Публикувано на: 27 ноември, 2008

Джон Дилинджър, Хари Пиърпонт, „Бебока“ Нелсън и останалите членове на бандата на Дилинджър, която се занимавала главно с обири на банки, имали статута на знаменитости и всяко тяхно приключение било следено отблизо от американската общественост подобно на сапунен сериал. Тази известност се дължала на изключителната непопулярност на банковите организации в периода на Голямата депресия, тъй като доста хора били изгубили спестяванията си по тяхна вина.

Естествено ФБР и в частност неговият началник Дж. Едгар Хувър били възмутени от вниманието, което се оказвало на тези долни престъпници, но се налагало да се постараят доста повече, за да заловят „Обществените врагове №1″.

Робин Худ

По време на Голямата депресия обществеността била крайно негативно настроена към банковите институции. Много от тях фалирали, загубвайки безвъзвратно спестяванията на милиони трудещи се. Останалите банки, които успели да се задържат, били принудени от тежката икономическа ситуация да изземат домовете, фермите и компаниите на длъжниците си.

Точно поради тези причини банковите обирджии не били смятани за особено ужасни престъпници от средностатистическия американец. Те дори се сдобиват със статут подобен на Робин Худ, когато унищожават архивите с ипотеки на някои от банките, които ограбват. Дръзките обири и умелите бягства изглеждат бляскави и вълнуващи особено когато крадците са привлекателни, любезни и фотогенични.

Така Джон Дилинджър, Хари Пиърпонт и Бебока Нелсън се превръщат в знаменитости, чийто подвизи интересували  силно разлюляните от Депресията американци, които очаквали поредното им приключение с нетърпението, с което се очаква следващият епизод от сапунен сериал.

Дж. Едгар Хувър

Дж. Едгар Хувър

Не всички се забавлявали от изпълненията на тези нови герои извън закона, които се появяват по време на периода станал известен като Криминалната вълна на Средния запад. Във Вашингтон окръг Колумбия Дж. Едгар Хувър и неговото новооперено Федерално бюро за разследване били възмутени от начина, по който американските граждани превръщали в идоли тази нова порода престъпници – Дилинджър, „Хубавеца“ Флойд, „Картечницата“ Кели, Бони и Клайд и други – и започнали да полагат усилия за тяхното залавяне.

Самооправдателната обосновка на Хари Пиърпонт – „Аз крада от банкерите, които крадат от народа“ – не минавала пред праволинейното ФБР. Хувър виждал в Дилинджър и неговата банда заплаха за морала на нацията. Бързо били създадени нови закони за борба с престъпността, според които банковите обири и транспортирането на крадени стоки, или престъпник бягащ от закона през един щат в друг, ставали федерални престъпления попадащи под юрисдикцията на ФБР.

Големият шанс на Хувър дошъл в началото на март 1934 г., когато Дилинджър успял да се измъкне от „невъзможния за бягство“ затвор в Индиана, откраднал колата на шерифа и преминал през границата с щат Илиноис, попадайки по този начин в графата федерални престъпления. Хувър организирал специална операция за залавянето му.

Младият Мелвин Първис, син на богат южняшки аристократ с големи връзки, отговарял за офиса на ФБР в Чикаго. Дилинджър се превърнал в негов проект. „Малкият Мел“ компенсирал слабостта и ниския си ръст с амбиция и интелект. Но той бил изправен срещу лукавата банда на Дилинджър. Тези мъже били истински професионалисти.

Малка Бохемия

Дилинджър успявал да избегне заложените му капани за повече от месец. През април 1934 г. на бандата й трябвало убежище, където да се скрие. Един от тях предложил летния курорт в северен Уисконсин, наречен Малката Бохемия. Прекрасната вила била построена преди няколко години от Емил Уанатка, емигрант от Бохемия, който бил завързал приятелски отношения с контрабандистите и гангстерите по време на Сухия режим.

Джон Дилинджър и Емил Уанатка

Джон Дилинджър и Емил Уанатка

На 20 април Дилинджър и неговата банда пристигнали във вилата заедно със съпругите и приятелките си. В момента бил слабият туристически сезон и имало достатъчно свободни стаи. След вечеря Уанатка седнал да поиграе карти с гостите си. Тогава той забелязал оръжията и кобурите им. Той и съпругата му Нан се досетили кои може да са тези мъже и двамата били ужасени.

В крайна сметка Уанатка повдигнал въпроса пред Дилинджър, който направил всичко възможно да успокои домакина си.

„Не се притеснявай“ – казал му Дилинджър. – „Искам да поспя и да се подкрепя за няколко дни. Искам да си почина. Ще ти платя добре и после всички ще си тръгнем“.

Всеки път, когато звъннел телефонът, някой от бандата надавал ухо. Всеки път, когато пред вилата спирала кола, Уанатка трябвало да обяснява кой е дошъл. Всеки път, когато някой от вилата отивал в града, той бил придружаван от гангстер. Уанатка се страхувал за Нан и десетгодишния си син. Той бил особено уплашен от Бебока Нелсън -  един наистина опасен психопат.

На Уанатка му дошло до гуша. Той написал писмо до един свой познат от Правосъдния отдел в Чикаго. Нан пъхнала писмото в корсета си и помолила Дилинджър да я пусне да отиде на рождения ден на племеника си. Той се съгласил и дори не настоял някой от бандата да я придружи.

С огромно облекчение Нан и синът й се качили в колата и потеглили. Тогава тя забелязала, че ги следи друга кола. Когато намалила, за да види кой е отзад, тя изпаднала в паника – следял я най-страшният от бандата – Бебокът Нелсън.

Нан Уанатка

Нан Уанатка

Нан продължила да кара бавно, докато стигнала до S-образната част от пътя пред дома на брат й. Щом се скрила от погледа на Нелсън, тя се втурнала към дома на брат си, взела го и успяла да се върне на магистралата преди Нелсън да усети, че е изчезнала. Тя дала писмото на брат си и на следващия S-образен участък с помощта на същия номер го оставила в началото на град Мърсър.

Нан влязла в един магазин за хранителни стоки в Мърсър и купила бонбони. От колата си Нелсън я посочил предупредилно с пръст. Нан видяла брат си, който вече бил пуснал писмото, качила го в колата си и тримата се запътили към рождения ден на сина на по-големия й брат в Манитоуиш Уотърс, Уисконсин. Там тя доверила на семейството си за ситуацията с бандата на Дилинджър в Малка Бохемия.

Те измислили план. Осъзнавайки, че местният шериф не може да мери сили с хората на Дилинджър, те решили да се свържат с офиса на ФБР в Чикаго. Това бил шансът, който чакал Мелвин Първис. За разлика от другите агенти на ФБР, той много харесвал публичността.

Мелвин Първис

Мелвин Първис

Ето как Толанд описва амбициозният млад ерген:

„Той беше дребен мъж със светли, бдителни очи, който се обличаше според модата и беше толкова суетен, че сменяше ризите си по три пъти на ден. Завършил право в Университета в Южна Каролина, той се изразяваше с приятно учтив, провлечен говор. Спокойно можеше да мине за преуспял млад брокер, но не и за агент на ФБР. Първис бе компетентен администратор, човек с неоспорим кураж, и, въпреки лесната си раздразнимост, бе харесван от подчинените си“.

Веднага щом получил сведенията за Малка Бохемия Първис се свързал с Хувър, който му обещал да изпрати по въздух подкрепления от щаба в Сейнт Пол.

С подкрепленията пристигнал и заместник-директорът на ФБР Хю Клег. Тази суперзвезда на федералното бюро поела командването, а Първис заел второто място. Агентите от Чикаго посрещнали помощта на летището в Райнландър Уисконсин, което било най-близкото летище до Малка Бохемия.

Фиаското на ФБР

Докато федералните се подготвяли за нападение, Дилинджър и компания се готвели да продължат по пътя си. Дилинджър поискал вечерята да се сервира рано, за да могат да потеглят. Било неделя следобед и барът бил пълен с постоянни клиенти. На горния етаж Дилинджър изучавал пътната карта.

Някъде в около 16:00 ч. сестрата на Нан, госпожа Вос, дошла с колата си да каже на сестра си, че нейният съпруг Хенри е успял да се свърже с ФБР. Нан й прошепнала, че гангстерите си заминават рано тази вечер. Г-жа Вос побързала да си тръгне и предала тази информация на мъжа си, който щял да се срещне с ФБР на летището в Райнландър.

ФБР извадило неочакван късмет благодарение на предпазливостта на Дилинджър. По-рано същият ден той бил изпратил Пат Райли до Сейнт Пол, за да купи муниции. Той взел едно от момичетата на бандата със себе си. Докато Райли отсъствал, Дилинджър скрил другите две коли в гаража. Бандата чакала само тях двамата, за да могат да потеглят. Обаче, когато Райли пристигнал и видял, че другите коли ги няма, той се изплашил. Помислил, че бандата го е зарязала, или още по-лошо, че са заловени и сега ще хванат и него. Райли обърнал колата и решил да се върне чак когато се стъмни.

Минавало 18:00 ч., когато агентите от ФБР кацнали в Райнландър. Те били планирали да извършат акцията в 4:00 ч. на следващата сутрин, но сега всичко се било променило и се налагало да действат незабавно.

Агентите пътували в пет коли. По пътя две от тях се повредили от лошите пътища. Осмина агенти били принудени да се возят отвън на страничните стъпала на автомобилите, блъскани от лютия зимен вятър. Клег и Първис разработили план: „Трима агенти, носещи бронежилетки, щели да нахълтат във вилата през главния вход. Друга група щяла да заходи отляво на вилата, чак до езерото, и да попречи на всеки, който се опита да избяга. Същата схема щяла се приложи и отдясно. По този начин бандата щяла бъде затисната от три страни. Четвъртата страна, езерото, била непроходима.

Планът бил добър, но те не взели под внимание три ключови фактора от местността, които липсвали на картата на Вос: канавката отляво на вилата, оградата от бодлива тел отдясно и стръмния бряг, който би могъл да прикрие евентуално бягство покрай езерото. Вос не се сетил да предупреди Първис и за двете кучета пазачи на Уанатка.“ (Толанд)

Малка Бохемия

Малка Бохемия

Когато агентите тихо се приближили до ярко осветената вила, ги очаквала голяма изненада. Двете кучета пазачи се разлаяли яростно. Агентите се втурнали да заемат позициите си смятайки, че елементът на изненада е отминал. Но бандата била дотолкова свикнала с непрекъснатия лай на кучетата, че не му обърнала внимание.

Трима от клиентите на бара избрали точно този момент, за да платят и да си тръгнат. Междувременно двама от барманите излезли да проверят какво е разлаяло кучетата. Тримата клиенти вече вървели към колата си на паркинга.

Клиентите, които се качили в колата на паркинга, били Джон Хофман, служител на бензиностанция, и двама работници от близкия лагер – Джон Морис и Юджийн Босеню. Когато Хофман запалил двигателя,радиото което не било изключено, мощно изкънтяло. Клег и Първис  сметнали, че тримата мъже са членове на бандата, които се опитват да избягат, и заповядали на агентите да прострелят гумите на колата им. Вкочанените и нервни агенти открили огън по автомобила, улучвайки и тримата мъже вътре в него. Хофман изкочил от колата и се затичал кървящ към гората. Морис се доклатушкал обратно във вилата. Босеню не отишъл никъде – той бил убит моментално.

Кучетата не успели да привлекат вниманието на бандата, но изстрелите определено го направили. От вилата незабавно бил открит насрещен огън, но той продължил само няколко секунди. Бандата била съставила подробен план за бягство още в деня на пристигането си. Дилинджър и неговите другари Хомър ван Митър, Джон „Червения“ Хамилтън и Томи Карол, изпълнинили плана без грешка. Те излезли през задната част на къщата, изтичали надолу по стръмния бряг на езерото и свили вдясно. „Бебока“ Нелсън свил вляво. Агентите, опитвайки се да следват техния собствен план, паднали в канавката или се заплели в бодливата тел от двете страни на вилата.

Междувременно раненият Джон Морис пропълзял по пода на вилата до телефона и вдигнал слушалката. Местният телефонен оператор Алвин Кьорнер се обадил от другата страна. Морис казал: „Алвин, ние сме при Емил! Всички са избити!“

Нелсън щял съвсем скоро да посети Кьорнер. За ирония, същото щели да направят Уанатка и неговите двама бармани, след като се спасяват от вилата. Нелсън подбрал Уанатка и Кьорнер в колата си точно когато пристигнала колата на агентите от ФБР, в която били У. Картър Баум, Джей Си Нюман и местният полицай Карл Кристенсен. Нелсън излязъл от колата си и се приближил до тяхната.

„Търся г-н Кьорнер“ – казал Нюман, без да подозира кръвопролитието, което го очаквало.

Нелсън вдигнал пистолета си към мъжете и им наредил да слязат от колата. „Знам, че вие, копелета, носите жилетки, затова ще ви гръмна под и над тях“.

Казвайки това, той прострелял Нюман в главата. Агентът оживял по чудо, но Баум не бил такъв късметлия. Той умрял на място, а Кристенсен бил прострелян осем пъти, но оцелял.

Хувър бил обещал на вестниците нещо специално. Новината била наистина такава. Акцията се превърнала в един от най-големите гафове в историята на ФБР. Те били убили невинен човек и били ранили двама други, един от техните собствени агенти бил убит, друг ранен, а трети служител на властта прострелян многократно. Уил Роджърс обобщава всичко това: „Дилинджър бил обграден и трябвало само да излезе, за да го застрелят, но една група хорица го изпреварила и те решили да застрелят тях. Следователно, Дилинджър може да бъде застрелян само, ако случайно се смеси с група невинни хора.“

Малкият Джони

Малкият Джони Дилинджър бил лошо момче. Колкото повече растял, толкова по-големи ставали белите му. Той е роден на 22 юни 1903 г., в едно тихо предградие на средната класа в Индианаполис. Неговият баща Джон Уилсън Дилинджър бил мрачен, религиозен човек, който направил всичко по силите си да втълпи на сина си своите строги морални стандарти. Но самият той противоречал на строгата си дисциплина, подарявайки на момчето материални неща като велосипеди и играчки.

Малкият Джони

Малкият Джони

Майката на Джони починала от удар, когато той бил едва на три години. Неговата шестнадесетгодишна сестра Одри поела ролята на жената в домакинството. Това не продължило дълго, тъй като след малко повече от година тя се омъжила и започнала да гради свое собствено семейство. Когато Джони бил на девет години, баща му се оженил за млада жена на име Елизабет Фийлдс. В началото момчето чувствало завист към нея, заради топлината и вниманието, които й отделял баща му, но впоследствие започнал да се възхищава и да обожава своята мащеха.

Не след дълго Джони станал главатар на детска банда наречена „Мръсната дузина“. Бандата започнала да краде въглища от вагоните на „Железници Пенсилвания“, които минавали през квартала. В крайна сметка те били заловени и изправени пред съда за малолетни престъпници. Дилинджър бил единственият сред другарите си, който не се изплашил от съдебната зала и съдията.

„Дилинджър стоеше със скръстени ръце, накривена шапка и зяпаше втренчено съдията – междувременно дъвчейки дъвка. Когато съдията му нареди да свали шапката си и да изплюе дъвката, Дилинджър се усмихна накриво и бавно и демонстративно залепи дъвката върху шапката си“. (Толанд)

Дилинджър и неговият най-добър приятел Фред Брюър, който бил продукт на разбито семейство, били непрекъснато заедно. Двете момчета често играели в една дъскорезница и се научили да работят с уредите там без никой да разбере. Веднъж те завързали едно друго момче на поточната лента и включили голямата дискова резачка. Дилинджър спрял машината чак когато момчето било на един метър от смъртта.

Бащата на Джони

Бащата на Джони

Баща му започнал много да се притеснява за Джони и то с пълно право. Боят и другите наказания само го правели още по-непокорен. Един следобед когато бил на тринадесет, той и неговите приятели грабнали едно момиче и я завлекли в една изоставена, стара барака, където я изнасилили.

На шестнадесет години той напуснал училище против волята на баща си и отишъл да работи в дъскорезницата. Там показал завидни технически умения, но работата била скучна и той напуснал. След това си намерил работа като механик. За известно време всичко вървяло добре и баща му започнал да диша по-леко. Но доброто поведение на Джони не продължило дълго. Скоро той започнал да отсъства по цели нощи, напълно погълнат от противоположния пол.

Бащата на Дилинджър взел крайно решение: той бил готов да се пенсионира и отдавна си мечтаел да притежава ферма, затова продал своя магазин за хранителни стоки и няколкото къщи, които имал. След това цялото семейство се преместило в здравословната селска атмосфера на една ферма в Муърсвил – родното място на втората му жена.

Снимка на Джони от гимназията

Снимка на Джони от гимназията

Джони се държал прилично в началото и дори се записал в местната гимназия, но скоро се провалил по всички предмети, с изключение на „приложната биология“. Учителите поискали баща му да дойде, за да обсъдят проблемите на сина му, но той им отказал под предлог, че е твърде зает. Малко преди зимната ваканция, Дилинджър напуснал училището завинаги.

Баща му не можел повече да толерира неговото поведение, затова той се преместил в Мартинсвил където можел да прекарва цялото си свободно време в сваляне на момичета. Само едно момиче успяло да спечели уважението му – втората дъщеря на неговия чичо Франсис Торнтън. Той бил готов да сложи край на дивия си живот и да се ожени за нея, но чичо му направил всичко възможно да сложи край на връзката им. Това оказало върху него дълготраен ефект.

Преломна година

Макар Джони да не се справял добре в училище, той обичал да чете за Дивия Запад и често отегчавал приятелите си с истории за любимия си герой Джеси Джеймс. Джеси притежавал качествата на Робин Худ и впечатлявал младия Джони не само с дързостта си, но и с добрината си към жените и децата.

Джони търсел нещо – дали това било любовта, която очевидно не получавал вкъщи, или просто секс – не е ясно. Той обичал жените и непрекъснато преследвал нова връзка. Джони прекарвал много време в Мартинсвил Индиана и след като местните момичета започнали да го отхвърлят, той се преместил в Индианаполис, където се заигравал с тамошните проститутки. Това в крайна сметка му докарало гонорея.

Отношенията между Джони и баща му продължавали да се влошават, тъй като старият Дилинджър ставал все по-разтревожен от начина на живот на сина си. Чашата преляла на 21 юли 1923 г., когато Джони имал среща с една млада дама от Индианаполис, за която се говорело, че чака дете от него. Когато баща му отказал да му даде колата си, Джони отишъл до местната църква и откраднал една. По-късно същата вечер той бил спрян от един полицай в Индианополис, който станал подозрителен от обясненията на Джони и го накарал да слезе от колата. Джони се измъкнал и избягал. Осъзнавайки, че не може да се върне у дома, той се записал във Военноморския флот.

Организираният живот в армията не бил по вкуса на Джони. Той бил назначен на линейния кораб „Юта“, който щял да бъде потопен години по-късно при атаката над Пърл Харбър. Щом корабът акостирал в Бостън, Джони скочил на брега и се запътил обратно към дома в Муърсвил. Военната му кариера продължила по-малко от пет месеца.

1924 г. щяла да се окаже преломна година в живота на Джони. В тази година той става съпруг, крадец на пилета, местна бейзболна звезда, обирджия и затворник. След като дезертира от кораба „Юта“ през декември той се връща вкъщи и се запознава с 16-годишната Берил Ховиас. На 24 април Дилинджър и Ховиас пристигнали във фермата на баща му хванати за ръка и обявили, че са се оженили.

Семейният живот не успял да опитоми Джони и след няколко седмици той бил арестуван за кражбата на 41 пилета. Баща му успял да уреди случая извън съда, което не се отразило благоприятно на отношенията им. Споровете между тях продължавали и в крайна сметка Джони и Берил се преместили при нейните родители, а Джони си намерил работа като тапицер.

През това лято Джони играел в бейзболния тим на Мартинсвил, където станал близък приятел с Ед Сингълтън, един от реферите. Сингълтън бил далечен роднина на втората майка на Джони и бил описван като слаб, измъчен човечец с ципести пръсти, който доста си пийвал. След години точно проблемът с пиенето го кара да падне в несвяст на железопътните линии, където бил обезглавен от минаващия товарен влак. Междувременно Сингълтън става първият партньор в престъпленията на Джони.

В една съботна нощ, в началото на септември, Дилинджър, въоръжен с пистолет .32 калибър и голям болт увит в носна кърпичка, нападнал собственика на един местен магазин за хранителни стоки, който се бил запътил на бръснар. Сингълтън бил казал на Джони, че магазинерът ще носи със себе си дневния оборот. Оказало се, че не е така. Дилинджър ударил човека по главата с големия болт, но онзи му се опрял и в боричкането пистолетът изгърмял. Джони си помислил, че е застрелял магазинера и хукнал да бяга надолу по улицата, където Сингълтън трябвало да го чака с колата за бягство. Но него го нямало.

Местният прокурор убедил бащата на Джони, че съдът ще прояви снизходителност, ако синът му пледира за виновен. Джони се появил в съда без адвокат. Неговият баща, който някога бил твърде зает, за да се срещне с учителите му, сега бил твърде зает, за да дойде в залата. Съдията осъдил младия Дилинджър на от 10 до 20 години в затвора в Пендълтън. Още с влизането си в затвора 21-годишният наперен Дилинджър бил изправен пред директора и му казал: „Няма да ви създавам други главоболия, освен че ще избягам“.

Чиракът

Меко казано Джон Дилинджър съвсем не бил примерен затворник. Той направил първия си опит за бягство след по-малко от месец, за което добавили 6 месеца към присъдатата му. След по-малко от седмица той бил откаран във Франклин Индиана за делото срещу Сингълтън. Сингълтън, който имал адвокат, бил осъден на от 2 до 14 години затвор. По време на обратния път към Пендълтън Дилинджър успял да се измъкне от пазачите, но бил заловен скоро след това.

След по-малко от пет седмици той направил още един неуспешен опит за бягство, за което му дали още 6 месеца. В периода 1925-31 г. Дилинджър бил наказван за многобройни провинения като хазарт, държане на бръснач в килията си, унищожаване на собствеността на затвора, контрабанда на храна и неспазване на затворническия правилник. Всички тези провинения му докарвали или престой в изолатора или допълнително време към присъдата му.

В затвора той станал близък приятел с един човек, който щял да окаже голямо влияние в живота му – Хари Пиърпонт. Хари, също като Дилинжър, бил привлекателен, любезен млад мъж, който имал огромен успех с противоположния пол. Пиърпонт бил висок над 1,80 м. и имал пясъчно руса коса и сини очи.

Хари бил с една година по-възрастен от Джони. Той бил лежал в Пендълтън и преди за кражба на кола и раняването на собственика й. Този път бил осъден за банков обир в Кокомо. След като се опитал да избяга Пиърпонт бил преместен в затвора в Мичиган Сити.

Хомър ван Митър

Хомър ван Митър

Дилинджър се уредил на работа в затворническия шивашки цех за ризи, където се сприятелил с високия и слаб шегаджия Хомър ван Митър. Хомър често се правел на клоун, за което бил непрекъснато и жестоко наказван от пазачите. Той бил в затвора за кражбата на няколкостотин долара от пътниците на един влак, като преди това бил откраднал кола и бил правил други дребни нарушения. Заради непрекъснатите си шутовщини Ван Митър бил считан за опасен дегенерат и също бил прехвърлен в Мичиган Сити.

Все още женен и много самотен, Дилинджър написва на съпругата си Берил едно екстравагантно романтично писмо: „…Скъпа моя, ще бъдем толкова щастливи, когато се върна у дома при теб и прогоня тъгата ти. Любима, толкова много те обичам и искам единствено да те направя щастлива…“

За младата Берил чакането било непосилно дълго. През 1929 г. тя подала молба за развод, който й бил даден от същия съдия, който бил вкарал Джони в затвора. За да се пребори с депресията Джони решил да се стегне и се записал в училището на затвора. За пръв път в живота си той учел усилено и бил отличен ученик.

В деня на първото изслушване за предсрочно освобождаване на Дилинджър, през юли 1929 г., губернаторът на Индиана Хари Лесли, който бил и член на комисията, наблюдавал играта на Джони в бейзболния мач на затворниците срещу един местен полупрофесионален клуб. Като бивш спортист губернаторът бил впечатлен от способностите на Дилинджър. За нещастие досието за поведението на Джони в затвора не направило добро впечатление на комисията и помилването му било отказано. Тогава Дилинджър поискал да бъде прехвърлен в затвора в Мичиган Сити, който бил най-строго охраняваното учреждение в щата. Комисията по помилванията се слисала. Дилинджър искал да бъде отново с приятелите си, които били прехвърлени там, но казал пред комисията, че държи да бъде преместен заради по-добрия бейзболен отбор в мичиганския затвор. Молбата му била удовлетворена.

Затворът в Мичиган Сити бил тягостно място, но Дилинджър бил въведен от Пиърпонт в елита на престъпниците – банковите крадци. Нашият дипломиран дребен крадец сега получил възможност да завърши магистратура. Тази възможност се увеличила с идването на Уолтър Дитрих, който обучил Пиърпонт и неговите колеги в системата на Хърман „Барона“ К. Лам – един офицер от пруската армия, който се превръща в невероятно успешен банков крадец.

Джон Хамилтън

Джон Хамилтън

Първата стъпка в системата била изучаването на плана на банката мишена, местоположението на сейфовете и кой отговаря за тях. Следващата стъпка била репетицията, в която на всекиго се давала определена задача и точно определено време за изпълнението й. Крадците трябвало да напуснат банката в рамките на определеното време с или без плячката. Последната стъпка се състояла в сдобиването с много бърза кола и добре проучен маршрут за бягство.

Тясната група на Пиърпонт се състояла от „Дебелия Чарли“ Макли – 44-годишен банков крадец от Охайо; Джон „Червения“ Хамилтън – як, 34-годишен банков крадец; Ръсел Кларк – млад мъж, който излежавал присъда за единичен банков обир; Дилинджър и по-късно дошлият Дитрих.

Първи удари

Всички, освен Дилинджър, имали големи присъди и отчаяно искали да избягат. Най-възрастният и опитен сред тях Макли измислил прост план за бягство, в който подкупите били движещата сила. Онова, от което имали нужда за осъществяването му били достатъчно пари, за да подкупят ключовите пазачи, няколко оръжия и местенце, където да се скрият за известно време.

„Пиърпонт решил да говори с Дилинджър, който бил излежал по-голямата част от присъдата си. Ако им помогнел да избягат, те щели да го включат в следващия си обир. Едно такова бягство, разбира се, изисквало огромна сума пари и те щели да го научат как да се сдобие с тях.

Те обещали да му дадат списък с най-удачните банки и магазини за обир, както и списък с имената и адресите на надеждни съучастници. Той щял да разполага с информация къде да скрие откраднатите стоки и пари и как да се отървава от облигациите. На кратко, той щял да знае за банковите обири всичко, което знаели и те“. (Толанд)

Хари Пиърпонт

Хари Пиърпонт

Пиърпонт и Ван Митър били непоправими, дългогодишни банкови крадци. Свързването на Дилинджър с тях и с техните приятели Макли, Ръсел Кларк и Джон „Червения“ Хамилтън щяло да предопредели до голяма степен бъдещето на младежа. В свободното си време, а то било предостатъчно, те обучавали Дилинджър в изкуството на успешния банков обир.

През май 1933 г. Дилинджър бил обитател на затвора в Мичиган вече от четири години. Той успял да получи предсрочно освобождаване благодарение на едно злощастно стечение на обстоятелствата. Управата на затвора била уведомена, че втората му майка е на смъртно легло. На 22 май 1933 г. Дилинджър напуснал затвора, но когато пристигнал у дома, майка му вече била починала. След опелото той уверил баща си, че смята да се превърне в почтен гражданин.

Две седмици след излизането си Дилинджър вече бил успял да направи връзка с двама от списъка на Пиърпонт – Уилям Шоу и Пол Паркър – като им се представил като Дан Дилинджър. Шоу и неговият приятел и бивш затворник Нобъл Клейком били част от група, наричаща себе си „Бандата на Белите фуражки“, която специализирала в малки обири в местната околност.

Първото място, което ударили, бил един супермаркет. Плячката им възлизала на 100 долара.

Джони осъзнал, че с такива малки удари няма да успее да измъкне аверите си от затвора. Той избрал първата си банка. Ударът бил късмет на начинаещ. Той, Шоу и Паркър ограбили Националната банка в Ню Карлайл, Охайо без никаква засечка. В разгара на Голямата депресия те излезли от там с над 10 000 долара.

Но това било само началото. Дилинджър и колегите му ударили една дрогерия и още един супермаркет, сдобивайки се с 3 600 долара. След тези два обира за Дилинджър станало пределно ясно, че съучастниците му са напълно некомпетентни. Той започнал да търси други хора от списъка на Пиърпонт. Клейком и Шоу скоро били арестувани и изпратени в затвора.

На 17 юли Дилинджър пристигнал с новия си съучастник Хари Коупланд в град Дейлвил. Там, в малката Търговска банка, касиерката Маргарет Гуд провела разговор с изискания на вид Дилинджър, който поискал да говори с директора на банката. Маргарет му обяснила, че директорът в момента отсъства.

Внезапно тя се озовала срещу дулото на оръжие. „Е, скъпа“ – казал й той. – „Това е обир“.

Дилинджър грациозно прескочил преградата на гишето и сам си извадил 3 500 долара от трезора. След това наредил на всички да влязат в трезора и си отишъл. Скокът през преградата бил нещо, което мнозина запомнили. Той привлякъл вниманието и на капитан Мат Лийч от полицията в Индиана. Не минало много време преди капитанът да осъзнае, че новият банков крадец е Джон Дилинджър.

Отново влюбен

Докато Дилинджър бил в затвора, един от неговите съкилийници говорел непрекъснато за своята привлекателна сестра Мери Лонгнейкър. Дилинджър отишъл в Дейтън да я види под предлог, че ще може да уреди бягството на брат й. Мери била хубава 23-годишна жена с деца и съпруг, с когото в момента се развеждала.

