Камък върху камък: Затворът „Синг Синг“

Камък върху камък: Затворът "Синг Синг"

„Те не бива да си разменят нито дума при никакви обстоятелства, нито да общуват чрез писане. Не трябва да пеят, подсвиркват, танцуват, тичат, скачат или каквото и да е, което би могло и в най-малка степен да наруши хармонията… или правилата на затвора“ – пише
създателя на „Синг Синг“ капитан Илам Линдс през 1824 г.

Такава била ръководещата мъдрост на пенолозите от XІX век, убедени, че „мълчаливата система“ е пътят към праведността и завръщането към нормалния живот.

Затворническите реформатори вярвали, че затворниците трябва да бъдат изолирани от останалата част на обществото, за да могат да се поправят напълно. Едва след като се изправели пред криминалното си минало и признаели вината си, можели да възстановят разбития си живот. Директорът на затвора „Синг Синг“ казвал, че отделянето от обществото трябва да бъде толкова категорично, че затворникът да „бъде буквално погребан от света“.

Архитектурата на учреждението също трябвало да отговаря на тази философия. В умовете на много пенолози съществувала силна връзка между реформата на затворника и дизайна на затвора. Съюзът за затворническа дисциплина в Бостън смятал, че „перспективата за подобряване на морала зависи в известна степен от конструкцията на сградите“.

През 1825 г. капитан Илам Линдс, директор на затвора в Обърн в щата Ню Йорк, бил натоварен със задачата да построи нова, по-модерна сграда за лишените от свобода. Линдс прекарал месеци в търсене на възможни терени за строежа, оглеждайки райони в Стейтън Айлънд, Бронкс и местността Маунт Плезънт на бреговете на река Хъдсън. Посетил и Ню Хемпшир, където имало затвор, построен от самите затворници с камъни, намерени на мястото. Поради тази причина Линдс се спрял на Маунт Плезънт, намиращ се край малко селце с невероятното име Синг Синг (днес Осининг). То идвало от името на местните индианци „Sint Sinks“, превеждащо се като „камък върху камък. Държавата отпуснала 20 100 долара за покупка на земята и проектът скоро получил официално одобрение.

През май 1825 г. капитан Илам Линдс и 100 затворника от дълбините на затвора в Обърн се качили на дървена баржа и заплавали нагоре по река Хъдсън към Маунт Плезънт. Там, във възможно най-суровите условия, изложени на капризите на времето, с малко храна и без покрив над главата, осъдените се заели да строят затвора „Синг Синг“ – хранилище за най-ужасните престъпници, предопределено да се превърне в една от най-репресивните институции в САЩ.

Изгодата на робския труд

Една от причините за избора на Маунт Плезънт за новия затвор било наличието на камъни в района. Бреговете на река Хъдсън на това място предлагали изобилно количество висококачествен мрамор. Добиването на камъни вече било развита индустрия в долината Хъдсън, снабдяваща нуждите на градовете Ню Йорк, Бостън и Олбъни. Обработването на камъни носело пари в държавната хазна и финансирало построяването на затвора. С помощта на тези средства Линдс издигнал ковачница, временни казарми и импровизирана кухня.

Обработването на камъни носело пари в държавната хазна и финансирало построяването на затвора

След месеци изгърбващ труд затворниците успели да довършат 60 от предвидените 800 килии. Килиите в „Синг Синг“ били с размери едва 2,13 м на 91 см и височина 2 м – колкото да се побере човешко същесво. Един директор пише по-късно:

„Килиите са твърде малки за предназначението им и са критикувани от години. Имат слаба вентилация и нехигиеничните условия в тях се влошават от нуждата да се използват кофи за естествените нужди – най-осъдителните и оскърбителни реликви на една примитивна затворническа система“.

Килиите в „Синг Синг“ били с размери колкото да поберат човешко същесво.

Архитектурният проект на сградата предвиждал изграждането на 800 такива килии, подредени една върху друга. Капитан Линдс бил строг поддръжник на суровата дисциплина и неуморен надзирател. Той използвал затворниците до границите на човешките възможности и ги контролирал с помощта на камшика и хомота. През 1828 г., след няколко години на робски труд, основната сграда била завършена и в „Синг Синг“ били докарани още затворници. Скоро стотици осъдени населили новия затвор и в резултат на това се появили нови проекти, в които да бъде впрегната тази работна сила.

Обичайна практика в американските затвори през XІX век било отдаването на затворници под аренда на частни фирми. Разбира се, осъдените не получавали нищо за труда си. Всички приходи отивали в хазната на затвора и често пълнели джобовете на директорите.

Затворът и фабриките на „Синг Синг“

Парите се стичали безспирно благодарение на най-различните видове затворнически дейности. Капитан Линдс добавил още разнообразие като отворил цехове за производство на обувки, шапки, дървени каци, кухненски прибори и др. Директорите, идващи след него, скоро осъзнавали, че „Синг Синг“ е машина за пари и повечето от тях се пенсионирали в охолство със средствата, присвоени от затворническия труд. За да бъдат нещата още по-лоши, надзирателите на дадените под аренда затворници често били жестоки мъже, изискващи висока производителност на всяка цена. Договорът за аренда обикновено продължавал 6 години, а понякога и двойно повече. Работният ден на осъдените в „Синг Синг“ бил 10 часа, с почивки за хранене, и почти всеки затворник трябвало да участва в системата.

Скоро частните работодатели започнали да упражняват влияние върху дисциплината и грижите за затворниците. Тъй като имали финансов интерес от работната ръка, предприемачите се оплаквали на директора от мъжете, които не си вършат добре работата. Тези затворници бивали наказвани и връщани на работа колкото се може по-бързо. Ако някой се разболеел, го наблюдавали много внимателно дали не симулира и ако се окажело така, го наказвали жестоко. Над 73% от затворниците в „Синг Синг“ през 1854 г. били наети от външни фирми за прoизводството на неща като мебели, килими, гоблени, обувки, завивки, пури и обработен камък.

