбвали населението и после продавали открадното на черния пазар.

СС-Обергрупенфюрер и генерал от Вафен-СС Готлоб Бергер

Вътрешното разследване не довело до никакви неприятности за Дирлевангер, тъй като имал дебели връзки по високите места. Неговият боен другар Готлоб Бергер, с чиято помощ се бил измъкнал някога от пропастта, бил личен приятел на Хайнрих Химлер. Двамата толерирали неговото поведение, понеже се нуждаели точно от такива „храбри“ мъже в борбата срещу „подчовечеството“. Вероятно благодарение на тези могъщи покровители съдията, занимаващ се с разследването на нередностите в лагера „Стари Джиков“, бил понижен в ранг и изпратен на Източния фронт.

През февруари 1942 г. отрядът на Дирлевангер бил разпределен в Беларус.

Там се разгърнали с цялата си сила.

Партизанска война

Партизанската война в Съветския съюз достигнала потресаващи мащаби. Би могло да се каже, че по ниво на организация и външна подкрепа бойните възможности на съветските партизани превъзхождали всяко друго подобно движение в световната история до онзи момент. Огромната руска земя непрекъснато снабдявала горските бойци с оръжие, продоволствия и специалисти, а жестокостта на окупационния режим довела до това, че все повече хора хващали гората.

В края на 1941 г. немците най-сетне разбрали, че ситуацията излиза от контрол. В Беларус топографията на гористата и блатиста местност се оказала най-подходяща за широка партизанска война, а режимът на окупация – най-зверски. Освен това след разгрома от Беларуската операция по тези места били останали много войници и офицери от Червената армия.

Тези хора нямали намерение да оставят оръжията и продължили борбата вече в ново качество, като в средите на командирите на партизански отряди попадали даже генерали. Дълго време в горите с лекота се намирало оръжие, а после успели да установят контакт с Голямата земя, както партизаните наричали съветския тил. Точно Беларус станала арена на най-отчаяната партизанска война. Там били написани нейните най-героични и най-кошмарни страници.

Нацистките бракониери на Дирлевангер се разположили в град Могилев и бързо се превърнали в една от най-ценните придобивки на окупационната администрация. Цялата бригада знаела, че техният командир е довел със себе си още от Полша любовница – младо слабичко момиче на име Стася, за която се носели слухове, че е еврейка. А в мазето на къщата държал още петима евреи обущари, чиято работа била да правят първокласни обувки за целия отряд. Говорело се, че един от тях е баща на Стася.

Друг любопитен предмет, открояващ се в дома на Дирлевангер в Могилев, била книга, озаглавена „Чингис хан“, на която гордо се мъдрел афтографа на райхсфюрера Хайнрих Химлер. Книгите в голямата квартира на Дирлевангер стояли на видно място в гостната, вероятно за да могат всички да ги виждат и да не забравят за университетското му образование.

Първоначално дирлевангеровци излизали на операции с шейни, а после започнали да действат пешком. Кличевски район е първият, в който воювали срещу бунтовниците. Тук партизаните постигнали впечатляващ успех: не само превзели села, но в крайна сметка завладели гарнизона в областния център, обесили кмета, а началникът на полицията загинал в боя.

Но тези техни успехи привлекли нежелано внимание. Партизанското владение се превърнало в трън в очите на местните немски власти. Така, наред с други формирования, за разгрома на партизаните бил привлечен и отрядът на Дирлевангер.

Партизанската зона обаче се оказала твърд орех. Зелената крепост на брега на малката река Олса се отбранявала отчаяно. Немците се принудили да използват даже авиация. Въпреки това успехите на наказателните отряди били доста скромни: изгорили до основи няколко села и сложили ръка на известно количество оръжия. Основната маса от партизани просто се разтворила в гората. Затова дирлевангеровци компенсирали тези скромни успехи, разправяйки се с местното население, като убили над 30 души в село Суша и го изгорили до основи.

Съветски партизани

На този етап състава на отряд „Дирлевангер“ станал по-шарен. В него започнали да се зачисляват не само бракониери, а и обикновени углавни престъпници и колаборационисти. Ако бракониерите все пак имали някаква стойност като специалисти в горската война, то новопристигналите били мъртъв товар. Освен това имали достъп до огромни количества алкохол, а поведението им било ограничавано единствено от нуждата да спазват безпрекословно заповедите на командира си. Затова не липсвали желаещи за тази „самореализация“. В отряда служели във всеки един момент от 150 до 800 военнослужещи – загубите били големи, затова бройката се променяла често и рязко.