Джони и Мери Лонгнейкър

Джони и Мери Лонгнейкър

Дилинджър бил очарован от нея и й предложил да заплати разходите по развода й. Той я преследвал постоянно, опитвайки се да я накара да му стане приятелка. „Мила“ – писал й той, – „липсваш ми както никой друг преди. Надявам се, че ще мога да прекарвам повече време с теб, защото, скъпа, страшно си падам по теб и, ако ти си на същата вълна, ще пратя всички по дяволите и това не са празни приказки. Знам, че ме харесваш, скъпа, но това не ми е достатъчно, защото аз съм луд по теб. Ти може никога да не почувстваш към мен това, което аз изпитвам към теб и, ако стане така, ще е по-добре да не те виждам повече, защото ще се чувствам като в ада… С много любов от Джони.“

Мери като че ли не проявявала голям интерес. Тя вече излизала със свестен мъж, който щял да бъде добър съпруг и втори баща за децата й, но тя не искала да загуби шанса брат й да се измъкне от затвора.

Капитан Мат Лийч бил твърдо решен да залови Дилинджър. Той получил сведения от детективската агенция Пинкертън, че той има приятелка в Дейтън, но не знаел коя е тя и къде живее – знаел само, че е сестра на затворник. Лийч потърсил помощта на полицията в Дейтън. След няколко дни, в началото на септември 1933 г., Лийч получил адреса на пансиона, в който Дилинджър бил наел стаи за нея. Полицията тайно отваряла писмата, които той изпращал на Мери, с надеждата, че ще разберат къде двамата ще се срещнат следващия път. Двама детективи се нанесли в същия пансион точно срещу стаите наети от Дилинджър.

Междувременно Дилинджър и Хари Коупланд продължавали да обират банки в Охайо и Индиана, спестявайки пари за бягството от затвора. Късметът им проработил на 6 септември. В този ден магазинът за трикотаж „Риъл Силк“ държал парите за заплатите на персонала си в Щатската банка на „Масачузетс авеню“ в Индианаполис, когато Дилинджър се приближил до заместник-управителя и му казал, че това е обир.  Управителят погледнал нагоре и видял „Дилинджър да седи на двуметровата преграда с кръстосани крака. На главата си носел закачливо килната сламена шапка, а в ръцете си държал съвсем небрежно насочен пистолет.“ (Толанд). Те си тръгнали с невероятната за времето сума от 25 000 долара. Дилинджър вече разполагал с достатъчно пари за изпълнението на плана за бягство.

Той задвижил операцията с помощта на двете приятелки на Пиърпонт – Пърл Елиът и Мери Киндер. Пърл предавала съобщенията и плащала подкупите. Мери трябвало да намери апартамент, където да се скрият избягалите мъже. Дилинджър купил оръжия, които прехвърлил в пакет през стената на затвора близо до игрището. За нещастие един затворник се натъкнал на тях и ги предал на пазачите. Директорът на затвора заподозрял несправедливо друга група осъдени и ги изпратил в изолатора.

Пърл измъкнала от затвора писмо от Пиърпонт, в което той обяснявал на Дилинджър как да вкара втори комплект оръжия в шивашкия цех на затвора, скрити в кутия с конци. Дилинджър направил всичко необходимо и датата на бягството била определена на 27 септември.

На 22 септември той най-сетне намерил време да навести Мери в Дейтън. Полицаите, които вече почти се били отказали да го чакат, били казали на хазяйката да им се обади веднага щом той се появи.

Толанд разказва как сержант У. Дж. Олдрич от дейтънската полиция приема обаждане малко след полунощ.

„Той е тук“ - изкрещяла една жена в слушалката.

„Кой е тук?“ – търпеливо запитал Олдрич.

„Джон Дилинджър, тъпо ченге такова!“

Без да губят време детективите нахлули в пансиона и арестували Дилинджър. Точно няколко дни преди приятелите му да предприемат дръзкото си бягство, Джони бил на път да се върне обратно в затвора.

Бягство от затвора

Дилинджър вече кротко си лежал в затвора в Лима Охайо, когато в шивашкия цех на затвора в Мичиган Сити пристигнала голяма кутия с конци. Управителят на склада Уолтър Дитрих, възпитаник на легендарния банков крадец „Барона“ Лам, отворил кутията и извадил от нея четирите оръжия и мунициите, които Дилинджър бил сложил вътре. Бягството било планирано за 27 септември, но Пиърпонт и останалите се страхували от изтичане на информация, затова решили да тръгнат на 26 септември. Новият директор нямал никаква представа за бягството, но заместникът му усещал, че се готви нещо, но не знаел какво и кога.

В следобеда на 26-и септември десет мъже се събрали в склада на шивашкия цех. Оръжията били раздадени на Макли, Пиърпонт и Хамилтън. Останалите имали фалшиви оръжия. Едно от тях те опрели в гърба на надзирателя на цеха и го принудили да ги отведе в двора на затвора.

На двора те взели за заложник един от пазачите – огромен мъж, когото наричали „Голямата Берта“. Пиърпонт му казал: „Ако се опиташ да въртиш номера, ще умреш на място. Разбра ли, храбрецо?“. Берта разбрал.

Надзирателят на цеха, натоварен с купчина ризи, повел затворниците, които също носели катове с ризи, през двора към стаята на пазачите. Никой нищо не заподозрял, защото това била обичайна гледка, а и присъствието на Голямата Берта правело нещата още по-достоверни.

Когато стигнали до главната порта, те нападнали ключаря. Директор Кънкел чул суматохата от кабинета си. Някой извикал „Това е бягство!“. Но, тъй като Пиърпонт бил насочил оръжието си в стомаха му, Кънкел решил просто да гледа, вместо да се прави на герой.

Когато затворниците минали през отключената порта, завалял проливен дъжд. Трима от тях взели назаем колата на шерифа, който тъкмо бил докарал някакъв нов затворник и отпрашили към Чикаго. Останалите шестима – хората на Пиърпонт и Макли – откраднали кола от една бензиностанция и потеглили към Индианаполис.

Това било най-голямото бягство от затвор в историята на щата Индиана. То, както и много други бяства след него, довеждат до прякора на учреждението – „хартиеният затвор“. Шест дни след ареста на Дилинджър „Чикаго Дейли Трибюн“ съобщава, че петима затворници „буквално са напуснали през болницата на затвора“.

Бегълците успяват да стигнат до скривалището си в Хамилтън Охайо, изплъзвайки се на косъм от блокадата устроена им от Мат Лийч. Един от затворниците, братът на Мери Лонгнейкър Джим Дженкинс, бил убит от местна хайка. Вече в убежището Пиърпонт осъзнал, че няма как да измъкнат Дилинджър без пари и оръжие – налагало се да извършат обир.

Спасяването на Дилинджър

Любовницата на Пиърпонт Мери Киндер се присъединила към бандата и се съгласила да кара колата за бягство. Макли убедил групата, че трябва да оберат банката в родния му град Сейнт Марис в Охайо. Въпреки че банката била затворена от държавната хазна, тя разполагала с голяма сума пари, предвидени за предстоящото й повторно откриване.

Мери Киндер

Мери Киндер

Пиърпонт се приближил до касиера с пътна карта в ръка. Касиерът го погледнал услужливо, готов да помогне, и тогава видял оръжието, което било скрито под картата. Пиърпонт и Макли си тръгнали с два чувала с пари, докато началникът на полицията слушал бейзболния шампионат по радиото само на няколко пресечки от банката. Те се измъкнали с 11 000 долара, повече от достатъчни, за да организират бягството на Дилинджър от затвора в Лима.

През това време Дилинджър написал писмо на баща си от затвора: „Надявам се, че това писмо ще те завари в добро здраве и че не се притесняваш много за мен. Може би един ден, татко, ще проумея, че не мога да спечеля тази игра. Знам, че бях голямо разочарование за теб, но аз влязох в затвора като безгрижно момче, а излязох изпълнен с горчивина към всичко. Разбира се, татко, вината си е моя, защото бях отгледан в добри условия, но ако си бях взел поука при първата грешка, това никога нямаше да се случи… Аз съм добре и към мен се отнасят чудесно. От Джони.“

Той наистина получавал много добро отношение от шериф Джес Сарбър и неговата съпруга, които живеели в сградата на затвора.

Били Фречет и Джон Дилинджър

Били Фречет и Джон Дилинджър

По молба на Дилинджър Пиърпонт довел в Охайо неговата нова приятелка Евелин Били Фречет. Тя била красива, тъмнокоса полуиндианка, която била израснала в резерват. Планът бил да вкарат Били в затвора като сестра на Дилинджър, за да получат от нея информация за разположението му. Пиърпонт говорил с един адвокат да уреди посещение за „сестрата“ на Дилинджър. Адвокатът казал, че ще разговаря с шериф Сарбър на следващия ден.

Пиърпонт се разтревожил, че шерифът ще прозре намеренията им и решил да освободи Дилинджър веднага. Планът се развил почти незабавно: Ед Шоус щял да ги пази; Хари Коупланд щял да пази колите; а Джон Хамилтън щял да стои на около 60 метра от затвора.

В 18:20 ч. въоръжените с пистолети Пиърпонт, Макли и Кларк се приближи към затвора. Шериф Сарбър и съпругата му тъкмо били свършили с вечерята си и седели в кабинета с един заместник-шериф. Пиърпонт им казал: „Ние сме служители от Мичиган Сити и искаме да видим Дилинджър.“

„Дайте да ви видя документите“ – поискал Сарбър.

Пиърпонт спокойно извадил оръжието си – „Ето ни ги документите.“

„О, не можете да го направите!“ – казал Сарбър и се пресегнал към чекмеджето, за да извади оръжието си.

Пиърпонт се паникьосал и стрелял два пъти импулсивно. Един от куршумите уцелил Сарбър и той паднал на земята.

„Дай ни ключовете от килията“ – казал Пиърпонт, но вместо да отговори Сарбър тръгнал да се изправя. Макли замахнал и го ударил по главата с пистолета си, произвеждайки неволен изстрел. Сарбър се свлякъл отново на пода, стенейки.

Г-жа Сарбър грабнала ключовете и ги подала на Пиърпонт. Той отворил килията, дал на Дилинджър едно от своите оръжия и те хукнали към колата.

Измъчваният от силни болки Сарбър погледнал към жена си и казал: „Майко, мисля, че ще те напусна“. Той починал час и половина по-късно.

Бандата на терора

Първоначално те били наречени „Бандата на терора“, заради дързостта и безочливостта си. Щом Дилинджър бил освободен, те се запътили обратно към Чикаго, за да създадат най-организираната и професионална система за обири на банки, съществувала някога в страната. Това, от което се нуждаели най-много, били оръжия, муниции и бронирани жилетки.

Какво по-добро място да се снабдиш с подобна екипировка от самата полиция. Седмица след бягството на Дилинджър от затвора в Лима той и Пиърпонт решили да ударят огромния полицейски арсенал в град Перу Индиана. Месец преди това Дилинджър и Хомър ван Митър отишли там, представяйки се за туристи, и попитали небрежно как местните полицаи биха спряли бандата на Дилинджър, ако той се появи в околността. Офицерите с гордост показали на двамата „туристи“ оръжията, които биха използвали срещу „Бандата на терора“.

Късно вечерта на 20 октомври 1933 г. Пиърпонт и Дилинджър проникнали в арсенала, обезвредили трима служители на реда и измъкнали няколко товара картечници, рязани пушки, муниции и бронежилетки. Тази плячка била прибавена към оръжията и мунициите откраднати от тях преди това от полицейския участък в Обърн Индиана. Бандата вече била готова за работа.

Капитан Мат Лийч

Капитан Мат Лийч

Органите на реда били вбесени от дързостта на бандата. Капитан Мат Лийч, който страдал от силна форма на заекване, решил на свой ред да изпробва един дързък подход. Той знаел, че Хенри Пиърпонт и Джон Дилинджър са мъже с огромно его. Вестниците често говорели за групата им като за „Бандата на Пиърпонт“. Капитан Лийч решил да убеди медиите да започнат да я наричат „Бандата на Дилинджър“, с надеждата двамата лидери да се скарат и групата им да се разпадне. Репортерите се съгласили с неговото предложение.

Според Толанд, борба за лидерство в бандата никога не е имало, въпреки изобилието от статии наричащи Дилинджър главатар:

„Пиърпонт знаел, че историите във вестниците са нагласени, а и бил твърде благодарен на Дилинджър, за да му завижда. Дилинджър от своя страна четял и препрочитал всеки материал и дори събирал изрезки от вестниците; но вместо да започне да се големее, неговото поведение и начин на обличане станали по-умерени. Бандата си живеела кротко в скъпи чикагски апартаменти, като мъжете избягвали да пият друго освен бира. Според кодекса на Пиърпонт, едно престъпление трябвало не само да се извършва на трезва глава, но и да се подготвя по същия начин… мъжете обсъждали бъдещите си планове подобно на група уважавани бизнесмени. Обикновено Пиърпонт събирал в едно техните различни идеи. Понякога това правел Макли, но всеки от тях имал право на глас и никой не можел да надделее над общото мнение.“

В своята книга „Кървави писма и злодеи“ Джей Робърт Наш се съгласява:

„Бандата нямала истински лидер… Пиърпонт бил най-смелият и хладнокръвен сред тях, но честата му импулсивност надделявала над разсъдливостта му. Хамилтън бил стар професионалист. Когато разисквали банков обир, той давал разумни съвети базирани на неговия личен опит. Макли и Кларк най-често просто слушали. Пиърпонт оценявал и малко или много поощрявал Дилинджър в ролята му на лидер… казвайки му, че името Дилинджър е благозвучно и запомнящо се, защото напомняло на всеки за пистолетите Деринджър.“

С помощта на тяхната финно изпипана система за банкови обири, те изпълнили първата стъпка от своя план на 23 октомври, когато спрели пред Централната Национална банка в Грийнкасъл Индиана. Хамилтън останал отвън пред вратата на пост, а Пиърпонт, Макли и Дилинджър влезли вътре. Следвайки методите на „Барона“ Лам, те вече били запознати с обстановката, защото били проучили банката няколко дни преди това.

Дилинджър прескочил през високото гише на касиерската кабинка и започнал да загребва пари, докато Пиърпонт и Макли внимавали никой да не мърда. Хамилтън, който стоял отвън и гледал часовника, за да не превишат петминутния си лимит, видял как една стара жена излиза от банката. Той й казал да се върне обратно.

Без изобщо да се стресне от оръжието в ръцете му, тя спокойно минала покрай него, казвайки: „Аз отивам до магазина, а ти върви по дяволите!“

Джей Робърт Наш разказва историята за един фермер, който стоял на гишето, а пред него били струпани пачки с пари. Дилинджър видял парите и го попитал: „Твои ли са или на банката?“.

„Мои са“ – отговорил фермерът.

„Задръж ги. Ние искаме само тези на банката.“

Без никакви произшествия или изстрели бандата напуснала банката с почти 75 000 долара – огромна сума за годините на Голямата депресия.

Заложници

Дилинджър обичал да се подиграва с преследвачите си, когато му се удавала такава възможност. През лятото на 1933 г. той завел Мери Лонгнейкър на Световния панаир в Чикаго и се забавлявал като карал полицаите там да позират за снимки, въпреки факта, че бил издирван за няколко обира. След ареста му в Дейтън Охайо Джони бил разпитван лично от Мат Лийч. Лийч имал навика да заеква, когато е развълнуван. Дилинджър забелязал това и му се подигравал, наричайки го „заекващо копеле“. По-късно когато капитан Джон Стидж от чикагската полиция създава „Специален отряд Дилинджър“, Джон се обаждал по телефона, за да дразни сержант Франк Рейнолдс, който бил ключова фигура в отдела.

През ноември 1933 г. бандата уволнила двама от своите членове. Ед Шоус, който се задявал с приятелката на Дилинджър Били и често говорел, че възнамерява да започне самостоятелни обири. Останалите членове му хвърлили пачка банкноти и му казали да хваща пътя. Той го направил, взимайки колата на Червения Хамилтън и потегляйки за Калифорния. Следващият бил Хари Коупланд, който пиел твърде много и бандата не можела да разчита на него. Два дни след изпъждането му, той се напил в един чикагски бар и започнал да бие една жена, която бил срещнал там. От бара извикали полицията и той бил арестуван и изпратен в Мичиган Сити.

Бандата се преместила в Милуоки и там обсъдила плана си да обере Американската Банка и Тръст в град Расин Уисконсин. На 20 ноември 1933 г. привлекателният и добре облечен Хенри Пиърпонт уверено влязъл в банката с навита на руло хартия под мишница. Това бил плакат на Червения кръст, който той залепил на витрината на банката така, че гишетата да не се виждат от улицата. Счетоводителят на банката г-н Хенри Пацке забелязал това, но не заподозрял нищо нередно.

Скоро след това Дилинджър, Макли и Хамилтън влезли в банката и се приближили до гишето на главния касиер Харолд Греъм. „Минете на следващото гише, моля“ – казал им той. Тогава, като че ли чул някой да казва, че това е обир, но тази фраза често била подмятана от колегите му на шега и той не й обърнал внимание.

Макли повторил думите си по-отчетливо: „Това е обир!“, при което Греъм направил внезапно движение и Макли стрелял, улучвайки го в лакътя и хълбока. Падайки, Греъм включил тихата аларма, която била свързана с полицейския участък.

Пиърпонт заповядал всички да легнат по корем на земята, а Дилинджър накарал касиера и директора на банката да отворят трезора. Малко след това в банката влезли двама полицаи, очаквайки това да е поредната фалшива тревога. Пиърпонт взел оръжието на единия от тях и казал на Макли „да пречука тоя балама с картечницата си“.

Макли стрелял по сержант Хенсън и го улучил два пъти, макар и не сериозно. Това било достатъчно, за да започне паниката: жените в банката започнали да пищят истерично, отвън се събирала тълпа и започнали да спират полицейски коли, от които слизали въоръжени мъже. Бандата грабнала няколко заложници, но само двама – г-н Працке и директора – дошли с тях в колата за бягство. Малко след измъкването двамата пленници били пуснати невредими на свобода. Плячката била в размер на над 27 000 долара.

Дейтона и Тускон

След като се покривала в Чикаго за около месец бандата се насочила към Дейтона Бийч във Флорида, за да празнува там Коледа и Нова Година. Малко преди да тръгнат полицията получила сигнал, че една от техните коли се поправя в местен гараж. Властите поставили сервиза под наблюдение и скоро Червеният Хамилтън и неговата приятелка се появили, за да вземат колата. За нещастие Хамилтън се оказал по-бърз от полицаите и ранил фатално един от тях.

Тогава чикагската полиция сформирала специален отряд, начело с капитан Джон Стидж, който да открие и залови бандата. Шест дни по-късно отрядът нахлул в един апартамент и открил огън по тримата въоръжени мъже в него. Цели три часа те смятали, че са очистили завинаги бандата на Дилинджър, докато отпечатъците от пръсти не показали, че убитите са всъщност трима издирвани еврейски престъпници. Два дни преди това хората на Мат Лийч били убили неволно един полицейски служител в Илинойс, докато залавяли Ед Шоус, който наскоро се бил върнал от Калифорния.

Преди настъпването на Коледа Дилинджър и Били спретнали един от техните пословични скандали и тя била изпратена отбратно в Уисконсин. Това не донесло особено щастие на Дилинджър, тъй като сега трябвало да прекара празниците сам, а останалите членове на бандата били довели своите съпруги и приятелки.

Малко след Нова Година Пиърпонт решил, че бандата трябва да се насочи към Тускон, Аризона. Полицията в целия Среден запад била по следите им, а те имали достатъчно пари, за да продължават да се крият. Дилинджър решил да се върне и да вземе Били. Хамилтън тръгнал с него. На 15 януари 1934 г. те решили да ограбят по пътя си Първа Национална Банка в град Гари Индиана. Този глупав импулс им струвал скъпо, тъй като Хамилтън бил ранен, а докато се измъквали Дилинджър убил полицейския офицер Патрик О`Мали.

Бандата след залавянето

Бандата след залавянето

Останалите от бандата също нямали късмет. На 23 януари хотелът, в който били отседнали Макли и Кларк, се подпалил. Пожарникарите се качили на третия етаж и спасили багажа им, сред който била и чантата с оръжията им. На следващия ден един от пожарникарите разпознал Кларк на една снимка в списание „Истински детектив“ и уведомил полицията. Дилинджър и Били пристигнали по-късно същия ден и се регистрирали в мотела на Пиърпонт и Мери Киндер. На следващия ден полицията в Тускон обградила четиримата и успяла да ги залови без да произведе и един изстрел. Те успели за пет часа да постигнат онова, което всички полицейски агенции в целия Среден запад не били успели да постигнат цели четири месеца.

Краун Пойнт

Следващите дни били истински цирк, тъй като новинарските екипи получили разрешение да снимат и интервюират знаменитите затворници. Междувременно органите на реда от три щата се борели помежду си за това под чия юрисдикция попадат разбойниците. От Охайо искали Пиърпонт, Макли и Кларк за убийството на шериф Сарбър, а Индиана търсела Дилинджър за убийството на О`Мали. От Уисконсин пък искали и четиримата за банковия обир в Расин, надувайки се, че техните затвори са по-добри от тези в Индиана и Охайо.

Трите щата дори започнали да предлагат да платят на властите в Тускон по-висока награда за залавянето на крадците. Уисконсин предложил най-високата сума и местните власти били готови да я приемат. Колкото до бандитите, те също предпочитали да отидат в Уисконсин, тъй като там нямало да ги съдят за убийство. Бандата се държала спокойно, докато един ден Мат Лийч не се появил при тях със свидетел, който разпознал Дилинджър като убиеца на О`Мали. Щом бил посочен от човека, Дилинджър се раздразнил и започнал да обикаля килията си като диво животно. Пиърпонт от своя страна започнал бясно да псува, когато видял Лийч, защото ченгето било арестувало майка му веднъж, когато още преследвал бандата.

Битката за права над Дилинджър свършила с откарването му на летището в Тускон. Там Дилинджър се опитал да се измъкне от полицаите. Един щастлив фотограф, който в момента правел репортаж на летището, ентусиазирано снимал как Дилинджър псува и плюе, докато ченгетата го влачат към малкия самолет. Находчивият фотограф побързал да прояви снимките само за да установи, че във вълнението си е забравил да махне защитната пластина от филма. Сега разполагал само с купчина празни снимки.

В самолета единият крак на Дилинджър бил окован за седалката и той избухнал „По дяволите, да не мислите, че ще скоча от това нещо“. Прокурорът от Лейк Каунти Индиана Робърт Естил придружил Дилинджър първо до Дъглас Аризона, където се качили на друг самолет, с който минали през Ел Пасо, и накрая се приземили на летището Мидуей в Чикаго.

Междувременно властите в Тускон били бесни от факта, че изпратените от капитан Мат Лийч пари за наградата се оказали едва 300 долара. Тъй като Дилинджър вече бил отпътувал, Лийч отказал да плаща и за него. Един от полицаите, който бил участвал в залавянето на банковите крадци, сграбчил Лийч за реверите и му изкрещял: „Пиърпонт беше прав за тебе. Ти си един двуличен плъх“. Останалите от бандата – Пиърпонт, Макли и Кларк – били изпратени с влак до Охайо, където щели да бъдат съдени за убийството на шериф Джес Сарбър.

Когато Дилинджър пристигнал в Мидуей, той бил посрещнат от целия състав на „Специален отряд Дилинджър“. Той пребледнял, когато видял сержант Франк Рейнолдс, когото бил тормозил по телефона. Дилинджър бил набутан на задната седалка в колата на Рейнолдс, където бил окован с белезници за двама други полицаи. Така процесията от тринадесет коли, ескортирана от дузина полицейски мотоциклети с пуснати сирени, потеглила към затвора Краун Пойнт в Индиана.

Скандалната снимка на Дилинджър с Естил и Холи

Скандалната снимка на Дилинджър с Естил и Холи

Дилинджър бил откаран в офиса на шерифа на Лейк Каунти – Лилиан Холи. Г-жа Холи, майка на две осемгодишни близначки, довършвала мандата на съпруга си, убит по време на изпълнение на служебния му дълг. Шерифството било пълно с новинари, които се отнасяли към Дилинджър като със знаменитост, обстрелвали го с въпроси и се смеели на дръзките му отговори. Един репортер отбелязал, че Дилинджър „се държи добре, но като че ли леко снизходително, сякаш е по-добър от присъстващите.“

Камерите се въртели, а фотографите бързо щракали с апаратите си. Дилинджър, Естил и Холи били помолени да се подредят заедно за снимка. Един фотограф извикал на Естил да прегърне с едната си ръка Дилинджър, а Дилинджър да си сложи ръката на рамото му. В пресата се появили доста негативни отзвуци към Естил заради тази снимка, която след време му коствала губернаторския пост на Индиана.

Луис Пикет

Без да обръща внимание на растящите критики за снимката, Естил започнал да се подготвя за процеса срещу Дилинджър, насрочен за 9 февруари 1934 г. Малката зала била претъпкана от репортери и фотографи. Охраната била засилена, защото се смятало, че останалият на свобода Червен Хамилтън събира своя собствена банда, за да освободи партньора си.

Колелата на корупцията се задвижили още преди Дилинджър да стигне в Краун Пойнт. Майър Боуг бил приятел на Дилинджър от затвора в Мичиган Сити. Той бил поканен да се присъедини към бягството на групата през септември 1933 г., но отказал, тъй като от присъдата му оставали само три месеца. Боуг познавал Хайми Коен и Сони Шийц – босове от подземния свят на Източен Чикаго. Носели се слухове, че двамата познават Дилинджър. В книгата „Дилинджър: Неразказаната история“ се твърди: „Дилинджър си бил купил протекцията на Шийц и му плащал процент от банковите обири, извършвани в Източен Чикаго.“

След залавянето на Дилинджър в Тускон, Боуг се свързал с чикагския адвокат Луис Пикет и му казал: „Мога да те уредя да бъдеш адвокат на Дилинджър. Сигурен съм, че той си няма такъв и ще приеме този, който Коен и Шийц му препоръчат“. Когато Дилинджър пристигнал в Краун Пойнт, затворникът Сам Кахуун му подал визитна картичка. „Не се обаждай на друг адвокат, а само на този. Бандата събира средства за защитата ти“. Името на картичката било Луис Пикет.

Пикет бил син на ковач и бил описван като „нисък, набит мъж на средна възраст, притежаващ жизненост и чар“. Неговата металносива коса била нагласена в триинчова висока прическа. Той не бил завършил право, а се бил образовал сам, докато работел като сервитьор и барман. Няколко пъти бил скъсван на изпитите в Илинойс, преди да успее да ги вземе. След това бил работил за кратко като асистент-прокурор в град Чикаго. Талантът му се състоял в представянето му в съдебната зала, където неговата магнетична личност, мелодраматични речи и емоционални изказвания очаровали съдебните заседатели. Един негов приятел веднъж го посъветвал да спре да работи за толкова много криминални престъпници. „Защо?“ – попитал го Пикет. – „Само те имат пари в наши дни.“

В севернозападната част на Индиана има три области, които граничат с южната част на езерото Мичиган. Най-западната е Лейк Каунти, простираща се до Кук Каунти, която се намира точно отвъд границата с Илинойс. В Лейк Каунти се намират градовете Западен Чикаго и Гари. На 30 км. на юг, почти в средата на областта, се намира град Краун Пойнт и неговият затвор. В най-източната област, граничеща с езерото, на около 50 км. от Гари е разположен Мичиган Сити.

По време на съдебното изслушване на 9 февруари Пикет поискал трийсетдневно отлагане, за да може да подготви случая си. Съдия Уилям Мъри определил датата на започване на процеса за 12 март. На 12 февруари прокурорът Естил поискал Дилинджър да бъде държан в затвора в Мичиган Сити до началото на делото. След разгорещени дебати съдия Мъри отказал да премести Дилинджър от Краун Пойнт. Това решение щяло да го преследва дълго след това.

Бягството

На 3 март се случва първото от трите събития, които гравират завинаги името на Джон Дилинджър в криминалната история. Фактите около този случай са спорни. Дилинджър успява по някакъв начин да се сдобие с оръжие – дали то е било дървен пистолет, изработен от него самия, или истински пистолет внесен отвън, няма никога да се разбере със сигурност.

В Краун Пойнт често се шегували, че дори прочутият Худини не би могъл да се измъкне от затвора, но Дилинджър възнамерявал да направи точно това. В 9:00 ч. сутринта, с помощта на оръжието си, той заключил няколко привилегировани затворници, пазачи, разсилния, заместник-шерифа и директора на затвора – като измъквал от всекиго от тях ценна информация за разположението на затвора. Накрая, с помощта на заместник-шерифа Ърнест Блънк, той отишъл в кабинета на директора и сменил фалшивото си оръжие с два автомата Томпсън.

Хърбърт Йънгблъд

Хърбърт Йънгблъд

Дилинджър се върнал при килийте и попитал останалите затворници, дали някой иска да тръгне с него. Чернокожият Хърбърт Йънгблъд, който очаквал процес за убийство, изявил желание да го придружи и Дилинджър му подал един от автоматите. Двама други също приели поканата и групата се отправила към задната част на затвора, където се намирали гаражите. Там Дилинджър подбрал трима фермери доброволци, които се съгласили да пазят прочутия затворник. Вътре в гаража двамата затворници, които последни се присъединили към групата, се уплашили и се заключили в тоалетната, заедно с фермерите.

В гаража Дилинджър пленил най-различни хора, сред които готвачът на затвора, неговите помощници, още няколко доверени на управата затворници и тъщата на директора. Докато Йънгблъд държал групичката под прицела на автомата си, Дилинджър потърсил автомобил за бягството. Той попитал механика на гаража коя е най-бързата кола и той му отговорил, че това е тази на шерифа. След като прекъснали жиците за запалване на останалите автомобили Дилинджър, Йънгблъд, заместник-шериф Блънк и механикът Сагър се качили в колата на шериф Лилиан Холи. С Блънк на волана четиримата спокойно напуснали затвора.

Най-прочутият затворник в страната бил успял да избяга от „невъзможния за бягство“ затвор, без да произведе нито един изстрел. След като излезли от града Дилинджър наредил на Блънк да спре. Той дал на Сагер 4 долара, за да могат двамата да се върнат в града и се извинил, че не може да им даде повече. Преди той и Йънгблъд да потеглят с колата, Дилинджър погледнал към двамата заложници оставени на пътя и им казал: „Ще си спомня за вас на Коледа“. Дилинджър спазил това си обещание.

Все пак Дилинджър бил допуснал една грешка. Прекарвайки откраднатата шерифска кола през границата от Индиана в Илинойс, той нарушил федерален закон и по този начин поканил Федералното бюро на Дж. Едгар Хувър да се присъедини към преследването му.

В Чикаго капитан Джон Стидж, който току-що бил разпуснал „Специален отряд Дилинджър“, бил уведомен, че трябва да започне да издирва колата на шерифа. За нещастие му била дадена погрешна информация за регистрационните номера на автомобила.

Веднага след бягството на Дилинджър съдия Мъри назначил състав от съдебни заседатели за Голямото жури, който да разследва случая. На 8 март той ги разпуснал, след като открил, че председателят на журито е собственикът на гаража, от който Дилинджър бил откраднал колата на шерифа, и служител на Сагер. Било сформирано второ жури и на 3 април те изложили резултатите от обсъждането си. Главна причина за бягството според тях бил фактът, че „съдия Мъри не бил позволил Дилинджър да бъде прехвърлен в Мичиган Сити“. Другите причини за успешното измъкване се дължали на „(1) хладнокръвието, бдителността и репутацията на самия Дилинджър; (2) помощта на Хърбърт Йънгблъд; (3) некомпетентността на служителите на затвора; (4) споразумението с Кахуун и Блънк (които били привлечени под отговорност); (5) за ключар на затвора бил назначен един равнодушен и ненадежден привилегирован затворник“.

Блънк се отметнал от историята си, че Дилинджър е имал дървено оръжие и започнал да твърди, че то е било истинско. Заседателите стигнали до заключението, че поне в началото на бягството оръжието е било фалшиво. Блънк изказал опасенията си: „Смятам, че ще изиграя ролята на изкупителна жертва в този случай“.

Съдия Мъри бил изваден от търпение. В книгата „Дилинджър: Един кратък и жесток живот“ авторите разкриват:

„Съдия Мъри… поискал да знае, защо би трябвало да се вслушва в съветите на един прокурор, който току-що бил спрял да прегръща Дилинджър.

Той посочил още, че не е имал властта да прехвърли Дилинджър освен, ако животът на затворника не е бил заплашен от саморазправа от страна на тълпата. Той добавил: `Докладът е оформен на недопустим за закона език. В него липсва уважение към съдилищата и съдебните лица и е особено оскърбителен към настоящия съд и неговия съдия, тъй като в него има съдържание скандализиращо съдебната зала“.

Съдията обвинил в оскърбление целия състав на Голямото жури. След няколко дни той постановил заключенията на журито да бъдат „заличени“ и разпуснал заседателите. Обвиненията срещу Блънк и Кахуун били свалени впоследствие.

Самият град се превърнал в посмешище за останалата част от страната. Писмата пристигащи в пощенските служби на Краун Пойнт често носели оскърбителни адреси от рода на Wooden Gun (Дървен Патлак) Индиана и Клоун Пойнт Индиана.

Новата банда

Дилинджър се насочил право към Чикаго, за да сформира нова банда, с която да припечели бързи пари. Новите членове не били толкова добре подбрани, защото той се нуждаел спешно от хора. Джон Хамилтън бил втори по ранг. Те избрали Лестър Джилис, известен като „Бебока“ Нелсън. Нелсън бил умствено нестабилен психопат с нисък праг на раздразнение, който убивал заради самото удоволствие от това. Той бил нисък, млад мъж с избухлив характер и някога бил част от хората на Капоне. Старият приятел на Дилинджър Хомър ван Митър също бил привлечен. Ван Митър довел още двама души – Еди Грийн, много опитен банков крадец, и опитният стрелец Томи Карол.

Джон Дилинджър

Джон Дилинджър

Новата банда се преместила в областта на Градовете близнаци (Минеаполис-Сейнт Пол) в Минесота. Еди Грийн бил страхотен „маркировач“ – той преценявал банките и препоръчвал коя от тях да ограбят. Грийн вече бил избрал първата им цел и на 6 март 1934 г. новата банда на Дилинджър ударила Секюрити Нешънъл Банк енд Тръст в Сиукс Фолс Южна Дакота.

Самият обир минал без произшествия, но непоправимият комик Хомър ван Митър успял да остави своя знак. Томи Карол стоял на улицата пред банката с картечница в ръцете си. Докато Дилинджър и останалите успеят да излязат от банката, той вече бил наредил пред себе си всички полицаи в Сиукс Фолс, включително и началника на полицията.

Хиляди изумени зяпачи се събрали около банката. Добрите граждани си мислели, че всичко това е част от заснемането на филм, тъй като предишният ден в града бил дошъл някакъв холивудски продуцент, който разправял наляво и надясно, че възнамерява да снима тук гангстерски филм. Този „филмов продуцент“ бил Хомър ван Митър.

След като задигнали 49 000 долара и се измъкнали Дилинджър спрял колата на няколко мили извън града и поръсил пътя с пирони. „Това ще трябва да ги забави“ – казал той. Така и станало.

Това бил първият обир, в който Дилинджър изиграва ролята на неоспорим лидер. Смешното било, че властите в Сиукс Фолс не вярвали, че Дилинджър е ограбил банката.

Когато Дилинджър взел своя дял от парите, той се обадил на адвоката си Луис Пикет и го помолил да използва парите, за да плати на адвокатите на Пиърпонт, Макли и Кларк.

Тъси се - Нелсън Бебока

Тъси се - Нелсън Бебока

Мери Киндер влязла в ролята на куриер. Тя се обадила на номера даден й от Пикет и си уредила среща с Ван Митер. Той й дал 2 000 долара в брой, но не й казал къде е Джони.

През март 1934 г. започнал процесът срещу Хари Пиърпонт за убийството на шерифа Джес Сарбър. Градът бил в положение на обсада, тъй като се носели упорити слухове, че Дилинджър и Хамилтън възнамеряват да освободят своите стари приятели.

Процесът срещу Пиърпонт бил пълен цирк. Той бил въведен в съдебната зала, окован с вериги и заобиколен от въоръжени с картечници пазачи. Неговата майка свидетелствала, че в деня на убийството, синът й си е бил у дома в нейната ферма. Предателят Ед Шоус, обаче изненадващо дал показания срещу Пиърпонт, когато се качил на скамейката.

Толанд разказва как прокурорът обвинил Хари в присвояването на 300 000 долара от банкови обири през краткото време, в което е бил извън затвора. „Иска ми се беше така“ – казал Пиърпонт. – „Дори и да е така, аз не съм като някои други крадци – иначе щях да се провъзглася първо за директор на банката“.

Залата избухнала в смях, а съдията наредил казаното от него да не записва.

„Значи такъв човек сте вие, така ли?“ - продължавал да го насъсква прокурорът.

„Да“ – отговорил затворникът, окуражен от одобрението на публиката. – „Аз не съм човек като вас – който обира вдовици и сираци. Ако ви стискаше, можехте да приличате на мен“.

Обвинението настояло за смъртно наказание. Журито се оттеглило за по-малко от час и решило, че Пиърпонт е виновен по всички обвинения. Чарлз Макли и Ръсел Кларк били съдени по бързата процедура и били намерени за виновни. Пиърпонт и Макли били осъдени да умрат на електрическия стол в Охайо, а Кларк получил доживотна присъда.

Хитрият касиер

В Градовете близнаци Еди Грийн набелязал новата цел на бандата – Първа национална банка в Менсън Сити Айова. Според сведенията, трезорът на банката съдържал повече от 240 000 долара – истинско съкровище в онези дни. На 13 март 1934 г. асистент-касиерът Хари Фишър надникнал иззад гишето си, за да види каква е тази суматоха. Трима добре облечени мъже – Ван Митър, Грийн и Хамилтън – размахвали оръжията си към директора на банката Уилис Багли. Охранителят Том Уолтърс забелязал какво става и изстрелял сълзотворна сачма в гърба на Еди Грийн.

Еди Грийн

Еди Грийн

Грийн сграбчил един човечец и го използвал като щит. „Казах, всички на земята!“ – изкрещял той и изстрелял един залп над главите им. Той успял да улучи Том Уолтърс.

Хамилтън наредил на касиера Хари Фишър да му подаде парите през заключената и зарешетена врата. Хамилтън му казал да отвори вратата, но касиерът се оправдал, че няма ключ. Фишър започнал да му подава първо банкнотите от 1 долар.

Отвън на тротоара Дилинджър събирал опашка от заложници. След пет минути той извикал на Ван Митър, че е време да си тръгват. Хамилтън казал на Фишър да му даде големите банкноти, но той продължил да му подава тези с малките номинации. Ван Митър казал на Хамилтън, че трябва незабавно да се омитат.

„Не можем да оставим всички онези пари вътре, по дяволите“ – казал Хамилтън. От 200 000-те долара Фишър му бил дал едва 20 000. Хамилтън взел един голям чувал с монети, грабнал един човек като щит пред себе си и излязъл от банката. Щом влезли в колата, Дилинджър наредил на заложниците да се подредят отстрани на стъпалата. Така, натоварената с човешки щитове кола едва можела да вдигне 25 км/ч.

Полицията ги последвала, но не се приближавала, страхувайки се заложниците да не бъдат ранени при евентуална престрелка. От време на време Нелсън стрелял по тях с картечницата и накрая полицията се отказала да ги следва. След като изминали около 20 километра те освободили заложниците, които били замръзнали в студеното преследване.

Обирът донесъл на бандитите около 52 000 долара. Хамилтън бил много разстроен, че просто не е убил Фишър, вместо да му позволи да му пробутва малките банкноти. Обирът в Менсън Сити не протекъл гладко – Дилинджър и Хамилтън били ранени в рамото, а Нелсън бил уцелил един невинен минувач.

Преследван

Дилинджър кроял планове да събере достатъчно пари, за да напусне страната. Той осъзнавал, че необикновеният му късмет няма да продължи дълго. Не искал да свърши като Пиърпонт, Макли и Кларк, които нямало как да измъкне този път. Затворът им бил охраняван като Форт Нокс.

Агентите на ФБР получили сведения, че мъж с описанието на Дилинджър, който използва името Карл Хелман, живее заедно с някаква жена, която доста приличала на Били Фречет. Във вечерта на 31 март 1934 г. двама агенти почукали на вратата на Хелман. Били им отворила и им казала, че съпругът й Карл спи. Те не искали да си тръгнат, така че тя влязла в спалнята и събудила Дилинджър, който грабнал картечницата си.

Докато двамата агенти чакали, по стълбите се качил Хомър ван Митър. Той им казал, че е продавач на сапун. Когато агентите поискали доказателство за това, Ван Митър ги накарал да слязат с него, за да видят мострите сапун, които уж държал в колата си. Щом стигнали до първия етаж на сградата, Ван Митър извадил оръжието си и го насочил към тях.

„Изпросихте си го и сега ще си го получите“ – казал им той.

Единият агент избягал през вратата и Ван Митър го последвал, стреляйки. Агентът отвърнал на огъня и Ван Митър се върнал обратно в сградата, отървавайки се на косъм от изстрелите. В това време Дилинджър обсипвал с куршуми коридора, където се криел другият агент.

Били приготвила набързо куфара си и, последвана от Дилинджър и картечницата му, напуснала тичешком сградата. Двамата се качили в колата си и бързо отпрашили. Дилинджър, който все още се възстановявал от раната в рамото си, сега бил прострелян и в крака. Ван Митър похитил един камион и се спасил в апартамента на Еди Грийн в Минеаполис.

Хувър изпратил един от най-добрите си мъже Хю Клег в Сейнт Пол, за да се заеме със случая на Дилинджър. Положили се извънредни усилия, за да бъдат открити другите убежища на Дилинджър. Агентите успели да намерят едно от тях и го поставили под непрекъснато наблюдение. Накрая една жена дошла да изчисти апартамента. Когато я разпитали, тя споменала, че тази вечер очаква в дома й да дойде някакъв мъж, който щял да й плати за чистенето. Агентите причакали мъжа, който се оказал Еди Грийн, и му казали да се предаде. Невъоръженият Еди не се предал, докато не бил прострелян няколко пъти в главата. Измъчван от ужасна болка, Грийн издал на агентите имената на други членове на бандата в замяна за болкоуспокоителни. Седмица по-късно той починал от инфекция.

На 5 април Дилинджър изненадал баща си като се появил във фермата в Муърсвил с Били. Баща му го предупредил, че наоколо се навъртат агенти на ФБР, но Джони бил взел предпазни мерки. След два дни двойката посетила фермата на Пиърпонт, за да даде на родителите на Хари пари за адвокатите, но фермата била изоставена. На 8 април Дилинджър и Били присъствали на семеен пикник в Муърсвил, без да бъдат забелязани от зоркото око на ФБР.

След посещението във фермата събитията се развили бързо и внезапно. Дилинджър и Били се върнали в Чикаго на 9 април. В търсене на безопасно място, където да отдъхнат за няколко дни, Дилинджър се обадил на един свой приятел, който му уредил среща в страноприемницата „Стейт-Остин“ на улица „Норт Стейт“. Той не знаел, че неговият приятел понастоящем е информатор на ФБР. Дилинджър спрял пред кръчмата в 20:00 ч. и изпратил Били вътре, за да провери дали хоризонтът е чист. Той не бил. Въоръжените агенти бързо я обкръжили. Виждайки какво се случва от улицата, Дилинджър просто си тръгнал, кървящ отвътре. Това бил последният път, в който се виждали двамата влюбени.

Дилинджър се свързал с Пикет и му поверил случая на Били. Буйната Били била отведена в офисите на ФБР, където била разпитвана цяла нощ.

Дилинджър бързо се свързал с Ван Митър и в нощта на 12 април те откраднали от полицейския участък във Варшава Индиана два револвера и четири бронежилетки. Между 13 и 20 април двамата били забелязани в Питсбърг в Пенсилвания; в Саут Бенд, Елкхарт и Форт Уейн в Индиана; и Нил в Мичиган.

На 20 април бандата тръгнала от Чикаго в три коли и се насочила към северен Уисконсин и курорта Малка Бохемия.

Точно в убежището на малкия курорт се случва второто от трите събития, които създават легендата за Дилинджър.

След Малка Бохемия

След престрелката в Малка Бохемия бандата на Дилинджър се разпръснала на разни страни. Дилинджър, Хамилтън и Ван Митър откраднали една кола в Парк Фолс Уисконсин и се насочили към Сейнт Пол. По пътя те чули по радиото, че органите на реда ги чакат там, затова обърнали колата и се запътили към Чикаго. Когато спрели да починат на един селски път на юг от Сейнт Пол, те попаднали под огъня на шерифите. Дилинджър и Ван Митър се качили на страничните стъпала на колата и отвърнали на огъня, принуждавайки техните нападатели да се оттеглят. Един от техните куршуми, обаче бил успял да проникне през багажника на автомобила и да уцели Хамилтън в гърба, засядайки във вътрешностите му.

За последвалите събития съществуват различни версии. Най-старата от тях е, че Хамилтън бил откаран на сигурно място в Сейнт Пол, където хората на Дилинджър се били приютили при Бандата на Баркър. Според други източници, Хамилтън бил откаран в Чикаго, където Дилинджър се опитал да намери медицинска помощ в лицето на скандалния д-р Чарлз Моран. Най-новата версия е, че Хамилтън бил отнесен в една стара барака близо до някаква изоставена мина в Дженкинсвил Уисконсин, където починал. Тялото му било отнесено в Осуего Илинойс и било погребано, след като лицето и ръцете му били заляти с луга, за да не може да бъде идентифициран. През август 1935 г. плъзва слухът, че тялото му е било открито с помощта на сведения дадени от Бандата на Баркър. Също както се случва и с Дилинджър по-късно се появяват истории, че Хамилтън бил оцелял и продължава да живее.

След смъртта на Дилинджър през 1934 г. талантливият рекламен специалист Джордж Ръсел Жирардин се запознава с адвоката Луис Пикет. Жирардин бил следил подвизите на известния банков крадец също като всеки друг чикагски гражданин, но срещата с Пикет засилила още повече интереса му. С помощта на Пикет и частния детектив Артър О`Лиъри, Жирардин започва да списва седмична рубрика за съботното издание на вестник „Хърст“ от октомври 1936 до януари 1937 г. Освен това Жирардин работел по обширен ръкопис, но тъй като от Хърст поискали процент от печалбата на бъдещата книга, проектът бил спрян – за повече от 50 години.

В края на 80-те години Уилям Дж. Хелмър, историк специализиращ в Криминалната вълна на Средния Запад, успява да се свърже с Жирардин, който за негова голяма изненада бил все още жив. Жирардин починал скоро след срещата им, но ръкописът му, обогатен от проучванията на Хелмър, е публикуван през 1994 г. като „Дилинджър: Неразказаната история“. Книгата помага да се изяснят много подробности около движението на Дилинджър между Малка Бохемия и кино „Биограф“.

Един факт, който Хелмър потвърждава е, че влиянието на Луис Пикет си личало ясно във всичките действия на Дилинджър.

След като Дилинджър и Ван Митър погребали Хамилтън, те се върнали в Чикаго в края на април. Там  си купили един червен камион и следващите няколко седмици прекарали в гористата местност близо до Източен Чикаго, като спели в камиона. През това време към тях се присъединил Томи Карол, който бил пристигнал с товарен влак от Сейнт Пол преоблечен като клошар.

Дилинджър се тревожел за делото на Били Фречет, което се разглеждало в Сейнт Пол. Тя била осъдена за прикриването на Дилинджър на две години във федералния затвор в Милан Мичиган.

Дилинджър продължил да живее в камиона, докато Пикет не му намерил безопасна къща в края на май. Едно от местата, които той използвал за убежище, бил един туристически лагер в Краун Пойнт. Жирардин разказва, че детективът О`Лиъри се бил учудил от избора му на подслон: „Не се ли страхуваш да се върнеш там?“.

Дилинджър се бил подсмихнал: „Защо не, Краунт Пойнт е най-безопасното място в Америка.“

Жирардин обяснява: „Колкото и странно да изглежда, някои хора се свързали с Пикет и проявили интерес да подслонят известния престъпник. Те не били негови почитатели, а поемали този риск заради парите.“

У Пробаско

Един от тези потенциални „подслонители“ бил Джеймс „Джими“ Пробаско. Като член на чикагския подземен свят Пробаско се славел с това, че години наред успявал да избегне правосъдието. Освен това той се познавал бегло с Пикет от 20 години. Пробаско му заявил: „Трябват ми пари“ и определил цената за подслон и храна на Дилинджър на 50 долара на ден.

В същото време Дилинджър говорел на О`Лиъри за „тайно скривалище и пластична хирургия, която щяла да му помогне да се движи свободно без да се страхува от разпознаване“. Пикет избрал за операцията германския доктор Вилхелм Лоесер, който бил лежал три години в затвора Лийвънуърт за злоупотреба с медикаменти. О`Лиъри намерил асистент за доктора в лицето на д-р Харолд Бърнард Касиди.

На 27 май, след като Пробаско се съгласил да намали цената за подслон на 35 долара на ден, Дилинджър се преместил в дома му на „Крауфорд авеню“. В нощта на пристигането си там той се срещнал с Пикет и О`Лиъри и тримата се уговорили операцията да се състои на следващия ден. Цената за нея щяла да бъде 5000 долара. Касиди щял да получи 600 долара, а остатъкът от парите щял да бъде разпределен по равно между Лоесер, Пикет и О`Лиъри.

Дилинджър, който досега многократно бил избягвал смъртта при престрелки с органите на реда, щял за малко да изгуби живота си още преди операцията да започне. Жирардин разказва:

„Упойката изглежда не действала на Дилинждър и в усилията си да го приспи, Касиди му приложил твърде голямо количество от анестетика. Внезапно лицето на пациента придобило синкав цвят, а дишането и сърцето му спрели. Касиди пребледнял и залитнал към стената, загубвайки дар слово. О`Лиъри, забелязвайки вцепенението на младия лекар и разтревожен от състоянието на Дилинджър, извикал Лоесер.

Германецът влетял в стаята и започнал да прилага изкуствено дишане. Пробаско, който дочул шумотевицата, побързал да дойде и застанал на прага на вратата.

`Божичко, той е мъртъв!` – повтарял той, изтрезнял за пръв път през последните години. – `О, Боже мой, Боже мой!`. О`Лиъри отворил прозореца на спалнята, за да излязат етерните пари и побързал да запуши устатата на шумния Пробаско“.

Въпреки това смъртоносно премеждие, решено било операцията да продължи, но с местна упойка. Хирургът премахнал три бенки от челото на Дилинджър, малък белег на горната му устна, тъкан под ушните му миди и издърпал бузите му нагоре. Освен това, той поработил върху носа му, а тъканта от бузите била използвана, за да се запълни трапчинката на брадичката му.

Дали тази операция е имала задоволителен резултат е спорен въпрос. Говори се, че Дилинджър е останал доволен от резултата и дори убедил Ван Митър да се подложи на същата процедура няколко дни по-късно. Според О`Лиъри външността на Дилинджър била значително променена. Пикет пък казал на Джони, че изглежда така сякаш се е бил с кучета.

Ван Митър не останал доволен от своята операция и дори заплашил да убие Лоесер. Гъвкавият доктор уредил на двамата крадци нови актове за раждане, за да умилостиви ядосания Ван Митър.

Месецът, който Дилинджър прекарва в дома на Пробаско, бил най-дългият период, в който той стоял на едно място, откакто бил напуснал Мичиган Сити. Когато белезите от операцията поизчезнали, Дилинджър започнал да излиза навън. Той ходел на бейзболни мачове на Ригли Фийлд, направил две пътувания до Световния панаир в Чикаго и ходел на кино, като „страстно се интересувал от гангстерски филми“. Освен това се наслаждавал и на нощния живот и женската компания, понякога и тази на проститутки. Понякога към него се присъединявал и Ван Митър, който сега живеел в дома на Пробаско на промоционалната цена от 25 долара на ден. Дилинджър боядисал косата си черна, пуснал си мустак и носел очила.

Докато Дилинджър живеел у Пробаско, Пикет и О`Лиъри го навестявали често. О`Лиъри идвал почти през ден. Отнемало му почти два часа да измине петнадесетминутния маршрут, защото непрекъснато се оглеждал за присъствието на ФБР и Специалния отряд.

На 7 юни Дилинджър и Ван Митър с тъга изслушали по радиото новината, че полицаите във Ватерлоо Айова са убили Томи Карол. Групата, която била напуснала преди седем седмици Малка Бохемия в състав от шест души, сега била съкратена наполовина. „Бебока“ Нелсън, който от време на време ги посещавал при Пробаско, все още се навъртал в района на северен Илинойс, отказвайки да остане на едно място за повече от две поредни нощи. Неговата съпруга Хелена наскоро се била присъединила към него. Тя била пусната условно на свобода от един милостив съдия, вместо да влезе в затвора за прикриването на мъжа си след престрелката в Малка Бохемия.

Ван Митър започнал да чувства липсата на приятелката си Мари Комфорти и на 21 юни я взел от дома й и двамата се заселили в един пансион в Калумет Сити Илинойс. Ван Митър живеел там с нея, като прекарвал известни периоди и в дома на Пробаско.

Последният обир

Докато Дилинджър се забавлявал в Чикаго, полицията в целите Съединени Щати и в Европа непрекъснато получавала сигнали, че той е бил забелязан на най-различни места. О`Лиъри и Пикет на няколко пъти били посещавани от красиви жени твърдящи, че са приятелки на „Джони“, но двамата вярвали, че те са по-скоро правителствени агентки. Майката на Хари Пиърпонт пристигнала един ден в офиса на Пикет, носейки бележка от сина си, който чакал смъртната си присъда. Пиърпонт искал да знае, дали има някаква възможност той и Чарли Макли да бъдат „спасени“ от Дилинджър. В бележката бил нарисуван планът на крилото, в което били затворени двамата мъже. Пиърпонт завършвал писмото с думите: „Ако не можеш да го направиш, Джони, ще се видим в ада. Хари“.

Един ден О`Лиъри осведомил Пикет, че Дилинджър и Ван Митър кроят планове да ограбят три банки наведнъж в родния град на адвоката Плейтвил Уисконсин. Пикет умолявал двамата крадци да изоставят този план, защото това можело да засегне семейството и приятелите му и щяло да изглежда сякаш той стои зад обира. Дилинджър се съгласил чак когато Пикет го заплашил, че ще го изостави като клиент.

На 30 юни 1934 г. бандата на Дилинджър ограбила последната си банка. Малко преди обед бандата пристигнала пред Търговска Национална банка в Саут Бенд Индиана. За обира съществуват няколко версии. Разминаванията се отнасят до това колко крадци са били замесени, кои са били те и кои от тях са били вътре и кои са пазели отвън. Само едно нещо е сигурно – това бил най-кървавият обир на Дилинджър досега.

Според Жирардин в обира са участвали четирима – Дилинджър, Ван Митър, „Бебока“ Нелсън и един неизвестен мъж. Уилям Дж. Хелмър, обаче пише в публикуваната през 1998 г. „Обществени врагове: Криминалното минало на Америка“, че групата се е състояла от шестима души. В допълнение към преди малко споменатите той прибавя Джон Пол Чейс, познат на Нелсън, и предлолага, че останалите двама са били още един познат на Нелсън Джак Пъркинс, и Чарлз Артър „Хубавеца“ Флойд.

Според неговата версия, Флойд изстрелял един залп с картечницата си, за да привлече вниманието на всички в банката. Това, обаче привлякло внимание отвън и полицай Хауърд Уогнър дотичал на помощ. Използвайки една намаляваща скоростта си кола като прикритие, полицаят стрелял няколко пъти по Ван Митър. Щом автомобилът увеличил скоростта си и отминал, Уогнър останал открит и Ван Митър го застрелял с един откос.

Един собственик на бижутерия изкочил от магазина си с пистолет в ръка и стрелял по Нелсън. Спасен от бронираната си жилетка, Нелсън се завъртял и започнал да стреля безразборно, улучвайки двама пешеходци. Междувременно едно 16-годишно момче скочило на гърба му, опитвайки се да го спре. Нелсън взел да се чуди, какво по дяволите ги е прихванало всички жители на Саут Бенд. Той се завъртял рязко и извърлил момчето през една витрина. Отстъпвайки назад, Нелсън стрелял и ранил младежа в ръката.

Дилинджър и останалите вече излизали от банката със заложници, а полицията и гражданите стреляли по тях, но вместо това улучвали заложниците им. В разгара на битката Ван Митър бил улучен в главата и Дилинджър го издърпал в колата. Бандата имала късмет да се измъкне от града и започнала да търси скривалище. Този последен обир донесъл на бандата на Дилинджър едва 4 800 на калпак.

Раната на Ван Митър била причинена от револвер .22 калибър. Куршумът бил излязъл от черепа и Пробаско, който някога бил ветеринарен лекар, се погрижил за него до идването на доктор Касиди.

След като се възстановили от тези неприятни преживявания, на 4 юли Дилинджър и Ван Митър напуснали без предупреждение дома на Пробаско, докато техният домакин и Пикет лежали в ступор след тежка пиянска вечер.

Сейдж и Заркович

Двамата души, които изиграват главна роля за кончината на Джон Дилинджър пред кино „Биограф“, са Мартин Заркович от полицията в Източен Чикаго и Ана Сейдж, която става известна като „дамата в червено“. Около двамата и тяхната връзка с Дилинджър, която вероятно била започнала години преди инцидента пред „Биограф“, витае мистерия. Други обезпокояващи фактори, свързани с отношенията между тези трима души, са корупционната политическа атмосфера в Източен Чикаго и бягството от затвора в Краун Пойнт.

Ана Сейдж

Ана Сейдж

Ана Кумпанас е родена през 1889 г. в едно малко селце в Румъния. Тя се омъжва за Майкъл Чиолак и през 1909 г. двамата се преселват в Съединените Щати, където се заживяват в словенския квартал близо до стоманолеярните заводи в Източен Чикаго. Ана ражда сина си Стив през 1911 г. Още преди края на декадата бракът й приключил и тя започнала да издържа себе си и детето, работейки като проститутка, а по-късно се издига до мадам на бордея на „Големия Бил“ Суботич в Източен Чикаго.

Точно по онова време тя се запознава с полицая Мартин Заркович, който е с шест-седем години по-млад от нея. Не е ясно дали връзката им е почивала на бизнес или удоволствие, или и на двете. Съществува информация в подкрепа на последното, тъй като г-жа Заркович споменава Ана в бракоразводните си документи.

През 1923 г. Ана отваря втори бордей в хотел „Костур“ в Гари Индиана. Хотелът бил популярно място, както и салонът функциониращ в мазето. Заведението придобива прякора „Кофа с кръв“, а Ана става известна като „Кейти от Костур“. Управлявайки двете си заведения, Ана изненадващо решава да се премести в Чикаго. Според Джей Робърт Наш в „Дилинджър: Жив или мъртъв“ :

„…на 16 май 1929 г. тя се омъжва за Александър Сучиу, видна личност сред румънската общност в Чикаго, който по-късно сменя името си на Сейдж. Бракът им не продължил дълго. Според Ана, нейният нов съпруг и синът й Стийв Чиолак не се разбирали. Тя го напуснала на 4 февруари 1932 г“.

Апартаментът на Ана Сейдж

Апартаментът на Ана Сейдж

През 1933 г. Ана Сейдж вече управлявала публичен дом, умело замаскиран като обикновен бар на улица „Норт Холстед“. В същото време тя успявала да пази репутацията си в румънската общност, като посещавала редовно църквата и организирала разточителни партита в апартамента си на ул. „Норт Холстед“, разположен точно зад ъгъла на кино „Биограф“.

За ранния живот на Мартин Заркович няма много данни. Връзката му със Сейдж става все по-сериозна и накрая, през 1921 г., довежда до развод със съпругата му. Носели се слухове, че Заркович и неговият началник капитан Тимъти О`Нийл са свързани с босовете на подземния свят в Лейк Каунти Индиана. Капитан Мат Лийч от полицията в Индиана смятал, че Сейдж и Заркович са замесени в бягството на Дилинджър от затвора в Краун Пойнт. Още нещо свързвало Заркович с Краун Пойнт и това било приятелството му със съдия Уилям Мъри, който разглеждал бракоразводното му дело през 1921 г. Каквато и да била връзката между Заркович и Сейдж, полицаят искал всички да вярват, че двамата нямат нищо общо.

Заркович твърдял, че не е виждал Сейдж от 1928 до 1934 г., но съществувала снимка на тях двамата заедно със сина на Ана, направена пред дома й на ул. „Норт Холстед“. В „Дилинджър: Жив или мъртъв“ Наш пише:

„Съществуват доказателства, че Заркович е използвал политическите си връзки, за да осигури помилването на Ана от губернатора на Индиана Хари Дж. Лесли през 1932 г. В началото на 30-те години тя била арестувана няколко пъти за експлоатация на публичен дом. Първият път случаят бил закрит, след като й наложили смешната глоба от 60 долара. Вторият арест довел до редица усложнения, но без да стигне до някакъв краен резултат. На 8 февруари 1932 г. тя отново била прибрана от хотел Костур по същите обвинения. Тя получила пълна и необяснима амнистия за последните си две провинения от губернатор Лесли“.

Точно неразрешения втори случай щял да й донесе неприятности, защото Службите за имиграция използвали правото си да поискат депортирането й, тъй като представлявала нежелан елемент.

На 24 май 1934 г. двамата детективи от Източен Чикаго Мартин О`Брайън и Лойд Мълвихил били брутално убити, докато седели в колата си извън град Гари. Тези двама полицаи били присъствали на обира на Дилинджър на Първа Национална Банка в Източен Чикаго.

Говорело се, че тези двама детективи разследвали случаи на корупция в полицията на Източен Чикаго. Фактът, че нито един от тях не бил посегнал да извади оръжието си говорел, че са познавали убийците си.

Съществува и друга версия, според която О`Брайън и Мълвихил били получили сведение, че Дилинджър е някъде в околността. Предполагало се, че те били спрели червения камион, в който Дилинджър и Ван Митър живеели тогава, обаче Ван Митър бил открил огън по тях и ги бил убил. Недостатъкът на тази версия е, че двамата опитни детективи, които били тръгнали на лов за най-търсения престъпник в Америка, дори не били посегнали да извадят оръжията си.

След убийството на двамата офицери и слуховете, че Дилинджър е замесен в него, всеки от петте щата – Илинойс, Индиана, Мичиган, Минесота и Охайо – обявява по 1000 долара награда за главата му. Времето на Дилинджър изтичало. Това на Сейдж също. Тя отчаяно търсела някакъв начин да избегне депортацията.

Измяната на адвоката

Съществуват няколко версии за движението на Дилинджър между 4 юли и нощта на престрелката пред „Биограф“. Едно от противоречията, което така и не било изяснено, е дали Дилинджър е познавал Ана Сейдж преди юни/юли 1934 г. Това създава друго противоречие – дали Сейдж е запознала Дилинджър с неговата нова приятелка Поли Хамилтън – сервитьорка и проститутка, която работела за Сейдж от десет години, или самата Хамилтън е запознала Джони със своята мадам?

Според Жирардин, на 4 юли Дилинджър се премества в апартамента на Сейдж на ул. „Норт Холстед“ – въоръжен до зъби. Авторът твърди, че Поли Хамилтън също е живяла там, но според други историци тя е държала апартамент в хотел „Молдън“, на известно разстояние от квартирата на Сейдж и в близост до сервитьорската й работа.

Следващите две седмици Дилинджър прекарал в компанията на двете жени и сина на Сейдж Стив. Той също така поддържал контакт и с О`Лиъри.

Ван Митър се върнал в дома си в Калумет Сити, където живеел с приятелката си Мари Комфорти. Двете двойки излизали понякога заедно, а Дилинджър продължавал да ходи на бейзболни мачове. Той и Ван Митър се били отдръпнали от „Бебока“ Нелсън след обира в Саут Бенд. Сега двамата крояли планове за своя последен голям удар. Жирардин описва разговора между Дилинждър и О`Лиъри:

„Ще ти кажа нещо, Арт. Аз и Ван ще направим най-големия удар в живота си. Това ще бъде един от най-крупните обири в света. Само аз и Ван – друг не ни трябва. Ще ти кажа за какво става въпрос – ще ограбим пощенския влак. Набелязали сме го, следим го от седмици, знаем всичките му спирки. Ще ни трябва „супа“ (нитроглицерин), за да взривим вратата на вагона. Знаем и колко пари ще вози, а те хич не са малко. Ще ни стигнат до края на живота ни, а когато ги вземем се омитаме от страната“.

Големият влаков обир – в стила на Дилинджър – бил планиран да се състои в седмицата след престрелката пред „Биограф“.

Търси се - Дилинджър

Търси се - Дилинджър

Във вторник, 17 юли, О`Лиъри отишъл в дома на Пробаско, за да му плати последните пари за престоя на Дилинджър. Той бил потресен от това, което чул от Пробаско. Луис Пикет му бил казал, че „му е писнало да се занимава с опасен човек като Дилинджър“. Пикет му бил предложил „да си измият ръцете и да направят сделка с ченгетата като им помогнат да хванат Джони“. Това, което най-вече разтревожило О`Лиъри било, че част от плана включвала неговото убийство.

В началото О`Лиъри не повярвал напълно на тази история. Той решил, че Пробаско си измисля, защото го боли от загубата на 35-доларовата стипендия на ден. По-късно същия ден Дилинджър се срещнал с О`Лиъри и изглеждал в доста лошо настроение. Някак си Пробаско бил успял да му предаде същото съобщение.

В последно време Дилинджър на няколко пъти се бил усъмнявал в адвоката си. Пикет бил поискал от него информация за смъртта на „Червения“ Хамилтън, опитвайки се да прибере обявената за залавянето му награда за себе си. Освен това парите, които Дилинджър му бил дал да предаде на семейството на Пиърпонт, така и не били стигнали до тях. За капак на всичко това, Пикет твърде често бил започнал да съветва Джони да се предаде.

О`Лиъри споделил с Жирардин за следния разговор:

„Арт, искам да напуснеш града“ – казал Дилинджър. – „Вземи семейството си и ги отведи в горите на север, или някъде другаде“.

„А ти какво смяташ да правиш?“ – попитал О`Лиъри.

„Ще отида до офиса на Пикет, за да му оставя визитката си“ – отговорил Дилинджър.

Дилинджър дал на О`Лиъри 500 долара и частният детектив се сбогувал с него за последен път, напускайки Чикаго още същата нощ. Впоследствие О`Лиъри споделя, че е смятал цялата тази история за измислица на Пробаско, но не уточнил дали е изказал пред Пикет своите съмнения.

Три дни по-късно, в петък на 19 юли, Пикет напуснал Чикаго, за да посети семейството си в Плейтвил. На следващия ден той получил телефонно обаждане от Дилинджър. Жирардин разказва:

„Беглецът заявил, че е обмислил варианта да се предаде и си е уредил среща с Пикет в понеделник, 23 юли, за да обсъдят нещата. Може би той е бил искрен и наистина е желаел да приключи с този живот на преследвано диво животно, но по вероятно е искал да изпълни заканата си“.

Разговорът между Дилинджър и Пикет не е единственото телефонно обаждане, което се състояло се на 21 юли 1934 г.

Предателството

В средата на юли Мартин Заркович и Ана Сейдж вече били готови с плана си. Наградата от 15 000 долара щяла да бъде разделена на три, за да включи и капитан Тимъти О`Нийл. Всичко било подробно описано, стъпка по стъпка. Джордж Ръсел Жирардин разказва:

„Според добре репетираните версии на Сейдж и Заркович, румънската мадам била набелязала Дилинджър едва няколко дни преди смъртта му. Тогава той бил доведен в дома й, просто като гост, от нейната приятелка Поли Хамилтън, която се била запознала случайно с него в едно кабаре. Ана Сейдж нямала никаква представа кой е той, докато не разпознала снимката му във вестника. Ужасена, тя се втурнала при сержант Заркович, който чинно уведомил федералните агенти.“

„Поли Хамилтън щяла да служи като невинна стръв, докато капанът се подготвял.“

Заркович и О`Нийл се срещнали с капитан Джон Стидж, началник на Специален отряд Дилинджър. Те му обещали информация за залавянето на Дилинджър, но само при условие, че той ще бъде убит на място. Стидж отхвърлил искането им и заявил: „Дори ще дам шанс на Джон Дилинджър да се предаде“.

Тогава в изпълнение бил приведен План Б. Двете ченгета се свързали с ФБР. В книгата „Дните на Дилинджър“, авторът Джон Толанд казва:

„След инцидента в Малка Бохемия Хувър изпратил специален агент Сам Коули да поеме ръководството на Специалния отряд в Чикаго, а Първис останал глава на полевия щаб с всичките му отговорности“.

Преди Коули да замине за Чикаго, Хувър му казал: „Заеми се с Дилинджър. Върви на там, на където те поведе следата. Арестувай всеки, който има дори и най-малка връзка с бандата. Хвани го жив, ако можеш, но гледай да пазиш себе си“. Контрастът между Първис и Коули бил огромен. Първис бил дребен и емоционален, а Коули огромен и спокоен. Неговата преценка била стабилна и той преследвал целите си бавно и устремено.

В събота следобед на 21 юли Заркович и О`Нийл се обадили по телефона на Първис и поискали да се срещнат на уединено място, за да уговорят предаването на Дилинджър. Първис им определил среща в 18:00 ч. същата вечер в стаята на Коули в хотел „Грейт Нортърн“. Заговорниците разказали на Първис и Коули, че Дилинджър и Поли Хамилтън са чести посетители в дома на Ана Сейдж и тримата често ходели заедно в околните кина. Заркович казал на агентите, че Ана „желае да направи контакт с федералните служители“.

„Контактът“ се състоял в 21:00 ч. същата вечер в една тъмна уличка. Мелвин Първис описва срещата в своята автобиография „Американски агент“:

„Ана Сейдж се появи в 9 часа. Тя мина покрай колата ни и продължи надолу по улицата, като непрекъснато се оглеждаше, вероятно страхувайки се да не й е поставена клопка. После се върна и ние й направихме знак да се качи в колата. Потеглихме и след малко спряхме на едно уединено място край езерото Мичиган. Там тя ни разказа историята си за запознанството й с Дилинджър.

Точно по това време тя беше заплашена от депортиране, поради нарушаване на законите на щата Индиана. Това, което най-много я вълнуваше, е дали би могла да ми има доверие. След това тя повдигна въпроса за оставането си в Щатите. Личеше си, че това е изключително важно за нея и, че много я е страх от депортацията. Тя беше отгледала син в Щатите. Нормално бе да иска да остане тук“.

Първис й обяснил, че властта му в този случай е ограничена. Все пак той се съгласил да лобира за нейното оставане. Ана обещала да се свърже с него следващия път, когато Дилинджър (който сега използвал името Джими Лорънс) дойде в дома й. Тя казала на Първис, че те – Дилинджър, Поли и тя – ходят понякога в кино „Марбро“ и скоро щели да отидат пак. Същата нощ Първис пратил агенти в киното, за да направят схема на разположението, изходите и възможните места за бягство. На следващата сутрин, неделя 22 юли, била проведена среща в щабквартирата на ФБР, на която бил създаден план за действие.

Инцидентът пред „Биограф“

В 17:00 ч. същия следобед, докато агентите все още обмисляли плановете си, личният телефон на Първис иззвънял. Обаждала се Ана Сейдж. Тя казала шепнешком: „Той е тук, току-що влезе. Тръгваме след пет минути. Ще ходим или в Биограф или в Марбро“.

Това създава една от първите загадки свързани с последвалите събития. Сейдж живеела точно зад ъгъла на кино „Биограф“, където давали новия гангстерски филм „Манхатънска мелодрама“, с участието на Кларк Гейбъл (в „Марбро“ давали „Малката мис Маркър“ с Шърли Темпъл). В 17:00 ч. тя заявила по телефона, че тръгват след 5 минути, но тримата били видяни чак в 20:15 ч. Къде са били те през изминалите междувременно три часа и петнадесет минути?

Авторът Джей Робърт Наш се опитва да прибави интрига като заявява, че кино „Марбро“ се намира на около 14 км. Но дали те биха вървяли пеша в 38-градусовата жега, която моряла града? Тази мистерия била частично обяснена от сина на Сейдж, който разказал как те често си взимали такси и обикаляли различни нощни клубове, кабарета и ресторанти из града.

Двама агенти незабавно били изпратени в „Биограф“, за да се сдобият със същата информация получена преди това за „Марбро“. Инструкциите били те незабавно да се върнат в офиса и да предадат данните на мъжете, които впоследствие щели да заемат местата си пред киното. Въпреки че Стейдж първо била споменала кино „Марбро“, Първис решил да рискува с „Биограф“, като все пак поставил двама мъже и пред другото кино. Историците разказват, че един от тези мъже е бил Заркович. Според плана, агентите трябвало да се обаждат в щаба на всеки пет минути, за да проверяват дали Дилинджър се е появил на едно от двете места.

Когато Дилинджър бъдел забелязан, агентите трябвало да предадат тази информация в щаба, за да могат да получат подкрепления. Първис седял в автомобил на 20 метра от „Биограф“. В 20:15 ч. Дилинджър, Хамилтън и Сейдж завили иззад ъгъла на „Норт Холстед“ и стъпили на „Линкълн авеню“. Докато Дилинджър купувал билетите, една от първите мисли на Първис била колко е хубаво, че той не носи сако „което означаваше, че не носи и много оръжия в себе си“.

Първис си купил билет и влязъл в киното, надявайки се да намери три свободни места зад плячката си, но тъй като не успял да ги види в тъмнината, решил да излезе, вместо да привлича излишно внимание, слизайки надолу по пътеката между седалките. Първис излязъл от претъпканото кино и зачакал останалите агенти и петимата полицаи от Източен Чикаго. Никой от полицията в Чикаго не бил уведомен за акцията.

Предполагало се, че когато тримата напуснат киното, ще поемат обратно към апартамента на Сейдж. Затова Първис заел позиция точно на юг от входа на киното, като възнамерявал да запали цигара, когато Дилинджър и неговата компания минат покрай него. Филмът щял да продължи около два часа и четири минути с рекламите. Това давало на агентите, повечето от които носели бронирани жилетки, достатъчно време, за да се изпотят добре в задуха на над 30-градусовите температури.

Първис вероятно бил най-нервен от всички. В „Американски агент“ той откровено описва мислите си:

„Нямаше начин да знаем дали Дилинджър ще остане до края на филма. Някой човек в салона можеше да му се стори подозрителен и той да реши да си тръгне преди да изминат два часа и четири минути. Бдителността ни не можеше да бъде нарушена и за секунда. Аз отхапах парченце от върха на пурата си и нервно го дъвках в продължение на два часа. Гърлото ми бе пресъхнало от страх и нерви, но не можех да напусна поста си. Коленете ми трепереха. Този път не биваше да допуснем той да избяга. Повече нямаше да имаме такава възможност“.

Нервността на Първис и непрекъснатото му досаждане за информация на гишето за билети накарало продавачката да извика управителя на киното, който на свой ред извикал полицията. Когато те дошли, един от агентите им обяснил, че подготвят клопка и полицаите трябва незабавно да махнат колата си от района. Така и направили.

Точно, когато патрулката се отдалечила, зрителите започнали да излизат от киносалона. Първис напрягал очите си, за да различи Дилинджър в тълпата и скоро го забелязал заедно с двете жени. „Той срещна погледа ми; със сигурност трябва да е забелязал в него нещо повече от случаен интерес, но очевидно не ме разпозна и аз запалих пурата си“ – спомня си Първис.

Мястото на убийството

Мястото на убийството

Първис дал знак и агентите обградили Дилинджър. Дилинджър се опитал да избяга и посегнал към джоба на панталоните си, изглежда в опит да извади оръжие. Тогава агентите стреляли по него и той се свлякъл на земята. Когато го обърнали, вече бил мъртъв. Първис описва сцената:

„Вероятно никога няма да забравя, макар че ми се иска, нездравият интерес изписан по лицата на хората, събрали се наоколо след престрелката. Любопитните протягаха вратове, а жените топяха носните си кърпички в кръвта на Дилинджър. За известно време бизнесът в квартала процъфтяваше. Мястото, където Дилинджър падна, се превърна в Меката на нездравото любопитство“.

Първис разказва още, че на панталоните си бил открил петънце от кръвта на Дилинджър и след няколко дни му предложили 50 долара за тях.

Завесата се спуска

Тялото на Дилинджър било откарано в болницата „Алексиан Брадърс“ и положено на ливадата отпред до пристигането на  съдебния лекар. След като смъртта била официално установена, тялото било преместено в моргата на Кук Каунти, където се оказало, че е било ограбено. Един голям пръстен, който бил фотографиран докато трупът лежал в полицейската джипка, сега липсвал и така и не бил открит. В Дилинджър били намерени едва 7,70 долара, а според Артър О`Лиъри той „носеше в себе си хиляди“.

У него бил намерен и джобен часовник, в който имало снимка на млада жена. Първоначално се смятало, че жената е Мери Лонгнейкър, приятелката на Дилинджър от Дейтон. Следващото предположение било, че това е Били Фречет. Вестниците пък я идентифицирали като Поли Хамилтън.

Залата за аутопсии в моргата била претъпкана от лекари, медицински сестри, санитари, служители на закона, новинари – и нездраво любопитните, повечето от които били „влезли блъфирайки, подкупвайки и уговаряйки“. Навън също чакали стотици сеирджии, опитващи се да зърнат през замрежените прозорци тялото на убития престъпник.

Джордж Ръсел Жирардин описва моргата както следва:

Процесията пред тялото

Процесията пред тялото

„Тази вечер пред моргата започнаха да пристигат тълпи от любопитни и процесията продължи през целия понеделник – чак докато вратите на моргата не бяха най-сетне затворени в полунощ. Този злокобен парад включваше заможни бизнесмени, важни матрони, политици, полицейски служители, домакини, хрисими чиновници, нагримирани и парфюмирани нощни `жрици`, бездомници, кикотещи се ученички – всички те търсещи тръпката от смъртта. Там, върху студената маса в моргата, лежеше тялото на престъпника, частично покрито с чаршаф, със съдрано от рани лице. Те минаваха пред него – мъжете зяпаха с отворени уста, жените потръпваха и закриваха очите си или надаваха кратки истерични писъци“.

Когато федералните агенти закъсняват за аутопсията в понеделник, това дава достатъчно време на фотографите да снимат как съдебният лекар Франк Уолш позира с трупа. Оръжието, което се предполагало, че Дилинджър бил посегнал да извади, не било представено в доказателствата. Името и ролята на Ана Сейдж все още не били разкрити.

Преди трупът да бъде откаран в погребалния дом „Макрийди“, пред него се изредили около 15 000 души. Във вторник сутринта тялото било качено в катафалка, която била ескортирана от чикагската полиция до границата с Индиана. В погребалния дом „Харви“ в Муърсвил сестрата на Дилинджър Одри Дилинджър Ханкок била убедена, че това не е тялото на брат й. Но след като видяла един белег отзад на бедрото му, тя се съгласила: „Всичко е наред. Това е Джони“.

Във вторник вечерта тялото било откарано в дома на Ханкок в Мейууд Индиана. Ковчегът бил внесен в дневната. В квартала заприиждали тълпи от хора и Одри се съгласила да отвори дома си за публично бдение за около час. Местната полиция убедила семейството на Дилинджър да го погребат още същият ден, за да се разпръснат тълпите, които обсаждали района.

Джон Дилинджър е погребан в гробището „Краун Хил“ край Индианаполис. Там почива също и президент Бенджамин Харисън. Опечалените били връхлетени от свирепа грамотевична буря. Двамата свещеници извършили кратка служба, преди ковчегът да бъде спуснат в гроба. След като близките си тръгнали, полицията останала още известно време, за да предотврати мародерите да разкопаят гроба. Няколко дни по-късно гробът бил отворен на ново и върху ковчега бил излят бетон, смесен с метални отпадъци, а върху него била поставена метална мрежа.

Какво се случва с другите?

Какво се случва със Сейдж и Хамилтън след стрелбата? Един източник твърди, че Ана и Поли са се насочили на север в един автомобил Линкълн. На улица „Олтгелд“ Хамилтън хванала метрото до „Уилсън авеню“ и продължила към ресторанта, в който работела като сервитьорка. Там, тя казала на една приятелка, че ще отсъства по болест на следващия ден.

Сейдж се прибрала у дома и свалила оранжевата си пола, която изглеждала червена под ярките светлини на киното и затова й донесла злощастния прякор „дамата в червено“. След това тя се върнала пред „Биограф“ и станала свидетел на хаоса и тълпите, които продължавали да прииждат. Сейдж се върнала отново у дома и с помощта на една приятелка се отървала от целия арсенал на Дилинджър, като го качила в едно такси и го извърлила в езерото Мичиган.

Полицията вече била идентифицирала Поли Хамилтън, но не можела да я открие. Сейдж все още не била разпозната. Тя все още си оставала загадъчната „жена в червено“. ФБР задържало информацията свързана с нея, защото я смятали за правителствен информатор. Служителите от полицейското управление на „Шефилд авеню“ задържали нея и сина й вечерта на 24 юли за разпит. Показанията на Сейдж били пълна лъжа. Тя отрекла, че Дилинджър е живял в апартамента й; отрекла, че е познавала Мартин Заркович; отрекла, че е съдействала за залавянето му в замяна на оставането си в Щатите; и заявила, че не е знаела, че човекът, с когото е била е Дилинджър, чак до момента на застрелването му. Колкото до Хамилтън, Сейдж казала на полицията, че тя е заминала за дома си във Фарго Северна Дакота.

Разпитът на Сейдж бил прекъснат от Сам Коули, който влетял в управлението с още няколко агенти и й наредил да не отговоря на повече въпроси. Скоро след това Сейдж и Хамилтън били отведени в Детройт, за да бъдат осигурени сигурността и мълчанието им. От там Сейдж била качена на автобус за Калифорния. Преди това тя била посетена от Сам Коули, който й връчил нейната част от наградата в размер на 5000 долара. Сейдж се върнала обратно в Чикаго след смъртта на Ван Митър на 23 август (убит от полицията в Сейнт Пол) и тази на „Бебока“ Нелсън, убит от ФБР на 27 ноември.

На 29 септември Сейдж споделила с репортери, че Коули и Първис й били обещали да спрат процедурата по депортирането й, но правителството не пожелало да изпълни своята част от сделката. Коули вече бил мъртъв, убит при престрелката с Нелсън, а Първис си бил подал оставката от ФБР няколко месеца преди това, заради отказа на правителството да помогне на Сейдж. На 1 октомври Сейдж подала петиция до губернатора на Индиана Пол В. Макнат за помилване. Губернаторът поискал капитан Мат Лийч да разпита Сейдж за ролята й в залавянето на Дилинджър. Жирардин описва следния разговор:

„Г-жа Сейдж разкри ли някаква информация, която би могла да бъде от полза за щата Индиана в случая Дилинджър?“ – поискал да знае Макнат.

„Не го направи“ – отговорил Лийч. – „Когато й задавах въпроси отнасящи се до случая, тя започваше да се върти неспокойно в стола си и отказваше да отговаря“.

Случаят на Сейдж бил разгледан на 16 октомври в Чикаго и съдът я признал за виновна. На 22 януари 1936 г. Апелативният съд на Съединените Щати се съгласил с решението на по-нисшата съдебна инстанция. В края на април 1936 г. Сейдж била изпратена у дома си в Румъния.

Евелин Били Фречет

Евелин Били Фречет

Поли Хамилтън се върнала в Чикаго и работила като сервитьорка под няколко различни псевдонима. Тя се омъжила за един търговец и живяла в Чикаго до смъртта си от рак на 19 февруари 1969 г. Тя надживяла предишната приятелка на Дилинджър с един месец. Евелин „Били“ Фречет излежала присъдата си и известно време работила в един пътуващ карнавал. Тя починала на 13 януари 1969 г.

Джон У. Дилинджър, бащата на бандита, също работил в карнавала заедно с Фречет. По време на туристическия сезон през 1935 и 1936г. той работил като пазач в музея „Дилинджър“, създаден от Емил Уанатка в Малка Бохемия. Когато бил критикуван, че е поел тази работа, той просто отговарял, че има нужда от пари, за да издържа семейството си. Той умира в началото на 40-те години.

Луис Пикет бил подведен под отговорност за прикриването на Дилинджър, но вместо това бил осъден за подслоняването на Ван Митър. Освен присъдата от две години затвор, му била наложена глоба в размер на 10 000 долара и му било отнето правото да практикува като адвокат. Когато бил освободен от затвора в Лийвънуърт през януари 1938 г., той си намирал работа като барман по ресторанти и барове. През януари 1951 г. Пикет получил помилване от президент Хари С. Труман, въпреки несъгласието на Дж. Едгар Хувър. Пикет подал документи за възвръщане на правото му да практикува, но, докато този въпрос все още се разглеждал, получил масивен инфаркт и починал на 71-годишна възраст.

Артър О`Лиъри получил смекчена присъда благодарение на показанията си срещу Пикет в случая Ван Митър. След това изчезнал и се предполага, че се е оттеглил в Дюбък Айова, където починал някъде през 1970 г. След като излежал присъдата си д-р Лоесер изчезва завинаги и не се знае нищо за неговата кончина. Колкото до д-р Касиди, той се самоубива в дома на сестра си в Чикаго, на 30 юли 1946 г.

Сержант Мартин Заркович бил понижен по ранг заради отказа си да обсъжда случая Дилинджър с губернатор Макнат. С постоянство, обаче той успява да се издигне до главен детектив. По-късно е назначен за началник на полицията в Източен Чикаго, където работи от 1947  до 1952г. След пенсионирането си той работил като инспектор, който надзирава условно освободени престъпници, до смъртта си на 30 октомври 1969 г., когато е на 73 години.

Капитанът от щатската полиция в Индиана Мат Лийч бил уволнен заради отказа си да съдейства на ФБР. Той прекарал доста време в писане на книга за Дилинджър, която никога не била публикувана. Той и съпругата му загиват при автомобилна катастрофа в Пенсилвания, когато се връщали от среща с издател в Ню Йорк.

Мелвин Първис напуснал ФБР през юли 1935 г., след цяла година лични търкания с Хувър. Според някои източници, напускането му било свързано с отказа на Министерството на правосъдието да уважи обещанието му към Ана Сейдж за отмяната на депортирането й. Единственото обяснение предложено от Първис било, че „неговата нежелана популярност пречела на ефективността му като борец срещу престъпността“. Говорело се, че Хувър лично е саботирал всеки негов опит да си намери работа в органите на реда, сигурността или детективското поприще.

През 1936 г. Първис написва „Американски агент“, в която преднамерено пренебрегва Хувър. Себичният директор на ФБР отговаря на тази обида като написва „Лица извън закона“ през 1938 г., в която Първис бил напълно игнориран и неговите заслуги били приписани на Сам Коули.

През април 1937 г. Първис се сгодява за красивата изгряваща актриса Джанис Джарет. Джарет обявила, че ще зареже филмовата си кариера, за да стане домакиня. За сватбата били изпратени около 3000 покани, но само няколко дни преди събитието двамата се скарали, защото Джарет била накарала Първис да я чака твърде дълго в лобито на един хотел.

Животът на Първис извън органите на реда бил пълен провал, подобно на този на неговия съвременик Елиът Нес. На 29 февруари 1960 г., с разклатено здраве, той се самоубива в коридора на втория етаж на дома си във Флоренс Южна Каролина, използвайки никелирания автоматичен пистолет Колт .45 калибър, който му бил подарен преди 25 години на прощаване от неговите колеги.

———————————————————————————————————————————————

Източник: trutv.com

5 Коментари за “Обществени врагове: Джон Дилинджър – Робин Худ от 30-те”

  1. Avatarpati

    Филмът е велик гледах го снощи на предпремиерата в Арена младост. Джони Деп кърти мивки както винаги:)

  2. AvatarKostadinov

    Глупости,филма е супер тъп!!!
    Статията тук е в пъти по-интересна и точна.Във филма е отразено набързо и са спестени доста неща.

  3. Avatarcrock

    abe na men mi haresa filma gore-dolu, no tuka naistina e po pulna istoriata.

  4. AvatarDDH

    Velik film!

  5. AvatarEmilios

    interesnoto e ynistojavaneto na arxivite sled obir!!mislia 4e tova gi e napravilo geroi!

Остави коментар

Коментарите се цензурират според преценка на администратора на сайта! Безсмислени, вулгарни, написани на латиница и съдържащи спам коментари ще бъдат изтривани без предупреждение!

Криминална анкета
    • Какво бихте легализирали в България?т (можете да дадете до 3 отговора)

      Виж резултатите

      Loading ... Loading ...
  • Най-новите коментари
  • User AvatarЛилия КостоваБебето П: Нечовешките изтезания... { За жалост е истината . } –
  • User AvatarСнежиОтвличането и убийството на... { Може би преди доста години в България имаше убийство на... } –
  • User AvatarСнежиМери Бел: Най-малкият сериен... { Наскоро открих сайта.Моите адмирации,браво за историите!Чета ги с интерес,продължавайте в... } –
  • User AvatarБебето П: Нечовешките изтезания... { Надявам се повечето това нещо да е някаква измислица. На... } –
  • User AvatarсветлаСмъртта на Джеймс Бълджър... { Нека да започна с почивай в мир мъничко дете! Сега... } –
  • User AvatarЦветанЗодиак: Загадъчният убиец от... { Здравейте, иска ми се да разбера, дали това негово увлечение... } –