Не било лесно да се изостави тази система. Никой не искал затворниците да седят без работа по цял ден. Реформаторите предложили държавата да поеме контрола над затворническата работна сила и да елиминира частниците. Пак щяло да има производство, но експлоатацията щяла да изчезне.

До настъпването на 1890 г., след силно лобиране от страна на профсъюзи в района, били приети закони за забрана на отдаването на затворнически труд. Последвалият ефект бил катастрофален.  Директор А. А. Буш разказва:

„Над хиляда мъже сега стоят заключени по килиите си без никаква работа. Бездействието в затвора е ужасно за наблюдение, всъщност нищо освен болести, лудост и смърт не може да бъде очаквано от това състояние“.

В резултат на това през следващото десетилетие затворническият труд се завърнал в „Синг Синг“. Но бил направен компромис. Цялата продукция щяла да се използва от щата Ню Йорк, а не от частни лица. 

Дисциплина и контрол

Пазачите имали сериозен проблем в „Синг Синг“. В края на XІX век американските затвори ставали все по-големи, за да поберат увеличаващите се престъпници. Популацията от затворници набъбнала до огромни размери. Директорите на затворите скоро осъзнали, че страдат от сериозен недостиг на персонал и ако нещата излязат извън контрол, ще бъде напълно невъзможно да се потуши затворнически бунт.

Бунтовете в затворите били изключително кървави събития и не било необичайно пазачите да стрелят по затворници и при най-малкия признак за проблеми. Затворници и пазачи живеели в негласен пакт, подпечатан от страх и принуда. Не е изнанадващо, че най-различни методи за репресии и дисциплиниране се появили зад стените на затвора. Методите варирали от „системата на мълчанието“, възникнала през XІX век в затвора в Обърн, до истински инструменти за мъчения като клетки и камшици. Архивите на „Синг Синг“ от 1864 г. показват, че 613 от общо 796 затворника са получавали някаква форма на физическо наказание.

Невъзможно е да бъде преувеличена бруталността на някои затворнически служители, в опитите им да контролират популацията на затвора. Но този тип жестокост е отражение на тогавашната епоха.  Никой не се интересувал особено от добруването на осъдените престъпници в онези времена.

Затворниците нямали право да говорят и общуват помежду си по какъвто и да било начин. Хранели се в тишина, работели в мълчание и съществували в един безшумен свят, където разкаянието е основна цел. Крачели в плътна колона един зад друг, облечени в раираните си униформи, като роботи.

Затворниците крачели в плътна колона един след друг, облечени в раираните си униформи.

Посетител в затвора през XІX век пише: „Имаше нещо изключително внушително в оглушителната тишина, в която изпълняваха всяка част от работата си“.

Затворниците можели да четат само Библията и нямали право на посетители от външния свят. Медитацията се окуражавала. Някои затворници били в състояние да запаметят огромни части от Библията. Един от тях бил успял да запомни 1 296 стиха, а друг 1 605. Всяко нарушаване на правилата за мълчание се наказвало незабавно и сурово. Повечето директори вярвали, че пренебрегването и на най-лекото провинение може да окуражи бунт. Затворите се превърнали в автономни единици, непроницаеми за външния свят.

Средновековни изтезания

Един от методите за изтезания, известен като „банята“ или „студения душ“, се използвал в продължение на десетилетия в „Синг Синг“, за да всява страх у популацията и да поддържа реда.
Затворникът бил поставян с вързани ръце и крака под варел, пълен със студена вода, особено мразовита през зимните месеци. Водата се изливала върху него с голяма сила. След години налягането било намалено, но около врата на затворника се поставяла дървена яка, която събирала водата до нивото на носа и устата и създавала усещането за давене. Това наказание било особено популярно, тъй като не оставяло никакви видими следи върху жертвите.

„Студеният душ“ бил особено популярно наказание в „Синг Синг“.

„Хладилниците“ били друга форма на психилогическо и физическо мъчение. Това били 18 напълно тъмни, изолирани килии, които воняли на канализация и гъмжали от хлебарки. Осъдените, хвърлени там, били подлагани на принудителна диета от хляб и вода и онези, които оцелявали, излизали смъртно болни или луди. Средно по 100 мъже на година попадали в „хладилниците“ за различни периоди от време и практиката продължила чак до 1914 г., когато най-накрая била обявена за „нездравословна“.

„Хладилниците“ били друга форма на психилогическо и физическо мъчение.

В „Синг Синг“ се практикували два различна вида наказания, използващи макари. В първия вид ръцете на затворника се връзвали вдигнати високо над главата му, а единият му крак се вдигал със скрипец, оставяйки почти цялата тежест на тялото му да падне върху другия крак – позиция, която ставала нетърпимо болезнена след известно време.

Наказания, използващи макари, в „Синг Синг“.

Другият вид мъчение, използващо макари, било много по-експедитивно. Методът се наричал „чевръсти палци“. Жертвите бивали провесвани за палците, които трябвало да понесат цялата тежест на тялото им в миг на шокираща болка. Никой не можел да изтърпи това наказание по-дълго от няколко секунди. Този факт бил потвърден от полковник Джей Ел Брум по време на разследването му в „Синг Синг“ през 1879 г., когато той самият се подложил на „чевръстите палци“ и издържал само 40 секунди.

Архивите на затвора разказват и за друга форма на наказание, вдъхновена от методите на военна дисциплина, практикувани по време на Гражданската война. Наказаният се заставял да седне с вързани глезени и колене, прибрани до гърдите, ръце, вързани пред коленете и прът, заврян между краката и лактите – стойка, която причинява пълна неподвижност. Осъдените често се оставяли така в продължение на над 6 часа и когато ги освобождавали, не били в състояние да ходят и често ридаели. Понякога наказанието се разнообразявало като затворникът се провесвал надолу с главата.

Наказание, вдъхновено от методите на военна дисциплина.

Друга подобна форма на устойчив дискомфорт бил хомотът – метална плоскост, тежаща 14-18 кг, която се поставяла на раменете на затворника, а ръцете му бивали прикрепени за плоскостта зад врата му. Постоянният натиск на подобна тежест върху горната част на гръбнака причинявал нарастваща болка, докато времето бавно минавало. Никой не можел да издържи на 18-килограмовия хомот повече от 4 часа. Тежестта му се усещала дори след края на наказанието.

Научи повече за:   Фалшивият пророк Шоко Асахара и Върховната истина на Аум

Оковите с гюле били особено популярно ограничително средство за затворниците, правили опит за бягство. Тежката желязна топка се прикачвала за края на верига, прикрепена към метален пояс, закопчан на кръста на осъдения, затруднявайки всяко негово движение. Пазачите можели да добавят още тежести по тяхно усмотрение.

„Короната“ или „кафезът“ представлява метална клетка, която се поставяла на главата на затворника. Според някои описания на съвременици короната е служела основно за унижение на носителя й, докато други твърдят, че тя причинявала болка при всяко движение. Този уред вероятно се използвал също и като форма на мъчение чрез лишаване от сън, тъй като болката и неудобството биха пречили на нормалния сън. Короната трябвало да бъде носена денонощно до края на наказанието.

„Короната“ се поставяла на главата на затворника.

Съществували и други форми на наказание чрез унижение. Една от най-разпространените било обръсването на главите на осъдените. Това се правело не само като средство срещу въшките, но и за да се унижи и обезличи нарушителят, като по този начин се затвърждавало усещането за пълния контрол, който имали пазачите над тялото на затворника.

Макар да не били подлагани на тежки наказания като мъжете, жените затворнички също търпели сурови мъчения. Нарушителките на правилата бивали поставяни на принудителна гладуваща диета, обръсвали им главите или им запушвали устите. Онези, които най-много вбесявали пазачите, бивали провесвани за китките, като пръстите на краката им едва докосвали пода или ги биели с камшик с девет жила, наречен „котката“.

В първите години от отварянето на „Синг Синг“ бичуването се практикувало редовно. Тъй като нямало установени правила за наказанието, продължителността на тези побои била оставена на преценката на пазачите. Някои затворници били пребивани почти до смърт.

Храната в затвора била оскъдна, а на качеството й не се обръщало никакво внимание. Поради това затворниците били мършави и отпаднали. Получавали дажба от едва две яйца в годината, а пресните плодове били нещо почти невиждано. Ако някой се осмелял да си поиска допълнително храна, го пребивали за проявеното нахалство.

Скоро след попадането си в затвора, осъдените изпадали в безкраен цикъл на отчаяние и униние. Самоубийствата се случвали постоянно, а много затворници просто умирали в своите тесни и мръсни килии. „Синг Синг“ се превърнал в символ на потисничеството и безнадежността. Ако някой бъдел изпратен „нагоре по реката“, вероятността да се върне жив била доста малка.

Електрическият стол

През 1881 г. ексцентричният стоматолог от горната част на щата Ню Йорк д-р Алфред Саутуик станал неволен свидетел на смърт чрез електрически ток в град Бъфало. В главата на доктора се родила мисълта, че електричеството би могло да бъде използвано за „хуманното“ екзекутиране на осъдени на смърт престъпници.

Д-р Алфред Саутуик

Дотогава най-разпространеният метод за екзекуция бил обесването. Но тази процедура имала своите недостатъци. Ако палачът не бил достатъчно внимателен или добросъвестен, се случвали грешки. Осъдените можели да не умрат толкова бързо или, ако въжето било твърде дълго или затворникът твърде тежък, се случвало обезглавяване. Обесването, дошло от Средните векове, било все така мърлява практика. Затова американското правителство започнало да търси по-модерен метод за екзекуция.

По настояване на д-р Саутуик през 1886 г. в Ню Йорк била съставена комисия, която да разгледа алтернативни методи за екзекуция. Прочутият изобретател Томас Едисън, запознат с икономическите хоризонти, очакващи електричеството, се интересувал живо от общественото възприятие на проблемите със сигурността. Той не искал неговият постоянен ток да бъде свързван с болка и смърт.

Прочутият изобретател Томас Едисън

Едисън подхванал умела публична кампания, в която демонстрирал, че неговият ток е безопасен за употреба. Електрифицирал десетки котки и кучета, използвайки променлив ток, за да покаже, че той е особено подходящ за убиване. След едногодишна публична вражда между него и Джордж Уестингхаус, привърженик на променливия ток, Едисън излязъл като победител.

Комисията докладвала на губернатора на щата, че променливият ток трябва да бъде методът, използван в процеса на екзекуцията. Създаден бил дизайн на дървен стол, който бил готов за употреба през 1889 г. Сцената била подготвена за първата законна екзекуция чрез електричество в САЩ.

Уилям Кемлър, осъден за пиянското убийство с брадва на своята приятелка, щял да има честта да бъде първият убит с електричество през август 1890 г. Но екзекуцията се превърнала в зловещо фиаско, когато апаратът не заработил точно както се очаквало. Вестник „Ню Йорк Таймс“ пише:

„Кемлър умря тази сутрин при най-отвратителни обстоятелства в екзекуция, която е срам за цивилизацията. Толкова ужасна, че не може да се опише с думи“.

Някой от зрителите припаднали при гледката на Кемлър, който все още бил доста жив и дишащ след пускането на тока. „Брадва щеше да свърши по-добра работа!“ – произнесъл се с иронично злорадство Джордж Уестингхаус.

Екзекуцията на Кемлър се състояла в затвора в Обърн, а „Синг Синг“ екзекутира първия си затворник Харис Смайлър на 7 юли 1891 г. Същият ден още трима осъдени отишли на смърт, сядайки в новоинсталирания стол. Тези екзекуции преминали що-годе успешно и скоро обществото започнало да свиква с идеята за електрическия стол.

Всички екзекуции в щата Ню Йорк се осъществявали в затвора „Синг Синг“.

С настъпването на 1916 г. вече всички екзекуции в щата Ню Йорк се осъществявали в затвора „Синг Синг“. Това наложило изграждането на нова сграда, струваща 268 000 долара – разточителна сума за онези времена. Постройката била изолирана от останалата част на затвора. Имала собствена кухня, болница и зала за аутопсии.

Съществува легенда, че осветлението започвало да примигва в близкото селище, когато някой сядал на електрическия стол. Това не е вярно. Дори светлините в затвора не трепвали, тъй като токът, използван за екзекуциите, се генерирал специално за тази цел.

Така започва една ера, продължила почти 75 години, която в крайна сметка отнема животите на над 600 затворници. Щатът Ню Йорк екзекутира повече хора от всеки друг щат в САЩ и се превръща в лидера на смъртните наказания в Западния свят.

Екзекуторът

Работата на екзекутора в „Синг Синг“ не била лесна. Да убиваш човешки същества, дори с одобрението на държавата, е сложна и взискателна задача. Освен това нюйоркският екзекутор отговарял и за смъртните присъди в щатите Масачузетс, Ню Джърси и Кънектикът. Не било необичайно да изпълнява повече от една екзекуция на ден. За разлика от повечето държавни служители обаче екзекуторът не бил на заплата. Взимал по 50 долара на „събитие“.

Първият екзекутор в затвора „Синг Синг“ бил мъж на име Едуин Дейвис. Тогава наричали палачите електротехници. Дейвис започнал работа през 1891 г. и бил човекът, дръпнал шалтера на злополучния Уилям Кемлър. Разбира се, убиването на хора с електричество било новаторско начинание за времето си и техниката трябвало да се усъвършенства с всяко следващо убийство. Едуин Дейвис сложил край на живота и на Марта Плейс – първата жена, екзекутирана на електрическия стол в САЩ на 20 март 1899 г. Най-заетият му ден бил 12 август 1912 г., когато екзекутирал седем мъже за по-малко от час в „Синг Синг“.

През 1914 г. Дейвис се съгласил да обучи заместник. За такъв бил избран 39-годишният асистент Робър Елиът. След като Дейвис се пенсионирал обаче, работата получил Джон Хилбърт, електротехникът от затвора в Обърн. Той екзекутира общо 140 души в щатите Ню Йорк, Масачузетс и Канзас. След 1919 г. хонорарът му бил вдигнат на 150 долара за екзекуция.

С годините Хилбърт ставал все по-затворен и депресиран. Изпадал в пристъпи на ярост и агресия. Веднъж припаднал 30 минути преди екзекуцията на двама мъже. Лекарят на затвора го свестил и екзекуцията се състояла. През 1926 г. той внезапно подал оставка в нощта преди назначена екзекуция.

Започнало напрегнато търсене на негов заместник, което бързо било прекратено, когато щатът назначил оригиналното протеже на Едуин Дейвис – Робърт Елиът, която вече бил на 52 години. Той охотно приел работата. Колкото до Джон Хилбърт, впоследствие той бил открит с куршум в главата в мазето на дома му.

Владенията на новия екзекутор Елиът включвали щатите Масачузетс, Ню Джърси, Пенсилвания, Кънектикът, Върмонт и Ню Йорк. Обществото доста време не знаело нищо за него. В началото той криел от семейството си с какво точно се занимава. Чак през 1928 г. името му за първи път се появило в нюйоркски таблоид. Оттогава Елиът хранел особена неприязън към пресата. „Предпочитам да пусна тока на някого, отколкото да говоря с репортер!“ – казвал той.

Екзекуторът Робърт Елиът

Робърт Елиът бил прагматичен човек, който не изказвал мнение за работата си и се смятал за инструмент на държавата.

„Аз съм просто обикновено човешко същество“ – казал веднъж той, – „Не нося повече отговорност за смъртта на тези мъже от съда или съдебните заседатели“.

Но пресата продължила да разпространява недоказани истории за личния му живот. „Без приятели, самотен, отхвърлен от обществото. Това според всеобщото мнение е моето мизерно съществуване“ – пише Елиът, – „Говореше се, че съм отшелник и живея в атмосферата на погребална мрачност, а когато изляза навън, хората бягат от мен като от чума“.

Всъщност Елиът се чувствал доста удобно със заниманието си и гледал на него като на необходимост, която някой трябва да свърши. Обичал да се занимава с градинарство, риболов и фотография. Но работата му се отличавала от неговите хобита по едно нещо.

За да я запази, трябвало да убива хора.

Агентът на смъртта

Когато започнал своята кариера на 52-годишна възраст, Елиът нямало как да знае истинските мащаби и продължителност на своето царуване. Но от деня на първата му екзекуция започнал да си води дневник. В него въвеждал всяка изпълнена смъртна присъда. Записвал името на затворника, датата и номера на екзекуцията и оставял бележки за поведението на осъдените, отиващи на смърт. Понякога им отделял цяла страница. Друг път записвал само името им. Някои от коментарите не били лишени от хумор, като този за убиеца Джордж Епъл (ябълка) от 9 август 1928 г.

„Той беше един от най-твърдите мъже, сядали някога на стола“ – разказва Елиът, – „Докато сядаше, каза на зрителите: „Е, хора, скоро ще видите печена ябълка““.

Елиът екзекутира доста прочути престъпници, сред които е Бруно Хауптман – убиецът на отвлеченото бебе на семейство Линдбърг – случай, описван като „престъплението на века“.

През 1927 г. той екзекутира жена за първи път. На стола му сяда Рут Снайдър, осъдена заедно с приятеля си за убийството на съпруга й. „За мен ще бъде нещо ново да дръпна шалтера на жена“ – казва той на репортерите, – „и това не ми харесва“.

Очевидно Елиът не се шегувал. Точно преди началото на екзекуцията той отишъл при директора на затвора и поискал хонорарът му да бъде увеличен на 200 долара. Директорът отказал.

Научи повече за:   Джон Лий: Човекът, когото не можаха да обесят

Публичността, заобикаляща случая на Рут Снайдър, била огромна – истинско медийно събитие за началото на XX век в САЩ. В нощта на екзекуцията й фотограф от „Ню Йорк Дейли Нюз“ вмъкнал фотоапарат в залата за екзекуции. Щракнал снимка, точно когато пуснали тока на осъдената. На следващия ден фотографията на Рут Снайдър, с кожена маска на лицето и вързана за електрическия стол, се появила на първа страница във вестника и се превърнала в една от най-прочутите снимки в историята на журналистиката.

Рут Снайдър на електрическия стол

Уникалният дневник на Елиът впоследствие бил превърнат в книга и публикуван през 1940 г. със заглавието „Агент на смъртта: Мемоарите на един екзекутор“.

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: plamena 🍺 Rosii 🍺 Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21

Робърт Елиът останал на поста си до 1939 г., когато се разболял. Починал по-късно същата година на 66-годишна възраст. По време на кариерата си бил екзекутирал 387 мъже и жени в пет щата. Трудно щял да му бъде намерен достоен заместник.

Оказало се обаче, че смъртното наказание не е толкова отблъскващо за мнозина. Когато новините за болестта на Елиът стигнали до шефовете му, те пуснали обява за работа, в търсене на негов заместник. Само за седмица получили над 400 кандидатури.

Вятърът на промяната

На 9 август 1900 г. омразната практика на маршируване в плътна колона в затворите била прекратена. Затворниците били въодушевени. Най-сетне можели да ходят като нормални човешки същества. Скоро след това бил сложен край и на раираните униформи. Ефектът бил незабавен.

„Очаквахме добри резултати от промяната“ – писал тогавашният главен надзирател, – „но ефектът далеч надмина всичките ни очаквания. Мъжете бяха радости и благодарни. Самата атмосфера в институцията се промени!“.

Скоро последвали и други реформи. Направени били още прозорци, за да пуснат слънчева светлина там, където никога не била огрявала преди. Организирали се бейзбол мачове и затворниците получили по-голям достъп до двора и повече време навън. Светът се променял. Но не всички били щастливи.

Разследваща комисия в държавното законодателство изразила възраженията си в доклад, публикуван от пресата:

„Наказанието е необходим и подобаващ атрибут в затворническата дисциплина. Традиционните методи за контрол на осъдените като камшика, оковите, „банята“ и провесването за палците са елементи на една красива система, която досега бе аплодирана от почти всяка държава и цивилизован народ“.

Въпреки политическите усилия да бъде спряна, реформата в затворите продължила. 

В периода от 1900 до 1919 г. десет различни директори били поставяни начело на омразния затвор. Някои от тях оставали на пост повече от година. Други се задържали едва няколко седмици. Появила се популярната шега: „Най-бързият начин на излезеш от „Синг Синг“ е да влезеш като директор“.

Работата на ръководител на затвора била неблагодарна и напрегната. Учреждението било старо, отживяло, пълно с престъпници бунтари и измъчвано от лоши хигиенни условия. През 1919 г. одухотворен администратор от горната част на щата Ню Йорк се съгласил да се възкачи на трона в „Синг Синг“. Той имал собствени идеи за това как трябва да бъдат третирани затворниците и как следва да бъде управляван един затвор. Неговото име е Луис Е. Лос и той слага началото на една нова ера.

Луис Е. Лос

За разлика от много от неговите предшественици Луис Лос бил работил като надзирател години наред и бил запознат с проблемите, свързани с контрола над затворническата популация. Той бил израснал в сянката на щатския затвор „Елмайра“, където баща му работел като пазач. Впоследствие сам започнал работа там и бързо се издигнал.

Директорът на „Синг Синг“ Луис Лос

Лос имал независимо мислене и вярвал в хуманното отношение към затворниците. През 1916 г. бил избран да оглави нюйоркския поправителен дом за мъже, където наложил строга, но честна дисциплинарна система. Лос притежавал и таланта да се саморекламира, което му помогнало да предотврати голяма част от политическата съпротива към неговите реформи.

През зимата на 1919 г. му било предложено да заеме директорския пост в затвора „Синг Синг“ – едно смутно учреждение с плачевна репутация и множество скандали. Затворът бил сменил девет директора в предходните девет години. Един от тях се бил задържал едва три седмици.

„Не бях особено ентусиазиран за работата“ – пише Луис Лос в своята книга „Двадесет хиляди години в Синг Синг“, – „Това беше политическо назначение, предмет на капризите и превратностите в партийната политика“.

Въпреки това той решава да приеме работата и на 1 януари 1920 г. се качва на трона на покварената институция.

Лос заварил една система, изродена до степен на хаос, заради години на занемаряване и злоупотреби. Според документацията в затвора трябвало да има 795 затворници, но действителното преброяване установило, че са само 762. Жените затворници трябвало да бъдат 102, а в действителност били 82. Никой не можел да обясни как тези затворници са напуснали затвора и кога.

Един затворник, лежал вече пет години, нямал никакво досие – не се знаело кога е постъпил. Решено било, че е „доброволец“ и го освободили незабавно. Лос открил, че от затворническата хазна липсват повече от 30 000 долара и никой не знаел къде са изчезнали тези пари. Документацията на затворническите наказания представлявала меко казано шокиращо четиво, описваща дългата история на жестокостите, упражнявани от надзирателите.

Лос четял за студените душове, гюлетата на верига, хомота, камшика и другите мъчения. Новият директор решил да подобри условията в зловещия затвор. Наложил нови методи на дисциплина, избягващи физическите наказания. Лос вярвал, че ако към затворниците се подходи с доверие, те ще отвърнат със същото. Като цяло неговите методи се оказали успешни, макар че не срещнал подкрепата на политиците, които смятали, че неговите реформи представляват отстъпване пред изискванията на затворниците. Критиците му казвали, че е мек към престъпниците и снизходителността му само ще окуражи бунт сред осъдените.

Под ръководството на Лос „Синг Синг“ започва така дълго отлаганата си модернизация. В следващите няколко години били построени няколко нови сгради, сред които параклис, столова, два административни центъра, болница и библиотека. Въведена била нова система за прием, която позволявала на служителите да класифицират затворниците.

Трансформацията на предвоения затвор била изумителна. Луис Лос написал няколко книги за преживяванията си като директор в „Синг Синг“ и се превърнал в открит противник на смъртното наказание, въпреки че част от отговорностите му включвали да наблюдава лично екзекуциите. Той останал на поста си до пенсионирането си през 1941 г.

Старият килиен блок най-сетне бил закрит през 1943 г. Неговите метални решетки и врати били дарени на кампания за подпомагане на американската армия във Втората световна война. Впоследствие сградата била регистрирана в Националния регистър на историческите обекти и никога вече нямало да може да бъде използвана в ролята й на затвор.

Човека с розите

Луис Лос за първи срещнал Чарлс Чейпин през декември 1919 г. в болницата на затвора, по време на едно от посещенията му там още преди да стане директор. Това било началото на чудато приятелство между осъден убиец и служител на затвора, което продължило до смъртта на осъдения. Шейсетгодишният Чейпин бил бивш редактор на един от най-големите вестници в Ню Йорк „Дъ Уърлд“. На 14 януари 1919 г. бил осъден на доживотен затвор с минимален срок на излежаване от 20 години за убийството на съпругата си.

Чарлс Чейпин

Някога успешният и властен редактор бързо се потопил в състояние на депресия и отчаяние в затвора. Отслабнал много и здравето му се влошило. Но Лос се съжалил над бившия журналист и се опитал да му намери някакво занимание, за да го измъкне от депресията. Решил, че най-добрият начин за това е да започне да издава затворнически вестник с името „Бюлетинът“ и да го направи негов редактор. Но съдбата не била на негова страна и бюджетни ограничения наложили закриването на вестника.

Няколко месеца по-късно Чейпин помолил Лос да му позволи да обработва малка ливада в двора на затвора. След това поискал разрешение да засади малка градинка с цветя в занемарен участък от двора и посветил цялото си време на работата. Приятели му изпратили книги по градинарство, които изучавал с дълбок плам. Убедил други затворници да му помагат в почистването и култивирането на мястото.

След това Чейпин поръчал розови храсти, божури, петунии и десетки други видове цветя. Скоро цветя никнели навсякъде в някога запустелите ъгълчета на „Синг Синг“. Чейпин поставил пейки около градинките, за да могат затворниците да се наслаждават на цветята. В следващите няколко години се появили дори дървета и земите на затвора се оживили от песента на птичките.

Скоро Чейпин помолил директора да му разреши да постори къща за птици. Не просто малка къщичка, а подслон за стотици пернати, оборудван със стая, от която затворниците да могат да се наслаждават на красотата им. Лос се съмнявал, че той ще може да го постигне, но въпреки това му разрешил.

Чейпин се свързал с някогашните си познати в Ню Йорк и ги призовал да финансират начинанието, тъй като щатът Ню Йорк не би дал пари за подобен проект. След три трудни години Чейпин довършил къщата за птици с помощта на други затворници. Постройката била впечатляваща и можела спокойно да се конкурира с други подобни във външния свят.

Къщата за птици имала огромен купол, много стъкло и стотици цветя и храсти, където птиците да се събират и почиват. Почти собственоръчно Чарлс Чейпин успял да преобрази една пустош, намираща само на метри от най-заетата зала за екзекуции в САЩ, в място, изпълнено с красота и топлина. Слуховете за неговото постижение бързо се разпространили и историята му, заедно със снимки на прочутата къща за птици, се появила във вестниците из цялата страна.

Интериорът на къщата за птици на Чарлс Чейпин

Но в лятото на 1930 г. в затвора „Синг Синг“ започнал държавен строителен проект. Градините на Чейпин трябвало да бъдат унищожени, за да направят място за нова отводнителна система. Голяма част от работата на Чейпин била разрушена, докато инсталирали тръбите. Той го приел изключително тежко и повече никога не бил същият.

Същата зима Чарлс Чейпин се разболял от пневмония и починал на 13 декември 1930 г. на 72-годишна възраст. Преди да напусне „Синг Синг“ Луис Лос наредил градините да бъдат възстановени в памет на техния създател Чарлс Чейпин – Човека с розите.

Бягство!

Бягствата от затвора „Синг Синг“ рядко били успешни. Другите затвори в щат Ню Йорк преживели няколко кървави опита, повечето от които приключили със смъртта на бегълците. Заради нечовешките условия в тези институции през 20-те години на XX век се случили няколко затворнически бунта. Най-сериозният бил на 11 декември 1929 г., когато няколко пазачи били убити в затвора в Обърн. Преди да бъде възстановен редът, били застреляни осем затворници.

Същата година в „Синг Синг“ бил разкрит опит за бягство, когато доносник предал своите съкилийници. Няколко мъже вече били прокопали тунел, дълъг 12 м, който почти достигал южната стена на затвора. Работейки тайно и неуморно в продължение на седмици, екипът от бегълци бил изнесъл 15 куб. м пръст, изсипвайки я незабелязано на двора. Мъжете били заловени и прехвърлени в други институции. Най-сериозният инцидент на бягство от „Синг Синг“ се случил на 13 април 1941 г.

Научи повече за:   Убийцата на 9 момичета и собствената си дъщеря пише готварска книга

Джоузеф Риърдън (26 г.), Чарлз Макгейл (46 г.) и Джон Уотърс (30 г.), осъдени за въоръжен грабеж, лежали на третия етаж в болницата на „Синг Синг“. В 02:30 ч. през нощта решили да действат. Размахвайки пистолетите, вмъкнати няколко дни преди това в затвора, те застреляли пазача, който бил на смяна.

Тримата отчаяни главорези се озовали в мазето на болницата, където принудили друг пазач да ги преведе през сервизен тунел, водещ до улиците на близкото градче, където техни съучастници им били оставили кола за бягство. Риърдън и останалите бегълци доближавали колата, когато двама полицаи случайно се сблъскали с тях и започнали да им задават въпроси.

Риърдън извадил оръжието си и открил огън. Останалите последвали примера му. При последвалата престрелка загинали затворникът Джон Уотърс и единият полицай. Риърдън и Макгейл успели да избягат. Всички полицейски управления в окръга били уведомени за бягството и стрелбата. Над сто репортери и фотографи хукнали към мястото.

Междувременно Риърдън и Макгейл побягнали към бреговете на река Хъдсън и там принудили един рибар да ги откара на отсрещния бряг, където изчезнали в горите. Няколко часа по-късно обаче двамата били застигнати от глутница полицейски хрътки и отведени в ареста.

Съдебният процес срещу тях се състоял през юни 1941 г. Риърдън твърдял, че е невинен и че полицаите били изтръгнали показанията му със сила. Макгейл също заявил, че е бил подложен на полицейски произвол.

Твърденията им не срещнали никакво разбиране. Риърдън и Макгейл били осъдени на смърт. Двамата били екзекутирани на 11 юни 1942 г. Датата била жестоко иронична за Джоузеф Риърдън – на този ден той навършвал 28 години.

Едуард Хейт: Похитителя изнасилвач

Един от най-омразните убийци, обитавал някога крилото на смъртниците в „Синг Синг“, бил тийнейджър на име Едуард Хейт. Неговата шокираща история, породила сензационни заглавия в пресата в есента на 1942 г., започнала в спокойното селище Бедфорд в окръг Уестчестър.

Едуард Хейт – Похитителя изнасилвач

На 15 септември 1942 г. две момичета – 7-годишната Маргарет Линч и нейната 9-годишна сестра Хелън – били забелязани да се качват в автомобил форд, обявен за откраднат от близкия град Стемфорд в щата Кънектикът. Децата никога повече не били видени живи. Мащабно търсене на изчезналите момичета било организирано в щатите Ню Йорк, Кънектикът и Масачузетс. Стотици полицаи и доброволци, въоръжени с пушки и тояги, обикаляли околностите. Полицейското разследване установило, че няколко други деца били забелязали същия автомобил да обикаля в района.

Скоро полицията попаднала на млада жена, която разказала за обезпокоителната си среща с млад шофьор на магистрала „Мерит“. Младеж, управляващ форд, я заставил да отбие встрани от пътя. Когато го попитала какво иска, той отговорил: „Искам теб!“. Мъжът се опитал да я изнасили, но кучетата й, които били на задната седалка, се хвърлили да го хапят. Насилникът скочил обратно в колата си и отпрашил. Жената била в състояние да го опише на полицията.

Още на следващия ден щатски полицай шофирал по пътя на север от Стемфорд, когато покрай него минал 16-годишният Едуард Хейт, зад волана на малък джип. Семейство Хейт били добре познати на полицията, тъй като често имали вземане-даване със закона. Полицаят го накарал да отбие и намерил в джоба му документи от откраднатия форд. Той бил отведен в ареста и скоро признал за убийството на сестрите Линч.

Едуард Хейт отвел ченгетата на мястото, където бил изхвърлил малките момичета. Тялото на Хелън било извадено от един воден резервоар. Маргарет била удушена, а тялото й намерено в гората край резервоара. Хейт разказал, че бил напъхал кърпичка в устата на Маргарет, за да й попречи да вика и се бил опитал да я изнасили, но момиченцето се съпротивлявало и той я намушкал с ловджийски нож.

С тялото на Маргарет в колата и Хелън вързана в багажника, той потеглил към Бедфорд, за да си купи храна. След това отишъл в усамотена гориста местност, където изнасилил Хелън. После накарал ужасеното момиче да легне под колата му и я прегазил няколко пъти. Хвърлил я в резервоара и изоставил открадната кола в близкия град Стемфорд.

Едуард Хейт бил обвинен в две умишлени убийства, пледирал за невинен, а в съда се усмихвал и не показал никакво разкаяние. Охотно бъбрел с репортерите и свободно разказвал подробности за престъпленията си. На 5 ноември съдебните заседатели, озарени от широката му усмивка, обявили решението си – виновен.

Той бил отведен незабавно в крилото на смъртниците в затвора „Синг Синг“. През следващите няколко месеца Едуард Хейт все така поддържал оперената си фасада на пълно безразличие. Лежал на койката си по цял ден и не говорел почти с никого. За сметка на това се хранел доста енергично и наддал с 23 кг.

Но когато бил интервюиран в деня на екзекуцията му, Хейт казал на репортерите: „Бях глупак. Не знам защо го направих. Почти сигурен съм, че това е последният ми ден. А съм само на 17!“.

На 8 юли 1943 г. той се превърнал в най-младия човек, екзекутиран на електрическия стол в „Синг Синг“.

Фабрика за убийства

Разбира се, списъкът с известни престъпници, чийто животи приключват в залата за екзекуции в „Синг Синг“ не свършва дотук. Марта Бек и Реймънд Фернандез, известни като Убийците на самотни сърца, били една от най-прочутите двойки, осъдени на смърт в САЩ през 50-те години на XX век. Заедно завличали с пари самотни вдовици, като Фернандез се преструвал на влюбен в жертвите и често им предлагал брак. Шокиращите им престъпления, довели до смъртта на 17 жени, и последвалият скандален съдебен процес се превърнали в сензация за пресата.

Марта Бек и Реймънд Фернандез, известни като Убийците на самотни сърца

Но Марта Бек и Реймънд Фернандез не били най-прочутата двойка, екзекутирана в „Синг Синг“. Тази титла без съмнение принадлежи на Етел и Джулиъс Розенберг – ядрените шпиони, заловени в годините на Студената война.

Понеже били осъдени за федерални престъпления, семейство Розенберг всъщност не били затворници на щата Ню Йорк. След като били признати за виновни в шпионаж и осъдени на смърт през 1951 г., отговорността за тяхната екзекуция се паднала на затвора „Синг Синг“. Техният случай се превърнал в предмет на разгорещени спорове, тъй като мнозина смятали, че вината им не е доказана напълно. Демонстранти срещу смъртното наказание изпълнили улиците в протест срещу тяхната екзекуция. Въпреки молби от целия свят за пощада на живота им, Етел и Джулиъс Розенберг били екзекутирани в „Синг Синг“ в нощта на 19 юни 1953 г. Те са единствените невоенни затворници в американската история, екзекутирани за шпионаж.

Етел и Джулиъс Розенберг

Най-възрастният затворник, екзекутиран в „Синг Синг“, е 66-годишният Албърт Фиш – демоничен детеубиец и канибал, осъден за убийството на 11-годишната Грейс Бъд през 1928 г. Фиш бил дълбоко увреден индивид, чийто садомазохистични влечения включвали забиването на десетки игли в собственото му тяло. Веднъж той казал на властите, че в живота си бил изтезавал над 100 деца и е убил поне четири.

Албърт Фиш бързо признал за престъпленията си и заявил, че очаква с нетърпение изпълнението на смъртната си присъда. „Какво преживяване би било, да трябва да умра на електрическия стол“ – казал той, – „Ще бъде върховно преживяване!“.

Албърт Фиш – Върколака от Уистерия

Желанието му било удовлетворено на 16 януари 1936 г., когато бил прикован за електрическия стол от възторжените пазачи и бързо бил електрифициран. Екзекуторът Робърт Елиът разказва, че Фиш имал „разстроен ум от висша степен. Отиде на стола без емоция“. Албърт Фиш бил екзекуция №300 за Елиът.

Последният човек, изминал „най-дългата миля“, е мъж на име Еди Лий Мейс (34 г.), осъден за убийство и екзекутиран на 15 август 1963 г. През 60-те години в САЩ се появява растящо недоволство срещу смъртното наказание и с настъпването на 70-те върху изпълнението на смъртните присъди в щата Ню Йорк се налага неофициален мораториум.

През 1972 г. Върховният съд, в процеса „Фърман срещу щата Джорджия“, постановява, че смъртното наказание така, както било прилагано тогава, е противоконституционално. Електрическият стол в щата Ню Йорк бил официално изключен.

От 1891 г., когато убиецът с брадва Уилям Кемлър сяда на стола, 614 мъже и жени са екзекутирани в затвора „Синг Синг“. През 70-те години електрическият стол бил разглобен и преместен в затвора „Грийнхейвън“. Макар да се поддържал в добро състояние години наред, той никога повече не бил използван по предназначение.

„Синг Синг“ днес

Навлизайки в третия век от съществуването си, „Синг Синг“ приютява над 2 000 затворници, а служителите му наброяват приблизително 1 000 души. Над 5 000 посетители преминават през портите му всеки месец. Затворът преминава през много трансформации през изминалите два века – някой добри, други лоши.

През 1989 година институцията е акредитирана за първи път от Американска корекционна асоциация, която въвежда набор от стандарти, по които се преценява всяко поправително заведение. По тези стандарти се оценяват здравните грижи, проблемите със сигурността, програмите за обучение и заетост на затворниците, обучението на служителите, хранителната диета и дисциплинарните мерки в затворите.

През годините множество холивудски филми използват затвора „Синг Синг“ като декор за сюжетите си. С тяхна помощ в умовете на хората се оформя една представа за затвора, която битува и до днес.

Разбира се, „Синг Синг“ вече няма нищо общо със затвора, изграден от капитан Илам Линдс и затворниците от Обърн през 1825 г. Макар оригиналната постройка все още да стои, тя никога повече няма да приютява затворници. От 2002 г. съществуват планове за превръщането на старото крило на затвора в музей, но това все още не е превърнато в реалност.

Да се озовеш в мраморните предели на стария затвор днес може да бъде страховито преживяване. Разрушените от времето стени на килиите крещят от далечината на едно жестоко и угнетяващо минало, когато хората са били затваряни като животни в мънички клетки, с малко водица и хляб, колкото да оцелеят. Човек може да си представи тези окаяни мъже, лежащи на влажната студена земя ден след ден, нощ след нощ, без да очакват от бъдещето нищо друго освен монотонни години, трупащи се една връз друга като камък върху камък.


Източници: „True Crime: 12 Most Notorious Murder Stories“ от Scott Black, „Stone Upon Stone: Sing Sing Prison“ от Mark Gado, nyprisonorigins.com, correctionhistory.org, wikipedia.org, crimescribe.com, murderpedia.org, singsingprisonmuseum.org

Криминални Досиета има нужда от помощта ви: [научи защо]
Bitcoin: 3QFhkLx1VR26Zjk8D9RuSxRc6abBEGD1sc
Изпрати SMS с текст beer ИМЕ на номер 1092 (2.40лв.)
С бира ме почерпиха: plamena 🍺 Rosii 🍺 Xp?cto 🍺 Elena 🍺 Elitsa 🍺
Дарители: AlexiosMimLyubomirPavelKaterina
350
21
The following two tabs change content below.
Криминални Досиета е моето хоби, с което отказвам да се разделя... [научи още]
Не забравяй да коментираш и да споделяш!

4
Напиши коментар

avatar
4 Дискусии
0 Отговори
0 Следят дискусиите
 
Най-обсъждани
Най-горещи
4 Автори на коментари
НусяПич от класаСоняDunavski Последни автори на коментари
  Абонирай се  
най-нови най-стари най-гласувани
Извести ме
Dunavski
Гост
Dunavski

Според мен е било голяма грешка да затворят това държавно учреждение. Затворниците не бива и не трябва да притежават никакви права след като са извършили престъпления е нужно и да си изтърпяват присъдите независимо дали те включват мъчения и унижения или не.

Соня
Гост
Соня

„Хейт казал на репортерите: „Бях глупак. Не знам защо го направих. Почти сигурен съм, че това е последният ми ден. А съм само на 17!“.“

Жертвите му не са имали шанса да стигнат до 10. Не заслужава съчувствие. Даже зверовете не измъчват жертвите си. Убийците на деца трябва да бъдат екзекутирани бавно и мъчително. Трябва да има справедливост! Не жалете убийците! Върнете смъртното наказание!

Пич от класа
Гост
Пич от класа

И американската наказателна система не се различава от съветската.

Нуся
Гост
Нуся

Благодаря много за труда, който полагате! Статиите са уникални!