Скоро селата в района започнали да горят едно след друго. Немците разполагали с твърде малко хора, за да могат да контролират цялата територия на Беларус и се опитвали да компенсират този недостиг на личен състав с жестокост. Надявайки се да разклатят почвата под краката на партизаните, унищожавали главния им източник на живот – населението.

В лятото на 1942 г. дирлевангеровци провели серия от безумно жестоки акции. Хатин е най-известното от унищожените села на окупираната територия. Но то не било на първо място нито по масовост на жертви, нито по пълнота на изтребление. В Хатин все пак останали живи хора. На много други места не останала жива душа.

Какво отношение имало това клане с действителната борба срещу партизаните може да се съди по един случай – в лятото на 1942 г. според немските доклади в село Борки били изтребени 2027 души. В селото и околностите били намерени едва 7 автомата и 2 пистолета. По думите на самия Дирлевангер в селото нямало почти никакви мъже. Жителите били твърде много и затова не успели да ги убият наведнъж. Затворили ги в пет хамбара. После открили автоматичен огън през дървените пролуки. Когато изходите били затрупани от мъртви тела, подпалили хамбарите. Някои успявали да се измъкнат навън, но там ги чакали дулата на карабините. Дирлевангер лично участвал в разстрела на бягащите от огъня хора.

Есесовци разтрелват съветски партизани в Беларус, ноември 1942 г.

Специалната бригада пътувала из източната част на Беларус, изпепелявайки всичко по пътя си. Действителният резултат от действията на „наказателите“ бил точно обратен на замисления. Цели села се присъединявали към партизанското движение, не дочаквайки идването на убийците. Селата опустели и с помощта на по-опитните партизани бивали превръщани в редути, отбраняващи се срещу нашествениците.

Тайната на появата на тази огромна партизанска съпротива се състояла не само в активната помощ на Голямата земя, изпращаща оръжия, но и в разправата над населението от страна на окупаторите. Даже в нацистката администрация в Беларус възникнал въпросът – наистина ли е необходимо да се гаси партизанския пожар точно по този начин?

Бойни качества

Бригадата на Дирлевангер съвсем не воювала, а просто убивала беззащитни хора. Биело на очи и несъответствието в докладите им между огромния брой на убитите хора и нищожното количество пленени оръжия.

Все пак понякога наказателните отряди наистина успявали да нанесат огромни загуби на народните отмъстители. В разгара на лятото на 1942 г. край Могилев била проведена грандиозна контрапартизанска акция. Положението на партизаните се усложнявало от това, че на 4 хиляди бойци в редиците им имало 25 хиляди мирни жители. Нацистите събрали формирование с размерите на пълноценна дивизия, разполагаща с артилерия, танкове, инженерни части и авиация. В резултат на това успели да отцепят гората и, въпреки отчаяната съпротива, да сразят основните партизански сили. Загинали 1800 партизани.

Отрядът на Дирлевангер също търпял загуби през цялото време. През есента на 1942 г. бригадата загубила 2/3 от своя състав. Привличането на разбойници и колаборационисти било неизбежно. Освен това в състава на подразделението включили и отряд цигани, макар че обикновено просто изтребвали представителите на този етнос. Изобщо в наказателния отряд записвали всякакви хора, попаднали там по най-различни причини. Например в един момент в бригадата се включила група хора, които по-рано били в концлагер за хомосексуалисти.

Друг път в отряда постъпила група немски комунисти. Предполагали, че няма да избягат, тъй като партизаните щели да ги застрелят като есесовци. Опитът приключил плачевно – четиримата комунисти наистина избягали, но партизаните охотно ги приели в своите редици. Друг път с пълно фиаско приключил опитът да се приобщят в бригадата няколко жители на Прибалтика. Балтите не успели да намерят общ език със славянската част от наказателния отряд и накрая просто ги разстреляли.

Всичко това се отразявало на бойните качества на отряда. Бракониерите останали само една рота, а останалите не винаги били годни за бой.

Ако попаднели в ръцете на партизаните, не бивало да се надяват на снизхождение, както и обратното. Местните жители не винаги били убивани веднага – понякога ги пускали да вървят на тълпи пред отряда, ако се съмнявали, че районът е миниран.

През март 1943 г. отрядът на Дирлевангер взел участие в разгрома на село Хатин. Виновник за опожаряването бил 118-и полицейски батальон, а бригадата на Дирлевангер само помагала. Клането в Хатин се развило по същия сценарий, като много други преди това. Успешна засада на партизаните, след което акция на наказателната команда и накрая – изтребване на жителите на близкото село за отмъщение.

Опожареното село Хатин

Тази акция била съвсем рутинна за нацистите. Още повече, че на следващия ден изгорили още две села. По време на такива мащабни операции се унищожавали по няколко населени места на ден.

Райхсфюрерът Хайнрих Химлер, добре запознат с репутацията и методите на Дирлевангер, го наградил със златен Германски кръст на 5 декември 1943 г. за неговата храброст и военни подвизи.

През 1944 г. смъртоносният поход на наказателните отряди в Беларус бил прекъснат по най-жесток начин. Червената армия подела едно от най-мащабните настъпления в световната военна история.

Операция „Багратион“, в хода на която е освободена Беларус, не е така известна като битката при Сталинград или Курск, но е позната като „едно от най-големите поражения на Хитлер“.

В края на месец юни фронта на немската група армии „Център“ рухва напълно под серия от удари от Витебск до Бобруйск. Позиции, защитавани от немците в продължение на месеци, сега падали само за часове. От състава на група „Център“ се откъсвали цели корпуси. Пълният разгром на фронтовите части довел дотам, че се наложило немците да запълват дупките с каквито намерят резерви.

Сред другите на фронта се оказала и бригадата на Дирлевангер. Полицейските и наказателни части били събрани в единна бойна група под командването на генерал Курт фон Готберг. Тази крехка структура трябвало да поддържа контраудара на пристигналите от друг участък на фронта танкови дивизии.

Дирлевангеровци не се проявили на фронта така ярко, както при изтребването на местното население. Групата „Готберг“ се оказала слабо звено и точно през нейните редици частите на Червената армия започнали да пробиват в немския тил. Тогава генерал фон Готберг заявил, че спасението на хората му е по-важно от отстъплението на танкистите.

В действителност генералът бил до известна степен прав: в случай на залавяне танкистите ги очаквал само плен, а „наказателите“ – нищо друго освен куршум.

Варшавско клане

На 1 август 1944 г. във Варшава избухнало въстание против нацистката окупация. Червената армия вече била на път, затова командването на полската партизанска Армия Крайова сметнало, че помощта скоро ще дойде. Но само няколко часа преди въстанието частите на Червената армия на източния бряг на река Висла се натъкнали на мощен контраудар и помощта за полската столица останала на заден план.

Междувременно германското ръководство умувало с какви сили да потуши въстанието. Решаваща роля в тези дебати изиграл СС-генерал Ерих фон дем Бах-Целевски, ръководещ антипартизанските операции в Източна Европа. Той убедил лидерите на Третия райх, че именно СС трябва да се заемат с разгрома на въстаниците.

Дирлевангер щял да изиграе една от главните роли в този процес. Наказателният отряд в онзи момент бил превърнат в полк, но наброявал едва 881 души, тоест все още представлявал подсилен батальон. На дирлевангеровци им предстояло да не жалят нито себе си, нито поляците. Инструкциите не търпели интерпретации:

„Заловените бойци следва да бъдат убивани, независимо дали са се били по правилата на Хагската конвенция или не… Не взимащите участие във военните действия части от населението, жени и деца, също следва да бъдат унищожени… Целият град да се изравни със земята“.

Дирлевангеровци се хвърлили в боя на 5 август, навлизайки във Варшава от запад. Първата цел на тяхната атака станало спящото предградие Вола. Макар да нямали достатъчно оръжие, поляците се отбранявали отчаяно. Тази безумна батална сцена е описана от Матиас Шенк, войник от Вермахта, изпратен да подсили групата на Дирлевангер:

„Влязохме във Варшава, марширувайки по паветата. Поляците стреляха по нас, но ние не ги виждахме. Превземахме дом след дом и навсякъде виждахме трупове на граждани с дупки в челата… През цялото време бяхме под обстрел. След това пристигнаха есесовците. Изглеждаха някак странно – нямаха отличителни знаци по униформите и всички бяха доволно пияни.

… Есесовците изгонваха хората от домовете им и ги заставяха да седнат на бронята на танка. За първи път виждах такова нещо… Подгониха към танка полякиня в дълго палто – в ръцете й имаше малко момиченце. Хората, вече качили се на танка, й помогнаха да се покатери. Някой взе момиченцето на ръце и в този момент танка потегли напред. Малката падна под веригата – и се размаза. Жената запищя от ужас и тогава един от есесовците я застреля в главата… Танкът продължи напред…“.

Матиас Шенк разказва също как Дирлевангер изтръгнал дете от майка му, хвърлил го живо в огъня и застрелял жената. Друг път станал свидетел на следната смразяваща кръвта случка:

„След като вратата на сградата бе взривена, видяхме вътре детска градина, пълна с малки деца, около 500; всички вдигнали малките си ръчички горе. Дори собствените хора на Дирлевангер тогава го нарекоха касапин; той нареди да избият всички. Започнаха да стрелят, но той им нареди да пестят мунициите и да ги довършат с прикладите и щиковете. Кръв и мозък потекоха като реки по стълбището“.

Дирлевангеровци избили поляците във Вола, но онова, което се случило после, се оказало твърде брутално дори по стандартите на Втората световна война. Дирлевангер устроил касапница в превзетите болници, където хората му изнасилвали медицинските сестри и избивали пациентите. Бригадата му изгорила три болници с пациентите вътре, докато сестрите били „бичувани, изнасилвани групово и накрая обесени голи заедно с докторите“ под акомпанимента на популярната песен „In München steht ein Hofbräuhaus“, пише историкът Тимъти Снайдър.

От видяното онемели даже немските военни. В болницата имало ранени германци, попаднали в плен още в първите дни на въстанието. Сега те – самите видели и извършили много жестокости – изтръпнали от ужас, виждайки разправата с полските ранени и медицинския персонал.

Бандитите на Дирлевангер се захванали да събират поляци в двора на една фабрика и ги разстрелвали на тълпи. Предградието Вола е гъстонаселен район и имало кого да убиват. След прочистване на къщите изгаряли всичко с огнехвъргачки, заедно с всеки, който не успявал да се скрие навреме. Изгаряли хора живи с бензин, набучвали бебета на щиковете си и провесвали жени надолу с главата от балконите. В тази вакханалия участвал не само отрядът на Дирлевангер, но именно неговата група носи отговорност за почти половината от убийствата. Всичко на всичко във Вола загиват около 40 хиляди души.

Жертви на клането във Варшава

После, оставяйки димящите развалини на Вола зад гърба си, наказателният отряд се отправил на изток, като „пиеха, изнасилваха и убиваха по пътя си към Стария град, изколвайки граждани и бойци от всяка възраст и пол“.Задачата им се състояла в прочистване на Стария град и пробиване на коридор към обкръжените немски части. За целта използвали огнехвъргачки, бронирана техника и артилерия, но въпреки това срещнали отчаяна съпротива и дълго време не успели да направят пробив.

Бойци от полската съпротива по време на Варшавското въстание

Междувременно използвали жени и деца, хванати в квартала наоколо, в качеството на щитове. Самият Дирлевангер стоял начело и лично хвърлял хората си в атака. Именно дирлевангеровци се изправили срещу армейските части на полската армия, преминали Висла през септември. Въпреки че не успяла да се отзове на помощ, Червената армия организирала десант на западния бряг на Висла, но използвала за това неопитни полски части, което се оказало грешка. След ожесточена битка се наложило евакуиране на десантната част.

Потушаването на Варшавското въстание се счита за своего рода звезден миг за Оскар Дирлевангер, въпреки че неговата бригада не показала кой знае какви бойни умения, а само удивителна жестокост. Като признание за неговото дело той бил издигнат в чин оберфюрер и получил медал Железен кръст.

Боевете срещу полските бунтовници продължили два месеца, макар огневото превъзходство на нацистите да било абсолютно – имали на разположение авиация и артилерия от всякакъв калибър. В края на септември, когато във Варшава влезли обикновените фронтови части, бунтовническите анклави започнали да падат един след друг.

По време на Варшавското въстание отрядът на Дирлевангер претърпял истинско кръвопреливане. В разстояние на два месеца съставът му се обновил напълно цели три пъти. Започвайки с 881 войници, отрядът получил 2500 души подкрепления, но в края на битката за града от тях останали едва 600. От една страна това е показател за изключителната им активност в боя. Но от друга – подобно ниво на загуби демонстрира крайно ниско качество на тактическа подготовка.

Разнородна сбирщина

Варшава се превръща в апогея на кариерата на Оскар Дирлевангер и неговата команда. Полкът бил превърнат в бригада, а после в дивизия, но погребалният звън вече звучал – не само в самия отряд, но из целия Райх.

На 28 август 1944 г., когато все още гърмяла битката във Варшава, избухнало въстание и в Словакия. Това събитие е доста по-малко известно, макар че словаците действали много по-ефикасно от своите полски събратя в борбата срещу нацистите. Партизаните превзели няколко градове и летища, сдобили се с оръжие. Летищата им позволили да направят въздушна връзка с Червената армия, да извозват ранените и да си доставят оръжие. В отговор на това немците изпратили в Словакия армейски и есесовски части, сред които и бригадата на Дирлевангер.

Борбата със словаците не донесла бойна слава на дирлевангеровци. Техният командир прекрасно разбирал накъде отива войната. Алкохолизмът му се влошил и той пиянствал по цели нощи. Есесовците се придвижвали бавно и с огромни загуби.

В крайна сметка съпротивлението на въстаниците било сломено, но многочислени партизански отряди и много мирни жители в това число успели да достигнат руските позиции. Наказателната бригада се държала както обикновено, унищожавайки всичко по пътя си, и в крайна сметка някакво подобие на ред се установило чак след личната намеса на Химлер.

Оскар Дирлевангер и неговата бригада

Чрез побои и разстрели Дирлевангер въвел някакъв ред в бригадата си, която скоро била превърната в 36-а гренадирска дивизия на Вафен-СС. За целта разпръснали „наказателите“ из разни армейски части, а старите роти и батальони попълнили с провинили се войници и политически затворници. За да има поне някаква управляемост на тази разнородна сбирщина, изпратили в дивизията и около стотина кадети от военните училища.

В този вид ги изпратили на фронта, където им предстояло да вземат участие в последните битки. В Райха не били останали достатъчно войници, че да им позволят да лентяйстват в тила. Но, докато все пак ставали за нещо в борбата със слабо въоръжени въстаници, дирлевангеровци не можели да мерят сили и умения с отлично въоръжените и силно мотивирани части на Червената армия.

Клането при Халбе

През декември 1944 г. 36-а дивизия била изпратена в Унгария, където Червената армия настъпвала в така наречената „Битка за Будапеща“. Още първият им сблъсък с червеноармейците завършил с масово дезертьорство – избягали почти 500 души. През февруари 1945 г. Дирлевангер бил прострелян в гърдите и изпратен да се лекува в тила. Това било неговото дванадесето и последно раняване във войната.

Междувременно неговата дивизия се отбранявала южно от Берлин срещу Първи украински фронт на маршал Иван Конев. Именно той поставил точка в историята на наказателния отряд.

На 16 април започнало настъплението в Берлин. Отбраната на 9-а германска армия бързо била сломена и съветските танкове се устремили към Берлин от юг през горящите гори. Скоро 9-а армия заедно с 36-а дивизия на СС се оказала обкръжена на юг от немската столица.

В капана попаднали около 150 000 войници и офицери, в това число и групата на Дирлевангер. Скоро отделни групи есесовци започнали да се предават в плен. Твърде много се било случило обаче, за да могат да разчитат на милосърдие. Обикновено ги разстрелвали в близката яма. На 25 април, когато остатъците от обсадените предприели последен опит да пробият на запад, от тях били останали едва няколкостотин души.

Обсадата, получила мрачното име „клането при Халбе“, продължила едва няколко дни. Разбъркани тълпи войници, сред които последните членове на бригадата на Дирлевангер, се опитвали да пробият кордона на съветската армия. Посрещнали ги с артилерийски огън от упор, а танковете минавали през гърдите на мъртвите и ранените. В крайна сметка едва 1/5 успели да си пробият път, останалите загинали или попаднали в плен. Така 36-а дивизия прекратила своето съществуване.

Битката при Халбе

Самият Дирлевангер не видял нищо от това. На 22 април, докато останките от отряда му гинели в Халбе, той се укрил в Швабия, преоблечен като цивилен. Макар да нямал навършени 50 години, бурният живот го бил състарил преждевременно. За негова зла участ обаче, лицето му било доста запомнящо се. През месец май случайно бил разпознат от бивш еврейски затворник в концлагер.

Дирлевангер бил арестуван на 1 юни 1945 г. в швабското градче Алтсхаузен от силите на френската окупация. Особено печален за него бил фактът, че пазачите му били поляци, които го били жестоко в следващите няколко дни. По думите на един немски офицер, затворен в съседство, от килията на Дирлевангер се носели постоянни звуци от удари и жални вопли.

Някъде в периода 5-7 юни наредили на Дирлевангер да излезе от килията, но той не бил в състояние да стане и поляците го довършили с ритници и прикладите на оръжията си. В смъртния акт причината за смъртта му е отбелязана като „естествени причини“.

Нюрнбергски процес

Процесът срещу отговорниците за деянията на отряда на Дирлевангер продължил дълго. На подсъдимата скамейка се оказали както редови войници, успели да се спасят при Халбе, така и онези, раздавали заповедите.

Верният другар на Дирлевангер Готлоб Бергер казал в съдебната зала: „Д-р Дирлевангер не може да бъде наречен добро момче. Но той бе добър войник и най-голямата му грешка беше, че не знаеше кога да спре да пие“.

Генерал Фон дем Бах-Целевски се превърнал в една от ключовите фигури на Нюрнбергския процес. Охотно давал показания и по този начин откупил живота си, но впоследствие няколко пъти бил изправян на съд и в крайна сметка умрял в затвора. Последните идентифицирани дирлевангеровци били екзекутирани в Минск през 60-те години на XX век.

Базата данни на Националния архив на Република Беларус съдържа данни за 9085 села, унищожени по време на окупацията. От тях бригадата на Дирлевангер унищожава 179. Жертви на наказателния му отряд според различните данни стават от 30 до 120 хиляди мирни жители. Във Варшава загиват около 200 000 души, като само в предградието Вола дирлевангеровци избиват 15 000.

Макар според френските власти Оскар Дирлевангер да бил погребан на 19 юни 1945 г. в Равенсбург, появили се слухове и истории във вестниците, че той е избягал и продължава да живее някъде в широкия свят. Една от най-популярните теории гласи, че Дирлевангер е служил във Френския чуждестранен легион във Виетнам по време на Първата индокитайска война и по-късно е избягал в Египет или Сирия. Дълго време след смъртта му все още бил издирван официално от полското правителство за избиването на над 30 000 души в Полша.

В отговор на тези спекулации властите в Равенсбург наредили тялото на Дирлевангер да бъде ексхумирано през ноември 1960 г., за да се потвърди самоличността му.


Филми: Измислен персонаж с маймунка на рамото, вдъхновен от Оскар Дирлевангер, се появява в съветската военна драма от 1985 г. на режисьора Елем Климов „Иди и виж“, базирана отчасти на клането в село Хатин.


По идея на Пич от класа
Източници: holocaustresearchproject.org, warsawuprising.com, wikipedia.org, warhistoryonline.com, allthatsinteresting.com, thefifthfield.com, warisboring.com, historyanswers.co.uk, „500 Days: The War in Eastern Europe, 1944-1945“ от Sean M. McAteer, „Valhalla’s Warriors: A History of the Waffen-SS on the Eastern Front 1941-1945“ от Terry Goldsworthy, „Каратели“ от Алес Адамович

The following two tabs change content below.
Подкрепи ме, за да мога да пиша редовно:
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

3 коментара on “Оскар Дирлевангер и неговата бригада

  1. https://youtu.be/cRKsOH8MyOg
    В тази сцена са възстановени събитията от Катин. Дирлевангер не е бил единственият ветеран с изкривена психика от ПСВ, участвал във Фрайкорпс и гражданската война в Испания. Но той е един малкото увредени, които са водили увредени през ВСВ. Силве благодаря ти, защото за този нацист са направени не малко документални филми и са написани немалко книги. Може би ако не беше кошмара на ВСВ, Дирлевангер сигурно щеше да фигурира в досиетата на серийните убийци и изнасилвачи. Ако ли пък не беше кошмара на ПСВ, той щеше да е успешен академичен преподавател, знае ли човек накъде щяха да се развият нещата.

    1. Моля, и за мен беше много интересно! Само една малка поправка – Дирлевангер няма нищо общо с клането в полското село Катин, а участва в това в беларуското село Хатин. Имената са сходни и аз също бях на път да сгреша.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *