Публикувано на: 17 ноември, 2011

Виеща се среднощна мъгла, мъждукащи газови лампи, хриплива музика, тяло, заровено в мазето, гонитба през Атлантическия океан и убийство, извършено в името на любовта.

Историята на доктор Крипън притежава всички елементи на класическата английска криминална мистерия. Магнетичен разказ за смърт и любов, грях и добродетел. Макар и стереотипен на пръв поглед, случаят се различава с мотивите за престъплението – фройдистки по природа – и напомня за синдрома Джекил и Хайд, така вълнуващ авторите в онази епоха.

Първо действие: Инспекторът

„Похвално е да бъдеш англичанин през 1910 г. – крал Едуард седи на трона и е ерата на човеците…“ — Ричард М. и Робърт Б. Шърман

Домът на улица "Хилдроп Кресънт" №39

Домът на улица "Хилдроп Кресънт" №39

Домът на улица „Хилдроп Кресънт“ №39 е една от редицата триетажни, тухлени, залепени къщи близо до „Камдън Роуд“ в Холоуей, Северен Лондон. През 1910 година кварталът вече почвал да запада, но, все пак, чистата и добре поддържана улица не приличала на инспектор Дю на място, където виреят престъпници.

В онази мъглива юлска утрин Дю изкачил дългото каменно стълбище, за да позвъни на входната врата, чиято месингова табелка гласяла „КРИПЪН“. Вратата отворило дребно, деликатно момиче на не повече от 16 години. Простите й черно-бели дрехи подсказвали, че е прислужница. “Oui, monsieur?” – попитала тя. Дю се надявал, че разбира английски.

„Господарят ви у дома ли е?“ – поинтересувал се детективът.
„Гошподар?“ – объркала се тя.
„Да, докторът – тук ли е?“
„Дотор?“

Дю заложил на сигурното: „Да, мосю Крипън. Вътре ли е?“

Това разбрала. С лека усмивка, слугинята пристъпила назад и го пуснала да влезе.

„Благодаря ви“ - казал Дю. – „Кажете на мосю, че съм от Скотланд Ярд и искам да обсъдя с него нещо във връзка с…”

Може би подплашена от споменаването на работното му място – ефект, наблюдаван често дори у най-почтените граждани – тя изхвърчала нагоре по стълбите, за да извика господаря си.

Ако инспектор Дю смятал, че кварталът изглежда напълно лишен от криминална атмосфера, той бил двойно по-изненадан от външния вид на Хоули Харви Крипън, когото бил дошъл да разпита.

„Той бе дребен мъж на около 45 години, със здрав вид, светлокестенява коса, сресана грижливо над плешивината му, и рехав пясъчен мустак над оредяващата му брадичка“ – го описва Том Кълън в своята книга „Кроткият убиец„. – „Сивите му очи, леко увеличени от очилата със златни рамки, бяха без съмнение неговата най-отличителна черта“.

„Доктор Хоули Крипън?“ – попитал Дю. Другият кимнал. – „Аз съм главен инспектор Уолтър Дю от Скотланд Ярд. Ще отнема само частица от времето ви, за да ви задам няколко въпроса.“.

„О?“ – отговорил Крипън. Дю забелязал, че възклицанието съвпада с изражението на лицето на доктора: виновно. – „Точно щях да тръгвам към кабинета си… Защо не отидем в приемната, ако нямате нищо против?“.

Инспекторът последвал доктора в мебелираната с вкус, но пълна с твърде много саксии, стая.

„Е, как мога да ви помогна?“ – Дю забелязал американския акцент на Крипън без да се изненада. Вече знаел, че докторът е родом от Съединените Щати.

„Доктор Крипън, тук съм поради две причини. Първо, позволете ми да изразя съболезнованията си за скорошната смърт на вашата съпруга Бел. Разбирам, че вашите приятели и съседи усещат тежко липсата й“.

Другият кимнал с благодарност. Но изражението му подсказвало, че няма търпение да чуе втората причина.

„Но, изглежда нейната кончина е, съжалявам да го кажа, загадка, която тепърва ще се разкрива. Доктор Крипън, полицията бе посетена от голям брой познати на вашата съпруга през последните месеци, които… ами… с две думи, изразиха съмнения за нейното внезапно заминаване в Америка, което завърши със също толкова внезапната й смърт в чужбина“.

Домакинът реагирал без изненада, сякаш вече знаел за слуховете. „Гилдията на Дамите“ – кимнал той. – „Знаех си, че ще създават проблеми“. Но тонът му не изразявал презрение.

„Значи сте очаквал тяхното поведение?“

„Определено“ – отговорил Крипън. – „Държат се така, сякаш пазя някаква тайна. Виждам недоверие в очите им при всяка наша среща“.

„Съпругата ви е била член на тази организация. Те са много натъжени от загубата й и тя много им липсва. Те са.. какви?… актриси като жена ви?“.

„Музиканти – певци, танцьори, акробати, мимове – повечето пенсионирани от сцената. Съпругата ми беше певица, не много известна. Тя имаше доста отговорности в „Гилдията“ като тяхна касиерка. Събираха пари за благотворителности най-вече“.

„Забележително!“ – прошепнал Дю и продължил. – „Заради тяхната настоятелност, моите началници поискаха да ви посетя с надеждата, че бихме могли да изчистим доброто ви име. Затова бих искал да ви задам няколко въпроса за вашата покойна Бел. Сигурен съм, че след нашия разговор ще мога да ги уверя, че нищо необичайно не се е случило“.

„Инспекторе, да не би да подозират, че съм убил съпругата си?“.

Дю се стреснал леко от тази прямост. Но тя го улеснявала.

„Всъщност, те не казват това, докторе, но… Твърдят, че тя е имала много поети ангажименти с тях преди заминаването си през февруари и смятат, че не е типично за нея да тръгне без да ги извести лично. Те разбират, че пътуването до Щатите може би е било спешно – да се грижи за застаряващ роднина сигурно? – но не могат да спрат да мислят, че нещо не се връзва съвсем“.

Дю премерил мислите си преди да продължи:

„Докторе, ще карам направо: Това, което изглежда развързва езиците на добрите дами, е фактът, че вече живеете в дома на тяхната скъпа приятелка Бел с друга жена. Госпожица Льо Нев, мисля, е нейното име“.

Крипън останал спокоен, макар и леко притеснен.

„Знам.. знам, че изглежда подозрително, испекторе… Заминаването на Бел за Съединените Щати, болестта й, смъртта й… всичко за месец… последвано от моето… ъ-ъ, приятелство с друга жена, преместила се при мен толкова скоро след загубата на съпругата ми. Но… е… можем ли да разговаряме по мъжки?“.

„Моля ви!“ – окуражил го Дю.

„Инспекторе, изглежда съм лош лъжец и Дамите са ме разкрили. Признавам – излъгах. Съпругата ми не е заминавала в Америка да посети болен роднина. Тя не е мъртва. Всичко това е измислица“.

„Къде тогава е тя?“ – слисал се Дю.

„О. Тя наистина е в Америка, но… много ми е трудно да го призная… напусна ме заради друг мъж, инспекторе. Никога не сме се разбирали и… не можех да я задоволя… по много начини. Каза ми, че отива в Чикаго, но Бог знае дали наистина е там. Знам само, че я няма и, че ако наистина е в Чикаго, тя е с друг мъж от онзи град. Името му е Брус Милър“.

Дю се усмихнал меко. Не бил подготвен за подобна искреност. Докторът продължил:

„Уплаших се, когато ме напусна през онази февруарска нощ, защото виждах какъв скандал ще избухне сред познатите ми. Клюките са разбили не една кариера, а пациентите на зъболекарите са особено чувствителни!“.

„Разбирам“ - Дю се изправил от стола си и прекосил стаята, опитвайки се да проумее чутото току-що. – „Ами, вашата приятелка, госпожица Льо Нев, с която… делите дома си? Тя знае ли, че Бел съществува, или също е заблудена?“.

„Тя… вярва, като останалите ми приятели, че Бел е умряла“.

Детективът се намръщил. „Доктор Крипън, мислите ли, че е редно да мамите…“. Но дребният мъж го прекъснал:

„Инспекторе, Бел няма да се върне, познавам я по-добре от всекиго, и, откакто замина, Етел и аз станахме като мъж и жена. Обичаме се дълбоко. Не можех да кажа на приятелите си едно, а на нея друго. Тя знае историята ми с Бел. За нейните изневери, кавгите ни, и семейната ни дисхармония“.

„Етел е истинска дама и отлична помощница в работата ми“ – продължил Крипън. – „Тя е моя секретарка. Всъщност, тя в момента е в кабинета ми. И аз се готвех да тръгна на там“.

„Е, ще трябва да ви помоля да останете още малко. Имаме още работа“ – казал полицаят. – „Първо, докторе, трябва да открием Бел. Чиста формалност. Трябва да напишем обява за вестниците, с молба жена ви да отговори или лично, или чрез адвокат. Отговорът й ще ни помогне да затворим случая и устите на Гилдията на Дамите“.

„Напълно съм съгласен!“ - развълнувал се Крипън.

„Трябва да сте наясно, че съм длъжен да информирам Гилдията на Дамите за нашия разговор. Ще бъда дискретен, разчитайте на това“.

Дю бил доволен. Той чул обяснението на доктора, наблюдавал очите му, неговото изражение… човекът изглеждал напълно искрен. Макар изчезването на Бел Крипън да предизвиквало подозрение, сега инспекторът вярвал, че подозрението се дължи изцяло на съпругата, а не на нейния съпруг, който – както вярвал Дю – не бил в състояние да настъпи и мравка.

Преди да си тръгне, двамата мъже съчинили обява, която щяла да бъде изпратена от Скотланд Ярд до всички големи вестници в света. Тя била адресирана до Бел Елмор (нейното сценично име, което предпочитала), и гласяла:

„Свържете се с Х. Х. К. или с властите незабавно. Сериозни проблеми заради вашето отсъствие. Двадесет и пет долара награда за всяка информация за нейното местонахождение“.

Дю извършил рутинно претърсване на къщата и не намерил нищо подозрително. Нямало кървави петна или следи от борба. Крипън обяснил, че 45-калибровият револвер в гардероба е само за защита, нищо повече. Дю написал изявление, което Крипън прочел и подписал, и детективът сметнал, че е свършил добра работа тази сутрин.

Крипън затворил вратата след него и въздъхнал дълбоко. Подът се завъртял под краката му. Главата му пулсирала, затреперил. По дяволите, мислех, че никога няма да си тръгне! Какъв актьор съм само! Най-големият му подвиг бил когато последвал инспектор Дю в мазето. Гузната му съвест го карала да вярва, че ченгето ще усети ударите на сърцето на Бел под каменния под.

Но после си спомнил нещо. Нали бил изрязал сърцето й и го бил хвърлил в канала след като я убил и я погребал под камъните.

Второ действие: Съпругата

„Едни никога не се женят и това е техният ад; други го правят и това е тяхното наказание.“ — Робърт Бъртън

Семейният живот на Бел и Крипън бил несъвместим като огън и лед. Тя искала блясък и слава, а той се задоволявал с тихото си съществуване. За нея, едно добро прекарване на вечерта означавало фалцетното й пеене да бъде бурно аплодирано от публиката в музикалния салон. За него – кротко да седи в частната ложа в операта, хванал жена си за ръка.

Доктор Хоули Харви Крипън

Доктор Хоули Харви Крипън

Хоули Харви Крипън е роден в протестантския град Колдуотър в щата Мичиган. Възпитан е в себеотрицателната религия на родителите си. Тежкият труд и страхът от дявола са основните й догми… В отговор на първата повеля – трудът – неговият дядо Файло отваря магазин за дрехи, с които обличал траперите на кожи и дърварите, минаващи през града им на път за северните гори. Когато бащата на Хоули, Майрън Огъстъс Крипън, наследил бизнеса, той вече бил достатъчно проспериращ, че да му позволи да се ожени за Андреси Скинър. На 11 септември 1862 година, когато се ражда Хоули, къщата на семейство Крипън била една от най-внушителните в района, а улица „Крипън“ съществува в града до ден днешен.

Като дете Хоули проявил интерес към професията на неговия чичо Брадли – градският лекар. Интересът му никога не избледнял и той вярвал, че един ден ще стане доктор. След като завършил Университета в Мичиган, през 1892 година той станал доктор по медицина в Хомеопатичната болница в Кливланд. Практикувал там няколко месеца и се преместил в Ню Йорк Сити, където развил уменията си като специалист по очни и ушни заболявания.

През 80-те и 90-те години на 19-и век хомеопатията била популярно и ново медицинско лечение – донякъде сравнимо с днешната алтернативна медицина.

Шарлот Бел

Шарлот Бел

Докато стажувал в болница „Ханъман“ в Манхатън, Крипън ухажвал и спечелил сърцето на ирландската девойка Шарлот Бел – медицинска сестра. Двамата се преместили в Сан Диего, където Крипън отворил частен кабинет. Точно там, на 19 август 1889 година, Шарлот ражда техния син, Ото. Семейството се преместило отново, този път в Солт Лейк Сити. Щастливо женени, с едно дете, и още едно на път, животът им изглеждал като дар от боговете. Но не за дълго. Малко преди термина й за раждане, през януари 1892 година, Шарлот внезапно починала от апоплексия. Смазан от отговорностите на самотното бащинство и взискателната медицинска практика, той оставил Ото на родителите си в Калифорния и се върнал на изток. Тогава срещнал Бел.

За мъж като Крипън, отгледан буквално с идеята, че работата е всичко, което има значение, Бел – младо, идилично и стремящо се към звездите яркооперено 19-годишно момиче – му изглеждала като странно и пленително животно. За разлика от починалата му съпруга, за разлика от всяка друга, която бил познавал, Бел излъчвала почти развратна енергия, която сграбчила либидото на 30-годишния Хоули Крипън.

Бел, от своя страна, почувствала влечение към Крипън заради професията му. Да се омъжиш за доктор по медицина било повече от похвално. Тя била влюбена в театъра, не в него, но Крипън щял да бъде нейната стълбица към небето от ярки звезди и диамантени пръстени.

Бел Крипън

Бел Крипън

Това бил светът, на който Бел чувствала, че принадлежи. Тя не се възприемала като Кунигунде Макамоцки – името, дадено й от нейните родители-зарзаватчии при раждането й в Бруклин през 1873 година. Не я грабвали сергиите за плодове и зеленчуци и претъпканите улици в квартала. Тя убедила родителите си да платят уроците й по пеене при местни професори, които направили каквото могли за тенекиените й октави, без да имат сърце да й кажат, че изобщо не я бива за певица. Напускайки дома си на 16 години, тя се преместила у един преуспяващ индустриалец, който я изпратил при първокласни учители в замяна на любовните й ласки. Тогава се появил Хоули Крипън, готов да предложи портфейла си, за да я има, и индустриалецът останал в историята. Кунигунде решила да скрие балтийския си произход зад харизматичното име „Бел“ и да се омъжи за Крипън през септември 1892 година.

Но съдбата може да бъде мрачно комична. Крипън бил срещнал Бел точно когато тя посещавала негов колега за някакви „женски оплаквания“ (най-вероятно спонтанен аборт). Почти веднага след като си казали „Да“ на 1 септември 1892-а, върху самия Крипън се изсипали женски оплаквания от друго естество. Съпругата бързо разбрала, че докторът по медицина, за когото се омъжила, е почти толкова безполезен, колкото листа хартия, върху който е отпечатана дипломата му. Малко след сватбата им интересът към хомеопатията в страната бил заменен от подновена вяра в традиционната медицина. Чакалнята на доктор Крипън опустяла, а недоволството на Бел се превърнало в горчилка.

Семейство Крипън усетило кризата; парите за пеене и театрални уроци пресъхнали. За още по-голямо отчаяние на Бел страната изпаднала във финансова депресия. Изгладнелият народ не давал пет пари за изкуство. Най-големите театри в Ню Йорк едва оцелявали, а малките, които биха могли да дадат шанс на Бел, затворили врати поради липса на посетители. Бел се оказала затворена в дома си с ютия в ръка, задушаваща се от безсилие.

За известно време Крипън окачил табелка пред апартамента си, че практикува дентална медицина, но скоро осъзнал, че правите, бели зъби са последната грижа на обикновените мизерстващи нюйоркчани. Тогава си намерил работа по обява като консултант в „Хомеопатични лекарства Мъниън“. Въпреки падението на хомеопатията в медицината, тя си оставала популярно перо в една друга цъфтяща индустрия: поръчки по пощата. Поръчването на буквално всичко – от супа, до ядки – от специални каталози се превръщало в начин на живот. Лекарствата не правели изключение. За бедните, неможещи да си позволят посещение при лекар, домашните лекове, предлагани от хомеопатията, били доста достъпни. Компанията „Мъниън“ се развивала с невиждани обороти.

Професор Хоръс Мъниън харесал очилатия, ерудиран Крипън, за когото казал по-късно пред „Ню Йорк Таймс“: „Той бе един от най-интелигентните мъже, които някога съм познавал“. През 1895 година Мъниън го назначава за генерален управител на централния офис на компанията във Филаделфия. Крипън увеличава значително продажбите в сектора и отново е повишен, получавайки задачата да отвори нов офис в Канада. Звездата му изгрявала. Тя заблестяла година по-късно, когато Мъниън му дал шанса на живота му: да отвори и управлява първия презокеански клон на Мъниън. Крипън заминал в Лондон, Англия, с гарантирана заплата от 10 000 долара годишно – екстравагантна сума за 1897 година (около 250 000 долара в днешни пари).

Докато Крипън полагал основите на лондонския клон на компанията „Мъниън“, Бел останала във Филаделфия и без да губи време възобновила връзките си с най-добрите учители по пеене и актьорско майсторство. Това общуване й донесло много запознаства с противоположния пол. Да се каже, че е флиртувала, би било смекчаване на фактите. Според слуховете, Бел се славела с доста разпуснат морал.

Дали Крипън е бил наясно с нейните флиртове в Щатите? Вероятно е подозирал за тях в голяма степен. След шест месеца той най-сетне я призовал в Лондон в техния нов луксозен апартамент близо до Пикадили. Надявал се, че в Англия тя ще се заеме с изкуството и ще забрави за мъжете, без да осъзнава, че покрай едното, Бел получавала и от другото. Едно от нейните многобройни завоевания бил бившият боксьор и настоящ шоумен от Чикаго Брус Милър.

Благодарение на подкрепата на драматурга и автор на песни Аделин Харисън, която харесала кипящата от живот г-жа Крипън, Бел проврявала крак в театър „Олд Мерилбоун“. Дебютирала с написано от Харисън либрето, но не успяла да очарова публиката си – една вечер дори я освиркали – и продукцията слязла от сцената след седмица. Това се повторило в още няколко второкласни театъра в предградията.

Когато се захванала с британската си кариера, Бел приела сценичното, еврейско име Кора Моцки, което сметнала за достатъчно екзотично, но нейните хулители, а такива, за съжаление, имало много, започнали да я наричат „Кора, бруклинската Маца“ („маца“ е безквасна питка в еврейската кухня). Тя побесняла, когато научила това, и побързала да смени псевдонима си на Бел Елмор.

Промяната на името не помогнала. Съпругът й понякога идвал да гледа нейните изпълнения. Макар да не разбирал особено от театрално изкуство, той виждал как публиката си шепне, разсейва се и изобщо не обръща внимание на съпругата му. А когато се осмелила да изпълнява опера, дори й се присмели.

Бел Крипън

Бел Крипън

Но Бел обичала нощния живот в театъра; в този аспект била доста успешна. Никога не отказвала покани за вечери, докато Крипън изтърквал ориенталските килими у дома. Често, нейните късни гостувания били от интимен характер – с мъже, като Брус Милър. Милър се оказал всичко, което нейният Хоули не бил; изтъкан от мускули, къдрокос и грухтящ като животно.

Не, че Крипън нарочно се държал студено към нуждите й, но нейното театралничене му се струвало повърхностно.

Скоро след пристигането й в Лондон станало ясно, че тяхната връзка се развива на две нива: Или се карали непрекъснато, или изпадали във вакуум и се разминавали почти без да си говорят. Междувременно, той се потопил в света на епруветките и растителните лекарства, пакетирани в шишенца и изпращани по пощата из цяла Англия.

Единственият път, когато Крипън показал подкрепа за нейната сценична работа, свършил трагично. През ноември 1899 година той платил за обява на цяла страница в един вестник, за да рекламира театралните усилия на жена си, вписвайки себе си като неин бизнес мениджър. Не е известно дали тя е оценила постъпката му, но някой със сигурност не го направил: професор Мъниън. Работодателят на Крипън разбрал погрешно обявата и решил, че Крипън отделя твърде много време на странични занимания, вместо да се грижи за интересите на компанията.

Крипън бил незабавно уволнен.

„Загубата на 10 000 долара годишно остави Крипън съкрушен“ – пише авторът Том Кълън, – „и минаха много месеци преди отново да стъпи на краката си. Първо си намери работа в една конкурентна компания, но… се провали след осем месеца. После, опита да наложи на пазара ново ободряващо лекарство, но към него нямаше интерес“.

Двамата били принудени да се преместят от първокласния си апартамент в много по-евтино жилище. И, за да стане още по-лошо, той намерил писма, адресирани до Бел от Брус Милър.

Тези събития се случват в изключително труден за Крипън момент. Грубо лишен от финансите си и изтръгнат от света на медицината, неговата гордост се изплъзвала, заедно с чувството му за мъжественост. Реакцията на Бел към откриването на любовните писма на Милър не била разкаяние, а отбранителност. Тя обвинила съпруга си за своето падение от сцената и за неговото падение в бизнеса.

Трето действие: Секретарката

„Има само едно-единствено щастие в живота - да обичаш и да бъдеш обичан.“ — Жорж Санд

През декември 1901-а, две години след уволняването му от „Мъниън“, доктор Крипън си намира постоянна работа в Института на глухите „Друе“. Въпреки претенциозното му име, институтът не бил нищо повече от офис за поръчки на лекарства по пощата, предназначени главно за хора с ушни заболявания. Шарлатанската фирма предлагала например малки пластири, които пациентът залепвал зад ушите си, обещаващи чудодейни въздействащи сили. Крипън работел като един от няколкото консултиращи лекари, чиято задача била да поставят диагноза на изпратените в писмо симптоми на пациента, и да му предпишат най-подходящия за страданията лек.

Месечните приходи не можели да се сравняват със някогашната му заплата, но работата имала и своите предимства. Уредил се с прекрасен кабинет, с гледка към Хайд парк. Другата му придобивка била хубавичката и уравновесена Етел льо Нев.

Етел льо Нев

Етел льо Нев

Етел била на 18 години, а Хоули Крипън на 39. Въпреки разликата във възрастта, между тях възникнали романтични отношения. През 1901 година, когато срещнала шефа си, г-ца Льо Нев току-що била завършила секретарски колеж, сдобивайки се с работа като машинописка в „Друе“, благодарение на своята по-малка сестра Нина – секретарка на Крипън. Когато Нина напуснала компанията, Етел заела нейното място, превръщайки се в лична секретарка на Крипън и негова счетоводителка.

Родена в град Дис, Норфолк, през 1883 година, Етел Клара льо Нев е едно от шестте деца на Уолтър и Шарлот Нев. Семейството й се премества в Лондон, когато тя е на седем години.

Под зацапаните бузи и одраните колена на пакостливото момиче разцъфтяла сантиментална девойка, мечтаеща за далечни земи и рицари в бляскави доспехи. Щом се сдобила с независимост, придала на името си галски блясък – Льо Нев.

Етел намирала Крипън за безмерно галантен. Ако работели до късно, той я придружавал до дома й, награждавал постиженията й с вечеря в любимия й ресторант и нито веднъж не нарушил ролята си на джентълмен. Най-много я впечатлявало това, че разговорите им винаги оставали професионални – дори насаме.

За Крипън Етел била всичко, което липсвало на Бел – мила, деликатна, изящна, с мелодичен глас, дама при всякакви обстоятелства.

Те се влюбили – дълбоко, страстно и безнадеждно. С настъпването на 1903 година шефът и неговата секретарка били вече неразделни.

Поне духом.

Защото пречка на фантазиите им, здраво застанала на пътя им, била Бел.

Макар настроението на съпруга на г-жа Крипън да се било подобрило значително откакто работел в „Друе“, Бел изобщо не забелязвала. Когато не била в прегръдките на Брус Милър, тя маневрирала умело, за да се интегрира в „Гилдията на Дамите“. Дамите харесали американския й ентусиазъм, а онези, които разбрали за извънбрачната й афера с Милър, премълчавали това, защото тя била от полза за организацията.

Тя станала близка с няколко от дамите и често посещавала домовете им заедно със съпруга си. Сред тези дами били основателката на клуба Мари Лойд – бивша певица; Лил Наш – някога част от „Сестрите на Хоторн“; и най-добрата й приятелка Клара Мартинети, чийто съпруг Пол бил прочут мим. Сега, когато заплатата на Хоули станала отново редовна, Бел го пришпорила да се преместят в къща, отговаряща повече на стандартите на нейните нови приятелки. Хоули се съгласил. През септември 1905 година двамата се нанесли в триетажната тухлена къща на „Хилдроп Кресънт“ №39 за 52 лири на година.

Улица "Хилдроп Кресънт"

Улица "Хилдроп Кресънт"

Техният нов дом се състоял от предна и задна гостна, кабинет, няколко спални, две тоалетни, обширен таван, кухня и килер, и прелестна градина в задния двор. Под нивото на улицата, зад градинското стълбище, лежало мазето за въглища.

Бел предекорирала къщата с настървение, наблягайки на любимия си цвят – розовото. Обзавела стаите с мебели втора ръка и имитации на изкуството, без да я е грижа дали си подхождат. Крипън намирал вкуса й за крещящ, дори отвратителен, но се научил да не му обръща внимание. Все пак прекарвал голяма част от времето си с Етел.

Макар влюбените да вечеряли заедно, да се прегръщали и целували, тяхната връзка продължила дълго без консумация. Но в края на 1906 година нещата се променили. Крипън не се поддавал на изкушението, но Етел не издържала и му се отдала.

След преместването им в новия дом Бел настояла да настанят наематели в неизползваните спални, за да могат да живеят по-нашироко с парите. Крипън се съгласил и през ноември 1906 година стаите на третия етаж били дадени под наем на трима германски студенти.

Един от немците, Рихард Ерлих, плащал допълнително за уроци по английски при Бел. Един декемврийски следобед докторът се прибрал по-рано от работа и заварил Ерлих и Бел заедно в леглото.

Крипън се втурнал към Етел и изплакал болката си пред нея. Тя за първи път осъзнала объркването – и фрустрацията му. Когато се събудили на следващата сутрин в спалнята на Етел, двамата решили, че това е била първата им „брачна нощ“.

Макар Крипън да продължил да живее с Бел – да готви, чисти и да се грижи за градината – той бил щастлив мъж. Оставял Бел да го хока и да мрънка и се оттеглял в мечтите си за жената, която обича.

Всичката му вярност към Бел изчезнала. Той живеел за деня, когато ще може да я захвърли като умряло канарче. Онова, което го спирало да я напусне засега – или да я изрита през вратата – било опасението, че тя ще причини неприятности на Етел. Бел можела да бъде много подла – даже зла. Тя дори имала вече някакви подозрения и когато настояла да знае коя е другата жена, това била една от малкото й заповеди, на която Хоули отказал да се подчини.

"Ню Оксфорд Стрийт"

"Ню Оксфорд Стрийт"

Хората започнали да говорят. В началото се съмнявали в слуховете, докато доктор Крипън не напуснал „Друе“ и започнал нова работа, взимайки секретарката със себе си. Той отдавна мечтаел да се измъкне от шарлатанските продажби по пощата и да се върне в истинската медицина. Знаейки, че някога е бил зъболекар в Ню Йорк, Етел го убедила да отвори дентална клиника. В партньорство с друг стоматолог, Крипън отворил кабинет с името „Зъбни специалисти Йейл“ на „Ню Оксфорд Стрийт“ – по една случайност в сградата, помещаваща както старата му фирма „Мъниън“, така и „Гилдията на Дамите“.

Ако Бел не знаела до този момент коя е „другата жена“, сега разбрала. Тя шпионирала през отворената врата на кабинета как съпругът й и асистентката му Етел скланят глави над пациентите, очевидно наслаждавайки се на близостта си. Дамите от Гилдията й споделили, че често са виждали съпруга й да обядва заедно със същата млада жена.

Нещата бързо се усложнявали. Една сутрин Етел признала, че е бременна. Крипън приел новината както се надявала – с въодушевление. Този импулс щял най-сетне да го задвижи да се отърве от баналния си живот – и от съпругата си. Етел се преместила от дома на родителите си в пансион, където коремът й можел да расте без любопитните очи на семейството й.

„В следващите месеци от бременността Етел бе по-щастлива, ведра и оптимистична от всякога… сияеща млада жена“ - пише Том Кълън в „Кроткия убиец“. – „Но после Етел загуби детето, което носеше, и цялото човешко уравнение се промени“.

Помятането на Етел се случва преди Крипън да има шанса да каже на Бел, че иска развод, но Бел вече знаела за бременността и за намеренията му. Тя и Дамите имали очи и Бел се била подготвила да контраатакува ходовете на съпруга си. Помятането не я успокоило, защото знаела, че Етел е млада и лесно ще зачене отново.

„Въпреки нейните собствени нагли изневери, Бел не погледнала философски на връзката на съпруга си“ – пише Филсън Йънг в „Процесът срещу Хоули Харви Крипън„. – „Тя не изпитвала нищо към него и не го щадяла нито пред приятелите си, нито у дома. Но макар да не желаела вече Крипън, суетата й не позволявала да му даде да обича друга“.

Йънг вярва, че в следващите месеци Бел е осъзнала отегчението си – от Крипън, от къщата, от бижутата и приятелите си, и е започнала да си търси извинение да си тръгне.

С наближаването на 1910 година отдавна разклатеният съвместен живот на Хоули и Бел се разпаднал напълно. Вече не приемали наематели в къщата и се карали непрекъснато. Ако Йънг е прав, Бел се надявала или да уплаши Крипън достатъчно, че да напусне къщата, позволявайки й да подаде молба за развод под предлог, че е била изоставена, или да го вбеси и той да подаде молбата пръв. Тогава, с чиста съвест, тя щяла да намери поредния Брус Милър, или да издири самия Милър, който се бил върнал в Чикаго.

Но тя може би е отишла твърде далеч, докарвайки Крипън до отчаяние – все пак била актриса. Подходът й вероятно е бил твърде драматичен: „Ако продължаваш да се срещаш с този боклук, ще кажа на всичките ти пациенти каква разбивачка на семейства е тя! Цял Лондон ще научи името на тази курва! Или аз, или тя!“.

Разбивачка на семейства? Боклук? Курва?

За един мъж, така страстно влюбен в жена, няма прошка за подобни думи, изречени за неговия ангел. Бел преминала границата. Тя обидила и заплашила да опозори любимата му. Да приеме ултиматума на Бел щяло да означава да се съгласи с нейните определения, че Етел е разбивачка на семейства, боклук и курва.

Не, той никога нямало да позволи тези обиди да излязат наяве.

По-скоро би умрял…

Или би убил Бел.

Четвърто действие: Убийството

Имам малък списък с отхвърлени от обществото, които няма да липсват никому“ – из оперетата „Микадо“ на Гилбърт и Съливан

С настъпването на Новата 1910 година семейство Крипън и техните гости, семейство Наш, чували възгласите на празнуващите по улицата, които почти заглушавали песента на камбаните на църквата „Олд Соулс“. Хоули обаче, захласнат в мечти по Етел, не чувал нищо. Той не желаел да чака съдбата да вземе решение. Щял сам да изкове бъдещето си през новата година.

На 17 януари Крипън закупил пет грана от отровата хиосциамин (скополамин) от аптеката, от която зареждал кабинета си. Алкалоидът, съдържащ се в кучешкото грозде, бил често използван в много малки дози от докторите в лудницата „Бедлам“, за да усмиряват агресивните луди. Лекарството е толкова отровно, че инжектирането на количество над четвърт гран би довело до незабавна смърт.

Две седмици по-късно Бел изчезнала.

Последните приятели, видели я жива, са Пол и Клара Мартинети, които вечеряли с Бел и Хоули на 31 януари. В 1:30 часа, когато решили да си тръгват, домакините поискали да ги изпратят навън до чакащата карета. Г-жа Мартинети спряла Бел с думите: „Недей, ще те тръшне настинка“.

Бел умряла преди изгрева на слънцето. Убил я не зимният вятър, а нейният съпруг.

Тъй като Хоули Крипън никога не признава за престъплението си, а последвалият процес не успява да обясни в детайли какво точно се е случило в онази утрин на 1 февруари 1910 година, остават само догадки, сглобени от състоянието на тялото и от различните показания. Няколко уважавани съвременици на Крипън излагат предположенията си за случилото се в дома в тъмните часове на нощта.

Най-правдоподобната теория идва от лондонския съдебен лекар и адвокат С. Ингълби Оди.

Хипотезата на Оди:

Крипън забърква горещ пунш на съпругата си преди лягане – нещо, което правел редовно. Но този път подправя питието с отрова. Изчаква хиосциамина да подейства, да я приспи, да обезсили мускулите й, и драстично да намали биенето на сърцето й. Планът му е да изчака много часове след смъртта й и после да се обади, симулирайки шок, на своя близък приятел и колега д-р Джон Бъроус и да му съобщи, че е заварил Бел мъртва в леглото. Причините Оди да вярва, че Крипън би се обадил на Бъроус са две: 1) Бъроус изпитвал голямо уважение към Крипън и би се съгласил с неговата диагноза без сам да преглежда тялото; и 2) Крипън бил казал на Бъроус в средата на декември, че се тревожи за здравето на съпругата си, която напоследък се чувствала зле.

Обаче Бел не реагира на токсина според очакванията му; вместо да я обхване летаргия, тя започва да бърбори несвързано, а сетне да крещи. Крипън осъзнава, че е приложил твърде голяма доза. При тази отрова границата между упояването и причиняването на лудост е тънка; половин гран може да убие без инциденти, а само частичка от процент повече да причини повръщане, халюцинации и лудост.

Крипънс се стряска. Уплашен, че съседите ще се събудят от писъците й, той панически грабва 45-калибровия си револвер от гардероба. Докторът застрелва жена си в леглото.

Първоначалният план на Крипън се проваля. Сега той трябва да се отърве от доказателствата и от самото тяло. Единственото решение е дисекцията. Но подобна операция би довела до обилно леене на кръв – освен ако не бъде извършена в емайлираната вана на Крипън, разположена до спалнята.

Знаейки вече, че ще я погребе в мазето, което не е много голямо – 1,80 на 2,70 м. – той разчленява трупа на части, отрязвайки ръцете, краката и главата. Бел била яка жена с голям скелет, затова, за да сведе останките й до възможно най-малки размери, той буквално я филетира, отстранявайки ребрата и гръбнака. Увивайки тези кости в мушама, ги занася в кухнята, където ги изгаря в пещта. На сутринта стрива на прах каквото е останало. Във ваната, накиснат в собствената си кръв и плуващи органи, лежал спадналият балон от плът, който някога бил Бел Крипън.

Увивайки торса в собствената си пижама, той го погребва под каменните плочи в мазето, точно под задното стълбище. Връща се банята, събира крайниците, главата и отстранените органи, сред които и сърцето, и ги опакова в дебела покривка, която поставя в сандъче в кофата за боклук.

Слънцето отдавна е изгряло. Той хвърля окървавените си дрехи в огъня и после подремва малко. В уреченото време става. Събуждайки се, оглежда местопрестъплението за следи от кръв, които би могъл да е пропуснал с уморените си очи. Облича се, избръсва се и тръгва за работа, пристигайки точно навреме в 9:00 часа. Държи се, сякаш нищо не се е случило.

Същата вечер, във вторник, Крипън се прибира у дома, вечеря. Събира няколко тухли от градината и торбата с човешки части от боклука, и се насочва към санитарния канал, намиращ се на няколко пресечки. Прикляка в сенките в края на „Клиф Роуд“, поставя тухлите в чувала и го потапя в мътните, разпенени води.

Вече смъртно уморен, без да е спал от 48 часа, Крипън си ляга рано и заспива като пребит, вероятно сънувайки щастливото си бъдеще с любимата Етел.

Пето действие: Дамите

„Любовта и скандалът са най-добрите подсладители за чая“ — Хенри Филдинг

Бел Крипън

Бел Крипън

Според неговите колеги Крипън изглеждал много спокоен, идвайки на работа във вторник сутринта след убийството на Бел. В сряда сутринта, на 2 февруари, той дръпнал Етел настрана и й съобщил, че Бел го е напуснала. Казал й, че не я е видял да си тръгва.

Сетне докторът я изненадал като извадил от джоба си шепа женски бижута – огърлици, гривни, пръстени, обици и брошки. „Тя ги остави“ – казал той, – „и искам да си избереш някои от тях“.

Етел, останала без дъх, отговорила: „Моля те, подбери ми ти нещо. Познаваш вкуса ми“.

Той кимнал и избрал комплект пръстени с диаманти и рубини и един великолепен медальон.

Когато впоследствие Етел е обвинена в съучастие в убийството на Бел, нейните обвинители се обосновали до голяма степен с факта, че тя не била показала почти никаква съпротива в приемането на тези бижута, а след време приела и някои от дрехите на „изчезналата“ съпруга.

Крипън продал останалите бижута.

Преди да си тръгне от работа той подал на Етел запечатан плик и пакет, които да занесе в Гилдията на Дамите. Етел предположила, че писмото има нещо общо с изчезването на Бел, а пакетът съдържа счетоводните документи на Гилдията. Оказала се права. Писмото гласяло:

„Скъпи приятели,

Моля, простете ме за припряното писмо и за всяко неудобство, което бих могла да ви причиня, но току-що научих новината за болестта на мой близък роднина и се налага спешно да замина за Америка. При тези обстоятелства няма да мога да се върна няколко месеца, и затова ви моля да приемете това писмо като моята оставка“.

Още на секундата добрите дами от Гилдията надушили нещо гнило. Първо, почеркът не приличал на този на Бел; даже, всъщност, бил доста мъжки. Второ, приели скептично това, че Бел би написала и изпратила бележката чрез Хоули, вместо направо да се обади на някоя от тях. Трето, Хоули бил казал на Клара Мартинети, срещайки я случайно на улицата, че Бел е заминала в Калифорния да се грижи за болен роднина, но Клара никога не била чувала Бел да споменава за други свои близки, освен тези в Ню Йорк.

Но слуховете са си слухове и сами по себе си нищо не означават, поне докато Крипън не се появил на годишния благотворителен бал на Дамите, хванат под ръка с Етел льо Нев.

Етел изглеждала зашеметяващо в своята рокля от коприна и шифон. Докато двамата с Крипън се въртели на дансинга, прегърнали здраво, устите по масите зинали от възмущение. И тогава някой забелязал, че брошката, която носи Етел, много прилича на онази на Бел.

Гилдията на Дамите

Гилдията на Дамите

Възмущението на Дамите продължило на расте през идните месеци. Тормозейки Крипън за повече информация – Как е Бел, чувал ли сте я? Как е болният й роднина? Кога ще се върне? Можем ли да й пишем? – те не получавали задоволителни отговори. Крипън отговарял с недомлъвки, пазейки в тайна местонахождението и заниманията й. Най-сетне, в края на март, докторът посетил семейство Мартинети, за им каже, че е чул много обезпокоителни новини за жена си. Очевидно, казал той, бедната Бел е пипнала пневмония и сега е на легло в Калифорния. Когато го попитали за адреса й, за да й изпратят картичка, докторът ги обезкуражил с думите: „Не, тя е толкова болна, че е по-добре да я оставим на мира. Очаквам много тъжни новини всеки момент, съдейки по телеграмите, които получавам напоследък“.

Сетне, на 24 март, той изпратил телеграма на Мартинети, съобщавайки им: „Бел е починала вчера в 6 часа“. Клара се опитала да се свърже с Крипън, само за да научи, че той е заминал извън града.

Избирайки точно това време за официалната смърт на Бел, Крипън не само се опитвал да се отърве от Дамите, а и да изиграе ролята на романтик. Двамата с Етел заминали за Франция, където той й съобщил за кончината на съпругата си и възкликнал, че тази ваканция може да се счита за техен меден месец.

Етел може и да му повярвала, но не и Дамите. Те започнали собствено разследване. Научили от съседите на Крипън, че той си има любовница. Етел се била нанесла в дома му, а докторът се отървавал от вещите на Бел още преди тялото й да е изстинало. Съседка разказала как една вечер била видяла през прозореца Етел да мери рокля след рокля, подавани й от доктора. Тя пренареждала градината по собствения си вкус и си наела френска камериерка.

Завръщайки се от „медения си месец“, Крипън съобщил на нахалните приятелки на Бел, че няма да има погребение, защото тя е била кремирана в Америка. Прахът й щял да му бъде изпратен скоро и той щял да ги уведоми.

Това също се сторило подозрително на Дамите. Бел била католичка, а по онова време католиците не приемали кремацията.

От името на Гилдията на Дамите Лоуиз Смайтсън се свързала със Скотланд Ярд и изложила подозренията си пред инспектор Уолтър Дю. Дю съвсем не я окуражил. Казал, че жени постоянно изоставят съпрузите си, а това, че любовницата на Крипън носела брошката на Бел, също му се сторило нормално. „Мъжете често танцуват със секретарките си и ги кичат с бижутата на отсъстващите си съпруги. Полицията нищо не може да направи. Ние не сме пазители на морала“.

Междувременно, Дамите продължили да си играят на хрътки и се натъквали на стряскащи следи, каращи ги да се съмняват, че Бел изобщо е напускала Лондон. Клара Мартинети и Ани Сътън проверили доковете, за да видят кои кораби са заминали за Америка в сутринта, в която Бел уж била отплавала; открили, че „Ла Турейн“ – единственият кораб, който трябвало да пътува тогава – се ремонтира на пристанището в Хавър. Президентката на Гилдията Изабел Гинет се свързала с властите в Калифорния през лятото и разбрала, че в щата не е умирало лице с името Бел Крипън или Бел Елмор.

Въоръжени са тази нова информация, Дамите се върнали в Скотланд Ярд на 30 юни, този път срещайки се с инспектор Дю и неговия началник, директор Франк Фроест. Групата на жените била представлявана от Лил Наш и нейният съпруг Джон. Двамата разказали за откритията на Гилдията, както и за разговора, който Джон наскоро бил провел с Крипън. Според г-н Наш, докторът не можел да си спомни, в кой град е умряла жена му, нито в кой крематориум били изгорени останките й.

Детективите били впечатлени. Вече заинтригуван от ситуацията, Дю се съгласил да говори с Крипън. Няколко дни по-късно, на 8 юли, той посетил дома му и докторът признал, че съпругата му в крайна сметка не е умряла, а е измислил цялата история, за да избегне скандал. Дю решил, че в това има смисъл. Написал изявление, което докторът подписал, и потеглил обратно към управлението.

Но Дамите оставали все така скептично настроени. Дю, макар и раздразнен, решил, че тяхната преданост към Бел Крипън заслужава още едно усилие от негова страна. Той взел със себе си своя адютант, детектив-сержант Артър Мичъл, и двамата се отбили в денталната клиника в понеделник, 11 юли. Чиновникът на фирмата им казал, че Крипън няма да се върне известно време, тъй като внезапно бил заминал някъде. Когато Дю поискал да разговаря с г-ца Льо Нев, служителят му доверил, че нея също я няма и вероятно придружава доктора в пътуването му. Не знаел къде са заминали. Дю и Мичъл забързали към къщата на „Хилдроп Кресънт“ №39.

Вечерта на 8 юли, след разговора си с инспектор Дю, Крипън признал на Етел, че я е излъгал за смъртта на Бел. Тя се почувствала предадена. Крипън предложил двамата да заминат за Канада, тъй като всичко щяло да излезе наяве и да избухне грандиозен скандал. Етел се съгласила, без да подозира, че той е заровил скелет в мазето си.

На следващия ден двамата се качили в метрото и слезли на спирка „Ливърпул“, откъдето взели влака за Харуич. От там, казал Крипън на Етел, щели да отплават за Ротердам, после за Антверпен, за да се качат на кораб, заминаващ за Канада.

Останките на жертвата в мазето

Останките на жертвата в мазето

Инспектор Дю и Мичъл пристигнали в дома на Крипън и заварили там само прислужницата. Всичко, което знаела, е, че е била уволнена, но я оставили да живее в къщата. Нямала ни най-малка представа къде са отишли докторът и неговата дама.

„Сега, подозренията на Дю се събудили с пълна сила… и той предприел ново претърсване на къщата“ – пише авторът Филсън Йънг, - „като разровил части от градината, огледал мазето, бутал тухлите с крак, но не открил нищо. С щастливо упорство се върнал към търсенето на следващия ден, и на по-следващия, 13 юли, когато побутнал с ръжен плочите на пода в мазето, открил, че една от тях се повдига. Открил още няколко разхлабени камъка по същия начин, взел лопата и започнал да копае. На няколко инча дълбочина се натъкнал на компактна маса от животински останки, които, след огледа на експертите, се оказали солидни части от човешко тяло, от което липсвали главата, крайниците и кости…“

Градината на д-р Крипън. Инспектор Дю е най-вдясно.

Градината на д-р Крипън. Инспектор Дю е най-вдясно.

Инспектор Дю излязъл на чист въздух в задния двор, за да не припадне от гледката и вонята. Спомнил си утрото, когато била намерена една от осакатените жертви на Джак Изкормвача – Мери Кели, през 1888 година. Макар работата на Джак да била дори още по-отблъскваща, този убиец спокойно можел да го конкурира.

„Медицинската експертиза на останките установила, че трупът е на яка жена, с изрусена коса, която има белег от коремна операция“ - гласи историческият сайт на полицията в Северен Холоуей. - „Следи от хиосциамин, в достатъчно количество че да причинят смърт, били открити в различни органи“. Разследването показало, че Бел е претърпяла подобна операция в младостта си и наскоро била боядисала кестенявата си коса в русо.

Три дни по-късно столичната полиция издала заповед за ареста на доктор Хоули Харви Крипън и г-ца Етел льо Нев.

Шесто действие: Корабът

„Какво е един кораб, ако не затвор?“ — Робърт Бъртън

Всички на борда на парахода „Монтроуз“ ги смятали за мила и отдадена двойка – баща и син, пътуващи към новия си живот в Канада. Господин Робинсън и неговият син никога не се разделяли, и макар да били учтиви и любезни, не говорели с никого, освен ако не им се наложи.

„Господин Робинсън“, разбира се, бил Крипън, а неговият „син“ – Етел льо Нев, маскирана като младо момче. Тя смятала, че така опазва добродетелта си – неомъжена жена не можела да дели кабината на мъж през 1910-а – но Крипън я бил убедил да се дегизира, защото знаел, че властите ще търсят привлекателна брюнетка на 27 години в компанията на мъж с мустаци. Той бил обръснал мустака си.

Капитан Кендал

Капитан Кендал

През деня двамата седели на палубата, разговаряйки тихо за морето, времето и чудото на новоинсталираната антена на италианския изобретател Маркони, която тихо пращяла над главите им, изпращайки съобщения към двата бряга на Атлантическия океан… Но с напредване на пътуването капитан Кендал започнал да подозира нещо, когато забелязал, че панталоните на младия Робинсън са твърде големи за слабото момче и са закопчани с безопасна игла.

Крипън и неговата любима се качили на борда на „Монтроуз“ в Антверпен на 20 юли. Същият ден параходът потеглил надолу по река Шелд към открито море на път за Канада. Бегълците, пътуващи във втора класа, били двама от 280-те пасажери на борда. Капитанът, Хари Кендал, наблюдавал високото, слабо момче с нелепо закрепените панталони и скоро осъзнал, че „неговите“ устни се движат неестествено за мъж, а „неговата“ коса е забележимо по-мека и женствена, въпреки шапката, която почти изцяло я скривала.

На борда нямало нови вестници, но капитанът бил донесъл със себе си копие от един местен ежедневник, излязъл в деня на отплаването. На първата му страница се мъдрели снимки на издирваната двойка доктор Крипън и Етел льо Нев. Изучавайки фотографиите, Кендал установил, че г-н Робинсън страшно напомня на хлъзгавия зъболекар, а неговият компаньон, момчето с хубавото лице, като нищо би могло да бъде Етел.

Капитан Кендал влиза в историята, когато на 22 юли изпраща първата изобщо безжична телеграма, в резултат на която е заловен престъпник. Изпратена от 120 мили западно от Корнуол, Англия, до компанията „Уайт Стар“ в Ливърпул, тя гласяла:

„Имам силни подозрения, че Крипън – Лондонския убиец в мазето – и неговата съучастничка са сред пътниците. Мустакът го няма, пуска си брада. Съучастничката облечена като момче. Гласът и телосложението несъмнено женски. Двамата пътуват под името Робинсън. Кендал“.

Сержант Мичъл и госпожици Фостър и Стоун

Сержант Мичъл и госпожици Фостър и Стоун

Телеграмата била изпратена незабавно в Скотланд Ярд до разследващия случая на Крипън инспектор Дю. Той се свързал с „Уайт Стар“, за да си резервира билет за следващия им трансатлантически кораб за Канада. Имал късмет, защото научил, че „Лаурентик“ напуска Ливърпул в утрото на 23 юли и, бидейки по-бърз от „Монтроуз“, щял да пристигне в Квебек един ден по-рано. С одобрението на началниците си, Дю се качил на борда заедно със сержант Мичъл и две тъмничарки – г-ца Фостър и г-ца Стоун – които щели да поемат грижата за г-ца Льо Нев при ареста й.

На борда на „Монтроуз“, без достъп до вестници, главните действащи лица в тази драма нямали идея, че са се превърнали в медийни звезди. Лондонските вестници и списания пълнели страниците си с всичко, свързано с „Убийството в мазе в Северен Лондон“. Инспектор Дю и капитан Кендал се превърнали в герои. Сценичната кариера на Бел Крипън най-сетне привлякла публичното внимание, макар и не по начина, на който се надявала преживе.

Устремен към целта си, Дю бил готов за действие. „Лаурентик“ подминал „Монтроуз“ в полунощ на 27 юли, на път за Фадър Пойнт, Квебек. Вторият кораб трябвало да акостира на същото място 24 часа по-късно на 31 юли, когато Дю щял да се качи на борда и да арестува бегълците. Кендал бил известяван за местонахождението на Дю.

Крипън и Етел продължавали да бъдат неразделни. Един ден Етел се превърнала в героиня. Малко белгийско момченце се подхлъзнало на палубата пред нея и, ако не били бързите й рефлекси, щяло да падне във водата. Писъкът, който надала, сграбчвайки ръчичките му, определено бил женски.

С наближаването на кораба до Квебек, сякаш тъма обгърнала до този момент доброто настроение на Крипън. Етел забелязала това и го попитала какво го тревожи.

„Може би ще трябва да те оставя, когато пристигнем“ – казал той.
“Как така ще ме оставиш?“ – слисала се тя.
“Няма да е зле да си припомниш машинописа, защото съм сигурен, че ще си намериш добра работа в Канада. Препоръчвам ти Торонто – чувал съм, че е страхотно място”.
“Ами ти?“ – настояла тя, изумена от чутото.
“О, нищо“ – отговорил той. – „Просто мисля за бъдещето”.

Тя чувствала, че има още, но не искала да го притиска повече в онзи момент. Етел не предполагала, че времето им заедно е към края си.

Ако Хоули Харви Крипън имал лоши предчувствия, те се оправдали напълно. Той не реагирал с голяма изненада, когато, пристигайки в Квебек, към него и Етел се приближил висок мъж и казал с вежлива усмивка:

„Добро утро, доктор Крипън“.

Крипън веднага го познал: „Добро утро, инспектор Дю“.

Арестът на доктор Крипън и Етел льо Нев

Арестът на доктор Крипън и Етел льо Нев

Седмо действие: Процесите

В раздялата ние узнаваме рая -
и искаме ада
„ — Емили Дикинсън

Доктор Крипън и Етел льо Нев били съдени отделно през октомври в съда „Олд Бейли“ – той за убийството на Бел, а тя като съучастничка след престъплението и бегълка от правосъдието.

Процесът на жената, продължил един ден, бил проста формалност. Общественото съчувствие било в нейна полза. Нейният брилянтен защитник, Фредерик Едуард Смит, предизвикал прокурора Ричард Муър да докаже извън всякакво съмнение, че Етел е знаела за престъплението на любовника си и, че, докато е била на борда на „Монтроуз“, е осъзнавала, че пътуването им всъщност е бягство от правосъдието. Обвинението не успяло да установи вината й по нито едно от обвиненията. След 20-минутно обсъждане, Етел била обявена за невинна.

Етел льо Нев в съда

Етел льо Нев в съда

Делото на Крипън, продължило от 18 до 22 октомври, протекло също толкова експедитивно, но в съвсем различен тон. Страховито обезобразено тяло било намерено в мазето му. Тялото на неговата съпруга, с която делил един нещастен и понякога враждебен живот. Стореното от него на жертвата било непростимо и невъзможно за разбиране. Той лъгал отново и отново за местонахождението на Бел. И най-уличаващото – в деня след признанието си пред инспектор Дю, той напуснал страната със своята възлюбена.

Той пледирал невинен, макар да знаел, че картите не са на негова страна. И не направил нищо, за да разруши образа на мъж, заловен с нож в ръка. Неговият защитник, Алфред Тобин, направил, каквото могъл, и вероятно би сторил повече, ако имал съдействието на Крипън.

“Повечето правни експерти са съгласни, че единствената надежда на Крипън да се спаси от бесилото била да пледира за невинност, да се възползва от всички смекчаващи вината обстоятелства и да разчита на милостта на съда“ - заявява биографът Том Кълън. – „Пледирането за виновност би довело до излагане на показ на цялата мръсна история за брачния живот на Крипън с Бел… Етел щяла да бъде призована като свидетел, а историята за аферата му с нея – включително нейната бременност и помятането – щяла да бъде разнищена в съдебната зала… Крипън, разбира се, не би допуснал това”.

Заемайки свидетелското място, обвиняемият отстоял позициите си и отрекъл да е убивал някого. Не могъл да обясни как тялото на Бел е било погребано под къщата му. Напуснал бил Англия, защото не знаел, че от него се очаква да остане.

Крипън избрал да умре с чест. Основната му грижа била да оправдае Етел, което се сторило похвално дори на хулителите му.

Съдия лорд Алвърстън

Съдия лорд Алвърстън

След пет дни на слаби усилия от страна на защитата и смазващи удари на обвинението, съдебното жури намерило Харви Крипън за „виновен в предумишлено убийство“. Когато главният съдия лорд Алвърстън попитал затворника дали иска да каже нещо, Крипън измърморил: „Все още настоявам, че съм невинен“.

Черен шал бил поставен върху бялата перука на лорд Алвърстън, той прочистил гърлото си и, без да мига, хванал погледа на обречения мъж.

„Хоули Харви Крипън“ - започнал той, – „вие бяхте осъден, според доказателствата… че жестоко сте отровил съпругата си, че сте укрил престъплението си, обезобразил сте тялото й, и сте изхвърлил надробените й останки; сдобил сте се с нейното имущество и сте го използвал за собствени цели. Също така бе установено, че с появата на подозренията сте избягал от правосъдието… Умолявам ви да се помирите с Всемогъщия. Сега трябва да ви наложа присъдата на съда, която е, както следва, да бъдете отведен в затвора, а оттам на мястото за екзекуции, където ще бъдете провесен на бесилото… И нека Господ се смили над душата ви!“

Крипън обжалвал присъдата, но апелативният съд отхвърлил молбата му. Единственият му шанс оставал в ръцете на вътрешния министър Уинстън Чърчил. На 19 ноември управителят на затвора „Пентонвил“ донесъл на Крипън лошата новина, че Чърчил е стъпкал всичките му надежди.

Екзекуцията му щяла да се състои на 23 ноември 1910 година.

Етел посещавала любимия си всеки ден. След всяка визита двамата си изпращали писма. Нейните изчезват завинаги, тъй като са погребани заедно с осъдения, но неговите изричат думи на обожание и растяща вяра, че Бог ще запази любовта им след смъртта. „Ще се срещнем отново!“ - заклевал се той.

Той поискал, и му било позволено, да отнесе нейната снимка и писмата й в гроба. Те щели да му донесат утеха. И да обезсмъртят мечтите му.

Епилог

„Опитът никога не е ограничен и никога не е окончателен“ — Хенри Джеймс

Къщата на „Хилдроп Кресънт“ №39 останала празна през следващите 30 години. Тогава един шотландски комик се опитал да я превърне в музей, посветен на Крипън, но не уцелил правилния момент. Лондончани все още помнели ясно зловещото убийство, а някои смятали, че това би било проява на неучтивост към Етел льо Нев, която била изстрадала достатъчно. Необитаваната и недолюбвана къща посрещнала своя тъжен край в ръцете на германско Луфтвафе, по време на блицкриг бомбардировките над Лондон във Втората световна война.

Капитанът на „Монтроуз“, Хари Кендал, за малко щял да загине четири години след инцидента с Крипън, през 1914 година, когато корабът, който командвал, „Императрицата на Ирландия“, потънал край Фадър Пойнт, Квебек – мястото на ареста на Крипън и Етел. Загинали повече от хиляда души, но спасителният екип спасил Кендал. Капитанът живял до 91 години.

През 1914-а, същата година на трагедията с „Императрицата“, корабът „Монтроуз“ потънал в сянката на белите скали на Дувър.

Случаят на Крипън бил последен за инспектор Уолтър Дю. Той се оттеглил от активна служба на 47 години, три седмици преди обесването на доктора. Смята се, че е взел това решение заради симпатията, която чувствал към затворника, заклевайки се никога вече да не изиграва такава роля в подобна човешка трагедия. За това свидетелства мекотата, с която описва кроткия убиец в своите мемоари, озаглавени „Аз залових Крипън“ и публикувани през 1938 година. Дю умира през 1947 година.

Отказвайки да живее в Англия, където спомените са толкова живи, Етел решила да прекара живота си в Торонто. Тя се качила на борда на „Маджестик“ в утрото на екзекуцията на нейния любим. Работила като секретарка в Канада пет години, като междувременно пишела мемоарите си, но в крайна сметка закопняла да види семейството си отново. Отплавала обратно за Лондон през 1916 година.

Скоро след завръщането си в Англия тя сменила фамилията си на Нелсън и се омъжила за счетоводителя Станли Смит от Кройдън, където заживяла със съпруга си. Мнозина казват, че Смит много приличал на Хоули Крипън. Бракът им бил щастлив и двамата се сдобили със син и дъщеря. Съпругът и, обаче, починал от сърдечен удар, без никога да узнае, че Етел Нелсън всъщност е прочутата г-ца Льо Нев.

Вдовицата продължила живота си, фокусирана върху няколкото си добри приятели и, главно, върху децата си. Заела се с шиене. Катарактът бил единственото й оплакване на стари години и Етел починала през 1967-а като доволна баба.

Етел никога не забравила Хоули Крипън и пазела спомена за него в сърцето си – но в тайна. Когато успялата авторка Урсила Блум я издирва през 1954 година, с идеята да напише книга за нейната история с доктора, Етел била непоклатима. Макар двете да станали добри приятелки, Блум не можела да я накара да говори нито за Крипън, нито за случилото се. Книгата на Блум никога не видяла бял свят.

Един следобед обаче, докато двете пиели чай, Блум набрала достатъчно смелост, за да попита старата дама: „Ако Крипън се появи днес, ще се омъжиш ли за него?“.

„Очите й почти ме пронизаха“ – пише Блум. – „Да, ще го направя – отговори тя“.

Белегът, открит по кожата на жертвата

Белегът, открит по кожата на жертвата

През октомври 2007 година случаят отново се появява на първа страница, този път с предположението, че Крипън е невинен, а останките, намерени в мазето, изобщо не принадлежат на Бел Елмор, а на някакъв мъж. Двамата криминалисти Дейвид Форан и Джон Трестрейл сравняват ДНК-то на жертвата с това на три пра-племенници на Бел.

Митохондричната ДНК се предава от майка на дъщеря в яйцеклетката и остава относително непроменена през поколенията. Двамата учени твърдят, че ДНК-то не съвпада. Но за това би могло да има обяснение. Роднините биха могли да не са преки потомци, или пробите да са били замърсени и повредени по някакъв начин.

Белегът от операция на корема на жертвата също е подложен на съмнение. Твърди се, че това всъщност не е белег, тъй като има фоликули на косми, а такива при белезите няма.

Появяват се две теории за това коя е жертвата. Едната гласи, че това е неизвестен мъж. Другата – че Крипън е извършвал незаконни аборти в дома си и една от пациентките му е починала. Няма доказателства в подкрепа на нито една от версиите.

Восъчната фигура на д-р Крипън в музея на мадам Тюсо

Восъчната фигура на д-р Крипън в музея на мадам Тюсо

Комисията за преразглеждане на криминални случаи разглежда отново случая през декември 2009 година и обявява, че апелативният съд няма да изслуша делото за посмъртно помилване на Крипън.

Далеч от описанието на един лукав престъпник, Крипън е по-скоро неумел аматьор. Неговата история притежава всички необходими елементи на романтичен трилър. Невъзможна любов, зла жертва, надъхан детектив и вълнуваща гонитба. И, разбира се, Крипън избира смъртта, за да спаси своята любима. Няма как да не изпитаме съчувствие към дребния доктор. Или, както казва криминалният автор Реймънд Чандлър за Крипън:

„Няма как да не харесаш поне малко този човек. Един убиец, който умира като джентълмен“.

———————————————————————————————————————————————
Материалът е публикуван по идея на Secret
Източници: trutv.com, crimemagazine.com, wikipedia.org

Филми и книги по случая:

Разказът на Arthur Machen “The Islington Mystery„, адаптиран в мексиканския филм El Esqueleto de la señora Morales.
Филмът „Доктор Крипън“ от 1962 г.
Книгата на Никълъс Конъл „Уолтър Дю: Човекът, който залови Крипън
Книгата „Кроткият убиец“ на Том Кълън
Романът на Джон Бойн „Crippen: A Novel of Murder

5 Коментари за “Страстта и отровата на доктор Хоули Харви Крипън”

  1. AvatarSecret

    Силве , много благодаря за труда! Статията е чудесна!

  2. AvatarСилвия

    Няма защо ;) И аз ти благодаря за идеята!

  3. Avatarmyownhell

    Възхищавам се на толкова подробно описаните събития и статии в целия сайт.Прекланям се!!! Тук е просто цяла енциклопедия ! Много благодаря!

  4. Avatarlegion

    Благодаря за труда по статията, която е наистина голяма и добре написана. За съжаление в целата тази история няма оригинална мисъл – история, които има хиляди на смотаняци, оженили се за погрешни жени, търпяли ги, после превъртяли и ги „отрепали“, при това доста нескопосано, че и са ги хванали най-накрая.

    А морала на приказката е – изучавайте хората, за да се сверзвате само с подходящи за вас хора.

  5. AvatarТаня

    Няма как „добрият“ доктор да не ми е симпатичен, незнам защо, но не може да извика в мен нито отвращение, нито погнуса, както при други герои на този сайт.Човекът нееднократно е поставян във фрустриращи ситуации и в един момент убийството се явява единствено спасително действие за човек търпял толкова много унижения

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Подкрепи ни!
Описание Сума
Помогни на Криминални Досиета да съществува и да се развива! BGN
Плащането се осъществява чрез ePay.bg - Интернет системата за плащане с банкови карти и микросметки
Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarТаняСтрастта и отровата на... { Няма как "добрият" доктор да не ми е симпатичен, незнам... } –
  • User AvatarsplatterhouseАнтония Матева и Мария... { Еееее значи кофти, че идвам с такова закъснение в сайта.... } –
  • User AvatarsplatterhouseПиетро Пачиани: Чудовището от... { https://imgur.com/wiM7wKy } –
  • User AvatarsplatterhouseВиктор Саенко и Игор... { sdsdsd , странното е, че с всеки пост, който ти... } –
  • User AvatarsplatterhouseВиктор Саенко и Игор... { АЛЕ юни 22, 2018 16:25 Гледайки на животните като на... } –
  • User AvatarsplatterhouseВиктор Саенко и Игор... { sdsdsd Че как няма да се възмущавам като сравняваш смъртта... } –