Публикувано на: 16 август, 2011

Мъжете напълно заслужено държат първенството в класацията за най-жестоки престъпления още от зората на човечеството, но жените също не са нежните цвята, така енергично възпявани от ренесансовите поети и това често си личи в днешното общество. Преди да се гмурнем дълбоко в „пленителния“ феномен на Черните вдовици, заслужава си да хвърлим бърз поглед върху нарастващата женска роля в света на жестоките престъпления.

От 70-те години насам се наблюдава тревожно увеличаване – 138 процента – на жестоките престъпления, извършени от жени. Макар, сравнен с мъжкото насилие, техният процент да е малък (15% на 85%), фактът, че бройката се вдига така стремглаво, говори, че нещо се променя в обществото.

Дарли Рутиър

Дарли Рутиър

Социолозите се опитват да обяснят това, както и криминолозите, теолозите, политиците и историците, но посланието е ясно, и то е, че жените не са чужди на насилието. В близките години точно жени извършиха някои от най-ужасните престъпления. Дарли Рутиър уби двамата си сина, защото нямала пари да ги гледа, а Даян Даунс застреля трите си деца и уби едно от тях, за да спечели сърцето на своя любовник, който не искал деца. Сюзан Смит удави момчетата си в езерото, защото приятелят й не искал да се нагърбва с отговорността да гледа поколението на друг мъж. Карла Хомолка и Пол Бернардо изнасилиха, изтезаваха и убиха няколко млади момичета, заради тръпката от това.

През 2010-а в затворите на САЩ е имало 61 жени, осъдени на смърт. Бети Лу Бийтс и Кристина Ригс бяха екзекутирани през 2000 година: Бийтс чрез летална инжекция за убийството на съпруга си, а Ригс чрез летална инжекция за убийството на двете си деца.

В цялата човешка история плеяда от жестоки жени и жени с лоши намерения изпъкват в много страни, създавайки свои зловещи ниши в света на митовете и легендите. Появата на тези истории показва, че хората са забелязали смъртоносната заплаха на женския чар още преди векове.

Далила отрязва косите на Самсон, за да превърне могъщия мъж в хилаво човече. Агрипина, майката на римския император Нерон, учела синчето си как да управлява Рим с непрощаващо сърце. Саломе прави „стриптийз“ на цар Ирод, за да получи главата на Йоан Кръстител. Съдбите на много други велики мъже също били съсипани от измамния аромат на парфюми и сладостта на женските устни – от Марк Антоний, до Вилхелм Тел и Джон Дилинджър.

Американската история разказва за много фатални жени – вещиците от Салем, дамите пирати от Седемте морета и лидерките на банди от стария Ню Йорк. Батшиба Спунър била първата жена, екзекутирана за убийство след Американската революция. Мадам Лалори изтезавала десетките си черни роби в предвоенен Ню Орлиънс. През 1865 година федералното правителство екзекутира Мари Юджиния Сурат заради ролята й в покушението над президента Линкълн. Бел Стар ограбвала дилижанси и изтезавала каубои в Дивия Запад. Марта Плейс убила дъщеря си през 80-те години на 19-и век и влязла в историята като първата жена, изпържена на електрическия стол. През 30-те години на 20-и век, по време на Голямата депресия, Бони Паркър ограбвала банки и разстрелвала полицаи, докато Тексаските рейнджъри не пратили в ада и нея и нейния приятел Клайд Бароу в Луизиана. Бони Хийди умира в газова камера през 1953 година за убийството на дете.

От колониалните времена на Батшиба Спунър до днес американските съдилища са изпратили на смърт над 500 жени.

Любопитни убийци

В своята книга „Жените серийни убийци и техните жертви“ авторът Ерик Хики описва най-добре жените, които убиват, като „тихи убийци“. Неговите проучвания на тези жени от 19-и и 20-и век го карат да вярва – и мнозина са съгласни с него – че, за разлика от техните бомбастични и фанатично мотивирани колеги от мъжки пол, жените серийни убийци са доста по-коварни.  Те са хлъзгави,  предпазливи и внимателно обмислят своите убийства и тяхното изпълнение. Рядко оставят след себе си сцени на кърваво насилие, като по-често използват рафинираните методи на отровителството и нещастните случаи в дома.

Има най-различни видове жени убийци, като най-прочути и изобретателни сред тях са Черните вдовици, чието прозвище е вдъхновено от отровните паяци, които изяждат мъжкия, когато вече нямат нужда от него. Тези жени умело крият смъртоносните си инстинкти зад фасадата на образцови домакини, съпруги и майки.

В три-четвърти от случаите те убиват главно за изгода. Живеят охолно с парите от застраховки, пенсии и наследства, придобити след „внезапната“ смърт на близките им – съпрузи, деца, внуци, сестри, братя, майки и бащи.

Джуди Буеноан

Джуди Буеноан

Джуди Буеноано, екзекутирана през 1998 година в Тексас, се подвизавала под най-различни псевдоними години наред, убивайки двама съпрузи, един годеник и сина си, за да се домогне до парите им.

В периода 1977-90 година Даяна Лумбрера задушава до смърт шестте си деца, сред които и тримесечната си дъщеря. В крайна сметка тексаските лекари осъзнали, че в случая не става въпрос за нещастна майка с лош късмет. В началото на 20-и век Лидия Трублъд от щата Айдахо отравя едно от децата си, петте си съпрузи и един свой роднина. През 60-те и 70-те години германката Мария Велтен отравя двамата си съпрузи, един любовник, една леля и дори баща си.

Едно проучване, направено от Кристиана Еврипиду от Универститета във Вирджиния, обаче показва, че традиционните мишени на Черните вдовици изглежда се променят: „Наблюдава се увеличаване на непознати жертви в близките години“ - казва тя.

Черните вдовици спадат към категорията на многократните жени убийци. Дали трябва да бъдат наричани серийни убийци е спорен въпрос. Като цяло, жените многократни убийци не убиват, водени от сексуална мотивация, както правят мъжете. Ако приемем често предлаганата дефиниция, която включва сексуална мотивация и нужда от упражняване на власт върху друго човешко същество, за описваща серийните убийци, то тогава терминът не е подходящ за жените, включително и за Черните вдовици.

Дженийн Джоунс

Удобно е, но объркващо, да наречем тези жени серийни убийци. Съществува огромна разлика между графиня Елизабет Батори, която открито се къпела в кръвта на стотици девственици, за да запази младостта си, и Дженийн Джоунс, която задушила може би над 40 бебета, преструвайки се на грижовна медицинска сестра в детската болница.

Според „Енциклопедия на Серийните убийци“ от Брайън Лейн и Уилфред Грег, голяма част от серийните убийства се извършват от мъже и включват определени особености. Техните убийства са повтарящи се и обикновено зачестяват във времето, докато извършителят не бъде заловен. Те обикновено убиват жертвите си лице в лице, една по една. В повечето случаи няма връзка между жертвата и убиеца. Мотивите често са неясни. Убийствата като цяло се извършват с брутална, ненаситна жестокост и след тях остава кървава баня.

Разликите между мъжете и жените серийни убийци са доста многозначителни.

Докато мъжете често дебнат непознати жертви, жените предпочитат да погубват най-близките си хора – членове на семейството им, или хора, зависещи от грижите им. Докато мъжете са склонни да използват физическа сила – стрелят, намушкват с нож, пребиват или удушават – жените често избират много по-незабележим и неагресивен начин – отровата.

Когато мъжете убиват многократно, обикновено мотивът им е сексуален. Жените убиват за изгода (75%), за контрол (13%) или за отмъщение (12%). Средната продължителност на серията от убийства при мъжете варира от няколко месеца до четири години. При жените тя може да продължи от шест до осем години, а в някой случаи дори до десетилетия наред.

Въпреки разликите, и при двата пола се наблюдават три общи знаменатели. Първо, те притежават способността да изглеждат привидно нормални на външен вид, когато това е необходимо за техните планове или за оцеляването им. Второ, те може да са психопати, но психопатите не са ненормални. Трето, като психопати те са лишени от съвест.

Бившият ФБР профайлър Джон Дъглас казва в едно интервю, че най-силната защита на един сериен убиец е способността му да остане незабелязан.

„Обществото като цяло смята, че те изглеждат като Ханибал Лектър“ – казва той. – „Всъщност те изглеждат като мен и вас, като пощальона, като доставчика, който чука на вратата ви. Тези хора не са луди“ – добавя той. – „Те определено знаят разликата между доброто и злото“.

Това мнение се допълва и от Харолд Шектър, съавтор на „Енциклопедия от А до Я за серийните убийци“, който отбелязва:

„Серийните убийци са психопатични личности… лишени от основни човешки емоции, като разкаяние, например. Останалите човешки същества са просто обекти, които те използват за целите си“.

Класификация на жените убийци

През 1991 година Ерик Хики разделя жените серийни убийци на две отделни групи: Черни вдовици (които, с две думи, се омъжват с една единствена цел: да убият съпруга си за финансова изгода) и Ангели на смъртта (милостиви убийци, които убиват хора, за които се грижат – например, бебета, майки, баби – за да получат власт и, може би, внимание). Но през 90-те години спектърът на жените убийци се разширява и последователите на Хики допълват неговия списък, добавяйки още категории. През 1998 година книгата на С. Л. Келехър „Най-рядко убийство“ разделя вселената на многократните жени убийци на девет категории:

  • Черни вдовици
  • Ангели на смъртта
  • Сексуални хищници
  • Убийци отмъстителки
  • Убийци за изгода
  • Партньорки
  • Със съмнителна вменяемост
  • С неясна мотивация
  • Неразкрити престъпления

Бевърли Алит

Бевърли Алит

Ангелите на смъртта се виждат като Бог и преследват онези, които, според тяхната преценка, вече са белязани от смъртта – болните или възрастни хора, поверени на грижите им. Техните оръжия са или химикали, като летална инжекция с калий, или задушаване с възглавница – и двете трудни за проследяване. Класически пример за Ангел на смъртта е един случай от Грантам, Англия. През 1991 година 23-годишната медицинска сестра Бевърли Алит убива поне 4 деца и инжектира над 20 други с калий или инсулин, с намерението да ги убие. Тя е осъдена през 1993 година и излежава 13 доживотни присъди.

Айлийн Уорнос

Айлийн Уорнос

Сексуалните хищници, както подсказва името им, са водени от сексуалните си фантазии. Айлийн Уорнос, една от шепата жени, които попадат в тази  категория, убива най-малко 7 мъже в периода 1989-90 година. Тя правела с тях секс за пари, след което ги напълвала с куршуми и се изпарявала с колите и личните им вещи. Уорнос е осъдена на смърт през 1992 година. Спорен е въпросът дали наистина сексуалните фантазии имат някакво място в мотивацията на Уорнос. Съществуват доказателства, че отмъщението, омразата й към мъжете и кражбата са имали много по-силно влияние над постъпките й. Освен това нейните хомосексуални предпочитания още повече разбиват теорията, че тя е убивала мъже, водена от някакви сексуални фантазии.

Убийците отмъстителки обикновено са водени от някаква мания. Омраза, любов или ревност са най-честите фактори. Те са също толкова редки като Сексуалните хищници, но веднъж предизвикани, са способни на всичко. Макар много от жените убийци обикновено да са по-млади – средната възраст е между средата на 20-те и началото на 30-те им години – Марта Уайс от Охайо извършва престъпленията си на 40-годишна възраст. Когато старата мома най-сетне намерила истинската си любов, тя не можела да си намери място от щастие. Но семейството й се противопоставило на избора й, както и нейният пастор, тъй като годеникът й бил доста по-млад от нея. За отмъщение тя нахранила трима от семейството си със смъртоносна доза цианид и подпалила църквата. Когато била задържана и престъпленията й се разчули, пресата я кръстила „Американската лейди Борджия“ на името на скандално прочутата италианска отровителка. Уайс казала на съдията, че дяволът я бил накарал да го стори, но, тъй като нямало как да хване дявола, щатът Охайо хвърлил цялата вина върху нея и я заключил до края на живота й.

Убийците за изгода убиват стриктно и само за пари; те извършват убийства като „наемници“. Докато еднакво алчните Черни вдовици избират сами жертвите си (приятели и роднини) и сами извършват убийствата си, Убийците за изгода убиват за други срещу заплащане – обикновено за ревниви съпруги, които искат да видят мъжете си на два метра под земята. Тъй като са „мълчаливи свидетели“, техните кариери могат да продължат с години. Например руската „тиха“ професионалистка мадам Алекс Попова. Нейното първо убийство се случва през 1879 година и впоследствие наемницата убива около 300 мъже – съпрузи и любовници на нещастни жени – докато не била заловена и екзекутирана чрез разстрел през 1909 година.

Партньорките идват в най-различни форми и окраски и съставляват две-трети от цялото документирано войнство на жените убийци. Съществуват три вида партньорски групи. Най-преобладаващата сред тях е дуетът „мъж-жена“: в повечето случаи те не са нищо друго, освен търсещи силни преживявания любовници. Втората най-често срещана група е тимът „жена-жена“. И накрая идва „семейството убийци“, състоящо се от трима или повече души, сплотени от общата си страст към смъртта.

По-горе споменахме, че жената сериен убиец обикновено избягва кървавите бани; но това е само когато действа самостоятелно. Това правило не винаги важи, когато е в партньорство с някой друг, особено с мъж, който мисли вместо нея.

Когато 24-годишната Синтия Кофман се съюзява с Джеймс Грегъри Марлоу през 1986 година, основната им дейност се състояла в обири и удушаване на жертвите. В крайна сметка двамата били осъдени на смърт за убийствата на четири жени. Четиридесет години преди това закръглената Марта Бек и нейният дребен и незначителен любовник Рей Фернандез застрелват, удавят или удушават с връв най-малко дузина невинни жени, преди да бъдат екзекутирани в затвора Синг Синг през 1951 година.

Отборите „жена-жена“ са склонни да следват по-познатия модел на убийство чрез финес. Любовниците лесбийки Гвендолин Греъм и Катрин Мей Ууд, и двете медицински сестри, задушили петима възрастни пациенти в старчески дом в Гранд Рапидс щата Мичиган през 1987 година. През 80-те години Мария Грубер, Ирене Лидолф, Степания Майер и Валтранд Вагнер заедно или поотделно убиват с летална инжекция повече от 200 пациенти, поверени на грижите им, във виенската болница „Линц“ в Австрия.

При „семейните отбори“ един човек, обикновено мъж, който се провъзгласява за гуру или мислител на групата, ръководи останалите. Тези групи обикновено действат импулсивно по няколко определени модела. Никой не илюстрира по-жестоко подобен съюз от Семейство Менсън, което убива ритуално холивудската актриса Шарън Тейт през 60-те години.

Последните три класификации на жените серийни убийци не са толкова ясно очертани.

Начело на категорията Съмнителна вменяемост стоят шепа жени, които успяват да се спасят от екзекуция, пледирайки за невменяемост. Джийн Уебър отървава въжето през 1908 година, след като е заподозряна в удушаването на децата си. Тя убедила съдебните заседатели, че й хлопа дъската и била изпратена в лудница. Обесила се собственоръчно в килията си през 1910 година.

Втората група от този жанр се състои от малък брой жени, чиято вина е несъмнена, но мотивите им остават неизяснени. Одри Мари Хили е най-известният такъв случай. Убивайки трима членове на своето семейство, тя би могла да бъде сложена в категорията Черни вдовици, ако мотивите й бяха по-ясни. Но Хили изглежда не се стремяла към финансова изгода и не спечелила нищо от убийствата. Всичко, което доказвали уликите, е че тази нормална на вид 42-годишна домакиня от щата Алабама отстранявала близките си един след друг в продължение на четири години. Хили отравяла жертвите си, но нито тя, нито нейните обвинители, могли да разгадаят причината.

Накрая на дългия списък с жени серийни убийци се мъдрят няколко Неразкрити случаи, за които се подозира, че са дело на жени – но властите не разполагат със солиден заподозрян или мотив. Сред тях са убийствата в болница „Принц Джордж“ в щата Мериленд, извършени в периода 1984-85 година. Някой инжектирал калий в системите на пациентите в интензивното отделение, убивайки ги моментално. Когато властите най-накрая притиснали един заподозрян (жена), прокуратурата сметнала, че тя е невинна и я освободили.

Всички тези безсърдечни жени са хладнокръвни убийци. Но никой не изобразява жената убиец по-добре от Черната вдовица, към която сега ще обърнем вниманието си. През нейното дълго и демонично царуване тя успява да се превърне във вдъхновение за легенди, песни и дори, по един много зловещ начин, за любовен романс.

