Публикувано на: 15 декември, 2008

На 12 февруари 1993 г. едно малко, почти тригодишно момченце е отвлечено от един търговски център в Ливърпул от две десетгодишни момчета. Джейми Бълждър се отдалечава от майка си само за секунда и Джон Венабълс хваща ръчичката му и го извежда от мола заедно с приятеля си Робърт Томпсън. Те вървели пеша цели четири километра, като от време на време спирали, за да измъчват момченцето, което непрекъснато плачело за майка си. Накрая момчетата стигнали до железопътните линии, където започнали да ритат Джейми и да хвърлят камъни по него. После търкали очите му с боя и завирали батерии в устата му (или в ректума му, според друга версия). Когато приключили с него, те оставили пребитото му малко телце върху релсите, така че минаващият влак да прикрие стореното от тях зверство.

Тези две момчета разбирали много добре, че са извършили нещо лошо, и се опитали да инсценират нещастен случай.

Въпреки това съдът ги награждава с анонимност до края на живота им, издавайки им нови самоличности, след като младите убийци излежават едва половината от присъдите си.

Видеозаписът

„Всички малки момчета са добри, докато не пораснат.“
— Робърт Томпсън, 11 години

Виждаме ги навсякъде. Охранителните камери тихо ни следят, докато пазаруваме, скрити зад ъглите и монтирани по таваните. Но карат ли ни да се чувстваме по-сигурни? Или просто не им обръщаме внимание, мислейки си, че нищо лошо не може да ни се случи в безопасния рай на кварталните търговски центрове? Милиони камери са поставени във всеки модерен голям магазин, с цел да засичат евентуалните крадци. Но в тихия петъчен ранен следобед на 12 февруари 1993 г. охранителните камери в Търговския център „Бутъл Странд“ край Ливърпул в Англия записват възможно най-ужасната кражба – в този ден било откраднато нещо безценно.

Джон извежда Джеймс от мола

Джон извежда Джеймс от мола

На този видеозапис виждаме едно момче, което държи за ръка друго съвсем малко момченце. Те изглеждат като семейство – големият батко, който извежда малкото си братче навън от суетнята на търговския център. Минувачите почти не им обръщат внимание, без да знаят, че пред очите им се разиграва началото на едно от най-сърцераздирателните убийства в историята на Британското кралство. Твърде малко, за да се съпротивлява или да разбира какво става, момченцето се доверява на двамата батковци, които го хващат за ръчичка и го отвеждат, докато изпадналата в паника майка Денис търси изгубения си син – нейното единствено дете.

На лентата е запечатан завинаги двегодишният Джеймс Бълджър в ръцете на своите убийци. Предстояло му да бъде отведен на дълга, безцелна разходка, и да бъде жестоко измъчван по пътя. Джеймс щял да бъде безчувствено пребит до смърт от своите десетгодишни похитители, които след това коравосърдечно щели да захвърлят телцето му на железопътните линии. По време на криволичещата си разходка трите деца срещат възрастни. Само един единствен въпрос от страна на някой от тях би предотвратил трагедията: „Малкият добре ли е? Нека ви помогна да намерите майка му…“. Тези думи и протегнатата ръка на загрижен възрастен биха могли да спасят живота на Джеймс и да спестят непоносимата скръб на неговата майка.

Джон Венабълс и Робърт Томпсън прекарват целия ден в търговския център, задигайки разни неща – бонбони, кукла-тролче, батерии, кутия със синя боя и други дреболии. Защо са решили да откраднат и дете? Дали е било предварително замислено или просто някакъв внезапен, непреодолим порив? Веднъж, когато им бил в ръцете, те вече не знаели какво да правят с него. Лесно можели да се отърват от малкия, като го зарежат на улицата пред някой магазин, където едно плачещо, само детенце веднага би привлякло вниманието на минувачите. Но Джон и Робърт изглежда били от децата, които по-скоро биха счупили играчката си, отколкото да я дадат на някой друг. Те убили малкото момче.

Джон и Робърт били известни като хаймани. Но до онзи момент нищо в миналото им не подсказвало, че са способни на такава жестокост. Кой от тях бил предложил отвличането? Как били стигнали до решението да убият Джеймс? Мнозина смятат, че идеята е била на Робърт. Той бил по-буйният от двамата – истински нарушител на реда. Той се държал и изглеждал като такъв – с голата си глава и якото си, набито телосложение. Джон, от друга страна, бил слабичък и крехък на външен вид. В сравнение с Робърт той изглеждал чувствителен и наивен. След ареста Джон плачел истерично и потънал в дълбоко разкаяние, а Робърт се носел по течението, стараейки се да изглежда печен. Това навежда на мисълта, че извършителят на престъплението е бил Робърт, а Джон е стоял отстрани. Но с напредване на разследването и след изучаване на поведението и признанията на двете момчета, следователите започнали да осъзнават, че нещата са много по-сложни. При Робърт и Джон първото впечатление било грешно.

Разбира се, Робърт обвинявал Джон, а Джон обвинявал Робърт. За децата лъжите изглеждат като лесен начин за бягство, особено когато има върху кого да бъде хвърлена винага. Дори да можели да признаят истината, как едно десетгодишно дете би могло да изрази с думи дълбочината на враждебността и желанието си да осакати и убие едно двегодишно момченце? Детските психолози разнищват разказите на момчетата, ровейки се за отговори. Следователите се опитвали да стигнат до истината, но, когато детските сълзи преминавали в истерия, се налагало да смекчават тона. Майките не можели да помогнат. Едно от момчетата накрая си признава, че е убило Джеймс. Дали това признание щяло да помогне на другото момче да се отърве?

Отвличането

Денис Бълджър водела Джеймс навсякъде. Тя била загубила първото си дете по време на бремеността си и не искала нещо да се случи на скъпоценния й син. На 25-годишна възраст тя планирала да има още деца, но засега Джейми бил единственото й чедо и тя го държала винаги под око.

Джеймс Бълджър

Джеймс Бълджър

Нейното малко момченце, което следващия месец щяло да навърши три годинки, имало големи сини очи, лъчезарна усмивка и светло-кестенява коса.

В петък, на 12 февруари, Денис придружила приятелката на своя брат Никола в Търговския център Бутъл Странд и, разбира се, взела Джеймс със себе си. Те влезли в двуетажния, модерен мол в 14:30 часа. Никола искала да смени някакво бельо в „TJ Hughes“, а Денис я чакала наблизо и гледала децата. За момент Джеймс се изгубил от погледа й. Вече му се спяло, а й не обичал да се вози в количката. Той се полутал наоколо, но скоро се разплакал с цяло гърло, когато видял, че е останал самичък.

Денис го взела, купила на децата закуски и се надявала Джеймс да се успокои. Но момченцето кипяло от енергия. В един магазин за детски облекла той разхвърлял наоколо бебешките дрешки, а в друг магазин награбил шоколади и сокове преди Денис да успее да го спре. Оставала им само една спирка в месарския магазин и щели вече да си тръгват. Денис влязла в месарницата, оставяйки Джеймс до вратата. Тъй като нямало опашка, тя решила, че немирният и неспокоен Джеймс ще може да остане за малко самичък.

Месарят приготвял поръчката, но се забавил повече от очакваното. Придружителката на Денис Никола току-що била видяла Джеймс да си играе с угарка от цигара до вратата на магазина. Когато младата майка излязла да прибере детето си, него вече го нямало. Тя изтичала обратно вътре разтревожена. „Бях в магазина само за няколко секунди. Обърнах се, а него го нямаше“ – изплакала тя.

Джон Венабълс и Робърт Томпсън

Джон Венабълс и Робърт Томпсън

Същата тази сутрин Джон Венабълс тръгнал от дома си в Мърсисайд за училище. Той носел бележка от майка си с молба да вземе хамстерите на класа у дома си, за да може да се грижи за тях през идващата ваканция. По пътя, обаче Джон хвърлил раницата си на обичайното скришно място. Той видял Робърт Томпсън, който се мотаел с малкия си брат. И двамата били избягали от училище, но не защото имали какво друго да правят, а защото мразели училището, където се чувствали отхвърлени. Двамата били повтарячи, от което се срамували, и затова се били превърнали в експерти по кръшкането.

Този петък те решили да отидат в „Бутъл Странд“. Докато обикаляли магазините в мола, продавачите ги държали внимателно под око. Това че били облечени в униформи показвало, че са избягали от училище и следователно са потенциални нарушители.

Джон и Робърт отишли в търговския център, за да крадат. Нямало значение какво. Те се промъквали из щандовете и задигали всичко, до което можели да се докопат, докато продавачът е зает. Откраднали батерии, кутия с боя, моливи и химикалки, кукла-тролче (Робърт колекционирал тролове), малко плодове и бонбони, гримове и други джунджурии. Задигнали и една играчка войник, поиграли си малко с него на ескалатора и я хвърлили надолу по движещите се стъпала. Те хвърлили почти всичко, което били откраднали. Забавлението било в самата кражба.

Почти навсякъде продавачите ги гонели. В един магазин те ритнали кутия с боя и тя се разтекла. Дразнели една възрастна жена, като я ръчкали в гърба и после бягали. Катерели се по столовете в Макдоналдс, докато не ги изхвърлили. Продавачите ги питали защо не са на училище. Те лъжели, че училището имало някакъв празник.

Да си откраднем дете

Чия била идеята да подмамят дете? Робърт твърди, че Джон бил казал: „Хайде да си намерим дете, не съм ритал някое от сто години“. Но Джон обвинил Робърт: „Хайде да загубим това хлапе“ – цитирал той неговите думи, – „да го изведем навън и да го оставим на пътя да го бутне някоя кола“. Може би и двамата казват истината, може би идеята е възникнала под формата на шега. Момчетата обичат да се изхвърлят, да преувеличават подвизите си и да се предизвикват един друг. Дали Джон отчаяно е искал да впечатли приятеля си? Или Робърт се е опитвал да затвърди хулиганския си статус? Нито един от двамата не понечил да се откаже веднъж щом думите „хайде да си откраднем дете“ били изречени. Отвличайки бебе, те изглежда доказвали един на друг, че самите те не са такива.

В магазина „TJ Hughes“ една жена забелязала, че нейната тригодишна дъщеря и двегодишен син си играят с две по-големи момчета. Момчетата, Джон и Робърт, били коленичили пред децата и щракали със закопчалките на дамските чанти, за да привлекат вниманието им. Жената повикала децата си, но след малко те пак се отдалечили. Тя платила за покупката си, намерила дъщеря си и я попитала къде е отишло братчето й. „Излезе навън с момчетата“ – казало детето. Майката се втурнала навън, викайки името на сина си. Тя видяла Джон и Робърт, които правели знаци на детето да ги последва. Когато Джон я видял, те замръзнали. „Върви при майка си“ – казали те и изчезнали.

По-късно Джон и Робърт отишли до един щанд близо до месарския магазин, с надеждата да си откраднат малко бонбони, но той бил затворен. Докато стояли там и се чудели какво да правят, Джон забелязал малкото момче в син анорак до вратата на магазина. То си похапвало бонбонки „Smarties“.

„Ела, бебчо“ – казал Джон. Джеймс го послушал и Джон го хванал за ръка.

Докато вървяли през мола няколко жени обърнали внимание на тримата. Понякога Джеймс тичал напред. Големите момчета викали след него „Ела, бебе“. Заедно те напуснали търговския център. Видеокамерата заснела излизането им в 15:42 ч.

Денис била в паника. Насочили я към офиса на охраната, където тя описала сина си. Той носел син анорак и сив суичър. На тениската му пишело „Noddy“, а на синия му вълнен шал имало бяло котешко личице. Охраната не се разтревожила особено – често им се налагало да обявяват имена и описания на изгубени деца по високоговорителите. Но този път никой не се отзовал. Денис и Никола претърсили магазините и отново се върнали в офиса на охраната – все още нямало следа от Джеймс. В 16:15 ч. те се свързали с полицейския участък на „Марш Лейн“, за да подадат сигнал за изчезнало дете.

Убедителен ритник

Джон и Робърт напуснали „Бутъл Странд“ и тръгнали по „Станли Роуд“. Те се редували да носят малкия, който ревял и се дърпал. Пуснали го близо до пощата и го попитали високо: „Добре ли си? Казахме ти да не бягаш“. Джеймс заплакал за майка си, но момчетата го повели нататък без да му обръщат внимание. Джон го държал за ръка. Те вървяли покрай канала и спрели под един мост в уединен район. Джон и Робърт започнали да се шегуват, че ще бутнат Джеймс във водата.

Точно там, на канала, те наранили Джейс за първи път. Един от тях (всеки обвинява другия) вдигнал момченцето и го пуснал да падне на главата си. Ако наистина са искали да убият бебето, защо не са го направили в онзи момент? Имали са тази възможност. Но Джон и Робърт се уплашили и избягали. Те все още не били готови да убиват и оставили Джеймс да ридае сам до канала.

Една жена видяла Джеймс, но предположила, че той е с други деца наблизо. Джон и Робърт се върнали при него. „Хайде, бебе“. В пълната си невинност малкият Джеймс за пореден път последвал мъчителите си, въпреки голямата цицина и охлузване на челото си. Те покрили главата на детето с качулката на анорака, така че да не се вижда раната му. Държейки го за ръка, те се върнали на „Станли Роуд“ и пресекли едно оживено кръстовище. Някои минувачи си спомнят, че са видели детенцето с омазано от сълзи лице. Някои от тях дори били забелязали раната на челото му. Това ги обезпокоило, но те не знаели какво точно да направят. Ако Джеймс беше пищял и плакал за майка си, или пък ако големите момчета се бяха държали жестоко с него, някой със сигурност щеше да спаси момченцето. Но кой можел да предположи какво наистина се случвало? Самата мисъл е чудовищна – тези десетгодишни момчета се готвели да убият малкото дете.

След случката при канала момчетата сякаш изгубват ясна представа за целта и посоката си. Те се лутали безцелно, минавайки покрай магазини, зали, офиси и паркинги. Един очевидец зърва от автобуса двете момчета, държащи за ръка малкото дете. Малко по-късно един моторист вижда момчетата да влачат след себе си бебето против волята му. То плачело и не искало да върви с тях. Той видял как Робърт изритва детето в ребрата. „Убедителен ритник“ – описва очевидецът видяното по-късно.

Джон, Робърт и Джеймс вече били извървяли километър и половина по един оживен път в Ливърпул. Много шофьори, хванати в задръстването на натоварените пътища, забелязали момчетата. Една жена видяла как Джеймс тича между двамата батковци и предположила, че децата си играят. На едно друго кръстовище Джеймс отново започнал да плаче за майка си. Той им се измъкнал и замалко щял да изтича на пътя пред колите, но Робърт го дръпнал обратно. Няколко мотористи наблюдавали как момчетата пресичат улицата и ясно виждали, че Джеймс плаче и влачи краката си. Някои от тях си помислили, че той плаче, защото не му позволяват да тича. Други се зачудили къде са родителите му. Но никой не направил нищо.

Джон хванал Джеймс за краката, а Робърт през гърдите, и двамата нескопосано го пренесли през един затревен участък близо до езерце, където седнали на стъпалата да си починат, като сложили Джеймс между тях. Една жена разхождаща кучето си минала покрай тях и видяла малкия Джеймс да се смее. Минути след това друга жена видяла през прозореца си как Джон го удря и яростно го разтърсва. По някаква необяснима причина тази свидетелка решава да дръпне завесите си и да се направи, че нищо не е станало. Вече се стъмвало.

Трябваше да направя нещо

На затревената могилка до езерцето една възрастна жена забелязала бебето, което очевидно било ранено. Тя се доближила до тях и ги попитала какъв е проблема. Джеймс бил потънал в сълзи, с охлузено и зачервено лице.

„Току-що го намерихме долу под хълма“ – направили се, че не го познават Джон и Робърт.

Тя казала на момчетата да го заведат в полицейския участък на „Уолтън Лейн“ и им дала указания как да стигнат до там. Раните по малкото момче я разтревожили. Тя ги упътила към полицията, но те тръгнали в противоположната посока. Тя викала след тях, но те не се обърнали. Докато стояла там и се чудела какво да предприеме, една друга жена, която била видяла момчетата по-рано, й казала, че тогава Джеймс се е смеел. Възрастната дама решила, че всичко е наред; вероятно бебето е било поверено на грижите на неопитните му братя.

По-късно същата вечер тя видяла по телевизията новината за изчезналото дете. Жената незабавно се обадила в полицията и разказала за срещата. „Трябваше да направя нещо“ – казала тя.

Момчетата слезли надолу по хълмчето, което свършвало на „Каунти Роуд“. До този момент били изминали около три километра. Те влезли в няколко магазина. Една жена разхождаща кучето си ги попитала какво правят. Те й казали, че са намерили изгубено дете в мола и сега отиват в полицията. Друга загрижена жена, с която имало малко момиченце, дочула разговора и се присъединила: „Хм,“ – казала тя, – „доста път сте извървели от мола до полицейския участък на Уолтън Лейн.“

Джон отговорил: „Насам ни насочи един човек“. Когато тя ги попитала къде живеят, Робърт щял да се изпусне, но Джон го изпреварил: „Полицейското управление ни е на път за къщи.“

Робърт пуснал ръчичката на Джеймс, сякаш искал да го остави. Жените наблюдавали как той извръща поглед и очевидно е нервен. Тогава Джон взел нещата под контрол. „Хвани го за ръка“ – казал той. Робърт отново хванал ръчичката на Джеймс.

По-младата жена с детето погледнала към Джеймс, който бил наранен и очевидно разстроен. „Добре ли си, синко?“ – попитала тя. Джеймс не отговорил. Джон продължил да настоява, че трябва да намерят участъка; те щели да се погрижат за него. Но жената чувствала, че нещо не е наред. Навън се смрачавало, а момчетата не казвали истината. Тя помолила другата жена с кучето да гледа дъщеричката й, която била изморена, докато тя съпроводи момчетата до управлението. Но другата жена отказала – кучето й не харесвало деца. Докато момчетата се отдалечавали, по-младата жена извикала след тях: „Сигурни ли сте, че знаете пътя?“. Джон посочил с ръка в правилната посока: „Ще тръгнем натам, г-жо.“

Те влезли в един магазин и Робърт попитал продавача дали могат да купят бонбони за малкото си братче. Магазинерът забелязал синините и охлузванията на Джеймс. След това спрели в един зоомагазин, където Робърт видял една рибка на дъното на аквариума. „Умряла е“ – казал той на продавача. Човекът си помислил, че начинът, по който Джон се е вкопчил в ръката на Джеймс и отказва да го пусне, е малко странен.

Навън, малко по-надолу по улицата, избухнал пожар. Те го погледали известно време, след това пресекли натоварената улица „Чърч Роуд Уест“. Там срещнали две по-големи момчета, които познавали Робърт и имали чифт бутафорни белезници. Те смятали да ги използват върху Робърт и Джон, докато не зърнали натъртения малчуган. „Кой е той?“ – попитали те. Робърт им казал, че това братът на Джон, когото трябва да заведат у дома. По-голямото момче се разтревожило от охлузванията по лицето на детето. „Ако не го заведете в къщи ще ви пребия“ – казал им той (или поне по-късно твърди, че бил казал така).

Джон и Робърт продължили нататък. Стигнали до входа на гарата и спрели. Все още не било късно да изоставят ревящото бебе. Полицейското управление не било далеч. Тъй като покрай тях минавали хора, единият от двамата казал на достатъчно висок глас: „Писна ми да се грижа за малкия си брат. Все аз трябва да го взимам от детската. Ще кажа на мама, че повече няма да го гледам“. Те се върнали назад към „Уолтън Лейн“ и застанали близо до натовареното пътно платно. После влезли в една малка алея и, когато излизали от нея, Джеймс бил забелязан от един очевидец да се смее. Джон и Робърт го забавлявали с някаква игра. Вече било 17:30 ч. и навън било тъмно. Полицейското управление се намирало от дясната им страна; домът на Робърт от лявата. Но момчетата решили да се върнат обратно на железопътните линии, като заобиколили участъка.

С решението им да отидат на линиите, несигурните и лутащи се намерения на Джон и Робърт се превръщат в смъртоносни. По пътя Джон откъснал качулката от анорака на Джеймс и я хвърлил в гъсталака. Тази качулка те използвали преди това, за да скрият раните по лицето му. Очевидно били решили, че тя няма да им трябва повече.

Краят на пътя

В кой момент от своето коварно пътуване Робърт и Джон решават да убият Джеймс? Ако са смятали да го направят от самото начало, може би са щели да бъдат по-внимателни с пленника си. Вместо това те го превеждат из оживените улици и магазини, представяйки го за свой брат. Но вече било тъмно и Джеймс бил пострадал. Те го били ритали и удряли из целия път. Ако го отведат в полицейското управление, ченгетата щели да видят прясно нанесените рани на Джеймс и вероятно щели да ги заключат на място. Дали страхът да не бъдат заловени е накарал десетгодишните момчета да убият Джеймс? Или желанието им да причинят още болка на момченцето е надделяло и е излязло извън контрол?

Пътуването било дълго – над 4 километра. Те били заедно от часове. Те били защитавали Джеймс, пазейки го от движението по пътищата. Върнали се да го вземат, след като го били зарязали до канала. Само Джон и Робърт знаят защо са завели Джеймс при железопътните линии. Полицейското управление било точно под хълма.

Мъченията и убийството на Джеймс Бълджър се случват между 17:45 и 18:30 ч. Първо едно от момчетата хвърлило боя в лицето му, която попаднала в лявото му око. Той започнал да пищи. Както посочва Блейк Морисън в своята книга „Ако“, Джон и Робърт вероятно са използвали боята, за да „дехуманизират Джеймс, да изтрият нормалните му черти. Опръскан със синя боя той изглеждал като нещо друго – кукла-трол или извънземно – и така бил далеч по-лесен за убиване“. Момчетата хвърляли камъни по него, ритали го и го удряли с тухли. Те свалили обувките и панталоните му и е вероятно да са се гаврили сексуално с него. Удряли го с железен лост. Когато решили, че Джеймс вече е мъртъв, те поставили тялото му на линиите и покрили кървящата му глава с тухли. Тръгнали си преди да дойде влакът.

След извършеното Джон и Робърт тръгнали обратно към града. Те се отбили да видят един свой приятел, който не си бил у дома, но все пак се помотали пред къщата му. Отегчени, те се запътили бавно към видеотеката, едно от любимите места на Робърт. Понякога той помагал на жената зад щанда за връщането на просрочените видеокасети. Тя им предложила награда, ако успеят да върнат един определен филм същата вечер. Те го направили и тъкмо щели да получат възнаграждението си, когато през вратата влетяла страшно ядосаната майка на Джон Сюзан Венабълс. Тя била търсила сина си навсякъде, включително и на линиите.

Сюзан извлякла двете момчета от видеотеката с викове и шамари. Робърт избягал. Тя отвела насила Джон в полицейския участък и помолила дежурния офицер да му влее ум в главата. После прибрала сина си у дома, целия потънал в сълзи. Сюзан му казала, че от търговския център е било отвлечено някакво малко момченце и, че, който и да е бил този маниак, той като нищо е можел да похити и него.

Междувременно Робърт изтичал разплакан у дома и разказал на майка си как го е поступала майката на Джон. Ан Томпсън побесняла и незабавно подала сигнал за побоя в полицията. В участъка полицаите забелязали малка драскотина под лявото око на Робърт. Те предположили, че тя е оставена от Сюзан Венабълс.

Десетгодишни заподозряни

Изчезването на Джеймс било отразено във вечерните новини и незабавно завалели обаждания. Мнозина смятали, че са видели детето в Уолтън. След едно обаждане, че малкият е бил забелязан при канала, полицията планирала да драгира водите на следващата сутрин.

Полицията търси информация

Полицията търси информация

Полицаите разпитали родителите Ралф и Денис Бълджър, като накарали майката да си припомни всяка своя стъпка в „Бутъл Странд“. Както при всички отвличания на деца и в този случаи родителите били счетени автоматично за заподозряни. Но полицията разполагала с твърде много следи, които водели далеч от семейство Бълджър. След полунощ, в деня на изчезването, полицията преглежда видеозаписите от търговския център, с надеждата да зърне похитителя. Специално ги интересувал някакъв застаряващ мъж с коса вързана на опашка, който бил забелязан да заговаря други деца през същия ден.

Кадърът с Джеймс от видеото скоро бил разпространен по всички телевизионни канали. Той бил там с две момчета, а не с човека с опашката. Неясни, подскачащи образи, подобни на призраци. Докато гледали с недоумение, полицаите започнали да проумяват, че си нямат работа със застаряващ педофил, а с две малки момчета. Нямало начин да идентифицират двете по-големи момчета, но дрехите на малкото съвпадали с описанието на Денис. Те превъртали касетата отново и отново, гледайки с ужас как Джеймс е отвеждан към изхода. Защо две деца биха отвлекли друго дете? Полицията можела да разбере мотивите на един педофил, но това било просто непонятно.

На следващата сутрин водолазите мрачно започнали да претърсват канала. Организирано било и претърсване на района. Полицията разпространила кадри от записа в медиите. Те се надявали, че някой ще разпознае момчетата, но за съжаление образите били твърде размазани, така че това би могло да бъде всяко квартално хлапе. Майките започнали да подозират синовете си. Ан Томпсън направо попитала сина си, дали това на видеото е той. Робърт отрекъл. Ан се притеснила и доверила страховете си на една своя приятелка и дори го заплашила, че ще го отведе в полицията.

В неделя следобед четири момчета откриват тялото на Джеймс. Първоначално те си помислили, че това е котка, след това кукла, разполовена на две. Джон и Робърт били поставили тялото напряко на линиите, знаейки, че скоро ще мине влак. Вероятно са смятали, че престъплението им ще мине за нещастен случай, или са го направили с надеждата, че влакът ще унищожи всички улики.

Горната част на тялото на детето била скрита в дрехите му. Долната част лежала по-надолу по линиите, напълно разсъблечена. По него били открити 42 наранявания, главно по главата и лицето. Джеймс не бил починал по време на мъченията, а по-късно, малко преди влакът да го премаже. Джон и Робърт го били оставили на линиите все още жив.

Местопрестъплението

Полицията спряла всички пристигащи влакове. Под ръководството на детектив Албърт Кърби местопрестъплението било отцепено от любопитните и репортерите. Двете половини от тялото на Джеймс лежали на известно разстояние една от друга, което налагало обособяването на две местопрестъпления. Горната част първоначално приличала просто на купчина дрехи, докато долната била чисто гола. Полицията установила, че тялото е било поставено с кръста върху самите линии. Изглеждало сякаш главата му е била покрита с тухли, но влакът бил развалил подредбата им.

Местопрестъплението на релсите

Местопрестъплението на релсите

Дрехите, свалени от долната половина на тялото, били оставени близо до главата. Бельото му било силно пропито с кръв. Наблизо полицията намерила тежък железен лост, дълъг 60 см. и покрит с кървави петна, както и много тухли и камъни покрити с кръв. Близо до тялото открили и 3 батерии АА. Тези батерии заинтригували полицаите, които се чудели за какво са били използвани. Намерена била и кутия със синя боя. Джеймс бил жестоко бит в областта на врата и главата. По него имало фрактури, порязвания, охлузвания и синини, причинени от удари с тъпи предмети, както и обилно кървене. На една от бузите му имало охлузване с формата на подметка. Въпреки че нямало конкретни доказателства показващи сексуално насилие, криминалистите предполагали, че някои от нараняванията под кръстта биха могли да бъдат от сексуално естество.

Дори и най-опитните следователи били шокирани и поразени от нараняванията по Джеймс. „Включваш се на работен режим, но дори и така не можеш никога да забравиш“ – казва Кърби години по-късно. Не само, че момчето било отвлечено и убито, но и побоят върху него бил брутално неописуем. Макар вече да било широко известно, че влакът е прерязал тялото на Джеймс (децата, които го били открили казали това на медиите), полицията решава да запази в тайна информацията за естеството на раните по тялото му.

Денис Бълджър, която била в полицейското управление още от изчезването на сина си, почувствала, че става нещо. Внезапно всички служители в районното започнали да се суетят и мобилизират. Когато дочула, че е било намерено тяло, тя изпаднала в ужас. Не й оставало нищо друго освен да чака в тиха истерия, предчувствайки ужаса от потвърждението, че Джеймс е бил намерен.

По-късно Робърт занася една роза на местопрестъплението. Жителите на Мърсисайд били направили собственоръчно мемориал за Джеймс близо до линиите. Робърт забелязал, че телевизионни екипи снимат скърбящите и впоследствие изтъквал довода – защо, ако той е убиецът на Джеймс, би носил цветя за него?

У дома Джон показвал нарастващ интерес към историята за изчезването на Джеймс. Той попитал майка си дали са заловили момчетата. „Ако ги видя тези хлапета ще им наритам тиквите“ – казал той. В неделя, когато майка му му съобщила, че са открили момченцето мъртво край железопътните линии, Джон изразил загриженост за „неговата бедна майка“. Нийл, бащата на Джон, го попитал откъде се е взела синята боя по ръкава на палтото му, и Джон казал, че Робърт го бил опръскал с нея. Когато по новините съобщили, че по тялото на мъртвото момче е била открита синя боя, семейство Венабълс не заподозряли веднага сина си, въпреки че той бил избягал от училище в онзи ден и носел яке с цвят на „горчица“, същото като на момчето от видеозаписа.

Полицията започнала да проверява списъците с отсъстващи от училище деца в деня на убийството, държала пресконферениции с надеждата да се появят още очевидци, но най-вече, за да успокои общественото недоволство. Непрекъснато постъпвали сигнали за различни проблемни деца. Дори родители се обаждали в управлението и докладвали за своите собствени синове. Когато полицията арестувала едно подозрително 12-годишно момче, жителите на квартала нападнали къщата му и разбили прозорците й, докато армия от полицаи отвеждала детето. Наложило се семейството му да се премести, макар че момчето дори не било обвинено официално за престъплението.

Сигнал за арест

В полицията постъпило анонимно обаждане от някаква жена, която съобщила, че нейната приятелка Сюзан Венабълс има син на име Джон, който бил пропуснал училище в петък и имал синя боя по ръкава на якето си. Освен това приличал на момчето от видеото. Тя казала, че той има приятел на име Робърт Томпсън, с когото били избягали заедно от училище в онзи ден. Тъй като не разполагали с други важни следи, следователите решили да привикат Джон и Робърт за разпит.

В 7:30 ч. сутринта, в четвъртък на 18 февруари, четирима полицейски служители се появили пред вратата на Ан Томпсън със заповед за обиск. Когато Робърт осъзнал, че е заподозрян, той започнал да плаче. Те се разровили в дрехите му и незабавно установили, че по обувките му има кръв.

Когато отишли в дома на Джон Венабълс, неговата майка Сюзан отворила вратата и, тъй като не подозирала за какво идват полицаите, а искала да стресне непослушния си син, казала фалшиво: „Знаех си, че ще дойдете. Казах му, че ще искате да го видите, задето е избягал от училище в петък“.

Сюзан споменала, че Джон „се прибра в петък с палто цялото в боя“. На ръкава дори имало малък отпечатък от ръка. Джон сграбчил майка си и се разридал: „Не искам да отида в затвора, мамо. Не съм убил бебето“. Той плачел истерично. „Беше Робърт Томпсън. Той винаги ме забърква в неприятности“. Джон казал на полицаите през сълзи, че трябва да говорят с Робърт. Докато го карали към полицейското управление, той продължавал да пита за Робърт. Дали са го арестували вече и къде ще го отведат?

Въпреки отчаяните реакции на двете момчета при ареста им, полицията все още не била убедена, че те са убийците. Момчетата на видеото изглеждали на 13-14 години. Джон и Робърт били твърде малки деца. Но, следвайки процедурата, следователите разпитали Джон в управлението на „Лоуър Лейн“, а Робърт в това на „Уолтън Лейн“, което се намирало на две крачки от лобното място на Джеймс.

Момчетата, особено Джон, били ужасени и същевременно очаровани от полицейските процедури. Докато взимали отпечатъците на Джон, той нервно попитал как точно става работата с тях. За него те приличали на невидимо мастило. „Можеш ли да оставиш отпечатъци върху всичко, което пипнеш?“ – попитал той. – „Ако пипнеш нечия кожа ще оставиш ли отпечатък? Ако дърпаш някой наистина силно ще оставил ли следи от нокти по кожата му?“. Той искал да знае дали ще вземат отпечатъците и на Робърт Томпсън. Полицията взела кръвни проби, косми и отпечатъци и от двете момчета.

Междувременно един продавач от „Странд“ се обадил в полицията. Той казал, че момчетата от видеото може би са били в магазина му в деня на отвличането, така че полицията отишла на място и снела отпечатъци. Тези на Джон съвпадали напълно.

Разпитът на Робърт

Робърт Томпсън бил разпитан в четвъртък, в деня на ареста си, от детектив Боб Джейкъбс. Разпитът бил записан в присъствието на неговата майка и адвоката му. Да разпитваш десетгодишно момче за убийство е трудна работа. Не се знаело дали Робърт е в състояние да проумее своите права. Попитали го дали разбира разликата между истината и лъжата. Робърт казал, че разбира, но по време на разпита с лекота прескачал от едната в другата крайност. Той бил свикнал да заобикаля истината, обикновено за дребни неща, като например дали е бил на училище и къде е домашното му. Той отговарял на трудните въпроси с нахаканото „нали аз бях там, а не вие“ или „вие така си мислите“. Но скоро лъжесвидетелските умения на Робърт щели да се счупят като клечки под тежеста на обвиненията.

Робърт признал, че той и Джон били избягали от училище в онзи ден и били отишли в търговския център, където се разхождали и разглеждали магазините. Опитвайки се да звучи като свидетел, а не като обвиняем, Робърт заявил, че бил видял Джеймс с майка му, докато той и Джон се возели на ескалатора. Това се сторило странно на полицаите – защо Робърт би обърнал внимание на някакво малко момченце и неговата майка? Молът бил пълен с майки с деца. Но той настоявал, че бил видял именно г-жа Бълджър и Джеймс. Според него, после той и Джон били напуснали „Странд“, отбили се до библиотеката и след това се прибрали в къщи.

По време на почивката разпитващите екипи на двете момчета се събрали да обменят информация. Джон казвал, че е бил с Робърт, но не си признавал, че са ходили в „Странд“. Когато разпитът на Робърт продължил, детективите го попитали защо Джон би лъгал, че са били в „Странд“.

Робърт предположил, че може би Джон е извършил нещо наистина лошо. Може би той е подмамил момченцето да го последва навън и след това го е загубил някъде, но Робърт не бил забелязал това, защото не се бил обръщал назад. Когато детективите обърнали внимание на факта, че той носи същото яке, като момчето на записа, Робърт отговорил: „Продават се много якета като моето“. Но какво ще каже тогава за по-рядко срещаното яке на Джон? „Да, ами, той нали не върви до мен“. През целия разпит отговорите на Робърт били невъзмутими. Той бил корав мъж през целия си живот и знаел как да пази хладнокръвие. Не признавал нищо.

Детектив Робъртс: Според нас ти си излязъл от мола с малкия Джеймс и Джон.
Робърт Томпсън: Кой го казва?
Детектив Робъртс: Ние го казваме.
Робърт Томпсън: Не. Никога не съм тръгвал с него.
Детектив Робъртс: Добре, кажи ми тогава какво се случи.
Робърт Томпсън: То се вижда на записа, че Джон държи ръката му.

Той лукаво хвърлил вината върху Джон без да заявява направо, че го е виждал да го прави. Но той твърдял също така че бил прекарал целия ден с него. Съвсем малко оставало и щели да го притиснат в ъгъла. Когато го хващали в лъжа, Робърт започвал да плаче, но детективите не му вярвали особено. Плачът бил без сълзи и спирал веднага, щом те спирали с натиска. И сега той започнал да хълца: „Никога не съм го докосвал“.

Робърт твърдял, че Джон бил хванал Джеймс за ръка и после се били разхождали наоколо. Разстроен, той започнал да се вайка, че ще обере цялата вина за убийството.

Накрая, късно вечерта му съобщили, че ще бъде задържан и не може да се прибере у дома. „Защо трябва да стоя тук?“ – попитал той. – „Джон е този, който взе детето“.

На следващата сутрин Робърт казал, че бил оставил Джон и Джеймс на железопътните линии, след като Джон бил хвърлил боя в очите на малкия и нямал представа какво се е случило след това. Когато детективите го попитали дали е откраднал батерии, лицето му почервеняло от смущение. Той отрекъл, но било очевидно, че е дълбоко притеснен от споменаването на батериите.

Не съм перверзник

След още няколко часа отричане и неволни признания, майката на Робърт посъветвала сина си, че ще бъде много по-лесно, ако просто каже истината. Робърт започнал да хълца отново.

Робърт Томпсън: Джон хвърли тухла в лицето му.
Ан Томпсън: Защо?
Робърт Томпсън: Не знам.
Детектив Робъртс: Добре, опитай се да помислиш. Така, да видим сега докъде сме стигнали. Вече сме близо до истината.
Робърт Томпсън: Да, бе, и аз ще поема цялата вина само, защото намерихте кръв по мен.

Робърт продължил да описва как Джон бил изпаднал в неконтролируема убийствена ярост. Той заявил, че Джон бил хвърлил още тухли по детето и след това го бил ударил с „голямо метално нещо с дупки по него“. След това Джон бил ударил Джеймс с пръчка. Джеймс бил паднал върху релсите и лежал там неподвижен с отворени очи. Джон бил взел батериите и бил хвърлил една от тях в лицето му. Робърт твърдял, че през цялото това време се е опитвал да дръпне Джон настрани, викайки му да спре.

Удивени, детективите запитали: „Защо Джон правеше всичко това?“. Робърт не знаел. „Аз само го щипах“- казал той. Когато следователите му казали, че според тях и той е удрял детето, Робърт отговорил: „Ами, щом така мислите“.

Робърт плачел за себе си, но показал и истинска загриженост за майка си, която изслушала целия разпит в дълбоко недоумение. Много от отговорите на Робърт били предназначени за нея: „Опитах се да го спра, но той продължаваше да удря ли удря и аз нищо не можех да направя“. Когато го попитали защо е занесъл роза на паметника на Джеймс, той казал: „За да знае малкият Джеймс, че се опитвах да му помогна там и, че сега си мисля за него“. Робърт също изразил известен страх, че духът на момченцето може да се завърне и да го преследва от отвъдното.

На следващия ден, в събота, Робърт си признал, че е докосвал Джеймс, но само защото се е опитвал да го махне от релсите. (Това било извинението за кръвта по обувките му). Когато видял многото кръв, той го бил поставил обратно на земята. Страхувал се, че майка му ще му се кара, ако нацапа дрехите си. През цялото време на разпита Робърт много се притеснявал, че Джон ще се отърве лесно. В един момент той възкликнал: „Можете да питате учителката ни кой от нас е по-лош и тя ще ви каже, че това е Джон“. Той изтъкнал, че си има свое собствено малко братче, Бен. „Защо ще искам да го убивам, когато аз самият си имам братче? Ако исках да убия бебе, щях да убия моето, нали така?“

Детективите запазили най-трудните въпроси за накрая. Джеймс имал някакви травми по гениталиите и полицията вярвала, че едно (или и двете) момчета са пъхали батерии в ректума му. Тези въпроси разстроили Робърт повече от всички останали досега. Когато го попитали кой е свалил панталоните и бельото на Джеймс, той започнал да плаче. „Аз не съм перверзник, да знаете“ – казал той, внезапно развълнуван. „Според теб какво ще ни каже Джон за стореното от теб на Джеймс?“ – попитали го те. Робърт вече бил неимоверно разстроен. Той отговорил, че Джон сигурно щял да го натопи като каже, че той е свалил панталоните на момчето и си е играл с „ония му работи“.

Към края на разпита Робърт казал, че Джон е покрил главата на Джеймс с камъни, но си признал, че и той самият бил поставил една тухла, за да скрие кръвта.

Разпитът на Джон

Докато Робърт успявал през по-голямата част от разпита да се контролира и да се ежи на детективите, Джон бил в истерия от самото начало. Той бил ужасно изплашен от следователите, на които им се налагало често да спират с въпросите, защото момчето толкова много се разстройвало, че не можело да говори. Той не толкова лъжел, колкото избягвал истината. След като се поуспокоил и бил окуражен да бъде честен, Джон започнал да си признава някои неща (за разлика от Робърт, който отричал всичко.)

Неговата майка Сюзан била там и нейното присъствие разстройвало Джон. Момчето започнало да признава за участието си в убийството чак когато полицаите дръпнали майката и бащата настрани и ги помолили да уверят Джон, че ще го обичат независимо от това какво се е случило.

В първата сутрин от разпита Джон искал да подлее вода на Робърт, казвайки, че Робърт бил лошият и се забърквал в проблеми, а Джон го избягвал в училище. Робърт си играел предимно с момичета, защото всички останали го смятали за лош. „Той самият си е момиче“ – казал той. Джон разказал за колекцията на Робърт от кукли-тролчета, особено за голите: „Вижда им се задника и онова“. Казал, че Робърт си смучел палеца. Въпреки това Джон изглеждал очарован от Робърт и неговата способност да върши лошотии. Той описал как Робърт „кръшкал“ и двамата отивали да крадат заедно и казал, че с Робърт му е забавно. С него той вършел неща, които не правел с другите си „добри“ приятели. Неща, които не би направил и сам, защото „Много ме е страх“.

Джон казал, че идеята да избягат от училище в петък била на Робърт. Той разтегнал доста дълги локуми, що се отнася до онзи ден; те били отишли в парка, до старите железопътни линии и в гробището, където Робърт искал да краде цветя, но Джон казал не. Джон казал, че Робърт бил откраднал боя и го бил опръскал с нея. В цялата тази заплетена история Джон нито веднъж не споменал „Бутъл Странд“. Когато му казали, че Робърт си е признал, че са ходили там, Джон извикал, че той лъже.

„Детектив Дейл: Виж сега, Робърт казва, че сте били в Бутъл Странд заедно.
Джон Венабълс: Не бяхме.
Детектив Дейл: Робърт казва, че сте били.
Джон Венабълс: Да, бяхме, но не сме виждали никакви деца там. Никога не сме взимали деца.
Детектив Дейл: Значи сте били в Бутъл Странд.
Сюзан Венабълс: (крещейки ядосано) Бяхте ли в Бутъл Странд?
Джон Венабълс: (през сълзи) Да, но не сме взимали дете, мамо. Ние никога… никога не сме взимали дете.
Детектив Дейл: Г-жо Венабълс, ако обичате. Трябва да ви помоля да не му викате.
Джон Венабълс: (в истерия) Но ние никога не сме взимали дете, мамо. Никога. Видяхме онези две момчета заедно, наистина. Никога не сме взимали дете, мамо. Мамо, никога не сме взимали дете. Ти мислиш, че сме. Никога, мамо, никога.“

В този момент Джон бил ужасно разстроен и не искал да седне. Сюзан казала: „Ако знаех всичко това, Джон, щях сама да те доведа в полицията, вместо да ми тропат по вратата за сеир на цялата улица…“

На следващата сутрин детективите посрещнали Джон с още няколко от версиите на Робърт за случилото се. Робърт твърдял, че Джон бил взел бебето. Джон подскочил на стола си. „Не съм пипал никакво момче“ – крещял той отново и отново. „Не съм го убивал. Мамо, мамо, ние го взехме и го оставихме на канала. Мамо, това е всичко“ – ридаел към Сюзан той. Попитали го как са взели бебето от „Странд“. Той казал, че детето се разхождало само наоколо. Джон разбрал, че започва да си противоречи и лъжите му са очевидни. Колкото повече го притискали в ъгъла (и колкото повече се доближавал до истината), толкова повече се разстройвал той.

Детективите смятали, че той иска да каже истината, но е твърде уплашен от това какво ще си помисли майка му за него. След като Сюзан и Нийл Венабълс уверили сина си, че ще го обичат въпреки всичко, и го насърчили да каже истината Джон се покатерил в скута на майка си и захлипал.

„Аз наистина го убих“ – казал Джон. – „Ще кажете ли на неговата майка, че съжалявам?“

Точно от това имали нужда следователите, Джон си признал чисто и просто. Но те се зачудили за „Аз“-а в признанието му. Те били сигурни, че и Робърт е участвал – въпросът бил до каква степен.

Разпитът продължил до края на деня. Джон казал, че Робърт бил откраднал боята от един магазин за играчки в „Странд“. После видели някакво дете и Робърт бил казал „Хайде да загубим това хлапе“. Те успели да го подмамят вън от магазина „TJ Hughes“, но майка му ги настигнала. Те се натъкнали на Джеймс пред месарския магазин. Джон признал, че се бил приближил до детето и го бил хванал за ръка, но идеята да го убият била на Робърт. Джон казал, че са смятали да потърсят майката на малкия, докато се разхождали наоколо, но Робърт бил предложил да го хвърлят в канала. Робърт се опитал да накара момченцето да се наклони към водата, надявайки се то да изгуби равновесие и да падне, но Джеймс не искал да се приближи до ръба. Джон казал, че Робърт бил вдигнал Джеймс и го бил пуснал да падне на главата си. Малкият се бил разпищял от болка и те избягали уплашени, но после се върнали и той не знаел защо. Просто искали да се разхождат наоколо с бебето. Джон си признал, че той бил откъснал качулката от анорака на Джеймс и я бил захвърлил, докато са отивали към линиите. Засега той не искал да каже нищо повече. Колкото повече се приближавали до убийството, толкова повече се разстройвал Джон. Той не искал да говори за „най-лошата част“.

Най-лошата част

Когато Джон бил готов да говори, той прехвърлил цялата отговорност за насилието върху Робърт. „Заведохме го при релсите и започнахме да хвърляме тухли по него“. На въпроса кой е хвърлял тухлите Джон казал, че това е бил Робърт, който бил хвърлил също и железния лост. Джон признал, че бил хвърлил две тухли, „съвсем мънички“, с които го бил ударил по ръцете, а не по главата.

Според Джон, Робърт бил хвърлил синята боя в лицето на Джеймс. Джеймс започнал да плаче и Робърт го попитал: „Боли ли те главата? Ще ти сложим лепенка“ и го замерил с една тухла по главата. Джеймс изпищял и паднал по гръб, но после се изправил. Джон казал, че в един момент се бил опитал да спре Робърт. Джеймс се изправял след всяко падане и Робърт му казвал да стои долу. Той му крещял и го обиждал. След като Робърт го ударил с металния лост, Джеймс паднал по корем на релсите и двете момчета побягнали. Джон твърди, че бил казал на Робърт: „Не мислиш ли, че вече направихме достатъчно?“.

Джон казал, че не е изпитвал ярост към Джеймс: „Не, аз не исках наистина да го нараня, не исках да го нараня изобщо, `щото не исках да го заболи от тежките неща, само от леките… нарочно пропусках…“. Той казал също, че Робърт бил свалил панталоните и бельото на Джеймс. Джон му помогнал с обувките, но не можел да обясни защо го е направил. Робърт бил покрил лицето на Джеймс с бельото му. Въпреки твърдението на Джон, че не е изпитвал гняв към детето, той показал физически признаци на вълнение, докато говорел за убийството му, стискайки и разпускайки неволно юмруците си.

Джон казал, че бил ритал Джеймс, но „само лекичко“ и го бил удрял също леко в гърдите и лицето. Робърт бил ритнал момченцето в ребрата около десетина пъти, а също и в лицето.

Но, когато се появил въпросът с батериите, Джон отново станал истеричен и започнал да плаче. „Не знам какво е правил Робърт с батериите“. Джон се страхувал, че „ще ме изкарате виновен, защото бяха у мен“. На въпроса дали Робърт е причинил нещо на гениталиите на Джеймс, Джон излязъл от равновесие и започнал да удря баща си Нийл, който седял до него.

До събота Робърт и Джон вече били изтощени и прекършени емоционално. Следователите знаели, че вече разполагат с достатъчно доказателства, за да ги изправят пред съда и приключили разпитите им. Въпреки че момчетата били трудни за разпит и от двамата била измъкната информация по различни начини. Робърт отричал и наричал очевидците лъжци, но, когато говорел, се придържал по-близо до истината. Той определено бил по-манипулативния от двамата и плачел тогава, когато му изнасяло. Джон, от друга страна, непрекъснато обвинявал Робърт за всичко, но в крайна сметка си признал повече неща от Робърт. Неговите лъжи били по-засукани, но за сметка на това бързо си ги признавал. Пътят до истината бил улеснен най-вече благодарение на прекомерно разстроения Джон.

Полицията решила да обиколи с момчетата маршрута, по който били минали с Джеймс. Джон влязъл пръв в цивилната кола. Той попитал полицаите „могат ли да се снемат отпечатъци от кожа?“. Когато извели Робърт, той се тревожел, че ще срещне Джон. И двамата очаквали първата си среща след престъплението със смесени чувства. Дали били ядосани един на друг, или се страхували, че другият ще им се сърди за лъжите, които били наговорили?

В събота, в 18:15 ч., срещу Джон били повдигнати обвинения за отвличането и убийството на Джеймс. (Двете момчета били обвинени също и в опита за отвличане на другото дете от магазина „TJ Hughes“). Джон седял и си рисувал на един лист, докато чакал да бъде прочетен обвинителния акт. Той плачел само когато и майка му плачела. Когато Робърт бил обвинен същата вечер, той просто казал: „Джон го направи“.

Двете момчета били задържани до процеса, определен за ноември 1993 г. Очаквали ги психиатрични оценки и допълнителни разпити. Междувременно британската правосъдна система трябвало да подготви подходящи условия за престоя на двамата млади обвиняеми зад решетките.

Психологически профил: Джон

„Жестокото дете е най-яркият образ за отнета невинност, който може да съществува. Щом човешкият вид е способен на това, може би вече е късно за изкупление.“ — Йън Макюън

Жителите на Мърсисайд били изумени от възрастта на заподозрените, но облекчени от залавянето им. В понеделник репортерите се струпват в училището на Джон и Робърт, опитвайки се да научат повече за младите убийци от техните съученици. Не всички, обаче били облекчени. Семействата Венабълс и Томпсън били принудени да избягат от домовете си, заобиколени от разгневени тълпи.

Вестник „Сън“ публикува снимка на Джон, отиващ към съда с близалка в уста, придружена от статия описваща луксозния живот на хулиганите зад решетките. Гражданите били възмутена от удобствата, в които тънели малолетните престъпници.

Джон и Робърт приемат фалшиви самоличности в името на собствената си безопасност. Те живеели в специални строгоохранявани учреждения, отделно един от друг, като се представяли за по-големи от годините си и лъжели, че са обвинени в друго престъпление, а не в убийството на Джеймс Бълджър. Понастоящем двамата отричали побоя и убийството, като всеки обвинявал другия за най-бруталните действия. Мнозина смятали, че това окуражава още повече склонността им да подтискат истината за случилото се. Единствено признанието на Джон „Аз наистина го убих“, свидетелствало за някаква виновност у двамата.

На 14 май 1993 г. Джон и Робърт се явяват пред Кралския съд в Ливърпул и пледират за „невинни“. Процесът щял да се състои в Престън, който бил близо до мястото, в което ги държали. Джон се превъзбудил по време на заседанието, а и не могъл да участва в разпознаванията в полицията, защото бил твърде разстроен. Обвинението и защитата се тревожели дали той ще бъде способен да участва в собствената си защита.

Полицията разпитала родителите на двете момчета. Семейство Венабълс вярвало, че Джон е добро и възпитано дете, но понякога е хиперактивен. Сюзан се тревожела, че Джон често ставал жертва на побойници и твърдяла, че това била причината да го местят от едно училище в друго. Сюзан смятала, че Джон се е сприятелил с Робърт Томпсън, защото го е съжалявал. Но тя се притеснявала, че Робърт може би го тормози.

По-големият брат на Джон Марк е бавноразвиващ се с говорни проблеми и посещава специално училище. Той също показвал неконтролируем характер. По-малката сестра на Джон Мишел също се оказала ученичка със специални потребности. Джон може би е ревнувал от допълнителното внимание, което се давало на брат му и сестра му. Родителите му неколкократно се били разделяли и събирали отново, което подривало чувството за стабилност в семейството. Джон показвал ниско самочувствие и имал склонност да изпада в защита, ако някой изтъкнел, че семейството му не е идеално. Сякаш през цялото време се опитвал с всички сили да скрие нещо.

Доктор Сюзан Бейли, която преглежда Джон преди процеса, смята че поведенческите проблеми на Джон не се дължат на физически или мозъчни увреждания. Тя заключава, че той е годен за съд. Психологическите доклади потвърждават, че Джон не страда от никакви умствени заболявания, включително депресия или халюцинации. Той бил неспокоен, нервен и лабилен по природа. Джон лесно се разстройвал и не бил в състояние да говори за убийството. (Той, обаче бил разказал на майка си, че често го преследвали откъслечни, обезпокояващи спомени за кръв, бликваща от устата на Джейми. Джон също имал фантазии на спасител, мечтаейки си как спасява Джейми от беда и го връща невредим на майка му).

Важно било да се установи дали Джон разбира непреходността на смъртта, за да се види дали е способен да осъзнае жестокостта на престъплението си. Според Джон смъртта означавала, че хората не могат да се върнат обратно и имал ясно изградена идея за вечността в ада или рая. Той даже твърдял, че се плаши от насилието показвано по телевизията. Джон казвал, че ако гледа филм, в който „тече кръв“, се извръща от екрана и си запушва ушите.

Психиатрите проявяват интерес към прекомерно силната връзка на Джон с неговата майка. На въпроса какво би си пожелал, ако биха могли да му бъдат изпълнени три вълшебни желания, той отговорил: 1) да го освободят от затвора; 2) да превърне света в шоколадена фабрика, и 3) да живее вечно с пари, без инциденти и болести. Човекът, който би искал да бъде, ако има възможност, бил героят на Силвестър Сталоун Роки, или Соник, защото той „тича бързо и спасява приятелите си“.

Психологически профил: Робърт

Докато Джон не желаел да говори за убийството, то Робърт бил поне склонен да преразказва своята версия. Психиатърът Ейлин Визард се среща с Робърт и донася няколко кукли, които да пресъздадат главните герои в престъплението. Тя подредила наоколо дори и миниатюрни релси и копия на оръжията на убийството. Когато Робърт взел куклите, за да пресъздаде убийството, той демонстрирал как „куклата Джон“ безмилостно бие „куклата Джеймс“, докато „куклата Робърт“ се опитва да го спре. Той показал как се бил опитал да дръпне Джон настрана и двамата били паднали назад в борбата. Но той не могъл да обясни как „куклата Джеймс“ е претърпяла сексуално насилие. Когато психиатърката продължила да повдига въпроса за това, Робърт изпаднал в отбранителна позиция и започнал да се ядосва. Той пресъздавал всичко останало съвсем охотно, но не и това. Когато психиатърката изказала предположението, че цялото престъпление от самото начало е било сексуално мотивирано, Робърт почти не реагирал, сякаш не бил изненадан. Но той нито потвърдил, нито отрекъл тази възможност.

Какво чувствал Робърт към Джеймс? Робърт нямал кой знае какво да каже по въпроса, освен че Джеймс бил по-тих от неговото малко братче Бен и, че Джеймс през цялото време питал за майка си. Робърт описал как Джон не харесвал бебетата, но той самият ги обичал. Искало му се да нарита Джон по физиономията. Давай, казала психиатърката, посочвайки куклите. Робърт взел куклите и с едната започнал да бие другата.

Когато Робърт обсъждал семейството си с психиатърката, тя забелязала, че той изпада в отбранителна позиция, когато стане въпрос за пиенето на майка му. Робърт бил преследван от един повтарящ се кошмар, в който гони някого, изтичва на улицата и го блъска кола.

Като заключение психиатърката пише в доклада си, че Робърт е средно интелигентен и не показва признаци на умствено заболяване или депресия, но понастоящем изразява симптоми на посттравматично стресово разстройство.

Началото на процеса

За да могат обвиняемите да виждат над високите балюстради в съдебната зала била издигната специална платформа, на която да седят двете момчета по време на процеса. Столовете в залата били заковани за пода, за да не могат да бъдат хвърляни. Времетраенето на изслушванията наподобявало учебните часове – от 10:30 до 15:30 ч. Момчетата щели да бъдат съдени заедно. Съдията сър Майкъл Морланд постановил момчетата да бъдат назовавани Дете А (Робърт Томпсън) и Дете Б (Джон Венабълс). Въпреки това всички знаели тяхната самоличност и внимателно наблюдавали поведението им. На издигната платформа Робърт изглеждал понапълнял и по-голям за своите 11 години. Той зяпал пред себе си или в тавана, изритвал обувките си и се прозявал. Показвал малко емоции. Зрителите го възприемали като „виновния“. При него нямало представител на семейството, а социален работник, който съвсем не изглеждал привързан към момчето. Наблюдателите били убедени, че едрият, лишен от емоции Робърт е подстрекателят за убийството на Джеймс Бълджър.

Джон от друга страна, спечелва до известна степен съчувствието на присъстващите в залата. Той изглеждал по-разкаян, неспокоен и непрекъснато се обръщал да погледне майка си за подкрепа. Блейк Морисън описва гледката на двамата на платформата:

„Поглеждам към Джон и той ми напомня на хамстер. Блестящите му, стрелкащи се очи; начинът, по-който се свива в реверите на сакото си, когато е разстроен; премигването му при шума и светлината. Робърт е по-улегнал, дебел и прилича повече на агресивно морско свинче. Джон го стрелка с нервни погледи, търсещи одобрение; Робърт ги игнорира, поставяйки мухльото на мястото му. Джон сякаш е напълно контролиран от него.“

Семейство Бълджър присъствало в залата всеки ден, с изключение на Денис, която сега била бременна в седмия месец. Тя била разбираемо ужасно разстроена, а нейната скръб нарушена от неспирното медийно внимание.

Защитникът на Робърт Дейвид Търнър започнал с изявлението, че справедлив процес е невъзможен. Вестниците подстрекателски били нарекли момчетата зли, демонични, чудовища и злодеи. Той също поискал и двете доказателствени снимки на нараняванията по главата на Джеймс да не бъдат допуснати в съда, поради техния потенциален емоционален ефект върху заседателите. Но съдията отхвърлил и двете му искания. Адвокатът на Джон Брайън Уолш бил по-резервиран в исканията си.

Обвинението, водено от Ричард Хенрикс, представило случая си, поддържайки тезата, че двете момчета са причинили смъртта на Джеймс. Тъй като двамата обвиняеми били под 14-годишна възраст, обвинението трябвало да докаже, че те са съзнавали жестокостта и грешността на деянието си. Когато заседателите разглеждали снимките от престъплението, те били очевидно развълнувани. Майката на Джон започнала да плаче и Джон се навел над перилата, за да види дали тя е добре.

Свидетелите били призовани един по един и потвърдили маршрута на момчетата. Много от тях променили историята си от първоначално дадените си показания пред полицията в по-благоприятна за себе си светлина, защото се чувствали гузни за бездействието си. Един таксиметров шофьор разказал как Джон е разтърсвал грубо детето. Една свидетелка била казала на полицията, че е видяла от автобуса как момчетата силно люлеят Джеймс и как била обърнала внимание за това на дъщеря си. Но в съдебната зала тя заявила, че била изкрещяла при тази гледка и целият автобус се бил обърнал към нея. Възрастната жена с кучето, която ги видяла при езерцето, се чувствала много виновна, че не е помогнала и също променила показанията си.

Джон и Робърт не взели участие в процеса – те не били призовавани на скамейката и съдът рядко се обръщал към тях. Те не били в състояние да разберат процедурите. Показанията на Денис Бълджър, която не се появила, били прочетени на заседателите. Представени били и очевидно уличаващите доказателства: видеозаписът от Странд, опръсканите с кръв тухли, камъни, дрехи, кутията със синя боя и тежкият лост. Криминалистите обяснили, че не могат да преценят кое от многобройните наранявания на Джеймс е причинило смъртта му. Отпечатъкът от подметка на бузата на Джеймс бил свързан с кървавата обувка на Робърт, уличавайки го без съмнение като участник в убийството.

Присъдата

Дали момчетата осъзнавали разликата между правилното и грешното? Това бил важен проблем за обвинението. Викторианското понятие „doli incapax“ (неспособен на престъпление) е въведено, за да защитава невинните (и необразовани) деца от телесни наказания. В по-ранните епохи дивите улични деца били екзекутирани за престъпленията си. „Doli incapax“ означава, че децата не са способни да вършат злини, защото не могат да осъзнаят последиците от действията си.

До този момент учителите на Джон и Робърт вече били свидетелствали. На скамейката се качили психиатрите, които били на мнение, че и двамата обвиняеми са наясно с жестокостта на престъплението си. След това бил пуснат запис от полицейските разпити, който също показал, че те са наясно с обвиненията към тях. Истеричният, пронизителен плач на Джон повлиял доста на присъстващите в залата. Единствено в този момент от процеса двете момчета проявили за пръв път жив интерес. Всеки от тях искал да разбере какво бил казал другият, и двамата възмутено слушали как се обвиняват един друг на записа. Робърт, който се опитвал да се прави на твърд през цялото време, се разстроил, когато чул Джон да го оприличава на момиче, защото си играел с кукли. Джон с овчи поглед следял реакциите на Робърт, докато последният слушал как той го обвинява в побоя над Джеймс.

В заключителната си реч обвинението изобразило момчетата като еднакво виновни:

„Те са предпочели да избегнат разкриването си, което очевидно е представлявало за тях по-висок приоритет от добруването на Джеймс. Заедно те са пребили Джеймс. Робърт Томпсън му е нанесъл един убедителен ритник, а Джон Венабълс е предпочел да го раздруса. Венабълс го е извел от Странд, а Томпсън е показвал пътя… На железопътните линии ролите им се разменят. Томпсън го пренася през насипите, а Венабълс върви отпред. И двамата са лъгали възрастните… едва ли друго престъпление е било извършвано с такава съгласуваност и взаимност. Пределно ясно е, че двамата са отговорни за нараняванията на Джеймс.“

Защитата се възпротивила: нито едно от момчетата не било показвало жестокост преди, само кражби и бягство от училище. Цялата работа е немирна пакост, която била излязла от контрол. Ако бяха планирали да убият дете са щели да го хвърлят в канала или пред минаващите коли, но те не са го направили. Ако планът е бил да го убият на линиите, защо са минали през най-оживените улици на Ливърпул, където биха могли да бъдат забелязани от потенциални очевидци? Те са казвали на възрастните къде са намерили детето – ако са имали намерение да го убиват, защо ще им дават възможност да ги спрат? Адвокатът на Робърт изразил убеждението, че двамата са били уморени и не са знаели как да приключат с шегата и какво да правят с Джеймс. Страхували се да го оставят или да го поверят на някой възрастен. Търнър заявил, че вероятно Джон е бил под контрола на Робърт и напомнил на журито, че точно той си бил признал: „Аз наистина го убих“. Брайън Уолш, защитникът на Джон, казал „двамата обвиняеми са всъщност доста различни момчета“. Уолш се опитал да предизвика у заседателите съчувствие към Джон, като изобрази Робърт като лошия, което за повечето било лесно за вярване. Уолш заявил, че въпреки участието си, Джон не е искал да убиват Джеймс.

Сетне съдията се обърнал към съдебните заседатели и казал, че въпросът не е в това дали Джон и Робърт са възнамерявали да убият Джеймс в момента на отвличането или докато са го разхождали. Въпросът бил в това дали Джон и Робърт са възнамерявали да го убият на линиите? На 24 ноември, повече от 3 седмици след началото на процеса, журито се оттеглило на заседание.

Докато чакал решението им, Робърт изплел ръкавички за малкото си братче и бил сигурен, че ще го признаят за виновен. Присъдата дошла същия следобед. Денис пристъпила в съдебната зала за първи път със своя съпруг Роджър. Както и се очаквало Робърт Томпсън и Джон Венабълс били признати за виновни. Джон се разхлипал, а Робърт седял безучастно.

Съдията се обърнал към момчетата:

„Убийството на Джеймс Бълджър представлява едно несравнимо по жестокост и варварство деяние. Това дете бе отнето от майка си и след четирикилометрово пътуване бе безмилостно пребито до смърт на железопътните линии. Сетне тялото му бе поставено напряко на релсите, така че да бъде прегазено от влак, в опит да се прикрие убийството. Осъждам поведението ви като лукаво и извънмерно жестоко.“

„Присъдата, която произнасям за двама ви, е да бъдете затворени, докато благоволи Нейно Величество, на място и при условия, които ще се решат от министъра на Вътрешните работи. Вие ще бъдете задържани на сигурно място за много, много години, докато министърът на Вътрешните работи не се убеди, че сте съзрели, напълно реабилитирани, и не представлявате опасност за обществото“.

Съдията също постановил, че медиите вече могат да публикуват имената на момчетата.

Някой от зрителите в залата се провикнал: „Как се чувствате сега, малки копеленца?“

Робърт Томпсън

Робърт Томпсън е по-твърдият от двамата и всички предполагали, че той е подстрекателят в случая. Но поведението на Робърт не е толкова израз на агресия, колкото способ за самозащита. Той живеел в трудна, дори брутална среда. За да избегне боя от петимата си по-големи братя и майка алкохоличка, той бил надянал маската на коравосърдечността. Той не търсел неприятностите, а по-скоро се стараел да се измъкне от тях. Когато бил затиснат в ъгъла, той започвал да лъже, да плаче, или приемал боя с показно безразличие.

Бащата на Робърт биел безмилостно майка му и в един момент ги изоставил завинаги. Възпитанието на Робърт Томпсън старши дава плодове: оставени без надзор от възрастните, по-големите момчета усърдно тормозели по-малките си братя.

Неговата майка също била израснала в насилническо семейство. На 18-годишна възраст Ан се омъжила за връстника си Робърт Томпсън, за да избяга от жестоките побоища на баща си. Но новото й семейство не било по-различно. Новият съпруг на Ан бил агресивен алкохолик също като баща й. Той я биел пред момчетата, а тя от своя страна разтоварвала напрежението си, като налагала синовете си с пръчки и колани. Тя направила опит за самоубийство, поглъщайки свръхдоза приспивателни, но в крайна сметка се спряла на пиенето, като способ за бягство от реалността. Шестимата братя били оставени да се оправят и да се гледат сами. Но вместо да се защитават взаимно, на момчетата им се налагало да се пазят един от друг.

Един от по-големите братя на Робърт обичал да краде и често го водел със себе си. Друг от братята му бил подпалвач и освен това бил заподозрян в сексуална гавра с малки деца (възможно е Робърт също да е бил негова жертва, което обяснява загадката с батериите). Трети от братята заплашвал с физическа саморазправа учителите си. Когато големите трябвало да гледат по-малките си братя, те ги заключвали в гълъбарника на двора. Един от братята напуснал дома си, за да отиде доброволно в център за социални грижи. Някои от другите направили опити за самоубийство. Полицията и социалните работници познавали добре братята Томпсън. Когато било извършвано престъпление в района, полицията първо проверявала тях.

Робърт бил петото от шестте деца. Той се опитал да бъде добър син. Робърт помагал на майка си в кухнята, опитвал се да й угоди и да й дава подкрепа. Той гледал седмото дете на майка си, бебето Бен, което било от различен баща. Робърт не бил агресивен, а по-скоро лукав. Той бил слаб ученик и често бягал от училище, но когато влизал в час не правел проблеми. Учителите го смятали за тих и срамежлив, но и манипулативен към останалите. Те не очаквали големи постижения от него, а останалите деца го избягвали. Джон се превърнал в един от малкото му приятели.

Понякога той говорел тежко, опитвайки се да се прави на корав мъж, но никой не го смятал за жесток и агресивен. Той бил добре известен като „беглец“ и често бил забелязван да броди по улиците в 1:00 ч. през нощта. Ан понякога криела обувките му, за да го задържи вкъщи.

За нещастие, насилието от страна на големите му братя върху него започнало да се повтаря в отношенията му с неговия по-малък брат Райън. Той непрекъснато го тормозел, но между двамата имало някаква странна връзка. През нощта те спели заедно в едно легло, смучейки палците един на друг. (По време на процеса на Робърт, с Райън настъпили някои обезпокоителни промени. Той започнал редовно да се напикава в леглото си, палел огън в стаята си и рязко напълнял. Проявявал ревност към вниманието, което получавал Робърт и майка му се страхувала, че малкият ще извърши нещо също толкова ужасно само, за да получи същото отношение).

Отношенията между Робърт и Райън носят известни прилики с престъплението срещу Джеймс Бълджър. Робърт заставял Райън да бяга от училище и да го придружава в приключенията му. Веднъж той изоставил уплашения Райън при канала, на същото място, където след време той и Джон щели да оставят Джеймс.

Робърт отнася повечето неприятни отзиви в пресата по време на процеса. Един журналист описва как момчето „се беше втренчило в мен“ като някакъв миниатюрен Чарлз Менсън. Робърт се държал твърдо и самоуверено като част от стратегията си за оцеляване, но това негово поведение било използвано срещу него. Той не показвал пристъпи на разкаяние, а само пълна безчувственост. Но това не означава, че единствено той е отговорен за жестокостта срещу Джеймс Бълджър. Джон Венабълс показал доста по-обезпокояващо предразположение към изблици на жестокост.

Според Смит, Джон е бил виновен за най-свирепите жестокости, но и Робърт не е бил безучастен свидетел:

„Представям си огромното и вълнуващо нервно напрежение между тях двамата. Смях, страх, гняв, злоба. Веднъж щом започнало, нападението не можело да бъде спряно. Тяхната компулсивна жестокост се разиграла до неизбежния си завършек.“

Робърт вероятно е отговорен за предполагаемото сексуално насилие над Джеймс. Смята се, че той самият може би е бил жертва на по-големия си брат, и се допуска, че може от своя страна да е посягал на братчето си Райън. По време на разпита той се разстроил от обвиненията и изразил притеснение, че Джон може да излъже полицаите, че Робърт си е играл с интимните части на детето. Той плачел и се терзаел, че хората могат да го помислят за „первезник“. Джон също се бил разстроил от тези обвинения, но далеч не реагирал толкова гузно като приятеля си. За съжаление няма начин да разберем какво точно се е случило и кой го е направил. Както казва Робърт: „Нали аз бях там, а не вие.“.

Въпреки цялата си твърдост Робърт все пак показвал известни детски слабости, за които бил подиграван. Той си играел с кукли-тролчета и си смучел палеца. Джон използвал това, за да го засегне, наричайки го момиче по време на разпита. Вероятно поради факта, че бил принуден да развие безчувственост и твърдост, неприсъщи за възрастта му, и да потиска детското у себе си, Робърт е насочил агресията си към едно невинно малко детенце, каквото той самият никога не бил допуснат да бъде.

Джон Венабълс

В деня преди отвличането на Джеймс, Джон бил необичайно възбуден. Той бил неспокоен и трудноконтролируем.

Учителите забелязали опитите му да търси внимание още през 1991 г., когато това негово поведение се появява за пръв път. Той правел странни неща – люлеел се напред-назад в стола си, държейки се за чина, и издавал особени стонове и звуци. Учителката му го преместила на първия чин, за да го държи под око, но тогава той започнал да бута разни неща от бюрото й. Първоначално насилието на Джон било насочено към самия него. Той си удрял главата в мебелите, в стената и се тръшкал на пода. Той се порязвал с ножици и разкъсвал дрехите си. Но понякога тази саморазруха се насочвала навън. Той бродел из класната стая и свалял и скъсвал от стената картините нарисувани от съучениците му. Учителите документирали неговите подривни лудории – те никога преди това не били виждали подобно нещо.

Неговото странно поведение ставало все по-жестоко. Веднъж той издебнал отзад един свой съученик и започнал да го души с дървена линия. (Нужни били двама възрастни, за да го откопчат от жертвата му). Скоро бил преместен в друго училище. Той бил хиперактивен и лесно се разсейвал. Неговата нередовност с уроците и домашните била може би допълнителен способ за търсене на внимание. Никой не го смятал за „лош“, даже някои учители го мислели за сладко дете и го съжалявали. Според тях действията му били зов за помощ.

Какво се случвало с Джон у дома? Дали семейните отношения в къщи имали нещо общо с нарастващо обезпокоителното му поведение?

Джон се ражда на 13 август 1982 г. Негови родители са Сюзан и Нийл Венабълс. Нийл бил шофьор на виличен кар, но често оставал без работа. Джон е средното дете, а неговите брат и сестра имали проблеми в развитието си. По-големият му брат се родил със заешка устна, което довело до проблеми в комуникацията и нарастващо разстройство и нервни изблици. Той посещавал специално училище, а родителите прекарвали голяма част от времето си в опити да го контролират. Понякога бил изпращан и в приемни семейства. По-малката сестра на Джон също имала проблеми в развитието си и посещавала училище за деца със специални нужди. Джон оставал по средата, чувствайки се игнориран и изпитващ завист към вниманието отделяно на другите деца. Понякога той имитарал нервните пристъпи на брат си.

Сюзан и Нийл имали бурни взаимоотношения, като многократно се разделяли и събирали отново. Семейството се местело непрекъснато. Когато Нийл ги напуснал, Сюзан и децата отишли да живеят при майка й, после пак се преместили у Нийл, само, за да се изнесат отново в общински имот под наем в Ливърпул. Понякога Нийл се връщал и те се сдобрявали. Тази нестабилност повлиява на трите деца. И двамата родители имали история на клинични депресии, а Сюзан била особено склонна към истерии. Тя произхождала от „строго и дисциплинирано“ семейство и често била забелязвана да упражнява физическо и психическо насилие върху Джон. Когато била под стрес, тя имала навика да праща Джон при баща му, тъй като не можела да се справя с него. Той мразел съседските деца, които се подигравали на него и на брат му и сестра му. Джон бил леко кривоглед с едното око, за което децата го дразнели постоянно. Той бил лесна мишена за останалите, тъй като лесно се поддавал на провокациите им.

Джон бил преместен в друго училище, тъй като бил труден за контролиране, но останал да повтаря годината. Точно там се запознал с Робърт Томпсън, още един повтаряч. Сюзан твърдяла, че Джон бил преместен, тъй като другите ученици го тормозели, но когато той среща Робърт, изведнъж те двамата се превръщат в побойници. Те си набелязвали по-слаби и чувствителни деца и ги тормозели. Джон се чувствал силен и смел с Робърт до себе си. Двамата започнали редовно да бягат от училище.

Учителите забелязали, че двамата заедно изваждат наяве най-лошото у себе си, и направили опит да ги разделят. Те седели отделно в класната стая, но когато бягали от час, нищо не можело да се направи. Никой не смятал момчетата за потенциално опасни или по-проблемни от останалите деца. Джон не желаел да работи и нарушавал дисциплината в час. Робърт бил тих, но бил изпечен лъжец, който умело манипулирал останалите ученици. Той изглеждал по-зрял от Джон.

Майката на Джон променила диетата му, надявайки се това да го успокои, но нищо не помогнало. Той непрекъснато се биел с брат си. Робърт идвал понякога на гости, когато Джон бил при баща си, но Нийл го прогонвал. Робърт имал лоша репутация и Нийл предупреждавал Джон да стои далеч от него.

Според мнозина, обаче Джон бил подлаган на далеч по-лоши влияния в дома на баща си. Не чрез насилие, а чрез филми под наем, повечето, от които на ужасите. Наистина Нийл не взимал езотерични или особено брутални филми. Джон си падал по каратистки филми и искал да бъде като Роки. Той рисувал сцени от поредицата Хелоуин. Но видеокасетата, която привлича вниманието на Джон към насилието е „Детска игра 3″. В този филм душата на сериен убиец обитава кукла наречена „Чъки“. Злата кукла, висока колкото Джеймс, тича наоколо и избива злополучните си жертви. Накрая Чъки е убит на влакчето на ужасите в един лунапарк. Последната битка с Чъки се развива на релсите, лицето му е опръскано със синя боя от една предишна сцена, и накрая тялото му е разпръснато на парчета. Няма доказателство, че Джон е гледал целия филм, но съвпаденията са многозначителни. Малкото дете-кукла в ролята на злодея, който бива унищожен накрая от героите. Вероятно този филмов образ е послужил като способ, чрез който момчетата да могат да си представят Джеймс като нещо зло, което заслужава да умре. Джон често си фантазирал, че е добрият герой.

Джон имал огромно въображение, но очевидно потискал голяма доза враждебност. Той отричал да има някакви проблеми в къщи, въпреки истеричното си поведение в училище. Той твърдял, че семейството му е обично и грижовно, но проявил враждебност към баща си, когато бил повдигнат въпросът за сексуалното насилие над Джеймс. Той започнал да го налага с юмруци, плачейки „татко мисли, че знам, а аз не знам“. След първия ден от процеса той изкрещял гневно към мястото на липсващия му баща. За семейство Венабълс има твърде малко информация. Нийл не изглеждал способен на насилие. Сюзан от друга страна, очевидно имала доста силно влияние над момчето. Повече от всичко той се страхувал от нейното неодобрение и отхвърляне.

Джеймс беше като кукла

Според повечето очевидци, Джон бил изиграл главната роля в опитите на двамата да отнемат деца от майките им. Джон бил този, който почуквал по витрината на магазина, за да привлече вниманието на първото дете, което се опитали да подмамят. Той бил този, който хванал Джеймс за ръка. Когато момчетата срещали възрастни по време на разходката си из Ливърпул, Джон изглежда упражнявал контрол над ситуацията. Най-уличаващото доказателство срещу него е собственото му признание: „Аз наистина го убих“. Не „ние“, не Робърт. Той си признава, че е участвал в побоя над Джеймс, но твърдял, че нарочно е пропускал или е хвърлял само леки камъни по него. Вероятно в онзи момент неговият проблемен характер е набрал скорост, превръщайки пакостта в убийство.

Запознатите със случая са по-склонни да приемат теорията, че идеята да вземат Джеймс и да го отведат на канала вероятно е била на Робърт. Но кой е нанесъл първия удар? Дали на Робърт, който бил израснал сред побои, му е било по-лесно да пусне Джеймс на главата му? Или Джон се е опитал да се докаже пред коравия си приятел? И двамата изглеждали грижовни към по-малките деца – Робърт имал две по-малки братчета, а Джон си играел с по-малки от него деца. Може би за това са се върнали да вземат Джеймс след като избягали от него при канала. Но някак си техния импулс за насилие се оказал по-силен от инстинкта им за състрадание. Докато се мотаели из квартала, те срещали възрастни хора, които биха могли да се намесят, но не го направили. Хора, които заподозряли, че става нещо нередно, но не можели или не желаели да помогнат.

В живота си Джеймс Бълджър бил сладък и очарователен като кукла. В смъртта си той първоначално бил помислен за такава – машинистът на влака помислил, че на релсите е поставена кукла. Първоначално той не обърнал внимание – децата в квартала често слагали разни неща по линиите. По-късно, когато разполовеното тяло на Джеймс било открито от играещи наблизо момчета, и те в първия момент го помислили за изгубена играчка. „Тогава видяхме краката на куклата и всички хукнаха да бягат, а аз си казах не, не е кукла“ – казва едно от момчетата пред репортерите.

Куклите са едновременно скъпоценни и заменими. Колкото и любим подарък да е една играчка, децата като че ли винаги изпитват необходимост да я разглобят, преди да се откажат от нея. Кофите са пълни с изхвърлени кукли, обикновено голи и често разглобени. Липсваща глава, липсващи ръце и надраскани с пастели лица.

Дали Джон и Робърт са гледали на Джеймс като на кукла, с която могат да си поиграят и сетне да захвърлят? Според Джон, той бил станал приятел на Робърт, когато последният му подарил кукли-тролчета, на които „се вижда задника и онова„. В търговския център Робърт искал да открадне кукла-трол за своята колекция. Те отишли да търсят кукли и си тръгнали с Джеймс.

Джон също може да си е мислел за кукли. Подобно на троловете на Робърт и той си имал комично отмъстителната кукла „Чъки“. Техният най-обезпокоителен символичен жест, според Блейк Морисън, е, че двамата вероятно са използвали батериите, за да ги поставят в ректума на Джеймс и по този начин да го превърнат в ходеща и говореща кукла на батерии. Дали това е бил просто някакъв особен детски опит да „го съживят отново“, както Робърт твърдял, че се бил опитал да направи?

Робърт пресъздал убийството с помощта на кукли. Той отрекъл да е участвал, но използвал куклите на психиатърката, за да покаже какво се е случило. Много възрастни убийци дехуманизират жертвите си, за да могат да ги убият. Разбира се, Джон и Робърт били наясно, че Джеймс е живо същество. Но той бил дребен, висок колкото кукла и твърде малък, за да може да им каже името си. Той само плачел непрестанно за майка си. Джон и Робърт от своя страна също копнеели за отчуждените си майки. Убийвайки Джеймс, те може би са изразили своята вътрешната необходимост да се откъснат от собствените си зависимости. Но всичко това са само догадки. Също като при „кой“ и „как“, на въпросите „защо“ за убийството на Джеймс Бълджър няма отговор.

Имаше ли справедливост?

В каква възраст свършва „Doli incapax“, или с други думи, кога едно дете загубва невинността си? В Британското кралство това е десетгодишната възраст. Джон и Робърт били на десет години и шест месеца по време на убийството, с което прекрачвали границата на невинността според закона. Разбира се, не е възможно да се определи точна дата за подобно нещо. Джон например бил по-незрял за възрастта си, но това нямало значение в съда.

Както посочва Джералдин Бедел, повечето проучвания на детската жестокост се правят, за да се обясни жестокостта у възрастните. Дали са наранявали животни? Палели ли са огньове? Според някои проучвания децата минават през „фаза на жестокост“. Дали някои от тях не остават в нея завинаги? Нарастващите случаи на стрелба в училищата се обяснява с няколко неща – филмите и видео игрите с насилие и лесния достъп до оръжие. Но убийството, извършено от Джон и Робърт, няма нищо общо с оръжията. При него най-обезпокояваща е интимността. Те разхождали Джеймс цял един следобед. Държали го, понякога го успокоявали и го пренасяли през улицата. Как са били способни да го пребият с камъни и да го удрят с железен лост, след като цял ден са държали малката му ръчичка?

Председателят на Върховния съд увеличава присъдите на момчетата от осем на десет години. Министърът на Вътрешните работи Майкъл Хауърд ги повишава на петнадесет години в отговор на общественото неодобрение. Адвокатите на защитата протестирали, че правителството няма право да променя криминални присъди и обжалвали това постановление. Случаят отишъл в Европейската комисия по правата на човека. В края на 1999 г. Европейският съд решава, че Робърт Томпсън и Джон Венабълс не са съдени справедливо на процеса през 1993 г. и заключава, че двете десетгодишни момчета не е трябвало да бъдат съдени като възрастни. Издигнатата платформа, на която обвиняемите седяли по време на процеса, била счетена за неуместна и заплашителна. Формалностите на британската правосъдна система били непосилни за възприемане от двете момчета. Европейският съд определил 15-годишната присъда обявена от Хауърд за незаконна. Момчетата получили като компенсация сумата за разходите по несправедливото дело.

Новият председател на Върховния съд лорд Улф щял да преразгледа присъдите на момчетата. „Аз смятам, че всички замесени в случая лица трябва да получат възможност да се изкажат по въпроса…“ – обявил той. Това означавало, че родителите на Джеймс Бълджър ще могат да дадат мнението си за продължителността на присъдите им.

Денис Бълджър

Денис Бълджър

Няма нужда да казваме, че Денис Бълджър, която вече има втори брак, е против освобождаването на момчетата толкова скоро. Тя твърди, че те все още са способни на подобни зловещи деяния. Албърт Кърби, който води първоначалното разследване на убийството на Джеймс, е възмутен от твърденията на Европейския съд, че момчетата не са получили справедлив процес и са били неправилно третирани зад решетките.

Министерството на Вътрешните работи прави промени в законите, за да забрани на момчетата да продадат историята си на издателски къщи. Някои издатели, нетърпеливи да изкарат пари от случая, вече се били свързали с момчетата и техните семейства.

След освобождаването си момчетата ще получат нови самоличности, подсигурени с нови актове за раждане, паспорти и други документи. Освен това те ще разполагат с полицейска закрила дотогава, докато сметнат за необходимо. „Не е имало такава суетня от случая с Мери Бел насам“ – казва един източник от вътрешното министерство.

Реабилитирани

За живота зад решетките на Джон Венабълс и Робърт Томпсън няма много информация. Според Дейвид Джеймс Смит, който разполага с най-скорошна информация за момчетата, при Робърт били наблюдавани симптоми свързани с посттравматично стресово разтройство, като обриви, боледувания, кошмари и безсъние. Той бил уплашен от собствената си извесност, навсякъде му се привиждали фотографи и се страхувал, че психиатрите ще го издадат на медиите. Страхувал се да излезе от килията си и бил тормозен от останалите обитатели на затвора. Участвал в няколко сбивания, за които бил наказан. Робърт с неохота говорел за престъплението си и веднъж казал, че не изпитва никакви чувства по въпроса. Но през 1995 г. той изглежда направил пробив. Робърт започнал да говори за убийството, признавайки участието си наравно с това на Джон. Той наблегнал на образованието си, с надеждата да вземе университетска диплома. Робърт проявявал интерес към дизайна, шиенето, готвенето, кетъринга и компютрите.

Джон Венабълс бил преследван от своите спомени за убийството и бил измъчван от непрекъснати кошмари, в които му се явявал обезобразеният Джеймс. Според психиатрите, той бил преживял „две трудни години“, през които пресъздавал убийството в ума си отново и отново. Той постоянно си фантазирал как връща Джеймс обратно към живота. Джон понасял терапията по-добре от Робърт. Разкаянието и вината винаги ще го преследват, казва той самият, но фактът, че бил поел отговорността за стореното, му помагал да се примири. Той прекарал времето си в затвора като запален спортен запалянко и играел на видео игри. Според психиатрите, Джон не представлява повече опасност за обществото.

Робърт и Джон не били разговаряли един с друг от деня на убийството на Джеймс Бълджър.

Робърт Томпсън и Джон Венабълс трябвало да останат в заведението за непълнолетни, докато навършат 19 години през 2001 г. След това щели да бъдат преместени в учреждение за млади нарушители за две години и накрая в истински затвор. Пенсионираният вече Албърт Кърби горещо се надявал те да прекарат известно време в затвор за възрастни. Но неговите надежди и тези на близките на малкия Джеймс остават излъгани.

Освободени

С осъждането им за отвличането и убийството на 3-годишния Джеймс Бълджър през 1993 г. Джон Венабълс и Робърт Томпсън се превръщат в най-младите осъдени убийци в Британското кралство от 250 години насам. Първоначално те били осъдени на задържане докато благоволи Нейно Величество„, и не се предвиждало да бъдат освобождавани поне 20 години. След произнасянето на присъдата им двете момчета били изпратени в отделни учреждения някъде в северна Англия, където щели да останат до 19-годишна възраст и след това щели да бъдат прехвърлени в истински затвор. Но, след като Европейският съд по правата на човека се произнася, че момчетата не са получили справедлив процес и ги компенсира с разходите по делото – 15 000 лири за Томпсън и 29 000 лири за Венабълс – планът се променя.

През март на следващата година британският вестник „Обзървър“ публикува съобщението на вътрешния министър Джак Строу, че Томпсън и Венабълс ще бъдат освободени до 2003 г. Решението на Стоу било основано на постановлението на Европейския съд, че неговият предшественик министър Майкъл Хауърд е „действал незаконно, като е увеличил присъдата им на 15 години.“

На 26 октомври 2000 г. „Гардиън“ съобщава, че председателят на Върховния съд лорд Улф е намалил минималните присъди на момчетата „което означава, че те ще могат да бъдат освободени рано следващата [2001] година, ако комисията за предсрочно освобождаване реши, че това е уместно.“

На 14 ноември 2000г. „Гардиън“ съобщава, че Джон Венабълс и Робърт Томпсън са „подложени на риск от репресивни мерки, който застрашава живота им, ако се разкрият тяхното местонахождение и нови самоличности“ и са поискали „безпрецедентни доживотни съдебни разпореждания, забраняващи на медиите да разкриват информация, която би могла да ги идентифицира.“

Техните искания били основани на коментарите на бащата на Джеймс Ралф Бълджър, който се бил заклел „да се разправи с убийците на сина си“. Адвокатът на Венабълс Едуард Фицджералд заявява, че „извадено от контекста е пределно ясно какво разбира той по разправа“.

Джеймс Бълджър

Джеймс Бълджър

В отговор Ралф Бълджър казва на репортерите: „Джеймс имаше правото да живее, правото да порасне, да обича и да бъде обичан, и да има свои собствени деца. Но те му отнеха тези права, така че те самите не би трябвало да имат такива, без значение дали говорим за правото на личен живот или правото да се скриеш“.

Майката на Джеймс Бълджър Денис Фъргъс заявява на една пресконференция: „Чувствам се предадена и разочарована от системата. Единствената надежда, която ми остава е Кралица Елизабет да отхвърли исканията на Робърт Томпсън и Джон Венабълс да получат анонимност до края на живота им. Като деца е разбираемо те да получават някаква защита, но какво право имат да изискват специално отношение и като възрастни?

Седем години системата ме убеждаваше да разчитам на криминалното правосъдие и да си мълча, въпреки че се страхувах от най-лошото.

Венабълс и Томпсън влачиха мен, моето семейство и името на Джеймс във всеки възможен съд в страната и в Европа, за което разполагаха с неограничени парични суми. Това е в пълен контраст с помощта оказана на жертвите на престъплението. Европейският съд се превърна в приятел на престъпниците и във враг на техните жертви“.

През януари 2001 г. искането на момчетата е одобрено и Венабълс и Томпсън получават доживотен имунитет от разкриване на самоличността им.

На 22 юни 2001 г. британският министър на Вътрешните работи Дейвид Блънкет потвърждава, че комисията по предсрочно освобождаване е одобрила освобождаването на Робърт и Джон.

Говорителят на Денис Фъргъс казва за пресата:

„Денис е напълно опустошена и зашеметена. За подобно престъпление би трябвало да има елемент на наказание, но всичко, което вижда Денис е, че Венабълс и Томпсън бяха наградени. Не става въпрос за отмъщение, а за това, че няма справедливост.

Венабълс и Томпсън ще бъдат върнати на семействата им, които преди това не са могли и да мечтаят за подобен уреден живот. Ако те бяха давали любов и подкрепа на тези момчета, Джеймс нямаше да бъде убит“.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

26 Коментари за “Смъртта на Джеймс Бълджър”

  1. AvatarПавел

    Ето до какво води родителското безхаберие. Според мен в този случай са виновни и родителите на убийците и майката на жертвата – тръгнала тя, моля ти се, да вършее из мола, зарязвайки детето си (почти бебе) без надзор. Хич, да не ми ги разправя тия, че се била обърнала само за минутка. А пък другите как са могли да оставят тия момчета да се шляят по улиците и да не ходят на училище – това не са тинейджъри, а десетгодишни деца! Всички родители трябва да спрат да мислят, че децата им са невинни душички – оставиш ли ги без контрол те могат да бъдат ужасяващо жестоки, защото просто все още нямат реална представа за границите и последствията от постъпките си. Не случайно напоследък и в България започнаха да се вихрят деца-убийци, малките са оставени без никакъв надзор, контрол и напътствия!

  2. AvatarВики

    Абсолютно съм съгасна с коментара на Павел

  3. AvatarГалина

    Потресаваща статия. Наистина, вината е в родителите на двете момчета, но аз все пак мисля, че е трябвало да излежат по-дълги присъди.

  4. Avatarгага

    tova e ujasno,prosto.tova ne sa deca za men.ili po-skoro teoriqta mi e 4e decata sa mnogo jestoki,osobeno takiva ,koito sa ostaveni ot roditelite si po te4enieto i na koito ne im se obry6ta vnimanie.ne moje da mi go pobere glavata kak moje da pri4ini6 takava jestokost na edno malko bebe,o6te pove4e tova se e rodilo v glavite na dve deca???te ne trqbva da sa na svoboda i o6te po-malko da sa s nova samoli4nost!tova e kraino nespravedlivo!postapkata im nikoga ne moje da bade oprostena,NIKOGA!

  5. AvatarGergana

    Децата наистина са жестоки.В отношенията помежду си,дори в най-обикновените игри пред блока.Тези присъди са обида за родителите на убитото детенце.Сега тези хладнокръвни изтезатели на деца ще се върнат при семействата си и най-вероятно ще си живят нормално,а убитото дете никога няма да се върне вкъщи.И това равнодушие и безхаберие в хората които са ги срещали и са си затваряли очите,а са могли да го предотвратят.Явно на хората не им пука за нищо друго освен за собствената кожа.

  6. AvatarМосквич 412

    За да им пука само за собствената кожа значи има защо,всяко простъпление си има мотив (сега някой „убавец“ да не напише,че оправдавам такива действия)

    А на снимката на убийците,тия малки пишлемаци на външен вид си приличат доста.

  7. AvatarAlmirena

    1. http://www.youtube.com/watch?v=pX8syQSwNYM

    2. http://www.youtube.com/watch?v=DviHzZgHb7Y

    3. http://www.youtube.com/watch?v=BIYfxsutrvM

    4. http://www.youtube.com/watch?v=hxweZXS8sq4

    5. http://www.youtube.com/watch?v=z5Oktr9ldKs

    6. http://www.youtube.com/watch?v=R0_Uxh1g8Sc
    (извинявам се,че към клипчетата няма субтитри.Не успях да намеря такива със…)
    Искрено се надявам само за едно нещо,след като останах погнусена от случая,че това,което са сторили тези изродчета (които днес вече са пораснали изроди,живеещи в уюта на своята несправедлива анонимност,че и пари са взели за престъплението си!???), ще се връща хилядократно на техните деца и внуци (ако Господ все пак допусне те да имат такива,защото не заслужават!)!!! Дано душата на малкото момченце е намерила покой във вечността…Т_Т

  8. AvatarДжу

    Просто такива малки изродчета не трябва да се помилват … на 10 убиваш бебе на 20 знае ли се какъв ще станеш .. той Ралф Бълджър го е казал много добре „Джеймс имаше правото да живее, правото да порасне, да обича и да бъде обичан и да има свои собствени деца. Но те му отнеха тези права, така че те самите не би трябвало да имат такива, без значение дали говорим за правото на личен живот или правото да се скриеш“.

  9. AvatarAni

    Takova hubavo i slyn4evo detence ;(
    Trqbva6e da izgniqt v zatvora tiq dvamata!

  10. Avatarмими

    не мога да си предстажя какъв ужас е преживяло детето,което е обгрижвано и виждало само хубаво.затова и именно се доверява на тези батковци-дяволи за мен.тези изроди изобщо не трябва да са живи камолу да имат нова самоличност!срам за английското правосъдие!

  11. AvatarВиктор

    Мими хайде недей така! Отначало е било игра, нали знаеш? Оу, но обществото винаги се усеща след това! Защо никой възрастен не е отишъл и да помогне на малкия Джеймс. Иначе жалко за момченцето, но за мен Робърт е виновен за всичко!!! Той е виновен!!

  12. AvatarLed

    Срам за правосъдието в Англия да даде доживотен имунитет без да знаят къде са на двама социопати.

    Според мен трябваше да обявят публично къде се намират тия двамата шебеци.

  13. Avatarмариела

    Интересувам от серийни убийци,не точно самите убийства а психиката на убиеца,така че може да се каже че сън чела за какви ли не жертви и малки и големи.Свикнала съм да не обръщам толкова внимание на самите жертвите,а да разглеждам извършителя като цяло,но признавам след прочита на тази статия съм плакала буквално със сълзи…Заради една на пръв поглед невинна шега на по големи „батковци“ едно толкова малко,невинно и изплашено същество е било измъчвано в такъв голям интервал от време и след това безмилостно убито,а извършите си живеят със нова самоличност и ще си имат деца на неговата възраст? Убиецът дори и малък си остава убиец,а когато е предумишлено и жестоко това го прави психопат макар и малък :)

  14. AvatarMarti

    Според непотвърдени информации Роберт Томпсън живее с любовник си от няколко години. Английското правителство е похарчило над ЧЕТИРИ МИЛИОНА паунда за да им осигури анонимност и нови самоличности. Джон е осъден през 2010 на две години затвор за притежание и разпространение на педофилски снимки. Освен злоупотребата с алкохол и кокаин Джон в продължение на една година се представял в различни чатове за жена и ужким „продавал“ осемгодишната си дъщеря за секс.

  15. AvatarJKTT

    Миличкото,направо се разплаквам,защото и аз имам малко братче като него.Да почива в мир мънинката му душичка.

  16. Avatardinko.gospodinov17

    В тия така наречени „демокрации“ в западна европа има,изглежда,нещо тотално сбъркано.Освен поредицата абсурдни обстоятелства,довели до фаталния край,решаващ фактор е и средата,в която са израстнали тия гаменчета.Лесно е да ги съдим постфактум,ама я си задайте въпроса:Колко ли още ги има такива като тях,отрочета на нехранимайки и татковци,които в „благоприятния“ момент ще избухнат,извършвайки нещо чудовищно и непоправимо?

  17. AvatarМосквич 412

    Уместно е да си зададем този въпрос и тук-в България.

  18. AvatarKpaxian

    Джон Венабълс, единият от малолетните убийци, с новата си идентичност през 2010 г.е арестуван и върнат в затвора за разпространение на детска порнография в интернет.

  19. AvatarЛилия

    Заслужават смъртно наказание извергите , ако не бяха те момчето сега щеше да е на 23 години вече и да се радва на живота си да празнува абитуриентски си бал , да се радва на стунтските години и т .н

  20. AvatarЛилия

    Дано си получат някой ен заслуженото наказание за злодеяние та това детенце да почива в мир най – накрая

  21. AvatarCveti

    Това е ужасна история и потресаващо престъпление,за което би трябвало да има подобаващо наказание,независимо дали убийците са възрастни или деца!Най-малкото,което можем да пожелаем на тези момчета е споменът и вината за това,което са извършили да ги преследва цял живот,да нямат капка спокойствие и съвестта им да ги осъди така като истинския съд не го е направил!Колкото до Джеймс,дано да почива в мир!

  22. AvatarMaggie

    И в крайна сметка, Джон миналата година получава трета нова самоличност след като е хванат с детска порнография и лежи отново в затвора, станал наркоман и на няколко пъти разкрива, че е убиец. Да, браво, на психиатъра, който 2001 казва, че те са напълно реабилитирани и едва ли отново ще постъпят по криминален начин..

  23. Avatarivi

    Няма такова нещо като бивш наркоман, бивша проститутка и бивш убиец. И който твърди обратното, значи просто никога не му се е налагало да разбере….и като идиот все ще повтаря – „те са били само деца“, „миличките,средата е виновна“, „бедните, майка им ги е шамарила“ и т.н.
    И моята майка и баща са ме поступвали сериозно, но не съм сериен убиец, нито само убиец.
    Имам прекрасно семейство и най-страхотния 2-годишен син на света.
    Лично аз без колебание бих „светил маслото“ на двете уродчета при първа възможност… мръсни гадове, нямало с какво да си играят….

  24. AvatarЛилия Костова

    Ако това беше моето дете тези лично щях да очистя тези изродчета още тогава и после да ги лежа ! Те очевидно не са се поправили и няма и да се поправят щом единия от тях го хващат на няколко пъти с детска порнография . А относно това че родителите им са ги шамарили малко им е било трябвало е повече да ги бият , за да станат хора !

  25. Avatarсветла

    Нека да започна с почивай в мир мъничко дете!
    Сега ще ви кажа моето мнение и личен опит от англичаните след толкова години прекарани в Англия. Както повечето коментират е от невъзпитание и незаинтересованост от майките и бащите,така е но има и други причини.Имам приятел англичанин и така разбрах много неща за тях.Те учат до 16 г. задължително и после отиват в колеж или почват работа. Момичетата почват да раждат деца за да взимат помощи и до 30 г.имат поне 4 или 5 (като нашите цигани) и са сменили 4 мъже най-малко.Тези деца минават през какво ли не до 16 г. възраст и така цикъла се повтаря.Говоря за долният слой на обществото като тези в статията.Всеки знае какъв стрес е да гледаш и имаш деца и то 4,5,6 броя си е направо ужасен стрес.Те са оставени на произвола на съдбата да се оправят сами понеже майките им са вдигнали ръце от тях и са се алкохолизирали или дрогирали.И си мисля те за какво правят толкова много дали защото обичат децата или заради помощите и да не работят?Ами недейте да правите толкова деца като не можете да се грижите за тях защото се преръщат от невинни същества в убиици алкохолици или наркомани.Тези семейства са алкохолици наркомани мързели луди затъпели морално расисти също така и живеят в общински жилища чакат само на държавата с две думи долни отрепки.И лошото че и нашите отиват по този път което не е добре да ставаме като тях.Опази боже от такива изроди.Иначе са голямата работа живеят в богата държава всичко им е наред и си имат всичко и си казват ,,скучно ни е,дай да убием някой…,,Няма да продължавам да коментирам няма смисъ.Само като за последно да кажа че заслужават същото да им направят на тях но системата пази такива изроди.Как не са се спряли в някакъв момент къде са били човешките добродетели в тях не знам не мога да си го обясна.

  26. AvatarТаня

    Браво Светла, много добре казано. Аз макар, че препрочитам почти всички статии за ен- ти път просто почти не мога да го направя със статиите за убийство на деца. Няма по- страшно нещо, от затрит мъничък живот

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarТаняСмъртта на Джеймс Бълджър... { Браво Светла, много добре казано. Аз макар, че препрочитам почти... } –
  • User AvatarТаняВелма Барфийлд: Серийна отровителка { Как пък всички откриват Бог, когато им запари под задника?... } –
  • User AvatarТаняДаян Даунс: Майка-детеубийца или... { Майка ли? Това няма как да бъде майка а само... } –
  • User AvatarТаняГражданинът Х: Андрей Чикатило... { Наистина потресаващо, но защо Московича,пише че е изведен навън и... } –
  • User AvatarТаняФил Спектър: Лудият гений... { Личи си му, че е откачен! Колкото грозен, толкова и... } –
  • User AvatarТаняИсеи Сагава: Японският канибал... { Пари, пари, пари и пак пари. В която част по... } –