Крокодилски сълзи

Дълга редица автомобили е спряла на ветровита алея край надгробните камъни в сенчесто гробище. Шестима мъже в черни костюми изваждат от катафалката платинен ковчег и мрачно го полагат до прясно изкопания гроб. Оплаквачите излизат от колите си и се присъединяват към тях. Пасторът кимва на семейството, приятелите и съседите да застанат около гроба, след което подхваща съкратената версия на химна „Скала на вековете“. Гласовете заглъхват, той прошепва няколко молитви, предавайки тялото на мъртвия на земята, а душата му на Бог. Докато се моли, полага успокояваща длан на раменете на прясната вдовица, която ридае в носната си кърпичка до него. Членовете на семейството я подхващат под лактите, за да не припадне на земята. Тя изглежда толкова крехка, толкова отчаяна и раздирана от непоносима скръб.

И, докато стене, ридае и мокри кърпичката с драматични сълзи, тя се пита колко бързо – надява се, че ще стане бързо – застрахователната компания ще й изпрати чека с парите от застраховката на скъпия й покоен съпруг.

Тя е Черна вдовица, кръстена на отровното многокрако създание, което изкача от нищото, хапе бързо, силно и убива с отровата си. Горният сценарий, макар и леко шеговит, е доста типичен. Стереотипен, може би, но верен. Сцената със скърбящата вдовица-измамница се повтаря отново и отново в реалния живот. Филмите, с участието на красиви звезди, убиващи нищо неподозиращите си съпрузи, не представят честно Черните вдовици. Холивуд има навика да омаловажава лукавството на Черната вдовица, като ни кара да вярваме, че мъжете-жертви са привлечени от нея, заради невероятната й красота, но това просто не е истина. В действителността най-успешните Черни вдовици са нито сексапилни, нито сладки, нито чаровни. Повечето от тях са най-обикновени „сиви мишки“.

Но тяхната непривлекателност се компенсира с коварство. Черната вдовица е в състояние с точните думи, усмивка и дълбок женски чар, надминаващ всяка външна красота, да оплете мъжа в мрежите си, да се добере с пълното му доверие и, разбира се, до банковата му сметка. Всяка стотинка.

В миналото Черните вдовици срещали съпрузите си чрез обяви за запознаства, във вдовишки клубове или чрез общи познати. Често се случвало след смъртта на един съпруг Черната вдовица да се премести в съвсем друга част на страната, да смени името си и да си измисли изцяло ново минало.

Някои Черни вдовици имат деца от по-ранните си бракове. Обикновено децата са доста наблюдателни, но повечето млади жертви изглежда не подозирали за смъртоносните намерения на своите майки.

Фасадата на Черната вдовица се възприема удивително добре в едно общество, което винаги е държало на пиедестал добродетелите на вярната съпруга и любяща майка.

По-голямата част от Черните вдовици започват да убиват в средата на 30-те си години, макар някои да го правят много по-рано. Според статистиките, средният брой на жертвите им е от 6 до 13 в Съединените Щати и от 10 до 15 в други страни. Убийствата се случват със средна продължителност от 11 години в САЩ и 16 в останалата част на света. Мотивът е изгода и само в редки случаи в престъплението участва ярост. Същестествуват няколко случаи, в които Черната вдовица е била заподозряна в убийството на някого, за когото се е опасявала, че знае истината за нея. В останалите случаи всяко убийство е добре планирано и методично изпълнено произведение на изкуството.

Пепелянката

Мери Ан Котън

Мери Ан Котън

Мери Ан Котън е може би една от първите в категорията убийци, взаимствала името си от отровния паяк, но онези, които останали живи след нейните престъпления, я сравняват метафорично с пепелянка, което най-добре приляга на змийската й същност.

Тя е родена през 1822 година в провинциалния миньорски град Рейнтън в Англия. Нейните родители са младата методистка двойка Майкъл и Маргарет Робсън. Скоро след като баща й преместил семейството в по-почтената атмосфера на Мъртън, той загинал в инцидент в мината. Но, благодарение на усилията на г-жа Робсън, тя и нейната осемгодишна дъщеря избегнали домовете за бедняци. Детето, Мери Ан Котън, никога не забравила оскъдните, гладни дни и се заклела, че никога няма да умре с празен стомах. Така и станало.

Тя станала булка за първи път през 1844 година, когато се омъжила за 26-годишния железопътен работник Уилям Моубрей и се преместила с него в Корнуол. В следващите седем години двамата имали пет деца, но всички умрели още като бебета. Медицинската диагноза за всяка смърт била „гастритна треска“. След тези големи разочарования Моубрей получил същите симптоми и последвал децата си на небето през януари 1865 година. Неговата смърт дошла след подписването на застраховка за живот на стойност 35 лири. Парите естествено преминали в наследство на неговата скърбяща вдовица.

След смъртта му Мери Ан си потърсила работа. Намерила си такава като асистент медицинска сестра в болница „Съндърленд“ в Сийхам. Тя получила достъп до складовете на болницата, където се съхранявали арсеник и други отровни субстанции. Никой не забелязал, че шишенцата с течности понякога изчезвали.

Тя се омъжила отново, този път за пациент, с когото се запознала в болницата. Младият Джордж Уорд бил много щастлив с новата си съпруга, но не след дълго започнал да изпитва хронична замаяност, стомашни болки и изтръпване. Смятайки, че тези симптоми са реакция от лекарството, което лекарите му давали в болницата, той никога не се оплакал. Умрял петнайсет месеца след сватбата.

Мери Ан не си губила времето. Тя бързо намерила и се омъжила за вдовеца Джон Робинсън. Заможният морски търговец охотно я приел в богатия си дом като нова майка за петте му деца. Само за година починали три от тях. Диагнозата: гастритна треска. Робинсън скърбял и се питал какво ли проклятие е надвиснало над дома му, докато една сутрин не се събудил и открил, че съпругата му е изчезнала, а заедно с нея са се изпарили няколко сандъчета с ценности и счетоводните му книги. Първоначално се почувствал съкрушен, че е бил изоставен в момент на нужда, но по-късно осъзнал какъв късмет е имал, че той и другите му две деца са останали живи.

Мери Ан се върнала в Мъртън, за да се грижи за възрастната си и немощна майка. Тя донесла със себе си някои лекарства, с които обещала, че ще подобри състоянието на крехката старица. Смята се, че едно от тези „лекарства“ е било шишенце с арсеник. Старата жена починала скоро след пристигането на дъщеря си. Поредната жертва на „гастритната треска“.

Необвързана и свободна, Мери Ан пристигнала в Нюкасъл през 1870 година и там научила, че нейната приятелка Маргарет Котън има богат брат на име Фредерик, който току-що бил овдовял. Фредерик Котън бил привлечен от закачливата малка „вдовица“ Робинсън – тя му казала, че последният й съпруг е починал – и все по-често търсел компанията й. Тя не се дърпала много и скоро заченала извънбрачно дете. За да спазят благоприличието, двамата се оженили и спретнали уютен семеен дом.

В началото съседите нямали причина да подозират, че нещо нередно се случва в дома на семейство Котън. Но странни, трагични и необясними инциденти започнали да се случват в града им. За няколко месеца всички прасета във фермите около града заболели и умрели, отровени от неизвестен източник. В разгара на животинската чума, друга зараза покосявала местните жители. Маргарет Котън починала. След това и Фредерик си отишъл внезапно. После неговият 10-годишен син. Както и един наемател в къщата на семейство Котън. Последвал го мъничкият Робърт, когото Мери Ан родила преди по-малко от година. И накрая Чарлз – най-малкият син на Котън от предишния му брак.

„Голям брой фактори спомогнали Мери Ан Котън да избегне разкриването си дълго време“ – пише Ангъс Хол в своята антология „Престъпления на ужаса“. - „Нивото на медицинските познания, леснината, с която се купувал арсеника, доверието, което тя създавала, казвайки че някога е била медицинска сестра, фактът, че винаги викала лекар да се грижи за жертвите й и постоянството, с което сменяла домовете си“.

Но сега съседите започнали да говорят, и то много. Подозренията се засилили и, когато умрял малкият Чарлз, местният доктор, който чул слуховете, разпоредил да бъде направена аутопсия. Той знаел, че определени отрови биха могли да причинят симптоми, подобни на гастритната треска, която покосявала членовете на семейство Котън. В организма на момчето бил открит достатъчно арсеник да убие петима души. Мери Ан била арестувана и властите наредили ексхумацията на всички починали досега. Разследващият професор по медицина д-р Томас Скетъргуд, един от водещите учени криминалисти от Университета в Лийдс по онова време, се произнесъл, че цялото семейство е починало от една и съща отрова.

Мери Ан Котън, която пресата нарекла „Лейди Гнилост“ набързо била призната за виновна и обесена на 24 март 1873 година. Говори се, че домът на Котън, който все още стои непокътнат в Нюкасъл, е обитаван от духа й.

Трупове в кочината

Бел Гинес и трите й деца

Бел Гинес и трите й деца

Това, което г-жа Котън доказва в Англия – че човек би могъл да се измъква безнаказано от убийство в продължение на много, много години – доказва и нейната американска „колежка“ Бел Гинес. Бел обаче се оказва по-хитра, успявайки да се измъкне от правосъдието и да изчезне в неизвестност, но не и анонимност. Тя дори оставя след себе си един вероятно невинен човек да обере цялата вина.

Когато нейната ферма изгоряла до основи в едно априлско утро на 1908 година и в пепелта намерили телата на Бел и децата й, жителите на град Лапорт, Индиана, си помислили: „Бедната, Бел!“. Но през следващите седмици съчувствието им се изпарило, когато се оказало, че „бедната Бел“ е най-профилната убийца в страната. Доброволците, които се заели с разчистването на руините от изгорелия дом, откривали едно след друго отровени и обезобразени тела, закопани под кочината на прасетата.

Бел Полсдатер емигрирала от родната си Норвегия в Америка през 1883 година и първоначално заживяла със своята сестра Анна и нейния съпруг в Чикаго. Там се запознала и омъжила за пазача на един търговски център на име Мадс Соренсон, превръщайки се в негова вярна съпруга, без да дава никакви поводи за съмнителни машинации. Тъй като не могли да заченат, двамата си осиновили три деца – Джени, Мъртъл и Луси – от други норвежки имигранти, които не можели да си позволят да ги гледат. Семейният живот бил щастлив до 1900 година, когато Мадс починал от неустановени причини. Скръбта на неговата съпруга изчезнала, когато получила 8 000 долара от застраховката му за живот.

Стягайки покъщнината и децата си, Бел напуснала Чикаго и се преместила в тихото, пасторално градче Лапорт, разположено малко над границата на щата Индиана. Предимно норвежкото население се появило с подаръци за добре дошли на прага на изоставената ферма край града, в която се нанесли Бел и нейните деца.

Физически вдовицата Соренсон била доста едра жена, около 135 кг., с лице на обрулен от природата викинг. Но тя притежавала сексуален чар, с който привличала мъжете като с магнит. Излъчвала подканваща разпуснатост, доста рискована за онези времена. Някои жени в местната църква вече си шушукали, че деколтето на неделната й рокля е прекалено изрязано.

Скоро след пристигането й в Лапорт един добър човечец на име Питър Гинес се появил във фермата й. Тя го наела като общ работник, но всъщност отношенията им били много по-лични. Не след дълго вдовицата се омъжила за любовника си. Вдовецът Гинес внесъл малко богатство в семейната хазна. Финансовите тревоги на Бел приключили.

Но не минало много време и жителите на града, които преди това присъствали на сватбата им, сега облекли черните си дрехи за погребението на Гинес. Смъртта му била неочаквана и трагична. Голяма желязна месомелачка била паднала от кухненския рафт и разбила черепа му.

Областният патолог бил скептично настроен към причината за смъртта, но нямало други доказателства за насилствена смърт, освен собствените му подозрения. Впоследствие един свидетел разказал, че си спомня как Бел „ридаеше, покрила с ръце очите си, но надничаше чевръсто през пръсти, за да види какъв ефект предизвиква у околните“. Смъртта била обявена за нещастен случай и Бел прибрала парите от застраховката на Гинес.

През следващите четири години работниците във фермата на Бел идвали и си отивали. Пристигали в началото на жътвата и изчезвали с прибирането на реколтата. Някои от тях се превръщали в нейни любовници, подобно на покойния Гинес. Тя шествала из града в компанията на тези мускулести типове, перчейки се с техните подаръци. Гражданите тъкмо научавали имената им, когато те изчезвали в неизвестното. Кършейки ръце, тя казвала на съседите си, че те „просто са си тръгнали“ един ден. Бедната Бел, мислели си те, бедната Бел.

Вдовицата публикувала обяви за работна ръка във вестник „Скандинавиан“, чийто читатели били главно норвежки имигранти. Описвайки се като вдовица, нуждаеща се от помощта на мъжка сила, тя избирала онези кандидати, които притежавали нещо повече от мускули. От значение била банковата им сметка. С тези работници тя търсела възможност за по-дълга връзка. Повечето вдовци я посещавали, влюбвали се в нейните домашно приготвени гозби (и сексуалните намеци, които им подхвърляла) и оставали при нея. За малко, разбира се, преди да изчезнат завинаги.

Съдбата в крайна сметка застигнала Бел Гинес. Или, по-вероятно… Бел Гинес манипулирала собствената си съдба. Какво наистина се е случило остава предмет на спорове до ден днешен.

В свежото утро на 28 април 1908 година фермата на Гинес избухнала в пламъци и изгоряла до основи. В избата, под срутените греди, спасителите открили и разпознали телата на децата на Бел. Край техните останки лежало тялото на по-възрастна обезглавена жена. Веднага се предположило, че Бел и децата й са били убити от някого, който след това е подпалил къщата.

Последният й любовник, работникът Рей Лемпхер, бил арестуван за убийство. Но, претърсвайки земите около изгорялата ферма, доброволците започнали да се натъкват на труп след труп, повечето заровени под кочината до основите на къщата. Фермата се оказала гробище за всичките любовници на Бел. Когато изследвали телата, много от тях показали следи от отравяне с арсеник. На други пък черепите били разбити с тъп инструмент.

Сред погребаните била и най-голямата дъщеря на Бел, за която всички в града знаели, че е отишла да учи в колеж.

Бедната Бел се оказала не тази, за която я смятали жителите на Лапорт.

Но накрая останал въпросът: Тялото на Бел ли е било в руините или тя е инсценирала собствената си смърт? Съдът избрал по-простия отговор и осъдил Лемпхер за убийство. Макар самата Бел да била без съмнение убийца, официалната присъда гласяла, че нейният любовник и вероятен съучастник е убил работодателката си от ревност или за отмъщение.

Жителите на Лапорт обаче възроптали срещу тази присъда. Те вярвали, и все още вярват до днес, че Бел Гинес се е измъкнала на косъм и вероятно е продължила да убива някъде другаде.

Старците на Гилиган

Ейми Арчър-Гилиган

Ейми Арчър-Гилиган

Ейми и Джеймс Арчър отворили старческия дом „Сестра Ейми“ през 1901 година в Нюингтън щата Кънектикът и бързо се сдобили с репутацията на грижовни пазители на заможните старци в Нова Англия. Макар в квалификациите им да нямало и следа от медицинско образование, тяхното заведение предлагало точните терапии и медикаменти за щастливото и удобно пребиваване на възрастните пациенти. Клиниката станала толкова успешна, че шест години по-късно нейните собственици се преместили на няколко мили извън Нюкасъл в Уиндзор, където отворили дори още по-луксозния и модерен старчески дом  “Арчър“.

Точно тогава, макар първоначално бавно и незабележимо, започнали да се случват странни неща. Зад белите болнични стени пациентите умирали мистериозно и без причина. Завеждащият лекар, личен приятел на Арчър на име Хауърд Кинг, приписвал всяка смърт на старостта на пациентите. Дори когато съпругът на Ейми починал, изкуфелият д-р Кинг невинно описал смъртта му като „естествена“. Ейми ридала дълго над ковчега на Джеймс, д-р Кинг утешавал дребната брюнетка, след което тя отишла в офиса на застрахователната компания и прибрала парите от застраховката му за живот.

Ейми не останала вдовица за дълго. Тя се омъжила за Майкъл Гилиган през 1913 година. Богатият вдовец се притекъл на помощ в бизнеса и слял банковата си сметка с нейната. Той не виждал нищо необичайно във високия брой на смъртни случаи в старческия дом на неговата съпруга – над десет смъртни случаи на година, всичките от „естествена смърт“. Очевидно никога не се замислил, че в повечето от случаите пациентите били напълно здрави и дори доста активни физически.

В крайна сметка той самият се сдобил с висока температура и болки в корема след като похапнал от една от типичните „питателни“ гозби на Ейми. Д-р Кинг за пореден път написал „естествена“ в полето „Причина за смъртта“ в смъртния акт на г-н Гилиган.

Макар повечето Черни вдовици да са крайно предпазливи, тактиките на Ейми Арчър-Гилиган били всичко друго, освен прикрити. Роднините на починалите пациенти се чудели защо техните родители или дядовци изглеждали в отлично здраве до момента, в който подписвали съгласие сестра Гилиган да тегли баснословни суми от техните пенсионни фондове. Подобно нещо се случило на Франклин Андрюс, Алис Гауди и всички останали, които подписали. Приблизително над 40 души. Местната полиция най-сетне се заела да разследва случая през 1916 година.

Властите открили в складовете на клиника „Арчър“ огромни запаси от шишенца с арсеник; Ейми обяснила, че го използва, за да убива плъхове и други гризачи. Нито полицията, нито следователите се вързали на думите й. Тялото на последния починал пациент било ексхумирано и, както и подозирали, в организма му открили убийствени количества арсеник. Още тела били изровени и резултатите съвпаднали. Дори нейният съпруг Гилиган бил сполетян от тази съдба.

След дълъг и нашумял процес в Хартфорд щата Кънектикът Ейми Арчър-Гилиган била намерена за виновна в убийство и получила доживотна присъда. Но ексцентричното й поведение зад решетките накарало властите да вярват, че тя в крайна сметка е луда. Изпратили я в щатска болница за душевно болни, където починала, говорейки си сама в тясната килия, през 1928 година.

Врачката

Отилия Гбурек (Тили Климек)

Отилия Гбурек (Тили Климек)

В Чикаго винаги е имало голям брой полско население и в първата половина на 20-и век повечето от тях живеели в Ниър Норт Сайд. Но тези богобоязливи и спазващи закона хора биха искали да забравят една своя сънародничка. Нейното име е Отилия (Тили) Гбурек.

Съседите смятали Тили за екстрасенс. Тя притежавала обезпокоителната дарба да предсказва бъдещето. Успяла да съзре – според нея в сънищата си – почти точната дата на смъртта на всичките си пет съпрузи, както и на няколко съседи в нейния квартал. Никога не грешала. Е, само веднъж.

Нейните лоши навици започнали по-късно в живота, в сравнение със средностатистическата Черна вдовица – на 49 години, когато повечето от тях прекратяват дейността си. През 1919 година тя предрекла смъртта на Джон Миткевич, неин съпруг от 29 години. Тили разказала на своя приятелка, че е сънувала как намира трупа му в един определен ден след няколко седмици. Разбира се, съпругът й легнал болен точно в уречената сутрин и починал същата нощ. Приятелката й била изумена, още повече когато видяла с какъв устрем се втурнала Тили към застрахователната компания, за да прибере чека си.

Тили обичала мъжете и не останала в траур за дълго. След по-малко от два месеца се омъжила за работника Джон Русковски. За нещастие, Русковски бързо станал герой в един от пророческите й кошмари. Поне така казала тя на съседките в квартала. Онези, които се присмели на предсказанието й, зяпнали от учудване, когато съпруг номер две наистина се гътнал на посочената дата.

Последвал го Франк Купчик – само шест месеца след сватбата. Също като Миткевич и Русковски, Купчик бил заможен човек; неговата булка била проверила това. Тя също се била погрижила да бъде единственият получател на застраховката му, преди да подправи зеленчуковата му супа с арсеник.

След по-малко от година Тили отново произнасяла брачните си клетви с Джозеф Гушковски; а после отишла на погребението му, проклинайки на всеослушание лошия си късмет и злокобните си сънища.

Тили била предсказала и неговата смърт. Смята се, че тя дори казала на жертвата си – Гушковски, който й се изсмял. Сега, след четвъртото й успешно предсказание, врачката се превърнала в местна знаменитост. Хората започнали да я избягват на улицата, защото не искали да чуят за собствената си смърт.

Бабини деветини, казвали някои, но хората имали основателни причини да странят от нея. Всички знаели, че тя е имала видение за ужасната болест, която щяла да покоси цяло едно семейство в квартала. Само след седмици трите деца на семейството починали от агонизираща смърт. Тили и въпросното семейство имали ожесточена разправия дни преди това.

Семейство Климек се разтревожило, когато техният син и брат Антон решил да загърби всякакъв здрав разум и да се ожени за Тили през 1921 година. „Тя е добра жена“ – крещял той на по-здравомислещите хора в квартала, – „а аз съм здрав човек, който възнамерява да си остане здрав!“. Здравият мъж и новата г-жа Климек подписали заедно завещанията си, оставяйки един на друг цялото си имущество. Само след една нощ здравият човек легнал болен.

Когато вече берял душа, неговото семейство направило онова, което Тили не правела. Откарали го в болницата. Той оживял, но прегледът показал, че е погълнал отрова. Болницата уведомила полицейското управление.

Изправена пред възможността да изровят останките на бившите й съпрузи и да бъде обвинена в четири убийства, Тили си признала, че е отровила Климек.

Актриса до последно, тя се изправила в съдебната зала, сякаш в транс, и занареждала, че отвъдното не позволява на смъртните да я изпратят на смърт. Заклела се, че няма да бъде екзекутирана за престъпленията си. Но сега дошъл ред на съдията да се прави на пророк. Той й обещал да я държи в затвора до края на живота й.

Пророчеството му се сбъднало.

Страст и параноя

Най-странният герой в тази история е Вера Ренци от Букурещ. Тя се различава от повечето Черни вдовици, тъй като мотивът й бил ревност, а не изгода. Тя била обсебена не от парите на мъжете, а от тяхната вярност. Унгарската хубавица имала много обожатели, но нямала доверие на никого от тях. Преди да бъде заловена Вера убила двама съпрузи, един син и около 32-ма любовници.

Родена през 1903 година, тя е продукт на угасващо аристократично семейство. Неспособността й да задържи връзка с мъж като млада жена се обяснява с възпитанието й на разглезена богаташка щерка. Щом престанела да бъде център на вниманието на своя любим, тя бягала от връзката. Корените на проблема й обаче са много по-дълбоки, здраво вкопани в убеждението, че не може да има вяра на мъжете. Ниското й самочувствие ставало все по-опасно с възрастта й. Щом усетела, че нейният мъж е привлечен от друга жена, тя вече не просто го зарязвала – а направо го убивала.

Първият й брак с по-възрастен мъж бил пълен провал. Тя го подозирала в изневери с патологична страст. Оставена у дома сама с единствения им син, Вера си представяла как мъжът й не е там, където й казвал, че е, а в прегръдките на някоя от колежките му например. Подозренията й били безпочвени и непрактични, но за нея – плашещо реални. За да не може повече да погледне друга жена, една вечер тя подправила виното му с арсеник и се отървала от тялото му. Сетне с безутешен плач споделила с приятелите и роднините си, че той я е изоставил.

Тя разиграла същата драматична сценка пред своите близки за втори път няколко години по-късно, когато изчезнал и вторият й съпруг. Отровила и него, защото била убедена, че й изневерява.

Единственият разумен избор в живота на мадам Ренци е, че никога вече не се омъжила. Но това нямало голямо значение, тъй като продължила да се обвързва с любовници, погубвайки ги един след друг в разстояние на седмици или месеци – а понякога дни. Нейните мъже били бедни и богати, високи и ниски, красиви и невзрачни. Вероятно много от тях наистина са я обичали, но тя ги виждала като неверници. Празната привързаност, която виждала у тях, макар да не го осъзнавала, в действителност бил собственият й огледален образ.

В един момент от нейната криволичеща кариера синът й Лоренцо, който вече бил станал мъж, се препънал в истината за мамините занимания. Той се опитал да я изнудва, но научил по трудния начин, че не бива да притиска отровителка в ъгъла.

Понеже няколко от любовниците на Вера били женени мъже и се налагало да лъжат, за да поддържат връзката си с нея, често съпругите им ставали подозрителни. Точно една от тези измамени жени разкрила деянията на Черната вдовица. Дамата проследила съпруга си до дома на Вера и, когато той не излязъл на следващата сутрин, а Вера отрекла да го познава, повикала полицията.

Полицията извършила рутинен обиск в имението на Ренци и открила много повече от липсващия съпруг.

В избата се натъкнали на картина, достойна за роман от Едгар Алан По: 32 мъжки трупа, всеки положен в собствен ковчег. Вера, която обикновено не си затваряла устата, не могла да намери думи да обясни как тези мъже са се озовали в мазето й.

Тя прекарала остатъка от живота си в затвора, може би питайки се защо просто не ги е погребала. Все пак, една лопата щяла да й струва много по-малко.

Лоши новини в Йоханесбург

Дейзи Луиза Димелкер

Дейзи Луиза Димелкер

Позната като „Дамата на смъртта“, Дейзи Луиза Димелкер от британската република Южна Африка довършила набързо двама съпрузи и, подобно на Вера Ренци преди нея, един потомък, който застанал на пътя й. Предполага се, че тя е извършила и други убийства – на един годеник, още едно дете и седем нейни познати – които вероятно са се случили преди известните й престъпления.

Дейзи Ханкорн-Смит се спасява от скуката в Родезия (и от военната дисциплина на своя строг баща, офицер в британската армия) съвсем рано в живота. През 1907 година тя се сгодява за мъж на име Фулър в Южна Африка. Но в деня на брачните им обети младоженецът умрял от треска с грижовата Дейзи край леглото му. Той оставил на своята възлюбена 100 лири. Тя използвала парите, за да отпътува за развиващия се Йоханесбург, където си взела апартамент под наем.

В новия град се запознала със собственика на доходоносен ВИК бизнес Уилям Каул. Омъжила се за него през 1909 година и започнала живот, белязан от семейни трагедии. Четири от петте деца, които родила, починали малки – три от естествени причини, едно при съмнителни обстоятелства. Оцелял единствено синът й Сесил. Тези страдания изкопали дълбока пропаст между двамата родители. След почти 14 години посредственост и липса на интимност, съюзът им приключил със смъртта на Каул. През януари 1923 година той се разболял внезапно и фатално. Лекарите не успели да го спасят, просто защото не могли да му поставят диагноза. Той умрял, пищейки от болка. В отчаяно търсене на отговор, един доктор определил причината за смъртта му като „церебрален кръвоизлив“.  Вдовицата получила 1 700 лири от застраховката му за живот.

Три години по-късно Дейзи се омъжила повторно, този път за Робърт Спрот. След четири месеца брачно блаженство, в една мразовита ноемврийска вечер, Спрот се събудил от следвечерна дрямка треперещ и потънал в пот. С напредването на вечерта симптомите му се влошавали. Той прекарал последните си часове в гърчове и конвулсии. Официалната причина за смъртта му била описана като „мозъчен кръвоизлив“. Скръбта на опустошената Дейзи очевидно била преодоляна с осребряването на тлъстия застрахователен чек.

През март 1932 година Дейзи убила сина си. Приписват й се най-различни мотиви за това. Някои автори казват, че Дейзи се е стремяла към парите от застраховката му за живот, но „Съндей Таймс Онлайн“ цитира други интересни възможности:

„Синът изглежда бил останал с впечатлението, че ще получи наследство, когато навърши 21 години. Може би е искал повече, отколкото Дейзи е можела да му даде… Но най-очевидният отговор е, че тя просто не го е харесвала“.

От много месеци обаче някой наблюдавал лудориите на Дейзи отстрани и си съставял съответното мнение. Братът на втория й съпруг Алфред Спрот вярвал, че Боб е убит и се заклел да държи под око действията на зълва си. В първите месеци на 1932 година се случили два епизода, които засилили подозренията му. Единият бил смъртта на 19-годишния Сесил, а другият, бракът на Дейзи със заможния предприемач Сидни Димелкер.

Алфред чувствал, че животът на Димелкер е в опасност и споделил впечатленията си с полицията в Йоханесбург. Предприемайки незабавно разследване, агентите научили, че Дейзи Димелкер е закупила огромни количества стрихнин от аптеката. Властите изровили телата на последните й двама съпрузи и сина й Сесил за аутопсия. В костите и органите на всеки труп били открити следи от отрова.

Последвалият срещу Дейзи процес, изпълнен с напрегната драма и безвкусни сценарии, се превърнал в медийна сензация, която гъделичкала сетивата на отегчената континентална тълпа. Г-жа Димелкер обаче хич не се забавлявала. Особено, когато съдията я осъдил на обесване през декември 1932 година.

Модна убийца

Мари Александрина била красива жена. Тя никога нямала проблеми с привличането на силния пол в своя роден град Лиеж в Белгия. На 33 години се омъжила за Шарл Бекер, който се смятал за щастливец, че е успял да спечели такава прекрасна жена. И в продължение на 20 години тя наистина била вярна съпруга. Но след две десетилетия Мари се отегчила до такава степен от живота с лишения от романтика работник, че направо й идвало да крещи. На 53 години тя знаела, че светът предлага много, много повече. Нейното време, си мислела Мари, е дошло. И подправила чая на Бекер с арсеник.

Почти веднага след това побързала да се влюби и омъжи за Ламбер Байер, но той се оказал поредното разочарование. Тя отровила и него само след един месец.  Вече развенчала мита за брачното блаженство, Мари решила да прекара остатъка от живота си във флиртуване и преследване на любовници.

Оставал обаче един проблем. За да се намърда в бляскавия свят, за който копнеела, и да срещне мъжа на мечтите си, тя трябвало да достигне нивото на заможната класа в Лиеж. Като вдовица на двама бюрократи от средната класа, Мари не била наследила достатъчно пари, с които да финансира мечтите си. Парите от наследствата й осигурявали достатъчно за един нормален живот и тя дори била в състояние да си отвори малък бутик за дрехи в моден квартал на града, но далеч не стигали за осъществяване на фантазиите й.

Мари измислила решение. Чрез магазина си, който предлагал модно и официално женско облекло, се запознала с известен брой дами от висшето общество. Тя бързо се сприятелила с тях и започнала да получава покани за техните соарета и чаени партита, организирани в разкошните им имения и градини. Убедила доста от тези жени да я наемат като моден консултант. Това била първата й стъпка към целта.

Стъпка номер две й донесла истински пари. Методът бил прост. Веднъж щом била поканена на частно модно ревю, по време на което се сервирали чай и сладкиши, Мари издебнала, когато никой не я гледал, и смесила напитката на домакинята със смъртоносна доза стрихнин. (Тя носела малко шишенце с отрова в чантата си). Жената се хванала за гърдите, бореща се за въздух, почервеняла като рак и се сринала мъртва. Мари прибрала от трупа й бижутата, парите и всичко, което сметнала за ценно.

За повече от година – от март 1935, до септември 1936 година – тя убила десет дами от висшето общество на Лиеж.

Мари допуснала една голяма грешка. Тя говорела твърде много. Една вечер в края на 1936-а безразсъдно се доверила на приятелка за източника на доходите си. На следващата сутрин жандармите почукали на вратата й. Тя обвинила приятелката си в клевета и почти успяла да се измъкне, но полицията претърсила жилището й и открила в чекмеджетата й повече диамантени дрънкулки и златни накити, отколкото са изложени в Лувъра.

Мари Александрина се спасила от бесилото само защото в Белгия рядко се екзекутират жени. Тя умряла в затвора, излежавайки доживотната си присъда. Без бижута, без мъже и без мечти.

Кралицата на отровите

Мари Беснар

Мари Беснар

Срещат се понякога Черни вдовици, които въплъщават смесица от характеристики, наблюдавани обикновено при жените убийци от останалите категории. Една такава вдовица е Мари Беснар. През по-голямата част от 22-годишната си кариера тя действала със съучастник от мъжки пол, което е рядко срещано явление в породата на Черните вдовици. Въпреки това, тя е представител на тази порода, защото всичките й убийства са мотивирани единствено от изгодата, а мнозинството от жертвите й са нейни близки роднини.

Родена във френския град Лудон, Мари Давейло се омъжва за своя далечен роднина Аугуст Антини през 1920 година. Тя била на 23 години, а той наближавал 30-те. Щастието от семейния живот бързо се изпарило и с настъпването на 1927 година Мари вече не можела да понася съпруга си. Последният не доживял да види новата 1928.

Година по-късно вдовицата се омъжила за Леон Беснар. Той бил същият негодник като жена си, а бракът им сякаш бил скрепен в ада. Двамата се превърнали в измамници, мошеници и накрая в серийни убийци. Заедно замислили успешна схема за бързо забогатяване. Тровели роднините си един по един и се добирали до наследствата им.

Действали доста лукаво и коварно, за да постигнат целите си. В продължение на месеци се подмазвали потайно на двете си семейства – родители, деца, братовчеди, лели и чичовци, почти на всеки, за когото можели да се сетят от родата на Беснар и Давейло – за да си осигурят място в техните завещания. Мари и Леон очевидно притежавали завиден актьорски талант, защото планът им работел безотказно.

Смята се, че Мари е била „мозъкът“ на операцията. Дали това е вярно, или не, Беснар изглежда бил охотен и възприемчив ученик. Първо се насочил към своите две неомъжени богати лели, които смятали своя племеник и неговата прекрасна съпруга за чудесна двойка. Едната леля отишла в гроба през 1938-а, а другата две години по-късно, след като си сръбнала от бутилка с подарено вино. Двете женици завещали солидна сума на семейство Беснар, в знак на благодарност за добрината им към тях преживе.

В периода 1940-47 година членовете на двете свързани семейства започнали да си мислят, че над тях е надвиснало някакво проклятие. Давейло и Беснар капели като мухи – бащата на Мари, бащата и сестрата на Беснар, братовчедите Полин и Виржини Лалерон си отишли в този ред. Причините за смъртта им били подозрително подобни – вода в дробовете или церебрален кръвоизлив, но нито един лекар не забелязал сходството.

Сетне зловещият дует насочил отровните си стрели към хора извън семействата им – още един признак, по който Мари се разминава с профила на Черните вдовици. Съседите също се превърнали в техни мишени. Смъртоносните Беснар убедили възрастните, болнави и много богати семейство Ривет да отседнат при тях, за да могат да се грижат за крехкото им здраве. Наивните старци се преместили при Мари и Леон и починали скоро след пристигането си. Преди да умрат те показали благодарността си, като оставили цялото си богатство на своите ангели-пазители.

Леон Беснар паднал в собствения си капан, когато през 1947 година Мари подправила виното му с отрова. Дамата се влюбила в друг мъж и решила, че е време Леон да напусне сцената.

Сега контролирайки всички пари, Мари се замаяла от властта. Станала по-алчна. И глупава. Тя убила майка си, след което чула, че съседите шушукат и отишла лично да заплашва живота им в домовете им. Това довело до ареста й.

Леон Беснар бил ексхумиран и в тялото му открили отрова. Както и в телата на другите членове на семейството. Тя била обвинена в 13 убийства. Но, в крайна сметка, колкото и невероятно да звучи, Мари отървала присъдата си.

Благодарение на огромното си богатство, тя наела най-добрите адвокати във Франция, които спасили кожата й в три отделни процеса, проведени от 1951 до 1961 година.

„Спасявайки се от правосъдието по този забележителен начин“ – пише Келехър, – „Мари Беснар пренаписва дефиницията за перфектното престъпление и засенчва дори легендарната Бел Гинес“.

Черната вдовица на Джорджия

Джейни Лу Гибс

Джейни Лу Гибс

Черните вдовици обикновено нямат криминално досие преди да започнат да убиват. Преди да извършат първото си убийство много от тях се радват на безупречна репутация и околните често ги дават за пример. Рядко издават признаци за приближаващите беди. С други думи, в един момент те просто превъртат.

Но… дали тази дума не е подвеждаща? Експертите по серийните убийци биха поспорили, че Черните вдовици не са ненормални. Те биха се съгласили, че дълбоко религиозната мирянка и предана майка Джейни Лу Гибс е била напълно с всичкия си и е действала обмислено, когато е убила своя съпруг, трите си деца и един от внуците си в Кордел щата Джорджия, за да се добере до застраховките им.

Нейната първа жертва е съпругът й Марвин Гибс, който умира, похапвайки вкусните гозби на жена си през 1965 година. Марвин колабирал у дома и бил откаран в болницата, където лекарите приписали смъртта му на недиагностицирано заболяване на черния дроб. Последвали изблици на обичайно съчувствие към вдовицата Гибс. Членовете на нейната фундаменталистка църква предложили на нея и децата й утеха и подкрепа. В знак на благодарност, Джейни дарила част от парите от застраховката на Марвин на църквата.

Една година по-късно 13-годишният Марвин младши също починал от подобно заболяване. Гражданите отново преклонили глави в молитва за злощастното семейство Гибс. И този път Джейни дарила на своето паство процент от застрахователната полица.

Месеци след погребението на брат му Лестър Гибс, който току-що бил навършил 16 години, започнал да се оплаква от замайване и главоболия. Когато умрял през януари 1967 година, болницата обявила за виновник хепатита. На опелото, зад гърба на ридаещата върху ковчега майка, гражданите шепнешком си задавали въпроса каква ли чума покосява семейство Гибс.

Когато сълзите й пресъхнали, Джейни обявила, че иска отново да дари на църквата част от наследените пари.

Спокойствието изглежда се върнало в семейството през по-голямата част на 1967 година. Най-големият син на Джейни, Роджър, и неговата съпруга очаквали първото си дете. Вдовицата сякаш забравила мрачните дни и очаквала с нетърпение раждането на бебето. През август обявила с грейнало лице, че е станала баба.

С настъпването на септември и бебето и неговият баща били мъртви.

Лекарите не можели да разберат какво се е случило с новороденото. Бебето било здраво, силно, с перфектно работещи органи. Дори аутопсията не могла да открие нищо нередно в анатомията му.

Колкото до Роджър, неговите бъбреци изглежда просто били спрели да работят без никаква видима причина и резултатът от аутопсията му бил също така неясен. Болницата се настроила подозрително най-вече защото синът му бил умрял от неизвестни причини само няколко седмици преди него. Семейният лекар се обърнал за консултация към щатската криминална лаборатория.

Резултатите показали силни следи от отравяне с арсеник. Въоръжени с тази информация, властите изровили останките на другите деца на Гибс и внука й. Когато получили доклада от техните аутопсии, Джейни била арестувана.

Адвокатите й пледирали за невменяемост, но съдебните заседатели останали непреклонни. Черната вдовица на Джорджия умира в затвора на 7 февруари 2010 година, където излежавала по една доживотна присъда за всяка от жертвите си.

Една заета жена

Бланш Тейлър Мур

Бланш Тейлър Мур

Бланш Тейлър Мур от окръг Аламанс в щата Северна Каролина вероятно несъзнателно, но със завиден успех, копира своята предшественичка Нани Дос. Но, докато Нани била симатична веселячка по характер – поне на повърхността – Бланш клоняла към мрачните и лоши настроения.

Продукт на баща-алкохолик от ерата на Голямата депресия, който я заставял да проституира, за да си плаща дълговете от хазарт, Бланш Кайзър намерила спасение от дисфункционалния си дом и напуснала малкото градче Тархийл, омъжвайки се за първия мъж, който й предложил. Тя била на 19, а съпругът й Джим Тейлър на 24 години. Годината била 1952-а.

Макар прибързан, бракът им протекъл щастливо много години. Бланш родила две деца – през 1953-а и 1959 година. След десетилетия хармония обаче, връзката им започнала да се разклаща. Джим си намерил друга любов – кехлибарената „Лейди Уиски“, с която се забавлявал в кръчмата всяка вечер след работа. За да компенсира изоставянето си и да заглуши болката от новото занимание на съпруга си, Бланш също си намерила заместник. Но нейният бил от плът и кръв. Всъщност ставало въпрос за поредица от много мъже.

До 1966 година Бланш вече се била наситила на безперспективните си изневери. Може би пиянските гуляи на Джим Тейлър били събудили наново кошмарите й от детинство и Бланш започнала да павира пътя си към един нов пълноценен живот.

Тя извършила своето първо престъпление, убивайки баща си Паркър Кайзър. Отишла да го посети и добавила лъжица арсеник в бирата на киселия старец. След погребението му, когато осъзнала, че с постъпката си нищо не е постигнала, тя се върнала в спасителните прегръдки на любовника си Реймънд Рийд – склададжия в местната бакалия. Междувременно се захванала да обмисля премахването на съпруга си Тейлър.

Тейлър трябвало да си отиде и го направил с помощта на една от гозбите на съпругата си, но преди това си заминала неговата майка-инвалид, за която Бланш готвела всекидневно. Веднага щом Тейлър депозирал наследството на починала си майка на сигурно място в семейната банкова сметка, той също подписал смъртната си присъда. Смъртта на старицата и нейния син била сметната за естествена.

Възраженията на любовника Рийд да сключи брак скоро започнали да дразнят Бланш. Възможно е той да е изпитвал подозрения към твърде лесния начин, по който изчезвали всички препятствия по пътя на любимата му към олтара. Скоро Бланш почувствала неговата неохота и Реймънд Рийд се заселил под надгробен камък в местното гробище. Тя го тровила малко по-малко, бавно и постепенно, за да обърка градските доктори. В крайна сметка те решили, че смъртта му се дължи на някаква трудна за лечение болест.

Преди да зарови Рийд на два метра под земята Бланш го накарала да й припише половината от имуществото си. Тя загубила годеник, но се сдобила с 50 хиляди долара.

Сетне се заела да спечели следващата си мишена. Сега вперила взор в новия пастор на местната църква. Преподобният Дуайт Мур се запознал с нея през 1985 година на една църковна сбирка. Бланш се обвила в мантията на благородна застаряваща вдовица, търсеща комфорт в християнството. Пасторът захапал въдицата. Връзката им продължила четири години преди двамата да се оженят през 1989-а.

Щом името й се озовало в завещанието и банковата му сметка, Бланш побързала да се отърве от духовника. На медения им месец тя се погрижила закуската му да включва бекон, вафли и арсеник. Мур се почувствал зле и трябвало да бъде закаран в болницата. Някак си той оцелял. Лекарите му казали, че е пипнал някакъв вирус.

Завръщайки се в Северна Каролина само след няколко дни, симптомите на Мур се проявили отново. Още по-лоши от преди. И този път неговата булка го завела в болницата. Рутинните тестове отново показали признаци за вирусно заболяване.

Мур при произнасянето на присъдата й

Мур при произнасянето на присъдата й

Но, за разлика от предишните медици, лекарите в Мемориалната болница били доста по-проницателни – и подозрителни – и направили токсикологични тестове. С това те не само спасили живота на преподобния Мур, но без съмнение и животите на още много заможни мъже, които Бланш щяла да улови в мрежите си. Резултатите от тестовете показали, че той е погълнал голямо количество арсеник. Това, че оцелял, било чудо, пратено от Бога.

Бланш била обвинена в убийството на Рийд и призната за виновна на 14 ноември 1990 година. Съдебните заседатели препоръчали смъртна присъда. Съдията се съгласил с тях и осъдил Мур да умре чрез летална инжекция. Благодарение на автоматичните обжалвания обаче, Бланш успява да отлага екзекуцията си вече от 20 години и упорито настоява, че е напълно невинна.

Коравосърдечната Хана

Защо, за Бога, една жена би искала да убие съпруга си? В наивния свят преди появата на телевизията мъжете дори не си представяли, че нежните създания, с които споделят леглото си, са способни на мисълта за убийство.

Трудно е да си представим колко ли много мъже са загинали от мъчителна смърт след като техните „малки жени“ са решили, че им стига толкова и са планирали перфектното убийство. Отровата била предпочитаното им оръжие. Тя била лесна за намиране, а причините за смъртта често се приписвали на някоя болест.

В своята книга „Жени, които убиват“ Ан Джоунс разказва за Хана Хансън. След проваления си брак с Уорд Уитман тя се преместила в Бостън в началото на 30-те години на 19-и век, където издържала себе си и трите си деца като шивачка. Там се запознала с Джордж Кини и двамата станали близки приятели. Освен това поддържала контакт и с пастор Инок Фрийман от град Лоуел в щата Масачузетс, който бил неин братовчед и стар приятел.

Хана станала г-жа Фрийман през 1835-а, но, за нещастие, една година по-късно преподобният се срещнал със своя създател при доста необичайни обстоятелства.

Находчивата Хана побързала да напусне град Лоуел и се върнала в Бостън, където се омъжила за приятеля си г-н Кини. Но бизнесът на Кини фалирал и се наложило тя да се върне към шиенето, за да издържа цялото семейство. Работела без да се оплаква, докато не разбрала, че съпругът й се е впуснал в пиянски гуляи и хазарт.

Обаче не алкохолът го довършил, а билковият чай, който Хана му сварила през август 1840 година. Когато открили арсеник в тялото му, властите се зачудили как е попаднал там.

Дали Кини не се е самоубил, заради провала на бизнеса си? Или се е предозирал с лекарствата, предписани му от най-различни лекари? В онези времена арсеникът се приемал в малки дози срещу сифилис и за други медицински цели. Ако Кини го е приемал заедно с други мощни опиати, той би могъл да доведе до смъртта му.

Или пък Хана е възнегодувала, че трябва да работи за парите, които той пилеел за собствени удоволствия? Всъщност, нямало директни доказателства, свързващи я със смъртта на съпруга й, освен факта, че преподобният Фрийман бил починал по идентичен начин.

Тя била съдена и оправдана, защото дванайсетте съдебни заседатели не могли да повярват, че една привлекателна, трудолюбива и морална жена е способна на подобно нещо.

Сто години по-късно Шърли Алън действала доста по-организирано от Хана.

Тя се омъжила за Джо Синклеър през октомври 1968 година и се опитала да го отрови само след осем месеца. Той мъдро се изнесъл от живота й. Шърли се омъжила отново през 1977 година, този път за Джон Грег, смятайки че той ще я направи наследница на застраховката си за живот. Когато Джон колабирал неочаквано и умрял, тя установила с неприятна изненада, че нищо няма да получи.

Лойд Алън е мъжът, за когото се омъжила през 1981 година. Той започнал да линее почти незабавно и умрял от неустановени причини на следващата година. Застраховката му за живот на стойност 25 000 долара и някои неприятни слухове довели до аутопсия и откриването на следи от антифриз в тялото на Лойд.

Шърли най-накрая била заловена, когато нейната дъщеря казала на полицията, че е виждала майка си да сипва антифриз в чашата на Лойд. Шърли нямала късмета на Хана и била осъдена на доживотен затвор през 1984 година.

Най-агресивната нова порода

В един свят много по-пригоден към насилието – за което основен фактор е Втората световна война – гладът на Черните вдовици се засилва. Нови термини като социопат навлизат в езика, за да придадат дори още по-тъмни отсенки на човешкото его. Психопатите излизат от образа на чудаците в черно-белите филми и прекрачват декорите в улиците на истинския свят.

С минаването на десетилетията серийният убиец се превръща в нещо познато до болка. Истории за съпруги, които убиват мъжете си, и майки, които задушават бебетата си вече нямат място на първа страница.

Въпреки всичко, горчивият вкус в устата след убийство, извършено от жена, продължава да преследва „нормалния“ ум, който е настроен да не възприема тази концепция. Авторът Ерик Хики може да спори, че „Жените убийци… не предизвикват същия страх като мъжете“, но убийците от силния пол не предизвикват чувството на гадене, което усещаме, когато научим, че миловидна млада дама е застреляла трите си деца от упор, защото й пречели в любовта.

В „По-смъртоносни от мъжете“ авторът Тери Менърс представя статистики от края на 20-и век за жените серийни убийци. 32 процента от тях са домакини; 18% са медицински сестри; 97% са бели жени. Средната им възраст е 33 години. Техният основен мотив продължава да бъде същият, като този на пионерката Мери Ан Котън: изгода.

Наблюдава се една ужасяваща разлика – или тенденция – в последните серии от убийства на Черни вдовици. Съдейки по случаите на Черни вдовици, подвизавали се в края на 20-и век, тяхната порода е станала по-безсърдечна и зла, ако това изобщо е възможно. Ако тези случаи могат да се считат за представителна извадка на Черните вдовици от тази епоха (а, според учените, това е така), то техните мишени вече включват още повече деца и други роднини, както и случайни свидетели, които без да искат се изпречват на пътя им.

Перспективата е тревожна и показва, че с настъпването на новия век Черната вдовица е по-жива и по-дейна от всякога.

——————————————————————————————————————————————
Материалът е написан по идея на Secret
Източници: trutv.com, wikipedia.org, deathpenaltyinfo.org, crimecircle.com, findagrave.com

7 Коментари за “Черни вдовици: Най-смъртоносната женска порода”

  1. AvatarСилвия Русева

    Много интересна статия. Благодаря!

  2. Avatarдани

    Поразителни прилики между случаите. Поздрави за статията.

    p.s

    Киното развинтва фантазията на доста хора. Това може би е фактор в преминаването на границите между нормално и престъпно.

    Поздрави.

  3. Avatarabv

    Точно заради това,че жените предпочитат да убиват чрез отравяне по статистика разкриваемостта при тях е по-трудна отколкото при мъжете.

  4. Avatarabv

    Жените социопати са голям ужас, особенно ако са красиви! Привлекателния външен вид е голямо оръжие при жена социопат. Знае се,че мъжете сме доста податливи на женския чар, и това е много изгодно за социоПатките. Познавам жена социопат с ефектна външност. Те те обсипват с ласкателства за да те оплетат в мрежите си и да ти вземат парите, но когато се усетиш вече е късно! По какво ще ги познаете? Еми те са патологични лъжци и манипулатори, действията им са противоположни на думите, говорят с меден гласец и винаги обвиняват другите за постъпките си. Не изпитват никаква вина и разкаяние. Големи егоцентрици са. Същите симптоми са и при мъжете социопати.

  5. AvatarМосквич 412

    По-скоро заради хитрините,които използват за да скрият от съседи и роднини какво се е случило,иначе я си представете млад прав и здрав човек изведнъж се тръшка и най-глупавият полицай ще се усъмни в „естествената“ му смърт.

  6. AvatarСталин

    Това да убиеш и собствените си деца минава всякакви граници ! Такива изродки трябва да се дерат бавно с дни ! Да умират много много бавно в адски мъки !

  7. AvatarМосквич 412

    И това го казва човек,който явно е фен на най-големият убиец в човешката история.Тц тц тц…

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –